Планетата на ветровете

Трета частСгромолясване

Старостта дойде за по-малко от минута.

Докато излизаше от къщата на Управителя на Тайос, Марис бе още млада. Избра подземния път от неговата каменна крепост до морето — мрачен и мухлясал тунел през планината. Крачеше забързано, стиснала в едната ръка свещта, а в другата — сгънатите криле, заслушана в екота на падащите от тавана капки. На пода имаше локви и обувките й подгизнаха. Нямаше търпение час по-скоро да напусне подземието.

Ала когато излезе от другата страна на планината, видя какво е небето. Беше тъмновиолетово, мрачно и зловещо, в цвят на застояла кръв и болка. Вятърът беше студен и непостоянен. Марис почти усещаше спотаената ярост на стихията, готова всеки миг да изригне, съзираше я сред облаците. Спря в подножието на каменната стълба, която водеше към скалата на летците, разколебана за миг дали да не се върне, да отложи полета до заранта и да прекара нощта в хижата.

Но мисълта, че отново ще трябва да мине през тъмния влажен тунел, й се стори непоносима. Тайос беше тъжно и скучно място, Управителят — груб и недодялан, колкото и да се стараеше да го прикрие под привидно любезните си обноски към летците. Съобщението, което й бе предал, й тежеше допълнително. Думите бяха гневни, алчни, пълни със заплаха за война и Марис изпитваше желание да ги предаде час по-скоро, за да се отърве от тях, да се освободи от бремето, което носеха.

Тя духна свещта и закатери стръмните стълби. Лицето й бе разсечено от бръчки, в косата й се мяркаха сиви кичури, но тялото й бе силно и гъвкаво, сякаш беше още на двайсет.

На широката скална площадка Марис спря и разгъна крилете. Те веднага уловиха вятъра и я задърпаха към морето, още докато закрепваше последните сегменти. Виолетовото небе се отразяваше в сребристия плат, а залезът хвърляше алени отблясъци върху метала, сякаш крилете бяха насечени от кървящи рани. Марис бързаше. Искаше да изпревари бурята, като използва предния й фронт. Закопча презрамките, провери за последен път крилете и обгърна с ръце до болка познатите дръжки. С две бързи стъпки се отблъсна от скалата, както го бе правила безброй пъти. Вятърът бе нейният стар и верен любовник. Тя се отпусна в прегръдката му и полетя.

Почти веднага забеляза на хоризонта светкавица — разкривен тризъбец върху тъмния небосвод на изток. Вятърът внезапно утихна и тя започна да пада, наклони се на една страна, търсейки подходящо течение, и в този миг бурята я удари с всичка сила, внезапна като камшик. Вятърът се върна, изпълнен със свирепа злоба, и тя напъна мишци да го овладее, но той бързо смени посоката. Дъждът я шибаше в лицето, светкавиците я заслепяваха, а грохотът на гръмотевиците беше оглушителен.

Бурята я тласна назад и я преобърна във въздуха, като да беше играчка. Вече не контролираше полета, а се носеше като подмятано от вятъра листенце. Зърна планината, към която се носеше — лъщяща стена от мокри камъни. Опита се да се отклони, но успя само да се извърти с гръб към вятъра. Лявото й крило удари скалата и се сгъна и Марис полетя настрани — крещеше, мъчеше се да лети с едно крило, макар да знаеше, че е невъзможно. Дъждът я заслепяваше, бурята я стискаше в студените си клещи и последната й съзнателна мисъл бе, че смъртта е неизбежна.

Морето я погълна, прекърши я и я изплю. Откриха я по-късно същия ден, в безсъзнание, цялата натрошена, но жива, на три мили от скалите на Тайос.

Когато много дни по-късно, Марис дойде на себе си, бе дошла старостта.

През първата седмица рядко идваше в съзнание, а после не помнеше почти нищо. Болката, когато се движеше или лежеше неподвижно, безкрайните сънища, изпълнени с кошмари. Сънища, в които крачеше из дълги, мрачни тунели — вървеше толкова дълго, че краката започваха да я болят непоносимо, но все не можеше да открие стълбище към небето. Друг път пропадаше безпомощно в небето или се изправяше пред Съвета, защитавайки неясна кауза, само дето никой не чуваше думите й. Беше й горещо, ужасно горещо и не можеше да се помръдне. Някой й бе отнел крилете и я бе завързал. Опитваше се да се освободи, да каже нещо. Трябваше час по-скоро да отлети за някъде със спешно съобщение. Ала не можеше да стане, нито да говори, не знаеше дори дали капките по бузите й са сълзи, или дъжд. Някой избърса лицето й и й даде да пие някаква горчива гъста течност.

Събуди се в голямо легло до запалено огнище, завита с няколко ката дебели одеяла. Беше горещо и тя се помъчи да избута одеялата.

В стаята имаше и други хора, постоянно влизаха и излизаха — някои й бяха приятели и тя ги молеше да махнат одеялата, но те отказваха. Сякаш не я чуваха, ала въпреки това често сядаха на ръба на леглото и й говореха. Разговаряха за минали и настоящи неща, но всичко й се струваше объркано. Въпреки това бе щастлива, че приятелите й са тук.

Дойде Кол, със своите песни, придружаван от Барион, който си беше все същият — засмян, с нисък, басов глас. Появи се старата куцукаща Сена. Веднъж над нея се надвеси Гарвана, облечен с черни дрехи, млад и дързък, същият, какъвто го видя първия път. Гарт й поднесе горещ кивас и й разказа цял куп шеги, на които тя се смя до захлас. Вал Еднокрилия надзърташе от вратата, както винаги мрачен. Често идваше и С’Рела, нейната стара приятелка, за да си поговорят за миналите времена. И Дорел, първата й любов и все още верен приятел, също се появяваше, за да я дари с така жадуваното спокойствие. Имаше и други: стари любовници, които не бе вярвала, че някога ще види, се явяваха пред нея, за да я молят и обвиняват, и също така внезапно изчезваха. Дойде дребният русоляв Т’мар, за да й поднесе издялана от камък фигурка, певецът Халанд, който изглеждаше досущ както по времето, когато още живееше на Малък Кехлибарен.

Имаше още един посетител, който обаче й бе непознат. Всъщност не беше съвсем непознат: тя познаваше докосването му, уверените му ръце и напевния глас, с който произнасяше името й. За разлика от другите гости, той сядаше до нея и държеше главата й в скута си, за да поднася към устните й купичка с чай, топло мляко или супа. Не можеше да си спомни къде го е срещала, но близостта му й бе особено приятна. Беше дребничък и мършав, но с жилесто тяло. Кожата му беше бледа, покрита с безброй ситни лунички. Имаше дълга, лъскава побеляла коса, сресана назад, и пронизващо сини очи. Но макар да се явяваше често, Марис все не можеше да си спомни името му.

Веднъж, когато се пробуди от поредния кошмар и забеляза, че непознатият стои до нея, Марис го помоли да махне одеялата, защото й е горещо.

Той само поклати глава.

— Имаш треска — каза. — В стаята е хладно, а ти си много болна. Одеялата ще те стоплят.

Учудена, че призракът й бе отговорил, Марис се помъчи да седне, за да го разгледа по-добре. Тялото й се подчини неохотно, а лявата й страна се сгърчи от разкъсваща болка.

— Внимавай — предупреди я мъжът и докосна с хладни пръсти челото й. — Костите ти трябва да зараснат, преди да почнеш да се движиш. Ето, пийни. — Той повдигна към устните й купичка с горчива течност. Марис сръбна няколко глътки и почувства как болката и напрежението я напускат.

— Спи и не се безпокой за нищо — рече й мъжът.

— Но кой си ти? — едва успя да произнесе тя.

— Казвам се Еван — отвърна той. — Лечител съм. От много седмици се грижа за теб. Вече си по-добре, но си още слаба. Сега трябва да спиш, за да трупаш сили.

— Седмици. — Думата я изплаши. Значи беше много болна, щом бе прекарала седмици в къщата на лечителя. — К-къде съм?

Той опря силните си пръсти до устните й, за да я накара да замълчи.

— На Тайос. Край на въпросите. Ще ти разкажа всичко, когато поукрепнеш. Спи сега. Остави на тялото ти да те излекува.

Марис спря да се съпротивлява и се отдаде на съня. Щеше й се само да престане да сънува, но въпреки това отново се озова сред бури и неукротими ветрове.

Когато пак се събуди, беше съвсем тъмно. Още щом се размърда, Еван се надвеси над нея, после разрови огъня и седна на леглото.

— Треската отмина — каза той. — Но не си оздравяла. Зная, че искаш да станеш, не е никак лесно да лежиш толкова дълго. Но трябва да потърпиш. Още си много слаба, а тялото ти ще оздравее само ако не го претоварваш. Ако не можеш да лежиш неподвижно, ще ти дам още тесис.

— Тесис? — повтори тя и гласът й прозвуча някак чуждо. Закашля се и се опита да си прочисти гърлото.

— Горчивата напитка, която успокоява ума и тялото и докарва сън и отпускане, за да прогони болката. Чудесна билка, целебна, но в големи количества е отровна. Налагаше се да ти я давам често — доста по-често, отколкото ми се искаше. Инак трябваше да те връзваме, защото ти се бореше и мяташе, което пречеше на строшените кости да зараснат. Тесисът осигурява спокоен, оздравителен сън и притъпява болката. Но аз смятам, че ти вече можеш да се справяш с болката. Ако не можеш, ще ти дам още тесис. Разбра ли ме, Марис?

— Да — отвърна тя и го погледна в очите. — Разбрах те. Ще се опитам да лежа неподвижно. Напомняй ми от време на време.

Той се усмихна.

— Ще ти напомням. Привикнала си към постоянно движение и бързи промени на обстановката. Но няма място на света, където да отидеш, за да си възвърнеш предишната сила — ще трябва да лежиш тук и да се помъчиш да си търпелива.

Марис понечи да кимне, но почувства тъпа болка във врата.

— Не мога да съм търпелива — оплака се тя.

— Сигурно. Но пък чух, че си била силна личност. Използвай сега тази сила и ще се възстановиш по-бързо.

— Искам обаче да ми кажеш истината — продължи Марис. Следеше внимателно изражението му, за да разгадае отговора. Имаше чувството, че в жилите й тече студена отрова. Тялото й тръпнеше за движение.

— Ще ти кажа това, което знам — отвърна Еван.

Тя почувства, че гърлото й е сковано от страх. Едва успя да продължи, почти шепнешком:

— Какво… какво е положението ми? — Тя затвори очи, за да не вижда лицето му.

— Травмата е много тежка, но ще я преживееш. — Той я погали по бузата и тя отвори очи. — При падането и двата ти крака са се строшили, левият — на четири места. Нагласих ги и изглежда, се възстановяват добре — не толкова бързо, колкото ако беше млада, но мисля, че ще можеш да ходиш, без да накуцваш. Лявата ти ръка също беше счупена, на едно място костта се подаваше навън. В началото дори смятах, че ще се наложи да я ампутирам. Почистих раната и използвах екстракт от огнено цвете и други билки. Още дълго ще остане схваната, но мисля, че нервът не е засегнат и постепенно мускулите ще се раздвижат. Имаш две счупени ребра и си си ударила главата в скалите. Три дни беше в безсъзнание — не знаех дали ще успея да те върна на този свят.

— Само три пострадали крайника — засмя се тъжно Марис. — Какво пък, съвсем прилично кацане. — Тя се намръщи. — А съобщението…

Еван кимна.

— Докато се мяташе в треска, го повтаряше непрестанно, като напев. Не се безпокой. Съобщихме на Управителя за злополуката и той прати друг летец.

— Естествено — прошепна Марис и почувства как на душата й олеква.

— Спешно съобщение, няма що — продължи с горчивина Еван. — Не можеше ли да почака по-благоприятно време? Да те прати право в бурята — можеше да загинеш. Войната не е избухнала, но вече имаше отделни стълкновения, загинаха невинни хора.

Горчивината, с която говореше, я изненада.

— Еван — рече тя, — летецът е този, който решава кога да лети. Управителите нямат власт над нас, независимо дали има война, или не. Аз бързах да напусна този мрачен остров и пренебрегнах опасното време.

— А сега същият този мрачен остров се превърна в твой дом.

— Но за колко дълго? — попита тя. — Кога пак ще мога да летя?

Той я погледна, но не отговори.

Марис изведнъж почувства, че нещо не е наред.

— Крилете ми! — Тя понечи да се изправи. — Да не съм ги загубила?

Еван се наведе и я задържа.

— Стой мирно! — скарай се той.

— Ух, забравих — прошепна тя. — Ще стоя мирно. Но моля те, кажи ми?…

— Прибрал съм ги — отвърна той и поклати глава. — Летци! Трябваше да го предвидя — и друг път съм лекувал такива като теб. Трябваше да ги окача до леглото ти, за да ги видиш веднага щом отвориш очи. Управителят искаше да ги отнесе на поправка, но аз не му позволих. Ей сега ще ги донеса. — Той стана и излезе от стаята. След няколко минути се върна с нейните криле.

Бяха изкривени, счупени и не можеха да се сгънат правилно. Металната тъкан можеше да издържи на всякакви удари, но подпорите и сегментите бяха пострадали сериозно — повечето бяха извити, няколко — строшени. Увиснали безпомощно в ръцете на Еван, крилете изглеждаха така, сякаш никога вече няма да бъдат използвани.

Но Марис знаеше, че не е така. Най-важното бе, че не ги бе изгубила в морето. Сърцето й се сви, като ги зърна. Те бяха нейният живот. Отново щеше да лети.

— Благодаря ти — промълви тя и се помъчи да сдържи сълзите си.

Еван ги окачи на стената срещу леглото, така че Марис да ги вижда постоянно. След това се обърна към нея.

— Възстановяването на тялото ти ще е по-дълго и по-мъчително, отколкото поправката на крилете — рече той. — Много по-продължително, отколкото ти се иска. Няма да е въпрос на седмици, а на месеци, и то на много месеци. Още не мога да кажа колко. Костите ти са натрошени; мускулите и сухожилията — скъсани на много места. А и не си вече на възраст, че да се изправиш бързо на крака. Пак ще вървиш, но за летенето…

— Ще летя. Краката и ръцете ми ще се оправят — решително заяви Марис.

— Надявам се. Но дали това ще е достатъчно? — Той се наведе над нея със загрижено изражение. — Травмата на главата може да повлияе на зрението и да наруши усета за равновесие.

— О, престани, моля те! — Очите й се напълниха със сълзи.

— Рано е да се каже — побърза да вметне той. — Съжалявам. — Еван я погали по бузата. — Но сега ти е нужна почивка. Пак ще си сложиш крилете, но чак след като аз кажа, че си готова за това.

— Един безкрил знахар ще казва на летеца кога да лети! — промърмори намусено Марис.

Ала периодът на принудително бездействие се оказа много по-трудно поносим, отколкото бе предполагала. Тя прекарваше по-дълго време в будуване и ставаше все по-неспокойна. Еван непрестанно се навърташе около нея, напомняше й да лежи неподвижно, говореше й, за да отклонява мислите й.

Освен че бе добър лечител, оказа се, че е и даровит разказвач. Трезв и наблюдателен човек, той умееше да забелязва подробностите и да им обръща нужното внимание. Често я докарваше до смях и дори успяваше да я накара да забрави, макар и за няколко минути, че е прикована към леглото.

В началото й разказваше различни истории за тайоското общество, при това описанията му бяха толкова образни, че почти можеше да си представи техните герои. Но след време започна да й говори за себе си, да й разкрива живота си, сякаш в замяна на онова, което бе научил от нея, докато бе бълнувала.

Родил се преди шейсет години в гъстите гори на Тайос, остров в най-северната част на Източния архипелаг. Родителите му били дървосекачи. Имало и други семейства в гората, други деца, с които да си играе, но от малък Еван имал склонност да се усамотява. Криел се из шубраците, наблюдавал поведението на горските животни, знаел местата, където растат най-красивите цветя и най-вкусните корени, умеел да седи с часове неподвижно, с къшей хляб в протегнатата си ръка, за да примами някоя птица.

Когато навършил шестнайсет, се влюбил в една пътуваща акушерка. Джейни била дребна мургава женица, остроумна и с хаплив език. За да остане край нея, той й предложил да й стане помощник. В началото тя била учудена от внезапния му интерес, но сетне склонила и така неусетно се превърнала в първата му учителка в знахарския занаят.

В навечерието на нейното заминаване Еван й признал любовта си. Тя отказала да остане, отказала и да го вземе със себе си — нито като любовник, нито като помощник, макар да признала, че бил възприемчив ученик и имал дарба. Тръгнала си сама и така приключила тази история.

Еван продължил да усъвършенства новопридобитите си умения и след заминаването на Джейни. И тъй като най-близкият лечител бил в Тоси — селце на един ден път от тяхното, го търсели все по-често. С времето той си уредил да чиракува при знахаря в Тоси. Можело също да го пратят в училището за знахари, но то било на друг остров, а пътуването по море го плашело.

Когато научил всичко, което знаел тосийският знахар, Еван се върнал в гората. Не се оженил, но и не бил все вече самотник. Жените често търсели утеха в обятията му и той не им отказвал.

Марис слушаше неговия мек, мелодичен глас и съзерцаваше с часове лицето му — лице, което й бе станало близко, сякаш е бил и неин любовник. Понякога се питаше дали Еван наистина е толкова самоуверен, колкото изглежда.

Един ден, докато й разказваше поредната история, тя го прекъсна с въпрос:

— Еван, влюбвал ли си се някога? Искам да кажа, след като Джейни си е заминала.

Той я погледна изненадано.

— Разбира се. Нали ти разказах…

— Но не достатъчно, за да поискаш да се ожениш.

— Понякога ми се е искало. Със С’Рай например — тя живя тук почти цяла година и двамата бяхме много щастливи. Дори я помолих да остане. Но тя имаше свой живот другаде. Не й харесваше в гората и си тръгна.

— А ти защо не тръгна с нея? Тя ли не те искаше?

— Напротив, поиска. Но не можех да го приема.

— Никога ли не си ходил на друго място?

— Обиколил съм целия Тайос, навсякъде, където са ме викали. Когато бях млад, прекарах две години в Тоси.

— Целият Тайос не е нещо особено — отвърна Марис. — На едни места има гора, на други скали — все същото.

— Да, за теб сигурно е така — засмя се Еван. — Ти едва ли можеш да различиш един вид гора от друг.

Това очевидно не изискваше коментар, но Марис продължи да настоява:

— Никога ли не си напускал Тайос?

Еван се намръщи.

— Веднъж — призна той. — Случи се нещастие — един кораб се разби в скалите, имаше тежко пострадала жена. Откараха ме с лодка, за да я прегледам. Толкова лошо ми беше, че едва успях да й окажа помощ.

Марис се усмихна съчувствено, но поклати глава.

— Как можеш да твърдиш, че това е единственото място, където можеш да живееш, след като не си бил никъде другаде?

— Марис, не твърдя, че това е най-хубавото място. Ако бях заминал, сигурно животът ми щеше да е съвсем различен. Но го избрах такъв и той е моят живот — за добро или лошо. Късно е да съжалявам за пропуснатите възможности. И така съм щастлив. — Той се надигна, за да сложи край на разговора. — Време е да поспиш.

— А мога ли…

— Можеш да правиш каквото си искаш, стига да продължаваш да лежиш неподвижно по гръб.

Марис се засмя, а той се наведе да я нагласи в леглото. Длъжна бе да признае, че седенето я изморяваше и почивката бе истинско облекчение. Не разбираше защо се изморява толкова лесно, след като има само няколко счупени кости. Затвори очи и заслуша как Еван слага още дърва в огъня.

Постепенно се замисли за него. Усещаше, че я привлича, а и обстоятелствата естествено бяха довели до една по-голяма интимност в отношенията им. Веднъж, в просъница, дори си представи, че са любовници. Но напоследък вече си даваше сметка, че макар да го харесва, ще го напусне заедно с острова му веднага щом може отново да лети. Все пак й бе приятно да знае, че двамата винаги ще си останат приятели. Стига да не обръщаше внимание на блясъка в очите му и силните му жилести ръце.

Тя се усмихна, прозя се и се унесе в сън — присъни й се, че учи Еван да лети.

На следващия ден пристигна С’Рела.

Марис бе още сънена и отначало си помисли, че сънува. Задушната стая изведнъж се изпълни със свеж полъх и остър мирис на морски ветрове и когато вдигна глава, Марис видя, че на прага стои С’Рела, метнала сгънатите си криле на рамо. В началото й заприлича на онова свито срамежливо момиче, каквото беше преди повече от двайсет години, когато я бе учила да лети. Но после С’Рела се усмихна и тази зряла, самоуверена усмивка промени лицето й и извади на бял свят следите, оставени от времето. А когато пристъпи напред, призракът на С’Рела от „Дървокрил“ изчезна напълно и тя стана С’Рела от Велет, опитен летец и майка на две големи момичета. Прегърнаха се — малко несръчно, заради превръзката на лявата ръка на Марис.

— Дойдох веднага щом научих — каза С’Рела. — Съжалявам, че толкова се забавих, но връзката между летците не е такава, каквато беше, особено за един еднокрил. Сигурно нямаше да съм тук, ако не беше една случайност. Трябваше да отнеса съобщение на Голям Шотан, а след това реших да се отбия на Ейрие. Странно хрумване, като си помисля — не бях летяла дотам четири или пет години. Срещнах Корина — тъкмо идваше от Кехлибарен. Та тя ми каза, че един летец от Изтока наскоро донесъл новината за теб. Излетях веднага. Бях толкова разтревожена… — Тя млъкна, преглътна мъчително и отново прегърна Марис.

— Чакай да ги окача — намеси се Еван и взе крилете й. С’Рела му кимна с благодарност, без да откъсва поглед от Марис.

— Как си? — попита тя.

Марис се усмихна, отметна одеялото със здравата си ръка и показа бинтованите си крака.

— Строшени са, но зарастват. Така поне твърди Еван. Ребрата вече не ме болят. Скоро ще ми свалят превръзките от краката — да знаеш само как сърбят раните.

— А ръката ти?

Марис погледна към Еван, очаквайки отговора от него.

— Не ме поставяй в неудобно положение, Марис — каза той. — Не зная много повече от теб. Струва ми се, че ръката ти зараства правилно, а опасността от инфекция вече отмина. Що се отнася до краката ти, след няколко дни ще можеш да ги чешеш на воля.

Марис едва не подскочи от радост, но се сепна и се овладя. Изведнъж пребледня и преглътна болезнено. Еван пристъпи към нея намръщено.

— Какво стана? Заболя ли те нещо?

— Нищо — отвърна Марис малко припряно. — Нищо ми няма. Е, почувствах се зле. Сигурно защото си мръднах ръката.

Еван кимна, но не изглеждаше успокоен.

— Ще направя чай — каза той и остави двете жени сами.

— А сега да чуя новините — заговори веднага Марис. — Моите вече ги научи. Еван е чудесен човек, но оздравявам бавно и се чувствам ужасно изолирана.

— Местенцето е доста глухо — съгласи се С’Рела. — И студено.

Марис се засмя. За южняците всички острови извън техния архипелаг бяха студени и неприятни.

— Откъде да започна? — попита С’Рела. — От добрите новини или от лошите? Клюките или политиката? Какво искаш да знаеш?

— Всичко — отвърна Марис. — Но първо ми кажи за дъщерите си.

С’Рела се усмихна.

— С’Рена реши да се омъжи за Арно, момчето, което отговаря за търговията с месо в пристанището на Гар. Тя пък държи сергия за плодове и ще обединят търговията.

Марис се засмя.

— Дано да им потръгне.

С’Рела въздъхна.

— Чудя се само това брак по сметка ли е, или какво? В душата на това момиче като че ли няма капчица романтика. Понякога не мога да повярвам, че ми е дъщеря.

— Затова пък Марис има романтика за двама. Как е тя?

— О, скитосва. Влюбена е в един певец. От близо месец нямам вест от нея.

Еван донесе две димящи купи чай, негово собствено производство, с ухание на бели цветчета, и дискретно излезе.

— Някакви новини от Ейрие? — попита Марис.

— Оскъдни, но нищо добро. Джеймис изчезнал по време на полет между Гийр и Голям Шотан. Летците се боят, че се е изгубил в океана.

— О! — въздъхна Марис. — Съжалявам. Не го познавам добре, но казват, че е добър летец. Баща му беше председател на Съвета, когато създавахме първите академии.

С’Рела кимна и продължи:

— Лори от Вейрон роди. Но детето беше недоносено и умря след седмица. Отчаяна е, Гарет също, разбира се. Братът на Т’кейтин загина по време на буря. Сигурно знаеш, че беше капитан на търговски кораб. Казват, че бурята отнесла цяла флотилия. Времената са трудни, Марис. Чух, че на Ломарон пак започнала война.

— Скоро същото може да се случи и на Тайос — мрачно каза Марис. — Нямаш ли някакви радостни новини?

С’Рела поклати глава.

— Ейрие не е като в по-ранните дни. Имам чувството, че не съм добре дошла там. Сякаш осквернявам последната обител на истинските летци. Виждам, че се чувстват неспокойни, макар Корина и още неколцина да се преструват на любезни.

Марис кимна. Това не беше нищо ново. Напрежението между летците и еднокрилите нарастваше от година на година. Семействата на потомствените летци чувстваха заплаха от наплива на амбициозните безкрили.

— Как е Вал? — попита тя.

— Вал си е Вал. Забогатял е, но инак не се е променил. Последния път, когато посетих Морски зъб, носеше колан от метални брънки. Сигурно струва цяло състояние. Много работи с дървокрили. Всички го търсят. Свободното си време прекарва в Града на бурите с Атен, Деймън, Ро и други еднокрили дружки. Чух, че си взел жена от Поуит, но едва ли си е направил труда да го съобщи на Кара. Опитах се да му се скарам, но нали го знаеш колко слуша…

Марис се усмихна.

— Знам. — Тя сръбна от чая, докато С’Рела продължаваше дай разказва новини от целия Пристан на ветровете. Разговаряха за стари летци, за приятели и техните семейства, докъде са летели и какво ли не още. Марис беше истински щастлива. Вече не й се струваше, че е пленничка на собственото си страдание — до няколко дни отново щеше да се изправи на крака, а С’Рела, най-близката й приятелка, бе до нея, за да й напомни, че животът зад стените си е все същият.

След два часа към тях се присъедини Еван — поднесе им плато със сирене, прясно изпечен хляб и пържени яйца с лук и чушки. Разговорът бе изострил апетита на Марис и тя си хапна с удоволствие.

Неусетно заговориха за политика.

— Ще има ли война тук? — попита С’Рела. — Каква е причината?

— Една скала — изръмжа Еван. — Миля на две. Дори няма име. Разположена е точно в средата на Таринския пролив между Тайос и Трейн и открай време я смятат за безполезна. Но наскоро откриха на нея желязо. Пристигнала експедиция от Трейн и започнала да разработва жилата. Само че скалата е съвсем мъничко по-близо до Тайос и нашият Управител заяви, че ни принадлежи. Прати дузина бранници да завладеят мината, но трейнците ги прогонили и започнали да се укрепват на скалата.

— Ако питаш мен, Тайос май няма легални права, след като другите са открили първи желязото. Управителят наистина ли иска да започне война?

Еван въздъхна.

— Ще ми се да не беше така. Но той е войнствен и алчен мъж. Веднъж вече е воювал с Трейн при рибарски спорове и сигурно ще го направи отново. Предпочита да загинат хора, вместо да бъде намерен компромис.

— Съобщението, което трябваше да отнеса на Трейн, бе пълно със заплахи — съобщи Марис. — Чудя се как войната още не е избухнала.

— И двата острова събират армии и търсят съюзници — обясни Еван. — Казват, че всеки ден кацат и отлитат летци. С’Рела, сигурно и на теб ще ти поръчат нещо, когато си тръгваш. Нашите летци, Тия и Джем, не са имали ден почивка от месеци. Джем разнася съобщенията през пролива, а Тия — до потенциалните ни съюзници. За щастие, никой от тях не е заинтересуван. Тия носи само вежливи откази. Мисля, че само това сдържа войната да избухне веднага. — Той въздъхна отново. — Но всичко е въпрос на време. Доста хора ще загинат, преди да се реши въпросът. Ще ме викат да кърпя онези, които стават за кърпене. Странна работа — дават на лечителя да поправя стореното, но не и да се изказва срещу онези, които са причина за злините.

— Аз пък нямам търпение да се махна оттук — призна Марис. Като всички летци, тя изпитваше досада и безразличие от военните конфликти. Летците стояха над тях, те бяха неутрални и никога не страдаха. Войната очевидно бе нещо, за което трябва да се съжалява, но тя никога не я бе засегнала, нито някой от приятелите й, и затова не й се струваше толкова страшна. — Когато бях млада, можех да запаметя съобщението, без дори да вниквам в същността му. Изглежда, съм изгубила тази дарба. Някои от думите, които пренасях, ми отнемаха радостта от полета.

— Така е — съгласи се С’Рела. — Виждала съм резултатите от вестите, които съм разнасяла, и те са ме натъжавали.

— А не бива — отвърна Марис. — Ние сме летци. Не носим отговорност.

— Вал обаче не е съгласен с това — рече С’Рела. — Веднъж спорих с него. Той смята, че сме отговорни.

— Мисля, че го разбирам — кимна Марис.

— В какъв смисъл? — попита намръщено С’Рела.

— Изненадана съм, че не ти е казвал. Баща му е бил обесен. Един летец пренесъл заповедта за екзекуцията от Ломарон до Южен Арен. Всъщност летецът бил не друг, а Арак. Помниш ли го?

— Никога няма да го забравя — отвърна С’Рела. — Вал подозира, че точно той стои зад среднощното му нападение. — Тя се усмихна натъжено. — Помня също и гуляя, който Вал организира на Морски зъб, когато Арак умря — имаше какви ли не вкуснотии.

Еван гледаше замислено двете жени.

— Защо носите съобщения, след като те ви карат да се чувствате виновни? — попита той.

— Правя го, защото съм летец — отвърна С’Рела. — Това ми е работата. Отговорността върви с крилете.

— Сигурно — отвърна Еван, стана и започна да събира празните чинии. — Аз обаче не бих разсъждавал така. Не съм се родил в семейство на летци.

— Ние също — каза Марис, но Еван вече излизаше. Стана й обидно, но С’Рела заговори отново. Марис се увлече от разговора и бързо забрави за тази дребна случка.

Дойде време да свалят превръзките от краката. Еван й обеща, че скоро ще свали и бинтовете от лявата й ръка.

Когато за първи път ги зърна, Марис заплака. Краката й бяха изтънели и бледи, с атрофични мускули. Еван почна да ги масажира и да ги маже с билкови разтвори, които възвръщаха силите на отдавна неизползваните мускули. Когато най-сетне свърши и се изправи, Марис вече едва сдържаше нетърпението си.

— Мога ли да вървя? — попита тя.

Той я погледна и се засмя.

— Не знам. Можеш ли?

Сърцето й подскочи от предизвикателството и тя пусна крака от ръба на леглото. С’Рела предложи да я подкрепя, но тя махна с ръка.

След това се изправи. Надигна се — без чужда помощ. Но нещо не беше наред. Зави й се свят, лицето й пребледня.

Еван и С’Рела застанаха до нея.

— Какво има? — попита Еван.

— Ами… сигурно съм се изправила прекалено бързо. — Обливаше я пот, страхуваше се, че ако помръдне, ще изгуби съзнание.

— Спокойно — рече Еван. — Не бързай. — Той я хвана за ръката. Този път Марис не се възпротиви.

— Крачка по крачка — предупреди я Еван.

Марис се опря на двамата и пристъпи внимателно. Всичко около нея се въртеше. Но изведнъж почувства нарастваща увереност. Краката й я слушаха!

— Мога ли да опитам сама?

— Не виждам защо не.

Марис направи първата си самостоятелна крачка, после още една. Зарадва се. Толкова беше лесно! Краката й бяха оздравели. Тя направи трета крачка — и в същия миг стаята около нея се завъртя бясно.

Марис размаха ръце и Еван я улови.

— Не! — извика тя. — Мога да вървя…

Той я държеше здраво.

— Пусни ме, моля те. — Марис прокара разтреперани ръце по лицето си. Стените отново бяха на мястото си. Краката я държаха здраво. Тя си пое дъх и пристъпи отново.

Изведнъж подът полетя към лицето й. Щеше да си удари главата, ако Еван не я бе хванал.

— С’Рела, подай ми легена! — извика той.

— Нищо ми няма… мога да вървя… пусни ме — опита се да каже Марис, но не можа да довърши, защото повърна. С’Рела държеше легена пред лицето й.

Малко по-късно, разтреперана, но вече по-добре, Марис се отпусна в леглото, с помощта на Еван.

— Защо стана така? — попита го тя.

Той поклати глава. Изглеждаше угрижен.

— Може би си още изтощена. Трябва да тръгвам. Викат ме за едно бебе с колики. Ще се върна след час-два. Не ставай.

За втори път Марис се ободри, когато Еван свали превръзката от лявата й ръка. Беше зараснала правилно и се движеше добре. Марис знаеше, че с упорити тренировки ще възстанови отпуснатите мускули.

С’Рела забрави, че е време да си тръгва. Беше пристигнал вестоносец от Управителя на Тайос.

— Имал спешно съобщение за Северен Арен — намръщено обясни С’Рела на Марис и Еван. — И двамата му летци били излетели със задачи. И без това беше време да си вървя. Трябва да се връщам на Велет.

Бяха насядали около голямата дървена маса в кухнята на Еван, пиеха чай и закусваха хляб с масло. Марис се пресегна през масата и хвана С’Рела за ръката.

— Ще ми липсваш. Радвам се, че дойде.

— Връщам се при първа възможност — обеща С’Рела. — Но сигурно няма да е скоро. Ще разкажа на всички, че вече си по-добре. Ще се радват да го чуят.

— Марис не се е възстановила напълно — обади се тихо Еван.

— О, това е въпрос само на време — махна с ръка Марис. — Докато С’Рела разпространи новината, сигурно вече ще летя. — Тя не разбираше песимизма на Еван. — Съвсем скоро ще се върна в небето!

Еван погледна С’Рела и каза:

— Ще те изпратя.

— Не си прави труда. Знам откъде да мина.

— Нищо. Искам да те изпратя.

Марис изстина, усетила нещо странно в тона му, и изсумтя:

— Ако имаш нещо, кажи го тук!

— Марис, никога не съм те лъгал — заговори Еван, въздъхна, прегърби се и изведнъж Марис забеляза, че е вече старец.

Еван се облегна назад в креслото и впи очи в нея.

— Не си ли се чудила защо ти се вие свят всеки път, когато завъртиш глава или станеш рязко?

— Все още съм слаба. Трябва да внимавам. Това е… Но костите ми са здрави.

— Така е, но не краката и ръката ти ме безпокоят. Има нещо друго, което не е наред, нещо, което не може да бъде превързано и излекувано. Мисля, че се е случило, когато си ударила глава в скалата. Имаш мозъчна травма, която е повлияла на усета ти за равновесие, може би дори на зрението ти. Не съм сигурен — знаеш, че съм най-обикновен селски знахар…

— Нищо ми няма — прекъсна го уверено Марис. — В началото ми се виеше свят, но сега съм по-добре. Виждаш, че вече мога да вървя… и скоро ще летя отново.

— Учиш се да го правиш и това е всичко — отвърна Еван. — Но равновесието ти е нарушено. Вероятно ще успееш да го възстановиш дотолкова, че да се придвижваш по земята. Но във въздуха — там всичко е доста по-сложно. Мисля, че никога вече няма да можеш да летиш. Толкова много горе зависи от чувството за равновесие…

— Какво разбираш ти от летене? Как можеш да ми казваш какво е необходимо, за да се лети? — Гласът й бе студен като лед.

— Марис — прошепна С’Рела и протегна ръка към нея, но Марис се дръпна.

— Не ти вярвам — викна тя. — Нищо ми няма. Вече съм здрава и пак ще летя. Защо все очакваш най-лошото? Защо да се случи точно на мен?

Еван я гледаше замислено. После изведнъж се изправи и приближи ъгъла, където беше огнището. До дървата бяха подпрени няколко летви, които бе събрал, за да ги чупи на подпалки. Избра една, дълга шест-седем стъпки и широка няколко сантиметра, и я постави върху голите дъски на пода. После се изправи и погледна Марис.

— Можеш ли да минеш по тази летва?

Марис се подсмихна подигравателно. Разбира се, че можеше.

Надигна се бавно от креслото, като се подпираше на облегалката. Подът не се завъртя под краката й, като в първия ден. Измина няколко крачки спокойно, без чужда помощ. Стори й се абсурдно да се говори, че чувството й за равновесие било нарушено.

— Искаш ли да подскачам по нея на един крак?

— Не. Просто мини.

Марис стъпи на летвата. Не беше достатъчно широка и трябваше да пристъпва поред. Спомни си тесните скални пътеки, по които бе търчала като малка, и се подсмихна.

Летвата се заклати под краката й и Марис извика и залитна. Еван я хвана.

— Ти я бутна! — оплака се тя, завладяна от неочакван гняв. Но думите прозвучаха детински дори на самата нея. Еван стоеше и я гледаше. Марис направи усилие да се успокои. — Извинявай. Ще опитам пак.

Той я пусна, без да каже нищо, и отстъпи назад. Този път Марис успя да измине три крачки. На третата се олюля, стъпи на пода, после отново стъпи на летвата, помъчи се да продължи по нея и изведнъж полетя настрани.

Еван не беше до нея да я улови. Марис падна и изохка.

— Стига толкова, Марис — чу тя уверения му глас. Той се наведе и вдигна летвата. Едва сега тя чу тихия плач на С’Рела.

— Е, добре — въздъхна Марис. Мъчеше се да не издава чувствата си. — Признавам, нещо не е наред. Но аз още се възстановявам. Дай ми време и ще се оправя. И отново ще летя.

На следващата сутрин Марис се зае с упражненията. Еван й донесе тежести от камъни и тя затренира усилено. Беше изненадана от това колко са отслабнали ръцете й, докато бе лежала в леглото.

Твърдо решена да се върне в небето, Марис поръча да пратят крилете за поправка на местния ковач. Макар да беше претрупан с работа, той обеща да се захване веднага с ремонта — никой не можеше да пренебрегне молбата на един летец. И наистина — скоро й донесе поправените криле.

Щом ги получи, Марис ги провери грижливо, като разгъна поотделно всеки сегмент и внимателно прегледа закрепването на плата. Ръцете й вършеха тази работа, сякаш въобще не беше прекъсвала заниманията си — това бяха ръце на летец и от всички дейности на света най-добре се справяха с тази. Марис бе почти изкушена да пъхне ръцете си в презрамките и да се изкачи на хълма. Още не си беше възстановила усета за равновесие, но имаше чувството, че вече пристъпва по-уверено. Всяка вечер правеше тайни опити с летвата. Досега не бе сполучила да стигне до другия край, но ставаше все по-добра. И все пак още не беше готова да си сложи крилете.

Когато не се упражняваше, излизаше да се разхожда с Еван из гората. Той й показваше различни билки и обясняваше за какво могат да бъдат полезни. Показваше й и тукашните животни — студените гори на острова бяха обитавани от зверове, каквито нямаше в горите на Малък Кехлибарен: чудата белезникава сврака с алени очи идваше да си клъвне корички от ръката й; Еван знаеше скритите входове към тунелите на косматите маймуни, а веднъж я улови за ръката и й показа качулат палач, който подскачаше безшумно от крак на крак в преследване на жертвата си.

Марис му разказваше различни случки от живота си — истории, свързани с полети или с далечни острови. Беше летяла близо четирийсет години и сега от главата й бликаха спомени. Разказа му за живота на Малък Кехлибарен, за Града на бурите с неговите вятърни мелници и грамадни пристанища, за снежнобелите глетчери на Артелия и за петте огнени планини на Ембърс. Описа му самотата на Външните острови, отвъд които се простираше Безкрайният океан, разказа му за братството, процъфтявало на Ейрие преди летците да се разделят на групи.

Никой от двамата не заговори за онова, което лежеше между тях, което ги разделяше. Еван не й противоречеше, когато тя говореше за това, че скоро отново ще лети, нито тя споменаваше невидимата травма в главата си. Темата беше като тесен мост над тресавище, върху който никой не смееше да стъпи. Марис не споменаваше за пристъпите на световъртеж, които я спохождаха от време на време.

Един ден, тъкмо когато излизаха от къщата, Марис го помоли да не ходят в гората.

— Дърветата ме потискат — оплака се тя. — Имам нужда от открито небе, от чист въздух. Колко далеч е морето?

Еван посочи на север.

— На около две мили натам. Нали виждаш — там, където дърветата се разреждат.

Марис се засмя.

— Казваш го с безпокойство. Така ли се чувстваш, когато наоколо няма дървета? Не е необходимо да идваш с мен. Все пак не мога да разбера как тази гора не те потиска. Тук мирише само на влага, на гнили листа и на мъх.

— Чудесни ухания — отвърна Еван с усмивка. Двамата тръгнаха на север. — За мен морето е студено, празно и страшно. По-уютно се чувствам в гората.

— Еван, двамата с теб сме толкова различни! — Тя го докосна по рамото и се усмихна, в известен смисъл доволна от този контраст. След това вдигна глава и подуши въздуха. — Да, вече усещам морето!

— Можеше да го подушиш още на прага на къщата. Тайос е заобиколен от море.

— Миризмата на гората е по-силна. — Дърветата се разредиха и Марис почувства, че й олеква на душата. Едва сега осъзна колко са й липсвали шумът на прибоя и острият солен мирис. Гората внезапно свърши и след нея се показаха скали. Марис се затича, спря на ръба на скалата, пое въздух с пълни гърди и се загледа към небето и морето.

Небето беше в цвят на индиго, накъсано от сиви перести облаци. Вятърът беше сравнително слаб, но ако се съдеше по движението на птиците, малко по-високо вече се усилваше. Денят едва ли бе подходящ за пренасяне на спешни съобщения, но ставаше за игри и забавления във въздуха. Тя чу стъпките на Еван.

— Сигурно ще ми кажеш, че не е красиво — подметна през рамо. Марис пристъпи още крачка напред, застана на ръба на скалата и погледна надолу… и изведнъж почувства, че светът около нея се върти.

Извика уплашено, разпери ръце, за да се хване, и започна да пада… да пада и да пада, и дори ръцете на Еван, които я обгърнаха грижовно, не можеха да й върнат изгубеното усещане за спокойствие.

Целият следващ ден бушува буря. Марис остана вкъщи, потънала в депресия. Премисляше отново и отново онова, което се бе случило на скалите. Пропусна упражненията. Яде съвсем малко и трябваше да си наложи с усилие на волята да поработи върху крилете. Еван я наблюдаваше мълчаливо, сбърчил вежди.

Дъждът продължи и на следващия ден, но постепенно отслабваше. Еван каза, че трябва да излезе.

— Ще ида до пристанището да купя това-онова. Някои билки, дето не растат тука. Тъкмо ще чуя новините.

— Хубаво — отвърна Марис. Чувстваше се уморена, макар да не бе правила нищо след закуска.

— Не искаш ли да се поразходиш с мен? Досега не си виждала пристанището.

— Не — поклати глава Марис. — Не ми е до разходки. Ще си стоя тук.

Еван се начумери, но не му оставаше друго. Той стана и взе наметалото си.

— Добре. Ще гледам да се върна преди стъмване.

Но се прибра доста след залез-слънце, с кошница, натъпкана с изсушени треви. Дъждът най-сетне бе спрял. Марис го очакваше обезпокоена.

— Закъсня — укори го тя, когато той влезе и смъкна мокрото наметало. — Да не ти се е случило нещо?

Той й се усмихна. Марис не го бе виждала толкова щастлив.

— Нося новини, добри новини. В пристанището само за това говорят. Няма да има война. Управителите на Тайос и Трейн са договорили среща на спорния остров, за да си поделят правата за разработване на мината!

— Значи няма да има война — замислено повтори Марис. — Странно, наистина. Но как е станало?

Еван запали огъня, за да направи чай.

— Съвсем случайно — обясни той. — Тия се върнала от поредната безплодна мисия. Всички отказвали подкрепа на нашия Управител. Лишен от съюзници, той, изглежда, изгубил желание да продължи със заплахите. Яд го е, ама какво може да направи? Нищо. Накрая пратил Джем на Трейн да подготви срещата — по-добре да получи дял, отколкото да се лиши от цялата придобивка. Мислех, че ще намери съюзници на Чеслин или Тринел, особено ако предложи голям дял от желязото. Но какво значение има това? Важното е, че няма да има война. Тайос празнува — освен бранниците, които се надяваха да си натъпчат джобовете с монети. Мисля, че и ние трябва да си направим празненство.

Еван отиде при кошницата, порови вътре и извади една голяма лунна риба.

— Реших, че морската храна ще ти подейства добре. Знам една рецепта за тази рибка с горски подправки. — Той я отнесе при масата и започна да я чисти, като си подсвиркваше щастливо. Неусетно Марис взе да се заразява от настроението му.

На вратата се почука силно. Еван вдигна глава и се намръщи.

— Сигурно ще ме викат някъде — въздъхна той. — Марис, отвори, ако обичаш. Ръцете ми са изцапани.

Момичето, което стоеше на вратата, носеше тъмнозелена униформа с кожена яка. Очевидно беше от бранниците на Управителя, навярно вестоносец.

— Марис от Малък Кехлибарен? — попита тя.

— Да — отвърна Марис.

Момичето кимна.

— Управителят на Тайос ви поздравява и ви кани, вас и лечителя Еван, на почетна вечеря утре. Стига състоянието да ви позволява.

— Състоянието ми позволява — отвърна Марис. — На какво дължим тази чест, момиче?

— Управителят почита всички летци и от доста време следеше с тревога как протича лечението ви. Иска да изкаже благодарността си към всички летци, служили на каузата на Тайос, пък дори и да е било съвсем за кратко.

— Аха — отвърна Марис, но отговорът не я задоволи. Управителят на Тайос не беше от хората, които проявяваха току-така благодарността си. — И това ли е всичко?

Момичето се поколеба. За миг от лицето му изчезна служебната маска и Марис забеляза, че наистина е много младо.

— Ами… това не е част от съобщението, но…

— Да? — подкани я Марис. Зад нея Еван бе спрял да работи.

— Късно следобед пристигна летец с поверително съобщение за Управителя. Жена. Той я прие в личните си покои. Мисля, че идва от Запад. Облечена е странно и косата й е късо подстригана.

— Опиши ми я, ако можеш — помоли Марис, взе една медна монета и започна да си играе с нея.

Момичето погледна монетата и се усмихна.

— Ами, както казах, западнячка и доста млада — двайсет — двайсет и пет годишна. Има черна коса, къса като твоята. Освен това е красива. Не бях виждала толкова красива жена. Има приятна усмивка, но мъжете, дето поддържат хижата, казаха, че не я харесват. Дори не си направила труда да им благодари за помощта. Очите й са зелени. Носи колосана яка. Три нишки от цветно морско стъкло. Това достатъчно ли е?

— Да — каза Марис. — Много си наблюдателна. — И подхвърли монетата на момичето.

— Познаваш ли я? — попита Еван.

Марис кимна.

— Познавам я още откакто се е родила. Познавам и родителите й.

— Коя е тя? — попита нетърпеливо той.

— Корина — отвърна Марис. — От Малък Кехлибарен.

Момичето стоеше до вратата. Марис я погледна.

— Това ли е всичко? — попита тя. — Или има още? Приемаме поканата, разбира се. Предай на Управителя нашите благодарности.

— Всъщност има още нещо… — Момичето се изчерви. — Бях забравила. Управителят помоли, с цялото си уважение, да си донесеш крилете — стига това да не навреди на здравето ти.

— Разбира се — отвърна Марис със свито сърце. — Разбира се.

Крепостта на Управителя на Тайос бе мрачна укрепена каменна постройка, разположена в тясна долина, далеч от селищата на острова. Намираше се близо до морето, но бе защитена от невисок хълм. Само два пътя водеха до нея по суша и двата се охраняваха от въоръжени постове. На билото на хълма се издигаше наблюдателна кула.

Самата крепост бе стара, заобиколена от черна стена. Беше долепена до склона и Марис знаеше от предишните си посещения, че по-голямата й част се намира под земята, в тунели, прокопани в скалата. Стената отпред беше двойна, между назъбените бойници се мяркаха въоръжени с арбалети патрули, бдителни лица надничаха от двете кули. Прозорците на кулите бяха зарешетени. Дърветата наоколо бяха изсечени, само лишеи и мъх покриваха обветрените стени на крепостта.

Още на входа на долината ги спря патрул, втори път ги провериха при вратите на крепостта. Сигурно щяха да ги задържат повече, но Марис носеше сребристите си криле и бранниците не посмяха да я закачат. Във вътрешния двор цареше суматоха — деца играеха с рошави кучета, търчаха свине с извити зъби, бранници дялкаха стрели или се упражняваха. До една от стените бе вдигната бесилка — дървените й подпори бяха напукани от слънцето и вятъра. Около нея играеха деца, едно от тях се люлееше на една от примките. Другите две примки се полюшваха от студения вятър.

— Това място ме потиска — каза Марис на Еван. — Управителят на Малък Кехлибарен обитава просторна къща на хълма, около която дори няма ограда. Вътре има двайсет гостни и голяма банкетна зала. Прозорците й са от цветно стъкло, а кулата е сигнална — за да упътва летците.

— Управителят на Малък Кехлибарен се избира от народа си — каза Еван. — Управителят на Тайос е наследствен, още от времето на звездните мореплаватели. Не забравяй, Марис, че Изтокът не е така цивилизован, както Западът. Тук зимите са сурови и траят дълго. Нашите бури са по-свирепи и студени. В почвата ни има повече метал, но пък не е подходяща за земеделие. На Тайос гладът и войните са често явление.

Влязоха през тежката врата в крепостта и Марис се умълча.

Управителят ги посрещна в своята приемна, настанен в дървен трон и охраняван от двама бранници. Все пак се надигна, когато влязоха — Управителите и летците се смятаха за равни.

— Радвам се, че прие поканата ми — каза той. — Бях загрижен за здравето ти.

Въпреки любезните думи Марис не го хареса. Управителят беше висок, добре сложен мъж с красиви черти и вързана на плитка по източен маниер коса. Но имаше нещо тревожно в държането му, в подпухналите му очи и в трепкащото ъгълче на устата му. Беше издокаран със скъпи дрехи, сиво-синьо наметало с кожена яка и широк железен колан, а по пръстите му искряха скъпоценни камъни. Освен това носеше малък кинжал.

— Оценявам загрижеността ти — отвърна Марис. — Пострадах доста сериозно, но се възстановявам бързо. Вашият Еван е безценно богатство за Тайос. Срещала съм и други лечители, но никой не е тъй умел като него.

Управителят се отпусна на трона.

— Той ще бъде щедро възнаграден. — Каза го, сякаш Еван не присъстваше. — Добрата работа заслужава възнаграждение, нали?

— Аз сама ще се отплатя на Еван — рече Марис. — Имам достатъчно железни монети.

— Не — настоя Управителят. — Ти едва не загина, докато беше на служба при мен. Мое задължение е да покажа благодарността си.

— Винаги си плащам дълговете — заяви Марис.

Лицето на Управителя пребледня.

— Добре. Но има още един въпрос, който трябва да обсъдим. Е, той може да почака до вечеря. Сигурно сте изгладнели от пътя. — Той се изправи рязко. — Последвайте ме. Подготвил съм ви богата гощавка. Съмнявам се някъде да са ви посрещали по-добре.

Съмненията на Управителя бяха напразни. Марис бе посещавала много по-разкошни угощения. Храната беше предостатъчно, но зле приготвена. Рибената супа беше пресолена, хлябът — твърд и изсъхнал, месните ястия пък бяха преварени. Дори бирата й се струваше вкисната.

Седнаха да се хранят в сумрачната и влажна банкетна зала, на дълга маса, подредена за двайсет души. Еван очевидно се чувстваше неудобно, още повече че го настаниха в далечния край на масата, между неколцина бранници и най-малките деца на Управителя. Марис бе настанена на почетното място — до наследницата на Управителя, млада жена с умислено лице, която не промълви и три думи цялата вечер. Срещу нея седяха другите летци. Най-близо до Управителя седеше побелял мъж с набръчкано чело и подпухнал нос — Марис се сети, че това е Джем. През две места от него седеше Корина от Малък Кехлибарен. Тя се усмихна на Марис през масата. Корина наистина беше невероятно красива. Сигурно защото бе запазила чертите на баща си — Корм.

— Изглеждаш добре, Марис — подхвърли тя. — Радвам се. Много се тревожехме за теб.

— Добре съм — побърза да потвърди Марис. — Скоро отново ще летя.

По лицето на Корина пробягна сянка.

— Марис… — почна тя, но спря. — Надявам се. — Въздъхна.

— Всички питат за теб. Ще се радваме да се прибереш у дома — И сведе поглед към чинията си.

Между Джем и Корина седеше трети летец — млада непозната жена. След един-два неуспешни опита да подхване разговор с дъщерята на Управителя Марис се зае да я изучава. Беше на възрастта на Корина, но контрастът между двете бе очевиден. Корина бе красива и жизнена, с черна коса, здрава, опъната кожа и искрящи зелени очи. Наследствен летец, дъщеря на двама летци, тя бе родена и израсла с привилегиите и традициите на съсловието си.

Жената до нея бе слаба, макар в тялото й да се спотайваше енергичност. Бузите й бяха покрити с тъмни лунички, русата й коса бе несръчно вързана на плитка, заради което челото й изглеждаше неестествено високо. Когато се усмихна, Марис забеляза, че зъбите й са криви и потъмнели.

— Ти си Тия, нали? — попита тя.

Жената я огледа с проницателните си черни очи.

— Да. — Гласът й бе изненадващо приятен, мек и хладен, с лека иронична нотка.

— Не сме се срещали — продължи Марис. — От дълго време ли летиш?

— Спечелих крилете си преди две години, на Северен Арен.

Марис кимна.

— Пропуснах това състезание. Май тогава ме пратиха до Артелия. Летяла ли си някога на Запад?

— Три пъти — отвърна Тия. — Два пъти до Голям Шотан и веднъж до Кълхол. Но никога до Кехлибарените. В повечето случаи ме пращат на Изток, особено напоследък. — Тя погледна крадешком към Управителя и се усмихна съзаклятнически на Марис.

Корина, която следеше разговора им, също се намеси с любезен тон.

— Какво мислиш за Града на бурите? Била ли си на Ейрие?

Тия се усмихна.

— Аз съм еднокрила — обясни тя. — Завърших обучението си във „Въздушния дом“. Ние не посещаваме Ейрие. Що се отнася до Града на бурите, бях впечатлена. На изток нямаме подобни градове.

Корина се изчерви. Марис беше потисната. Навремето летците от Пристана на ветровете бяха едно голямо семейство и между тях нямаше търкания. Стори й се, че за всичко това носи вина и тя.

— Тия, Ейрие не е чак толкова лошо място — рече тя. — Имам доста приятели там.

— Ти не си еднокрила — каза Тия.

— Така ли? Веднъж Вал Еднокрилия ми каза, че аз съм била първата еднокрила, независимо дали ще го призная, или не.

Тия я погледна с любопитство.

— Не — поклати глава тя. — Не е бил прав. Ти си различна, Марис. Не си нито от старите летци, нито от еднокрилите. Не зная всъщност каква си. Но сигурно си много самотна.

Привършиха храненето в напрегната, неловка тишина.

След като отнесоха празните купи, Управителят освободи роднините, съветниците и бранниците и останаха само Еван и четиримата летци. Той се опита да се отърве и от Еван, но лечителят заяви, че трябва да остане с пациентката си. Управителят го изгледа гневно, но накрая склони.

— Добре, добре — рече той. — Тук трябва да обсъдим един важен въпрос. Въпрос, който засяга летците. — Той се обърна към Марис. — Ще бъда прям. Получих съобщение от мой колега, Управителя на Малък Кехлибарен. Той се интересува за здравето ти. Изглежда, имат голяма нужда от твоите криле. Кога ще бъдеш в състояние да се върнеш на Кехлибарен?

— Не зная — отвърна Марис. — Виждате, че вече съм по-добре. Но полетът от Тайос до Кехлибарен е дълъг и опасен, а още не съм си възвърнала напълно силите. Ще напусна Тайос веднага щом мога.

— Полетът е дълъг — потвърди летецът Джем. — Особено за човек, който отдавна не е летял.

— Така е — кимна Управителят. — Двамата с твоя лечител доста се поразходихте. Изглеждаш ми съвсем здрава. Крилете ти са поправени, но не си започнала да летиш. Нито веднъж не са те видели на скалата на летците. Не се ли упражняваш?

— Не съм готова още — отвърна Марис.

— Управителю — намеси се отново Джем, — изглежда, ще се окажа прав. Тя не се е възстановила, макар да изглежда по-добре. Ако можеше, досега да е полетяла. — Той погледна Марис. — Не се обиждай. Знаеш, че винаги казвам истината. Аз също съм летец и го зная. Никой не може да задържи един летец на земята. А ти — ти не си обикновен летец. Казват, че си обичала летенето повече от всичко.

— Така е — потвърди Марис. — Обичам го.

— Управителю… — обади се Еван.

Марис се извърна и го спря с поглед.

— Недей, Еван, това е моя грижа. Аз ще им кажа. — Отново се обърна към Управителя. — Признавам, че не съм се възстановила напълно. Нещо не е наред с чувството ми за равновесие. Но има подобрение. Не съм толкова зле, колкото бях.

— Съжалявам — побърза да вметне Тия.

Джем кимна.

— О, Марис — въздъхна Корина. Изглеждаше опечалена, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Корина не беше надменна като баща си и много добре знаеше какво означава равновесието за летеца.

— Можеш ли да летиш? — попита я Управителят.

— Не зная — призна Марис. — Трябва ми още време.

— Имаше предостатъчно време — заяви той и се обърна към Еван. — Лечителю, тя ще може ли да се възстанови?

— Не — отвърна Еван тъжно. — Всъщност не зная. Не мога да преценя.

Управителят се намръщи.

— Случаят трябва да бъде решен от Управителя на Малък Кехлибарен, но съдбата го препраща в мои ръце. Ето какво ще ви кажа — летец, който не може да лети, не е никакъв летец и не се нуждае от криле. Щом възстановяването ти не е сигурно, не виждам защо трябва да чакаме. Марис, питам те отново — можеш ли да летиш?

Той впи очи в нейните и ъгълчето на устата му затрепка нервно. Марис виждаше, че търпението му се изчерпва.

— Мога — прошепна тя.

— Добре — отвърна Управителят. — Времето днес е чудесно. Казваш, че можеш да летиш. Вземай крилете и ни покажи на какво си способна.

Тунелът бе все така мрачен и влажен, какъвто го помнеше, само че този път не беше сама, а имаше компания. Другите крачеха зад нея мълчаливо. Единственият звук беше ехото от техните стъпки. Отпред вървяха двама бранници с факли. Летците си носеха крилете.

Нощното небе над планината бе обсипано със звезди. Морето беше развълнувано, дори тук усещаха соленото му дихание. Марис се заизкачва по стълбите към стартовата площадка. Вървеше бавно и когато стигна горе, всички мускули я боляха.

Еван я настигна и хвана ръката й.

— Как да те накарам да се откажеш?

— Никак — отвърна тя.

Той кимна.

— Така и предполагах. Е, успешен полет. — Той я целуна и отстъпи назад.

Управителят се изправи до скалата, заобиколен от двамата бранници. Тия и Джем разгънаха крилете си. Корина пристъпваше най-отзад, но Марис я повика.

— Не ти се сърдя — рече тя. — Летецът няма вина за съобщенията, които пренася.

— Благодаря ти — отвърна Корина. Лицето й бе озарено от звездната светлина.

— Ако се проваля, ще отнесеш крилете ми на Кехлибарен, нали?

Корина кимна.

— Имаш ли представа какво смята да прави с тях Управителят?

— Ще търси друг летец, някой, който си е изгубил крилете по време на състезание. А дотогава… мама е болна, но татко още може да лети.

Марис се засмя.

— Каква ирония! Корм винаги е искал да ми вземе крилете. Но аз ще се постарая да не му ги дам и този път.

Корина също се усмихна.

Марис разпери крилете си докрай и почувства силата на тласкащия ги вятър. Внимателно провери сегментите и връзките, даде знак на Корина да отстъпи и се приближи до ръба на скалата. Спря и погледна надолу.

Светът се въртеше като в пиянски унес. Далеч под нея вълните се разбиваха в крайбрежните скали. Тя преглътна мъчително и се опита да овладее страха си. Постепенно светът отново се успокои и спря да подскача. Небето беше неин приятел, неин ласкав любовник.

Марис хвана дръжките, пое дъх и скочи.

Подскокът я отдалечи на безопасно разстояние от скалната стена, а вятърът веднага я подхвана и я издигна. Беше студен и силен, но не беше необуздан — напълно подходящ за лек и приятен полет. Тя се отпусна в прегръдката му и се плъзна надолу в дълъг, грациозен завой.

Но течението я завъртя и отново я върна към планината и тя видя Управителя и другите летци, които я наблюдаваха от скалата. Джем бе разгънал крилете си и се готвеше да скочи. Тя наклони тяло, за да завие.

Небето подскочи към нея и сякаш се втечни. Беше се наклонила твърде много, а когато се опита да балансира с обратен завой, го направи твърде рязко и започна да се върти. Дъхът й секна.

Усетът беше изчезнал. Марис затвори очи и почувства, че й призлява. Цялото й тяло крещеше, че пада. Ушите й звънтяха, но усета за полет го нямаше. А преди винаги знаеше: долавяше най-малките промени във вятъра, на които да реагира още преди да са оказали влияние върху полета й, можеше да подуши отдалеч задаващата се буря, да предскаже времето по невидими признаци. Сега всичко бе изчезнало. Тя се носеше през един безкраен въздушен океан, замаяна, неспособна да усеща, пленница на този чужд и безпощаден вятър.

Големите сребристи криле се люшкаха ту наляво, ту надясно. Тялото й се тресеше неудържимо и Марис отвори очи, завладяна от отчаяние. Направи усилие да овладее крилете и да лети, уповавайки се само на зрението си. Но скалите наистина се движеха, беше съвсем тъмно и ярките, студени звезди отгоре сякаш бяха подхванали някакъв подигравателен танц.

Световъртежът се върна с пълна сила, завладя я цялата и Марис пусна дръжките на крилете — никога досега не го бе правила, никога. Вече не летеше, а висеше на презрамките на крилете. Изведнъж се преви, обзета от агонизиращи конвулсии, и започна да повръща над океана.

Джем и Корина вече бяха излетели и се носеха към нея, но Марис не им обърна внимание. Чувстваше се невероятно отпаднала, изтощена и стара. Далеч под нея имаше малки рибарски лодки. Тя отново се вкопчи в дръжките на крилете, но всичко, което постигна, бе рязък завой надолу, който ускори падането й. Опита се да се поправи, но не успя.

Очите й бяха замъглени от сълзи.

Морето се носеше право към нея. Блещукаше и подскачаше.

Ушите я боляха.

Тя не можеше да лети! Тя — която винаги бе обичала небето и ветровете, отрочето на небосвода, „дървокрилата“, летецът, летецът, ЛЕТЕЦЪТ — не можеше да лети!

Затвори очи и малко след това светът застана на мястото си.

Чу се плясък, Марис почувства рязък удар и морето я погълна. „Мен е чакало — помисли си тя. — Всичките тези години.“

— Остави ме на мира — каза Марис късно вечерта, когато най-сетне се прибраха. Еван я разбра от половин дума. Тя спа почти целия следващ ден.

На втория ден се събуди рано, още с розовата светлина на изгрева. Чувстваше се ужасно, беше обляна в хладна лепкава пот и на гърдите й бе легнала гигантска тежест. Отначало не можа да разбере какво й е. После си спомни. Нямаше ги крилете. Само мисълта за това я изпълни с безмерно отчаяние, гняв и самосъжаление и тя отново се сви под одеялото с надеждата сънят да се върне. Поне докато спеше, не трябваше да мисли за това.

Но сънят не идваше. Накрая тя стана и се облече. Еван беше в съседната стая — пържеше яйца.

— Гладна ли си?

— Не — отвърна безчувствено Марис.

Еван кимна и счупи още две яйца. Марис седна на масата, той сложи чинията пред нея и тя мълчаливо започна да яде.

Денят бе влажен и ветровит, предвещаващ поне няколко силни бури. След като свършиха със закуската, Еван се захвана за работа. В ранния следобед излезе и Марис остана съвсем сама в празната къща. Седна до прозореца и се загледа в дъжда.

Еван се прибра няколко часа след мръкване, мокър и потиснат. Марис още седеше до прозореца в студената, потънала в мрак къща.

— Можеше поне да запалиш огъня — изсумтя той.

— Извинявай. Забравих.

Еван приклекна до огнището. Марис стана да му помогне, но той й махна ядосано. Вечеряха мълчаливо, но храната пооправи настроението на Еван. По-късно той запари любимия си чай и се настани в креслото.

Марис сръбна от чая. Усещаше погледа на Еван. Вдигна очи и на свой ред го погледна.

— Как си? — попита той.

Тя помисли, после отвърна:

— Като умряла.

— По-подробно.

— Не мога — отвърна тя. — Просто не мога.

След като видя, че хлипането й няма да спре, Еван й даде успокояваща билка и я сложи да си легне.

На следващия ден Марис излезе навън.

Избра пътя, който й бе показал Еван — който водеше направо към брега, а не към скалата над него. Целия ден се разхожда по каменистия плаж, който изглеждаше безкраен. Когато се умори, приседна на самия бряг и започна да мята камъчета във водата.

Дори морето беше друго тук. Сиво и студено. Липсваха й синьо-зелените води на Кехлибарен.

По бузите й се стичаха сълзи, но тя не си правеше труда да ги избърше. Понякога се усещаше, че плаче, но не помнеше кога и защо се е разплакала.

Океанът беше огромен и самотен, безлюдният бряг сякаш беше безкраен, а над нея бе само облачното небе, но Марис имаше чувството, че е затворена в тясна стая и се задушава. Мислеше си за всички места на света, които вече няма да види, и споменът за всяко едно от тях увеличаваше болката й. Представи си величествените развалини на Старата крепост на Лаус. Спомни си академията „Дървокрил“, просторна и мрачна, прокопана в скалите на Морски зъб. Храмът на Небесния бог на Дийт. Изтънченият замък на принцесата летец от Артелия. Вятърните мелници в Града на бурите, къщата на Стария капитан — вероятно най-древната постройка на планетата. Дървесните селища на Сетин и Алеси, костниците и бойните полета на Ломарон, винарните на Кехлибарените острови, уютната, топла къща на Риеса. Всичко това беше изгубено безвъзвратно. А също и Ейрие — дори дотам да стигаха кораби, този остров бе само за летци.

Припомни си един по един и всички приятели. Някои от тях може би щяха да наминат да я видят, но повечето щяха да изчезнат от живота й, сякаш никога не са съществували. Едва ли някога щеше да зърне Тмар, Рейд или Халанд, да пийне от прекрасната бира на Риеса и да си поговори с Гарт. И никога вече нямаше да наблюдава годишните състезания на летците, да седи сред тях, да споделя новини и клюки, да се весели на забавите.

Спомените я прорязваха като безброй ножове и от тези рани сълзите й се увеличаваха. Представяше си каква гледка е отстрани — прегърбена хлипаща старица, но и тази мисъл не спря сълзите й.

Най-трудно й бе да мисли за полета, за свободното реене из небето. Спомените нахлуваха в душата й един през друг, светът се разтваряше пред нея като на длан, връщаше се радостта от крилете, тръпката да се възпротивиш на бурята, милиардите оттенъци на небето, величествената самота на висините. Всички тези неща й бяха отнети, останали бяха само спомените за тях. Спомни си как веднъж се натъкна на особено мощно възходящо течение и то я изкачи толкова високо, че дори океанът под нея изчезна и тя бе заобиколена от странен и призрачен свят. Винаги щеше да помни този ден, до края на дните си.

Изведнъж забеляза, че се е стъмнило и небето отново е обсипано със звезди. Вълните се стоварваха с грохот върху брега. Беше премръзнала до кости, очите й бяха пресъхнали от плач, нямаше воля за живот. Надигна се и закрета към къщата на Еван, обърнала гръб на небето и морето.

В къщата беше топло и ухаеше на печено месо. Тя погледна приклекналия до огнището Еван и сърцето й заби по-често. Сините му очи излъчваха безкрайна нежност. Тя се хвърли в прегръдките му, притисна се в него, сякаш от това зависеше животът й. Затвори очи, за да не й се вие свят.

— Марис — повтаряше той и също я прегръщаше. — Марис.

После седнаха да вечерят. Еван й разказа какво е правил през деня. Първо гонил един избягал козел. Намерил полянка с горски ягоди. Набрал, искал да я изненада с вкусен десерт.

Тя кимаше, почти без да вниква в думите му, но гласът му я даряваше с така жадуваната утеха. Думите му, присъствието му й внушаваха, че животът още не е свършил.

Накрая го прекъсна.

— Еван, трябва да зная нещо… Тази моя травма. Има ли някакъв шанс да се излекува? Дали ще мога… дали ще се оправя?

Той остави лъжицата и чертите му се изопнаха.

— Марис, наистина не зная. Съмнявам се, че някой може да ти каже. Наистина не съм сигурен.

— Значи само предполагаш.

— Не — продължи той с посърнало лице. — Марис, не вярвам, че ще се възстановиш напълно. Никога няма да си възвърнеш загубеното.

Тя кимна, завладяна от странно спокойствие.

— Разбирам. — Избута чинията встрани. — Благодаря ти. Но все пак трябваше да попитам. Надявах се, поне мъничко.

Тя се изправи.

— Марис…

Тя махна с ръка да го спре.

— Уморена съм. Искам да остана сама и да обмисля някои неща. Извинявай, Еван. — Тя се усмихна насила. — Вечерята беше чудесна. Съжалявам, че ще пропусна десерта, но не съм гладна.

Когато се събуди, в стаята беше тъмно и студено. Огънят беше угаснал. Тя седна и вторачи невиждащи очи в мрака. „Стига сълзи — рече си. — Повече няма да плача.“

Когато отметна завивките и стана, подът под краката й се разлюля. Тя разпери ръце, за да запази равновесие, после си наметна халата, отиде в кухнята и запали една свещ. Вървеше боса по студения дървен под, мина през всекидневната, покрай неговата стая и двете спални за гости.

— Марис? — чу сънения му глас. — Какво има?

— Не искам да съм умряла — отвърна тя.

Влезе в стаята на Еван и постави свещта на прозореца. Той седна в леглото.

— Направих всичко, на което съм способен — заговори Еван. — Ако искаш любовта ми… ако ме желаеш…

Тя се наведе и го целуна.

— Да…

— Милата ми — рече той, вперил очи в нея. Лицето му изглеждаше странно и непознато на трепкащата светлина на свещта и за миг Марис почувства, че я завладява страх.

Но този миг отмина. Той отметна завивките, а тя смъкна халата и се сгуши до него. Ръцете му я обгърнаха — нежни, силни и добри ръце на любящ човек — и тя се отпусна в обятията му.

— Научи ме да лекувам — каза Марис на следващата сутрин. — Искам да работя с теб.

Еван се усмихна.

— Не е толкова лесно. Всъщност откъде този неочакван интерес към знахарското изкуство?

Тя се намръщи.

— Трябва да се занимавам с нещо, Еван. Досега можех само едно — да летя. Никога не съм правила нищо друго. Мога да взема някой кораб за Кехлибарен и да прекарам остатъка от живота си в къщата, която наследих от втория ми баща. Няма да се наложи да си изкарвам прехраната — сънародниците ми ще се погрижат за това. Нито един пенсиониран летец не е бил изоставян на произвола на съдбата. Но мога и да остана тук, стига да има с какво да се занимавам. Ако не намеря нещо, с което да си запълвам дните, нещо, с което да съм полезна, спомените ще ме подлудят, Еван. Вече не съм дете, а и отдавна се отказах да имам собствени деца. Не мога да управлявам кораби, нито да ловя риба или да строя къщи. Градините, с които се захващам, винаги умират, не ме бива да готвя, нито да вися по цял ден в някой дюкян и да търгувам. Най-много да се пропия.

— Виждам, че си обмислила внимателно всички възможности — засмя се Еван.

— Да, така е — отвърна сериозно Марис. — Не зная само дали имам дарба за лечител и досега няма причина да смятам, че я притежавам. Но все пак искам да опитам и обещавам да работя здравата — тъкмо по-лесно ще прогоня спомените. Едва ли съм толкова некадърна, че да объркам отровите с лековете. Ще ти помагам да събираш билки, да смесваш церове, ще държа пациентите ти, докато ги режеш — каквото поискаш. Помагала съм на две раждания — ще правя каквото кажеш. Все имаш нужда от още един чифт ръце.

— Работих доста дълго съвсем сам, Марис. Не мога да търпя несръчността, невежеството, грешките.

Марис му се усмихна.

— Или мнения, които противоречат на твоето.

— Да — усмихна се той. — Сигурно ще мога да те науча на това-онова и разчитам на помощта ти. Но не вярвам винаги да ме слушаш безпрекословно. Не си на годините, на които да даваш такива обещания.

Тя сведе глава. Опитваше се да скрие паниката си. Ами ако й откажеше, какво щеше да прави? Почти беше готова да му се моли, за да остане.

Той сигурно го прочете на лицето й, защото хвана ръката й и я стисна здраво.

— Ще опитаме — обеща Еван. — Ако наистина имаш желание да се научиш, ще се постарая да ти помогна. Време е да предам познанията си някому, че току-виж ме ухапал черен кърлеж и си отида, без да оставя заместник.

Марис се засмя облекчено.

— Кога започваме?

Еван помисли за миг.

— В гората има няколко селища и лагери, които не съм посещавал отдавна. Ще ги обиколим за седмица или две и пътьом ще добиеш представа с какво се занимавам и ще започнеш да трупаш знания, стига да имаш желание. — Той пусна ръката й и стана. — Ела да си съберем багажа.

По време на пътуването си с Еван Марис натрупа доста познания, но малко от преживяното беше приятно.

Работеха здраво. Търпелив като лечител, Еван се оказа взискателен и строг учител. Но Марис беше доволна от това. Тя обичаше да я тласкат до границата, да я карат да работи, когато не й е останала капчица сила. Така нямаше време да мисли за изгубения си живот, а нощите прекарваше в непробуден сън.

Но макар да се радваше, че може да е полезна, някои други неща от този нов животи носеха неимоверни затруднения. Никак не беше лесно да дава утеха на непознати, още повече, когато нямаше причини за утеха. Дълго я преследваха кошмари за една жена, чието дете бе умряло. Еван съобщи вестта на жената, но кой знае защо тя стовари гнева си върху Марис — отказа да повярва и настоява за чудо, каквото никой не можеше да направи. Марис се питаше как Еван успява да запази спокойствие сред толкова много мъка, болка и страдание, години наред, без да се прекърши. Мъчеше се да му подражава, да имитира хладнокръвните му маниери. Все още не знаеше дали с времето ще придобие някакви умения. Понякога Еван сякаш инстинктивно знаеше как да постъпи, също както едни деца в „Дървокрил“ литваха във въздуха от първия път, докато други се бореха безпомощно с трудностите. Еван умееше да успокоява пациентите си с едно докосване, но Марис не притежаваше тази дарба.

Късно вечерта на деветнайсетия ден от пътуването не спряха да направят бивак, а само ускориха крачка. Дори Марис, за която всички дървета изглеждаха еднакви, позна тази част от гората. Скоро видяха къщата на Еван.

Внезапно лечителят я сграбчи за китката и я спря. Гледаше право напред, към къщата. Зад прозореца блещукаше светлина, от комина се виеше дим.

— Приятел? — попита тя. — Някой, който се нуждае от помощ?

— Може би — тихо отвърна Еван. — Но има и други… бездомници, прокудени от селата си нещастници. Те нападат пътниците, разбиват къщи и… ще видим…

Приближиха безшумно къщата. Еван вървеше отпред, право към осветения прозорец.

— Мъж… и дете… — промърмори той. — Нищо страшно.

Марис пристъпи до него и надзърна.

Видя едър червендалест брадясал здравеняк, седнал на столчето до огъня. В краката му седеше дете.

Мъжът извърна глава и светлината от огъня озари лицето му. Марис го позна.

— Кол! — извика тя радостно, втурна се напред и едва не падна, но Еван я хвана.

— Брат ти?

— Да! — Тя заобиколи къщата и тъкмо хвана бравата, когато вратата се отвори и Кол я сграбчи в обятията си.

Марис се изненада колко е наедрял брат й. В спомените й той все още беше малкото крехко момче, едва подпиращо тежката китара на коленете си.

Но малкото й братче бе пораснало и не само на години. Дългите скитосвания бяха закалили не само характера, но и тялото му. Червеникавата му коса бе потъмняла, сега само в брадата му се мяркаха рижи косъмчета.

— Ти ли си Еван — лечителят? — попита Кол, без да пуска Марис. Еван кимна и брат й продължи: — Извинявай, че влязохме неканени, но ни казаха, че Марис живее тук с теб. От четири дни чакаме да се приберете. Строших резето, за да вляза, но после го поправих. Мисля, че сега е по-здраво отпреди. — Той погледна Марис и отново я притисна към себе си. — Боях се да не те изпусна — да не отлетиш отново!

Марис замръзна. После видя загриженото лице на Еван и едва забележимо поклати глава.

— Вътре ще си поговорим — рече тя. — Ела да седнем до огъня. Еван, ще ни направиш ли чай?

— Донесъл съм кивас — похвали се Кол. — Три бутилки, разменени за песен. Да стопля ли една?

— Ще е чудесно — каза Марис, тръгна към шкафа да вземе чаши, но спря и се обърна към детето.

— Бари?

Момиченцето се приближи свенливо, свело глава. Гледаше я изпод вежди.

— Бари — повтори Марис малко по-уверено. — Ама това си ти! Аз съм леля Марис! — Тя се наведе и прегърна детето. — Сигурно не ме помниш, миличко. Последния път, когато те видях, беше колкото птичка.

— Баща ми пее една песен за теб — каза Бари. Гласът й беше звънлив.

— И ти ли пееш? — попита Марис.

Бари сви рамене и забоде поглед в пода.

— Ами…

Бари беше крехко, слабичко осемгодишно момиче. Имаше светлокестенява късо подрязана коса и обсипано с лунички лице. Беше облечена като баща си — с вълнена туника, пристегната с колан, и кожени панталони. На шията й висеше парченце шлифован кехлибар.

— Ще донеса възглавници, за да седнем удобно — каза Марис.

Кол я хвана за ръката и я накара да седне до него.

— Хубаво е да те видя оздравяла — каза той с дълбокия си, топъл глас. — Когато чух, че си паднала, се уплаших да не си останала саката като татко. През целия път от Поуит дотук разпитвах за теб, но никой не знаеше нищо. Казаха, че падането е било ужасно — блъснала си се в някаква скала и си си строшила краката и едната ръка. Радвам се, че те виждам цяла-целеничка. Кога смяташ да отлетиш за Кехлибарен?

Марис го погледна право в очите. Винаги го бе обичала като брат, макар да нямаха кръвна връзка.

— Никога няма да отлетя за Кехлибарен, Кол — каза тя спокойно. — Никога вече няма да летя. Пострадах… жестоко. Ръката и краката ми зараснаха, но нещо друго остана счупено. Изгубих… чувството си за равновесие. Вече не мога да летя.

Той зяпна, после се намръщи и поклати глава.

— О… Марис… не…

— Станалото — станало. Вече започнах да свиквам.

— Но няма ли някакъв начин…

За облекчение на Марис Еван ги прекъсна:

— Няма никакъв начин, Кол. Направихме всичко, каквото можахме. Но травмите на главата са нещо, което не се лекува. Не знаем точно какво се е случило, а предполагам, че на нито един остров няма да се намери лечител, който да разбира повече от тези неща.

Кол кимна, все още замаян от новината.

— Не исках да кажа… просто ми е трудно да го възприема. Марис, не мога да си представя, че ще останеш на земята!

Беше загрижен за нея, но тя почувства думите му като пробождане с нож. Сякаш раните й отново се отвориха.

— Не е необходимо да си го представяш — каза тя малко рязко. — Това е животът. Ще трябва да се примиря. Вече ми взеха крилете и ги отнесоха на Кехлибарен.

Кол не каза нищо. Марис не искаше да гледа мъката му и извърна очи към огъня. Еван отвори бутилката и наля кивас.

— Може ли да опитам? — попита Бари и очите й светнаха. Кол се усмихна и кимна.

Докато наблюдаваше брат си и дъщеря му, Марис почувства как напрежението я напуска. Изчака Еван да се обърне към нея и му се усмихна.

Тъкмо щеше отново да заговори Кол, когато забеляза китарата му — беше подпряна на масата. При вида й в главата й нахлуха спомени от отдавна отминали времена, стори й се, че Барион е още жив и седи тук в стаята, с тях. Някога тази китара бе негова и той се хвалеше, че се предавала от поколения от баща на син в семейството му — още от времето на звездните мореплаватели. Така и не разбра дали говори истината, или си го измисля — Барион послъгваше със същата лекота, с която дишаше — но китарата наистина бе много стара. Беше я дал на Кол — като на свой верен ученик и наследник, с какъвто Барион така и не се бе сдобил. Марис протегна ръка и докосна гладкото дърво, потъмняло от безброй лакирания.

— Изпей нещо, Кол — помоли тя. — Нещо съвсем ново.

Той взе китарата и я нагласи в скута си. Прозвуча встъпителният акорд.

— Тази песен се казва „Жалбата на певеца“ — обяви той със суха усмивка. След това запя, с тъжен и меланхоличен глас, за певеца, чиято жена го напуснала, защото обичал музиката повече от всичко на света. Марис подозираше, че песента е посветена на собствената му раздяла, макар че Кол никога не бе споделял причините за нея.

Заключителният рефрен беше:

След това изпя една песен за бурната любов между горд Управител и още по-горделивата еднокрила — Марис я бе чувала, но не цялата.

— Вярно ли е? — попита тя, след като песента свърши. Кол се разсмя.

— Помня, че задаваше същия въпрос и на Барион! Ще ти отговоря, както отговаряше той: не мога да ти кажа кога и къде се е случило, но е истина от началото до края!

— А сега изпей моята песен — помоли Бари.

Кол се наведе, целуна дъщеря си по нослето и изпя детска песничка за мъничкото момиченце Бари, което се сприятелило с една сцила, а тя го отвела в подземията на някакъв остров, за да дирят скрито съкровище.

После изкара няколко стари песни: баладата за Арон и Джени, песента за летците призраци, тази за лудия Управител и една своя версия за Дървокрил.

Още по-късно, след като Бари си легна, а тримата довършваха последната бутилка кивас, разговорът се завъртя около настоящето им. Марис каза на Кол за решението си да остане при Еван.

Кол бе достатъчно благоразумен, за да не прояви съжаление, но не скри от нея, че е учуден от избора й.

— Но защо трябва да живееш тук, на Изток, далече от всичките си приятели?

— Където и да отида, все ще съм далеч от някого — отвърна Марис. — Знаеш, че приятелите ми са се разпилели по широкия свят.

— Върни се с мен на Кехлибарен — каза той. — Ще живеем в къщата, където израснахме. Ще трябва да почакаме до пролетта, когато морето утихне и пътуването е по-безопасно, но какво толкова?

— Ти вземи къщата — рече тя. — Двамата с Бари можете да живеете в нея. Или да я продадете, ако искате. Аз не мога да се върна там — твърде много спомени ме свързват с Кехлибарен. Ще започна нов живот тук, на Тайос. Няма да е лесно, но Еван ще ми помага. Сега поне мога да съм полезна.

— Като лечител? — Кол поклати глава. — Не мога да си представя да се занимаваш с нещо подобно. — Той погледна Еван. — Бива ли я? Ама честно.

Еван държеше ръката на Марис и я галеше.

— Тя се учи бързо — каза той след кратък размисъл. — Има силно желание да помага и не се плаши от трудностите и неуспехите. Не зная дали има дарба да стане знахар, но ако успее, ще бъде много добра. Но трябва да призная, че се радвам, че остава тук. Надявам се никога да не ме напусне.

Марис се изчерви, наведе глава и отпи от чашата. Беше приятно изненадана от думите му, особено от края. Двамата почти не бяха разговаряли за чувствата си, нито си бяха давали някакви обещания. Понякога тя с тревога си мислеше, че е влязла нежелана в живота на Еван, че я е приел по-скоро от съжаление. Но сега долови в думите му истинска обич.

Настъпи тишина. За да я запълни, Марис помоли Кол да й разкаже за Бари.

— Кога започна да пътува с теб?

— От половин година — отвърна той, остави чашата и отново взе китарата. Пръстите му погалиха струните и те издадоха нежен, мелодичен звук. — Новият мъж на майка й е ужасен човек — бие я. Майка й не смее да му каже нищо. Ревнува я от Бари — настоява да си имат тяхно дете.

— А как се чувства Бари?

— Доволна е, че е с мен. Много е послушна. Зная, че й е мъчно за майка й, но не иска да се върне при онзи човек.

— И нея ли ще правиш певица? — попита Еван.

— Стига да иска. Когато бях на нейните години, нямах представа какъв искам да стана. Има глас на песнопойна птичка, но само това не е достатъчно, за да се хванеш с тази професия. Ще я оставя да реши сама.

— Още е съвсем малка — подметна Марис.

Кол сви рамене и остави китарата.

— Така е. Има време. — Той се прозя. — Спи ми се.

— Ела да ти покажа стаята — надигна се Еван.

Кол се засмя и поклати глава.

— О, няма нужда. След четири дни тук се чувствам като у дома си.

Той се изправи, Марис също стана и почна да събира празните чаши. Целуна Кол за лека нощ и изчака Еван да изгаси огъня. Прибраха се заедно в спалнята.

През следващите няколко дни Марис бе в чудесно настроение — благодарение на Кол. Бяха неразделни. Той й разказваше за пътешествията си и й пееше песни. После се отпусна и започна да говори по-откровено за разбития си брак и за тъгата си по дома. Марис не споменаваше за злополуката и за нещастието си, но и нямаше нужда да го прави. Кол знаеше много добре какво означават крилете за нея.

Дните се нижеха един след друг. Кол отскочи няколко пъти до Тоси, за да попее из кръчмите, а Бари се привърза към Еван и го следваше навсякъде. Четиримата се разбираха чудесно: денем си деляха къщните задължения, а вечер сядаха край огъня да си приказват. Марис се чувстваше умиротворена и доволна от живота. Не искаше да си спомня миналото.

После, един ден, пристигна С’Рела. Марис бе сама този следобед и отвори, когато на вратата се почука. Когато видя кой е дошъл, разпери радостно ръце, но очите й неволно се вторачиха в сребърните криле, които С’Рела носеше през рамо, и сърцето й подскочи. С усилие на волята си наложи да изслуша новините.

Лицето на С’Рела грееше от едва прикрито вълнение.

— Идвам по работа — каза тя. — Нося съобщение специално за теб. Дойдох да те попитам… да те поканя да се преместиш на Морски зъб и да поемеш ръководството на Академията. Трябва им опитен, постоянен учител за дървокрилите, не като тези, които се сменяха през последните няколко години. Някой, който да се отдаде на работата и да поведе хората. Ти им трябваш, Марис. Всички смятат, че няма по-добра от твоята кандидатура. Искаме да отидеш там.

Марис си помисли за Сена, починала преди петнайсет години, спомни си как стоеше, подпряна на бастуна, на скалата и крещеше прегракнало на начеващите летци. Обречена никога повече да не полети, заради сакатия си крак и незрящото око. Как ли се бе чувствала?

Тя неволно потрепери и разтърси глава.

— Марис? — В гласа на С’Рела се долови тревога. — Винаги си била пламенна поддръжница на „Дървокрил“ — на цялата система. Има толкова работа… Какво те безпокои?

Марис я погледна и стисна зъби, за да не закрещи.

— Как можа да поискаш това от мен? — прошепна тя.

— Но… — С’Рела разпери ръце. — Какво ще правиш тук? Марис, зная как се чувстваш, повярвай ми. Но животът ти не е свършил. Веднъж ми каза, че всички летци са твоето семейство. Ние все още сме ти близки. Глупаво е да се обричаш на доброволно изгнание. Върни се. Имаш нужда от нас, ние също имаме от теб. „Дървокрил“ е твоето място — без теб то нямаше да съществува. Не ни обръщай гръб точно сега.

— Ти не разбираш — продължи Марис. — И как би могла? Все още можеш да летиш.

С’Рела я стисна за ръката и каза:

— Опитвам се да те разбера. Зная колко страдаш. Повярвай ми, откакто научих за теб се опитвам да си представя какъв щеше да е животът ми, ако се бе случило с мен. Знаеш, че за една година изгубих крилете, и това ми даде известна представа какво е да си на земята. Струва ми се, че всеки летец трябва да помни, че има и такава възможност. Все някога краят идва, дали след състезание, или при злополука, а накрая поради остаряване.

— Много пъти съм си мислела, че ще умра — отвърна Марис. — Но никога не съм си представяла живот без летене.

— Зная — рече С’Рела. — Но ето че се случи и просто трябва да се примириш.

— Примирих се — отвърна Марис. — Бях се примирила. — Тя си дръпна ръката. — Започнах нов живот тук. Ако не беше дошла… ако можех просто да забравя…

— Не можеш да забравиш — прекъсна я С’Рела и пак я хвана за ръката. — Безнадеждно е. Трябва да продължиш да правиш онова, което умееш. Ела да преподаваш в „Дървокрил“. Върни се при приятелите си. Да се криеш тук… да се преструваш, че…

— Добре, може и да се преструвам — рязко каза Марис. — Ами ако имам нужда точно от това — да се преструвам, че съм забравила? Ако не мога да понасям мисълта за онова, което изгубих завинаги? Когато те видях на прага, всичко, за което можех да мисля, бяха крилете ти. Дощя ми се да ги дръпна и да отлетя с тях накъдето ми видят очите. А се лъжех, че съм престанала да мисля за тях. Че ще остана тук, с Еван. Вече научих доста като негова помощничка. Чувствам се полезна и необходима. Кол също е тук с дъщеря си. Но щом видях крилете, целият този внимателно строен живот се превърна в пепел.

В стаята се възцари тишина. Когато отново вдигна глава, Марис видя, че по лицето на приятелката й се стичат сълзи.

— Добре де — въздъхна тя. — Кажи ми, ако греша. Кажи ми какво мислиш.

— Мисля — отвърна С’Рела, — че си тръгнала в погрешна посока. Мисля, че сама си създаваш трудности и че ще береш плодовете им след време. Не можеш да изтриеш живота си, сякаш въобще не го е имало. Светът, в който живееш, е пълен с летци. Колко време още ще се криеш тук и ще си въобразяваш, че си помощничка на знахар? Колко дълго можеш да забравиш, че си летец? Ние имаме нужда от теб — ти можеш да си много по-полезна другаде. Марис, ела в „Дървокрил“.

— Не. Не. Не. С’Рела — тази мисъл ми е непоносима. Може и да си права, може наистина да съм избрала погрешен път, но дълго разсъждавах върху това и накрая взех решение. Трябва да продължа да живея и да забравя онова, което изгубих — инак ще полудея. Ти не разбираш — няма да понеса да ги гледам как летят около мен, без да мога да се вдигна сред тях. Не, С’Рела — няма да се върна там.

— Е, добре тогава — въздъхна С’Рела. — Няма да настоявам. Не съм аз, която ще те напътства в живота. Но… ако промениш решението си, знай, че предложението остава в сила.

На следващия ден двамата с Еван станаха рано. Трябваше да отскочат до съседното селище, за да прегледат един самотен старец. Бари също дойде с тях и в края на краищата тя бе онази, която успя да разсмее стареца, докато Марис и Еван се суетяха около него. Марис беше доволна от нея. Тя самата едва се сдържа да не му се скара, докато слушаше несекващите му оплаквания.

— А си мислех, че си отива — оплака се тя на Еван, докато се връщаха.

— Той наистина умира, Марис — каза Бари и я погледна някак странно.

— Така е — съгласи се Еван. — Признаците са налице. Не помниш ли нищо от онова, на което те учих? Напоследък Бари е по-наблюдателна от теб. Съмнявам се нещастникът да изкара и три месеца. Защо според теб му оставих тесис?

— Признаци ли? — повтори смутено Марис. Лесно помнеше онова, което й казваше Еван; много по-трудно обаче й бе да го прилага на практика. — Той се оплакваше от болки в костите. Помислих си… нали е стар, а старите хора често…

Еван изсумтя и се обърна към момиченцето.

— Бари. Как разбра, че умира?

— По лактите и коленете — както си ни учил — отвърна детето, гордо от наученото. — Подпухнали са, трудно подвижни. И под брадичката му също. Кожата му е съвсем студена. Дали не е карал воден плеврит?

— Да, воден плеврит — кимна Еван доволно. — Децата често го карат, но се възстановяват бързо. Възрастните обаче никога.

— Аз… не забелязах — промърмори Марис.

— Да — каза Еван. — Видях.

Продължиха мълчаливо. Само Бари подскачаше доволно. Марис чувстваше безмерна умора.

Във въздуха най-сетне се долови уханието на пролетта.

Марис усещаше, че настроението й се подобрява. Вървяха през гората. Бяха тръгнали към мрачната крепост на Управителя. До нея имаше доста път, но въздухът беше свеж и лекият ветрец развяваше наметалото й. Червени, жълти и сини цветчета сияеха като скъпоценни камъни сред сиво-зеления мъх покрай пътя. В клоните подхвръкваха птички и огласяха гората с песните си. Ден, в който всеки би почувствал радостта от съществуването си.

Еван крачеше мълчаливо. Марис знаеше, че е озадачен от съобщението, с което го бяха повикали. Събуди ги тропане по вратата — още преди зазоряване. Задъхан, един от вестоносците на Управителя съобщи на пресекулки, че в крепостта имали спешна нужда от лечителя. Повече не можа да каже, или не знаеше — каза само, че имало ранен, който се нуждаел от помощ.

Еван нямаше никакво желание да напуска топлата постеля.

— Всеки знае, че Управителят държи знахар, който да се грижи за него и семейството му — замърмори той. — Защо не потърсите него?

— Рени, знахарят на Управителя, наскоро бе арестуван и обвинен в измяна — притеснено каза вестоносецът.

Еван изруга.

— Измяна? Това е безумие! Рени не… о, добре, стига си стоял така, момче. Ей сега ще събудя помощничката ми и веднага тръгваме.

Скоро влязоха в тясната долина и видяха масивната каменна крепост, в която живееше Управителят. Марис се загърна по-плътно в наметалото. Въздухът тук бе по-студен заради планините пролетта в долината бе закъсняла. Нямаше цветя, нито бръшлян, нито птичи гласове.

Още преди да изминат и няколко крачки ги спря възрастна бранничка, със затъкнат в колана нож и преметнат през рамо лък. Разпита ги подробно защо идват, претърси ги, взе хирургическата чанта на Еван и ги придружи до първия пост и после през вратата на крепостта. Марис забеляза още усилени патрули по стените и наблюдателниците.

Управителят ги посрещна във външната зала, сам, ако не се броеше неизменната охрана зад него. Намръщи се, когато видя Марис, и каза сурово:

— Изпратих да повикат само теб, лечителю, не и тази безкрила.

— Марис е моя помощничка — отвърна хладнокръвно Еван. — Както добре знаете, тя вече не е летец.

— Тя има приятели летци — изръмжа Управителят. — Такива като нея не са желани тук. Охрана…

— Марис е моя помощничка — повтори Еван. — Аз гарантирам за нея. На никого няма да кажем за това, което научим тук.

Управителят продължаваше да се мръщи. Марис беше бясна — как можеше да говори така, сякаш нея въобще я няма?

Накрая Управителят кимна неохотно.

— Хич не ми харесва тази работа, но ще приема думите ти за истина. Дано да е така — за нейно добро. Ако се раздрънкате за това, което видите, и двамата ви чака бесило.

— Накараха ни да дойдем час по-скоро — отвърна все така невъзмутимо Еван. — Но ако се съди по държането ви, май не е имало причина да бързаме.

Управителят им обърна гръб, без да си даде труда да отвърне, махна на един от бранниците и излезе.

Бранникът поведе Марис и Еван надолу по стълбите в един тунел, изкопан в планината, далеч от жилищните помещения на крепостта. По стените пламтяха свещи — с трепкаща, несигурна светлина. Миришеше на застояло и на дим. Марис неволно хвана ръката на Еван.

Свърнаха в един страничен коридор и спряха пред тежка дървена врата. Бранникът отключи вратата и отвори. Влязоха в тясна килия с груба каменна настилка и един висок кръгъл прозорец. На една от стените се беше подпряла млада русокоса жена. Устните й бяха подпухнали, едното й око бе насинено, по дрехите й имаше засъхнала кръв. Марис не можа да я познае веднага, после прошепна учудено:

— Тия?

Бранникът излезе и залости вратата.

— Какво е станало? — попита Еван.

— Копоите на Управителя ме арестуваха. Изобщо не се церемониха с мен — каза Тия със спокоен, дори ироничен глас, сякаш разказваше нечия чужда история. — Може би сбърках, че им се съпротивлявах.

— Къде те боли? — попита обезпокоено Еван.

Тия се намръщи.

— Мисля, че са ми счупили ключицата. И ми избиха няколко зъба. Останалото са само охлузвания. Кръвта е от устните ми.

— Марис, дай торбата — нареди Еван.

Марис приклекна до него.

— Но как е могъл да арестува летец? — заговори тя. — Защо?

— Обвинението е измяна — обясни Тия и изстена, когато Еван започна да й опипва шията.

— Седни — нареди той и й помогна да се отпусне на пода. — Така ще ти е по-добре.

— Той е обезумял! — възкликна Марис. Още докато го казваше, си спомни за Безумния Управител от Кенехът. Когато му донесли новината, че любимият му син загинал на един далечен остров, той изгубил разсъдъка си и убил летеца. Останалите летци обрекли острова на изолация и скоро гордият и бляскав Кенехът се превърнал в беден и изоставен остров, а името му станало нарицателно за лудост и отчаяние. Оттогава нито един Управител не бе дръзвал да посегне на летец. Досега.

Марис клатеше глава, втренчила очи в Тия, но не я виждаше.

— Да не се е побъркал, та смята, че носиш отговорност за съобщенията, които му предаваш от неговите врагове? Как може да те обвинява в измяна? Та ти дори не си му подчинена — нито един летец не зависи от местните закони. Освен това си му равна по ранг. Какво по-точно те обвинява, че си направила?

— О, той много добре знае какво съм направила — отвърна Тия. — Не твърдя, че съм арестувана по неверни обвинения. Просто не очаквах, че ще ме разкрие. Все още не съм сигурна как е разбрал, бях толкова внимателна. — Тя потръпна. — Но сега вече всичко или нищо. Война ще има — кървава и безпощадна, въпреки че се опитах да я предотвратя.

— Не те разбирам.

Тия й се усмихна.

— Не разбираш ли? Чувала съм, че едновремешните летци разнасяли съобщенията, без да вникват в съдържанието им. Но аз винаги слушам внимателно — знам всяка заплаха, всяко лъжливо обещание, всяко предложение за съюз. Узнах неща, които не са за разказване. А после… после започнах да променям смисъла на съобщенията. В началото почти незабележимо, просто им придавах по-дипломатичен вид. Връщах се с отговори, които щяха да забавят или да отложат войната. И наистина се получаваше — докато той не разкри измамата.

— Стига, Тия — прекъсна я Еван. — Искам да помълчиш, докато ти оправям ключицата — сигурно ще те заболи. Можеш ли да стоиш неподвижно?

— Ще бъда послушна, лечителю — обеща Тия и си пое дъх.

Марис беше смаяна. Не можеше да повярва — Тия си бе позволила да променя съобщенията, които й бяха поверявали. Беше се намесила в политиката — нещо, което не би допуснал нито един летец. Постъпката на Управителя вече не изглеждаше толкова безумна — какво друго би могъл да направи? Нищо чудно, че присъствието на Марис го бе подразнило. Когато другите летци научеха…

— Как смята да постъпи Управителят с теб? — попита Марис.

За пръв път по лицето на Тия пробягна сянката на страха.

— Наказанието за измяна е смърт — каза тя.

— Няма да посмее!

— И аз се чудя. Боях се, че ще ме остави да изгния тук, без никой да разбере за мен. Все едно че съм изчезнала в океана. Но едва ли ще посмее, след като ви пусна при мен. Може да разкажете на всички.

— И тогава ще обеси и нас, като предатели и лъжци — намеси се Еван с престорено шеговит тон. После продължи по-сериозно: — Не, Тия, мисля, че си права. Управителят нямаше да прати да ме повикат, ако възнамеряваше да те премахне. Много по-лесно щеше да е да те остави да умреш. Колкото повече хора знаят за арестуването ти, толкова по-голям е рискът за него.

— Има един закон на летците — нито един Управител няма право да съди летец — каза Марис. — Ще не ще, трябва да те предаде на летците. Ще свикат съда и ще ти отнемат крилете. Ох, Тия. Не бях чувала друг летец да е постъпвал така.

— Изненадах те, нали, Марис? — усмихна се Тия. — Не можеш да си представиш, че съм нарушила традицията. Нали ти казах, че не си никаква еднокрила.

— Мислиш ли, че това има значение? — тихо попита Марис. — Нима очакваш всички еднокрили да застанат на твоя страна и да одобрят престъплението ти? Мислиш си, че ще си запазиш крилете? Кой Управител би те приел на служба?

— На Управителите може и да не им хареса — отвърна Тия, — но може би дойде време да разберат, че не могат да ни контролират. Имам приятели сред еднокрилите, които ще се съгласят с мен. Управителите имат твърде голяма власт, особено тук, на Изток. Но с какво право, питам аз? Защото им се пада по наследство? Някога това важеше и за крилете, а ето че вече не е така. Марис, ти дори не знаеш какво правят Управителите. Тук не е като на Запад. Но дори там вие, старите летци, винаги сте странили от политиката. Друго е, когато си еднокрил. Израснала съм като обикновено момиче, никой не ми е поднесъл живота на тепсия. Спечелих с труд и упорство крилете, но това не промени отношението на Управителите. Уважават ни заради крилете, които носим, но равновесието, което сме постигнали, е съвсем крехко. Загубим ли ги на някое състезание, ставаме най-долна класа хора. На Изток, на Ембърс и на повечето Южни острови Управителите се отнасят с уважение към наследствените летци. Може да не го показват, но е така. Към нас обаче са други. Търпят ни, преструват се, че сме равни, но това е със стиснати зъби. А същевременно се опитват да ни контролират, да ни купуват и продават, да ни командват, тъпчат ни с какви ли не съобщения, сякаш не сме нищо повече от пощенски гълъби. Е, това, което направих, ще ги накара да се позамислят. Ние не сме им слуги и вече няма да разнасяме съобщения, които ни отвращават — заповеди за смъртни присъди, ултиматуми за войни, заради които ще загинат невинни хора!

— Ти нямаш право да вземаш подобни решения — прекъсна я Марис. — Не можеш. Вестоносецът не е отговорен за онова, което пренася.

— С това се оправдават летците от векове — отвърна Тия с блеснали от гняв очи. — Но то не е вярно — вестоносецът също е отговорен! Имам ум, сърце и съвест — не мога да се преструвам, че не виждам нищо!

Марис я гледаше. Внезапно я прониза мисълта: „Нямам нищо общо с това“. Беше ядосана и огорчена. Какво общо имаше тя с летците, че да ги защитава? Вече не бе една от тях. Тя погледна Еван и каза:

— Ако си готов, да си вървим.

Той постави ръка на рамото й, кимна и погледна Тия.

— Не е счупена, по-скоро пукната. Лесно ще зарасте. Почивай си — не прави нищо, което да натоварва ръката.

Тия се усмихна иронично.

— Като да избягам например? Не замислям нищо подобно. А ти по-добре предупреди Управителя, да не вземат тъмничарите му пак да се развъртят със сопите.

Еван потропа на вратата и веднага им отвориха.

— Сбогом, Марис — рече Тия.

Марис се поколеба, после тръгна към вратата. На прага се обърна.

— Съмнявам се, че Управителят ще посмее да те съди лично. По-вероятно е да те даде на летците. Но те едва ли ще ти съчувстват, Тия. Това, което си направила, е опасен прецедент. То ще повлияе на много хора — на всички.

— Така е било и с теб, Марис — отвърна Тия, втренчила очи в нея. — Мисля, че светът вече е готов за нова промяна. Зная, че това, което направих, е правилно — дори и да не успея.

— Може светът наистина да е готов за промяна — съгласи се Марис. — Но това ли е начинът да го постигнеш? Заменила си заплахите с лъжи. Наистина ли вярваш, че летците са по-мъдри и благородни от Управителите? Че те трябва да решават кое съобщение да отнасят и кое — не?

— Ако имах възможност, пак щях да го направя — отвърна Тия.

Обратният път им се стори по-кратък. Управителят ги чакаше в същата зала. Когато влязоха, той огледа внимателно лицата им, търсейки признаци за гняв и несъгласие.

— Крайно неприятен инцидент — подхвана той.

— Има малко счупване и няколко охлузвания — отвърна Еван. — Ще се възстанови бързо, ако се храни и си почива.

— Докато е тук, ще получи всичко, от което се нуждае — отвърна Управителят. Говореше на Еван, но гледаше Марис. — Пратих Джем да занесе новината за арестуването й. Неблагодарна задача — летците нямат водачи, нито своя организация. Но тъкмо ще е по-лесно. Джем ми служи вярно дълги години, преди него — майка му. Поне на него мога да разчитам.

— Значи възнамерявате да предадете Тия на съд? — попита Марис.

Устата на Управителя се сгърчи от грозен тик и той погледна Еван, все едно не е чул въпроса на Марис.

— Предполагам, че летците ще поискат да пратят някой, който да защитава тяхната страна. Да изслуша обвиненията, да пледира за милост, да представи смекчаващи вината обстоятелства. Но тъй като престъплението е извършено срещу мен — срещу Тайос, — само аз имам право да отсъдя какво да е наказанието. Съгласен ли си?

— Не разбирам от закони, тъй че не мога да давам мнение по въпроса — сви рамене Еван. — Аз разбирам от лечителство.

Марис почувства, че Еван я стиска многозначително за ръката, и премълча. Настъпи тежка тишина. Години наред Марис бе казвала онова, което мисли.

Управителят се усмихна на Еван. Въпреки това лицето му остана изкривено.

— Е, сега имаш възможност да научиш това-онова. Ако двамата с помощничката ти останете за обяд, ще присъствате на интересно зрелище. По залез-слънце ще обесим предателя Рени.

— В какво е обвинен?

— В измяна. Семейството му е на Трейн. Често са го виждали в компанията на онези жена в тъмницата, която ме измами. Смята се, че двамата са съзаклятничили. Не искаш ли да останеш и да видиш какво чака онези, които ме предават?

Марис почувства, че й призлява.

— Съжалявам — заяви Еван, — но ни чака дълъг път.

Еван и Марис не размениха нито дума, докато бранниците ги извеждаха от долината. Чак после Еван промълви:

— Бедният Рени.

— Бедната Тия — отвърна Марис. — Той и нея ще обеси. Това, което е направила, е лошо, няма съмнение, но каква участ я чака! Не зная какво ще решат летците, но едва ли ще им се понрави идеята на Управителя. Нито един летец не може да бъде съден и екзекутиран от Управител!

— Може и да не се стигне дотам — успокои я Еван. — Рени ще умре и току-виж това задоволило Управителя. Той е кръвожаден, но не е побъркан. Сигурно си дава сметка, че трябва да предаде Тия на летците и че те ще определят наказанието й.

— Не е моя грижа вече какво ще стане с Тия — въздъхна Марис. — Колко е трудно обаче човек да се раздели със старите си навици. Трябва да забравя, че съм летец, и да започна да мисля като безкрила. Това, което очаква Тия, не ме засяга.

Еван я прегърна и я притисна до себе си.

— Марис, никой не очаква да забравиш, че си била летец.

— Зная — отвърна Марис. — Никой, освен мен. Но нямам друг изход, Еван. Инак не бих могла да продължа да живея. Когато бях млада, мислех, че легендата за Дървокрил е романтична. Смятах, че на този свят най-важното нещо са мечтите и че ако искаш нещо достатъчно силно и упорито, накрая ще го постигнеш, дори ако трябва да умреш за него. Никога не съм се замисляла какво би станало с Дървокрил, ако го бяха спасили в океана, ако легендарното му падане не го бе погубило. Ако го бяха прибрали заедно с дървените му криле. Как щеше да живее по-нататък — с провалените си мечти и позора? Какви компромиси щеше да направи? — Тя въздъхна. — Изкарах доста години като летец — много повече от някои други. Мисля, че трябва да съм доволна от постигнатото. Искам го, но още не мога. В известен смисъл аз съм още онова дете. Така и не се научих да превъзмогвам разочарованието. Винаги съм вярвала, че човек може да постигне всичко, без да се налага да прави компромиси. Не ми е лесно, Еван.

— Промяната винаги е болезнена. Оздравителният процес отнема време. Имай търпение, Марис.

Кол и Бари си тръгнаха. Казаха, че ще направят една последна обиколка на Тайос, преди да вземат кораб за Източните острови. Кол обещаваше пак да се върнат, но Марис подозираше, че следващата им среща ще е след години.

А всъщност стана само след няколко дни.

Кол кипеше от гняв.

— Трябвало разрешение от Управителя, за да напуснем тази забравена от бога скала! — избумтя той в отговор на въпросително вдигнатите вежди на Марис и продължи още по-ядосано: — Било размирно време и певците можели да шпионират!

Бари изчака гневът на баща й да утихне, хвърли се в прегръдките на Марис и викна:

— Радвам се, че съм при вас!

— Да не са обявили вече война на Трейн? — мрачно попита Еван.

Кол се отпусна в голямото кресло до огнището.

— Не зная дали на това му казват война — отвърна той. — Но в града говорят, че Управителят пратил три кораба, натъпкани с войници, за да окупират желязната мина. Докато не приключи кампанията, никой няма право да напуска Тайос без личното разрешение на Управителя. Търговците са побеснели, но не смеят да протестират. Почакайте само да се махна оттук! Такава песничка ще му спретна на вашия Управител, че ушите ще го заболят, като я чуе! Ще видите.

Марис се разсмя.

— Говориш като Барион. Той все се хвалеше, че певците управлявали света.

Това най-сетне върна усмивката на лицето на Кол, но Еван остана мрачен.

— Нито една песен не е изцерила рана, нито е върнала живота на убития — рече той. — Ако наистина ще избухва война, по-добре да напуснем гората и да се преместим в порт Тайос. Там ще докарат ранените. Ще имат нужда от мен.

— Там и без туй цари страхотна суматоха — обяви Кол. — Разправят какви ли не небивалици. В града настроението е потискащо. Очакват се тежки времена и не само заради Трейн. — Той погледна Марис. — Нещо става с летците. Преброих поне дузина крилати, които пресичаха пролива в двете посоки. Може да са били военни съобщения, но докато си пийвах бира в кръчмата „Главата на сцилата“, подочух друго. Съдържателката ми подшушна, че според сестра й, която била бранничка, наскоро арестували един летец. Управителят смятал собственолично да го съди за измяна! Можеш ли да си представиш?

— Да — кимна Марис. — Това е истина.

— Уф! — възкликна Кол. Изглеждаше потресен. — Ще може ли малко чай?

— Аз ще направя — надигна се Еван.

— Продължавай — каза Марис. — Какво друго се говори?

— Като гледам, ти май знаеш повече от мен. Я ми разкажи за този арест. Направо не мога да повярвам. Какво още знаеш?

Марис се поколеба.

— Предупредиха ни да не приказваме за това.

Кол махна нетърпеливо с ръка.

— Аз съм ти брат, по дяволите! Може да съм певец, но зная как да пазя тайна. Изплюй камъчето!

Марис му разказа всичко, което се беше случило в крепостта.

— Това обяснява много неща — каза той, когато тя свърши. — Доста от това вече се знае — тайните на Управителя не се пазят чак толкова стриктно, колкото той си представя. Но не съм предполагал, че нещата стоят точно така. Нищо чудно, че наоколо се навъртат толкова много летци. Да видим какво ще направи сега Управителят! — Той се захили.

— А другите слухове? — подкани го Марис.

— Аха — сети се Кол. — Знаеш ли, че Вал Еднокрилия е идвал на Тайос?

— Вал? Тук?

— Само че вече си е тръгнал. Казаха ми, че пристигнал преди няколко дни, изглеждал ужасно изтощен, като че идел от дълъг полет. Не бил сам, с него долетели още пет или шест души. Все летци.

— Чу ли някакви имена?

— Само Вал. Той е прочут. Другите ми ги описаха. Набита южнячка с побеляла коса. Огромен мъж с черна брада и огърлица от зъби на сцила. Няколко западняци — двама от тях си приличали като близнаци.

— Деймън и Атен — рече Марис. — За другите не съм сигурна.

Еван се върна с купички димящ чай и чиния с дебели резени хляб.

— Аз пък познах един от тях — намеси се той. — Мъжът с огърлицата е Катин от Ломарон. Той често идва на Тайос.

— Разбира се — сети се Марис. — Катин. Водачът на източните еднокрили.

— Има ли друго? — попита Еван.

Кол остави китарата и почна да духа парещия чай.

— Казват, че Вал дошъл като представител на летците, за да убеди Управителя да освободи Тия.

— Това е блъф — прекъсна го Марис. — Вал не е представител на летците. Всички, които изброи, са еднокрили. Старите фамилии, традиционалистите, все още го мразят. Никога няма да му разрешат да говори от тяхно име.

— И аз чух така — кимна Кол. — Твърдят още, че Вал предложил да бъде свикан съдът на летците, за да реши случая.

Бил съгласен Тия да остане в крепостта на Управителя дотогава, докато…

— Да, да — прекъсна го нетърпеливо Марис. — Но какво е казал Управителят?

Кол сви рамене.

— Според едни се държал хладно, според други двамата си разменили остри реплики. Във всеки случай продължил да настоява, че Тия трябва да бъде съдена от него и че не смята да промени становището си по въпроса. Говори се дори, че присъдата вече е произнесена.

— Значи нещастният Рени не му беше достатъчен — въздъхна Еван. — Управителят иска още един труп, за да се почувства възмезден.

— И какво е отговорил Вал?

— Тръгнал си веднага след срещата. Някои смятат, че еднокрилите възнамеряват да нападнат крепостта и да се опитат да спасят Тия. Споменава се дори свикване на Съвета на летците от Вал. Щял да поиска официално санкциониране на Тайос.

— Нищо чудно, че хората се боят — промърмори Еван.

— И летците трябва да се страхуват — допълни Кол. — Тукашните хора са настроени срещу тях. В една кръчма на северното крайбрежие чух да си говорят, че летците открай време управлявали Пристана на ветровете и решавали съдбите на островите и на отделни хора със съобщенията, които разнасяли, и лъжите, дето ги разправяли.

— Това е абсурдно! — Марис чак подскочи. — Как може въобще да го вярват?

— За съжаление е факт — отвърна Кол. — Сама знаеш, че летците и безкрилите са различни категории хора. Едните винаги са имали затруднения да разбират другите.

Той остави чашата и отново взе китарата, сякаш докосването й му носеше спокойствие.

— Марис, за никого не е тайна, че летците се отнасят с презрение към безкрилите — продължи той. — Не зная обаче дали си даваш сметка каква омраза таят някои безкрили към летците.

— Но аз имам приятели сред безкрилите — възрази Марис. — А и всички еднокрили са започнали като безкрили.

Кол въздъхна.

— Да, има и такива, които се възхищават на летците. Някои дори посвещават живота си да им служат вярно, мечтаят от деца да докосват крилете им, да се навъртат край тях. Но има и други, които не си търсят приятели сред летците.

— Зная, че има противоречия. Не съм забравила враждебността, срещу която се изправихме, когато Вал получи крилете, заплахите, побоя. Но смятах, че с времето всичко ще се промени, особено след като кастата на летците вече не е затворена в кръга на наследственото право.

Кол поклати глава.

— Станало е дори по-лошо — рече той. — Навремето, когато крилете се предаваха по наследство, хората смятаха летците за богоизбрани. На южните острови те дори са свещенослужители, които служат на Небесния бог. На Артелия са принцове. Но сега вече всички знаят, че летците не са недосегаеми. Изведнъж се появиха нови въпроси. Как това окаяно селско дете неочаквано се издигна толкова високо? Как така изведнъж се сдоби с власт, богатство и свобода? Тези еднокрили не са като някогашните летци — те продължават да поддържат връзки с предишните си приятели, скитат се в съмнителни компании. Те не се откъсват напълно от островната политика — все още са запазили интерес към нея. Това поражда лоши чувства.

— Преди двайсет години нито един Управител не би посмял да арестува летец — замислено рече Еван. — Но преди двайсет години кой летец би си помислил да променя смисъла на съобщението, което са му поверили?

— Никой, разбира се — каза Марис.

— Питам се обаче колцина вярват на думите ти? — добави Кол. — Сега, след като се случи, всеки си задава въпроса дали не е ставало и преди. Селяците, които подслушвах, бяха убедени, че летците от години се месят в политиката. Според тях Управителят на Тайос е истински герой, задето дръзнал да извади на бял свят истината.

— Герой? — повтори с презрение Еван.

— Не може всичко да се промени само заради една лъжа — настояваше упорито Марис.

— Така е — кимна Кол. — Промените са започнали отдавна. И всичко е заради теб.

— Заради мен? Аз нямам нищо общо с това.

— Наистина ли нямаш? — ухили й се Кол. — Я помисли внимателно. Барион обичаше да разказва една история, сестрице. За това как двамата с него сте се спотайвали в една лодка, за да отмъкнете крилете от Корм и ти да свикаш Съвета. Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням!

— Само че работата се забавила и както сте се полюшвали над водата, той се замислил върху това, което правите. Докато си чистел ноктите с кинжала, му хрумнало, че може да го използва срещу теб и че това би спестило на Пристана на ветровете доста неприятности. Така поне твърдеше. Защото ако спечелиш, промените щели да надхвърлят далеч твоите представи и щастието на няколко поколения си заслужавало престъплението. Марис, Барион смяташе, че си наивна. Не можеш да сменяш нотите по средата на песента, повтаряше ми той. Направиш ли първата промяна, ще те последват и други, докато не се промени цялата песен. Виждаш ли, всичко е взаимосвързано.

— Тогава той защо се съгласи да ми помага?

— Барион открай време е бил противник на установения ред — отвърна Кол. — Предполагам, че е искал да пренапише цялата песен, да я направи по-добра. Освен това — добави той с иронична усмивка — той не харесваше Корм.

След близо седмица без никакви новини Кол реши да слезе до града да разбере как се развиват събитията. Пристанищните кръчми бяха благодатни места за събиране на информация.

— Може да намина и към крепостта на Управителя — шегуваше се той. — Ще кажа, че смятам да му посветя песен и искам преди това да му зърна сияйния лик!

— Да не си посмял, Кол — предупреди го Марис.

Той се ухили.

— Още не ми е захлопала дъската, сестрице. Но ако Управителят харесва хубавите песни, моето посещение ще се окаже ползотворно. Може да науча това-онова. А ти наглеждай Бари.

След два дни един местен продавач на вино доведе на Еван пациент: грамадно рошаво куче, едно от двете животни, които теглеха количката му от селце на селце, пострадало при нападение на качулат палач. Кожата му беше покрита с корички засъхнала кръв, под които зееха потъмнели рани.

Еван не можа да направи нищо, за да спаси нещастното животно, но в благодарност за усилията му търговецът остави мях прокиснало червено вино.

— Осъдиха онази предателка — каза той, след като се настаниха край огнището. — Ще я обесят.

— Кога? — попита Марис.

— Никой не знае. Навсякъде гъмжи от летци и ми се струва, че Управителят се страхува от тях. Заключена е в крепостта. Ако питате мен, той чака да види какво ще направят. Аз да бях, досега да съм й видял сметката. Но нали не съм се родил Управител.

След като търговецът си тръгна, Марис остана до прозореца. Еван дойде при нея и я прегърна.

— Как си?

— Объркана съм — отвърна Марис, без да се обръща. — И уплашена. Вашият Управител отправи директно предизвикателство на летците. Еван, даваш ли си сметка колко е сериозно това? Те са принудени да предприемат ответни действия — просто не могат да оставят тази работа така. — Тя го докосна по рамото. — Чудя се, какво ли ще обсъждат тази нощ на Ейрие? Зная, че не бива да се занимавам с техните дела, но ми е толкова трудно…

— Те са твои приятели — прекъсна я Еван. — Естествено е да си загрижена.

— Грижи, които пробуждат старите болки — въздъхна Марис. — Но въпреки всичко… — Тя поклати глава и се обърна към него. — Сега започвам да разбирам колко незначителни са моите проблеми. Не бих се съгласила да се сменя с Тия, макар тя все още да е летец, а аз вече не.

— Хубаво — кимна Еван и я целуна по челото. — Защото искам с мен да си ти, а не Тия.

Марис му отвърна с усмивка.

Те дойдоха посред нощ — четирима непознати, облечени като рибари, с високи кожени ботуши, пуловери и черни шапки от кожа на морска котка. Носеха силния, солен мирис на океана. Трима от тях бяха въоръжени с кокалени ножове и очите им бяха с цвета на заледено езеро. Говореше четвъртият.

— Сигурно не ме помниш, Марис, но и друг път сме се срещали. Аз съм Арилан от Строшен пръстен.

Марис втренчи очи в него и си припомни красивия младеж, когото бе срещала веднъж или два пъти. Скрито под тридневна брада, лицето му бе почти неузнаваемо, но проницателните му сини очи си бяха същите.

— Отлетял си доста надалеч от родния дом, летецо — рече тя. — Къде са ти крилете? Къде са ти обноските?

Арилан се усмихна криво.

— Обноските ми? Извини грубостта ми, защото много бързам и съм изложен на голям риск. Пристигнахме тук от Тринел, за да се срещнем с теб, с една малка лодка, която доста подскачаше от вълните. Изгубих търпение, когато този старец се опита да ни отпрати.

— Ако още веднъж наречеш Еван „старец“, аз ще изгубя търпение — заплаши го Марис. — Какво търсиш тук? Защо не дойде по въздуха?

— Крилете ми останаха на Тринел. Решихме, че ще е по-добре да се прехвърля тук тайно, а изборът се падна на мен, защото на Тайос не ме познават. Израснал съм сред рибари, така че не ми беше трудно да изиграя ролята. — Той смъкна шапката и разроши русата си коса. — Може ли да седнем? Трябва да обсъдим една много важна работа.

— Еван? — попита Марис.

— Заповядайте — каза Еван. — Ще направя чай.

— Ах — възкликна Арилан. — Много мило от ваша страна. В морето беше ужасно студено. Съжалявам, ако съм се държал неподобаващо. Времената са трудни.

— Така е — съгласи се Еван и отиде да напълни чайника.

— Защо сте дошли? — попита Марис, след като Арилан и тримата му спътници се настаниха. — За какво е всичко това?

— Пратиха ме да те отведа. Сигурно знаеш, че не можеш да отплаваш от порт Тайос. Няма да ти разрешат да заминеш. Недалеч оттук сме скрили малка рибарска лодка. Няма никаква опасност. Ако бранниците ни спрат, ще кажем, че сме рибари от Тринел и че бурята ни е довлякла дотук.

— Виждам, че сте подготвили грижливо бягството ми — каза Марис. — Жалко, че никой не се сети да поиска моето мнение. За какво всъщност става дума? Кой ви прати?

— Вал Еднокрилия.

Марис се усмихна.

— Разбира се, кой друг? Но защо Вал иска да напусна Тайос?

— Заради собствената ти безопасност — отвърна Арилан. — Като бивш летец, животът ти може да бъде изложен на риск.

— Аз не съм заплаха за Управителя. Той няма причини да…

Младият летец поклати глава.

— Не става дума за Управителя. Островитяните… Ти нищо ли не знаеш?

— Излиза, че не зная. Защо не ми кажеш?

— Вестта за арестуването на Тия е обиколила Пристана на ветровете, стигнала е чак на Артелия и Ембърс. На много места безкрилите са започнали да роптаят, казват, че не бивало да се вярва на летците. Управителите също. — Той се изчерви. — Управителят на Строшен пръстен ме повика веднага щом научи новината и поиска да знае дали се е случвало да променям съдържанието на съобщенията, които ми е поверявал. След това настоя да се закълна във вярност пред него, което означаваше, че се съмнява в лоялността ми. А как само се държеше с мен! С каква надменност, сякаш имаше право… — Той млъкна и преглътна ядосано. — Аз, разбира се, съм еднокрил. Сега всички сме заподозрени, но с еднокрилите е най-лошо. С’Рела от Дийт си позволила да защити Тия при някакъв спор в кръчма, след което я изблъскали навън и я пребили. Други от нас, особено на Изток, били обиждани и хулени, на улиците ги спирали и ги заплювали. Джем, който е чистокръвен традиционалист, бил ударен с камък на Трейн. А къщата на Катин била подпалена, докато той отсъствал.

— Нямах представа, че нещата са стигнали дотам.

— И става все по-зле. Но тук, на Тайос, положението е най-тежко. Вал се опасява, че всеки момент могат да дойдат за теб. Затова прати да те отведем на безопасно място.

В този момент в стаята се върна Еван и каза загрижено:

— Може би е най-добре да тръгнеш с тях. Не искам да се излагаш на опасност. След време бурята ще отмине и тогава ще се върнеш — или аз ще дойда при теб.

Марис поклати глава.

— Не мисля, че има някаква опасност. Може би ако изляза на някоя улица в Тайос и заявя на висок глас подкрепата си за Тия… но тук, в гората, аз съм само един безобиден бивш летец, който с нищо не е предизвикал гнева на хората.

— Тълпата не разсъждава — каза Арилан. — Ти не разбираш — трябва да дойдеш с нас заради собствената си безопасност.

— Колко мило от страна на Вал да се загрижи за безопасността ми — рече Марис. — И колко необичайно. Във времена като тези той сигурно си има предостатъчно проблеми. Наистина не мога да си обясня защо му е трябвало да губи време и усилия, за да спасява бедната стара Марис, която въобще не се нуждае от подобно внимание. Ако наистина ви е пратил да ме спасявате, вероятно е решил, че с нещо мога да му бъда полезна.

Арилан я погледна втрещено.

— Той… не, ти грешиш. Той е загрижен за теб. Той…

— И за какво друго е загрижен? Можеш спокойно да ми кажеш какво още иска от мен.

Арилан се засмя смутено.

— Вал знаеше, че ще разгадаеш целия план. — В гласа му се долови възхищение. — И без това щях да ти кажа веднага щом сме на безопасно място. Вал е свикал Съвета на летците.

— Къде? — попита Марис.

— На Южен Арен. Близо е, но мястото е сигурно и там Вал разполага с поддръжници. Ще отнеме месец, докато се съберат всички представители, но ние имаме време. Управителят е уплашен и няма да бърза с решенията, ще изчака да види какво ще стане на Съвета.

— И какво е намислил Вал?

— Какво друго, освен да поиска санкции срещу Тайос, докато не бъде освободена Тия? Нито един летец да не каца тук, или на всеки друг остров, с който търгува Тайос. Тази скала ще бъде изолирана напълно от света. Управителят ще се предаде, или ще бъде унищожен.

— Ако Вал успее да постигне своето. Еднокрилите все още са малцинство, а Тия не е невинна жертва.

— Тия е летец. — Арилан кимна благодарно на Еван, който му подаде димяща чаша чай. — Вал разчита на лоялността между летците. Еднокрил или не, тя е един от нас и ние не можем да я изоставим.

— Не зная — повдигна рамене Марис.

— О, сигурно ще има спорове. Предполагаме, че Корм и още неколцина ще използват случая, за да дискредитират еднокрилите и да затворят академиите. — Той й се усмихна над ръба на чашата. — Ама и ти ни насади. Вал каза, че си избрала най-неподходящия момент, за да паднеш.

— Всъщност нямах избор — каза Марис. — Но все още не си ми казал защо си дошъл.

— Вал иска да председателстваш.

— Какво?

— По традиция за председател на Съвета се избира пенсиониран летец. Вал смята, че си най-подходящата кандидатура. Ти си известна и уважавана, както сред еднокрилите, така и сред традиционалистите, и двете среди ще те приемат с открити сърца. Трябва ни човек, на когото да можем да разчитаме, не някоя склерозирала реликва, която ще настоява нещата да останат постарому. Вал смята, че това е важно.

— Така е — съгласи се Марис, като си спомни как се бе държал навремето Джеймис Старши, когато Корм бе свикал Съвета. — Но Вал ще трябва да си намери друга кандидатура. Приключих с летците и техните дела. Искам да ме оставите на мира.

— Не може да има мир, докато не победим.

— Крайно време е Вал да научи, че не съм камъче за гичи, та да ме мести където му е изгодно! Той е знаел какво ще ми струва, но въпреки това не се е поколебал да ви прати. Опитахте се да ме измамите с обещанията, че сте загрижени за моята безопасност, защото сте предполагали, че ще ви откажа. Сърцето ми се свива, когато срещна дори един летец — как според вас ще се чувствам, като се изправя пред стотици? Недъгава старица, заобиколена от хора, които се реят на воля в небесата? Мислиш ли, че ще ми хареса? — Марис изведнъж осъзна, че крещи. Стомахът й се бе свил на топка.

Арилан я гледаше учудено.

— Марис — та аз почти не те познавам. Откъде можех да зная как ще реагираш? Съжалявам. Сигурен съм, че Вал също съжалява. Но това не променя нищо. Случилото се е по-важно от нашите чувства. Всичко зависи от Съвета и Вал иска да присъстваш.

— Кажи на Вал, че няма да стане. Кажи му, че му желая успех, но няма да отида. Аз съм стара и уморена — искам да ме оставите на мира.

Арилан се изправи и я изгледа студено.

— Обещах на Вал да изпълня заръката му на всяка цена — заяви той. — Тук сме четирима. — Той махна с ръка и жената зад него извади ножа от канията. Усмихна се и Марис забеляза, че зъбите й са издялани от дърво. Мъжът до нея също стана и извади нож.

— Вървете си — каза Еван. Стоеше до вратата на стаята, с насочен към тях арбалет.

— И да стреляш, ще повалиш само един от нас — заяви спокойно жената с дървените зъби. — Ако въобще уцелиш. Няма да имаш време да сложиш втора стрела, старче.

— Така е — кимна Еван. — Но върхът на стрелата е намазан с острова от черен кърлеж и един от вас ще умре.

— Приберете ножовете — нареди Арилан. — Не искам никой да умира.

— Наистина ли смяташе да ме отведеш там насила? — попита Марис. — Кажи на Вал, че ако и занапред действа по този начин, еднокрилите са обречени.

Арилан погледна спътниците си и каза:

— Оставете ни. Чакайте отвън. — Тримата излязоха неохотно. — Няма повече заплахи — обеща Арилан. — Марис, съжалявам, но сигурно си даваш сметка за отчаяното ни положение. Ние се нуждаем от теб.

— Нуждаете се от летеца, който бях, но той падна и умря. Оставете ме на мира. Аз съм само една безпомощна старица, която помага на тукашния лечител. Не ми причинявайте болка, като се опитвате да ме върнете в живота, който вече забравих.

На лицето на Арилан се изписа съжаление.

— Като си помисля, че все още те възпяват в песни…

След като той си тръгна, Марис се извърна, разтреперана и изнемощяла, към Еван.

Знахарят бе свалил арбалета и я гледаше намръщено.

— Мъртва значи? — попита той огорчено. — Била си мъртва през цялото това време? Мислех, че те уча да живееш отново, а излиза, че съм делил постелята си с мъртвец.

— О, Еван, недей — помоли го тя, жадна за малко утеха.

— Ти го каза. Още ли вярваш, че животът ти е свършил с онова падане? — Лицето му беше изкривено от болка и гняв. — Не мога да обичам труп.

— Стига, Еван. — Тя се отпусна на земята, неспособна повече да се държи на крака. — Не исках да кажа това — имах предвид, че съм мъртва за летците и те за мен. Тази част от живота ми е затворена книга.

— Не е толкова просто. Опиташ ли се да убиеш част от себе си, може да убиеш всичко. Как го беше казал Барион — смениш ли една нота от песента…

— Еван, аз ценя нашия съвместен живот — спря го Марис. — Моля те, повярвай ми. Просто Арилан пробуди толкова много задрямали чувства в душата ми… Припомни ми всичко, което изгубих. И затова ме заболя.

— Накара те да изпитваш самосъжаление.

Марис го изгледа обидено. Нима не я разбираше? Но как можеше да я разбере един безкрил?

— Да — призна тя. — Той ме накара да се самосъжалявам. Нямам ли това право?

— Марис, времето за самосъжаление свърши. Сега трябва да вземеш отново живота си в ръце.

— Ще го направя. Вече го правя. Досега се учех да забравям. Но ако позволя да ме въвлекат в този… спор на летците, всичко ще се пробуди отново. Те ще ме побъркат, не виждаш ли, Еван?

— Виждам само една жена, която се опитва да забрави онова, което е била. — Сигурно щеше да каже още нещо, но някакъв шум ги накара да се обърнат. На вратата стоеше Бари и ги гледаше изплашено.

Лицето на Еван омекна. Той отиде при момичето, вдигна го, целуна го и каза:

— Имахме гости.

— Щом вече сме станали, защо не закусим? — предложи Марис.

Бари се ухили и кимна. Лицето на Еван остана непроницаемо.

През следващите седмици разговаряха рядко за Тия и Съвета на летците, но новините пристигаха редовно, без да ги търсят. Всички, които по един или друг повод се обръщаха за помощ към тях, говореха за войната, за летците и за Управителя.

Вече се знаеше, че летците се събират на Южен Арен. Обитателите на този малък остров никога нямаше да забравят тези дни, също както жителите на Малък и Голям Кехлибарен не бяха забравили последния Съвет. Навярно по улиците на Южния порт и Арентон — малки прашни градчета, както ги помнеше Марис — вече се усещаше празнична атмосфера. От съседните острови пристигаха търговци на вино и улични продавачи — пресичаха опасните проливи с надеждата да припечелят някоя желязна монета. Кръчмите и хановете бяха препълнени, на всяка крачка се срещаха летци, които се движеха сами или на групи. Марис лесно можеше да си ги представи: летците от Голям Шотан с техните тъмночервени униформи, бледите, надменни артелианци със сребърни корони на главите, жреците на Небесния бог от Юга, представителите на Външните острови, които никой не бе виждал от години. Стари приятели, които се прегръщаха сърдечно, стари любовници, които си разменяха смутени усмивки. Певци и разказвачи, които забавляваха публиката с изпълненията си и готвеха нови — специално за този случай. Из въздуха се носят песни, радостни подвиквания, вести, ухания на кивас и деликатеси.

Там щяха да са всички нейни приятели. В сънищата си често ги виждаше: млади и стари летци, еднокрили и традиционалисти, горделиви и скромни, непокорни и послушни, всички до един със сребристите си криле.

И всички щяха да летят.

Марис се опитваше да не мисли за това, но не беше лесно. Достатъчно бе да затвори очи и усещаше полъха на вятъра, който я докосваше с гальовните си пръсти и я възкачваше нагоре, към истинския екстаз. Около себе си виждаше криле, стотици разперени сребристи листа на фона на синьото небе — извиваха се в невероятни танци. Нейните собствени криле също блестяха на слънцето и й носеха неимоверна радост. Виждаше ги по залез-слънце — обагрени в кървавочервено на фона на оранжево-виолетовото небе, когато последните лъчи на слънцето изчезваха зад хоризонта.

Спомняше си вкуса на дъжда, тътена на далечната гръмотевица и гледката на океана преди изгрев-слънце. Спомняше си как се чувства в мига, когато скача от скалата и крилете я понасят във въздуха.

Понякога трепереше и плачеше насън, а Еван я прегръщаше и й шепнеше утешително, но Марис не му казваше за сънищата си. Той никога не бе летял, за да я разбере.

Времето минаваше. При Еван идваха болни, или той ходеше при тях, някои умираха, други оздравяваха. Марис и Бари му помагаха, с каквото могат, но Марис откри, че не може да се съсредоточава в работата, както преди. Веднъж Еван я прати в гората да набере сладкопесниче — билката, от която се приготвяше тесис, но докато се скиташе сред дърветата, Марис откри, че мисли за Съвета. Сигурно вече беше започнал и тя се опитваше да си представи дебатите, сблъсъка между Вал и Корм, да прецени шансовете им, настроенията на присъстващите. Когато най-сетне се прибра, носеше под мишница торба с лъжовниче, което изглеждаше досущ като сладкопесничето, но нямаше лечебни свойства. Еван погледна торбата, въздъхна и поклати глава.

— Марис, Марис… Какво да правя с теб? — Той се обърна към Бари. — Иди, миличко, и набери малко сладкопесничета преди съвсем да се е стъмнило. Леля ти не се чувства добре.

Марис можеше само да се съгласи с него.

После, почти половин година след като ги бе напуснал, Кол се върна. И не беше сам. До него вървеше С’Рела, метнала на рамо сгънатите криле. И бяха навъсени.

Бари ги видя първа, изпищя от радост и се втурна да прегръща баща си.

— Какво стана? — попита Марис С’Рела. — Как мина Съветът?

С’Рела неочаквано заплака.

Марис я прегърна. С’Рела цялата трепереше. На два пъти се опита да отговори, но се задавяше в хлипания.

— Няма нищо, С’Рела — повтаряше безпомощно Марис. — Хайде, успокой се. — И погледна многозначително Кол.

— Бари — сети се той. — Иди да повикаш Еван.

Бари погледна уплашено С’Рела, но все пак тръгна.

— Бях в крепостта на Управителя — заговори Кол, след като дъщеря му се отдалечи. — Научил, че съм ти брат, и реши да ме задържи до приключването на Съвета. С’Рела долетя първа с новините. Бранниците я заловили и също я довели в крепостта. Там имаше още неколцина летци — Джем, Лигар от Трейн, Катин от Ломарон и едно нещастно момче от Запада. Освен нас бяха задържали четирима певци, няколко баснописци и разбира се, вестоносците и глашатаите на Управителя. Той иска да разнесе новината навсякъде. Държи всички да знаят какво е направил. Бяхме му свидетели. Бранниците ни отведоха под стража в двора и ни накараха да гледаме.

— О, не! — извика Марис и притисна С’Рела към себе си. — Не, Кол! Как е посмял!? Той няма право!

— Тия от Тайос бе обесена вчера по залез-слънце — каза Кол. — Видях го с очите си. Опита се да говори, но Управителят не й позволи. Нахлузиха й примката и бутнаха столчето, но вратът й не се строши и тя доста време се мъчи.

С’Рела се освободи от прегръдката й и каза:

— Ти извади късмет. Можеше и теб да повика. О, Марис, нямах сили да отвърна поглед… беше ужасно! Не й позволиха дори да каже последните си думи. И най-лошото… — Гласът й отново се разтрепери.

Дойдоха Еван и Бари, но Марис дори не чу стъпките им.

— Как е посмял? — каза тя. — Никой ли не се опита да го спре?

— Неколцина офицери го предупреждаваха да не стига докрай. Между тях беше и началничката на личната му гвардия. Но той отказа да ги послуша. Бранниците, които ни охраняваха, бяха изплашени също като нас. Но какво можеха да направят — длъжни са да му се подчиняват.

— Ами Съветът? — сети се Марис. — Съветът какво реши? Ами Вал и летците?

— Съветът — продължи огорчено С’Рела — я обяви за престъпничка и я лиши от крилете. — Лицето й почервеня от гняв. — Измиха си ръцете и го оставиха да го направи!

— Но за да знаят всички кого беси — намеси се Кол, — той нареди да й сложат крилете. Сгънати, разбира се, но идеята беше ясна. Дори си позволи да се пошегува. Посъветва я да ги използва, когато увисне на въжето, и да отлети в небето.

Седнаха около огнището и Еван им наля чай. Когато се поуспокои, С’Рела им разказа подробно как точно е протекъл Съветът. Кол беше извел дъщеря си на разходка.

Нямаше много за разказване. Вал Еднокрилия, летецът, свикал петия Съвет в историята на Пристана на ветровете, от самото начало бе изгубил контрол върху дискусията. Всъщност не бе могъл да разчита на каквото и да било влияние. Еднокрилите и техните съюзници не надхвърляли и една четвърт от състава на присъстващите, а тримата, които заемали председателските места — Управителите на Северен и Южен Арен и един пенсиониран летец, Колми от Тар Крил не им симпатизирали. Още щом обявили началото, се разнесли гневни викове, обвиняващи Тия в престъпление, и скоро към тях се присъединил самият Колми. „Това безкрило момиче така и не разбра какво е да си истински летец“ — цитира С’Рела думите на Колми. Подкрепил го хор от ядосани гласове. „Въобще не трябваше да й даваме криле“, извикал някой. „Тя е извършила престъпление не само срещу Управителя, но и срещу събратята си по криле“, добавил друг. „Тя поруга доверието, с което сме облечени, сега всички ни подозират, че сме лъжци“, рекъл трети.

— Катин от Ломарон се опита да говори в нейна защита — продължи С’Рела, — но го освиркаха. Катин се ядоса и почна да ги ругае. И той като Тия се е нагледал на войни. Някои от приятелите на Тия направиха опит да я защитят, или поне да обяснят какво е искала да направи, но останалите не искаха да ги слушат. Когато Вал стана и се опита да прокара предложението си, си помислих, че ще успее. Беше много добър. Спокоен, разумен, никога не е бил такъв. Веднага призна, че Тия е извършила непростимо престъпление, но продължи с това, че летците са длъжни да се защитават и че не бива да позволяваме на един Управител да постъпва така с нея, защото и други могат да последват участта й. Беше чудесна реч. Ако я беше произнесъл някой друг, щеше да има нужния ефект, но в залата бе пълно с врагове на Вал. Все още го ненавиждат. Вал предложи Съветът да лиши Тия от криле за срок от пет години, след което тя трябвало да ги спечели отново на състезания. Добави и че само летци могат да съдят летец, което означаваше, че трябва да поискаме освобождаването й от Тайос, под заплаха от санкции. Беше подготвил неколцина съмишленици, които да се изкажат в негова подкрепа, но не се получи — Колми отказа да им даде думата. Съветът се проточи до късно вечерта, ала едва на половин дузина еднокрили бе дадена думата. Колми просто не искаше гласът ни да бъде чут. След Вал посочи една жена от Ломарон, която заяви, че бащата на Вал е бил обесен като убиец, а самият Вал довел Ари до самоубийство, за да й отнеме крилете. „Нищо чудно, че иска от нас да защитаваме една престъпница“ — извика тя. Последваха я и други, взеха да крещят, че всички еднокрили са престъпници, че не разбирали какво означава да си летец, и предложението на Вал потъна в последвалия хаос. И тогава един от ветераните предложи да се затворят академиите. Корм скочи и го подкрепи, но неочаквано дъщеря му се изправи срещу него. Да знаеш каква гледка бяха! Там бяха и артелианците и те настояха предложението да се гласува, но само една пета от присъстващите го подкрепиха. Поне академиите спасихме.

— Е, значи има за какво да сме благодарни — въздъхна Марис.

— И тогава стана Дорел — продължи С’Рела. — Знаеш, че се радва на всеобщо уважение. Говори добре — просто чудесно. Първо спомена идеалистичните подбуди на Тия и колко й симпатизирал за това, което се опитала да постигне. Но после заяви, че не бива да допускаме симпатията или други чувства да надделяват над разума. Престъплението на Тия удряло право в сърцето на нашето общество, така каза. Ако Управителите не можели да разчитат на летците, за да разнасят — достоверно и безпристрастно — съобщенията им до най-далечни места, тогава каква полза от нас? И какво ще им попречи да решат, че могат да ни заместят със свои, доверени хора? Трябвало да си възвърнем изгубеното доверие и единственият начин да го направим бил като обявим Тия извън закона, въпреки добрите й намерения. Нека тя сама да бере плодовете на онова, което е посадила. Ако защитим Тия по какъвто и да било начин, продължи той, безкрилите не само нямало да ни разберат, но щели да сметнат, че одобряваме престъплението й. Трябвало ясно да изразим становището си.

Марис кимна.

— Много от това е вярно — рече тя. — Независимо от страшните последствия. Предполагам, че е спечелил аудиторията.

— Да, защото след него се изказаха други в същия дух. Тера-Кул от Йетиен, старият Арис от Артелия, една жена от Външните острови, Йон от Кълхол, Талбот от Голям Шотан — все водачи, хора, уважавани от всички. Всички подкрепиха Дорел. Вал, Катин и Атен крещяха, че искат да говорят, но Колми се правеше, че не съществуват. По някое време най-сетне решиха да гласуват предложението на Вал, но всичко стана набързо, отхвърлиха го сякаш между другото и продължиха нататък. Решиха, че Тия е престъпила закона и че трябва да оставят на Управителя на Тайос да реши съдбата й. Все пак по предложение на Джирел от Скълни се реши Управителят да бъде помолен да не я осъжда на обесване. Но нищо повече от молба.

— Нашият Управител не се трогва от молби — подметна Еван.

— И това беше краят — продължи С’Рела. — След това еднокрилите напуснаха залата.

— Напуснаха?

С’Рела кимна.

— Когато гласуването приключи, Вал стана. Личеше, че ако носеше оръжие, щеше да убие някого. Вместо това заговори: нарече ги глупаци, страхливци и така нататък. Последваха викове и ругатни, имаше и заплахи. Вал призова сподвижниците си да си тръгнат. С Деймън станахме да си вървим, но другите ни бутаха… Беше ужасно, Марис! Това са хора, които познавам от години, а ни крещяха и ни обиждаха…

— И все пак сте излезли.

— Да. Почти всички еднокрили отлетяхме за Северен Арен. Вал ни отведе на едно просторно поле, някогашно бойно поле, и там, върху руините от съборени укрепления, ни каза много неща. Направихме си свой Съвет. Присъстваха близо една четвърт от летците на Пристана на ветровете. Гласувахме да наложим санкции на Тайос, въпреки че другите отказаха. Ето защо Катин дойде с нас — двамата с него трябваше да го съобщим на Управителя. Той вече беше получил съобщение от другия Съвет, но двамата с Катин трябваше да го уведомим за решението на еднокрилите. — Тя се изсмя горчиво. — Изслуша ни надменно, а когато приключихме, заяви, че ние и другите като нас не сме заслужавали да бъдем летци и че бил щастлив, че на острова му вече нямало да стъпи нито един еднокрил. Обеща да ни покаже точно какво мисли за нас и най-вече за Вал. И ни показа. По залез-слънце бранниците му ни изведоха във вътрешния двор… — Лицето й пребледня, когато отново си припомни сцената.

— Стига, С’Рела — каза Марис и хвана ръката на приятелката си, но още щом я докосна, С’Рела уплашено трепна и отново заплака.

Тази нощ Марис не можа да заспи. Въртеше се неспокойно в леглото, а когато се унасяше за малко, я спохождаха някогашните кошмари.

Събуди се часове преди зората от звуците на далечна музика.

Еван спеше до нея и лекичко похъркваше. Марис стана, облече се и излезе от спалнята. Бари и С’Рела спяха на едно легло, свити под одеялата. Стаята на Кол беше празна.

Марис последва звука на тихата музика. Намери брат си отвън, опрян на стената на къщата, с китара в ръце.

Приседна на влажната трева до него и попита:

— Песен ли съчиняваш?

— Да — отвърна Кол. Пръстите му се плъзгаха лениво по струните. — Как разбра?

— Спомних си — каза Марис. — Когато бяхме малки, ти ставаше посред нощ и излизаше навън, за да работиш на спокойствие.

Кол изсвири един финален акорд, остави китарата и каза:

— Аз все още съм човек с навици. Пък и нима имам друг избор? Когато думите звучат в главата ми, просто не мога да заспя.

— Свърши ли я?

— Не. Смятах да я нарека „Последният полет на Тия“ и почти съм готов с текста, но не и с мелодията. Чувам я в главата си, но всеки път звучи различно. Понякога е мрачна и трагична, бавна и тъжна, като баладата за Арон и Джени. Друг път ми се струва, че трябва да е забързана, да пулсира като кръвта на някой, който се задавя от собствения си гняв, да изгаря, да пробужда болка. Как смяташ, сестрице? Кое да избера? Какво чувстваш, когато си мислиш за обесването на Тия — тъга или гняв?

— И двете — отвърна Марис. — Това едва ли ще ти помогне, но друг отговор не знам. Чувствам се виновна, Кол.

После му разказа за Арилан и за предложението, с което бе дошъл. Кол я изслуша внимателно и накрая взе ръката й в своята. Пръстите му, макар покрити с мазоли, бяха топли и нежни.

— Не знаех — призна той. — С’Рела не ми каза.

— Съмнявам се и С’Рела да е знаела — рече Марис. — Вал вероятно е предупредил Арилан да не споменава пред други за отказа ми. Той има добро сърце, Вал Еднокрилия, независимо от това, което говорят за него.

— Глупаво е да се виниш. Дори и да бе отишла, едва ли щеше да промениш нещо. Един човек повече не би могъл да наклони везните. Със или без теб, Съветът щеше да вземе същото решение. Не се измъчвай от мисълта, че си можела да я спасиш.

— Може би си прав — съгласи се Марис. — Но все пак трябваше поне да опитам. Може би щяха да ме изслушат — Дорел и приятелите му, групата от Града на бурите, Корина, дори Корм. Те ме познават. За тях Вал е омразен чужденец. Но аз бих могла да запазя летците единни, ако бях отишла.

— Въобразяваш си — отвърна Кол. — Само разравяш раната.

— Малко болка ще ми е от полза. Толкова ме беше страх да не ме заболи, че съвсем престанах да живея. Постъпих като страхливец.

— Не си отговорна за всички летци от Пристана на ветровете. Мисли първо за себе си, за своите желания.

Марис се усмихна.

— Дълго време мислех за себе си и дори успях да променя света така, че да ми е удобен. Твърдях пред себе си, че го правя за всички, но двамата с теб знаем, че беше заради мен. Кол, Барион беше прав. Тогава нямах никаква представа докъде ще доведе всичко това. Знаех само, че искам да летя. Трябваше да отида, Кол. Длъжна бях да отида. Уплаших се, че ще ме заболи, скрих се в себе си точно когато трябваше да мисля за по-важни неща. Ръцете ми са изцапани с кръвта на Тия.

— Глупости! Марис, Тия е мъртва, нищо не можеш да направиш, за да я върнеш. Дори и да беше отишла, изходът щеше да е същият. Никога не се ядосвай за минали неща — така казваше Барион. Превърни болката си в песен и я дай на света.

— Не мога да пиша песни — въздъхна Марис. — Не мога и да летя. Твърдях, че искам да съм полезна с нещо, а обърнах гръб на хората, които се нуждаеха от мен. Играех си на лечител, но и за това не ме бива. Не съм лечител. Не съм летец. Какво съм тогава? Какво?

— Марис…

— Само едно — продължи тя, — Марис от Малък Кехлибарен, момичето, което навремето промени света. Щом го е направило веднъж, вероятно ще може и втори път. Поне мога да се опитам. — Тя се изправи.

— Тия е мъртва — повтори Кол, взе китарата и се надигна. — Съветът се разпадна. Свършено е, Марис.

— Не! — Тя тръсна глава. — Не съм съгласна. Нищо не се е свършило. Още не е късно да променя края на песента за Тия.

Еван се събуди още щом го докосна — беше свикнал да става нощем.

— Еван — каза Марис; седеше до него. — Вече зная какво трябва да направя. Исках първо да го кажа на теб.

Той прокара пръсти през дългата си побеляла коса.

— Какво?

— Аз… аз съм жива, Еван. Не мога да летя, но това не ме променя.

— Хубаво е да го чуя — говоря сериозно.

— Не съм лечител. И никога няма да стана.

— Пак си размишлявала за живота, а? Докато аз спя… Добре де, това последното и аз го знаех, но не исках да ти го кажа. А и ти нямаше да ме чуеш.

— Разбира се, че щях да те чуя. Бях си внушила, че нямам друг избор. Мъчех се да избягам от болката и спомените. Но сега вече реших — трябва да се науча да живея с тази болка, да я приема, или да не й обръщам внимание, защото ме чакат важни дела. Тия е мъртва, летците са разединени, има нещо, които само аз мога да направя. Така че, Еван, скъпи, обичам те, но трябва да вървя.

— Чакай малко. — Той я погали по бузата. — Защо трябва да ме напускаш?

— Защото… защото тук съм безполезна. Не съм си на мястото.

— Марис, нима смяташе, че държа да си до мен само за да ми помагаш? Не, мила, тъжната истина е, че по-скоро ми пречеше. Обичам те като жена, обичам те заради теб самата, заради това, което си. А сега, когато най-сетне осъзна коя си, нима трябва да ме напускаш?

— Казах ти — чакат ме важни неща, които трябва да свърша. Не зная каква ще е съдбата ми. Може би ще се проваля. Може да се окаже опасно да те свързват с мен. Не искам да споделиш съдбата на Рени.

— Мога да се грижа за себе си — отвърна той. — Но ми се струва, че дойде време и аз да съм ти от полза. Нека споделя бремето и опасностите заедно с теб. Бива ме за повече неща, отколкото да правя чай на приятелите ти.

— Не — възрази Марис. — Не бива да рискуваш живота си за нищо. Тази борба не е твоя.

— Не била моя ли? — Той я погледна обидено. — Тайос не е ли мой дом? Решенията на Управителя засягат мен и моите приятели. Ти си чужденка тук, докато аз съм кръвно свързан с тези гори. Действията ти ще имат последствия и върху моите сънародници. За разлика от теб аз ги познавам добре. Те също ме познават и ми вярват, мнозина дори са ми задължени. И ще ми помогнат, ще помогнат и на теб. Мисля, че се нуждаеш от помощта им.

Марис се усмихна. Усещаше как силата му се прелива и в нея.

— Прав си, Еван. Наистина се нуждая от теб.

— Добре. Откъде ще започнем?

Марис се облегна на ръката му.

— Трябва ни тайно място, подходящо за кацане, където летците да пристигат незабелязани от шпионите на Управителя.

Той кимна още преди да е свършила.

— Готово. Има една изоставена ферма недалеч оттук. Скрита е в гората. Собственикът й умря миналата година и сега мястото е усамотено и пусто.

— Чудесно. Дали да не се преместим там за известно време, в случай че ни потърсят бранниците?

— Аз трябва да остана тук — рече Еван. — Освен бранниците ще ме търсят и пациентите ми.

— Но тук няма да си в безопасност.

— Познавам едно семейство в Тоси, което има петнайсет деца. Помогнах на майката при едно трудно раждане и от години лекува децата. Те с радост ще направят каквото поискам, за да ме спасят. Къщата им е на главния път и отпред винаги се мотае по някое дете. Ако се зададат бранници, веднага ще ми съобщят.

— Хубаво — усмихна се Марис.

— Какво друго?

— Първо да събудим С’Рела. Тя ще е моят летец, ще разнася съобщения от мое име, много съобщения. Но първото е най-важно — до Вал Еднокрилия.

Вал, разбира се, дойде.

Описа няколко кръга над скритата от тръстика площадка, преди да реши, че е безопасно да кацне.

Тя му помогна да си свали крилете, макар че сърцето й се свиваше всеки път, когато докосваше сребристата им материя.

Вал я прегърна, усмихна се и каза:

— Изглеждаш доста добре за недъгава старица.

— А ти си доста словоохотлив за идиот — отвърна тя в същия дух. — Влизай.

Кол седеше в колибата и си настройваше китарата.

— Здрасти, Вал — рече той и кимна.

— Сядай — каза Марис. — Искам да чуеш нещо.

Той я погледна учудено, но все пак седна.

Кол подхвана песента „Последния полет на Тия“. По идея на сестра си беше композирал две версии. На Вал представи тъжната.

Вал го изслуша вежливо, умело прикривайки нетърпението си.

— Чудесна песен — рече, когато Кол свърши. След това изгледа Марис. — Затова ли прати С’Рела да ме извика чак тук? Рискувах живота си, за да дойда на Тайос — и за какво? За да чуя една песен? Май наистина лошо си си ударила главата.

— Стига де! — засмя се Кол.

— Няма нищо — отвърна Марис. — Ние с Вал се познаваме отдавна, нали?

Вал се усмихна уморено.

— Да. Хайде, казвай. За какво е всичко това?

— За Тия. И за това как да поправим стореното от Съвета.

Вал се намръщи.

— Твърде късно е. Тия е мъртва. Вече взехме решение и сега чакаме да видим какво ще стане.

— Ще стане наистина късно, ако само чакате. Не можем да си позволим летците да затворят всички академии. Като напуснахте Съвета, вие дадохте неоценимо предимство на Корм и хората му.

Вал поклати глава.

— Направих каквото трябваше да се направи. С всяка година броят на еднокрилите расте. Управителят на Тайос може да се смее сега, но дали ще се смее последен?

— Никой не е вечен — възрази Марис. — Ти беше прав — трябваше да дойда, когато прати да ме повикат. Но тогава се боях и постъпих егоистично. Може би щях да успея да попреча на разцеплението.

— Каквото станало — станало — безизразно рече Вал.

— Това не означава, че не може да бъде поправено. Мислиш си, че действието е по-добро от бездействието, но дали постъпката ти е била правилна? Ами ако летците решат да ви отнемат крилете и да ви приземят — всичките бунтовници?

— Нека само посмеят.

— Но какво ще правите тогава? Ще се биете с тях? С ножове? Не. Ако летците решат да ви отнемат крилете, не можете да направите нищо. Най-много да убиете неколцина и да свършите на бесилото като Тия. Управителите на островите ще застанат на тяхна страна, а в тях е силата.

— Ако това се случи… — Вал я погледна. Лицето му беше пребледняло. — Ако това стане, ще доживееш да видиш как мечтата ти умира. Толкова много ли означава това за теб? След като знаеш, че никога вече няма да летиш?

— Това е много по-важно от мечтите и живота ми — отвърна Марис. — То е по-важно от всичко, Вал, и ти го знаеш.

В колибата се възцари тишина. Пръстите на Кол се местеха безшумно по струните.

— Да — отвърна Вал с въздишка. — Но какво… какво мога да направя?

— Да отмениш санкцията — каза Марис. — Преди враговете ти да я използват срещу теб.

— Управителят на Тайос ще отмени ли обесването на Тия? Не, Марис, тази санкция е единствената сила, която притежаваме. Останалите летци трябва да се присъединят към нас, инак ще бъдем разединени.

— Това е безсмислено и ти го знаеш — каза Марис. — Тайос ще преживее и без еднокрилите. Ще ви заместят другите летци и Управителят ще разполага с достатъчно крилати вестоносци. За него санкцията не означава нищо.

— Означава, че държим на думата си и не отправяме напразни заплахи. Освен това санкцията беше гласувана от всички нас. Не мога да я отменя, дори и да искам.

Марис се усмихна презрително, но почувства надежда. Вал бе започнал да отстъпва.

— Вал, не ме разигравай. Ти си гласът на еднокрилите. Затова те извиках тук. И двамата знаем, че ще направят каквото им предложиш.

— Да не искаш да забравя какво направи Управителят с Тия? Да забравя Тия?

— Никой няма да я забрави.

— Затова ще се погрижи песента ми — обади се Кол и дръпна леко струните. — След няколко дни ще я изпея в Порт Тайос. И други певци ще я подхванат. Скоро ще звучи навсякъде.

Вал го погледна невярващо.

— Искаш да кажеш, че мислиш да изпееш тази песен в Порт Тайос? Да не си полудял? Не знаеш ли, че само да споменеш името на Тия, и ще ти отвърнат с проклятия и закани? Изпей я в някоя кръчма и ще те намерят с прерязано гърло.

— На певците им се позволяват някои неща, които не са разрешени на другите — спокойно каза Кол. — Особено ако са добри. В началото може да настръхнат, но щом свърша песента, ще се чувстват по друг начин. И скоро тя ще се превърне в герой, в трагична жертва. Само благодарение на песента ми — макар че малцина ще го осъзнават.

— Не съм чувал подобна наглост — изсумтя Вал и погледна Марис. — Ти ли го измисли?

— Заедно го обсъдихме.

— А обсъдихте ли сериозната възможност брат ти да бъде убит? Някои може да нямат нищо против да чуят песен, в която постъпката на Тия е благородна, но други ще се разярят и ще се опитат да спрат онзи, който разпространява подобни лъжи, като му строшат главата. Помислихте ли за това?

— Мога да се грижа за себе си — отвърна Кол. — Не всички мои песни са популярни — особено първите.

— Става въпрос за живота ти — каза Вал и поклати глава. — Ако доживееш до старини, песните ти може наистина да променят света.

— Искам да пратиш още летци тук — каза Марис. — Еднокрили, които могат да свирят и пеят сравнително добре.

— И Кол да ги подготви за времето, когато ще изгубят крилете си?

— Песента му трябва да обиколи света — каза Марис. — Летците ще я научат и ще я предадат на певците навсякъде, където отиват. Тази песен ще е нашето послание. Скоро всички на Пристана на ветровете ще узнаят историята на Тия и ще запеят песента на Кол.

— Добре — склони Вал. — Ще пратя тайно няколко души. Извън Тайос песента може да стане популярна.

— И също така ще разпространиш новината, че санкцията срещу Тайос е била отменена.

— Не, това няма да го направя — тросна се той. — Тия ще бъде отмъстена не само с песен!

— Ти познаваше ли я? — попита Марис. — Имаш ли представа какво се опита да направи? Опита се да спре войната и да докаже на Управителите, че не могат да властват над летците. С твоята санкция ти им възвърна властта, защото ни раздели и отслаби. Само като сме единни, като действаме заедно, можем да надвием Управителите.

— Кажи го на Дорел — сърдито отвърна Вал. — Не обвинявай мен. Аз свиках Съвета, за да действаме заедно и да спасим Тия, а не да се превиваме пред Управителя на Тайос. Дорел се изправи срещу мен и така предизвика разцеплението. Кажи му го на него и ще видиш какво ще ти отговори!

— Точно това смятам да направя — отвърна спокойно Марис. — С’Рела вече лети за Лаус.

— Искаш да го доведеш тук?

— Да. И другите. Аз не мога да отида при тях. Сам каза, че съм недъгава старица.

— Значи искаш да отменя санкцията — попита Вал. — И това да е първата стъпка към обединението на еднокрилите и летците? Но какво ще правим, когато отново сме заедно?

Сърцето на Марис затупка. Тя вече знаеше, че Вал е на нейна страна.

— Знаеш ли как умря Тия? — попита тя. — Знаеш ли, че онзи злобен глупак я е убил със закачени криле? А след това ги свалили и ги дали на човека, от който ги спечелила преди две години. Погребали я извън стените на крепостта, където се погребват крадците и убийците, без да поставят надгробен камък. Издъхнала с криле на раменете, но не я погребали като летец. Не позволили никой да я оплаква.

— И какво от това? Защо ми го разказваш? Какво искаш от мен, Марис?

Тя се усмихна.

— Искам да скърбиш, Вал. Искам да оплакваш Тия.

Марис и Еван чуха новината от една старица, която дойде от Порт Тайос да й извадят забития в петата трън.

— Нашите войски превзели мината от трейнците — каза тя, докато Еван оглеждаше крака й. — Говори се дори за нападение на Трейн.

— Глупости — промърмори Еван. — Стига жертви.

— Има ли и други новини? — попита Марис. Беше изминала седмица, откакто Кол бе изпял песента си пред десетина летци на тайната площадка, след което бе заминал за Порт Тайос. Времето беше студено, ветровито и неспокойно.

— Някакъв летец… — почна жената, но трепна и смръщи лице, когато Еван измъкна трънчето от крака й.

— Какво? — подкани я Марис.

— Летец — или призрак — каза жената. — Разправят, че бил призракът на Тия. Жена, облечена с черно наметало, мълчалива, скръбна. Появила се от запад, два дни преди да тръгна насам. Прислужниците в хижата излезли да й помогнат, да се погрижат за крилете й. Но тя не кацнала. Прелетяла мълчаливо над планините и крепостта на Управителя, пресякла острова и продължила към Порт Тайос. Но и там не кацнала. Започнала да описва широки кръгове между града и крепостта, не кацала, не продумвала нито думичка. Само летяла и летяла, в дъжд и пек, ден и нощ. Виждали я по изгрев и по залез. Нито ядяла, нито пиела.

— Невероятно! — възкликна Марис, като скри усмивката си. — Наистина ли мислят, че е призрак?

— Може би — отвърна старицата. — И аз я видях много пъти. Един ден си вървях по улицата и над мен се спусна сянка. Вдигнах глава и я зърнах в небето. Какво ли не приказват хората. Страх ги е от нея, а бранниците разправят, че Управителят треперел от ужас, макар че се опитвал да не се издава. Не желаел да излиза от крепостта и да я гледа. Може би се бои да не е Тия.

Еван — вече я беше превързал — се изправи и каза:

— Готово. Можеш да станеш.

Жената се изправи и пристъпи предпазливо, подкрепяна от Марис.

— Боли…

— Защото раната е инфектирана — обясни Еван. — Извадила си късмет. Ако беше чакала още няколко дни, щеше да си загубиш крака. Носи ботуши. Горските пътеки са опасни.

Щом жената си тръгна, Еван се обърна усмихнато към Марис.

— Започнало се е значи. Какъв е този призрак, дето нито яде, нито пие?

— Тя носи торбичка с изсушени плодове и малък мях с вода — обясни Марис. — Летците често го правят по време на дълги полети. Как инак можеш да стигнеш от Артелия до Ембърс?

— Не съм мислил за това.

Марис кимна, но мислите й бяха другаде.

— Сигурно нощем вдигат втори летец, за да може първият да си почине. Хитро, че Вал се е сетил да прати някой, който прилича на Тия. Аз нямаше да помисля за това.

— Защото мислиш за цял куп други неща — каза той. — Не се кори. Защо си толкова сериозна?

— Ще ми се — каза Марис — аз да съм този летец.

След два дни на вратата се появи задъхано момиченце. Беше от семейството, което бе задължено на Еван, и в началото Марис се уплаши, че към къщата идат бранници. Но момичето носеше само новини — Еван бе помолил да им предават всички вести, които пристигат от Тоси.

— Дойде един търговец — рече момичето. — Разказа ни за летците.

— Какво? — подкани я нетърпеливо Марис.

— Ами старият Мулиш от хана разправял, че Управителят бил много уплашен. Сега станали трима. Трима черни летци, въртели се в кръгове. — Тя разпери ръце и описа няколко кръга, за да им покаже. Марис погледна Еван и се усмихна.

— Вече са седмина — съобщи им големият запотен дебеланко, застанал на прага. Малко преди това им призна, че избягал, защото бранниците искали да го вземат насила да служи. — Опитаха се да ме пратят на Трейн — продължи той, — но проклет да съм, ако ида там. — И се закашля — кашляше кръв.

— Седмина?

— Лошо число — каза мъжът и пак се закашля. — Всички са облечени в черно, лош цвят. Не е на хубаво тая работа. — Той млъкна — от нов, още по-мъчителен пристъп на кашлица.

— Успокой се — каза Еван, покани го да влезе и му наля чаша топло вино. После двамата с Марис му предложиха да си отдъхне в стаята за гости.

Мъжът отказа. Започна да говори веднага щом кашлицата му спря.

— Ако бях Управител, щях да изкарам стрелците да ги свалят до един. Да, точно така щях да направя, да знаете. Някои казват, че стрелите щели да минават право през тях, но аз не смятам така. Мисля, че са от плът и кръв като мен. — Той се плесна по корема. — Не бива да ги оставят да кръжат там горе. Ще ни донесат лош късмет, сериозно ви говоря. Времето напоследък хич го няма, рибата изчезна, чух да говорят, че в Порт Тайос се появили странни болести по онези, дето били докосвани от сенките на летците. Нещо ужасно ще се случи на Трейн, няма съмнение. Сигурен съм, затуй офейках. Няма да им се вържа на номерата, особено с тия седем черни сенки в небето. Това е зла поличба и няма да ни донесе нищо хубаво.

Дебеланкото бе прав поне за едно — на него цялата тази история не му донесе нищо хубаво. На следващата сутрин, когато Марис влезе в стаята му със закуската, го намери издъхнал и вкочанен. Еван го погреба в гората, между гробовете на други пътници.

— Теня слезе в Порт Тайос да си продава гоблените — докладва друго от децата, които бдяха надолу по пътя за къщата на Еван. — Когато се върна от Тоси, каза, че летците били вече дузина и кръжали непрестанно между пристанището и крепостта на Управителя. Всеки ден пристигали още.

— Двайсет летци, всичките в черно, мълчаливи и страшни — съобщи им една млада певица. Имаше златисти къдрици и сини очи, а гласът й бе като на птичка. — Ще стане чудна песен! Вече почти съм я съчинила, само дето не зная как ще свърши тази история…

— Но защо го правят, как мислиш? — попита Еван.

— Заради Тия, разбира се — отвърна младата жена, учудена, че са я попитали. — Тя излъга, за да спре войната, и Управителят я обеси. Носят черно, защото скърбят за нея. Сега мнозина го правят.

— А, да — кимна Еван. — Тия. Историята й наистина е подходяща за песен. Да знаеш някоя?

Певицата се усмихна.

— Вече има. Чух я в Порт Тайос. Чакайте, сега ще ви я изпея.

Марис срещна Катин от Ломарон на изоставеното, покрито с тръни и бурени поле. Едрият летец, облечен с черни дрехи и с огърлица от зъби на сцила, се спусна грациозно, разперил сребристите си криле.

Тя му махна да влезе и му предложи вода.

— Е?

Той изтри потта от горната си устна и й се ухили доволно.

— Летях много високо и зърнах кръга далеч под мен. Да можеше само да го видиш, Марис! Четирийсет крилати. На Управителя сигурно му излиза пяна на устата. Пратихме съобщение навсякъде. Пристигат още летци от Изтока, а Вал отлетя на Запад да съобщи за плана, та скоро и оттам ще дойдат помощници. Само да пийна вода и отивам при тях.

— А какво става с песента на Кол? — попита Марис.

— Пеят я на Ломарон и на Южен Арен, аз самият я чух няколко пъти. Знаят я и на Юг, даже на Външните острови и разбира се, на Запад — на твоите Кехлибарени, на Кълхол и Поуит. Била много популярна в Града на бурите.

— Добре — каза Марис. — Много добре.

— Управителят прати Джем да разпитва черните летци — съобщи приятелят на Еван, дошъл с пресни новини от Тоси. — Казват, че той ги познал и взел да ги вика по име, но никой не му отвърнал. Еван, трябва да слезеш в града. Страхотна гледка е — където и да вдигнеш очи, все летци.

— Управителят наредил летците да се махнат от небето над острова, но без резултат. И защо да го правят? Както се пее в песните, небето е тяхно!

— Чух, че от Трейн пристигнал един летец — жена със съобщение от техния Управител до нашия. Когато я приел в залата, той пребледнял, тъй като била облечен в черно от главата до петите. Докато му предавала съобщението, той треперел, после я попитал защо носи черни дрехи.

— Ще ида да се присъединя към кръга — казала му тя спокойно — и да оплаквам Тия. И го направила.

— Казват, че всички певци в Порт Тайос напоследък се обличали в черно. Също и много жители. Улиците са пълни с търговци, които продават черни дрехи, а в магазините за платове върви само черното.

— Джем се присъединил към летците!

— Управителят наредил на войската да се прибере от Трейн. Страх го е летците да не предприемат нещо и иска най-добрите стрелци да са край него. Крепостта е претъпкана с бранници. Управителят не смеел да си подаде носа навън, за да не падне и върху него сянката.

С’Рела пристигна с вестта, че Дорел е на по-малко от ден път зад нея. Марис прекара целия следобед на скалите и най-сетне видя черната фигура, която се спусна към острова. Изтича към гората да го посрещне.

Беше горещ, почти безветрен ден, крайно неподходящ за летене. Марис затича през тревата, стигна колибата и блъсна тежката дървена врата. В тъмното не можа веднага да го види, но почувства ръката му на рамото си.

— Ти… ти дойде — въздъхна тя. Беше се задъхала. — Дорел.

— Нима се съмняваше, че ще дойда?

Едва сега го видя. Познатата усмивка, неизменната стойка.

— Имаш ли нещо против да седна? — попита той. — Ужасно съм изморен. Идвам направо от Запада и бързах, за да настигна С’Рела.

Седнаха един до друг върху прашните възглавници.

— Марис, как си?

— Ами… живея. Попитай ме след месец и може би ще имам по-добър отговор. — Тя го погледна в очите. — Отдавна не сме се виждали, Дор.

Той кимна.

— Разбрах какво ти е, когато не дойде на Съвета. Надявах се, че си взела най-правилното решение. Много се зарадвах, когато С’Рела пристигна с твоето съобщение и молбата да дойда. — Той се облегна назад. — Но едва ли си ме повикала само за да се срещнеш с един стар приятел.

Марис си пое дълбоко дъх.

— Нуждая се от помощта ти. Вече знаеш за кръга от черни летци, нали?

Той кимна.

— Слухът се разпространява бързо. Видях ги, докато идвах насам. Впечатляваща гледка. Твоя работа ли е?

— Да.

Той поклати глава.

— Сигурен съм, че това не е краят. Какво следва?

— Ще ми помогнеш ли? Имаме нужда от теб.

— „Ние“? Говориш за еднокрилите, нали? — В тона му се долови спотаен гняв.

— Сега не е време да се делим, Дор. Докато сме летци и еднокрили, ще сме лесна играчка за прищевките на Управителите.

— Съгласен съм, но е твърде късно. Станало е късно още тогава, когато Тия е нарушила всички закони и традиции, и е изрекла първата си лъжа.

— Дор — спря го тя спокойно, — аз също не одобрявам постъпката на Тия. Искала е да направи нещо добро, но е избрала погрешен начин…

— Аз съм съгласен, ти си съгласна — прекъсна я той. — Но има едно „но“ и все стигаме до него. Тия е мъртва — нищо повече не може да се направи. Само дето историята не е приключила. За еднокрилите тя е не само жертва, но и мъченица. Тия загина за каузата на лъжата, за свободата да не казваш истината. Колко лъжи още ще бъдат изречени? Кога ще си възвърнем изгубеното доверие на хората? Откакто еднокрилите се отцепиха от нас и отказаха да заклеймят постъпката на Тия, започна да се говори… все повече го искат… да се затворят академиите и да бъде обявен мораториум върху предизвикателствата. Да се върнат старите времена, когато летецът си беше летец по рождение и до смъртта си.

— Но ти не го искаш.

— Да. Не го искам. — Той се прегърби уморено и въздъхна. — Марис, въпросът не опира до това какво искам или не искам аз. Нещата са извън нашия контрол. Самият Вал произнесе присъдата, когато накара еднокрилите да напуснат Съвета и призова за своята незаконна санкция.

— Санкциите могат да се отменят.

Дорел я стрелна с присвити очи.

— Вал Еднокрилия ли ти го каза? Не му вярвам. Замислил е нещо и се опитва да те използва, за да ме измами.

— Дорел! — Тя се изправи ядосано. — Имай ми малко доверие, моля те! Не съм марионетка на Вал! Не ми е обещавал да отмени санкцията, нито ме използва. Опитах се да го убедя, че ще е в интерес на всички летците и еднокрилите да се обединят. Вал е голям инат и често действа импулсивно, но не е късоглед. Не ми е обещавал да отменя санкцията, но го накарах да види грешката, която е направил. Тази санкция е безполезна, защото се подкрепя от малка, изолирана група, а разцеплението на летците няма да донесе полза на никого.

Дорел я гледаше замислено. После се изправи и закрачи из тясната прашна стая.

— Голям удар, ако наистина си накарала Вал Еднокрилия да си признае грешката. Но какво полза от това? Той съгласен ли е, че планът, който следвахме, е бил правилен?

— Не — призна Марис. — Всъщност аз също не го смятам за правилен. Мисля, че решението бе прекалено сурово. Зная какво го е предизвикало — бояли сте се някой друг да не направи като Тия и затова сте я оставили на милостта на Управителя, макар да сте се досещали, че ще я екзекутира.

Дорел спря и я погледна.

— Марис, ти знаеш, че не това е било моето намерение. Не смятах, че Тия трябва да умре. Но предложението на Вал беше абсурдно — щеше да излезе, че одобряваме действията й.

— Съветът трябваше да настоява Тия да бъде предадена на летците, а след това — да бъде лишена от крилете си. Завинаги.

— Ние я лишихме от крилете.

— Не — поклати глава Марис. — Оставихте на Управителя да го стори и той я обеси с тях. И защо според теб го направи? За да покаже на всички, че може безнаказано да обеси един летец.

Дорел я погледна ужасено, после я хвана за ръката.

— Какво каза, Марис? Обесил я е с крилете?

Тя кимна.

— Аз… не го знаех. — Той тежко се отпусна в креслото.

— И го доказа — продължи Марис. — Доказа, че летците могат да бъдат убивани безнаказано, както всички останали. Той няма да е единственият, Дор. Вече и други ще го правят. След като се разцепихте на две групи, Управителите ще се възползват от слабостта ви. Ще настояват да им се кълнете във вярност, ще ви определят правила и порядки, а размирниците ще бесят за предателство. След време може би ще заявят, че крилете им принадлежат, и ще ги предават на свои хора. А другите летци ще бъдат арестувани и може би екзекутирани. Достатъчно е само още един Управител да осъзнае, че притежава подобна власт и че летците са прекалено разединени, за да му окажат съпротива. — Тя седна и го изгледа, задържала дъх, с надеждата да получи желаната ответна реакция.

Дорел бавно сведе глава.

— Това, което казваш, е вярно… колкото и ужасно да звучи. Но… какво мога да направя? Само Вал и последователите му могат да решат да се присъединят към нас. Нима очакваш да се опитам да организирам приятелите си за някаква друга санкция?

— Разбира се, че не. Но въпросът вече не опира само до Вал. Има две страни — и двете трябва взаимно да направят някакъв жест.

— И какъв според теб ще е този жест?

Марис се наведе напред. Моментът бе дошъл.

— Присъедини се към черните летци — каза тя. — Скърби за Тия. Присъедини се към останалите. Когато се разчуе, че Дорел от Лаус кръжи заедно с еднокрилите над Тайос, ще дойдат и други.

— Да скърбя? — Той се намръщи. — Искаш да облека черни дрехи и да се включа в кръга? Това ли е твоят план за санкции срещу Тайос?

— Не. Това не е санкция. Черните летци не спират вестоносците, които пристигат и напускат Тайос, и ако ти или някой от сподвижниците ти решите да напуснете кръга, никой няма да ви спре. Това е просто един жест.

— Това е повече от жест и повече от израз на скръб. Марис, искам да си откровена с мен. Познаваме се отдавна. Готов съм да направя много заради обичта, която все още тая в сърцето си. Но не мога да тръгна срещу онова, в което вярвам, и няма да позволя да бъда измамен. Моля те, не ме включвай в игрите на Еднокрилия и не се опитвай да ме използваш. Бъди откровена с мен.

Марис го погледна право в очите, макар да чувстваше известна вина. Тя наистина се опитваше да го използва — той беше важна част от нейния план и Марис се надяваше да се включи в него, ако не заради друго, то поне заради онова, което означаваха някога един за друг. Но не искаше да го мами.

— Дор, винаги съм те смятала за най-близкия си приятел, дори когато стояхме на различни позиции. Но сега не те моля, защото сме били приятели. Има по-важни неща от нашето приятелство. Сигурна съм, че ти също би искал разцеплението между летците и еднокрилите да бъде преодоляно.

— Кажи ми тогава цялата истина. Кажи, какво искаш от мен?

— Искам да се присъединиш към черните летци, за да покажеш, че еднокрилите не са сами в това дело. Искам да събереш летците и еднокрилите, та светът да види, че все още могат да действат заедно.

— Нима вярваш, че двамата с Вал Еднокрилия ще летим рамо до рамо и ще забравим противоречията си?

Марис се усмихна печално.

— Някога, преди много години, бях толкова наивна, че го вярвах. Но вече не съм. Но все пак се надявам, ако не друго, поне да покажете, че можете да действате заедно.

— Как? По какъв друг начин, освен с тази странна скърбяща церемония?

— Черните летци не носят оръжие, не отправят заплахи, не кацат на Тайос. Те само дават воля на скръбта си, нищо повече. Присъствието им обаче страшно изнервя Управителя. Той не може да разбере какво става. Толкова се е изплашил, че нареди на войската да се прибере от Трейн — ето как черните летци постигнаха онова, за което се бореше Тия. Те сложиха край на войната.

— Но след време Управителят ще преодолее страховете си. Черните летци няма да кръжат над Тайос вечно.

— Тукашният Управител е невъздържан, агресивен и страхлив човек. Склонният към насилие винаги подозира и другите в подобни намерения. Само че той не е свикнал да изчаква другите да действат първи. Мисля, че рано или късно ще предприеме нещо. И така ще даде на летците повод да се намесят.

Дорел се намръщи.

— И по какъв начин? Като ни посрещнат със залп от стрели и свалят половината от нас?

— Нас?

Без да иска, Дорел се усмихна.

— Може да е опасно, Марис. Ако се опитаме да ги провокираме…

Усмивката му стопли сърцето й.

— Черните летци не правят нищо лошо — те само се реят в небето. Ако в Порт Тайос хората се плашат от сенките им, това е проблем на Управителя и неговите подчинени.

— Ами певците и лечителите. Всички знаем какви размирници са те. Добре, Марис, ще направя това, което искаш. Ще стане хубава история за нашите внуци, когато порастат. И без това не ми остава да се радвам много време на крилете — Джан става все по-добра.

— О, Дор!

Той вдигна ръка.

— Ще облека черни дрехи в памет на Тия. И ще се присъединя към кръга на скърбящите за нея. Но няма да правя нищо, което може да се възприеме като одобрение за нейното престъпление, нито ще участвам в санкции срещу Тайос. — Той стана и се протегна. — Разбира се, ако се случи нещо, ако Управителят реши да употреби сила или да превиши пълномощията си, тогава смятам, че еднокрилите и летците трябва да действат заедно.

Марис също стана. На лицето й грееше усмивка.

— Знаех си, че ще ме разбереш.

Тя го прегърна и се притисна към него. Дорел повдигна брадичката й и я целуна, в началото заради старата дружба, но скоро целувката им стана страстна и двамата отново се върнаха в младостта, когато бяха любовници, а небето беше само тяхно — от хоризонт до хоризонт.

Но целувката свърши и те се разделиха: стари приятели, свързани с полузабравени спомени и неизпълнени обещания.

— Лек път, Дор — рече Марис. — Върни се скоро.

Докато се връщаше от скалите, откъдето бе изпратила Дорел за Лаус, Марис почувства, че се изпълва с надежда. Усещаше и болка, старата позната мъка по крилете, но сега тя сякаш беше притъпена. Какво ли не би дала, за да може отново да полети редом с Дорел, но сега поне имаше работа, истинска, важна мисия в живота, която можеше да я накара да забрави безнадеждната тъга по небето. Вече си представяше каква ще е реакцията, когато кръгът от черни летци в небето започне да се разширява.

Тъкмо приближаваше къщата, когато я стресна вик отвътре.

Изтича по стълбите и бутна вратата. Бари плачеше, Еван напразно се опитваше да я успокои. До тях стояха С’Рела и едно момче от Тоси.

— Какво е станало? — извика уплашено Марис.

Бари се отскубна от прегръдката на Еван и изтича разплакана при нея.

— Татко! Взели са татко. Моля те, накарай ги… накарай ги…

Марис я прегърна, погали я нежно по главата и повтори:

— Какво е станало?

— Арестували са Кол и са го отвели в крепостта — отвърна Еван. — По нареждане на Управителя са прибрали още няколко певци — всички, които пеят песента на Кол за Тия. Ще ги съдят за измяна.

— Успокой се, миличко — каза Марис на Бари. — Всичко ще се оправи.

— В Порт Тайос е избухнал бунт — обади се момчето от Тоси. — Когато бранниците влезли в странноприемница „Лунната риба“, за да арестуват певицата Лания, посетителите наскачали и се опитали да я защитят. Пребили ги със сопи. За щастие няма убити.

Марис го гледаше втрещено.

— Аз ще отлетя при Вал — обади се С’Рела. — Ще отнеса новините на черните летци. Нека всички дойдат. Управителят ще трябва да освободи Кол!

— Не — спря я Марис. — Не можеш. Кол е безкрил. Летците няма да го защитят.

— Но той е твой брат!

— Това не променя нещата.

— Трябва да направим нещо! — настоя С’Рела.

— Да, но не сега. Надявахме се да провокираме Управителя да удари по летците, а той нападна певците. Но след като се е случило… Двамата с Кол обсъдихме и тази възможност. — Тя погали Бари по бузата и избърса сълзите й. — Бари, трябва да заминеш.

— Не. Искам татко. Няма да тръгна без него!

— Чуй ме, Бари. Трябва да тръгнеш, преди да те хванат войниците на Управителя. Татко ти не би искал да се случи това.

— Не ме интересува — опъваше се Бари. — Не ме е грижа, че ще му хване Управителят! Искам си татко!

— Не искаш ли да летиш? — попита я Марис.

— Да летя ли? — Бари я погледна учудено.

— С’Рела ще те вземе да летите над океана. Стига да не те е страх — нали си голямо момиче. С’Рела, можеш да я вземеш, нали?

С’Рела кимна.

— Не тежи много. Вал има свои хора на Тринел. Няма да е трудно да стигнем до там.

— Е, голямо момиче ли си? — попита я Марис. — Или те е страх?

— Не ме е страх — заяви троснато Бари. Гордостта й бе накърнена. — Нали знаеш, че и татко е бил летец?

— Зная — усмихна се Марис. Спомни си ужаса, който изпитваше Кол към небето, и се помоли детето да не е наследило точно това качество.

— А ти ще спасиш ли татко?

— Да — каза Марис.

— Какво да правя, след като я отведа на Тринел? — попита С’Рела.

— Ами… ще отнесеш едно съобщение на Управителя в крепостта. Кажи му, че аз съм измислила целия този план и че аз съм накарала Кол и останалите певци да пеят тази песен. Кажи му също така, че съм готова да се предам веднага щом освободи Кол и другите.

— Марис — спря я Еван. — Той ще нареди да те обесят.

— Може би — отвърна Марис. — Готова съм да поема този риск.

— Управителят е съгласен — докладва С’Рела веднага щом се върна. — В знак на добра воля вече освободи всички певци, освен Кол. Откараха ги с кораб на Тринел, но им забраниха да се връщат на острова.

— Ами Кол?

— Позволиха ми да говоря с него. Добре е, но се безпокои за китарата си. Управителят казал, че ще го задържи три дни. Ако дотогава не отидеш в крепостта, ще го обесят.

— Тръгвам веднага — заяви Марис.

С’Рела я хвана за ръката.

— Кол ми каза да те предупредя при никакви обстоятелства да не се съгласяваш на размяна. Смята, че е твърде опасно за теб.

Марис повдигна рамене.

— Колкото за мен, толкова и за него. Разбира се, че ще отида.

— Може да се окаже клопка — предупреди я Еван. — Не бива да вярваш на Управителя. Нищо чудно да обеси и двама ви.

— Не ми остава друго, освен да рискувам. Ако не отида, Кол със сигурност ще бъде обесен.

— Не ми харесва тая работа — смръщи се Еван.

Марис въздъхна.

— Рано или късно войниците на Управителя ще ме заловят — освен ако още сега не напусна Тайос. Като се предам, ще дам възможност на Кол да се спаси. А може би ще постигна и още нещо.

— Какво повече можеш да постигнеш? — попита С’Рела. — Най-много да ви обеси и двамата.

— Обеси ли ме, ще постигнем онова, което искахме. Смъртта ми ще обедини летците.

С’Рела пребледня и прошепна:

— Не, Марис…

— Подозирах, че си намислила нещо — намеси се Еван. — Това значи била тайната част от плана ти. Решила си да се присъединиш към мъчениците.

Тя се намръщи.

— Не исках да ти го казвам, Еван. Очаквах, че може да се случи нещо подобно — още докато обмисляхме всички възможности. Сърдиш ли ми се?

— Да ти се сърдя? Не, разочарован съм. И много натъжен. Повярвах ти, когато ми каза, че искаш да живееш. Помислих си, че си ме обикнала и че аз съм ти помогнал. — Той въздъхна. — Но не си давах сметка, че вместо живота си предпочела много по-благородната смърт. Не мога да ти попреча да изпълниш замисленото. Всеки ден се боря със смъртта и никога не съм я смятал за благородна, може би защото се вглеждам в нея твърде отблизо. Вече зная, че ще получиш каквото искаш и когато умреш, певците ще напишат за теб най-хубавите си песни.

— Не искам да умра — произнесе тя едва чуто. След това се приближи към Еван и го хвана за раменете. — Погледни ме. Обичам те и искам да ми повярваш. Отивам в крепостта на Управителя, защото няма какво друго да направя. Трябва да се опитам да спася брат си и същевременно да убедя Управителя, че с летците шега не бива. Признавам, планът ми беше да го притисна, докато направи нещо глупаво. Давам си сметка, че тази игра е много опасна. Зная, че мога да умра, и че същото може да сполети и други мои приятели. Но въобще не съм мислила да умра благородно. Еван, аз искам да живея. И те обичам. Моля те, не се съмнявай в думите ми. Имам нужда от вярата ти. Винаги съм разчитала на твоята подкрепа. Зная, че Управителят може да ме убие, но се налага да поема този риск. Това е единственият начин. Заради Кол и Бари, заради Тия и летците — и заради мен. Защото трябва да разбера — наистина трябва — дали още ме бива за нещо. Че не съм оцеляла напразно. Разбираш ли ме?

Той я погледна замислено, после кимна.

— Да. Разбирам те. И ти вярвам.

Марис се обърна.

— С’Рела?

— Марис, страх ме е за теб — рече С’Рела. Беше се просълзила. — Но мисля, че си права. Трябва да отидеш. Моля се да успееш — заради нас всичките. Не желая да побеждаваме, ако затова ни е нужна смъртта ти.

— И още нещо — каза Еван. — Да?

— Ще дойда с теб.

И двамата носеха черни дрехи.

След петнайсетина минути ги посрещна една от приятелките на Еван — малко момиченце, което им каза, че откъм Тоси се задават бранници.

После срещнаха отряда. Войниците, въоръжени с тежки сопи и лъкове, изглеждаха уморени. Не бяха изненадани, когато ги видяха. Отнесоха се към тях с нужното уважение и им казаха, че им е наредено да ги отведат до крепостта.

— Чудесно — каза Марис и продължи напред.

Около час преди да стигнат долината Марис за първи път видя черните летци.

Отдалече приличаха на насекоми — черни точки, които се рееха в небето. След това вече не можеше да ги изгуби от погледа си — веднага щом едни от тях изчезваха, се появяваха други. Всичко това наподобяваше на някаква безкрайна небесна процесия — Марис знаеше, че въздушната колона се простира чак до Порт Тайос и отвъд него до залива, където извива, за да поеме обратно към крепостта.

— Виж — прошепна тя на Еван и вдигна ръка.

Той погледна и се усмихна. По някакъв неуловим начин присъствието на летците в небето накара Марис да се почувства по-уверена и силна. Скоро точките в небето придобиха очертания и тя вече различаваше сребристите им криле и черните дрехи.

Когато излязоха на широкия път за Порт Тайос, посоката им се изравни с тази на черните летци и сега вече те се носеха директно над тях. Марис ги виждаше съвсем ясно — неколцина се придържаха към по-голяма височина, където вятърът бе силен, но останалите летяха почти над върховете на дърветата. От време на време поредният летец ги застигаше и ги подминаваше, като хвърляте издължена, безшумна сянка върху пътя.

Марис забеляза, че бранниците не смеят да гледат към летците. Един от тях дори потреперваше всеки път, когато на пътя лягаше поредната черна сянка.

Малко преди залез изкачиха последните хълмове и стигна един укрепен пост. Преминаха го, без да спират, и се спуснаха в долината, която се разстла пред тях като на длан.

Марис неволно възкликна и Еван стисна ръката й.

Светът в краката им изглеждаше потопен в кръв, а крепостта стърчеше като грамадно, зловещо чудовище, създадено от сенки и непроницаемо черно. Трепкащите пламъчета на факлите сякаш пращаха мъчителни конвулсии и гърчове по стените, като че ли чудовището се тресеше от ужас.

А над него се рееха летците.

Пространството над долината гъмжеше от летци — Марис преброи десетки и се отказа. Нагорещените скали пращаха нагоре мощни възходящи струи и летците се възползваха умело от тях и описваха грациозни спирали в небето. Въртяха се в широки кръгове, подобно на гигантски хищни птици, нетърпеливи да присъстват на последния дъх на чудовището. Мрачна и мълчалива сцена.

— Нищо чудно, че толкова го е страх — каза Марис.

— Забранено ни е да спираме — рече младият десетник, началникът на охраната.

Марис обаче спря и погледна долината, над която се носеха безмълвните скърбящи летци, и крепостта, в която се спотайваше Управителят на Тайос, който се боеше да гледа небето.

— Смятам да обеся и трима ви — заяви Управителят. Той седеше на масивния дървен трон в залата за приеми и опипваше бронзовия нож, положен на коляното му. Носеше бяла копринена риза, върху която лъщеше сребърна верига с герб, но лицето му беше бледо и измъчено.

Залата беше пълна с войници: стояха мълчаливи и безстрастни, в редици покрай стените. Прозорци нямаше. Може би по тази причина я бе избрал и Управителят. Отвън черните летци вероятно бяха като тъмни сенки, закриващи звездите.

— Искам Кол да бъде освободен — каза Марис. Мъчеше се да прикрие напрежението в гласа си.

Управителят се намръщи, махна с ножа и нареди:

— Доведете певеца. — После продължи: — Брат ти ми създаде сериозни проблеми. Песните му са изменнически. Не виждам защо трябва да го освобождавам.

— Защото такава беше уговорката — каза Марис. — Аз се предадох доброволно, за да бъде освободен Кол.

Долната устна на Управителя потрепна нервно.

— Не си въобразявай, че ще ми казваш какво да правя. Защо смяташ, че можеш да ми диктуваш условията? Между нас не може да има сделка. Тук аз съм Управителят. Аз съм Тайос. Ти и брат ти сте мои затворници.

— С’Рела ми предаде обещанието ти — отвърна Марис. — Ако го нарушиш, тя ще научи и ще разкаже на всички, че Управителят не си държи на думата. Как след това ще управляваш?

Той присви очи.

— О, така ли било? — Устните му се изкривиха в усмивка. — Само че не съм обещал да освободя братчето ти цяло-целеничко, нали? Питам се, как ще пее, ако накарам да му изтръгнат езика и да му отсекат пръстите на дясната ръка?

Марис почувства, че й се завива свят, сякаш бе на ръба на пропаст. След това усети ръката на Еван и тя сякаш й даде нови сили.

— Няма да посмееш — рече тя. — Дори верните ти войници ще се ужасят от подобна жестокост, а летците ще разнесат вестта за нея по целия свят. И тогава всичките ти ножове няма да са достатъчни, за да те защитят.

— Всъщност смятам да пусна брат ти — каза Управителят високо. — Но не защото се боя от напразните ти заплахи, а понеже съм милостив. Но нито той, нито някой от останалите задържани певци ще има право отново да пее на Тайос. Ще ги отпратим с кораб, но преди това ще обещаят никога вече да не се връщат.

— А ние?

Управителят се засмя и прокара палец по острието на ножа.

— Лечителят е безобиден. Той може да си върви. — Той се поизправи и посочи Марис с ножа. — Що се отнася до теб, безкрила, също ще проявя милост. Свободна си.

— Но има цена, нали?

— Искам черните летци да се махнат от небето — каза Управителят.

— Не — поклати глава Марис.

— Не?! — почти изпищя той и заби ножа в страничната облегалка на трона. — Къде се намираш ти? Омръзна ми да търпя наглото ти поведение! Как смееш да ми отказваш? Мога да заповядам да те обесят още призори.

— Няма да ни обесиш — отвърна Марис.

Устните му отново се сгърчиха.

— Така ли? Продължавай. Искам да чуя какво още ще направя.

— Сигурно ще ти е приятно да го направиш — изрече Марис, — но не ти стиска. Страх те е от черните летци.

— Вече обесих един летец — засмя се той. — Мога да обеся и други. Твоите черни летци не ме плашат.

— Тъй ли? Тогава защо си се затворил в крепостта и не си подаваш носа навън?

— Летците са се заклели да не носят оръжие. Какво могат да ми направят? Нека си летят, колкото искат.

— Вярно е, че от столетия нито един летец не се е издигал в небето с оръжие — бавно каза Марис. — Така повелява традицията. Същата тази традиция повеляваше летците да пренасят съобщенията, без дори да вникват в смисъла им. Но Тия си позволи да я наруши. Заради това ти я уби, макар друга традиция да забранява на Управителите да съдят летците.

— Тя беше предателка — заяви Управителят. — Предателите заслужават смърт независимо дали са летци, или не.

Марис повдигна рамене.

— Точно това казвам и аз. В наши дни човек не бива да се уповава прекалено на традицията. Мислиш, че си в безопасност, защото летците не носят оръжие? — Тя го изгледа хладно. — Но всеки от тях, който идва със съобщение, ще бъде облечен в черно и ще носи мъката в сърцето си. И тогава ще започнеш да се питаш — дали няма да е този, или този, или този? Дали няма да се появи нова Тия, Марис или Вал Еднокрилия? Дали няма да зачеркне с кръв тази древна традиция?

— Това никога няма да се случи — отвърна пискливо Управителят.

— Да, немислимо е — съгласи се Марис. — Също колкото бе немислимо онова, което направи с Тия. Обеси ме и ще стане — рано или късно.

— Беся, когото аз реша. А войниците ми ще ме опазят.

— Могат ли да спрат стрела, пусната отгоре? Ще заковеш ли всичките си прозорци? Ще престанеш ли да се срещаш с летци?

— Позволяваш си да ме заплашваш!? — кресна разгневено Управителят.

— Само те предупреждавам. Може да не ти се случи нищо, но няма как да си сигурен, нали? А черните летци ще те преследват до края на дните ти, сякаш над теб е увиснал духът на Тия. Всеки път, когато вдигнеш взор към небето, ще ги виждаш. Няма да смееш да се приближаваш до прозорците. Летците ще кръжат над крепостта ти като мухи около труп. Ще ги видиш дори когато си на смъртно легло. Домът ти ще се превърне в затвор, но дори вътре в него не ще се чувстваш в безопасност. Летците могат да преодоляват и най-високите стени, а като си свалят крилете, изглеждат като обикновени хора.

Управителят я гледаше и мълчеше. Марис се надяваше, че го е накарала да се замисли. В очите му блещукаха безумни пламъчета, които я караха да потреперва. Гласът й беше спокоен, но по челото й се стичаха едри капки пот и дланите й бяха влажни и хладни.

Управителят й махна да замълчи, посочи един от войниците и нареди:

— Доведи моя летец!

Мъжът вероятно бе чакал зад вратата, защото влезе веднага. Марис го позна: мършав плешив летец с увиснали рамене. Почти не бе разговаряла с него.

— Сан! — каза тя в мига, когато си спомни името му.

Той се направи, че не я чува, склони глава и рече почтително:

— Господарю.

— Тя ме заплашва — извика ядосано Управителят. — Казва, че черните летци щели да ме преследват до смъртта ми.

— Лъже — побърза да отвърне Сан и Марис изведнъж си спомни откъде го познава. Сан от Тайос, роден в семейство на летци, традиционалист по възгледи, който бе изгубил преди две години крилете си от еднокрил. Сега отново ги притежаваше благодарение на неочакваната му смърт. — Черните летци не са никаква заплаха. Никаква.

— Тя каза, че никога нямало да си идат…

— Не е вярно. Няма от какво да се боиш, господарю. Скоро ще отлетят. Имат задължения, които трябва да спазват, семейства, които не са виждали отдавна, съобщения, които трябва да разнасят. Не могат да останат завинаги.

— Други ще заемат местата им — обади се Марис. — На Пристана на ветровете има много летци. Никога няма да се отървеш от сенките им.

— Не я слушай, господарю — каза Сан. — Зад нея не стоят летците, а само шепа еднокрили. Изметта на нашата професия. Просто трябва да почакаш. — Имаше нещо в тона му, което я накара да го погледне втрещено и с отвращение — той не говореше като равен с равен, а раболепничеше като слуга. Сан се боеше от Управителя и му бе задължен, защото той му бе връчил крилете — и по тона му личеше, че си дава сметка за това. За първи път летец се превръщаше в слуга на някой Управител.

Управителят отново се обърна към Марис и я изгледа надменно.

— Така си и мислех. Тия се опитваше да ме мами, но аз я хванах. Вал Еднокрилия се опита да ме сплаши. Сега и ти. Всички сте лъжци! Но аз съм по-умен, отколкото си мислите. Нищо няма да ми направят твоите черни летци, нищичко. Те са все еднокрили, като теб. Истинските летци няма да си мръднат пръста за Тия. Съветът вече го реши.

— Да — каза Сан и сведе глава.

Марис пламна от неудържим гняв. Щеше й се да прекоси залата и да смачка хърбавия летец. Но Еван отново я стисна за рамото и поклати глава.

— Сан — тихо каза тя.

Бавно, неохотно, той вдигна глава и очите им се срещнаха. Тя забеляза, че трепери, може би от срам, че се бе превърнал в такова нищожество. Поне за едно нещо би могла да го разбере — всеки летец би дал мило и драго да се върне в небето. — Сан — повтори тя. — Джем също се присъедини към черните летци. А той не е еднокрил.

— Да — каза той. — Но той беше приятел на Тия.

— Щом си съветник на твоя Управител — продължи тя, — кажи му, че горе е и Дорел от Лаус.

— Кой? — повтори Управителят и погледна Сан. — Кой?

— Дорел от Лаус — неохотно каза Сан. — Летец от Запада, господарю. Той е от старо семейство на летци. Радва се на голямо уважение. Горе-долу на моята възраст.

— Какво от това? Мен какво ме е грижа?

— Сан — продължи Марис, — какво според теб ще се случи, щом Дорел се е присъединил към черните летци?

— Невъзможно — поклати глава Сан. — Той не е еднокрил.

— А ако го е направил?

— Той е прочут. Водач. Ще дойдат и други. — Сан очевидно не харесваше това, което трябваше да каже.

— Дорел от Лаус ще доведе още сто черни летци, за да се включат в кръга — високо каза Марис. Преувеличаваше, но те нямаше как да го разберат.

— Вярно ли е? — попита Управителят и устата му се сгърчи.

Сан се изкашля нервно.

— Ами ако Дорел… трудно е да се каже, господарю. Той има влияние, но… но…

— Млък! — сгълча го Управителят. — Инак ще намеря някой по-подходящ за крилете.

— Не му обръщай внимание, Сан — намеси се Марис. — Управителят няма право да те лишава от крилете. Тъкмо за да го докажат, се обединиха летците.

— Тия беше обесена с тези криле — рече Сан. — Той ми ги даде.

— Крилете са си твои. Никой не те обвинява — отвърна Марис. — Но твоят Управител постъпи несправедливо. Ако си съгласен с нас, ако вярваш, че обесването на Тия нарушава закона, присъедини се към черните летци. Имаш ли черни дрехи?

— Черни ли? Ами… да.

— Да не си пощурял? — кресна Управителят и размаха ножа. — Хванете този глупак.

Двама бранници пристъпиха неохотно напред.

— Не ме докосвайте! — извика неочаквано Сан. — Аз съм летец, дявол да ви вземе!

Те отстъпиха и погледнаха колебливо Управителя. Той пак размаха ножа.

— Хванете го и…

Така и не можа да завърши. Вратата на залата се разтвори с трясък и вътре нахлуха неколцина бранници — влачеха Кол. Блъснаха го към трона на Управителя и Кол се препъна и падна на колене. Лицето му бе подуто, под очите му имаше кръгове.

— Кол! — извика уплашено Марис.

Кол се усмихна болезнено.

— Аз съм виновен, сестрице. Спокойно, нищо ми няма.

Еван отиде до него да го прегледа.

— Не съм нареждал да го бият — промърмори Управителят.

— Нали казахте, че не бива да пее — оправда се един от бранниците. — Но той не искаше да спре.

— Нищо сериозно — каза Еван.

Марис въздъхна облекчено.

— Уморена съм вече — каза тя, втренчила поглед в Управителя. — Изслушай ме, ако искаш да чуеш условията ми.

— Условия ли? — подскочи той. — Аз съм Управителят на Тайос, а ти си никоя, не разбираш ли? Не можеш да ми поставяш условия.

— Мога и ще го направя. А ти по-добре ме изслушай. Инак няма да си единственият, който ще пострада. Не зная дали си даваш сметка в какво положение си. Из целия остров се пеят песните на Кол, други певци ги разнасят по света. Скоро всички ще научат как си убил Тия.

— Тя беше предателка!

— Летецът не е поданик и не може да бъде предател. Тия излъга, за да спре една безсмислена война. Да, постъпката й не беше правилна. Но трябва да си пълен глупак, за да не оценяваш силата на певците. Ще станеш най-мразеният човек на света.

— Млъкни! — викна Управителят.

— Твоите поданици никога не са те обичали — продължи невъзмутимо Марис. — Истината е, че ги е страх. Плашат ги черните летци, арестуването на певците, обесеният летец, замрялата търговия, войната, дори дезертиращите бранници. И ти си причината за всичко това. Рано или късно ще решат да се отърват от теб. Вече знаят, че нищо друго няма да прогони черните летци. Какви ли истории не се разправят. Че Тайос е прокълнат, че духът на Тия се е заселил в крепостта, че Управителят си е изгубил ума. Ще те изолират, както са направили с Управителя на Кенехът. Но народът няма да носи дълго това бреме. Решението им е известно. Ще се вдигнат на бунт — искрицата ще са певците, а черните летци ще раздухат огъня, в който накрая ще изгориш.

Управителят неочаквано се засмя със злобна, дори страшна усмивка.

— Не! Като те убия, всичко това ще свърши.

Тя му отвърна с усмивка.

— Еван е лечител. На Тайос стотици му дължат живота си. Кол е един от най-прочутите певци на Пристана на ветровете, познат и обичан на стотици острови. А аз съм Марис от Малък Кехлибарен, момичето от песните, онова същото, което промени света. За хората, които не ме познават, съм легенда, героиня. Ще убиеш и трима ни? Чудесно. Черните летци ще разнесат вестта, а певците ще напишат нови песни. И колко още ще управляваш след това? Следващият Съвет на летците няма да е разединен — Тайос ще последва съдбата на Кенехът, ще се превърне в безжизнен остров.

— Лъжеш — викна Управителят и стисна ножа.

— Никой не иска да стори зло на твоя народ — продължи Марис. — Тия е мъртва и няма сила на този свят, която да я върне. Но ако не приемеш условията ми, всичко, за което те предупреждавах, ще ти се стовари на главата. Първо: трябва да предадеш тялото на Тия, за да бъде превозена по море и после хвърлена отвисоко — какъвто е обичаят на летците. Второ: ще сключиш мир, както искаше тя, и ще се откажеш от всички претенции към мината, заради които избухна конфликтът с Трейн. Трето: всяка година ще изпращаш по едно дете от бедно семейство да се учи във „Въздушния дом“. Тия би одобрила тази идея. И последно… — Марис спря, забелязала бурята в очите на Управителя, но продължи още по-храбро: — Ще се откажеш от поста и със семейството си ще се преселиш на друг остров, където не те познават и където ще можеш да доживееш оставащите ти дни в мир и покой.

Управителят плъзгаше пръст по острието на ножа. Беше се порязал, но не обръщаше внимание на кръвта, която капеше върху ризата му. Устата му се беше изкривила в злобна гримаса. Марис се чувстваше отпаднала и уморена. Беше направила каквото може. Сега й оставаше да чака.

Еван я прегърна. С крайчеца на окото си тя забеляза, че Кол се усмихва, и изведнъж силите й се възвърнаха. Каквото и да последваше, тя се бе справила чудесно. Чувстваше се, сякаш току-що се е завърнала от много дълъг полет: тялото я болеше, кожата й бе плувнала в пот, но още си спомняше небето и силата на вятъра и това я изпълваше с удовлетворение.

— Условия значи — повтори Управителят и се надигна от трона, стиснал окървавения нож. — Тук аз поставям условията. — Той насочи ножа към Еван. — Отведете този старец и му отрежете ръцете — нареди той. — След това го пуснете да си върви — нека сам се лекува. Ще е интересна гледка. — Изсмя се и посочи с ножа към Кол. — На певеца отрежете едната ръка и езика. — Ножът се извъртя към Марис. — Що се отнася до теб — той впи очи в нея, — след като толкова ти харесва черният цвят, ще изпълня желанието ти. Ще те хвърля в килия без прозорци, където тъмнината е непрогледна ден и нощ и ще останеш там, додето забравиш какво е слънчева светлина. Харесват ли ти моите условия, а? Харесват ли ти?

— Жал ми е за твоя народ — каза Марис. — Ти не го заслужаваш.

— Отведете ги! — извика Управителят. — И направете както заповядах!

Бранниците се спогледаха. Един от тях пристъпи колебливо напред, но спря, като видя, че другите не помръдват.

— Какво чакате? — изкрещя Управителят. — Хванете ги!

— Господарю — обади се една жена с униформа на висш офицер. — Моля ви да преосмислите решението си. Не можем да нараняваме певеца, нито да затворим Марис от Малък Кехлибарен. Последствията ще са ужасни. Летците ще ни унищожат.

Управителят се облещи към нея и я посочи с ножа.

— Ти си арестувана, предателко! Ще те пъхнат в съседната килия на тази жена, щом толкова ти харесва. — Той се обърна към останалите бранници. — Отведете ги.

Никой не помръдваше.

— Изменници! — прошепна той. — Заобиколен съм от изменници. Всички ще измрете до един. А ти ще си първата. — Той посочи Марис. — Аз лично ще свърша тази работа.

Марис не откъсваше очи от окървавения нож в ръката му. Почувства, че Еван се напряга. Управителят се приближаваше към тях със зловеща усмивка.

— Спрете го — извика високата офицерка. Гласът й бе уморен, но твърд.

В следния миг Управителят бе заобиколен. Един едър мъжага го стисна през раменете, а една чевръста млада жена му отне ножа.

— Пуснете ме! — развика се Управителят. — Аз съм вашият началник!

— Не — поклати глава жената. — Съжалявам, господарю, но мисля, че вие сте много болен.

Никога досега тази древна мрачна крепост не бе виждала подобно тържество.

Сивите стени бяха покрити с ярки знамена и разноцветни фенери, из въздуха се носеха ухания на вина и печено месо, гърмяха фойерверки и пламтяха огньове. Вратите бяха широко отворени. Из крепостта все още се срещаха бранници, но малцина от тях носеха униформи, а оръжията бяха забравени.

Бесилките бяха свалени, ешафодът — преустроен в сцена за жонгльори и клоуни.

Вътрешните врати също бяха разтворени, залите бяха пълни със засмени гости. Бяха освободени всички затворници, дори просяците от Порт Тайос бяха поканени на празненството. Грамадната маса в голямата зала беше отрупана с плодове, пушено месо и сирене. На шишове над огньовете се въртяха прасета и морски котки, върху плочите лъщяха локви от бира и тъмно вино.

Музика и смях кънтяха във въздуха. Никой в Тайос не помнеше толкова голямо пиршество. Сред тълпата се провираха фигури в черно — летците, чиито лица вече не бяха опечалени. Сега те — родените с криле, еднокрилите, а заедно с тях и певците — бяха почетните гости. Всеки искаше да ги поздрави и да вдигне тост за тях.

Марис бе изтощена от безбройните поздравления. Празненството бе продължило твърде дълго. Чувстваше се замаяна от изпития алкохол. Единственото, което искаше, бе да открие Еван и да се приберат у дома.

Някой я повика и тя се извърна неохотно. Беше новоизбраната Управителка на Тайос, облечена с бродирана мантия, която не й отиваше, а и изглежда, се чувстваше неудобно в нея.

Марис се усмихна уморено.

— Да?

Бившата началничка на бранниците се намръщи.

— Май с времето ще трябва да свикна с тази мантия. Ще ми отделиш ли няколко минути?

— Да, разбира се. Колкото пожелаеш. Та ти ми спаси живота.

— Нищо работа в сравнение с онова, което направи ти. Кой знае, сигурно след време ще изкарат, че всичко е било интрига от моя страна, за да взема властта. Нали ги знаеш певците? — В гласа й се долови горчивина.

Марис я погледна изненадано.

Пресякоха няколко препълнени зали и най-сетне откриха една празна стая, където можеха да седнат и да поговорят на спокойствие.

Тъй като Управителката продължаваше да мълчи, Марис реши да вземе инициативата.

— Предполагам, че никой не жали за стария Управител. Не мисля, че се радваше на всенародна любов.

Управителката се намръщи.

— Едва ли ще липсва на народа — както и аз, когато дойде време да сляза от трона. Но той беше добър управник много години — преди да го споходят страховете, които размътиха мозъка му. Съжалявам за онова, което направих, но нямах друг избор. Организирах тази забава, смяната на властта, да е по-безболезнена. Искам да върна отново радостта на моя народ.

— Струва ми се, че го оценяват. Всички изглеждат щастливи.

— Да, така е. Но паметта на хората е къса. Всъщност нямам намерение да те занимавам с личните си тревоги. Доведох те тук, за да ти кажа, че ти си уважавана личност на острова и че ценя високо усилията ти да запазиш добрите отношения между моя народ и летците.

— О, моля те — рече Марис. — Недей. Когато се захванах с тази работа, мислех само за летците.

— Това няма значение. По-важно е какво си постигнала. Ти рискува живота си.

— Направих каквото трябваше — отвърна Марис. — Но не съм постигнала кой знае колко. Нищо повече от временно примирие. Истинският проблем — конфликтът между наследствените летци и еднокрилите, между летците и Управителите — все още не е разрешен и ще продължава да ражда проблеми… — Тя млъкна, осъзнала, че не това интересува в момента новата Управителка.

— Летците вече няма да имат проблеми на Тайос. Ние ги уважаваме — тях и певците.

— Мъдро решение — усмихна се Марис. — Винаги е добре певците да са на твоя страна.

Управителката продължи, сякаш въобще не я бе прекъснала:

— А ти, Марис, винаги ще си добре дошла на Тайос, стига да решиш да ни посетиш.

— Да ви посетя? — повтори учудено Марис.

— Давам си сметка, че след като вече не можеш да летиш, плаването с кораб…

— За какво говориш?

Управителката май вече се ядоса от прекъсването.

— Научих, че възнамеряваш да напуснеш Тайос и да се преместиш на Морски зъб, където ще оглавиш академията.

— Кой ти каза това?

— Кол, певецът. Тайна ли беше?

— Никаква тайна. Но не е вярно. — Марис въздъхна. — Предложиха ми да се преместя в „Дървокрил“, но аз отказах.

— Ако решиш да останеш на Тайос, ще се радваме да ти предложим гостоприемството си. Вратите на този замък ще бъдат винаги отворени за теб. — За Управителката разговорът бе приключил, но Марис все още чувстваше безпокойство. Нима Кол отново си въобразяваше, че може да превърне едно предположение във факт, като го произнесе на глас? Трябваше да поговори с него.

Но когато го откри в ъгъла на една от залите, той не беше сам. До него стояха Бари и С’Рела — тя си носеше крилете.

— С’Рела, да не си тръгваш? — попита я Марис.

— Налага се — отвърна С’Рела и хвана ръцете й. — Марис, Управителката ме праща със съобщение до Дийт. Оттам ще продължа на юг — време е да си прибирам у дома. Няма смисъл да изпраща Сан или Джем, след като аз ще летя в тази посока. Тъкмо пратих Еван да те търси, за да ти каже, че си тръгвам. Няма да се сбогуваме — скоро ще се срещнем в „Дървокрил“.

Марис стрелна с очи Кол, но той си придаде невъзмутим вид.

— Нали ти казах, че ще остана да живея на Тайос — каза тя на С’Рела.

С’Рела я погледна изненадано.

— Но сигурно си променила решението си — след всичко, което се случи? Знаеш, че в „Дървокрил“ те чакат — повече от всякога. Нали пак се прочу!

— О, престанете да ми го повтаряте! — намуси се Марис. — Защо да съм се прочула? Какво толкова съм направила? Всеки на мое място би постъпил по същия начин. А и нищо още не е решено. Ти поне трябва да го знаеш!

С’Рела поклати нетърпеливо глава.

— Не увъртай. Сама призна, че не те бива за лечител. И че човек трябва да има цел в живота. Какво ще правиш на Тайос? Каква цел имаш тук?

Вече няколко безсънни нощи Марис си бе задавала същия въпрос.

— Все ще си намеря някакво занимание — отвърна тя. — Управителката ще ме вземе на служба.

— Но това ще е чиста загуба на време! Марис, ти можеш много повече. Твоето място е в „Дървокрил“! Ти си летец, дори без крилете — винаги си била и винаги ще бъдеш. Мислех, че си го осъзнала!

Марис забеляза сълзи в очите на С’Рела. Не й беше никак лесно да продължава този разговор.

— Мястото ми е при Еван. Не мога да го напусна.

— А казват, че тези, дето подслушват, никога не чуват добри думи за себе си — каза той зад гърба й.

Марис се обърна. Толкова нежност искреше от очите му, че тя мигом забрави разяждащото я колебание. Не можеше да го напусне.

— Всъщност не е необходимо да си тръгваш — продължи той. — Току-що разговарях с един млад лечител, който е готов да се премести в нашата къща и да поеме грижите за хората. До една седмица мога да тръгна с теб.

Марис го погледна стъписано.

— Да тръгнеш с мен? Да зарежеш къщата? Защо?

Той се усмихна.

— За да дойда с теб на Морски зъб. Пътуването едва ли ще е приятно, но ще се утешаваме взаимно.

— Еван, не те разбирам. Не говориш сериозно. Та това е твоят дом!

— Готов съм да ида с теб, където поискаш. Не мога да настоявам да останеш на Тайос само за да си до мен. Трябва да съм съвършен егоист, за да го направя, след като зная колко много се нуждаят от теб в „Дървокрил“. Мястото ти е там.

— Но как ще тръгнеш? Ти никога не си напускал Тайос!

Той се засмя, макар и малко пресилено.

— Не е речено, че трябва да изживея целия си живот на този остров. А и ти ми разказваше толкова интересни неща за другите места! Какво пък, навярно и на Морски зъб ще се намери работа за един стар лечител.

— Еван…

Той я прегърна.

— Зная. Повярвай ми, обмислих всичко. Нима смяташ, че съм спал последните няколко нощи, докато ти се мяташе неспокойно? Вече реших — не мога да ти позволя да ме напуснеш. Тръгвам с теб.

Марис не можа да сдържи сълзите си. Еван я прегърна. Кол увещаваше Бари, че с леля й всичко е наред и че плаче от щастие. Лицето на С’Рела бе грейнало.

— Предавам се — заяви Марис с разтреперан глас. — Заминаваме за Морски зъб. Веднага щом има кораб за там.

В началото бяха само неколцина приятели, тръгнали да изпратят С’Рела и останалите летци до скалата, но постепенно се превърнаха в истинска многолюдна процесия. Всеки искаше да се присъедини към групата, в която бяха Марис, Еван и Кол — прочутите герои, благодарение на които бе свален тираничният Управител. Дори някой все още да смяташе, че Тия е била виновна, запазваше тези мисли за себе си.

Но Марис знаеше, че макар хората да изглеждат щастливи, старите вражди не са уталожени, а само временно забравени. Не бе изчезнала спотаената неприязън между летците и безкрилите, нито конфликтът между еднокрилите и наследствените летци. Рано или късно тези проблеми отново щяха да излязат на бял свят.

Този път подземният тунел бе ярко осветен от факли и вътре ехтяха многобройни гласове.

Когато излязоха от другата страна, вече беше тъмна и ветровита нощ, а звездите бяха закрити от облаци. С’Рела бе застанала на ръба на скалата и разговаряше с друг летец — еднокрил, все още облечен в черно. При мисълта за зейналата пропаст стомахът на Марис се сви и ако не беше Еван да я подкрепи, сигурно щеше да падне. Знаеше, че не бива да гледа как С’Рела скача от скалата, от която бе паднала. Внезапно я завладя страх.

Две момчета изприпкаха при С’Рела, за да й помогнат с разгъването на крилете. Тя се обърна, търсейки Марис сред тълпата, и изведнъж погледите им се срещнаха. Марис въздъхна, овладя се и пристъпи напред.

— Чакай, ще ти помогна.

Ръцете й вече изпълняваха привичните движения. Тя плъзна пръсти по изпънатата сребриста материя и опипа съчлененията. Всяко докосване й носеше неимоверно удоволствие — и болка.

Страхът й се върна едва когато крилете бяха напълно разгънати. Кой знае защо, я завладя безумната увереност, че ако С’Рела скочи, ще падне също като нея.

Но успя да се овладее пак, усмихна се на С’Рела и й пожела приглушено:

— Лек път!

— Няма да съжаляваш, Марис — отвърна й С’Рела. — Изборът ти е правилен. Скоро пак ще се видим. — После неочаквано се наведе и я целуна.

— Лек път и на теб! — изрече тя пожеланието, с което се разделяха летците, затича се и скочи от ръба на скалата.

Откъм тълпата се разнесоха ръкопляскания и възторжени викове — С’Рела се издигаше стремително нагоре, подхваната от крайбрежното възходящо течение. Скоро се изгуби от погледите им, сякаш нощното небе я погълна.

Дълго след като изчезна, Марис продължаваше да я дири с очи. Сърцето й туптеше, но този път не само от мъка, а и от радост. Вече беше сигурна, че ще оцелее. Дори без криле тя отново бе летец.