Перлите създават главоболия

2

„Ейда Туми Доместик Емплоймънт Ейджънси“ на Източна втора улица напълно отговаряше на името и адреса си. Миризмата във фоайето, където ми се наложи да почакам, далеч не беше от приятните. Агенцията се ръководеше от жена на средна възраст със закоравяла физиономия, която ми каза, че Хенри Ейчълбъргър се бил регистрирал при тях на работа като шофьор и тя можела да уреди той да ми се обади или пък да се срещнем в самата агенция и да поговорим. Поставих върху бюрото й десетдоларова банкнота и наблегнах на факта, че това е жест на добра воля, а не евентуалната комисиона, полагаща се на агенцията, и тя склони да ми даде адреса му. Хенри живееше някъде на запад по булевард „Санта Моника“, близо до онази част на града, която навремето се казваше Шърман.

Веднага подкарах натам от страх Хенри Ейчълбъргър да не се обади в агенцията и оттам да му кажат, че съм тръгнал да го видя. Адресът се оказа долнопробен хотел, удобно разположен на междуградския път и делящ общ вход с китайска пералня. Хотелът беше на втория етаж. Тук-там стълбите бяха покрити с полуразложена гумирана пътека, хаотично прикрепена с остатъци от потъмнели пиринчени скоби. Някъде към средата на стълбището мирисът от пералнята постепенно отслабваше и отстъпваше на уханията на керосин, угарки, спарен въздух и мазни книжни кесии. Върху дървена поставка до стълбището беше оставена книга за посетителите. Последният регистрирал се бе извършил обреда преди три седмици с молив и силно разкривен почерк, което ме наведе на мисълта, че управата на хотела не е от най-стриктните.

До книгата имаше звънец и надпис:

Позвъних и зачаках. Скоро някъде в дъното се отвори врата и насреща ми се затътриха стъпки, които за никъде не бързаха. Появи се мъж с оръфани кожени чехли и панталон с трудноопределим цвят, горните две копчета на който бяха оставени разкопчани, за да има повечко простор за огромното шкембе. Мъжът носеше и черни тиранти, набиващи се на очи тъмни петна под мишниците, че и другаде, а лицето му определено се нуждаеше от сапун и бръснач.

— Пълно е, мой човек — рече той и се ухили.

— Не търся стая — отвърнах, — а Ейчълбъргър, за когото съм информиран, че живее тук, но който, както забелязах, не се е регистрирал в книгата ви, а това, както със сигурност знаете, е нарушение на закона.

— Хитрец си ти — отново се ухили дебелият. — Надолу по коридора, двеста и осемнайсета.

И посочи с палец, чийто цвят и големина не се отличаваха особено от изгорял печен картоф.

— Бъди така любезен да ме заведеш — казах.

— Ти си бил голям началник бе — отвърна онзи и разтресе шкембе. Очичките му изчезнаха между гънките жълтеникава лой. — Добре, мой човек. Върви след мен.

Потънахме в мрачните дълбини на коридора и след малко спряхме пред дървена врата в дъното. Мъжът стовари дебелия си юмрук върху вратата. Нищо не се случи.

— Няма го — рече.

— Бъди така любезен да ми отключиш — казах. — Искам да вляза и да изчакам Ейчълбъргър.

— Ще влезеш кога цъфнат налъмите — заядливо отвърна дебелият. — Ти за какъв се мислиш бе, скапаняк?

Това ме ядоса. Мъжът беше едър, около метър и осемдесет висок, но преливащ от спомени за бира. Огледах тъмния коридор. Навсякъде цареше пълна тишина.

Стоварих едно кроше в корема на дебелака. Той рухна на пода, оригна се и дясното му коляно силно се сблъска с ченето. Закашля се и от очите му рукнаха сълзи.

— Не е честно, приятел — изскимтя той. — С двайсет години си по-млад от мен.

— Отключвай вратата — изръмжах. — Нямам никакво време да споря с теб.

— Доларче — каза управителят, като си бършеше очите с ризата. — За два съм ням като гроб.

Извадих два долара от джоба си и му помогнах да се изправи. Той сгъна банкнотите и измъкна най-елементарен шперц, какъвто можех да си купя за пет цента.

— Господи, как удряш! — изстена. — Къде си се на учил? Едрите мъже обикновено са пихтии.

Той отключи вратата.

— Ако по-късно чуеш шум, не му обръщай внимание — казах. — За всички евентуални щети щедро ще ти бъде платено.

Той кимна, а аз влязох в стаята. Управителят заключи вратата след мен и стъпките му заглъхнаха. Настъпи тишина.

Стаята беше малка, мизерна и оскъдно обзаведена. Имаше кафяв скрин с огледалце над него, обикновен дървен стол, още един люлеещ се, единично легло с емайлирани табли и многократно кърпен юрган. По завесите на прозореца изобилстваха следи от убити мухи, а зелените щори бяха без долната си летвичка. В ъгъла имаше умивалник, до който висяха два тънки като хартия пешкира. Естествено, нямаше нито баня, нито гардероб. Парче плат на тъмни фигури, висящо от един рафт, изпълняваше ролята на последния. Зад гореупоменатата дрипа открих сив костюм най-голям размер, който щеше да ми бъде съвсем по мярка, ако носех конфекция. На пода се търкаляха чифт черни обувки, най-малко четирийсет и пети номер. Видях и евтин платнен куфар, който претърсих, понеже не беше заключен.

Претършувах и бюрото и с учудване установих, че вътре всичко е чисто, прилично и подредено, но и нямаше кой знае какво. Най-малкото перли. Прерових и останалите възможни и невъзможни скривалища из стаята, но не открих нищо интересно.

Седнах отстрани на леглото, запалих цигара и зачаках. Вече ми беше ясно, че Хенри Ейчълбъргър или беше невероятен бунак, или напълно невинен. Стаята и откритата следа, която бе оставил след себе си, не говореха за човек, чието основно занятие е кражбата на перлени огърлици.

Бях изпушил четири цигари — повече, отколкото обикновено изпушвам за цял ден, когато чух приближаващи се стъпки. Бяха бързи и леки, но в никакъв случай не и крадливи. В ключалката се превъртя ключ и някой безгрижно отвори вратата. В стаята влезе мъж и се вторачи в мен.

Аз съм над метър и осемдесет висок и тежа стотина кила. Онзи срещу мен беше висок, но като че ли по-лек. Носеше син шевиотен костюм от тези, които обикновено наричат „спретнати“, тъй като нищо по-добро не би могло да се измисли. Имаше гъста и четинеста руса коса, врат на пруски ефрейтор от комиксите, много широки рамене и огромни здрави ръчища. Лицето му носеше белезите от много бой. Стори ми се, че зеленикавите му очички блестят насреща ми със злобна насмешливост. Веднага разбрах, че с тоя шега не бива, но не се уплаших. Можех да меря с него и височина, и сила, а за интелекта изобщо не се съмнявах, че го превъзхождам.

Спокойно станах от леглото и рекох:

— Търся някой си Ейчълбъргър.

— Как влезе тук, приятел?

Гласът му беше весел, малко грубичък, но далеч не неприятен за ухото.

— Обясненията могат да почакат — отвърнах сковано. — Търся Ейчълбъргър. Ти ли си?

— Я, какъв смелчага! Веселяк. Чакай да си разкопчая колана, та да се посмея на воля.

Той пристъпи няколко крачки напред и аз направих същия брой крачки към него.

— Казвам се Уолтър Гейдж — рекох. — Ти ли си Ейчълбъргър?

— Дай пет цента — отвърна той — и ще ти кажа.

Направих се, че не го чувам.

— Годеник съм на госпожица Елен Макинтош — осведомих го хладно. — Разбрах, че си се опитал да я целунеш.

Той направи още една крачка към мен и аз — още една към него.

— Защо „опитал“? — попита подигравателно.

Рязко замахнах с дясната си ръка и стоварих юмрук върху брадичката му. Крошето ми се стори яко и хубаво, но онзи почти не помръдна. Ръгнах му още две леви по врата и забих второ дясно отстрани на сплескания му нос. Той изсумтя и ме удари в слънчевия сплит. Превих се надве, сграбчих стаята с ръце и я завъртях. Хубавичко я засилих, закръжах и си фраснах тила в пода. Това временно наруши равновесието ми и докато разсъждавах как да си го възвърна, мокър пешкир ме зашляпа по лицето и аз отворих очи. Физиономията на Хенри Ейчълбъргър беше точно до моята и в погледа му се четеше известна загриженост.

— Абе, приятел — дочух гласа му, — стомахът ти е слаб като китайски чай.

— Коняк! — изграчих. — Какво… Какво стана?

— Спъна се в дупчица на килима. Наистина ли трябва да пийнеш нещо?

— Коняк! — изграчих отново и затворих очи.

— Дано не ти се отвори глътка — дочух гласа му.

Отвори се и се затвори врата. Лежах неподвижно и се опитвах да не повърна. Времето се влачеше бавно в дълъг сив воал. После вратата на стаята се отвори и затвори още веднъж, а след миг притиснаха нещо твърдо до устните ми. Зинах и алкохолът се изля в гърлото ми. Закашлях се, но огнената течност препусна из вените ми и мигновено ме оправи. Седнах.

— Благодаря ти, Хенри — рекох. — Може ли да ти викам Хенри?

— За това не се плащат данъци, приятел.

Изправих се и застанах пред него. Той любопитно ме съзерцаваше.

— На пръв поглед ти няма нищо — отбеляза. — Защо не ме предупреди, че си болен?

— Върви по дяволите, Ейчълбъргър! — изругах и го фраснах с всички сили по ченето.

Той тръсна глава и в погледа му се появи раздразнение. Нанесох му още три удара по лицето, докато той продължаваше да тръска глава.

— Ама ти май искаш на сериозно! — изрева той, сграбчи леглото и го запрати по мен.

Ловко избягнах ъгъла на леглото, но поради рязката маневра отново изгубих равновесие и забих главата си в перваза на прозореца. Мокрият пешкир пак ме зашляпа по лицето. Отворих очи.

— Слушай, младок, водят ти се вече два неуспешни опита. Май е време да се откажеш, а?

— Коняк — изграчих.

— Ще пиеш уиски.

Притисна чаша до устните ми и аз жадно засмуках. После мъчително се изправих.

За моя изненада леглото не бе мърдало от мястото си. Строполих се на него, а Хенри Ейчълбъргър седна до мен и ме потупа по рамото.

— С теб ще се разберем — каза. — Никога не съм целувал момичето ти, макар да не твърдя, че не ми се е искало. Това ли е всичко, което те мъчи?

Той си сипа половин водна чаша от уискито — беше излизал да купи. Преглътна замислено.

— Не. Има още нещо — отвърнах.

— Давай, но без да размахваш юмруци. Обещаваш ли?

Обещах му с известна неохота.

— Защо напусна службата при госпожа Пенръдок? — попитах.

Той ме изгледа изпод рошавите руси вежди. После погледна и бутилката, която държеше.

— Как мислиш, хубав ли съм? — попита.

— Как да ти кажа, Хенри…

— Не го усуквай! — изръмжа.

— Не, Хенри. Определено не бих те нарекъл красавец, но несъмнено си мъжествен.

Той наля още половин водна чаша уиски и ми го подаде.

— Твой ред е — рече.

Гаврътнах го, без много да съзнавам какво правя, и се задавих. Когато спрях да кашлям, Хенри пое чашата от ръката ми и пак я напълни. Унило изпи своя дял. Бутилката вече бе полупразна.

— Представи си, че хлътнеш по маце, красиво като ангел. И имаш мутра като моята. Човек като мен, селянин, който с много спортни постижения си е пробил път в кравешки колеж и е оставил хубостта и образованието си върху таблото с резултатите. Човек, който се е бил с всичко, освен с кит и локомотив, и яко е пердашил, но и на него не са прощава ли. И тогава попадам на служба, където гледам тази хубавица непрекъснато и по цял ден, обаче знам, че нищо няма да излезе. Ти как щеше да постъпиш, приятел? Аз просто напуснах.

— Хенри, искам да ти стисна ръката — рекох.

Той вяло ми я подаде.

— Така че си подадох оставката — продължи Хенри. — Какво друго ми оставаше? — Вдигна бутилката срещу светлината и се вторачи в нея. — Направи голяма грешка, като ме накара да купя това. Отвори ли ми се глътка, спиране няма. Имаш ли повечко мангизи?

— Разбира се — отвърнах. — Щом искаш уиски, имаш уиски, Хенри. Аз пък имам един хубав апартамент на Франклин Авеню в Холивуд и макар че изобщо не подценявам твоето скромно и, сигурен съм, временно убежище, предлагам да се изнесем към моите покои, където е далеч по-просторно и не си блъскаш лактите по ъглите — предложих и хаотично размахах ръка.

— Хей, ама ти се насвятка — отбеляза Хенри с възхита в зелените си очички.

— Все още не съм се напил, Хенри, макар наистина да усещам въздействието на уискито и ми е толкова приятно. Не трябва да обръщаш внимание на говора ми, който си е лична работа, също както твоите кратки и сбити фрази. Преди да тръгнем обаче, ми се иска да обсъдим с теб една незначителна подробност. Упълномощен съм да уредя връщането на перлената огърлица на госпожа Пенръдок. Доколкото разбрах, съществува известна вероятност ти да си я задигнал.

— Поемаш голям риск, човече — тихо каза Хенри.

— Това е делови въпрос, Хенри, и затова най-добре ще е да говорим открито. И тъй като перлите са фалшиви, би трябвало лесно да се разберем. Не ти желая злото, Хенри, и съм ти дълбоко благодарен, задето купи уискито, но бизнесът си е бизнес. Ще бъдеш ли така добър да вземеш петдесет долара и да върнеш перлите, без риск от всякакви последствия?

Хенри се изсмя кратко и невесело, но в гласа му като че ли нямаше враждебност, когато рече:

— Значи според теб съм задигнал някакви си камъчета и сега седя тук и чакам ченгетата да ме приберат?

— Полицията не е уведомена, Хенри, а ти може и да не си знаел, че перлите са фалшиви. Подай ми бутилката.

Той ми наля почти всичкото останало уиски, а аз го изпих в най-добро разположение на духа. Замерих огледалото с чашата, но за съжаление не го уцелих. Самата чаша, от тежко и евтино стъкло, тупна на пода, ала не се счупи. Хенри Ейчълбъргър радостно се изкиска.

— На какво се смееш, Хенри?

— На нищо — рече той. — Мислех си какъв глупак ли се е почувствал онзи, който е разбрал за мънистата.

— С което намекваш, че не си ги свил ти, Хенри?

Той пак се засмя, малко мрачно.

— Да — отвърна, — искам да кажа не. Редно е да те фрасна, но за какъв дявол? На всеки може да му хрумне щуротия. Не, приятел, не съм свил никакви перли. Ако са били фалшиви, нямаше да си правя труда, а ако са били това, на което ми заприличаха единствения път, когато ги видях на врата на старата дама, определено нямаше да се завра в някаква си смрадлива дупка в Лос Анджелис, където кротко да дочакам да ме пипнат ченгетата.

Отново сграбчих ръката му и я раздрусах.

— Това е всичко, което исках да знам — изломотих щастливо. — Сега съм спокоен. Вече можем да отидем у дома и да обмислим как да върнем перлите. Ние двамката с теб, Хенри, можем да направим такава комбина, че да сразим всяка опозиция.

— Да не ме будалкаш, а?

Изправих се и си сложих шапката наопаки.

— Не, Хенри. Предлагам ти работа, от каквато, разбирам, имаш нужда, и всичкото уиски, което можеш да изпиеш. Да тръгваме. Можеш ли да шофираш в това състояние?

— Че аз да не съм пиян? — учуди се Хенри.

Излязохме от стаята и тръгнахме по тъмния коридор. Изведнъж дебелият управител изскочи от някакво потайно кътче на коптора си и се изтъпани отпреде ни, като потриваше шкембето си и ме гледаше очаквателно с алчните си очички.

— Всичко наред ли е? — попита той, без да спира да дъвче потъмняла от времето клечка за зъби.

— Дай му един долар — каза Хенри.

— За какво, Хенри?

— Ами не знам. Просто му го дай.

Извадих един долар от джоба си и го подадох на дебелака.

— Благодаря, приятел — рече Хенри, погъделичка управителя под брадичката и ловко измъкна банкнотата измежду пръстите му. — Това е за пиячката — добави той. — Много мразя да си прося мангизите.

Спуснахме се по стълбите, хванати под ръка, докато управителят се опитваше да изкашля клечката от гърлото си.