Незаключената врата

Глава 17

Коротков не беше идвал у Настя вече втори ден поред, нощуваше у Ирина Савенич, а денем хвърчеше насам-натам по детективските си работи, от време на време се обаждаше по телефона, припряно се интересуваше от новините и отбягваше преките отговори на всякакви въпроси.

Дойде в неделя привечер, блед до синкаво, а бялото на очите му беше плътно покрито с червени жилчици.

— Какво ти е? — уплаши се Настя. — Да не си се разболял? Или любовните наслади ти действат така?

Юра влезе в хола, просна се на дивана, изпружи нозе и уморено притвори очи.

— Вярно, че съм як мъж — промърмори той, — но и моето умение да пия си има граници. Особено без мезе, в такава жега и покрай сериозен разговор.

Настя кимна разбиращо. В работата на оперативните работници често се създават ситуации, когато без пиене не може. Просто никой няма да разговаря с теб, ако не вдигнеш чашка.

— Имаше ли поне заради какво да страдаш, или всичко бе напразно?

— Ами как да ти кажа… Нищо ново, просто се потвърдиха досегашните догадки. Едик Старшия наистина е имал конфликт с дамата на сърцето си заради чуждо момче, само че това момче изобщо не е било Тимур Инджия. Така че дори Едик да е поръчвал убийството на някого, този някой определено не е бил Тимур, той изобщо не го познава и никога не го е виждал. Това първо. А второ, групировката на Старшия дори не се е опитвала да сложи ръка на завода, принадлежащ на фирмата на Ганелин. Там всичко е било известно от самото начало и хората на Едик са заобикаляли фармацевтичния завод отдалеч. Така че не е възможно да е имало никакви неразбирателства в смисъл на неплатен данък между Едик и Ганелин, съответно и дългове, и начини те да се опрощават. Цялата информация на Шчербина е била фалшива от началото до края. Тоя тип трябва да пише книжки, а не да работи в Министерството на вътрешните работи.

— И толкоз? Или имаш още нещо за казване?

Въпросът на Настя не беше случаен, тя познаваше маниера на Коротков никога да не слага на масата главната новина, докато обществото не се е насладило на обсъждането на второстепенните. А това, което той вече й разказа, беше именно второстепенно, защото фактът, че конфликти между Едик Старшия и Ганелин няма, бе станал очевиден още когато Юра й показа онова листче, което по думите му „дошло със закъснение“. В листчето пишеше, че фирмата „Центромедпрепарат“ и всички нейни филиали и дъщерни предприятия имат „червен“ чадър. С други думи, нито една престъпна структура не може да им досажда, а ако опита, бързо и ясно ще й бъде обяснено, че не е права и няма работа тук.

— Много искаш да знаеш — сопна се Юра. — А какво ще получа срещу това?

— Мога да ти сложа да хапнеш — предложи Настя.

— Не, само не и това!

В гласа му прозвуча такъв ужас, че Настя не издържа и прихна. Коротков, който обикновено не страдаше от липса на апетит, след обилно пиене започваше да изпитва отвращение към храната, което траеше, докато последните остатъци от алкохола окончателно изветреят от организма му.

— Мога да организирам измиване на морното ти тяло във ваната или под душа с ароматни шампоани, след което — поднасяне на кафе на дивана. Става ли?

— Става — съгласи се Юра. — Приготви ваната, само да не е гореща и да е с повечко пяна. Добре, слушай. В групата на Валера Липецки има едно умно човече, което по-рано е работило в разузнаването. Още не знам това върши ли ни работа или не, но може да го имаме наум за всеки случай.

Работил в разузнаването… Някаква смътна мисъл се мярна в главата на Настя и веднага изчезна, като не й позволи да я улови за опашката. Докато ваната се пълнеше, Настя търсеше в шкафа чиста хавлиена кърпа, застилаше дивана за Коротков, замислено преглеждаше флаконите с ароматни телове, избирайки мириса, но междувременно постоянно се връщаше към думата „разузнаване“, опитвайки се да подмами хитрата мисъл да излезе от скривалището си и да се покаже. Но мисълта наистина се оказа хитра и не се мамеше.

— Абе има, има щастие в живота! — блажено простена Юра, изтягайки се във ваната. — Ей, приятелко, ела тук, забавлявай ме с бъбренето си, че може да заспя, както съм самотен!

— Не мога! — извика от кухнята Настя, докато си правеше сандвич, който възнамеряваше да изяде, докато Коротков не я вижда, та да не дразни своя скапан от алкохола колега.

— Защо?

— Гол си, притеснявам се от теб.

— Целият съм в пяна, нищо не се вижда. Добре, щом не искаш да влезеш, вземи една табуретка и седни до вратата, за да можем да си говорим.

Тя си наля кафе, сложи един стол до вратата на банята, взе в едната ръка чашата, в другата — сандвича.

— Добре, тук съм! — високо обяви Настя. — За какво искаш да си говорим?

— Няма значение, не го искам по работа, а за удоволствие.

— Щом е за удоволствие, разкажи ми какво става на фронта на госпожа Воронова. Трябва да имаш най-точни сведения.

— А, да! — сети се Юра. — Съвсем бях забравил. Знаеш ли, че Нилски се е върнал?

— Знам, Зарубин ми се обади и ме предупреди. Или той се е скарал с Яна, или тя с него. Исках да кажа на Афоня, че трябва да пуснем някого да следи Нилски, но началството се е скрило някъде, не мога да го намеря. Откак в петък след разговора с теб е отишъл при следователя, повече не се е мяркал в службата. Домашният му телефон не отговаря, а мобилният бил „без покритие“. И ти хвърчеше насам-натам, не можех да те намеря в кабинета ти, и мобилния си беше изключил. Юра, още утре сутринта трябва да придвижим този въпрос: ако сме прави и хората на Липецки искат да изгонят Руслан от Москва, те ще предприемат нещо. Може би вече сме закъснели, може те още вчера да са научили, че Нилски се е върнал, и да са му скроили нещо.

— Слушай, ами то излиза, че той повече от денонощие вече се разхожда неприкрит из Москва, а?

— Нали за това ти говоря. Как пък можа да довтаса в събота, когато чак до понеделник човек не може да се добере до началството! Лято, жега, всички са хукнали по вили. Остава само да се надяваме, че и за Липецки има почивни дни, както за всички. Вярно, вчера сутринта се обадих на Воронова, помолих я да ме свърже с Руслан веднага щом той се появи, но той не ми се обади. Загрях телефона на Воронова, звъних й вчера, днес — пак, и тя всеки път ме уверяваше, че Руслан е жив и здрав, стои си в апартамента на сина й, готви се за снимките в понеделник. Това ме утеши малко, но ненапълно. Все пак щеше да е по-добре той да отседне у Воронова, а не да е сам, че и без телефон.

— Дааа, лошо — огорчено проточи Коротков. — И аз, глупакът, не се сетих навреме, замотах се с моите проблеми. А защо дикцията ти е толкова странна? Да не би да ядеш?

— Ъхъ — измуча Настя, отхапвайки от хляба с шунка. — И кафе пия.

— Вкусно ли ти е?

— Страшно вкусно. Искаш ли?

— А, не, молим ви се, благодарско, ще минем без тия работи… Ася, омръзнал ли съм ти вече?

— В какъв смисъл? Като началник ли?

— Не, като натрапник в дома ти. Знаеш ли, чувствам се идиотски — хем разбирам, че ти преча, хем няма къде да отида. Още една седмица трябва някак да се изтърпим.

— Добре бе, живей — усмихна се Настя, после се сети, че Юра не я вижда, и добави: — Това го казвам с нежна усмивка на уста, разбра ли?

Разузнаването, разузнаването… Хайде де, на каква мисъл я наведе тази дума? Не, изглежда, мисълта се е загубила безвъзвратно, не й хрумва нищо, освен образите на Щирлиц и Мюлер.

Коротков най-сетне изпълзя от банята, загърнат в дълга хавлиена кърпа, с мокра коса и леко освежено лице. Държеше в ръце сешоара.

— Не мога да си суша главата прав, краката не ме държат — поясни той, щом улови учудения поглед на Настя.

— Ами не я суши въобще, косата ти е къса, сама ще изсъхне за половин час.

— Не, не мога да чакам толкова, искам да положа главицата си на възглавничката. И да гледам телевизия като бял човек в своя законен почивен ден.

Той отиде при дивана, където грееше от свежест чистото спално бельо, и започна да търси контакт за сешоара.

— Приятелко, всичките ти контакти са заети. Може ли да изключа нещо?

Настя, която съчиняваше на компютъра писмо до мъжа си в далечната страна, уплашено го хвана за ръката.

— Хей, хей! Не пипай нищо, всичко е свързано с компютъра.

— А това какво е? — Юрий подръпна шнура, който очевидно не беше свързан с прогресивната оргтехника.

— Това е за настолната лампа, без нея виждам трудно.

— Ех, голяма беля си… Имаш ли разклонител с три гнезда?

— Какъв разклонител?

— Е, такова едно нещо, в което може да се включат още три уреда.

— Имах някъде, сега ще го намеря.

Тя излезе в антрето да търси разклонител във вградения шкаф и внезапно улови мисълта, която толкова упорито не бе искала да излезе от хралупата си. Ама разбира се, точно така! Това беше съвсем наскоро, когато Житената питка Гордеев ги покани на изпращането си в пенсия на своята вила. Тогава към тях се присъедини негов възрастен съсед, когото им представиха като бивш служител в разузнаването. Този съсед се оказа весел, разговорлив чичко, през цялото време забавляваше компанията с разни истории от живота на шпионите.

Наведена над сандъчето с инструменти, Настя като наяве чу гласа му да произнася отделни фрази:

„Този фокус получи името троен разклонител“…

„Те се възползваха от обстоятелството, че европейците трудно различават азиатските физиономии…“

„Всички свидетели казваха, че човекът бил или японец, или китаец, или кореец, измъчихме се да съставяме словесния му портрет, а то излезе, че всъщност са били трима души…“

В командата на Валера Липецки има човек, който познава практиката на разузнаването. Защо да не направи същия фокус със Симонов? Вярно, Симонов има европейска външност, но какво пречи да съберат заедно приблизително приличащи си хора, всъщност съвършено различни, но чието словесно описание ще даде горе–долу еднаква картина? Ръстът, телосложението и цветът на косата ще бъдат еднакви във всички описания, а с лицето ще трябва да се поизмъчат, защото лицата в показанията на свидетелите ще бъдат различни и никой няма да може да нарисува истински композиционен портрет на реалния човек. Сложно, но умно и елегантно.

— Дръж — подаде тя разклонителя на Коротков. — Суши си гривата и ми обещай, че няма да ми се подиграваш.

— Не обещавам. Човек не може да не ти се подиграва, ти вечно изтърсваш някоя глупост.

Юра включи сешоара и изписа на лицето си повишено внимание.

— Казвай! — изкомандва той.

Настя се стараеше да говори без емоции и нищо да не твърди със сигурност, само изказваше предположения и поставяше въпроси.

— Разбираш ли, Юрик, Гелий Ремис е ходил в Камишов. Може и да не е истина, може само така да е казал на съседката си, а всъщност да е ходил на съвсем друго място, но че е летял от Москва до Кемерово и от Кемерово се е върнал пак със самолет в Москва — това е сигурно, проверих в регистрациите на летищата. И Ремис не е Симонов. Ако тук е бил използван „троен разклонител“, можем да предположим, че в Камишов са ходили Симонов, Ремис и някакъв трети човек. Но те може да са опростили схемата и да са използвали само двама, тоест Ремис да е ходил със Симонов, без трети човек.

— Ей, че ги наизмисли бе — поклати глава Коротков.

Той напълно бе изсушил косата си, докато Настя бе споделяла съображенията си, и бе изключил сешоара.

— Наизмислих ги — унило се съгласи тя. — Но нали това обяснява много неща. Мислих, мислих… за какво са били тези усложнения, ако е трябвало просто да се помогне на една майка? И после си казах, че може да са използвали ситуацията с двойна цел: Симонов помага на майка си, а същевременно създава условия Богомолеца да сгреши, да вземе абсолютно невинен човек за Симонов, да го убие и най-сетне да миряса. Поставих се на мястото на този Богомолец и разбрах, че той щеше да действа точно като нас. Щеше да провери в Кемерово регистрацията на излитащите пътници, да намери всички мъже на подходяща възраст и да огледа всеки поотделно: дали този не е Симонов с ново лице и ново име? По-нататък е трябвало само да се направи така, че подозрението да падне върху Ремис. Те са го подхвърлили на Богомолеца, разбираш ли?

— И какво предлагаш? Да тръгнем по същия път, по който е тръгнал Богомолеца, и да разработим всички пътници, които на трийсет и първи май са излетели от Кемерово? Нали сама се оплакваше, че не можеш да се разтроиш и разчетвориш.

— Ха, как пък не! — пресече го Настя. — Ние имаме огромно предимство пред него. Някъде сред хората на Богомолеца трябва да има човек, който е ходил в Москва да установява предполагаемите Симонови. Може би дори не един, а няколко души. А в Кемерово си имаме Зарубин, който може да намери тези хора и да им зададе няколко точни въпроса.

Човекът, който знаеше толкова много за бандата на Богомолеца, категорично отказа да се срещне повторно със Зарубин. Сергей трябваше да търси други пътища за изясняване на това, за което го бе попитал Коротков.

Първи поред за разузнавателния разпит беше същият мъж, с когото Сергей бе видял Яна Нилская. По номера на колата се установи, че сребристият опел принадлежи на възрастна дама, която дори при най-развинтената фантазия не би могла да бъде възприета като едър възпълен мъж на четирийсет и няколко. Зарубин не искаше да задава въпроси на самата Яна. Беше престанал да й вярва. Оставаше последователно да разпита всички, които бяха получавали пълномощно да карат тази кола.

Работата вървеше лека-полека, но Сергей го гризяха съмнения дали търси когото трябва. Дори да се предположи, че именно любовникът на Яна Нилская е мъжът, с когото тя се е срещала в Москва, какви основания имаше Зарубин да го подозира в някакво участие в престъпленията? Да, малката Яна изневерява на мъжа си, да, отишла е с него в Москва за снимките, да, любовникът не е издържал раздялата и е дотичал след нея в столицата, да, тя тайно се е срещала с него. И какво от това? Къде е тук престъплението? Защо той непременно трябва да се окаже член на групировката на Богомолеца? Не е задължително. И изобщо той най-вероятно няма отношение към Богомолеца, по-скоро може да се окаже човек на Валера Липецки, защото, докато около Симонов се въртят хората на Богомолеца, около Руслан и Яна са хората на Валера. Именно Липецки и Дибейко искат нещо от Нилски, а не Богомолеца. Е, вярно, Богомолеца има здраво наточен зъб на Руслан, но това е някак… в миналото. Или не е?

Зарубин нямаше ясни отговори на всички тези въпроси, мъчеха го съмнения, той ежечасно чувстваше собствената си слепота, която му пречеше да се движи в правилното направление и го принуждаваше да действа напосоки.

Би могъл — като в добър филм — да причака Яна, когато тя отново се срещне със своя приятел, да го проследи и да види къде живее той, а после ще е от лесно по-лесно да се установи самоличността му. Но дали всичко щеше да е толкова просто?! Самият Зарубин не можеше да направи това, защото със старичката жигула по никакъв начин не би могъл да проследи опела, а ако този чичко все пак е замесен в нещо, той ще е внимателен и предпазлив и със сигурност ще забележи единствената кола, която се мъкне подире му през целия град. За да се направи всичко както трябва, щяха да са нужни цяла купчина документи от Москва, изпратени със спецвръзка, и дълги и досадни съгласувания между московските и местните началници. Московските началници (ако сметнат за нужно) ще искат местните да помогнат в провеждането на оперативно-издирвателните мероприятия по делото, което се разработва от московчани, а местните с всички сили ще се съпротивляват. И е абсолютно ясно защо. Ще отделят хора и техника, ще помогнат на московчаните да разплетат случая, а каква ще им е ползата? Престъплението ще се смята за разкрито от московчани, те ще си го отчетат като успех, а местните — какво? Нищо. Хората са толкова, колкото са, и да помагаш на други означава да откъсваш своите служители от работата, да оголваш участъци, тоест получава се, че отслабваш работата по своите престъпления и после ще ти трият сол на главата, а почестите и славата ще бъдат за други. Така че дори всички документи да са в ред, ще бъде неоправдан оптимизъм Зарубин да очаква свястна помощ.

Той имаше в себе си само един документ — заданието от следователя. И за всеки жест на помощ от страна на кемеровските детективи беше искрено благодарен. Ето че един от тях, когато заминаваше в отпуск, му отстъпи колата си — огромни благодарности, рядък късмет, такъв се случва веднъж на десет години, инак Зарубин трябваше да тича из целия град пеш и да ходи до Камишов с автобус или влак. Уредиха му среща с нужния човек — и за това поклон доземи, искрен, без майтапи. От все сърце.

Днес вече не е на мода да се продават коли, на никого не му се ще да плаща данъци, затова хората ги предават на новия собственик заедно с генерално пълномощно, включително за право на продажба. Последен притежател на сребристия опел се оказа мрачен собственик на бакалница, учудващо неразговорлив човек. Той дълго мълча, правеше се, че внимателно изучава някакви фактури, натрупани на бюрото му, после неохотно процеди в отговор на въпроса къде в момента се намира опелът:

— Един познат от Москва дойде, та му го дадох, докато е тук.

— Ами вие какво, без кола ли останахте? — съчувствено попита Зарубин.

— Жена ми има друга, нея карам.

— Как да намеря вашия познат?

— За какво ви е?

Собственикът на магазина дори не вдигна глава, докато задаваше въпроса си, очите му шареха само по разхвърляните по бюрото документи. Легендата на Зарубин беше изсмукана от пръстите и за всичко това бе виновно неговото удостоверение от Московското управление на вътрешните работи. Засега му вярваха, но всеки момент можеха да го помолят да си покаже документа и тогава щеше да се наложи да отговори на напълно законния въпрос: защо впрочем един столичен детектив издирва в Кемерово човек, който кара кола с кемеровски номер? И за да не стават тези работи, Сергей се преструваше на човек напълно цивилен и в случай на нужда можеше да си покаже паспорта.

— Разбирате ли, тия дни една кола блъсна мой приятел — започна той лъжата, с която през последното денонощие бе успял да свикне, — та търся свидетели. Всичко се случи пред очите ми и видях как наблизо мина сребрист опел, номерът му беше 307, а буквите не успях да видя. Казах на хората от автомобилната инспекция за това, а те ми викат — няма да търсим без буквите, такива коли колкото щеш, може тя изобщо да е от друг регион. Мътните ги взели дано, на никого за нищо не му пука, никой не иска да си мръдне пръста! Блъснаха човека, оставиха го инвалид за цял живот, а сега разправят, че той бил виновен, бил изскочил на платното, където не трябвало. А аз видях, че стана съвсем другояче! С една дума, сега сам издирвам свидетелите.

Собственикът на магазина не бързаше с отговора и Сергей търпеливо чакаше, вперил в него поглед, изпълнен с мъка и надежда. Но надеждите му не се оправдаха.

— Не знам — промърмори най-сетне той.

— Не знаете къде да го търся, така ли?

— Не знам.

— А къде живее?

— Нали ви казах: не знам.

— Но поне как се казва? Може да е отседнал в някой хотел, тогава ще обиколя всички хотели.

— Той не отсяда по хотели.

— А къде? — учуди се Зарубин. — На частна квартира ли е?

— За какво са му хотели, като е местен, цял живот е живял тук, половината град са му приятели.

— Ще го намеря — разпалено заговори Сергей, — ей тук да пукна, ама ще го намеря, за приятеля си съм готов на всичко. Само ми кажете как се казва, а аз ще направя всичко останало.

— Алик се казва. Фамилното му име е Серов.

— Алик, значи Александър, така ли?

— Ъхъ.

— Ами бащиното?

— Абе за какво ми е бащиното? Алик, значи Алик. Цял живот за мен е бил Алик.

На излизане от магазина Зарубин, усмихвайки се вътрешно, си мислеше, че този мрачен собственик със сигурност прекрасно знае къде може да бъде намерен Алик Серов. Как щеше да си даде колата, ако не знаеше, че всеки момент може да го намери? И още довечера — Сергей беше сигурен и в това — Серов щеше да научи, че го издирват като възможен свидетел на пътнотранспортно произшествие. Той не е видял никакво произшествие, но това вече няма значение. Важното е, че ще бъде информиран и следователно вътрешно готов, когато Зарубин го спре на улицата и започне да му задава въпроси. Няма да се възмущава, да размахва ръце, да вика и изисква да му представят документи. Само мило ще се усмихне и простичко ще обясни, че младежът греши, че най-вероятно търси друг опел, също с номер 307, но с други букви.

Засега Сергей не знаеше защо трябва да спира Алик Серов и да го заговаря. Възможно е дори тези оскъдни данни да са достатъчни, за да се установи в Москва самоличността на любовника на Яна Нилская. Тогава няма да са нужни и никакви контакти със Серов. Виж, ако в Москва не успеят да направят нищо, тогава Зарубин ще трябва да импровизира на място. Вече се подсигури. Сергей Зарубин изобщо беше предвидлив човек, вярно, това качество не действаше по отношение на парите, но по отношение на работата — в пълна степен.

Ала с Яна все пак нещата не бяха ясни. Излизаше, че Серов преди известно време е отишъл от Кемерово в Москва. А Яна, на свой ред, е настояла да отиде в столицата с мъжа си, надявайки се да се срещне с бившия си любовник. И са се срещнали. После какво? Отново е лумнал романтичният пожар и той е хукнал подир Яна обратно за Кемерово? Кой знае, може и така да е. Но ако пожарът е горял толкова силно, че Яна дори не е могла да скрие равнодушието си към своя съпруг, защо истерично е настоявала да се върне вкъщи? Би могла кротко да си стои в Москва, да се среща тайно със Серов, слава богу, има кой да гледа децата — и всички са доволни. Защо толкова е искала да се върне у дома?

Не, каквото и да говорим, женската душа е странно нещо, по-странно от мъжката. Зарубин никога няма да се ориентира в този лабиринт.

Началникът на службата в криминалната милиция, под чието крило Зарубин разгръщаше дейността си в Кемерово, беше добродушен, незлобив човек, винаги готов да помогне, ако това не изисква използване на негови хора и откъсването им от тяхната основна работа.

— Просто не знам какво може да се направи по въпроса — хитро усмихнат, каза той, след като изслуша молбата на Зарубин: трябва да се разузнае кой от хората на Богомолеца наскоро е ходил в Москва. — Впрочем има нещо, което може да помогне. В бандата на Богомолеца преди десетина дни стана една беля: убиха неговия стар сподвижник Шаня — Сергей Шанкин, многократно осъждан. То се знае, първо разпитахме сина му, защото и той си губи времето в тая групировка, има прякор Батир. А синчето каза, че няма и представа кой е пречукал баща му, защото точно по това време не е бил в града, пътувал до Москва. Показа и билета, както си му е редът, а и ние проверихме на летището: наистина през това време е отсъствал. Може би това е твоят шанс, Серьога?

След половин час Зарубин вече разговаряше със следователя, който се занимаваше с убийството на рецидивиста Шанкин, по прякор Шаня.

— Ами какво да ви кажа? — Възрастният следовател театрално разпери ръце. — Обикновено момче, умерено престъпно, но именно умерено. Имам впечатлението, че синът на убития Шанкин е недоволен от начина, по който го използват в групировката. Смята, че е способен на повече, и се коси, задето в бандата го подценяват.

— В какъв смисъл? — наостри уши Зарубин.

— Разбирате ли, Сергей Кузмич, в живота си аз съм виждал какво ли не, като имате предвид възрастта ми. И що-годе преценявам хората, дори и младите хора, макар че те са от съвсем друго поколение. Но знаете ли, поколението наистина е друго, нравите са други, ала психологическите закони са си предишните, никой не ги е отменял.

Зарубин слушаше с огромно удоволствие този стар следствен динозавър, той със сигурност знаеше, че в живота няма нищо по-ценно от почтеността, а в работата — нищо по-ценно от опита. Именно от такива старци човек можеше да се поучи. А и на него рядко му се случваше да общува с хора, запазили навика си да бъдат церемониално любезни.

— Ирек Шанкин е прекрасен артист, гъвкав, темпераментен. Аз неслучайно казах, че е умерено престъпен. Би било глупаво да смятаме, че бидейки член на бандата на Богомолеца, Ирек може да се държи като роден интелигент, а той и не е такъв, цял живот се е въртял около баща си, рецидивиста, обожавал го е, опитвал се е да му подражава, заразил се е с апашката романтика. Но при това тук, в този кабинет, той не произнесе нито една жаргонна дума. Учтиво момче с добър, разбираем говор и без мутренски изхвърляния. Като го слуша човек, може да си помисли, че той изобщо не знае жаргонни думи и никога не ги е чувал.

— Може пък да е така? Всичко се случва — предположи Зарубин.

— Вярно, вярно — кимна следователят, — всичко се случва, само не и с Ирек Шанкин. Още щом излезе от кабинета ми, веднага започна да звъни по мобилния си, а аз точно в този момент трябваше да се отбия до секретариата, та слизам по стълбището — и чувам неговия глас. Трябва да ви кажа, че не разбрах почти нищо от това, което говореше. Все пак това е друго поколение. — Той хитро се изкикоти и закачливо погледна Зарубин. — А момчето е с комплекси, стеснява се от името си, човек може да го забележи с невъоръжено око. И много иска да покаже, че е умен, че го бива за някои неща и има своите качества. Аз съм по-възрастен от него с четирийсетина години, а той и пред мен се опитваше да се ерчи, не искаше и не искаше да схване, че не може да бъде по-умен от мен, защото аз в живота си съм виждал повече престъпления и престъпници от цигарите, които той е изпушил. А какъв е изводът от това, уважаеми Сергей Кузмич?

— Ако искаме да постигнем успех с Ирек Шанкин, трябва да се постараем да поласкаем самолюбието му, и то така, че това да го издигне не в нашите очи, а в очите на неговите шефове — добросъвестно, като на изпит, издекламира Сергей. — И в никакъв случай да не акцентираме вниманието върху името му, а още по-добре — изобщо да не го споменаваме.

Следователят извика Шанкин за следващата сутрин, уж за поредния разпит във връзка с убийството на баща му. Още щом той влезе в кабинета, старият следовател стана, усмихнат, помаха с ръка на Зарубин и излезе.

— Здравей, Батир — приветливо поде Зарубин, като изписа на лицето си подобаваща за случая сериозност. — Имам едно делово предложение за теб.

— Ами вие кой сте? — с недоумение попита Ирек.

— Аз съм от Москва, а кой съм — няма значение. Хайде да минем без имена, става ли?

— Добре — сви рамене Шанкин. — Какво искате?

— Искам да ти предложа една сделка. Ти наскоро си ходил в Москва, нали?

— Ами ходих. И на следователя казах, че ме нямаше в града, когато са убили тате.

— Знам. Колкото до баща ти — приеми моите съболезнования. А сега на въпроса. Какво си правил в Москва?

— А вас какво ви интересува? — озъби се Ирек. — Кой сте вие, та да се отчитам пред вас?

— Няма нужда да се отчиташ пред мен, и без това знам. На твое място бих попитал каква полза би имал от разговора ни.

— Добре де, питам.

— Предлагам ти равнозначна обмяна на информация. А сега ме чуй внимателно, Батир. Колко души трябваше да проследиш в Москва? Трима? Или двама? Единият се е казвал Гелий Ремис, набожен един, вечно е ходел на черква. Нали така?

— Ами… да речем.

— Добре, това ми е достатъчно. Ти си намерил всички, които са ти възложили да намериш, и си си съставил мнение кой от тях е Симонов. Нали?

Лицето на Ирек неволно се напрегна и той не отговори на въпроса.

— Недей да мълчиш, Батир, с мен е безопасно да разговаряш. Ти за нищо не си виновен, знам го със сигурност. И каквото и да ми кажеш, няма да ти навреди. Ти си работил като един добър детектив, а това не се наказва от закона. Когато са убили Ремис, ти си бил тук, в този ден те е разпитвал следователят, не си изцапан с кръв. И тъй, съставил си си мнение кой от тях е Юрка Симонов и си докладвал. На кого? На Старпома или на самия Богомолец?

— На Старпома.

— И какво каза Старпома? Съгласи ли се с твоите изводи?

— Не — едва чуто процеди през зъби Ирек.

— Точно така. Не ти е повярвал, нарекъл те е глупак или нещо още по-лошо и си е направил свой извод от това, което си му докладвал. Така ли беше?

— Ъхъ.

— Той е допуснал грешка, Батир. А ти си бил прав. Ти си видял всичко на място, с очите си, анализирал си събраната лично от теб информация, претеглил си всичко и си направил абсолютно верен извод. А Старпома е преценявал всичко от своята камбанария. И е сгрешил.

Ирек вирна глава, очите му светнаха.

— Вие откъде знаете?

— Знам. Когато убиха Ремис, милицията започна да проверява всичко за него, до майчиното му мляко. Бил е чист като младенец. Проследиха всяка негова стъпка, събраха снимки от целия му живот. Гелий Ремис открай време си е бил Ремис, не е променял нито името, нито външността си. И никога не е живял в Кемерово. Симонов е някой от останалите двама. Ти знаеш ли кой именно?

— Разбира се. И на Старпома казах, че е Гусарченко, а той не ми повярва.

— Сигурен ли си, че е Гусарченко, а не онзи, третият?

— Абе няма никакъв трети! Обясних на Старпома, че Гусарченко има и други документи, с друго име, и резервно жилище, ама той мене и за човек ме няма, мисли се за най-умния на тоя свят…

В гласа на Ирек прозвуча почти детинска обида.

— Прав си, Батир — одобрително кимна Зарубин. — Всичко, което казваш, е вярно. Пипето ти сече, а Старпома да си гледа работата. Нека сега се хапе отзад, когато отидеш и му кажеш, че е сгрешил, че Ремис е бил фалшива примамка, на която той е клъвнал като последен тъпанар. Естествено той ще те попита откъде си научил това, а ти ще му отговориш, че в Москва си имаш свои източници, каквито той никога не е и сънувал. Ако искаш и друг съвет, мога да ти дам един.

Ирек мълчаливо кимна, загледан като омагьосан в Сергей.

— Не ходи при Старпома да му казваш това. Статутът ти не е такъв, че да се явяваш, без да си повикан. Прав ли съм?

Отговорът отново беше мълчаливо кимване.

— Кажи на аверите. Само че много внимателно, не казвай лоши думи за Старпома. Изложи само фактите, ти си умен човек, сам ще прецениш какво да кажеш. Изложи фактите и се ядосвай: колко лошо се получи, уж поначало направихме всичко както трябва, а последното решение се оказа погрешно. С една дума, нещо в този дух. Аверите ще започнат да те уважават, ще видиш. А после, току-виж, слухът стигнал и до Старпома, тогава той сам ще те извика. Е, тогава най-добре ще му го върнеш за всичките унижения. А сега ми благодари.

— Благодаря — послушно изрече Ирек.

— Ей, браво бе! „Благодаря“-то човек не може да си го сложи в джоба. Аз ти дадох такава ценна информация, а ти на мен какво? Нали от самото начало те предупредих: искам да ти предложа сделка. Ти на мен, аз на теб, нали така? „Аз на теб“ вече ти дадох, а „ти на мен“?

— А вие от какво се интересувате? Какво искате да научите?

— Трябват ми пълните данни за Симонов. Аз сам ще се оправям с него. Име, фамилия, адрес, месторабота, с една дума — всичко, което си изровил за него. И мога да ти обещая, че материалът ще излезе във всички централни вестници, така че твоят Старпом лично ще се убеди, че си бил прав. Нещо повече, след такъв материал Богомолеца ще го изхвърли с ритници по задника. И е напълно възможно да предложи на теб да заемеш мястото му.

Ирек се опъва още известно време, но си личеше, че буквално се пръска от гордост: че как, има възможност да натрие носа на самия Старпом. И в края на краищата продиктува на Зарубин всичко, което знаеше за сервитьора Едуард Гусарченко и за брокера в агенцията за недвижими имоти Виктор Слуцевич. Батир беше сигурен, че става дума за едно и също лице, и Зарубин не се опита да го разубеждава. Защото самият той прекрасно познаваше съдения навремето аферист Едик Гусарченко и разбираше, че той по никакъв начин не може да бъде Юрка Симонов. Виж, Виктор Слуцевич може. Дори много лесно може.

Настя Каменская вече десетина минути тъпо се взираше в сведението, получено в отговор на запитването за Александър Серов. Александър Алексеевич Серов, роден през 1958 година, в момента заместник генерален директор на охранителната фирма „Нора“, създадена от организираната престъпна групировка на Валера Липецки. Но кога се е запознала с него Яна Нилская? Отдавна, още преди да се омъжи за Руслан ли? Или по-късно, при някое от идванията на Серов в Кемерово? Или едва напоследък, в Москва? Добре би било да научат каква е ролята на Яна в цялата тази история, тогава вече да вземат решение дали да говорят с нея направо или не. Зарубин в Кемерово чака нареждане, а Настя не може и не може да реши.

Трябва да се поразведри, да се заеме с нещо друго и после да се върне към проблема със свеж поглед. Може за разнообразие да се порови в поръчковите убийства от миналата година, за да си изясни дейността на Симонов. Ако наистина са му направили пластична операция, за нея са били нужни много пари, трябвало е да ги спечели някак. Или да ги отработи. Единственото, което умее Симонов, е да играе комар и да подготвя взривове. Така, да видим какво имаме в историята на взривяванията… Браво на Коротков, разшета се, изиска от министерството данните от последната година за цялата страна.

Ето, при взривяване на автомобил е загинал заедно с охранителя си лидерът на престъпната групировка в Ростов на Дон… Съпоставяме датите и виждаме, че тази неприятност се е случила две седмици преди Богомолеца да разкрие липсата в „общото“. Други подходящи кандидати за първата жертва на Симонов засега не се виждат, значи слагаме плюсче.

По-нататък. Ето едно напълно подходящо взривяване… Не, датите са съмнителни, имаме точната дата на взрива в рудника, при който уж бил загинал Симонов, след това са му били нужни поне няколко дни, за да изчезне от Кузбас и да се скатае там, където му е бил приготвил гнезденце добрият чичо Петя Дибейко. Между другото, самият взрив в рудника също трябва да се включи в подвизите на Симонов, сега вече е очевидно, че това не е било нещастен случай.

Това убийство е разкрито… това също е разкрито… А ето в това трябва да се взрем по-отблизо… Впрочем не, не става, то е извършено също в Кемерово, където Симонов не би посмял да припари, преди да му префасонират лицето. Добре, продължаваме нататък.

Колко време е трябвало да печели пари за тази операция? Или първо са му сменили фасадата и документите — авансово, така да се каже, — а после са го пратили да ги отработва? Тогава трябва да се погледнат взривовете от последната половин година, а не от предидущия период.

Тя бавно проследяваше редовете, надничаше в географския атлас, сверяваше датите и не забелязваше как лети времето. Опомни се едва когато телефонът на бюрото й иззвъня оглушително.

— Анастасия Павловна, Нилски е. Може ли да се срещна с вас?

Ето на̀, помисли си Настя, клиентът най-сетне е узрял за разговор. На предадената чрез Воронова молба да й се обади той не се отзова, но Настя не настоя, защото Афоня, който жадуваше за шумно разкритие и също толкова шумна слава, без много приказки подписа всички документи и реши въпроса с външното наблюдение. За Руслан сега можеше да не се безпокои — наглеждаха го, и ако някой отново се опиташе да му въздейства с цел да го накара да се махне от Москва, това нямаше да остане незабелязано.

Времето беше добро за разходки и Настя се разбра с Нилски да се срещнат на булеварда, недалеч от сградата на градското управление. Купи си от едно улично заведение чаша сок и кифла с кренвирш и седна на една пейка. Господи, колко пъти през последните петнайсет години бе седяла тук, на същата тази пейка! Ту бе чакала Чистяков, ту някого другиго, с когото е трябвало да се срещне, а и просто си бе седяла, потънала в собствените си мисли, когато не й се е искало да се прибере вкъщи, но не бе имала сили и да седи в кабинета. Ако можеше и деветдесет процента от тази мъчителна работа да не е нахалост… Да вземем например случая с Тимур Инджия: колко версии провериха, колко хора разпитаха, колко схеми начертаха, колко сведения изискаха — и всичко напразно. Е, не всичко наистина, но почти всичко. Най-трудоемката версия, свързана с публикациите и романа на Нилски, глътна огромни усилия и време, а накрая се оказа ялова. Версията за убийството на Тимур по лични мотиви — също, хем нея я проверяваха страшно упорито, дори задържаха двама заподозрени. За възможността за финансови проблеми на Ганелин пък да не говорим, а и за тях хвърлиха време и сили. Ами подозренията за Ганелин и Яна? И за тях отиде време, а полза — никаква.

— Добър вечер, Анастасия Павловна.

Настя се сепна и виновно се усмихна. Дори не беше забелязала как до нея бе спрял Нилски.

— Здравейте, Руслан Андреевич. Радвам се да ви видя.

Тя понечи да попита какво му се е случило и защо я бе помолил за среща, но Руслан не я остави да започне.

— Вашият колега излезе прав — заяви той още със сядането до нея.

— Кой от всичките?

— Сергей… извинете, забравих фамилното му име.

— Зарубин — подсказа му Настя.

— Да, да, разбира се. Той ме предупреди, че в Москва може отново да започне… това… А аз не му повярвах.

— Случило ли се е нещо? — напрегнато попита Настя.

— Не знам, може и да няма връзка… Но ми стана неприятно. И ако това се бе случило преди две години, дори преди година и половина — веднага щях да хукна за летището и да се прибера у дома.

— Е, какво стана?

— Обадиха ми се по телефона…

— Момент — прекъсна го Настя, — къде ви се обадиха? Нали нямате телефон, доколкото ми е известно.

— Обадиха се у Наталия Александровна, когато бях у тях. Снощи. Повикаха ме на телефона.

— И?…

— И ми казаха, че Яна имала любовник. И то много отдавна. Запознала се била с него още преди нашата сватба. И нарочно предизвикала скарването с мен, за да замина за Москва.

— Съчувствам ви. Това наистина е неприятно. Искате да се върнете вкъщи и да си изясните всичко, така ли?

— Там е работата, Анастасия Павловна… Можете да си представите каква весела нощ прекарах. Естествено никъде няма да отида; Яна да постъпва, както смята за нужно. Но ето какво си помислих… Вашият колега е бил прав, това може да го е измислил само чичо Петя. Имам предвид, Дибейко. Той ме познава от дете, но през последните години не сме се срещали. Всичко това може да го е измислил само човек, който добре знае какъв съм бил, но няма никаква представа какъв съм станал. Разбирате ли?

— Като схема — да, разбирам. Но ми се иска да имаше повече конкретика — предпазливо отговори Настя, която наистина разбираше твърде смътно казаното от Руслан.

— На мен винаги ми е било интересно какво стои зад един или друг факт, постъпка. Когато бях малък, следях хората, записвах си кой, кога, къде и с кого отива, как е облечен, какво носи в ръцете си. Кой с кого общува или обратното — не общува. И от всички тези единични факти понякога се очертаваше цялостна картинка, аз изведнъж започвах да разбирам защо хората постъпват по един или по друг начин… Изпитвах възторг, когато прекарвах часове със своите листове със записки и изведнъж започвах да разбирам, че чичо Вася изневерява на жена си с леля Маша, а леля Маша, на свой ред, краде продукти от работата си, но не ги носи вкъщи, а на леля Зина, която, както става ясно, пътува до съседния град, за да ги продава. Аз на никого не причинявах зло, Анастасия Павловна, за никого не съм правил доноси и никога никого не съм шантажирал, просто се наслаждавах на умението си да търся обяснение на единични факти. Винаги ми е било интересно: А какво ли стои зад това? А какво ли се е случило в действителност? И човекът, който отначало ни подхвърли писмото, после плъховете, а сетне и снимката на гроба, е разчитал именно на това мое качество. Неслучайно ви казах, че само преди година и половина — две аз непременно щях да хукна за Кемерово да изяснявам чий е този гроб, кой е този човек, какво отношение има към мен, как е свързан с цитата от Марк Твен и с образа на обезглавените плъхове. Нямаше да се успокоя, докато не разбера какво означава всичко това. И естествено щях да хукна да изяснявам наистина ли жена ми ми изневерява. Чичо Петя е преценил всичко точно.

— Но къде е сгрешил? Защо вие не заминахте и не разследвахте всичко това?

— Ами вижте… Това е дълга и тягостна история, не ми се говори за нея. Важен е резултатът. Аз разбрах, че нямам право да съставям картинки от единични факти, защото никога няма да науча всички факти, а когато те не са ясни — всички до един, може да се получи неправилна картинка. Ще оглася изводите си и ще пострада невинен човек. За да разберете, че говоря това не просто така… Накратко, дълго събирах сведения за един човек, накрая ми се стори, че всички части от картинката се съчетават в безупречна рисунка, и публикувах материала. Започнаха да тормозят този човек и след два дни той почина от инфаркт. И същия ден аз научих, че ужасно съм сгрешил. Човекът е бил почтен и благороден, а аз съм го наклеветил и фактически съм го убил. След този случай се отказах от журналистиката. И напълно загубих интерес към съставянето на картинки. Това повече не ми е нужно. Страхувам се от това. Страхувам се да не направя нова грешка, която ще доведе до същите трагични последствия. Но чичо Петя не е знаел това. Той ме помни предишния — любознателния и активния.

— Разбирам — тихо каза Настя. — Но вие искахте да се видим не за това, нали? Имате ли да ми казвате и нещо друго?

— Да. Когато разбрах, че вашият колега е бил прав и цялата работа е именно в чичо Петя, аз се замислих как всичко това може да е свързано с Юрка Симонов. И си спомних… Аз се увличах по криминалистиката, чичо Петя ми носеше учебници, обясняваше ми някои неща, които не разбирах, сам ми показваше нещо, ако имаше възможност. Когато стигнахме до дактилоскопията, той ми каза да отида в неговата работа, в милицията. Чичо Петя ми показа как се снемат отпечатъци, как се попълват бланки. После помоли дежурния да му съобщи, когато задържат някого и го докарат в отдела, а през това време направи свои и мои дактокарти, та аз да тренирам да пиша формули. Дори помоли някои колеги да си снемат отпечатъците, за да имам повече материал за тренировки.

— А после са довели задържания Симонов — промълви Настя.

— Как научихте това? Кой ви го каза? — В гласа на Руслан зазвучаха нотки на недоверие.

— Никой не ми е казвал, сама се сетих. Та значи доведоха Симонов, нали така?

— Да. За пореден път го бяха хванали в края на гората да изработва взривно устройство. И той като мен си имаше своята мания. Аз — чуждите истории, той — взривовете, от дете го привличаха.

— И Дибейко му направи дактокарта?

— Да. На него и на още три момчета, които бяха с него.

— Къде е сега тази карта?

— В архива ми. Разбира се, отдавна съм изхвърлил детските си записки, а тези карти не можах, сърце не ми даде. Сигурно съм бил идиотски сантиментален… С една дума, запазих ги и сега те са в журналистическия ми архив. Че такава карта съществува, знаеха чичо Петя и самият Симонов. И аз, разбира се. Вашият колега ми каза, че Симонов си е направил пластична операция, и аз си помислих, че тази карта представлява за него реална заплаха. По нея може точно да се определи, че както и да се казва днес, по-рано той е бил Юрка Симонов. Всичко е заради нея, нали?

— Подозирам, че е заради нея. Вие знаете ли, че са обрали дома на майка ви?

— Как така са го обрали? Мама нищо не ми е казвала! Откъде ви е известно това?

— Руслан, това е известно на всеки жител на родния ви град. Просто вие отдавна не сте ходили там. А майка ви не е искала да ви тревожи, нали сте в Москва, зает сте с такава важна и интересна работа… Та така, в дома й са влезли крадци, взели са някакви дреболии, но са обърнали всичко надолу с главата. Ще се осмеля да предположа, че са търсили вашия архив. Но той не е бил там, нали? Защото, ако го бяха намерили, нямаше да се случи всичко останало.

— Така е — кимна Руслан, — архивът се намира на друго място.

— Интригували са ви със странни събития, за да ви накарат да отидете в Кемерово и да започнете да работите с архива. На първо място, трябвало е да го вземете и да потърсите в него името Николай Бесчеревних и човек, който обича да чете Марк Твен.

— Да, сигурно именно така бих постъпил. И после какво?

— Ами после нищо. Щяха да вървят по петите ви, да научат къде криете архива си и още на другия ден щяха да го вземат, за да видят има ли я в него дактокартата на Симонов или не. Ако я няма — слава богу. Ако я има — да я изземат и унищожат. Това е всичко.

— Ами Яна? Защо са я отвлекли?

— За да я наплашат. Вас е трябвало да заинтригуват, нея — да наплашат, само в такъв комплект биха могли да получат нужния резултат: вие да заминете. Съгласете се, че са изпипали нещата — нали все пак заминахте, Яна ви накара. Друг е въпросът, че не са взели предвид промените във вашия характер, така че вие практически веднага се върнахте, а и това скарване с Яна наля още масло в огъня. Затова те отново се опитват да ви върнат у дома. А щом пристигнете в Кемерово, там веднага ще се случи нещо, което ще ви принуди да се обърнете към архива си.

— Няма да замина — мрачно рече Руслан. — Нямам намерение да им ставам марионетка. Няма да позволя да си играят с мен.

— Недейте така. — Настя меко постави дланта си върху ръкава на лекото му яке. — Не вземайте прибързани решения. Дайте ни време да помислим и обсъдим всичко.

Тя дълго гледа след неговата невисока попрегърбена фигура, после извади от чантата си телефона и набра номера на Коротков.