От прозореца

V

Нали опак всички му работи са вървели, вместо да поръча на ковача железен шиш да тръгне по пещери да дупчи и опитва — така уж си беше скроил в ума, — кой знай как се обърна, та Рале отиде сам да заравя имане.

Освен къщата от баща му останаха и две ниви, дето ги работеше дядо му, докато беше жив. Откогато се отдели самичък, той нямаше как да ги оре и засява, затова ги остави ливади; ката година по Гергьовден продаваше сеното на някого да го покоси.

Както и лани след отпус на черкова, селяните вкупом навлязоха в кръчмата и от първа дума още някои захванаха да го подкачат за ливадите. Този път той каза таквази цена, та купувачите опулиха очи: помислиха — подиграва се с тях. Вмесиха се и други в пазарлъка, взеха да го придумват, да го коткат — той като невъзсядан кон, стои на свойта и не оставя никого да се доближи до него. А ливадите му бяха наистина избуяли, тучни, пък както тази година сеното се вдигна, мамеше комахай всекиго. Най-подир един му напълни цената, начете му още там парите. Когато той подложи едната си кривач под лавицата, а с другата захвана да бута среброто, всички селяни, що бяха в кръчмата, спряха разговори и чакаха да развърти широката си ръка Рале, както той си знай.

Миналата година на същия този ден, като продаде пак сеното, закупи кръчмата, доведе зурлите от село, цял ден ги пои и весели, вечерта двайсет свещи налепи по лавици и прозорци — докато не прахоса туй, що беше взел, ни сам миряса, ни другите остави на мира.

Без да мари на ожиданията им, сега той си прибра парите, извади от пояс кърпа и взе да ги завързва в нея.

— Е, Рале — рече да си направи устата някой от къта, като подмигна и на другите, — толкози пари ти начетоха на ръката, тъй току без черпня ли ще оставиш да мине?

На всички устата бяха се напълнили със слюнка, зяпаха го право в очи.

— Да имате да вземате! — промърмори той и запъхна възела с парите в пояса си, без да ги погледне.

— А-а, не е ред! — подхвана важно като кмет от другата страна втори. — Не е ред, ти казвам, и не ти прилича.

— Ами — насърчи се и трети да рече — пари за какво са, като няма да си изкарам кефа с тях… Чева не ще ги правя калдъръм…

— Бе, вие, като намерихте, хамен че се забравихте! — извърна се Рале, та всички до един се слисаха от приказката му. — От баща ви ли съм останал аз, да ви сбирам и да ви поя ката Гергьовден! Като ви се иска веселба, що не си развърже някой от вас кесията, ами все на мене, сиромах, налитате? Утре да умра, няма да имам за попа да ме опей и гроб да ми изкопаят! Ще ме хвърлите таме на кръстопътя, кучетата да ме ядат!…

— Е-е, чак такваз като е била — остави я… Хайде — вдигна ръка и сключи разговора най-стария.

Селяните гледаха Раля и очите си като че не вярват.

Вечерта, като се прибра в къщи, той полека, сякаш се боеше да го не чуе някой, отмести одърчето си и тъкмо в къта, дето подтисва едина крак, закопа възела с парите. После пак бутна одърчето на мястото му и се тръшна върху него.

Едва да склопи очи, някой като че го подсети: ами ако додат да го обират, нали най-напред върху него ще налетят и одърчето му ще разнебитят?… Всеки знай — в една къща всичко се крие в къта. Не, не става! По-добре на друго място. В огнището! Кому може да му доде на ум, че под огън пари ще стоят?

Кой знай защо, туй хрумване: да си зарови парите в огнището, му много хареса. През коминя прогледваше една бледава светлина от луната — Рале поотрина пепелта настрана, изкопа с ножче насред дупка, зарина имането си, после със стомната поля над него кръстом вода, притъпка го с крак и го засипа с пепелта отгоре.

— Не му тряба ни заклеване, ни нищо! С не зная какво разковно да додат, тука не могат го намери. — Той се повърна и отново си прилегна. — Аслъ, в огнището, викаха старите, на една доброчестна къща змията се гнезди. Там като о стожер се върже всичко — и на имането мястото му е там… — като че доубеди себе си Рале — отпусна се и заспа.