Осъдени души

БЕЛЕЖКИ

Настоящото издание на съчиненията на Димитър Димов има за цел да представи творчеството на големия наш писател пред една широка читателска публика във възможно най-цялостен вид. Разбира се, едно пълно, научно, с подробен библиографски и историко-литературен коментар издание едва ли е възможно днес, когато върху живота и творчеството на Димитър Димов все още няма цялостни литературоведчески изследвания. Твърде малко данни са събрани и публикувани както за живота на писателя, така к за историята на неговите произведения. Малката дистанция във времето не ни дава възможност да обхванем изцяло наследството на Димитър Димов, около което има много нерешени проблеми.

Всичко това ни кара да се задоволим с едно по-популярно издание, което, от една страна, ще представи художественото творчество на писателя, неговото идейно и художествено развитие, а, от друга, ще ни подскаже какви проблеми съществуват пред едно цялостно, пълно издание на неговите съчинения.

Съчиненията на Д. Димов, подредени в 5 тома, съдържат всички художествени творби на писателя, печатани приживе, някои непечатани приживе произведения, като незавършените: „Роман без заглавие“ и „Ахилесова пета“, изказвания, писма и д-р. Непечатаните произведения, писма, документи и д-р. обогатяват представата ни за идейния и творчески свят на писателя, помагат ни да вникнем по-дълбоко в творческата му лаборатория, затова сметнахме, че могат да намерят място в настоящото издание.

Към всяко произведение прилагаме библиографски данни, известните засега данни относно замисъла, историята на произведението, жизнения и исторически материал, използуван от писателя, и известен минимум историко-литературни сведения, които ще ни помогнат да разберем каква роля е играло произведението в нашия литературен живот.

Текстът е сверен с последното приживе на автора издание на всяко произведение.

„Поручик Бенц“ е първият литературен опит на Димитър Димов, ако не смятаме статиите му в ученическото списание „Ученически подем“ — „Подсъзнателното в художественото творчество“, кн. 4, 1928 г., и „Възродената метафизика“, кн. 5–6, 1928 г. Романът е замислен още през 1934 г. По сведение на неговия най-близък приятел, професор Борис Койчев, Димитър Димов на два пъти преработва произведението си. Навярно първите две редакции са унищожени. Писането на романа е вървяло успоредно с усвояването на белетристичната техника — така можем да си обясним твърде дългия срок и трикратната преработка. „Осъдени души“ е писан за много по-кратък срок.

Пред Тодор Нейков Димитър Димов е изповядал, че описал истински случай: „Димов ми обясни, че имал пред вид жив първообраз, принадлежащ на поколението на нашите родители. Дъщеря на български генерал, от майка французойка, и нито дума повече. Дискретността му по отношение на първоизточниците на вдъхновение (а той в цялото си творчество е имал образци и живи модели) беше инстинктивна и подхранвана от чувство на безпределна честност.“

Димитър Димов чел романа си на всички близки приятели. Особено ценно за него е било положителното мнение на вуйчо му Иван Харизанов. Поощренията го подтикват да потърси издател за своя ръкопис. Приятелите му се сещат, че техният бивш съученик Добромир Чилингиров, син на известния писател Стилиян Чилингиров, се занимава с издателска дейност. Това е било към края на 1938 г. Добромир Чилингиров се съгласява да издаде „Поручик Бенц“, но тъй като е краят на годината и неговите кредити били изцяло заангажирани с други издания, младият неизвестен автор подписва полица на печатаря Ст. Бракалов (Д. Чилингиров му е поръчител), с която се задължава да се издължи на издателя си с парите от постъпленията при продажбата на романа. Романът се печата в печатница „Братя Миладинови“, собственост на Ст. Бракалов, в 1000 екземпляра.

Продажбата на романа вървяла трудно. 220 екземпляра били (теглени от автора и 50 — раздадени безплатно на вестници и списания. Отпечатани са били 50 „луксозни“ екземпляра, т.е. на по-дебела хартия. През 1942 г. издателят изплаща всички екземпляри на автора и с това ликвидират сметките си.

[1 Вж. „Срещи с Димитър Димов в Испания“, в. „Народна култура“, бр. 28, 1972 г.]

Добромир Чилингиров разказва в спомените си22, че през януари 1939 г. го срещнал Георги Константинов, тогава член на комисията по литературните награди на Министерството на просветата, и го поздравил за „хубавата книга“, която издал. Според него „Поручик Бенц“ имала сериозни шансове да получи наградата на министерството за 1938 г. За съжаление наградата не била дадена по формални причини: на корицата на романа била отбелязана 1939 г. Тая малка мистификация станала по настояване на автора, тъй като книгата излиза през последните дни на 1938 г.

За втори път „Поручик Бенц“ излиза през 1966 г. в т. I на „Събрани съчинения“, изд. „Български писател“. Отделно излиза през 1971 г., изд. „Български писател“. Откъс от „Поручик Бенц“ е препечатан във в. „Мир“, бр. 11, 573, 25. II. 1939 г. Второто и третото издание излизат без никакви промени в текста, но във второто липсва мотото на заглавната страница, което сега възстановяваме. Това е част от втория и целия трети куплет от стихотворението „Le vempire“ на Шарл Бодлер. В превод на известния наш преводач Георги Михайлов тия стихове изглеждат така:

— О, ти, с която ме любов тъй властно навсегда обвърза като пияница към вино, като играчът към хазарт и черви към разтленна твар! —

— Завинаги те аз проклинам!

През 1955 г. Дим. Димов е предал на съветския литературовед-българист Виталий Злиднев екземпляр на „Поручик Бенц“ заедно с една страница от ръкописа на романа, където има места, зачеркнати от цензурата. Това са само два малки пасажа, които сега възстановяваме в текста. Цитираме по писмо на Виталий Злиднев до автора на тия бележки от 13. IX. 1967 г. На стр. 192 от първото издание („Събрани съчинения“, 1966 г., т. I, стр. 138) след изречението „Изобщо тая реч бе яростна и заплашителна“ в авторския текст след точката е зачеркната от цензурата следната фраза: „Той говореше за теглата на войниците, за богатствата на спекулантите, за продажността на министрите и вероломството на генералите, които три години лъгали народа, че води освободителна война. Позор!… И множеството пое тия думи с грозни викове.“ В цензурирания вариант последното изречение е станало „Множеството подемаше думите му с грозни викове и размахване на пушките.“

В края на същия абзац в печатния текст има следното изречение: „…трябвало да потеглят за София и да накажат виновниците.“ В ръкописа на автора това изречение има следния вид:

„…трябвало да потеглят за София и да накажат всички тия богаташи, министри и генерали, които проливали кръвта им, за да пълнят джобовете си с германско злато.“ В следващия абзац, няма изменения.

Тия две места са били зачеркнати на машинописната страница с червен молив и поставен печат на цензора.

В печата „Поручик Бенц“ намира широк отзвук. Българската критика е изненадана от тънкия психологически рисунък на неизвестния автор, от умението му да фабулира и най-вече от необикновената тема, герои и конфликти. Разглеждайки във в. „Вчера м днес“, г. I, 1939, бр. 58, литературната продукция за годината, Никола Атанасов отбелязва „Поручик Бенц“ като „приятна изненада“. „Върху основата на войната е разработен един психологически сюжет. Това е вече нещо много. Тъкмо психологическите романи у нас са рядко събитие, а Димов се е справил със сюжета си не по-слабо от кой да е наш добър писател.“

В сп. „Българска мисъл“, 1939 г., кн. 5–6, Петър Динеков, като подчертава, че авторът на „Поручик Бенц“ „търси тъкмо странното, загадъчното, необичайното в постъпките и преживяванията на героите си“, че него го интересува „не простото и обичайното, но изключителното и трагичното“, като признава дарбата на младия автор за психологически анализ и пластичен рисунък, заключава: „…искрено съжаляваме, че младият автор не е насочил вниманието си към външния, обективен свят, а към болезнените душевни състояния на няколко похабени, възбудени от войната или разглезени от охолството човешки същества.“

Всички критици отбелязват несъмнения талант на неизвестния автор, но някои се отнасят твърде рязко към идейната му насоченост и източниците на вдъхновение. Например в сп. „Изкуство и критика“, 1941 г., кн. 4–5, Ал. Ликов разглежда преди всичко идейните основи на произведението. Той намира, че у Дим. Димов липсва „всяка общественост“. Това според него ще убие таланта му, който е безспорен. „Ние не знаем нищо за младия автор на романа «Поручик Бенц», не знаем дали той не крие тетрадки, пълни със стихове, в които е излял своеобразната си мрачна концепция за живота и своето отвращение от него. Но поставените стихчета от Бодлер като мото на романа ни дават указание за източниците, от които Д. Димов черпи своето вдъхновение.“ Ал. Ликов отправя упрек срещу младия писател, че не е насочил вниманието си към българските проблеми, не е отразил войнишкия бунт в романа си, че не проявява никакво обществено чувство. Той намира твърде превзето отношението на Д. Димов към жената, отношение, което той е заел от „учителя си Ницше“. „Ние от сърце желаем на автора, завършва рецензията си Ал. Ликов, да се освободи от своите концепции за жената, да разшири тънките си наблюдения над живота, да се вгледа дълбоко в нашата действителност и да открие други, здрави сюжети на своето вдъхновение.“ Романът е отбелязан още в сп. „Златорог“, 1939 г., кн. 5, с рецензия на Емил Коралов, във в. „Литературен глас“, 1939 г., бр. 421, от Мара Кинкел и д-р.

„Осъдени души“ е плод на личните впечатления на Д. Димов от Испания. Интересът му към тая страна съществува още от юношеските години. Като студент той започва да изучава испански език#1 и по сведение на Борис Койчев и други негови съученици за Испания говори с въодушевление и екзалтация. През 1943 г. като асистент във Факултета по ветеринарна медицина той успява да издействува едногодишна стипендия за специализация в Мадрид в Института по хистология „Рамон и Кахал“. Рамон и Кахал е голям испански учен хистолог, носител на Нобелова награда за 1906 г., и след неговата смърт през 1934 г. основаният от него институт получава името му.

В своя спомен — „Димитър Димов — ученият и писателят“, в. „Вечерни новини“, бр. 6067, 2. IV. 1971 г. — проф. д-р Моско Москов, при когото Д. Димов е бил асистент, разказва, че е имал намерение да въведе в лабораторната работа импрегнационни методи за изследване на нервната тъкан, методи, разработени от Рамон и Кахал. Като е знаел, че Димов е напреднал в испанския език, проф. М. Москов решава, че той именно трябва да замине за Испания. „Затова използувах всичките си връзки, за да уредя въпроса.“ По-нататък М. Москов разказва: „Оттам се получиха няколко писма, отчасти възторжени, доколкото се описваше романтиката на испанското средновековие, отчасти тревожни със своите констатации за тогавашното общо състояние на Европа и частно на Испания. Получих и един брой на испански вестник, в който Димов беше написал статия за новата българска литература. За работата си в института «Рамон и Кахал» той пишеше подробно и с такава задълбоченост, сякаш в Мадрид не правеше друго, а само усвояваше импрегнационните методи. Той наистина ги усвои и се върна с чудесни препарати и с една научна публикация.“ Наистина в института Дим. Димов завършва един научен труд върху анатомията на домашните животни, който се отпечатва

1 Вж. Екатерина Иванова. „Из архива на Димитър Димов“, сп. „Пламък“, 1971 г., кн. 15, и „Писма на Димитър Димов“, сп. „Литературна мисъл“, 1971 г., кн. 6.

@ и в сп. „Трудове на института «Рамон и Кахал» за библиотечни изследвания“ (т. 36, 1944 г.)#1. Тоя труд получава висока оценка сред научните среди в института.

В Мадрид Димитър Димов прекарва около една година — от януари 1943 г. до пролетта на 1944 г. Голяма част от времето си той посвещава на изучаване на Испания и испанския живот. Неговата изключителна наблюдателност е правела силно впечатление дори на испанците. Той е говорел вече прилично испански и е можел да води разговори с хора от различни среди. В своя спомен „Срещи с Димитър Димов в Испания“ (в. „Народна култура“, бр. 28, 1972 г.) Тодор Нейков разказва: „Димитър Димов живееше в евтин пансион, защото стипендията му беше скромна, но това му позволи да установи интересни контакти с дребни чиновници, с хора, дошли от провинцията, с непризнати още начеващи писатели и артисти. Ограничените му материални възможности му позволиха да види испанеца откъм по-недостъпни за чужденеца страни, в светлина, неуловима за мнозина, далеч от космополитизма на луксозните хотели и скъпите ресторанти, далеч от шумната надпревара между официалните и неофициалните представители на двата воюващи лагера. Той се доближи до пулсиращото, още кървящо сърце на испанския народ.“

Изглежда, за по-близкото опознаване на тогавашна Испания е спомогнала много връзката му с Хуан Едуардо Суньига, беден 26-27-годишен младеж, останал без образование, занимаващ се с литература. По-късно Суньига става известен писател. Тогава той често е ходел в българската легация (вероятно не е искал да се свързва с франкистки среди и е предпочитал чужденци) и изучавал български език. Заедно с Тодор Нейков превел на испански „Под игото“ и „Жетварят“. Подготвили и една антология на българския разказ. След смъртта на Дим. Димов, през 1969 г. Суньига разказва за своето приятелство с необикновения български „доктор“: „Бяхме приятели в един от най-бурните моменти от историята на Европа; може би затова нашето приятелство беше кратко, както всички приятелства, които се завързват в кризисно време.“ „Краткият мадридски период на Димитър Димов беше един спокоен престой, посветен на усъвършенствуване и задълбочаване в неговите проучвания и естествено той изживяваше тежко отпечатъка на Испания, който, като имаме пред вид последната му творба (вероятно Суньига има пред вид «Почивка в Арко Ирис» — Кн. i става ясно защо е проникнал толкова дълбоко в него.“

——

1 Вж. Хуан Едуардо Суньига, „Димитър Димов в Мадрид“, в. „Народна култура“, 1969 г., бр. 22,

„Често ходехме в книжарниците със стари книги близо до гара Медиодия, където е възможно да се намерят хубави творби на ниска цена. Димитър Димов четеше нашите големи съвременни романисти Пио Бароха, Перес Галдос, Бласко Ибаньес я дори прелистваше по някое литературно списание.“23 За литературните му интереси разказва и Тодор Нейков: „Беше си накупил пълните съчинения на Лопе де Вега, Калдерон, Тирсо де Молина, разбира се, «Дон Кихот» на Сервантес, а от по-новите най-важните произведения на Унамуно, Пио Бароха, Валие-Инклан и други.“

По всичко личи, че интересът на Дим. Димов към Испания не е бил туристически, а писателски, той е имал намерение да пише за Испания. Изключителната му наблюдателност натрупва у него богати впечатления, които ще му позволят по-късно в „Осъдени души“ да създаде един верен образ на испанския живот — пейзаж, атмосфера, обстановка, човешки отношения. Вероятно той се е пазел много да не създаде една „сспаньолада“ — както с презрение испанците наричат тая туристическа литература, представяща оперно Испания — ками, разбойници, цигани и т. н. Той ловко избягва да описва неща, които не е видял, например сражения, военни лагери и т. н. Навярно само испанци могат да открият някоя груба грешка в реалистичното изображение на писателя.

Описанието на йезуитите и йезуитския орден също почива на негови лични впечатления и познания. Ето какво разказва Тодор Нейков в Цитирания вече спомен:

„През есента на 1943 г. Димитър Димов заминава за Толедо, за да прекара там два-три дни. Остана там цяла седмица, като гост на… йезуитския орден.

— Пътувах на отиване в едно купе с католически монах. Не разбрах отначало, че е от йезуитския орден, и то от ръководството му. Разговорихме се и той ме изненада със своята непринуденост и голяма общителност. Често прекъсваше разговора, излизаше в коридорчето, издаваше някакво неспокойствие. Излязох и аз, да изпуша една цигара. Тогава видях в съседното купе една много хубава жена с особена, неиспанска външност. Погледите им се срещаха за секунда и с мъка се откъсваха един от друг.

Продължихме разговора и той ме покани да го посетя в Толедо.

Заинтригува ме неговата мъжествена външност и съвсем светския му начин да разговаря.

Посетих го на втория ден, след като обходих старата имперска столица — катедралата, къщата на Ел Греко. развалините на Балтазар. Тогава чак разбрах, че той е пръв заместник за Испания на Генерала (така се титулува върховният вожд на ордена), който има седалището си в Рим. Разговорите продължиха. Интересите му бяха най-разнообразни, учудваше с познания из всички области и знаеше доста неща за България.

Може би създадох у него илюзията, че ме привлича католицизмът. Той ме покани да се преместя да живея в тяхната обител и ме задържа там като почетен гост няколко дни. Сега притежавам доста книги за ордена, а на заминаване отец Вепкус (така се казваше моят домакин) ми подари прочутата биография на Игнасио Лойола от отец Риваденейра с посвещение. Обещах да го посетя още веднъж.“

Тая книга е запазена от Тодор Нейков. Неизвестно по какви причини Димитър Димов настоял да я задържи у себе си. Има следното заглавие: „Животът на Св. Игнасио де Лойола, основател на братството на Исуса“ от отец Педро де Риваденейра, монах от същото братство. Изданието е от 1942 г. Посвещението е на български и гласи: „На многоуважаемия доктор Димитър Димов за спомен с най-сърдечно чувство на симпатия. От неговия добър приятел Падре Венкус. Мадрид, 12. 7. 1943.“ (Явно Тодор Нейков греши, като посочва есента на 1943 г. за време, когато Д. Димов е ходил в Толедо. Точната дата е м. юли.)

Суньига също споменава за срещи на Д. Димов с йезуити. „Спомням си, че в тези лаборатории (на института «Рамон и Кахал» — бел. р.) работеше някакъв литовски йезуит, с когото Димитър Димов разговаряше много често. Този йезуит имаше широки идеи и му даде много сведения за същината на своя религиозен орден; вероятно въпросите, които Димитър Димов задаваше върху строгите правила на йезуитския орден, му се струваха неочаквани. Твърде възможно е предоставените сведения, особено върху психологията на йезуитите и техния самоконтрол, да са послужили на Димитър Димов като основен материал за героя на «Осъдени души».“24

Пред Борис Делчев Д. Димов също потвърждава, че в института „Рамон и Кахал“ е имало йезуити, с които той е влизал в контакт. Ето какво разказва Борис Делчев в своя спомен „Срещи и разговори с Димитър Димов“, сп. „Литературна мисъл“, 1971 г., кн. 4: „Монасите поддържали богословската теза за душата като духовна субстанция, дадена свише, която е безсмъртна и се намира вън от всякаква материална причинност. Само човекът обладава душа, твърдели те, затова той единствен преживява, страда и ликува. Напротив, Димов застъпвал научното схващане за душата като материално обусловена «психика» — резултат от дългата еволюция на животинските видове. И понеже монасите държели на своето, веднъж в лабораторията, като посочил клетката с опитни мишки, шеговито-предизвикателно попитал: «Всякаква душа ли отричате на тези същества?» «Всякаква» — бил отговорът. «И всякакво преживяване, всякакво чувство за страдание?» «Да!» И за да покаже нагледно какво е отношението им към въпроса, един от тях взел клетката и я поставил под електрическо напрежение — от слабо към силно и по-силно. Животните настръхнали, започнали да цвърчат и да се гърчат, изпаднали в предсмъртен ужас. Строгите и сдържани монаси обаче, които често говорели за състрадание, ги гледали напълно равнодушно: нали според тях животните били само биологични автомати, неспособни на преживяване и страдание!

И както разказваше тези минали истории, Димов изведнъж свърна в друга насока.

— А без душа или с накърнена душа, според верующите, може да бъде и живият човек — произнесе делово той. И в гласа му неочаквано прозвуча сдържана ирония: — Например, ако допусне да се всели в него дяволът. В такъв случай на същото основание и човекът може да бъде подложен на всякакъв вид високо напрежение, дори да бъде физически унищожен, без да заслужава състраданието на своите подобни. Една абсурдна хипотеза (а тя може да се създаде във всеки момент, стига да е обществено потребна и да има условия за нея) и реалната грижа на човека се превръща в равнодушие и жестокост уж в името на високи принципи…

— …Все пак има и от какво да си доволен — рекох аз, като погледнах работата от друга страна. — Без тези монаси твоите «Осъдени души» едва ли щяха да се родят. А и да бяха се родили, навярно нямаше да са това, което са сега.

— Съвършено вярно. Така е.

И без да изпада в тон на откровение, мълчаливият Димов се върна с няколко изречения към миналото.

Благодарение на близостта си с католическите монаси той добил възможност да вникне отблизо в реда и духа на йезуитския орден. Това му помогнало не само да концепира своята бъдеща книга, а и да изгради сюжетната й структура, да набележи някои от главните образи в нея. Нещо повече, подпомогнат от същите монаси, той направил няколко пътувания из страната. Така че покрай тях можал да се запознае не само с нравите на клерикална Испания, а и с испанската география, с пейзажа и атмосферата на испанската земя. И ако правилно съм го разбрал, имената на селищата и местностите, където се развива действието на романа, са взети не от ръководства по география, а са действителни имена, свързани с неговите тогавашни пътувания.“

„Осъдени души“ излиза за пръв път през 1945 г., издателство „Хемус“, след което бива отпечатан още седем пъти: 1957 г., изд. „Народна култура“; 1960 г., изд. „Български писател“; 1966 г. като т. II на Събрани съчинения, изд. „Български писател“; 1970 г., изд. „Български писател“; 1971 г., изд. „Български писател“. През 1945 г. получава литературната премия „Хемус“ на името на Веселина Дервентска. Откъси от „Осъдени души“ са препечатани в „Лъжа вековна. Сборник от антирелигиозни разкази и стихотворения“. БП, 1959, и в „За свободна Испания. Обществено-литературен сборник“, С., 1949 г. При това съпоставката между изданието от 1945 и изданието от 1960 г. доказва, че Д. Димов е продължил да работи върху стила и езика на романа си и при следващите му издания.

Димитър Димов се е стремял главно към премахване на чуждиците от езика си. Например: „Протестирам срещу това сутестивно разпитване на свидетелите“ („Осъдени души“, 1945 г., стр. 154) — в изданието от 1960 г. „сугестивно“ става „преднамерено“. „Той минаваше през лагера със сублимно (възвишено) мълчание“ (стр. 278–227)’ „… един безумец, един стерилен (безплоден) човешки дух…“ (стр. 356–288). „Луис… все още пазеше педантично (грижливо) равновесието на нервите си…“ (стр. 52–42). „Сюжетът бе съвсем банален (обикновен)…“ (стр. 98–81). „Каква атракция! (Колко забавно!)“ (стр. 232–190). „След коректен (учтив) поздрав…“ (стр. 164–134). „…и двамата се намираха в едно и също състояние на абсолютна (пълна) невъзможност да се върнат към нормалното съществуване на другите хора“ (стр. 51–41). „Фани бе напълно имунна (противоустойчива) срещу романтиката“ (стр. 95–79). „Сервилността (раболепието) ме накара да споделя опасенията му“ (стр. 325–264). „Този импулс (порив) я бе завладял напълно…“ (стр. 299–242). „Това бе уморен, меланхоличен (скръбен) глас“ (стр. 318–257). „И Фани пак почувствува, че в това лице имаше нещо нереално (недействително)…“ (стр. 210–172). „Кръвта и духът му са еманация (излъчване) на самия Лойола“ (стр. 324–263). „Двата стари куршума, изстреляни от виртуозни (изкусни) коварни стрелци, го улучиха добре“ (стр. 248–203) и т. н.

1 Думите в скоби са от изданието 1960 г., а цифрите означават страниците от изданието от 1945 г. и 1960 г.

Замяната на чуждици е последователна и настойчива. Димитър Димов заменя дори думи, които са добили гражданственост и широка употреба в нашия език. Например морален — нравствен, коректен — учтив, абсолютна — пълна, нереално — недействително, абсурдно — безсмислено, мистификации — таинствености. Понякога тая замяна е механична и засяга съдържанието на думата. На стр. 32 (изданието 1960 г., стр. 26) има следното изречение: „Тя често проявяваше нахалството да се влачи след него и да го изненадва с подобни мистификации.“ „Мистификации“ е заменена с „таинствености“, но в случая Луис Ромеро подозира Едит именно в желание да извърши мистификация. На стр. 72(58) има следното изречение: „Да погледаме Веласкес! … Виж каква серия от микседемни идиоти… Тази грозота ме успокоява повече от сексапилните богородици на Мурильо.“ В поправено издание „микседемни“ е отпаднало, вероятно като твърде специален медицински термин, а „сексапилни богородици“ е поправено на „чувственни богородици“. Но „чувствени“ не може да придаде тоя нюанс на ирония, тая неочакваност на съчетанието, тая яркост и парадоксалност на виждането, както „сексапилните богородици на Мурильо“. На стр. 171(140) има следното изречение: „Тя го желаеше с всички фибри на тялото си, с оня пароксизъм, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от други, узрял плод.“ Тук „пароксизъм“ е заменен с „пристъп“. Но явно е, че думата „пристъп“ е твърде неутрална и бледа, за да предаде състоянието на крайна душевна възбуда у Фани. Възможно е да има българска дума, която да замени медицинския термин „пароксизъм“, но тук авторът е вървял по линия на едно догматично, недиференцирано отношение към собствения си стил и творческа природа.

Другият тип поправки са стилно-граматически и се отнасят до изясняване, уточняване, облекчаване на фразата. Например думата „съзна“, която се повтаря толкова пъти, тук на много места е заменена с „почувствува“, „стори й се“, „усети“ и д-р. На стр. 89(73) е поправено следното изречение: „Тя… остана в ръцете му тъй съвършено неподвижна и студена, като че тази прегръдка не я засягаше ни най-малко, като че бе някакво случайно сблъскване от негова страна, от което тя се залюля по закона за предаване на движението.“ В поправеното издание „по закона за предаване на движението“ е изпуснато като излишно. Сгр. 67(55): „…Казаха му, че англичанката е излязла преди малко, след като от своя страна бе питала за него.“ В поправеното издание „от своя страна“ е отпаднало. Стр. 39(32): „…Но дори и в тоя случаи нямаше да бъде алчността, която щеше да определи постъпките

му…“ Поправено на: „Но дори и в тоя случай не алчността щеше да определи постъпките му.“ Ясно е, че първата конструкция е чужда на българския синтаксис. Стр. 171(140): „…Би дала всичко, за да го притежава не цяла вечност, а само една нощ, един час, една минута“ — „…Би дала всичко за нощ, един час, една минута.“ Стр. 112(92): „Първото качество, с което поразяваше това лице…“ — „Първото нещо, с което поразяваше това лице…“ Стр. 204(167): „Тя продаде разкошната си кола и с получените пари купи четири камиона“ — „Тя продаде разкошната си кола и купи четири камиона.“ Стр. 334(271): „Той придържаше с ръцете си един велосипед…“ — „Той придържаше един велосипед.“ Ясно е и при двата случая, че „с получените пари“ и „с ръцете си“ са излишни и изхвърлянето им облекчава фразата.

Общо взето, с малки изключения, направените промени не променят смисъла на изречението, а само го уточняват или акцентуват върху него.

При второто издание са отпаднали думи, изречения и пасажи, при някои от които е трудно да се реши какви съображения са ръководили автора. На стр. 16(15): „И вълнение, подобно на срам, раздвижи гърдите на Луис, когато спусна пари в шепите на тия унизени от безработицата герои на червения Мадрид.“ В поправеното издание изречението завършва със „спусна пари в шепите им“. На стр. 27(23) след изречението „Всички тия обитатели на тъжните квартали…“ са изпуснати следните две изречения: „Тия инвалиди, тия вдовици, деца и девойки без поддръжка, нямаха пенсии, не заслужаваха помощ, защото мъжете от квартала бяха извършили страшното престъпление да бранят републиката, да се бият за свободата си. Нещастници с ампутирани крака, с смазани ръце, с изгорени от огнепръскачки очи, трябваше да изгният в дрипите си, да бъдат изядени от въшките си, защото бяха стреляли от барикадите срещу полудиви марокански орди, срещу платени чужди наемници.“

На стр. 28(23): „Луис обиколи тези печални останки на граждамския подвиг“ — „…тези печални улици“.

На стр. 153(125) след изречението „Потвърждавате или отричате думите на отец Рикардо?“ следва: „Фани не знаеше дали според испанския закон за углавното съдопроизводство свидетелите от едната страна можеха да задават въпроси на тия от другата. Подобно съдопроизводство изобщо едва ли съществуваше някъде.“

На стр. 157(128) след изречението „С вдигнати юмруци работниците поздравляваха Фани“ (В първото издание вместо „Фани“ е „в такт“) следва: „Viva inglaterra!… Viva inglaterra!“

На стр. 230(189) след „…бе, потаен до непроницаемост“ е изпуснат следният пасаж: „преди да каже някоя лъжа, резервирате се умствено и четете без угризение порнографични книги, късайки страниците им (тъй като орденът забраняваше четенето на такива книги, но не и на откъснатите им страници.“

На стр. 260 (212) след пасажа, който завършва с „честен, народен труд“ е изпуснато следното изречение: „Имаше нещо у този народ, което пречеше на Фани да се смее, което я караше дори да потреперва.“

/другаде са изпуснати отделни думи и изречения без особено значение за съдържанието на романа.

Въпреки че някои поправки, особено замяната на чуждици, засягат художествената тъкан на произведението и влизат в противоречие с особеностите на Д. Димовия стил, те са направени без външна намеса и внушение, затова сме длъжни да се съобразим с волята на автора и да възприемем последния текст на „Осъдени души“.

През 1945 г. в атмосферата на остра идеологическа борба и консолидация на прогресивните сили върху основата на партийната платформа „Осъдени души“ се оценява като роман с актуално политическо звучене. Във в. „Работническо дело“ Иван Руж оценява романа като „нов успех на нашата прогресивна литература, която получи широки възможности за развитие след 9 септември. «Осъдени души» показва, че в българската литература навлизат млади, талантливи прогресивни писатели, които ще я издигнат на нови, непознати досега висоти“ („Един премиран роман“, в. „Работническо дело“, 1946 г., бр. 148 от 5 юли).

Петър Динеков също подчертава обществения смисъл и значение на романа: „«Осъдени души» е колкото личен роман на една англичанка и един испански монах, толкова и роман на широки обществени отношения… В тая борба на двете Испании Димов е явно на страната на нова република Испания“ (сп. „Изкуство“, П, 1946 г., кн. 6). По-нататък в рецензията си П. Динеков се спира на художествените особености на романа и особено подчертава умението на Д. Димов „да рисува човешката психика с цялата й сложност“.

Малчо Николов („Един роман за съвременна Испания“, в. „Литературен фронт“, II, 1945 г., бр. 14) и Цветан Минков („Българската литература днес“, сп. „Език и литература“, 1946 г., кн. 1) намират, че Д. Димов не е представил съвременна Испания, а се е ограничил с „лични истории“, които нямат нищо общо със съвременния живот. Малчо Николов смята, че „склонността на автора към подробни, че и пресилени анализи значително го е отклонила от възможността да даде едно по-широко и подробно изображение на народния испански живот в неговите колективни и индивидуални прояви“. Въпреки че намира романа оригинален, Малчо Николов открива недостатъци, които според него говорят за „изобразителна и композиционна неопитност“.

В сп. „Изкуство“, 1947 г., кн. 1, Стоян Каролев подлага на подробен анализ „идейността“ и „образността“ в „Осъдени души“. Той свързва авторовата присъда над неговата героиня Фани С отношението му въобще към осъдения свят. Тук той вижда „прогресивната тенденция“ на романа, която Димитър Димов прокарва „със средствата на добрия психолог реалист“. Според Ст. Каролев „Осъдени души“ е роман „преди всичко лично-психологически, а после идейно-граждански“. Но тук се разкрива и основната слабост на книгата: „Идейникът и гражданинът Димитър Димов е останал назад от художника и това е една от причините на нарушеното единство между идейност и образност на отделни места в книгата.“

В сп. „Читалище“, XXIV, 1946 г., кн. 6, Пенчо Пенев оценява „Осъдени души“ като „обществено-прогресивен“ роман, но в същото време го намира „идейно и обществено неясен и неубедителен“ поради това, че на преден план не стоят социалните проблеми.

Интересно е мнението на един от критиците на в. „Изгрев“. Във в. „Изгрев“, 1946 г., бр. 406, 31. I, Иван Богданов прави опит да намери мястото на „Осъдени души“ в тогавашната литература и идеологически живот. Той също открива „идейна неяснота“ в романа. Според Иван Богданов още с „Поручик Бенц“ Д. Димов дал хубави обещания и сега се разкрива като талантлив автор, „но още без задълбочено отношение към живота“. Гадаейки върху бъдещето на „Осъдени души“, авторът на рецензията достига до заключението: „Въпреки несъмнените качества, които притежава тази книга, едва ли тя ще остане в нашата литература.“ Той обосновава гледището си с това, че героите на Д. Димов са „изключителни, парадоксални, и следователно — нереални“. „«Осъдени души» ще има успех, заключава Иван Богданов, но това ще се дължи на фабулата и на стила, и никак не на проблемите, вложени в нея, а следователно тоя успех ще бъде краткотраен.“

Общо взето, критиката разглежда „Осъдени души“ като литературно събитие, като важно явление в идейно-естетическия живот. Почти всички отбелязват високите художествени качества на книгата, нейната „прогресивна тенденция“, идейното развитие на самия автор след „Поручик Бенц“ към сериозните социални и философски проблеми на времето. Многобройните отзиви и разисквания разкриват сериозната роля, която романът изиграва в литературния живот на тоя период.

За „Осъдени души“ пишат още Георги Константинов във в. „Радикал“, 1945 г., бр. 13; П. Зарев — във в. „Отечествен фронт“, 1945 г., бр. 322; Максим Наимович — въз в. „Ведрина“, 1946 г., бр. 1, и д-р.

Текстът на настоящото издание е сверен с изданието от 1930 г., но тъй като съпоставката с първото издание на романа доказа наличието на очевидни смислови грешки, в това издание сме си позволили да възстановим отделни думи и изрази според 1-то издание на „Осъдени души“, които по-долу отбелязваме:

Ст. 243. Възстановяваме репликата на дон Луис: „Заминавам за Аржентина“, без която остава непонятен следващият пасаж: „За дон Индалесио нещастията, които постигаха Испания, се дължаха на това, че благородниците й от векове насам напущаха родината си и емигрираха в Америка.“

Стр. 274: „Влезе в музея и заскита из залите между портретите на крале и светци…“ „влезе …и заскита из залите…“

Стр. 277: „Тази грозота ме успокоява повече от чувствените богородици на Мурильо“ в. „…чувствените благородници…“

Стр. 296: „Жак Мюрие се бе събудил отдавна, но седеше до прозореца в лошо настроение и гледаше разсеяно как желязносивите маслени вълни на океана…“ в. „желязносивите маслинени вълни на океана…“

Стр. 302: „Фани не можеше да си представи нищо по-страшно от този измокрен до кости човек“ в. „…нищо по-страшно…“

Стр. 363: „След малко слънцето се скри зад хоризонта и само зъберите на Сиера Невада, покрита с вечен сняг, продължаваха да светят като фарове във вечерния здрач“ в. „… във вечния здрач“.

Стр. 410: „Но и в двата случая Фани почувствува, че нещо се бе отчупило от любовта й, нещо бе изчезнало от мистичния образ на Ередиа…“ в. „…от митичния образ на Ередиа…“

Стр. 430: „Ала с колко висока цена, с какви мъки, с какъв риск и излагане на смъртна опасност щеше да го купи!“ в. „…с какви мъки, с какъв риск…“

Кръстьо Куюмджиев