Последното приключение на капитан Немо

Основният въпрос на живота

— Върнахте се в епоха, когато техническото развитие е вече приключило — каза им доктор Еразъм на следващата сутрин. Беше, кажи-речи, по-блед от своите черно-бели слуги. — Човекът е започнал да изнамира машини, за да се освободи от робския труд. Всъщност този труд е бил идеален, защото човекът като интелигентно същество върши работата най-добре, но при това не понася робското унижение. Така че, щом били изнамерени машини, които можели да бъдат отлични слуги, оставал само един проблем: какви лица да имат те. Да им се дадат лица на идеални красавци, не изглеждало подходящо: всеки можел да се влюби в своя роб-слуга, да го ненавижда, наказва или да му отмъщава, да пренася човешките си навици върху отношението към машината. Дори съществувало предложение — казвам го за по-голяма пълнота — идеалният слуга да има лице на маймуна или на куче. Но маймуната била сметната за нецелесъобразна, а кучето, въпреки че отдавна е приятел на човека, не притежава всички необходими качества, не може никого да обслужи както трябва, нито го бива да успокои хората и да ги избави от работа, да се грижи за тях толкова добре, че те да се отдадат само на две неща: на творчество и на мислене, дейности, присъщи единствено на човека. Накрая слугите били направени в черно бели цветове, всеки човек получил по един слуга, напълно подобен нему, някакъв сив двойник, който извършвал всичката работа и който се грижел във всяко отношение за своя първообраз. И вие можете да получите такъв двойник, стига да ви хареса в нашата епоха и да успеете да се приспособите към нея. Няма нужда да се грижите за него, той ще се грижи за вас, защото се ръководи от общ център чрез колективен механичен мозък, който спазва главното указание: грижете се за човечеството! По този начин техническият проблем е бил окончателно решен, човекът веднъж завинаги се е освободил от труда.

Разбира се, ако предпочитате да живеете по предишному — на стари години мнозина трудно свикват с новостите, — бихте могли да останете в този резерват, определен за вас и за всички, които тепърва ще се върнат от пространството.

Странно. Какво всъщност правят сега хората? Немо попита за това.

— Мога да ви покажа — отвърна доктор Еразъм и включи телевизионния екран на стената. Появи се градина, в която се разхождаше двойникът на доктор Еразъм и разговаряше с неколцина приятели. Членовете на екипажа едва сега разбраха, че този на екрана е човек, а разговарящият с тях е сив слуга. Еразъм на телевизионния екран внезапно се обърна към тях, усмихна им се, махна им с ръка и отново заговори с приятелите си, сякаш на този свят нямаше нищо по-важно…

Целият екипаж на „Наутилус“ изяви желание да се запознае с новата епоха. Двойникът на Еразъм се усмихна. Така започват всички. Но за съжаление не всички свършват така възторжено.

Капитанът се отби най-напред в историческия институт. Поиска да му покажат какво е записано за неговото пътешествие. Датата на излитането и датата, когато е била известена тяхната смърт. Не можеше да се позове на нищо. Никъде не се и споменаваше за космическите пирати и понеже министърът явно се е страхувал да не предизвика паника, е забравил да остави каквото и да е свидетелство, което би могло да помогне на наутилусовци…

— Тогава намерете ми Пержинка! — сивият двойник го погледна с недоумение. — Ладислав Пержинка, славният герой, наричан още Немо… — механично обясняваше капитанът и се оглеждаше наоколо дали някой познат не го слуша. Но сивият слуга клатеше объркано глава:

— Да не би да имате предвид Игор Пержинка?… — Така се наричаше възслепият син на капитана. — Дворжак, Яничек, Пержинка? Тримата най-славни музиканти в Чехия? — отново попита учтиво роботът.

— Музиканти ли?

— Искам да кажа композитори… Пержинка положително е най-славният от тях, днес това го знае всяко малко дете. Родната му къща цели хиляда години се пази в първоначалния й вид, в негова част се уреждат тържествени музикални вечери и дискусии за музикалното изкуство, там ще срещнете сума хора… — подчерта той думата „хора“.

Така че след хиляда години капитанът се върна вкъщи.

За негов късмет тоя ден нямаше никакъв концерт. Страхуваше се, че дори след толкова много време няма да може да понася нескопосаната музика на сина си. Бившата им къщурка сега се издигаше сред голям парк — всички съседни вилички бяха съборени. На фасадата й още отдалеч видя две блестящи златни плочи. Едната напомняше за сина му, прославяше произведенията, написани тук, и изобразяваше заслугите му към музиката. Другата — той пристъпи към нея с туптящо сърце — беше посветена на жена му. В памет на капитан Немо никой не беше сложил плоча. Още веднъж огледа всичко, но не намери нищо за себе си.

— Тя е починала една година преди да изпълнят за първи път концерта на Игор в Рудолфинум1… — чу той зад себе си глас. Уплашен се обърна. От сянката на храстите излезе неговият помощник. — Трябвало да се грижи за сина ви, който накрая напълно ослепял. Гледала го двадесет години. Умрял в ръцете й. Не дочакала дори славата му. Открили го една година след нейната смърт. Тази жена беше светица, капитане.

— Защо ми го казвате?

— Защото я обичах.

— Но вие никога не сте ми споменавали за това…

— И на вас, разбира се, не ви се струваше странно, че идвам в къщата ви, че ми е достатъчно само да се доближа до жена ви. Мамехте я с онази негърка, която се е омъжила една седмица след отлитането ни…

— Това не е вярно.

— Вярно е. Имала е дванадесет деца. Можете да откриете роднините й. Сега вече са към стотина. Та аз летях с „Наутилус“ и с вашия екипаж само заради жена ви, капитане, исках да й докажа, че не е трудно да бъдеш герой, че мога да издържа същото, което и вие, въпреки че раменете ми са по-тесни. Но тя обичаше вас. А пък вие обичахте онази девойка…

— Ето още една загадка на живота, нали? Нов въпрос.

— Това не е никакъв въпрос, а самата истина. Вие сте причина за смъртта й, капитане. Това е свинщина, а не въпрос. Държането ви с нея беше позорно.

Помощникът му никога не беше говорил така с него. Капитанът се обърна и си отиде. Виждаше, че отново трябва да направи нещо за хората си, да намери за тях и за себе си някаква задача, защото времето, прекарвано тук, твърде много приличаше на свободните дни в пространството.

Но в Управлението по астронавтика отказаха да го приемат.

— За всичко имаме свои собствени екипажи, съставени от роботи. Не знам защо трябва да рискувате живота си. Защо искате да вършите неща, които могат да направят машините, а пренебрегвате задачите, за които са способни само хората.

— Ето документите ми — показа ги той като остарял отчаян човек. — Умея да управлявам ракети не по-зле от вашите машинки. И разполагам с екипаж от момчета, които ще отидат с мене и в ада.

— На сегашната ни космическа програма не може да издържи никакъв организъм. Просто нямаме място за вас. Проучваме заоблеността на пространството, свойствата на светлината, изпробваме дали е възможно да се постигат още по-големи скорости, а всичко това са задачи, с които не можете да се справите. Посветете се на философията, изкуството или на естетиката, сега те са най-важни…

— Вече съм стар… — каза капитанът и стана от стола. Сивият слуга заяви, че съжалява. Тогава стената на кабинета му се разтвори и в стаята надникна неговият първообраз. Той беше към петдесетгодишен, облечен като бохем, с палитра и четка в ръка, а зад него се виждаше грамадна скицирана картина. Почна да рецитира със звучен глас:

— „Който казва, че да се занимаваш с философия, е още рано или вече късно, той все едно прилича на онзи, който казва, че е още рано или вече късно да бъдещ щастлив…“2 Това е Епикур, приятелю, мъдрост от преди три хиляди и петстотин години. Намерете си някаква творческа дейност. Ами че всеки човек има някакъв талант, чрез който съзнава, че живее, с който доказва на самия себе си своето съществуване и с който най-добре може да се изяви. Оставете техническите играчки на децата и на машините — кого интересуват те! Сега ни предстоят по важни неща. Най-актуални са основните въпроси на живота… — Тези думи Немо вече ги беше чувал.

— А отговори ли им някой? — попита той.

— Драги господине, човечеството е още твърде младо за това. То не е като да разложиш атома или да летиш около Юпитер, тези въпроси изискват време, търпение, цялостна личност, на тях се отговаря не само с думи, но и с начина на живот…

— Аз вече не мога да се променя. Предлагам да се явя утре с целия си екипаж на старата ракетна площадка — реши окончателно капитанът.

Художникът сви рамене, сякаш съжаляваше, че си е губил времето с него. Отново се обърна към платното и стената се затвори. Сивият му двойник се поклони на капитана:

— Както искате, но аз ви предупредих. Всъщност това е самоубийство.