Предречено от Пагане

Колко непроменена е Света София от онова далечно време, когато тук по Великден ме водеше баща ми, лека му пръст! … Превисокият купол се губи в празничен сумрак, тъмнеят зад колоните три дълбоки абсиди, пред четвъртата е олтарът, встрани от него — свети изображения върху златна основа, изкусна мозайка… Всичко си е както беше. Почти четвърт век не съм идвал в Света София. Убеден бях, че никога, никога няма да се върна. А се завърнах. И преживяното от раздяла до завръщане ми изглежда небивало. Сън бяха моите две десетилетия всред чужди.

Чужди ли казах? Защо тогава — ако в Константинопол аз съм свой — ме притиска като похлупак на ковчег катедралният купол? Все ми се струва, че стига да вдигна очи и погледът ми ще намери небето: хмуро зиме, нажежено до бяло лете, неизказано ведро през пролетите. Все ми се ще да се озова извън градската стена, отново да бъда под слънцето.

Ако някой ме погледне разсеяно (а особено внимание не заслужавам аз — един от стотиците стратези, сановници, придворни, допуснати да присъствуват на вселенския събор), не ще ми даде годините, които имам. Вероятно загдето половината от тях изкарах на воля и в откровеност всред варварите — там поне си личеше кой е приятел и кой враг.

И така, явно младея при сравнение с Валериан и Евстатий, които стоят от двете ми страни, пък с тях сме играли като деца, учили сме заедно. (Помня, че Валериан беше лишен от дарби, но удивително ловък). За разлика от тях съм попосивял, но не и приведен, нито размекнат от охолство. Укрепи гръбнака ми язденето, не натежах поради скъдната храна. Отличавам се от околните дори по изгледа на лицето; брулиха ме виелици и палещи вихрушки, мой покрив бе небето, а лампада — самото слънце …

Чудно, все същите спомени ме гонят по петите, натрапват ми се неканени. Уж бях дошъл да чуя пренията на светлия събор, а как ме отблъсна тази чернота, мракът посред бял ден!

Черно и тъмно. Най-отпред седи синклитът — поне епископите пъстреят със златовезаните си одеяния. Зад тях гъмжи от черноризци: презвитери и протойереи, протосингели на митрополитите.

Пред олтаря на Света София е тронът на патриарха, съвсем отскоро въздигнат във вселенски. Не познавам Тарасия; през младостта ми на негово място седеше друг. Върху по-висок трон седи сам василевсът. След своето завръщане го видях веднъж — прие ме в покоите си. Там той изглеждаше по-жив, почти трескав, а сега се гуши в дебело подплатената си мантия и сякаш е сърдит на цял свят. С право: такъв порой несполуки!…

Току-що си дадох сметка, че не съм чул нищо, пак бях се унесъл. Виждам как се връща към мястото си митрополитът на Никея, дебел старец с тежки ръце. И веднага рипват трима.

— Искам да кажа! надвикват се те.

Двамата размахват жезли, понеже са епископи. Третият отчаяно пери ръце, сухи като у болник:

— Искам да кажа!

Вселенският патриарх присвива очи. Големият свещник е пред него, та го заслепява, а отвъд свещника владее полутъма. Патриаршият поглед минава над синклита, намира черноризеца, който напомня разпятие от селска църква, прогнило, с времето.

— Кажи ти, брате!

Тук винаги е било така и тъй ще бъде — театър! … Как отвикнах от този живот, който все нещо си изобразява или уподобява, но никога не бива прост и суров, истинен …

Светият отец — знаят всички, събрани тук — не ще да знае какво би говорил костеливият и май че смахнат монах; за светия отец важат само епископите, понеже имат право на глас. Но Тарасий се прави, че слуша оногова окаяника, след като му нарежда:

— Нека преблагочестивият Константин съобщи сведения за себе си и за причината, поради която е дошъл!

Големият свещник огрява споменатия Константин, мъж нестар, но противно постал, тъй изглеждат отшелниците. От уединение и самоизтезания те стават като обсебени, мъчно ще ги отличиш от безумните.

— Казвам се Константин — хрипливо започва монахът. — Презвитер съм на светата божия църква, която се намира в Апамея, в провинция Втора Сирия. Дойдох пред вашия свети събор, за да ви поуча, че ако бях изслушан нямаше да претърпим онова, което претърпяхме във войната с България. Защото аз поисках още от началото да дойда на събора и да помоля да стане мир, така щото да се извърши нещо, което да обедини двете страни. Та да настане мир и любов, защото от всичко на света бог най-много обича мира и лю …

— Стига! — невисоко, но остро произнася василевсът.

И виждайки, че налудничавият отшелник изпъва шия за вик, Константин Погонат повтаря съвсем остро:

— Стига!

Василевсът избягва да напуска трона си (всяко негово движение поражда болка в ставите му), но сега той скача, уязвен от непристойната откровеност на сирийския монах. Болката явно се е обадила — Погонат говори с криво лице и през стиснати зъби:

— Да се изричат пророчества след изхода на една битка е подло! Най-тежкият жребий за всеки владетел е да се прибере от бран без триумф, аз понесох тази тежест. Но нямаше да ми бъде простено, ако не бях опитал меча си срещу езичници, които заграбиха Христова земя. И ако вчера те ни надвиха, то утрешният ден — кълна се! — ще бъде наш. Спасителят няма да допусне …

Така и не чувам какво нямало да допусне Спасителят, Презвитер Константин, стъписан от внезапния изблик на гняв у василевса, бързо се опомня. Той се вкопчва в тържествения свещник, сякаш без опора би залитнал, и вече пронизително крещи:

— Все с огън и кръв ли ще налагаме властта си над душите човешки?… Бог ще ни накаже заради насилията в негово име! … Мир и лю …

— Изведете го! — кротко нарежда негово светейшество..

Докато двама млади послушници извиват мършавите ръце на презвитера зад гърба му, докато се силят да го извлекат към страничната абсида, презвитерът се противи с цяло тяло и сипе безбройни закани:

— Ако не ме изслушате … Късно ще е! … Варварска държава върху Христова земя — това е само началото, ще се намножат те! … Бог вложи в устата ми предупреждение …

Последното долавяме едничко ние, застанали в дъното — презвитер Константин вече е изтласкан навън.

— Неприятно! … — процежда Валериан. — Не би трябвало да допускаме на съборите духовници, които смятат, че са говорили с бога.

— Има ли начин да узнаем предварително кой от тях… — не се доизказвам аз, понеже Валериан ме прекъсва:

— Ние владеем всички начини!

Не ме учудва никак отговорът му — моят някогашен съшколник, скудоумният, но ловък Валериан е началник на всичко тайно в империята. Затуй никога не му възразявам. Не крия, имам страх от Валериан.

Изкачвам се по стълбата към личните покои на василевса. Изкачвайки я, навярно и други като мене са си мислили, че ги чака работа, а не трапеза.

Пред сводестата вратичка стои въоръжен до зъби страж; длъжен съм да оставя нему късия нож, с който не обичам да се разделям. Леко се привеждам на влизане предците ни са били доста по-ниски от нас.

Император Константин Погонат ме следи зорко от първата ми стъпка в покоите — очите му изобщо са си такива: изпитателни, умни. Нащрек е целият той, въпреки че болестта му го прави мъчно подвижен.

Не зная защо (а всъщност зная защо), в негово присъствие ме наляга гузност — то е загдето твърде дълго съм бил на служба при чужд владетел, та за мен Погонат днес е чужд. Не бих рекъл враждебен, но има нещо такова в отношението ми към него.

Прегъвам коляно по правилата. Василевсът мръдва само показалец: стани! Ставам и заставам. Ако разговорът ни бъде дълъг, ще пусна корен от чинопочит.

— Като юноша, Велизарие, навярно си изучавал Стратегикона — започва Константин внушително бавно, безстрастно, както подобава на владетел.

— Изучавахме го — отговарям. — Той беше задължителен за синовете на всички знатни.

— Навярно помниш и кой е писал тази книга?

— Император Маврикии, да бъде вечна славата му!

— Не, Велизарие! — опроверга ме Константин. — Баща ми е познавал човека, който направи от Маврикия голям писател: някой си неизвестен за историята Анастасий.

Мълча си не от изненада — още в юношество, когато наизустявахме въпросната творба, шушнеше се, че не бил я писал покойният василевс. Но какъв е този нелепо закъснял изпит? — чудя се.

Погонат се изсмива без глас.

— Трудното е да станеш василевс, Велизарие. Оттам нататък всякак ще се намери анастасият, който да те направи голям писател … Досещаш ли се защо те повиках?

Почти се досещам, но вдигам рамене.

— История е не самото минало — все безстрастно ме поучава Константин Погонат, — й онова, което знаем за миналото. Преди месец аз загубих битката с оня нечист и новопоявил се народ. Но в същата битка ханът тепърва ще понесе поражение, защото има за враг забравата. Забрава ще покрие българските победи — варваринът умее да върши история, но не умее да я пише. Тогава? Тя все едно, че не е била. Прав ли съм?

Василевсът се разгорещи в края на тази длъжка реч, пръстите му шават неспокойно, тресе се гъстата, боядисана в черно брада, която не отговаря на неговото състарено лице.

— Великият ми господар е съвършено прав — съгласявам се по правилата.

— Пак ли ще кажеш, че не си отгатнал за какво те повиках? — И василевсът продължава, без да изчака ответ: Ти живя двайсет години всред оня нечист народ. Опиши го сега, но така, както бих сторил аз! Помни, че бъдещето ще познае не днешните хора и събития, а твоето, сиреч моето писмо. Думи… Цялото човешко знание е нечии думи… Е?

— Слушам, господарю! — е единственото, което ми е разрешено.

— За мълчанието ти по работата, която има да изпълниш, ще отговарят други — съобщава ми василевсът.

— Бъди спокоен, ще мълча като гроб, господарю! — с мрачно смирение го уверявам аз.

— То е в твоя полза — уверява ме пък той. — А защо не питаш каква ще бъде наградата ти за така безимен труд?

— Ти вече знаеш молбата ми, господарю — напомням му.

— Нда … — потвърждава василевсът. — Ако изпишеш образа на Аспарух такъв, какъвто се вижда от това място — (и той сочи мрамора под стола си), — ще позволя да влезеш в манастир. Покой, книги, размисъл… А може би и спомени?

Той пак се смее без глас и без да му е смешно. Аз мълча.

— Ако ли пък в съчинението ти съзра друго… не мое разбиране за враговете ми, то …

Василевсът замълчава многозначително преди да ми постави въпроса, на който бях длъжен да отговарям неведнъж от завръщането си насам:

— Въпреки всичките ти обяснения, пак не съм наясно, Велизарие, защо се върна жив от вражия стан? Това е неестествено …

„Види се, на господаря ми би изглеждало по-естествено, ако се върнех мъртъв… — викам си наум из пътя към дома. — Тангра, как съм уморен от подозренията, които ме съпътствуват цял живот! Все давам някому доказателства за вярност, докато истината е, че винаги бях верен на себе си …

Крача по неравната настилка на родния си град, а зад гърба ми кънти неотстъпно войнишко траптраптрап. Това е стражът, натоварен да осигурява моето усърдие и мълчание до края на работата ми. А може би и до моя край изобщо…

Освен меч, войникът носи голяма връзка пергамент, цяла стомна чернило, както и снопче тънки пера.

Домът, където се прибрах след дълго отсъствие, не е от най-великолепните в Константинопол. Семейство аз нямам, макар че връстниците ми вече отглеждат внуци — нали жената, която обичах, и децата, които ми роди, останаха да принадлежат към оня нечист и новопоявил се народ. За тях не би се намерило място в света, подвластен на всеблагия …

Стражът ме съпровожда до вратата на малката ми, скромна стая — някога тя беше работната стая на моя баща — и остава пред прага й. А аз си влизам с чувството на горски звяр, попаднал в клопка. Като запрян звяр крача насам-натам, почти се блъскам о стените. После притискам чело в решетката на прозорчето, което гледа към Златния рог. Каква топла тъга излъчва есенната нощ, какво спокойствие плува по черните води!… Откъде тогава тази тревожна мисъл: ЩЕ ме пуснат ли някога отново навън?“

— Що означава оня войник пред вратата? В отговор правя знак: тихо!

Това е малката ми сестра, Агрипина. Днес не мога да я нарека малка — жена с прошарени коси и горчива гънка край устните, жена в черно.

Прегръщам я, изпитвам необходимост от близък във вече чуждия ми град, в пустия ни дом. Под моята длан раменете на Агрипина потръпват. Тя опира чело о гърдите ми и за миг стоим така — самотни останки от някога честитото ни многолюдно семейство. Всички ветрове и бури минаха над нас, отнасяйки каквото могли …

После Агрипина насилено ми се усмихва; сили се да забрави войника пред вратата. Но в бъдеще тук ще говорим шепнешком:

— Поискал е да споменеш баща ни, тъй ли? Нарочно в стаята му всичко си е на място. Уж те имахме за мъртъв, а в себе си все се надявах да си дойдеш …

Понеже аз не отговарям, толкова ми е уморено и тъжно, Агрипина отива до иконостаса, припалва кандилото от свещника.

— Твоят светия… — шепне тя. — Майка ни всяка вечер го молеше да те запази.

— Недей, сестро! — възпирам ручея на миналото. — И без това премного спомени и мъртвило владеят в този дом…

— Ти пак ли се разтъжи за… — започва Агрипина в шепот разговор познат и с позната ми вече непримиримост.

— Внимавай какво ще кажеш! — предупреждавам я също в шепот, та сестра ми променя насоката на думите си.

— Трябва да отпочинеш! — съветва ме тя. — Подир толкова години неотлъчно служене, кой нямаше да се съсипе?

— Почивката ми не започва, тя току-що свърши … — отвръщам — й нарочно мъгляво. — От утре се залавям за работа.

— Не се съгласявай! — уплашено шепне сестра ми. — Къде ще те запратят пак?

— Не бой се! — усмихвам й се криво. — Този път работата ми ще бъде тиха. Ще ме хранят богато срещу съвсем малко: да си спомням …

1.

Първото, което си спомням от своя многолетен странен път, е баща ми. През оная заран след раздялата с града и нашите стояхме на кърмата на кораба, дето ни отнасяше по Босфора към Евксинския Понт.

Бе есен. Ниското небе едва се крепеше върху двата бряга, огизнали в сива влага. Водата под нас се гънеше, тежка като олово, непрозирна.

Колкото до баща ми, той бе мъж на място — цял достолепие, ум и гъвкавост. Василий, синът Велизариев, беше изпращан от императора при разни чужди владетели, а най-вече при вождовете на всякакви тюрки. Североизтокът едва ли имаше тайни за него.

По онова време бях двайсетгодишен, голобрад, къдрокос, но не и пъргав. Твърде малък бяха ме отдали на велеумния дякон Партений, за да ме въведе в низ науки. Учех и учех, както се полага на един бъдещ ромейски пратеник при другоземни владетели — за свой помощник ме готвеше баща ми, горд с моите успехи в знанието.

Съпровождах го за първи път в работата му, изобщо за първо се отлъчвах от къщи, от града. Облегнат о перилата на галерата, вслушвах се в равномерния плисък от веслата, взирах се в бреговете на Босфора, но най-вече напред, където проливът бавно се разширяваше.

— Скоро ще ни подхванат ветрищата на Евксинския Понт … — мечтателно проговори баща ми.

Не го познавах такъв, моя припрян, претоварен баща, разсеян и мълчалив у дома. Днес той изглеждаше необичайно — някак озарен, въпреки мътната светлина, някак безметежен и по-млад.

— А преди Понта искам да ти посоча ей ония скали, които избикаляме отдалеко.

Проследих посоката на ръката му — ръждивожълт скален отвее, усамотен всред наниза от крайбрежни хълмове.

— Там са се разбили корабите на аргонавтите на връщане от приказна Колхида — все тъй мечтателно продължи баща ми. — Винаги, когато плаваме на север покрай това място из пътя на Тезей от Аргос, струва ми се, че скалите ме предупреждават: радостно е да потеглиш, пътнико, но пълно с гибелни премеждия е завръщането!…

— Все още сме на отиване, а не на обратния път — отбелязах аз с леко сърце.

Помня, че в открито море навлязохме надвечер. Евксинският Понт ни пресрещна с вълни, високи и тъмни, с плесници солена пяна.

— За първи път съм в открито море… — възкликнах, облизвайки сол от устните си.

— От днес нататък, Велизарие, ще плаваш все в открито море — отново строг, рече баща ми. — Както и да не бърза, човек възмъжава. Понякога учението ти тегнеше, не е шега да усвоиш четири варварски езика, история, реторика … А аз си мислех колко по-трудно ще ти бъде оттам нататък, при варварите.

— Нямам страх, щом съм с тебе! — доверчиво, както в детинството си, пак търсех закрилата на баща си. — Ще видиш, ще ти бъда усърден помагач.

Навярно това и означава да бъдеш млад с доверие в бъдещето.

2.

Нали Константинопол — къщите, дворците, църквите и стените му са от тухла с хоросан; онова, което веднага ме порази в столицата на Велика България, бе камъкът, равно издялан светъл камък. Рекох си, че ние, християнският свят, сякаш строим за до утре, докато българите се чувствуват отговорни пред вечността. Помня как пред вратите на двореца, чакайки да бъдем приети от варварския вожд, скрито опипвах каменния зид — чудех му се, дето стои без спойка.

Двамата с баща ми бяхме облечени разкошно. Моряците ни, предрешени като свита, мъкнеха кожени торби. Беше смешно да ги гледаш, сресани и несръчни в приличните си дрехи, след като са прекарали половина живот полуголи по разни кораби.

Второто — освен дялания камък, — което ме слиса тук, бяха премногото въоръжени мъже. Както стояхме пред двореца, те сновяха покрай нас, водейки кон или два, пристъпвайки тежко. Тежаха им вълчите кожуси, коравите ботуши, оръжието. Тук чужденецът се усещаше сякаш в боен стан.

Неизкушен и любопитен, въртях глава на всички страни, а баща ми ме следеше.

— Какво търсят пръстите ти по зида? — подхвърли ми той.

— Между камъните няма хоросан, не бях виждал такъв сух зид — казах. — Как ли го правят?

— Със сила — поясни баща ми. — Не знаят мяра на силата си, разхищават я в борба с камъка.

Пропуснах кога върху най-горното стъпало на двореца бе се изстъпил български сановник — снажен мъж в къса дреха от щавена кожа, запасал широк нож. Изсеченото му лице не изразяваше нищо, нищо не бяха за него пратениците на василевса. Той отлости дебелата врата и ни привика с ръка.

Вървях две крачки зад баща си, както се полага на тълмач. Видях как татко отхвърля плещи, та също да изглежда снажен. Стъпките ни кънтяха внушително из каменния ходник. От вълнение пламнаха ушите ми.

Тремът, където онзи сановник ни въведе, ме зачуди с простотата си: голи стени. Подът му беше от излъскан мрамор в причудливо съчетание. О зидовете без прозорец бяха прикрепени запалени главни. Що за чудновата тронна зала — че в нея нямаше и трон! Въпреки това тутакси отгатнах кой е владетелят на Велика България, защото само един от мъжете срещу нас бе седнал, останалите — на крак — образуваха полукръг зад гърба му.

По нас винаги се е говорило за опасностите, които заплашват един образован ромей, попаднал всред диваци. Едва ли смогвах да запазя хладнокръвен вид, всичко у мене тръпнеше — колкото от боязън, толкова и от любопитство.

Веднага установих, че ханът на българите с нищо не напомняше дивак. Мъж на години, със сива коса, сиви мустаци, подрязани по техен обичай, и с лице, което излъчваше мощ, спокойна надменност. Той не носеше ни корона, ни диадема — нищо върху главата си, затуй пък наметката му от някаква непозната за мене кожа бе пребогата. Тя падаше от могъщите му плещи, диплеше се върху мрамора и достигаше до нозете на ония, които обкръжаваха вожда си. У дома бях навикнал на много позлата по големците, та българският двор ме удиви с това, че там злато нямаше — имаше изкусно ковано сребро. Отпосле разбрах, че българите смятат попития блясък на среброто по-благороден от златния, който намират евтин.

Мъжете, приближени на хана, не ще опиша тук, понеже с тях ще се срещаме тепърва, пък и тогава вниманието ми изцяло бе привлечено от хан Кубрат. Нека само спомена, че в най-тъмния ъгъл на трема бе коленичила чудновата двойка: беловлас и май че сляп старец с млечно младо момче. Те бяха облечени от горе до долу в черно, останаха през цялото време неподвижни, безмълвни, като почти се сливаха с тържествения полумрак.

За миговете, за който изучавах хана, той изучаваше баща ми.

— Не сме се подмладили през изтеклите години, Василие — каза той на езика, който прилежно бях овладял, за да бъда тълмач на баща си при неговите преговори с българите. — Поздрав!

Аз се долепих до гърба на баща си, превеждайки му шепнешком думите на хана. (При държавни разговори не биваше да се чуват гласовете на тълмачите.)

— Поздрав от всесветлия ми господар, император Констанс! — отговори тате.

Един от хората на хана бързо коленичи в краката му (така си остана той до края на срещата), за да му предаде на ухо татковия поздрав.

— В мир и благодат ли владее своята земя василевсът? — осведоми се учтиво ханът.

— Уви, патрицие Кубрате! … — скръбно поде баща ми словото, което бе заустявал из пътя.

Но ханът на българите го прекъсна:

— Моят стар съюзник, император Ираклий, преди много години ми въздаде ромейски сан. Приех го, защото не е редно да откажеш подарен кожух, дори когато не ти е по ръста. Наричайте ме в Константинопол както щете, но тук аз съм хан на Велика България. Византия ми дължи почит, загдето неведнъж отървавах границите й от източна напаст и винаги стоях на страната на законната ви власт против разни самозванци.

Кубрат не говореше сърдито, не. За разлика от нашите придворни, припрени в движенията и в словото си, у българите похватът бе друг. Техните първенци приказваха равно, твърдо и хладно, сякаш редяха не думи, а онези светли, тежки камъни — редяха ги под прав ъгъл.

На баща ми това поведение ще да е било познато; той не се смути никак, дето Кубрат го прекъсна:

— Уви, велики хане — продължи той бързо, — няма мир за изстрадалата ни империя. Ославяни се цялата наша земя до Истъра, че не минава и месец без аварски набези. На всичко отгоре, всесветли, от юг се зададе нова беда — арабите. Василевсът, моят господар, ме проводи при тебе да ти напомня нашия стар договор и да го подновя.

Докато онзи коленичил тълмач шушнеше в ухото на хана, личеше си как мислите Кубратови препускат зад набразденото чело. Кубрат спечели време с въпрос, чийто отговор бе ясен:

— Какво иска от мене император Констанс?

— Василевсът те моли и занапред, както вече толкова години, да отбиваш племената, които прииждат от Азия, за да не тревожат те нашата северна граница.

— Всички племена аз не мога да спра — разсъдливо заяви Кубрат. — Ето, като победих хагана на аварите и освободих българските племена и ги съединих във Велика България , хаганът изтегли своя народ далече на запад. Той сега не ви дава мира.

— Аварите са зли съседи, вярно е — съгласи се баща ми. — Но какво ще бъде, ако из техния път преминат и хазарите? Най-плодните земи на света не смогват да дочакат жътва, поданиците ни не успяват да погребат избитите си деца. Тъкмо ти, велики хане, който отърва народа си от страшен поробител, имаш сили да обуздаеш и хазарските пълчища.

Тук хан Кубрат ненадейно се засмя. По-късно свикнах и с това как българите се смеят — от цяла душа. И то по поводи, които образованият човек съвсем не намира смешни.

— Да се приказва е лесно, Василие — рече ханът, след като се насмя. — Защо василевсът, господар на половината свят, сам не прогони враговете от земята си? Защото не може… А аз не съм свикнал да обещавам онова, което не държа в шепа.

Той протегна напред тежка длан, стисна я в юмрук.

— Велики хане — пак бързо заговори баща ми, — къде Ще се денете самите вие, ако не прогоните диваците назад в Азия?

— Както дочувам, диваци вие наричате и нас — сряза го Кубрат, — загдето живеем различно от ромеите и си имаме друг бог. Наричате ни варвари, загдето не отбирате езика ни. Човешко ли е?

Сбърках се докато превеждах! Баща ми бе сгрешил, че изрече думата „диваци“ — от дете съм учил, че варварите били горди, обидчиви, сприхави.

— У нас всеки почита прославения с бойни добродетели твой народ! — възмутено отби упрека баща ми. — В знак на почит и приятелство василевсът ти изпраща тежки дарове.

Той махна с ръка към нашите предрешени моряци. Двама от тях вдигнаха кожена торба, изсипаха я отвисоко. Голият камък отрази екливо звъна на златен дъжд върху мрамора. Преди ехото да бе стихнало, изтърсиха и втората торба, сетне третата. В нозете на хана грейна камара жълтици. Светлината от главните пламна в нея, озари тъмно изсечените лица на ханската свита. И пак никой от българите не помръдна.

А хан Кубрат изчака да спре своя бяг в кръг и последният солид, вдигна го, за да го разгледа.

Не казвам, че за нас златото няма цена — каза той, — но все пак няма цената, която му давате вие …

Той хвърли жълтицата в купа. Погледна баща ми право в очите.

— Склоних! — заяви ханът. — Ще подновя договора с ромеите. Прав си, че като браним северната ви граница, ние браним своите градища, челяд, ниви и стада.

— А какви са условията ти, всесветли? — в гласа на баща ми имаше безпокойство.

— Ще почакаш да ги обмисля, Василие!

На следния ден същото място бе променено — ханът угощаваше ромейския пратеник. По нас се говорят небивалици за варварското ядене, но един пратеник трябва да яде всякакво. Баща ми, обръгнал човек, дори се усмихваше между хапките, а пък аз едва преглъщах.

Днес ханът не носеше своята огромна наметка от рядък звяр; бе облечен просто в дрехи от щавена кожа, та само огърлицата му от ковано сребро, пръстените и късият меч в скъпоценна ножница свидетелствуваха за това, че между нас седи владетел.

Около трапезата — грубо платно, проснато наземи — бяха наредени дебели възглавници. В изкусни блюда бе наредена вечерята: печено кобилешко в неразумно количество и съвсем малко варено просо. Високи тънкошии съдове съдържаха нещо за пиене. Кумис, досетих се аз, понеже бях слушал за отвратителния обичай на българите да пият подквасено мляко от кобила — виното те не познаваха, навярно затуй бяха неизменно равни, студени и отмерени; всичко това идеше от трезвостта им.

Мъжете, които присъствуваха на гощавката, бяха ония от вчера — петима. Двамата имаха накити, по-скромни от ханските. Те седяха (според мене, твърде неудобно) на колене край трапезата, докато ханът беше се разположил с кръстосани нозе.

Виждайки, че баща ми коленичи, последвах го. Никой не посегна да хапне преди хан Кубрат да разчекне печеното — направи го с движение, което говореше за силата му. Първият отчекнат къс ханът подаде на баща ми, от ръка в ръка, и изрече с щедрост:

— Да ти бъде сладко, гостенино!

След това ханът раздаде късове месо на левентите от двете му страни и на останалите трима българи. Най-после се стигна до нас, тълмачите,. Кубрат дори не се обърна към най-слабо осветения ъгъл на трема, където отново зърнах беловласия слепец и момчето в черните им прости дрехи. Кои ли бяха тези хора, и допуснати, и недопуснати на гощавката?

— Незнам познаваш ли синовете ми, Василие? — заговори хан Кубрат между жилавите залци месо; дъвчеше яко. — Когато за последен път ти ни навести, бяха юноши, а виж ги сега!

С добре оглозгания кокал ханът посочи първо по-стария, сетне другия си син, казвайки гордо:

— Ето ти Котраг, ето ти и Кубер … Жалко, най-големият го няма. Воюва с хазарите отвъд река Таис. Месеци вече …

Синовете му кимаха без усмивка.

— Имам ги още — все тъй гордо допълни българският владетел, — но не са дорасли за държавни дела.

— А на мене — бързо заговори баща ми (за първи път неговата обичайна реч ми прозвуча неприятно угодливо), — ми остана единствен син, този. Двамина изгубих във войни против аварите… затуй пък Велизарий струва за трима — много езици говори, паметлив е, разумен. Той ще ми бъде, теша се, отмяната.

Докато ханският гълмач превеждаше на ухото му, Кубрат се умисли. Някое време помълча, отпивайки кумис от чашата си, голяма колкото купа.

— Да ти кажа сега моето условие по договора ни, Василие — подхвана ханът неочаквано сурово. — Ще ми оставиш сина си за залог! Ако утре Византия насъска срещу Велика България някой свои нов съюзник, ще остарееш и без един син. На всеки баща такава мярка се чини жестока, но жестоки са обичаите — и наши, и ваши. Василевсът има навик да крепи властта си, като използува едни народи против други. Ти ще ми бъдеш застъпник пред него, щото да удържи думата си. Рекох!

Макар и коленичил, пак трябваше да се уловя за пода — стори ми се, че губя свяст. Баща ми, който не знаеше езика на проклетите българи, си седеше, учтиво усмихнат и, чакаше да му изтълмя ханските условия. Но гърлото ми така се беше стегнало, че не успявах да пророня ни звук. Тогава татко се обърна към мене и ужасът, изписан върху лицето ми, му се предаде в миг.

— Какво има? — промълви той. — Да не са ни отровили, сине!

Сбрах цялата си сила, за да му прошушна в ухото повелята на хана. А високо, защото повече не можех да скрия страха си, простенах:

Не ме давай, тате!

— Млъкни! Ние сме в ръцете им! — също високо викна баща ми.

Българите, види се, проявиха разбиране към този непозволен пред ханско лице разговор на чужд език и с крясъци. Българите в строго мълчание гълтаха варено просо, като изчакваха да се утаи страшната за нас изненада.

Баща ми притвори очи, блед като пред казън.

— Нека бъде волята ти, велики! — дрезгаво прошепна той.

Вече не строго, а със съчувствие се обърна към него ханът:

— Ако бог ни е отредил дни, Василие — каза той, — при идното ти пратеничество ще ми оставиш друг ромейски знатен син и ще си прибереш своя. Дано!

— Зная, че не е редно да те моля, всесветли, защото имаме различни богове — тихо рече баща ми. — И все пак, заклинам те: бъди баща на детето ми!

— Докато договорът ни е в сила, Велизарий ще бъде един от синовете ми! — тържествено обеща ханът.

Тъй аз, потомък на поколения константинополски велможи, превеждах разговора, който от свободен човек ме превръщаше в роб. От поколения моето благородно семейство бе навикнало да смята робите за не човешка, на животинска разновидност. От тук нататък аз трябваше да принадлежа към нея … Не се помнех от ужас.

Навън в нощта най-после можах да изкажа всичко, което беше ме потресло:

— Нямаше ли друг изход, тате? — питах отчаяно. — Помисли си как ме оставяш всред диваците, как ще се прибереш без мене у дома!

— Премислял съм го неведнъж откак василевсът заповяда да тръгнеш с мене — мрачно отговори баща ми. — Нямаше как да не те взема — висока заповед… Такава е често съдбата на знатните пратеници — заложничеството.

— Кълна се, ще избягам!

— Недей! — твърдо ме възпря баща ми. — Страшно е наказанието за побягнал заложник … Потрай!

— Колко? — възкликнах.

— Господ знае … — тихо говореше баща ми в черната нощ. — Неведома е за нас волята му. Но какъвто и да бъде срокът на твоето изпитание, помни, че си християнин и воин на единствената империя в света … Онова пък, което научиш всред варварите, ще повдигне собствената ти цена. То ще бъде печалбата ти.

— Хубава печалба!

— Няма по-голяма придобивка от познанието! — натърти баща ми и продължи в шепот: — Чуй, сине, през наши дни светът се оварвари. Предстои борба на смърт — висши срещу нисши, Византия против всички. Ако искаме да не я загубим, длъжни сме да изучим врага си! Наглеждай и подслушвай, сине, бъди тук наши очи и уши! Така до някой ден ти ще знаеш за българите повече от всеки друг ромей.

Наближихме шатрата, която от четири дни ни служеше за подслон. Преди да си влезем татко ме прегърна силно, а аз чух потисканите ридания на този немлад, живял и преживял мъж. Колко себична е младостта! — не го съжалих, — макар неговата мъка да бе по-жестока от моята. Освободих се от прегръдката му и казах най-жестоко:

— Не съм си мислил, че ще ме прежалиш, татко! Да би поискал, можеше ме отърва …

Баща ми мълком ме прекръсти, сне от шията си златната кутийка с честно дръвце от божия кръст и ми я окачи.

— Нека те пази Христос, сине!

Все не желаех да повярвам, че това всъщност е раздялата ми с всичко свое.

4.

Беше невиждано бяло, бистро утро, в което зеленината под северната влага сякаш пееше. След като издържах непосилното за двама ни сбогуване под чужди погледи, най-после можех да дам воля на своята мъка. Тръшнах се в тревата и се разревах по детски — на глас, издълбоко и сладостно. Бездруго съм бил смешен. Че аз бях израсъл мъж, почти на двайсет години!

Над мене прелитаха непознати крайбрежни птици, но не чувах крясъка им, потопен като под вода в безбрежната си печал. Хлипах и ридаех, сякаш платена оплаквачка.

Захлупен по очи, по едно време усетих лекичък допир, който ме стресна и навдигна. О!

Беше ме побутнал с ботуша си млад българин, навярно мой връстник. Отдолу, откъдето го разглеждах, той ми заприлича на митичен герой — цяла глава по-висок от мене, плещест и жилав. Бях расъл всред мъже, изнежени от работа с ума и с езика, затуй младият българин ми се счини невероятен в прилепналите о стройното му тяло кожени дрехи, с откритата си глава и свободно развята тъмна коса.

Понеже го съзерцавах, без да помръдна или проговоря той клекна, та изравни лицето си с моето. Тогава забелязах , че то било хубаво: малко коси черни очи, прав нос, едва смугла кожа, подчертани устни, брадичка, която издаваше своенравие.

Младежът ми се усмихна, сякаш се знаехме от деца, по ложи ръка върху рамото ми.

— Ти си ни новият заложник, нали? — попита свойски. Кимнах. Очите ми още бяха подути, бузите — мокри.

Българинът покровителствено ги отри с ръкава си.

— Не ти прилича да ревеш! — засрами ме той. Мъж си.

— А ти? — понечих да се осведомя кой е, но младежът ме изпревари:

— Аз съм четвъртият син на великия хан! — обяви той с откровена гордост. — Аспарух ми е името.

— Не те видях на ханската гощавка.

— Не ми е там мястото. Покрай всесветлия ще видиш само големите ми братя, учат се на власт.

Такава е младостта — за миг успях да забравя уж убийствената раздяла, уж безизходицата си. Страшно ми се понрави този мой връстник, така различен от мене, с неугасваща усмивка върху гладкото смугло лице.

— Иначе какво правиш? — исках да продължи разговорът ни. — Навярно учиш и ти?

— Така е. Уча се за воин.

— За мене учението свърши… — рекох печално. — Няма го дякон Партений, няма ги книгите ми.

— Вярно, по нас книги няма. Ние изучаваме света ей така!

Той изви глава в полукръг, а погледът му, пробягвайки по речния бряг с високите тръстики, по зелените хълмове, по брезовата гора, отрази цялата човешка любов към битието.

— Затуй го и проумяваме както трябва — надменно заключи българинът.

— За нас по-важен е истинският живот — рекох да покажа познанията си и аз.

— Ъ? — озадачи се ханският син.

— Вечният живот, тоест.

— А, това ли било! — сети се той. — Че кому ще избяга вечният живот?

И българинът безпричинно се разсмя — така от сърце бяха се смели вчера баща му и братята му.

Май че бях се сторил необясним в своята вяла тъга на този природен млад мъж, защото той удивено се взря в мене.

— Още ли тъгуваш? — попита ме. — Право, ти никак не знаеш на какво чудесно място си попаднал.

Българинът се изправи и ми заповяда: — Ела!

Отдалечихме се от речния бряг, вървейки все в подножието на ниските гористи хълмове. Там, из равното поле, от разстояние видях човешка навалица. Тя бе наобиколила огромен кръг от утъпкана пръст — като гумно.

Когато доближихме, разбрах: на това кръгло поле българите се учеха за воини.

По-старите, вече изучените, не седяха като зрители, а стърчаха прави, уловили за юзда конете си. Само млади хора. И мъже, и жени. Последното ме втрещи, понеже тия жени също бяха облечени в тесни кожени дрехи, та слабо се отличаваха от младежите.

Господи, какви моми! Окото ми от малък бе привикнало с нашите константинополски хубавици — заоблени и белолики, мекоръки — затуй не бях наясно дали българките ми се харесаха, или ме отблъснаха със своята някак неженска красота.

Неохотно откъснах очи от тях, озърнах се за ханския син. Той бе поел юздите на прекрасен чер жребец из ръцете на друг младеж и взе да гали синкавата кожа на животното. Бях отново поразен: българинът се държеше със жребеца не тъй, както бихме сторили ние, милуваше го и му говореше сякаш на обично дете. Накрая положи главата му върху своето рамо и двамата замряха за дълги мигове в някакво топло единение. Синът на хана бе забравил за мене.

Сетне той отведе коня си при момчетата и момичетата, които образуваха върволица — всеки чакаше реда си.

У ромеите понякога се говори за опасното майсторство на българите в ездата, за ненадминатата българска конница. Прочее, през онзи отдавнашен ден сам се уверих колко усилно постигал българинът това майсторство.

Яздачът, който дотук бе показвал своите умения, излезе из кръга, скочи и веднага почна да подсушава потния си кон. На негово място встъпи набит младеж с добро лице. Но щом се метна на седлото, той в миг се промени — цял изрази стръв и ярост. Ето как българите взимаха страха на врага си — и на мене ми стана страшно.

Набитият конник отначало поведе добичето ходом, при което се видя, че удържа с мъка не само него, но и себе си — усещах тяхното нетърпимо напрежение. Извършвайки пълен кръг, боецът улови изкъсо юздата и с вик принуди коня си да препусне бегом. То беше не просто вихрен бяг, а някакво диво вдъхновение, стихия на мъжката волност. Българите извън гумното се смееха гласно, тъй изказваха те своето одобрение. А онзи, и слят с коня, и така лек, че сякаш ще литне, все вършеше по нещо при пълен бяг: той сне лъка от рамо, втъкна му стрела, натегна го докрай и улучи тесен прицел — кол, забит на ръба на гумното. Българите ахнаха.

Накрая, за да ни докаже съвършеното си изкуство, яздачът плътно обхвана с крака конския корем, извади меч и взе да описва с цяло тяло движения, които следваше да го направят неуязвим за враже оръжие и непобедим с неговото си. По едно време набитият младеж дори се наклони така, че острието в ръката му отбеляза дълга черта върху пръстта.

Още не бях дошъл на себе си подир незнайното зрелище, излезе на кон от редицата едно момиче; не бях помислял, че жена може да се държи на седлото с мъжка смелост и хладнокръвие. Освен това ми стана ясно, че българите, като се учат за бойци, показват не кой каквото могъл, ами задължителни похвати — момичето повтори досущ извършеното от предишния конник.

Когато яздачката преминаваше край мене, мярках за кратко прекрасното й лице, загрозено от чисто варварска ярост. Потръпнах под обедното слънце, всичко се завъртя пред очите ми в ален и зелен блясък — докато съм следил буйния бяг, завил ми се беше свят. Почти не забелязах кога момичето — при острото си накланяне да очертае бразда с меча — се е свлякло. Съвзе ме от шемета ми единогласното „Еееееее!“ на зрителите. Тогава съзрях коня без яздач, както и младата жена в прахоляка.

Понечих да се втурна, за да я повдигна, но един българин ме дръпна назад:

— Стой на място! — заповяда ми той. — Ще се обиди, ако й се притечеш …

Момичето мигом се опомни. Изправи се с мъка, изведе своя кон от гумното, при което двамата бяха свели глави от срам. Никой от зрителите не им се присмя, не отрони дума.

Дошъл бе редът на Аспаруха.

Трудно би се намерил дори всред българите (това заключих по-късно, сживявайки се с тях) мъж дотолкова надарен за конник и воин. Аспарух яздеше някак особено, без да залепва о конската шия, изправен и с вдигнато чело; напрегнатите му бедра и прасци без грешка предугажДаха всяка тръпка на животното. Подобен яздач, ей богу, бях виждал само изваян.

Ханският син завърши обиколката си като че ли на шега — човек, животно и пушилка пропърпаха в летящо кълбо. Затуй пък стрелата му не улучи дребната цел; конникът отпрати втора. Не улучи и,тя. „Ее!“ — отекнаха всички; разочаровано, а Аспарух така се огорчи от несполуката си, че изработи останалите извивки и игра с меча набързо, успешно, но без радост.

— До края на шегор алем всеки път ще улучвам, кълна се! — заяви той преди да скочи от коня.

Когато отидох при него, за да го поздравя с майсторството му (както е прието по нас), ханският син ме изгледа с присвити, чужди очи.

— Не си струва приказката! — рече само.

След пладне един хански чигот (така там наричат те телохранителите) ме поведе към самотна шатра вътре в крепостта — малка, ала новичка. Като вървях подире му, препъвах се в тежките дипли на хитона си, а чиготът ме стрелкаше присмехулно.

— Тук ще живееш! — не ме покани, а заповяда той, открехвайки кожената завеса на входа.

Обърна се на пети и си отиде.

Да бе ме видял баща ми през оня час, щеше да ме ожали — така загубен се чувствувах посред дивашкото си жилище. Натиснах с ръка ложето — то се състоеше от натрупани една върху друга рунтави кожи. Облепена с кал вдлъбнатина на пода — огнище, види се. Кръгъл отвор над него. За дима. Три възглавници от кожа трябваше да служат на гостите ми. Купчина изящно нашарени съдове от печена глина и от мел, български дрехи, кожух и островърха шапка — това бе наредбата ми.

Една по една изучавах вещите, нали баща ми заръча непрестанно да задълбочавам познанията си за българския живот. Поседях умислен върху постелята, въздъхнах си горчиво дваж и триж… Мъчеха ме спомени за моята юношеска стая в Константинопол, за приятелите ми, за мама. Когато усетих, че сълзите ми отново ще напрат, рипнах като подплашен и се измъкнах навън.

Фанагория, столицата на Велика България, имаше два пръстена каменна стена. По-високият, но малък пръстен ограждаше вътрешната крепост — там бе ханският аул, внушителният дворец, граден при властта на Кубрата. Наоколо му се тълпяха домовете на боили и багатури, на тарканите (това са те, българските велможи или военачалници). Ясно беше, че при война народът от Фанагория се скупчваше тук, прибираше на сигурно деца, жени и стадата си; суровите зъбери, настръхналите кули на вътрешната крепост я правеха мъчна за превземане.

Крачех плахо покрай зида и, още по-плахо се промъкнах между двамата стражи пред могъщата й врата. Навън — из постланите с едри плочи улици — ме понесе всекидневието на ханската столица. Шумеше градският труд, движеше се на коне или в коли стоката, пърполяха дечурлига, чин но пристъпваха под теглото на съдове с вода жени. Всеки от Фанагория ме съпровождаше с дълъг поглед, чийто смисъл не разгадавах съвсем — любопитство, съчувствие, вражда или презрение?

Вървях аз в своя неуместен хитон и се усещах все по-неуместен като цяло. Все по-несдържано ми се искаше да ме няма, за да не нарушавам с ромейската си личност внушително правоъгълния, трезво строг, пристоен живот на българската столица. Краката ми безволно ме тътреха в единствената известна посока — навън и от външния град, към кръга утъпкана пръст, където отзарана бе тъй забавно.

Отдъхнах си едва подир вратите на втората стена — пред мене се стелеше надвечерта над меките хълмове, злачното поле, прегърнато от кротката дъга на речния бряг.

При гумното нямаше ни зрители, ни конници, които да чакат реда си. Само двамина яздачи, странно уединени в аления заник, препускаха в кръг.

„Бъди маши очи и уши! — още чувах гласа на баща си, мъдрата му поръка: — Всичко, което узнаеш за варварите, утре ще ти придаде висока цена! А варваринът е доверчиво открит, той не познава висшите съмнения и без мъка ще те допусне в душата си …“

Понеже сам не знаех що диря, за всеки случай се смуших в близкия храсталак. Яздачите бяха толкова заети че не ме и забелязаха. Те прелетяха покрай мене, та ги и припознах: бяха онази, неуспялата отзарана и младият хански син.

Честна дума! — тогава не ми мина през ум, че тях двама обвързва нещо повече от лудата гонитба. Забравих — понеже и двамата се трудеха по мъжки, — че те бяха всъщност млади мъж и жена през вълнуващо надвечерно време…

После всеки от тях взе да работи сам за себе си, като момичето повтаряше от седло извивката с меча, а момчето се целеше при пълен бяг в онзи кол. Аха, ясно — рекох си, — те се упражняват и след пладне, за да бъдат по-сръчни утре заран.

Тъкмо да се завърна тихо в своята шатра (никой не ще ти се зарадва, ако скришом присъствуваш на унизителните му усилия), онези двама събраха конете си и полека напуснаха гумното. Отправиха се към най-близкия от гористите хълмове:

„Съглеждай и подслушвай!“ — пак ми се счу, макар в оня мига да не ми трябваха заръки. Примирах от момчешко любопитство. И без да му мисля повече, след като дадох известна преднина на яздачите, запромъквах се подире им, снишен, прикрит от избуялата трева.

Поради тяхната преднина, поради необичайното за мене дебнене, а също и затуй, че сърцето ми биеше неравно, аз закъснях. И по-добре. В моята съвсем отскорошна, болезнена самотия би ме наранила една среща със земната любов, със щастливата страст. Пък и едва ли има мъж, комуто да бъдат безразлични любовните завоевания на другиго.

Дали тогава си давах сметка, че ме тласка не дългът на съгледвач, а моята млада кръв? … Не, това дойде по-късно …

Когато се добрах до леса, първо видях двата коня, вързани за дърветата. Те прекъснаха да пасат, изпръхтяха, щом видяха непознат. Залепнах о дебел ствол, слях се с гората. Изчаках малко преди да надникна към малката полянка с огазена трева.

В тревата лежаха яздачът и яздачката. Те бяха се отпуснали по гръб, потопили поглед в небето — ярко розово, пропъстрено от тънки облаци. Двамата не говореха и не се досягаха, сякаш всеки бе отплувал с мислите си надалече, в различна посока.

Не смеех да дишам, а вълнението ми растеше. Виж ти, не било неприятно да наглеждаш и подслушваш! — открих аз. Май че не един мой праотец е бил съгледвач, та са ми предали своите похвати. Бях неподвижен и бездиханен като дъб.

Междувременно Аспарух се подпря на лакът, а показалецът му се плъзна по профила на младата жена, изрязан върху тъмнината на привечерния лес.

— Хубава си, знаеш ли? промълви той. Тя кимна. Очевидно, знаеше си.

— По-хубава не съм виждал!…

Все по гръб, тя се усмихна закачливо.

— Само това да беше! — продължи Аспарух. — Ти умееш … съвсем всичко. Яздиш колкото мене, пееш, както никоя друга. Ти владееш всички тайни на тялото.

Жената вирна брадичка, изсмя се гърлено. (Ще рече, не се пазеше да се издаде — чудно!) Тя изви лице към ханския син и потвърди:

— Владея ги, туй да видиш!

— Не казах каквото си мислиш… — засрами се Аспарух, а все пак я притисна и целуна много дълго (стори ми се, понеже съблазънта взе да ме терзае.)

Едната му ръка бе вкопчена в дебелата плитка, другата галеше източената шия, раменете и лицето на любимата. То било страшно да си съгледвач — рекох си. Чуждото блаженство пробуди у мене ревност, първата ревност.

— Исках да кажа … — с усилие събра мислите си ханският син, — че разгадаваш тайните болки на човека. Чутовна знахарка си!

— Ето, сега разгадавам, че си честит пак се засмя жената.

И на свой ред приласка Аспаруха така, както не бях си рисувал в своите най-дръзки видения. Щастливо примижал под пръстите й, той изговори:

— Кълна се, ще те взема, Пагане! Нека най-първата жена от Фанагория — най-първата! — иска ми се да викна пред всички фанагорци — да бъде само моя…

Вече бе припаднал синкав здрач, но и в синевата долавях тънкостите, тъй бях се превърнал в зрение. Долових например как ведрото лице на жената в миг помръкна, затвори се.

— Не ща да слушам такива приказки! — рязко каза тя. — Моят баща беше прост конник, а ти си хански син.

— Но чак четвъртият! — коленичи пред нея Аспарух. — Чудо да стане, не ще ми дойде ред за власт. Затуй сам ще си избера с коя да живея!

Това Аспарух заяви не с болка, а искрено радостно. Но любимата май не му повярва — тя приседна, втренчи се в него.

— Наистина ли не ти е чоглаво, когато казваш: „Аз никога няма да властвувам“? Не ме лъжи, нали сам рече, че разгадавам скритите мъки на човека.

— Не лъжа! — доблестно отвърна на погледа й ханският син. — Виж Баяна, Котрага и Кубера виж! Великите боили им натрапиха дъщерите си. Коя — разногледа кобила, коя — постала овца. Няма ги братята ми на волен лов заран, нито край реката надвечер. Учат се да държат власт — леко ли им е? Кълна ти се, не им завиждам!

Жената мълчаливо вдигна рамене. Замълча, съзерцавайки я, и ханският син. Тя бе прекрасна не само за неговите много влюбени очи — беше и наистина прекрасна!

Вече се смрачи. В мрака, разреден до яркосиньо от кръгла месечина, двама яхнаха конете си и бавно прекосиха полето към крепостта. На минаване покрай мене — подло клекнал във високата трева, — чух Аспарух галено да моли:

— Изпей ми най-хубавата си песен, Пагане! Искам веднъж да пееш само за мене!

Аз гледах подире им, неземни в нимбата на своята любов. (Действително ми се стори, че те се носят, обвити в сияние!) Жената разплете грамадната си коса, тръсна я, както игрива кобилка — буйната си грива, и поде песен… Двамата бяха се отдалечили, та не разчленявах думите на песента, но ме слиса красотата й — неимоверна песен беше то! Пагане сякаш тъчеше с глас самия живот и разстилаше пъстрата му тъкан пред коня на любимия си. Ликуващо, безгранично честито се издигаше този самотен глас, кръжеше над смълчаната земя …

Упътих се на разстояние след яздачите. Моят неуместен хитон ме спъваше из целината. Колко жалък се чувствувах изобщо аз, знатният, писменият, влачейки се под звуците на варварската осъзната свобода!

Когато полите на хитона ми досущ ме препънаха, та паднах, пак ми се дорева от обида и самотност. „Пресвята! — помолих Богородица от дън душа. — Помогни ми да устоя на любовната съблазън! И на другата, по-страшната — съблазънта да живееш волно…“

6.

Подир месец време, облечен по български, нахлузил и кожух, седях аз ма първо място край гумното.

Великият хан удържа думата си, дадена на баща ми: правеше всичко, за да се чувствувам един от неговите синове. Едва за месец живот всред българите, аз можех да бъда отличен от тях само по още бледото ми лице, неукрепнало тяло и смотани движения. Иначе доста бях се променил, понеже навикнах да гледам на света като българите — природно и с радост от живота. Такова чувство е непознато за книжния ромей. С една дума, богородица не ме опази от съблазънта на варварската волност.

И така, седнал кръстато в първата редица зрители около гумното наред с ханските синове, трябваше да си призная, че никак не се чувствувах зле. Младият човек се пригажда бързо към всяка среда, пък и моята нова среда бе приятна. Там никой не се държеше с мене като с чужденец, нито ми угаждаше, нито ме обиждаше — аз бях един от всички.

През въпросната вечер около гумното бяха се разместили стотици жители на Фанагория. Предстоеше някакво езическо празненство.

Жени и дребосък, старци и мъже — цялото множество изведнъж обърна поглед в посоката, където преди час бе изтлял залезът. В бистрата нощ видях как приближава шествие: фанагорийските ловци се връщаха от дългия си ден. Пред тях крачеха свирачите им — двайсетина юноши надуваха големи и малки рогове, всред чието протяжно стенание палаво вмесваха гласа си пищялите. Подир свирачите идеха онези витии на лъка и ножа, която днес бяха добили завидна плячка: зайци, сърни, дори стар елен с огромни рога. Преметнали зад себе си своя улов, българите гледаха строго, със съзнание за богатия си принос към народното веселие. Спряха посред гумното, поздравиха своя хан с дружни викове, размахвайки оръжие, после свиха встрани, където жените кладяха огън до небето, и сръчно се заеха да дерат Дивеча. Не след много вече душех като гладен пес — печеното миришеше омайно.

През това време кръгът не остана празен. Преди всичко там изпълниха чудновати стъпки и движения свирците, стройни момчета. Те бяха метнали на рамене току-що одраните кожи така, че частта от животинските глави заедно с рогата полупокриваше главите на самите играчи. Тоест, варварите въплъщаваха убитите от тях животни — играта им изразяваше кръшното реене на сърната, гордия ход на лопатара. При това момичетата пък дрънкаха с големи медни хлопки — звънът бе толкова строен, че напомняше многогласна песен.

Сетне онова зверинно стадо с човешки нозе напусна гумното, където под заревото на кладата сега пристъпиха жените.

От седмици бях ги гледал да препускат и обтягат лък, свикнах с тях като с нещо твърде близко до нас, мъжете. А през оная вечер с изненада открих, че българските моми: чета и майки били жени за приказ.

Те излязоха върху утъпканото място с плавна стъпка, държейки се за ръце, свели чела в еднаква вглъбеност — заприличаха ми на жрици. Внезапно и със замах .жените отметнаха глави като се впуснаха в истински вихър. В него се усещаше и жизнелюбие, и самолюбуване, и откровена любовна страст. Не бях виждал да играят варвари, но през онази далечна нощ си рекох, че по света нямало по-увличаща стихия от техните игри.

Жените ситнеха изпружени или се увиваха змийски, кършеха се или застиваха като пумпал в безкрайно въртене около себе си. Всяка се стремеше да надиграе останалите. Немалко вече се оттегляха, загубили дъх, признали се за победени.

В кръга останаха петнайсетина — те продължаваха да надмогват своето изнурение, — когато един мъжки глас се извиси над песента на хлопатарите и накара немигащото множество да премигне:

— Дайте място на Пагане, дъщеря Ишбулова! Нека само тя да …

Гласът на Аспарух пресекна. Понеже седях сред челядта на хана, аз бях от малцината, които разбраха защо четвъртият хански син спря насред дума — беше го срязъл друг, тих, но властен глас:

— Млъкни!

Хан Кубрат дори не бе погледнал към сина си, изричайки своята заповед. Късно. Пъргавите играчки бяха се разпилели, на гумното стърчеше единствена; Пагане не бе чула повелята на хана.

Младата жена постоя така, със сведено чело, сякаш се стараеше да укроти тъмното бучене в ушите си. Тя с мъка се събра, след това вдигна глава и се понесе.

Без да отбирам от български игри, пак забелязах, че Пагане не играеше заучени стъпки — имах чувството, че тя ги изнамира ей сега, по време на танца. В свои унес Пагане ми се стори живо оръдие на бога. Тя тъй и изглеждаше — като да се вслушва в нечути от нас гласове, които я водеха и окриляха.

— Чувам!!! — рязко спря Пагане.

Чертите й, озарени променливо от кладата, бяха неистово напрегнати.

— Чуйте всички! — заповяда тя с не свой глас. — Тангра ни говори…

Тишината около кръга бе мъртва. Всеки се вслушваше във високото бистро небе, в заспалата природа. Нищо… Но си личеше, без съмнение, че Пагане слуша бог Тангра, защото изразът и се менеше в отговор на неговото слово.

— А защо не го чуваме ние? — попита по-скоро себе си Кубер, седнал до мене.

Лицето му бе мрачно, острите гънки край устата го правеха по-стар отколкото беше.

— Види се, нам не е дадено… Тъй ли?

Този път той питаше мене, ала аз бях неспособен да проговоря. Изправих се така внезапно, че всякак издавах чувствата, които ме разтърсваха. Но народът наоколо беше се заплеснал в удивителното общение между Пагане и бога. Никой не искаше да знае за заложника Велизарий. Най-малко — Пагане.

Побягнах през нощното поле като преследван. Гонеше ме ужасът пред бедата, която току-що бях осъзнал: аз обичах Пагане!… Обичах я отчаяно и безнадеждно — още от първия миг на своята любов бях наясно, че тя няма право на живот и никога, никога не ще бъде споделена.

Нека си призная, едничкото хубаво в нея бе пълната и безнадеждност… Човек трябва да остарее, за да научи, че най-черни мъки ни причинява именно надеждата…

А тогава аз бягах през нощното поле и не усещах, че плача.

7.

Дните преваляха, пълни като налян плод. Събуждайки се, не припирах да скоча от постелята, заЩото никой не следеше дали се държа както подобава на истински християнин и знатен ромей. Ако в сладостна просъница ми се счуеше бащиният глас — „никога не забравяй, че служиш на великото ни дело!“ — просто се обръщах на другия хълбок и давах гръб на своя дълг. После, блажено сънен, чаках дано някой нахълта в шатрата ми, за да не ям заран сам.

Тази заран нахълта Аспарух със зачервени от студената вода страни — още имаше бистри капки по косите и веждите му.

— Какво се излежаваш като лехуса? — попита ме през смях. — До някой ден ще се поболееш от досада.

Докато се вдигна и разкърша, ханският син бе огледал жилището ми, бе спрял очи върху изписаните кожи до постелята.

— Пишеш, тъй ли? — рече той изненадан. — Така са ме свикнали — оправдах се. — Записвам всичко, което се е случило през деня, или новото, което съм научил.

Аспарух недоверчиво се взираше в буквите. Не разбирам за какво ти е притрябвало. Забравата е враг на всяко величие, говореше дякон Партений. Утре днешният ден ще бъде мъртъв. Как да опазим жив този ден, ако не го превърнем в писмо?

— Ако човек извърши големи дела, тях забравата не ще покрие — твърдо отговори Аспарух. Ако ли пък ги покрие, ще рече, не са били големи.

Й ханският син махна с ръка в обиден смисъл — какво съм седнал да поучавам глухи! Но моето положение не ми позволяваше да се обидя.

— Аз ще кажа, че къде по-полезно за тебе е да усвоиш нашите бойни умения — покровителствено ме посъветва Аспарух. — Както знаеш, ние се славим с тях. Струва си!

— Мислех… че на един заложник не се полага оръжие — отвърнах горчиво.

— Бре! — зачуди се Аспарух. — Като си заложник да не си роб. Ще дойдеш ли?

Така естествено започнах да се приобщавам към едно битие, което не бях и подозирал, битието на българина-конник. Аспарух нареди да ми изберат добро животно, което честно платих със солдите, оставени ми от татко. То беше моята сура кобила — с нея нямаше да се разделя години занапред; щях да я нарека Агрипина не на смях, а понеже най-искрено я имах за създание близко, уповавах й се.

През първия ден на моето приобщаване към бойната работа на младите българи се стараех — не без зле скрита боязън — да се задържа на седлото, като стисках излишно здраво юздата и излишно налягах колене о конския корем. Кротката кобила само пръхтеше (чинеше ми се — презрително), а Аспарух се смееше високо, но безобидно на старанията ми. После смехът му (ненадейно секна.

— Трябва много да внимаваш първите дни! — предупреди ме той. — Един ромейски заложник погина преди време.

— Как? — стана ми страшно.

— Ей тъй, падна от коня и се счупи. Такива сте вие. Трошливи.

Снизхождението, с което Аспарух изрече това, ме опари. Има да видиш! — заканих му се наум. — Ще ти покажа, че по-лесно е от образования човек да излезе конник, отколкото от конника — образован човек. Такива сме ние, не трошливи, ами гъвкави …

Упоритата воля, с която изпълнявах тази си закана, едва ли се дължеше само на младото ми честолюбие. Несъзнателно (съзнавах много по-късно аз) се опитвах да заема в очите на Пагане мястото на нейния любим. Беше непосилно и дори невъзможно това; вече споменах, че Аспарух бе роден за яздач и стрелец. Което — въпреки моите мъжки закани — не можеше да се каже за мене.

Тъй или иначе, ако баща ми имаше как да ме види половин година след като ме хариза на хан Кубрата, не би познал сина си. Бях пуснал дълга коса, животът на открито бе оцветил кожата ми в бакърено. Всяка заран яхвах аз своята сура кобила и тръгвах да се целя наред с българските синове и дъщери.

По това време Аспарух вече бе усъвършенствувал стрелбата с лък при препускане. Заварвах го да улучва — вероятно за двайсети път — целта. Когато излизаше от гумното, българите яко го тупаха — по гърба; тъй изразяват те поздравленията си. Не бях навикнал на такива обноски. У нас между сина на василевса и народа съществува звездно разстояние, пък тук българските бойци вземаха Аспаруха за едного от тях си.

Нещо повече, край гумното виждах ханския син сръчно Да помага в направата на нечия юзда или да намества изкривена подкова, или да източва меча на някой новак. Всичко това Аспарух вършеше от все сърце, съвестно отдаден на работата си. Ония, които го гледаха, не пропускаха да отбележат делничните му постижения с българското „Ее!“, на което придаваха безброй оттенъци.

Другояче откликваха те — със суеверна почуда — на необяснимите за тях умения на Пагане. Тя умееше например Да скопи кобила при нищожен ряз и с пестеливи движения, сякаш везеше. Пагане, види се, бе най-сръчната и при бабуване, въпреки младостта си. Нерядко посред шеметната и язда чувахме писклив вик:

— Паганеее! — крещеше някоя отдалече. — Тичай! Крумовата жена ражда!

И младата жена мигом укротяваше коня, отправяше се към крепостта.

При такъв един случай усетих повече от страхопочит у ония, които я изпровождаха с тъмен поглед:

— Тази жена трябва да е белязана…

Изрече го стар воин в обнизана с маниста дреха. Вече знаех, че такива маниста красят дребните жреци.

— Пепел ти на устата! — оряза го друг българин. — Нали се сещаш какво значат думите ти!

Това прозвуча като упрек и заплаха едновременно, но аз нищичко не проумях, а Аспарух не беше го и чул, зает с работата си — поправяше съдраното седло върху коня на съвсем младо момче.

Помня и как отпращахме сетните дни на студената есен — къде по-милостива бива тя по нас… Хълмовете бяха като премръзнали; вместо тучно зелено, жълтеникава сивота покриваше полето. Но залезите все още бяха прозрачно и призрачно златисти — природата се готвеше за сън неохотно.

Наклякали около крепостната стена на завет, младите българи не носеха кожуси. Всред тях аз приличах на питомна мечка, сгушен до вежди в рунтава кожа, нахлупил до вежди космата гугла.

Българите по обичай изпращаха всяка вечер слънцето — бог Тангра — с поклони, молитвено. За по-младите обаче този несложен обряд се превръщаше и в среща, и в забава; бяхме доволни от изминалия ден и от своята млада съобщност. Съзерцавахме прекрасния студен залез.

Мило за околните може би, но ревниво за мене беше да отбелязвам погледите, които си разменяха Аспарух (той бе наблизо) и любимата му — коленичила по-настрани. Никому тия смело горещи погледи, тая открита нега в усмивките не се чинеха нередни. Тук-там изпращаха заедно слънцето и други влюбени — или просто си седяха, съкровено смълчани, или се държаха за ръце. Имаше нещо тъй природно, подразбиращо се в тяхната обич, че пак им завидях до болка, посърнах. Още по-болно ми стана, когато до нас дойде Пагане — мене тя никак не забелязваше.

— А ти кога ще си избереш момиче? — направо ме попита Аспарух. — Или не са ти по сърце нашите хубавици?

Той и не подозираше как жестоко ме ранява.

— Аз съм… християнин — казах печално. — По нас всичко е… другояче.

— Как другояче? — удиви се ханският син. — При всички живи твари то е едно и също.

Притегли раменете на Пагане, притисна зачервена буза о нейната. Каква картина на преливащо младо щастие!

— Чуваш ли? — попита я закачливо ханският син — По тях била друга някаква любовта. Ум ми го не побира!

8.

Не помня дали това се случи на същата вечер, но беше пак през есента. Студът бе стегнал яко, затуй с радост приемах поканите на Аспарух — в каменния хански аул поне не подвяваше както в шатрата ми.

Аспарух използуваше и вечерните часове за някаква полезна работа. Например режеше дълги тесни ремъчки, заковаваше ги по три о дървения стълб и ги сплиташе като женска коса; той винаги по нещо вършеше. А аз седях до огнището, греех се.

По някое време бавни, тежки стъпки прокънтяха из ходника.

— Така стъпва само ювиги ханът — казах.

И се изправих. Беше действително хан Кубрат, чието присъствие неизменно ме смущаваше. Господар на бъдещето ми, стараех се всякак да спечеля неговото благоволение, но старият хан бе така пестелив на думи, виждаше ми се толкова недосегаем в своето височайше безразличие, че не смогвах да отгатна нищо зад хладно замисления му поглед. Неразгадаема за мен бе м възрастта на хана. Той ми се струваше и старец, заради почти белите си коси и мустаци, и мъж на средни години по своята сдържана сила, която навремени се издаваше в движенията му, в остротата на речта.

Двама с Аспарух му се поклонихме чинно. Ханът заразглежда работата на сина си. Разглеждайки я, той подхвърли:

— Е, какъв смяташ да станеш, сине? Кожар, ковач, оръжейник?

— Искам да мога съвсем всичко — прямо отговори Аспарух. — Искам да ти бъда най-добрия воин.

— Малко е, малко! … — рече хан Кубрат. — Слава на Тангра, дал ми е десетки хиляди добри воини. Един повече не е кой знае що…

Забили поглед в мраморния под, двамата ние приличахме на поучавани деца, при все че на ръст бяхме по-високи от хана.

— Иде зима … — без връзка продължи той. — Къси дни, дълга тъмница. Откакто при нас е Велизарий, гложди ме такава мисъл: защо да те не научи на писмо?

В пълно недоумение Аспарух се втренчи в баща си, после в мене.

— Ти сам си ми каззал, че на мъжа прилягат дела, не писмо — проговори той. — Затова съм залягал във всички мъжки изкуства.

Преди да му отвърне, ханът седна до огъня, прикани ни да седнем и ние.

— Вярно е, че народът ми е прочут по бойни достойнства, но на света има и други народи, умеещи друго… Всеки от тях се домогва към нещо, та не може тези много домогвания да не се сблъскат, ако не ги съчетаем разумно… Има два пътя към чуждия народ — войната или договорът. За война българинът готви децата си от прохождаме. А къде ги нашите хора, годни за договори?

— Че то е лесно! — с облекчение рече Аспарух. — Ти храниш тълмачи за разни езици.

— Тълмачът не е годен за пратеник! — отряза ханът. — Пък ако пратеникът бъде и хански син, той струва колкото трийсет други.

В светлината на тлеещата жарава Аспаруховото лице отрази цялата тревога, която бяха предизвикали у него думите на баща му. Младият мъж задавено попита:

— За заложник на чужбина ли ме готвиш, тате?

— Не! Хански син мога да разменя само срещу сина на владетел. Казвам това, което казах — на Велика България трябват писмени, многоезични пратеници! От утре ще те учи Велизарий.

Аспарух и не понечи да се противи, волята на всесветлия беше закон. А всесветлият се обърна към мене:

— Ще те наградя толкова богато, колкото по-бързо свършиш работа. При една забрана — .никакво слово за вашия бог! Иначе ще ни накаже Тангра.

Така започна то… През нея вечер не допусках, че радостта, която Аспарух скоро откри в учението, ще бъде причина, щото да остана жив.

На следващата заран влязох в същата стая като носех свитък кожа и чернилницата. Пристъпвах плахо — нали дотогава бях все ученик, пък внезапно трябваше да стана учител.

Изненадах се, че там сварих двамина: побелелия слепец и внука му. Здрависахме се, седнах да чакам ханския син.

— Кой влезе? — попита слепият, вперил в потона слепи зеници.

— Ромеецът — отговори момчето. (То любопитно ме разглеждаше.)

Но моето любопитство беше не по-слабо. За кой ли вече път срещах тези двамина все в аула, все безмълвни, неподвижни…

— Прощавай, старче — рекох, — и ти ли си на служба при хана?

— Не, аз служа на племето — отвърна той, без да извие лице към мене. — Аз съм неговата памет …

Недоумявах. Преди да заприказвам по-изтънко обаче, слепецът додаде:

— Памет и глас … Викат ме навсякъде, където се случва нещо важно, за да го запомня и разказвам. Разказвам аз най-вече на внука си, споменът не бива да умре с мене… Ние, разказвачите, не воюваме, цялото племе пази дълголетието ни. Затуй ме намираш чудноват, само внук ми и аз не сме във войнишки дрехи.

— Разбирам — казах поразен. — По нас не помним, а записваме.

— Книгата е вещ — все напевно говореше слепецът.-Гласът човешки предава освен познание и радостта, и мъката на отколешните хора. Как ще сравниш ония ситни черни знаци с моето слово?

— Право! — казах поразен. — А какво важно има да се случи днес в аула?

— Нищо. Днес не ще бъда свидетел, днес съм глас. Ювиги ханът повели да разкажа На сина му Аспарух българското дълбоко минало. Онова време, когато българите населявали до небето планина. Як гранит, а върху гранита — крепости …

— Че на месеци път от тука планини няма, учил съм.

— Ще рече, било е на години път от тук — сякаш не говореше, сякаш пееше слепецът. — От коляно на коляно племенната памет предава: наша истинска прародина били великите планини…

— Не както сега и тук, най-високият хълм из земята ни ще да възлиза на двайсет човешки ръста… — каза тихо зад гърба ми гласът на Аспарух.

Захласнат в напевния разказ на слепеца, не съм чул кога при нас бе влязъл ханският син. Той бе изслушал този разказ от сами началото му, слушал бе със затаен дъх преди да засипе стария Ерми с нетърпеливи въпроси: всички ли българи напуснали прародината си, или някои от племената им останали там? Направо от великите планини ли дошли те около Таис и Танаис, или някое време изкарали другаде, пак до време? Кога ги поробил аварският хаган и колко траяла робията им под аварите? Вярно ли е, че родът Дуло слизал от големия завоевател Атила, вярно ли е, че заедно с неговите пълчища българите били яздили далеко-далеко към заник, че побеждавали и завладявали, че пак българи стигнали били — след Атиловата гибел — до топлите моря и Константиновия град, както и…

Старият Ерми отговаряше къде подробно, къде едносложно на неизчерпаемото любопитство на господарския син. Пред мене се разстилаше древното, широко разклонено минало на българските племена, гонени от беди, разлели се на преселения и завоевания, променяли неведнъж родина, закотвени плитко — по мое време — върху плоската, брулена от всички зли ветрища равнина северно от Понта Евксински … И аз имах въпрос към стария Ерми, макар да не го зададох: докога ли ще удържат българите сегашната своя родина?

Новините, които идеха до Фанагория от бойните поля — не едно, а множество боища, където хазарите ту биваха отхвърляни назад, ту напредваха стъпка по стъпка, — тия често тревожни новини ми даваха право да попитам: докога ще удържите? Но не смеех да допра болното за всекиго българина място, въпроса за хазарската напаст, която тежеше над Кубратова България като сянката на облак източни скакалци.

След като Аспарух отпрати паметта на племето, той дълго остана замислен, отсъствуващ.

— Да почваме ли? — приканих го аз.

Разстлах върху мрамора неизписаната кожа и отхлупих чернилницата, и натопих перото.

— Гръцката азбука има двайсет и четири букви — подех. — Първата е алфа и се чете „а“.

Нарисувах я. Аспарух също потопи перо и повтори алфата върху отсрещния край на пергамента. После се загледа неопределено.

— Удивителни неща разказва старецът Ерми! — промълви той.

— Удивителни! — потвърдих, за да преминем към работа: — Напиши ми сега десет пъти алфа!

— Ние също си имаме знаци, тях не познаваш пък ти! — внезапно бойко заяви Аспарух.

— Покажи ми ги! — усъмних се, защото нас ни учат, че варварите били безписмени. Аспарух начерта чудновати знаци — остроъгълни, многокраки, опасни някак си.

— Това е знакът на моя род, Дуло! — каза той гордо. Това означава лък, това — кола, това — коне, много.

— Ти ми говориш за знаци, а аз — за букви — поясних. — Нека продължим, тогава ще разумееш разликата.

— Няма да продължа, докато не признаеш, че и българите си имат букви!

— Признавам — рекох кисело. — А ето и омега, последната от буквите. Тя се чете „о“.

— У нас такава няма. Виж, ако начертая едно търкало, то е знакът на Тангра. Сиреч — всичкото: небе, слънце, земя, вода…

— Това ли бил богът ви! — слисах се.

— Че какво може да бъде бог, ако не тъкмо всичко? Нали няма по-голямо от всичкото.

— Прав си — рекох. — Прочее, когато ромеецът иска да изрази „всичко“, той казва: „алфа и омега“. Тоест, всички букви между първата и последната.

— Не било оставало нищо извън вашите двайсет и четири букви! — разсмя се с пълно, гърло ханският син. — Сиромаси!

Колко различно наистина гледахме ние — двама млади мъже — на уж единния свят! Прочее, в течение на нашите уроци се учеше не само Аспарух, учех се и аз — на варварска мъдрост.

9.

От описаната заран бяха изтекли пет месеца, на север; зимата е безконечна. Половин човешки бой сняг бе натрупала тя — около двореца го газеха все въоръжени мъже. Във Фанагория се събираше голяма войска. Това бяха бойците, които, изнесли ред битки с хазарите, се прибираха зад двойната стена на Фанагория, за да лекуват раните си, да закърпят своята изтъняла поради гдълго будуване и недоимък сила. Ранени, мършави, трескави — такива виждах навсякъде из вътрешната крепост. Те или ме следяха с безразлични очи, или свирепо се тренчеха в мене, не войника; май че не бе останало място за не войници в застрашената българска земя. Чувствувах се гузен пред тия мъже, опърлени от опасности, изстискани от мъка.

Отделно — бежанците… Към Фанагория вече с месеци прииждаха тълпи бежанци. Преследваха ги оправдани страхове, застъпваха ги по петите слухове за хазарско напредване. Подгоненият народ се добираше до Фанагория, препъвайки се о собственото си отчаяние. После безсилно го стоварваше във вътрешната крепост.

Без да се чувствувам (все още — не!) обвързан към бъдещето на българите, техните страдания ме тровеха искрено. Който е бил млад, ще ми повярва.

Освен съчувствието — нека призная, — ме моряха и зли предвиждания. Не бях забравил прокобните думи на ювиги, Кубрата: „Ако на василевса хрумне да насъска друг народ против българите, ще си останеш и без един син, Василие!“ … А откъде да бъда сигурен на какво се дължеше растящият напоследък хазарски натиск над България? Знаех ли, дали ювиги не бе човек мнителен и бърз в мъстта? — Не знаех… Прекръстих се незабелязано в кожуха си. „Пречиста! Дано хазарските пълчища да не са подбутнати от Византия!… Иначе, отиде си моята зелена младост!“

Из ходника се разминах със слепия Ерми и внука му. Аспарух пак бе слушал гласа на племето.

Този път не аз чаках ханския син — чакаше ме той. Докато размотавах всичко, което бях напластил отгоре си, Аспарух ме изпитваше с поглед бдящ, враждебен. Изтръпнах, а привидно спокоен, заех се да разгрявам на огъня вкочанените си пръсти.

— Война… — каза Аспарух. — Почти четири години се бием, но сега ни притиснаха с десет пъти по-много паплач… Баян воюва вече по Таис, пък аз седя във Фанагория и уча писмо!

— Ще дойде и твоят ред. Във Фанагория са скупчени поне пет хиляди конници.

— Броил ли си ги? — стрелна ме още по-зорко Аспарух.

— Не. Така, на око. Излишно ме подозираш! … Ханският син се втренчи в подпухналите ми ръце, сякаш по тях искаше да отгатне дали са извършили предателство.

И кораво каза:

— От днес до края на хазарската война ще живееш при мене!

— Сполай ти! Тук поне не вее от всички страни.

Види се, успокоен от моето безразличие (то беше само привидно), Аспарух взе да оглажда с длан кожата, която снощи бе изписал. Притеглих я, за да поправя грешките му. Не бяха много — ханският син напредваше и в учението бегом.

— Бъди готов, днес баща ми ще намери време да провери какво съм научил — предупреди ме той. — Така, между вестите и гончиите …

Вместо отговор, отново се взрях в Аспаруховото писмо.

— Чудесно! А можеш ли го наизуст?

Синът на хана затвори очи за по-пълно съсредоточаване и поде песен осма от Илиадата:

— „В плащ минзухарен, зора се разпръсна навред по земята. Мълновержецът …“

— Мълниевержецът — поправих го.

— „Мълниевержецът Зевс бе събрал на съвет боговете горе на най-извисения връх на Олимп многобъдест…“

— Многобърдест — поправих го пак. Аспарух продължаваше все по-настъпателно:

— „Тъй заговори им той, a безсмъртните слушаха мълком“

Когато свърши задължителните за днес трийсет стиха, не стаих гордостта си от неговите успехи:

— А викат, че за варварите била недостъпна елинската поезия!

— Ха! — възкликна той. — И Омир е бил варварин, признай си!

— Признавам, то е явно — казах с половин глас, понеже различих кънтенето на бавни, тежки стъпки, които приближаваха.

Хан Кубрат ни направи знак да не ставаме. Той очевидно пестеше миговете, бе мрачен, угрижен, дори — болен наглед.

— Как мислиш, Велизарие — започна ханът направо, — ще го бива ли за учение? — Посочи с глава сина си.

— По-паметлив, усърден и бърз е от всичките ми съшколници — не лъжех, въпреки подобострастието, което винаги ме обземаше пред великия хан.

— Ще рече, нека продължава! — нареди Кубрат. — Българите все повече ще имат нужда от изучени първенци, все по-често…

Ханът потъна в мислите си и не доизказа своето наставление. Подир малко той проговори пак:

— Наплодиха се много племена, издигнаха се много владетели. През последните години ми се струва, че земята отесня… Това е загдето живеем тъкмо срещу Вратата на народите, та целият им порой тече пряко Велика България. Друго е било в прародината. Там …

Думите му прекъсна запъхтян тропот из ходника, че и доловимо пъхтене.

— Ювиги! — нахълта непознат чигот, страшно жилест млад мъж. — От вчера хазарите опленяват равнината между Таис и Танаис!

— А син ми Баян? — скочи отривисто ханът. — Какво върши Баян?

(Забелязах, че Кубрат се олюля.)

— Неизброими са този път хазарите, ювиги! Колят и робят, товарят на коли шатрите ни с все децата, отвеждат стадата ни!… Пустош ли ще стане Велика България, ювиги?

— Ще издържим и този път, не ни е първо! — без позволение се намеси Аспарух.

— Млък! — процеди баща му. — Ще ти позволя да говориш, когато научиш за какво е думата.

Хан Кубрат залитна повторно, но когато Аспарух понечи да го подхване, той отстрани младия си син с нетърпеливо движение.

— Раниха в боя светлия Баян — вече не така запъхтяно доложи чиготът.

— Каквото и да е, трябваше да ги спре! — кораво каза ханът.

— Вярвай бога, ювиги, чудо да бъде — не можем!

Ханът трудно (с болка някъде, личеше си) седна. Широкият му гръб потръпваше, огъваше се все по-ниско. Въпреки незнайното достолепие на този стар боец и властелин, дожаля ми за него. Не бяха за неговите години така тежки, убийствени удари.

— Таманската земя и Фанагория ще оставят за напролет… — рече на себе си Кубрат. — Зиме върви да плячкосваш пръснати села, ала не е да обсаждаш яка крепост… До запролетяване има шейсетина дни …

Цял изтръпнах, осъзнавайки предметното значение на тази проста, точна сметка: подир два месеца дивият наплив на хазарите щеше да наводни злачните поля около Фанагория… Обсада! — най-безнадеждната от всички беди.

Както заповяда Аспарух, вече живеех при него в двореца.

Под бича на хазарските налети все повече българи от покрайнините на държавата прииждаха към Фанагория, понесли на рамо или на кон. всичко, което бяха успели да спася г. Надзърнех ли през бойниците на дългия ходник, навсякъде виждах гъмжило от хора — шатрите им се досягаха, между Конските крака се валяха дребни деца, около всеки огън се грееха бездомни.

Покъртен от тази печална картина, не усетих кога до мене бе застанал Аспарух. Още по-дълбоко ме покърти гласът МУ — тих, измъчен.

— Възможно ли е да ни забрави Тангра? … Нашите бойци (говорят вестителите) едва се крепели върху отсамния бряг на Танаис. Нощес доведе остатъка от конницата си брат ми Баян… Да би ги видял, Велизарие! Живи мъртъвци.. Два месеца са се били непрестанно, брат ми — с подлютена рана и… А най-страшното все пак… Велизарие, сънувах лош сън!

Имах чувството, че Аспарух и сега говореше насън.

— Не винаги сънищата се сбъдват — опитах се да го пробудя.

— Много лош! — Аспарух не ме и чу. — Пролет беше, пролетта, която всички чакаме със страх. Цветове, зелени пасбища, слънце. А аз Стоях самичък пред отрупана превисока клада. Върху кладата лежеше баща ми. Мъртъв! … Нещо говорех, крещях и плачех лудо. Тогава кладата лумна, запалена от невидима ръка…

— Това бездруго означава, че ювиги ще оздравее — изтълкувах със стиснато гърло.

— А защо от ден на ден отпада? Защо толкова време не е напускал постелята? Не помнех баща си болен. Тъкмо когато волята му ни трябва най-много, той… Ханът свършва, Велизарие!

Не думи бяха това, а стенание. Отпосле щях да науча, че освен радостта варварите не крият и мъката си, съвсем тъжно е да гледаш натъжен варварин.

Позволих си да уловя ханския син за плещите, дано му вдъхна упование.

— Разсъди само — казах му, — колко съдбоносни дела е изнесъл великият ти баща! Малцина властелини са в правото си да кажат на старост: аз възродих и укрепих една разсипана държава!

— Не ми трябва славата на баща ми! — възкликна Аспарух. — Искам да имам жив баща!

— Та той е жив, за бога … — продължих да го теша, когато мярнах, че зад гърба му приближават двамата негови по-стари братя.

Лицата им ми се видяха по-разстроени и от Аспаруховото; едрите, набити мъже крачеха в тъмна печал, сякаш в двореца някой вече бе починал. Съпровождаше ги непознат снажен боец, който куцаше силно — навярно той бе Баян.

Както винаги, двамата по-възрастни синове на Кубрат не ме забелязаха, а най-възрастният наистина не ме познаваше. Той се обърна само към Аспаруха:

— След залез ювиги ханът желае да принесе жертва и да чуе гадателите. Сбери всички негови хранени хора в големия трем!

10.

В големия каменен трем владееше полумрак — робите бяха втъкнали борина в халки по стените. После те пренесоха господаря си ведно с постелята му — десетина пласта най-редки кожи. Не бях виждал ювиги хана от петдесетина дни, но щом го зърнах, оправдах отчаянието на Аспаруха: баща му си отиваше тъй изглеждат смъртниците.

Върху челото на стария владетел — прибелял, стопен и необяснимо отдалечен от всички нас — лежеше изстинало примирение; само горящите очи напомняха неговата неукротимост и душевна сила. Две прозрачни ръце се открояваха всред кожите, но и те бяха без живот.

Хранените хора се развълнуваха глухо. Долових сподавен стон, скрито мъжко подсмърчане. Когато Баян, Котраг и Ку-бер коленичиха до бащината си постеля, отпуснахме се на колене всички ние. Нарочно бях излязъл най-напред — никога не бях присъствувал на езическо приношение.

Вляво и вдясно стояха прави великите боили, първожрецът и четирима обикновени жреци. От едната ми страна бе Аспарух, а от другата — старецът Ерми с внук си.

Докато се озъртах, жреците въведоха вързано куче, една от хубавите хрътки, с които ювиги ходеше на лов. Животното с радост позна господаря си, то се теглеше и подскачаше, цялото устремено към болния. Но тутакси усетило, че в постелята на хана се е притаила и смъртта, кучето клекна на задни крака, източи врат и взе да вие като гладен вълк.

— Животните предусещат края на господаря си… — прошепна слепият старец.

— Започвайте! — надвика кучешкия вой ханът с глас, който сякаш идваше от миналото му, ненадейно могъщ.

Двамата жреци придърпаха хрътката към четириъгълен дялан камък, издигнат посред трема; всеки от тях улови преден и заден крак на животното. Те го опънаха по гръб върху жертвеника. Тогава изстъпи първожрецът, много висок, попрегърбен — най-пищно украсеният от всички българи.

Той изтегли широк и крив нож, вдигна го над главата си, докато шепнеше нечуто заклинания. И тъкмо когато си мислех, че ония двама вече ще изтърват кучето, понеже то се противеше лудо на силните им ръце, първожрецът с ловък Удар разпори хрътката от гърлото до опашката.

След миг двамината жреци, опръскани до веждите в кръв, отпуснаха желязната си хватка. Кучешкият труп увисна на четири страни върху жертвения камък, кървави струи потекоха По мрамора. Проточил шия като камила, аз виждах как Димящите вътрешности на жертвата още потръпваха в гърч. Над тях се наведе великият жрец, изучаваше ги. В трема би се чуло, ако паднеше игла.

— Сърцето на кучето, това си ти, ювиги! — обяви първожрецът. (Той изтръгна сърцето и го стисна в юмрука си.) — Топчесто и кораво като речен камък… Ще рече, имаш напреде дълги години здраве, години на власт и слава… Всяка друга вътрешност е подчинена на сърцето, ювиги. Сиреч, твоят народ и в бъдеще ще ти се покорява, ще те крепи, за да го водиш мъдро. Ти ще достигнеш величие, което…

— Не за живота си и не за властта си питах аз Тангра! — прекъсна ласкателствата му хан Кубрат. — И без тебе зная кога ще умра… Аз умирам, българи!

Усетих как се изправя всеки мой косъм — неописуемо бе величието, с което обявяваше своя земен край един владетел. Застинали дотук благоговейно, българите не сдържаха повече сълзите си; по страните на мнозина изпращачи се стичаха едри капки. Мъжки плач…

— А какъв е въпросът ти към Тангра, ювиги? — произнесе оскърбен първожрецът.

— Отгатни го и отгатни отговора му по утробата на жертвата! — заповяда ханът.

— Аз тълкувам волята божия, но не чета помислите на смъртни — отказа му първожрецът. — Ти никога не си ми искал да докажа своята дарба на тълмач между бога и тебе. Защо точно днес?

— Защото днес трябва да взема последно решение. Утре или след месец не ще мога да пререша …

Настъпи нетърпима тишина. Хан Кубрат изпитателно гледаше първожреца, а първожрецът отведе поглед. Чувах да се отцежда кръвта на хрътката.

— Намерете Пагане! — неочаквано заповяда ханът. Аспарух скочи и излетя навън като стрела.

Не бях в състояние да определя колко време изтече преди на вратата да застанат Аспарух и Пагане. Въпреки страховете ми, въпреки ревността, не можах да не си призная: „Богородице, колко са хубави! Как са си лика-прилика!“

Те за първи път бяха заедно пред очите на хана. Долавях и горестта, и свяна, но и щастието им, че са се изправили един до друг като годеници пред най-важните мъже на държавата.

Това трая само миг, той ми се стори дълъг поради напрежението, което внесе.

— Ела насам, дъще Ишбулова! — властно и ласкаво я извика ханът.

Пагане се отправи към постелята му с припрените си, гъвкави стъпки. Тя направи поклон много ниско и се задържа така, докато ханът не й подаде ръка. Пагане я пое, благоговейно допря челото си до нея.

— Във Фанагория говорят, че Тангра бил те белязал с ясновидство, Пагане — рече той благо. — Кажи ми, отгатваш ли какъв въпрос отправя душата ми към него?

Беше ми страшно да ги гледам така: впили поглед в поглед, сякаш великият хан откриваше душата си, а младата жена я приемаше открито. Главните се отразяваха в техните зеници, затуй ми се привидя, че между Пагане и Кубрат припламват синьо-червени искри.

— Разбрах! … — тихо каза ясновидката. — Ти искаш Тангра да посочи път на народа ти. Тебе те мъчи черна грижа: що ще бъде с българските племена след… кончината ти.

— Така е — призна старият хан и се отпусна в постелята си. — Дано чуеш и ответа на Тангра!

Пагане се изправи съсредоточена, гърбом към жертвения камък. После, с израза на онези, дето ходят насън, тя се вторачи в кучешкия труп.

— Колко малко кръв върху жертвеника! … — промълви Пагане. — Тоест, малцина българи ще останат във Фанагория …

— Нима Тангра желае нашия свършек? — с упрек възкликна ханът.

— Не, ювиги! Виж, почти всичката кръв е изтекла на три страни, към три от земните посоки. Север, запад, юг… — изброяваше Пагане като ги показваше. — Тангра иска от тебе да разтроиш българите според най-големите им племена и да ги отправиш накъдето той ти сочи. За да се спаси от гибел поне едното …

— Нещо такова премислях много нощи — призна ханът. — Българите трябва да си търсят нова родина! Защитена сигурно от самото велико естество.

— Всесветли, как ще оставим крепостите си, градени с толкова труд?

Беше проговорил кавханът, Кубратовият брат, мъж на средни години, почти Баянов връстник.

— Не за първи път българите ще напуснат съграденото от тях … — с болка рече Кубрат. — Но, ако се покорим на волята на Тангра, няма ли да разкъсаме своите сили?

— Няма! — твърдо отговори Пагане. — Всред тварите в морето се среща чудновата твар. Разкъсаш ли я на части, от всяка нейна част отново израства едно цяло животно.. Стига българските племена да открият земи спокойни, тучни, и трите ще пораснат до цяла нова държава …

— Че ние я носим в себе си, тази държава! Нали и тук, където процъфтя Велика България, преди векове сме дошли като гонени преселници? — сякаш въвлечен във вярата на Пагане, хан Кубрат трескаво продължи думите й. — Синове мои! — обърна се той към тримата коленичили пред постелята му. — Чуйте последната ми воля!… Ти бе роден за хан, Баяне, най-тежкият жребий се пада на хана. Остани с оногурите и до последно брани Фанагория! Така братята ти ще спечелят време, така врагът ще загуби време преди да се впусне по следите на преселниците …

— Ще браня до последно Фанагория! — сурово отсече Баян.

— Синове мои! — положи ръце върху раменете на Котрага и Кубера старият хан. — Вземете племената на котрагите и кутригурите, търсете им нова родина!

— А кой; да поведе оногундурите, ювиги? — попита Баян. Очите на хана спряха до мене. Върху Аспарух.

— Тях ще поведе хан Аспарух! — заповяда Кубрат.

— Не! — скочи ужасен четвъртият хански син. — Не съм достоен, не съм готов за властта, татко!

— И аз; не бях готов преди трийсет години — с умора изрече Кубрат, Направи ме голям владетел неволята на народа ми…

Настана мълчание. Цялата кръв беше се отляла от лицето на Аспарух.

— Не може ли да ме отмине… — не доказа той плахата си молба?

— Не може! — закова хан Кубрат. И пак мълчание.

— Предай ни своята воля и твърдост, татко! — промълви след малко Баян.

Той пръв се наведе за сбогом над бащината си десница. Ювиги окачи на шията му едно от своите сребърни огърлия. Последваха Котраг и Кубер — те също получиха хански отличия. Имаше нещо сърцераздирателно в суровата простота, с която живите се откъсваха от обречения.

Идеше ред на Аспарух. Преди да се прости, той отиде при Падане, улови я за ръка и я накара да застане редом с него.

— Щом е дошло до сбогом, татко — каза Аспарух разплакан, — благослови и бъдещата ми невеста!

Хранените хора, досега удавени в скръбта си, глухо се разшаваха; чух многогласния им ропот.

— Не мога, сине, дори пред смъртта си да погазя закона ни… — отговори хан Кубрат. — Ти вече си хан и ще ти избере жена съветът на боилите… Никога не съм споменавал, Че е леко да бъдеш владетел.

Въпреки че не виждах Аспаруха в лице, отгатвах страданието, което изпитваше — двойно страдание от раздялата с баща си;и от бащиния му отказ. Прегръдката, в която той обви стария хан, неговите ридания върху Кубратовото рамо, обърканите целувки, с които покри ръцете на баща си — всичко ме разтърси тъй, че тихом се измъкнах от ходника.

Гледах през бойницата смълчания бежански стан във вътрешната крепост — месечината го огряваше зелено: мъртвило. .Плачеше сърцето ми пред цялата неизвестност, която ме очакваше от утре — кой ли от младите ханове щеше да ме получи като наследена вещ?

Край мене преминаваха мълком ония боили и жреци, които бяха си взели сбогом с умиращия. Те изглеждаха така потънали в нерадостни мисли, че колчем понечвах да се обърна към някого, отхвърляше ме назад неговата затвореност. А ханските синове така и не се отдалечиха от постелята на баща си. Нямаше кой да ми обади моето бъдеще.

Тогава се зададе старецът в черно с внука си. Момчето бършеше сълзи, като с другата ръка грижовно крепеше слепия.

— Взехте ли си сбогом с ювиги? — гледах да ги заприказвам.

— Не съм достоен да целуна ханската ръка — кротко отвърна старецът.

— Кажи ми, старче — бързах да узная аз, — дали всесветлияг нареди при кого от младите ханове ще остана заложник.

— Разпореди се. Ще потеглиш с Аспаруха, защото той поема към вашите предели.

— Сполай ти за вестта! — сграбчих ръката му и я целунах.

Истина си е, че — в целия предсмъртен мрак, който тегнеше над аула и Фанагория — мене ми просветна: Аспарух… Все още не бях наясно (й нямаше как да бъда) какво щеше Да означава в едва начеващия мой мъжки живот това име. През дните, за които говоря, то нямаше ни тежест, ни блясък — бе име на един обикновен млад мъж, стъписан пред необикновения си жребий.

11.

Старият хан сякаш по своя воля не доживя пролетта, от която всички се бояхме. Той угасна през прозрачната предпролет, когато по пладне снегът взе да омеква, а от шушулките се стичаха бистри капки. Гледах купчината (не купчина, а цял хълм) черна пръст, която българите за една заран бяха натрупали върху пепелта на великия си хан. Тъгата им се предаваше и на мене — наближаваше нова раздяла.

Ония, дето бяха присъствували на погребалното тържество, бавно се разотиваха. Влязох заедно с тях през крепостните врата във вътрешния град, запустял, сякаш връхлетян от болест. Няма нищо по-покъртително от картината на едно умиращо човешко живелище — негова кръв довчера са били работните хора, неговият дъх е бил работният шум. Изтичаше пред очите ми кръвта на Фанагория…

„Сега му е времето за бягство!“ — рекох си, внезапно и за мене. Изглежда това неосъзнато намерение бе тлеяло отдавна в помислите ми, а сега лумна — подклаждаше го извънредната сгода за бягство, неповторимият случай: днес или никога!

Погледът ми крадешком премина през лицата на опечалените — далечни, чужди за всичко земно. „Ако потегля с Аспаруха, къде ще ме търси баща ми след година или пет? — съобразявах аз и гузен, и съблазнен от постижимостта на моето освобождение. — Къде ще търся аз кораб за Константинопол? … В суматохата никому ме е до мене, ще се стопя из горите, докато…“

И тъкмо тогава видях — извън шествието на първенците — да пристъпва Пагане. Безпределно тъжна, посърнала, съсипана. „Не мога, не мога да се откъсна от нея! — изплака сърцето ми. — Покойният хан не я съчета с Аспаруха… Може би един ден тя… ще забележи, че съществувам…“ — това беше пък надежда. Между страдание и надежда се люшкаше юношеската ми душица, аз крачех безволно из фанагорийските улици, в плен на жестоко раздвоение и на отчаяна любов.

Ханските синове бяха чакали погребението на баща си, за да се впуснат в път. Готовност за това те вече имаха от дни. При българите тя означаваше скатани и натоварени на коне шатри, грамадни кожени вързопи върху други коне, където умело се крепяха най-ситните деца. Всяко, достигнало седем-осем години, седеше само на седло. При преселението българите нямаше да яздят върху гол гръб, а на седла с множество окачалки по тях: за оръжието и за по някой кован съд, за мяха за кумис, за навитата като тръба постеля.) Малък брой запрегнати коли щяха да возят недъгавите и болните.

Събрахме се за последен път в аула преди племената да потеглят. Братята бяха си поделили и доилите на баща си, тъй че зад всекиго хана образуваха полукръг четирима най-видни големци и първожрецът на племето, и паметта му. Зад Аспаруха бях седмият негов човек.

Великият жрец при Кубрата, който не принадлежеше никому от новите ханове, им даде знак. Те изстъпиха пред хората си, запретнаха ляв ръкав. Ръцете им заприличаха на странно цвете от вплетени пръсти и доверчиви длани.

Великият жрец направи върху тия длани с ножа си ряз, колкото да прокапе кръв — те не трепнаха. Сетне всеки от братята накваси устни в кръвта на другите трима.

— Заклех се! — казаха те просто.

— От днес сте не само братя, но и съюзници до смърт! — изрече първожрецът. — Тангра ще ви накаже с безплодие, ако пристъпите клетвата си. Където и да бъдете, бъдете единно цяло: живи части от Велика България!

— Не трябва ли преди тръгване да погребем и тебе, велики? — отправи му Кубер учтиво въпрос, от който прималях.

— Ще ме погребат робите ми — спокойно отговори първожрецът. — Аз зная дълга си: нямам право да преживея ювиги хана, комуто вярно служих.

От аула ханските синове излязоха по реда, по който бяха се появили на бял свят. Най-старият брат кораво прегърна всекиго от по-младите, а по израза му, затворен и суров, се четеше обреченост.

— Давам дума да задържа хазарите до ранна есен. Най-много… — пестеливо обеща той на сбогуване. — Бързайте, не спирайте из пътя! Скъп е всеки ден…

Втори излезе из бащиния си аул Котраг. След него — Кубер. Младите ханове крачеха шумно из пустите ходници, осиротелият камък отекваше: сбогом, сбогом! …

— Отива си животът от аула и от Фанагория… — промълви Аспарух.

Останал сам с шепата свои хора в големия трем, подир разлъката с братята си той беше вече кръгъл сирак.

— Така се надявах да не настъпи никога този час! … — изговаряше мислите си младият хан, безпомощен, разстроен. — Така вярвах, че баща ми ще се привдигне!… Тъй исках да ми се размине теглото на властта!…

В бъдеще щях да опозная кавхан Авитохола, брат на Кубрата и старейшина на рода Дуло. Но в оня ден за мене той бе непознат — държеше ме на разстояние неговата едносложна, груба дума.

— Аз, най-старият от рода Дуло — за първи път неедносложно подхвана Авитохол, — ще потегля с ювиги по волята на покойния. Брат ми разсъди, че хан Аспарух няма ни години, ни знания, ни опит за държавни дела. Аз ще бъда винаги до тебе, аз ще помагам на решенията ти, аз ще възпирам от грешни стъпки твоята неука младост.

Това три пъти натъртено „аз“ се наби неприятно в ушите ми, но не беше прозвучало така и за Аспаруха.

— Да ти даде Тангра дълги години живот и власт, чичо! — обгърна той кавхана със същия поглед, с който бе благоговеял пред баща си.

Аспарух пристъпи към каменния зид, където по обичай бе седял всред своите хранени хора покойният; младият хан плахо и нежно погали зида, погали мрамора, излъскан от стъпките на баща му.

— Сбогом! — произнесе той.

И като измъчено се насили да изобрази решителност, заповяда:

— Тръгваме!

12.

Ето и движението, с което не само свикнах — дотам се сраснах с него за дълги години, че взех да се мисля роден чергар, който по случайност е проживял уседнало двете свои първи десетилетия.

Яздехме и яздехме — много дълго всеки мой спомен ще започва с тия думи, язденето беше наше битие …

Начело на безкрайния конен строй неизменно вървеше ханът — самотно, на цяла стрела разстояние от първенците си.

— Както и да ме разуверява тарканът Севар — казах през ранните дни на преселението ни, — смятам за опасно ювиги да язди тъй далече от чиготите си.

— Опасно е, разбира се — отговори ми кавханът Авитохол. — Но как иначе ще познаят ония, които може да срещнем, че преминава не сбирщина, ами се мести държава? Прочее, вижте го хана ни, вижте ни белезите — посочи конските опашки и среброкования знак на рода Дуло, — вижте ги хранените ханови хора!

— А ако ювиги попадне в засада?

— Засади из пътя ни, разбира се, ще има. Но първата стрела рядко улучва, пък и ханът е в ризница.

— Велизарие! — викаше се отдалеко, да, викаше ме ювиги.

Боднах сурата кобила и го настигнах.

— Искам да те попитам — каза Аспарух. — Какво знаеш за края на света? Ето защо — ние вървим из Пътя на народите, вляво и вдясно от него, чувал съм, живеели все словен и …

— По нас се говори: „многобройни като морския пясък…“.

— Навярно така е. Но аз те питам друго: не води ли към края ма света нашият път?

— Не зная, ювиги — смънках. — Казват, че земята съвсем се свършвала някъде на заник. До там обаче има много място.

— Много! — нетърпеливо повтори Аспарух. — Кое наричаш така? Три месеца, година или десет?

— Не зная… — признах си пак. — От Константинопол пътуваме все по вода, слабо познаваме сушата отвъд Истъра.

— Истърът, това е Дуна. Защо не преминавате отвъд него?

— Тази преголяма река е нашата граница с варварството. Северно от нея гъмжат незнайни опасности.

— Тъъъъй… — умисли се младият хан. — И все пак, какво има между ей това място и вашите граници? Дали там някъде не зее пропаст без дъно и без отстрещен бряг? Или пък (нали през дългите зимни месеци звездите не се виждат), ще обикаляме в кръг из тази неизбродима, винаги еднаква равнина? Не те ли плаши безбрежността, Велизарие?

— Уви, не мога да отрека, че ме плаши …

И продължихме да яздим мълчаливо, всеки зает с разсъжденията си за края на света.

— Вече няма да вървим по мрак! — заповяда надвечер ханът.

Той беше спрял под китка стари дървета, рядко разнообразие из еднообразния ни път. Изтеглих своя кон встрани от човешкия и конски поток, за да препредавам ханската заповед. Скоро върволицата се нагъна, образуваха се пръснати купчинки от животни и хора. Мъжете се запретнаха да разпъват шатри, други се разполагаха под открито небе в огромните си кожуси. Чаткаха огнила, боязливо заприпламва пушливо изсушеният конски тор — него предвидливите изселници също носеха в мяхове, натоварени върху седлата им.

Тръгнах през влажния пролетен сумрак към дърветата. Под ниските им, едва раззеленели клони бе разпъната ханската шатра с високите знаци. Заварих Аспарух — разседлавайки — да измъква изпод седлото плосък и корав къс месо. Той седна кръстато, опря го о някакъв пън и взе да дяла тънки резени. Подаде ми няколко.

— Хубаво се е стоплило! — отбеляза ханът, докато зъбите му работеха здраво. — Омекнало е досущ…

Какво ти омекнало! Преглътнах неохотата си, но не и коравото като волска кожа месо. Аспарух ми рече между хапките:

— Ще трябва да свикнеш със сушеното кобилешко! Просото ние малко, наредих да го пазят за кърмачките и за най-ситните деца.

Продължих да се пъна и пъшкам, ръфайки. Бях гладен. Ханът пък привърши и ми заповяда:

— Върви, намери Пагане!

Не ми се полагаше да отговоря, а и не бих имал сила за отговор. Откакто бе започнало преселението ни, Аспарух не само че не беше се срещал с Пагане, но дори и не спомена ни веднъж името и. Този рязък обрат у него ме преизпълваше с несмели надежди — може би отказът на умиращия Кубрат да съчетае влюбените .наистина беше ги разлъчил. Болезнена (понеже — насилна), тяхната разлъка с времето щеше да се освободи от болката, щяха да и свикнат, какво ли не постига навикът? И тогава… Христе, дали имам право да се надам?

През стана ме упътваха огънчетата, от по три шепи сух тор. Те едва мъждееха, но изпъстряха нощното поле докъдето поглед стига. Край всяко едно вечеряше по цяла челяд. Българите ядяха същото, каквото и ханът им — солено и кораво кобилешко. Скъпернически отпиваха кумис. И смееше ми се, и ми се плачеше, когато виждах най-малките да сучат направо от кобилата — те стояха по две, по три и всяко търпеливо чакаше да се засити предишното. Чакаха без думи и хленч, а си личеше колко са гладни: очите им не се отделяха от кобилешкото виме.

Търсейки Пагане, вглеждах се във всяка жена. Господи, дано не я намеря! — молех се наум. — Два месеца, речи го, ювиги не я потърси, та аз, глупакът лековерни, си виках: забрави Пагане… Уви, не я бил забравил! …

Когато най-после открих любимата на Аспарух, тя седеше пред сиромашката им шатра и край догорелия огън с майка си и с малките си братчета. Челядта беше се навечеряла. Пагане свидливо прибираше трошиците сушено месо в стара торба. Едно от момченцата посегна към торбата, а Пагане го побутна към кобилите — да се насуче. Заета с грижите си, тя ме съзря внезапно и замръзна в тревожно очакваме.

— Поздрав, Пагане! — казах, задавен от вълнение. — Ювиги ханът те вика.

— Ако бъде за гадаене — с внезапна суровост се намеси старата, — то не е твоя работа, дъще! Сама усещаш, не си същата откак гада на покойния хан… Закрея дъщеря ми, чужденецо! — обърна се към мене старата жена, а аз отгатнах в чертите й угаснала хубост, младата днес хубост на Пагане. — Закрея, пък тя ни е за баща, нали мъжът ми погина в силите си… Дано съхне от черна любов, ще й мине. От болест дано не е!

— Яка съм аз, майко… — сякаш молеше за прошка Пагане. — Не бой се, няма да гадая вече!

И младата жена припряно се упъти през нощта, осеяна с умиращи огънчета. Тя стъпваше пред мене като властна господарка, следвана от своя роб. Плетях нозе подире й, от сърце нещастен — усещах как вехнат едва покълналите ми надежди.

Аспарух, очаквайки ни, сновеше неспокойно пред шатрата си. За разлика от другите, ханският огън бе стъкнат от истински дърва, та пламтеше ярко — единствената щедра светлина всред заспиващия стан.

Последните крачки към хана Пагане извървя почти тичешком, а Аспарух я посрещна, разтворил обятия. Вместо да се приюти в тях, Пагане ненадейно коленичи.

— Желая на ювиги хана трайна и честита власт!

— Какво правиш! Защо? — възкликна той огорчен. — За тебе не съм ювиги ханът, слънце мое, аз съм Аспарух, Всичко си е същото, същото ще бъде!

С болка му се усмихна Пагане и — поклати глава като да отърси лоши мисли. Аспарух я поведе към огъня, аз се повлякох след двамата, чувайки ги как се галят с тихи думи.

— Няма да се махна докато ме не изпъдят! — рекох си злобно. — С присъствието си ще им попреча да…

— Безкрайна ми се стори жалейката по баща ми, нали бе запретено да те виждам… — говореше ласкаво Аспарух. — Днес тя свърши, душата на хан Кубрат е стигнала при TaiHrpa… Татко сега ни гледа от небето, Пагане — отправи поглед към месечината ювиги, — той се радва, дето пак сме заедно. Завинаги!… — прегърна я.

И усетил колко изтъняло е тялото, което той топло познаваше, Аспарух улови брадичката на Пагане, взря се в очите й.

— Стопила си се просто!. — промълви той уплашен. — Нима си мислила, че мога те забрави?

Пагане пак поклати глава без отговор.

— Какво ти е? Невярна болест ли? … Кажи ми, Пагане! Тя улови с две ръце главата му, прошепна му нещо на ухо. Веднага се сетих, а и всеки ще се сети що беше то. Стиснах до болка зъби, за да не изкрещя. Но двамата нищичко не забелязваха.

— Слава на Тангра! — високо благодари Аспарух и Пагане изчезна цяла в прегръдката му. — Още през първия си ден при бога баща ми е измолил от него да ни съчетае…

Те седнаха до огъня, аз понечих да отмина — сърцето ми не издържаше повече.

— Стой тук! — заповяда ханът. — Тази нощ има да обмислям много, трябваш ми.

Струпах се като подсечен от тази безмилостна заповед, а влюбените веднага ме забравиха — тъй трепетно вдадени в срещата си, която бяха жадували два месеца. Настрани от тях, чувах само Аспаруховия глас. Пагане отвръщаше тъй тихо, че по-скоро отгатвах думите й.

— …затуй те и извиках — продължаваше Аспарух. — Исках да знаеш, че утре ще събера съвета уж да ми избере жена. А истината е, че жена аз вече си имам! — натърти той.

При все, че острих уши, отговорът на Пагане пак не стигна до тях.

— И това ми била най-смелата жена от Фанагория, най-изкусната, най-одарената! — засмя се ханът. — Моя плашлива женска душице! — сгуши той Пагане под наметката си. — Кълна се, утре вечер ще изпратя кавхан Авитохола да те поиска от майка ти!

— Аз съм ювиги хан! — отсече Аспарух с дързост, която ми напомни покойния.

13.

Бях легнал върху постелята на чигота в ханската шатра понеже трябвах на господаря си посред мощ, а господаря още го нямаше. И аз на негово място не бих се прибрал до зори — виках си, разтерзан от ревност и мъка. Сега те… Не! Изтръгни Пагане от сърцето си, Велизарие, тя вече е жена на друг.

Мразя ли го? — зададох си откровен въпрос. Изпитвах към своя господар по-силно от омразата чувство, но и… Нека си призная — и обич. Роб си ти, Велизарие, роб! — унизено се самобичувах. Беше ми до плач, а лежах със сухи очи.

Тогава чух навън бодрата повеля на хана:

— Обадете на хранените ми хора да се съберат по зазоряване .на съвет, защото с утрото ще потеглим!

После Аспарух отгърна входа, внесе борина, огледа ме. (Правех се, че спя). Кракът му леко ме разтърси, както през заранта на запознанството ни.

— Тази нощ ние с тебе няма да мигнем — съобщи ми той с радостни свитки в очите. — Утрешният бой ще бъде суров. И въпреки всичко, ще го спечеля, обзалагам се!

— Не бъди толкова уверен, ювиги! — казах уж съчувствено, а всъщност злорадо. — Първенците ти ще се опълчат като един против Пагане.

— Конникът Ишбул е загинал в бой — отряза Аспарух. — Тоест неговата дъщеря е по-знатна от дъщерите на всякакви живи големци.

— Това — по закон ли?

— Не. По човещина … — И ханът продължи: — Защо например да не бъде на моя страна чичо ми? Че мене ме отгледаха в неговата шатра, защото той имаше жена, добра жена, пък майка ми умря отдавна. Не може да ме нарани кавханът, твърде близки сме по кръв. И после, не му е до това да ми избира невеста, на сърцето му лежи страшна грижа: с Баяна останаха да се бият неговите трима синове…

— Ала другите първенци имат дъщери за даване — напомних му. — По обичай ти трябва да вземеш жена от висок род.

— Колко мрачми са винаги предвижданията ти, Велизарие! — без упрек рече Аспарух. — Чудя ти се как сам търпиш тяхната мрачина. Говори си! — усмихна се честито той. — Аз пък вярвам, че утре вечер кавхан Авитохол ще доведе Пагане в шатрата ми… Иначе не може!

Аспарух и не подозираше причината за моето все мрачно настроение, което през оная нощ ме накара да проговоря непредпазливо:

— Досега не съм посмеял да ти задам въпроса, който ме гложди, ювиги: защо тъкмо с мене навикна да делиш най-важното за себе си, най-съкровеното?

И веднага разбрах, че съм сбъркал — на Аспарух бе непознато притворството.

— Ти доста неща знаеш и доста трезво разсъждаваш. Велизарие, понеже си живял и другояче, а не само като нас — поясни ми той. — И после, ти ми принадлежиш, мой имот си. Нямаш ни глас, ни права. Дори при твой помисъл за измяна (Пагане завчас би го отгатнала), ще те убия, без никому да дам сметка за това. Нашият съд съди само свободните люде..

След като изрече този съвестен и открит отговор Аспарух седна,на своята постеля и се умисли — аз изчезнах за него. Ето, такива са варварите — заключих мълчаливо, смазан от тежестта на своето робско положение, което един варварин мисли за най-естествено. — За тях е законна откровеността, не ще те пощадят с лицемерие.

Нищо чудно, че след Аспаруховите обяснения предпочетох да изляза на хлад. Въздъхнах си два-три пъти, но вече не ми се плачеше — може би през онази мъглива, студена нощ започвах да възмъжавам…

А! — привлече вниманието ми безшумно раздвижване. В горичката току-що беше се изтеглил някой, който е стоял зад шатрата на хана. Подслушвали са ни! … Примъкнах се по корем към старите дървета — неизвестният нямаше как да напусне сянката им без да го съзра. Не се излъгах, подир малко той прибягна през поляната към шатрата на първожреца. Нещо повече, след време великият жрец излезе, а от съседните шатри към него се присъединиха неколцина. Бих се обзаложил, че са боилите от съвета.

Все влачешком се прибрах при хана. Аспарух спеше блажено в кожух и ботуши. Навремени по устните му пробягваше усмивка — дори на сън той се виждаше младоженец. А аз седнах на втората постеля, подпрях чело, разкъсван от ревност и обида. Ясно беше, че щях да посрещна утрото буден.

14.

Първата светлина, която проби ниските облаци, разбуди хана.

— Готви се! — каза ми той. — След малко ще почне съветът.

Аспарух мигом бе отърсил сънната отмала от себе си; разкърши се (при което за кой ли път му завидях за това безупречно тяло, за пъргавината и за винаги дейната воля, дето и сега изстреля хана навън). Той отиде до корубестия дървен съд, без колебание се раздреши в пронизващия хлад, наплиска с нощно ледена вода рамене и гърди. Изтри се до червено с къс груботкана вълна. Подир, него аз едва понамокрих лицето си — брррр.

Докато Аспарух обличаше своите обикновени походни дрехи, донесох му ханските знаци: огърлието и меча.

Всред българите по правило се молех богу извън чужди погледи — защо да ги дразня? Но в онова предутро бях тъй разстроен, че открито направих молитвата си, обърнат към изгрева, и се прекръстих трижди.

— Така ли служите на бога си вие? Толкоз ли само? — удиви се ханът.

— Толкоз — потвърдих смирено.

— Сиреч, вярно било, че не принасяте жертви на молитва.

— Христос ни запретява да убиваме.

— Че как ще побеждавате с такъв страхлив бог? Бездруго ще пропаднете — с увереност предвидя Аспарух, а аз вдигнах рамене, не ми беше до спорове.

Междувременно той се дотъкми. Вече се забелязваше движение пред стана на първенците.

— Ювиги — поколебах се закратко между любов и дълг, но у мене надви дългът, — бъди нащрек! Нощес сварих някого да подслушва зад шатрата ти, проследих го — неизвестният влезе у първожреца.

— Цена нямаш, Велизарие! — похвали ме ханът засмян. — Забрави снощните ми корави думи. Татко казваше, че властта правела човека корав, за да издържа тежестта й. Види се, вярно било. Прощавай за снощи!

Той небрежно прехвърли ръка през рамото ми, без да го е еня, че си оставам скръбен. И понеже вече не го свърташе, упъти се към мястото на съвета. Там бяха се скупчили великите боили и боритарканът, кавхан Авитохол и първият всред жреците.

Съветът седеше кръстато и в кръг. Само аз, като човек хранен, но без права, коленичех извън кръга. Небето на мокРата пролет бе паднало тъй ниско, че допираше челата ни — бяла мъгла се кълбеше наоколо, не съзирахме върховете на дърветата. В нея мъжките гласове глъхнеха някак зловещо, задгробно.

— Тангра току-що ми обади за какво си ни свикал тази заран — тежко се обърна към хана първожрецът. — Ти искаш…

— Знаеш го не от Тангра, а от чигота си, когото нощес проводи да подслушва! — китна от първите му думи Аспарух. — След като съветът ни започва с кощунствена лъжа, как да се доверя на добрата му воля?

— Длъжен си да се довериш! — каза кавхан Авитохол. — Съветът, дори и без нарочни напътствия от Тангра, само ще повтори сетното слово на баща ти. Покойният хан отказа да благослови твоята женитба с Пагане, защото против тази женитба е законът!

— Кой закон запрещава на хана да вземе най-личната жена от племето? — хвърли се като в бой Аспарух. — Нейната хубост, ум, изкуства и чарове ще бъдат от висша полза за властта ми, а оттам — и за целия мой народ.

— Вярно — съгласи се първожрецът тъй готовно, та едва не паднах от изненада. — Не спорим, че Пагане е съвършенството, получило женска плът. Съвършенство! Е, какво следва от това според прастария закон на българите?

Моето пълно недоумение в онзи миг имаше две причини — не бях чувал за българския закон по въпроса за съвършенството — едно. Второ, не разбрах защо при натъртената дума Аспарух скочи, сякаш го клъцна усойница. Той изглеждаше толкова уплашен, че все пак проумях — предстоеше ни някакъв ужас.

— Редно е сам ханът да помни и да напомня на народа си законите, низпослани ни от Тангра. Като дете си учил закона, ювиги, изречи го сега!

Така му нареди първожрецът. Изтече време преди Аспарух да изшепне задавено:

— Щом българите открият… съвършен по дарби помежду си… те нямат право… да го държат в несъвършения човешки свят… Длъжни са най-бързо да… го отправят при… Тангра, за да му служи… отблизо.

Христе, що означаваше това! — дори не смогвах да вникна в потреса, поради който ювиги едва не загуби свяст. С неистова воля той се овладя и изсъска диво:

— По този закон никога не е била съдена жена! Той е за мъжете,.

— Ще рече, всред българите до днес не се е раждала жена, съвършена по дарби. Множество дарби накуп — това е голяма рядкост.

Бе очевидно, че отговорът на първожреца е бил подготвен.

— Какво ще стане с народа ни, със застрашения ни народ, ако почнем да го лишаваме от майки? — продължи да настъпва сляпо ханът.

— Ти сам знаеш закона, ювиги! — глухо се обади и кавханът. — Грях е да си присвоиш жената, която по орис принадлежи на Тангра.

— Не може! — викна Аспарух. — Пагане вече е моя жена, щом носи моето дете! …

По нас никой и никога не би издумал такова неприличие пред свидетели, но при варварите е друго. Видях обаче, че и българските първенци се възмутиха, макар не от това, дето един плод не е бил благословен чрез брака.

— Според прастария закон на българите всяка майка е свята и защитена — мрачно рече Авитохол. — Ала нередно е да създаваш деца, когато баща ти лежи на смъртен одър или го жалееш! Ако това дете се роди, то ще донесе черна беда на българите.

— Съветът реши по закон, ювиги, най-първата жена от племето още днес да се упъти към Тангра! — избързвайки, докато Аспарух бе занемял от свян, постанови първожрецът. — Който стои за закона, нека покаже!

Мъжете от съвета вдигнаха тежко ръка.

— А ти, ювиги? — строго го подкани първожрецът.

— Аз — не! — едва промълви Аспарух.

— Ако ханът управлява като нехае за законите ни, той не може да иска от народа си покорство. Недай, боже, българите да научат, че ювиги е отказал на Тангра неговата избраница.

Това бе заплаха, и то неприкрита. По-блед от мъртвец, Аспарух вдигна десница. Ако ме питате, уверен бях, че сърцето на господаря ми ще се пръсне пред страхотията, която за мигове беше се превърнала в неизбежност. Колкото до мене, не намирам думи да опиша какво преживявах.

— Обадете на невестата божия да се приготви за път! — заповяда първожрецът.

Сетне кръгът на съвета се разкъса. Първенците се поотдръпнаха, но така, че да държат хана под очи. А Аспарух продължаваше да седи на място, сякаш вкаменен. Усещах, че с него става нещо безвъзвратно.

Озъртах се, като че ли търсех изход. Тогава привлече погледа ми някаква суетня зад ханската шатра, но мъглата бе тъй гъста… Не смеех много да доближа Аспаруха, защото първенците ни следяха зорко.

— Ювиги! — зашепнах аз високо. — Нима ще допуснеш, ювиги?

Затуй, че Аспарух бе гърбом към мене, рекох си — не ме чува.

— Не се надявай на чудо! — умолявах го, вече на глас и с немара към опасностите за самия мене.

— Мълчи, Велизарие, мълчи! — отговори ханът глухо, без да мръдне. — Друг е твоят бог, не проумяваш нашия… Каква жертва ще поиска от мене Тангра, ако не онази, дето ми е най-свидна? Коя жена ще си избере Тангра, ако не най-хубавата, най…

По това време видяхме как се задава жертвеното шествие. Водеше го първожрецът, понесъл запалена главня — нейният ален пламък звучеше като вик, всред сивата, мъглива утрин. След великия жрец крачеха невеликите. Когато шествието ни доближи, разбрах, че те плътно бяха обкръжили Пагане.

През сетните адски мигове най-силно ме ужасяваше срещата с нея — скъпата Пагане, узнала, че подир малко ще умре! … Какво ли безумие щеше да крещи цялото нейно жадно за живот и майчински радости същество.

Облечена в широка, дълга дреха от бяла вълна, закачулена, на минаване край нас Пагане отметна гугла и застана очи в очи с хана. Лицето й (Христе, щях да загубя разсъдък!) излъчваше блаженство — тя ми заприлича на невеста в мига на съчетанието й с любимия, не бях я запомнил така сияеща дори в прегръдките на Аспаруха.

— Не спирай насред път, дъще! — (Това бе майка й, й разплакана, и необяснимо щастлива). — Спести всичката си обич за всемогъщия, дето те избра из всички български жени!

Май че само майката на избраницата имаше право да се обръща към нея — дългото шествие не издаваше ни звук. Но Пагане вече бе глуха за отсамна реч. Тя гледаше и гледаше хана, без да се промени изразът й на сияйно блаженство.

— Онзи, който ме пожела, ми говори: не бой се за своите, не ги жали! … — с детска усмивка изричаше тя, а между думите се услушваше, сякаш за да повтаря нечие нечуто за нас слово: — Твоите ще достигнат края… на безначалната и безкрайна равнина… Виждам планини! — възликува Пагане като се вторачи над главите на множеството.

(Мъглата се кълбеше и димеше, защо из нея да не ти се привидят планини?)

— Върхове и скали, море и камък… Както в изгубената прародина! … Благо на всички ви! — обърна се тя към изпращачите си. — Когато не ме виждате, аз пак ще бъда с вас. Ще ви измоля от Тангра нова родина… Останете си сбогом! — извика Пагане.

Без никой да я подкани или подкрепи, избраницата божия се упъти към шатрата на хана..Защо нататък?

Не усетих кога пред първожреца беше се препречил ювиги Аспарух.

— С какво ще ме увериш, че Тангра иска Пагане? — попита той нарочно високо, за да го чуят мнозина.

Първожрецът се смути само за миг.

— Нека до идната пролет бог убие едничката ми дъщеря, ако днес не изпълнявам неговата воля!

Заедно с всички и аз бях се поместил по посока на старите дървета. Сега осъзнах, че Пагане бе вървяла към тях, а не към ханската шатра. Там — под дърветата — я чакаха двамина жреци. Тълпата спря на разстояние, в бездиханна страхопочит. Малко напред се изправи майката на Пагане и някакво момиче, вкопчило се в нея.

Въпреки гъстата мъгла, видях как невестата на Тангра се закачулва ниско. Жреците извършваха около й движения, чийто смисъл не разгадавах — явно, обряд езически.

Сетне онова чисто бяло — дрехата на Пагане — се стрелна право към небето, сля се с млечно светлите мъгли.

— Тангра! — изтръгна се вик из всички уста.

15.

През навалицата, която смълчано се разотиваше, вече биваха предавани и препредавани заповеди: „Оседлавай и товари! … До пладне да бъдем на път!“. Както другите, отправи се и ханът към своя кон, влачеше се с неравна крачка — така пристъпва смъртно улучен, преди да рухне. Уплашен за него, следвах го отблизо, когато той се олюля. Бях вече досами хана — подкрепяйки го, — та не бе трудно да отгатна какво беше го зашеметило: под май-високото дърво двамината жреци с все сили опъваха надолу въже. Горният край на въжето — по ствола, по ствола — чезнеше в ниската, лепкава мъгла.

— Обесена! … — изхриптя Аспарух. — Вярно… Защо не ме накараха да изрека и завършека на същия закон. „Да се обеси на най-високото дърво, за да бъде по-кратък пътят и към небето…“

И ханът като подгонен се добра до шатрата си. Уплашен за разсъдъка му (вече казах), влязох подир него. Понечих да седна на постелята, където бях прекарал буден последната нощ.

— Не! — с вик ме спря ханът.

Аспарух оправи завивките, оглади с овдовяла нежност кожите — сърцераздирателна, въпреки собственото ми страдание, бе за мене тя…

— Върху тази постеля — говореше си сам като безумците ювиги, вярвах, че довечера ще положа жена си … Щях да долепя ухо до утробата и и да слухтя… Исках да чуя как бие сърцето на първото ми дете… Няма! — отвърна се той с неизказана мъка от празната постеля. Тогава вече загубих власт над себе си:

— Та заплачи най-после! — проплаках аз. (Двамата бяхме двайсетгодишни, недорасли още мъже.) — Камъни сте вие, не човеци… Отивате към смъртта с лека стъпка, ликуващи… Това да не ви е сватба!

— Смърт всъщност няма, Велизарие — кротко отвърна на изблика ми ювиги. — Има дълга или по-къса раздяла. И все пак докато съм жив, няма да се примиря с тази раздяла, няма да забравя насилието над мене…

— Ти вдигна ръка за съгласие! — упрекнах го ожесточено. — На твое място бих предпочел…

Като излезе най-внезапно от своята унесеност, ханът скочи, взе да бие с юмруци кожената стена на леговището си.

— Върви и съобщи на господарите си, че никога не ще се примиря! Лешояди!… — заклейми своите невидими врагове Аспарух.

Яздехме и яздехме…

Небето променяше цветовете си от алено през синьо към бяло и пак към алено, понякога — теменужено.

Погледнати от крайпътния хълм (където бях застанал до хана), преселниците напомняха митичен змей с безкрайно тяло и лъскави люспи; просвятваше в строя им оръжие, меден съд, броня.

— Защо винаги, щом има сгода, така внимателно се взираш в народа си, ювиги? — попитах го от любопитство.

— Може да ти се стори неразумно, но все се силя да запомня по лице и име всеки българин… — отговори ми Аспарух.

— Наистина е неразумно — хиляди са.

— Но и аз ще бъда с тях хиляди дни, нали? Освен това, гледайки на хората си като цяло, уча се да отгатвам какъв е духът на цялото за днес.

— За такава работа у нас василевсът храни голям брой ловки съгледвачи.

— От кого ще крия, че искам да узная болките и радостите на сетния българин? То е необходимо за…

— Виж там! — прекъснах го с вик.

Имаше защо. Пред очите ни, като част от върволицата на преселението, вървяха близките на Пагане и… самата тя, но още по-тънка, по-момичешки крехка.

— Видение или чудо божие? — питах се неволно на глас.

— Просто сестра и … — отрезви ме ханът.

— Прилича на Пагане, сякаш й е близначка.

— Не, ни най-малко! — мрачно отрече ханът. — Какво става с тебе, Велизарие?

— Нищо… — оправдах се смутено. — От слънцето е, прежуря…

Бога ми, насмалко не споделих с хана мъката по моята несподелена любов; така дълбоко бях потресен от зримия спомен за Пагане. Така ми се стори, че чувам в отчайващо жежката, мъртво неподвижна мараня нейното обещание: „Ще бъда с вас!“.

Яздехме и яздехме…

Бе надвечер, но още видело. Използувахме следпладнето за работа — яздейки, ханът сръчно записваше нови думи на ромейски.

— На коя книга иде ред след Илиадата? — осведоми се той.

— Друга не съм взел, ювиги.

— А нещо наизуст да помниш?

— Ще се помъча да си… — започнах, когато ни застигнаха вкупом мъжете от съвета.

— Ювиги, имаме да ти обадим някои наши решения — Важно каза кавханът. — Велизарие, ти остани назад!

Тъкмо свих юздите на кобилата, за да изчакам строя, Аспарух произнесе тъй остро, че ме стресна: „Никъде няма да ходи Велизарий без моя заповед!“ Гледах объркано ту хана, ту чичо му; не прочетох в очите им нищо успокояващо.

— Слушам! — покори се Авитохол през стиснати зъби. — Нека и последният роб бъде свидетел на крамолите в рода Дуло!

— И не помислям за крамола — процеди ханът.

— Радостни сме да ти обадим, ювиги, че изпълнихме волята ти да те задомим — намеси се първожрецът, дано прекрати все по-стръвната размяна на остроти между чичо и племенник.

— Може да не ми казвате коя ще бъде жена ми — ледено посрещна вестта Аспарух. — Ще я взема.

— Ханът трябва да има много синове и дъщери — продължи първожрецът, но ювиги го сряза грубо:

— Все едно!

— Не все едно, а най-доброто — (кавханът май беше очаквал, че Аспарух ще се противи, та лицето му изведнъж се разведри.) — Избрахме ти едничката дъщеря на първожреца наш.

Бъдещият хански тъст тържествено кимна. Ще рече, давате бащинското си съгласие.

— Онази ли, която преди идната пролет трябва да умре, ако баща й неточно ни е предал волята на Тангра? — отмъстително напомни за своя най-черен ден ханът.

— Понеже аз ти предадох точно божията воля, дъщеря ми ще живее като плодовита ханка! — това заяви първожрецът, без да му трепне окото.

— Съветът ни свърши, надявам се — студено отсече Аспарух.

Някое време яхахме мълчаливо, първенците не се оттегляха.

— Има още… — съобщи по някое време кавхан Авитохол. — За Велизарий …

— Е? — в този кратък звук Аспарух вложи много нещо.

Излишно е да ви говоря що почувствувах при споменаване на моето име. Съвсем скрито се прекръстих трижди: „Спаси ме, майко божия!“. Нека само поясня, че винаги и с цялата си кожа бях усещал неприязънта (по-лошо — враждебността) на първите от първите хански хора спрямо моята нищожна личност. Надменни по високото си рождение и поради високото си място всред българите, Авитохол и Онегавон ревниво бяха наблюдавали как ювиги ме допуска милостиво до себе си, как между двама ни се ражда и зрее най-мъжката от всички мъжки обвързаности — приятелството. Като кавхан, като първожрец те пък двама бяха сраснати о студения и негъвкав дворцов ред. Под открито небе, под бича на степния вятър или под слънчевия жупел Авитохол и Онегавон продължаваха да се държат, сякаш при двора във Фанагория: за тях например си оставаше необяснима и недопустима близостта между един владетел и роба му. Те не можеха или не желаеха да проумеят, че ханът благоволяваше да ме има за близък тъкмо понеже бях нищожен в негови очи, а пък носех у себе си познание за друг свят и друг вид хора …

По него време и Аспарух, но и аз не си давахме сметка; че ни обвързва не само това, което току-що изтъкнах; сближила ни беше нашата младост и млада доверчивост, и вечно младата човешка жажда за общуване. По тази, макар неосъзната причина все по-рядко взех да се отдавам на спомени за своя предишен живот — битието на образован патриций; все по-рядко се промъкваше всред разноцветните ми мисли (оцветени богато от непрестанно променящата се природна среда, където течаха дните ми) помисълът за бягство. Затуй, щом чух името си от устата на Авитохол — един от ония, дето продължаваха да ме имат за чуждо тяло всред единния строй на българите, — изтръпнах: не беше за добро!

— В последната беда, която прокуди народа ни — твърдо говореше кавханът, — всички отгатваме добре познат нам подтик — ръката на василевса! Преди време ромеите са насъскали срещу България аварския хаган. Сега пък — хазарите. Защо ни е да храним ромейски заложмик, след като василевсът престъпи своята дума? Според съвета — (кавханът подкани с поглед останалите първенци, а те нестройно потвърдиха: „Вярно е!“) — Велизарий трябва да бъде убит!

„Знаех си!“ — бе сетното, което разсъдих, още не на себе си. Оттам нататък мислите ми се разлетяха като уплашено ято, а пръстите ми се вкопчиха в гривата на коня. Оборавих се едва когато заговори ханът. (Нему, види се, също е било нужно някое време, за да осъзнае станалото.)

— Какво ново сте научили за тайните връзки между василевса и хагана? — попита Аспарух внезапно остро.

— Досегашният ни опит показва…

— Според опита ви всяка беда трябва да се дължи на християните, нали? Мъдро! Това би ви позволило да не изучавате, да не пресмятате, да не използувате редица сгоди, които световните промени ни предлагат. Вече дълги месеци яхаме, на отстояние от човешките поселища, а никой от вас — моите опитни в държавните дела хора — не проводи съгледвач да научи и ни донесе новини от света. Понякога ми се чини, че се преселваме не като държава, а като чергарско племе.

— Кое ти дава право да упрекваш по-старите от тебе? — мрачно процеди кавханът.

— Това, че съм хан!

За първи път чувах Аспаруха да изрече тия прости, а пълни с тежко значение думи. Цял нащрек, както бях, долових колко ненадейни бяха те и за противниците му.

— По волята на покойния ми брат… — поде тежко, но вече не тъй самоуверен Авитохол.

Ханът не го остави да изтъкне (за кой ли път?), че според волята на ювиги Кубрат …

— Баща ми всякак щеше да обяви на боилите, ако би ми наложил настойник — с непозната дотогава твърдост произнесе Аспарух. — Кажете, кой на мое място нямаше да се усъмни в законните права на такъв настойник?

Въпреки напрежението, което бе предизвикал въпросът му, първенците немееха. Явно стана, те изчакваха на чия страна ще се окаже победата в този двубой.

— Думата ни е за Велизарий и нищо повече — върна спора към началото му кавханът.

Премалял, като беззвучно шепнех молитви, дано бог ми даде сили за мъченичество в негово име, не отделях коня си ни крачка от коня на хана — само от Аспарух зависеше животът ми! … Усетих как той се изпружи, пое дъх и каза високо:

— Няма да го бъде!

— Кое? — все още не искаше да повярва на рязкото превръщение у племенника му кавхан Авитохол.

— Не разрешавам занапред да я карате тъй, както от бащината ми смърт насам!

Ханът изведе коня си напред, за да се озове очи в очи със съвета. И произнесе с глас, който никой от нас още не бе чувал:

— Не е трудно да отгатна помислите ви — вашата сметка е да ме лишите от моя довереник. Защо ли? Защото самотният човек е и беззащитен. Трябва ви да бъда без защита, тъй ли?

Никой не бе готов за такъв обрат — пред съвета стоеше не сирото момче, а властно суров млад мъж. Великите боили видимо отстъпиха от своите вдъхновители, първожрецът и кавханът останаха сами пред редиците им.

— Несправедливи са подозренията ти, ювиги! — с горчиво достойнство рече кавханът. — Не в своя полза, а заради доброто на всички нас съм ти напомнял и ще ти напомням стария закон, обичаите на Велика България.

— Велика България е вече част от нашето минало… — сякаш на себе си отговори ханът. — А нам предстои нещо ново… съвсем непознато. Искам да ви видя готови за него!

— Колкото до Велизарий… — с присъщото му упорство настояваше първожрецът, та си заслужи властният ответ:

— Казах!

Съветът беше се върнал към строя. Ханът яздеше, този път наистина усамотен. Не събрах смелост да го доближа и заговоря — не ми се вярваше, че съм спасен. Клефах на хвърлей подир Аспаруха и на още толкова — пред първенците му, като скришом подсмърчах, беше ме втресло от страхове.

Посмеях да настигна хана по мръкнало, когато първенците се слягаха за вечеря и сън.

— Нямам думи за благодарността си, ювиги! — промълвих смирено. — Ще моля всяка заран бога да те сподоби с най-многото: дълъг живот, здрава власт, победи! …

— Дали това е най-многото? … — попита с тъжна насмешка ханът.

— Не се и надявах, че с един удар ще се изскубнеш из ръцете, дето все по-яко се стягаха около шията ти …

— Ха, с един удар! — засмя се Аспарух. — Колко още удари ще има от едната и от другата страна! … Нека те предупредя — пази се, Велизарие! Чичо ми и моят… тъст едва ли ще се помирят с това, че ходиш Жив.

(Признавам си, сега съвсем ме втресе…)

— Пази се, но не ги кори! — продължи Аспарух. — Те си знаят своето: да редят делата ни по стария закон, проверен, осветен, завещан от дълбока древност… Докато всичко около нас иска от нас друга мяра, нова. Сам не си вярвам, че ще я налучкам …

Да, това бяха думите на още твърде младия ми за такива думи господар.

— Благодаря ти! … — продължих да ликувам, че съм жив, бях глух за всичко, извън моята радост от живота.

Ханът — пак със същата новородена у него суровост — нетърпеливо махна с ръка.

— По вярата на българите — каза той — най-тежкиягг грях е неблагодарността. Не забравяй — това, Велизарие!

16.

Яздехме и яздехме …

Течеха първите дни на жежка, безводна есен. Зеленината бе прегоряла, умора тежеше във въздуха.

Откакто хан Аспарух йзстъпи против съвета на боилите, взе да отбягва и мене. А мене ме терзаеше не само страх (никой няма да живее без страх в себе си, ако веднъж е чул смъртна присъда, чието изпълнение може би е отменено, а може би е просто отложено), терзаеше ме самота. Като напуснат влюбен се взирах отдалеч в конника, който яздеше на разстояние пред строя ни. Не се ли чувствуваше и той уединен? … Едва ли. Вече месеци в упорито мълчание Аспарух търсеше самота, сурово затворен спрямо всички ни …

За това време Аспарух очебийно възмъжа. У него нямаше вече ония изблици на мъка или на възторг, които проявяваше доскоро; господарят ми стана бдящо мнителен, той живееше и дори спеше наполовина, другата половина от съществованието му бе отдадена на настойчив размисъл — така настървено копаят иманяри в търсене на незнайно съкровище. Отпосле чак схванах колко беше ме изпреварил през ония дни на усамотени разсъждения моят ’връстник Аспарух, колко по-богат от мене бе той подир месеците си на нарочно търсена нелюдимост.

След сватбата си ханът ми нареди през деня да бъда в услуга на жена му — тя пътуваше току зад конете на българските боили. Сега да ви кажа за Ирнике, Аспаруховата жена:

Тя беше необикновено дребна, трошлива наглед — у българите такова телосложение е рядко. Не я намирах хубава, понеже не можех да не я сравнявам с Пагане, но трябва да призная, че нейната тиха доброта и отзивчивост — красивата й душа, с една дума — се отразяваше в лицето й: малко, с неярки черти, ала с високо бяло чело и с очи на кошутакърмачка. Ирнике аз чувствувах по-близка от останалите българи, тя ми се чинеше родена за християнка. Правеше ми искрено удоволствие да й служа, още повече, че Ирнике никога не ми заповяда нищо — тя се изчервяваше при всяка моя услуга. Като например, когато й поднасях потир кумис или поемах юздата на впрегнатия в нейната украсена кола кон, за да го поразсъня.

По български обичай трудните жени не яздят, ами се возят в груби двуколки, по седем-осем жени наедно — ханската, разбира се, се возеше отделно. Българите ограждаха с големи грижи жените си в такова положение. Не от мекосърдечие, както бихте заключили, а затуй, че при всички варварски преселения жени не достигат — не издържат походния живот. И през оная заран, без да изтърва из очи самотния конник, който бе забравил, че ме има, водех впрегнатия кон на жена му. Покрай нас — прелетя непознат българин, упъти се към хана.

— Стой! — спря го кавхан Авитохол. — Какво ще обадиш на ювиги?

— Искам на него, не на вас! — рече боецът.

— Ние ще решим дали работата е като за ювиги; такъв е редът!

— Щом било ред… — поколеба се българинът. — Та… ето що, нощес от моето стадо са пропаднали четири коня, а от братовото ми — два. Може ли днес да ги потърсим, пък да ви настигнем идната нощ?

— Разрешавам ти! — удостои го кавханът.

И българинът с угриженото лице се сурна назад покрай строя.

— Не ги ли е страх… да се отлъчват така?

И гласът на Ирнике (напомняше снагата и — слабичък, чуплив. Вероятно нейният въпрос беше се изплъзнал неволно, понеже жената веднага се изчерви и отклони поглед встрани.

— От какво да ги е страх? — казах. — Хилядите ни коне оставят диря, която се вижда отдалеко. И да искаш се загуби, няма как.

— Но нали като търсят конете си ще нагазят… в незнайното?

— Кое му е толкова незнайно? Поле, а над полето слънце или звезди, дето ти сочат пътя.

— А мене все ме е страх… — кротко си призна Ирнике. — Може би загдето… Не! — сама си забрани да продължи.

Яздехме и яздехме.

Беше подир пладне. Сама,в колата, Ирнике изобщо не се взираше напред, както по навик правеше всеки един от строя. Тя държеше ръцете в скута си и рядко откъсваше поглед от тях. Никак не си представях какво си мисли Ирнике през безкрайното еднообразие и мълчание на своя ден.

— Аааааааааа! — раздра маранята див писък.

Затаих дъх. Дори Ирнике излезе из печалната си вялост.

— Аааааааааа! — същият писък. И само подир миг: — Паганеее! Доведете Пагане!

Жената на хана прибеля, а аз се уплаших за нея, понеже, нали? … Не смеех да я оставя, пък си рекох, че трябва да се намеся, за да не стане по-лошо за господарката ми.

— Позволи да видя какво има! — помолих я. Препуснах назад, обратно на движението на преселниците.

които на едно място бяха се скупчили — все жени, кои на коне, кои вече слезли от седлото.

Надникнах над рамената им: на земята се гърчеше в родилни мъки немлада жена — всяка жила по шията и изпъкваше като въже. Родилката май че се мъчеше отдълго, бе в края на силите си. Тя пъхтеше името Пагане през кървава пяна, прехапала устни до кръв.

— Само Пагане умееше да извади обърнато наопаки дете… — изшепна една доста бременна жена.

Сега разбута тълпата мъж на средни години, като извади ножа си.

— Какво вършиш! — креснах и се спуснах към него.

Мъжът не ми отговори. Той се наведе над родилката, разкопча с тъпото на ножа стиснатите й зъби и пъхна длан между тях. В безумието си жената го захапа яко. Той не помръдна.

Четейки в очите ми недоумение, българинът поясни:

— Такъв е по нас обичаят, чужденецо, мъжът да дели болките на жена си …

Понеже върволицата, която ни отминаваше, протъня, аз предложих:

— Остани тук с няколко опитни жени! Щом детето се роди, ще ни настигнете.

— Не! — изхриптя родилката.

— Тя е несвястна, слушайте мене! — наредих.

— Съвсем свястно говори — рече мъжът й. — Вече четири пъти ония, които поостанаха, за да изчакат раждане, не ни настигнаха никак. Неведома гибел… Помогнете! — викна той. — Да положим булката в онази кола.

Надойдоха непознати мъже. Те внимателно пренесоха жената, която, мислех си, нямаше да доживее до залез — тъй безсилно утихваше скимтенето й.

— Четири пъти, викаш, не били се върнали хората, дето оставали с родилка? — попитах мъжа.

— Облог правя, че няма да видим вече и ония двамина, които поеха да търсят конете си — отвърна той.

— Наслука дано! — пожелах му и препуснах към мястото си при Ирнике.

Докато препусках, мислех си, че все още малко познавам бита на конния народ — тук всичко се вършеше в движение. Нерядко мярвах по двама млади яздешком да се държат за ръце или дори да напредват, прегърнати през рамо. Движеше се любовта, а също и смъртта — съзрях вкочанен труп на старец, увързан о седлото. Следваше го младо момче в черно; то тихо хлипаше. В него познах внука на слепеца Ерми — паметта на българското племе.

— Кога предаде дух достойният ти дядо? — попитах най-съчувствено.

— Преди пладне… — разрида се, доловило съчувствие, момчето. — Той сам си казваше, че няма да доживее до зима и ето, не изтрая… Взеха да капят старите …

— Безпаметно ли ще остане занапред племето ви, недай боже! — промълвих, вперил очи в успокоеното навеки лице.

— Как! — възкликна сиротият и странна светлина пресуши сълзите му. — Че аз от съвсем малък запаметявах всяка дядова дума. Той не отнесе със себе си нищо непредадено. Ала къде у мене неговата мъдрост, дадобата му!

— Нека Тангра го приеме по достойнство! — сбогувах се с мъртвеца, целувайки студената и корава като камък ръка. — Речовит човек беше дядо ти, сладкогласен…

При Ирнике се върнах по сумрак. Ханката ми се видя още по-посърнала и жалостна.

— Какво беше? — прошепна тя, без да вдигне поглед от скута си.

— Раждане — отговорих. — Тежко.

— Затуй родилката викаше Пагане… — едва чуто рече ханката. — Виждаш ли! Когато човек е бил полезен за другите, той сякаш не умира, търсят го при всяка беда.

За първи път Ирнике ми издаваше печалните си мисли.

— Че кой ли някак и някому не е полезен — опитах се да я утеша.

— Има разлика, голяма разлика между Пагане и мене, признай!

— Я, намери ми две еднакви жени! — уж се пошегувах.

— Сам знаеш какво искам да кажа… — внезапно надмогна свяна си Ирнике. — И защо, защо усещам вина? Не са ме питали, преди да ме дадат на ювиги… не по своя воля взех мястото, което той бе отредил за друга… Наказана съм, а не проумявам — защо?

— Ех че наказание! Та ти си първата всред българките, щом носиш дете от хана.

— Заплодена кобила съм и нищо повече! — Голямото отчаяние накара Ирнике да произнесе непристойни думи, иначе тя бе въплътеното приличие. — Никога няма да изместя Пагане в сърцето на ювиги…

Ирнике с усилие .преглътна мъката си; беше се зачервило дори бялото й чело. Не можах да я разубедя в нещо, в което лично аз бях убеден, а не исках да я лаская лъжливо. Мълчахме. И много се зарадвах, когато ювиги Аспарух даде знак да спрем.

Гледах как Ирнике се запътва към шатрата му с ниско сведена глава. Да я ожалиш!

Аз пък, въпреки че бях капнал за сън, тръгнах да търся челядта на онази родилка. От сетната вечер на Пагане не бях прекосявал българския стан нощем — тогава имах очи и уши само за нея, та едва сега отбелязах, че по света не ще намериш нищо по-занимателно от варварски стан при преселение. Там всичко става открито и всред човешко гъмжило.

Из стана лежаха, вторачени в колебливите огънчета, болни, а може би и умиращи. Току до тях майки кърмеха отрочетата си, а мъжете извършваха неотложни полезни работи.

Напускайки очертанията на гъмжилото, за да вървя по-бързо, след няколко крачки се натъкнах на младата памет на племето. Голо до кръста, момчето усилно копаеше яма във вкаменената от засуха земя. Трупът на Ерми изглеждаше величаво самотен под звездите. Усетих, че съм неуместен свидетел на това тайнство, та безшумно се отнесох по-нататък, където попаднах и на други пресни гробове. За да не блуждая, напразно, тръгнах подир бойците, които вечер раздаваха варено просо — те щяха да ме отведат и при родилката.

Това вечерно раздаване ми се струваше удивително — удивлявах се, че всред българите имаше грижа за общото и цялото. Трима мъжаги сновяха из стана, мъкнейки преголям мях, който димеше. В него бе побра но варено просо. Всяка кърмачка или майка на отскоро отбито дете, дето й се полагаше от просото, поднасяше паничката си на ханските хора. Те не разпитваха, не изобличаваха — види се, немислимо бе някой да отнеме чужд пай. След малко тримата наистина спряха при мъжа с ухапаната длан, която сега бе омотана в кожа. (Самата родилка лежеше тъй тихо, та си рекох, че е свършила.)

— Дойдох да видя що става с жена ти.

При думите ми тя вдигна клепачи — слава богу!

— Моля се на Тангра да оцелее булката — тъмно рече мъжът.

И като се обърна към ханските хора с мяха, додаде:

— Нам не се полага просо, момчета, жената роди мъртво …

Съчувствено погалих по рунтавите глави синовете му — от четири до десетгодишни.

— Сполай ти, дето си се навдигнал по нощите! — продължи българинът. — Не си е струвало да късаш от съня си… Гледам те, не си ни свикнал и се плашиш, че няма да изтраем.

— Ще издържите преселението, как не!

— Навярно помниш какво говореше старият Ерми: не за първи път се мести държавата българска, бивало е и ще бъде по тежко… Само дано не ми умре булката! — повтори или Дори потрети той, несмутен от това, че жена му ни слушаше. — Лошо е без майка. Да си го кажем: без майка никак не може!

— Дано бог даде здраве! — тръгнах си аз.

— Чакай! — поспря ме българинът. — Знаем, близо си до ювиги. Е, речи му: трябва да пазим жените като очите си! Не опазим ли ги — свършек…

17.

През една вече есенна, прохладна привечер челото на нашата върволица прекоси истински път — ромейски. Без настилка наистина, той се отделяше всред равнината като огазена ива, покрай която на равно разстояние бяха набучени попътни камени стълбове. Спрях пред най-близкия. „Херсонес — 2“ — прочетох. Прекръстих се и благоговейно целунах буквите, сякаш бяха свето изображение. Сетне догоних колата на Ирнике.

— Ромейски път — обясних на ханката, защото тя ме гледаше въпросително.

— Не си ли помисляш… — каза тя след малко, — че другият му край стига до дома ти?

Ирнике говореше кротко, сестрински, както умееше само тя.

— Помислям си… — признах й, защото така и беше. След гибелта на Пагане, особено след като Аспарух се затвори и отдръпна от всички, аз нерядко бях спохождан от мечтите (.мечти наистина, а не трезво намерение) да избягам. Убеден бях, че въпреки враждебността на Авитохол и Онегавон към ромееца, ханът нямаше да нареди да бъда преследван, намерен и казнен. Самият сирот и тъгуващ по своите мъртви или отсъствуващи близки, Аспарух би вникнал в същината на възможното ми бягство — ще разбере, че то е било плод от непреодолима тъга по дома ми, както и от невъзможността да се примиря с битието, което българите трудно, но сдържано понасяха. Това битие бе цената, с която племето им се откупваше от робия и изтребване; никоя цена не е висока в такъв случай. Колкото до мене обаче, голямото изпитание ми бе наложено не от жаждата за живот — нищо не заплашваше моя живот, ако някак успеех да се добера до Константинопол.

Какво бе ме задържало всред българите след края на Пагане? — питате навярно. Мъчно мога да го назова… Възпираха ме — доколкото си спомням — страх и срам. Не е леко да се решиш на бягство, когато не знаеш точно къде върху земното лице се намира невидимата точица, отбелязваща крехкото ти съществование; когато всичко между тази точка и бащиният ти дом е обширна и плътна неизвестност; когато си самичък, неумен, неопитен и уплашен. Но дори и пред мене да не стояха тия множество пречки, би поне отложил, ако не и осуетил бягството ми срамът. Щях да се срамувам — неясно защо — от Аспарух и от боеца с прехапаната длан, от Ирнике, от съвсем всекиго в българския строй, дето страдаше, търпеше и издържаше, докато аз …

Не! — виках си неведнъж през просъница или буден нощем, обсъждайки за стотен път в себе си своето възможно или невъзможно завръщане. И само печалната, отзивчива Ирнике бе отгатнала скритата борба, която ме мъчеше.

На вечерта бях стъкнал голям огън. Готвех се да опиша преживяното напоследък. И тъкмо да пристъпя към любимата си работа, дойде хански чигот.

— Вика те ювиги! — каза той и изчезна в тъмното. Стъпках огъня, за да не горят на халос тъй ценните дърва.

Както вече стотина вечери от женитбата си и откак се отстрани от мене, Аспарух седеше отначало с Ирнике, а след вечеря — сам пред своя огън. Сега Ирнике бе срещу него, оттатък огъня.

— Поздрав, ювиги!

— Ела, Велизарие! — просто рече ханът.

Седнах ли, той направи с глава знак на Ирнике, която ни подаде потири с кумис; изпих го на един дъх. Втори знак с глава към Ирнике. Ханката безропотно стана, поклони ни се и се оттегли. Прехапах устни — гнетеше ме необичайно хладната обноска на един младоженец към жена му. Мълчех.

— Не ме кори! — сякаш чу мислите ми Аспарух. — Другояче не мога. Опитвах се не веднъж и дваж… Не мога!

— Горката! — изплъзна се от гърлото ми.

— По-право речи, горкият! … — поправи ме. ханът. Както и да е. Та… недей да смяташ, че съм ти бил сърдит тъй дълго — додаде той с друг глас. — Исках сто дни и нощи да бъда сам, без никого. Трябваше ми да надмогна мъката и яростта си, да начертая бъдещите си ходове… А как ли се чертае в пллна тъмнина! Никаква вест от братята ми. Баян навярно още се държи, иначе всякак щяха да ни догонят хазарските дружини. Това не означава, че няма да ни догонят утре или след месец, разбира се. Все по-често започвам да си мисля, че можем да се надяваме само на себе си.

Ханът позамълча преди да продължи, наглед без връзка.

— Старецът Ерми ме учеше, че недалеч вляво, по брега на голямата вода имало ромейски градове. Откак потеглихме, пресмятам как да проводя човек дотам. Прочее, като прекосихме надвечер онзи 1ромейски път, казах си: това е сгодата! С една дума, Велизарие, стягай се за път!

— Че аз съм ромейски заложник! — възкликнах.

— Тъкмо! — натърти ханът. — Като ромей и патриций ти най-сигурно ще изучиш каквото ми трябва, а то е: държи ли василевсът за съюза си със синовете Кубратови, или българите вече не му влизат в сметка? Защото — разбираш ли ме? — ако един император е съюзник на хан Аспарух, ние все още сме част от световната игра, ние сме не прогонено конно племе, а държавата българска, само че — в движение. Ханът разсеяно стъкна огъня. В червената светлина забелязах как между веждите му беше се вдълбала рязка гънка. Първата… — рекох си. — Колко ли още гънки ще издяла върху лицето му грижата? Допреди година това бе лице на млад езически атлет — гладко и ведро, засмяно… Най-напред от него слезе усмивката — не съм видял ханът да се засмее откак изпроводихме Пагане. А сега тази остра гънка, която…

— Не мога повече да поминавам без вести — продължаваше да нарежда Аспарух. — Виж там, разпитай! Във Фанагория винаги знаехме къде що става; идеха новините по търговци или по вестители. Ех, във Фанагория!…

Не посмях да издам жалостта си — та нали бяхме мъже! — към сиротия и прокуден свой господар. Имах ли право нощем да мечтая за бягство и завръщане у дома, когато пред очите ми този мой връстник, по-злочести от мене, се топеше от отговорности, забравяйки собствената си злочестина?

— А не се ли боиш, че ще избягам при своите? — изтърсих не на място.

Прекалено дълго бях разговарял само наум с Аспаруха, та сега не улучвах точното разстояние между нас.

— Аз пък да те попитам, Велизарие, защо не избяга още от Фанагория? Нали всеки месец по реката идваше и отплуваше ваш кораб с ваши търговци. Защо остана?

Погледът на ювиги бе пронизващ, той стигна до дъното на душата ми. Преглътнах веднъж и дваж отговора си под този поглед, но повече не можах — пък и какво значение имаше безвъзвратното минало?

— Ще ти призная кое ме привързваше към Фанагория по-яко и от робска верига… — казах тихо, — най-отчаяната любов, връхлитала някого. Аз си позволих… не си позволих тоест… да обичам Пагане. Тя не ме и виждаше, не съществувах за нея …

Обърках се и млъкнах. При унизеното ми признание ханът не бе трепнал. Само очите му се присвиха, тесни като острия.

— Че как иначе! — отвърна той само.

— Сега, щом си признах, навярно съвсем ще ме отпратиш…

— Не — рече Аспарух, — изпращам те в Херсонес, за да проверя кое у тебе ще надделее: дали законното твое желание да си спестиш безброй трудности (а може би и ранна гибел), или пък — дългът, приятелството. Съвестта ти, накратко.

— Слушам, ювиги! — покорих се. — И няма, както очакваш, да се разсипя в клетви, в обещания. Ние сме слаби пред изкушението, а не искам да съм те лъгал.

Надявах се, че след тези думи ханът ще отмени моето отлъчване, което смътно ме плашеше. Но ханът заповяда:

— Утре при изгрев бъди там, където ромейският път пресича нашия стан!

Разбира се, че доста преди изгрев разстъпвам сурата кобила на уреченото място. Не след много видях през утринната дрезгавина към мене да иде сам ханът.

— Цяла нощ не ме улови сън — каза той. — А сега няма да повтарям какво трябва да узнаеш в Херсонес, Велизарие. Известни са ти грижите ми, моите тревожни съмнения. Потърси отговор за тях!

— Бъди спокоен! Но ако не се върна при тебе, не заключавай, че непременно съм побягнал. Много тайни се крият из високите треви и тръстичищата. Вярвам, боилите са ти обадили — който българин изостане от върволицата ни, не се завръща. Нито един!

— Какво? — изуми се ханът. — Изчезвали хора? Защо никой не ми е съобщил? — (Виждах, че днес за съветът ще има лош ден.) — Това са сигурни белези — наоколо ни швъка враг!

— Земята е пълна предимно с врагове — казах горчиво.

— Щом ги има, защо не излизат на бой. Такъв е редът! — без колебание отряза ханът.

— Чий ред? Може би съществуват непознати за нас видове ред,..

— Добре, ще ти дам стража — реши ханът. — Внимавай във всяка своя крачка. А ние ще държим все същата посока.

— Няма ли да ни чакате тук?

— Не може, Велизарие — отби ювиги. — Знаеш, не бива да спираме! Във Фанагория българите гинат, за да ни дадат ден, още един ден преднина… Скъпо платен е всеки наш мирен миг.

18.

Яздех и яздех …

Чувствувах се непривично всред тъй малко бойци — петимата чиготи, които ми отпусна Аспарух. Настоявах да препускаме, позволяваше ни го питомният път Отпивах начесто от мяха — жегата пареше, а стражите ми така и яхаха, жадни. Предложих им да пият.

— Пази си кумиса! — отговори ми най-възрастният от тях, Докс. — Ти не си изпечен като нас от несгодата. Още…

„Фшшшшшшт! Фшшшшшшт!“ — противен съсък на стрела, която по чудо те е пропуснала.

— Бегом! — заповядах.

Шестимата ние се понесохме като вихрушка. Едно от ония фшшшт леко одра бедрото ми. Гледах как кръв избива върху дрехата ми, как тъмното петно се разширява… Моята първа мъжка рана — давах ли си сметка, че някак й се радвам?

Докс настоя да спрем, за да ме превържел, но аз не рачих, държех да докажа на изпечените си бойци своето новопокълнало юначество.

Морето изгря пред очите ни на следващата надвечер. Обърсах скритом сълзите си — морето!… Някъде на юг започва Босфорът, а водите му плискат родния ми праг!… „Майчице моя, ще ли те прегърна пак!“ Ужасно се затъжих за твоята закрила, татко! — така си мислех аз, умилен от спомена за изгубеното си детство.

Петимата българи яхаха с безстрастни лица, сякаш голямата вода им беше кръвно близка.

— Пратеници от хана на българите! — виках с цяло гърло, когато застанахме пред крепостните врати на Херсон. Нищожната ми дружина беше се строила по правилата, за да придаде тежест на моята вест.

Не след много портата се открехна, нанизахме се по един през пролуката й и се озовахме очи в очи с началника на крепостната стража, комуто трябваше да обясня, че търся стратега. Той бе зачуден не толкова от ханското пратеничество, а от това, че го водеше ромей:

— Твоя светлост да не би… — започна, но аз пресякох въпроса му наполовина:

— Води ме при стратега! — настоях.

Стаята, където бях приет от стратега на Херсон бе не изискана — войнишка бърлога по-скоро. Застаряващ мъж, заплашително рязък в своите движения, въпреки тлъстината си, той ме посрещна радушно:

— Съвсем редки са по нас гости откъм сушата!

— Представя ти се Велизарий, синът Василиев. От година насам съм заложник у българите — доложих аз по всички правила.

— Хехехе! — изсмя се язвително сънародникът ми. — Тъй пише и в Стратегикона: „Варварите са опасни, но доверчиви…“. Ханът ти е дал петима стражи — нека били те дивни храбреци. Е, как ще попречат на бягството ти, когато аз имам две хиляди войници?

— Няма да попречат, разбира се — потвърдих. И побързах да му се харесам: — Твоя светлост, нося ти ценни новини. Кълна се, през изтеклата година винаги съм имал пред очи благото на Византия!

А се кълнях лъжливо… Истината е, че за дълги месеци бях забравил своя василевс, заръките на баща си. Не допусках, щото че ще ми падне тъй удобен случай да се прибера при своите и да излича от мислите си и Кубрат, и Аспарух, и… Не, Пагане не можех изличи!

— … Прочее — продължаваше стратегът думи, чието начало пропуснах, — не бяхме научили .за новите ханове и за подялбата на народа им. Узнахме само за кончината на оня стар вълк Кубрата. Е, разкажи ми изтънко, Велизарие, какво се случи след това! И най-вече що за човек е Аспарух? Кои са приятелите и враговете му всред българските знатни? На какво бъдеще се надява той, повел своите диваци галеч от онази ничия пустош?

Отвърнах надълго и нашироко на въпросите му. Освен това отговорих правдиво — не исках стратегът да се усъмни, че прикривам каквото да било от ухото на родината си. Стремейки се — все още нерешително — към своето завръщане у дома, длъжен бях да й поднеса Подобаващ дар: познанието си за един чужд владетел, за един чужд народ — нали по такъв път в Константинопол беше се набрало познанието за нашето време и бе превърнало столицата на ромеите в световна столица.

— …Това е, твоя светлост — приключих разказа си. — Ако имаш за питане, питай!

— Колко особено говориш, Велизарие!… — изучаваха ме без доброта очите на стратега. — Ромейският ти е без грешки, но някак … опростял. Пропила те е варварската смрад, смърдят варварите, а? Хехехе!

— Вярно е — съгласих се подло, нали не бях усетил нищо смрадливо у българите.

— Ти донесе безмерно важни новини, Велизарие, хвала ти! — похвали ме големецът. — Император Констанс ще бъде доволен от тебе, когато му ги поднесеш. Цяла година вече не мога да отговоря на въпросите му: що става с българите?

— Сега императорът ще научи — на път са. Отстъпват пред хазарския потоп. И са беззащитни, защото водят със себе си жени и деца.

— А къде ли ще спре пътят им? — умисли се дебелият началник.

— Това не знае и ханът. Те търсят нова родина.

— От тук до границата ни по Истъра лежи пространство, населено с толкова премеждия, че нивга не ще им насмогнат — злорадо пресметна стратегът. — Не ще я стигнат читави, не е по силите човешки този гладен поход с лехуси и трескави, с новородени. Много мъртви давали, викаш? …

— Много! … — потвърдих. — Сега разбери любопитството ми, твоя светлост, от дълго време нямам представа какво се случва по нас.

— Нищо радостно! — помръкна стратегът. — Арабите не ни дават мира, те ще бъдат трайна опасност откъм югозапад. Колкото до вътрешната напаст — словените — работим неуморно срещу нея. Вече няколко словенски князе бяха примамени с хитрост в Константинопол. Това, че никой от тях не се върна в племето си, се подразбира. Последният, узнахме, бил предаден на лекарите при църквата Свети Тома, за да го разтворят жив и да изследват устройството му отвътре. То се оказало съвсем различно от нашето.

— Христе! — прошепнах. — Българите поне разрязват кучета.

— Каква е разликата? — ледено попита стратегът.

Към полунощ трябваше да стана. Не бих казал, че стратегът бе научил от мене повече, отколкото аз от него.

— Да ти се намира препис от Стратегикона, твоя светлост? Зажаднях за наша книга, пък и искам да прочета още нещо за варварите.

Сънародникът ми дръпна прашната завеса зад гърба му — разпъди облака прах пред лицето си. Неговите дебели пръсти преминаха по десетината ръкописи върху полицата, спряха се на един.

— И аз го взех със себе си, упътен към това прокълнато място… — спомни си той тихо, човешки. — И аз някога исках да изуча света на варварите… Днес съм убеден — безполезно е. Нашият и техният светове навремени се досЯгат, но съвсем никога не ще се примирят един с други… Имаш щастие, че се завърна жив при нас, Велизарие… Лека нощ! А аз още сега ще напиша на василевса посланието, с което удостоверявам заслугите ти за християнското дело. Подир седмица има катърга за Константинопол.

Вероятно вече дотам бях навикнал да будувам или спя всред множество хора, та ми беше неприятно да пренощувам сам в затворена стая (от тухла и измазана), да си легна върху дъсчения одър, едва покрит със слама. Постилката и завивката бяха от износен лен, нечисти. Борината едва огряваше една четвърт от леговището ми, голо и неприветливо. Когато с гнуслива длан опитах постелята си, усетих я корава, неравна.

Смърдели варварите, нали! Къде го сега варварското ми легло, къде го човешкото гъмжило, което ти вдъхва чувство за сигурност?

Усетих се като в клопка — сякаш не година, а десет бях отсъствувал от родната си среда. Защо тя не ме привлече и приласка? Защо не ми се зарадва, загдето бях възкръснал из забравените? Едното хехехе! — студен, злорад присмех…

Неусетно и без борина се смъкнах по стълбите към двора; държех се като крадец, кой знае защо. Там, върху плочената настилка, стражите ми бяха нахвърлили кожите, с които не се разделяха, и спяха плитко, както по навик спят всички пазачи.

При моите предпазливи стъпки те наскачаха. Настръхнали, на всеоръжие, тутакси ме заобиколиха, като да бях престъпник.

— Аз съм! — укротих ги. — Елате в стаята ми, нощем от морето лъха гъста влага.

Срамувах се да им призная, че изпитвам страх.

Мъжете се нанизаха опи по м подире ми. Горе аз им наредих да легнат до стената. Уж се опитвах да задрема върху одъра си, след като духнах борината, но нищо не излезе — дъските ми убиваха нетърпимо.

Седнах на ръба на постелята и запитах тъмнината:

— Ще се намери ли и за мене място в кожите? Отвикнал съм от кораво легло.

— Бива… — обади се Докс сънено.

Началото на цялата смътна среднощна суматоха аз пропуснах, спал съм. Стреснат, усетих, че някой затуля устата ми, наляга ме с цяло тяло да не мърдам. Когато направих опит да се изтръгна из свирепата му хватка, веднага стихнах, безсмислено беше. Замрях, чувайки сърцето в ушите си — дандандан! — като камбаните на Света София.

Докато очаквах да бъда заклан или удушен, долавях над главата си сподавени шумове — двамина или повече се боричкаха яростно. Набързо съобразих, че онзи, дето ме затискаше, едва ли ще ме убива, иначе вече би го свършил; той просто ме задържаше неподвижен. В пълната тъмница чувах пъшкане и удари, влачеха някого по плочения под. После друг някой чатна дваж и триж огниво. Борината прихвана от праханта, просветна пушливо.

Христе и богородице! Що за чевръсти злодеи бяха тия хански чиготи! Четирима от тях стискаха с все сили непознат ромей, облечен като турмарх, а петият ме налягаше да кротувам.

Злочестият ми сънародник едва поемаше въздух, защото българинът затуляше не само устата, но и носа му. В очите на нещастника зееше такъв ужас, че аз не издържах, стръсках се диво, което накара моя пазач да ме поотпусне, като ми прошепна:

— Мълчи като риба! Сега ще проумееш всичко.

— Защо измъчвате тогова? — изсъсках им. — Утре стратегът ще ви разчекне, щом научи.

— Мъртвите не донасят — подигра се най-старият ми страж. — Ще пуснем подлеца жив, само ако издаде кой и защо го е пратил.

Друг чигот допря гол нож о гърлото на жертвата им и — готови отново да затиснат устата и, рече ли да извика за помощ — българите късо я уловиха за косите.

— Говори! — заповяда Докс.

Оня въртеше очи като онемял, та потрябва да плиснат в лицето му вино от съда, оставен до възглавието ми. (За приятен сън, види се, но бях отвикнал от вино и снощи не го докоснах.)

— Недейте! — безгласно изговори непознатият. — Навярно е отровено …

— Какво? — изтръгнах се от вече халтавите ръце на моя чигот. — Човече божи, дойде да ме предпазиш от измяна ли?

Жертвата мълчеше.

— Що си хоратите там? — поиска да узнае един от българите, понеже с турмарха говорехме ромейски.

— Каза, че виното било отровено, но не отговаря защо.

— Ще ти отговоря аз: разбуди ме шум като от мишка. Втренчих се, заслухтях и лекичко пробудих нашите. За миг, докато прозрем в тъмнината — удар! Тоя заби ножа си, където трябваше да лежиш ти. Тогава нарипахме, налегнахме го, а Докс, който в схватката получи набързо рана, се зае с тебе — ти спеше като пребит.

Огледах се неумно. Видях как Докс смуче раната на ръката си. Неговата кръв тъмнееше по хитона ми, нарочно облечен за срещата със свои. Свирепо, сякаш самият аз бях варварин, се обърнах към среднощния ни пленник:

— Няма да те лъжа, ти всякак ще умреш, тъй се полага на убийците! Но от тебе зависи да умреш без мъки. Говори! Иначе ще запуша устата ти и ще те режа на късове до заранта!

Сигурната смърт сякаш успокои жертвата ни, вдъхна й зловеща дързост.

— Щом бездруго ще умра, няма да крия. Чудно, че не се сещаш кой ме е изпратил — стратегът на Херсон, разбира се! Без да ми пояснява защо, зная защо — ако отпътуваш читав за дома си, ти сам ще поднесеш на василевса новини за хана на българите, ти ще добиеш почести и награди. Ако би умрял тази нощ, стратегът щеше да проводи важните вести от свое име. За тебе — ни дума! Но кой да допусне, че ще оставиш одъра си, че ще прибереш и своите слуги?

— Не може да бъде! … — шепнех аз.

А българите немееха, чакаха да мине потресът ми, за да им преведа изповедта на убиеца.

— Всичко може! Запомни това от несполучилия свой убиец! Но смъртта ми ще бъде разплатена… — хъхреше осъденият.

— Ако дочакам тук утрото, глупако!

— Ето в това е разплатата ми — засмя се пленникът злорадо. — Сега ти вече не можеш да се прибереш у дома си, ти трябва да се върнеш при варварите…

Прав беше. Още и още веднъж аз нямах избор … Моя ли е вината, че Христос не ме приюти? … Оттук нататък, нека кажа, бях длъжен да се примиря със съдбата на човек, отхвърлен от своя свят, прежален…

Дадох знак на стражите да затъкнат устата на турмарха — с една дума — да го свършат. А аз се обърнах гърбом, чувайки все пак отвратителното хъхрене на клано животно, плясъка на гърчовете му о плочите.

— Да тръгваме веднага! — наредих на хората си. — Водете ме вие!

Когато намерих сили да ги погледна, те забърсваха с вълча кожа кръвта от пода преди да натикат увития в нея труп дълбоко под одъра.

Зная, че моето прекалено непредвидено спасение ще ви се стори и невероятно, но в световната игра е спечелила законно място и случайността. Често зла, но нерядко и добра, тя обърква сметките на ония, които пресмятат дали да оживее, или да умре малкият, слабият човек. Ето така аз оживях….

Няма да говоря как се измъкнахме от Херсон преди зазоряване — не съвсем всичко може да се вмести в една книга. Важното за мене през онази утрин беше, че отново яздехме, та нищо, че бяхме не хиляди, ами шестима. Подкарвахме добичетата си уж бързо, но те не насмогваха — обраслата равнина не им позволяваше да препускат, а от пътя се пазехме — из него сигурно препускаха пък нашите преследвачи.

Чиготите ми си гледаха работата съвестно, стигнехме ли височинка, по някой от тях я изкачваше и разучаваше околността.

— Нищо! — успокояваше ни той.

— Ханът ще да е ей татък — сочеше друг посоката, която първом бе сверил със слънцето.

— До нашите ще има май повече от два дни ход. Избиколихме твърде много, за да се изплъзнем от ромейското преследване…

— И на четвъртия да стигнем, и на петия да е, само дано се приберем целинички! — притисна езическа муска о челото си Докс.

— Ще бъдем невям първите, дето са се отлъчили, пък оцелели. . — издумах със суеверна боязън.

Своите настигнахме на петия ден надвечер. Българската върволица се движеше бавно, превземайки крачка по крачка враждебната неизвестност.

Умилиха ме до сълзи вече привичните за мене гледки: тук млада майка кърмеше яздешком, там боец изработваше ходом стрели, другаде цял род бе наобиколил двамина млади, честитеше им, даряваше ги скромно — годявка. Майчице, как чудновато се извъртя животът ми! — мислех си през сълзи аз. Точно сега имам чувството, че се прибирам у дома … Дали не завинаги! Дали ми е радостно, или пък болно при това „завинаги“?

Колкото и объхтан, не исках да отлагам за утре срещата си с Аспарух. Насилих прашната сура кобила към началото на строя. Както обикновено ханът бе далеко напред, не можех да не мина покрай първенците му. Най-напред ме забеляза Ирнике, която сега сама държеше поводите на впрегнатия кон.

— Велизарие! — просия неугледната женица. — Колко! хубаво, че си идваш!…

И хайката веднага се засрами, върна поглед към скута си, зачервена. Избликът й бе привлякъл вниманието на големците към мене. Понеже от деня, в който чух присъдата си, бях станал бдителен, мигом открих, че появата ми ги ядоса нескрито.

— Нима си ти, Велизарие? — кисело попита първожрецът! макар да бе ясно, че не съм някой друг.

— Нося ценни вести за ювиги — доядосах го нарочно.

— Тежка ли е раната ти? — с надежда се осведоми той.

— Уви, съвсем лека — разочаровах го.

Тъкмях се да препусна към хана, но чичо му улови юздата на кобилата ми.

— Не бързай! Ювиги е гневен. От завчера още.

Със скрита радост отбелязах, че първенците са смутени, някак наплашени.

— Да не би, загдето се забавих?

— Разбира се! Сигурни бяхме, че ще забегнеш.

— Не заради тебе е гневен ханът — намеси се един от боилите, тарканът Севар. — Разгневи го нашето недомислие. Не бяхме му обадили, че от племето изчезват хора, коне. Не биваше да…

От този миг взех да изпитвам добро чувство към таркана Севар, когото дотогава смятах за едного от глутницата властолюбци.

— Кое не бивало? — грубо го прекъсна кавханът.

— Да криете от ювиги истината! — предизвикателно обвини съвета Севар. — Кой ще намери цяр за нашите общи болки, ако не ханът?

— Право говори Севар! — подкрепи го старият багатур Паган. — За такова своеволие покойният хан би ни снел главите.

— Ха! Това ли предлагате вие? Хаха! — единствен се засмя на шегата си първожрецът.

Останалите, дори кавханът, тъмно мълчаха. По всичко се личеше, че по време на отсъствието ми в съвета бе настъпило нещо ново — липса на единомислие. Или пък тя бе съществувала отдавна, за да се прояви сега?

Избрал място за нощуване, ханът вдигна ръка.

— Спрете тук!

Той още не беше ме забелязал, а аз ненаситно го гледах. Не можех да се нарадвам, че отново съм при него.

Българите взеха да се скупчват за отдих. Непривично бе, че станът им вече не се пръскаше докъдето поглед опира — огньовете бяха се сгъстили.

— Завчера ювиги повели да следя, щото нощем да не се разсипваме нашироко — обясни ми търканът Севар. — Така е най-сигурно: навсякъде покрай стана — скрити между конете стражи.

— Велизарие! — високо възкликна ханът.

Отърчах при него, понечих да отдам почести, но Аспарух просто ме прегърна.

— Знаех си, че ще се върнеш…

— Говореха ти противното, а?

— Е, как мислиш? Ще се примирят ли лесно ония, дето не им дадох главата ти?… Говори, Велизарие?… Я! Какво ти е?

— Почти нищо. Както вече си усетил, драките и тръстиките мятат стрели по нас. Но предпочитам стрелите, тия премеждия под синьо небе, пред отровеното вино до възглавието ми, пред удара от нож в съня ми.

— Така ли те посрещнаха твоите! — замря от изненада ханът.

Аз само вдигнах рамене. Болно ми беше да описвам патилата си.

— Ювиги, нося ти дар — сетих се.

Развих хитона си, извадих отрития ръкопис. Аспарух го прие, сякаш скъпоценност, поглади с любяща длан корицата му.

— Жив да си, Велизарие!

По-късно седнахме край ханския огън на дълга приказка, понеже Аспарух пожела изтънко да научи всичко, което бях чул или отгатнал гори своя разговор със стратега на Херсон. Не бяхме сами — той нареди да дойдат Севар и Паган, а също и кавхан Авитохол.

— Пред него, чичо ти. загубвам дума, ювиги — плахо се опитах да възразя аз. — Не може ли други път…

— Не може! — каза ханът. — Дори ще ти обясня защо: искам старият да се увери с ушите си колко полезен е Велизарий на българското дело.

— И се надяваш, че кавхан Авитохол ще ми признае това? — удиви ме Аспаруховото лековерие.

— Обзалагам се! Чичо ми може да е… прекомерно обвързан о всичко, което е било и вече няма да бъде, но той, както и сепният от рода Дуло, знае, че справедливостта е първа украса на властника… И после — чертите на Аспарух се изостриха в онази решителност, дето още бе нова за мене, — не ще позволя на Онегавон да си служи със старейшината на славния ни род при своите низки козни! Няма да го бъде!

(Вече все по-често — нека отбележа тук, — щях да чувам от устата на господаря си това „няма да го бъде!“, недвусмислено като остър меч. То между другото издаваше, че през стоте свои дни на нарочно усамотение Аспарух бе пребродил наум пътищата, които трябваше да го изведат към победа над знайните му и незнайни противници в нашия стан.)

И така, през онази вечер разказах най-живописно всичко научено по време на краткото ми пътешествие. Българските сановмици ме слушаха с внимание, най-внимателно — кавхан Авитохол.

— Все пак — първи заговори Аспарух след като бях млъкнал, — смята ли василевсът мене и братята ми за свои съюзници по наследството от своя стар съюзник хан Кубрат?

— И да, и не, ювиги… — Въпреки привидната ой мъглявост, отговорът ми отговаряше на истината. — Никому от стратезите ни по северния бряг на Понта не е било заповядано да предприеме нещо против синовете Кубратови. Но, от друга страна, безразличието, с което василевсът се отнася към неволите на нашето преселничество, към непосилната борба на Баяна — това безразличие не говори за…

Аспарух ме прекъсна с горда горчивина в гласа:

— На чужд гроб се плаче без сълзи, Велизарие! Нашите неволи са наша работа …

19.

Яздехме и яздехме…

Всичките ни беди от пролетта и лятото взеха да ми изглеждат песен, сравнях ли ги с бедите от есента. Дъждът из северните земи не е онова, което бива по нас, желано благо. На север дъждът е бич дяволски. Дървета, драки и трева огниват под непресъхващите му струи, равнината се превръща в безбрежно тресавище, мъглите лепнат о него — светът като че ли се разпада на непроницаеми килии, които имат за потон и стени мъглата, а за под — мочурливата земя. Не е за приказване.

Аспаруховите българи по цяло денонощие живееха под неуморния порой. Конете изнемогваха под товара си — двойно по-тежък, понеже бе накиснат. Преселниците се опитваха по разни начини да опазят сухи поне малките деца и болниците. Децата те превръщаха във вързопи, из които надничаха черни очички. Прострени нагъсто в колите, трескави и лехуси изглеждаха вече мъртви. Затуй пък младите, здравите яздеха под денонощния дъжд като през лятото, макар че по тях отдълго не бе имало сухо местенце. От какво вещество бяха тия хора?

Дори мъничката, вече тежко бременна Ирнике не ми се струваше по-унила от преди. Скрита в скъп кожух, тя бе прибрала в колата си още три бъдни майки.

През една отчайващо сива и мокра заран бях изумен от плахите грижи, с които първожрецът ограждаше своята хилава дъщеря. Той се засуети около нея, подсушаваше личицето й, погрозняло от ръждивите петна, прибираше под гуглата влажните и кичури, галеше я несмело. Почувствувах жалост към човека, когото всъщност люто мразех. Дали не се боеше той за дъщеря си, та я обсипваше с разточителна нежност? (И през ум не ми мина, че този корав и честолюбив, и силен мъж може да се бои от нея…)

В отговор Ирнике нетърпеливо тръсна глава; това бе необикновено пък за добросърдечната Ирнике.

— Да ти е слабо? Да те боли някъде? — унизено й се умилкваше баща й.

— Душата ме боли мене! — изтърва тя. — Нали си първи от жреците, излекувай душата ми.

Той се озърна дали хората не са дочули думите на дъщеря му.

— Друга я мислехме, друга стана… — тихо рече първожрецът.

Гласът му прозвуча — да, прозвуча виновно!

— Радвам се, че се излъгахте в мене, тате! — с неподозирано при добротата й злорадство отвърна Ирнике.

Чак се ококорих. Не бях видял всред българите млад човек така да се сопне на стария — у българите много е на почит старостта. Още по-голямо бе удивлението ми, когато първожрецът, вместо да сгълчи или удари дъщеря си, й прошепна нещо на ухото. А Ирнике се изсмя предизвикателно:

— Как да го убедя, когато той не говори с мене!

Яздехме и яздехме…

Имало било и по-голямо зло от дъжда — лапавицата. Към края на есента ни налегна такава противна лапавица, че по на петдесетина крачки всеки трябваше да спре, за да отмахне от раменете си студената тежест, натрупала се по време на тия крачки.

Яздех до Аспарух. Всичко си беше както всеки божи ден — досадно, безнадеждно.

— Край няма! — рекох, докато отърсвах от кожуха си мокрия сняг. — Ювиги, кога ще спрем за зимуване? Изнемогват хората ни.

— Ако е за зимен стан, желая го повече от всички вас. Но къде го това място, дето да спрем? Може ли току-тъй да се сипнем върху голо поле, без поне от една-две страни нещо да ни огражда?

— Прав си… Какво съм се развайкал и аз!

— Планини!…. — промълви на себе си ханът. — Вече и не вярвам, че някъде има планини …

Яздехме и яздехме…

Под всепропиващата мразовита каша, която тежеше върху хора и добичета, нашият строй заприлича на умираща змия — не вървяхме, а се влачехме едва.

Не мога да кажа дали бе преди, или след пладне, усетихме суматоха в челото на преселението. Някакъв непознат конник стоеше всред първенците, а по вида им отсъдих, че неговите думи ги вълнуват.

— Нека бъде трайна и честита властта ти, ювиги! — поздрави непознатият.

Бе тъжно да го гледаш — обрасъл, измършавял, почернял от усилено яхане войн, — имах чувството, че всеки миг Ще падне от седлото на съсипания си кон. Но непознатият събра сили и обяви:

— Вести от Велика България!

Мокрото лице на Аспаруха прежълтя досущ; като истукани стояха наоколо мъжете от съвета.

— Говори! — заповяда с трепет ханът. Предварително ясно беше, че вестите ще бъдат лоши.

— От тухом твирем допреди петдесетина дни ни ден не спряха боевете — поде вестителят. — Чудо е, че удържахме тъй дълго на хазарския напор, дива сила хвърли срещу Таманската земя хаганът. Но хан Баян ги беше дал дума да устои до есен. Не те излъгахме, ювиги!

Вестителят прекъсна, не загдето бе приключил — всички виждахме, че го душат безсилни ридания, които той потискаше.

— Няма вече Фанагория, българи, няма я Велика България! — и изнуреният конник наистина се разрида.

Не предполагах, че нашите зрели, калени, твърди воини били способни на тъй откровено отчаяние, но вече казах: варваринът не крие ни радостта, ни мъката си. И все пак ние бяхме подготвени, че силите на Баян едва ли ще стигнат до есента — Баян действително бе извършил невъзможното.

Вестта го лиши от глас. А гончията преглътна буцата, заседнала в гърлото му, за да продължи:

— Преди петдесетина дни хан Баян с останалите живи свои хора се подчини на аварския хаган… Това е.

— Жив!… — каза Аспарух тихо.

Не разбрах дали новината го зарадва, или го огорчи. Но за вестителя тази единствена дума прозвуча като упрек.

— Грях на душата ви, българи, ако корите ювиги Баяна загдето се е предал на хазарина! — мрачно рече той. — Той сам обрече себе си и племето ни, за да спечели за вас половин година преднина. А вам е чоглаво, че не сме измрели до последния човек… Защо не питате колцина погинаха в боевете, колцина още влачат гнили рани? Защо не ожалихте сираците ни и робините, дето хазаринът отведе за продан по далечни тържища? … Два месеца яхам без дъх подире ви, пък…

— Брате Баяне, прощавай, брате! — изтръгна се из побелелите устни на Аспаруха.

Той изви коня встрани, за да не бъдем свидетели на скръбта му. .

— Що стана със синовете ми? — едва събра сили да запита кавхан Авитохол.

Вестителят не отговори, навел глава.

— Недей ми казва!… — не на себе си прошепна бащата. И след много дълъг миг прошепна:

— Кажи!:

— Най-старият — още пролетес, кога се биехме по река Танаис. Другите двама — кога бранехме Фанагория… Страшна сеч беше, хора!

Полека се откъсна от първенците и кавхан Авитохол. Покъртителна бе дори за мене, чужденеца, бащината мъка на този властен, винаги сдържан мъж.

Конят му спря до ханския. Внезапно чичото обгърна раменете на племенника си.

— Прости за всичко! — глухо рече кавханът. — Кроим уж ние, а решава Тангра… Сега в тебе е цялото бъдеще на рода Дуло …

— И в нея! — ханът гледаше към Ирнйке с някаква съвсем нова за него, милозлива нежност.

Яздехме и яздехме…

Вече не задавах на Аспарух въпроси, усещах, че те терзаеха най-болно тъкмо него. През последните седмици ювиги бе посърнал като тежко болен.

Нощем, излезех ли по свои нужди, го забелязвах как отмерва десет крачки насам и десет натам пред шатрата си. Не го ловеше сън. Пак през въпросните нощи, подадях ли нос навън, наблюдавах върху белотата на заснежената равнина черни рани — нижеха се пресни гробове…

Съзряхме голямата река през един от ония убийствено еднообразни по своята безизходица дни, когато небе и земя бяха се слели в непроницаемо сиво. За наше щастие мразът все още не беше леден, снежинките се стапяха по челата и ръцете ни. Затова и широката, дълбока вода не бе скована — изведнъж пред очите ни тъмна ива проряза белотата!

— Не може да бъде! — гласно произнесе ханът. — Не е, нали? — този път се обърна към мене.

— Наистина… река е! — не смеех да вярвам и аз.

— Сега вече ние … ще спрем! Това бе вик на ликуващо облекчение.

— Стойте!!! — извика към българите вождът им. Тук ще останем до пролет.

Да бяхте видели как откликнаха на заповедта преселниците! Тия съсипани, премръзнали, затворени в усилието си да издържат хора се отдадоха на буйна радост. Те наизвадиха из вързопите рогове, пищяли, хлопатари — вдигнаха с тях врява до Тангра, а из врявата се заплетоха всякакви песни. Мъжете се прегръщаха, жените, снели гугли, отново взеха да изглеждат загадъчно хубави.

— Боже, какво нещо е простото земно щастие — да полегнеш, да се подсушиш, да се сгрееш! — без да ща гласно възкликвах аз. — Не бих го разменил срещу неземното…

— Грешиш, Велизарие!

Всред хилядите, които необуздано празнуваха спасението си от бяла смърт, само Ирнике беше без усмивка. Вече много натежала, тя седеше неподвижно в ханската кола. Никой не я подири да сподели с нея радостта си, че ще живеем…

— Ето, аз имам земно благо — говореше ми тя, а в гласа й имаше бунт, — ханка съм и бъдеща майка на хан… А дали поне един от тези — тя посочи с брадичка множеството-ми завижда? Не, нали? Завиждам аз… Завиждам на Пагане за надземното й тържество: без плът и образ, тя е любима. Пагане изпълва дните и нощите на мъжа, който по закон е мой … Законът! — завърши Ирнике с цялата си горчивина, която от месеци тровеше крехката й душа.

Тия думи дотолкова не съответствуваха на честития ден и всеобщото веселие, че дори не можах да ги оборя. Опитах се да изразя съчувствието си с поглед, но нищо не излезе — и аз, както всички, бях прекалено щастлив. Изоставих Ирнике на самотната й печал под предлог, че съм нужен на хана.

В това време Аспарух, надмогнал щастливата си изненада, вече предметно чертаеше зимното поселище на българите:

— Голямата река трябва да бъде Кузу. (Според стария Ерми, словените й викали Днепро.) — Така поучаваше той съвета. — Дълбоката вода ще ни пази от две страни, останалите две ще пазим ние. Тя ще ни храни с риба, ще пои конете ни. Към нея иде на водопой и дивеч, ще падне лов… Прочее, разпъваме стана ей там! — Аспарух показа полуострова, образуван от речния завой. — Севаре, предай моята воля на народа!

Тарканът се метна на коня и отиде, та се не видя. Ние продължихме до сами носа на полуострова, където Аспарух очерта върху снега търкало.

— Тук ще бъде ханската шатра. Другите — в полукръг, чиито краища опират о брега. Покрай селището ни ден и нощ ще се сменят стражи…

— Преди пролетта хазарите няма да се впуснат подире ни. А може би — и никак… — вметна вестителят от Фанагория, който бе останал с нас. — Премного имат те за грабене в стара България.

— Трябва да бъдем готови и за най-лошото! — отряза ханът.

Един по един сановниците му се оттегляха. Аспарух се изправи с лице към водите, откъдето брулеше тежък от мразовита влага вятър. Не си представях за какво си мислеше той в този миг, а то е било за баща му и за поробената родна земя, за всичките премеждия, побрани в месеците на нашето странствуване.

— Татко! — с шепот се обърна ханът не към Тангра, а към покойния. — Сякаш не година, сякаш цял човешки живот изтече от началото на нашия поход …

20.

В кожух и с гугла клечах аз край дупката в леда, положил до себе си два замръзнали клена, надявайки се на трети. Понеже последният ми прадядо-ловец беше умрял преди столетие-две, у дома не бях приучен да ловувам — това е не само умение, но и усет. Затуй поминавах тук от риболов, поминък лек, достъпен и за несръчните.

По брега се нижеха ловците, които днес бяха ходили в близката гора. Водеше ги същият Докс, с когото ходих до Херсон. Той ме разпозна и се отби от дружината си. Гледах го из1ниско, ням от възхищение.

Грамаден под трите слоя зверинни кожи, българинът в добавка бе преметнал зад врата си целиничка убита сърна, а на пояса му се поклащаха две червени лисичета. Скрежът по къделестите му мустаци, бялата пара, която Докс издишаше, го правеха да прилича на неустрашим варварски Херкулес.

— Гледаш ли тия? — гръмогласно ме заговори Докс, имайки предвид лисичетата. — За голямата ми мома ще събера десет, в лисици ще я пременя… Намини към нас довечера, сърна да хапнеш!

Все така ухилен, Докс се върна към коня си на брега. Отпратих го със завистлив поглед — каквото и да вършех, не можех се равни с тия мъже …

Фшшшшшт — отново отвратително свистене на стрела, отпратена изневиделица. Този път обаче бях я чул късно, зазяпан подир Докс. Усетих остра болка в рамото. Несмело погледнах към него и видях още да трепти подлата стрела.

Опашката и сочеше към гъстия крайречен ракитак.

От дете са ме учили, че стрела трябва да се изтегли незабавно. Замижах и стегнах зъби, дръпнах с все сила жилавата пръчка и не можах да сдържа смешния детски хленч, дето извря из гърлото ми. Сетне разгледах стрелата — най-обикновената. Такива, с железен връх, има всеки българин.

Полекичка смъкнах кожуха; раната вече силно ме болеше. Целият ми ръкав бе огизнал от кръв, тя капеше и върху синкавия лед. Съдрах своята торба за риба, омотах дрипата около рамото си. Тъмнееше ми. Снежното поле наоколо аз виждах ту алено, ту зелено.

Зарязах край дупката в леда и двата клена, и нескопосните си въдици. Клатех се тромаво по брега, чувствувах се жалък, смъртно застрашен. Въпреки болката, озъртах се на четири — нали не беше речено, че невидимият ми враг е имал само една стрела в колчана?

Бе притъмняло, когато се домъкнах до стана. Преминах през веригата стражи, поех между шатрите — там народът си готвеше вечеря. Бях печално неуместен всред тия все уместни хора, бях усамотен в болката си, която неловко криех.

Безсилните ми нозе ме влачеха към моето леговище, когато някой спря погледа ми — вече знаех, че това момиче не е Пагане, но в непрозирното свечеряване и в моя унес поради загубената кръв то отново прие образа на покойната.

Ние стояхме между шатри и хора, въпросително се взирахме един в друг. Боях се, че момичето ще побегне, а вместо това то дойде съвсем близо.

— Какво ти е, чужденецо?

— Ти никога нямаше очи за мене, Пагане! … — отговорих несвястно, усещайки, как ме отнася мътен порой.

Чак сега ме виждаш …

— Бълнуваш! — тревожно каза момичето. — От огненица ли?

И то направи още крачка към мене, който повече не можех — не ме държаха нозете.

— Ранен съм … — признах си. — Помогни ми! И навярно съм паднал.

Дойдох на себе си през нощта — не зная коя поред от нощите, след като бях изгубил свяст. Борината осветяваше червено шатрата ми. Наземи седеше в кожух сестрата на Пагане. Рамото ми беше чудесно превързано, челото и косата ми бяха мокри — мокрило ги беше със сняг момичето.

— Как те казват? — попитах беззвучно.! — Ие, дъщеря Ишбулова.

— Лесно име… Удобно за викане: Ие! Сполай ти за добрината!

— Велика работа! — засмя се момичето. — Сдъвках малко медна пита, наложих ти раната и я увих с меча кожа. Щом бълнуването отмина, ще отървеш трапа …

Ие говореше звънко, а не гръдно, както сестра си. Те се различаваха и по друго: Пагане бе буйна и небрежна, а по-малката й сестра — женски придирчива, прибрана. Косите й бяха сплетени не в една, ами в множество плитчици. Полите и ръкавите на кожуха й — извезани с пъстра вълна.

— Какво ме разглеждаш с крайчеца на окото, може и направо!

Ие се смути от собствената си дързост, взе да разглажда полите на дрехата си.

— Преди време, когато го носеше майка ми, за приказ кожух беше — каза тя без връзка.

— Няма кой да трепе зверове, да ви облича… — неволно изговорих аз заключението си.

— Още малко и ще порастат братята ми … — сякаш се оправда момичето. — Снощи идва ювиги… — продължи то. — Нареди ми да те гледам докато се съсвестиш.

Ие се изправи, поклони ми се леко.

— Сега да си ходя.

Лежешком и несръчмо аз улових ръката й.

— Далеко някъде си,имам майка. Сестри имам, голяма –, и малка… — изговорих съкровено, жал ми беше за мене си, предчувствувах самотното бълнуване, което ме очакваше през идната нощ.

— Горкичък! … Ни свой, ни чужд… Ничий… — с умиление прошушна Ие тъкмо това, което съвсем ме стопи.

Вече знаех как да ловя риба — избирах си досущ открито място върху леда, далече от всякакви драки и ракитаци. А и (не бях сам — по правило с мене идеше по-малката дъщеря Ишбулова. Когато аз се занимавах с въдиците, тя се тренчеше към брега, като че ли беше мой чигот.

Допускал ли бях някога, че аз, знатният, ученият, ще клеча заради три рибки — днешния ми залък — като дивак край Днепро, великия път от Константиновия град към Янтарио море? … Колко коприна и злато са се изкачили по реката към крайния север, колко янтар е слязъл по нея към родината ми … Може би някой мой прадядо, търговец, е минавал из тия места, пресмятайки печалбата си…

— Жива душа няма, спокойно е! … — съобщи високо Ие.

— Бива си ме и мене! — пошегувах се без веселост. — Да ме пази жена…

— Още си еднорък, затуй — извини ме Ие. — Пък и ювиги заръча да не оставаш много-много самичък.

— Ти просто изпълняваш заръката му, тъй ли?

От този жален въпрос, а също и от погледа, с който молех момичето да ми отговори отрицателно, можеше да се подразбере, че за мене Ие вече беше близка душа, та и нещо повече.

— Ти пък! — неопределено рече тя и изведнъж викна: — Виж там! Кани се пролетта!…

— Ей богу, ни помен от пролет — озърнах се.

— Онова по-тъмно място върху леда, гледаш ли? Протънял е, набъбват водите! До ден и ще тръгне ледоходът…

Двамата стояхме срещу студения блясък на залязващото слънце, образа на вечно младия, щедър, всесилен български бог. Едва положих здравата си ръка върху момичешкото рамо. Ие ми отправи лъчист поглед — дали я радваше милувката ми, дали — близката пролет?

— Тангра, дано всички наши доживеят до копривата! — притисна ръце към гърдите си и ниско се поклони тя на слънчевия кръг.

Обичам ли я? — опитвах се да внеса яснота в своите объркани помисли докато вървяхме двамата към брега. Може би точно това е обич, дето ми е добре с Ие. Онова, което изпитвах към Пагане, бе отчаяно и неистово, то ми носеше само мъки. Тоест, не е било любов, а нещо друго, неземно…

Без да искам, обърнах се пак към слънцето — Тангра, ти справедливо ми я отне. Не беше Пагане жена за смъртен …

21.

Прибрах се в леговището си по тъмно. Взех да чаткам кремъка о огнивото, запалих борина. И така, както с труд изувах вкоравените от мраза ботуши, видях, че Ие беше се погрижила и за вечерята ми — паница варена риба, която димеше вкусно. Грабнах лъжицата с непредпазливо рязко движение, затуй — вместо да се насърбам — се превих от болка в раната. Постоях цял стегнат, чаках да ми премине. А си мислех: милата Ие, храни ме всяка вечер! … Но … тази вечер кога сколаса? Че нали… — пак скочих непредпазливо, — нали допреди миг бяхме заедно!

Погледнах към храната си с вече привична мнителност: кой и защо ще ми носи вечеря, щом не — Ие? Поседях умислен, все по-мрачен. И по калцуни изтичах навън, отправих се към ханските шатри. Зад тях, знаех си, се гушеха едно в друго ловните кучета на Аспарух. Те ме признаваха за свой, та се заувъртаха наоколо ми и не беше трудно да взема на ръце най-малкото. Дебнейки като крадец, прибрах се. И със съзнанието, че убивам — поднесох на младото животно вечерята си. То гладно й се нахвърли, зиме за псетата имаше скъдна храна.

Половината нощ бе превалила, не бях мигнал. Седях, втренчен в кучето, което бе заспало сито, под покрив. Ще рече, моята мнителност се оказа прекалена — нямах основание за тревога. Но по-добре е да прекалиш в подозренията, отколкото в доверчивостта — виках си, като се готвех за сън. Тъкмо тогава видях как през тялото на спящото куче преминава гърч. Скрих лице в дланите си, нямах сила нито да гледам предсмъртните страдания на животината, нито да разсъждавам върху бъдещето си. Чувах ужасено скимтене и вой, те ме разтрисаха. Посмеях да оттуля очи, едва когато кучето бе свършило — то лежеше, изпружено като дърво в най-отдалечения ъгъл на шатрата ми. Из муцуната му още извираше сива пяна.

Трябва да призная, че тогава самият аз се почувствувах като гонен звяр — тренчех се диво в полумрака, готов за всичко най-гибелно. Не забелязвах как през процепа на входа вече се прокрадва бледа светлина. Седях с все дрехи и под оръжие на ръба на ложето си.

Най-малко бях очаквал през онази предутрин при мене Да влезе ханът. Той ми се стори от първи поглед някак отсъствуващ и не на себе си. На Аспарух не направи впечатление, че бях облечен, въоръжен, не мигнал. Той прекрачи през безредието на моята зимна бърлога, за да седне до мен.

— Привет, ювиги! — казах тъжно. — Много дни не си ме търсил за прочит или за тълкуване…

— Мисля… че Ирнике умира… — изрече след малко ханът.

— До вчера тя беше здрава! — извиках.

— Нощес я започнаха свивките. Преди време … Събраха се жени…

— Христе, помогни! — изправих се и се прекръстих. — А защо не съм чул викове нощеска, нали съм на трийсет крачки?

— Тя… не вика — тихо поясни Аспарух. — Тя… гледа с големи, страшни очи… Има упрек в очите й…

Ювиги скочи, улови ме за ръката и ме разтърси като безумен.

— Защо всяко раждане е ужас? — питаше ме с глас,! който не мога да предам. — Слушах, още дете, писъците на сестрите си… Майка си загубих петгодишен в такава заран на викове и кръв. Не разбирам: защо нашето начало трябва да бъде нечия нечовешка мъка?

— Няма нищо по-скъпоценно от живота, знаеш, затова и тъй висока е цената му — опитвах се да отговоря и на един свой собствен отколешен въпрос. — Види се, някой е длъжен да предплати това, че още един човек ще живее …

Аспарух не ме чуваше. Сякаш се движеше насън, той! внезапно излезе. Последвах го, съвсем забравил нощесните си премеждия.

Пред голямата шатра стоеше като страж майката на Иа и Пагане…

— Не влизай! нареди тя на хана. Вътре не е за мъже.

Двамата виновно се измъкнахме покрай кожената стена,! Долавях как цялото същество на Аспарух слухтеше.

— Тя ще умре, Велизарие… — прокоби глухо той. Слаба е да задържи живота в себе си …

— Ще оцелее, кълна се! — уверявах го. — Светът би свършил, ако от раждане се мреше.

— Мрат… — издума ханът. — При преселение родилките много мрат…

Сам не зная колко време бяхме стояли така, когато първожрецът разгърна входа.

— Детето ти не щея да се роди, ювиги! — обяви той със сурова тържественост. — Ела да се простиш с пресветлата!

По-нататък думите му заглъхнаха — над стана и над: реката се извиси самотен вик. Той (разбира се, така се чинеше на мене, твърде изтерзан през последните денонощия) дълго кръжеше из синевата между небе и земя, над леда, който в този миг се пропука, откърти се и с грохот тръгна по течението.

Бедната Ирнике вече бе издъхнала. Из ханската шатра бавно излизаха ония, които бяха се сбогували с нея. Аз бавно влязох на свой ред.

Спрях пред Ирнике, поклоних й се. За разлика от българите, целунах по наш обичай ръката й. Съвсем смалена в лице, господарката ми най-сетне изглеждаше честита.

Ие бе познала — в деня, в който погребахме Ирнике, буйно се отприщи ледоходът.

Всичко на брега беше полулед и полувода, а в тях се оглеждаше още студеното, но ярко небе.

Стоях високо над реката и гърбом към стана, откъдето дочувах бодра глъчка — народът се радваше на пролетното пробуждане. Наземи до мене, загърнат в дрипа, бе трупът на онова куче; не бях сварил досега да го заровя.

Копаех вяло, отвратен от цялото битие. Не усетих кога на брега е дошъл ханът. В жалейка — без знаци, без оръжие.

— Ти пък кому копаеш гроб? — попита ме той. Тръснах мълчаливо малкия труп в нозете му.

— Добро гонче щеше да стане… — равнодушно рече ханът. — Премръзна ли?

— В този трап, но по-дългичък само че, днес трябваше да легна аз, ювиги — казах мрачно. — Не зная дали за добро, сетих се да нахраня песа от паницата, оставена за мене…

Забелязах как при тия думи Аспарух изплува из своята хладна печал.

— Отрова — рече той. — Кого подозираш?

— Оногова, дето преди десетина дни ме улучи вдясно от рамото.

— По нас изневиделица мятат засега стрели словените.

— Стрелата беше със железен връх, българска… Докато говорехме, зарил бях кучето. Бръкнах се в колчана, подадох на хана въпросната стрела.

Познавах признаците на ярост у него — върху страните му изпъкваха бучки, колкото орех.

— Ела с мене! — заповяда ми ханът.

В мълчание стигнахме до шатрите на първожреца — те образуваха малко селце. Най-обширната бе къде по-богата от тази на хана.

— Привет на първия по мъдрост и знания! — викна Аспарух, за да оповести присъствието ни.

Полите на голямата шатра пропуснаха първожреца. Макар че не можех да го търпя след злокобната му присъда над Пагане, сега за първи път го погледнах, както човек — човека, толкова той ми се видя съсипан, грохнал, окаян.

— Кое накара ювиги хана да ме потърси през най-черните за всеки баща дни? — попита той, а очите му бяха пусти.

— Искам да ми отговориш кога денят ще бъде равен на нощта, за да обявя на народа след колко дни потегляме!

Първожрецът мълком си влезе, а подир това се появи, нарамил корав като греда свитък. Той го простря там, където земята бе най-пропръхнала, разви го и потърси с поглед слънцето. После най-ученият понагласи кожения чертеж, забоде в пресечката на множество черти желязна стрелка, проследи сянката и. И взе да реди върху друг пергамент непознати за мене знаци.

Смаях се: нима варварите имаха свое звездобройство? Че астрономията и по нас се смята за най-висшата наука — как бяха достигнали до нея хора безписмени? И наистина ли те нямаха писмо? Що за знаци рисуваше първожрецът? Загадъчна работа …

Ювиги ханът стоеше като истукан насреща му. Явно бе, че в очакване на учения отговор той мислеше за съвсем друго — тъй остър беше изразът му, че никак не бих го отнесъл към сметките на времето.

— На третия ден от месец дилом тотом, тоест, след двайсет и три дни ще настъпи равноденствие — твърдо каза жрецът.

— Сигурно ли е? — ханът прикова с очи бившия си тъст.

— Напълно — потвърди онзи.

— Питам, де… Понеже преди година ти пак беше напълно сигурен — злорадо му напомни ханът. — Знаеш ли, дъщеря ти умря не от смъртта си, о, първи всред мъдрите — жестоко продължи Аспарух.

— Ирнике не понесе твоята нелюбов, това я уби! — загуби самообладание опечаленият баща.

— Не е вярно! — опроверга Аспарух. — Моята нелюбов дойде за Ирнике след като тя бе осъдена; Ирнике трябваше да умре преди пролетта, понеже ти се закълна лъжливо в живота и. Съзнаваше, че ни лъжеш, нали?

Мислех си, че първожрецът ще рухне пред очите ни — изключено е човек да понесе думи като току-що изговорените. Но служителите на бога са мъже изпечени, забелязал съм… Първожрецът отвърна, като натъртваше всяка дума:

— Дължиш ми похвала, а не укор, загдето жертвувах своето дете за общо добро. Един хан, обвзет от сляпа любов, не можеше да принадлежи на делото си.

— Защо тогава ме кориш, че не обикнах дъщеря ти? — подигра го злобно Аспарух. — Това бе също в полза на величието ми.

— Приеми, че сме разплатени… — скръбно предложи първожрецът. — По-леко е да загубиш жена, отколкото едничка дъщеря…

— Не! — безмилостно отсече ханът. — Ти уби не само Пагане, но и моите две деца, двете първи! И за тях ли сме разплатени?

Не бих искал за нищо на света да бъда на мястото на първожреца. Но вместо да се снижи от угризения, раненият баща изтърва болката си в жажда за мъст. Онегавон впери кръвясали очи в Аспаруха.

— Това е прокоба! — кресна той. — Тангра ни сочи, че ти не можеш да създадеш нещо трайно — ни човек, ни държава! … Когато разнесеш българските кости от река Таис до края на света (нали виждаш как никнат гробове всяка вечер, нали ги виждаш? ще останеш да бродиш сам!… Самичък конник без племе, без земя, без челяд! … Това говори Тангра…

Бях навикнал на варварско суеверие, та помислих, че хан Аспарух ще се стъписа от такава черна прокоба. Нищо подобно!

— Храбър си, защото знаеш, че по закон нямам право да казня първожреца, а? — попита той ледено.

— Нямаш това право! — диво възтържествува онзи. — Кой ще ти тълкува думите на бога, ако…

— Понеже стоиш тъй близо до него — пак ледено го прекъсна Аспарух, — изтълкувай ми как гледа той на тайните убийци?

— Тях чакат изтезания и казън, независимо какъв сан имат — с несигурен глас отвърна първожрецът.

— Независимо… — натърти ханът. — Чуй сега: мога всеки миг да докажа, че ти си наредил веднъж и дваж да бъде тайно очистен Велизарий.

Първожрецът зина да отрече обвинението, но остана ням като сгръмосан. Въпреки покъртителните бащини жалби, които току-що бяха ме накарали да го съжаля, сега си пролича колко мил му беше животът.

— Заповядвам: от днес твои чиготи ще бдят над Велизария. Ако, недай боже, нещо му се случи, пред закона ще отговаряш ти!

Така заповяда ханът, стана и си тръгна без повече обяснения.

— Ти го озлоби, а не го наказа, ювиги … — позволих си да заговоря хана на връщане. — Гибелно е!

— Зная що върша! — твърдо заяви Аспарух. — Моята власт е едногодишна, едва проходила. Не може да израсте тя без опита и знанията на нашите старейшини … Трябва и време…

— А ако през това време те…

— Всяка твар живее по случайност, Велизарие — разумно ме поучи моят връстник. — Като си помислиш, мъртвите са къде повече от живите, а всеки жив е със сигурност утрешен мъртвец. Тогава? Не разбирам кое толкоз те тревожи, Велизарие!

22.

Българите нетърпеливо чакаха равноденствието. Неразбираема за мене бе радостта, с която се стягаха те за предстоящия път с всичките му меволи и патила.

Из стана през ония дни непрестанно се препъвах о стегнати вързопи. Подковачите работеха от изгрев до залез над конските копита. Трийсетината мъже от рода Угаин завършваха големия сал. Всичките приготовления ставаха без да бъде отслабвана стражата около поселището ни.

Българите, дето се прибираха от риболов, също се движеха въоръжени. Не можех да не изкажа удивлението си от това неуморно българско всеоръжие пред таркана Севар, комуто помагах да потегне едно разсъхнато колело.

— Човек ще си рече, че цяла зима живяхме под обсада — рекох му, — денонощна стража навсякъде, всеки мъж спи в ботуши.

Преди да ми отговори, тарканът Севар ме разгледа с едно око — другото той по навик присвиваше, сякаш се цели. Все повече се привързвах към този Аспарухов хранен човек; Севар ми вдъхна доверие от първа дума. Намирах, че той прилича на нажежен камък — непоклатимо твърд, но и буйно несдържан бе тарканът, безроден боец.

— Имаше защо да зимуваме нащрек — каза той. — Ето, преди два дни изчезна най-новата ни мрежа. Гледам аз, по пясъка — човешки стъпки. А наоколо — никой.

— Пак славените, а? Все от хазари се пазим, пък най-голяма пакост търпим от словените …

— Ханът нареди нито да ги търсим, нито да ги гоним. Да ги не закачаме, с една дума. Нека пазим силите си за похода! — нареди ханът. Виж, ако ни застигнат хазари, тогава — бой, бой бой!

Тази дума — бях забелязал — Севар никога не произнасяше еднократно, по правило той я утрояваше с растяща стръв.

— Хубав бой ще бъде то. С жени и пеленаци в строя… Като внимателно втъкваше главината в оста на тромавата двуколка, Севар ми разясни:

— Не знаеш ти как се бият мъже и жени наведнъж, когато бранят пеленаците. По вас, чул съм, имало войска, отделна от… всичкото. От народа, де.

— Вярно е. У нас войната е поминък за хиляди мъже. А народът ги храни, плаща им.

Севар заряза колелото, изправи се, преучуден.

— Ех че сте го измислили! — възкликна той. — Кой ще се бие насмерти заради плата? Един мъж, че и жена, все същото, се залага цял в боя, ако с това ще спаси челядта си, стадото, шатрата.

Вдигнах рамене в отговор. Вече май споменах, варварските съждения са мъчни за оборване, понеже имат за основа природния ред ма нещата.

Понеже довършихме работата си — натъкмихме колелото, — тръгнах си. Търсех Ие.

Навярно се досещате, че през изминалата зима бяхме се срещали с нея все по-често. Закачливите ни думи бяха преминали в свенливи целувки и така нататък. Давах си сметка, че в любовта ми към Ие тлееше непрегоряла жар от моето момчешко обожание към Пагане — вечната жена, за чийто ръст бях твърде малък…

Нейната земна сестра седеше на пролетен припек и окърпваше своите братчета. Трите момчета мирно чакаха да получат кое — шапката си, кое — своя вехт кожен калцун. И по-нататък, докато водехме важния за нас разговор, дечицата продължиха да клечат наоколо ни, а Ие — да ги кърпи.

— За чудо слънце, а? — подвикна ми тя вместо поздрав.

— Доживяхме до слънчице! — отвърнах.

Вече бях усвоил начина, по който българите разговаряха — ако изпитват мъки или болка, те ги премълчават, а общуват предимно, за да споделят радостта си.

— Още четири дни… — засмя се Ие, когато се разположих до нея. — Има ли при тебе нещо за вършене?

Не и отговорих — бях се захласнал по младата й хубост, в летежа на сръчните й пръсти, които аз несръчно (защото — пред свидетели) погалих.

— Добре ще бъде, ако днес-утре… говориш с майка ми — изведнъж, без усмивка, каза Ие.

— Бързаш ли? — пошегувах се, но Ие остана строга.

— Бързат… нещата — неопределено рече тя.

Вече не се шегувах и аз, изправен пред крачката, пред която всеки е изпитвал колебания.

— Не си готов, тъй ли? — погледна ме момичето със смесица от тревога, горчивина и нежност.

— Готов съм, Ие — казах доблестно. — Просто не знаех, че трябвало точно днес… Пожелай ми на добър час!

С бързи движения Ие сне от шията си муска и ми я окачи, а аз се опитах да изобразя цялата смелост, на която е способен един мъж.

Пред входа на износена шатра седеше старицата, майка на множество живи и погребани деца. Това, че единствена всред всички наоколо тя не правеше нищо, отпуснала ръце, загледана в прекрасния, пробуждащ се свят, аз отгатнах — майката на Пагане и Ие се готвеше не за път, а за смъртта си.

Седнах до нея, но не я заговорих веднага, защото си личеше, че мислите й са много важни. Дочаках тя да се обърне към мене и да ме подкани:

— Речи де!

— Вярвам, разбрала си, че дъщеря ти и аз… се обичаме… майко — подхванах уж отдалеко, но приключих напреки: — Дойдох да я поискам.

Старицата безгласно и беззъбо се засмя, без да отдели поглед от прекрасния, пробуждащ се свят.

— Аз и на нея думах, и на тебе ще река — не сте един за друг. Чужденец си… Ако утре ханът се счепка с твоя господар, ще ти свали главата и ето я, Ие — вдовица черна. А може да ти скимне и да избягаш при своите. Тогава? Пак вдовица.

— Ние с нея се кълнахме, майко — казах смирено. — Ако! трябва, пак да се закълна.

— В кого бога, а? — разсърди се старата. — Не й завъртай ума, чужденецо! Ие скоро ще бъде и за майка на малките. Аз няма да мръдна оттук!

Това, последното, старицата изрече така неоправдано сепнато, та не го и проумях.

— Потегляме подир четири дни — казах, сбъркан. — Из пътя ще имате нужда от мъжки гръб. Аз ще поема товара ви!

Както сам се слушах, обещанието ми прозвуча твърде, варварски, но старата упорито поклати глава.

— Не мога да склоня! — натърти тя. — Редеят жените на племето ни, а аз да дам момичето си на чужденец…

— Склони, майко! — това помолих не аз, а Ие, примъкнала се незабелязано.

Трите й малки братчета бяха я сподирили. Те стърчаха на десетина крачки и следяха развоя на годявката. Странно, нито обидният отказ на старата, нито враждебното слухтене на децата ме отблъснаха — имаше нещо дълбоко истинно във всичко това.

— Не бой се, че Велизарий ще ни зареже, майко! убеждаваше я Ие. — За чудо българин ще стане Велизарий …

Е, такова обещание не бях поемал, но и не опровергах думите на Ие.

— Виж колко яки са ръцете му! — тя завърна ръкава ми, а аз два-три пъти свих юмрук, за да изтъкна мишците си. — Виж му плещите, гърба!

— По-як ще дойде, дъще — вече по-меко отговори майка й. — Ще те поиска наш.

— Не щат ме — скръбно призна Ие. — Откак Тангра избра сестра ми, нашите мъже се плашат… Нали може и аз…

Ие не се доизказа, а мене настръхнаха космите.

— Не! — като опарена трепна майката. — Ти не си най-личната, най-одарената, най-първата! Съвсем, съвсем просто момиче ми е тя — припряно взе да ме уверява старата, сякаш бях й противоречил.

— Аз я искам тъкмо такава — казах, обвзет от жал към двете жени, млада и стара, които храбро воюваха против съдбата си.

— Ако искаш да видиш с живи очи дъщеря си булка, мале, дай ме на Велизария! — от душа я помоли Ие.

Старата помълча, отново потопила поглед в прекрасния, пробуждащ се свят. Ние — петимата — жадно очаквахме решението и.

— В час на слабост ли ме намери, дъще? … — продума тя. — Не, просто навреме спомена Пагане, милата Пагане!… Хубавата ми, гласовитата ми, изкусната ми! ..

И майката заплака. Тя плачеше без глас и дори без сълзи, но цялото нейно угасващо същество догаряше в тъй непреходна мъка, че нямах сили да я гледам. Сетне старата се сгръска, сякаш излязла от мътна вода, и рече достолепно:

— Давам ти я! Ие, разкатай прикята си!

Никога няма да забравя ръката, която се наведох да целуна като български зет. Ръка на жена раждала, кърмила, отглеждала и погребвала, градила, церила и галила, а;навярно и воювала… Цялото битие бе оставило следите си върху грозната, почти страшна ръка, която се наведох да целуна. Струваше ми се, че такава ръка в незапомнено време ще да бе създала вселената.

23.

— Люде! — не високо, но особено отчетливо започна Аспарух.

Те бяха се стегнали преди зори, а сега прииждаха и прииждаха върху широкия пясъчен бряг пред брода, чието дъно се провиждаше чак до сушата оттатък. Нека си кажа. че и мене днес радваше тази гледка, позната ми от лани: деца на коне, трудни жени в колите, огромни вързопи, подновени дрехи … Всичко си беше по реда — премислено и свършено. Не се чудете, че аз вече бях глава на челяд — Ие и малките й братя. Не отстъпвахме по нищо на другите, готови за поход българи — и у нас всичко беше по реда си, а жена ми излъчваше бяла светлина, това иде от щастието.

— Люде! — повтори по-високо Аспарух, докато опашката на предългата върволица продължаваше да се точи към пясъчния бряг. — Аз искам да знаете защо днес опразваме без бой земята, където презимувахме, и защо отново се впускаме в неизвестен път…

До деня, за който ви говоря, бях отбелязвал превръщенията, предизвикани у Аспаруха от властта — предизвикани всъщност от страданието и отговорността. Но едва през него ден открих у господаря си още една, неподозирана черта — вдъхновение.

— Мнозина от вас — започва ханът — си викат: изкарахме сносна зима, тъй могли бихме да изкараме още много. За тия години ще струпаме глинена и дървена нова Фанагория, ще я браним от пришълци… Нали тъй разсъждават мнозина?

— Мнозина… — потвърди кавхан Авитохол.

— На кое да се опрем тук, българи, о какво да се задържим? — Ето, от тук из речта на Аспарух взе да искри вдъхновение. — Всички ветрове си дават среща из равнината на Големите реки, през нея върви, необгледно широк, Пътят на народите. Ако не днес, то утре по този път ще ни застигнат хазари или други и ще ни принудят към ново преселение …

— Докога? — извика Аспарух.

Човек би рекъл, че българите не от година, а от две десетилетия вече се реят из неизбродимата равнина, че поне девет пъти са били изкоренявани из своите ненадеждни поселища — такава болка съдържаше викът на хана: „Докога!“.

— Люде! — внушително изрече Аспарух думите, които никой българин не забрави до края на нашия път: — Аз търся за вас не земя, където да преживеем до следващата си разсипия и пак до ново изселване, а родина, където да останем завинаги!… Какъв покой, каква благодат има само в това — завинаги!…

Не си представяте що ще рече тишина над хиляда конници — бездиханна тишина. Със словото си Аспарух бе превърмал тяхното спасително бягство в съзнателно, придирчиво търсене — голяма мисъл! Всеки от хилядите сега я смилаше в ума си, тя щеше да бъде разумното оправдание на неговото тягостно яздене и яздене…

— Хмкхкх … — окашля се кавханът и повиши глас, за да бъде чут: — Нека попитам, щом потегляме пак. Ти, така, в себе си… знаеш ли каква земя търсиш? Или племето ни безкрай ще се лута, като избира за всяко зимуване по-малкото зло?

— Зная какво търся! — вдъхновено изрече ханът. — Уверен съм, че когато стъпя на тази земя, ще я позная! …

Народът нагази реката и — къде върху конски гръб, къде върху сал — се зае да пренася през мътнозеленикавите пролетни води потомството и имота си. А ние с Ие за кратко се върнахме там, където бяхме се обикнали — върху овършалата от човешкото всекидневие, но вече парясана поляна на зимния стан.

Не си въобразявам нищо по-унило от току-що опразнено варварско поселище — допреди часове там е кипял живот, а сега догдето поглед стига виждаш само огризки, смет, черни петна от угаснали завинаги огнища.

Бяхме се върнали не да поискаме прошка от оскверненото късче природа, ами за сбогом с майката на Ие.

Старата наистина отказа да потегли с пролетния ни поход на юг. И тя, както още десетки мъже и жени, достатъчно немощни, за да не се доберат до стана на следващата зима, оставаха тук, в малки, вехти шатри, които родът им бе прежалил. Наблизко или в далечината по два-трима конници също бяха се върнали за прощаване с дядо, майка или баща. Някакво огромно сбогом тежеше над напуснатото селение — живите за последно прегръщаха близките си, приели тиха, самотна смърт.

Не си мислете, че тази гледка бе сърцераздираща — не. При варварите смъртта не е обратното на живота — те я имат за продължение на същия живот, освободено от бремето на грижи, беди, неволя. След като за дълги десетилетия варваринът все е бил част от някакво многолюдно и взискателно към него цяло — род ли, племе или челяд — той приема умирането като единствения собствено свой празник. За този празник всеки се готви мълчаливо, съкровено, тържествено.

Майката на Пагане и Ие си седеше на припек. Едрите и ръце, по-криви и грапави от дъбов корен, почиваха в скутай, за първи път бездейни, освободени. И смирена, и щастлива усмивка разхубавяваше едно лице, каквото би трябвало да има „майката на цялото човечество“. Тя не се зарадва на появата ни, защото и без туй си беше радостна — отървана завинаги от труд и мъки.

— Прощавай, мале! — сви се върху гърдите й Ие. Грапавите ръце галеха леко, като крилце на пеперуда, синьо-черните плитки на дъщерята. Но не докоснаха прекрасното бяло лице, сякаш се бояха да не оставят върху него нечиста следа.

Когато пак скочихме на седлата, старата вдигна към нас очи, насълзени от ярката светлина, и ми заръча кротко:

— Бъди добър със сираците ми, чужденецо!

Докато се отдалечавахме, обърнах се веднъж и триж — все ми се чинеше грехота, дето бяхме зарязали без защита и подкрепа умиращ човек. Ие не се обърна. За нея бе достатъчно, че изпълнява волята на майка си.

Двама с Ие бяхме от последните, които трябваше да поемат речния брод. Отсреща главата на преселението беше се загубила в равната далечина. Стояхме на отсамния бряг, следях как върви преминаването.

— Нека и ние, Велизарие! — молеше ме боязливо Ие, тя никак не бе спокойна извън строя.

— Ханът нареди да изчакам всички — обясних й. — И да проверя как са се разположили ония дружини, дето ще останат да пазят гърба ни от хазарски налети.

— Къде ги дружините? — Ие не отбираше от бойни работи.

— На отвъдния бряг.

Понеже сетните преселници вече нагазиха, можехме да тръгнем подире им. В същия миг съгледах словените.

Да, това бяха те, а не други, бяха невидимите жители на крайречните тръстичища и дълбоката гора отвъд стана ни — на равнината изобщо. Те бяха отвличали залутани извън племето българи, отвеждали бяха коне и отнасяли вързопите ни, бяха задигали нашите мрежи и лодки, но нито веднъж не се появиха открито, по светло.

Днес, дочакали опасните странници да се махнат, словените сякаш празнуваха своето отърваване. Голяма словенска тълпа полека заля високия бряг и пясъчната ива, където отзарана Аспарух бе говорил на българите.

Словени, словени, словвни… Какво искаха от нас?

Последните български конници излизаха на отсрещна суша, ние с Ие бяхме още всред реката. Жена ми уловила очите ми проследи дългия поглед, който не откъсвах от до вчера нашия бряг, и тихичко писна:

— Кои са тия? … Ще ни избият, бягай!

За бяг не можеше да става дума (конете ни бяха до шия във вода), но за щастие не бе думата и за избиване, иначе бяхме си отишли. Словенското множество отпращаше с очи натрапниците, завръщаше се върху обсебената закратко от нас земя, която не ни принадлежеше. Някакви опасни конници бяха — презимували и изчезнали — какво важеше това за господарите на равната безкрайност?

— Не плаши се, върви спокойно! — казвах на Ие, но за всеки случай пуснах коня й пред моя. Да я прикривам.

— Майка ми… що ще направят с майка ми? … — тихо стенеше Ие, а конете ни вече умело изплуваха на отвъдния бряг.

— Те са хора, Ие, не зверове — напусто утешавах жена си. — Що ще търсят от умиращи? Най-многото — онова сушено месо, дето им оставихме. Пък вече корени излязоха, сладки треви, ще …

Думите ми се губеха над водите. По гърба на Ие отгатвах, че тя плаче. А новият бряг ни посрещна с бялото веселие на цъфнали драки. Пролет. Пролетен път.