Петнистия Боб

VII

Преместиха Боб в стаята на втория етаж, до кабината на радиостанцията, и поставиха до вратата часовой. Когато излязох в коридора да пуша, часовоят дойде до мен и каза:

— Жалко за момчето. Сигурно здравата ще си изпати. Значи бомбата няма да се взриви?

— Да, няма да се взриви. Боб е предвидил много неща. И всичко, което е предвидил, е заложено в електронната глава на автоматичната количка.

— Разправят, че била под скалата и докато там не отиде човек, не може да се взриви.

— Точно така. А ти откъде знаеш всичко това?

Часовоят ми смигна хитро.

— Ние всичко знаем — отвърна той. — Много жалко за момчето. И за жената… Вярно ли е, че тя го е накарала да направи таза работа?

— Не знам кой го е накарал.

Следователите се настаниха в стаята, в която по-рано работеше Боб. От време на време те излизаха оттам ту по един, ту заедно, отбиваха се в шатрата, поглеждаха в другите стаи, включително и в моята, записваха си нещо, правеха снимки. После извикаха на разпит Маргарет Чикони.

Много се безпокоях за нея и я чаках пред входа на сградата. За моя изненада освободиха я много скоро, след десетина минути.

— Любезни момчета — каза тя, като палеше цигара.

— Какво те питаха?

— Ами най-различни неща. Казват, момиче от добро семейство не бива да се забърква в такива работи. Подробно разказах как съм разединила червения от зеления проводник на акумулатора на количката и вместо тях съм свързала червения и зеления проводник от машинката „Феано“. „А къде закрепихте термистора?“ — запита единият от тях. „Не знам какво е това“ — отвърнах аз. Вместо мен отговори другият: „Той го е сложил на мястото на сигналната лампичка.“ После ми показа малка електрическа крушка и зелено капаче, които преди бях видяла върху таблото на уреда. Намерили са ги в бюрото на Боб.

— И това ли е всичко? — запитах аз.

— Да.

— Какво ще стане по-нататък?

— Сигурно скоро ще ни откарат…

— Слушайте, Мег, как ви хрумна и на двамата да направите такова нещо? — попитах аз.

Тя се усмихна и тръгна бавно по пясъка. Когато излязохме от сянката, хвърляна от сградата, тя извика:

— Вижте, над скалата лети вертолет!

Наистина точно над скалата беше увиснал вертолет. Дочуваше се бученето на моторите.

— Изследват нещо.

Тя кимна и се засмя:

— Боб така го е направил, че нищо няма да им помогне. Само ако се намери доброволец да иде под скалата.

— Вие ли му подсказахте?

Тя ме погледна учудено. Мег наистина беше много хубава. Аз дори се смутих, толкова красива ми се видя. Продълговато, леко почерняло от слънцето лице, големи сини очи, разкошни черни коси…

— Как бих могла да му подскажа, когато нищо не разбирам от атомните работи, а още по-малко от математика?

— Тогава как стана тая работа?

— Наистина не знам. Струва ми се, че започна от медицината. При Боб е разстроена вътрешната регулация, а оттук идва и хормоналната недостатъчност. По време на ултравиолетовите облъчвания ние разговаряхме на тази тема и за причините, които предизвикват разстройства от подобен род. Аз съм привърженица на теорията, че регулацията на секреторната система се разстройва по много по-дълбоки причини, отколкото е прието да се смята. Нали знаете, че с всяка година броят на шизофрениците, епилептиците и алкохолиците нараства. Това се дължи на обстоятелството, че нервната система на човека не може да се приспособи към онова, което става в света. После разговаряхме за времето, в което живеем, и накрая заговорихме за водородната бомба. Разбирате ли?

Кимнах в отговор. Вертолетът над скалата бавно кръжеше, след това бавно заслиза.

— Ами ако все пак я взривят? — прошепнах аз.

— Едва ли. И така, когато заговорихме за водородната бомба, аз казах, че се възмущавам от учените. Възможно ли е науката, толкова могъща и толкова всесилна, да не е в състояние да възпре стремежа на хората към самоубийство? Нима няма такива научни средства, които да направят войната просто невъзможна? Хората се научиха да покоряват реки и морета, да управляват космически кораби, обуздаха атомната енергия. Нима е невъзможно да се разработи нещо такова, което автоматично да унищожава зародишите на войната?

Боб каза, че това е една много интересна идея и че трябва да бъде проучена от математична гледна точка. И аз му разказах прочетената повест в неделната притурка. В нея се говореше за един учен, който изобретил апарат, способен да разруши земята на дребни парченца, ако някъде на земното кълбо избухне дори една бомба. Разбирате ли, ако някой взриви атомна бомба, апаратът автоматично включва верижна реакция, от която загива цялата земя. Ученият направил това достояние на целия свят и хората били принудени да стигнат до споразумение никога да не воюват. Не е ли възможно да се направи такъв апарат? Толкова е нужен!

— Е, и какво каза Боб? Може ли да бъде създаден такъв уред?

— Той не каза нищо за такъв апарат. След един или два дена, когато се върнахме към тази тема, ме попита какво ми е отношението към скалата, под която е сложена новата водородна бомба. Отговорих му, че скалата за мен е символ на смъртта и че не вярвам някога хората да поумнеят. Не мога да гледам тази скала. Страх ме хваща, сънувам я нощем…

— Впрочем и аз също…

— Тогава Боб каза, че водородната бомба под скалата никога няма да се взриви… Отначало не повярвах, но той говореше за това толкова сериозно… И аз се съгласих да поставя на количката неговата изчислителна машинка. Мислех, че всичко ще бъде така, както казваше той.

— Сега скалата не ви ли изглежда символ на смъртта?

Маргарет се усмихна и поклати отрицателно глава.

— Аз много обичам Боб — неочаквано каза тя.

Вървяхме бавно по мекия топъл пясък и аз се мъчех да разбера какво е станало в душата на тази красива девойка. Ако в началото някой ми беше казал, че Маргарет ще обикне момък с физиономията на Боб, не бих повярвал за нищо на света. А сега това ми се стори съвсем естествено. Никак не се учудих, когато тя открито и откровено каза, че го обича. Дори го очаквах.

Сякаш отгатнала мисълта ми, Мег каза:

— Жените винаги… обичат героите. Така е било във всички времена. Невъзможно е да останеш равнодушна към човек, който със силата на разума си е укротил чудовище, способно да убие наведнъж милиони хора. То е като в древните приказки. В тях побеждават злите великани, огнени дракони, страшни чудовища. Боб победи водородната бомба. Ако всеки учен направи нещо подобно… тогава животът на земята би бил вечен…

— Той ще бъде вечен — не знам защо, уверено отвърнах аз.

— Само дано на Боб не му се случи нищо — промълви Мег.

— Нищо няма да му се случи. Чухте ли какво каза полковник Джейкс?

— И двамата скоро ще ни откарат оттук…

Помислих малко и казах:

— Важното е за това, което направи Боб, да научат колкото е възможно повече хора!

Мег се спря и ме погледна хитро в очите.

— Уилям, вие много пиете и никак не се интересувате какво става по света.

Наистина, аз бях забравил дори кога за последен път съм слушал радио.

— А какво става по света?

— Цялата страна се е разбунтувала. Всички вестници са изпълнени със съобщения за постъпката на Боб. Най-изтъкнатите учени одобряват постъпката му. Създадена е „Научна лига за солидарност с Вигнер“. Вчера един голям физик говори по радиото за идеята да бъде създаден комитет за разработване на активни научни методи за борба с атомната опасност. Той заяви буквално следното: „Примерът на младия математик Боб Вигнер показва колко много можем да направим ние. Дойде време да се действува активно. Учените трябва да са най-напред…“ Те наистина ли могат да измислят такъв апарат, за който се е споменавало в разказа?

Хванах ръката на Мег и я стиснах сърдечно.

— Ако всички учени заговорят с такъв език, няма да има нужда от никакъв специален апарат…