Пеперуда

II.

Беше неизбежно: с неумолимостта на времето Деница порастваше и съзряваше. Три години след есента, когато Лиляна за първи път я накара да се замисли и предизвика кошмари в сънищата й, в една друга есен, странно подобна на първата, баба Елена премисли и реши, че най-после е време. Самата тя се боеше от този разговор, защото млада не беше случила на мъж, а с годините така и не победи своята неприязън към тях.

Мъжът и беше злобен и страхлив човечец, който живееше от жизнеността на младата си съпруга, и след като се задомиха, знахарката забеляза, че уменията й отслабнаха. Когато бяха заедно в леглото, тя нивга не изпита отново първоначалната страст, която я беше обзела и замъглила съзнанието й. Въпреки това тя понесе своята съдба достойно. Като веща жена знаеше, че тя има своя скрит от нея, но ясен смисъл.

Лекият повей на вятъра едва докосна изтръпналите клони, но за тях туй бе достатъчно да се отръскат от още няколко листа. Дядо Кольо се задаваше в далечината, връщайки козите и ехото посрещаше звънците. Деница и Лиляна бяха приседнали до поточето в неволно мълчание, не мислеха за нищо и рееха поглед по пъстрите листа, които плаваха пред очите им, водени от магическата ръка на водата.

— Деница! — гласът на знахарката я повика — Деница, вечерята!

Тя се сепна за момент и после изскокна от долчинката, тичайки към колибата. На малката и ниска чамова масичка, която беше килната по странен начин, бе сложено яденето: заешко с диви гъби и лук. Девойката си изми ръцете преди ядене, така, както баба й винаги я бе учила и седна на трикракото столче близко до земята.

Започнаха да се хранят в мълчание. Баба Елена се чудеше как да започне разговора, който вече не търпеше отлагане. Преглътнаха още няколко хапки, но ароматната заешка яхния не им се услаждаше. Незапочналият разговор тегнеше над главите им.

— Щерко, — започна баба Елена с несигурен глас. — вече не си малкото момиче, което беше. Навлизаш в моминството си и има някои неща, които трябва да ти кажа.

Деница се сви на стола, припомняйки си словата на Лиляна от преди три лета и потрепера, но изрече твърдо:

— Кажи бабо, щом трябва да го зная и е настъпило времето…

Мълчанието затрептя и се удължи. Огънят подхвърли няколко искри нагоре, а уханията на сушените билки се заслушаха в тишината. След този безмълвен миг, проточил се цяла вечност баба Елена продължи:

— С твоето девичество иде едно проклятие, що тегне над всички жени. На всяка кръгла луна кръв ще се стича измежду краката ти и тез дни ти ще си нечиста. Недей бра билки и хляб недей замесва тогаз. — устните на баба Елена потрепваха, шепнейки думите, очите й следяха гонитбата на невидими сенки по тавана, набръчканите й старчески ръце се бяха вкопчили в ръба на масата и силно я стискаха без самите те да го съзнават. Деница слушаше омагьосана от тежките слова — Не прави ни магии, нито разваляй проклятия, защото силата ти слаба ще е тез дни и повече вреда ще донесеш, нежели полза.

— Бабо — опита се да попита нещо уплашената девойка, но знахарката не я чу и продължи монотонно да бае:

— Три дена и три нощи ще продължи това зло и ти ще си безпомощна като новородено. Не ползвай силата да влизаш в сънища магически, защото страшни твари чакат там. Но — шепотът на баба й рязко премина във вик — и по-голямо зло от това има. Не позволявай никому да ти отнеме моминството и веке твое да си бъде. Защото в него крие се и твоята сила. А твоята мощ безмерна е, ти седма щерка си на седем вещи люде.

Деница я погледна ококорено. Знаеше, че майка и също е обладавала силата, но това, че и предците и са били посветени чуваше за пръв път. В тоз миг баба й, като че осъзна къде се намира, очите й прогледнаха пак нормално, лицето и се поуспокои, та продължи с по-равен глас.

— И когато дойде това време помни — в дните, когато си нечиста носи три ризи ленени и ги подшивай отдолу. Първата да задържа кръвта, втората — нейната сила, а третата духа й да спира. Та подир трите дни кога изпереш ризите и кажеш трите молитви отново да придобиеш туй, що по право си имаш.

След този разговор страх скова сърцето на Деница, така, както тази зима студът обви селото, и мраз задуши всичко, та измръзнаха растения и твари. Валеше сняг на преспи почти всеки ден и погребваше всичко. Но странно, когато един зимен ден се случи така, че кръв изцапа бедрата на Деница, и потече чак до долу, оцветявайки снежнобялото в алено, тя го прие спокойно, защото знаеше, че това е в реда на нещата. Баба й натрупа пресен сняг върху знака оставен от кръвта, и с ръце направи символа за пречистване, за да не сполети лоша участ внучката й. С годините, по време на нечистите дни, както девойката сама ги нарече, лежеше по цял ден, или пък излизаше със стадото, но магически дела не подхващаше, къде от страх, къде от немощ, и макар да познаваше билките, що можеха да спрат кръвта й не ги вареше на отвара.

Тази промяна обаче доведе и до нещо друго. Нивга преди Деница не бе общувала с хората, предпочиташе зова на гората, песента на вятъра и повикът на дивото, но сега една непозната нужда завладя душата и. Момците и девойките, които отиваха към седенките я привличаха с голяма сила. Преди тя дружеше само с Лиляна, но двете ги свързваше до някаква степен благодарността на по-голямата й приятелка, а сега тя се уповаваше на Лиляна като на водач в този нов свят. И така пролетта, когато моминството истински се пробуди в тялото на Деница, тя си намери нови дружки, но все пак не забрави горските познайници и често ги навестяваше.

Баба и хем се радваше на новооткритото й щастие, хем се притесняваше, но неизменно й напомняше да пази своята чест, защото там се крие силата й. Твърдение, толкова вярно, колкото и лъжовно, защото бе половинчата истина, но знахарката нямаше как да знае, че истинската любов не следва такава съдба. Деница бе млада и неопитна, тя се смееше с искрен смях, макар да не разбираше подхвърлените шеги между младите, що се либеха по съборите. Нейното сърце бе свободно от сладката любовна мъка, а сънят и беше детски и спокоен.

Ден подир ден селяните сякаш забравиха прежните си страхове и допускаха Деница все по-близо до себе си. В началото се отдръпваха и я гледаха с боязън, но момичето, което познаваха се бе превърнало в красива девойка. Гърдите и придобиха форма, тялото и наедря, а снагата и се източи. Косата й, която сега вече достигаше кръста, развята от вятъра изглеждаше като буен пожар, на места светла и руса, другаде по-тъмна, като ален пламък. Пееше ясно и чисто, а песни знаеше много. Гласът и се носеше еднакво свободно кога препускаше подир козите и кога се събираше с младите си връстници, а това също омая хората и те отвориха сърцата си за нея.

Наред с това тя поднови старото си познанство с Горан. Тримата — Горан, Лиляна и Деница прекарваха доста време заедно, не само по сборове и седенки, но и кога бяха свободни от къщни работи. Сядаха на някоя полянка, където Горан сваляше ямурлука си, та го постилаше под двете девойки, а сам посядаше я на камък, я на някое пънче и подхващаше игрива мелодия с обикновения си дървен кавал. Той свиреше омайно, а двете девойки го гледаха с блеснали очи и тихичко пригласяха. Не след дълго Деница установи, че по друг начин гледа младия левент, а някаква стихия бушуваше в гърдите й всяка вечер, щом си легнеше, та дълго не можеше да заспи и мислеше за него. А когато най-сетне заспеше, той я чакаше там и тя, макар да имаше опит с живите сънища, не можеше да разбере сън ли е или реалност това, що и се случва.

Не смееше да сподели с баба си за това, а нещо сякаш я дърпаше да не говори и с Лиляна. А истина бе, че Лиляна също обичаше снажния момък, но докато любовта на Деница живееше в неясните копнежи на едно току що разцъфнало моминство, то чувствата на нейната приятелка бяха дълбоки и искрени. Горан от своя страна чувстваше Деница, като по-малка сестра, нежели като любима, докато сърцето му бе отдадено изцяло на Лиляна и той се бе обрекъл на нея. Тримата продължаваха да се виждат често и скоро Деница забеляза начина, по който Горан и Лиляна преплитаха ръцете си уж случайно, скритите погледи изпод босилкови клепки и неявните въздишки що двамата си разменяха.

Деница започна да отбягва приятелите си, но те потънали в любовни трепети, като да не забелязваха липсата й. Черното семе на ревността покълна в душата й. Стана раздразнителна, та дори дръзваше да каже по някоя остра дума на баба си и отново взе да се затваря в себе си. Често сънуваше Горан, понякога и Лиляна, но сънищата и бяха различни — ту виждаше себе си как се прегръща с младия момък и между тях гори буен огън, ту пламтеше в омраза, кога ги виждаше да се целуват с Лиляна. На няколко пъти се пробуждаше с тежки бълнувания за смърт и проклятие, дорде една нощ сякаш някои друг влезна в главата й, та като на сън извърши туй що не биваше.

Гори. Гората се запали. Вековни дървета и пламъци

Беше три дена после пълнолунието. Смаляващият се месец вече беше преполовил своя нощен път и тънка завеса от прозирни облаци го правеха да изглежда още по-призрачен, когато осветяваше чукарите около селото. Баба й беше тръгнала към кошарите да изражда жената на бай Ставри, та щеше да престои там поне още един-два дни.

Деница се събуди с тих вопъл от поредния кошмар и като в полусън започна своята магия. От тавана смъкна връзка черно биле, китка омайниче и два стръка зелен дълготул. Стъкна малък огън, постави билките в опушеното гърне и ги заля с прясна вода. Докато чакаше отварата да заври зареди в унес слова за раздяла. Течността в гърнето кипна и като да се сгъсти, а гъст мътносив дим облада стаята със странна миризма. Деница преля внимателно съдържанието на гърнето в един мех и излезе на пръсти от притихналата колиба. Горе на небето месецът гледаше и невярваше на очите си, ням свидетел на черната магия. Младата чародейка се прокрадна из спящото село и достигна къщата на Горан без никой да я чуе, ни види. Трябваше само да начертае двата древни символи за ’край’ и за ’любов’ на вратата му, и момъкът мигом щеше да разлюби Лиляна. Щом не можеше да е неин, никой нямаше да го има. Деница натопи ръка в меха, но нямаше сили да продължи започнатото дело. В душата й започна борба между нараненото сърце и обучението за веща жена. Обидата започна да отстъпва лека полека на истините наслоени в съзнанието й. Душата и сякаш да излезе от тялото й, та се видя отгоре някак нереално. Бавно, тялото, което допреди малко бе нейно извади тапата на меха и плисна зловонната течност настрана в избуялата коприва. Духът и нахлу отново в нея и тя забърза към колибата си, събра в една кърпа малко дрехи и сушени плодове и разтърсвана от ридания се запиля в горите. Така и никой не чу нищо за нея следните два месеца.

Кога баба й се завърна от кошарите и намери пустата колиба, сърцето и се сви в уплаха, но връзката между нея и внучка й бе толкоз силна, та тя почувства, че Деница е жива. Разщура се из селото, но чуваше неизменния отговор — никой не знае нищо за детето й. В тези дни единствено вярата, че Деница ще се завърне жива и здрава я държеше в света на хората, защото баба Елена крееше, не хапваше нищо и само сегиз-тогиз сръбваше водица. Въпреки че вършеше своите си работи, душата и се рееше далеч от тялото занимаващо се със земните грижи.

Животът в селото продължаваше да тече: хората работеха; младите се задяваха по седенките подир работа, възрастните ги одумваха, както и винаги. Дълго време изчезването на Деница бе на устите им, а дядо Дончо разпалваше огънят на селските приказки като току казваше как посред нощ видял зъл гявол да се спуска от небето и да отвежда Деница в своята пещера; току, след като и този слух позаглъхнеше, казваше как уж самодивите си взели Деница, която била подхвърлено тяхно дете. Хората къде вярваха, къде не, но тези приказки оживяваха скуката, та разпалваха народа и всеки прибавяше по нещо към вече чутото.

А междувременно Деница наистина бе заживяла в една пещера. Още в нощта на своето бягство тя попадна в нея и къде от преживяното вълнение, къде от умората падна на пода, та заспа тежък сън. Пещерата и беше скрита от човешки поглед уж нависоко, но закътана зад избуяли лещаци, където човешки крак не пристъпваше, а рядко и някое диво животинче можеше да се изкачи на това място. Загадка остана за момичето как в онази съдбовна нощ нозете й сами намериха пътя до новото й убежище по чукари и стръмнини.

Всяка сутрин девойчето ставаше и излизаше от пещерата да посрещне слънцето, което я гледаше и й се усмихваше с благ поглед. След това набързо се измиваше в близкото поточе, извиращо в корените на същите тези храсти прикътали пещерата и пръхтейки от студ се прибираше да закуси. Хапваше скромно — сушените плодове, които си бе донесла свършиха скоро, но щедрите дарове на позакъснялото лято засищаха нейния глад. А и нямаше голям апетит. Почти през целия ден седеше кротко в центъра на една поляна и се опитваше да усмири буйното си сърце, така, както се бе научила да се отпуска, без да мисли за нищо, за да може да гадае правилно. Едва след пет седмици има някакъв успех и чак тогаз, за пръв път от много дни насам заспа сън — спокоен и без сънища. Не бе имала дълго време нощ, в която да не мисли за Горан и Лиляна, за любовта си и за недостойната за една вещица черна магия. На следната сутрин слънцето, като да бе още по-ведро, защото и от самата Деница струеше добра светлина.

Тя седна като всеки ден на своя камък в центъра на нешироката полянка и мислите и отплуваха надалеч. Този ден тя за пръв път успя да излезе от тялото си, без да спи и уж не сънуваше, а като да бе в буден сън — носеше се високо над гори и ливади, та дори и над морето, за което толкоз бе слушала, но нивга не бе виждала. Не умееше да направлява новото умение, затова се учуди, когато слезе над селото и извести баба си, че е жива и здрава и скоро ще се завърне. Баба й, надвесена над огнището, бъркаща някаква си нейна отвара трепна, като да разбра какво става и огледа изненадано стаята. Нищо не видя, но на душата и олекна и тя със сигурност разбра, че всичко е наред. Някъде по туй време хората сякаш забравиха, че изобщо е имало такава девойка и спряха да говорят за нея, защото те имат склонността бързо да забравят, а и това, че в обора на дядо Йовчо се роди яре само с три крака, бе къде по-интересно.

Следните дни Деница се учеше как да управлява съзнанието, останало временно без тяло. Така минаха още десетина дни, а напредъкът й беше бърз и неизменен. Последната седмица девойката не хапна ни залък, не пи ни глътка вода. Хранеше се само с въздух и не мръдна от своя камък. Тези дни, като да се сля с цялата природа. Винаги се беше разбирала с божиите твари, но в тази седмица тя разбра мястото на всяко стръкче тревичка, на всяко камъче и шарено бръмбарче на белия свят. И преди знаеше, че нищо не се случва току така, но сега четеше като на длан живата и неживата природа. Чак сега прости напълно на двамата си приятели и разбра силата на тяхната любов, а заедно с това дойде и радостта, че не е успяла да им навреди с черната си магия.

Кога втория месец изпълни снагата си, тя слезе в селото горда с новите си познания и изпълнена с любов към всичко живо и ако прежното й изчезване бе породило множество чудати приказки, то неочакваното й завръщане върна мълвата и я задържа още доста време.

Търкулнаха се няколко години по склона на Времето. Деница растеше, а с нея и силите й. Все по-лесно се отделяше от тялото си и се рееше из простора, къде за забавление, къде за да научи нещо ново и вече на няколко пъти беше привиквала облаците, когато мъчителна жега налегнеше селото, а отварите и магиите приготвяше с лекота и усет. Баба й превиваше гръб под товара на възрастта си, но това беше невидимо за очите. Наглед не беше се изменила последните двайсет години, но чувстваше как краят й неумолимо наближава. Старата знахарка вече бе предала всичките си познания на Деница и очакваше последния си час със спокойствие, подкрепено от житейската й мъдрост.

Наближаваше Еньовден и селото тръпнеше в трескаво очакване. Този ден се почиташе от незапомнени времена като ден на Слънцето. Нему се кланяха и него молеха за светлина и живот. Деница знаеше истинския смисъл на този празник, та още предния ден потегли към незнайни гори. Пренощува там, посрещна изгрева и от самодивската поляна набра по китка от всички билки. Тръгна да се връща с песен на уста, но по пътя нещо се скъса в нея. Усети остра болка в сърцето и на мига разбра защо я боли толкова много. Хукна с викове надолу по склона към селото и кога след два часа лудо препускане достигна пред тяхната бедна колиба, завари гледка, която не я изненада. Няколко възрастни жени се бяха събрали и оплакваха баба Елена.

Влезе в колибата и затръшна вратата зад себе си, захлипа, та се разтресе в бурен плач. Тук всяко едно детайлче беше спомен за единствения човек, който обичаше истински. Несъзнаваща какво върши, тя счупи дъската за дака-джум и разпиля грижливо събираните пулове-зърна по земята. Като потънала в луд танц тя се въртеше из стаята и събаряше, рушеше, крещеше. А тъмни облаци, черни и грозни, забулиха целия небосвод и скриха Слънцето на връх Еньовден. И като че ли не спряха да идват, дорде плътна завеса не покри всичко в нощен мрак, макар че бе посред бял ден. И въпреки, че полазиха един върху друг, надвесиха се, почти достигайки земята, облаците не отрониха ни капка дъжд. След това немощ облада тялото на Деница. Просна се на леглото и сънят я успокои с нежна обич и тя потъна дълбоко, дълбоко в него, докато навън бавно започна да проблясва отново слънчевото сияние. Сънят й продължи и вечерта, но колкото и чудно да бе, тя не сънува баба си, а някакви безформени и неясни сенки, които след това не успя да си припомни.

Погребението бе кратко, а люде почти нямаше. Макар Деница да им бе по-позната от преди, хората все още се бояха от нея, а страхът им се оказа по-голям от уважението, което имаха към старицата. Немалко значение за това имаха и приказките, които се изприказваха в кръчмата:

„чувал съм, че кога почине вещица, който й отиде на гроба й става слуга в пъклото“,

„не е така, тя на вампир ще се обърне и ще се връща да ни тормози“

или

„добра жена беше, ама знам ли, може пък наистина да си е продала душата на дявола и сега той да дойде да си я вземе“

Тези клюки достигнаха и до Деница, но тя не им обърна особено внимание. Беше привикнала хората да ги говорят, а съвсем скоро след смъртта на баба си напусна селото за постоянно.