Опитвай докато стане

Глава 5

Беше много неприятно, че полетът Маями-Париж по разписание беше в 18.00 часа. Това означаваше, че Лепски имаше цялата сутрин и следобеда свободни и само се въртеше без работа.

Скоро след 8.00 часа, той започна да обикаля из къщата, докато Карол остана в леглото, за да прочете сутрешния вестник.

Лепски направи кафе, и тъй като реши, че е много неблагодарно да си сам когато не те свърта на едно място, влезе в спалнята.

— Миличка, у теб ли са самолетните билети?

Карол въздъхна.

— У мене е всичко. За Бога, излез да се разходиш! Аз ще се изкъпя, след което отивам на фризьор. Няма да се прибера преди 3 часа следобед.

— Какво има за обяд? — попита Лепски обезпокоен.

— Иди си купи сандвич или нещо там. Кухнята е затворена за ваканцията.

Лепски лекичко изстена, а после попита:

— Опакова ли всичко?

— Лепски! Махай се! — А когато Лепски тръгна неохотно към вратата, тя попита: — Ами ти опакова ли всичко?

Лепски се вторачи в нея.

— Мислех, че ти ще се оправиш с опаковането на багажа.

— Аз си приготвих моя багаж. И разбира се, че няма да приготвям твоя! Хайде сега, вземи вестника и ме остави да се облека. Когато изляза, можеш да си стегнеш багажа. Прочети за тази икона, която са откраднали. Има награда от 200 000 долара за откриването й.

— Икона? Какво, по дяволите, е икона?

— Махай се и чети!

Като си мърмореше, Лепски отиде във всекидневната, седна и зачете двете пълни страници от вестника с информация за кражбата. Беше впечатлен. Всички полицаи в страната бяха под тревога. Армията и флота бяха също включени. Президентът беше бесен и вече започваха да падат глави. Това, което най-много го впечатли беше голямата награда, предлагана на всеки, който можеше да даде информация, водеща до откриването на иконата.

Изведнъж у Лепски заговори сто-процентовият полицай. Това произведение на изкуството не би могло да се появи на свободния пазар. Ще бъде купено тайно от някой ексцентричен колекционер. Острият му ум веднага се сети за Клод Кендрик. Лепски беше сигурен, но нямаше доказателства, че Кендрик правеше сделки с крадени ценности. Тази икона беше точно нещо от неговия нечист бизнес.

Скочи на крака, грабна телефонната слушалка и набра полицейското управление. Изрева в слушалката веднага да го свържат с Биглър.

Дежурният на телефонния номератор го позна по гласа.

— Джоу е зает — каза той. — До ушите сме затънали в тая гадна история с откраднатата икона. Какво искаш?

— Ако не ме свържеш с Джоу точно в тази секунда, проклетите ти черва ще ми послужат за жартиери! — изръмжа Лепски.

— О’кей, о’кей! — Имаше дълга пауза, после Биглър се обади.

— За Бога, Том, ти си във ваканция. Какво има?

— За тази икона! Ченгета включват ли за наградата?

— Че откъде да знам? Важната особа каза: „който и да е“. Може пък ченгетата да не са „който и да е“. Какво ти е на ума?

— Тоя дебел мухльо — Кендрик! Ако някой е взел тази икона, то това е той!

— Е, да, да. Слушай, Том, отивай на почивка и се разтовари. Шефът се сети за Кендрик веднага щом се разчу новината. Точно сега, трима от нашите, плюс ФБР, плюс ЦРУ, плюс разрешително за обиск са на път към галерията на Кендрик. Просто се отпусни и прекарай приятно ваканцията си — и Биглър затвори.

Лепски така изсумтя, че и разярен бик би спрял на място.

Карол, вече облечена, изтича в стаята.

— Какъв беше този отвратителен звук?

— Нищо… нищо.

— Отивай сега и си опаковай нещата. Ще те видя около три часа. Чао, за сега — и излезе.

Лепски се чувстваше нещастен цялата сутрин докато наблъскваше новите си дрехи в новия куфар, като обикаляше из къщата и все поглеждаше часовника си; а после, воден от празния си стомах, отиде с колата до един бар — популярен сред полицаите — където изяде един сандвич и изпи една бира.

Точно се чудеше дали да се почерпи с още една бира, когато влезе Макс Джейкъби и се покачи на високата табуретка до него. Поръча си сандвич със сирене.

— Слушай, човече! Тази проклета икона е фатална като атомна бомба! Цялата брегова линия е просто запечатана. Наистина е страшно напечено. От флотата патрулират. От армията не пускат никаква моторница или яхта да излезе в морето. Притежателите им просто блокират телефонните ни линии от оплаквания.

— А какво стана с Кендрик?

— Чист е. Наистина обърнахме галерията му наопаки.

Лепски повдигна рамене.

— О’кей. Тогава може да е къде ли не.

— Можеш да го повториш това, но Президентът е страшно ядосан и напрежението е жестоко. — Джейкъби въздъхна. — А-а-х, човече! Блазе ти, че си във ваканция.

— Ами тази награда? Представи си, че ти намериш иконата — мислиш ли, че ще можеш да вземеш парите?

Джейкъби се засмя.

— Няма да я намеря, Том, но дори и да можех да я намеря, ченгетата не получават награди. Ти ми го каза веднъж, нали?

— Да, но все пак…

Джейкъби свърши със сандвича си, потупа Лепски по ръката и се смъкна от високата табуретка.

— Обратно в мелницата. Приятно прекарване на отпуската.

Лепски се прибра вкъщи. Продължаваше да мисли за наградата от 200 000 долара. Някой смотаняк в края на краищата ще пропее, и ще намерят иконата, и смотанякът ще си прибере парите.

Седеше и трупаше фасове в пепелника, когато Карол се прибра. Той едва я позна — толкова блестяща беше.

— Ф-ю-ю-ю-ю! — Подсвирването му можеше да се чуе чак в края на улицата. — Миличка! Изглеждаш великолепно! — и скочи на крака.

Като видя погледа му, Карол бързо се дръпна назад.

— Да не си посмял да ме доближиш! Приготви ли си багажа?

Лепски въздъхна.

— О, разбира се.

— Тогава за какво си облякъл този работен костюм? — попита строго Карол. — Ти няма да пътуваш в това идиотско нещо. И какво мислиш, че правиш като стоиш с шапка вкъщи?

— Гледай, мила, опаковах си всичките проклети нови дрехи.

— Тогава разопаковай ги! Ще пътуваш със спортното сако и тъмносините панталони. Ще сложиш бледосинята риза и винената вратовръзка!

Към 17.00 часа Карол също не я свърташе на едно място. Все се оглеждаше в огледалото в антрето, поглеждаше часовника си, а Лепски — сега вече издокаран в новата си премяна — крачеше из всекидневната и си тананикаше тихичко.

— Времето напредва — каза Карол. — Дано таксито не закъснее.

— Такситата никога не закъсняват. — Изведнъж изразът на лицето му се промени от закъснялата реакция. — Такси ли?

— Да не искаш да ми кажеш, че не си поръчал такси? — Карол просто пищеше.

Лепски се втурна към телефона. Джоу Дюкас, който завеждаше местната таксиметрова служба и беше негов добър приятел, му каза, че няма да има проблем изобщо. Ще пристигне такси навреме, за да ги закара до летището в 18.00 часа Лепски затвори телефона, усмихвайки се самодоволно.

— Знаеш ли, миличка, понякога прекалено се нервираш. Таксито е на път.

Карол въздъхна.

— Не мога да разбера как можеш да си толкова добър полицай. Изглеждаш пълен идиот за дребните неща от живота. — После му се усмихна. — Но те обичам, Том.

Лепски наостри уши като ловно куче.

— На таксито ще му трябва половин час, така че ако…

— Лепски! Я се засрами!

В 17.15 часа таксито пристигна и един едър, засмян чернокож мъж тръгна по алеята към къщата.

— Хайде, тръгваме! — възбудено извика Карол. — Дай му багажа, Том.

Лепски подаде двата сини куфара, които мъжът понесе обратно по алеята. Лепски усети, че всичките им съседи бяха наизлезли в дворовете си. Едно момченце държеше японско знамение, което размахваше. За Лепски то винаги беше като героя от комиксите „Дени Угрозата“, но точно сега хлапето изглеждаше изпълнено с доброжелателност и добро настроение.

С козметичното куфарче в ръка, Карол излезе на алеята и се почувства като филмова звезда в блестящия си тоалет. После спря.

— Том! Изключи ли тока и водата?

Лепски затвори очи и простена тихо.

— Точно се канех да го направя!

Изтича обратно в къщата под погледите на съседите.

Карол чакаше със застинала усмивка на лицето, а кракът й нервно потропваше и усещаше приглушените гласове когато новината се предаваше от уста на уста, през оградите, как Лепски е забравил да затвори крановете и изключи електричеството. Всезнайковците клатеха глави с неодобрение.

Изведнъж откъм къщата се чуха страховити ругатни. Карол, ужасена от използваните думи, изтича вътре само за да намери Лепски, прихванал кървящата си ръка.

— Проклетия, гаден кран не ще да се завие! Ранен съм! — изрева той.

— Кранът вече е затворен докрай! — извика Карол.

— О’кей, значи проклетникът е затворен, а на мене ми тече кръв!

Карол се втурна в банята, намери цитопласт и го лепна върху драскотината.

— Ще изпуснем самолета!

Като затръшнаха и заключиха вратата, те се втурнаха по алеята, и се стовариха в таксито.

Чуха се ръкоплясканията и възгласите на съседите.

— Тръгвай! — изрева Лепски. — Ще изпуснем самолета!

Чернокожият шофьор се обърна към тях и приятелски се усмихна.

— Спокойно, шефе. Има три-часово закъснение за всички полети на летището. Имате страшно много време.

Момченцето с японското знаменце изтича към колата, сви устни и издаде онзи звук на пренебрежение, наподобяващ нещо друго, и то толкова силно, колкото Лепски не беше чувал.

Ед Хадън седеше в една от стъклените кабини на диспечерите и гледаше надолу към залата за заминаващи, претъпкана с гневни пътници.

Диспечерът знаеше, че Хадън е близък приятел на баща му, който излежаваше петгодишна присъда за грабеж. Знаеше също, че Хадън дърпаше някакви конци, за да пуснат баща му на свобода под клетва, че няма да избяга. Така че когато Хадън му се обади, че иска да види как един от приятелите му заминава за Париж, без да се мотае из тълпата, за него беше удоволствие да му предостави кабинета си. Той самия беше твърде зает в наблюдателната кула на летището, за да прояви любопитство кой може да е приятелят на Хадън.

Хадън пушеше пура и наблюдаваше дългата редица от пътници, бавно минаващи през бариерата на митницата. Забеляза, че има двама агенти от ФБР и двама цивилни детективи при митническите служители.

Всяко парче багаж беше отваряно и претърсвано. Закъснението беше безкрайно. Тези пътници бяха за Ню Йоркския полет. Пътниците за полета Маями-Париж чакаха извън залата.

Таксито на Лепски приближи и спря и те двамата с Карол слязоха. Когато плащаше на шофьора, той чу приятелски глас:

— Здрасти, Том.

Обърна се и видя Хари Джаксън, униформен полицай, който му се усмихваше.

— Чух, че тръгваш за Европа. Страшна работа! Само, че има адско закъснение. Тая гадория с иконата.

Лепски се загледа в дългата опашка пред входа на залата за заминаващи.

— Я, по-добре се наредете, Том. Смятам, че ще има едно чакане от около три часа.

— Това не е за мен! — твърдо каза Лепски. — Аз във ваканция ли съм, или не! Няма да се нареждам на никаква опашка. Заведи ме до гишетата за билетна контрола, Хари. Хайде! Да вървим!

— Лепски! Не можеш да постъпваш така! Горките хора тук, трябва да са чакали часове наред. — Карол се притесни.

— Майната им! — изруга Лепски и като грабна двата сини куфара, тръгна след Джаксън през една странична врата към гишетата за регистрация. Карол го последва със зачервено лице, след като видя как ядовито гледаха чакащите пътници.

Момичето на едно от гишетата кокетно се усмихна на Лепски.

— Здрасти, Том! Запазила съм местата ви, но има закъснение. Идете в салона за VIP. Ще кажа на Нанси да се погрижи за напитки. Какво питие бихте искали?

Лепски, който беше известна личност, а и популярен на летището, се усмихна широко.

— Половин халба уиски „Къти сарк“ и половин бутилка шампанско, скъпа — каза той. После подаде двата куфара. — Ще ти донеса от Париж един парфюм.

Момичето се закикоти, но като видя какви гневни погледи й хвърляше Карол, загуби усмивката си.

— Приятно прекарване — каза тя.

Докато Лепски направляваше Карол към залата за заминаващи, тя попита:

— Коя беше тази?

— И аз си имам приятели — Лепски самодоволно се усмихна. — Добрите ченгета винаги имат приятели.

Агентът от подразделението на ФБР в Маями приближи.

— Здрасти, Том! Ти да не си за този полет?

Двамата мъже се здрависаха.

— Следващия полет — за Париж.

— Има закъснение, но ти можеш и сега да минеш през митническите служители. Пътниците за този полет вече минаха.

На митническото гише, Лепски разпозна Хърми Джейкъбс. Той и Хърми редовно ходеха да се упражняват по стрелба един път седмично в клуба „Добрия стрелец“.

— Здрасти, Хърми! — викна той. — На път съм за веселия Париж!

Лицето на Джейкъбс светна. Приятно бе да видиш приятел след толкоз богати скапаняци, дето все мрънкаха, че им отваряш багажа.

Изведнъж усетила гордост заради своя съпруг, Карол последва Лепски до гишето. Постави козметичното си куфарче на плота и широко се усмихна на Джейкъбс.

— Здравей, Хърми! Как е Мабс?

Карол и Мабс Джейкъбс често играеха тенис заедно.

— Прекрасно! — отговори той. — А ти изглеждаш така, че човек може да те схруска. — Той погледна козметичното куфарче. — Леле! Леле! Страшна работа, а?

Макар, че Хадън имаше стоманени нерви, сега се приведе напред, взрян надолу към тази сцена, а пурата му беше изгаснала.

— Хей! — Лепски хвана Джейкъбс за ръката и го придърпа по-наблизо, а после прошепна: — Тя носи десет унции хероин в гащичките си. Искаш ли да погледнеш?

Джейкъбс се разсмя гръмогласно, удари леко с юмрук Лепски по гърдите, а после им махна с ръка да минат.

— Внимавай за него, Карол — обърна се той към нея. — Френските момичета ще паднат като го видят в този костюм.

Като пресичаха залата, за да отидат в салона за VIP, Карол подхвана Лепски:

— Чакай сега, да уточним това, Лепски. Никакви френски момичета… разбра ли?

Докато Лепски мислеше какво да отговори, Нед Джейсън — началник на митницата — ги забеляза.

— О-о, Том! От седмици не съм те виждал. — Ръкува се, после се обърна към Карол. — Миличка, изглеждаш великолепно. Какво, вие двамата, за Париж ли?

— А-ха. Първата ни ваканция в чужбина. Но това е някакво адско объркване, Нед. Цялото това проклето забавяне.

— Заради оная история с иконата. Цялото забавяне е във връзка с това. Интерпол се включиха. В Париж отново ви чака дълго забавяне.

Джейсън беше задължен на Лепски. Преди година, синът му се забърка в една история с проститутка, която опита да го шантажира. Лепски се справи с нея.

— Можеш ли да уредиш нещо за нас, Нед? Ти черпиш вода от много кладенци.

Двамата мъже се спогледаха, след което Джейсън каза:

— Разбира се, остави на мене. Ще изпратя телекс на летище „Шарл де Гол“ да ви обслужат през VIP-а. Застани отпред на опашката и като им покажеш значката си, те ще те пуснат веднага. Става ли така?

— Чудесно. И много благодарности.

Стиснаха си ръцете и Джейсън забърза нататък.

— Виждаш ли? — ликуваше Лепски. — Може да съм идиот за малките неща, но съм голяма работа в службата.

Силно впечатлена, Карол каза:

— Прекрасен си, Том! Никога повече няма да позволя на някой да казва, че си идиот за малките неща.

— Ама и ти не го казвай — засмя се Лепски. — Хайде, да отидем да се напием.

Той посегна и хвана козметичното куфарче, спря, и я погледна с широко отворени очи.

— За Бога! Какво имаш в това куфарче… олово ли?

— Щом си твърде слабичък, за да го носиш, дай ми го!

Карол обожаваше козметичното куфарче, но си признаваше в себе си, че то наистина изглеждаше необяснимо тежко.

Наблюдавайки горе от галерията, Хадън започна бавно да се успокоява. Козметичното куфарче, на стойност шест милиона долара, беше минало през първото препятствие. Самолетът на Лепски сега нямаше да пристигне в Париж преди 11.00 часа на следващата сутрин. Той вдигна слушалката и позвъни на Лу Брейди в хотел „Шерман“, Ню Йорк.

Разговорът беше телеграфен.

— Ще пристигнат Париж единадесет сутринта утре. Дотук — никакви проблеми — и затвори.

На своя ред, Брейди поръча разговор с апартамента на Дювин в Париж. И този разговор беше кратък.

— Единадесет сутринта, утре, „Шарл де Гол“. Няма проблеми — и затвори телефона.

Когато дойде време Карол и Лепски да се качат в огромния Боинг 747 и двамата бяха на градус и размекнати. Една красива стюардеса, с очи като звезди, която си падаше по Лепски, толкова ги глезеше през цялото време, че след като свърши и втората бутилка шампанско, Карол започна да я харесва.

Настаниха ги на местата им и с половин бутилка „Къти сарк“ под колана си, Лепски беше склонен да се отпусне и поспи, но спокойствието му беше нарушено когато видя през прозорчето да пристига малко автобусче и от него да се изсипват тридесетина младежи. И мъжете, и момичетата носеха съвременната униформа от джинси „Левис“ и памучни фанели. Като вихър се настаниха в първа класа, подвиквайки си на език, който Лепски не можа да разпознае.

Погледна Карол кисело.

— Не мога да проумея как тия млади смотаняци могат да си позволят първа класа!

— Имат пълното право да пътуват като тебе и мене — каза Карол. — Моля те, престани да мрънкаш.

Лепски заспа.

Карол го събуди когато сервираха вечерята. Стюардесата ги обслужваше като „много важни персони“ от VIP-а. Вечерята беше отлична. Седнали на предните места, те чуваха шума, който младите вдигаха, но това не попречи на Лепски да поема храната си с охота.

След брендито, Лепски се протегна.

— Това е то живот — каза той, потупвайки ръката на Карол и пак заспа.

След обилната закуска, Лепски започна да проявява интерес към всичко, което го заобикаляше. Стюардесата им каза, че след два часа ще са над Париж. Тя му подаде радио-телеграма, която гласеше:

„Пожелаваме голям купон! Дай рапорт за ситуацията във Франция. Очакваме пълни подробности за «нали знаеш кое» — Джоу и момчетата.“

Карол, която го прочете през рамото му, попита:

— Какво значи това?

Лепски, който знаеше какво значи, стана сериозен.

— Просто полицейски задачи, миличка.

Карол го изгледа с подозрение.

— Разправяй ги на баба си! Знам какво значи „нали знаеш кое“ толкова добре, колкото и ти.

Лепски й намигна и я потупа по ръката.

— Просто са си направили малка шега.

Когато самолетът закръжи, за да кацне на летище „Шарл де Гол“ и Карол, и Лепски впериха очи през прозореца. Щом видя Айфеловата кула, Карол започна да вика възбудено:

— О, Том! Париж!

Лепски, вгледан надолу към широко открилата се панорама на Париж, окъпан в слънчева светлина, усети как у него се надига вълнение, което никога по-рано не бе изпитвал.

Когато гигантският самолет направи кръг, за да подходи към пистата, Лепски видя група хора, три телевизионни камери и ТВ екип, около десетина фоторепортери и три елегантно облечени дами, с големи букети цветя в ръцете.

— Господи! — възкликна той. — Погледни това! Нед трябва да ги е вдигнал на крак за нашето пристигане! Погледни как ни посрещат!

— Но това не може да е за нас! — каза Карол, но очите й искряха.

— Че за кой друг? — Лепски изду гръдния си кош. — Казвам ти, миличка, доброто ченге си има добри приятели. Браво! Това наистина е обслужване като за големи клечки.

Стюардесата ги приближи.

— Когато се приземим, г-н Лепски, ще дойде стюардеса да ви отведе до митницата.

Лепски й се усмихна лъчезарно.

— Благодаря ви. И благодарности за приятното пътуване. — И като се обърна към Карол, каза: — Видя ли? Голяма работа!

Веднага щом като самолетът се приземи, Лепски — който никога преди не се бе чувствал толкова важен — с козметичното куфарче в ръка и последван от Карол, беше първият пътник, който излезе на платформата в горния край на стълбата, бързо прилепена към изхода на самолета.

Той погледна надолу към репортерите, фотографите, телевизионния екип с камерите и към трите елегантни дами с букетите. Лъчезарно се усмихна и помаха с ръка, Карол — следвайки примера му и чувствайки се като жената на Президента — също помаха.

Господи! Какво истинско, страхотно посрещане! — помисли си Лепски. — Нед Джейсън се беше отплатил богато.

Тогава усети рязко потупване по рамото. Като се огледа видя един развлечен мъж с брада, облечен в Левис и фанела, който го гледаше ядовито.

— Бихте ли се отдръпнал настрани, сър — каза човекът с плътен, чуждестранен акцент. — Задържате членовете на балетната трупа на Болшой театър.

Лепски никога не бе чувал за балета на Болшой, но Карол знаеше за тях. Тя веднага се досети какво е обяснението за това посрещане и какъв ужасен гаф правеха те. Като грабна Лепски за ръката тя фактически го прехвърли през стълбата надолу до настилката на пистата, после го замъкна зад телевизионните камери.

И двамата спряха, за да погледнат назад.

Развлечените на вид млади хора излизаха от Боинг-а, махаха и се смееха, докато камерите се въртяха, а трите дами им поднасяха букетите.

— Глупак! — изсъска Карол. — Трябваше да се досетиш!

Една усмихната стюардеса се изправи пред тях.

— Г-н и г-жа Лепски? — попита тя.

— Да… да — каза Лепски, а гръдният му кош беше спаднал.

— Моля, последвайте ме до митническата служба. Багажът ви няма да се забави.

Е, поне Джейсън се беше постарал, помисли си Лепски, като вървеше с козметичното куфарче, а Карол пристъпваше до него.

Доста преди пътниците да напуснат Боинг-а, семейство Лепски бяха отведени до гишето за паспортна проверка. Щом като служителят пое паспортите им, той се обърна към един цивилен със сурово лице, промърмори му нещо и човекът приближи към тях с протегната ръка. Направи цяла реч на френски, която мина точно над главата на Лепски, но той извика на лицето си това, което се надяваше да мине за интелигентна усмивка, ръкува се и мина към митническата проверка.

— Куфарите ви чакат — каза стюардесата. — Няма проблеми, г-н Лепски.

Двама митнически служители се усмихнаха топло на Лепски, после на Карол.

— Добре дошли в Париж, сър — единият от тях проговори на английски. — Приятно прекарване! — и той им махна да минат.

Лепски грабна двата сини куфара, а на Карол остави козметичното куфарче. Минаха в претъпкания салон за пристигащи.

— Сега какво следва? — попита Лепски като остави куфарите.

— Ще вземем такси. Аз отивам в тоалетната. Ти организирай таксито.

— За какво ти трябва тоалетна пък сега? — попита Лепски, притеснен, че ще остане сам.

— Лепски! Намери такси! — и Карол се отдалечи.

Лепски изду бузи. Огледа се. Къде ли, по дяволите, човек можеше да намери такси? Виждайки един пълен, възрастен мъж да чака, той го приближи.

— Къде е стоянката за таксита, приятелю?

Пълният господин го гледаше втренчено.

— Не разбирам английски — каза той на френски и се отдалечи.

Лепски изрьмжа и се огледа безпомощно. Никой ли от тези мизерници не говори английски?

Мъж в униформа мина покрай него. Лепски го сграбчи за ръката.

— Такси, приятелю. Къде, по дяволите, мога да намеря такси?

Човекът направи рязко движение с палеца си в източна посока и си тръгна. Лепски реши, че ще е по-безопасно да си остане където си е. Карол все щеше да се върне при него. Като си мърмореше, той започна да чака.

Пиер и Клодет Дювин бяха в центъра за пристигащи още от 10.30 часа. Когато Лу Брейди им се обади, те си бяха легнали. Точно бяха експериментирали с една нова поза, но и двамата бяха решили, че не си струва усилието. Пиер много четеше американски булевардни книжлета и все търсеше нови идеи за това как да достави удоволствие на Клодет. Беше я оставил в едно твърде недостолепно положение, за да вдигне телефонната слушалка. Той изслуша краткото съобщение на Брейди, после се търколи от леглото.

— Бизнес, гълъбче. „Шарл де Гол“, единадесет часа.

Клодет изстена.

А сега стояха в залата за пристигащи, и търсеха с очи семейство Лепски. Пиер беше наел Мерцедес 280 SL, който беше паркирал отвън на паркинга. След като бяха стояли и чакали някъде около четиридесет минути, Пиер побутна Клодет.

— Ето ги. Тръгвай.

Той беше видял как Карол се отдалечава към дамската тоалетна в ръка с козметичното куфарче. От това, което Брейди беше описал, куфарчето не можеше да се сбърка.

Клодет се впусна в действие. Отиде до мястото, където стоеше Лепски, и когато точно щеше да го подмине, тя политна към него, сякаш се беше подхлъзнала.

Лепски, винаги с много бърз рефлекс, я хвана и изведнъж пред себе си видя най-сексапилната жена, която бе виждал. Морско-зелените очи на Клодет го гледаха с весело блещукане.

— Извинете ме — каза тя на идеален английски. — Винаги падам върху красиви мъже.

Ах, веселият Париж! — помисли си Лепски. — Ах, Господи! Наистина съм тук!

— Аз нямам нищо против, красавице. Аз бих направил същото на ваше място.

Клодет се засмя. Тя имаше плътен, мек смях, който тя бе култивирала, знаейки, че малко мъже могат да му устоят.

— Току-що ли пристигате?

— Да. Жена ми отиде до тоалетната. А аз търся такси.

— Това не е проблем. Аз съм Клодет Дювин. Съпругът ми е някъде тук. — Клодет трепкаше с дългите си, изкуствени мигли срещу Лепски.

— Том Лепски. От къде да взема такси?

Тогава Пиер реши, че е време да се включи в играта. Той приближи до Клодет.

— Не пристигнаха — каза той на английски. — Предполагам, че са променили решението си.

— Запознай се с Том Лепски, Пиер — каза Клодет като по команда. — Това е съпругът ми.

Лепски изгледа хубавия, добре облечен мъж и се ръкува.

— Г-н Лепски току-що е пристигнал. Безпокои се дали може да намери такси — каза Клодет с усмивка. — Дали не можем да ги заведем с колата до Париж?

— Какво толкова трудно има в това? — попита Пиер. — Къде ще отседнете, г-н Лепски?

— Хотел „Екселсиор“ — отговори Лепски след леко колебание. Карол му беше повтаряла и повтаряла името на хотела, но той все пак не беше сигурен.

— „Екселсиор“! Но ние също там сме отседнали! — извика Клодет. — Трябва да дойдете с нас!

Тогава дойде и Карол. Запознаха се. За един кратък момент, Карол изгледа Клодет подозрително. Беше толкова шик, и толкова сексапилна, но като видя Пиер — блестящ като филмова звезда — тя се успокои.

И Пиер, и Клодет погледнаха козметичното куфарче, което Карол носеше. Те си размениха триумфиращи погледи. Куфарчето, за което Брейди така се безпокоеше, беше минало през митническата проверка безшумно. Сега, на тях им оставаше само да го изманеврират през швейцарския митнически контрол.

Пиер, с Карол до него, подкара към магистралата, а оттам по посока на Париж. Лепски и Клодет седяха отзад.

И Пиер, и Клодет включиха професионалния си чар. Пиер обясни, че са във ваканция. Живееха в Довил, но бяха дошли за няколко дни в Париж, а после щяха да се отправят на юг. Чарът им, който с лекота струеше от тях, като с мека завивка покориха двамата Лепски.

Като стигнаха до хотел „Екселсиор“, Пиер пое товара от раменете на Лепски: той ги регистрира, като попълни картата, изпрати ги до тяхната стая и даде бакшиш на носача, точно когато Лепски се чудеше колко да му даде.

— Сега, вие двамата, мили мои, сигурно сте изтощени — каза Клодет. — Защо не си подремнете? Слушайте, какво ще кажете да се срещнем около осем часа довечера? — тя се усмихна на Карол. — Освен ако нямате нещо друго да вършите. Толкова ще се радваме да ви покажем нощния Париж, тъй като това е първото ви посещение тук. Бъдете ни гости!

— Толкова ще ни е драго! — каза Карол. — Много мило от ваша страна!

— Тогава, нека да се срещнем в салона долу в осем.

— Толкова са милички! — каза Карол като останаха сами. — О, Том! Имаме късмет, че срещнахме такива чудесни хора!

— Той е много сладникав. Това дали се случва на всички, които идват в Париж?

— О, Том! Не можеш ли да изоставиш отегчителния си полицейски манталитет? Французите са галантни. Помниш ли Морис Шевалие?

— Ти нали го помниш — каза Лепски, като гледаше към двойното легло. — Хайде да спим — и започна да се съблича.

Карол отиде до големия прозорец и дръпна завесите настрани. Погледна надолу към булевард Шан-з-Елизе, гъмжащ от движение, Триумфалната арка, оживените кафенета, и хората, излезли да се разходят на слънце. Тя дълбоко пое въздух.

Париж! Такъв какъвто го бе виждала в мечтите си!

Обърна се и видя Лепски на леглото, който й правеше знак да дойде при него. Тя дръпна ципа на роклята си, пусна я да падне на пода, и се хвърли към него.

— О, Том! Това ще е най-прекрасният период от живота ни! — възкликна тя, докато той разкопча и хвърли сутиена й и смъкна гащетата й.

След една отлична вечеря от омари, за която Пиер настоя да плати, в малък ресторант близо до моста Алма, той също настоя да вземат „Бато-Муш“ и да видят Париж откъм Сена. Качиха се на корабчето и след като заеха хубави места, се отпуснаха спокойно, възхищавайки се на красотата на мостовете, на Лувъра и на окъпаната в светлина Нотр-дам.

На връщане Лепски случайно попита Пиер в каква сфера на дейност е зает. Лепски, с полицейския си опит, винаги се интересуваше как другия си изкарва прехраната.

— Антики — каза Пиер. Той наистина имаше като прикритие магазин за старинни вещи в Довил, в който работеха две възрастни сестри с много опит. — Аз съм това, което хората наричат „брокер по предмети на изкуството“; давам съвети на тези, които искат да си купят истински ценности. Струва си.

— Антики, а? Какво ще кажеш за тази открадната руска икона? Мислиш ли, че ще може да се продаде?

Пиер поклати глава.

— Много малко е вероятно. Прекалено позната е. Разбира се, има тайни колекционери, но мисля, че дори за тях ще бъде твърде опасно. Разбрах, че в Щатите е причинила голяма възбуда.

Лепски се засмя.

— Я, повтори пак. Възбуда, казваш? На Президента му е причерняло. Има награда от 200 000 долара за откриването й. Веднага след като откриха, че е открадната всички изходни пунктове от Щатите бяха затворени. Всеки един полицай и всички от ФБР са заети с търсенето й. Радвам се, че съм в отпуска.

Пиер усети, че обувката на Клодет леко докосна крака му. Тя и Карол седяха зад двамата мъже.

— Пиер защо не заведем Карол и Том в „Крейзи Хорс“? — попита тя.

Като реагира незабавно на сигнала й, Пиер обясни, че „Крейзи Хорс“ е заведението с най-добрия стриптийз в града и Лепски реагира на това като бик на червено.

Представлението в „Крейзи Хорс“ беше всичко, което Пиер бе обещал, а момичетата наистина бяха прелестни. Карол реши, че това беше ваканция и за Лепски, а не само за нея, така че му разреши да се забавлява. Само предупредително потупваше ръката му, когато подсвирванията му караха глави да се обръщат, а момичетата на сцената се кискаха.

Около 2 часа през нощта, четиримата си тръгнаха обратно към хотела. Уговориха се да се срещнат за един лек обяд, а после момичетата да отидат да пазаруват. Пиер, който хитро намигна на Лепски, каза, че те ще се разходят с колата през Булонския лес. Това Лепски прие като обещание за по-интересни забавления, отколкото разходката с кола из гората.

Когато бяха вече в спалнята си, Пиер и Клодет се спогледаха.

— Нещо притеснява ли те, миличка. Какъв беше този знак на корабчето?

Клодет събу обувките си като ритна във въздуха, а после се просна на леглото.

— Тази руска икона, за която си говорихте с Том. Я ми разкажи нещо повече за нея.

Пиер седна и запали цигара.

— Приема се, че е най-старата известна икона, която струва милиони. Била е блестящо открадната от Музея за изящни изкуства във Вашингтон преди около три дни. Реакцията е била много бърза. Както каза Лепски, няма начин да се изнесе в Европа. Някой таен колекционер би могъл и да я купи.

— Ако беше у тебе, би ли могъл да я продадеш?

Пиер я изгледа.

— Какво става в тази твоя умна главица?

— Би ли могъл да й намериш пазар?

— Не може да е в обществото, в което се движим, миличка. Разбира се, винаги може да се намери пазар за уникална ценност като тази, но нямам такива контакти, които могат да намерят поне четири милиона долара. Но както и да е, иконата не е у мен.

— Ти каза, че била блестящо открадната.

— Да, така е. Кражба, дето може един път през живота да ти се случи.

Клодет се повдигна на лакти и погледна Пиер.

— Кой би могъл да организира такава кражба, съкровище?

Дълго време, Пиер остана неподвижен, после очите му светнаха.

— Ти, прекрасно, мило същество! Ами, разбира се! Ед Хадън! Кой друг? — Той скочи на крака. — Брейди! Козметичното куфарче! Господи, боже мой! Иска ми се да се обзаложа, че иконата е точно тук, в този хотел!

Клодет се разсмя.

— И аз се обзалагам за това, съкровище.

Пиер започна да крачи из стаята, като удряше дланта на едната си ръка с юмрука на другата.

— Каква красива идея! Да хванеш едно ченге да ти я пренесе тайно извън страната! Хадън! Той е блестящ! Миличка! Ти си най-умната от всички умни!

— Лу иска ние да се погрижим куфарчето да мине през швейцарската митница. Това трябва да означава, че той Има клиент в Швейцария. Кой ли е?

— Чакай — Пиер седна, смачка угарката и запали друга цигара.

Клодет се просна обратно по гръб на леглото, затвори очи и зачака.

Най-после Пиер каза:

— Единственият човек, за когото знам, че живее в Швейцария и който има толкова пари, е Херман Радниц. Той би могъл да е клиентът.

Клодет отвори очите си.

— Това не е ли онзи ужасен човек, на когото веднъж продаде картина?

— Точно той е.

— Ако предположим, че имаме иконата, би ли могъл да се споразумееш с него?

Пиер се колебаеше.

— Може би. Знам със сигурност, че той се интересува от руско изкуство. Ако той е клиентът на Хадън, зависи колко иска Хадън. Ако трябва да гадая — осем милиона. Ако някой предложи иконата на Радниц за пет милиона…

Клодет стана, изправи се на крака, дръпна ципа на роклята си и внимателно я сгъна.

— От нас се иска да разменим куфарчетата, нали? Лу ще ни изплати някакви си жалки двадесет хиляди швейцарски франка и разходите. А той и Хадън ще спечелят милиони. Когато разменим куфарчетата, иконата ще е у нас. — Тя погледна Пиер. — Бихме могли да живеем в разкош с такива пари години наред.

— Не се вълнувай прекалено за това, мила Трябва да помислим и за последиците. Ще играем двойна игра и на Лу, и на Хадън. Повече никога няма да ни включат в техния бизнес.

— Дали това би имало значение ако притежаваме пет милиона долара?

— Тук си права, но не знаем дали иконата е в куфарчето, нито пък знаем дали Радниц е клиентът.

— Помисли си, съкровище. Аз ще взема един душ. Утрото е по-мъдро от вечерта. Имаме много време.

Когато тя влезе в банята, умът му заработи. Да си представим само, мислеше си той, че иконата наистина е в козметичното куфарче на Карол Лепски. Какво биха му направили Лу или Хадън ако той ми изиграе тази двойна игра? Те не биха могли да отидат и изпеят на ченгетата без самите те да пострадат. Не бяха и главорези — не биха опитали отмъщение по подобие на мафията Не, нямаше какво да направят освен да приемат неизбежното.

Тогава острият ум на Пиер се върна към Радниц. Нека предположим, че Хадън е направил сделка с Радниц. Пиер на можеше да се сети за никой друг колекционер с интерес към руското изкуство, който да има резиденция в Швейцария, а и милиони за харчене. Трябва да е Радниц.

Този човек беше опасен. Пиер беше чувал слухове, че Радниц веднъж е наел професионален убиец. Трябва много да се внимава как ще се разговаря с Радниц.

Пет милиона долара! Толкова голяма сума си струваше всякакъв риск!

Първо, трябва да се увери, че иконата е в куфарчето. При първа възможносг трябва да го разгледа. Ако види, че иконата е там, тогава може да се свърже с Радниц, който сигурно ще се съгласи на сделката, щом цената е добра.

Дори и когато Клодет с много любов го взе в прегръдките си, Пиер не можа да заспи. Мисълта за това да притежаваш пет милиона долара, завинаги да си освободен от дългове, правеше невъзможно заспиване-то.

Все още беше буден когато телефонният звън го изправи в леглото. Погледна часовника. Беше 3.30 през нощта.

— Разговор за вас, сър — каза операторката. — Обаждат се от Ню Йорк.

Клодет се събуди и светна нощната лампа.

— Пиер? Тук е Лу.

— О, здравей, Лу. Точно мислех да ти се обадя.

— Е, не се обади, така че аз ти звъня! — имаше раздразнение в гласа на Брейди. — Какво ново?

— Няма проблеми — Пиер беше предпазлив, тъй като знаеше, че говорят по открита линия. — Приятелите ни са истински приятели вече. Няма проблеми.

— Защо не позвъни по-рано? — Сега вече в гласа на Брейди имаше яд. — Сигурен ли си, че няма проблеми?

— Сигурен съм.

— Добре. — И телефонът изключи.

— Беше Лу — каза Пиер като слагаше слушалката. — Изглежда загрижен. Миличка, мисля, че правилно си познала.

Клодет се сгуши в него.

— Аз просто знам, че съм познала. — Ръцете й се плъзнаха и го обвиха. — Покажи ми как един милионер прави любов.

Пиер й показа.