По стената

Мократа пухена дреха се бе превърнала в лепкав сив парцал. Борис я смъкна и опита да се заеме с комбинезона. Синтетичната материя беше грубо разкъсана отпред, откъдето се бе измъкнало промененото тяло на „Жак“. Нищо, това лесно можеше да се поправи. Оперативните комбинезони се изработваха от самозарастващ материал. Трябваше само да съедини разкъсаните краища и да ги докосне с активатора.

Той порови из джобовете, намери активатора и опита да закърпи костюма, но работата не вървеше. Пухът го обкръжаваше от всички страни, пъхаше се между пръстите му, проникваше по разкъсаните места. След няколко неуспешни опита Борис се отказа. Трябваше да излезе на открито, тогава щеше да се справи за две-три минути. Но засега предпочиташе да остане в прикритието на пухения храст. Чудовищата навярно продължаваха да го търсят и колкото по-рядко се показваше навън, толкова по-добре.

Изтегна се удобно и започна да проверява съдържанието на джобовете. Най-после му бе провървяло. Оперативният костюм съдържаше пълен комплект от снаряжението, което всеки космонавт трябваше да знае наизуст:

— ляв нагръден джоб — санитарен пакет с превързочни материали и комплект антивирусни, антибактериални и антимикотични средства, фолио за подводно дишане;

— десен нагръден джоб — миниатюрна, но достатъчно мощна радиостанция със захранване, предвидено за 280 часа непрекъсната работа;

— ляв раменен джоб — сгъваема дестилираща чаша, комплект универсални филтри и малък дезинфекционен пакет;

— десен раменен джоб — тридневен запас от кондензирана хранителна маса;

— колан — отляво калъф с универсален нож, отдясно кобур с тридесетзаряден бластер; в масивната тока — барабан със сто метра карбинова нишка, издържаща натоварване до 700 килограма;

— ляв бедрен джоб — сгъваема дуропластова котва, активатор за самозарастващия материал;

— десен бедрен джоб — фенерче, четири сигнални ракети, дозиметър.

Ръкавиците и обувките също бяха от специален материал, който под влиянието на слаби електрически импулси можеше да променя дебелината, твърдостта и размерите си. Прикрепеният на глезена регулатор на подметките имаше седемнадесет степени — от „котки“ за заледена повърхност до широки „тенисни ракети“ за придвижване по блата и рохкав сняг. Липсваше само шлемът с очилата за нощно виждане, но това не беше чак толкова сериозно.

Борис извади радиостанцията и я включи на корабната вълна. Мигновено се раздаде тих, тревожен глас:

— … да ви търсим. Борис Дечев, вие се нуждаете от помощ. Ако ни чувате, обадете се или подайте сигнал. Ние продължаваме да ви търсим… Борис Дечев, вие се нуждаете от помощ. Ако ни чувате, обадете се…

Той стисна зъби и изтегли насочената антена на пеленгатора. Завъртя радиостанцията на всички страни и след малко разбра откъде идва предаването. Антената сочеше почти право нагоре.

Натисна бутона и монотонният глас на капитан Сергиенко замлъкна. Така… Поне едно беше ясно — чудовищата умееха не само да копират човешкия облик, но и да използват човешката техника. Борис повдигна костюма и се вгледа в металния нагръден знак. На бял фон се синееха двете земни полукълба, под тях имаше надпис: „Звездолет «Галилей». Космонавт-изследовател Жак Пинсон.“ По гърба му пробягаха тръпки. Досега не бе мислил какво означава попадането на този костюм в ръцете на чудовищата. Жак… Рон Дейвидсън… капитан Сергиенко… Густавсон… Окаяма… А може би и други? Какво бе станало с тях?

Прибра радиостанцията, отвори кобура и внимателно провери зарядите на бластера. Всичко изглеждаше наред. Борис помисли малко, извади три от енергийните капсули и ги сложи в нагръдния джоб при санитарния пакет. Каквото и да става, нямаше да им се даде жив за втори път. Достатъчно бе да дръпне предпазителя и капсулата щеше да го унищожи заедно с нападателите.

Полежа още малко, но усещаше как го изпълва все по-силно нетърпение. Оперативният костюм бе променил всичко. От безпомощен беглец се превръщаше в космонавт. Знаеше, че положението му е почти безнадеждно, но сега можеше да се бори. И ако все още имаше живи хора на борда на „Галилей“, рано или късно щеше да се добере до тях. А ако бяха пленени… е, тогава щеше да ги освободи или да загине. Все едно, сам не би могъл да управлява огромния звездолет.

Накрая Борис не издържа. Изпълзя от пухения храст и се промъкна напред в гъсталака, под някакви огромни листа, напомнящи земните репеи. Сръчно съедини разкъсаните краища на костюма и прекара по тях активатора. После бързо се облече и изведнъж се почувства силен, почти непобедим. Беше готов да действа и нетърпението се разливаше в леки тръпки по ръцете и краката му. Но не биваше да бърза. Той седна и се помъчи спокойно да обмисли предстоящите си действия.

Нещо докосна бедрото му. Той трепна, протегна ръка към кобура, после се разсмя. Дребно топчесто животинче с кафява козина се мъчеше да се изкатери по костюма. Борис небрежно го бутна настрани. То обидено изцвърча и отново се върна към него. Заинтригуван, човекът го остави на мира. Зверчето се изкачи на десетина сантиметра, не успя да се удържи, пак се плъзна надолу, но не изостави опитите, докато най-сетне достигна празния коремен джоб и удовлетворено се пъхна в него.

Борис посегна да го извади оттам, сетне сви рамене и отпусна ръка. Поне щеше да си има спътник в това опасно спускане. Докторите от „Галилей“ едва ли биха се зарадвали на решението му — препоръчваше се извънредна предпазливост при общуването с местните форми на живот, — но в сегашното положение можеше да си позволи да пренебрегне инструкциите. Не вярваше животинчето да е преносител на някоя заразна болест. Изглеждаше чисто. Пък и вече достатъчно бе нарушил санитарните норми.

Той обърна гръб на реката и като се прикриваше между храстите, тръгна напред.

Този клон бе по-голям от горния, но също като него напомняше грижливо поддържан парк. Тук-там проблясваха странните кръгли езерца. Високата трева меко шумолеше край краката на човека. В сянката на дърветата растяха големи бели цветя, разпръскващи тежък сладникав аромат. Наклонът бавно се увеличаваше. Растителността оредя и далече вляво Борис зърна титаничния масив на дънера. Някъде там реката се изсипваше надолу и чезнеше сред зеленото море на дърветата. Над пенестата струя сияеше дъга.

Като отрегулира обувките на положение „котки“, Борис продължи по наклона. Малко по-нататък се наложи да си помага и с ръце. Размърда пръсти и от ръкавиците послушно изпълзяха стоманени нокти. Вкопчвайки се в меката почва, той пропълзя още надолу. Погледна към бездната. Всичко беше наред — под този клон имаше още един.

Прибра ноктите на лявата ръка, извади от джоба котвата и ловко я прикрепи към карабиновата нишка. Заби острието в почвата и дръпна. Котвата поддаде. Тогава Борис изпълзя по-нагоре. Корените на едно младо дръвче му осигуриха здрава опора. Закачи котвата сред тях, смени настройката на ръкавиците и нагласи барабана за размотаване с половин метър в секунда.

Бавно отстъпи назад. Нишката го дръпна, после барабанът в токата се завъртя с нужната скорост. Още крачка, две… Опората под краката му изчезна и той увисна във въздуха, като се придържаше с ръце за почти невидимата нишка, която без ръкавиците би разрязала дланите му до костта. Комбинезонът се изпъна, стегна се около бедрата му. Отгоре клонът плавно се отдалечаваше. Борис отново усети тръпнещото чувство на страхопочитание пред размерите на Дървото. Не можеше да сравни тая напукана сиво-кафява грамада с нищо освен с астероид, увиснал сред черния безкрай на Космоса. Но докато мъртвите скални парчета изглеждаха нищожни в своята безжизненост, Дървото, напротив, носеше на плещите си живота и от това ставаше още по-могъщо.

Спускаше се от клон на клон като микроскопично паяче. Гората отдолу идваше все по-близо, короните на дърветата се разделиха и го погълнаха. След половин минута краката му усетиха твърда опора. Той отпусна барабана и трикратно натисна бутона на токата. По нишката пробяга сигнал и високо горе зъбците на котвата се прибраха в гнездата си. Борис се отдръпна и зачака. След малко котвата профуча през листата и тупна долу. Той нави нишката и се запъти към ръба на клона. Ако всичко вървеше добре, спускането можеше да стане сравнително бързо.