Непознатия от Индия

19. ДЕТЕТО НА ГЪРБАВАТА ГРЕТЕ

Улрике фон Хелфенщайн сподели със своя съюзник, княз Ван Зом, какъв изненадващ резултат бе имало пътуването й до нейното родно място, Той доволно кимна като че на себе си. После каза:

— Моя многоуважаема госпожице, виждате, че моите предположения изцяло се потвърждават. Задачата ни, да спасим честта на Герхард Бург, може да смятаме за кажи-речи успешно завършена. Днес съм в състояние да докажа, че вашият братовчед, банкерът фон Хелфенщайн, е спечелилият си зловеща слава Капитан. Също така непоклатима истина е, че на времето той извърши престъпленията, приписани на клетия Герхард Бург. По този начин Франц фон Хелфенщайн си осигури богатото семейно наследство, от което очевидно е имал нужда, спасявайки се от пълен банкрут. Франц винаги е бил лекомислен спекулант, такъв си и остана. Навярно значителното състояние на Хелфенщайнови бързо се е стопило в ръцете му. А и голяма част от него изобщо не е била продаваема. Този човек е трупал престъпление подир престъпление, вилнял е в ролята си на предводител на цяла шайка, само и само да си набавя сумите, от които се е нуждаел, за да покрива своите бързо набъбващи дефицити.

— Ами детския гроб горе в Хелфенщайн? — попита Улрике.

— Този гроб също може да разкаже за престъпната дейност на Франц фон Хелфенщайн. Още тогава, преди двайсет години, че и повече, двамата Волф са били зависими от този негодник и сляпо са му се подчинявали. Държал ги е в ръцете си и за да не издаде техните злодеяния, те са били принудени да правят различни услуги на господин банкера. Замъкът Хелфенщайн е бил подпален, а в пламъците на огромния пожар е трябвало да загине вашият малък брат Роберт. Мерзавецът е разчитал да намерят овъглените останки на детския труп. Наследството е щяло да се падне на него. Двамата Волф са действали по негова заповед. Подпалили са замъка. Но това не означава, че са били, не са навярно и сега непоправимо лоши хора. Изплашили са се да станат причина за смъртта на Роберт, и то по такъв страшен начин. И за да изпълнят привидно волята на господаря си, който здравата ги е притискал, те изиграват номер на стария Зебалдус и с хитрост вземат мъртвото дете на разсилната, след като своевременно отвличат малкия Роберт. Така че в пожара на замъка Хелфенщайн е бил овъглен не истинският наследник, а трупа на момчето на Грете. Накрая двамата Волф подхвърлят спасения Роберт пред прага на градския приют, където за съжаление не използват верижката както трябва, за да се извършат по-късно издирвания за произхода на детето. Известно ни е какво е става с Роберт. Той живее и до ден днешен под името Рихард Бертрам.

Дълго Улрике седя с втренчен пред себе си поглед. После вдигна глава.

— Струва ми се, че не грешите — каза тя. — Верижката с медальона свидетелства за това. За съжаление не разполагаме с други доказателства, престъпниците няма да направят признания.

— Ще се погрижа да получим и други доказателства. Не забравяйте голямата прилика на Рихард Бертрам с вас, госпожице, с вас, както и с вашия баща!

След това Ван Зом изложи пред своята съюзничка един нов план и без да губи време се зае да го превърне в дело.

Преди доста време той се беше свързал със съответния министър във връзка с разобличаването на Капитана. Високопоставеният чиновник бе посветен във всичко и прояви към Ван Зом голяма любезност и отзивчивост. Двамата се разделиха като добри приятели, а князът получи писмени разпореждания и пълномощия от министъра, които премахваха всякакви пречки за изпълнение на по-нататъшните му планове.

На този ден Ван Зом отново направи посещение на министъра. Разкри му последните си намерения. Високопоставеният чиновник прояви пълно разбиране и готовност за подкрепа, даде му и нови препоръки и пълномощия.

После князът посети околийския управител на Хелфенщайн. Чиновникът живееше в селището, от чиято гара Улрике беше поела с шейна към селото Хелфенщайн. Князът не пожела да използва железницата, а собственото си превозно средство. Препоръчителното писмо от министъра не беше на името на княз Ван Зом, който държеше да остане в сянка, а на измислено име. Затова Ван Зом се беше предрешил като възрастен господин. Придружаваше го неговият слуга Фридрих, също променил външността си до неузнаваемост.

Чиновникът прочете министерското писмо, поклони се и го върна на притежателя му.

— Аз съм на ваше разположение. Моля да ми кажете с какво мога да ви бъда полезен!

— Искам разрешението ви да бъде отворен един гроб, господин управител.

— Тъй, тъй! Това е рядък случай, досега не съм се занимавал с подобно нещо. Вероятно става дума за разкриване на престъпление, извършено в по-далечно минало. Как се казва въпросното селище?

— Хелфенщайн.

— Чий е трупът?

— На едно дете. Разполагам с един свидетел. Необходимо ми е още съдебно лице.

— Няма да допусна да ме замества друг в толкова важен случай, който е ангажирал вниманието и на господин министърът. Самият аз ще дойда с вас. Ако нямате нищо против след половин час ще съм готов. Ще доведа и един писар.

— Много се радвам. Но трябва да запазим всичко в дълбока тайна и да не събудим хорското любопитство. Ето защо ви моля да слезете преди края на селото и пеша незабелязано да се отправите към гробището. Кочияшът, който е и мой свидетел, ще ви откара дотам, ще остави шейната в странноприемницата и ще ви последва. С вас ще се срещнем на гробището. Довиждане, господин околийски управител!

Ван Зом си тръгна и нареди на Фридрих да кара към странноприемницата, а после след около час да се върне да вземе управителя. Даде му подробни указания как да се държи в Хелфенщайн.

— А какво ще прави ваша светлост сега? — осведоми се неговият доверен помощник.

— Ще тръгна преди всички други за Хелфенщайн.

— Пеша в този сняг?

— Да!

О, колко много се радваше Ван Зом на тази разходка! Първо мина покрай старото лесничейство, където Герхард Бург беше прекарал младежките си години. Пред погледа му се появи селото Хелфенщайн. Мина и край ковачницата.

Вратата й беше широко отворена. От наковалнята хвърчаха искри. Младият Волф стоеше пред нея и въртеше големия тежък чук сякаш беше детска играчка. Баща му, гостилничарят, му помагаше, като с дълги клещи държеше нажеженото желязо.

Гробището се намираше на другия край на селото. Непознатия от Индия стигна до малката къщица на гробаря. Мигновено на прага й изникна старчето.

— Вие ли сте гробарят Зебалдус?

— На вашите услуги, господине!

— Разполагате ли със списък на гробовете?

— Да, да! За коя година се интересувате?

— За лятото преди двайсет години.

— Веднага.

Ван Зом получи списъка и намери деня, когато е било погребано детето на разсилната. Според обичая номерът на гроба също бе отбелязан.

— Колко време оставят на спокойствие тукашните гробове? — продължи да разпитва Ван Зом.

— Вече остарях и посивях на тази служба, но въпреки това рядко ми се е налагало да отварям гробове за повторно използване. В последния, който разкопах, почиваха останките на жена, умряла преди четирийсет години. Да, да!

— Следователно детето, за което се интересувам, не е изваждано от гроба си. Това е добре. До половин час тук ще дойде околийският управител заедно с други господа, за да наредят отварянето на гроба.

— Боже Господи! Да се изровят кости от преди двайсет години! Какъв шум ще се вдигне само! И кого имате предвид?

Непознатия от Индия посочи в списъка на гробовете.

— Ето това дете тук!

— Досега не ми се е случвало подобно нещо! И то точно детето на разсилната! Добре познавах тази свястна женица. Да, да!

— Отварянето на гроба трябва да се извърши в пълна дискретност. Чувате ли? В пълна дискретност! Ще отида да потърся гроба. Значи номер петдесет и едно.

Когато Ван Зом се върна от обиколката си на гробището при къщицата на гробаря, в този момент се появи Фридрих.

— Я гледай, ти си вече тук? Мислех, че околийският управител ще дойде преди теб. Нали той щеше да слезе и да върви пеша, а ти да откараш впряга до странноприемницата?

— Той беше така премръзнал, че пожела да изпие чаша грог преди да дойде.

— В странноприемницата ли? Е това е върхът! В Хелфенщайн има една-единствена кръчма, чиито собственик е Волф. Каква непредпазливост! Тъкмо Волф най-малко трябваше да узнае за нас. Е, хайде, влизай в гостната, Фридрих! Остава да почакаме, докато господин управителят изпие своя грог. Гробарят никъде не се виждаше.

— Той набързо отскочи до едно място — любезно каза жена му, — но скоро ще се върне. Да предложа ли на господата чаша кафе или…

— Благодаря — кратко отвърна Ван Зом. — Все пак вашият мъж можеше да се обади преди да тръгне.

— Извинете, драги господине! Излезе заради инструментите!

— Но нали те са тук, в дома му!

— Да, но земята е замръзнала и е твърда като камък, тъй че трябва да чакате дълго, докато се отвори гробът. Затова той отиде да наострят кирката.

— При ковача, нали добра ми госпожо Зебалдус? — учтиво попита Ван Зом.

— Да.

— Е, драги Фридрих, тогава имаме достатъчно време, да седнем удобно и да чакаме!

Доста по-късно пристигна околийският управител.

— Сам ли идвате, господин управител? — посрещна го Ван Зом, като бавно се изправи.

— Не. Както обещах, водя и писаря. Ей сега ще дойде.

— Навярно и той е почувствал нужда от грог, а?

— Искаше да изпие едно кафе. Когато излизахме от кръчмата, се натъкна на кмета, и тъй като имаше да събира още някакви сведения по служебна линия, реши да използва случая и да приключи с работата.

Ван Зом рязко се обърна, приближи се до областния управител и сложи ръка върху рамото му.

— Бяхме се уговорили да спазваме пълна дискретност да не събуждаме любопитството на хората, нали?

— Разбира се. Задължава ме самата служба. Не мога да се раздрънкам, още по-малко пък моят писар ще вземе да…

— Добре, добре! — прекъсна го князът. — Но човек може да извърши грешка и неволно.

— Неволно ли?

— Да, като се отбие в странноприемницата и накара всички хора от селото да се стъписат.

— Наистина… не помислих за… това! — заекна управителят.

— Но аз помислих и затова ви помолих да не се мяркате пред хората. Някой идва. Вашият придружител ли е?

— Да, писарят Райхелт.

— Аха, ей го и нашият приятел Зебалдус. Е, вече всички се събрахме и трудната ни работа може да започне! Старият гробар с тежки стъпки влезе в стаята.

— Извинете ме, уважаеми господа! Не стана тъй бързо, както си го мислех. Трябваше наново да раздухат огъня. Да, да!

— О, разполагаме с много време — снизходително се усмихна Ван Зом. — А и не сме се забавили кой знае колко.

С годините старият Зебалдус започнада забравя и бе станал доста странен. Изобщо не почувства, че е нарушил нареждането всичко да се пази в тайна, като отива при ковача Волф да наточи кирката си.

— Какво ще правим с туй нещо, кумец? — посрещна го ковачът, узнал вече от баща си, че околийският управител е седнал в кръчмата.

— Ще го наточим.

— Не бързаш, нали? Сега ще изковем още една шепа пирони и ще остави огъня да угасне. И утре е ден. Тогава ще дойде ред и на твоята кирка.

— Не, не! — настоя Зебалдус. — Трябва ми незабавно. Да, да!

— За какво си се разбързал толкова?

— За да отворя един гр… за да копая.

— Днес никой не е умрял, нали! — учуди се ковачът.

— Въпреки туй трябва да изкопая един гроб!

Това бе необичайно. Необичайно беше и присъствието на околийския управител. Ковачът беше голям хитрец, а на всичко отгоре и любопитен човек. Ето защо реши да подпита гробаря и да узнае туй-онуй. Засмя се и каза:

— Я не бъди толкоз потаен бе, кумец! Вече знам за какво става въпрос. Та нали околийският управител седи в нашата кръчма!

— Управителят? Да, той се канеше да идва. Непознатият господин също го каза. Но всичко трябва да остане в тайна! Да, да!

— Това се отнася за други, кумец, не и за нас. Нали баща ми е член на общинския съвет и без друго трябва да знае всичко.

— Тук си прав. Е, щом вече си узнал, тогава няма защо да съм толкоз боязлив. Какво ще кажеш за цялата история? Струва ми се, че откакто съществува Хелфенщайн, не е отварян гроб по искане на властите. Да, да!

— Но защо го правят сега? Околийският управител нищо не ми каза за причината.

— Търсят костите на едно дете. Да, да!

От странноприемницата си старият Волф беше забелязал появяването на гробаря в ковачницата. Ето защо отскочи до сина си, за да разбере за какво става дума. Той успя да чуе по-голямата част от новината, донесена от кумеца Зебалдус.

— На дете ли? — подхвърли той в този момент. — Че за кое дете става въпрос?

— За детето на разсилната. Помниш ли я още, онази, гърбавата Грете… Бог да я прости! Да, да!

Старият Волф се почувства, сякаш някой го удари право в лицето. Незабелязано размени поглед със сина си и попита:

— Детето на гърбавата Грете?

— Е, сигурно си спомняш погребението. Беше преди двайсет години. Да, да!

— Нищо не мога да си спомня. Ами ти? — обърна се той към сина си.

— Представа си нямам.

— Измина много време оттогава — обади се старият Зебалдус. — Но си спомням всичко много добре. Беше точно в деня, когато избухна големият пожар в замъка. На моя рожден ден. Тогава ядохме кейк и играхме скат. А после вие двамата ми помогнахте да заринем гроба.

— Фантастична памет имаш, старче! Но ями кажи, откога знаеш за тази работа? Околийският управител дойде преди малко.

— Горе при мен се появи един човек. Изобщо не го познавам.

— Сигурно е служебно лице.

— Вероятно!… Но казвам ви, той има такива очи, които биха могли да проникнат през десет железни врати! Трябва да е знатен господин. Да, да!

— Защо?

— Защото хич не ми цепи басма. Накара ме веднага да му дам списъка на гробовете. Да, да!

— Ами легитимира ли се?

— Да се легитимира ли? Не.

— В такъв случай не бих го пуснал да прекрачи прага ми. Всеки може да дойде и да поиска да наднича в книжата! Длъжен е да ти покаже легитимацията си!? Все пак трябва да знаеш кой е този тип.

— Ще го направя! Наистина ще го направя! Да, да!

— Тогава отиди в кухнята и кажи на жена ми да ти налее една ракия!

— Защо не в помещението за посетители?

— Защото там седи околийският управител. След десетина минути кирката ти ще е готова.

Старият Зебалдус излезе, минута-две двамата Волф се гледаха безмълвно.

— Защо го изпрати в кухнята? — попита синът.

— Трябва да действаме бързо! Целият се вцепених от уплаха. Мислех си, че тази стара история отдавна е забравена. А ето че сега идват господата от съда! Знаеш ли какво означава това?

— Че всичко е излязло на бял свят. Но пък оттогава са изминали двайсет години и цялата работа не ни засяга повече. Че кой би се сетил за нас?

Старият Волф поклати глава.

— Това никак не ми харесва. Околийският управител не е отседнал току-така точно тук.

— Сигурно заради кръчмата.

— Остава под въпрос. Той се държа с мен високомерно и бе много мълчалив. Нямам му доверие.

Синът му постави върху наковалнята металната част на кирката, чието острие междувременно се бе нажежило до бяло, и го удари с чука като побеснял. — Дяволите да я вземат цялата тази хелфенщайнска история!

— С ругатни и проклятия нищо няма да постигнем. Ще трябва незабавно да тръгнем подир гробаря и да присъстваме на разкопаването на гроба.

— За да ни пипнат веднага за яките!

— Глупости! Преди всичко трябва да разбера дали съм виждал онзи непознат и да наблюдавам хората, за да отгатна как стоят нещата.

— И как смяташ да постъпиш?

— Ще надзъртаме през зида. Гробището стига до гората, в зида има тесен отвор… нали знаеш там, където от вътрешната страна растат люлякови храсти. Прикрити зад люляка, ще можем да наблюдаваме. А сега удряй по-здраво, за да свършваме по-бързо!

След завръщането на стария Зебалдус четиримата мъже се приготвиха да тръгват към гроба. Гробарят събра кураж и както го бе посъветвал стария Волф, се опита да възрази на княза:

— Няма да стане тъй бързо, както си мислите! Да, да! — смутено каза той на Непознатия от Индия.

— Защо?

— Та аз изобщо не ви познавам. Кой сте всъщност?

Ван Зом сложи ръка върху рамото му.

— Не е важно кой съм аз. Познавате ли ей този господин?

И посочи към управителя, който извади от джоба си подпечатан документ от съда и го подаде на гробаря.

— Аз съм околийският управител. Ето ви моята легитимация! Старият направи безпомощна физиономия.

— Щом е така, всичко е наред! — смутено рече Зелбалдуе — Да, да! Накани се да тръгне начело на малката група, за да заведе мъжете при гроба, обаче Ван Зом го задържа.

— Най-напред ни кажете какво сте издрънкали в ковачницата! Зебалдус му хвърли уплашен поглед.

— Не знам, за какво говорите, господине!

— Хайде, хайде! Не се преструвайте! Разказали сте на ковача, защо искате да наточите кирката, нали? — Тъй като старчето мълчеше, Ван Зом продължи: — Виждам, че нямате кураж да признаете вината си, но не искате и да ме лъжете. Не ни остава друго освен да изпратим някого да повика ковача и да направим очна ставка. Може да бъдете наказан за нарушаване на служебната тайна.

— Боже Господи!

— Да, изплашихте се, нали? И така, казвайте истината!

Старият гробар изпадна в страшно затруднение. Да понесе наказание и да загуби работата си? Не? не желаеше да се излага на подобна опасност, и то на тази възраст.

— Не съм искал да правя беля, господине! Той и без друго вече знаеше.

— Това ще рече, че е подпитвал наслуки, нали? Какво му казахте?

— Че ще отварям един гроб.

— Кръчмарят там ли беше?

— И двамата Волф бяха в ковачницата.

Ван Зом плъзна поглед по целия зид, който ограждаше гробището, и забеляза срутеното място в зида, люляковите храсти, за които говореха двамата Волф. Светкавично му хрумна една мисъл. Бащата и синът щяха да поискат да узнаят какво става. Друг човек не можеха да изпратят, Трябваше да дойдат самите те.

Князът дръпна настрани хората от града и се обърна към околийският управител:

— Господин управител, ще се скрия ей там отсреща, при отвора в зида. Моля ви, разпоредете се да започне работата! Но през цялото време не поглеждайте към онези люлякови храсти! От това зависи успеха на нашия план.

Князът и Фридрих се върнаха обратно при къщицата на гробаря. Може би двамата Волф бяха стигнали вече своя наблюдателен пост и затова Ван Зом тръгна със слугата си по заобиколен път. Слабият шум от стъпките им в снега се заглушаваше от ударите на кирката в земята. Двамата се добраха до въпросното място отстрани и залегнаха до самите люлякови, храсти.

Колкото и да напрягаха слух, не доловиха абсолютно нищо. Ван Зом помисли, че предположението му е било несъстоятелно, когато от външната страна на зида се разнесе скърцането на стъпки в снега, а скоро след това се дочу и тих глас:

— Вече са започнали!

— Дано да е отскоро. Проклето катерене през дълбокия сняг чак дотук!

— Нямаше как иначе. — Изглежда старият Волф изговори тези думи. — Не биваше да вървим по пътя. По дяволите, намерили са гроба!

— Нима си го запомнил толкова точно? — попита синът.

— И още как! Винаги когато се изкачвах дотук, неудържимо привличаше погледа ми. Глупаво е да знаеш, че един гроб е празен!

— Тази история едва ли носи опасност за нас.

— И още как!

— Защо? За да предотвратиш убийството, което банкерът искаше да извършиш, ти просто изгори един труп. В края на краищата това е добро дело.

— Ами кражбата на трупа? — възрази бащата. — И освен това забравяш, че се наложи да отвлечем малкия и да скрием всички негови следи!

— Няма начин да открият какво сме направили.

— Но откъде тези хора са разбрали, че тъкмо този гроб е празен?

— Наистина е цяло чудо.

— Чудо, за което може скъпо да плащаме.

— Че как ли пък ще стигнат до нас?

— Дявол знае! Да не би старият Зебалдус да е забелязал нещо?

— Кой, той ли? Изключено. Щеше да го спомене пред нас.

— Тогава всичко остава загадка. Но ако тази история излезе на бял свят, то на карта е заложено нещо много повече. Става ясно, че който откраднал мъртвото дете, той е подпалил замъка, хвърлил е трупа в огъня и е отвлякъл малкия Роберт, заличавайки всички следи от него. Навярно всичко това ще бъде разкрито.

— Няма да стане толкова бързо! — успокои го синът, — Знаеш ли, мисля си, че тези господа искат най-напред да се уверят, че гробът е празен. Но те не знаят кой го е извършил.

— По какво съдиш?

— Ако знаеха, щяха да са го заловили и довели тук със себе си.

— Наистина! Но открият ли веднъж, че трупът липсва, ще продължат издирването. Сигурно разполагат и с конкретни сведения, на които се опират. Опасявам се, че ще се доберат до нас.

— Не ми се вярва, но все пак трябва да сме подготвени. Арестуват ли ни, непременно ще ни доведат до този гроб.

Известно време двамата мълчаха. После старият Волф се обади:

— Стигнали са доста надьлбоко. Зебалдус се е развъртял така, че пот се стича по челото му. Но къде ли е непознатият, за когото спомена?

— Сигурно още седи в къщата му.

— Не е изключено навън да му е твърде студено и е решил да изчака, докато разкрият ковчега. После ще дойде и тогава ще видим познаваме ли го и дали изобщо имаме основание да се боим от него. По дяволите, остарявам. Трудно понасям и превъзмогвам нещата, както е било на младини.

— По-добре да не се отдаваме на глупави мисли.

— Те сами идват. Когато през нощта не мога да заспя, често го виждам да лежи проснат в кръвта си… проклятие!

— Кого? Ротмистър фон Тифенбах ли?

— Да, Тифенбах! Колко ми беше жал за клетия Бург! Но нямаше как.

— Наистина нямаше как. Но пък с нашето мълчание държим банкера в ръцете си, а ти успя да изкупиш вината си към Герхард Бург.

— Къде ли може да се е запилял?

— Сигурно е мъртъв, иначе все нещо щяхме да чуем за него. — Точно там е работата я! Ако на времето бяхме казали истината, той щеше да се отърве и нямаше да бяга от страната!

— Остави тези стари истории, тате! Я виж, сигурно са се натъкнали на ковчега. Господата пристъпват по-близо към ямата. Вероятно скоро ще се появи и непознатият.

Изглежда гробарят бе приключил с работата си, защото околийският управител и писарят изразиха изненадата си със звучни възклицания.

— Проклятие! — изръмжа старият Волф. — Защо сме толкова толкова отдалече! Какво ли не бих дал да бъда там, да видя отблизо и да чуя всичко, което говорят край гроба!

— Пак ще го узнаем. Зебалдус ще ни го каже.

— Ако му дадат тази възможност! Страхувам се, страхувам се…

— От какво? — … че тази работа ще свърши зле за нас!… Къде ли се губи онзи непознат толкоз дълго?

— Ето го! — разнесе се в непосредствена близост иззад зида.

Тези думи бяха подвикнати от княза, който в същата секунда направи знак на своя слуга. Двамата скочила, сложиха ръка върху зида, последва засилване от място и… в следващия миг се озоваха пред смаяните баща и син.

— Добър ден! — поздрави ги Ван Зом.

— Кой сте вие? Какво искате? — грубо попита старият Волф. — Аз съм непознатият, когото толкова много желаете да видите.

Дойдох при вас, за да ви отведа и двамата при гроба. Нали страшно ви се искаше да чуете какво ще си кажат хората там!

— Не ви разбирам.

— И не е нужно. С времето ще разберете. Виждате ли тук ей този револвер? При първото подозрително движение от ваша страна ще го използвам!

— Какво ви прихваща? Да не сте разбойнически главатар, че нападате нищо неподозиращи хора и…

— Не дрънкайте излишно! — сопна му се Ван Зом. — Фридрих, въжетата!

Фридрих светкавично измъкна от джоба си няколко здрави въжета.

— Никаква съпротива! При най-малкия опит за неподчинение ще стрелям. Имам това право.

Скърцайки зъби, двамата ковачи се подчиниха и се оставиха да бъдат вързани. С открита съпротива щяха повече да си навредят, а и не знаеха дали зад тях не стоят още полицаи. Лека-полека се увериха, че един опит за бягство имаше известни шансове за успех.

Тримата мъже при гроба немалко се удивиха, когато видяха към тях да се приближават князът и слугата му заедно с двамата арестувани с вързани ръце. Те се появиха откъм желязната врата на гробището, защото Ван Зом бе минал по заобиколния път покрай оградата. Най-слисан от всички бе старият Зебалдус.

— Кръстникът Волф? Вие двамата тук? И то вързани? Че какво престъпление сте извършили?

— Знам ли? — разпени се старият. — Попитай го ей тоя тук, дето ни нападна като разбойник!

Непознатия от Индия изобщо не обърна внимание на думите му, а пристъпи към зейналата яма. От едната й страна беше поставен отвореният ковчег. Въпреки двайсетте години прекарани под земята той все още беше добре запазен. Този забележителен факт се обясняваше с това, че ковчегът бе… празен.

Ван Зом го разгледа най-подробно, кимна като на себе си, а после се обърна към придружителите си:

— Господа, вече се убедихте, че в този гроб няма и следа от кости, нали?

— Да!

— След малко в стаята ще изготвим доклада.

— А какво ще правим с тези двамата? — попита околийският управител.

— Забелязахте, че залегнах при зида, за да подслушвам, нали? — отвърна князът.

— Да.

— Е, тогава слушайте! На времето детският труп е бил откраднат от гроба. Подозирах, че са го направили двамата ковачи от селото, баща и син. За нещастие вие сте отседнал в странноприемницата, а гробарят е отишъл при ковача. Старият Волф, гостилничарят, е голям хитрец. Свързал е вашето появяване, господин околийски управител, с точенето на кирката на гробаря. Не беше трудно да се предположи, че със сина си ще дойдат, за да наблюдават действията ни — от онзи отвор в зида.

— А-а, колко умно! — похвали го управителят. — Той наистина ли дойде?

— Да, със сина си. А сега — обърна се Ван Зом към двамата задържани, — ще отричате ли още, че на времето сте откраднали трупа на детето?

— Да отричаме? Глупости! — отвърна старият Волф. — Нищо не можем да отричаме, защото нищо не сме извършили!

— Ами какво правехте там зад зида?

— Нищо. Случайно минавахме оттам. Когато хвърлих поглед през отвора, видях, че разкопават някакъв гроб. Спряхме се да погледаме и това е всичко.

— Добре измислено. Само забравяте, че ние двамата, моят придружител и аз, бяхме залегнали от другата страна на зида и чухме всяка ваша дума.

— Не сме говорили нищо, което да бъде изтълкувано като престъпление.

— Не сте ли? Мисля, че е точно обратното! Вашият син ви напомни, че сте изгорили някакъв труп, за да не извършите убийство, което са поискали от вас.

— По дяволите!

— По-нататък казахте, че същият онзи, който откраднал трупа, е подпалил и замъка, предоставил на пламъците мъртвото дете и отвлякъл от Хелфенщайн малкия Роберт.

От смайване старият Волф не успя да изрече нито дума.

— Накрая споменахте за убийството на ротмистър фон Тифенбах — продължи обвинението си Ван Зом, — както и затова, че сте мълчали за всичко, за да държите в ръцете си престъпника.

Синът беше застанал зад бащата и не обелваше нито дума. Внезапно в десницата му проблясна острие на нож; беше успял да освободи ръката си от примката. Със светкавична бързина преряза въжето, което стягаше китките на баща му, и извика:

— Тате, след мен! — и още в следващия миг двамата се затичаха през гробището.

Околийският управител се накани заедно с писаря да хукне подир бегълците, ала Ван Зом ги задържа.

— Оставете ги тези негодници да избягат!

— Ами ако изчезнат изобщо?

— Успокойте се! И без друго не можете да ги догоните, нито да ги задържите. Аз знам къде да ги намеря.

— Къде?

— Сега-засега това е моя работа. Вие се погрижете да не могат да се доберат до жилището си и да вземат пари. Побързайте да слезете в селото и вземете необходимите мерки! Вдигнете на крак местната полиция и пак се върнете тук при нас! Трябва да изготвим доклада.

Околийският управител и писарят бързо се отдалечиха, а Ван Зом, Фридрих и стрият Зебалдус се отправиха към къщичката на гробаря. Старчето крачеше между двамата с напълно сломен вид.