Последната граница

15

Беше малко след 4 часа сутринта, когато Янчи ги спря в центъра на гъсталак от високи тръстики. Обърна се и изчака, докато всички стигнат до него. Вървяха в индийска нишка — Юлия, Рейнолдс, Казака и доктор Дженингс с Шандор подире му. Той му помагаше и почти го пренасяше през замръзналите блата. Всички вървяха уморено, но уверено. Само Шандор, който едва се влачеше от изтощение, се препъваше почти на всяка крачка.

Бяха като изчерпани. За това имаше причина. Два часа и три мили лежаха между тях и мястото, където бяха оставили камионетката. Два часа те криволичеха наляво и надясно между замръзналите тръстики, които пращяха и се разклащаха при най-лекото докосване. Бяха изминали два часа в безкрайно лутане по тънката ледена кора из блатата, която хрущеше и пукаше под краката им. Ледът беше достатъчно здрав, за да ги издържи, но се налагаше да напредват внимателно. Трябваше да премерват всяка стъпка, преди да я направят. На места потъваха в замръзналата кал почти до коленете, но трябваше да продължават. Съшият този лед беше спасението им през тая нощ. Кучетата на граничната охрана щяха да бъдат безпомощни при тези условия. Щяха само да цапат, да се борят с мътилката и да губят непрекъснато следата. Не че бегълците бяха видели или чули кучета или граничари, докато се придвижваха тези три мили. В нощ, като тази дори фанатичните граничари се гушеха високо в граничните кули, около топлината на печките, а ако имаше някой луд да минава границата нека минава.

Това беше нощ, подобна на оная, в която Рейнолдс бе пресякъл нелегално унгарската граница — със същите студени звезди, трептящи високо в студеното празно небе. Вятърът свистеше леко над блатата, остър и докосващ с ледените си нокти помръзналите им лица. Въпреки това групата напредваше през шумящите тръстики. За момент Рейнолдс потъна в спомените си от първата нощ, когато лежа в снега, студен, дори по-студен от днешния, с незабравимия дъх на ледения вятър върху лицето си и със звездите високо над себе си. Той почти с физическо усилие откъсна съзнанието си от оная нощ и мисълта му го пренесе в полицейската застава, когато се бе появил Графа. Рейнолдс почувства как се стяга сърцето му при мисълта, която непрекъснато го спохождаше през последните часове — мисълта, че никога повече нямаше да го види.

— Не е време за спомени, Михаил — каза Янчи благо. Той кимна с бинтованата си глава, наведе се напред и разтвори тръстиките, за да може Рейнолдс да хвърли поглед към онова, което беше отвъд тях — ледена площ, може би десетина стъпки широка, се простираше в двете посоки, докъдето стигаше погледът. Рейнолдс се изправи и се обърна към Янчи:

— Някакъв канал ли е това?

— Не, само един ров. Един нищо и никакъв отводнителен ров, но най-важният в цяла Европа. От другата страна е Австрия. — Янчи се усмихна: — Само пет метра до свободата, Михаил, до свободата и до успеха на твоята мисия — сега повече нищо не може да те спре.

— Нищо не може да ме спре… — повтори Рейнолдс като ехо. Гласът му беше равен и почти лишен от живот. Копнежът за свобода го интересуваше повече от всичко, пълният успех на мисията му — много по-малко. Успеха чувстваше като пепел в устата си. Цената, платена за него, беше твърде висока, беше жестока. По-лошото бе онова, което щеше да последва, и той го знаеше с мрачна увереност. Рейнолдс потръпна от острия студ. — Става още по-студено, Янчи, преминаването безопасно ли е? Няма ли граничари наблизо?

— Преминаването е безопасно.

— Тогава да тръгваме, да не чакаме повече.

— Без мен — Янчи поклати глава, — само ти, професорът и Юлия ще тръгнете, аз оставам тук.

Рейнолдс го погледна, без да каже нищо. Той знаеше какво щеше да обясни Янчи. Беше абсолютно уверен, че всякаква дискусия по този въпрос е безсмислена. Обърна се напред, без да знае какво да каже, но в същия миг Юлия се хвърли и хвана реверите на бащиното си палто.

— Какво говориш, Янчи, какво си намислил, какво каза?

— Моля те, Юлия, няма друг начин. Ти много добре знаеш, че за мен няма друг път, аз трябва да остана.

— О, Янчи! Янчи! — Тя задърпа реверите му, лицето и беше загрижено и тревожно. — Ти не можеш да останеш, не трябва да останеш, не сега, след всичко, което се случи!

— Напротив, повече от всякога след случилото се аз съм длъжен да остана, — той я прегърна и я притисна към себе си. — Тук имам още много работа. Трябва да свърша още много неща и да започна веднага. Ако сега спра и се оттегля, Графа никога няма да ми го прости. — Той приглади русите и коси с обезобразената си, измъчена ръка: — Юлия, Юлия, как бих могъл да приема свобода за себе си, когато знам, че има стотици бедни хора, които никога няма да усетят нейния вкус, ако не им помогна. Никой друг не би могъл да им помогне като мен, ти добре знаеш това. Как мога да откупя свободата си с щастието на другите? Самият аз ще бъде нещастен. Можеш ли да очакваш аз да седя спокоен някъде на Запад, докато тук завличат млади хора на Черноморския канал или изкарват почти умиращи възрастни жени да работят по нивите с цвекло, затрупано под снега. Толкова ли малко ме познаваш, Юлия? Ти наистина ли мислиш толкова малко за мен, Юлия?

— Янчи! — Юлия зарови лице в гърдите му и гласът и прозвуча приглушено. — Не мога да те оставя, Янчи. Какво ще правя без теб?

— Можеш и си длъжна. Преди не знаеха за теб, но след станалото ставаш известна, за теб вече няма място в Унгария. За мен няма никаква опасност, скъпа. Никой не може да ми навреди, докато Шандор е жив, Казака също, те ще ми помагат. Казака ще се грижи за мен. — На бледата разсеяна звездна светлина Казака се изпъна и сякаш за миг израсна.

— А ти можеш ли да ме оставиш? Можеш ли да ме пуснеш да си отида?

— Ти повече не се нуждаеш от мен, детето ми. През всичките тези години беше при мен, защото мислеше, че се нуждая от твоята подкрепа, а и аз трябваше да се грижа за теб. От тук нататък Михаил ще се грижи за теб, ти го знаеш.

— Да — гласът и беше глух повече от всякога, — той е много мил и внимателен.

Янчи хвана дъщеря си за раменете, отстрани я нежно от себе си и я погледна.

— За дъщеря на генерал-майор Илюрин ти си едно много глупавичко момиче. Не знаеш ли, скъпа, че, ако не беше заради теб, Михаил никога на би се завърнал на Запад?

Юлия се обърна и погледна Рейнолдс право в очите. Той забеляза, че в тях блестят неизплакани сълзи.

— Наистина ли е така?

— Така е — усмихна се Рейнолдс, — това е голям въпрос, но да не се впускаме в подробности.

— Съжалявам, не знаех. — Оживлението отпреди малко се бе изпарило от главата й. — Но това значи е краят на всичко.

— Не, скъпа, само началото — Янчи я прегърна плътно и почувства как тялото и се разтърсва в безгласно ридание. Потупа я успокоително по рамото и кимна на Рейнолдс и Шандор. На свой ред Рейнолдс му кимна в отговор, стисна обезобразената му ръка, без да каже нищо, после промърмори „сбогом“ на Казака, разтвори високите тръстики и слезе долу до брега на рова, последван от Шандор. Той държеше единия край на камшика на Казака, а Рейнолдс — другия. Възбуден стъпи върху леда. Още при втората крачка тънката ледена кора се пропука под тежестта му и Рейнолдс затъна, усети калното дъно. Водата под леда беше плитка и мътна. Той не обърна внимание на сковаващия студ и пое към отсрещния бряг, като чупеше пред себе си тънката ледена корица. Австрия, помисли си, значи това е Австрия, но в момента думата не му говореше нищо.

Нещо изшляпа във водата зад гърба му, обърна се и видя как Шандор си пробива път сред леда и гази водата, понесъл доктор Дженингс на ръце. Рейнолдс и Шандор стигнаха едновременно горе, на отсрещния бряг. Без да се бави, Шандор сви обратно към унгарската страна, внимателно пое от Янчи момичето и го пренесе през рова. За миг тя го прегърна почти отчаяно, сякаш изпита страх да скъса последната връзка с живота, който оставяше зад гърба си. Точно тогава Рейнолдс слезе долу при водата и й помогна да се изкачи на брега.

— Не забравяйте какво ви казах, доктор Дженингс — подвикна тихо Янчи от унгарския бряг. Двамата с Казака бяха преминали тръстиките и стояха на брега на рова. — Сега ние изминаваме дълъг, тъмен път, но не бихме желали да вървим по него безкрай.

— Няма да забравя — Дженингс трепереше от студа, но събра сили и викна: — Никога няма да го забравя!

— Това е добре — Янчи се поклони дълбоко с наведена надолу бинтована глава и изрече думите за сбогуване: — Бог да ви пази! Довидженья.

— Довидженья! — повтори Рейнолдс. — Довидженья — докато се срещнем отново.

Той се обърна, хвана Юлия и доктор Дженингс за ръце и ги поведе. Възрастният човек трепереше, а момичето беззвучно плачеше. Тримата тръгнаха по лекия наклон направо през заснеженото поле към свободата си. На върха се обърнаха за малко и съзряха в далечината тримата мъже, които вървяха бавно през унгарските блата, без да се обърнат нито веднъж. Останаха да ги гледат как се отдалечават, докато изчезнат от погледа им между високите тръстики. Не ги видяха повече и знаеха, че никога няма да ги видят отново.