Пияната гора

Оранжеви броненосци

Първият екземпляр за нашата колекция, заловен от жителите на Пуерто Касадо, се появи в дома ни четиридесет и осем часа след нашето пристигане. В ранното утро още по тъмно, когато цикадите и дървесните жаби се препираха с местните петли за вокално надмощие, се събудих от силен и възмутен крясък, заглушил напълно всички останали звуци. Изправих се в леглото и погледнах изумено Джеки, която ми отвърна със същия поглед. Не успели да си кажем каквото и да е, пронизителният писък отново се раздаде — този път определих, че идва откъм кухнята. Писъкът бе последван от силен и възбуден разговор на непознатия за нас език гуарани18.

— Боже Господи! — промълви Джеки — звучи като гласа на Паула… Какво ли става оттатък?

Измъкнах се от леглото и затърсих чехлите си.

— Крещи, като че я изнасилват.

— Не може да бъде — отвърна сънливо моята жена, — от това не се крещи толкова силно.

Погледнах я неодобрително и се отправих към забулената от утринна мъгла задна веранда. Пристигнах тъкмо навреме и станах свидетел на необикновено зрелище в кухнята. Вратата беше широко отворена, озарена от розовите отблясъци на огъня, на прага й стоеше с ръце на хълбоци нашата хазайка. Разкошната й гръд се повдигаше неспокойно от усилията, с които произнасяше цели тиради на гуарани. Пред нея се бе изправил нисичък, слабичък и одърпан индианец, стиснал в една ръка ужасно измачкана сламена шапка, а в другата нещо като футболна топка.

Той обясни нещо на Паула с мек и спокоен глас, след което протегна напред ръка с футболната топка. Паула подскочи ужасена назад, издаде нов мощен, пронизителен и пълен с негодувание крясък. Една голяма жаба, приклекнала близо до вратата на кухнята, подскочи като ужилена и побърза да потърси убежище в тъмнината на хибискуса. Индианецът, който види се не беше от страхливците, постави сламената си шапка на пода, сложи отгоре й футболната топка и започна нещо да говори и да жестикулира. Паула въздъхна дълбоко и го обсипа с поток от ругатни. Двамата, разкрещяли се един на друг в пет часа сутринта с гърлени звуци, които изобилстваха в езика гуарани, ми дойдоха прекалено много.

— Хей! — извиках силно аз. — Buenos dias19!

Получи се моментален ефект. Индианецът вдигна шапката с футболната топка, притисна я към разгърдената си риза поклони се и се отдръпна в тъмнината. Паула пооправи бюста си, поклони се леко и грациозно и пристъпи към мен разтреперана от възмущение.

— Ah, senor — каза тя, като се задъхваше леко и стискаше пламенно ръце. — Ah, senor, que hombre… buenos dias, senor… yo lo siento20…

Смръщих вежди и пуснах в действие всичките си оскъдни познания по испански език.

— Hombre21 — казах аз и посочих индианеца, който се бе слял напълно със заобикалящия го полумрак. — Ombre… porque usted argumentos22?

Паула се спусна в полумрака и измъкна дърпащият се човек от там. Тя го изтика пред мене, отстъпи назад и с величествен жест насочи дебелия си кафяв показалец към него.

— Hombre — произнесе тя с разтреперан от вълнение глас, — mal hombre23.

— Защо? — попитах аз и ми стана жално за индианеца. Паула ме погледна така, като че съм си изгубил ума.

— Рог que? — повтори тя. — Рог que24?

— Рог que? — кимнах аз с глава и си помислих, че всичко това прилича ужасно много на дует от хумористична оперета.

— Mire, senor25 — отвърна Паула, — погледнете! — тя сграбчи шапката, която индианецът притискаше към гърдите си, и ми показа поставената в нея футболна топка. По-отблизо, макар и на тъмно, забелязах, че раздразнилият Паула предмет бе по-малък от футболна топка, но почти със същата форма. Тримата го наблюдавахме мълчаливо около минута, после Паула пое въздух и просто ми взе ума с истински картеч от испански думи. Единственото, което разбрах, бе често повтаряната от нея дума hombre. Ясно, че нямаше да мога да се оправя без преводач.

— Momento26! — казах аз, вдигнах ръка, обърнах се и закрачих гордо към къщата.

— Какво става там, за Бога? — попита Джеки, когато ме видя.

— Нямам ни най-малка представа. Паула изглежда смъртно оскърбена от това, че някакъв си индианец се мъчи да й продаде пудинг от сливи.

— Пудинг ли?

— Добре де, пудинг или футболна топка все едно. Прилича и на едното, и на другото. Ще извикам Рафаел да разбере какво всъщност става.

— Едва ли е пудинг!

— Ами! — възкликнах аз. — Ние сме в Чако… В Чако всичко е възможно!

Както и очаквах, Рафаел спеше свит на кълбо под цяла камара завивки, които потрепваха едва-едва от неговото хъркане. Дръпнах завивките и го тупнах по задника. Той изстена гръмогласно. Тупнах го отново, той се изправи в леглото, погледна ме с втренчен поглед и отвори от учудване уста.

— Рафаел, събуди се. Искам да дойдеш и да ми преведеш нещо.

— Не, Джери, недей сега — проплака той и погледна часовника с късогледите си очи. — Погледни, едва пет и половина. Не мога.

— Хайде, хайде — отвърнах безжалостно аз. — Струва ми се, че ти си преводачът на нашата група.

Рафаел си постави очилата и ме изгледа с искрено възмущение.

— Аз преводач, да — отвърна той, — но аз не преводач в пет часа сутринта.

— Слушай, престани да говориш и се облечи. При Паула има един индианец. Карат се за нещо като футболна топка… Нищо не разбирам. Ела да видиш какво става там.

— Обожавам Чако! — изрече с горчивина Рафаел нахлузи обувките си. Като стенеше и се прозяваше, той тръгна след мен към кухнята. Паула и индианецът стояха на местата си, а футболната топка си беше както преди в шапката.

— Buenos dias — поздрави Рафаел и запримига сънливо с очи, — que pasa27?

Гръдта на Паула се повдигна и тя се зае да описва цялата случка на Рафаел. Тя подкрепяше думите и с мимика и се въртеше наоколо с чудесни вълнообразни движения на плътта. От време на време спираше и сочеше с пръст виновника, застанал мълчаливо със своя пудинг. В края на краищата Паула се задъха и останала без сили, се подпря на стената, с ръка върху неспокойно повдигащата й се гръд.

— Е? — обърнах се аз към смутения Рафаел. — Какво се е случило?

Рафаел се почеса по тила.

— И аз не разбрал, Джери — отвърна той. — Тя казва, този човек донесъл нещо лошо… хм, как се казва по английски, не лошо, а мръсно, нали така? Той казва, тя лъже и че ти ще го купиш.

— Добре де, какво е това нещо, да го вземат мътните?

Рафаел се обърна рязко към собственика на пудинга, а той го погледна и се усмихна стеснително.

— Бичо — отвърна индианецът и подаде шапката си.

Бичо беше първата и според мен най-важната дума, която научих при пристигането си в Южна Америка. Буквално означава „животно“. С този всеобхватен термин тук назоваваха всяко живо същество и аз естествено веднага го запомних. Когато чух изречената от индианеца вълшебна дума, тозчас разбрах, че съм взел за пудинг някакво живо същество. С радостен възглас изблъсках Рафаел, издърпах сламената шапка от прегръдките на индианеца и се втурнах в кухнята, за да разгледам нейното съдържание на светлината на газената лампа. Свито на кълбо се гушеше едно животинче, което от дълго време мечтаех да срещна. Оказа се триивичест броненосец.

— Рафаел! — извиках развълнувано аз, — ела и погледни какво има тук!

Той влезе в кухнята и впери поглед в животинчето, което държах върху дланите на ръцете си.

— Джери, какво е това? — попита любопитно той.

— Това е броненосец… разбираш ли, peludo28, от дребен вид, който се свива на кълбо… Нали ти показах рисунки?

— Ах, да — отвърна Рафаел с просветнало лице, — тук ги наричат Tatu naranja.

— Какво означава naranja? — полюбопитствах аз.

— Naranja означава портокал, Джери. Нали се сещаш?

— Сещам се, разбира се. Той наистина прилича на голям, кръгъл портокал.

— Искаш ли да го купиш? — запита Рафаел и го побутна внимателно с пръст.

— Боже Господи, естествено! Искам дори много повече. Слушай, Рафаел, попитай го къде го е уловил, колко иска за него и дали може да ми донесе още.

Рафаел се обърна към застаналия на входа усмихнат индианец и му предаде моите въпроси.

Дребничкият мъж закима енергично с глава, после започна да обяснява нещо на испански, като непрекъснато се запъваше.

Рафаел го изслуша, после се обърна към мен.

— Джери, той казва, че може да ти улови колкото искаш. В гората il y a29 много от тях. Иска да знае колко са ти нужни.

— Да донесе поне шест… Колко им иска?

Рафаел и индианецът се пазариха около десетина минути, след което Рафаел ме попита:

— Пет гуарана30. Не е ли много?

— Не, цената е разумна. Ще му платя колкото иска. Слушай, Рафаел, попитай го дали може да ми покаже мястото, където живеят броненосците.

Рафаел и индианецът отново се впуснаха в разговор.

— Да, може да ти покаже мястото… но то е в гората, Джери… може да отидем само с коне.

— Чудесно! — зарадвах се аз. — Кажи му да дойде днес следобед, ще отидем заедно на лов.

Рафаел му предаде моето предложение, а индианецът поклати утвърдително глава и ме погледна с широка, приятелска усмивка.

— Bueno… muy bueno31 — отвърнах аз и също се усмихнах. — Сега ще отида да му донеса парите.

Закрачих бързо към къщата, стиснал гальовно броненосеца в ръце, и чух как Паула издаде отчаян вопъл, но не изпитвах ни най-малкото желание да се съобразявам с нейните оскърбени чувства. Джеки все още седеше в леглото и разглеждаше навъсено изпохапаните си от комари ръце.

— Погледни какво имам — извиках весело аз и хвърлих свитото на кълбо зверче в кревата й.

Доволен, че се сдобих с необикновеното животинче, съвсем забравих, че моята жена още не бе навикнала да се радва на успехите при събиране на животни. Тя изскочи като ужилена от постелките, в които се бе увила като пашкул, и с един-единствен скок се намери на другия край на стаята — скок, на който би завидяла всяка балерина. Тя огледа животинката от безопасното място.

— Какво е това? — попита тя.

— За Бога, мила, защо се изплаши толкова много? Това е броненосец… съвършено безобидна животинка.

— А откъде да зная? — отвърна Джеки. — Втурваш се в стаята като луд и го хвърляш към мен. И бъди така любезен да го махнеш от леглото ми.

— Нищо няма да ти направи — обясних й аз. — Напълно е безопасен, честна дума.

— Вярвам ти, мили, но нямам намерение да си играя с него в леглото в пет часа сутринта. Защо не го сложиш на твоето легло? Поставих внимателно обиденото животинче върху леглото си и отидох да платя на индианеца. Когато се върнахме с Рафаел в къщата, заварихме Джеки на леглото с мъченическо изражение на лицето. Погледнах към моето легло и с ужас забелязах, че от броненосеца няма и следа.

— Не се вълнувай — съобщи ми прекалено мило Джеки, — сладкото мъничко животинче се е пъхнало в завивките ти. Разрових завивките и напипах отчаяно задраскалия сред чаршафите броненосец. Измъкнах го навън той моментално се сви в твърдо кълбо. Седнах на леглото и го разгледах. Свит по този начин, по форма и размери приличаше на малка диня. От едната страна на топката се намираха трите ивици, които дали наименованието му — рогови ивици, разделени една от друга от тънък слой розово-сива кожа, изпълняваща ролята на шарнир. От другата страна на топката се виждаше как главата и опашката влизат в общата форма на бронята. Отгоре ги предпазваха възлести бронирани плочки, оформени като равнобедрени остроъгълни триъгълници. Когато броненосецът се свиваше на кълбо, двата защитни триъгълника прилепваха плътно един към друг и закриваха сигурно уязвимия вход до меките му вътрешности. Цялата броня имаше бледокехлибарен цвят на светлината и като че беше майсторски направена от мозайка. Когато обясних на моите слушатели удивителната външна структура на броненосеца, аз го оставих на пода и всички застинахме по местата си в очакване да се развие. В продължение на няколко минути топката лежеше неподвижно, след това започна едва-едва да потрепва и помръдва. Видях как между триъгълниците на главата и опашката се появи пукнатина, полека-лека тя се разшири и се показа малка като на прасенце зурличка. После броненосецът започна бързо и сръчно да се развива. Той се разпука като необикновена цветна пъпка и в миг зърнахме розово и набръчкано коремче, обрасло с мръснобяла козина, малки розови крачета и тъжна муцунка на прасенце с кръгли и опулени черни очички. След това се преобърна и сега под бронята му се виждаха само краищата на лапите и няколко кичурчета косми. Щръкналата зад изгърбената му броня и покрита с шипове и подутини опашка приличаше на древен боздуган. На срещуположната й страна беше изскочила главата, украсена с триъгълна бронирана шапчица с щръкнали от двете страни малки, подобни на магарешки, уши. Под роговата шапчица зърнах голи бузи, розово носле и малки подозрителни очички, блеснали като две капчици катран. Кръглите му задни лапи завършваха с къси, тъпи нокти и приличаха на микроскопични крака на носорог. Предните лапи се различаваха рязко от задните и човек можеше да допусне, че принадлежат на друго животно. Въоръжени бяха с три изкривени нокъта, средният от които бе най-дълъг и приличаше на кривия нокът на хищна птица. Тежестта на задните части на тялото почиваше върху плоските задни лапи, а тази на предните — върху именно този нокът, поради което долната част на стъпалото бе повдигната от земята и се създаваше впечатление, че броненосецът е застанал на върха на пръстите си.

Броненосецът застина за миг на място, като мърдаше нервно носа и ушите си, после реши да тръгне нанякъде. Малките му крачета се раздвижиха толкова бързо, че се сляха в неясно петно под бронята му, а ноктите му зачаткаха мелодично и ритмично върху цимента. Липсата на каквото и да е движение на тялото в съчетание с ритмичното чаткане на неговите нокти го оприличаваха повече на необикновена механична играчка, отколкото на живо същество. Това сходство се засили още повече, когато се блъсна сляпо в стената, която очевидно не забеляза. При нашия гръмогласен смях той зае отбранителна поза, като се поизгърби и се приготви да се свие моментално на кълбо. След това, когато в стаята отново се възцари тишина, той задуши стената и цели пет минути я драска безрезултатно с нокти в стремежа си да прокопае дупка в нея и се измъкне. Убеден, че това е невъзможно, той се обърна, зачатка бързо с нокти по стаята и се скри под моето легло.

— Прилича на гигантска мокрица — прошепна Джеки.

— Харесва ми този бичо, Джери — изрече с висок шепот Рафаел и се усмихна щастливо. — Движи се като същински танк, нали?

След като потропа известно време под леглото ми, броненосецът неочаквано се появи отново и се насочи към вратата. За зла беда Паула избра точно този миг, за да се вмъкне с огромната си фигура в стаята, понесла поднос с чай. Тя влезе безшумно с босите си крака и броненосецът (който явно нямаше остро зрение) не усети нейното присъствие. Подносът и огромният бюст закриваха пода от погледа на Паула. Тя спря на входа със сияеща усмивка.

— Buenos dias — поздрави тя Джеки, — el te, senora.32

Броненосецът се блъсна в краката на Паула, спря се, подуши новото препятствие и понеже му се стори меко, реши, че тук вече може да прокопае вход. Преди да успеем да направим каквото и да е, той заби големия си нокът в палеца на Паула.

— Madre de Dios33! — изкрещя Паула и с това кратко възклицание надвиши своите вокални постижения от сутринта.

Тя подскочи назад и излетя през вратата, задържала като по чудо подноса в ръце, но тъкмо се скриваше от погледите ни в полутъмната всекидневна стая и подносът се наклони, каната се разби с трясък върху пода и пред броненосеца се образува цяла локва с мляко. Той я подуши подозрително, кихна, отново я подуши и след това започна лакомо да лочи. Останали без дъх от смях, двамата с Рафаел отидохме бързо в съседната стая да успокоим нашата разтреперана от страх хазайка и да вземем подноса. Когато се върнах с него в спалнята, оказа се, че обезпокоеният от шума броненосец бе прецапал през стаята и потърсил подслон зад една грамада куфари. За силата на тази животинка може да се съди от това, че куфарите бяха претъпкани с филми, батерии и други съоръжения и на мене ми костваше доста много усилия да вдигна дори един от тях. Въпреки това, решило, че убежището му се намира зад тях, малкото животинче пъхна нос между куфарите и стената и ги избута така леко встрани, като че бяха празни картонени кутии. То се скри, известно време драска силно с нокти и след това утихна. Реших да не го закачам, докато не си изпием чая. Рафаел влезе ухилен и започна да си чисти очилата.

— Тази жена — каза той — вдигна голяма врява.

— Ще ни донесе ли още малко мляко?

— Да, помолих я вече за това. Знаеш ли, Джери, тя не схваща защо са ти нужни бичос. Никой не й е казал, че сме дошли за бичос.

— Добре де, ти не й ли обясни?

— Разбира се, обясних й, че сме пристигнали специално в Чако, за да ловим бичос за zoologicos34.

— А какво ти отговори тя?

— Тя каза, че всички гринго са обезумели, но се надявала Господ да я закриля — отвърна Рафаел и се ухили.

След закуската, поднесена ни от все още разтрепераната Паула, ние се заловихме за работа и измайсторихме клетка за броненосеца. Изпълнени с оптимизъм, ние я направихме по-голяма, за да побере още няколко от тези животни, стига да ни се усмихне щастието да ги заловим. След това измъкнах малкото животно иззад куфарите. Оказа се нелека работа, защото се бе напъхало между куфарите и стената като пирон в дъска. Когато най-сетне измъкнах броненосеца, той се размота наполовина и издаде няколко свистящи звука. Всеки път, когато го докосвах по носа или опашката, той се свиваше и издаваше тихо и раздразнено сумтене. Извиках на Джеки да донесе магнетофона. Когато го включихме и поставихме микрофона на няколко сантиметра от животинчето, аз го пипнах леко за носа. То се сви бързо и безшумно на кълбо и замря на място. Никакви ласки, почуквания или драскания не успяха да го накарат да повтори този звук. В края на краищата, възмутени от неговото поведение, ние го напъхахме в клетката и го оставихме там сам да си блъска главата. Едва на следващия ден ни се отдаде възможността да запишем неговото раздразнено сумтене.

Същия следобед се появи индианецът, повел със себе си три страшно оклюмали коня. Въоръжихме се с торби, въжета и други съоръжения за ловене на животни и се отправихме на лов за оранжеви броненосци. Ние преминахме през селото на конете и около две мили яздехме по един успореден на железопътната линия път. След това конят на нашия водач се спусна по насипа отстрани на пътя по тясна и лъкатушна пътечка между гъсти бодливи храсти и разпрострели се на всички страни кактуси. На около метър над главата ми увисна едно блеснало в златистозелени тонове колибри, заобиколено от мъглявината на шеметно пърхащите му крилца, и започна да се храни от чашката на една бяла поветица. Протегнах към него ръка, в миг се раздаде силно шумолене и птичката изчезна, само фуниеобразното цвете се разклати от вятъра, причинен от пърхането на неговите крила. Горещината в този следобеден час бе непоносима. Суха, мъчителна горещина, която изсмукваше цялата влага от телата ни. Макар и защитен от широкополата шапка, през цялото време присвивах очи от ослепителния блясък на слънцето. Цикадите възпяваха навсякъде около нас слънцето с резки и пронизителни гласове и на човек му се струваше, че тези звуци не идват отвън, а се пораждат в резониращите глъбини на собствения му череп.

След малко гъстата и бодлива растителност внезапно изчезна и ние се озовахме сред огромна затревена поляна, украсена с подредени една след друга редици от огромни палми. Те издигаха мълчаливо разрошените си корони на слънцето и сенките на стволовете им се протягаха по златистата трева като райетата на тигрова кожа. Чифт чернолики ибиси с красиви черни мустаци и канелена сиво-черна перушина се разхождаха по тревата и пъхаха от време навреме дългите си сърповидни клюнове в подгизналата почва. Когато ни забелязаха, те полетяха между палмите с ниски и резки крясъци: „кронк… кронк… аркронк“. Когато стигнахме средата на поляната, забелязахме, че е разделена на две от широка и извита ивица от прекрасни светлосини цветя, прострели се като същинска река. Щом приближихме, открих, че действително това беше поток, но обрасъл толкова гъсто с тези сини водни растения, че водата не се забелязваше. Отгоре я прикриваше синята мъглявина на цветята, а отдолу прозираше блясъкът на гланцирани в зелено преплетени листа. Синият цвят изглеждаше безкрайно чист и нежен, също като че късче небе бе паднало на земята и се загнездило между кафявите стволове на палмите. Ние вкарахме конете в реката. Техните копита разкъсаха растенията и цветята и оставиха след себе си тясна пътечка от блестяща вода. Около нас кръжаха плавно черно-червени водни кончета и прозрачните им крилца проблясваха на слънцето. Когато се добрахме до противоположния бряг и отново навлязохме в сенките на палмовата горичка, аз се обърнах назад и се полюбувах още веднъж на великолепната уличка от сини цветя, пресечена от нашите следи във вид на лента от искряща вода, досущ като мълния, разсякла летния небосклон.

Ние излязохме от горещата сянка на палмите, потънахме отново сред бодливите храсти и обезпокоихме един самотен тукан. С огромен светложълт клюн, сини кръгове около очите, грижливо поддържана черна перушина и бял нагръдник той приличаше на преоблечен във вечерен костюм клоун, забравил да свали грима си. Туканът наблюдаваше нашето приближаване, въртеше глава от една на друга страна и издаваше слаби, хрипливи и свистящи звуци, също като стар и несмазан часовник, който се тъкми да бие. Един от конете изпръхтя силно, туканът се изплаши, затрака с огромния си клюн, издаде странни уплашени и скимтящи крясъци и се пъхна в гъстите клонаци.

Трънливият гъсталак постепенно оредя, сега той растеше на отделни островчета върху светла песъчлива почва, обрасла също с туфи трева и кактуси. Тревата беше почти избеляла от слънцето, а повърхността на почвата покрита с твърда кора, през която копитата на конете пропадаха с меко хрускане. В това царство на избелена от слънцето трева и пясъци единствено зелени бяха кактусите, защото задържаха росата и редкия дъжд благодарение на особеностите в строежа на своето семейство. Съхраняваха ги в месестите си и бодливи клони и живееха от влагата подобно на животни, заспали своя зимен сън и хранещи се с натрупаните през есента мазнини. За разлика от останалите части на околността тук нямаше блата, тъй като това място се извисяваше няколко сантиметра над окръжаващата равнина. Повишението едва се забелязваше, но все пак бе достатъчно да го превърне в сух остров сред блатистата равнина. Всеки участък земя, издигнат дори на петнадесетина сантиметра над равнината, можеше да се вземе за планина сред огромните равнинни простори на Чако. Рафаел и нашият водач си казаха нещо набързо, след което Рафаел побутна коня си и го изравни с моя.

— Тук трябва да намерим tatu — обясни той и очите му засвяткаха възбудено зад очилата. — Сега ще се поотдалечим един от друг и ще се пръснем във верига. Когато видиш tatu, пусни коня в галоп и tatu веднага ще се свие на кълбо.

— Ти смяташ, че няма да побегне?

— Няма. Индианецът казва, че броненосецът спира и се свива на кълбо.

— Звучи ми малко невероятно — възразих недоверчиво аз.

— Това е самата истина, Джери.

— В такъв случай броненосецът е невероятно глупаво животно.

— И индианецът твърди, че е muy estupido35.

Ние продължихме да яздим тихо, на около петдесетина метра един от друг, като заобикаляхме островчета от бодливи храсти. Не се чуваше нищо друго, освен пронизителното стържене на цикадите, мекото хрускане под копитата на конете и лекото скърцане и дрънчене на кожените и металните части на конската сбруя. Очите ме заболяха от взиране в обгърнатите от маранята храсти пред мен. От един бодлив храст изпърха ято от десетина кукувици гуира и полетяха с резки крясъци напред. С дългите си и красиви опашки те приличаха на малки жълто-кафяви свраки.

На петдесетина метра отдясно неочаквано зърнах прегърбената фигура на един броненосец, тръгнал като механична играчка между тревните туфи. От гърдите ми се изтръгна победоносен вик. Смушках хълбоците на коня с пети и той реагира така енергично, че ако не се бях вкопчил по най-недостоен начин за седлото, щях да се търкулна сред кактусите. Конят се понесе в тежък галоп към плячката и белият пясък запръска като фонтани под копитата му. Броненосецът ни чу едва когато доближихме на петнадесетина метра от него — обърна се, подуши набързо въздуха, сви се с поразителна бързина на кълбо и замря на мястото си. Останах разочарован, че оправда своето име на глупаво животно, защото ми се струваше, че ще му мине през главата да се втурне към някой от бодливите храсти. Аз спрях на около десетина метра от него, слязох на земята, завързах коня за една тревна туфа и тръгнах да прибера своя трофей. С учудване открих, че тревата, която от височината на коня ми се струваше ниска, всъщност бе много висока и скриваше напълно броненосеца от погледа ми. Все пак знаех, че се намира недалече, знаех и посоката, затова тръгнах напред. След малко обаче се спрях и се огледах наоколо. Конят ми се намираше доста далече от мене — във всеки случай не повече от десетина метра. Помислих, че съм сбъркал посоката и като проклинах себе си, се върнах обратно, пристъпвайки на зигзаг между храстите. Стигнах отново до коня, но от броненосеца нямаше и следа. Това ме ядоса и обезпокои, реших че малкото животно е избягало, когато съм минавал покрай него. Като мърморех гневно на себе си, аз се метнах на коня и какво беше моето учудване, когато зърнах броненосеца на същото място — на десетина метра от мен. Слязох отново от коня и тръгнах напред, като на всяка крачка се спирах и се оглеждах внимателно около себе си. Когато стигнах до мястото, където вярвах, че се намира броненосецът, започнах да се движа бавно напред-назад и въпреки това на два пъти минах покрай него, без да го забележа. Когато най-сетне взех в ръце тежкия и затоплен от слънцето броненосец, мислено му се извиних за това, че взех неговата тактика за глупава. Аз подкарах коня след Рафаел и индианеца и в течение на два часа огледахме внимателно острова от суха земя. С прилагане на същия прост метод успяхме да заловим още три броненосеца. Тъй като ставаше вече късно, ние се отправихме обратно за в къщи през сенките на дърветата. Когато пресякохме реката от сини цветя, от нея се вдигна с жужене цял облак комари, които връхлетяха върху нас и конете, и така се насмукаха с кръв, че прозрачните им издути коремчета заприличаха на червени японски фенерчета. Когато влязохме в селото, цареше вече пълен мрак. Конете чаткаха уморено с копита по калната улица и край блесналите със зеленикавите светлини на светулките храсти, а прилепите пресичаха пътя ни и издаваха тихи и доволни крясъци.

Джеки седеше на масата и пиеше, а нашият първи броненосец припкаше с важен вид из стаята. Оказа се, че е прекарал занимателно следобеда, като разкъсал телената мрежа на своята клетка и Джеки го зърнала тъкмо когато се пъхал в храстите на хибискусите. След като го заловила отново, тя го пуснала свободно в стаята до нашето завръщане. Докато вечеряхме, ние пуснахме всички броненосци на пода и те задрънкаха и затракаха с нокти като с кастанети. Двамата с Рафаел посветихме останалото време от вечерта в сваляне на телената мрежа от клетката и замяната й с дървени летви. През нощта оставихме клетката във всекидневната, за да се убедим в нейната сигурност. На следната сутрин дървените летви се оказаха малко поразхлабени, но продължаваха да се държат здраво, а свитите на кълбо броненосци спяха спокойно в своята спалня.

След като разреших въпроса с клетката, сметнах, че триивичестите броненосци няма да ми причиняват повече неприятности, тъй като броненосците понасят пленничеството най-леко от всички останали животни. Те живеят щастливо, като се хранят с месо и плодове, при това не са особено придирчиви дали предлаганата храна е прясна, защото в диво състояние ядат и изгнило, и червясало месо. Всички учебници твърдят, че триивичестият броненосец се храни с насекоми и ларви, ето защо реших отначало да давам на нашите животинки естествената им храна, а след това да ги приуча постепенно към някои заместители. Без да скъпим времето си, ние събрахме отвратително разнообразие от местни насекоми и ги предложихме на броненосците. Вместо, както очаквахме, да се нахвърлят радостно върху тях, броненосците явно се уплашиха от червеите, гъсениците и бръмбарите, събрани с такъв голям труд от нас. Всъщност те се отдръпнаха бързо от тях и показаха всички белези на отвращение и погнуса. След този неуспех направих опит с обикновената за броненосците храна по време на пленничество: мляно месо, примесено с мляко. Макар и да изсмукваха част от млякото, те отказваха да се докосват до месото. Броненосците се държаха по този възмутителен начин в продължение на цели три дни, докато се убедих, че ще отслабнат много от глад и ще се видя принуден да ги пусна на свобода. Животът ни се превърна в същински кошмар. По едно или друго време на деня на някого от нас му хрумваше някоя идея и той се втурваше с нова примамка към клетката, само и само да се убеди, че те се отдръпват с отвращение от нея. В края на краищата в резултат на чиста случайност успях да направя смес, която се посрещна с одобрение от тях. Състоеше се от смачкани банани, мляко, мляно месо и сурово яйце, примесено с мозък. Цялата смес приличаше на крайно отблъскваща сцена от автомобилна катастрофа, но броненосците много я харесаха. По време на храна те се втурваха към съда, наобикаляха го от всички страни, блъскаха се, потапяха дълбоко носове в сместа, пръхтяха и душеха, а от време на време някой от тях кихаше силно и изпръскваше останалите.

След като приучихме малките животинки да поемат новата храна, помислих си, че сме преодолели последната трудност и съгласно законите на колекционирането на животни няма да имаме повече никакви безпокойства с тях. За известно време всичко вървеше добре. През деня те спяха в своето спално помещение, свити на кълбо или полегнали полусвити на една страна, притиснати близо един до друг. Към три и половина се събуждаха, излизаха от спалнята и започваха да се разхождат на пръсти из клетката като същински балерини. От време на време пристъпваха с почукване до решетката, пъхаха глави между пръчките и започваха, да душат въздуха с розовите си нослета, за да разберат дали не идва вече храната. Мъжките много рядко се сбиваха. Някой от броненосците притискаше друг в ъгъла и се мъчеше да пъхне глава под бронята му и да го преобърне. Когато преобърнеше противника си, победителят също полягаше настрани и драскаше отчаяно с нокти, за да го изтърбуши. Когато станах за първи път свидетел на тези турнири, започнах да наблюдавам много внимателно броненосците. Макар и никога да не си причиняваха вреда, забелязах, че големите броненосци се биеха с малките по време на храна и използвайки по-големия си ръст и тежест, те пречеха на по-малките и по-леките да се доберат до храната. Тогава реших, че най-добре ще е да ги разделя по двойки, по една женска и един мъжки, с приблизително еднакви размери. Така построих клетка, която Джеки нарече Синг-Синг36. Това беше цяла поредица „апартаменти“, разположени един върху друг, всеки един с отделно спално помещение. По това време ние притежавахме вече десет малки броненосеца, които представляваха четири двойки и два свободни мъжки. Любопитното в случая беше това, че женските индивиди се оказаха малцинство. Винаги ни носеха повече мъжки, защото ловците залавяха много рядко женски. Брачните двойки заживяха много добре в апартаментите на Синг-Синг и турнирите по време на храна се прекратиха.

Един ден, след като нахрани броненосците, Джеки дойде при мен, понесла на ръце един от големите мъжки. По това време те бяха толкова навикнали да се занимават с тях, че повече не се свиваха на корави топки, когато някой ги докоснеше. Джеки изглеждаше обезпокоена, докато броненосецът лежеше блажено по гръб в ръцете й и тя поглаждаше розовото му, космато коремче.

— Погледни лапите му — каза Джеки и повдигна животното да го прегледам.

— Какво им се е случило? — запитах аз и поех да огледам полухипнотизираното животинче.

— Погледни! Ходилата на задните му лапи са изранени.

— Боже Господи! Наистина. Интересно какво е правил!

— Струва ми се — каза Джеки, — че тези животни ще ни създават повече неприятности, отколкото предполагаме… те и без това ни струват повече трудности, отколкото всички останали наши животни, взети заедно.

— Как са останалите броненосци?

— Не съм ги оглеждала. Нямаше да забележа и този, ако не се беше втурнал към вратата и паднал, когато поставих съда с храната. Вдигнах го и тогава забелязах ходилата му.

Прегледахме останалите броненосци и за наш най-голям ужас открихме, че по задните си ходила имат кръгли рани, големи колкото шестпенсова монета. Единствената причина според мене се обясняваше с това, че дървените подове на клетките бяха много твърди за тях и тъй като се разхождаха много, бяха протрили нежната си кожа на задните си лапи. И така всеки ден изваждахме броненосците от Синг Синг, нареждахме ги по земята като тикви и намазвахме задните им ходила с пеницилинова паста. Налагаше се да предприемем нещо и с подовете на техните клетки. Опитах се да ги застеля с дебел пласт мека пръст. Оказа се съвсем безполезна работа. По време на храна броненосците разплискваха ужасно яденето си, после отъпкваха здраво лепкавата смес от кал и мозък и тя се втвърдяваше повече от цимент не само по пода на клетката, но и по задните им стъпала. След няколко опита открих, че най-добрата настилка се състои от дебел слой дървени трици, покрит от своя страна със слой листа и трева. Това им подейства много добре и след няколко седмици стъпалата им зараснаха и тази неприятност повече не се повтори.

На всеки обикновен човек без съмнение ще му се стори, че напразно сме положили толкова много усилия за едни малки и безинтересни зверчета, но за нас това беше голяма победа. Откриването и залавянето на някое рядко и нежно животно, настаняването, приучването му към нова за него храна, успешното преодоляване на всички заболявания, както и на редица други трудности — това са само някои от най-трудните, най-досадните и неспокойни задължения на ловеца на диви животни, но успешното им разрешаване доставя огромно удоволствие и морално удовлетворение. Животното, което понася добре своя затворнически живот, не боледува никога и яде всичко, което му се предлага, се ползва с любовта на колекционера. Хитрото, упоритото и нежното животно се възприема като предизвикателство, но колкото и трудности да създава, успехът в края на краищата носи много по-голямо задоволство.