Пирамидата на бог Слънце

Дванадесета глава Преследването

Онази нощ, в която беше отвлечена дъщеря му, Педро Арбелец прекара в съседната хасиенда Вандакуа заедно с Унгер, братът на кормчията. Какво бе учудването на почтената Мария Хермоес, когато се събуди на заранта и видя стаите на гостите напуснати. Но не си помисли нещо друго, освен че се касае за някой набързо решен утринен излет. Но след като мина сутринта, а сетне и обедът без да се завърнат отсъстващите, безпокойството й се засили. По едно време Педро Арбелец и Унгер се върнаха сами и сега тя вече беше твърдо убедена, че се е случило голямо нещастие.

Как се стреснаха новодошлите, когато узнаха за изчезването на двете сеньорити и сеньорите! Но докато Арбелец се втурна от стая в стая, кършейки ръце, Гърмящата стрела запази спокойствие и хладнокръвие. Очите му мятаха искри, фигурата се изпъна. Той вече не беше безпомощният болник, а по-раншният уестман. За четвърт час бе узнал от видимите само за него следи половината от случилото се и разгадал останалата половина. След още четвърт летеше със стария Франсиско на запад. Двамата водеха със себе си запасни коне, на които бяха натоварили провизии и няколко вързопа с неща, принадлежащи на изчезналите.

Гърмящата стрела имаше пред себе си още няколко часа от деня. Той си каза, че похитителите са напуснали хасиендата едва след полунощ и са постигнали преднина от около дванадесет часа, която се надяваше малко по малко да навакса. Но все пак достигна с придружителя си отвъдното подножие на предпланините, когато Вердоха вече бе прекосил периферията на пустинята и поел с четиримата пленници пътя си през същинска Мапими.

Пристигнал в бивака на мексиканците, за Франсиско бе наслада да наблюдава как Гърмящата стрела разчита от все още добре видимите следи най-главната част от събитията, разиграли се предната вечер. С изумление, граничещо кажи-речи със страхопочитание, гледаше мъжа, за когото всяка стъпка, всеки пречупен стрък бяха отворена книга, от която с удивителна лекота четеше и подреждаше логически факт подир факт.

— Я виж ти! — промърмори траперът замислено. — Какво е това? Тук се е състояла борба! Вижда се как някой е забил дълбоко пети в меката почва, докато стъпалата на противника са напуснали земята и в опит за отпор, пръстите на краката му са оставили дълбока вдлъбнатина. Сетне победителят е избягал. Видно е как е вдигнал някакъв мъж и го е запратил към останалите, за да си проправи път. — Гърмящата стрела заобиколи огнището и продължи изследванията: — Тук пушките са били подпряни на пирамидата. Беглецът пътьом е грабнал една. Без съмнение е бил някой от нашите, най-вероятно Стернау.

Унгер и Франсиско започнаха да яздят по следите на беглеца и враговете му, които водеха първо на запад, а сетне на юг. Траперът дешифрираше без затруднения повечето подробности.

— Погледни, Франсиско, отпечатъците на тези три коня — два са били свободни, само единият е имал ездач на гърба си. Стернау е взел двете животни, за да може да ги сменя. Свърнал е на изток с цел да се яви в гръб на мексиканците. Яздил е в кръг и сега се намира зад тях. Следователно пред нас са и те, и той.

При тия думи отправи зорките си очи към далнините на запад, сякаш очакваше да види преследваните и внезапно скочи няколко крачки напред. Там бе издигнато значително пясъчно струпване, което до този момент се бе изплъзнало от него и Франсиско. То не можеше да е дело на вятъра или някое маловажно обстоятелство.

— Сигурно е знак от Стернау — зарадва се Гърмящата стрела. — Трябва да го прегледаме.

Посегна отривисто и след късо ровене измъкна сгънат лист, на който прочете:

«Аз се изплъзнах, останалите са все още пленени, но здрави и читави. Имам три коня, достатъчно оръжия и муниции. Вердоха ме повали в двора с ненадеен удар. С него бяха Пардеро и единадесет мексиканци. Вмъкнали са се през прозореца на улана и спипали четиримата с хитрост. Забравиха да претърсят дрехите ми. Имам в себе си хартия и молив и ви давам този знак. Пленниците ще бъдат освободени, не се тревожете! Следвайте ме колкото може по-бързо, ще оставям отчетливи дири.

3 септември 1849, 9 ч. сутринта, Стернау.»

Силно зарадвани, двамата възседнаха и за голямо удоволствие на животните, ги оставиха да галопират на воля. Мексиканските коне не се изморяват, когато са без ездач, дори при усилен дневен преход. Животните, на които седяха Гърмящата стрела и Франсиско, бяха съвсем бодри и разстоянието изчезваше под копитата им. Но тъй като и Стернау поддържаше възможно най-голяма бързина, не бе лесно скоро да го стигнат.

Предиобедът мина, а и голяма част от следобеда. Най-сетне забелязаха далеч пред себе си в равнината три малки, тъмни точки.

— Това е той, той и резервните коне! — оповести ликуващо Гърмящата стрела. — Трябва непременно да го стигнем преди падането на нощта.

Те смушкаха животните и полетяха по земята с бясна бързина. Мина половин час. Трите точки се уголемиха и вече ясно се различаваха един ездач и три свободни коня. Видяха как конникът вдигна пушката напреки над главата си и я завъртя.

-Той се е обърнал и ни е видял — съобщи Гърмящата стрела.

— Но ни е сметнал за врагове — забеляза Франсиско. — В противен случай щеше да спре да ни дочака.

— Добри ми Франсиско, ти си способен вакуеро, но не си уестман. Ако Стернау остане да ни чака, ще изгуби време и разстояние. Тук всяка минута е скъпоценна. В тъмното няма как да видим следите на разбойниците и ще бъдем принудени да спрем, докато те при всички случаи ще яздят и през нощта. Значи трябва да оползотворим виделината до последната секунда. Ето защо Стернау просто ни предоставя да го настигнем.

— Но нали все пак бихме могли да бъдем и други?

— Тогава би било още по-глупаво да спре и да ни чака макар и за миг. Не, той се е досетил, че сме от неговите хора. Виж, отново ни дава знак!

Сега и Гърмящата стрела вдигна пушката си и я завъртя над главата. Това бе достатъчно за Стернау да знае, че има познат зад себе си.

— Все пак го приближаваме — рече Франсиско.

— Напълно разбираемо — поясни Гърмящата стрела. — Добри или лоши, той е бил заставен да вземе тъкмо тези коне, докато ние имахме възможност да потърсим най-добрите. Освен това неговите не са били бодри, а нашите бяха на пасището. Също така е много по-тежък от нас двамата. Погледни, сега ги сменя!

Видяха как Стернау се метна посред галоп от своето животно на седлото на друго.

— Дори не губи време да спира и се прехвърля, много правилно от негова страна — одобри Гърмящата стрела. — Внимавай, той няма да намали ни най-малко бързината, за да ни поздрави и когато го стигнем!

Разстоянието между ездачите намаляваше все повече, можеха вече да се чуват.

— Хер Стернау! — провикна се Гърмящата стрела на немски.

Повиканият обърна лице.

— Хер Унгер! Отдавна те познах!

— Хей! Че по какво пък?

— Така язди само един уестман, а в хасиендата Дел Ерина ти беше единственият. Но продължавайте напред!

— Веднага идваме!

Гърмящата стрела се изправи на стремената, за да облекчи товара и нададе пронизителен вик. Конят му се понесе като стрела, на Франсиско също и след няколко минути галопираха от двете страни на Стернау.

— Добре дошли и слава Богу! — произнесе той, подавайки ръка на двамата. — Защо сте натоварили запасните коне с тези вързопи?

Гърмящата стрела се усмихна.

— Това са само най-необходими вещи. Смятах, че въоръжението на сеньорите, които се канех да освободя, ще бъде твърде незадоволително и взех едно друго със себе си. Траперските дрехи и всичките ти оръжия са тук.

— Охо, наистина ли? — зарадва се Стернау.

— Да, всичко. Също и оръжията на Мариано и брат ми.

— Благодаря! Постъпил си много разумно. Как стоят нещата в хасиендата? Кога откриха нападението?

Гърмящата стрела осведоми Стернау, който го изслуша с напрежение. При това бързината не бе намалена и конете я поддържаха, докато настъпи нощта и дирите на похитителите вече не можеха да се различават. Тогава тримата мъже бяха принудени да спрат. За щастие на това място имаше трева и конете можеха да попасат. Но дърва за наклаждане на огън липсваха, така че щяха да прекарат нощта на тъмно. Побърбориха малко. Засега бе най-важно да си отпочинат и едва след като нощта преваляше и наближаваше да се зазори, Гърмящата стрела рече:

— Обесниците сигурно са яздили и през нощта!

— Сигурно — съгласи се Стернау. — Те знаят, че ги следвам. Вероятно едва сега, на утрото, ще направят къс престой, от който трябва да се възползваме да наваксаме колкото е възможно пропуснатото през нощта.

В онези географски ширини няма дълъг утринен и вечерен сумрак. Ден и нощ се редуват със съвсем кратък промеждутък. Стернау бе произнесъл последните си думи в мрака, а пет минути по-късно беше ясен, светъл ден и конниците отново летяха в галоп по Мапими.