Пеещата галерия

Глава втора

Къщата на Спрингал беше много хубава и доста приличаше на тази на съдия Фортескю, но днес от прозорците на горния й етаж висяха огромни траурни знамена от най-скъп лен, а голямата табела с герба на златаря над входната врата беше покрита с черно платно. Възрастният слуга, който се появи на прага, беше облечен в черно като самата смърт, лицето му беше мокро от сълзи, а очите му — зачервени от плач.

— Сър Джон Кранстън, градският коронер, и брат Ателстан — тихо обяви монахът.

Слугата кимна и поведе двамата посетители по някакъв тъмен коридор, след което ги покани в грамадния салон. Докато пристъпваха по пода, покрит с черно-бели плочи, разположени шахматно, на Ателстан му се стори, че навлиза в долината на сенките. Гоблените и картините по стените бяха скрити под черни платна, а във въздуха се усещаше някаква тежест, която обаче не се дължеше на горещия и задушен ден, ами на нещо друго, което караше косите на монаха да настръхват. Въпреки всичко Кранстън продължи тромаво към групичката, която се беше събрала край масата върху подиума в дъното на салона. На светлината на свещите грамадната сребърна солница10 в средата на масата примигваше като маяк. През малкия еркерен прозорец над подиума влизаше малко естествена светлина, но въпреки това Ателстан не можеше да различи чертите на присъстващите. Всички те бяха обвити в сенки и тихичко си приказваха. После обаче разговорите секнаха и насядалите край масата се взряха в грамадното туловище на сър Джон, който се запрепъва към тях.

— Мога ли да ви помогна?

Коронерът спря и се обърна по посока на гласа, при което едва не се сблъска с Ателстан, който стори същото. Някаква млада жена стана от седалката в прозоречната ниша и се приближи към тях.

— Коя сте вие? — попита Ателстан.

— Съпругата на сър Томас Спрингал — отвърна хладно тя, излизайки на светло.

„Каква красавица!“ — помисли си Ателстан. Очите на жената бяха оградени от черни мигли, лицето й приличаше на лицата на ангелите, изрисувани по прозорците на манастирската църква, тялото й беше стройно и идеално оформено, а кожата й блестеше като злато. Жената имаше тъмночервена коса и устни, които не отстъпваха по яркост и свежест на която и да е пролетна роза.

— Тоест вдовицата на сър Томас Спрингал — вметна Кранстън тактично.

— Точно така — сопна се жената. — А кои сте вие, господа?

Кранстън погледна към групичката, която все още седеше мълчаливо около масата върху подиума, и с пиянски жест свали шапката си.

— Сър Джон Кранстън, кралски коронер. А това — той махна през рамо — е верният ми Мефистофел, брат Ателстан.

Жената доби объркано изражение.

— Секретарят ми — изфъфли Кранстън.

— Мадам — намеси се Ателстан, — надявам се Господ да дари душата на съпруга ви с вечен покой, но той е мъртъв. Сър Джон и аз пък получихме заповед да прегледаме тялото му и да открием истинската причина за смъртта му. Искрено съжаляваме, че ви притесняваме в този тежък за вас момент.

Жената се приближи и Ателстан забеляза, че лицето й е изключително бледо, очите й са зачервени от плач, а маншетите на черната й дантелена рокля са подгизнали от бърсаните с тях сълзи.

Вдовицата направи знак на двамата посетители да се качат на подиума, при което седящите около масата се изправиха. Всички те бяха облечени в черно и сякаш се криеха зад някакъв тлъст мъж с широки рамене, оплешивяваща глава, месест нос, студени очи и жестока уста.

— Кои сте вие, господа? — озъби се той. — Аз съм сър Ричард Спрингал, брат и изпълнител на завещанието на покойния сър Томас!

Кранстън и Ателстан се представиха.

— И защо сте тук?

— Върховният съдия ни помоли да дойдем.

Кранстън подаде разрешителното си на мъжа. Сър Ричард развърза червената копринена панделка и разви пергаментовия свитък.

— Заповядайте тогава — махна той към масата, след като хвърли един бегъл поглед на съдържанието на документа. — Имаме малко работа. Смъртта на сър Томас е голям удар за нас.

Ателстан си помисли, че сър Ричард прилича повече на нетърпелив търговец, отколкото на скърбящ брат, но въпреки това двамата с коронера заеха местата си и изслушаха представянето на останалите присъстващи. В далечния край на масата седеше отец Криспин, капеланът на семейство Спрингал. Той беше млад мъж със слабо, гладко избръснато лице, тъмни очи и дълга къдрава коса. Черното му расо беше от скъп плат, а яката му беше пристегната със златна закопчалка и сребърни върви. От другата страна седеше Едмънд Бъкингам, секретарят на сър Томас, който изглеждаше горе-долу на същата възраст като отец Криспин, но беше по-мургав и се отличаваше с бледо лице, сурови очи и тънки устни. По всичко личеше, че Бъкингам е роден за секретар и че повече му приляга да брои стока, да оправя сметки и да води архив, отколкото да участва в разни безсмислени разговори. В момента той шумно барабанеше по масата, изразявайки раздразнението си от присъствието на двамата — според него — натрапници. Останалите двама членове на групата — Алингам и Веши — бяха типични търговци и носеха златоткани одежди, златни верижки и сребърни пръстени. Стивън Алингам беше висок като върлина мъж с мрачно, белязано от шарка лице и мазна червена коса. Предните му зъби стърчаха, придавайки му вид на стреснат заек, а пръстите на ръцете му, под чиито нокти се беше събрала страшно много мръсотия, току политаха към устата му, сякаш притежателят им се опитваше да си спомни нещо. Тиоболд Веши пък беше нисък и дебел човечец с бяло и пухкаво като тесто лице, върху което се мъдреха малки, подобни на черни копчета очички, леко гърбав нос и нацупени устни.

След като всички се запознаха, сър Ричард поръча на слугите да донесат херес.

„О, не! — помоли се мислено Ателстан. — Не и още пиене!“

Сър Джон обаче, който вече едва държеше очите си отворени, засия от радост. Когато подносът с чаши беше внесен, той пресуши своята на един дъх, а после алчно се взря в тази на Ателстан. Монахът въздъхна и кимна. И така, без да обръща внимание на удивлението на останалите присъстващи, коронерът се ухили и изгълта и хереса на секретаря си. Ателстан извади служебните си принадлежности от кожената торба, изглади парчетата пергамент и постави перата и сребърната мастилница върху дъската си за писане. Ободреният след двете питиета сър Джон плесна с ръце и се наклони напред, взирайки се в седящия начело на масата сър Ричард. В следващия момент лакътят на коронера се подхлъзна и той залитна. Ателстан чу хихикането на Бъкингам и зърна безмълвната подигравка в красивите очи на лейди Изабела.

— Е, сър Ричард — изрева Кранстън, — разкажете ми своята версия за убийството на брат ви.

— Снощи сър Томас даде малко тържество — започна сър Ричард, — на което присъствахме всички, които виждате тук, плюс сър Джон Фортескю. Съдията си тръгна малко преди полунощ — сър Ричард облиза устни и Ателстан се зачуди защо ли Фортескю ги беше излъгал за часа, в който си беше отишъл.

— Накрая брат ми ни пожела лека нощ — продължи сър Ричард — и се качи в стаята си.

— Лейди Изабела — прекъсна го Кранстън, — вие спите в отделна спалня, нали така?

— Да — вдовицата хладно се взря в коронера. — Съпругът ми предпочиташе така.

— Разбира се — ухили се Кранстън. — Сър Ричард, моля ви, продължете.

— След известно време отидох при брат си, за да му пожелая лека нощ. Той вече се беше приготвил за лягане, а на масичката до леглото му имаше чаша с вино. Пожела ми приятни сънища. Когато излязох от стаята, го чух да заключва и да залоства вратата след мен.

Ателстан остави перото си.

— Защо му е било да го прави? — попита той.

Сър Ричард поклати глава.

— Не знам, винаги постъпваше така. Не обичаше да го безпокоят.

— Какво стана после?

— На следващата сутрин — продължи отец Кристин, навеждайки се напред — отидох да събудя господаря…

— Не! — прекъсна го лейди Изабела. — Вечерта аз изпратих при сър Томас прислужничката си Алис. Няколко минути след като той се беше оттеглил, тя почукала на вратата му и го попитала дали има нужда нещо — вдовицата поглади масата с дългите си, бели пръсти. — Съпругът ми й извикал, че всичко е наред.

Ателстан хвърли един кос поглед към Кранстън, видя, че заслонените му от тежки клепачи очи се затварят, и го изрита под масата.

— Да, разбира се — изправи се коронерът, оригвайки се тихичко. — Та какво казвахте, отец Кристин?

— Някъде около утренята… Да, тогава трябва да е било, защото камбаните на „Сейнт Мери льо Боу“ биеха… Та значи, някъде около утренята се качих до стаята на сър Томас, тъй като той беше поръчал да бъде събуден рано, и потропах по вратата му. Отговор обаче не последва. И така, аз извиках сър Ричард, който също се опита да събуди господаря, но… — младият капелан замълча и гласът му заглъхна.

— И после?

— После разбихме вратата — отвърна сър Ричард — и открихме брат ми проснат върху леглото. Отначало помислихме, че е получил удар, и изпратихме един слуга да повика семейния ни лекар Питър дьо Троа. Той прегледа мъртвия и забеляза, че устните му са почернели. После подуши чашата и обяви, че в нея е имало отрова, вероятно комбинация от беладона и червен арсеник, достатъчна да убие всички в къщата!

— Кой е оставил чашата до леглото? — попита Ателстан, смушквайки задрямалия Кранстън.

— Съпругът ми обичаше да си пийва по чашка хубаво бордо преди лягане и Брамптън винаги му носеше.

— Този Брамптън явно е бил много добър човек — премлясна с устни коронерът.

— Той отрови съпруга ми, сър Джон! — възкликна лейди Изабела.

— Защо мислите така?

— Защото той е занесъл отровеното вино в стаята му!

— Откъде знаете?

— Винаги го правеше!

— А защо според вас се е обесил Брамптън?

— Откъде да знам, за Бога! — извика вдовицата. — Предполагам, че от чувство за вина.

— Сър Джон… — отец Криспин вдигна ръка, за да предотврати избухването на сър Ричард в защита на лейди Изабела; търговецът така беше почервенял, че изглеждаше сякаш всеки момент ще получи удар. — Лейди Изабела не е на себе си от скръб — продължи капеланът, — но всички сме сигурни, че Брамптън е занесъл отровеното вино в стаята на сър Томас.

— Този Брамптън присъства ли на тържеството миналата вечер? — попита Ателстан.

— Не — поклати глава сър Ричард. — По-рано през деня двамата с брат ми се скараха жестоко.

— За какво?

Сър Ричард нервно се озърна по посока на Веши и Алингам.

— Сър Томас обвини иконома, че се е ровил из документите му, тъй като открил един от сандъците в стаята си разбит. До сандъка пък се търкаляло едно от сребърните копчета на Брамптън. Икономът, разбира се, отрече да има нещо общо с това и кавгата между двамата продължи през по-голямата част от деня.

— Значи Брамптън се е разсърдил и не е дошъл на тържеството, но преди да си легне, все пак е занесъл на господаря си обичайната чаша с вино, така ли?

— Така изглежда.

Кранстън вече съвсем се беше успал и главата му клюмаше на една страна, а от устата му се носеше тихо пиянско похъркване. Ателстан се престори, че не забелязва развеселените погледи на присъстващите, избута дъската си за писане встрани и се опита да запази присъствие на духа.

— Има нещо, което не мога да си обясня — рече той. — Значи казвате, че Брамптън се е скарал с господаря си, понеже сър Томас го обвинил, че се е ровил из личните му документи, така ли?

— Да — кимна сър Ричард, внимателно наблюдавайки монаха.

— И че после Брамптън се е разсърдил и се е затворил в стаята си, но вечерта все пак е занесъл на сър Томас обичайната чаша вино? Тоест проявил е великодушие?

— Не и ако виното е било отровено! — обади се хрипкаво Алингам.

Ателстан се почувства унизен. Присъстващите явно бяха решили, че Кранстън е пияница, а самият той — невеж монах, и вече открито му се подиграваха.

— Кои от вас присъстваха — попита той, — когато тялото на сър Томас беше намерено?

— Аз бях там — отвърна сър Ричард. — Разбира се, отец Криспин също. По някое време се качи и мастър Бъкингам.

— И аз — изграчи Алингам.

— Да, вярно — добави сър Ричард.

— И после изпратихте някого да повика лекаря, така ли?

— Да, нали вече ви казах.

— А после какво се случи?

— Аз се погрижих за тялото — обади се отец Криспин. — Измих го и прочетох молитвите. Както може би ще си спомните, братко — капеланът се усмихна, — някои теолози, доминиканци, твърдят, че душата не напуска тялото веднага след смъртта. Затова се помолих на Бог да се смили над душата на сър Томас.

— А нуждаеше ли се сър Томас от Божията милост?

— Сър Томас беше добър човек — отвърна рязко отец Криспин. — Правеше дарения на Църквата, раздаваше пари и храна на бедните, грижеше се за вдовици и сираци…

— В такъв случай съм сигурен, че добрият Господ ще се смили над душата му — промърмори Ателстан. — А сега искам да си поговорим за Брамптън. Та казвате, че сте тръгнали да го търсите, така ли?

— Да — отвърна сър Ричард припряно, — но тъй като подозирахме, че може да има нещо общо със смъртта на сър Томас, първо претърсихме стаята му. В един сандък, под купчина дрехи, открихме стъкленица със запушалка. Един слуга я занесе на Питър дьо Троа и той установи, че сместа вътре е същата като онази, намерена във винената чаша на брат ми. Чак тогава тръгнахме да търсим Брамптън.

— Аз открих трупа — намеси се Веши. — Забелязах, че вратата към тавана е открехната, и се качих да проверя какво става — той преглътна. — Намерих Брамптън обесен — търговецът потръпна. — Беше ужасно. Стаичката беше празна и вътре беше студено. Въздухът вонеше отвратително. Брамптън висеше от таванските греди като кукла с пречупен врат, почерняло лице и подаващ се от устата език — Веши отпи голяма глътка от виното си. — Прерязах въжето и разхлабих примката, но вече беше късно — трупът беше изстинал — той хвърли умолителен поглед към сър Ричард. — Тялото все още е на тавана. Трябва да се махне оттам!

— Кажете ми — обади се Ателстан, — всички ли живеете тук?

— Да — отвърна сър Ричард. — Мастър Алингам е ерген. Мастър Веши пък е вдовец — той се усмихна, — макар че все още цени женската красота. Къщата е голяма — четири етажа, издигащи се под формата на квадрат около просторен вътрешен двор — и сър Томас не виждаше причина да не я дели с деловите си партньори. Цените на недвижимите имоти се повишиха, а и с тези данъци…

Ателстан кимна с разбиране, опитвайки се да прикрие отчаянието си. Привидно в този случай нямаше нищо странно. Някакъв иконом беше убил господаря си и после се беше обесил. Монахът обаче имаше чувството, че това не е всичко. Тези хора бяха надути, високомерни и самоуверени. Те се разхождаха по улиците наперени като петли, сигурни в богатството си, властта си и приятелите си в съда или в Хазната.

— Как се отнасяше сър Томас към Брамптън? — попита Ателстан. — Добър господар ли беше?

— Едва ли ще срещнете по-великодушен човек от него — отвърна Алингам. — Сър Томас проявяваше невероятна щедрост към бедняците от енорията „Сейнт Бартоломю“, към гилдията, а също и — завърши той презрително — към монасите като вас!

— Но защо тогава се е скарал така жестоко с Брамптън? Правил ли го е и преди?

Алингам се почувства хванат натясно и за момент остана безмълвен.

— Не — промърмори той най-накрая. — Не го е правил. Понякога възникваха някои разногласия, но нищо сериозно.

— Лейди Изабела — обърна се към вдовицата Ателстан, — напоследък съпругът ви изглеждаше ли ви обезпокоен от нещо?

Сър Ричард потупа вдовицата по китката, давайки й знак, че той ще отговори вместо нея.

— Сър Томас се тревожеше за войната, както и от зачестилите напоследък случаи на пиратство из Тясното море, които му струваха два кораба. Освен това негодуваше срещу нарастващата нужда на стария крал от пари.

— Брамптън беше ли добър иконом?

— О, да — отвърна лейди Изабела, без да се замисля.

— А що за човек беше?

Вдовицата направи гримаса.

— Ненатрапчив, благовъзпитан, предан — изражението на лейди Изабела омекна. — След скандала със съпруга ми обаче беше изпаднал в състояние, в каквото не го бях виждала дотогава. Толкова беше бесен, че място не можеше да си намери.

— Сър Томас спомена ли пред вас нещо за кавгата си с Брамптън?

— Каза ми, че ще се занимае с въпроса по-късно. Беше по-скоро изненадан, отколкото ядосан от поведението на Брамптън. Каза, че изобщо не му е присъщо — за миг вдовицата замълча, след което продължи: — По време на тържеството снощи съпругът ми отвори едно буре от най-доброто си бордо и аз изпратих на Брамптън една чаша в знак на помирение.

— И сте сигурна, че сър Томас е имал високо мнение за Брамптън, така ли?

— Убедена съм — лейди Изабела поклати глава и се взря в масата пред себе си.

— Хубаво. А сега ще ви помоля да си поговорим за тържеството предишната вечер…

В този момент Кранстън тихичко пръдна, но въпреки това звукът отекна в салона като камбанен звън. Лейди Изабела извърна поглед погнусено, сър Ричард гневно се взря в коронера, а Бъкингам се разкикоти. Ателстан се изчерви от неудобство.

— Какъв беше поводът да се съберете?

— Коронацията на младия крал — отвърна сър Ричард. — Всяка гилдия подготвя свое шествие по случая, така че трябваше да обсъдим плановете на златарите.

— За какво тогава ви беше съдия Фортескю?

— Не знаем — изписка Алингам. — Сър Томас просто ни осведоми, че е поканил и него. Двамата често си имаха вземане-даване — той се ухили. — Фортескю, подобно на много други високопоставени люде, дължеше на сър Томас пари.

— Но защо ни задавате всички тези въпроси? — попита тихо сър Ричард. — Случаят е ясен дори за едно дете! — той погледна презрително към сър Джон. — Брат ми беше убит от иконома си Брамптън. Каква полза има да повтаряме всичко отначало и само да задълбочаваме болката от загубата му? Ние сме заети хора, брат Ателстан. Не можем да си позволим да губим повече време със спящия ви приятел. Студеното тяло на брат ми лежи на горния етаж. Предстои ни да организираме погребението му, да се свържем с деловите му партньори… Въобще доста работа ни чака.

— Странно! — Кранстън се размърда и отвори очи. — Много, много странно!

Ателстан огледа присъстващите и се ухили. Едно от нещата, които монахът не можеше да разбере, но които много му харесваха у сър Джон, беше, че по някакъв необясним начин дебелият коронер успяваше хем да дреме, хем да следи разговорите, които се водеха около него.

— Кое е толкова странно? — сопна се лейди Изабела, която вече не можеше да сдържа неприязънта си към коронера.

— Ей сегичка ще ви обясня, милейди — облиза устни Кранстън. — Значи Брамптън е бил предан и покорен слуга на сър Томас. Защо тогава му е било да се рови сред книжата му? Какво е криел съпругът ви?

Ако можеше, вдовицата с радост би изпепелила сър Джон с поглед.

— Да кажем, че Брамптън наистина е предал доверието на сър Томас — продължи Кранстън, дишайки тежко — и че после между двамата се е разразила кавга. При всички положения това не би могло да стане повод за убийство и самоубийство, нали така? Самата вие казахте, че Брамптън не е бил избухлив и импулсивен човек, тоест от него не би могло да се очаква да извърши подобно ужасно деяние, а после, подтикван от чувство за вина, да отнеме и собствения си живот.

— Но какво друго може да се е случило? — попита хладно сър Ричард.

— Ами не е ли възможно Брамптън да е искал да се помири със сър Томас и затова да му е занесъл чашата с вино? — попита Крансгън и без да обръща внимание на усмивката на лицето на Веши, продължи. — После може просто да я е оставил на масичката до леглото му и да си е тръгнал…

— И? — попита лейди Изабела.

— Докато е траело пиршеството, някой друг може да се е изкачил по стълбите и да е отровил виното. Или пък — коронерът потри дебелите си длани — откъде знаем дали след като се е оттеглил, сър Томас не е имал посетител? Някой може да се е промъкнал до горния етаж, да е прекосил галерията и да се е вмъкнал в стаята на сър Томас. После може да го е увлякъл в разговор и междувременно тайно да е изсипал отровата в чашата му — Кранстън вдигна ръка, за да заглуши надигналия се шепот. — Просто теоретизирам, или както казват теолозите — размишлявам върху природата на нещата.

— В такъв случай, сър, явно сте голям глупак!

Кранстън, Ателстан и изобщо всички присъстващи удивено се обърнаха по посока на гласа. На прага на салона стоеше някаква сърдита старица, облечена в черно от глава до пети. Тя пристъпи напред, потрепвайки по пода с бастуна си със сребърна дръжка.

— Невероятен глупак!

Кранстън се изправи.

— Аз може и да съм глупак, мадам, но вие коя сте?

Сър Ричард побърза да излезе напред.

— Майко, позволи ми да ти представя сър Джон Кранстън, градския коронер.

Старицата обърна тъмните си очи към сър Джон и гневно го изгледа.

— Чувала съм за вас, Кранстън, и знам, че сте пияница и развратник! Е, какво търсите в дома на сина ми?

— Сър Джон е тук по молба на съдия Фортескю — обади се сър Ричард с тих, едва ли не умолителен глас.

— Поредният негодник! — кресна възрастната жена.

— С кого имам удоволствието да разговарям, мадам? — настоя Кранстън.

— Името ми е лейди Ерменгилда Спрингал и съм майка на сър Ричард — тя погали сина си по ръката. — Другият ми син лежи мъртъв на горния етаж, а вие тук дрънкате глупости. Брамптън може и да е бил добър иконом, но в крайна сметка беше човек от простолюдието, а в главата му се въртяха мисли, които не подхождаха на положението му. Наложи се сър Томас да го постави на мястото му и като много други от неговата черга Брамптън не можа да го понесе. После сърцето на слугата се изпълни със злоба и той извърши ужасното си престъпление — старицата удари с бастуна си по пода, след което го хвана с две ръце и се подпря отгоре му. — Е, поне ни направи услугата да се обеси сам, спестявайки разходи на обществото и усилия на палача от Елмс!

Ателстан погледна към Кранстън и установи, че коронерът е изпаднал в едно от най-опасните си настроения. Сър Джон беше разтеглил устните си в усмивка, но погледът му беше суров и не се откъсваше от възрастната жена.

— Лейди Ерменгилда, виждам, че сте добре запозната със събитията, така че ще ви бъда безкрайно благодарен, ако ми разкажете нещо повече.

— Спалнята ми е близо до тази на сина ми — озъби се старицата — Стълбището оттатък — тя кимна в съответната посока — води до две галерии, едната от които продължава надясно. Стаята на сър Томас се намираше в дъното й, а моята е точно до неговата.

— Това ли са всички стаи в тази галерия?

— Не — отвърна лейди Ерменгилда, хвърляйки един поглед към снаха си. — Стаята на лейди Изабела също е там. Лявата галерия пък е същата като тази, която вече ви описах, като изключим едно-единствено нещо — тя вдигна кокалестия си показалец. — Моята стая, тази на сър Томас и тази на лейди Изабела се намират в Пеещата галерия.

— Пеещата галерия ли? — намеси се Ателстан. — Какво е това?

Лейди Ерменгилда се приближи и се усмихна, при което лицето й повече от всякога заприлича на сбръчкана ябълка. Едва тогава Ателстан забеляза, че старицата не е облечена в черни траурни одежди, а в тъмнокафяво монашеско расо. Удоволствията на този свят обаче явно не й бяха опротивели напълно и пръстите й бяха отрупани с пръстени, украсени с огромни скъпоценни камъни. Всъщност въпреки строгото си лице, стиснати устни и надменен поглед в очите лейди Ерменгилда изглеждаше като жена, която обича живота.

— Добре известен факт е — продължи тя покровителствено, — че тази къща е построена под формата на квадрат и че в противоположния край на този квадрат се намира стълбище към горния етаж — старицата махна към някаква леко открехната врата в другия край на помещението, зад която се виждаха стръмни стълби. — Това стълбище ще ви отведе до стаята на сър Томас — добави тя. — На горния етаж то се разделя на две галерии. Тази вдясно се нарича Пеещата галерия, понеже всеки път, когато някой тръгне по нея, дъските по пода й „запяват“ — лейди Ерменгилда забеляза недоверието в замъглените от пиене очи на Кранстън. — Тази къща е много стара — продължи тя, вдигайки поглед към почернелите тавански греди. — Строена е още при управлението на крал Джон — старицата се ухили. — Време, доста подобно на нашето, в което кралството имало нужда от силен владетел. Все едно, един от военачалниците на крал Джон използвал тази къща като база, от която да контролира Лондон. Та този военачалник не вярвал на никого, дори на собствените си хора — очите на възрастната жена се стрелнаха към лейди Изабела, която стоеше зад Ателстан, — и затова наредил оригиналният под в тази галерия да бъде заменен със специални тисови летви. Ето защо никой не може да припари до трите спални там, без да накара пода да заскърца или „да запее“. Оттам идва и името на галерията.

— Но защо ми казвате всичко това? — попита Кранстън.

— Защото, скъпи ми коронере — измърка в отговор лейди Ерменгилда, — аз цяла вечер бях в стаята си. Стара жена съм и пиршествата ме отегчават. За съжаление, чувах разговорите и смеха от долния етаж и не можах да спя много добре. Хубавото е, че на тези години не ми трябва много сън — тя гневно се взря в Кранстън. — Както скоро и вие ще откриете, сър Джон, с възрастта хората започват да спят все по-леко.

— О, да, знам — отвърна той кисело. — Страх ги е смъртта да не ги свари неподготвени…

— Точно така — заяде се на свой ред старицата. — Но както добре знаете, сър Джон, смъртта има навика да прибира първо най-тежките от нас!

— Моля ви, милейди — намеси се Ателстан, — нека се върнем към вчерашните събития. Да разбирам ли, че не сте чули никой да се приближава към стаята на сър Томас?

— Преди началото на тържеството наоколо сновяха доста хора — сопна се лейди Ерменгилда. — После, по време на вечерята, чух гласа на Пеещата галерия веднъж и това доста ме озадачи. Когато отворих вратата, за да проверя какво става, видях Брамптън с чаша вино в ръка. След това го чух да отваря вратата към стаята на сина ми и накрая — да слиза обратно на долния етаж. Не чух друг шум, освен този от стъпките на сър Томас, когато той тръгна да се прибира в спалнята си. Сър Ричард го последва и му пожела лека нощ, а после прислужничката на лейди Изабела потропа по вратата му, за да го попита дали има нужда от нещо. След това къщата потъна в тишина до сутринта, когато отец Криспин се качи на горния етаж. Чух го да чука на вратата на сина ми, после да слиза за сър Ричард и да се връща с него.

Кранстън кимна.

— Благодаря ви, лейди Ерменгилда, вие ми предоставихте едно от липсващите парченца от мозайката, а именно, потвърдихте, че тъкмо Брамптън е занесъл чашата с вино в стаята на сър Томас. А сега — той погледна към сър Ричард, — колкото и болезнено да е това за всички вас, налага се да видя телата и на двамата мъже — коронерът се поклони на лейди Изабела. — Ако нямате нищо против, милейди, бих искал да започна с тялото на съпруга ви.

Сър Ричард поклати глава и ги поведе през салона към широкото стълбище. Докато подминаваше лейди Ерменгилда, Кранстън шумно се оригна.

Лявата галерия на горния етаж не се отличаваше с нищо особено. Мазилката наскоро беше варосана, а дървенията — боядисана в черно. Между трите врати бяха окачени картини, които сега бяха покрити с черни воали, а самите врати бяха огромни и подсилени с железни пръти. Дясната галерия обаче беше различна. Вратите и стените в нея бяха подобни на тези в лявата галерия, но вместо с широки дъски тук подът беше настлан с тесни летви от светло дърво. В момента, в който сър Ричард стъпи върху тях, Ателстан си даде сметка, че мястото напълно заслужава името си. Всяка крачка, независимо къде по галерията се намираше човек, изтръгваше от пода дълбок и едва ли не мелодичен звук, подобен на звука от десетина опънати тетиви, пуснати едновременно. Веднага вляво беше спалнята на лейди Изабела, средната принадлежеше на лейди Ерменгилда, а последната — на сър Томас. Подът пред нея беше изтърбушен, а вратата й беше изтръгната от кожените панти и стоеше облегната на рамката. Сър Ричард освободи поставения на пост слуга и с помощта на Бъкингам избута вратата встрани.

Ателстан се огледа. Групичката от салона ги беше последвала на горния етаж и в момента странната песен на Пеещата галерия отекваше наоколо.

— Къде е отец Криспин? — попита той. — Ами лейди Ерменгилда?

— Долу в салона са — промърмори Алингам. — Капеланът страда от деформация на стъпалото още от раждането си и понякога му е трудно да се изкачва по стълбите. Лейди Ерменгилда пък е възрастна жена, така че и двамата се извиниха.

Ателстан кимна и последва Кранстън в спалнята на убития. Помещението представляваше идеален квадрат, а черните тавански греди рязко контрастираха с бялата мазилка. Стените бяха варосани и украсени със скъпи пъстри гоблени, изобразяващи различни сцени от Стария и Новия завет. По пода нямаше килими, но тръстиката, с която беше покрит, беше чиста, суха и поръсена с благоуханни билки. Вътре имаше един малък шкаф, грамаден сандък и две малки ковчежета, поставени в основата на гигантско легло с балдахин. До леглото имаше малка масичка, на която все още стоеше винена чаша, а край прозореца, върху друга маса с красив мраморен плот, беше нареден най-изящният комплект шах, който Ателстан беше виждал. В следващия момент в стаята, накуцвайки, влезе отец Криспин.

— Сирийците — обясни сър Ричард, улавяйки погледа на Ателстан.

Монахът, който беше страстен играч на шах, се приближи до комплекта и се взря в ослепително красивите фигурки. Сирийците, всеки от които беше около една педя висок, бяха изработени от злато и филигранно сребро и в направата им беше вложен невероятен майсторлък. Ателстан подсвирна, възхитено клатейки глава.

— Великолепно! — промърмори той. — Това е най-красивият комплект шах, който съм виждал!

Сър Ричард, който неусетно се беше приближил до него, кимна.

— Преди около сто години един от прадядовците ми последвал крал Едуард I на кръстоносен поход в Светите земи, където си спечелил име на велик воин. По онова време в Утремер11 съществувала тайна секта убийци, наречени асасини, които били предвождани от мистериозна фигура, позната под името Стареца от планината — той погледна към сър Джон, който в момента се олюляваше в средата на стаята, и се ухили; останалата част от групата също наблюдаваше коронера и почти не обръщаше внимание на разказа на сър Ричард. — Та водачът на асасините тъпчел хората си с хашиш и после ги изпращал да убиват всеки, когото си е набелязал за жертва. Сектата притежавала замъци и скривалища високо в планината и именно едно от тези места открил прадядо ми. После устроил засада и го разрушил. Плячката, с която си тръгнал оттам, се оказала пребогата, така че като награда за смелостта му кралят на Англия му позволил да задържи този великолепен комплект шах. Брат ми — добави той тихо — много обичаше да играе.

— Започнахме тази партия снощи — намеси се отец Криспин, приближавайки се изотзад. — Убедих сър Томас да поиграем, за да се успокои след скандала с Брамптън.

— Вие ли спечелихте, отче? — усмихна се Ателстан.

— Така и не довършихме играта — промърмори капеланът. — Тъкмо заплашвах офицера на сър Томас, когато прекъснахме заради пиршеството — той вдигна очи и Ателстан видя веселите искрици в погледа му. — Лесно е да хванеш натясно един свещеник, а, братко?

— Така ли мислеше сър Томас?

— Не, напротив, беше бесен — намеси се лейди Изабела. — През цялото време, докато траеше тържеството, кроеше планове как да се измъкне от затрудненото положение в играта.

Ателстан кимна и се приближи до Кранстън, който се взираше в разбитата врата.

— Значи сър Томас се е бил заключил и залостил в стаята си, така ли? — промърмори коронерът.

— Точно така — отвърна Бъкингам.

Кранстън се наведе, за да разгледа вратата по-отблизо, след което кимна и се изправи.

— Къде е трупът?

Стъписана от грубостта на сър Джон, лейди Изабела с мъка преглътна. После сър Ричард поведе присъстващите към леглото и отметна тежкия балдахин. Завивките и чаршафите бяха махнати и покойният Спрингал лежеше върху голото легло, покрит с някакво парче кожа. Кранстън отдръпна импровизирания саван. Ателстан беше виждал множество мъжки и женски трупове, покрити с какви ли не ужасяващи рани, но въпреки това му се стори направо кошмарно да се взира в този мъж с полуотворени очи и зяпнала като на мъртва риба уста, проснат по нощница в собственото си легло. Приживе — със своята светлокестенява коса, лице с остри черти и воинска осанка — сър Томас явно беше имал доста приятен външен вид, но в смъртта изглеждаше направо гротескно.

Кранстън подуши устата на мъртвеца и внимателно наклони назад безжизнената му глава. Ателстан заинтригувано се вгледа в моравите петна, които бяха избили по вдлъбнатите бузи на покойния търговец. Някой се беше опитал да затвори очите му, но не беше успял и вместо това беше поставил върху клепачите му по една монета. Едната от тях обаче се беше изтърколила и в момента сър Томас се взираше невиждащо в тавана. После Кранстън се обърна и — както винаги — направи знак на Ателстан да се приближи, за да огледа тялото отблизо. Монахът подозираше, че сър Джон тайничко се наслаждава, принуждавайки го да изследва труповете, и че колкото по-отвратителни бяха те, толкова по-доволен бе коронерът. И така, Ателстан повдигна нощницата на сър Томас и се зае да прегледа останалата част от тялото му, стараейки се да не обръща внимание на възклицанията зад гърба си. Когато погледна през рамо, той видя, че лейди Изабела върви към вратата, подкрепяна от сър Ричард, който я беше прегърнал през кръста. Бъкингам пък беше притворил очи и стоеше неподвижно, а двамата търговци изглеждаха така, сякаш всеки момент щяха да повърнат. В следващия момент Пеещата галерия начена своята песен и не след дълго в стаята влетя лейди Ерменгилда. Старицата стискаше черния си бастун в ръце, а лицето й беше покрито със ситни капчици пот.

— Това наистина ли е необходимо? — попита тя, гневно взирайки се в Кранстън.

— Да, мадам, необходимо е — излая в отговор коронерът, след което се обърна към секретаря си. — Готов ли си вече, братко?

Монахът огледа трупа от глава до пети, но не откри никакви следи от насилие. Ръцете на покойника бяха старателно измити, а ноктите му — идеално оформени. Тялото вече можеше да бъде предадено на балсаматорите, а после да бъде покрито със саван, положено в ковчег и опято от свещеник.

— Причината за смъртта е отравяне — потвърди Ателстан. — Няма следи от нападение или от каквото и да било друго насилие.

Монахът вдигна винената чаша и я подуши. Миризмата беше тежка и неприятна и бързо изпълни устата и ноздрите му. И така, той остави чашата и се наведе над лицето на мъртвеца, от чиито устни се носеше същият остър мирис.

— Беладона и арсеник, нали така? — попита Ателстан.

Бъкингам кимна.

— Смъртоносна комбинация — отбеляза монахът. — Единствената утеха е, че сър Томас вероятно е умрял няколко мига, след като е оставил чашата. Е, сър Джон, достатъчно ли видя?

Кранстън кимна, изпъна снага и отиде да седне в един стол, близо до масичката за шах. В следващия момент сър Ричард се върна в стаята.

— Открихте ли нещо ново, братко?

Ателстан поклати глава.

— Говоря от името на сър Джон. Може да започнете да подготвяте тялото за погребение, когато пожелаете — той се огледа наоколо. — В стаята не може да се влезе от друго място, нали?

— Не — отвърна сър Ричард. — Тъкмо затова сър Томас си я избра — той посочи към сандъците. — Брат ми държеше тук доста злато, както и някои важни документи.

— Вие претърсихте ли сандъците?

— Разбира се.

— И открихте ли нещо, което би могло да обясни странното поведение на Брамптън? Нещо, заради което си е заслужавало да прерови книжата на господаря си?

Сър Ричард поклати глава.

— Не. Имаше няколко документа, които свидетелстваха, че сър Томас е давал заеми на някои от влиятелните ни благородници и епископи, но нищо повече.

Ателстан огледа стаята, обръщайки специално внимание на майсторски резбованото легло с балдахин, украсено с виещи се змии и други символи. Спалнята на покойния сър Томас беше богато обзаведена, но едновременно с това в нея нямаше нищо прекалено. Монахът леко потропа по пода с обутия си в сандал крак, за да провери дали в него не е скрита някаква врата, но звукът, който долетя до слуха му, беше достатъчно плътен, че да не буди съмнение.

— Сър Томас имаше ли…

— Скривалище ли? — довърши въпроса сър Ричард. — Съмнявам се. Още повече че двамата с мастър Бъкингам прегледахме сметките на брат ми и установихме, че всичко е както трябва. Сър Томас беше много подреден човек.

— Е, сър Ричард, в такъв случай нямаме повече работа тук. А сега бих искал да видя трупа на Брамптън.

— Братко Ателстан — ухили се търговецът и кимна по посока на блажено спящия Кранстън, — в момента сър Джон явно не е в състояние да върши каквото и да било. При това положение не смятате ли, че е по-добре да отложим всичко за утре?

— Да, да — отвърна Ателстан. — Първо обаче трябва да видя стаята, в която се е самоубил Брамптън.

— Аз ще се погрижа, сър Ричард — промърмори Бъкингам.

Сър Ричард кимна и секретарят излезе от стаята, но след няколко мига се върна, носейки със себе си свещ, поставена в метален свещник с капаче. После той изведе Ателстан от спалнята на покойния сър Томас и двамата отново минаха по Пеещата галерия. Тисовите летви запяха след тях, сякаш присмивайки се на отдалечаващия се монах. В дъното на втората галерия имаше тясно вито стълбище.

— По него се стига до тавана — обясни Бъкингам, отгатвайки мислите на Ателстан.

И така, двамата мъже се изкачиха по стъпалата. Накрая Бъкингам отвори някаква паянтова дървена врата и преведе Ателстан през нея. Помещението, в което се озоваха, се намираше точно под стрехите на къщата, така че в единия край дървения таван се издигаше нагоре, а в другия се спускаше надолу. Непосредствено след входа бяха поставени една стара маса и едно столче. Бъкингам вдигна свещта и Ателстан разгледа дебелата греда над масата. От нея висеше оръфано въже, което зловещо се поклащаше от ветреца, проникващ през една пролука между плочите на покрива. Върху масата отдолу, покрит с някакъв мърляв чаршаф, лежеше трупът на Брамптън. Ателстан взе свещта от ръцете на Бъкингам и се огледа наоколо. На тавана имаше какви ли не боклуци — останки от строшени глинени съдове, парчета стъкло, един сандък със счупен капак и цяла купчина стари дрехи. Във въздуха се носеше миризмата на влага и на прах, както и противната воня на разложение. Монахът се приближи до масата и дръпна мръсния чаршаф. Отдолу лежеше дребен мъж, облечен в проста ленена риза, отворена на врата, и тъмнозелен панталон, впит в мършавите му крачета. Ако не беше странното положение на главата му, Брамптън щеше да изглежда като заспал. Вратът на иконома обаче беше леко изкривен на една страна. Освен това заслонените му от тежки клепачи очи бяха полуотворени, устата му зееше, а около кльощавия му врат имаше синьо-лилав белег. Ателстан се приближи още повече и се вгледа по-внимателно. По жълтеникавото, набраздено от бръчки лице на мъртвеца не се забелязваха следи от насилие. Малката му козя брадичка все още беше мокра от стеклата се по нея слюнка, а раната на врата — особено зад едното ухо, където се беше впил възелът — изглеждаше доста дълбока. Монахът огледа дългите и тънки ръце на Брамптън, забелязвайки късчетата въже, попаднали под оформените му като на жена нокти. В този момент Бъкингам мрачно промърмори нещо иззад гърба му, сякаш за да изрази неодобрение към методите му на работа. После откъм стълбите се чу тропот и в таванското помещение влетя Кранстън. Виното, което беше изпил коронерът, очевидно вече си казваше думата. И така, той се тръсна на столчето, попи потното си лице с крайчеца на плаща си и изрева:

— Е, послушнико, какво имаме тук?

— Брамптън — отвърна Ателстан — носи всички белези на обесен човек, макар че някои от тях изглеждат доста нагласени. Устата му е полуотворена, езикът му — подут и изпохапан, а по врата му има следи от въже. Зад лявото му ухо има по-отчетлива синина и освен това, докато се е задушавал, икономът явно се е мъчил да се освободи от примката — той се обърна към Бъкингам. — Значи Брамптън се е качил на тавана с намерението да се обеси. Къде тук държите въжета?

Секретарят посочи към далечния край на помещението.

— Ето там има доста — отвърна той. — Често ги използваме, за да опаковаме стока.

— Разбирам, разбирам. Значи Брамптън е взел това въже, покатерил се е върху масата, завързал е единия му край за таванските греди, направил е примка, нахлузил си я е на врата и е пристегнал възела под лявото си ухо. После тихомълком е скочил от масата и животът му е угаснал като пламък на свещ.

Бъкингам присви очи и потръпна.

— Да — промърмори той. — Сигурно така е станало.

— После — продължи Ателстан непринудено, без да обръща внимание на убийствените погледи, които му хвърляше Кранстън — Веши е открил тялото, намерил е някакъв нож сред боклуците — той подритна камата, която все още лежеше на пода, — и е свалил Брамптън от въжето, но за съжаление, вече е било твърде късно.

— Да, нещо такова — рече Бъкингам. — След това слезе долу и съобщи на всички ни какво се е случило.

Ателстан вдигна камата от пода. Той я беше видял още когато беше влязъл в помещението и много добре разбираше защо е била изхвърлена. Дръжката беше нащърбена и счупена, от едната страна имаше дълбоки вдлъбнатини, но острието все още вършеше чудесна работа. Монахът стъпи на столчето, откъдето се качи върху масата, и се взря в разрязания край на въжето. „Да — помисли си той, — Брамптън е бил достатъчно висок, за да завърже въжето около гредата, да си сложи примката около врата и да затегне възела.“

— Мастър Бъкингам — рече Ателстан, слизайки от масата, — задържахме ви прекадено дълго. Ще ви бъда безкрайно благодарен, ако предадете почитанията ми на лейди Изабела и на сър Ричард и ги помолите да се видят с мен в дневната долу. Бих искал на срещата да присъства и семейният лекар на Спрингал. Той живее наблизо, нали? Слугите също трябва да бъдат разпитани.

Бъкингам кимна, очевидно облекчен, че неговият разпит е приключил, и остави Ателстан да се мъчи да изправи дремещия Кранстън на крака. Коронерът се дърпаше и мърмореше. И така, Ателстан прегърна господаря си през раменете и му помогна да слезе по стълбите. За щастие, в коридора на долния етаж нямаше никого, така че монахът облегна сър Джон на стената и леко го плесна по бузата.

— Сър Джон! Сър Джон! Моля те, събуди се!

Кранстън отвори очи.

— Не се тревожи, братко — изфъфли той. — Няма да те изложа — коронерът се изправи, примигна с очи и тръсна глава, сякаш така можеше да изкара алкохолните пари от мозъка си.

— Хайде, ела — рече Ателстан. — Лекарят и слугите ни очакват.

Монахът имаше право, но само донякъде — слугите действително чакаха в малкия склад с варосани стени, който се намираше до покритата с каменни плочи кухня, но лекарят още не беше дошъл. Бъкингам представи коронера и помощника му на присъстващите. В това време Кранстън се приближи до една грамадна бъчва с вода и шумно изгълта няколко черпака, а каквото остана, изплиска върху поаленялото си лице. Ателстан търпеливо разпита слугите, доволен, че има възможност да се занимае с тях наведнъж — така можеше да наблюдава лицата им и да следи за признаци на съучастничество или конспирация. Задачата обаче никак не беше лесна, тъй като Бъкингам седеше плътно до него, сякаш за да се увери, че няма да бъде казано нищо нередно, докато Кранстън се олюляваше насред стаята, оригвайки се като някой долен пияница. В крайна сметка Ателстан не научи нищо ново. Тържеството протекло много весело, съдия Фортескю си тръгнал след края на вечерята, а сър Томас бил в добро настроение.

— Ами Брамптън? — поинтересува се монахът.

— Той се цупи цял ден — изписука една от кухненските прислужнички, здраво стискайки ръката на някакъв снажен коняр. — Остана си в стаята и… — тя се запъна. — Мисля, че се напи.

— Някой от вас да е чул някакво движение из къщата? — попита Ателстан. — Късно през нощта, когато вече всички си бяха легнали?

Прислужничката се изчерви и извърна поглед.

— Никой не е минавал през двора — заяви разпалено младият коняр. — Ако беше минал, щеше да разбуди кучетата!

— Що за човек беше Брамптън? — излая Кранстън.

Старият слуга, който им беше отворил вратата, вдигна безпомощно рамене.

— Добър човек беше — рече той с разтреперан глас.

— Защо тогава сър Томас му се ядоса?

Възрастният мъж избърса зачервените си от плач очи.

— Брамптън беше обвинен, че се е ровил сред книжата на господаря. Едно копче от елека му — той се запъна, — или поне така разбрах, било намерено близо до един от отваряните сандъци.

— Какво може да е търсел Брамптън?

Въпросът беше посрещнат с мъртвешко мълчание. Слугите запристъпваха от крак на крак и умолително се взряха в Бъкингам.

— Добри ми монахо — намеси се секретарят, — нали не очаквате слугите да имат представа от работите на господаря си?

— Брамптън обаче очевидно се е опитал да се запознае с тях! — озъби се Кранстън, след което се върна при бъчвата, за да си налее още един черпак с вода.

— Така изглежда — отвърна Бъкингам спокойно.

Ателстан се взря в слугите.

— Тези хора не могат да ни кажат нищо повече, сър Джон — промърмори той.

— И аз не мога!

Монахът се обърна по посока на гласа и видя, че на прага стои някакъв нисък и пухкав мъж с оплешивяващо теме. Непознатият беше облечен в тъмно вълнено наметало, под което се виждаше разкошен елек от тафта, подплатен с пурпурно кадифе. Ателстан зърна мекия му зелен панталон и сребърните катарами на фините му ботуши за езда. Дребосъкът държеше гладкото си, напомадено лице леко наклонено назад и излъчваше подчертано високомерие. В едната му ръка имаше бастун със сребърна дръжка, а в другата — ароматична торбичка, която той току поднасяше към острия си като клюн нос.

— Кой сте вие, сър? — попита Ателстан.

— Питър дьо Троа, семеен лекар — отвърна онзи и отвратено се взря в Кранстън. — А вие сигурно сте сър Джон Кранстън, градският коронер, прав ли съм? Разбрах, че се нуждаете от помощта ми.

След тези думи арогантният лекар приседна в крайчеца на масата. Ателстан затаи дъх и внимателно се взря в Кранстън. Той знаеше, че сър Джон смята лекарите за шарлатани и че с радост би ги избесил всичките. Коронерът мило се усмихна, след което нареди на Бъкингам да изведе слугите от склада, а сам той се дотътри до лекаря и се надвеси над него.

— Да, мастър Дьо Троа, аз съм градският коронер. Обичам кларета и хереса и ако ми се удаде случай, с удоволствие бих разследвал всички лекари в града — усмивката на сър Джон угасна, а семейният лекар изпъчи малките си, тлъсти гърди. — А сега, мастър Дьо Троа, кажете ми — вие ли прегледахте трупа на сър Томас?

— Да.

— А чашата, от която е пил?

— Да, сър Джон.

— И смятате, че вътре е имало комбинация от беладона и арсеник, така ли?

— Да, да, точно така. Кожата на мъртвеца беше леко синкава, а устните му миришеха на гнило — той вдигна рамене. — Беше очевидно, че е починал от отравяне.

Ателстан се приближи към двамата мъже, но лекарят не му обърна никакво внимание.

— Как мислите, бързо ли е настъпила смъртта? — попита монахът.

— О, да, а също и доста тихо. Отровеният е претърпял нещо като удар и е починал десет-петнайсет минути след вземането на отровата.

— Мастър Дьо Троа — продължи Ателстан, — бъдете така добър, моля ви, и ме гледайте, когато ви задавам въпрос.

Семейният лекар се обърна и злобно се взря в него.

— Какво още искате да знаете, монахо?

— Чудех се защо сър Томас не е усетил отровата във винената си чаша. Вие сте я подушили. Защо той не е могъл?

Дьо Троа стисна устни.

— Много просто — надуто отвърна той. — Първо, сър Томас е бил пиян — лекарят хвърли дяволит поглед към Кранстън. — Виното е добро прикритие за всяка отрова, така че ако жертвата е пила достатъчно, няма начин да заподозре нещо. Второ, когато аз подуших чашата, тя вече беше престояла цяла нощ — той облиза устни. — С течение на времето миризмата става все по-наситена.

— И смятате, че в стъкленицата, открита в сандъка на Брамптън, е имало от същата отрова, така ли?

— Да, смъртоносна комбинация от беладона и арсеник.

— Откъде може да се купи подобно нещо?

Очите на лекаря се стрелнаха встрани.

— Ако имате достатъчно пари, сър Джон, и познавате точния човек, може да си купите всичко и всеки в този град — Дьо Троа се изправи. — Имате ли някакви други въпроси?

Кранстън се оригна, а Ателстан поклати глава. И така, без да поглежда назад, семейният лекар на Спрингал излезе от стаята.

Групичката на сър Ричард все още чакаше в дневната. Ателстан си взе дъската за писане, пергамента и перата и внимателно ги прибра обратно в кожената си торба. Беше си водил много малко записки, но по-късно щеше да изготви подробен доклад. След това монахът се забърза към олюляващия се сър Джон. Коронерът беше разкрачил крака и похотливо се хилеше на лейди Изабела, а тя отвръщаше на погледа му със смразяваща студенина.

— Мисля, че сър Джон има нужда да се наспи, братко — прошепна сър Ричард. — Какво ще кажете да продължим утре?

— Да продължим утре — отвърна като ехо Ателстан.

После монахът хвана Кранстън подръка, обърна го и се опита да го изведе от салона. Сър Джон обаче се измъкна от хватката му и отново застана с лице към присъстващите, оглеждайки ги изпод полуспуснатите си клепачи. Ателстан също се завъртя и в този момент зърна как сър Ричард отдръпва ръката си от рамото на лейди Изабела „Да не би тези двамата да са нещо повече от близки роднини? — запита се монахът, взирайки се в лицето на търговеца. — Нима освен с убийство си имаме работа и с прелюбодеяние?“

— О, сър Ричард! — извика Кранстън.

— Да, сър Джон?

— „Синовете на богаташа“ — кои или какво са те?

Изведнъж присъстващите се напрегнаха и онзи подигравателен поглед, който подсказваше, че гледат на Кранстън по-скоро като на кралски шут, отколкото като на градски коронер, изчезна от лицата им.

— Попитах ви нещо, сър Ричард — изфъфли Кранстън. — „Синовете на богаташа“. Кои са те?

— Не знам за какво говорите, сър Джон. Да не би изпитото вино да ви кара да бълнувате?

— Виното не ми влияе чак толкова зле, колкото си мислите, сър Ричард — озъби се Кранстън. — Както и да е, пак ще си говорим по този въпрос — той се поклони на лейди Изабела. — А сега — лека нощ.

След тези думи коронерът се завъртя на токовете си и събирайки цялото си останало достойнство, несигурно излезе от салона, последван от Ателстан.

Щом се отдалечиха от къщата, Кранстън веднага се насочи към примамливата, полуотворена врата на една пивница от другата страна на Чийпсайд. Ателстан спря и погледна към звездното небе.

— Мили Боже! — простена той. — Сър Джон, моля те, не ми казвай, че пак имаш нужда да се подкрепиш!

Въпреки всичко монахът побърза да настигне Кранстън. Водата очевидно беше ободрила добрия коронер, пък и Ателстан искаше да прочисти ума си и да си изясни проблемите, които го тормозеха. Пивницата беше почти празна.

— Две чаши херес! — изрева сър Джон, настанявайки се на една маса, близо до тезгяха. — А също и малко… — той сърдито се взря в Ателстан.

— Разредено с вода вино — довърши кротко монахът.

Първите две чаши с херес потънаха в бездънното гърло на сър Джон, последвани от още няколко. Накрая коронерът плесна с тлъстите си ръце.

— Чудна работа свършихме! — изрева той, а после кимна към къщата на Спрингал. — Ама че лицемери са всичките! — Кранстън се обърна към Ателстан — Ти какво мислиш, послушнико?

— Не съм послушник, а монах! — отчаяно го поправи Ателстан.

— Кого го е грижа? — озъби се коронерът. — Първо, чудя се защо съдия Фортескю е бил на онова тържество. Освен това мисля, че си е тръгнал малко по-късно, отколкото твърди — той се оригна. — Второ, Брамптън. Твърди се, че се е ровил сред книжата на господаря си и дори — че има доказателства за това, така че не е трудно да си представим скандала между него и сър Томас. Спрингал сигурно се е почувствал предаден, а икономът — бесен, че са го хванали, както и уплашен за службата си — Кранстън потропа с тлъстите си пръсти по покритата с винени петна маса. — Ако обаче Брамптън е бил невинен — изфъфли той, — защо е изглеждал виновен? Не разполагаме с отговор на този въпрос.

— А ако все пак е бил виновен — добави Ателстан, — какво е търсил? Каква тайна може да е криел сър Томас?

Монахът се загледа в двамата пияни играчи на зарове, които се препираха недалеч от тях.

— Дори така да е — промърмори той, — защо му е било на Брамптън да убива господаря си, а после да отнема и собствения си живот? Отмъщение, последвано от угризения на съвестта?

Въпросът му беше посрещнат от шумно изхъркване. Кранстън се беше подпрял на стената, очите му бяха затворени, а дебелото му, добродушно лице беше разтеглено в блажена усмивка.

— Дали сър Томас е бил убит заради тайната, която е пазел? — промърмори Ателстан. — А възможно ли е съпругата му да е била прелюбодейка, която скришом се е забавлявала с брата на съпруга си?

Някои хора убиват за пари, докато други — от страст. А лейди Ерменгилда? Дали тя играеше някаква роля в целия този фарс, опитвайки се да защити интересите на любимия си син, сър Ричард? Ами Алингам и Веши? Тези странни типове, които прекрасно се бяха възползвали от компетентността на сър Томас… И, разбира се, младият Бъкингам. Ателстан потръпна. Той и преди беше срещал мъже с пърхащи мигли и префинени движения; мъже, които предпочитаха да бъдат жени, но бяха принудени да крият истинската си природа, за да не ги сварят живи на Смитфийлд. И накрая, добрият капелан, отец Криспин. Дали кракът на капелана действително беше деформиран, както твърдеше той? Когато двамата се бяха срещнали в дневната за първи път, Ателстан беше забелязал, че отец Криспин се движи доста тромаво. По-късно обаче, когато капеланът се беше присъединил към останалите в стаята на Спрингал, монахът си беше дал сметка, че токът на единия от испанските ботуши за езда, в които се беше преобул отец Криспин, е малко по-висок от другия. Това компенсираше недъга на капелана и той съумяваше да се придвижва тихо и безшумно.

Сър Джон внезапно изсумтя и се изправи в стола си.

— Божичко, Ателстан! — простена той. — Лошо ми е!

След тези думи коронерът се изправи и се заклатушка към вратата.