От светлина родени

ПРОЛОГ

Безкрайното пространство бе пронизано от един тънък лъч чуждо вещество. То се движеше отдавна и неумолимо към целта си. Не срещаше никакви препятствия по пътя си и ако се случеше все пак да се докосне до някоя самотна частица, тя блясваше за миг и изчезваше в небитието на чистата енергия. Но това бе много рядко събитие и лъчът остана скрит за евентуални зорки очи, способни да го уличат в коварния замисъл, вложен в него. Така той приближаваше целта, когато едно издайническо облаче междузвезден прах му се изпречи на пътя. Премина много бързо през него, но все пак загуби инкогнитото си, бе разпознат, бе уличен. И вече само времето оставаше негов съюзник.

Заети с обичайните си контролни срещи, Аниор и Нериф тъкмо бяха отпратили другите по задачи, когато пред тях се появи ярко светеща точка. Бързо се разрасна в облак и прие формата на теор. Боар се носеше в своята синкава сфера с много сериозен израз на лицето. Аниор, който с нетърпение очакваше да види отново второто си Аз, бързо забрави за обзелите го чувства на радост и блаженство. Гледаше Боар с разширени от неприятно предчувствие зеници. Никога не го беше виждал така притеснен и разтревожен.

— Какво се е случило? — прошепна Аниор.

— Елате и двамата в зоната за размисъл — отговори Боар и отново се сви на точка и изчезна.

Нериф и Аниор се спогледаха учудени и изплашени, отвориха огромните си криле и се пренесоха в посочената зона. Оградиха си лично пространство със стени и почти веднага след това пред тях блеснаха две точки. Вторите им Аз се появиха пред погледа им. Четиримата се гледаха мълчаливи, приемайки и предавайки си взаимно чувства на любов и нежност, примесени с чувство на тревога.

Нериф се вкопчи в пространствения хамак под него, за да устои на силното си желание да се хвърли към Кадор. Не се виждаха за първи път след онази случайна среща при Аниор. Правилно Аниор се бе надявал на логическия ум на Нериф — той се беше досетил за ролята, която Кадор играеше за него. Това прозрение му донесе безкрайна радост и един мъчителен копнеж към близостта му. Въпреки това за нищо на света не би искал да бъде отново без това познание. Кадор беше преодолял страха си да се среща с него и го посещаваше от време на време. Но стремежът им към сливане ставаше все по-силен, те не успяваха да поддържат леката и спокойна форма на общуване, която си бяха изградили Боар и Аниор. Прекалено дълго бяха разделени. И разделите им ставаха все по-мъчителни.

Но сега не ставаше дума за приятелска среща. Напрежението на теорите се предаде на диабата пред тях. За първи път двете двойки Делени се срещаха заедно.

— Изглежда, наистина привличаш неприятностите — започна Боар, обръщайки се към Аниор. — Но този път това не е просто неприятност, този път нещата са много сериозни.

Той замълча и изпрати на изтръпналия в очакване Аниор малко нежност. Но Аниор не успя да се отпусне, а като че ли се стегна още повече. Очакваше с нетърпение да разбере какво се беше случило.

— Системата ти е пред гибел — продължи Кадор, гледайки Аниор сурово, но без злорадство. Въпреки че не обичаше Аниор, той никога не би му пожелал това, което щеше скоро да се случи, ако не успееха да намерят някакъв изход от това положение.

Боар пак взе думата:

— Засякохме в третия сектор поток от частици антиматерия. Досега никой не го бе забелязал. Движи се по невероятна траектория така, че да не срещне почти никаква материя по пътя си. С изключение на една планета, която е явно целта му — Аритан.

Аниор отвори широко очи и скочи на крака:

— Какво искаш да кажеш с това? Отнякъде се движи поток от антиматерия и случайно точно Аритан се намира на пътя му?

— Едва ли е случайно — отвърна Боар. — Но сега не е време да мислим върху въпроса кой и откъде ти е изпратил този подарък. Лъчът антиматерия ще стигне до Аритан след едно астрално денонощие и дано това време ни стигне да измислим как да спасим системата ти от пълна анихилация.

Сразен от осъзнаването на сериозността на положението, Аниор падна обратно в пространствения си хамак. Аритан щеше просто да изчезне, да се превърне със страшен взрив в чиста енергия и да унищожи всичко друго край себе си. От цялата слънчева система нямаше да остане и следа. Беше толкова зашеметен от тази новина, че не можа да събере мислите си и да се концентрира върху най-важното: какво да правят сега.

Нериф го хвана за рамото и го раздруса, докато се опомни. Нямаше време да го успокоява по по-нежен начин. Теорите пред тях чакаха нетърпеливи. Аниор вдигна поглед към тях и попита:

— Не може ли да се отклони този лъч?

— Може — отговори Кадор, — но след това по пътя си той ще унищожи още много други системи. Същото ще стане и ако се опитаме да изместим Аритан. Някой така съвършено е изчислил траекторията и силата му, че само Аритан може да спре неговия пробег, без това да доведе до по-сериозни последствия за цялата вселена.

— Единственият разумен начин да спасим Аритан е да успеем да унищожим лъча, преди той да стигне планетата — продължи Боар. — Но антиматерията се унищожава с материя и при срещата им се отделят огромни и унищожителни енергийни потоци. Те са относително безопасни точно тук, където ще се намира Аритан в момента на срещата му с този лъч.

Учуден, Нериф извика:

— Кой може да е насочил този лъч така съвършено? И защо точно Аритан е целта му?

— Решихме да не се занимаваме с това сега — напомни му Кадор меко. Спогледаха се с Нериф и за миг забравиха за всичко освен силното си желание да бъдат отново едно същество. Но Кадор бързо се опомни и се обърна към Боар:

— Ти имаш ли вече някаква идея какво може да се направи?

На лицето на този теор с вид на петнадесетгодишно момче стоеше замислен и леко тъжен израз. Всички впериха очакващи погледи в него. От присъстващите той разполагаше с най-голяма сила. В него след разделянето на изходното същество, от което произхождаше, бяха останали най-много енергия и знания. Боар започна да разсъждава на глас:

— За да премахнем унищожителната сила на енергията, която ще се появи при срещата на антиматерия с материя, ние трябва да я преобразуваме. Най-добре ще е да я превърнем в материя.

— Но ще се получи огромно количество материя — възрази Кадор, — което ще изкриви пространството и ще доведе до непредсказуеми последствия.

— Да — отговори Боар, облегнал се назад в сферата си, като че ли също седеше в пространствен хамак. — И това означава, че някой трябва да отведе тази материя още в момента на образуването ѝ.

— Да я отведе къде? — попита Нериф.

— В хаоса — отвърна Аниор, — там ѝ е мястото. Само че всичко това трябва да стане страшно бързо. Не си представям как може да се постигне такова съгласуване на действията, такава скорост на изпълнение и от кого?

— Няма от кого друг освен от нас — каза Боар, горд, че Аниор е успял така бързо да схване същността на проблема.

Спогледаха се, невярващи, че ще бъдат способни на това, което очакваха от себе си. Всеки се чувстваше недостатъчно силен и подготвен за изпълнението на такава задача. Нериф прекъсна надигащото се всеобщо чувство на отчаяние:

— Още не мога да разбера какво точно трябва да направя. Честно казано, нищо не разбрах.

Кадор му изпрати малко от енергията си, за да увеличи възможностите на Нериф за разбиране, а Боар започна да обяснява:

— Какво точно ти трябва да направиш, и аз още не знам. Но мога да ти обясня какво трябва ние заедно да направим. Трябва да изчакаме лъчът да стигне достатъчно близо до Аритан, защото явно само тук едно избухване, в случай че не успеем, е достатъчно безопасно за цялата вселена. След това идва моментът, когато първата му частица антиматерия се сблъсква с първата частица материя. Двете частици се преобразуват в чиста енергия. Тогава ние трябва да преобразуваме тази енергия в две частици материя. Едната трябва да се отведе в хаоса, а другата ще се сблъска със следващата частица антиматерия. И така нататък. Ако не успеем да отведем навреме излишната материя в хаоса, ще започне верижна реакция и положението ще излезе извън контрол.

— Не само там е проблемът — обади се Кадор, — засега и аз не зная как ще се сработим така бързо и съвършено, без да сме имали възможност да го тренираме.

— А аз дори не зная — вметна Аниор — как тази енергия се преобразува в материя.

— Това не е трудно — отвърна Боар. — Ще ви научим много бързо на това умение. Но скоростта наистина е проблем. И разпределението на ролите.

Те отново потънаха в мълчание. Кадор и Боар търсеха решение за този проблем, а Нериф и Аниор се споглеждаха безпомощни. Не можеха да помогнат на вторите си Аз. Двамата теори явно си обменяха информация на мисловно ниво, а диабата изчакваха неспокойно какво щяха да измислят теорите. Изведнъж Боар затвори очи и изстена:

— Както и да го въртим, липсва ни още един участник в тази работа. Някой трябва да отведе излишната материя в хаоса, а това не е по силите на диабата. Не могат да постигнат тази бързина.

Аниор го погледна учуден и изведнъж се усмихна:

— Предлагам да включим Тимон в тази работа. Той сигурно ще може да ни помогне.

Кадор му хвърли бърз и сърдит поглед.

— Не ни трябват престъпници! Никога не бих разчитал на него.

Боар се усмихна и се протегна към него. Прегърна го през рамо и го притегли към себе си. Сферите им се сляха в една и Кадор притисна главата си към рамото му. Дългата му руса коса падна напред и покри лицето му. Боар нежно я галеше и явно му говореше нещо.

Аниор сведе очи и усети как Нериф до него се стегна. За първи път те ставаха свидетели на чувствата, които изпитваха вторите им Аз един към друг, и се измъчваха от ревност. Пръв Аниор се справи с нея и погали Нериф, който бе вкопчил пръстите си в пространствения хамак, леко по гърба. Нериф успя да откъсне очите си от двойката пред тях и го погледна с питащи очи. Аниор мислено му обясни:

„Не се тревожи, Кадор никога няма да те обича по-малко заради Боар. Те отдавна са приятели, но отскоро са си по-близки. Имат право на това да бъдат щастливи един с друг, докато могат. Защото ще дойде моментът, когато едната двойка от нас ще се слее и тогава другият ще тъгува така, както аз тъгувам за Сатара.“

За момент се замечта за Сатара, закопня за близостта му. Аниор беше сигурен, че ако Веова и Сатара бяха сега с тях, те щяха да се справят с тази опасна ситуация. Видя, че Нериф се облегна назад и затвори очи с щастлива усмивка. Знаеше какво означава това. Кадор му бе изпратил лъч от своята нежност, за да го успокои. Изведнъж осъзна, че чака същия жест от страна на Боар и че се ядосва, защото той явно нямаше намерение да последва примера на Кадор. Вдигна очи към него.

Боар го гледаше дяволито усмихнат. Аниор се закани мислено да му го върне някой ден. Приемайки мислите и чувствата на Аниор, Боар се разсмя на глас и пусна Кадор.

— Хайде, повикай Тимон — каза Боар все още засмян.

И тогава Аниор се сети, че може би Боар го ревнува от Тимон и че нямаше какво да му връща. Връщаха на него.

Тимон се огледа учуден. Питал се бе къде ли Аниор и Нериф бяха изчезнали изведнъж. Предвидливо бе предупредил Гивок за отсъствието им, преди да дойде тук. Усещаше силното напрежение между присъстващите, което се дължеше не само на обтегнатите им взаимоотношения. Нещо лошо се бе случило. Иначе теорите нямаше да се преместят на астрално ниво и едва ли щяха да искат да го видят. Кимна приятелски усмихнат на Боар и хвърли бегъл поглед към Кадор, за когото знаеше, че не го харесва. Зачака да чуе за какво го бяха повикали.

Боар отдели един лъч от тялото си и го закачи за Тимон. Това беше най-бързият начин за предаване на информация между теорите. Тимон изтръпна и си поръча също пространствен хамак, за да преработи току-що полученото съобщение. След малко каза:

— Мисля, че ще мога да ви помогна. Ще се заема с прехвърлянето на излишната материя в хаоса, но не съм сигурен дали това ще е достатъчно, за да успеете. Трябва да разбера нещо повече за параметрите на този поток от антиматерия.

— Не ни трябват твоите съвети! — отряза го Кадор. Боар му хвърли бърз поглед, а Нериф извика:

— Кадор! Не знам защо не харесваш Тимон, но той ще направи всичко, което е по силите му, за да спаси нашата система.

— Щом ти го казваш … — измънка Кадор и се затвори в себе си, обиден от забележката на второто си Аз.

Боар отново се протегна и взе усмихнат ръката му в своята. Очевидно разбираше най-добре от всички какво ставаше с Кадор и искаше да го успокои. Предстоящата задача изискваше цялото им внимание, пълна хармония помежду им и създалото се напрежение можеше да бъда фатално. После отново се свърза с Тимон, за да му прехвърли още информация.

Лицето на Тимон се помрачи и вкамени. Аниор го наблюдаваше внимателно. Този израз никак не му харесваше. Това можеше да означава само едно — положението хич не изглеждаше розово. Чакаше с нетърпение Тимон да излезе от вцепенението си.

— В сегашния си състав нямате никакъв шанс — обади се той накрая. — Силата няма да ви стигне. Аз не мога да се включа във вашата работа, само ще ви преча.

Той погледна към Аниор, зениците на когото се бяха разширили от страх при последните му думи. Черните му очи излъчваха мъка и жал. Аниор не издържа и закри лицето си с ръце. Обви се в червена мъгла. Откакто се бяха събрали, той за първи път разбра, че тази поредна битка беше обречена от самото начало. Боар сигурно осъзнаваше това, но бе го скрил изкусно от него. Не искаше да му отнема и последната надежда.

Тимон стана и прегърна огромния диабо през раменете. Прошепна му нежно в ухото:

— Не се отчайвай, Аниор. Понякога помощта идва от неподозирано място. Може да се помогне обаче само на този, който прави всичко, което е по силите му. Не губи надежда!

Галеше го нежно по гърба и Аниор постепенно се успокои. Червеният облак се разсейваше. Погледна към Боар, който все още държеше ръката на Кадор, и го упрекна мислено в това, че не му бе казал цялата истина от самото начало. Боар му изпрати чувствата си на нежност и любов и скоро Аниор беше обхванат от пълно спокойствие. Вече се чувстваше готов да действа независимо от резултата. Тогава пак се обади Кадор:

— Има един начин да увеличим общата си сила.

— Кадор! — извика този път Боар и го притисна отчаян до себе си. Образите на двамата теори се разпаднаха пред очите на останалите и се превърнаха в един общ голям облак, обагрен в различни цветове.

Нериф и Аниор гледаха объркани този облак и после обърнаха взора си към Тимон, който отново бе седнал и гледаше тъжно пред себе си.

— Какво им става? — попита тихо Нериф.

Като теор Тимон явно разбираше по-добре от тях какво означава това, но той не направи опит да им го обясни. Всички чакаха мълчаливи, потънали в нерадостни мисли. Най-накрая двамата теори отново се разделиха и кондензираха в човекоподобната си форма. Боар гледаше много тъжно към Кадор, който отправи сияещ от радост взор към Нериф. И тогава Нериф изведнъж разбра и също засия. Вече не беше нужно да се обяснява какво да е, всички знаеха какво означаваше това.

Аниор се обърна тъжен към Нериф и го откъсна за малко от еуфоричното му състояние.

— Нериф, много ще ми липсваш.

Двамата диаба станаха и се прегърнаха.

— Не тъжи, Аниор — успокояваше го Нериф, — ще се видим пак, сигурен съм. А Аритан няма да загине, в това съм също сигурен.

Но Аниор отново се обви в червена мъгла. Предстоеше му да се раздели с приятел, с когото беше прекарал толкова много време, с когото бе видял и хубави, и лоши дни и когото обичаше.

Кадор прекъсна тази трогателна сцена.

— Имате още време да се прощавате, ще се обединим малко преди да настъпи моментът за действие. Мисля, че в това състояние ние ще можем да поддържаме постоянен синхрон с Боар и Аниор.

Каза го, хвърляйки триумфиращ поглед към Тимон. Но Тимон не отреагира. Продължаваше да седи с поглед сякаш закован към синия под. После изведнъж се оживи.

— Връщам се в централата. Няма много време. Трябва да подготвя диабата и рутезите за това, което ги очаква. Ще предам командването на Гивок, преди да се присъединя към вас.

Погледна към Аниор, който кимна одобрително, и изчезна.

Нериф попита Аниор учуден:

— Защо се измъкна така изведнъж?

— Няма какво да прави повече тук, а има и работа — отговори Аниор с отсъстващ поглед. Беше разбрал много добре реакцията на Тимон, но не искаше да обезверява Нериф и Кадор.

Въпреки обединението им общата сила на всички пак нямаше да е достатъчна.

Боар обясни на Аниор как трябва да превръща енергията в материя и да я разделя на две части — една за следващата частица антиматерия, а другата да изпрати настрана, където Тимон щеше да я поема и да я превежда към хаоса. Направи няколко атома антиматерия и Аниор потренира малко. Боар щеше да се заеме с подаването на частиците и да следи процеса на анихилация. Кадор и Нериф щяха да забавят времето, за да можеха Боар и Аниор да успеят. Нямаха нужда да тренират това. След обединението им те щяха да знаят как да действат.

Кадор и Нериф се бяха оттеглили, за да се подготвят за сливане. Нямаха вече много време, а трябваше да се настроят на това най-важно събитие в живота на един Делен. Все едно се готвиш за смъртта. Нериф се прости с диабата и рутезите, а Кадор се върна на горното ниво да довърши последните си работи.

Боар гледаше тъжен пред себе си. Предстоящата раздяла с Кадор му причиняваше дълбока болка. Съжаляваше, че трябваше да мине толкова време, докато разберат колко много всъщност се обичаха и че не можа да се порадва на тази любов по-дълго. Досега бе мислил, че само Аниор има значение за него и че той ще бъде безрезервно щастлив, когато се обедини с него. Но вече се съмняваше в това.

Аниор никога не се бе концентрирал изцяло само върху него, винаги имаше и други приятели, обичаше и други същества. Той бе станал по-рано по-независим от второто си Аз, отколкото Боар. Сега дори му беше трудно да повярва, че след обединението си те щяха да станат едно цяло и нямаше да проявяват вече индивидуалните си черти. Боар не знаеше какво го очаква тогава, но започна да се страхува от това обединяване подобно на Веова, когато разбра, че е Делен. Беше заобичал собствената си същност и искаше да я запази. И някак усещаше, че нещата сигурно бяха по-различни, отколкото си ги беше представял досега. Може би само си въобразяваше, че помни какво бяха представлявали с Аниор преди това разделение?

Продължаваше да обича Аниор не по-малко отпреди и въпреки това бе способен да обича и Кадор. Колко различни бяха тези двама Делени! Аниор беше по-устойчив, по-самостоятелен, по-властолюбив. А Кадор бе по-нежен, по-възприемчив, по-раздразнителен. И точно тази противоположност правеше контакта и с двамата интересен. Помагаше му да разбере по-добре самия Аниор, неговите търсения и увлечения, неговата способност да се влюбва в други.

— Мъчно ти е за Кадор, нали? — прекъсна Аниор мислите му. Беше приключил с превръщането на наличната антиматерия и чакаше. — Откога сте така близки?

— Откакто се върнахте с Нериф от Аритан — отговори Боар. Отново се учуди как Аниор можеше да говори за тези неща, без да ревнува много. Нещо, което за Кадор се оказа невъзможно. Кадор не можеше да мисли спокойно за Аниор, а за Тимон още по-малко. Смяташе, че Аниор излага Боар с тази своя връзка.

— Ако го обичаш, както аз обичам Сатара — продължи тъжен Аниор, — тази раздяла няма да ти е лека.

Боар въздъхна тежко, но се усмихна. Аниор просто отказваше да приеме, че Сатара бе изчезнал завинаги. Никога не говореше в минало свършено време за него.

— Ще вземам пример от теб — отговори той. — Няма да го призная за мъртъв.

Те се спогледаха и усмихнаха. Все пак бяха едно и се разбираха прекрасно. Боар преобразува ръката си в астрална материя и нежно погали Аниор с думите:

— Не се тревожи за Аритан. Ще направим каквото е по силите ни. Аз вярвам в нашия успех.

Но Аниор далеч не беше такъв оптимист. Тимон бе успял да го наплаши. А как странно се бе изразил: „Силата няма да ви стигне в сегашния състав.“ Какъв друг „състав“ имаше предвид? И каква помощ?

Боар, както винаги, разбра мислите му и отправи поглед към далечните звезди. Обясни:

— Тимон се надява на същото, на което се надявам и аз. Затова не ти открих цялата истина. Но по-добре да не говорим за надеждите ни. Нека си вършим нашата работа.

Аниор го погледна учуден:

— Може би и ние трябва да се слеем?

— Не — засмя се Боар, — за нас е още рано. А освен това нищо няма да постигнем. Ние и така можем да съгласуваме достатъчно добре действията си.

Погледна го с такава любов в очите, че Аниор си спомни далечното време, когато беше земна жена и трябваше да се раздели с Боар. Как силно желаеха и двамата тогава обединението си. И колко различно беше сега. Обичаха се, но вече не искаха на всяка цена да бъдат едно цяло. Дали това щеше отново да се промени, преди да настъпи моментът за тяхното обединение?

Настана време да се подготвят за предстоящата борба. Тази дума беше най-подходяща за очакващата ги работа. Събраха се в граничната зона на царството на Аниор. Оттук отвеждането на материята в хаоса бе по-безопасно.

Аниор се заразхожда нервно напред-назад. Измъчваше го мисълта дали щеше да се справи със своята част в тази обща работа. Не си позволяваше да мисли за един евентуален провал.

Тимон седеше видимо спокоен, вглъбен в себе си. Ако загубят тази борба, той отново щеше да остане без дом. Обичаше тази система и ако тя загинеше, щеше да го заболи много. А още по-мъчно щеше да му стане за Аниор. Как ли ще преживее една такава загуба?

Боар висеше във вид на енергийно топче в пространството. Не искаше някой да разбере колко много го измъчва знанието, че без помощ отвън те нямат никакъв шанс. Успя да скрие това дори от Кадор. Само Тимон знаеше за истинското положение на нещата. Завиждаше му за спокойствието, с което приемаше съдбата си. Усещаше, че и той се тревожи за Аниор, но майсторски го крие. Аниор имаше късмет с приятелите си. Те го обичаха безрезервно, въпреки че той не винаги им обръщаше достатъчно внимание. А днес освен тежката задача на тях им предстоеше да изгубят и по един приятел.

Само Нериф и Кадор сияеха. Очакваното сливане ги изпълваше с щастие, останалото вече нямаше значение за тях. Нериф се бе облегнал назад в един пространствен хамак и се усмихваше със затворени очи. А Кадор се носеше наблизо в синкавата си сфера и не откъсваше очи от него. Откакто се помнеше, той бе мечтал за това, което ги очакваше след малко, и още не можеше да повярва, че наистина бяха стигнали до този момент. Спасението на Аритан щеше да бъде задачата, която си заслужаваше завършването на жизнения им път като Делени. И ако Кадор съжаляваше за нещо, то беше, че трябваше да изостави Боар съвсем сам. Чувстваше мъката му и това му причиняваше болка. Но тя не можеше да помрачи радостта от предстоящото сливане с Нериф.

Изпрати малко нежност на Нериф и каза на глас:

— Време е за нас.

Аниор спря пред Нериф, като го гледаше със смес от мъка и радост. Щеше да загуби един много близък приятел, който най-накрая щеше да бъде истински щастлив. Усмихна му се, хвана го за ръката и го изтегли от хамака. Стреснат, Нериф отвори очи. Погледна Аниор и се хвърли в ръцете му. Двамата диаба се прегръщаха и се обвиваха в червения облак на тъгата.

— Прости ми за всичко, Нериф — прошепна Аниор.

— Нямам какво да ти прощавам — отвърна Нериф. — Ти направи за мен всичко, което бе по твоите сили. Ако не беше ти, аз още щях да слугувам на Ханура. А най-благодарен съм за това, че ми помогна да намеря истинското си щастие.

Той се обърна към Боар, който се бе кондензирал за малко във формата си на теор и сега му се усмихна тъжно. Те се прегърнаха за миг и Аниор си спомни странното гъделичкане, което бе изпитал, когато бе прегърнал Веова преди сливането му със Сатара.

Кадор застана пред Аниор, премервайки го мълчаливо с очи. Изведнъж се усмихна и каза:

— Погрижи се за Боар, той вече има само теб — и протегна ръката си към Аниор, който я пое в своята голяма черна длан и нежно я стисна. Отговори също усмихнат:

— Обещавам. А вие предайте много поздрави от нас на Сатара и Веова. Предполагам, че ще се срещнете.

Кадор се засмя:

— Ти май никога няма да забравиш Сатара. Ако си спомня за поръчката ти, след като се обединя с Нериф, ще я изпълня.

След това се обърна към Боар. На лицето му имаше такава тъжна усмивка, че Кадор направо се хвърли в прегръдката му. Притисна се към гърдите му и двамата се разпаднаха на един общ облак. Другите вече не можеха да станат свидетели на тяхното прощаване. Но не се съмняваха в чувствата, които те изпитваха един към друг.

Аниор отново си спомни за раздялата си със Сатара. Как бяха се любили пред очите на всички събрани теори. Мъката по Сатара го връхлетя с нова сила. Като че ли тепърва му предстоеше да се раздели с него. Сви се в пространствения хамак и скри лицето си с ръце. Обви се в червена мъгла.

Усети леко галене по гърба и се откъсна от старата си болка. Тимон се бе протегнал към него. Изведнъж Аниор осъзна, че сигурно правеше приятелите си нещастни, когато разкъсваше любовта си между тях. Но ги обичаше всичките и не знаеше как да избегне това.

Боар и Кадор се разделиха, без да приемат пак човекоподобната си форма. Аниор протегна ръка и Боар във вид на топче кацна леко в нея. Това беше най-голямата близост, която сега можеха да си позволят. А Кадор се сви до размера на малка топка, обиколи веднъж изправения Нериф и след това потъна изцяло в сърдечния му център.

Нериф изстена от наслада, падна на колене и се разпадна на розова мъгла, която се разсейваше из пространството. Чу се силен пукот и от средата на тази мъгла се издигна ярка бяла светлина, сияеща с лъчи във всички цветове. Отново се бе родило съществото, което някога се бе разделило, за да поживее като Кадор и Нериф. Сега то чакаше, за да спаси Аритан от сигурна гибел заедно с Боар, Аниор и Тимон.

Аниор отвори дланите си. Беше скрил Боар между тях. Усещаше нежните му бодежи и изпрати цялата си любов към него.

Тимон стана и погледна Аниор, който вдигна очи към него. Каза:

— Време е — и добави леко усмихнат, — чакам с нетърпение първата частица материя от теб.

Аниор въздъхна тежко. Дано да не разочарова теорите с несръчните си умения. Остави Боар, който се отдалечи малко от него, облегна се назад в пространствения хамак и затвори очи. Тази работа не се вършеше с ръце. Трябваше да се концентрира изцяло върху Боар. Той щеше да посрещне лъча и да прехвърли енергията към Аниор, който пък само със силата на въображението си щеше да я превърне в материя и да я препрати на Тимон. Дано Кадор-Нериф успееха достатъчно да намалят хода на времето.

Тимон се премести на мястото, от което му беше най-удобно да действа. В граничната зона останаха само Делените.

Аниор чу мисления вик на Боар: „Внимавай, започваме!“ и видя първата ярка точка. Концентрира се върху нея, превърна я, раздели я така, че едната част се върна към Боар, а втората се отправи към Тимон. И веднага видя втората ярка точка…

…Приемане, превръщане, изпращане; приемане, превръщане, изпращане; приемане…

Скоростта непрекъснато се увеличаваше. С времето нещо не беше наред. Какво ставаше там?

…Приемане, превръщане, изпращане; приемане, превръщане, изпращане; приемане…

Не можеше да удържи на това темпо! Не успяваше! Всеки момент щеше да се обърка!

…Приемане, превръщане, изпращане; приемане, превръщане, изпращане; приемане…

Темпото отново намаля! Имаше помощ отнякъде, усещаше я! Но не трябваше да мисли сега за нея. Трябваше да продължи:

…Приемане, превръщане, изпращане; приемане, превръщане, изпращане; приемане…

Кога най-накрая ще свърши това? Колко антиматерия има в този лъч? Уморих се, уморих се вече.

Изведнъж Аниор усети прилив на нова сила. Някой му преливаше енергия, някой много близък, много познат. Но това не беше Боар, нито Тимон. Кой тогава, кой?

…Приемане, превръщане, изпращане; приемане, превръщане, изпращане; приемане…

Аниор продължаваше до изнемогване да превръща точка след точка. Времето бе почти спряло. Вършеше тази работа, откакто се помнеше, и щеще да я върши до края на живота си. Щом се уморяваше много, получаваше поредната порция енергия. И продължаваше. Нямаше нищо друго в света освен тези идващи ярки точки и тези отлитащи частици.

…Приемане, превръщане, изпращане; приемане, превръщане, изпращане; приемане…

Тимон въздъхна с облекчение. Това беше последната порция материя, която препрати към хаоса. Край! Чувстваше се като изцеден. Времето отново потече с нормалния си ход. Бяха получили помощ и успяха. Все пак странно нещо е да работиш с Делените. А те дори не подозираха това, което той отдавна знаеше. Усмихна се. Сигурно няма да повярват, когато разберат. Но той нямаше право да им открие това. Скоро сами щяха да го узнаят.

Изправи се и се протегна. След това се премести в централата, за да види дали всичко е наред.

Боар се отпусна щастлив. Успяха! Погледна към двете ярко светещи енергийни същества пред себе си. И препращаше към тях своята благодарност и любов. После хвърли поглед към Аниор. Огромният диабо лежеше на пода в несвяст. Изпълни се с чувство на нежност към него, но нямаше вече енергия у себе си, за да му я изпрати. Беше се изчерпал докрай, въпреки че бе получил подкрепа от Веова-Сатара. От самото начало се бе надявал на нея. Някак беше знаел, че няма да ги изоставят сами в беда, че щяха да направят всичко възможно, за да им помогнат.

Едното ярко сияние изпрати светлинен лъч към Аниор. Диабото отвори очи и погледна смаян двете същества пред себе си, а после прошепна, преливащ от щастие:

— Сатара, Веова! Обичам ви! — и отново изгуби съзнание.

Тимон пристигна, погледна към тях и леко се усмихна. Клекна до Аниор и нежно повдигна главата му на коленете си. Погали го.

„Изтощен е, ще се оправи“ — каза му Боар мислено.

Двете светлинни същества пред тях се раздвижиха. Докосваха се с по един лъч и засияваха още по-силно. После изведнъж изчезнаха. Боар усети отново болката на раздялата и беше благодарен на съдбата, че Аниор бе в безсъзнание и не му се налагаше да преживее това. Нямаше как да му помогне, трябваше да се погрижи за себе си. Обърна се към Тимон:

„Пренеси Аниор в зоната за почивка. Когато се оправи му кажи, че ще дойда да го видя, щом си възвърна изгубената енергия.“

— Боар — спря го Тимон, — исках да ти се извиня. Може би не трябваше да казвам на Аниор колко зле беше положението.

„Няма нищо — отвърна Боар, — ти правилно прецени, че той като Създател има право на тази истина. Понякога аз все още гледам на Аниор като на Ани от Земята, а той скоро ще бъде по-силен и от мен.“

Тимон се засмя:

— Има време дотогава! Дори да стане скоро теор, той ще бъде далеч от твоите възможности.

Боар се сви в една точка и се премести на нивото на теорите. Тимон зави Аниор в един пространствен хамак и го пренесе в зоната за почивка. Създаде обстановката на онази горска полянка на Аритан, на която Аниор го бе повалил и на която се бяха любили за първи път. Погали го и се премести отново в централата. Не можеше да остане при него. Някой трябваше да поеме управлението на системата, която преди малко бяха спасили.

Идвайки бавно на себе си, Аниор се огледа. Усмихна се, когато видя любимия пейзаж на Тимон. Изправи се и установи, че отново бе пораснал. Стърчеше над гората. Едрите размери вече му пречеха. Очевидно конструкцията на диабата не бе предвидена за размера на силата, която бе успял да натрупа. Превърна се в арианското момиче и се зачуди дали да не използва този вид оттук нататък за постоянно.

Още се чувстваше уморен, но и някак щастлив. Излегна се в тревата, затвори очи и се отдаде на повишеното си настроение. Бяха спасили Аритан от поредната заплаха. Помогна им бившата двойка Делени — Веова-Сатара. Като че ли пак усещаше този прилив на енергия. А в него имаше още нещо, имаше присъствието на Сатара. Той беше там, беше го усетил. Не, Сатара не беше мъртъв! Живееше в това светлинно същество заедно с Веова такъв, какъвто е бил някога, такъв, какъвто го обичаше. И за първи път Аниор проумя, че отново щеше да го види, че някога отново щеше да го прегърне.

Скочи щастлив и се затича към реката. Изхлузи роклята и се хвърли в студената вода. Преливаше от радост.

Някой го опръска и Аниор се обърна. Видя Тимон да клечи до брега и да се усмихва. Доплува към него, обгърна шията му и го задърпа във вира.

Изплювайки вода, Тимон му се скара засмян:

— Ще ме удавиш, дивачка такава!

Хвана го през кръста, притисна го до себе си и започна да го целува страстно. На Аниор му се зави свят. Никой не целуваше като Тимон. Това беше едно истинско обладаване.

Измъкна се и излезе от водата. Изтръска се като мокро куче и легна в тревата да изсъхне на слънце. Тук всичко беше както във физическия свят — и водата, и слънцето, и леко боцкащата трева. Илюзията беше съвършена.

Тимон се гмурна още няколко пъти, преди да се хвърли до Аниор в тревата. Откъсна един дълъг стрък и погъделичка Аниор по корема. Аниор най-напред се правеше, че устоява на тази закачка, но после се засмя, претърколи се върху Тимон и го захапа нежно за шията.

Прегърнаха се и се целуваха. Бяха прекалено изтощени, за да се любят, но си играеха до насита. После лежаха уморени един до друг и се радваха на близостта си. Аниор тихо каза:

— Не знам какво бих правил без теб. Щях да тъгувам по Нериф, по Боар и най-вече по Сатара. Той беше там, почувствах го. Нямаш представа колко много се радвам на това, че той съществува, въпреки че се обедини с Веова.

Тимон нежно го погали и прошепна усмихнат:

— Страшно нещо е да обичаш Делен. Все трябва да делиш любовта му с поне още двама.

Аниор се сепна, а после прегърна Тимон и се притисна до гърдите му. Тихо помоли:

— Прости ми, Тимон. Много съм гаден.

— Не си гаден — отвърна Тимон, галейки го нежно, — само си малко нетактичен. Но това няма значение за мен. Аз знам в кого се влюбих и те обичам, ако ще да имаш още сто други приятели.

И зачака да чуе накрая от Аниор това, за което толкова копнееше. Но той само се притисна още по-силно до него. Сърдечният център на Тимон се сви от силна болка. Животът му връщаше всичко, което някога бе посял, само че с лихви.

Аниор беше променил горската ливада със самотен, ветровит и каменист връх, от който се виждаше цялата околност. Седеше зад една скала на завет и гледаше в маранята под себе си. Очакваше с нетърпение Боар. Преди да се премести отново в централата, Тимон му беше съобщил за намерението на второто му Аз да го посети.

Тревожеше се за Боар. Раздялата с Кадор трябва да е била много тежка за него. Той оставаше съвсем сам и Аниор донякъде изпитваше угризения на съвестта заради това, че за разлика от Боар разполагаше с още един приятел. Чувстваше се длъжен да дели участта на второто си Аз.

Изведнъж пред него светна ярка точка. Разрасна се и синкавата сфера на Боар увисна над пропастта. Той направи строга физиономия и му се скара:

— Понякога ти минават много глупави мисли през главата. Не си дължен да страдаш, защото такава участ се е паднала на мен. За мен няма по-голяма радост от това да знам, че има кой да се грижи за теб и да ти даде всичко онова, което аз не мога да ти дам.

Аниор сведе засрамен сините си очи. Не се бе превърнал отново в диабо. Боар го заобиколи и го разгледа.

— Новият ти вид не е никак зле. Започвам да разбирам как е могъл Тимон да се влюби в теб.

— Значи досега не разбираше! — извика Аниор възмутен.

Боар се засмя със звънкия си смях. Изпрати на второто си Аз малко от нежността си и Аниор забрави закачките му и се топеше от щастие. Връщаше собствените си чувства на любов към Боар и те се порадваха на тази близост. След това трябваше да се откъснат мислено един от друг, за да не се слеят.

— Какво ще правим сега? — попита малко безпомощно Аниор.

— Аз мисля да разследвам последните събития — отговори Боар. — Този лъч антиматерия беше сериозна заплаха. Искам да разбера кой го е изпратил и защо. Иначе няма да сме сигурни дали утре няма да ни пратят нещо още по-лошо. Ще тръгна по дирите му.

— Но това може да е опасно! — отвърна Аниор разтревожен. — Ще трябва да се отдалечиш много от нашия сектор.

— Да, но аз нямам какво да правя повече тук. Това е първото истинско предизвикателство, което ми се предоставя, откакто заместих Сатара в царството му. Направо умирам от скука.

Аниор се усмихна и възрази:

— Забрави последните събития. При предишната ни среща нямах чувството, че много скучаеш. Имахме доста работа.

Боар въздъхна тежко. Отправи замислен поглед в далечината и отвърна:

— Прав си. И всичко щеше да е напразно, ако Веова-Сатара не ни се беше притекъл на помощ. Преливаше енергия не само на теб и на мен, но и на Кадор-Нериф. Само така успя да забави достатъчно времето.

Аниор отново си спомни тази връзка и тъжно добави:

— Сатара беше там, усетих го. Не беше нещо слято с Веова или нещо съвсем ново и непознато. Беше именно той.

— А аз усетих паниката на Кадор, когато разбра, че не могат с Нериф достатъчно да забавят времето — каза Боар замечтано. После усмихнат добави: — Когато се слеем, ще разберем. Понякога имам чувството, че не искаме вече да бъдем едно цяло.

Аниор го стрелна с поглед. За първи път Боар анализираше така собствените им взаимоотношения. Все пак любовта му към Кадор беше променила нещо. Тихо възрази:

— Обичам те, Боар, нищо че мечтая за Сатара. И с нетърпение очаквам времето, когато ние ще се слеем. Искам да бъда едно цяло с теб.

Боар го погледна трогнат и някак засрамен. Протегна ръката си и погали Аниор леко по русата коса. Не я беше преобразувал в астрална материя и Аниор усети лекото гъделичкане на менталното му тяло. Едва се удържеше да не се хвърли към него. Беше готов още сега да се слее с Боар.

После Боар се разпадна на облак и се сви в малка топка. Вече в това състояние той изпрати на Аниор цялата си обич, сви се на точка и изчезна.

Аниор се превиваше от силата на тези чувства като от силна болка. Трябваше му много време, докато успее да се съвземе. За първи път бе усетил колко много го обичаше Боар. И как копнееше за него. Ако сега беше тук, нищо нямаше да може да спре Аниор да се хвърли в прегръдката му. Обви се в гъст червен облак. Собствените му чувства към Боар му се струваха едно жалко подобие на това, което бе приел от него. И закопня неистово за нежността му.

Вятър раздвижваше короните на старите дървета. Изсъхналите есенни листа шумяха. Няколко се откъснаха и се понесоха заедно с повдигнатите от земята из въздуха. Аниор седеше между двете млади дървета на малката поляна. Бяха пораснали, но още бяха далеч от размера, който някога имаха преди отсичането им. Аниор се беше превърнал отново в момичето Ю и си спомни щастливите дни на детството. Въпреки че оттогава аританите бяха доста напреднали и вече не вярваха във вълшебната сила на тази гора, те все още встъпваха в нея с благоговение и забраняваха сечта. От време на време момичетата се отправяха към свещените дървета, за да ги помолят тайно да им помогнат в сърдечните им дела. Аниор се усмихна. Дали дърветата наистина им помагаха? Реши на шега да опита. Отправи се към дъба, прегърна го и се заслуша в нежните думи на Сатара. След това мислено помоли дървото да бъде някога отново в прегръдката му. Нещо силно разтърси дървото из корен и нежен трепет мина по цялата му кора. Аниор изплашено отскочи назад. Въобразяваше ли си или наистина бе усетил Сатара в това дърво? Отново се хвърли към дъба, но вече нищо не трепваше в него. Само повтори нежните думи.

Силно смутен, Аниор се обърна към бука. Подвоуми се дали да повтори експеримента с него. После се засмя на глупавата си нерешителност. Пристъпи енергично напред и прегърна дървото. Чу нежната песен на Боар и си спомни последната им раздяла. Оттогава нищо не бе чул за Боар. Измъчваха го лоши предчувствия. Затвори очи и попита бука дали Боар е добре. Дървото изстена. Аниор можеше да се закълне, че точно това беше чул. Изтръпна целият. Какво означаваше това?

Изплашен и с натежал от мъка сърдечен център, той се върна в царството си. Превърна се в ариатанското момиче със сините очи и потърси Тимон. Трябваше да говори с някого за това странно преживяване. Малко го беше страх, че Тимон ще му се изсмее, но нямаше към кой друг да се обърне.

Тимон изслуша учуден разказа на Аниор и пое ръцете му в своите. Не се присмиваше на суеверната му постъпка. Гледаше го сериозно и тихо попита:

— Какво искаше да предприеме Боар, когато се видяхте за последен път?

— Искаше да разбере откъде е дошъл този лъч антиматерия — отвърна Аниор, още повече изплашен от сериозния въпрос на Тимон.

Тимон въздъхна и каза:

— Не е трябвало да прави това.

Можеше да каже на Боар откъде е този лъч, но той едва ли би му повярвал. Сега това вече беше без значение. Боар явно някъде бе закъсал и може би имаше нужда от помощ. Не искаше да плаши излишно Аниор. Но знаеше, че дървото и създателят му винаги оставаха свързани и че страховете на Аниор бяха напълно основателни.

Усмихна му се и каза:

— Не се тревожи. Ще се преместя на нивото на теорите и ще опитам да разбера нещо за Боар.

Аниор се хвърли в прегръдката му, потънал в червена мъгла и промълви:

— Страх ме е, Тимон.

Тимон го притисна силно до себе си, като го галеше по косата. Откакто Аниор реши да приеме за постоянно този вид на момиче, той като че ли се бе променил. Проявяваше все повече женските си качества и стана по-чувствен, по-нежен. Тимон все повече го обичаше. Но предчувстваше, че щастието му да го прегръща нямаше да трае още дълго. И това му причиняваше разкъсваща болка.

Той нежно целуна Аниор и го залюля в ръцете си, докато червеният облак не се разсея.

Тимон се върна от горното ниво. Нищо не можа да разбере за Боар. Беше заминал отдавна. Тимон нямаше възможност да проследи сам този лъч. Най-вероятно Боар не бе стигнал до източника му. Със сигурност възможността да бъде проследен лъчът беше предвидена от пратеника му и някъде по пътя той бе заложил капан. Но какъв можеше да бъде той и къде се намираше? Беше ли стигнал Боар до него?

Още отсега го болеше от представата как Аниор щеше да приеме тази вест. Но единствено Аниор можеше да открие Боар.

Намери го в централата. Говореше с Гивок, който сега стърчеше над Аниор с цяла глава. Диабата с веселие бяха приели новия вид на Аниор, но бързо свикнаха с него. А на рутезите той много се харесваше и те се стараеха още повече отпреди да му угодят. Бяха му измислили ново прозвище: наричаха го „момата“. Като разбра, Аниор им се закани да се превърне отново в диабо и да ги налага собственоръчно, но тази заплаха естествено не можа да спре шегаджиите. И Аниор трябваше да се осланя на чувството си за хумор и да се примири.

Когато видя Тимон, Аниор веднага прекъсна заниманията си и го погледна с питащи очи. Тимон, както винаги, си бе сложил непроницаема физиономия. Каза му да приключи с работата си и после да се видят насаме в зоната за размисли.

Чак после усети, че се бе държал, като че ли той е Шеф на тази общност. В последно време той все по-често поемаше командването. Ставаше някак естествено и Аниор не възразяваше. Изглежда, се отдръпваше постепенно от водачеството. Едва ли го правеше съзнателно. Това бяха първите признаци, че се готвеше за сливането с второто си Аз. Нова болка нахлу в сърдечния център на Тимон. Знаеше, че скоро щеше да загуби любимия си, и страдаше още отсега.

Аниор бързо бе приключил и гледаше с очакване Тимон в зоната за размисъл. Досещаше се, че новините не бяха много радостни. А когато Тимон взе да го прегръща и нежно да го гали, той вече направо се разкъсваше от тревога. Откъсна се от ръцете му и погледна в черните му очи. Видя там напразните му търсения. Обвил се в червена мъгла, Аниор отново се притисна до Тимон. Тихо попита:

— Нищо ли не може да се направи?

— Може — отговори Тимон и го откъсна нежно от себе си. Трябваше да накара Аниор да се концентрира. Аниор го погледна с нетърпеливо очакване.

— Единственият начин да открием Боар е някой да влезе в телепатична връзка с него и да я проследи. А това само ти можеш да направиш.

— Той има непрекъсната връзка с мен — отвърна Аниор, — но аз никога не съм имал такава с него. Как да създам такава връзка?

— Малко вероятно е ти да не си имал. Просто никога не си успял да се концентрираш върху тази връзка.

— Понякога съм опитвал и съм получавал отговор от Боар. Но може би той просто е прочитал мислите ми и е решавал да се свърже с мен.

Тимон го погледна изучаващо и предложи:

— На първо време трябва да опиташ с нещо по-леко. Това умение може да се тренира. Предлагам ти да го изпробваш с мен. Аз ще се преместя в друга зона, а ти опитай да ме намериш. Ако не успееш, ще се обадя. Ако успееш, ще се преместя пак и ще повторим всичко.

— Добре — отвърна усмихнат Аниор. Спомни си как бе усетил Тимон при пристигането му в това царство, нищо че тогава не бе изтълкувал усещането си правилно.

Тимон изчезна. Аниор затвори очи и се концентрира. Мислено тръгна от зона в зона, но нищо не се получаваше. Беше обходил всичките, когато изведнъж прие мисълта на Тимон: „Не подхождаш правилно. Сега аз ти се обаждам. Не трябва методично да търсиш навсякъде, а просто да приемаш без определено ограничение.“

Аниор въздъхна и отново опита. Освободи съзнанието си от тревогите и желанията си и се рееше неопределено над царството си. И тогава усети Тимон. Проследи това усещане и стигна до него.

„Браво. Така е добре. Опитай сега да локализираш къде се намирам.“

Аниор се откъсна от него и отново се издигна над това място. Люшкаше се малко насам-натам и видя цвета на зоната. Беше розова. Тимон се намираше в зоната за хранене. Изпрати му това откритие. Тимон се премести. Аниор го откри в зоната за изкуствата по същия начин. След още два опита Тимон се появи отново пред него в зоната за размисъл и се усмихна.

— Предлагам да продължаваме обясненията на глас, иначе ще се умориш много бързо.

Той се отпусна удобно в пространствен хамак и продължи:

— Дотук добре. Но ти няма да знаеш нищо за областта, където се намира Боар. Заради това най-добре е да тренираш да проследиш тази връзка с тялото си. Това е доста по-трудно, отколкото да я следиш с мисълта. Сега ще се преместя и ти се опитай, след като ме откриеш, да се преместиш при мен, без да си даваш сметка къде се намирам.

Той пак изчезна. Аниор бързо го откри. Но веднага разбра в коя зона се намираше и се ядоса. Не можеше да изключи веднъж придобитото умение. Тимон се върна.

— Явно така няма да стане. Тук всичко ти е много познато. Ще се преместя извън царството ти.

И отново изчезна. Аниор се издигна мислено над царството си, реейки се над границите му. Но не успя да открие Тимон. Тогава престана да го търси. Опита само да приема всичко отвсякъде. Изведнъж го усети. Веднага го изгуби и повтори всичко отначало. Пак го хвана и този път успя да поддържа стабилно тази връзка. Проследи я мислено и стигна до Тимон. Той заповяда: „Добре, сега се върни мислено до местонахождението си и после се движи по тази връзка. Чакам те.“

Беше по-лесно казано, отколкото сторено. Аниор просто не знаеше накъде да се насочи. На два пъти загуби връзката въобще. После реши да се мести на малки интервали. Но щом се придвижваше, връзката изчезваше.

Почти се бе отчаял. Тимон не се обаждаше, за да му помогне. Вече бе готов да се откаже, когато помисли за Боар и за това, че само той можеше да му помогне. Стегна се и започна отначало. Намери отново Тимон. Така силно пожела да бъде до него, че тялото му като че ли от само себе си се премести. Просто изведнъж стоеше пред него и се хвърли в прегръдката му от радост. Получи една страстна целувка и веднага след това Тимон отново бе изчезнал.

Аниор се огледа. Въобще не знаеше къде бе попаднал. Но това нямаше значение. Трябваше да намери Тимон. Затвори очи и се настрои на приемане. Откри го доста по-бързо от миналия път. Но пак не знаеше как да стигне до него. След няколко неуспешни опита се сети за желанието. Искаше да бъде до него, искаше да почувства силата на ръцете му и завладяващата му целувка. И полетя.

Летеше надалеч, но успя да поддържа това желание през цялото време. Изведнъж чу смях и усети желязната прегръдка на Тимон. Притисна се щастлив към него. Тимон го погали нежно и се премести с него в зоната за почивка. Поддържаше го така, докато Аниор заспа изтощен на гърдите му.

По-късно Аниор разпита Тимон как е успял да постигне този успех. Тимон се усмихна:

— Има два начина да се проследи тази връзка. Първият е, като я поддържаш непрекъснато в съзнанието си и се движиш по нея като по пилотен лъч. Но ти успя да откриеш втория начин — да използваш силния си копнеж. В случая с Боар той напълно ще ти свърши работа, а освен това той не изисква чак такова умение и е по-бърз.

— Защо не ми обясни това от самото начало? — попита учуден Аниор. Тимон се засмя.

— Защото само щях да те смутя, ако изисках от теб да закопнееш по мен.

Аниор сведе глава засрамен. Беше усетил болката на Тимон и се почувства гузен. Тимон беше прав: той никога не би си признал, че може да копнее за него. Щеше да се почувства като предател на любовта си към Боар и Сатара, ако признаеше, че обича Тимон.

Тимон го гледаше разбиращо и прекъсна самообвиненията му:

— Трябва да опитаме на по-големи разстояния. Нямаме много време. Аз ще се преместя на нивото на теорите и оттам ще се прехвърля надалеч. Така ти няма да можеш да ме проследиш несъзнателно. Ще почакам цяло астрално денонощие, докато ме откриеш. Ако не успееш дотогава, ще се върна.

Той хвърли един бърз поглед към Аниор и се премести в зоната за изпращането. Аниор остана поразен от мъката и копнежа в тези очи. Изведнъж осъзна колко много го обичаше Тимон и какво нещастие очакваше в бъдеще този теор, когато щеше да се обедини с Боар. Обхвана го дълбока жал и силна любов към него.

Затвори очи и локализира Тимон много бързо. Беше се настроил на неговата вълна още предишния път. После помисли за болката му и закопня по него. Искаше да го утеши, въпреки че не знаеше как. И вече се носеше с огромна скорост към него. Всичко ставаше така леко и естествено, че Аниор дори не се учуди. Пристигнал, той се хвърли в прегръдката на Тимон и прошепна:

— Прости ми, Тимон. Обичам те, много те обичам.

Усети щастието, което заля Тимон, и чу нежния му отговор:

— Знам, Аниор, знам. Но вече си мислех, че няма да ми го кажеш никога.

Аниор усети устните му до своите и потъна в забрава от неговите ласки. Любеха се там, някъде в пространството, и знаеха, че може би никога вече нямаше да могат да го повторят.

Отчаян, Аниор отвори очи. Нищо не се получаваше. Не можеше да открие Боар. Търсеше го вече трети ден. Това, което се бе оказало така лесно с Тимон, с Боар не се получаваше. Уморен, се отпусна назад. Не го напускаше чувството, че Боар просто го нямаше никъде. Той би трябвало да приеме мислите му и да не го оставя да се мъчи така. Поне един лъч можеше да пусне до него, за да го успокои. Може би просто не искаше да бъде открит.

Тимон помоли да се види с него и Аниор даде зарадван разрешението. Трябваше да се разсее малко, преди да опита отново.

Седнал срещу него, Тимон изучаваше измъченото му лице.

— Не се преуморявай. Не може да е изчезнал от този свят. Ще го намериш.

Но бе започнал да се тревожи. Не беше нормално Аниор да не открие Боар толкова дълго време.

Аниор видя замисленото му лице и попита:

— Какво може да е станало с него? Може ли нещо да препречва пътя на тези вълни? Нещо да ги поглъща?

— По принцип да — отвърна Тимон, — но досега не съм чул за такъв случай. Освен някой да ги екранизира нарочно. Но това едва ли е по силите на един теор. Трябва да е много развито същество.

Тимон отвърна лице. Изведнъж се беше сетил какво би могло да е станало. Но и Аниор се сети:

— Същото, което изпрати този лъч антиматерия. То сигурно може да го направи.

— Да — отвърна тихо Тимон. Ако бяха прави, това би означавало, че съществуваше изход от тази ситуация. Този, който пращаше препятствия на Аниор, нямаше за цел да го унищожи, а искаше той да намери път към преодоляването им. Не можеше да обясни това на Аниор, без да разкрие всичко, което знаеше. А нямаше право да го разкрие.

— Не се отчайвай, Аниор — каза той меко, — ще намериш Боар. Просто търси, търси какво да е, нещо, което може да има връзка с него. Не се концентрирай само върху него. Може би пак ще намериш помощ.

Аниор го погледна учуден. Каква помощ? Откъде?

Но Тимон стана и си тръгна с думите:

— Ще успееш, сигурен съм.

Аниор пак затвори очи. Да намери каквото и да е! Ех, щом Тимон бе на мнение, че това можеше да му помогне — ще опита.

Отпусна се и остави съзнанието си да се рее в пространството. Превърна се в приемател. „Всеобщо приемане! Кой каквото има да каже, да го каже!“ Не очакваше никакъв отговор, но поддържаше това състояние.

Не знаеше откога беше чакал така, без нито една мисъл в главата си, когато усети нещо. Веднага се отправи мислено по тази вълна. Източникът беше много далеч. Колкото повече го приближаваше, толкова по-отчетлив ставаше този зов. Това не беше Боар, но в него имаше нещо страшно познато. Вълнението на Аниор се увеличаваше и му пречеше. Накрая успя да стигне до него: — Нериф!

Аниор извика на глас и изгуби връзката. Скочи на крака и се заразхожда нервно напред-назад. Това не беше възможно! Как така приемаше Нериф? Та той вече не съществуваше!

Трудно се успокои. Спомни си как бе усетил Сатара, когато спасяваха Аритан. Нима сега Кадор-Нериф бяха наред да им помогнат? И как Тимон се бе сетил за всичко това? Но това сега не беше важно. Трябваше веднага пак да хване това излъчване. Трябваше да разбере какво искаше Нериф да му съобщи.

Отново се облегна в пространствения хамак и се концентрира. После се отпусна. Трябваше му доста време, докато повторно хване тази вълна. Тръгна пак по нея. Този път по-бързо, по-устремно. Знаеше кого търси.

Стигна го. Получи едно чувство на радост и една молба: „Ела тук, ела!“

Аниор се усмихна и закопня по срещата с Нериф с все сила. Понесе се. Летеше, безкрайно дълго летеше. Нямаше път, нямаше пространство, нямаше време. Имаше само желанието да стигне. Някъде там, някъде далеч …

Стигна и отвори очи. Пред него се издигаше бавно бяла светлина с безброй лъчи във всички цветове. Излъчваше радост и приятелство и малко неприязън. Това беше Кадор-Нериф. Аниор го гледаше с широко отворени очи. Но изведнъж светлинното същество изчезна. Зашеметен, Аниор се огледа. Къде беше попаднал?

Тогава видя голямата прозрачна сфера. И теора в нея.

— Боар! — извика той и се хвърли към него.

Боар се беше облегнал на повърхността на тази сфера и го гледаше с големи от мъка очи и нежна усмивка на уста. Аниор се прилепи изцяло до сферата, която го разделяше от Боар като тънка ципа. Никога досега не се бяха доближавали толкова, но и никога не бяха били така разделени. Гледаха се в очите, пълни с копнеж, и накрая Аниор чу гласа на Боар:

— Аниор, така се радвам, че ме намери.

Имаше нещо много неестествено в тяхната среща и накрая Аниор се сети какво. Не приемаше от Боар нищо друго освен този глас! Не излъчваше своята нежност, не излъчваше абсолютно нищо!

— Боар! Какво се е случило? Защо си в тази сфера? Защо не мога да те почувствам?

В очите на Боар се появиха сълзи и се стекоха по бузите му. Аниор изтръпна. Познаваше този поглед, пълен с мъка, от един много далечен сън. Тогава, когато бяха заедно на Сатариус. Потъна в червена мъгла. Всичко ли в този сън трябваше да се окаже вярно? Не можа ли да го отмине поне нещо от страшните му видения?

— Проследих лъча и стигнах дотук — отговори тихо Боар. — А тук изведнъж попаднах в този капан. Не мога да го напусна, през тази сфера не минава нито един лъч от мен, нито мисъл, нито чувство. Пропуска само звуковите и зрителните вълни на близко разстояние. А в нея освен тях прониква само енергията на една близка звезда, за да поддържа живота ми. И нищо друго. Откакто попаднах в тази сфера, аз съм напълно изолиран от света, а най-страшното е, че съм напълно изолиран от теб. Вече нищо не мога да приемам.

Той затвори очи, сви се в своята собствена синкава сфера и продължи да плаче. Аниор стоеше като ударен. Гледаше това плачещо момче и не вярваше на очите си. Пращаше цялата си любов към него и чак после се сети, че той вече не можеше да я приеме. Тогава тихичко му каза на глас:

— Боар, Боар! Не плачи. Обичам те. Ще те измъкна оттам. Няма да те оставя сам.

И осъзна какво трябва да представлява този затвор за Боар. Да е напълно изолиран! Да не приема вече нищо освен тези няколко нищо незначещи думи! Можеше да поддържа безкрайно дълго тялото си в тази сфера, но с нищо не можеше да поддържа духа си. Отколко ли време се намираше в нея?

Очакваше по навик Боар да отговори на мислените му въпроси. Но той вече не можеше да ги възприема. Аниор тръсна глава, за да дойде на себе си, и повтори въпроса си на глас.

— Не знам. Загубих чувството си за време — отговори Боар, който се бе стегнал и бе престанал да плаче. — Може би не толкова много, но ми се струва цяла вечност. И добре, че Кадор ме откри. Но не мога да общувам с него и с Нериф. Те не могат да приказват на глас.

Помълча малко и после пак се усмихна. Явно не искаше да се поддаде на слабостта си.

— Дойдоха тук да ме окуражат с присъствието си — продължи Боар. — И успяха да те извикат, въпреки че не знам как го направиха.

Аниор накратко му разказа за дървото, за упражненията си по телепатично преместване и за зова на Нериф.

— Добре са си разпределили ролите — засмя се Боар. Но после отново стана тъжен. — Но аз вече нищо не мога да направя.

— Кажи ми — помоли Аниор, — какво трябва да направя, за да те измъкна от тази сфера?

Боар го погледна тъжен и тихо отговори:

— Трябва да придобиеш по-голяма сила от мен, за да можеш да проникнеш отвън в нея. После трябва да се слеем и вече заедно можем да я напуснем.

Сърдечният център на Аниор се сви от мъка. Това нямаше да стане скоро. Щеше ли Боар да издържи, докато той натрупва толкова много сила? С изключение на Тимон Боар беше най-силният теор, когото познаваше. Кога ли щеше да стане по-силен от него?

Опря главата си до сферата там, където се намираше главата на Боар, който прилепи ръцете си до неговите. Бяха толкова близко и безкрайно далеч един от друг.

Боар се досети за мъката на Аниор и нежно каза:

— Вярвам, че ще успееш. Знам, че няма да ме оставиш в беда. Ще почакам толкова, колкото трябва. Само идвай от време на време. За да се порадвам на съществуването ти.

Те се спогледаха и изразиха любовта си вече само с очи. После Аниор тихо попита:

— Не знам как да те намеря. Не знам къде се намира това място и как се стига дотук.

— Следващия път пак трябва да разчитаме на приятелите си — отговори Боар. — Сигурен съм, че ще ни помогнат. Но те не винаги могат да стоят до мен. Затова доведи следващия път и Тимон. Нека донесе един емоционален маяк. Той знае какво е това. Така ще бъдем вече независими от Кадор-Нериф.

Погледна Аниор с такава любов, че той не искаше вече да си тръгне от това място. Боар се усмихна накрая и леко му напомни:

— Време е да се върнеш. Не можеш да натрупаш сила, като стоиш до мен. Обичам те и те чакам с нетърпение.

Но Аниор го погледна объркан и каза:

— Но аз не знам как да се върна!

Боар се засмя въпреки положението си. Отговори весело:

— Просто си помечтай да бъдеш до някого от царството си.

Аниор се усмихна смутен. Въпреки изолацията си Боар беше разбрал достатъчно от малкото думи, които си бяха разменили. Каза:

— Обичам те, Боар. Ще се върна колкото може по-скоро.

Изпрати му една въздушна целувка и се обърна. Седна, отпусна се и локализира Тимон. Намери го бързо. След това си пожела да бъде до него и полетя …

Тимон, усмихнат, го откъсна от прегръдката си. Аниор се огледа. Намираха се на горното стъпало в централата и стотина диаба и рутези се вглеждаха в тях с леки усмивки. Сконфузи се за момент, но после попита привидно сърдит:

— Какво сте се зазяпали така в нас? Не сте ли виждали как двама души се прегръщат? Хайде на работа!

Още на следващия ден Аниор се върна при Боар. Хвана Тимон, който бе приготвил някакъв странен уред, за ръка и те заедно потърсиха излъчването на Нериф. Аниор го откри доста бързо. Почака Тимон да се нагласи на същата вълна и те полетяха.

Пристигнали, Аниор се хвърли към Боар, който го чакаше усмихнат, и се опита да изрази с непохватни думи това, което чувстваше към него. Тези неща без думи се предаваха много по-добре.

Тимон се огледа и постави маяка на сферата. Укрепи го някак за нея. После си стоеше там със замислено лице.

— С какви вълни да го зареждам? — попита той.

— С мои не може — отговори Боар, въздъхвайки. — Може би с твои?

— Не е хубаво — възрази Тимон. — Моите трябват на Аниор за връщане. Само ще го объркат, ако има два източника.

— Ще помоля Нериф, когато се връща — отвърна Боар. — Кадор не ме оставя задълго сам. А и сигурно знаят за проблема ни.

Тимон се засмя:

— Говориш за Кадор, като че ли въобще не се е обединил с Нериф.

Боар се смути за момент. После повдигна усмихнат рамене.

— Какво да правя. Така го възприемам. Знам, че пред мен се намират и двамата. Но именно двамата, а не едно цяло. Може би просто така свикнах. Или така ми изнася.

Тимон се захили. Каза:

— И друг път съм срещал Делени. Интересен народ сте. Те също така реагираха на „слетите“ си приятели.

Аниор учуден го погледна. Защо Тимон никога не бе разказвал нищо за това? Но в отговор получи само един нежен поглед.

— Аз ще си тръгвам — каза Тимон. — Моето връщане ще трае доста по-дълго. Трябва да се ориентирам по вълните на Гивок. А за него не мога да копнея така, както Аниор за Нериф. Трябва да проследя връзката.

Обърнат към Аниор, добави усмихнат:

— Ще те чакам после. Но този път ме предупреди за връщането си, ако не искаш пак да попаднеш в неудобно положение. Ще си оградя лично пространство, преди да тръгнеш.

Той затвори очи и постоя малко така. После излетя. Аниор го проследи с очи, докато изчезна от погледа му. Движеше се много бързо.

— Ти се научи на едно от уменията на теорите — обясни Боар. — Астралните същества не владеят това целенасочено движение по емоционален източник на големи разстояния.

Аниор въздъхна:

— Все още владея само едната му част. А бих предпочел да не ми се бе налагало да го науча.

Обърна се към Боар и го гледаше тъжно. Боар се радваше на това, че го бяха открили, но това само малко подобряваше положението му. Кой ли им правеше всички тези мръсни номера?

— Ти успя ли да разбереш нещо за източника на лъча? — попита го Аниор.

— Не стигнах до него. Но разбрах, че лъчът се е въртял из вселената от много време. Сигурно още откакто Веова и Сатара се разделиха. И това е най-странното. Защо не са го пуснали по-късно? Така е имало опасност той да бъде случайно открит. От друга страна, изпращането му е изисквало страшно умение. Имаме работа с неприятел от много високо ниво. Тази сфера показва същото. Като че ли някой ми я приготви съвсем специално. Всичко това е доста странно.

Той се усмихна тъжно:

— Сега ще имам време да помисля върху тези неща.

На Аниор му се поиска да го погали. Минаваше с длан по повърхността на сферата. Беше толкова прозрачна, че се виждаше само по краищата си. Боар разбра мислите му и усмихнат положи ръката си отсреща. Аниор опита да усеща нещо, но нищо не успя да долови. Колкото и тънка да беше повърхността ѝ, сферата не пропускаше нищо друго освен това, което зрителните и слуховите им органи можеха да приемат. Въпреки това двамата се отдадоха на илюзията, че се докосват.

Трябваше да се разделят. Но им беше трудно да изразят това, което чувстваха един към друг. Само се гледаха тъжно в очите.

После Аниор затвори своите. Концентрира се върху Тимон. Проследи връзката първо мислено и го предупреди. Въпреки болката от раздялата с Боар не му беше трудно да закопнее по Тимон. Дойде на себе си в прегръдката му.

Аританите навлизаха в техническата ера и Аниор имаше доста работа. Не можеше да посети Боар няколко дни. Но после вече не издържа. Представата за неговата самота го измъчваше неимоверно. Надяваше се маякът да е вече зареден, съобщи на Тимон за намерението си и се оттегли в зоната за почивка. Отпусна се в пространствен хамак да потърси връзка с Нериф.

Но не я намери. Паника се надигна у него. Какво беше станало? Зачуди се какво да прави. И тогава реши отново да мине на режим на приемане. Освободи съзнанието си и се заслуша в пространството. Почти веднага усети силно излъчване. Не беше Нериф, а някой друг. Но този друг така силно го привличаше, че Аниор въобще не можа да устои на копнежа си да стигне до него. Понесе се със зашеметяваща скорост напред. Когато стигна, отвори очи и видя сферата с Боар. Но не намери този, който бе излъчвал сигнала, и усети известно разочарование.

Сигурно му личеше, защото Боар се разсмя. Аниор дотича до него.

— Няма да го намериш, ще трябва да се задоволиш с моята компания.

— Кой излъчи този сигнал — попита Аниор объркан.

— Маякът — отговори Боар, все още засмян.

— Но това не беше Нериф! — извика Аниор.

— Не — отвърна Боар, — не беше Нериф. Я се досети кой може да те докара тук най-бързо?

Аниор все още не разбираше. Беше като зашеметен от обзелите го чувства към неизвестния изпращач.

— Не знам — отговори той и чу отново звънкия смях на Боар. Той реши да му помогне:

— Кажи, кого обичаш най-много.

— Теб — отвърна Аниор и видя как Боар от удоволствие притвори очи — и Сата … Сатара!

Радостта нахлу в Аниор като избухнала вселена. Изведнъж разбра, че не само Кадор-Нериф се грижи за Боар. И че новото му умение му позволяваше да локализира в пространството не само Нериф. Беше толкова изпълнен от щастие и радост, че почти забрави за Боар. А той се обади с леко язвителен тон:

— Имам чувството, че трябваше да обърнеш тази поредност.

Аниор отрезвя от тази забележка и сведе засрамен очи. Но Боар отново се изсмя:

— Отдавна се примирих, че трябва да деля любовта ти със Сатара. А в последно време май и с Тимон.

Аниор го погледна притеснен. Държеше се отвратително. Боар беше съвсем самотен, заключен в тази сфера, а той се бе замечтал за Сатара. Чувстваше се ужасно. Обичаше и Боар, и Сатара, и Тимон. Но Боар сега имаше най-много нужда от него.

Боар го погледна нежно. Обичаше Аниор включително заради това, че той успяваше да обича и други. В него имаше толкова много любов, че само един обект не беше достатъчен, за да я поеме. И той я раздаваше докрай. Прошепна топло:

— Обичам те, Аниор, и не ме интересуват другите. Знам, че ти ще направиш всичко за мен и че никога няма да позволиш на някого да ме измести от твоята душа.

Аниор се покри с гъста червена мъгла. Нямаше какво да отговори на нежните му думи и само мечтаеше да го прегърне някога така, както бе прегърнал Сатара и Тимон. И въпреки че Боар не можеше да приема вече чувствата и мислите му, той ги разбра безпогрешно. Стояха притиснати към повърхността на сферата и мълчаха, всеки потънал в собствените си чувства. И се разбираха прекрасно.

Времето минаваше в работа и обичайните дела. Когато можеше, Аниор посещаваше Боар. Но все повече разбираше, че той нямаше да издържи така още дълго. Изолацията много му тежеше. Въпреки че се опита да не показва отчаянието си, Аниор я виждаше в усмивката му и я чуваше в привидно веселия му глас. Нещо трябваше да се случи, иначе Боар щеше да бъде загубен. А Аниор нямаше никаква идея как да ускори това придобиване на сила. То винаги ставаше постепенно и бавно след дълъг и упорит труд или с малки скокове, когато преодоляваше някаква много трудна ситуация. Но след като се пребориха с онзи лъч антиматерия, вече нищо не застрашаваше Аритан и системата се развиваше спокойно и благополучно. За първи път Аниор си пожела беди. И точно сега те не идваха.

Въздъхна тежко. Тимон все се стараеше да го успокои и да му вдъхне кураж, но с друго не можеше да му помогне. С него Аниор не изживяваше онази любов, която откъсваше душата от тялото и я сливаше с Онова Неразбираемото и Непознаваемото и откъдето тя се връщаше пълна със сила, много сила. Това се беше оказало възможно само когато се беше любил със Сатара.

Аниор се отдаде на спомените за тази любов и закопня неимоверно по нея. Ако Сатара беше жив, те биха спасили Боар. Да можеше да се люби поне още веднъж с него!

Отправи се на Аритан, в любимата си гора. Искаше да чуе отново гласа на Сатара, който звучеше от дървото му. Да усеща допира до душата му.

Пристигна на малката поляна и се огледа. Все пак гората се бе променила през вековете, откакто се намираше на Аритан. Някои стари дървета бяха изсъхнали и изгнили, млади бяха пораснали. Само свещените дървета на Сатара и Боар бяха израснали в същия вид, в който те се намираха в бившата му матрица. До тях стояха старите пънове на предшествениците им. Тези дървета щяха да го надживеят, щяха да съществуват и след като Аниор се обедини с Боар. Но вече никой нямаше да чуе песента на Боар и думите на Сатара. Освен теорите, ако някога решаха да ги посетят.

Пристъпи към бука и го прегърна. Долепи ухото си до кората и чу нежната песен на Боар. Струваше му се много по-тъжна отпреди. Въздъхна тежко и се отправи към дъба.

Притисна се изцяло до него и се заслуша в думите му. Отскочи учуден назад. Това не бяха същите слова! Безброй пъти Аниор бе чувал думите му: „Обичам те и бих искал да бъда винаги с теб.“ А сега оттам звучеше: „Обичам те и винаги ще бъда с теб.“

Преливащ от радост, Аниор отново се притисна към дъба. Само Сатара можеше да промени това послание — той бе идвал тук и бе докоснал това дърво. И Аниор се опита да поеме поне малко от присъствието му.

Някой нежно се докосна до рамото му и весело попита:

— Не би ли предпочел все пак мен да прегърнеш?

Аниор се вцепени. Не би сбъркал този дълбок и топъл глас с никой друг. Обърна се и потъна като омагьосан в яркозелените очи на Сатара. Беше в астралния образ на Императора от Сатариус, с кафявата си кожа и черните си, буйни коси. Усмихна се и попита, оглеждайки Аниор, който не бе способен на никаква реакция, от глава до пети:

— Така подходящ ли съм за Момата от Аритан?

— Сатара! — извика накрая Аниор, хвърли се в ръцете му и загуби съзнание.

Дойде на себе си от нежните и леко разтревожени думи на Сатара:

— Аниор, Аниор, какво ти става. Прости ми, не исках да те изплаша така. Знаеш, че обичам да театралнича. Обичам те, обичам те!

Лежеше в ръцете му на тревата между двете дървета, които леко шумяха над тях. Притисна се до гърдите му и прошепна:

— Сатара, наистина ли си ти? Толкова мечтаех за теб, толкова те обичам. Не, това е само сън, само сън.

Усети как силните му ръце го притискат към него, как го гали нежно по косата. Никой друг не умееше така да успокоява Аниор, както Сатара.

— Любов моя, не, не сънуваш. Това съм наистина аз и съм толкова жив, колкото си и ти.

Той покри лицето на Аниор с целувки и чак сега Аниор усети цялото щастие да бъде до него. Отпусна се усмихнат в прегръдката му, притисна се изцяло до него и желаеше само едно: да продължи това състояние безкрайно, да бъде завинаги в обятието му.

Усети трепет, минаващ през цялото му тяло, през центъра на волята и извика от върховното удоволствие. Душата му политна надалеч заедно с душата на Сатара и те се сляха в пълно блаженство с Вечния Извор на енергия. Светът беше в тях и те бяха светът. Не съществуваше нищо друго освен тяхната любов …

… Аниор се събуди изтощен. Огледа се. Лежеше сам в тревата между двете свещени дървета и имаше чувството, че бе сънувал най-прекрасния сън в живота си. Чувстваше се незапомнено щастлив и въпреки умората усети такава лекота и сила в тялото си, каквато никога не бе усещал. Затвори очи и се заслуша в песента на гората. След това се изправи и опря гръб в огрения от слънцето ствол на дъба. Беше щастлив, беше толкова щастлив.

Притисна глава до дървото и чу нежния глас на Сатара:

„Любов моя, изразходвах цялата си астрална енергия. И трябваше да се върна на нивото на теорите. Очаквам те там! Обичам те и винаги ще бъда с теб.“

И чак тогава Аниор разбра, че това не е било прекрасен сън. Че всичко това наистина се бе случило. Че Сатара беше жив и се бе любил с него. И че го очакваше не другаде, а именно на нивото на теорите.

Скочи радостно на крака и се премести в царството си, в централата.

Тимон го посрещна широко усмихнат, а Гивок поклати учуден глава. Чак сега Аниор разбра, че отново се бе превърнал в диабо и че покрай него вече никой не можеше да се смести на площадката.

— Ако не знаех, че няма как — закачи го Гивок, — бих казал, че си се любил отново със Сатара.

Аниор се ухили и отговори:

— Понякога стават и неща, които няма как да станат.

После се обърна към Тимон:

— Мисля да опитам да мина на родното ти ниво. А после ще посетя Боар. Не знам дали ще се върна.

— Не се безпокой — отговори Тимон, — ще се видим пак. Опитай късмета си. Аз ще се погрижа за останалото.

Аниор протегна ръка, за да стисне неговата. Но когато видя огромната си длан, се засмя. Наистина размерът му не бе подходящ за никакви приятелски жестове и нежности.

— Време е да приемаш по-удобен вид за общуване — засмя се Тимон. — С нетърпение чакам да видя как ще изглеждаш като теор.

Намигна му и Аниор се зарадва, че Тимон не прояви никаква ревност. Щеше да му е много трудно, ако приятелите му взаимно се мразеха. Поне това му беше спестено от съдбата.

Хвърли един поглед върху събраните му подчинени и се отправи в зоната на изпращането.

Постоя малко в тази равнина. Спомени го завладяха — как беше пристигнал на астралното ниво при ангарите, как направи първите си стъпки като архитект. Спомни си любовта със Сатара и как му каза, че е Делен. Спомни си прехвърлянето при диабата и борбата с Ханура. Спомни си как Боар му донесе Камъка на мъдростта, за да си построи собствена система. А после войната с Тимон и раждането си на Аритан. Всичко това вече беше зад него. Очакваше го Боар, за да бъде освободен от тази сфера.

Но най-напред го очакваше Сатара, там, на горното ниво. Аниор затвори очи и помисли за него със силен копнеж.

… Изведнъж светът се беше променил.

Безкрайно много непознати впечатления завладяха Аниор. Виждаше, чуваше, усещаше всичко край себе си. И това, въпреки че все още беше със затворени очи. Нямаше вече отпред, отзад и отстрани. Пространството беше едно цяло. А той бе едно облаче в него. Можеше да го изпълни целия и можеше да се свие до нищото. Нямаше вече тегло. Състоеше се от безброй енергийни центрове, всеки от тях беше той и той беше всичките заедно.

И може би още дълго щеше да виси така в пространството, заслушан в странните си усещания, ако не чуваше смях. Концентрира се върху него и отвори очи, които изведнъж пак притежаваше. Видя Сатара в синкавата си сфера пред себе си и се хвърли към него. Сля се с неговата сфера и се притисна към гърдите му. Усещаше го навсякъде край себе си и все пак усещаше мускулестите му гърди, нежните му ръце и топлината му. Затвори отново очи и искаше да остане така завинаги.

— Момиченцето ми — нежно каза Сатара и го галеше по русата коса на букли. Почака още малко Аниор да се успокои и леко го откъсна от себе си. Изгледа го и се засмя отново:

— Добре, че се любих с теб, докато имаше астрално тяло. Иначе можеха да ме обвинят в прелъстяване на малолетни.

Аниор смутено се огледа. Не знаеше как да извика огледало в този свят, но изведнъж просто се видя отстрани. Беше приел външния вид на дванадесетгодишното момиче Ю. Не разбираше защо именно неговия, въпреки че сигурно сам определяше това. И тогава Сатара го подсети:

— Издокарал си се много подходящо за Боар. А на мен можеш да ми бъдеш дъщеря.

Аниор го погледна засмян:

— Ех, защо да не ти бъда веднъж дъщеря, след като във физическия свят ти ми беше веднъж син?

След това се хвърли отново в прегръдката му и го помоли закачливо:

— Тате, защо не ми обясниш нещо за това ново тяло? Никак не мога да се оправя с него.

Сатара се засмя и се разпадна на облак. Аниор несъзнателно направи същото. Те се проникнаха един друг, бяха частица до частица, енергиен център до енергиен център. И тогава Аниор си спомни, че познава това състояние, познава го от един далечен период, в който бе имал такова тяло и знаеше да го управлява. Само беше забравил и сега отново си спомняше. А сред тези спомени имаше и това състояние, където беше така близо до Сатара. Невероятно силна любов го заля и той я подаряваше на всяка частица на Сатара. И получи същото в замяна. Вече не съществуваше сам, вече съществуваше само заедно с него.

Разделиха се бавно, почти с усещането за болка. Отново приеха човекоподобния си вид. Сатара го погледна усмихнат и прошепна:

— Все пак ме накара да извършвам това престъпление, и то със собствената си щерка.

Аниор се обърка. Вече знаеше, че така се любеха менталните същества. Но също знаеше, че и по-рано, някога, се бяха любили така. И точно това го смущаваше най-много.

Сатара изпрати един свой лъч към тялото му и го закачи за него. Аниор изтръпна от силното усещане. Получаваше чрез лъча някаква смесица от нежни чувства и информация.

„Ние не се разделяме за първи път. И по-рано сме живели така на долните нива и сме се срещали и обичали. Сега си спомняш това, но ти предстои още много да си спомниш, след като се обединиш с Боар.“

След това Сатара прекъсна връзката и продължи на глас:

— Хайде, стига обучение засега. Кадор ме учи сума време на тези неща. Той не желаеше да се обедини с мен и така да ускори това обучение.

Той се носеше леко край Аниор и с хитра усмивка добави:

— Може би не искаше да си спомни нещо.

След това продължи: — Време е да отидем при Боар. Той ще се зарадва да те види такъв. Предпочетох да се ориентираш по мен и изключих маяка. Но първо аз трябва да се преместя.

— А как ще се ориентираш ти? — попита учуден Аниор.

Сатара се засмя:

— Ще разбереш, когато пристигнеш. Там ни чака някой, по когото мога да копнея.

Сви се в една точка и изчезна.

Аниор се почувства изведнъж много самотен. Въпреки спомените всичко беше някак ново и чуждо. Не му се оставаше сам. Щом прецени, че Сатара трябва да е пристигнал, затвори очи. Заслуша се и веднага попадна на неговия зов. Сви се в точка и се появи в ръцете му. Нямаше никакъв промеждутък от време.

Откъсна се от него и се хвърли към сферата с Боар. Но не можа да проникне в нея. Силата му не бе достатъчна!

Въобще не обърна внимание на усмивката на Боар. Просто се сви от мъка и се разплака. Толкова се бе надявал да може да го освободи!

Боар нежно му говореше нещо, но Аниор, погълнат от чувството си за провал, не го слушаше. Безпомощен, Боар погледна към Сатара. Той го разбра и се премести до Аниор. Повдигна го и го прегърна. Тихо му приказваше:

— Не плачи, Аниор. Ние знаехме, че няма да можеш още да освободиш Боар. Но не ти го казах, за да не те разочаровам веднага. Толкова беше щастлив. Прости ми това, прости ми.

Той го галеше нежно и постепенно Аниор се изпълни със спокойствието, което само Сатара можеше да му даде. Престана да плаче и си почина малко в ръцете му. После вдигна очи и се огледа. Видя Боар, който гледаше благодарен към Сатара, и след това видя Веова малко по-нататък да му се усмихва.

Чак тогава той осъзна, какво беше станало. Веова и Сатара отново се бяха разделили! А това трябва да им е причинило немалко болка. И всичко това, за да могат да им помогнат! Не знаеше как да изрази благодарността си към тях.

Сатара се върна при Веова, сферите им се сляха и те се прегърнаха през рамо. Бяха прекрасна двойка.

— Не беше чак толкова страшно — отговори Сатара усмихнат на мислите на Аниор. — Аз много исках да те видя, а Веова нямаше нищо против да си побъбри малко с Боар.

— Но как е възможно — попита объркан Аниор — да се разделяте пак в съвършено същите същества, които бяхте?

Веова се засмя. Обърна се към Сатара и го попита шеговито:

— Да просветим ли тези деца малко в тайните на съществуването ни? И без това скоро ще ги разберат.

Сатара си придаде вид, като че ли размисля върху тази възможност, и после с важен вид започна да обяснява:

— След обединението си ние не се сливаме напълно. Общи са ни опитът и познанията. Но характерът и други същности се запазват в два центъра. От една страна, остава нашето обособено съзнание, от друга, съществува нещо подобно на свръхсъзнание. Това може да се сравни с всеки организъм от физическия свят. Човек например се състои от органи, те от клетки, а те, от своя страна, от атоми. Всеки атом има собственото си съзнание, собствените си стремежи. Едновременно с това той живее в съюз с други атоми и така образува по-развит организъм — клетката. Тя също има своя собствена съзнателна форма. Клетките са част от органите, а те част от човека. Всяка конфигурация има своя самостоятелност и въпреки това те образуват едно единно същество със съвсем нова форма на съзнание. Така е и с нас. Ставаме нещо подобно на едно същество с едно тяло и един дух, но с две души. За разлика от хората, които познават само собственото си съзнание и нямат контакт със своите съставни части, това обединено същество знае много добре за съществуването ни и живее с нас в пълна хармония. Когато се разделя, то се разпада отново на тези две съзнателни единици и тогава ние можем да си изградим по памет старите тела, но можем и да ги променяме. По-рано сме изглеждали доста по-различно.

Веова прекъсна Сатара:

— Стига толкова. Хайде да си тръгваме и да оставим децата сами. Те ще се оправят вече и без нас.

— Ти само бързаш да се видиш пак с Нериф — засмя се Сатара, ръгайки Веова с лакът леко в страните.

— Нериф? — учуден извика Аниор.

Сатара се ухили и обясни:

— Ти не знаеш каква любов изкараха двамата в предния си живот като Делени! Тогава Веова беше страхотно маце. И сега, щом Кадор и Нериф се обединиха, той веднага се свърза пак с него. Но след като Боар попадна в този капан, Кадор не даваше мира, докато Нериф не се откъсна от Веова и те да дойдат тук и да те извикат. Защото Кадор и Боар …

— Стига си издавал всички интимни истории на малките! — прекъсна го Веова, ръгайки Сатара от своя страна. — Това не са неща за ушите на тези нежни дечица.

Двамата се засмяха.

Боар усмихнат каза:

— Значи правилно усетих, че ме свързва нещо повече с Кадор! Някак съдбите ни са много обвързани.

Двойката пред тях отново избухна в смях. После Сатара погледна Веова и го попита:

— Да им обясним ли още нещо?

Веова повдигна рамене и отговори:

— Давай. Но недей да четеш цяла лекция.

— Ние не сме само Делени — продължи Сатара да обяснява. — Ние сме „дважди“ Делени. И се сливаме в обратния ред. Първо всяка двойка Делени, а после и трите двойки, като създават връзка помежду си. Тези връзки са постоянни и се образуват между допълващите се души от по-долното ниво. Боар се свързва с Кадор, Нериф с Веова, а аз с Аниор. Аз съм с Аниор точно толкова разделен, колкото е Боар с него. Само че на предишния етап.

Боар и Аниор се спогледаха учудени. Това беше нещо съвсем неподозирано.

— Но защо се разделяме въобще? — попита Аниор. — То явно само ни донася мъки. Каква е тази задача, която трябва да изпълняваме?

Сатара и Веова се спогледаха и отново се изкикотиха. После Сатара, едва поемайки си дъх, предложи:

— Хайде да им го кажем!

Веова се правеше, като че ли много сериозно обмисля това предложение, но после ухилен кимна с глава.

— Няма никаква задача! — продължи Сатара. — Всичко това е само камуфлаж.

След като се наслади известно време на пълното объркване на Боар и Аниор, продължи:

— Разделяме се, за да можем да се обичаме. Защото животът на долните нива не носи само мъки, а и радост, и любов. Когато сме свързани, между нас има пълна хармония. Но това с времето става скучно. Тогава това висше същество взима заедно с нас решението да се разделя, като сами си приготвяме изненадите в бъдещия си живот. После забравяме всичко.

— Да не искаш да кажеш — извика Боар, — че този лъч антиматерия сме си го изпратили сами?

— Точно така — засмя се Веова — и тази сфера също. Но стига толкова. Имам си страхотно второ Аз, но понякога трябва да му запушвам устата. А то няма какво да ви изненада вече, когато се обедините.

Двамата със Сатара се спогледаха с любов, после се притиснаха един до друг. Преди да се разпаднат на общ облак, Сатара хвърли един последен усмихнат поглед към Аниор. След това отново се чу онзи силен звук и над тях се издигна бялата светлина с лъчи във всички посоки. Постоя няколко мига и изчезна.

Боар и Аниор продължаваха да гледат усмихнати към мястото, където допреди малко бяха Сатара и Веова. След това се спогледаха.

— Някак въобще не съм тъжен, че Сатара си отиде — учудено каза Аниор. Боар се засмя:

— Той направи всичко възможно, за да се почувстваш точно така. Наистина може да се завижда на Веова за такова второ Аз.

Аниор се нацупи:

— Така значи! Ще видиш ти. Ще те оставя да киснеш в тази сфера до края на дните си!

И му се изплези. Боар се разпадна от смях. После си върна вида на момчето и каза с присвити очи:

— Само да ми паднеш, ще те дърпам за тези букли, докато се разревеш!

— А аз ще те издера с ноктите си — отвърна злобно Аниор. — Ще се научиш да се пазиш от малките момичета!

Те се гледаха сърдити със сивите си очи и после се разсмяха. Бяха разбрали, че всичко си беше само една игра, дори и най-страшното. Светът беше една голяма сцена, на която актьорите участваха по собствено желание, сами измисляха ролите си и ги изпълняваха. Щяха да си поиграят още малко и после щяха да се върнат там, откъдето бяха дошли, за да се порадват един на друг. А някога пак щяха да поискат да си поиграят.

Аниор пристигна в прегръдката на Тимон, който бързаше да го пусне. Разтърси засмян ръцете си. Това ментално тяло само го гъделичкаше. Аниор не го беше предупредил. Отново се върна направо в централата. Но вече не му пукаше от ухилените погледи на присъстващите.

— Момата се превърна в момиченце — извика Гивок със смях.

Аниор му хвърли бърз уж предупредителен поглед и Гивок още повече се разсмя.

Всички разглеждаха Аниор с учудване. Разликата между сегашния му вид и огромния диабо преди малко бе направо зашеметяваща.

Аниор се обърна към Тимон. Попита сериозно:

— Тимон, едно време се биеше за тази система. Искаш ли я все още?

Черните очи на Тимон засветиха. Но лицето му стана тъжно.

— Подарявам ти я — продължи Аниор. — Сигурен съм, че ще се грижиш добре за нея. И за подчинените ми. Ти и без това отдавна изпълняваш тази функция. За мен е време да си вървя. Не ми стигна силата да освободя Боар. Ще потърся някъде по-трудни задачи за изпълнение, за да я придобия по-скоро.

Всички в централата се изправиха мълчаливо. Поглеждаха с мъка на лицата си към Аниор и потъваха в червени облаци. Аниор се обърна усмихнат към тях.

— Недейте да тъгувате за мен. Аз ще бъда щастлив. Вярвам в Тимон. Той ще ви бъде добър ръководител.

Превърна се за малко в астрално същество, за да прегърне най-близките си сътрудници.

Гивок едва се виждаше в червената мъгла. Аниор го прегърна и погали по гърба. Каза тихо:

— Благодаря ти, Гивок, за всичко, което направи за мен и за Аритан. Беше чудесен приятел и помощник. А най-много ще ми липсват шегите ти.

Гивок само успя да измънка:

— Обичах те, Аниор. Всички те обичахме. Ти ни даде всичко: хубава работа, нов дом, нов път. Много ми е мъчно да се разделя с теб.

Аниор пак го погали и се обърна и към другите. Идваха всички диаба и рутези, за да се простят с него. Знаеха, че Аниор е Делен, че рано или късно щеше да се обедини с второто си Аз и да ги напусне. Но въпреки това раздялата бе много тежка.

После Аниор се премести на Аритан. Обичаше творението си и му стана много мъчно. Спусна се в своята гора. Погали за последно двете си любими дървета и се заслуша още веднъж в песента на Боар и новите думи на Сатара. Седна между тях и заплака. След това посади едно семе между двете, погали тревата и си тръгна.

Върна се в зоната на изпращането, където го чакаше Тимон. Преместиха се заедно на горното ниво. Тимон остави астралното си тяло и се превърна отново в теор. Изглеждаше почти по същия начин като преди. Аниор се усмихна:

— Много си консервативен. Но се радвам, че е така. Харесвам външния ти вид още откакто те срещнах на Аритан.

Тимон леко се смути. Напомняше му колко зле се беше държал тогава с Аниор. Но Аниор, който приемаше мислите му, се засмя.

— Въобще не се държа много зле. И страхотно ме целуна. Май още тогава се влюбих в теб.

Тимон, усмихнат, го прегърна и го притисна до себе си. Нежно отвърна:

— А аз се влюбих в теб още когато те видях на екрана в командната зала. Просто знаех, че там върви съдбата ми.

Аниор се притисна щастлив към него. Много му беше мъчно да изостави Тимон. Любовта между тях беше пораснала с времето и беше станала много силна. Прошепна на Тимон:

— Искам още веднъж да ме целунеш.

Тимон тихо се засмя и го погледна щастлив. Докосна го с устните си с онази страстна целувка, която караше Аниор да забрави за всичко и да се отдава безрезервно. Те се разпаднаха на общ облак и изживяха любовта си като ментални същества.

После мълчаливо се разделиха. Аниор искаше да тръгне, но Тимон го задържа.

— Исках да ти благодаря за всичко, което направи за мен. Ти промени съдбата ми, ти ми даде подслон и ми се довери. Твоята болка ме научи на добро, а накрая ми подари и системата си. Но всичко това е нищо в сравнение с любовта, с която ме дари и която ще остане вечно в мен. Вече няма да имам нужда от болката ти. Вече ще имам собствената си болка, която ще ми показва правилния път. Време е да ти върна това, което ти принадлежи.

Той пусна един лъч от коремната си област към Аниор и преля по него старата болка на Аниор. А после добави и малко от собствената си болка и Аниор изстена и затвори очи. Но Тимон не прекъсна лъча. По него течеше вече силата му. Аниор, който все още беше зашеметен от болката на Тимон, не разбра какво ставаше. И чак като престана това преливане, той дойде на себе си и извика изплашен:

— Тимон, какво си направил?

От Тимон бе останало малко облаче, приличащо на Боар, след като бе пренесъл сам Ани през пространството. Беше подарил на Аниор цялата си сила и си бе оставил само толкова, колкото му трябваше да преживее.

„Приеми този подарък — обади се Тимон мислено — и не се тревожи за мен. Аз бързо ще се възстановя. А сега отивай при Боар и му предай много поздрави от мен. Новото ти тяло ще е запомнило пътя. Желая ви щастливи дни. Обичам те и ще те чакам, докато отново се разделите.“

Той се сви в една точка и изчезна.

Аниор остана като замаян. Усещаше новата сила в тялото си. И болката на Тимон. Щеше да я занесе със себе си в онова странно същество, в което щяха да се превърнат. И тя щеше да му посочи пътя към Тимон, когато се разделят отново.

Но дотогава имаше време. Той затвори очи и си спомни силния копнеж към Сатара. Сви се в една точка и изчезна.

Разшири се вътре в сферата, в която Боар бе пленен. Той се беше свил отчаян в другия край. Но веднага повдигна глава. Защото усети почти забравеното присъствие на Аниор. Сияещ от щастие, той се изправи.

Толкова отдавна бяха мечтали за този момент, че сега, когато бе настъпил, не можеха да повярват в него. Приближиха се бавно. Вече не бързаха. Искаха да изживеят всяка част от секундата, да удължат удоволствието колкото може повече.

Сферите им се сляха. Стояха един срещу друг и се гледаха с любов в очите. Две деца, които се обичаха.

Бавно повдигнаха ръце. Аниор сложи дланите си на кръста му, а Боар загреба с пръстите си косата му. Приближиха се, докато телата им се залепиха и устните им се докоснаха. Разпаднаха се в безброй частици и се сляха в пълно блаженство …

Чу се силното изпукване и в голямата сфера нямаше вече теори. Една сияйна светлина, излъчваща лъчи във всички цветове, се издигна бавно нагоре. Сферата се разпука и изчезна.

А светлината се премести на по-горното ниво, където я чакаха две посестрими. Те се наредиха като върхове на равностранен триъгълник и между тях се образуваха светлинни коридори. Боар се свърза с Кадор, Нериф с Веова и Сатара с Аниор. Това ново същество започна да се завърта около собствената си ос с бясна скорост и се понесе натам, откъдето бе дошло. Неговите съставни части бяха щастливи в свързаността си, докато отново дойде времето да се разделят.

ЕПИЛОГ

Седнал на малката полянка в гората на Аниор, Тимон се облегна на дебелия дъб и отправи поглед към белия бор до него. Стройното дърво почти беше стигнало височината на двамата си широколистни събратя и короните им се преплитаха. Усещаше хубавия му аромат. Това беше дървото на Аниор. Здраво, с дълбоки корени, нищо не можеше да го повали. Букът, дъбът и борът образуваха триъгълник. Между тях растеше хубав и мек мъх.

Стана и се облегна на напуканата кора на бора. Вдишваше миризмата на смолата, която се бе стекла като засъхнали сълзи по ствола му. И тогава имаше чувството, че не прегръща дървото, а Аниор и усеща вкуса на устните му. Лек трепет мина през ствола и се предаде и на него. Би стоял така вечно, притиснат до това дърво. Копнежът към Аниор го завладя с все сила. Но не можеше да му се отдаде, трябваше да се погрижи за царството си.

Въздъхвайки тъжно, Тимон се върна в централата.