Норвежка гора

7

В часа по физкултура на следващата сутрин, в четвъртък, преплувах няколко пъти петдесетметровия басейн. Усиленото упражняване на мускулите избистри съзнанието ми и засили апетита ми. След като излапах доста обилен обяд в една студентска закусвалня, известна с големите си порции, се запътих към библиотеката на филологическия факултет, за да направя проучване, когато се натъкнах на Мидори Кобаяши. Не беше сама, а с едно миньонче с очила, но щом ме забеляза, сама дойде при мен.

— Накъде си тръгнал? — попита.

— Към библиотеката на филологическия — отвърнах.

— Защо не зарежеш тая работа и не дойдеш да обядваме заедно?

— Вече обядвах.

— Е, и? Пак обядвай.

В крайна сметка ние се отправихме към едно кафене наблизо, където Мидори си поръча ястие с къри, а аз — кафе. Тя носеше бяла шемизета с дълги ръкави под жълта вълнена жилетка с вплетено изображение на риба, тясна златна огърлица и часовник в стил Дисни. Явно обичаше къри. Изпи с него три чаши вода.

— Къде се изгуби толкова време? — попита. — Не знам колко пъти ти звънях по телефона.

— Искаше да ми кажеш нещо ли?

— Не, нищо особено. Просто исках да се чуем.

— Да.

— Какво да?

— Нищо. Просто „да“ — казах. — Някакви пожари напоследък?

— Беше голяма забава, а? Не нанесе големи щети, но пък целия този пушек го направи истински, тъй да се каже. Страхотно нещо — Мидори изгълта още една чаша вода, пое си дъх и разглежда лицето ми известно време. — Ей, какво ти е? — попита. — Струваш ми се толкова отнесен. Очите ти са разфокусирани.

— Добре съм — рекох. — Просто се върнах от едно пътуване и съм малко уморен.

— Гледаш така, сякаш току-що си видял призрак.

— Да.

— Хей, имаш ли занятия днес следобед?

— Немски и вероучение.

— Кога свършват?

— В два.

— Добре. Какво ще кажеш да отидем след това да пийнем по нещо?

— Да пийнем по нещо в два часа следобед?!

— За разнообразие, защо не? Изглеждаш толкова отнесен. Хайде, миличък, ела да пийнем. Ще се поободриш. И аз това искам — да пийна и да се поободря. К’во ще кажеш?

— Окей, да идем — казах с въздишка. — Ще се срещнем в двора на университета в два.

След урока по немски взехме автобус до Шинджуку и отидохме в един подземен бар, на име ЦИЦАТА. Беше след книжарница „Кинокуния“. И двамата започнахме с две водки с тоник.

— Идвам тук от време на време — рече тя. — Защото не те карат да се чувстваш неловко, че пиеш следобед.

— Често ли го правиш?

— Понякога — рече тя, подрънквайки с леда в чашата си. — Понякога, когато животът стане тежък, идвам тук за една водка с тоник.

— Става ли тежък животът?

— Понякога — отвърна Мидори. — Имам си свои дребни проблеми.

— Какви по-точно?

— Семейни, с момчетата, с нередовен мензис. Такива неща.

— Да пием по още едно.

— Добре.

Махнах с ръка на сервитьора и поръчах още две водки с тоник.

— Спомняш ли си, че ме целуна онази неделя? — попита Мидори. — Мислех за това. Беше приятно. Наистина приятно.

— То си е приятно.

— То си е приятно — изимитира ме тя. — Говориш толкова особено!

— Така ли?

— Както и да е, мислех за онзи път. Мислех си колко прекрасно би било, ако тогава за първи път ме целуваше момче. Ако можех да пренаредя събитията в живота си, непременно, непременно бих направила тази целувка първа. И после щях да изживея останалата част от живота си, умувайки примерно така: „Хей, чудя се какво ли прави сега, когато е на петдесет и осем години, онова момче на име Ватанабе, на което подарих първата си целувка на оная тераса?“ Не би ли било прекрасно?

— Да, наистина — рекох и строших един шамфъстък.

— Ей, какво става с теб? Защо си толкова занесен? Още не си ми отговорил.

— Вероятно все още не съм се приспособил напълно към света — отвърнах, след като поразмислих. — Не знам, чувствам се така, сякаш това не е реалният свят. Хората, обстановката — просто не ми изглеждат реални.

Мидори се облакъти на бара и ме погледна.

— Сигурна съм, че в една песен на Джим Морисън се пее за нещо подобно.

— „Хората са странни, когато си странник“.

— Почивка — рече Мидори.

— Почивка — казах аз.

— Наистина трябва да дойдеш с мен в Уругвай — подзе тя все още облакътена на бара. — Гаджето, семейството, училището — просто ги зарежи.

— Идеята не е лоша — казах със смях.

— Не мислиш ли, че би било чудесно да се избавиш от всичко и всички и просто да отидеш някъде, където не познаваш никого? Понякога ми се иска да направя това. Наистина, наистина искам да го направя понякога. Да кажем например, че ме отведеш някъде далече — далече оттук. Аз ти раждам цяла сюрия деца, яки като бичета. И всички си живеем доволно и честито, шапка на тояга.

Разсмях се и изпих третата си водка с тоник.

— Но ми се струва, че ти всъщност не искаш сюрия деца, яки като бичета — рече Мидори.

— Безкрайно съм заинтригуван — казах, — ще ми се да ги видя как ще изглеждат.

— Добре де, не е необходимо да ги искаш — рече Мидори, ядейки шамфъстък. — Ето ме мен, пия следобед, говоря каквото ми скимне: „Искам да зарежа всичко и да забягна нанякъде. Какъв смисъл има да се ходи в Уругвай? Там няма нищо, освен магарешки фъшкии.“

— Може би си права.

— Навсякъде магарешки фъшкии. Тук една фъшкия, там друга фъшкия, целият свят една магарешка фъшкия. Ей, не мога да разчупя този. Ти го вземи — Мидори ми подаде един шамфъстък с твърда черупка. Доста се помъчих, докато го разчупя. — Но я гледай каква приятна промяна настъпи миналата неделя! Да се кача на терасата с теб, да гледам пожара, да пия бира, да пея песни. Не знам колко е продължило това, тъй като имах усещане за пълна промяна. Хората все се опитват да ми налагат разни неща. Още щом ме видят, започват да ми казват какво да правя. Поне ти не се опитваш да ме караш да върша каквото и да било.

— Не те познавам достатъчно добре, та да ти казвам какво да правиш.

— Искаш да кажеш, че ако ме познаваше по-добре, щеше като всички останали да ми диктуваш какво да правя, така ли?

— Възможно е — отвърнах. — То е нещо нормално за хората в реалния свят: да се заставят да правят това или онова.

— Ти не би го направил. Сигурна съм. Аз съм специалистка, когато става въпрос да принуждаваш някого да върши нещо или той да те принуждава. Ти просто не си такъв човек. Ето защо мога да се отпусна с теб. Знаеш ли колко хора има по света, които обичат да командват другите и самите тях са ги командвали? Много! И сетне вдигат голяма врява: „Аз я накарах“, „Ти ме накара“! На тях това им харесва. Но аз не го харесвам. Просто го върша, щото се налага.

— Какви неща си принуждавала хората да вършат или те са те принуждавали?

Мидори постави в устата си кубче лед и го смука известно време.

— Искаш ли да ме опознаеш по-добре? — попита тя.

— Да, донякъде.

— Ей, виж какво, току-що те попитах: „Искаш ли да ме опознаеш по-добре?“ Какъв, по дяволите, е този твой отговор.

— Да, Мидори, бих искал да те опозная по-добре — казах.

— Наистина ли?

— Да, наистина.

— Дори да се наложи да извърнеш очи от онова, което видиш?

— Толкова ли си лоша?

— В известно отношение да — рече тя намръщено. — Искам още едно питие.

Повиках сервитьора и поръчах четвърти питиета. Докато дойдоха, Мидори остана облакътена на бара, подпряла с ръка брадичката си. Аз мълчах и слушах Телониус Монк, неговата песен „Орловите нокти пораснаха“. Имаше още петима или шестима клиенти, но само ние се наливахме с алкохол. Силен аромат на кафе придаваше интимна атмосфера на мрачния интериор.

— Свободен ли си тази неделя? — попита Мидори.

— Струва ми се, че ти казах преди — всяка неделя съм свободен. До шест часа, когато отивам на работа.

— Добре тогава, тази неделя ще се пошляем ли заедно?

— Разбира се — казах аз.

— Ще дойда да те взема от пансиона ти в неделя сутринта. Не съм сигурна точно в колко часа обаче. Съгласен ли си?

— Добре — отвърнах. — Няма проблеми.

— А сега нека те попитам: знаеш ли какво ми се иска да направя в момента?

— Не мога да предположа.

— Първо, искам да лежа на голямо, широко, пухено легло. Искам да съм съвсем спокойна и пияна, да няма никакви магарешки фъшкии наоколо и ти да лежиш до мен. Сетне, малко по малко да свалиш дрехите ми. Мнооого нежно. Така, както майка сваля пелените на бебе. Мнооого ласкаво.

— Хъммм…

— И аз просто се унасям и наистина ми е приятно, докато, съвсем внезапно, разбера какво се случва и ти извикам: „Престани, Ватанабе!“ После казвам: „Наистина ми харесваш, Ватанабе, но се срещам с друг. Не мога да направя това. Ако щеш вярвай, но съм много консервативна в това отношение, така че, ако обичаш, престани“. Обаче ти не преставаш.

— Но аз бих престанал — казах аз.

— Знам. Няма значение, това е просто една моя фантазия — рече Мидори. — И тогава ти ми го показваш. Твоя де. Стърчащ нагоре. Аз начаса затулвам очи, разбира се, но не мога да не го зърна за част от секундата. И казвам: „Престани! Не прави това! Не искам нещо толкова голямо и твърдо!“

— Не е чак толкова голям. Съвсем нормален е.

— Няма значение, това е фантазия. После ти много се натъжаваш, на мен ми става жал за теб и се опитвам да те утеша: „Хайде, хайде, миличък“.

— И ти ми казваш, че искаш да го направиш сега?

— Да, така е.

— Ох, братче.

Излязохме от бара след пет водки с тоник. Когато се опитах да платя, Мидори ме плесна по ръката и плати с една нова-новеничка банкнота от десет хиляди йени, която извади от дамската си чанта.

— Всичко е наред — каза тя. — Аз те поканих и аз плащам. Разбира се, ако си редови фашист и отказваш да позволиш на една жена да ти купи питие…

— Не, не, съгласен съм.

— Така че не ти дадох да го вкараш.

— Защото е много голям и твърд — рекох аз.

— Правилно — каза Мидори. — Защото е много голям и твърд.

Леко пияна, Мидори пропусна едно стъпало и ние насмалко да паднем надолу по стълбището. Слоят облаци, които преди бяха забулили небето, сега се бяха разсеяли и следобедното слънце лееше мека светлина върху градските улици. Двамата с Мидори се пошляхме по тях. Тя каза, че иска да се покатери на някое дърво, но за жалост в Шинджуку нямаше дървета, ставащи за катерене, а Имперският парк на Шинджуку беше затворен.

— Жалко — заяви тя. — Обичам да се катеря по дървета.

Продължихме да се разхождаме и да зяпаме по витрините, и скоро уличната обстановка взе да ми се струва по-реална отпреди.

— Радвам се, че се срещнахме — казах аз. — Мисля, че сега съм малко по-адаптиран към света.

Мидори спря за малко и ме погледна втренчено.

— Вярно — рече тя. — Очите ти гледат много по-фокусирано от преди. Виждаш ли? Шляенето с мен ти е от полза.

— Несъмнено — промълвих аз.

В пет и половина Мидори каза, че трябва да се прибира вкъщи, за да приготви вечеря. Аз рекох, че ще хвана автобус до пансиона си и че ще я придружа чак до гарата.

— Знаеш ли какво ми се прави сега? — попита ме тя, преди да си тръгне.

— Нямам абсолютно никаква представа какво ти е на ума — отвърнах.

— Ще ми се да ни пленят пирати. После да ни съблекат и чисто голи да ни притиснат с лице един към друг и да намотаят въжета около нас.

— Защо ще правят такова нещо?

— Извратени пирати — каза тя.

— Ти си извратена — рекох.

— А после ни заключват в трюма и викат: „След един час ще ви хвърлим зад борда, така че се позабавлявайте дотогава“.

— И…

— И така, ние си прекарваме приятно час, като се валяме из трюма и сплитаме тела.

— И това ли ти се иска да направиш сега?

— Това.

— Ох, братче — казах аз, поклащайки глава.

Мидори дойде да ме вземе в девет и половина в неделя сутринта. Току-що се бях събудил и още не си бях измил лицето. Някой потропа на вратата ми и извика: „Ей, Ватанабе, жена е!“ Слязох до фоайето и съзрях Мидори с невероятно къса джинсова пола да седи там с кръстосани крака и да се прозява. Всяко момче, което преминаваше оттам на път към столовата, забавяше крачка, за да се вторачи в дългите й, стройни крака. Имаше наистина хубави крака.

— Подраних ли? — попита тя. — Сигурна съм, че току-що си се събудил.

— Ще ми дадеш ли петнайсет минути? Ще си измия лицето и ще се избръсна.

— Нямам нищо против да почакам, но всички тези момчета ме зяпат в краката.

— А ти какво очакваш, като идваш в мъжки пансион с толкова къса пола? Разбира се, че ще те зяпат.

— Добре, няма проблеми. Днес нося наистина готини пликчета — розови, с много воланчета и дантели.

— Това още повече влошава нещата — казах с въздишка. Върнах се в стаята си, измих се и се избръснах с максимална бързина, облякох синя риза със скрити копчета и сив спортен костюм от туид, сетне пак слязох долу и бързо изведох Мидори през портала на пансиона. Обливаше ме студена пот.

— Кажи ми, Ватанабе — подзе тя, вдигайки поглед към сградите на пансиона, — тук всички момчета ли мастурбират?

— Вероятно — отвърнах.

— Когато го правят, за момичета ли мислят?

— Предполагам. Малко се съмнявам, че когато мастурбира, някой мисли за пазара на акции, за спрежения на глаголи или за Суецкия канал. Почти съм сигурен, че всички мислят за момичета.

— Суецкият канал ли?

— Примерно.

— И предполагам, че си мислят за определени момичета, така ли е?

— Защо не питаш приятеля си за това? — казах. — Защо аз трябва да обяснявам тези неща в неделя сутрин?

— Просто ми беше любопитно — рече тя. — Освен това той много ще се ядоса, ако го питам за нещо такова. Ще каже, че момичетата не бива да задават подобни въпроси.

— Напълно нормално, бих казал.

— Но аз искам да знам. От чисто любопитство. Мислят ли момчетата за определени момичета, когато мастурбират?

Отказах се от опита си да отклоня въпроса.

— Добре де, аз мисля. Не знам как е при другите.

— Някога мислил ли си за мен, когато си го правил? Кажи ми истината. Няма да се разсърдя.

— Не, не съм, честно казано — отвърнах искрено.

— И защо? Не съм достатъчно привлекателна ли?

— Аа, напротив, много си привлекателна. Ти си сладка и еротичното облекло ти стои добре.

— Тогава защо не мислиш за мен?

— Ами първо, гледам на теб като на приятелка, така че не искам да те въвличам в сексуалните си фантазии и второ…

— Има някоя друга, за която се налага да си мислиш.

— Така е горе-долу — рекох.

— Запазваш добрите си маниери дори когато се заговори за подобно нещо — каза Мидори. — Ето кое ми харесва у теб. Все пак не би ли могъл да ми позволиш само едно кратко появяване? Искам да бъда в някоя от сексуалните ти фантазии или блянове, или както там ги наричаш. Искам това от теб, тъй като сме приятели. От кого другиго да поискам такова нещо? Не мога просто да отида при някого и да кажа: „Когато мастурбираш довечера, ще бъдеш ли така добър да си представиш мен за малко? Моля те за това, тъй като те считам за приятел. И искам да ми кажеш по-късно как беше. Какво си правил и прочие“.

Въздъхнах.

— Но не може да го вкарваш. Щото сме само приятели. Нали? Стига да не го вкарваш, можеш да правиш всичко друго, което пожелаеш, да си мислиш всичко, каквото искаш.

— Не знам, никога преди не съм го правил с толкова много ограничения — казах.

— Само ще си мислиш за мен, нали?

— Добре, ще мисля за теб.

— Знаеш ли, Ватанабе, не искам да оставаш с погрешно впечатление… че съм нимфоманка или незадоволена, или че се заяждам и прочие. Просто ми е любопитно. Искам да знам повече за това. Пораснах, както знаеш, заобиколена само от момичета в девически училища. Искам да разбера какво мислят момчетата и как са устроени телата им. И то не просто от притурките към дамските списания, а от опит.

— От опит? — казах с пъшкане.

— Ала на моя приятел не му харесва, когато искам да науча нещо или да опитам разни неща. Той се вбесява, нарича ме нимфоманка или ненормална. Дори не ми дава да му духам. Сега обаче умирам да разбера това нещо.

— Ъхъ.

— А на теб неприятно ли ти е да ти духат?

— Не, всъщност не, не ми е неприятно.

— Можеш ли да кажеш, че ти харесва?

— Да, бих казал. Но защо не поговорим за това другия път? Ето, прекрасна неделна утрин е и не искам да я разваля с разговори за мастурбация и духане. Да поговорим за нещо друго. Твоят приятел в нашия университет ли учи?

— Не, в друг, разбира се. Запознахме се в гимназията на една забава. Аз бях в девическо училище, а той в училище за момчета, знаеш как ги правят тези неща, общи забави и прочие. Но след като завършихме, станахме сериозни приятели. Ей, Ватанабе?

— Какво?

— Направи го само веднъж. Просто си мисли за мен, съгласен ли си?

— Съгласен съм. Ще пробвам следващия път — отвърнах, признавайки се за победен.

Хванахме работническия влак за Очаномицу. Когато се прекачихме в Шинджуку, купих тънък сандвич от една сергия на гарата, за да закуся със закъснение. Кафето, което изпих, имаше вкус на сварено печатарско мастило. Влаковете в неделя сутрин бяха пълни с приятелски двойки и със семейства, заминаващи на екскурзия. Група момчета с бейзболни бухалки и с еднакво облекло лудуваха из вагона. Няколко от момичетата във влака бяха с къси поли, но не толкова къси като на Мидори. Тя подръпваше своята от време на време, за да я смъкне надолу. Някои от мъжете се заглеждаха в бедрата й, нещо, което ме караше да се чувствам неловко, но тя, изглежда, не обръщаше внимание.

— Знаеш ли какво искам да направя в момента? — прошепна ми тя, след като пътувахме десетина минути.

— Нямам представа — отвърнах. — Но ако обичаш, не говори за това тук. Някой ще те чуе.

— Жалко. Този път е нещо диво — рече Мидори видимо разочарована.

— Във всеки случай, защо отиваме в Очаномицу?

— Просто ела и ще разбереш.

При толкова много училища около гара Очаномицу в неделя районът гъмжеше от ученици в прогимназията и гимназисти, отиващи на практически изпити или на занятия. Мидори си пробиваше път през тълпите, стиснала здраво с една ръка презрамката на дамската си чанта, а с другата — моята ръка.

Съвсем ненадейно тя ме попита:

— Хей, Ватанабе, можеш ли да обясниш каква е разликата между конюнктива в сегашно и в минало време в английския?

— Мисля, че мога — отвърнах.

— Нека да те питам тогава каква служба изпълнява тази дяволия във всекидневния живот?

— Никаква — рекох. — Може да не изпълнява никаква конкретна служба, но ти дава нещо като подготовка за, общо взето, по-систематично разбиране на нещата.

Известно време Мидори сериозно мисли върху това.

— Ти си невероятен — каза тя. — Това никога преди не ми е хрумвало. Винаги съм смятала за напълно безполезни и много досадни неща като конюнктива, диференциалното смятане и химическите формули. Затова никога не съм им отделяла внимание. Сега ми се налага да се запитам дали целият ми живот не е сбъркан.

— Не си им отделяла внимание ли?

— Да, сякаш за мен те не съществуват. Нямам ни най-малка представа какво означава „синус“ и какво „косинус“.

— Не може да бъде! Как тогава си завършила гимназия? Как влезе в колеж?

— Не ставай смешен — рече Мидори. — Не е необходимо да знаеш каквото и да било, за да изкараш приемните изпити! Трябва да имаш само малко интуиция — а аз имам страхотна интуиция. „Изберете верния отговор от следните три.“ Моментално разбирам кой е верният.

— Моята интуиция не е толкова добра като твоята, затова трябва да се уча да мисля донякъде систематично. Както някоя врана събира парчета стъкло в хралупата си.

— И за какво служи това?

— Знам ли. Навярно улеснява някои неща.

— Кои например?

— Абстрактното мислене, да речем. Усвояването на няколко езика.

— Каква полза от това?

— Зависи от човека. На един е от полза, на друг — не. Но, общо взето, е тренировка на ума. Друг въпрос е дали служи за нещо, или не, както казах.

— Брей — възкликна Мидори, явно впечатлена. Тя ме хвана за ръка и ме поведе по хълма. — Знаеш ли какво, Ватанабе, ти наистина умееш да обясняваш добре нещата.

— Съмнявам се — казах.

— Така е. Питала съм стотици хора за какво служи конюнктивът в английския, и никой не ми даде добър и ясен отговор като твоя. Даже учители по английски. Те дори се смущаваха, ядосваха се или се измъкваха със смях от неудобното положение. Никой не ми даде сносен отговор. Ако някой като теб ми беше под ръка, когато задавах този въпрос, и ми бе дал задоволително обяснение, можеше дори да проявя интерес към конюнктива. Мамка му!

— Хъм — възкликнах.

— Чел ли си някога Капитала?

— Да. Не целия, разбира се, но отчасти, като повечето хора.

— И схвана ли нещо?

— Схванах някои неща, други не. Човек трябва да се сдобие с необходимия интелектуален заряд, за да чете книга като Капитала. Все пак мисля, че разбирам основната идея на марксизма.

— Смяташ ли, че първокурсник, който не е чел подобни книги, може да разбере Капитала от първо четене?

— Това е почти изключено, бих казал.

— Знаеш ли, когато постъпих в университета, се записах в един кръжок по народна музика. Просто ми се пееше. Ала членовете бяха банда шарлатани. Тръпки ме побиват само като се сетя за тях. Първото нещо, което ти казват, когато се запишеш в кръжока, е, че трябва да прочетеш Маркс. „За следващия път подготви от тази и тази до тази и тази страница.“ Някой изнесе лекция за това, че народните песни трябва да бъдат дълбоко свързани с обществените проблеми и радикалното движение. И така, прибрах се вкъщи и се напрегнах, колкото ми позволяваха силите, да чета Маркс, но нищо не схванах. Беше по-зле, отколкото с конюнктива. Отказах се след три страници. На другата седмица отидох на сбирката като добро дете и казах, че съм го чела, но не съм могла да го разбера. От този момент насетне те се държаха с мен като с идиот. Казаха, че съм нямала критическа осъзнатост на класовата борба, че съм била много боса по обществените въпроси. Приех това на сериозно. И всичко това, защото казах, че не съм могла да разбера откъс от книга. Не смяташ ли, че бяха отвратителни?

— Ъхъ — отвърнах.

— И тъй наречените им дискусии също бяха отвратителни. Всички си служеха с гръмки фрази и се правеха, че знаят какво става. Но всеки път, когато нещо не ми беше ясно, аз задавах въпроси. „Каква е тази империалистическа експлоатация, за която говорите? Свързана ли е по някакъв начин с Източноиндийската компания?“; „Разрушаването на учебно-промишления комплекс означава ли, че няма да работим за някоя компания, след като завършим колежа?“ И прочие. Обаче никой не искаше да ми обясни каквото и да било. Тъкмо напротив — те се дразнеха от въпросите ми. Представяш ли си?

— Да — казах.

— Едно момче ми извика: „Ти, тъпа кучко, как може да живееш с толкова малко акъл?“ Това вече препълни чашата на търпението ми. Нямах намерение да понасям безропотно това. Окей, не съм особено умна. От работническата класа съм. Но нали тъкмо работническата класа движи света и тъкмо работническата класа е експлоатирана. Що за революция е това, по дяволите, ако само се бълват гръмки речи, които хората от работническата класа не могат да разберат? Що за социална революция е това, по дяволите. Аз също бих искала да направя света по-добър. Ако някой действително е подложен на експлоатация, ние трябва да й сложим край. Ето в какво вярвам и ето защо задавам въпроси. Права ли съм, или не?

— Права си.

— Почувствах се много засегната. Тези момчета са банда лъжци. Мислят само как да впечатлят новодошлите момичета с гръмки думи, а после да ги опипват. А когато станат студенти в последния курс, се подстригват късо и отиват на групи да работят за „Мицубиши“, „Ай Би Ем“ или „Фуджи Банк“. Вземат си за съпруги хубави жени, които никога не са чели Маркс, и имат деца, които кръщават с измислени нови имена, от които може да ти се доповръща. Да разрушим кой учебно-промишлен комплекс? Я не се излагай! И новите членове бяха същата стока. И те нищо не разбираха, обаче си даваха вид, че разбират, и ми се присмиваха. След сбирката ми казваха: „Не ставай за смях! Какво като не разбираш? Просто се съгласявай с всичко, което се говори“. Ей, Ватанабе, мога да ти разкажа една история, която ме вбеси напълно. Искаш ли да чуеш?

— Да, защо не?

— Веднъж те организираха политическа сбирка късно вечерта и казаха на всяко момиче да направи по двайсет оризови кюфтета за нощна закуска. Помислих си, че е полова дискриминация, и то каква! Но реших за разнообразие да си замълча и отидох като послушно девойче с двайсет оризови кюфтета с пълнеж от умебоши и поръсени с нори7. И какво, мислиш, получих за старанията си? Впоследствие хората негодували, задето в моите оризови кюфтета имало умебоши, а не съм била донесла нещо, което върви с тях. Другите момичета напълнили техните с хайвер и сьомга и добавили хубави, дебели парчета пържени яйца. Толкова се ядосах, че дума не можах да изрека! Къде, по дяволите, се намират тези продавачи на „революция“, та правят голям въпрос от оризовите кюфтета? Трябва да бъдат благодарни за онова, което занесох. И те ми приказват за умиращите от глад деца в Индия!

Аз се засмях.

— И какво стана с твоя кръжок?

— Зарязах го през юни, бях адски вбесена — каза Мидори. — Повечето от тези университетски типове са пълни шарлатани. Ужасно ги е страх някой да не разбере, че нищо не разбират. Всички четат едни и същи книги, бръщолевят едни и същи неща и заспиват, като слушат Джон Колтрейн или гледат филми на Пазолини. Това ли се нарича „революция“?

— Хей, не питай мен, аз всъщност никога не съм виждал революция.

— Ако това е революция, здраве му кажи. Те навярно биха ме разстреляли, задето сложих умебоши в оризовите си кюфтета. Навярно и теб биха разстреляли, задето си наясно с конюнктива.

— Това не би могло да се случи.

— Повярвай ми, знам какво говоря. Аз съм от работническата класа. И да стане, и да не стане революция, работническата класа ще трябва да продължи да мизерства в същите стари скапани бордеи. А какво е революция? Със сигурност не е просто смяна на името на градския съвет. Но тия момчета не го знаят. Тия момчета с техните високопарни речи. Кажи ми, Ватанабе, някога виждал ли си данъчен служител?

— Не, не съм.

— А пък аз съм виждала. Много пъти. Влизат тежко-тежко и си придават важност. „За какво е тази счетоводна книга?“; „Ама много небрежно се отнасяте към документацията“; „Наричате това текущ разход?“; „Искам веднага да видя всички те ви квитанции“. Междувременно ние стоим свити в ъгъла, а когато дойде време за вечеря, ги гощаваме с домашно суши8. Ще ти кажа обаче, че баща ми нито веднъж не измами с данъците си. Той си е такъв, истински консервативен изряден платец. Но иди кажи това на данъчния. Той може само да се рови, да се рови и пак да се рови. „Доходите тук са малко ниски, не смятате ли?“ „Ами, разбира се, че ще са ниски, когато не се изкарват никакви пари!“ Идеше ми да изкрещя: „Върви да вършиш това там, където са изкарали някакви пари!“ Мислиш ли, че манталитетът на данъчния служител би се променил, ако стане революция?

— Много се съмнявам, много се съмнявам.

— Тогава за мен този въпрос е решен. Няма да повярвам в никаква проклета революция. Любовта е всичко, в което вярвам.

— Почивка — казах аз.

— Почивка — рече Мидори.

— Кажи ми къде отиваме? — попитах.

— В болницата — отвърна тя. — Баща ми е там. Мой ред е да стоя с него целия ден.

— Баща ти ли?! Мислех, че е в Уругвай!

— Излъгах те — каза Мидори, сякаш това бе нещо съвсем обикновено. — Той все се заканваше да се пресели в Уругвай завинаги, но никога не го направи. Не е в състояние да напусне Токио.

— Много ли е зле? — попитах.

— Просто е въпрос на време — рече тя.

Направихме няколко крачки в мълчание.

— Знам какво говоря. Същото нещо имаше и майка ми. Тумор в мозъка. Можеш ли да повярваш? Едва са минали две години, откакто я погуби мозъчен тумор, а сега пък той.

Коридорите на Университетската болница бяха шумни и претъпкани с неделни посетители и по-леко болни пациенти и навсякъде се носеше онази особена миризма на болница — облаци от дезинфектанти, букети, носени от посетители, урина и спарени дюшеци. А сестрите притичваха насам-натам, потрепвайки монотонно с токчетата си.

Бащата на Мидори беше в стая за двама, в леглото близо до вратата. Легнал, той приличаше на смъртоносно ранено дребно създание. Лежеше отпуснат на една страна, с провесена лява ръка, във вената на която бе забита игла. Беше мършав дребен човек, създаващ впечатление, че ще става още по-мършав и по-дребен. Бял бинт бе увит около главата му, а бледите му ръце бяха осеяни с точки, оставени от инжекциите или от интравенозните системи за хранене. Полуотворените му очи бяха втренчени някъде в пространството, но щом влязохме в стаята, силно зачервените му очни ябълки помръднаха по посока към нас. Те останаха фокусирани за около десет секунди, после се зареяха обратно към точка в пространството.

При вида на тези очи ставаше ясно, че той скоро щеше да умре. Нямаше нищо в плътта му освен жалки останки от онова, което някога е било живот. Тялото му приличаше на порутена стара къща, от която са изкарали всичко и която очаква единствено да я съборят окончателно. Около пресъхналите му устни никнеха като плевели мустачки. Значи, помислих си, дори след като жизнената му сила се е почти изчерпала, брадата на мъжа продължаваше да расте.

Мидори поздрави възпълния пациент на леглото до прозореца. Той кимна и се усмихна — явно не беше в състояние да говори. Изкашля се няколко пъти и след като сръбна малко вода от чаша до възглавницата си, се обърна на една страна и се загледа в прозореца. Отвън се виждаше само електрически стълб и няколко жици, нищо повече, дори не и облаче в небето.

— Как се чувстваш, татко? — попита Мидори в ухото на баща си така, сякаш изпробваше микрофон. — Как си днес?

Устните на баща й шавнаха.

— Не съм добре — отвърна той не толкова с думи, колкото със свистене, излизащо от дъното на гърлото му. — Главата — прошепна.

— Боли те главата ли? — попита Мидори.

— Аха — рече той, явно неспособен да произнесе наведнъж повече от една-две срички.

— Ами нищо чудно — каза тя. — Нали наскоро те оперираха. Разбира се, че ще боли. Тежко е, но се опитай да потърпиш още малко. Това е приятелят ми Ватанабе.

— Приятно ми е — казах аз. Устните на бащата на Мидори се разтвориха леко, после пак се сбраха.

Мидори посочи с жест към покрита с изкуствена кожа табуретка близо до долния край на леглото и ми предложи да седна. Така и направих. Тя даде на баща си чаша вода и го попита дали не иска парченце плод или десерт от желирани плодове.

— Не — отвърна той, а когато тя настоя той да хапне нещо, отвърна: — Ядох.

До горния край на леглото имаше масичка с шише за вода, чаша, чиния и малък часовник. От голяма книжна кесия под масичката Мидори извади чиста пижама, бельо и други неща, сгъна ги и ги постави в шкафчето до вратата. На дъното на кесията имаше храна за болния: два грейпфрута, плодово желе и три краставици.

— Краставици?! Какво правят те вътре? — попита Мидори. — Не знам какво е разбрала сестра ми. Казах й по телефона точно какво искам да купи и съм сигурна, че изобщо не споменах за краставици! Трябваше да донесе киви.

— Може би те е разбрала погрешно — предположих.

— Да, може би, но ако бе помислила малко, щеше да се досети, че не трябва да се носят краставици. Как си представяш болен да седи в леглото и да дъвче сурови краставици? Хей, татко, искаш ли краставица?

— Не — отвърна той.

Мидори седна в горния край на леглото, за да му разкаже новини от дома. Картината на телевизора се влошила и тя повикала техник; леля й от Такайдо била казала, че ще дойде на гости след няколко дни; аптекарят, г-н Мияваки, бил паднал от колелото си и прочие. Баща й отвърна с мърморене.

— Сигурен ли си, че не искаш нещо за ядене?

— Да — изхриптя той.

— А ти, Ватанабе? Един грейпфрут?

— Не, не искам — отвърнах.

След няколко минути тя ме заведе в стая, където болните гледаха телевизия, и изпуши една цигара на кушетката. Трима болни по пижами също пушеха и гледаха политически дебат.

— Хей — прошепна Мидори с весели пламъчета в очите. — Онзи старчок с патериците ме зяпа в краката още откакто влязохме тук. Оня с очилата, със синята пижама.

— А ти какво очакваш, като си с такава пола?

— Все пак е приятно. Сигурна съм, че умират от скука, а пък това навярно им е от полза. Може би възбудата им помага по-бързо да оздравеят.

— Освен ако няма обратен ефект.

Мидори се втренчи в дима от цигарата си, издигащ се право нагоре.

— Знаеш ли — поде тя, — баща ми не е никак лош човек. Понякога ме е яд на него, защото приказва ужасни неща, но е добър по душа и наистина обичаше майка ми. По свой си начин живя крайно интензивно. Може би е малко слабохарактерен, няма абсолютно никакви делови умения и хората не го харесват особено, но е много, много по-добър от мошениците и лъжците, които си оправят положението само защото са такива мазници. И аз като него държа докрай на своето, затова двамата много се караме, но той всъщност не е лош човек.

Мидори ме хвана за ръката, сякаш вдигаше нещо, изпуснато на улицата, и я постави върху полата си. Половината ми ръка лежеше в скута й, а другата докосваше бедрото й. Тя ме погледна в очите за малко.

— Извинявай, че те доведох на такова място — рече, — но нали не възразяваш да поостанеш с мен?

— Ще остана целия ден, ако искаш — отвърнах. — До пет часа. С теб ми е приятно, а и нямам друга работа.

— Обикновено как прекарваш неделите?

— Пера — рекох. — И гладя.

— Струва ми се, че май не ти се иска особено да ми разкажеш за нея… за твоята приятелка, де?

— Да, така е. Сложно е за обяснение и не смятам, че бих могъл да го обясня много добре.

— Окей. Не е нужно нищо да обясняваш — каза Мидори. — Но имаш ли нещо против да ти кажа какво си представям, че става?

— Не, карай нататък. Подозирам, че всичко, което си представяш, ще е интересно.

— Мисля, че тя е омъжена.

— Така ли?

— Да, на трийсет и две или и три години е и е заможна и красива, носи кожени палта и обувки „Чарлс Джордан“ и копринено бельо и умира за секс — харесва й да прави наистина шантави неща. Двамата се срещате в делничните следобеди и се скъсвате от секс. Но в неделя съпругът й си е вкъщи, затова тогава тя не може да се среща с теб. Права ли съм?

— Много, много интересно.

— Тя те кара да я връзваш, да й слагаш превръзка на очите и да лижеш всеки квадратен сантиметър от тялото й. После те кара да й слагаш разни неща, застава в невероятни пози като акробат и ти я снимаш с полароид.

— Звучи забавно.

— Непрекъснато копнее за това и прави всичко, което й хрумне. И мисли за тези неща всеки ден. Свободното й време е неограничено, така че постоянно крои планове: Хъм, следващия път, когато Ватанабе дойде, ще направи това, или ще направим онова. Ти лягаш на леглото и тя пощурява, опитва всички пози и свършва по три пъти във всяка. И ти вика: „Нямам ли страхотно тяло, а? Вече няма да можеш да се задоволиш с момичета. Те няма да направят това за теб, нали? Или това. Хубаво ли ти е? Но не свършвай още!“

— Гледаш прекалено много порнофилми — казах със смях.

— Така ли мислиш? Действат ми малко смущаващо, но иначе обичам порнофилми. Ще ме заведеш ли другия път на някой?

— Добре — отвърнах. — Другия път, когато си свободна.

— Наистина ли? Ще чакам с нетърпение. Хайде да отидем на някой истински садо-мазо филм, в който шибат жената с камшик и я карат да пикае пред очите на всички. Този ми е любим.

— Ще отидем.

— Знаеш ли какво най-много ми харесва в порното?

— Нямам представа.

— Всеки път, когато започва секссцена, се чува „Гъл-гъл!“ Всички преглъщат едновременно — рече Мидори. — Обичам този звук! Толкова е приятен!

Като се върнахме в болничната стая, Мидори отново насочи поток от думи към баща си, а той отвръщаше или със сумтене, или с мълчание. Към единайсет часа съпругата на мъжа на другото легло дойде да смени пижамата му, да му обели плод и прочие. Тя беше кръглолика и изглеждаше симпатична и двете с Мидори си размениха няколко изречения. Дойде една сестра с нова банка за интравенозно хранене и преди да излезе, поговори известно време с Мидори и другата жена. Аз блуждаех с поглед из стаята и навън, към електрическите жици. От време на време долитаха врабци и накацваха по жиците. Мидори говореше на баща си, бършеше потта по челото му, помагаше му да се изхрачи в хартиена кърпичка, бъбреше със съпругата на съседа по легло и със сестрата, а от време на време казваше нещо и на мен и проверяваше системата.

Лекарят мина на визитация в единайсет и половина, затова двамата с Мидори излязохме да изчакаме в коридора. Когато той излезе, Мидори го попита как е баща й.

— Наскоро излезе от операция и му даваме болкоуспокояващи, така че е доста изтощен — обясни лекарят. — Ще са ми нужни още два-три дена, докато преценя резултатите от операцията. Ако се окаже сполучлива, той ще се оправи, ако не, ще се наложи да вземем някои решения тогава.

— Няма пак да му отваряте черепа, нали?

— Всъщност не мога да кажа, преди да дойде моментът — отвърна лекарят. — Ау, каква къса пола носите!

— Нали е готина?

— А какво правите, като се качвате по стълбищата? — попита докторът.

— Нищо особено. Излагам всичко на показ — каза Мидори. Сестрата се изкикоти зад лекаря.

— Невероятно. Май трябва да дойдете тия дни да отворим вашия череп, за да видим какво става вътре. Направете ми услуга и ползвайте асансьора, докато сте в болницата. Не мога да допусна да имам още пациенти. Твърде зает съм и без това.

Скоро след визитацията дойде време за обяд. Една медицинска сестра тикаше натоварена с храна количка и обикаляше от стая в стая. На бащата на Мидори дадоха крем супа, плодове, варена обезкостена риба и зеленчуци, смлени на пюре. Мидори го обърна по гръб и го повдигна, използвайки лоста в долния край на леглото. После започна да му дава супата с лъжица. След пет-шест глътки той се извърна настрани и даде да се разбере, че не иска повече.

— Трябва да изядеш поне това — рече Мидори.

— По-късно — продума той.

— Ти си непоправим… ако не се храниш достатъчно, няма да укрепнеш. Не ти ли се ходи по малка нужда?

— Не — каза той.

— Ей, Ватанабе, хайде да слезем до ресторанта.

Съгласих се, но всъщност много-много не ми се ядеше. Ресторантът бе претъпкан с лекари, сестри и посетители. Дълги редици от столове и маси запълваха огромната подземна пещера без прозорци и всички ядяха и приказваха — без съмнение за болести, а гласовете отекваха като в тунел. От време на време радиоуредбата преодоляваше кънтенето — викаха лекар или сестра. Докато търсех маса, Мидори купи храна за двамата и я донесе на алуминиев поднос. Крокети със сметанов сос, картофена салата, настъргано зеле, варени зеленчуци, ориз и супа от мисо: блюдата бяха наредени в подноса в еднакви бели пластмасови чинии, в каквито се хранеха и болните. Изядох почти половината храна, а другата оставих. Затова пък Мидори изяде с апетит всичко до последната хапка.

— Май не си особено гладен? — попита тя, сръбвайки горещ чай.

— Всъщност не — отвърнах.

— В болница сме — каза тя и се огледа наоколо. — Така е като не си свикнал с мястото. Миризмите, звуците, застоялият въздух, лицата на болните, напрежението, раздразнението, разочарованието, болката, умората — и ето ти резултата. Стомахът ти се свива и апетитът ти се убива напълно. Но свикнеш ли веднъж, обстановката престава да е проблем. Освен това не можеш да се грижиш за болен, ако не се храниш добре. Така е. Знам какво говоря, защото съм го преживяла и с дядо ми, и с баба ми, и с майка ми и сега и с баща ми. Никога не знаеш кога ще ти се наложи да пропуснеш някое хранене, затова е важно да ядеш, щом имаш възможност.

— Разбирам — казах.

— Роднините идват на свиждане, ядат с мен тук и също като теб оставят половината. И винаги възкликват: „О, Мидори, колко хубаво, че имаш такъв апетит. Аз така се притесних, че не мога да ям“. Но сериозно погледнато, аз съм тази, която всъщност се грижи тук за болния! Те просто се отбиват за малко, колкото да демонстрират съчувствие. Аз съм тази, която бърше лайната, изхвърля храчките и подсушава болния. Ако съчувствието стигаше, за да се почистват лайната, щях да проявявам петдесет пъти по-голямо съчувствие от всички останали! Но не, те ме гледат, че изяждам всичко, зяпат ме удивени и казват: „О, Мидори, колко хубаво, че имаш такъв апетит“. За каква ме смятат, за магаре, което тегли каруца ли? Те са достатъчно възрастни, за да знаят как стоят нещата, така че защо проявяват такава глупост? Лесно е да се говори на едро, но важното е дали чистиш лайната, или не. Мога да се засегна, както ти е известно. Мога да се почувствам изтощена като всеки друг. Освен това може да ми стане толкова зле, че да ми се доплаче. Опитвай се да си представиш как група лекари се събират и отварят нечий череп, когато няма друга надежда да се помогне на човека, и как разместват разни неща извътре и го правят отново и отново, и всеки път, когато го правят, състоянието на болния се влошава и той става малко по-луд отпреди, и да видим дали ще ти хареса! А като капак на всичко разбираш, че спестяванията ти отиват на кино. Не знам дали ще мога да продължа следването си още три години и половина. А и при това положение няма начин сестра ми да може да си позволи сватбено тържество.

— Колко дни седмично си тук? — попитах.

— Обикновено четири — отвърна Мидори. — Тук претендират, че полагат всички грижи за пациента и че болногледачите са чудесни, но истината е, че имат прекалено много работа и не могат да смогнат. И член на семейството трябва да е под ръка, за да поеме част от работата. Сестра ми наглежда книжарницата, аз ходя на лекции. Все пак тя успява да дойде тук три дни седмично, а аз четири А от време на време си открадваме малко време за среща с приятел. Повярвай ми, караме на пълна заетост!

— Как успяваш да отделиш време за мен, щом като си толкова заета?

— Обичам да съм с теб — отвърна тя, играейки си с пластмасова чаша за чай.

— Излез за няколко часа и се поразходи — казах. — Аз ще се грижа за баща ти, докато те няма.

— Защо?

— Имаш нужда да се махнеш от болницата и да си починеш — да не говориш с никого, за да ти се поизбистри умът.

Мидори помисли малко и кимна.

— Хм, може би си прав. Но знаеш ли какво трябва да правиш, как да се грижиш за него?

— Гледах те. Горе-долу разбрах какво се прави. Проверяваш системата, даваш му вода, забърсваш потта и му помагаш да се изхрачи. Подлогата е под леглото, а ако огладнее, ще го нахраня с остатъка от обяда. Ако не ми е ясно нещо, ще попитам сестрата.

— Мисля, че ще се справиш — рече Мидори с усмивка. — Но има още нещо. Той започва леко да се смахва и от време на време приказва странни работи, които никой не може да разбере. Не се притеснявай, ако това се случи.

— Ще проявя разбиране — казах.

Щом се върнахме в стаята, Мидори обясни на баща си, че има някаква работа и че аз ще остана при него, докато я няма. Той явно нямаше какво да отвърне. Може би му беше все едно. Просто си лежеше по гръб, втренчен в тавана. Ако от време на време не премигваше, можеше да мине за мъртвец. Очите му бяха кървясали, сякаш беше пил, и всеки път, когато си поемаше дълбоко въздух, носът му съвсем леко се издуваше. Иначе не помръдна и не направи усилие да отвърне на Мидори. Нямаше как да разбера какви мисли или чувства се таят в мрачните глъбини на съзнанието му.

След като Мидори излезе, ми хрумна да се опитам да поговоря с баща й, но не знаех какво да му кажа и как да му го кажа, така че просто продължих да мълча. Не след дълго той затвори очи и заспа. Седнах на табуретката до горния край на леглото и почнах да следя случайното потрепване на носа му, като се надявах, че няма да умре точно сега. Колко странно би било, помислих си, ако този човек изпусне сетния си дъх и само аз съм до него. Все пак тъкмо се бях срещнал с него за пръв път в живота си и единственото нещо, което ни свързваше, беше Мидори, едно момиче, с което се бях запознал случайно на лекция по история на драмата.

Той обаче не умираше, просто спеше дълбоко — доближах ли ухо до лицето му, можех да чуя слабото му дишане. Това ми позволи да се поотпусна и да побъбря със съпругата на мъжа от съседното легло. Тя ми говори само и единствено за Мидори, тъй като предполагаше, че съм нейният приятел.

— Наистина е прекрасно момиче — каза. — Грижи се чудесно за баща си; мила, чувствителна и сериозна е, а и е хубава. Отнасяй се добре с нея. Не я оставяй да си тръгне. Няма да намериш втора като нея.

— Ще се отнасям добре с нея — отсякох.

— Аз имам син и дъщеря. Той е на седемнайсет, а тя на двайсет и една и никой от двамата не си и помисля да дойде в болницата. Свършат ли им занятията в училище, дим да ги няма — карат сърфове, срещат се с приятели… ужасни. Измъкват всичките ми джобни пари, до които могат да се докопат, и изчезват.

В един и половина излезе и отиде да напазарува. И двамата мъже спяха дълбоко. Мека следобедна светлина обля стаята. Имах чувството, че всеки момент ще се понеса върху табуретката, на която седях. Бели и жълти хризантеми във ваза на масата до прозореца даваха да се разбере, че е есен. Във въздуха се носеше приятна миризма на варената риба, останала недокосната от обяда. Сестрите продължиха да тропат насам-натам по коридора, разговаряйки помежду си с ясни, пронизителни гласове. От време на време надзъртаха в стаята и ми се усмихваха, като виждаха, че и двамата болни спят. Щеше ми се да имам нещо за четене, но в стаята нямаше нито книги, нито списания или вестници, само един календар висеше на стената.

Помислих си за Наоко. Представих си я гола, само с баретата на главата. Припомних си извивката на талията й и тъмното очертание на окосмяването й. Защо ми се беше показала така? Да не би да се разхождаше насън? Или това беше само моя фантазия? Колкото повече време минаваше и колкото повече този малък свят се отдалечаваше, ставах все по-несигурен, че събитията от онази нощ действително се бяха случили. Кажех ли си, че са били действителни, вярвах, че са такива, но ако си кажех, че са плод на въображението ми, те заприличваха на илюзия. Бяха твърде ярки и детайлни, за да бъдат плод на въображението ми, и твърде цялостни и красиви, за да са реални — тялото на Наоко и лунната светлина.

Бащата на Мидори внезапно се събуди и започна да кашля, с което се сложи край на моето фантазиране. Помогнах му да се изхрачи в кърпичка и попих потта по челото му.

— Пие ли ви се вода? — попитах, на което той отвърна с четиримилиметрово кимване. Държах малкото стъклено шише с вода, така че да може да пийне малко — пресъхналите му устни трепереха, а адамовата му ябълка подскачаше. Изпразни до дъно водата в шишето, която ми се стори хладка.

— Искате ли още? — попитах. Той като че ли се помъчи да отговори и аз доближих ухо.

— Достатъчно — промълви едва чуто, с глас още по-тих и по-сух отпреди.

— Защо не хапнете нещо? Сигурно сте гладен?

Той отвърна с леко кимване. По примера на Мидори повдигнах леглото с лоста и почнах да го храня, редувайки лъжица пюре с варена риба. Отне невероятно много време, докато свършим с половината храна. По едно време той поклати леко глава, за да даде знак, че не иска повече. Движението беше почти незабележимо; явно по-големите движения му причиняваха болка.

— Искате ли плодове? — попитах го.

— Не — продума той.

Избърсах ъгълчетата на устата му с кърпа и отново върнах леглото в хоризонтално положение, а после изнесох чиниите в коридора.

— Вкусно ли беше? — попитах го.

— Никак — отвърна той.

— Да — казах с усмивка. — Не изглеждаше особено вкусно — бащата на Мидори като че ли не можеше да реши дали да държи очите си отворени, или да ги затвори, докато лежеше безмълвно и ме гледаше втренчено. Питах се дали знае кой съм. С мен изглеждаше по-спокоен, отколкото в присъствието на Мидори. Може би ме бъркаше с някого. Или поне аз предпочитах да си мисля така.

— Хубав ден е днес — рекох, като седнах на табуретката и кръстосах крака. — Есен е, неделя, чудесно време и навсякъде е пълно с народ. В такъв приятен ден е най-добре човек да си отпочива вкъщи. Изтощително е да попаднеш сред блъсканицата вън. А и въздухът е мръсен. В неделя обикновено пера — сутринта пера, простирам дрехите на покрива на моя пансион, прибирам ги преди залез-слънце и ги гладя старателно. Гладенето въобще не ми тежи. Има особено удоволствие в това да гладиш намачкани неща. Аз съм доста добър в тази работа. Разбира се, отначало никак не ми спореше. Оставях много гънки. Но след месец практика разбрах как се глади. Та неделята ми е ден за пране и гладене. Днес, естествено, не мога да свърша това. Жалко: един идеален ден за пране отиде на вятъра.

Но какво пък толкова. Утре сутрин ще стана рано и ще се погрижа за това. Не се безпокойте. Нямам какво друго да правя в неделя.

Утре сутрин ще изпера и ще простра дрехите, ще отида на лекцията си в десет часа. Посещаваме я заедно с Мидори — история на драмата. Аз се занимавам с Еврипид. Знаете ли кой е Еврипид? Бил е древен грък — единият от „голямата тройка“ на древногръцката трагедия, ведно с Есхил и Софокъл. Предполага се, че е умрял, ухапан от куче в Македония, но по този въпрос има разногласия. Та този е Еврипид. Харесвам повече Софокъл, но смятам, че това е въпрос на предпочитание. Наистина не мога да кажа кой от двамата е по-добър.

Онова, което отличава неговите пиеси, е начинът, по който нещата толкова се объркват, че героите са като хванати в капан. Разбирате ли? Появява се група различни хора и всички те имат свои собствени ситуации, аргументи и оправдания, всеки търси своята правда или щастие. В крайна сметка никой нищо не може да стори. Така изглежда. По същество е невъзможно правдата на всеки да възтържествува или щастието на всеки да се постигне и затова хаосът взема връх. И сетне какво мислите, че се случва? Просто накрая се появява някой бог и започва да дирижира действието. „Ти отиваш там, а ти идваш тук, ти се срещаш с нея, а ти просто сядаш и млъкваш за малко.“ Нещо подобно. Той е един вид посредник и накрая урежда всичко идеално. Нарича се „деус екс махина“. При Еврипид почти винаги има деус екс махина и тъкмо тук мненията на критиците за Еврипид се разминават.

Но нека да помислим — какво би било, ако имаше деус екс махина в реалния живот. Всичко щеше да е толкова лесно! Ако се чувстваш затруднен или си в безизходица, някой бог ще се спусне отгоре и ще разреши всичките ти проблеми. Нима има нещо по-лесно от това? Както и да е, това е история на драмата. Горе-долу такива неща учим в университета.

Бащата на Мидори не каза нищо, но продължи да ме гледа с безучастен поглед, докато говорех. Разбира се, не можех да определя по този поглед дали изобщо схваща нещо от онова, което разказвах.

— Почивка — рекох.

След толкова говорене се почувствах прегладнял. Не бях ял почти нищо на закуска, а от обяда си бях изял само половината. Сега съжалявах, че не бях хапнал по-добре на обяд, но от съжалението нямаше никаква полза. Потърсих нещо за ядене в един шкаф, но намерих само кутия водорасли, някакви капки против кашлица и соев сос. Книжната кесия с краставици и грейпфрут бе още там.

— Ще хапна малко краставица, ако не възразявате — рекох на бащата на Мидори. Той не отговори. Измих три краставици на мивката и капнах малко соев сос в чиния. После загърнах една краставица във водорасли, топнах я в соев сос и я излапах.

— Ммм, страхотно е! — казах на бащата на Мидори. — Пресни, натурални, с естествен аромат. Наистина хубави краставици. Много по-подходяща храна от кивитата.

Излапах едната краставица и се нахвърлих на следващата. Болничната стая кънтеше от ритмичното хрупане на краставици. Едва след като изядох и втората краставица, бях склонен да поспра за кратко. Сварих малко вода на газовия котлон в коридора и си направих чай.

— Искате ли нещо за пиене? Вода? Сок? — попитах болния.

— Краставица — промълви той.

— Чудесно — казах с усмивка. — С водорасли?

Той леко кимна. Пак вдигнах леглото с лоста. После отрязах парче краставица с големина на хапка, покрих го с лентичка водорасло, забучих комбинацията на нож, топнах я в соев сос и я пъхнах в отворената в очакване уста на болния. Почти без да промени изражението си, бащата на Мидори захрупа парчето и накрая го преглътна.

— Как ви се стори? Вкусно, а?

— Вкусно — продума той.

— Хубаво е, когато храната е вкусна — рекох. — Това е един вид доказателство, че си жив.

Той изяде цялата краставица. Когато свърши, поиска вода и аз му дадох да пие от шишето. Няколко минути по-късно каза, че трябва да се изпикае. Извадих уринатора изпод леглото и го задържах до върха на пениса му. След това изпразних уринатора в тоалетната и го измих. Върнах се в болничната стая и допих чая си.

— Как се чувствате? — попитах.

— Главата… ми — промълви той.

— Боли ли?

— Малко — отвърна леко намръщен.

— Ами нищо чудно, току-що сте претърпели операция. Разбира се, мен никога не са ме оперирали и не знам как е.

— Билет — рече той.

— Билет ли? Какъв билет?

— Мидори — продума. — Билет.

Нямах представа за какво говори и не казах нищо. Той също помълча малко. Сетне като че ли промълви: „Моля“. Широко отвори очи и ме погледна настойчиво. Стори ми се, че се опитва да ми каже нещо, но недоумявах какво.

— Уено — продума той. — Мидори.

— Гара Уено ли?

Той леко кимна.

Опитах се да повторя накратко казаното от него: „Билет, Мидори, моля, гара Уено“, но не схванах смисъла. Допуснах, че разсъдъкът му е помътен, но в сравнение с преди погледът му сега беше страхотно ясен. Той повдигна свободната си от системата ръка и я протегна към мен. Това сигурно бе голямо усилие за него, ако се съдеше по треперенето й във въздуха. Станах и стиснах тази немощна, набръчкана ръка. Той отвърна на моето ръкостискане с малкото сила, която можеше да събере, и отново каза: „Моля“.

— Не се безпокойте — рекох. — Ще се погрижа за билета и за Мидори — той отпусна ръката си върху леглото и затвори очи. Дишаше шумно и учестено, но постепенно се успокои и заспа. Проверих, за да се уверя, че е жив, и излязох да сваря още вода за чай. Когато отпивах от горещата течност, осъзнах, че бях развил нещо като симпатия към този дребничък човек, който бе пред прага на смъртта.

Съпругата на другия пациент се върна пет минути по-късно и попита дали всичко е наред. Уверих я, че е. Мъжът й също спеше, дишайки дълбоко.

Мидори се върна в три и нещо.

— Бях в парка, поразсеях се — рече тя. — Направих каквото ми каза, не говорих с никого, просто си разтоварих мозъка.

— Как беше?

— Благодаря, чувствам се много по-добре. Все още не ме е напуснало усещането на тъпота и умора, но чувствам тялото си доста по-леко отпреди. Струва ми се, че не си давах сметка колко съм изтощена.

Тъй като баща й спеше дълбоко, нямаше какво да правим, та си купихме кафе от един автомат и го изпихме в стаята с телевизора. Докладвах на Мидори какво се беше случило в нейно отсъствие — че баща й е поспал добре, после се е събудил и е изял остатъка от обяда, после, като ме видял да ям краставица, си поискал една, изял я цялата и се изпикал.

— Ватанабе, ти си страхотен — рече Мидори. — Всички откачаме, като се опитваме да го накараме да хапне нещо, а ти си го накарал да изяде цяла краставица! Невероятно!

— Не знам, просто си мисля, че той ме видя как сладко-сладко ям своята.

— Или може би просто умееш да действаш успокояващо на хората.

— Нищо подобно — рекох със смях. — Много хора ще ти кажат точно обратното за мен.

— Какво мислиш за баща ми?

— Харесва ми. Не че имахме какво толкова да си кажем. Не знам, но ми се струва симпатичен.

— Кротък ли беше, докато ме нямаше?

— Много.

— Трябваше да го видиш преди седмица. Беше невъзможен — рече Мидори, поклащайки глава. — Губеше самоконтрол и побесняваше. Замеряше ме с чаши и крещеше отвратителни неща. „Дано пукнеш, тъпа кучко!“ Това се дължи на болестта. Не се знае защо, но тя може да накара хората съвсем внезапно да станат наистина зли. Същото беше и с майка ми. Знаеш ли какво ми каза тя? „Ти не си ми дъщеря! Мразя те до смърт!“ Целият свят стана черен за миг, когато тя каза това. Но то е една от особеностите на болестта. Нещо притиска част от мозъка и заставя хората да изричат всевъзможни гадости. Знаеш, че това е просто част от заболяването и все пак причинява болка. Какво очакваш? Ето ме, душа не ми остава да се грижа за тях, а те ме обиждат.

— Разбирам — рекох. После си спомних за странните откъслеци, които бащата на Мидори беше измънкал.

— Билет? Гара Уено? — каза Мидори. — Чудя се какво ли ще е това?

— И после той промълви: „Моля“ и „Мидори“.

— „Моля грижи се за Мидори?“

— Или може би иска ти да отидеш до Уено и да купиш билет. Последователността от четирите думи е нелепа, кой знае какво има предвид той? Гара Уено означава ли нещо особено за теб?

— Хм, гара Уено — Мидори помисли малко. — Единственото нещо, което мога да си спомня, е, че два пъти избягах от къщи. В трети и в пети клас. И двата пъти хванах влак от Уено за Фукушима. Купих билетите с пари, които взех от касата в книжарницата. Някой вкъщи страшно ме беше ядосал и аз направих това, за да си уредим сметките. Имах леля във Фукушима, донякъде я харесвах, та заминах при нея. Баща ми бе този, който ме върна вкъщи. Измина целия път до Фукушима, за да ме вземе — сто мили! Във влака за Уено ядохме за обяд суха храна, пакетирана в кутии. По време на пътуването баща ми ми разправи най-различни неща, но само отделни фрагменти с дълги паузи между тях. Например за голямото земетресение през хиляда деветстотин двайсет и трета година или за войната, или за времето, когато съм се родила, все неща, за които обикновено не говореше. Като се замисля, тогава за пръв и последен път баща ми и аз водихме нещо като добър, дълъг разговор. Само двамата. Можеш ли да повярваш, кажи? — баща ми бил точно в центъра на Токио, когато станало едно от най-големите земетресения в историята, а той дори не го усетил!

— Не е възможно!

— Но е факт! Пътувал през Коишикава с колело, към което била прикачена двуколка, и нищичко не усетил. Когато се прибрал, керемидите от покривите на къщите наоколо били изпопадали и всички от семейството се притискали о стълбовете и се тресели. Той все още недоумявал какво се случва и, по собствените му думи, попитал: „Какво, по дяволите, става тук?“ Баща ми обича да си спомня за Голямото земетресение в Канто! — Мидори се засмя. — Всичките му истории за едно време са такива. Никаква драма. Не предизвикват кой знае какъв интерес. Не знам, когато той разказва тези истории, имаш чувството, че нищо особено не се е случило в Япония през последните петдесет-шейсет години. Бунтът на младшите офицери през трийсет шеста, Тихоокеанската война, всички са от този род: „А да, сега като спомена за това, струва ми се, че се случи нещо подобно“, все такива неща. Толкова е смешно!

Та във влака той ми разказа тези истории откъслечно, докато пътувахме от Фукушима за Уено. А накрая винаги казваше: „Това иде да ти покаже, Мидори, че навсякъде е едно и също“. Бях достатъчно малка, за да бъда впечатлена от подобни неща.

— И ти това ли обичаш да си спомняш за гара Уено? — попитах.

— Без съмнение — отвърна тя. — Ти някога бягал ли си от къщи, Ватанабе?

— Никога.

— Защо?

— Липса на въображение. Никога не ми хрумна да избягам.

— Ама си голям особняк! — каза Мидори, вирвайки глава, сякаш действително беше впечатлена.

— Много се съмнявам — рекох аз.

— Е, във всеки случай, мисля, че баща ми се е опитвал да каже, че иска от теб да се грижиш за мен.

— Наистина ли?

— Наистина! Разбирам тези неща. Интуитивно. Кажи ми ти какво му отговори?

— Ами, не разбрах какво ми казва, така че казах само добре, не се безпокойте. Ще се погрижа и за теб и за билета.

— Обещал си това на баща ми? Казал си, че ще се грижиш за мен? — тя ме погледна право в очите с напълно сериозно изражение.

— Не, не това — побързах да я поправя. — Наистина не разбрах какво казва и…

— Не се притеснявай. Шегувам се — рече тя с усмивка. — Обичам да се шегувам с теб.

Изпихме кафето си и се върнахме в стаята. Баща й все още спеше дълбоко. Ако се наведеше по-близо, човек можеше да чуе равномерното му дишане. С напредване на следобеда светлината вън придоби мекия, нежен нюанс на есента. Ято птици кацнаха на електрическата жица вън, после отлетяха. Двамата с Мидори седнахме в един ъгъл на стаята и през цялото време си говорихме тихо. Тя погледна дланта ми и предсказа, че ще живея сто и пет години, ще се женя три пъти и ще загина при пътна злополука. Не лош живот, рекох аз.

Когато в четири и нещо баща й се събуди, тя седна до възглавницата му, избърса му потта от брадичката, даде му вода и го попита дали го боли главата. Влезе една сестра и му премери температурата, записа си колко пъти е уринирал и провери системата. Аз отидох в стаята с телевизора и погледах малко футбол.

В пет часа казах на Мидори, че си тръгвам. На баща й обясних:

— Трябва да отида на работа. Продавам грамофонни плочи в Шинджуку от шест до десет и половина.

Той обърна очи към мен и леко ми кимна.

— Хей, Ватанабе, не знам как да се изразя, но наистина съм ти благодарна за днешния ден — ми рече Мидори, когато ме изпращаше до предния коридор.

— Не направих нищо особено — казах. — Но ако мога да бъда полезен с нещо, ще дойда и другата седмица. Бих искал пак да видя баща ти.

— Наистина ли?

— Ами нямам какво да правя в пансиона, а пък ако дойда тук, ще ям краставици.

Мидори скръсти ръце и потропа по линолеума с токчетата на обувките си.

— Бих искала пак да отидем да пийнем по нещо — рече тя, вирвайки леко глава.

— Ами порнофилмите?

— Първо ще ги гледаме, после ще отидем да пием. И ще си приказваме все обичайните гнусотии.

— Не аз приказвам гнусотии — възразих. — А ти.

— Както и да е, ще говорим такива неща, ще се натряскаме и ще си легнем заедно.

— Знаеш какво се случва след това — казах с въздишка. — Аз се опитвам да го направя, а ти не ми позволяваш. Така ли е?

Тя се засмя с половин уста.

— Както и да е — рекох, — ела пак да ме вземеш другата неделя сутрин. Ще дойдем заедно тук.

— Следващия път да съм с малко по-дълга пола, нали?

— Определено — отвърнах.

Но не отидох в болницата следващата неделя. Бащата на Мидори почина в петък сутринта.

Тя се обади по телефона в шест и половина сутринта да ми го съобщи. Сигналният звънец ме извести, че има обаждане за мен и аз изтичах долу до фоайето по жилетка, наметната върху пижамата ми. Навън валеше кротко студен дъжд.

— Баща ми почина преди няколко минути — изрече глухо Мидори.

Попитах я дали мога да помогна с нещо.

— Благодаря — отвърна тя. — Наистина няма с какво. Навикнали сме на погребения. Исках само да ти кажа.

От устните й се изтръгна нещо като въздишка.

— Не идвай на погребението, става ли? Мразя погребенията. Не искам да те виждам там.

— Разбирам.

— Наистина ли ще ме заведеш на порнофилм?

— Естествено.

— На някой много гаден.

— Ще проуча задълбочено тази материя.

— Добре. Ще ти се обадя — рече Мидори и затвори.

Но мина седмица без вест от нея. Никакви обаждания, никаква следа от Мидори в аудиторията. Всеки път, когато се връщах в пансиона, се надявах да съм получил съобщение от нея, но напразно. Една нощ се опитах да спазя обещанието си и да мисля за нея, докато мастурбирам, но не се получи. Направих опит да превключа на Наоко, но този път и нейният образ не помогна. Изглеждаше толкова нелепо, че се отказах. Вместо това си пийнах уиски, измих си зъбите и си легнах.

В неделя сутринта написах писмо до Наоко. Едно от нещата, които й споменах, беше за бащата на Мидори. „Ходих в болницата да посетя бащата на едно момиче от университета и изядох няколко краставици в неговата стая. Когато ме чу да хрупам, той също поиска да хапне и изяде своята със същото хрупане. Пет дни по-късно обаче почина. Още пазя жив спомен за слабото хрупкане, докато дъвчеше краставицата. Когато умират, хората оставят след себе си странни дребни спомени.“ Писмото ми продължаваше така:

Написах писмото, отидох пеша до една пощенска кутия, която се намираше през няколко блока, после до един магазин за хлебни изделия наблизо и си купих сандвич с яйце и кола. Това обядвах, докато гледах от една пейка на местно игрище мач на Детската лига. С напредването на есента небето бе станало по-наситено синьо. Вдигнах поглед и открих две насочени на запад дири от пара, оставени от самолет, съвършено успоредни като трамвайни релси. Една погрешно насочена топка се дотъркаля при мен и когато я хвърлих обратно на малките играчи, те свалиха шапки с едно учтиво „Благодарим, господине“. Както при повечето мачове на Детската лига, имаше голямо разтакаване по игрището и доста нарушения.

Следобед се върнах в стаята си да чета, но не можах да съсредоточа вниманието си върху книгата. Вместо това установих, че се взирам в тавана и мисля за Мидори. Питах се дали баща й наистина се опитваше да ме помоли да се грижа за нея след смъртта му, но нямаше как да разбера какво му е било на ума. Вероятно ме беше взел за някой друг. Във всеки случай бе починал в петък сутринта, когато валеше студен дъжд, и сега бе невъзможно да узная истината. Представих си, че след смъртта си той се съсухря още повече и става съвсем дребничък. После го изгарят в пещ и от него остава само пепел. А какво бе оставил след себе си? Една нищо и никаква книжарничка в един нищо и никакъв квартал и две дъщери — едната от които доста странна. Що за живот бе това? — питах се. Лежейки в онова болнично легло с разцепена глава и помътнен мозък, какво ли си бе мислил, докато ме гледаше?

Докато из ума ми се въртяха подобни мисли, изпаднах в толкова лошо настроение, че трябваше да сваля прането от покрива, преди да е изсъхнало напълно, и да се запътя към Шинджуку, за да убия времето в скитане по улиците. Неделната навалица ме поуспокои донякъде. Книжарница „Кинокуния“ беше претъпкана като влак в най-натоварения час. Купих си екземпляр от „Светлина през август“ на Фокнър и отидох в най-шумното кафене, за което можах да се сетя и където се свиреше джаз. Четях новата книга, слушах Орнет Колман и Бъд Пауъл и пиех горещо, гъсто кафе с отвратителен вкус. В пет и половина затворих книгата, излязох от кафенето и вечерях леко. Колко недели — колко стотици недели като тази ме очакваха? „Тихи, спокойни и самотни“, казах си на глас. В неделите не си навивах пружината.