IV

Възникнаха трудности, работата се проточи, пет месеца изтекоха, без нещо да се завърши. Беше краят на септември и Сакар беснееше, като виждаше, че въпреки старанието му се явяваха нови препятствия, цяла поредица от второстепенни въпроси, които най-напред трябваше да се решат, за да може да се предприеме нещо сериозно и солидно. Стана толкова нетърпелив, че по едно време беше готов да прати по дяволите синдиката, обзет и съблазнен от внезапната идея да учреди банката само с принцеса Д’Орвиедо. Тя притежаваше необходимите милиони за първоначалния тираж акции — защо да не ги вложи в това прекрасно предприятие, докато се явят дребните клиенти при бъдещите увеличавания на капитала, както проектираше? Той безусловно вярваше, беше убеден, че с вложените от нея пари тя ще удесетори богатството си, това богатство на бедните, с което ще може да прави още по-големи благодеяния.

Така че една сутрин Сакар отиде при принцесата и като приятел и делови човек й обясни смисъла и механизма на банката, за която мечтаеше. Той й разказа всичко, изложи плановете на Амлен, като не пропусна нито едно от предприятията в Ориента. Дори, отдал се на своята слабост да се опиянява от собствения си ентусиазъм и да вярва в пламенното си желание, че ще успее, той заговори за безумната мечта да бъде преместен папата в Ерусалим, описа окончателната победа на католицизма, когато папата, седнал на трона в светите места, ще владее света, обезпечен с огромен бюджет благодарение на създадената съкровищница на гроба господен. Принцесата, която беше много набожна, бе поразена само от последния проект, тези коронен завършек, чието химерично величие блазнеше болното й въображение, което я караше да хвърля милионите си за благотворителни домове, потънали в необикновено голям и излишен разкош. Точно по това време католиците във Франция бяха поразени и разгневени от споразумението, сключено между императора и краля на Италия, по силата на което той се задължаваше при известни условия да изтегли от Рим френските окупационни войски; това, разбира се, означаваше, че Рим се предоставя на Италия и те вече виждаха папата изгонен, доведен до просяшка тояга, да скита из градовете; какъв необикновен изход, ако папата стане първосвещеник и цар на Ерусалим, закрепил се там и поддържан от банка, в която християните от цял свят ще считат за чест да бъдат акционери! Беше толкова прекрасно, че принцесата обяви идеята за най-величествената на века, достойна да развълнува всеки благороден и вярващ човек. Струваше й се, че успехът е неизбежен, поразителен. Започна още повече да уважава инженер Амлен, когото и преди почиташе заради набожността му. Но ясно отказа да участвува в сделката, искаше да си остане вярна на клетвата, която бе дала — да върне на бедните милионите, които притежаваше, без да извлича от тях полза нито за сантим; единственото й желание бе тези пари от борсова игра да се загубят, да се погълнат от мизерията като някаква отровна вода, която трябва да изчезне. Доводът, че бедните ще бъдат облагодетелствувани от печалбата, съвсем не я трогваше, дори я разгневяваше. Не, не, прокълнатият извор трябва да пресъхне — тя нямала друга цел в живота си.

На разочарования Сакар не му оставаше нищо друго, освен да използува нейната благосклонност за едно разрешение, за което досега напразно бе молил настойчиво. Имаше намерение да настани тук службите на Световната банка веднага след учредяването; всъщност тази диря му бе подсказана от госпожа Каролин, защото на него му се струваше, че трябва нещо по-голямо, искаше му се веднага дворец. Ще се задоволят с остъкляване на двора, за да го превърнат и централен хол; ще превърнат в канцеларии целия партерен етаж, конюшните, навесите; на първия етаж неговият салон ще служи за заседателна зала, а трапезарията му и шест други стаи ще направят пак канцеларии, топ ще си запази само спалнята и тоалетната; готов бе да живее горе при Амленови, да яде при тях и с тях да прекарва вечерите; така че със скромни средства ще устроят банката в това наистина малко тясно, но сериозно помещение. Принцесата, като собственица, отначало бе отказала, защото изпитвала омраза към всяка парична сделка — нейният покрив никога нямало да приюти такъв ужас. Но днес, когато религията бе замесена в сделката, когато бе развълнувана от величието на крайната цел, тя се съгласи. Това беше извънредно голяма отстъпка и тя леко изтръпваше при мисълта за дяволската машина на тази кредитна банка, на тази фирма за борсова игра и ажиотаж, на която позволяваше да се настани под нейното жилище, за да всява разорение и смърт.

Най-сетне, една седмица след този несполучлив опит, Сакар се зарадва, когато работата, толкова препъвана с препятствия, изведнъж се уреди за няколко дни. Една сутрин Дегремон дойде да му каже, че отвсякъде получил съгласие и че могли да започнат. Веднага за последен път разгледаха проектоустава и редактираха договора за образуването на дружеството. И за Амленови това бе добре дошло, защото животът им започваше да става тежък. От година вече братът мечтаеше само за едно — да стане инженер съветник на голяма кредитна къща и, както сам казваше, щял да има грижата да докара вода за воденицата. Малко по малко страстта на Сакар обзе и него, той гореше от същата възбуда и същото нетърпение. С Каролин бе станало обратното: след като се бе ентусиазирала от идеята за прекрасните и полезни дела, които щяха да извършат, сега изглеждаше по-студена и бе замислена, откакто навлязоха в трънаците и тресавището на изпълнението. Нейната голяма мъдрост и честната й природа подушваха всички видове тъмни и нечисти прояви; тя се безпокоеше най-вече за своя брат, когото обожаваше и понякога на смях наричаше „голям глупак“, макар че бе начетен; тя ни най-малко не се съмняваше в почтеността на техния приятел, който бе толкова загрижен за съдбата им, обаче имаше знаменателното усещане за несигурна почва, страхуваше се от пропадане и потъване при първата погрешна стъпка.

Тази сутрин, щом Дегремон си отиде, Сакар се изкачи сияещ в салона с чертежите.

— Най-сетне се уреди! — извика той.

Развълнуван и с навлажнени очи, Амлен се приближи да му стисне до счупване ръцете. И понеже госпожа Каролин просто се обърна към него малко пребледняла, той добави:

— Е какво, няма ли да ми кажете нещо?… Това не ви ли радва вече?…

Тя хубаво се усмихна:

— Ама, разбира се, аз съм много доволна, уверявам ви.

После, когато Сакар обясни подробно на брат й, че синдикатът е окончателно образуван, тя запита спокойно.

— Значи е позволено, така ли? Да се съберат няколко души, за да си разпределят акциите на една банка, преди още те да са пуснати в обращение?

Той рязко направи утвърдителен жест.

— Ама, разбира се, позволено е! Нима мислите, че сме толкова глупави, че да не предотвратим евентуален неуспех? Независимо от това, че имаме нужда от солидни хора, господари на пазара, ако в началото има трудности… Затова четирите пети от нашите акции трябва да бъдат в сигурни ръце. Ще можем да отидем при нотариуса за подписване на акта за учредяването.

Тя се осмели да му възрази:

— Мислех, че законът изисква пълно покритие на обявения капитал.

Много изненадан, този път той я погледна в лицето.

— Значи сте чели кодекса?

Тя леко се зачерви, защото той бе отгатнал — снощи, обзета от безпокойство, от някакъв смътен и не напълно основателен страх, тя бе чела закона за сдруженията. За миг бе готова да излъже. После със смях призна:

— Вярно е, четох вчера кодекса. След това се опитах да проверя моята честност и честността на другите е онова тревожно чувство, което се изпитва след прочитане на медицинска книга с описание на всички болести.

Той обаче се разсърди, защото нейното желание да се осведоми говореше за недоверие, за готовност да го надзирава с подозрителните си и умни женски очи.

— О — подзе той с жест, който отхвърляше всички излишни скрупули, — нима мислите, че ще се съобразяваме с всички чудатости на кодекса! Ами че ние няма да можем да направим нито една стъпка, ще бъдем спъвани от препятствия на всяка крачка, докато другите, нашите съперници, бързо ще ни изпреварват! Не, не, няма да чакам покритието на целия капитал, предпочитам, впрочем, да си запазим акции и ще намеря наш човек, на когото ще открия сметка и който всъщност ще бъде нашето подставено лице.

— Забранено е — заяви тя просто със своя хубав, сериозен глас.

— Да, забранено е, но всички дружества го правят.

— Грешат, тъй като е лошо.

Успокоявайки се с голямо усилие на волята си, Сакар счете, че трябва да се обърне към Амлен, който, смутен, слушаше, без да се намесва.

— Скъпи приятелю, надявам се, че вие не се съмнявате в мене… Аз съм гърмян заек, човек с известен опит, вие можете да разчитате на мене по отношение на финансовата страна на работата. Давайте ми хубави идеи и аз се наемам да извлека от тях желаната печалба, като избягвам, колкото е възможно, рисковете. Смятам, че нищо повече не може да каже един практичен човек.

Инженерът, който беше извънредно стеснителен и слабохарактерен, обърна всичко на шега, за да не отговори направо.

— О, в лицето на Каролин вие ще имате истински цензор. Тя е родена за класен наставник.

— Ами аз много искам да съм в нейния клас — заяви любезно Сакар.

И госпожа Каролин започна да се смее. Разговорът продължи с приятелски тон.

— Защото обичам много брат си, защото и вас обичам повече, отколкото вие предполагате, и затова ще ми причините голяма мъка, ако се захванете със съмнителни сделки, които завършват с разорение и страдание… Ето например, тъй като заговорихме по този въпрос, спекулацията, играта на Борсата! От нея изпитвам, безумен страх. Аз бях толкова щастлива, като прочетох в проекта на устава, който ме накарахте да препиша, че с член 8 дружеството категорично се отказва от всякакви срочни операции. Нали това значи забрана да се играе? А после вие ме разочаровахте, като ми се присмяхте, вие ми обяснихте, че това било само един привиден член, една формула, която всички дружества считали за чест да вписват, но която никой не изпълнявал… Знаете ли какво бих желала аз? Аз желая вместо тези акции, тези петдесет хиляди акции, които ще пуснете, да издадете само облигации. О, виждате нали, че съм много силна, откакто прочетох кодекса, сега вече зная, че с облигациите не се играе, че притежателят на облигацията е просто заемодател, който получава определен процент срещу дадените пари, без да бъде заинтересован от печалбите, докато акционерът е променящ се съдружник, който участвува както в печалбата, така и в загубите… Кажете ми защо не облигации, които биха ме толкова успокоили и аз бих била толкова щастлива!

Тя шеговито пресилваше молбата си, за да скрие истинската тревога. И Сакар отвърна със същия тон, смешно приповдигнат:

— Облигации, облигации! Никога!… За какво ми са облигации? Те са мъртва материя… Разберете най-сетне, че спекулацията, играта е главният двигател, самото сърце на всяка голяма работа като нашата. Да, този двигател иска кръв, смуче я навред чрез малки поточета, натрупва я, отпраща я като реки по всички посоки, създава огромно парично обращение, което е жизнената сила на големите предприятия. Без нея съвършено невъзможно ще бъде голямото движение на капиталите, породените от него големи строежи за развитието на цивилизацията… Същото е и с анонимните сдружения, колко много крещяха срещу тях, колко много повтаряха, че са вертепи и сборища на главорези! А истината е, че без тях нямаше да имаме пито железници, нито едно от тия огромни модерни предприятия, които обновиха света; защото няма такова лично състояние, което би било достатъчно за изграждането им, а също така няма такава личност, нито дори такава група от личности, която би желала да рискува. А всичко е в риска и също така във величието на целта. Необходим е грандиозен проект, чийто мащаб да плени въображението; необходима е надежда за значителна печалба, лотарийна печалба, която да удесетори вложената сума, ако изобщо тя не бъде загубена; така се разгарят страстите, животът започва да струи, всеки носи парите си, с които вие можете да преправите земята. Какво лошо виждате във всичко това? Възможните рискове са доброволни, разхвърляни са върху безкрайна голям брой хора, които се различават по състояние и решителност. Губи се, но и се печели, надяваш се да изтеглиш печеливш номер, но трябва винаги да очакваш и празен билет, а човечеството няма нито по-упорита, нито по-пламенна мечта, то иска да опита щастието си, по своя прищявка да получи всичко, всичко, да стане цар, да стане бог!

Постепенно Сакар бе престанал да се смее, надигаше се върху късите си крака, разпалваше се от лирическо вдъхновение и ръкомахаше, сякаш отправяше думите си по четирите краища на света.

— А и ние с нашата Световна банка пали ще разкрием най-широк хоризонт, цял пробив в стария свят на Азия, безгранично поле за разцвета на прогреса и за мечтата на златотърсачите. Наистина никога не е имало по-колосална амбиция, но признавам, че също така никога не са били толкова тъмни условията за успех или неуспех. Но именно затова ние сме в самата същност на проблема и за съм убеден, че ще предизвикаме необикновен възторг сред публиката, щом узнае за нас… Нашата Световна банка, боже мой! Отначало тя ще бъде едно класическо предприятие, което ще се занимава с всички банкови операции, с кредитиране и шконтиране, ще приема влогове по текущи сметки, ще договаря или ще сключва сделки и ще пуска заеми. Но главното, което най-вече искам да направя от нея, е да я превърна в машина за изпълнение на големите проекти на вашия брат: това ще бъде нейното истинско предназначение, това ще носи нейните непрекъснато увеличаващи се печалби, това ще бъде нейното могъщество, което постепенно ще се превърне в господство. Всъщност банката се учредява, за да подкрепя финансовите и промишлените сдружения, които ще създаваме в тия далечни страни, ние ще пласираме техните акции, на които ще дължим съществуването си и които ще осигуряват нашето господство… Та пред това бъдеще от ослепителни победи вие ме питате дали е позволено да се образува синдикат и да се облагодетелствуват с премия неговите членове, като сумата бъде за сметка на основния капитал; вас ви тревожат малките неизбежни нередности, задържаните акции, които дружеството трябва да запази под прикритието на едно подставено лице; най-сетне обявявате война на борсовата игра, на играта, боже господи, която е самата душа, огнището, пламъкът на този гигантски механизъм, за който мечтая!… Разберете впрочем, че е съвсем нищожен този малък капитал от двадесет и пет милиона, той просто е наръч дърва, хвърлен под машината, за да се запали огънят! Аз се надявам да го удвоя, да го учетворя, да го увелича пет пъти едновременно с разширяването на нашите операции! Защото ще ни трябва градушка от златни монети, танц на милиони, ако искаме да осъществим там набелязаните чудеса!… О, господи, не отговарям за счупеното, нима може да разтърсиш света, без да счупиш краката на няколко минувачи!

Тя го гледаше и в своята любов към живота, към всичко силно и дейно започваше да го намира хубав, съблазнителен с въодушевлението и вярата си. Така че, без да се съгласява с теориите му, които възмущаваха нейната честна и интелигентна душа, тя се престори на убедена:

— Добре, да приемем, че аз съм само жена и че битките за съществуване ме ужасяват… Само че, искам да ме разберете, постарайте се да премазвате колкото се може по-малко хора и най-вече не премазвайте никого от тия, които обичам.

Опиянен от пристъпа на красноречието си и тържествуващ с този огромен план, който бе изложил, сякаш всичко вече беше извършено, Сакар прояви голямо великодушие:

— Не се страхувайте! Аз се шегувам, като се представям за човекоядец… Всички ще станат много богати.

След това те спокойно разговаряха за мерките, които трябва да вземат, и уточниха, че още утре, след окончателното учредяване на дружеството, Амлен ще замине за Марсилия, а оттам за Ориента, за да ускори осъществяването на големите мероприятия.

В парижките финансови кръгове вече се носеха слухове, мълвата извлече Сакар от тинестото дъно, в което той се бе удавил по едно време; и новините, предавани отначало шепнешком, постепенно разнасяни на все по-висок глас, тръбяха толкова ясно за предстоящия успех, че отново, както преди в парка Монсо, неговата чакалня всяка сутрин се изпълваше с посетители. Идваше Мазо, минал случайно, за да му стисне ръката и да поговори с него за последните новини на деня; посещаваха го и други борсови посредници, евреинът Жакоби, който имаше гърмящ глас, и неговият зет Деларок, червенокос дебелак, който причиняваше много страдания на жена си. Посредниците се представляваха от Натансон, дребен, рус, много деен човек, който имаше голям късмет. А пък Масиас, който се бе примирил със своята участ на несполучлив комисионер, идваше при него вече всеки ден, макар че още не получаваше никакви ордери. Тази тълпа непрекъснато се увеличаваше.

Една сутрин, още в девет часа, Сакар намери чакалнята пълна. Не беше наел още специална прислуга, слабо го подпомагаше камериерът и затова най-често лично той посрещаше хората. Този ден, като отвори вратата и кабинета си, при него поиска да влезе Жантру; но Сакар забеляза Сабатани, когото търсеше от два дни.

— Прощавайте, приятелю — каза той, като спря бившия преподавател, за да приеме най-напред левантинеца.

Винаги любезен, загадъчно усмихнат и гъвкав като пепелянка, Сабатани остави Сакар да говори, който всъщност много ясно му каза като на човек, когото познаваше:

— Скъпи мой, имам нужда от вас… Трябва ни едно подставено лице. Ще ви открия сметка като на купувач на известен брой от нашите акции, които ще платите само на книга… Говоря ви без заобикалки, защото ви смятам за приятел.

Младият човек го изгледа с хубавите си кадифен очи, които нежно блестяха на мургавото му продълговато лице.

— Законът, скъпи шефе, категорично изисква плащането да стане в брой… О, аз не ви казвам това лично заради себе си! Вие се отнасяте към мене като към приятел и аз много се гордея!… Ще направя всичко, което искате!

Тогава Сакар, за да го поласкае, му каза, че Мазо толкова много го уважавал, че вече приемал от него ордери, без да имат покритие. След това той се пошегува с Жермен Кьор, с която го бил срещнал миналата вечер, и направи груб намек за слуха, че бил истинско чудо, изключително надарен мъж, за когото мечтаели измъчваните от любопитство момичета от обществото, на Борсата. А Сабатани не отричаше, смееше се двусмислено на този деликатен въпрос: да, да, тези жени били много смешни, тичали подире му, искали да видят!

— Впрочем — прекъсна го Сакар, — ще ни бъдат необходими подписи за оформяне на някои операции, за паричните преводи например… Ще мога ли да изпратя у вас пакетите с книжа, за да ги подпишете?

— Ама, разбира се, скъпи шефе. Всичко, каквото поискате!

Той дори не повдигна въпроса за възнаграждението, като знаеше, че тия услуги нямат цена; но тъй като Сакар добави, че ще му платят по един франк на подпис, за компенсиране загубата му на време, топ одобрително кимна с глава. После, усмихвайки се, каза:

— Надявам се също, скъпи шефе, че няма да ми отказвате съвети. Вие ще заемете такова положение, ще идвам при вас за сведения.

— Добре — заключи Сакар, който разбра. — Довиждане… Пазете се, не се отдавайте много на женското любопитство.

И като пак се развесели, той го изпрати до вътрешната врата, която му позволяваше да отпраща хората, без да преминават отново през чакалнята.

След това Сакар отиде да отвори другата врата и повика Жантру. Още с първия поглед той разбра, че е закъсал, без средства: ръкавите на редингота му бяха протъркани от масите на кафенетата, където ходеше, докато си търсеше работа. Борсата продължаваше да бъде за него мащеха, той се държеше по младежки, имаше ветрилообразна брада, говореше безсрамно и книжно, пускайки от време на време по някоя цветуща фраза като бивш университетски човек.

— Щях да ви пиша тия дни — каза Сакар. — Правим списък на нашия персонал, в който съм ви сложил между първите, и надявам се, че ще ви назнача в отдела за емисии.

Жантру го прекъсна с жест:

— Вие сте много любезен, благодаря ви… Но аз искам да ви предложа нещо.

Той не обясни веднага намерението си, започна с общи приказки, попита каква ще бъде ролята на вестниците в пропагандирането на Световната банка. Сакар се разпали още при първите думи, заяви, че е за най-широко разгласяване, че ще предостави за целта необходимите пари. Не трябвало да се пренебрегва и най-малкото средство за пропаганда, защото за него неоспорима била истината, че всеки шум е полезен, стига да е шум. Мечта би било да има всички вестници на своя страна, но това би струвало много скъпо.

— Чудесно! Да не би да имате намерение да организирате нашата реклама? Няма да бъде лошо. Ще обсъдим това.

— Да, по-късно, щом като искате… Но какво бихте казали за един ваш вестник, напълно собствен вестник, на който аз да бъда директор? Всяка сутрин ще ви се посвещава по една страница, хвалебствени статии, обикновени бележки, с които да се предизвика интерес към вас, намеци в статии на теми, напълно чужди на финансовите въпроси, изобщо една редовна кампания по повод и без повод, която ще ви възхвалява непрекъснато върху хекатомба на вашите съперници… Харесва ли ви това?

— Ама, разбира се! Само да не искаш баща си и майка си.

— Не, цената ще бъде умерена.

И накрай той назова името на вестника — „Есперанс“, основан преди две години от малка група войнствени католици, обявили жестока война на империята. Всъщност вестникът нямал абсолютно никакъв успех и всеки ден се носел слух, че ще спре да излиза.

Сакар извика с изненада:

— О, тиражът му не достига и две хиляди!

— Наша работа ще бъде да достигнем по-голям тираж.

— А освен това невъзможно е и по друга причина: този вестник хвърля кал върху брат ми, не мога да се скарам с брат си още в началото.

Жантру вдигна леко рамене.

— Не трябва да се караме с никого… И вие като мене знаете, че когато една кредитна банка има вестник, няма значение дали той подкрепя или атакува правителството: ако е официозен, банката е сигурна, че ще участвува във всички синдикати, които образува министърът на финансите, за да осигури успеха на държавните и общинските заеми; ако е опозиционен, същият министър се отнася внимателно към банката, която представлява, има желание да го обезоръжи и да го спечели, което често води до още по-голяма благосклонност… Така че не се безпокойте за цвета на „Есперанс“. Сила е да имаш вестник.

Сакар мълча за миг и разработи цял план с будния си ум, който изведнъж възприемаше чуждата идея, проучваше я, приспособяваше я към нуждите си така, че я правеше напълно своя: той ще купи „Есперанс“, ще притъпи острия му полемичен характер, ще сложи вестника в краката на брат си, който по принуда ще му бъде благодарен за това, обаче ще запази католическия му дух, ще го съхранява като една заплаха, като оръдие, винаги готово да поднови своята страшна кампания в защита на интересите на религията. Така че, ако не бъдат любезни към него, той ще разтърси Рим, ще направи големия удар с Ерусалим. Накрай ще им изиграе хубав номер.

— Ще бъдем ли свободни? — попита той изведнъж.

— Напълно свободни. Измъчиха се доста, вестникът сега е в ръцете на един материално затруднен човек, който ще ни го отстъпи за десетина хиляди франка. Ще можем да правим каквото си искаме.

Сакар размисли още една минута.

— Добре, приемам. Определете среща, доведете ми тук вашия човек… Вие ще бъдете директор и аз ще гледам да съсредоточа в ръцете ви цялата наша пропаганда, която искам да бъде изключителна, огромна, о, по-късно, когато ще имаме с какво да подхранваме сериозно машината.

Сакар бе станал. Жантру също стана, доволен, че е намерил хляб, като скриваше радостта си с подигравателен смях на пропаднал човек, изморен от парижката кал.

„Най-сетне ще се върна в моята среда, в любимата ми литература!“

— Не поемайте задължение към никого — подзе Сакар, като го изпращаше. — Докато аз обмислям, имайте предвид моето протеже Пол Жордан, млад човек със забележителен талант според мене, от когото ще направите прекрасен литературен редактор. Ще му пиша да дойде при вас.

Жантру вече излизаше през вътрешната врата, когато се удиви от благоприятното разположение на тия два изхода.

— Виж ти, много е удобно! — каза той свойски. — Можеш да заблуждаваш хората… Например когато те посещават хубави дамички, като тая, която преди малко поздравих в чакалнята, баронеса Сандорф…

Сакар не знаеше, че тя е дошла тук; с повдигане на рамене той поиска да каже, че му е безразлично, но другият се изкиска, не искаше да повярва на това равнодушие. Двамата си стиснаха силно ръцете.

Останал сам, Сакар инстинктивно се приближи до огледалото, оправи косата си, в която още не се забелязваше нито един бял косъм. Всъщност той не бе излъгал, жените съвсем не го интересуваха, откакто всецяло се бе отдал на работата си; той неволно изпадна в оная вродена галантност у французина, който, когато е насаме с някоя жена, се страхува, че ще го вземат за глупак, ако не я покори. Щом покани баронесата да влезе, той се показа много услужлив.

— Моля ви, госпожо, благоволете да седнете…

Никога не бе я виждал толкова необикновено съблазнителна с нейните червени устни и пламенни очи с тъмни клепачи под гъсти вежди. Какво можеше да иска от него? Той бе изненадан, почти разочарован, когато тя му обясни причината на посещението си.

— Боже мой, господине, прощавайте, че ви безпокоя по въпрос, който не ви интересува; но като хора от едно общество трябва да си правим такива малки услуги… Вие напоследък сте имали един готвач, когото моят мъж пека да наеме. Значи, дойдох просто за сведения.

Той й даде възможност да го разпитва, отговаряше извънредно любезно, без да я изпуска от погледа си, защото бе убеден, че това е само предлог: тя съвсем не се интересуваше от готвача, положително бе дошла за нещо друго. И наистина тя извъртя темата, спомена името на общия им познат маркиз Дьо Боен, който й бил говорил за Световната банка. Сега било толкова трудно човек да вложи парите си, да намери солидни ценни книжа! Накрай той разбра, че тя на драго сърце ще вземе акции с премията от десет на сто, определена за членовете на синдиката; и още по-ясно разбра, че ако й открие сметка, тя няма да плаща.

— Аз си имам лични средства, моят съпруг никога не ми се бърка. Това ми създава големи главоболия, но и малко ме забавлява, признавам… Всички се учудват, дори се възмущават, когато виждат една жена, особено ако е млада, да се занимава с парични сделки… Нали така? Има дни, в които съм затруднена до смърт, защото нямам приятели, които да ме съветват. Преди две седмици, поради това, че не бях осведомена, аз пак загубих значителна сума… О, сега, когато ще •бъдете в толкова благоприятно положение, вие ще знаете и ако бихте били така мил, ако бихте искали…

През светската жена прозираше играчът, алчният, неуморимият играч — тази дъщеря на Ладрикурови, един от прадедите на които бе завоювал Антиохия, тази съпруга на дипломат, на която ниско се кланяше цялата колония от чужденци в Париж, чиято страст я тласкаше да обикаля като съмнителна просителка всички финансови дейци. Устните й кървяха, очите й пламтяха още повече, желанието й напираше, възбуждаше пламенната жена, каквато тя навярно беше. И той има наивността да повярва, че бе дошла да му се предложи само за да участвува в неговата голяма афера и за да може при нужда да получава полезни сведения за Борсата.

— Госпожо — извика той, — не желая нищо повече, освен да сложа в краката ви моя опит.

Приближил до нея стола си, той хвана ръката й. Тя като че ли изведнъж изтрезня. О, не! Тя още не била стигнала дотам, щяло да дойде време да му плати с една нощ съобщението на някоя телеграма. На нея и без това й била много отвратителна връзката с генералния прокурор Делкамбр, този толкова сух и толкова бледожълт човек, когото се принудила да търпи заради прекаленото скъперничество на съпруга си. И нейното сексуално безразличие, потайното отвращение към мъжа, се изрази в смъртно отегчение върху привидно темпераментното й лице, което се разпалваше само от надеждата при игра. Тя стана, тласната от възмущението на своята класа и на възпитанието си, които и този път се намесиха в деловата й работа.

— Така, значи, господине, вие казвате, че сте доволен от този готвач?

Учуден, Сакар също стана. На какво впрочем се е надявала тя? Че ще я включи в списъка и ще я осведомява даром? Несъмнено човек трябва да се пази от жените, те са много недобросъвестни в сделките. И макар че я бе пожелал, той не прояви настойчивост, поклони се с усмивка, която означаваше: „Както ви е удобно, скъпа госпожо, когато ви бъде приятно“, а в същото време каза гласно:

— Много бях доволен, повтарям ви. Само поради вътрешно преустройство реших да се разделя с този готвач.

Баронеса Сандорф се подвоуми за миг не защото се разкая, че се бе възпротивила, но навярно защото чувствуваше колко бе наивно да дойде при един Сакар, преди да се примири с последиците. Гневеше се срещу себе си, защото претендираше, че е сериозна жена. И накрай леко кимна с глава в отговор на учтивия поздрав, с който той я отпращаше; придружаваше я до малката врата, която внезапно се отвори от някой вътрешен човек. Беше Максим, който тази сутрин бе дошъл да закуси с баща си и свойски се вмъкваше през коридора. Той се поклони и се отдръпна, за да направи път на баронесата. После, когато тя си отиде, леко се изкиска.

— Значи, започваш работа? И премии ли получаваш?

Въпреки че беше още много млад, той говореше самоуверено, като човек с опит, който не се изразходва излишно в случайни удоволствия. Баща му разбра неговия тон на иронично превъзходство.

— Не, точно сега съвсем не съм получил нищо, то не поради целомъдрие, защото, малкият ми, аз се гордея, че още се чувствувам двадесетгодишен, докато ти изглеждаш на шестдесет.

Смехът на Максим се засили; това бе някогашният му звънлив момински смях, на който той бе запазил двусмисленото хихикане, въпреки че сега се държеше прилично като подредил се млад човек, който не желае повече да разстройва живота си. Той се преструваше на много снизходителен, когато нищо не го застрашаваше.

— Наистина ти имаш право, щом като не се уморяваш… А пък аз, знаеш ли, вече имам ревматизъм.

И като се настани удобно в един фотьойл, взе вестник и продължи:

— Не се занимавай с мене, продължавай да приемаш хората, ако не ти преча… Дойдох много рано, защото трябваше да мина при моя лекар, а не го намерих.

В този момент камериерът влезе да съобщи, че госпожа графиня Дьо Бовилие иска да бъде приета. Сакар малко се изненада, макар че вече беше срещал в дома за трудово възпитание своята благородна съседка, както я наричаше, и заповяда да я въведат веднага; после върна камериера и му нареди да отпрати всички други хора, защото бил уморен и много гладен.

Като влезе, графинята дори не забеляза Максим, когото скриваше облегалото на големия фотьойл. А Сакар още повече се учуди, като видя, че тя води със себе си своята дъщеря Алис. Това придаваше по-голяма тържественост на посещението: тия две жени бяха много тъжни и бледи, майката — слаба, висока, цялата побеляла и на вид старомодна, дъщерята — вече остаряла, с много дълга, почти уродлива шия. С вълнение той учтиво им подаде столове, за да изяви по-добре уважението си.

— Госпожо, извънредно съм поласкан… Дано имам щастието да ви бъда полезен…

С голяма свенливост, въпреки своята високомерна осанка, графинята най-сетне обясни причината на посещението си:

— Господине, мисълта да ви посетя ме споходи след един разговор с моята приятелка принцеса Д’Орвиедо… Признавам ви, че отначало се двоумях, защото хората на моята възраст не променят лесно идеите си, а освен това винаги съм изпитвала голям страх от сегашните работи, които не мога да разбера… В края на краищата разговарях с дъщеря си и реших, че мой дълг е да преодолея моите скрупули и да се опитам да осигуря щастието на децата си.

И тя продължи, каза как принцесата й била говорила за Световната банка, наистина кредитна банка като другите в очите на невежите, но в очите на посветените съществуването й било оправдано, а целта толкова похвална и благородна, че затваря устата на най-добросъвестните. Тя не произнесе нито името на папата, нито на Ерусалим: това не се казваше, това тихо си шушукаха вярващите, това бе тайната, която ги разпалваше; но от всяка нейна дума, в нейните намеци и недомлъвки прозираха надеждата и вярата, които разпалваха религиозния огън на убеждението й, че новата банка ще успее.

Дори самият Сакар се учуди на нейното сдържано вълнение и на треперещия и глас. За Ерусалим досега бе говорил само при лирически пристъп на нервна възбуда, а се отнасяше всъщност с недоверие към този безумен проект, миришеше му на нещо несериозно, готов бе да го изостави и да му се надсмее, ако другите го посрещнат шеговито. Развълнуваната постъпка на тази свята жена, която водеше дъщеря си, дълбокият начин, по който даваше да се разбере, че тя и близките й, цялата френска аристокрация бяха повярвали и изпаднали във възторг, му правеше силно впечатление, даваше плът на една чиста фантазия, разширяваше до безкрайност неговото поле на действие. Значи, наистина тук имаше някакъв лост, който ще му даде възможност да повдигне света! Способен да се приспособява много бързо, той веднага влезе в играта, заговори й със същата загадъчност за крайното тържество, към което мълчаливо ще се стреми; думите му бяха проникнати от благочестие, наистина беше разчувствуван от вярата, вярата в превъзходството на метода на действие, който му предлагаше критическото положение на папата. За щастие той имаше такава способност да вярва, щом го изискваше интересът на плановете му.

— Най-сетне, господине — продължи графинята, — аз се реших на нещо, от което досега се отвращавах… Да, мисълта да се впрегнат парите в работа, да се вложат под лихва, никога не ми е минавала през главата. Аз знаех, че тези стари разбирания за живота, тия предразсъдъци са малко глупави, но какво да се прави? Човек толкова лесно не се опълчва срещу убежденията, втълпени му още когато е сукал майчино мляко, та и аз си въобразявах, че само земята, само едрата собственост може да храни хората като нас… За нещастие едрата собственост…

Тя леко се изчерви, защото стигна до признаването на това разорение, което така грижливо криеше.

— Едрата собственост вече не съществува… Ние много изстрадахме… Остана ни само една ферма.

За да я избави от смущението, Сакар разпалено започна да преувеличава:

— Но, госпожо, вече никой не живее от земята… Старото земевладелско благосъстояние е отживяла форма на богатство, загубила вече всяко значение. Тя дори бе застой, замразяване на парите, чиято стойност днес ние удесеторяваме, като ги хвърляме в движение било във формата на книжни банкноти, било в ценни книжа от всички видове — търговски и финансови. Само по този начин светът ще бъде обновен, защото без такива пари, без потока от пари, който тече и прониква навред, нищо не е възможно — нито приложението на науката, нито крайният световен мир… О, богатството на земевладелеца отиде по дяволите заедно със старите таратайки. Със земя за един милион умираш, а живееш с четири пъти по-малък капитал, вложен в добри предприятия, които дават петнадесет-двадесет и дори тридесет на сто.

Леко, с безкрайна тъга графинята поклати глава.

— Съвсем не ви разбирам и както ви казах, аз съм си останала от онова време, когато от такива работи се плашехме като лоши и забранени неща… Само че аз не съм сама, трябва най-вече да мисля за дъщеря си. От няколко години успях да сложа настрана, о, една малка сума!…

Тя отново се изчерви.

— Двадесет хиляди франка, който дремят у дома, в едно чекмедже. Може би по-късно съвестта ще ме гризе, че съм ги държала така неизползувани; и понеже вашето дело е добро, както ми довери моята приятелка, понеже вие ще работите за осъществяването на нашите най-пламенни желания, аз рискувам… С една дума, ще ви бъда благодарна, ако можете да ми запазите от акциите на вашата банка за около десет-дванадесет хиляди франка. Исках дъщеря ми да ме придружи, защото не крия от вас, че тези пари са нейни.

Досега Алис не бе отворила уста, седеше с безразличен вид, въпреки интелигентния си поглед. С жест тя нежно възрази:

— О, мамо, мои пари! Нима имам нещо мое, което да не е ваше?

— Ами за сватбата ти, детето ми?

— Но вие много добре знаете, че не искам да се омъжвам!

Тя изрече тия думи много бързо и в слабия й глас прозвуча мъката, която й причиняваше нейната самота. Майка й я накара да млъкне с тъжен поглед; и за миг те се спогледаха, не можейки да скрият една от друга това, което всеки ден ги измъчваше еднакво, това, което бяха принудени да пазят в тайна.

Сакар много се развълнува.

— Госпожо, и да няма акции, аз все пак ще намеря за вас. Да, ако трябва, ще взема от моите… Вашата постъпка ме възхити безкрайно, вие ми оказвате голяма чест с вашето доверие.

И в този миг той наистина вярваше, че ще направи да забогатеят тия нещастнички — сдружаваше се с тях, за да им даде една част от златния дъжд, който щеше да завали над него и около него.

Двете дами бяха станали и си отиваха. Елва на вратата графинята си позволи да направи пряк намек за великото дело, за което не се говореше.

— Получих от моя син Фердинанд, който е в Рим, едно отчайващо писмо за тревогата, причинена там от известието за изтеглянето на нашите войски.

— Търпение — заяви Сакар убедително, — ние сме тук, за да спасим всичко.

С дълбоки поклони той ги изпрати чак до площадката на стълбището, като ги изведе през чакалнята, предполагайки, че е празна. Но като се връщаше, забеляза, че на една пейка седи човек на около петдесет години, висок и слаб, облечен като работник в празничен ден, а до него хубаво осемнадесетгодишно, тънко, слабо момиче.

— Какво? Какво искате?

Момичето стана първо, а мъжът, изплашен от това грубо посрещане, започна със заекване някакво неясно обяснение.

— Бях заповядал да бъдат върнати всички хора! Защо сте тук?… Кажете поне как се казвате?

— Дьожоа, господине, и съм дошъл с моята дъщеря Натали…

Посетителят отново така се обърка, че Сакар, изгубил търпение, едва не го изхвърли навън, докато най-сетне разбра, че той е отдавнашен познат на госпожа Каролин, която именно му била казала да чака.

— Аха, вас ви препоръчва госпожа Каролин! Трябваше да ми кажете веднага… Влезте и побързайте, защото съм много гладен.

В кабинета той остави Дьожоа и Натали да стоят прави и не седна, за да ги отпрати по-скоро. Максим, който бе станал от фотьойла след излизането на графинята, не сметна вече за необходимо да се крие, започна с любопитство да разглежда новодошлите. А Дьожоа надълго заразказва историята си:

— Ето какво, господине… Изкарах военната си служба и после постъпих като разсилен в кантората на съпруга на госпожа Каролин, господин Дюрийо, когато той беше жив и имаше пивоварница. После постъпих при господин Ламбертие, комисионер в халите. После постъпих при господин Блезо, банкера, когото вие добре познавате — той си пръсна черепа преди два месеца, та затова съм без работа… Най-напред трябва да ви кажа, че се бях оженил. Да, бях се оженил за жена си, Жозефин, точно когато бях на работа при господин Дюрийо, а тя беше готвачка у снахата на господаря, у госпожа Левек, която госпожа Каролин добре познава. След това, когато бях при господин Ламбертие, тя не можа да постъпи там, а се нареди при един лекар от Грьонел, господин Реноден. След това тя отиде в магазина „Тримата братя“ на улица „Рамбюто“, където аз нямах късмет да бъда приет на работа…

— Накратко — прекъсна го Сакар, — дошли сте да ши искате работа, нали така?

Но Дьожоа държеше да разкаже за мъката си в живота, как не му провървяло, като се оженил за готвачката, как никога не успял да се настани на същото място, където работела тя. Все едно, че не били венчани, никога си нямали стая за живеене, виждали се по кръчмите, целували се зад кухненските врати. Родила им се дъщеря, Натали, която трябвало да оставят при кърмачката й чак до осемгодишна възраст, до деня, в който на него, бащата, му дотегнало да живее сам, и я прибрал в тясната си стаичка на прислужник. Така той станал истинска майка на малката, възпитавал я, водел я на училище, обграждал я с безкрайни грижи и сърцето му все повече преливало от възторг към нея.

— О, господине, аз смело мога да кажа, че съм напълно доволен от нея. Тя е образована, честна. И, както я виждате, няма по-мило момиче.

Сакар наистина намираше очарователно това бледо цвете на парижката улица, това слабо и мило момиче с големи очи под малките къдрици на светлата му коса. То се оставяше да бъде обожавано от баща си, защото още беше целомъдрено и нямаше никакъв интерес да загуби тази си прелест — жесток и спокоен егоизъм в блясъка на бистрите й очи.

— Така че, господине, ето я вече на години за омъжване, а и точно имаме добър кандидат, сина на нашия съсед, книговезеца. Само че това момче има желание да се подреди и затова иска шест хиляди франка. Това не е много, той може да претендира за момиче, което да има повече. Трябва да ви кажа, че аз загубих жена си преди четири години и че тя ни остави спестяванията си от нейните малки доходи като готвачка, нали така?… Имам четири хиляди франка; но не шест хиляди, а младежът бърза. Натали също.

Момичето, което слушаше усмихнато и гледаше със своя толкова студен и решителен ясен поглед, одобрително рязко кимна с глава.

— Разбира се… Не искам да се залъгвам, трябва да се тури край по един или друг начин.

Сакар отново ги прекъсна. Той беше оценил човека — ограничен, много добър, привикнал с военната дисциплина. Освен това достатъчно бе, че е препоръчан от госпожа Каролин.

— Отлично, драги мой… Ще започна да издавам вестник, ще ви взема за разсилен… Оставете ми адреса си и довиждане.

Обаче Дьожоа съвсем не искаше да си отиде. Той продължи смутен:

— Господинът е много любезен, приемам службата с благодарност, защото ще трябва да работя, след като настаня Натали… Но аз дойдох за друго. Да, от госпожа Каролин и от още други хора узнах, че господинът ще започне големи работи и ще може да дава каквито си иска печалби на своите приятели и познати. Така че, ако господинът пожелае да се погрижи за нас, ако господинът се съгласи да ни даде от своите акции…

Сакар за втори път бе развълнуван, сега още по-развълнуван, отколкото първия път, когато графинята също му повери зестрата на дъщеря си. Този прост човек, този съвсем дребен капиталист от икономии, събирани су по су, не беше ли олицетворение на вярващата, доверчивата тълпа, огромната тълпа, която създава многочислената и солидна клиентела, фанатизираната армия, която въоръжава с непобедима сила всяка кредитна банка? Ако този славен човек бе дотичал така, преди още да е направена каквато и да било разгласа, какво ще стане, когато бъдат отворени касите на гишетата? Разнежен, той се усмихваше на този пръв малък акционер, в чието лице виждаше предзнаменованието на големия успех.

— Дадено, приятелю, ще имате акции.

Лицето на Дьожоа засия, сякаш му бяха съобщили неочаквано благоволение.

— Господинът е много добър… Нали след шест месеца ще мога с моите четири хиляди да спечеля две хиляди и по такъв начин да допълня сумата?… И тъй като господинът се съгласи, предпочитам да уредя работата веднага. Донесъл съм парите.

Той затърси, извади един плик и го подаде на Сакар, който стоеше неподвижен, мълчалив, възхитен и очарован от този последен жест. И страшният корсар, който досега бе ограбвал толкова капитали, избухна в добродушен смях, решил да обогати честно и този вярващ, човек.

— Но, драги мой, тези работи не стават така… Задръжте парите, аз ще ви запиша и вие ще платите, когато му дойде времето, и там, където трябва.

Този път вече той можа да ги отпрати, след като Дьожоа му благодари чрез Натали, чиято усмивка от задоволство озари нейните сурови и невинни хубави очи.

Когато най-сетне останаха сами, Максим се обърна към баща си и каза със своя дързък и подигравателен тон:

— Ето че даваш вече зестра на младите момичета.

— Защо не? — отвърна весело Сакар. — Хубаво е да влагаш пари в щастието на другите.

Той подреди някои книжа, преди да излезе от кабинета си. После изведнъж попита:

— А ти не искаш ли акции?

Максим, който се движеше със ситни крачки, се обърна с подскок и се изправи пред него.

— О, не, разбира се! За глупак ли ме смяташ?

Сакар размаха гневно ръка, намирайки в отговора липса на уважение и здрав разум, готов да му изкрещи, че работата е действително прекрасна, че наистина го намира за много глупав, ако смята баща си за обикновен крадец като другите. Но като го изгледа, изпита състрадание към своя нещастен син, изтощен на двадесет и пет годишна възраст, нареден, истински скъперник, толкова остарял от порочност и толкова загрижен за здравето си, че не си позволяваше вече никакъв разход на пари, нито някаква наслада, без да си направи сметка за ползата, която ще има. И съвсем успокоен и много горд с темпераментното неблагоразумие на своите петдесет години, той започна да се смее и го потупа по рамото.

— Добре, хайде да закусим, бедното ми момче, и си лекувай ревматизма.

На другия ден, 5 октомври, Сакар, придружен от Амлен и Дегремон, отиде при нотариуса Льолорен на улица „Сент Ан“; съставен бе акт, който постановяваше, че под името Световна банка се учредява анонимно акционерно дружество с капитал двадесет и пет милиона, разпределени в петдесет хиляди акции по петстотин франка всяка, от който капитал се изисква само една четвърт. Седалището на дружеството се установява на улица „Сен Лазар“ в дома Д’Орвиедо. Един екземпляр от устава, представен съгласно акта, бе депозиран при нотариуса Льолорен. Този есенен ден бе ясен и слънчев; като излязоха от нотариуса, тримата господа запалиха пури, тръгнаха бавно по булеварда към улица „Шосе д’Антен“, доволни от живота, развеселени като избягали колежани.

Общото учредително събрание се състоя едва през следващата седмица на улица „Бланш“ в един малък танцувален салон, чийто собственик бе фалирал и в който сега един фабрикант се мъчеше да устройва изложби на картини. Учредителите бяха вече пласирали ония записани от тях акции, които не искаха да задържат; така че се явиха сто двадесет и двама акционери, представляващи близо четиридесет хиляди акции, което даваше общо две хиляди гласа — двадесет акции бяха необходими, за да се добие право на участие в събранието и право на гласуване. Но тъй като всеки един от акционерите не можеше да има повече от десет гласа независимо от броя на акциите си, точното число на гласовете възлизаше на шестстотин четиридесет и три.

Сакар непременно държеше Амлен да бъде председател. Самият той доброволно потъна в тълпата. Беше записал за инженера и за себе си по петстотин акции, които щяха да платят фиктивно, само на книга. Всички учредители присъствуваха: Дегремон, Юре, Седий, Колб, маркиз Дьо Боен, всеки със своята група акционери, която бе под негова команда. Тук беше и Сабатани, един от най-големите акционери, както и Жантру, сред група висши чиновници от банката, която вече работеше от два дни. И всички решения, които трябваше да бъдат взети, бяха така добре предварително подготвени и формулирани, че никога дотогава нито едно учредително събрание не е минавало толкова добре и спокойно, така гладко и в пълно разбирателство. С абсолютно мнозинство на гласовете бе призната за достоверна декларацията за пълното покритие на подписката за капитала, както и че е внесено по 125 франка за акция. После тържествено бе обявено учредяването на дружеството. След това се премина към състава на управителния съвет — той трябваше да се състои от двадесет членове, които освен възнаграждението за участие в заседанията, възлизащо общо на 50 хиляди франка годишно, щяха да получават, съгласно един член от устава, 10 на сто от печалбите. Това не беше за изпускане и всеки учредител искаше да участвува в съвета; Дегремон, Юре, Седий, Колб, маркиз Дьо Боен, както и Амлен, когото искаха да направят председател, естествено влязоха първи в листата, следвани от четиринадесет други не така известни имена, подбрани измежду най-послушните и най-представителните акционери. Най-сетне Сакар, който досега беше в сянка, се появи в момента, когато трябваше да се избере директор. Амлен го предложи. Името му се посрещна с одобрителен шепот и той също бе избран единодушно. Оставаше само да се изберат двамата комисари контрольори, чиято длъжност бе да правят отчет пред общото събрание за годишния баланс и да контролират по този начин сметките, представени от управлението — една колкото деликатна, толкова и излишна длъжност, за която Сакар бе посочил някой си господин Русо и някой си господин Лавиниер; господин Русо бе напълно зависим, верен на господин Лавиниер, който беше едър, рус, много възпитан човек, съгласяващ се с всичко, обзет от силното желание да влезе в управителния съвет по-късно, когато бъдат доволни от неговите услуги. След избора на Русо и Лавиниер следваше да се закрие събранието, но председателят сметна за необходимо да съобщи за премията от 10 на сто, дадена на учредителите, или общо 400 хиляди франка, които събранието по негово предложение прие да се минат като разход за първото мероприятие. Това било дребна сума, за която не си струвало да се говори, и след като тълпата от дребни акционери си отиде, трополейки като стадо, тежките учредители си тръгнаха последни и усмихнати се спряха на тротоара, за да си стиснат отново ръцете.

Още на другия ден съветът се събра в дома Д’Орвиедо, в бившия салон на Сакар, превърнат в заседателна зала. В средата бе поставена голяма маса с покривка от зелено кадифе, обкръжена от двадесет фотьойла, покрити със същия плат; нямаше други мебели освен два библиотечни шкафа, чиито прозорци отвътре имаха малки копринени перденца, също така зелени. Тъмночервените тапети помрачаваха залата, чиито три прозореца гледаха към градината на дома Бовилие. Оттам нахлуваше дрезгава светлина като тая в спокойната атмосфера на стар манастир, задрямал под зелената сянка на своите дървета. Всичко беше строго и благородно, благоприлично като в древността.

Управителният съвет се събираше, за да избере бюро; когато удари четири часът, всички бяха налице. Маркиз Дьо Боен със своя висок ръст и малката си мъртвешки бледа и аристократическа глава беше наистина представител на стара Франция, докато любезният Дегремон представляваше процъфтяващите съвременни богаташи. Седий, не толкова неспокоен както обикновено, разговаряше с Колб за някакво непредвидено раздвижване, станало на пазара във Виена; около тях другите двама администратори и останалите, дошли тук само за да създадат мнозинство и за да си осигурят своя дял от плячката, слушаха, мъчеха се да узнаят някакво сведение или пък разговаряха за своите лични грижи. Както винаги Юре пристигна със закъснение, задъхан, измъкнал се в последната минута от една комисия в Камарата. Той се извини и седна в един от фотьойлите около масата.

Най-възрастният, маркиз Дьо Боен, бе седнал на председателския фотьойл, един по-висок и с повече позлата от другите. Сакар, като директор, се настани срещу него. Веднага, щом като маркизът обяви, че ще пристъпят към избор на председател, Амлен стана, за да си направи отвод: той бе узнал, че повечето от тия господа смятат да изберат него за председател; обаче отбеляза, че още утре трябва да замине за Ориента, че освен това нямал абсолютно никакъв опит от счетоводство, от банкови дела и от борсови операции, и изобщо този пост имал такава отговорност, каквато не можел да поеме. Сакар го слушаше много изненадан, защото дори снощи се бяха разбрали по този въпрос; той долови влиянието на госпожа Каролин — знаеше, че сутринта братът и сестрата дълго бяха разговаряли. Понеже не искаше друг председател освен Амлен, страхувайки се от някой независим човек, който може би ще му пречи, той си позволи да възрази, като обясни, че длъжността председател е повече почетна, че било достатъчно само да присъствува на общите събрания, за де подкрепя предложенията на съвета и да произнася подходящи речи. Впрочем щели да изберат и подпредседател, който да подписва. А пък останалата работа, чисто техническата — счетоводните и борсовите операции, хилядите вътрешни подробности на една голяма кредитна банка, — нали ще върши той, Сакар, директорът, избран именно за това? Според устава той трябвало да ръководи работите на отделите, да наблюдава приходите и разходите, да направлява текущите дела, да подготвя заседанията на управителния съвет, с една дума да бъде изпълнителната власт на дружеството. Тия доводи изглеждаха убедителни, но Амлен продължи още дълго време да упорствува и трябваше Дегремон и Юре да подкрепят най-решително неговата кандидатура. Маркиз Дьо Боен величествено се въздържаше. Най-сетне инженерът склони, бе избран за председател, а за подпредседател — един неизвестен агроном, бивш държавен съветник, виконт Дьо Робен Шаго, спокоен и скъперник, прекрасна машинка за подписване. За секретар бе избран не човек от съвета, а от персонала на банката, шефът на отдела за емисиите. И тъй като в голямата тържествена зала нахлуваше нощ, зеленикав здрач от безкрайна тъга, счетоха, че са свършили хубава и достатъчна работа, и се разотидоха, след като решиха да има по две заседания месечно — малкият съвет на петнадесети, а големият съвет на тридесети.

Сакар и Амлен се качиха заедно в залата с чертежите, където ги чакаше госпожа Каролин. По смутения вид на брат си тя веднага разбра, че е отстъпил още веднъж от слабост; и за миг много се разсърди.

— Но вижте какво, бъдете благоразумна! — извика Сакар. — Помислете си само, че председателят получава тридесет хиляди франка, сума, която ще бъде удвоена, когато нашите работи се разширят. Вие не сте толкова богати, за да отхвърляте този доход… И от какво се страхувате, кажете?

— Ами от всичко се страхувам — отвърна госпожа Каролин. — Моят брат няма да бъде тук, самата аз нищо не разбирам от пари… Ето на, тия 500 акции, които сте записали за него, без да ги заплати веднага! Нали е нередно, няма ли да бъде негова вината, ако работата се завърти лошо?

Той започна да се смее.

— Смешна история! Петстотин акции, първата вноска от шестдесет и две хиляди и петстотин франка! Ако от първата печалба след по-малко от шест месеца той няма да може да внесе тези пари, по-добре ще бъде да отидем да се хвърлим веднага в Сена, вместо да си създаваме грижи с това предприятие… Не, вие можете да бъдете спокойна, спекулацията изяжда само несръчните.

Лицето й продължаваше да бъде строго в сгъстяващия се здрач на стаята. Но внесоха две лампи и по стените изпъкнаха големите чертежи и ярките акварели, които често я караха да мечтае за тамошните страни. Равнината все още беше гола, планините закриваха хоризонта, тя си представяше мизерията на този заспал върху своите съкровища стар свят, който науката щеше да измъкне от калта и невежеството. Колко величави, хубави и добри дела предстояха да се извършат! Постепенно пред нея изникваха нови поколения, едно цяло човечество, много силно и много щастливо израстващо от древната земя, разорана отново от прогреса.

— Спекулацията, спекулацията! — повтори тя машинално, измъчвана от съмнения. — Ах, душата ми не е спокойна!

Сакар, който добре познаваше нейните всекидневни мисли, прочете по лицето й надежда в бъдещето.

— Да, спекулацията. Защо тази дума ви кара да изпитвате страх?… Ами спекулацията е самата стръв на живота, вечното желание, което кара хората да се борят и да живеят… Ако се осмеля да направя едно сравнение, аз бих ви убедил…

Той отново започна да се смее, поколебал се от стеснение. После все пак се осмели, защото обикновено беше груб с жените.

— Вижте какво, можете ли да си представите, че без… как да го кажа? — че без сладострастие ще се раждат много деца?… От сто възможни деца се ражда едва едно. Увлечението води до резултати, нали така?

— Разбира се — отвърна тя смутено.

— Е добре, без спекулация няма да има сделки, скъпа приятелко… Защо, дявол да го вземе, вие искате да извадя парите си, да рискувам състоянието си, ако не ми обещаете едно необикновено удоволствие, едно неочаквано щастие, което да ме възнесе де небето?… С мижавото законно възнаграждение на труда, при разумното равновесие на всекидневните задължения, животът се превръща в извънредно скучна пустиня, в блато, в което спят и загниват всички сили; обаче ако изведнъж запалите една мечта на хоризонта, ако обещаете, че срещу едно су ще се спечелят сто, ако предложите на всички тия заспали да тръгнат на лов за невъзможното, ще завладеете милиони за два часа сред най-смелите хора; и така започва надбягването, силите са удесеторени и блъсканицата е такава, че като се потят изключително за свое удоволствие, хората понякога успяват и да направят деца, искам да кажа, велики и красиви, живи неща… Ах, за бога, наистина има излишни мръсотии, но сигурно е, че светът не би съществувал без тях.

Госпожа Каролин реши също да се смее — тя съвсем не беше лицемерна.

— Значи — каза тя, — вашето заключение е, че трябва да се примирим, щом това е нещо съвсем естествено… Вие имате право, животът не е много чист.

И тя почувствува истински прилив на мъжество при мисълта, че всяка крачка напред е направена в кръв и кал. Необходима с воля. Очите й не се откъсваха от чертежите и картините по стените, изникваше бъдещето — пристанища, канали, пътища, железопътни линии, полета с огромни ферми, обзаведени като заводи, нови, чисти, културни градове, в които хората живеят до дълбока и мъдра старост.

— Хайде — продължи тя весело, — трябва да отстъпя, както винаги… Нека се постараем да направим малко добро, за да ни простят.

Брат й, който стоеше мълчаливо, се приближи до нея и я целуна. Тя му се закани с пръст.

— О, ти умееш да бъдеш гальовен. Зная те аз тебе… Утре, когато няма да бъдеш между нас, съвсем не ще искаш да знаеш какво става тук; а и там, още щом потънеш в задълженията си, всичко ще ти се вижда хубаво, ще мечтаеш за бляскави успехи, докато работата може би ще се проваля.

— Но — извика шеговито Сакар — нали вече се разбрахме, че той ви оставя при мене като стражар, за да ме арестувате, ако не се държа добре.

И тримата се разсмяха.

— И вие трябва да знаете, че добре ще ви пазя… Спомнете си какво сте обещали първо на нас, после и на много други, например на моя славен Дьожоа, когото сериозно ви препоръчах… О, и на нашите съседки също, бедните дами Бовилие, които днес видях да надзирават как готвачката им пере някакви дрипи, навярно за да намалят сметката на перачката.

Тримата разговаряха много приятелски още известно време и окончателно уточниха заминаването на Амлен.

Когато Сакар слезе в кабинета си, камериерът му каза, че една жена упорито го чака, макар да й съобщил, че има съвет и господинът няма възможност да я приеме. Отначало, тъй като беше изморен, той се нервира, заповяда да я отпратят; после мисълта, че това се дължи на успеха, и страхът да не промени доброто разположение на съдбата, ако затвори вратата си, го накараха да вземе друго решение. Напливът на посетители се увеличаваше всеки ден и тази тълпа го опияняваше.

Само една лампа осветяваше кабинета, той не виждаше добре посетителката.

— Изпраща ме господин Буш, господине…

Разгневен, той остана прав и дори не предложи и на нея да седне. По пискливия глас на тази дебела жена той позна госпожа Мешен. Хубава акционерна, тази закупчица на акции на килограм!

Тя спокойно обясни, че Буш я изпратил да се осведоми за емисията на акциите от Световната банка. Дали са останали още свободни акции? Може ли да се надява да получи от тях с премията, както на учредителите? Но положително това беше само повод, начин да влезе, за да види къщата, да проучи какво се върши там, да опипа и самия него; затова нейните малки очи, наподобяващи дупки, пробити със свредел в тлъстото й лице, шареха навред и непрекъснато се мъчеха да проникнат чак в душата му. Буш, който дълго време бе чакал търпеливо, обмисляйки прословутото дело за изоставеното дете, най-сетне се бе решил да действува и затова я изпращаше да разузнае.

— Нищо вече не остана — отвърна грубо Сакар.

Тя почувствува, че няма да научи нищо повече, че ще бъде непредпазливо да прави други опити. И затова този път, без да чака той да я изхвърли навън, тя направи крачка към вратата.

— Защо не ми поискате акции за себе си? — попита той с оскърбителен тон.

Със съскащия си, писклив глас тя отвърна подигравателно:

— О, за мене… Те не са за моята специалност… Аз ще чакам.

И в тази минута той изтръпна, като забеляза голямата, изтъркана кожена чанта, с която тя не се разделяше. В този ден, когато всичко бе вървяло благополучно, когато беше толкова щастлив, като гледаше как най-сетне се ражда толкова желаната от него кредитна банка, да не би тази дърта обесница да е злата вещица, която предсказва съдбата на принцесите още в бебешките люлки? Той чувствуваше, че тази чанта е пълна с обезценени книжа, с акции без стойност, която тя бе дошла да размахва из залите на неговата новородена банка; струваше му се, че тя го заплашва, че ще чака толкова дълго, колкото е необходимо, докато дойде ред да погребе в чантата си и неговите акции, когато банката фалира. Думите й прозвучаха като грак на гарван, който тръгва заедно с армията в поход, следва я до вечерта на сражението, лети и се спуска, знаейки, че тогава ще има трупове за ядене.

— Довиждане, господине — каза много любезно Мешен, като си тръгна задъхана.

Загрузка...