Предречено от Пагане

1.

Странно е, че от своя дълъг път с българите най-подробно си спомням описаната дотук година — навярно загдето тя бе първата от цели двадесет, та всеки неин ден ми носеше голям брой нови, неразбираеми или забавни случки, гледки, преживявания. Оттам нататък спомените ми донякъде се объркват, застъпват се или стават накъсани, или застиват без движение.

Яздехме и яздехме — в това поне съм сигурен, понеже винаги, когато не зимувахме, бяхме на кон. Вече яздех не сам или не само с Аспарух далече пред строя; през промеждутъците на службата ми при хана бивах неизменно със своето семейство.

През ранното време след сватбата ми аз свикнах, както младите мъже и жени от конния народ, да яздя, прегърнал Ие — беше почти удобно и твърде приятно. Зад нас се клатеха малките братя, на жена ми, с които също бързо свикнах — имах чувството, че те са ми деца, а Ие — тяхна майка. Вечер, докато разпъвах новата ни шатра (бяхме я стъкмявали заедно, като аз щавех кожите, а Ие ги съединяваше), жена ми извършваше набързо поне десетина различни работи — от доенето на кобилите и квасенето на млякото им в мехове до кърпенето на някоя протъняла дреха — и накрая, като се увереше, че братята м не само са се натъркаляли под кожусите, но са и дълбоко заспали, Ие сядаше насреща ми край огъня. Тя се усмихваше с всички зъби, сякаш зад усмивката й нямаше яхане от тъмно до тъмно и десетина разнообразни усилия по тъмно; тя поемаше от ръката ми тънките резени сухо месо, дъвчеше прибрано и не пропускаше да ми се усмихне между хапките.

Блажени вечери и нощи на нашата млада, щастливо сбъдната, плододайна любов! . .

Спеше целият стан, ако не броим болните, родилките и влюбените — влюбените се рееха всред угасващите огньове и скупчените спящи, между коневръзите и камарите вързопи те вървяха из заспалия стан без да ги стъписва стонът на умиращ старец или писъкът на кърмаче. Влюбените живееха нощем …

Месецът стоеше зад главата на Ие като нимбата на Богородица. Ие ме галеше откровено, без онзи неискрен свян, натрапен на ромейските жени от христовата вяра; Ие ме галеше и говореше в ухото ми:

— Най-много ще бъдат;нашите деца!…

Такава бе нейната мечта — скъпа ми Ие, сол на земята

— За какво са ни тъй много? — мърках аз, покорен.

— За да ги има, да не се свършат никога! …

Може би и на вас, както ма моите сънародници на времето, такива положения се струват неприлични; аз — кръвно привързан към варварското битие — се научих да вниквам в тяхната велика същина: единственото средство да устоиш в борба срещу безмилостната природа са многото деца. Тя сляпо ще изтреби две от всеки три, но за туй пък оцелялото трето ще бъде яко като желязо. То и ще продължи застрашения от изчезване род.

Яздехме и яздехме… Отмерваха хода на времето само — годишните времена — покрай Пътя на народите ту цъфтЯха дъхави драки, ту зеленееха тучните, ненагазени ливади, ту капеха мъртви листа, ту ръсеше есенен дъжд, който преминава в лапавица. Преобличаше одеждите си земята, сменяше цветовете си небето, неизменно оставаше едно: яздехме и яздехме.

През един от онези дни, които поради еднообразието си се сливат в моя спомен, докато бях напред заедно с Аспаруха нещо тълкувахме, чухме зад гърба си припрян тропот. Някакъв наш боец идеше към хана, а върху втория му кон се друсаше непохватно — защото бе с вързани ръце и вързани под конския корем нозе — млад мъж в нечисто бели дрехи.

(Запомнил съм случката, понеже този бе първият словенин, с когото размени думи при моето тълмачество хан Аспарух.)

Нашият конник ни настигна, дръпнахме се встрани и спряхме, а пороят на преселението течеше покрай нас. Дълги мигове ханът изучаваше чужденеца, а чужденецът — хана.

Нека опиша пленника ни, когото българския конник развърза и свлече от седлото, като с тласък го накара да се поклони на ювиги:

По ръст и по телесна сила чужденецът не отстъпваше на българите, но не беше костелив и жилав като тях, ами някак месест — той ми заприлича на добре охранено голямо дете. Детски бяха и неговите цветове: светлорус, светлоок, а кожата му — кръв и мляко. Косите на словенина имаха природната си дължина, меките като пачи пух мустаци и брада — също. Той носеше бяла риза от лен без украса, а на краката си — подложки от брезова кора, увързани с конопена връв. В сравнение с това чедо на природата, българите изведнъж взеха да ми се струват твърде стари, сложни, преднамерени във всяко отношение.

Докато ханът и чужденецът взаимно се изучаваха, нашият конник поясни:

— Призори, когато (случва се) стражата задреме… най-често призори ни изчезва по нещо: кобила, жребче, кожа. Ние с брат ми пък нощеска се престорихме на заспали и ето ти, изпълзяха из ракитака трима такивата — бели. Рипнахме ние, но те се не стигат, като елени бягат, ще знаете. А ние знаем, че не бива да ги гоним далече, понеже ей тъй не се върнаха мнозина наши. За добра слука този се препъна и ние — дръж!

Ханът отпрати с нетърпеливо движение боеца, който се оттегли оскърбен — беше се надявал на ханска похвала.

— Питай го кой е и от кои е? нареди ми ханът, без да снема очи от пленика.

— Кой си и от кои си? — попитах на словенски.

— Гостун съм. От добровитите — съвсем незачуден, дето говоря езика му, отвърна словенинът.

За моя почуда пленникът ни не издаваше никакъв страх. Той се наведе, разтри зачервените си от въжето глезени, разтри и китките си, натъртени от примката, и най-свойски седна, въпреки че пред него стърчеше на кон един владетел. Словенинът дори — със щедър замах, който ме разсмя — покани хана и мене да се настаним до него. А най-смешното беше, че ние приехме поканата му — така подразбиращо се стана то.

— Питай го кой е владетел на тукашните земи? — каза ми ханът.

— Кой е владетелят на тия земи? — попитах.

— Не разбирам — спокойно отвърна словенинът.

Той откъсна стрък трева и отегчено взе да я дъвче — искаше да рече, че му губим времето. — Не разбира — преведох на хана.

— Е, какво има за разбиране? — удиви се Аспарух. — Добре. Предай му, че искам да говоря с владетеля му, господаря му или там каквото има.

— Моят господар иска да говори с твоя — казах на словенина.

— Господар аз нямам — осведоми ме той.

— Нямал господар — преведох.

— Решил е да ни лъже — не повярва Аспарух. — Кажи му, че сам ще си бъде крив!

Вместо да преведа заплахата му, реших да внеса яснота в това взаимно недоразумение.

— Ювиги, не те лъже. Чел съм, че повечето словени наистина нямали господар.

— А твоята книга разказва за словенски князе…

— Щом толкова искате да говорите с нас — прекъсна го пленникът — ще стане!

— Тук ли да ви чакаме? — попитах го.

— Защо ще спирате? Ние всякак ще ви намерим. Словенинът се изправи, кимна ни и си пое — не по ивата утъпкана от нас, а напреки. Защо не измоли от хана да го освободи от плен? Защо не му отдаде челобитна почит? Ханът гледа озадачен подире му докато нечисто бялата риза не се скри във високите треви.

— Той каза, че щели да ни настигнат, за да говорим — преведох на Аспаруха, а той вдигна рамене.

— Не разбирам — рече на свой ред.

— Ставай, че окъсняхме! — разтърси ме Ие.

Двамата бяхме спали тъй тежко, че утринната гълчава, която предхождаше всеки наш ден в поход, не бе ни разбудила навреме. Взехме припряно да се обличаме, да скатаваме шатрата си. Ие товареше конете и помагаше на братята си да се изкачат върху вързопите. Между това върволицата почти се изниза; останахме към края й. Яхнала бе вече и жена ми, а аз все още нещо оправях, когато — на петдесетина крачки зад нас — зърнах словените.

— Бързайте напред! — наредих на челядта си, но Ие не се съгласи.

— Бързай и ти с нас!

Яздейки, извърнат назад, оглеждах словените. Не, не изглеждаха застрашително. Вървяха пеши, с пъргави, неголеми, но чести и гъвкави стъпки, които се равняваха на кон в лек бяг. Всичките бяха в нечисто белите си дълги ризи; всички — обрасли в русо или рижо. Оръжието им — лъкове, къси копия, стрели — бе изцяло от дърво.

Подкарах бързо сурата кобила, за да настигна хана. Покрай мене прелитаха лица и муцуни, носилки и коли — отдавна вече нищо всред българите не ме дивеше, защото бях се сживял с техния бит и неспирно движение. Свикнал бях и да намирам хана далече напред, изложен на всевъзможни засади. Когато го доближих през онази сутрин, той ме стрелна с насмешка:

— Няма нищо по-себично от честития човек — каза той. — Откак се сдоби с жена, разредихме и учението, и тълкуванията. Че и за потегляне окъсняваш…

— Прощавай, ювиги! — смотолевих. — Но след сватба е така.

— Твоята сватба ми показа — хладно вметна Аспарух, — че не си обичал истински… Пагане.

Обърках се от притеснение.

— Понеже Ие така прилича на… сестра си… да не би ти… — не знаех как да продължа.

— Никак не прилича, никак! — грубо отряза ханът,после се овладя: — Живейте в обич сто години!

Помълчах толкова, колкото налагаше приличието.

— Онзиденшният пленник не излъга, ювиги — казах. — Словените идат за разговор.

Ханът ме погледна и с изненада, и с доволство.

— Кажи на Севар да донесе знаците ми! Ще посрещна гостите ей там. А ти, Велизарие, се стягай пак — трябва да изуча и словенски.

— Че нали съм винаги с тебе?

— Не ми търпи сърцето да слушам, а да не отбирам — заяви Аспарух. — Пък и ясно е, че занапред честичко ще имаме работа със словените …

Застанахме върху малка хълмчинка: ханът, съветът, десетина чиготи, както и аз — тълмачът. Аспарух носеше ханските си белези, в земята бяха забучени прътите с конски опашки.

Българският народ си вървеше, а успоредно с него, но доста по-бързо крачеха словените. Те бяха деветмина мъже, млади и стари. Не можеше да се познае кой от кого е по-важен, защото нямаха никакви отличия.

Словените пъргаво изкачиха хълмчинката и се озоваха срещу хана, когото разучаваха с грейнали от добродушно любопитство очи. Иначе — нито поклони, нито думи за почит. Забелязах, че Аспарух не улучваше как да се държи, тъй необикновена бе за него тази среща.

— Аз съм Радил, знахар на повечето добрити — изведнъж проговори на сносен ромейски един от старите словени. — Нашето момче ни обади, че си искал да говориш с нас. Ето ни, дойдохме.

— Откъде знаеш ромейски? — изуми се ханът Старият протегна крак, придърпа ръба на ризата си — над глезена му тъмнееше два пръста широка вдлъбнатина Протегна към хана и ръка. Същото.

— Бях роб у ромеите — обясни той без болка и злост. — Шест години гребах по катъргите, докато нашата не потегли за Симферополис. Оттам нататък, сещате се — бягство, както всяко бягство.

— Седнете! — покани гостите си ханът и даде знак да им бъде поднесен кумис.

Словените насядаха безредно, но всеки се стремеше да бъде по-близо до българския хан. Отпихме едновременно, при което си пролича колко много струваше на чужденците да преглътнат.

— Аз и моят народ — започна внушително хан Аспарух, — преминаваме през тукашните краища. Само преминаваме. На мене ми е чудно защо словените ни гледат с вражда, защо крадат от нашето. Ние с нищо не сме ви напакостили…

— Не е вярно! — прекъсна го бившият ромейски роб. — Конете ви нямат брой, те пасат тревата и напиват водата ни. Тропотът на вашия строй, огньовете от нощните ви станове тревожат дивеча и птиците из земите ни.

— А защо тия земи да бъдат ваши? — строго попита хан Аспарух. — Къде ги границите на държавата ви, че и къде я и самата държава? Дори владетел си мямате.

С такива думи ювиги изрази цялото превъзходство на една държава над всички недържави.

— Важното е, че сме премного! — гордо заяви знахарят. — Ти ни говориш, че само сте преминавали. Без вражда… Но ние отдълго чуваме, че българите са народ конен и военен — ваш поминък била войната. Знаем ли кога срещу кого ще се нахвърлите?

— Ако ни смятате за врагове, излезте на бой, както се полага! — взе да кипва ханът.

— Защо на бой? — зачуди се старият словенин. — Ти май ни се обиди, но разсъди по справедливост — кой се радва на неканени гости? А? Може и да нямате лоша мисъл, а все пак без вас беше по-добре. Покойният ми дядо говореше тъй: конните народи са велика беда. Прав излезе.

— Вече казах: преминаваме и толкоз.

— Е, като се махнете оттук, ще вървите върху земята на други наши родове и племена.

— И оттам ще преминем. Земята не е все на словените, я!

— Както се знае, все на словените е, ако вървиш към Заник.

— Искам да разберете! — наведе се Аспарух към своите гости. — Аз мога да направя само две неща — да остана тук или да премина. Предпочитате второто, нали?

— Предпочитаме съвсем да не беше идвал — дружелюбно рече старият словенин.

Забелязвах, че нетърпението на хана расте. У него то обикновено припламваше в гняв, а не биваше да дразним словените. Един бог знаеше колко години още имахме да вървим през техните предели.

— Добре — намесих се аз, за да предотвратя настъпващата буря. — Ако започнем да разменяме с вас, ще ни оставите ли на мира?

— Да разменим, викаш? … — Старият се обърна към своите, които досега, понеже не отбираха, ромейски, бяха присъствували с безразличие на разговора. — Ще разменим!

Чувал бях, че словените много обичали размяната, плащали честно, дори щедро. Бившият роб сега тихичко се съвещаваше със съплеменниците си, които внезапно се оживиха. Очите им лъснаха, а ръцете припряно извършваха ония малки движения, с които хората, лишени от писменост, обикновено смятат.

— Можем да ви дадем просо и жито, платно и върви от коноп — заяви старият. — Искаме ща вени кожи и железни върхове за стрели.

— Оръжие не менявам! — отряза ханът.

— Ето, виждаш ли! — огорчено възкликна старият. — Мислите само за война, а на нас то за лов ни трябва.

— И за засади също — подчерта ханът.

— Щом почнем да разменяме, вражда вече няма — усърдно го зауверява старият знахар. — Ако нещо ви изчезне на наша земя, голям грях пада върху добрите, тежко нам!

— И всички словени до края на света ще ми станат приятели, тъй ли? — възхити се Аспарух от толкова леко постигнатия сговор.

— Ти пък! — отби старецът. — Всеки род по нас е сам за себе си. С всеки род трябва да се сговориш поотделно…

2.

Яздехме и яздехме…

Непосилно ми е да предам преизобилното съдържание на многото пролети, лета, есени… Яздехме и яздехме, спирахме за нощуване или за цяла зима. Пътьом се раждаха деЦата ни, из пътя се закрепяха върху седлото, порастваха, ако не ги улучеше редушка…

Яздехме пряко пространството и през годишните времена. Менеше се не само светът около нас, но и самите ние.

Годините отнемаха блясъка на очите и косите ни; ветрищата изсушаваха гладките ни някога лица; върху тях — от взиране в далечината — се вдълбаваха горчиви гънки.

Ако някой фанагориец ни видеше шест години след началото на нашето преселение, би ни ожалил.

Бяхме проредели. Нямаше вече старци във върволицата от млади и зрели яздачи — старите бяха оставили кости из равната безбрежност; намалели бяха жените ни — малко жени издържаха раждане и кърмене на път; нерядко гледах мъже с дребни деца на ръце върху седлото пред себе си, зад себе си — мъжете несръчно бранеха живота на осиротелите.

Беше тежко.

Някъде из нашия все по-унил път ханът съвсем млъкна. Когато яхах до него, той не ми продумваше по половин ден, или напрегнато вторачен напреде, .или забил поглед в крачките на врания си кон. Ако речех да се върна към строя при Ие и децата, Аспарух не усещаше, че го напускам.

На минаване покрай челото на похода ни вече не отбелязвах това, което доскоро все още отбелязвах — досущ побелял, макар и строго държелив бе сега първожрецът, силно посивели — кавканът и таркан Севар… Старееха хората ни от усилия без отдих, от недоимъка и честите загуби на свои близки.

После плисваха есенни дъждове, после се извиваше снежна виелица… Оределият наш строй спираше при поредната река, която едва-едва отгатвахме през фъртуната.

— Сприиииии! — чувахме металния вик на хана. — Ще зимуваме…

Не яздехме. Бе зима.

В широката шатра, където всяка завивка, дреха и съдина бяха изработени от четирите ни ръце, спяхме с Ие. Не както преди, прегърнати. Сега между Ие и мене имаше разстояние; там — за да ги окътаме по-добре от две страни — като в гнездо се гушеха децата ни, четири …

На събуждане не спрях очи върху жена си — добре позната жена. Дори насън — със следи от грижа по челото. Дебнешком се изхлух изпод мечата кожа, която добавих над завивките на малките. Обличах се най-тихичко, но Ие все пак ме усети. Без да мръдне, прошепна ми:

— Хапни преди да се запретнеш! Не искам да ги будя, храни ги сънят …

— Не съм гладен нещо — излъгах я, а тя се направи, че вярва.

Излязох навън. Тук и там между шатрите вече се появяваха и други мъже. Всеки мълчаливо се заемаше със задачата на тежкия си ден — вече описах задачите на дните ни.

Станувахме на брега на голям речен разлив — безброй ръкави — обрасъл в ръждивочервени ракитаци, единствен жив цвят всред мразовитата белота. Лед бе сковал водите.

Както при всеки стан, отново бях разпънал шатра до ханската. Услушах се. Ханът май още спеше. Награбих пласт кастрена шума и влязох при моите коне.

Не изглеждаха добре чудесните ми иначе добичета… Недоимъкът сякаш беше ги оглозгал, та гръбнаци и ребра се провиждаха под кожата им, загубила летния си лъсък. Нали сега нямаше кой да ме гледа и пред кого да се правя бодър, седнах при конете, чувах стръвното им хрупане, наблюдавах бледата пара, която изпускаха ноздрите им, взирах се в печалните им, тъмни очи, които разбираха страха ми — ще издържим ли до пролет?

Да, в това бях се превърнал аз, Велизарий, син на константинополски патриций — превърнал се бях в угрижен баща и отруден стопанин… Животът ме смля така, че и моята родна майка не би ме познала.

Оттатък, в шатрата на челядта ми, кисело проциври дете — май беше дъщерята, двегодишна.

Опитах се да отгатна по гласеца й дали не се е пробудила нездрава, зимата беше бич за дребните деца. Плачът продължи, усили се, та отидох да видя що става:

— Пагане май има треска … — каза жена ми.

Тя се стараеше да не издава тревогата си. Седеше, кърмейки най-малкия ни син, а момиченцето бе заровило глава в скута и, скимтеше като бито кутре.

— Негли е редушката!… — вече с нескрит страх издума Ие. — Мед и горещо мляко!…

— Медът свърши — прошепнах виновно. — Пред пролет свършва всичко.

— Измоли, намери!…

Усетих, че Ие е в края на силите си. Тънките й ръце безволно ровеха завивките, загръщаха децата ни. Приличаше ми на орлица с пречупено крило, която отчаяно брани пилетата си.

Отчаяно и без надежда — нали точно преди година, пак през такава заран на лют студ умря по-голямата ни щерка, веселата като катерица Севине. Тогава бях стиснал зъби, преглъщах без ропот болката си — как да роптая, когато губехме едва първо дете, а десетки хора наоколо бяха заровили кой три, кой повече? Но долових, че с тази първа загуба Ие се промени — необяснимо се промени тя към мене, сякаш аз носех вина за смъртта на нашето момиче. А какво ли би станало, ако… Христе, смили се над дечицата ми! — помолих се мълчаливо на един бог, с когото от гоДини взаимно се бяхме забравили.

Истина е, че — бидейки нещастен — човек се озлобява при среща с чуждото щастие. Но много по-страшно е, когато — бидейки нещастен — виждаш често наоколо си чужди злочестини. Тогава ти се струва, че пропада светът и в него не е останала пролука за надежда.

Така и аз през онази зла заран, като се влачех из стана да търся мед, забелязвах все едно и също: с какъв труд и мъка преселниците се силеха да залъжат глада си… Ако се случи — недай боже! — по-длъжка зима, ще окапем съвсем, рекох си.

Макар и мразовито, станът беше се разшавал. Тук някой, домъкнал сух ракитак, се опитваше да препече жилав къс дивеч върху бързия му пламък; там друг извличаше с пъщкане труп на умряла отглади кобила от шатрата за конете. Рибарите трошеха с камък леда, забучваха въдици и се оттегляха на завет — свистеше тънък, противен ветрец.

Един рибар, млад мъж, вдиша нос, подуши вятъра.

— Извърта се откъм юга — обяви той. — Малко остана! Другите не му отвърнаха, загледаха се към реката.

— Мед да ви се намира? — питах аз наслуки всеки срещнат. — За болно.

— Ех че го рече! — присмиваха ми се в отговор. — Всички сме негли като тебе, болни си имаме, а не мед…

— Велизарие, ела да тълмиш! — извика ме някой.

Там, където около стана ни вардеше стража, бяха пристигнали неколцина словени. За нас отдавна те не бяха чудо незнайно; опознали ги бяхме от трайната вече размяна с тях или от кратките ни схватки. Но словените, които дойдоха през въпросната заран, изглеждаха тържествено в големите си кожуси и омотани в няколко пласта платно, наглед дебели като греди крака.

— Бог здраве да дава! — поздравих ги.

Те ме стрелнаха с необяснимо високомерие. Бяха все снажни мъже без гугли. (Вече бяхме научили, че у словените само робът ходи с покрита глава — свободният човек е непременно гологлав. В израз на това, че нищо не може да бъде над главата му. Ни господар, ни дори гугла.) По веждите и мустаците им блестеше скреж, навярно дълго бяха вървели към стана ни.

— Кой е най-големият всред вас? — без да отговори на поздрава ме запита (както винаги) най-старият, който всъщност не беше стар.

— Ювиги хан Аспарух — заявих. — Господарят на българите.

— Аха — каза словенинът с рижата брада и почти бели очи. — Чували сме, идете откъм Изгрева. Оттам иде всяка напаст — скакалците, фъртуната, конните народи. . — И внезапно ми заповяда: — Води ме при вашия хан!

При все че бе ранна утрин, заварихме Аспаруха зает, той помагаше на Севар и синовете му да дълбаят лодка. Този начин — корито от един дървен къс — бяхме научили из пътя, от словените. Аспарух и Севаровите синове тесаха с брадва дългия пън, а самият Севар, запалил насмолена главня, прогаряше с нея вдлъбнатина в пъна.

— Щом се махне ледът — взе да ми обяснява Аспарух, за когото гостенинът също не беше чудо незнайно, — ще я пуснем.

— Дойдохме да ви кажем, че тия острови, реката и земята са наши! — спокойно се намеси на свой език в разговора ни рижият словенин.

Само ханът и аз разбирахме езика му, затуй трепнахме при тия думи; Севар и синовете му продължаха да се бъхтят по еднодръвката.

— Земята и водата са на всички! — бързо схванал положението (понеже то се повтаряше твърде често за нас), с тежест заяви хан Аспарух на сносен словенски.

Вече споменах, че откак пое властта той многократно беше ме дивил с превръщанията си — през оня ден Аспарух мигом се превъплъти от дървар във владетел.

— Народът ни не е нагазил вашите граници — продължи ханът. — Той зимува върху ничие място.

— Ничие ли? … — възнегодува словенинът. — Наоколо са най-големите ни риболовища, само чакаме да цъфне пролет и реката ще побелее от ладиите ни. Че нас тази вода ни храни!

— Колцина сте? — без да влезе в спор, попита Аспарух.

— И да знаех, нямаше да ти кажа! — злобно отби словенинът. — Правиш си сметка да ни връхлетиш, да изтрепеш кого ти очи видят!

— От ранна зима сме тук, кому сторихме пакост? — намесих се и аз.

— Пречи ви зимата, ето защо… — с растяща враждебност заключи словенинът. — Затуй дойдохме да ви кажем — Щом времето отпусне, махайте се! Иначе има да патите — сто пъти повече сме от вас!

Забелязах, че ханът с мъка превъзмогна обидата си. Той мълком се повъртя около лодката, където нашите мъже работеха, преди да отвърне:

— Ние така и смятахме, да се махнем напролет … А дотогава, ако искате, да разменяме.

— Може! — светнаха бледите очи на рижия. — Ще обадя на нашите, ще дойдем… — Но не пропусна да повтори натъртено: — Само че — още месец. Оттам насетне да ви няма! …

3.

Минаваха дни, живеехме — аз и Ие — във все по-силна тревога: малката не оздравяваше. Напусто жрецът на рода, почти глухият, добронамерен Угаин й баеше всяка вечер, а заран я наливаше с отвара от целебни треви. Дъщеря ми гаснеше — виждах с очите си.

Отначало с креслив упрек, а по-сетне отпаднало Ие за кой ли път се обръщаше към мене: „Мед намери!“. Безнадеждна заръка! Из стана от месеци нямаше дори просо за кърмачките; хората пестеливо дояждаха сушеното месо, а ония, които вече бяха го дояли, колеха по някой измършавял кон — жили (и кости.

Самата Ие, изпосталяла (неузнаваемо, едва смогваше да накърми най-малкия ми син. Към бълнуването на болното се нанади гладният хленч на кърмачето — зловещи звуци, които не ни даваха мира ни дене, ни ноще. Ако аз ги усещах като нетърпима болка по цялата си кожа, какво ли бяха те за Ие? И защо жена ми — смъртно угрижена за нашите деца — през ония ужасни дни взе да ме поглежда с повече от упрек; гледаше ме с омраза? Сякаш едва тогава, години след сватбата ни, Ие разбираше, че е поверила себе си и децата си на мъж негоден, на мекошав, замаян чужденец. Нейното упорито „не намери ли мед?“ ме преследваше като обидна подигравка, гонеше ме из шатрата ни.

Навън бе резлив мраз, но слънцето вече се издигаше. Тук, доста по на юг, отколкото бяхме зимували първия път на открито, пролетта идеше по-рано. По пладне от храстите бяха почнали да се отцеждат капки. Ледът посивя.

Подир посещението на ония словени към нашия стан се запримъкваха по трима, петима или десетмина от тях, нарамили каквото имали за разменяне. Те клякваха на неголямо разстояние от стражата, клечеха и търпеливо чакаха българите да им предложат или да им поискат размяна. В това време;някой от нашите грабваше кожа, кожух или меден съд, упътваше се към слозените.

Не обичах да се меся в търга им. Българи и словени не отбираха езиците си, те си говореха с движения, при което всяка страна безшумно, но въодушевено хвалеше своята стока. След това един улавяше и своята, и чуждата, избрана от него стока. Онзи, ако се съгласяваше на размяна, също хващаше освен своята и стоката на другия. Следваше къс вик, при който всеки от двамата мигом пускаше собствената си вещ, оставайки само с придобитата в ръце, като бързо отскачаше назад, за да избегне недоразумение. Ей така смехотворно търгуваха варварите, а аз ги гледах отдалечко, дано не ме забъркат в неразбраните си, разгорещени срещи. Беше ме довела тук надеждата да намеря мед.

Също настрани бе седнал стар словенин, който блъскаше в торбата си току-що придобита меча кожа. Коленичих до него и понечих да разтворя с две ръце тази торба, та да прибере по-лесно своята покупка, а словеминът я дръпна зад гърба си и за по-сигурно седна отгоре й.

— Аааа, де! — сопна ми се той и оголи рехави зъби. — Взето — дадено!

Бях се изправил обиден.

— Стискай си сплутата кожа! — рекох с презрение. — Исках да ти помогна като ма човек…

Тъкмо да си вървя, онзи ме улови за пеша:

— Стой, човече! — каза умолително. — Сбърках…

И старецът, много одърпан старец, измъкна из пазвата си дървени свирки, нашарени, изрязани. Протегна ми едната.

— Какво даваш? — попита ме, докато я въртях в ръка. Откъснах сребърно копче от дрехата си, подадох му го.

— Само че не свирка ми трябва, а мед — рекох.

— Бива! — засмя се той доволен, лъскайки копчето о полите на кожуха си. — Ще намерим и мед. Утре.

— Разправят твоите — отпусна се най-после сърцето ми, — че тези води ги хранели, пък не знаят името им…

— То… тукашните води нямат ни брой, ни име… — проточи старецът. — Ръкави и ръкавчета, острови, плитчини, а най-паче ракитак. Ех!… — той позамълча, защото се колебаеше дали да ми похвали спорните с нас води, но все пак продължи: — Сам бог е избрал тия места …

Поогледах се. Сняг и лед, и ръждивочервена суха тръстика.

— Нищо не чинят — рекох.

— Ха, не чинели! — оскърби се словенинът. — Я, кажи ми защо тогава тук ще се сбират да снасят и мътят птиците от цял свят? Защо тук приижда рибата от всички моря да хвърля яйцата си? Не чинели били нищо тия…

— ……ееееее! — чий беше този смразяващ вик?

Зарязах стареца насред дума и свърнах към стана, откъдето вече отчетливо идеше гласът на Ие.

— Велизариееее!

Тичах по посока на вика: предчувствувах зло. Насреща ми между две шатри се показа Ие. Гологлава, с изхлут на едно рамо кожух, тя притискаше към гърдите си малката.

— Умря детето… — каза Ие със странно сковано лице, със сухи очи.

Потресен, разгърнах вързопа, който тя държеше. Дъщеря ми бе мъртва наистина.

Вместо Ие, заплаках аз, като се силех да изтръгна от безумната прегръдка на жена си малкото трупче. О, не! Жена ми така бе се вкопчила в него, тя така не чуваше ни мене, ни никого наоколо (насъбрал се беше народ), че внезапно ме подкоси ужас, по-тъмен от мъката ми — нещо ставаше с Ие! …

— Дай ми го! … — говорех й през плач. — Дай, ще се погрижа аз! … Ие, ела на себе си, имаме деца, Ие! …

Тя остана глуха. Жена ми вървеше през навалицата с вдървени нозе, несвястна. Хората й правеха път. Аз я сподирих, прегърнах я през рамо, мъчех се да я извлека от безумието, което я тласкаше нанякъде — накъде?

На другата вечер, съвсем замаян след денонощието, през което напразно бях се силил да върна жена си към разум! довлякох се до шатрата на хана. Чиготът ме пропусна, разгърнах входа й и влязох. Ювиги седеше пред парче пергамент, а перото му бележеше нови черти по него.

— Седни, Велизарие! — покани ме той. — Днес разпитах някои словени за тукашните места. Представяш ли си? Реката отвъд ръкави и блата била Дуна. Така си и мислех …

— Дуна е Истър… — прошепнах несъзнателно. — Ромейската граница!…

— Не ще пуснем конете си през границата — говореше уж на мене, а всъщност на себе си ханът. — Покрай Дуна навярно ще ни застигнат пратеници на василевса за нов договор… Какво ти е, Велизарие?

Вдигайки поглед от пергамента, Аспарух бе видял лицето ми — бил съм страшен, изглежда.

— Ювиги — отговорих със сухо гърло. — вчера умря дъщеря ми…

— Нека Тангра я приеме там, където няма ни мраз, ни мъка! — изрече Аспарух полагащото се заклинание.

— Ювиги — продължих аз още по-задавено, — боя се, че Ие е загубила ума си… От вчера се е вкопчила в мъртвото, ни Пие, ни яде, ми спи… Не ми дава да погреба детето ни, ювиги! … Само ти, невям, можеш я уговори. Ела, жив да си!

Ханът прехапа устни, уплашен от моите налудничави думи. Наметна се как да е, излезе с мене. Навън бе светло, грееше вълча месечина. Клекнала пред нашата голяма шатра, хрътката ми виеше също по вълчи — на умряло.

Вътре в шатрата седяха братята на Ие. Това вече не бяха дечурлигата, които получих в зестра по сватбата си; полумустакати юноши, личеше си, че днес-утре ще станат конници за пример. Но сега тримата мълчаха скръбно, всеки взел в скута си по едного от дребните ми синове, и плахо гледаха към сестра си — нали за тях Ие беше и баща, и майка.

Ие не бе помръднала от вчера, когато я доведох дома; тя притискаше о посталата си гръд мъртвото, а очите й — широко отворени — не мигаха.

— Ие! … — повика я хамът като приседна до нея.

И повтори меко, почти нежно, както не бях го чувал от години:

— Ие, бедна Ие!

— Дошъл е при тебе ханът! — поясних отчаяно, защото тя пак не бе пошавнала. — Ювиги иска сам да погребе нашето дете..

— Ювиги! — трепна като пробудена жена ми.

Тя с огромно усилие се обърна към Аспарух, а на мене ми се стори, че при това тялото и ще се строши — тъй ледено скована бе проживяла цяло денонощие.

— Ти ли дойде за детето ми? — боязливо попита Ие Аспаруха.

— Дай ми го! — каза й той меко.

Ие подаде детето ни на хана. Аспарух го пое като нещо скъпоценно.

— Ще го отнеса там, където си почиват в блаженство всички наши, сломени от похода ни… — с тиха тържественост обеща ханът.

Тримата братя на Ие понечиха да ни последват, но аз се плашех да я оставя сама.

— Пазете нея! — наредих им.

Двамата с хана прекосихме заспалия стан, изпълнен с вой на гладни куЧета и пръхтене на гладни коне. Аспарух вървеше пред мене с лекичкия товар на ръце.

Бяхме се упътили извън поселището. Ледовете досущ тъмнееха, вече се очертаваха безбройните речни ивици. На брега, от който до ден-два щеше да се откърти ледоходът, ханът спря.

Аз коленичих върху сбития сняг, извадих ножа си и започнах да копая гробче. Аспарух стоеше, втренчен в необгледните тресавища.

Копаех яростно, сякаш очаквах моята мъка да се изпари заедно с белите струйки, които се издигаха от тялото ми. Копаех без да проговоря; проговори зад мене ханът. В онази страшна нощ гласът му бе най-страшното — бездушен, далечен, той като че ли струеше от немигащите звезди:

— Противих се дълги години… Поличба, каза първожрецът, а аз не исках да вярвам, че Тангра ме е прокълнал; да не създам нищо — ни челяд, ни държава… Народът ми измира, загдето го поведох в непосилен път и му обещах своя земя, а там покой… Навсякъде слушаме все същото: махнете се, вървете другаде! Защо тъкмо нам Тангра; отказва благото, дадено на последната земна твар — защитено леговище, свое място под слънцето, където в мир да откърми и отгледа потомство… Мрат децата ни — нестоплени и недояли. Съхнат от жал българските майки. Къде го тогава бъдещето на народа, преминал през всички изпитания, за да спаси бъдещето си? . . Няма ли да се сбъдне прозрението на моите врагове: сам конник без земя, без дом, без племе…

Бях престанал да копая. Гледах с уплаха този иепоана1 обсебен — несретника, когото гонеше сляпа орис. Винаги бях се уповавал в сполуката ни, понеже начело на нашия поход яздеше хан Аспарух, пример за боец и вожд — такъв го виждаха очите ми. Сега ми се счини, че снежната равнина се обръща с дъното нагоре — ханът бе изтървал юздите на своята дълго крита безпътица.

Не биваше!

— Ювиги! — заприказвах аз объркано, сам съсипан и невярващ. — Не се оставяй да те надвие умора, опази вярата в себе си, ювиги! Що ще бъде с българите, ако ти се предадеш? Ще сполучиш, трябва да сполучиш! Спомни си своята клетва пред смъртния одър на баща си, спомни си сетните думи на Пагане! …

— А защо ни ювиги хан Кубрат, ни Пагаме ми помагат? прикова ..ме Аспарух с очи, които святкаха по вълчи.

— Твоята сполука е напреде, струва ли си да се отречеш от нея пред прага на сбъдновението й?

Той мълчеше. Страшно ми беше да го гледам така — вперил очи в пустошта и с моето мъртво дете на ръце. Поех трупа. Целунах студеното челце. Положих дъщеря си в гроба и трескаво взех да я заривам. Аспарух все мълчеше, а аз долавях с цялото си същество, че у него сега нещо клокочи, че то ще избликне, неведомо за всички нас.

Тогава, през онази тъй неповторимо и необяснимо съдбоносна нощ, върху оцъкленото небе, всред премръзналите звезди изведнъж прелетя една падаща — тя начерта отчетлива диря преди да угасне над главите ни.

— Опашата звезда зиме… — промълви ханът. — Такова няма.

— Има! — разридах се, изчерпан, злочест. — Това бе знамение, ювиги … Закълни се в душитена мъртви и изчезнали, че ще продължиш да търсиш нашата обещана земя…

Аспарух се сепна, оборавен. Избликът на отчаяние бе преминал, ханът пак изглеждаше обичайно — твърд и затворен, овладян.

— До равноденствието има трийсет дни. Утре предай на хората да се стягат за път!

Както биваше често, събуди ме в предутрото шумът на стана. Скочих аз тутакси, някак засрамен — другите вече нещо вършеха, докато бях спал. Облечен как да е, напуснах шатрата. Току пред нея братята на Ие майсторяха нови седла за конете си — старите им бяха умалели.

— Нека ви спори през целия ден! — пожелах им, а те късо отвърнаха:

— Дано!.

Готвех се да потърся хана, който навярно беше всред хората, дето се стягаха за пролетното ни потегляне. Странно, през казаната утрин не видях тия хора — както обикновено — навред из поселището ни. Станът бе опустял, сякаш парясан. Къде се дяна народът, дето до снощи пъплеше гъсто между шатрите, зает с всекидневните си тегоби.

Лутах се от шатра към шатра, когато внезапно съгледах тълпата, иначе казано, същият народ, който днес по незнайна причина бе зарязал усилните си пролетни работи. Защо? И защо той — народът — пристъпваше като един човек в една посока, стиснал челюсти и пестници, сякаш отиваше на бой.

Понеже от месеци не бях виждал българите наедно — както бива в походния строй, — ами пръснати, веднага отбелязах колко беше ги изнурила зимата. Хората ни бяха измършавели, посърнали, прежълтели, в окъсани и протънели дрехи. Нямаше у тях дори помен от онази решителност, от твърдостта им, която ме караше да се чувствувам негоден за истински варварин. Днес те ми заприличаха на побегнали роби или изкопчили се от халката каторжници — Целият им вид издаваше безсилна мъка. Какво ли не прави от човека една едва превъзмогната зима, особено ако тя е била шеста-седма зима на насилие преселение!

Стъписах се не на шега. Всяка тълпа носи в себе си не определена заплаха, пък тази тълпа ми се стори открито заплашителна. Що се случваше с българите? Бунт ли?

Остатъка от пътя до ханската шатра взех почти на скокове — търчех като гонен, стараейки се да избиколя човешката река, която течеше властно и неотвратимо в същата, посока.

Аспарух назуваше ботушите си, вече не само облечен, но и сресан, умит; всред българите ханът се показваше винаги в пълен ред — за пример и упование.

— Ювиги, става нещо! — изтърсих подплашен, без да поздравя. — Народът вкупом иде насам, разбунен е…

Ханът ме погледна втренчено. Усетих как мислите му се пръснаха при злата изненада, после — как той напрегнато ги събра.

— Възможно ли е? — сам се попита Аспарух и сам си отговори: — Не ме отмина …

Той замълча, свел очи. Чинеше ми се, че се готви като за скок. Посегна да запаше по привичка меча си, но ненадейно го захвърли върху постелята.

— Да вървим! — рече просто. И излязохме.

Навън, докъдето поглед стигнал, стоеше народът. Колко малко са жени и старци всред племето! — помислих си. Наистина, плътна навалица от мъже — млади и зрели; нарядко — момичета. Българите не говореха и съвсем пък не крещяха. Едва уловим ропот, сякаш предвестник на наближаващ порой, идеше до слуха ми.

Ханът направи няколко крачки към множеството и спря. Веднага си дадох сметка, че той не ще отстъпи ни педя назад, така — застанал нашироко — се изпружи Аспарух и заби пети в мократа пръст.

Из шатрите си бяха наизлезли ханските първенци. От мене не убягна, че внезапните събития ги развълнуваха по разному — от злорадо до уплашено или до мрачно отчаяно. Сановниците образуваха зад хана си рехава редица, о която несмалко не опря чело прииждащата тълпа. Задържа порива й изразът на Аспарух — хладно решителен.

— Слушам ви! — заяви спокойно ханът.

По това, че някои от предните редове се извърнаха към стария вече Докс (моя страж от Херсон и обратно преди години), сетих се — той трябваше да говори от тяхно име. А почитаният от всички воин не знаеше как да захване; той притеснено подъвка мустак преди да се отприщи едносложно:

— Ювиги… не можем повече!

— Не можете или не щете? — попита ханът.

— И не можем… и не щем! — събра смелост за смел отговор Докс. — Напусто е… Ако би стояли да браним Фанагория, по-малко мъртви щяхме да дадем. Мъжете можеха и да изгинат, но жените биха наплодили други мъже… Виж ни, ювиги! — извика той. — Докато си намерим земя, ще бъдем не народ, а войска само! Затова ли…

— Нека спрем, ювиги! — пробивайки си път напред, прекъсна го съвсем млада жена, нехубава и жилеста като момче. — Завинаги да спрем тука.

Долових с ужас, че ропотът наоколо ни се усилва, а тълпата нестройно се залюля. Направих неволно движението, което всеки оръженосец дължи на господаря си: улових дръжката на меча, за да го изтегля. Но ме вцепени погледът на две горящи в чер огън зеници — очи на прегладняла, загубила малките си вълчица: Ие!… И тя ли? — помислих c — Защо не — и тя! Кого ще сгреят постигнатите висши цели, ако овдовее и осиротее човекът, ако…

— Люде! — високо заговори в това време Аспарух. — Надявах се, че сте разбрали — ние нямаме нито броя, нито силите да застанем върху Пътя на всички народи! На север от него земята е мразовито и ялово тресавище. На юг от Дуна владее василевсът. Нам е дадена една посока напред!

— А откъде пък сили за това напред? …

— Знаем ли кой вече е застанал на пътя ни към Заник? …

— Тук ще съградим нова Фанагория! — кресна някой яко.

— От кал и от ракита ли? — опита се да го вразуми с разумен въпрос ханът, но българите не чуваха.

— Ако ни връхлети нов народ, ще се бием!

— На бой сме обръгнали …

— Това ще бъде не държава, а чергарски стан! — опитваше се да надвие растящата гълчава Аспарух.

Гласът му се удави в нея. Без да изтърва от погледа Ие, (за самата Ие аз сега не съществувах, жена ми беше се превърнала в частица от огромното метежно цяло), усещах как навалицата се сгъстява, натежава. Задните й редове налегнаха предните, тук-там над нея пробляскаха свитки — голи острия. Тъй става, когато хората замижат и прекрачат предела на дълго сдържаното свое недоволство — нищо не може ги стресна.

Двамата с таркана Севар едновремено — като да бяхме се сговорили — изстъпихме пред хана, готови да го заслоним с гърдите си. Съзнавах мътно, че такава крачка е безнадеждна, но длъжен бях …

4.

Ханът улови грубо мене и Севар за раменете, изтласка ни встрани, та пак се озова лице в лице с множеството. Това е краят! — рекох си. Вече усещах горещия, нетърпелив дъх на тълпата.

— Люде! — взе връх над безумието й могъщ като рог глас.

Не беше Аспаруховият.

Озърнах се с боязлива надежда, понеже долових как метежното напрежение спада, как народът потиска собствената си размирна жажда; озърнах се и видях кавхана Авитохола. Досущ побелял подир гибелта на синовете си, цял кожа и кости след зимата, прекарана в болест, чичото на хана решително си проправи път всред разбунените. Всичко у него свидетелствуваше не за държавника, а за каления в опасности боец.

Навалицата мигом образува кръг около кавхана; отдели го от нас и го заключи в двусмислената си прегръдка. А той отметна глава, както слепците, и заговори някак странно, сякаш бе съвсем самичък:

— Моите стари очи, старите ми уши искат да излъжат мене, стареца … Казват ми те, българите отказаха покорство на ювиги хан Аспаруха! Роптае народът против своя хан… Не, не ще ме излъжете, мои стари очи и уши — старостта е опитна и знаеща. Зная аз, не може българите да забравят, що дължат на сетния жив господар от великия род Дуло! … Когато те му поискаха 1най-скъпата жертва в името на своето единение, ювиги Аспарух я откъсна от сърцето си, даде им я!… Когато българите се бореха с врагове, мраз, глад и редушки, бореше се до тях и ювиги Аспарух. Когато българите копаеха своите мъртви, копаеше вледенената земя за гроб на чуждо дете и ювиги Аспарух… Отговорете ми, българи, какво не направи за вас, заради вас, заедно с вас, вашият хан? Вие, дето милеете за своите стада, родове и челяд, кажете ми, има ли ювиги Аспарух свой род, стадо и челяд?

— Тъгувате за Фанагория — с пречупен глас продължи кавхамът. — Нима забравихте що остана от Фанагория? Порутени зидове, безвестни гробове, роби. От такава гибел ви изведе към спасение ювиги Аспарух, а вие… Не! Не може да бъде — българите помнят дълга си към своя хан. Тяхната вярност е едничката му награда …

Кавхан Авитохол неочаквано за мене бе изнамерил похвата, който накара разбунените да се смирят от изблика си. Мълчаливо възликувах: спасени сме! … Но Аспарух бе чужд за това ликуване. Стегнатите му устни не отрониха ни звук мрачна обида и горчивина се четяха в очите му. Напразно кавхан Авитохол, обърнат сега към племенника си, сякаш го подканваше да проговори на народа. Все по-нетърпима ставаше тишината, която бележеше някакъв непоправим разрив.

По движението, което първожрецът направи към кръга около Авитохол, отгатнах, че божият служител посяга да улови юздите на метежа.

— Не ти! — властно му попречи старият кавхан. — Нека каже думата си боритарканът Севар!

Знаех, че Аспарух нямаше по-предан нему всред пълководците си, та наум молех бога да сподоби сега твърде сдържания иначе Севар с дар слово. А Севар гледаше огазената клисава кал под ботушите си и се мръщеше, сякаш че го боляха старите му рани.

— Ювиги — поде най-после глухо той, — дълги, тягостни години народът ни те следва вярно. Не от добро днес той та вика: стига! Каквото и да ни се иска, уверихме се, че не е останала ничия земя, дето само чака господарите си. Където и да спрем, без война няма да мине. Тогава? … Защо не — тук?

Тишина настъпи след неговата немногословна реч — тълпата повече не роптаеше, нито напираше. Чувствувах, че Аспарух бе разколебан в своята правота. Той изпитваше с недоверчив поглед хората наоколо си, като че ли за да разгадае мислите им. Когато спря взор върху кавхана, Авитохол кратко каза:

— Прав е боилът Севар, не от добро…

Аспарух въздъхна така, та го чухме, И с мъка произнесе:

— Склоних, оставаме!

Допреди миг примирени, дето утре ще потеглят пак з поход, българите не веднага осъзнаха, че техният повелител бе отстъпил пред умората и страданията им. Радостта баино си пробиваше път през обърканите им страхове — тя проблясна като редки, а сетне и по-чести искри в множество зеници, в благодарствените възгласи:

— Вечна да бъде властта ти! …

— Тангра да ти въздаде за човещината!,…

Като изчака те да стихнат, Аспарух заяви с глас, който издаде цялото му огорчение:

— Склоних, но съгласен не съм! Не обявявам нашия стан за столица, нито пък пасищата ни — за държава. Друга трябваше да бъде нова България!

5.

На вечерта след деня, за който разказах, седяхме със Севара и Аспарух в ханската шатра. Навън бе влажно и противно, свистеше тънък, зъл ветрец.

— Според паметта на племето — някак гузно редеше Севар, — когато българите нямали подръка камък за надеждни градежи, укрепявали поселенията си със землен ров и землен насип. Набивали върху насипа заострени колци…

Севар млъкна, понеже ханът явно не го слушаше, потънал в мисли. Можех да се досетя за какво мислеше той — за избликналата днес всеобща умора, за неверието на българите в едно по-добро бъдеще.

— Тук земята е мокра, поддава лесно — продължих аз думите на Севара, дано отърва хана от размисъла, дето го гнетеше. — Щом отмалко пропръхне, ще се запретнем и ще…

Сега млъкнах пък аз, изненадан от неочакваната поява на кавхан Авитохола, че и от вида му — кавханът бе облечен като за битка, той носеше всичките свои знаци.

— Ювиги! — шепнешком призовах сякаш отсъствуващия Аспарух и за всеки случай го побутнах, понеже той продължи да отсъствува.

Ханът разсеяно вдигна поглед към високия гост. Стана. Не разбрах как изтълкува той тържествената премяна на първия от първенците си.

— Сполай ти! — каза, както винаги просто, Аспарух. Не се надявах, че в толкова тежък за властта ми миг ти…

— Ето че все още си зелен — уж го упрекна чичо му. — За какво, ако не за да те подкрепя в тежък миг, потеглих аз с тебе? Така ми и заръча ювиги Кубрат.

Той приседна. До него — ние. Изведнъж се почувствувахме наистина недозрели пред достойния старейшина на ханския род.

— От деня, в който узнах, че нямам вече синове — тихо подхвана кавхан Авитохол, — всичко ме влачеше назад, към техните гробове. И исках, и не смеех да се върна… Боях се за тебе, за бъдещето на преселниците. Едва удържах да видя българите спрели, а ханът им — узрял за власт. Доживях… все по-тихо, като на себе си приказваше старият Авитохол.

— Доживяхме! … — горчиво възкликна ханът. — Вместо аулите на Велика България — тресавище!

— Ти право рече — друга трябваше да бъде нова България! Ти отстъпи, но не се съгласи — това бе твърда дума на владетел… Нямам повече грижа за тебе, ювиги. През изпитания и горчилка, през нощите на тревожен размисъл ти стана хан.

Никога не бях чувал тъй кротко и печално слово от кавхан Авитохола — все суров и действен, взискателен към всекиго, дори към ювиги.

— Нима си решил да … ни напуснеш! — прозря Аспарух причината за тържествения вид и реч на чичо си. — Ти сам рече отзарана що е останало зад гърба ни — гробове и пепелища, Гибел.

Ханът говореше нестройно, подкопан от прекалените вълнения на онзи страшен за него ден, но и от… Да, разбира се! Винаги съм смятал, че той охотно би се отървал от настойчивите съвети на своя строг, привързан към отживялото минало чичо, а сега откривах как възможната раздяла с него плаши Аспаруха като ново сиротство. Ние наистина не проумяваме колко много означава за варварина родът, кръвното родство, старейшината и прочие. Този старейшина, който с отлъчването си щеше да остави своя племенник без всякакъв роднина по бащина кръв. За варварина то ще рече: самичък!

— Гибелта ми и така е недалече — примирено говореше Авитохол. — Изкарах зимата в безсилие и треска, във видения … Навестяваха ме нашите мъртви, викаха ме при себе си. А тук без мене вече може, българите спряха…

Бях неволен свидетел на това как Аспарух изслуша прощалните думи на стария кавхан — с вълнение, с влажни очи.

— Мой грях е… — промълви той след малко, — че не съм те познавал докрай, чичо.

— Между мъжете на власт е така — кротко го оправда Авитохол. — И аз не бих проговорил, както ти говоря, ако не усещах края си…

Аспарух се обърна към мене и Севара:

— Оставете ни! Редно е да се простим насаме…

На следната заран излязох преди изгрев да наобиколя конете, да им внеса суха ракита. Когато се упътих към тръстичището, видях в синкавата здрачина кавхан Авитохола, облечен като пред бой и с високите си знаци. Той яздеше своя алест гледан кон — водеше коня му сам си Аспарух. Човек би си рекъл: воин и оръженосец …

Проследих ги с очи. Имах чувството, че се Случва неЩо значително, но неразбираемо за християнин.

При сетната сиромашка шатра на стана ни хан Аспарух спря. Той положи юздите в чичовата си ръка и благоговейно я Целуна.

Да бях по-близо до разлъката им, пак нямаше да чуя дума.

Старият кавхан пое пътя към гробовете на всичко близко, а ханът много дълго гледа подире му.

Целият живот на Аспаруха — мислех си — бе наниз от загуби. Срещу единствена печалба — растеше и якнеше, пускаше все по-дълбок корен неговата власт.

6.

Ако видехте селището ни само след месец, нямаше да го познаете. Обнадеждени, дето мъчителното им лутане най-после свърши, хората се запретнаха усилено да създават новия си град. Град той не можеше да бъде наречен дори на шега, защото никъде из околността не се намери камък. Затуй пък мократа почва поддаваше леко под сечивата, та за месец време се очерта кръгът на големия изкоп — копаеха го мъже и жени. А дечурлигата мъкнеха с кошници пръст, трупаха насипа.

Безбройните ръкави, в които се разклоняваше реката, бяха обрасли освен в ракита, и във върбалак. Върбовото дърво, крехко, ненадеждно, бе единственото твърдо градиво за поселението ни. Останалите — пръст, тръстика, треволяк — поддаваха.

И така, вътре в обширния окопан кръг хилядите наши заселници разместиха шатрите си. Конете те извеждаха на паша оттатък окопа, из мочурливата равнина, където тревата имаше човешки ръст.

Шляпшляп — мляскаше всяка крачка на човек и на кон. Като изключим нашия онгъл, отводнен и подсушен чрез изкопа, цялата земя ни се струваше лепкаво тресавище.

През ония ранни месеци на покой се опитахме да позасеем просо, ревниво спастрено през зимата. Всеки си търсеше що-годе отцедливо местенце, човъркаше го плитко, а то все пак бълваше вода. Уви! — зърното щеше да изгние без плод …

Над главите ни — докато копаехме, докато вардехме конските стада или вършехме друго — прелитаха безброй птичи ята. Наистина непознати птици идеха от цял свят да мътят тук. Из ручеи, блата и речми ръкави българите пуснаха своите новоиздяланй лодки. Уловът им беше богат както никъде.

Нима наистина започвахме уседнал живот? Нима дойде краят на нашето измъчено смиталство? Не зная защо, когато си задавах тези въпроси, изпитвах раздвоение. не ще и дума, радваше ме, че — веднъж уседнали — щяхме да избегнем гладна смърт или пък смърт от изнурение. Но от друга страна, глождаше ме смътна неудовлетвореност: толкова ли само, това ли, тук ли? Че ако работата беше да окопаем част от недружелюбната, ветровита и волниста, ялова равнина, да струпаме колиби от върбалак и кал — че всичко това можехме да сторим отколе и преди усилното преселничество да вземе тъй много мъртви.

Макар да бях живял във Велика България едва година, не можех да не сравнявам нейната гранитна, величава внушителност с онгъла ни — огромната сивожълта кошара, където народът беше се приютил като застрашено стадо. Обидно е! — мислех си аз, чужденец и във Фанагория, и тука. А какво ли мислеше всред сиромашкото ни селище хан Аспарух, роден и отрасъл в аула на един признато голям владетел?

През всеки от ония дни срещах хана — той обикновено следеше работата по земленото укрепление. Не ми убягваше, че Аспарух бе започнал да живее някак разсеяно, потънал в себе си. Често му поставях един и същ въпрос докато ме чуе. Той дълго се застояваше върху високо издигнатия насип и се взираше в далечината.

Далечината… Отгатвах, че тя бе добила чародейна сила над мислите на хана. Години наред беше я гонил, яздейки напред и напред, сякаш се надяваше да я доближи. Сега в покоя, в който се озовахме, далечината не му даваше мира, привличаше го с неразгаданите си тайни.

Понякога заставах до хана навръх насипа — нищожна височина бе то и все пак. В четири посоки пред погледа ми се открояваше все едно и също — равнина, обрасла в дива трева, води, тръстичища. Нагоре-надолу из равното пасяха стада коне, които неизменно пазеше въоръжен българин. Явно бе, че никой не смееше да се отдалечи твърде от онгъла.

И така, както един ден стояхме с хана, всеки зает с наблюденията си, видях как към селището ни приближава немалко бяло петно.

— Пак словен и! — рекох, а Аспарух, както вече се случваше, пропусна думите ми.

— Ювиги! — улових го за лакета. — Пратеници на словените, види се.

Ханът само вдигна рамене. Не беше изненадан.

Този път те бяха петдесетина. Според нас всички словени си приличаха: светлооки и светлокоси, светлолики, облечени в нечисто бяло. Тези от тях вървяха боси, запретнали високо ризите си при преминаване на честите ручеи и мочури. Разбира се, водеше ги старец — у варварите старецът е задължителен предводител, било на десетмина или на няколкостотин души.

Понеже ханът не бе слязъл от насипа, пратениците трябваше да се изкачат до него. Рохкавата още пръст се свличаше под стъпките им; мъжете непохватно пълзяха нагоре.

— Какво ви носи? — попита ги без поздрав Аспарух. Словените бяха го наобиколили плътно, а зад гърбовете им се масъбраха пък немалко българи.

Старецът си взе дъх и вместо отговор зададе своя въпрос:

— Нали ни даде дума, че напролет ще се махате? Изобличен, ханът не се смути. Той гледаше на словените така, като че ли неканени пришълци бяха те, а не той. — Дойде ми друг ум — заяви ханът високомерно. — Ще поостанем.

— Гледаме ви от месец-два що работите — враждебно проговори някакъв млад, плещест словенин. — Нямаше да хвърляте толкова труд, ако ще оставате за малко.

— Не съм казал, че за малко! — уточни хамът. — Колкото поискам!

Пролича си колко се слисаха словените — те размениха погледи на недоумение; не бяха готови за тъй дързък обрат.

— Зная, пак ще ми речете, че тази земя и вода били ваши — продължи да настъпва ханът. — Добре, аз ще ги отвоювам от вас със сила! Тогава няма да ви дам да припарите повече до реката, по островите. Ще загубите риболовищата си.

— А… ако ти попречим да останеш тук? — уж заплашително, но всъщност колебливо вметна плещестият словенин.

— Опитайте се! — само каза ханът. Сега пет-шестима от гостите (словенски първенци или нещо такова) събраха главите си и взеха да шепотят — съвещаваха се. Аспарух прекрати това съвещание:

— Разсъдете! — предложи той. — Ако сте съгласни, ние ще изкопаем втори ров кръгом, на един ден конен ход оттук. Това ще бъде полето за паша)на конете ни. Няма да шетаме из равнината отвъд рова, няма да грабим селата ви, но и вие ще престанете със засадите и грабежа!

— Ас водите как ще бъде? — попита старецът. — У вас да остане цялата риба, как не!

— Водите са на всички, казах! — властно отговори ханът.

— Ние викаме да се махате… — упорито, но без злост върна,разговора към началото му грамадният словенин.

— Няма! — увери го ханът с глас, от който си личеше, че шега не бива.

Пет-шестимата пак събраха глави и зашепотиха.

— Напразно се двоумите! — продължи ханът. — Готови сме за бой, ако не щете добром.

Досега бях виждал Аспарух все да заобикаля изникналите по пътя ни стълкновения, да се държи отстъпчиво с родове и племена, през чиито краища минавахме. Неволно бях оценявал хана като човек мек и миролюбив. А тогава провидях за мигове изпод равнодушието му свитките на дръзка войнственост, дори на жестокост — ето как неизчерпаемото световно зло в крайна сметка ще озлоби и най-кроткия…

— Е? — нетърпеливо подкани пратениците ханът.

— Кълнеш ли се, че няма да палиш колибите ни? Кълнеш ли се, че няма да крадеш, а ще разменяме? — попита едрият словенин, колкото да не се рече, че са отстъпили без условия.

— Нека ми донесат седло, трева, черпак вода и стиска пръст! Ще се кълнем! — тържествено вдигна две ръце към слънцето ханът.

Бях слушал, че така се кълнели българите, когато — подир спечелена война — придобивали нови земи: пръстта, тревата и черпакът вода били белег, че българският хан получава правото да разположи народа си за оран и сеитба, а стадата си — на паша и водопой из завоюваната земя. Но най-важният белег при договор и клетви си оставало седлото — ще рече, победителят възсядал под властта си нова област.

Тия белези вече бяха донесени пред хана от четирима жреци, вече започваше обрядът, на който гостите присъствуваха втрещени и без да мигат.

— Само дано не е от Христос това вещерство! — прошепна ми старейшината им. — А?

— Не е — успокоих го също шепнешком. — Ювиги ханът се кланя на Слънцето, на Небето и на Земята.

— Като нас, излиза то! — наистина се успокои старецът.

А горе върху насипа на нашето бързо струпано укрепление ханът (след като бе изсипал шепата пръст под нозете си, след като бе напил водата и хвърлил стиска трева на своя кон) накара да положат наземи ханското седло. После го обкрачи и сякаш яхна равнината, върху която допреди миг бяхме нежелани пришълци.

— Тук аз съм вече в правото си! — твърдо изрече Аспарух.

7.

Бе ранно лято. Двамата с хана прекосявахме речните ръкави по несигурни, тинести бродове, прегазвахме опасните мочурища — яздехме към голямата река. Чудновати птици излитаха пред стъпките на конете ни и оставяха гнездата си, свити в тръстиката, пълни с голи пилета. Гъста влага тежеше над разливите на Истъра; настъпваха първите горещини.

Из блатата и по широките ръкави мируваха малки ладии — българи и словени ловяха риба. Имаше нещо успокояващо в тяхното съжителство по вода — успокояваше погледа и мислите ми мирният труд на тъй различни хора.

Ханът яздеше смълчан малко напреде ми. Струваше ми се, че той знае къде отиваме — така уверено водеше врания си кон в определена посока. Когато дойде време да спре, стана ясно какво е дирил — брега на Истъра.

Не отричам, че сърцето ми запърха като някоя от ония подплашени птицимайки, щом застанах с лице към северния предел на своята родина. В кроежите ми за бъдещето тя от дълго не съществуваше вече — само насъне и при огненица изплувваха приглушени картини от моята константинополска младост. Но през онзи летен ден на брега на Истъра изведнъж ме прониза мъка: „Родината!“.

Аспарух подкара без да продума коня си покрай реката — той не откъсваше очи от насрещните брегове. А те се променяха: ту спадаха, при което се откриваше в дълбочина ромейската земя — огъната в хълмове, гориста, тучна; ту крайречният склон се извисяваше отново…

На едно място, където тъкмо можехме да се насладим на ромейските владения далече навътре, до ридове така внушителни, че нашият отвикнал от разнообразие поглед би ги взел за планини, ханът скочи от седло и се изтегна в меката трева. Последвах го…

Тогава схванах кое бе привлякло вниманието му: по моя роден бряг се разстъпваше стража — петима войскари. Ромеите или нехаеха за нас, или ни криеше сочната трева.

— Твоите… — произнесе хан Аспарух. — Пазят границата…

— Още от правреме — заговорих припряно (дано не проличи трепетът на душата ми) — Истърът е бил граница между държавност и варварство. Още римляните съградили върху южния му бряг твърдини, кули и стражници. Повечето ромейски войски се намират точно там; навътре рядко се срещала войска освен по градовете…

— Ще рече — заключи ханът, — удържате със сила ония области …

— Не само — поправих го аз. — И по закон.

— Чий закон!

— Нашият!

Тук ханът избухна в смеха, който бях забравил — сякаш безпричинен и заразяващ.

— Разсмя ме, Велизарие — рече той. — По закон! Разбира се, че комуто е силата, негов ще бъде и законът.

Аспарух отгледа ромеиските стражи, после отново яхнахме. На път към онгъла, той ми обяви най-спокойно:

— Какво ще кажеш, Велизарие, ако навестим родината ти?

— Не ти трябва, ювиги! — сепнах се. — Може да влетим в беда, опасно е!

— Не думай! — надсмя ми се ханът. — Ако помниш, Велизарие, не ти позволих да захвърлиш ромейската си премяна. Ето че ще ни свърши работа …

Пропуснах да кажа, че откакто бяхме се разположили в близост до ромеиските владения, Ие навремени ме дебнеше крадешком — мъчеше се по израза ми да отгатне някакви мои тихи помисли. Тя, види се, бе пренесла през целия ни семеен живот мрачното предупреждение на майка си, че чужденецът си оставал чужденец.

След като спряхме и се укрепихме, българите заживяха сносно — позна се то веднага по всекидневието им. Между шатрите на отделните семейства сега имаше широк простор, където челядта се занимаваше с работите си, готвеше зимнина или се веселеше буйно. И при все че новото ни поселище не можеше да се равни с Фанагория — с нейните крепостни зидове, улична настилка и с внушителността й изобщо, — то бе къде по-охолно от нашите временни станове, където шатрите се скупчваха нагъсто, а хората не смееха дори да разкатаят вързопите си.

Ние с Ие бяхме се уредили чудесно, защото нито тя, нито аз пестяхме труд, пък и помощ имахме от тримата й отрасли братя. Нашите шатри, свързани с навеси за конете и сеното, образуваха широка дъга. Вечер пред тях гореше голям огън. Тогава там се сбирахме всички, сърбахме сита рибена чорба, печехме дивеча, награда за нашето юнашко ловуване. Не бе останал и помен от измъченото ни, задъхано съществуване през последните тежки години.

Така, докато една вечер блаженствувах всред своите (дребните ни синове швъкаха наоколо като охранени кучета), моят поглед случайно срещна очите на Ие — зорко безпокойни, в противовес на покоя, който беше ме понесъл към дрямка, Иначе, кроткото лято, отдихът, охолството на домочадието й бяха преобразили за чудо жена ми — тя с нищо не издаваше някогашната недоубита орлица, която трепереше за малките си. Наедряла, загладена, Ие шеташе от огнището до дома ни, всяко нейно движение говореше за млада пъргавина и… властност. Да, отскоро бях открил, че жена ми е не по-малко властна от майка си, от която някога се побоявах. Още не бях наясно, че започвам да се боя и от Ие — у нея топлата девическа нежност бе отстъпила място на кораво съзнание за правота; Ие беше винаги права — разпространена женска черта.

Пресрещайки мнителния й поглед през въпросната вечер, аз почувствувах не за първи път, че се налагаше да се обясним. А не обичах това. Не бях се надявал, че на помощ ще ми дойде сам си ювиги Аспарух, който изникна из тъмнините, свойски зае място край огъня ми и каза на многобройните мои домашни:

— Искам да поговоря с Велизария!

Ие ни стрелна недоверчиво, но подбра децата. Братята й се оттеглиха с дълбоки поклони към хана. Той разсеяно им кимна.:

— Утре потегляме с тебе, Велизарие — направо ми съобщи Аспарух. — Скатай ромейската си премяна, ще я навлечеш из тръстиките по брега. Не казвай у дома къде отиваме! Кажи: на далечен лов.

— Моята е лесна — уверих го, — повечето мъже скитат с дни на лов. Но всеки в стана ще забележи, че липсваш ти. Дали хората наистина се уталожиха след… метежа им от пролетта? И дали — мислил съм си — тяхното… непокорство не беше подкладено от козните на почитания ни първожрец, а?

— Наредих на Севара да го държи непрестанно под очи — отвърна Аспарух. — А Севар не е сам, той води отбраните ни дружини.

— Не е сам и първожрецът — смънках, понеже усещах, че едва ли е редно да давам ум на ювиги. — Прощавай, но от деня, в който Онегавон и Авитохол поискаха смъртта ми, все…

— Споменавай само с добро кавхан Авитохол! — заповяда Аспарух и додаде по-малко строго: — Колкото до първожреца наш, бъдещето ще покаже …

Когато ханът се прибра, понечих да си вляза. Ие (бях я смятал за заспала) изстъпи внезапно насреща ми. Изразът й бе такъв, та лесно се досетих — тя бе подслушвала.

— Никъде няма да ходиш! — кораво разпореди жена ми. — Имаш тук деца.

— Децата не пречат на лова, дори обратното — заради тях всеки баща трябва да ловува! — бе смешният ми опит да се изплъзна.

— Ти заминаваш ме на лов — изобличи ме Ие. — Отиваш при своите.

Уплаших се, че при това свое подозрение Ие ще се разлее в плач и ще издаде тайната цел на пътуването ни. О, не! По-уверена от всякога в правотата си, жена ми заяви:

— Няма да позволя!

От нашия семеен живот бях разбрал, че никакъв натиск не можеше да превие волята на Ие; Ие бе податлива само на ласки. Прегърнах любовно жена си и изведнъж почувствувах колко дълго време не бях я прегръщал. Но здравото й тяло не се отпусна в ръцете ми — Ие все още се опираше.

— Недовиждат мъжете, това е! — малко по-меко каза тя. — Как ювиги се впуска на ваша земя само с един страж, и то ромей? Че там, всред своите, ти може като нищо да го предадеш, да го убиеш може! …

Тия й приказки ме зашеметиха. Моята жена, майката на децата ми, вярната ми, примерната ми — тя ли изричаше най-черни подозрения!

— Опомни се, Ие! — казах строго. — Иначе ще се обидя. Тогава, когато майка ти не те даваше на чужденец, защо я увеща, а?

— Луда била женската ми кръв… — горчиво си призна Ие. — Да бях послушала майка си, нямаше сега ден и нощ да треперя — ще остане ли, ще си върви ли? …

. — Излиза, че ханът ми вярва повече от моята жена… — наистина ми стана болно, та й обърнах гръб.

— Лековерни са мъжете, от лековерие и гинат … — не се смути от упрека ми Ие. — Само майката е зряща.

— Утре потеглям по повеля на хана — мъжки прерязах спора ни аз. — Ти не можеш да я отмениш.

Жена ми пристъпи към угасналия огън, коленичи край него като оплаквачка, но долових, че не плачеше. А все пак у мен (дали не и у нея) някой ридаеше без сълзи пред угасналия огън на нашата някогашна лъчиста любов!…

И изведнъж ме навести страшна мисъл: дали властта на Аспаруха, която бе усамотила него, нямаше да разпростре опасната си сила и над моето простичко, крехко, уязвимо щастие? Защото тъкмо през онази вечер, при вида на необяснимо отдалечената от мене Ие, обзе ме тежко предчувствие — страхът от самота. Тласнат от този страх, прекрачих плахото си достойнство, положих длан върху премръзналото (навярно от същото предчувствие за самота) рамо на Ие. Моля ти се… не губи вяра в мене! — просех унизено. — Забрави ли през колко много неща сме преминали, засдло?

8.

Изчакахме вечерта в тръстиките край Истъра. Месечина нямаше, бе звездна лятна нощ, валяха звезди над нас. Намерихме място насреща, където нямаше крепости и стражници. В тъмното водите — поизлинели от жегата — лекичко подплисваха. Навлякъл своята непривична вече премяна, трябваше да запретна високо полите на хламидата си, за да възседна сурата кобила. Аспарух, в риза от бял лен, яхна бос своя вран жребец ботушите гой държеше в ръка.

Бяхме готови за преплуване. Прекръстих се трижди — реката бе Истър, а не каква да е; там брод няма.

Ето ни на земята на василевса!

Не бях наясно дали в това възклицание, което Аспарух изрече приглушено, прозираше боязън, дали — тържество. Самият аз бях развълнуван искрено. На своя земя съм!… — опитваше се да ликува сърцето ми, а нещо го възпираше Знаех какво бе то — българи са синовете ми, майка им!… Кому принадлежа аз, Христе?

Конете ходом изкачиха върлото крайбрежие. Пред нас — в подзвездната кротка синева — се простря Мизия. За мене тя бе толкова непозната, колкото и за Аспарух,. Затуй съчувствувах на неудържимия възторг, с който ханът възкликна:

— Тангра, каква земя!…

Вие сте и свикнали, та защо да ви описвам нейната чудна хубост, която дене е тройно по-ярка, но дано разберете, че през онази нощ ми се струваше че яздя насън! … Тъй промълви и ханът:

— Чини ми се, че сънувам, Велизарие …

Тихи и кротки бяха думите, които разменяхме през първата си нощ на юг от Истъра. Все още не бяхме се оборавили от чара на тая приказна земя — подир година на мъчително еднаква безбрежност пред нас сега се раздипляше като чеиз на самовила неизчерпаемо многообразие.

Не бяхме принудени да се крием — умело предрешени, мирни друмци. При изгрева попаднахме на утъпкан път, из който личеха следи от колелета. Ливадите наоколо разточително цъфтяха, цвъртяха птици, земята се огъваше в хълмчинки и рътлини, чиито подножия миеха, ромонещи, бистри реки — не като онези, опасно многоводните, враждебно мътните, а — дружелюбно плитки между вир и вир.

Когато стигнахме върха на върл хълм, Аспарух ненадейно спря коня, впил омагьосан сякаш взор на юг — там недалеко се издигаше странна планина.

Планина! … Стръмните й сипеи бяха увенчани със съвсем отвесна скална стена — като че ли корона, положена върху главата на полето. Още една глава — вляво, две още — вдясно. А зад тези множество, усамотени всяка за себе си, природни крепости се извисяваше могъща, с равно като зид било синя планинска верига. Полето в полите й бе пъстро — редуваха се цъфнали ливади и жлътнали нивя, лъкатушеха реки и пътища, тъмнееха прохладно китки стари дървета и малки горички.

Бе така омайващо прекрасно, та двамата занемяхме,! превърнати в зрение — пиехме с очи хубостта на божия свят.

Минаха дълги мигове преди ханът с усилие да обърне към мене унесен поглед.

— Познавам тази земя — каза той почти несвястно. — Тя е!… Нея съзираше във виденията си Пагане …

Това разкритие ме стресна до немай къде, нали тъй и тъй не бях на себе си. Не отговорих, понеже с ръба на мислите си май че и аз бях се докоснал до същото откритие — не тъкмо тази земя ли бе предричала в яснозидството си Пагане? Миг, два… След което ханът каза с обичаен глас.

— Не вземай думите ми на истина, Велизарие! Просто … не бях готов за чак толкова хубост …

Продължихме нататък в някак си напрегнато мълчание. Без да знам защо, бяхме се упътили към една от височините, увенчана с естествено кръгла и естествено отвесна стена като съща твърдина, някакво чудо божие. Полето под нея не беше пусто, оживяваха го селата на словените.

Вярно било, че словените не струпвали големи селища, а си живеели пръснато. Тук — сламена къщица, там — три. Малките ниви започваха от сами прага на тия колиби, около които шетаха, заети с работата си, млади и стари жени всред русо-бели детски ята. Мъжете изглежда бяха на лов или на полето — понякога всред нивите мярвахме светло петно, сякаш щъркел из зеленината.

Ханът разглеждаше любопитно живота на словените, който бе за него чудноват. И те, както нашите съседи отвъд Истъра, бяха предпочели близостта на реките — виждахме ги, нанизани по брега или нагазили из плиткото, да се трудят над всичко, за което бе нужна вода. Имаше нещо безкрайно весело в съчетанието от бяло и зелено, в спокойствието на простия живот и мирния, благодатен труд.

— Да завидиш! … — изпуснах се неусетно. — Колко по-усилно.живеем ние!…

— Как не! — съгласи се ханът. — Ние се мъчим да обживеем пустоша, да укрепим тресавищата. А тук е питомно. Види се, от много отдавна.

— От съвсем отдавна, както съм чел — уверих го. — По тия места винаги е имало живот.

— А словените кога са ги населили?

— Иманяма сто години, нека бъдат триста. Какво не са правили василевсите, дано спрат словенския потоп. Не! Дано прогонят пришълците отново на север. Не! Дано ги привият към покорство. Не!

— Че какво им е непокорното? Киснат в реките, ловят, сеят.

— Живеят си тъй, сякаш не били в държавата. Пък тази държава дори е империя.

Ето в такива полезни разговори преминавахме през жалките, но и необяснимо ведри словенски селища, прекосявахме реки по бродовете им, а нагоре-надолу край тия реки волно и без да припират се рееха словени.

— На кое по-точно викате империя? — осведоми се по едно време ханът: той не обичаше неизяснени въпроси.

— На държава, която владее десетки народи, а те й плащат дан.

— Аха … — разсеяно отговори ханът, загледан в много-численото словенство по брега. — Сиреч, ако бяхме останали във Велика България, щяхме да бъдем част от империята на хазарския хаган. Но на това ние пък викаме робия. Затуй се и махнахме. Ти навярно (син на империя, де) смяташ, че можехме да си спестим изселничеството: оскъдица, мъки, гибел… Неясно бъдеще. То е неясно до ден днешен, признавам. И все пак — дори да доизмрем без следа, — ще си мисля, че жертва станахме не ние, а брат ми Баян. Под чужда пета, под чужди камшик… Тъй, както често си ме чувал да негодувам против окаяното тресавище, в което ни натика злата орис, сега чуй друго, Велизарие! Къде по-завиден е жребият на оногова, дето търпи опасности и недоимък върху късче ничия земя, сравним ли го с живота на народа — част от нечия империя. Нали? — обърна се ханът към мене подир тази непривично дълга и развълнувана реч.

Аз само вдигнах рамене, притеснен от своето двойнствено положение.

— Та тези хора плащат някому за това, че съществуват! — възмути се ханът.

9.

Беше привечер, когато доближихме един от ония странни хълмове; той бе теглил като магия хана през целия ни ден. Гигантско природно построение в наши очи — подир многогодишно равнинно битие.

Преди да стигнем до подножието му, отляво се издигна каменна ограда. Аспарух отправи коня си нататък; ръката му с несмела нежност — сякаш докосваше жена — се плъзна по грапавия камък.

— Камък … — промълви той, сякаш бе казал „мамо“. — Откъде ли го карат?

— Ей, ти там! — стресна ни груб вик. — Стой, не шавай! И изневиделица изникна твърде жалък, но въоръжен с копие ромей. Войник той не беше. О, да! — пазач на нечие богатско владение.

— Какво се навъртате? — попита ни той мнително. — Страшно зли псета има господарят.

— Минаваме, само минаваме заявих аз примирително. — Отиваме към планината. А на това място как викат?

— Матара — отвърна пазачът, без да снема очи от оръжието ни.

(Оръжие, слава на бога, имахме и достатъчно, и добро.) Аспарух не бе отронил звук. Той отмина напреде ми, уж съвсем безразличен, но по раменете му в широката бяла риза отгатвах, че господарят ми е цял нащрек. — Странно име! — рекох. — Сбогом.

Благословена изглеждаше ни тази долина, сгушена под почти отвесните скали. Упътени нататък, бяхме свидетели на печално зрелище — няколко десетки словени, речи го голи (ако изключим нечистите и дрипави подпояски), припряно строяха върлия път. Застилаха го с плочи, под които бе вкопана подложка от речен камък. Четирима въоръжени до зъби ромейски войници осигуряваха тяхното усърдие.

От челата на словените, от плещите и гърбовете им струите обилно пот, скулуфите им бяха мокри. Ни дума, ни вопъл — труд до несвяст под палещото обедно слънце.

Войниците ни премериха с подозрение, та предпочетохме да избиколим строежа. Словените дори не вдигнаха очи, навярно — съвсем ослепели от изнемога.

— Роби ли бяха? — поиска да узнае ханът, а аз долових в гласа му нещо злобно.

— Не. Поданици — поясних гузно. — Работят ангария на василевса.

— Защо не избягат? — още по-злобно попита Аспарух.

— Къде да избягат, надзорниците на василевса са навсякъде.

— Не е вярно! Отвъд Истъра не смеят да припарят. Докато разменяхме тези думи, малката горичка, която бяхме прекосили, внезапно прореди и точно напреде ни се изпречи отвесна стена от сиворъждив гранит — тази, която отдалече приличаше на корона върху хълма.

Причудлива бе скалата. Сякаш сечена от огромна ръка, с взети ръбове и заоблен горен край, долният се вдаваше дълбоко навътре, образувайки обширна, плитка пещера. Няколко извора бликаха отвисоко. Водата им се събираше в изкусно издялано корито под навеса.

Види се, преди хилядолетия части от величавия скален венец бяха се откъсвали и падали наоколо — там сега тежаха буци камък, по-едри от човешки ръст. Увиваше ги ситен бръшлян. Повет пълзеше по каменните стени на пещерата, широко отворена към залез.

— Колко много камък!… — захласна се Аспарух.

Той ловко изкатери един от най-едрите късове скала, хвърли поглед околовръст — веселото поле се губеше в обедна марня. Погълнат от невъобразимата гледка, ханът повтаряше:

— Не може да бъде! … — И все по-молитвено: — Не може да бъде …

А аз бях плувнал в пот, на север отвикнах от горещини. Отидох към дъното на пещерата, където се стичаше изворна вода, наведох се над коритото и взех да плискам лице, шия, гърди. Каква прохлада, каква вода и сянка, господи!

— Пък онези, злочестите, долу се потят — мрачно каза ханът, който беше ме последвал. — Надзорникът не им дава да дойдат до извора … — И внезапно заключи: — Търпелив народ тъпче тази вълшебна земя!…

Направих се на зает в миенето, защото резките заключения на хан Аспаруха върху ромейска земя ме объркваха, чувствувах неясна вина, че съм ромей. Но за господаря си май че не бях, иначе не би се изразявал тъй обидно за моите кръвни братя.

— Странници, не сквернете извора на русалиите!

И двама трепнахме, обърнахме се по посока на гласа — напевен, гръден женски глас, който идеше изпод земята. Там, откъдето го чухме, имаше пещерка, входът й водеше дълбоко под земното равнище. От пещерата — стъпвайки върху камъни като стъпала, идеше към нас жена. Бих казал, хубава, но съвсем не млада.

Жената бе облечена особено: много чистата й бяла риза беше обшита богато и изкусно. В косите, по ушите и шията, по ръцете на тази жена блестеше злато — също придирчиво изработено. Как не я беше страх — сама и позлатена — на това отдалечено от селата място? Защо се бе нагиздила като за пред василевса, когато наоколо не се мяркаше жив човек?

Тя излизаше изпод земята, право срещу нас — двама незнайни, въоръжени и изобщо неясни мъже. Ханът я разглеждаше втрещен, навярно не по-малко втрещен съм бил и аз. А тя съвсем се появи, като вървеше тържествено, гъвкаво, сякаш спазваше стъпките на танц; спря с лице към извора, извърши плавни движения и поклони, след това благоговейно пи.

— Жрица! — прошепнах аз в ухото на хана. — Чувал съм за безбройните жрици у нашите поданни народи тук…

— Аха … — ханът остана зяпнал, без да откъсва поглед от почти смешното, преукрасено женско същество.

Сега то седна на издялана в камъка скамейка, внимателно нагласи диплите на ризата си и всички свои скъпоценности, та заприлича на изваяние, но оцветено. Чак тогава жената ни заговори:

— Къдешни сте. пътници?

Не съм виждал Аспаруха много пъти смутен, но това беше един от тия пъти. С мокро лице, с мокра коса ханът отговори почти плахо, а то излезе загадъчно:

— От отвъд.

— От отвъд не се е върнал никой — опроверга го украсеното същество. — Само нашите сънища нашепват, че там било прекрасно…

— Мястото, откъдето ида, не е прекрасно — горчиво каза ханът. — Моят народ …

— Позволено ли е да пладнуваме тъдява? — прекъснах го, защото той щеше да изтърве лишна приказка.

— Позволявам! — с достойнство отвърна жрицата.

Денят клонеше към заник. В червената надвечерна заря скалите сякаш се запалиха, а струите вода обливаха камъка като разтопена мед. Двама ние седяхме настрани, потопени в нямо съзерцание. Затуй пък при извора стана оживено — там се отбиваха вярващи, преди да поемат към дома си. Заточиха се и ония объхтени словени, дето бяхме видели, че правят пътя.

Непосилният ден бе изсмукал силите им, те пристъпваха с отмалели нозе, коленичеха благоговейно пред издълбаното в камъка корито, после пиеха вода със смирени лица. Нито един не намокри дори челото си — водата бе свещена.

На тръгване вярващите поставяха върху каменната скамейка по нещо от сиромашките си вързопчета — навярно комат или шепа диви плодове.

Никога преди и никога по-късно не съм се чувствувал в настроението, което ме обзе през онази вечер — пречистен, окрилен, сякаш постигнал висше откровение. Явно, така се чувствуваше и ханът. Погледът му беше вдъхновен като пред жертвоприношение.

— Тук и сега бих принесъл жертва на Тангра — издума Аспарух. — Уверен съм, че ще ме чуе, божествено е това място… А нямам жертвено животно.

Аспарух неволно се озърна, той търсеше начин да засвидетелствува почит към оногова, който бе създал земната хубост. Очите му спряха върху голям скален отломък. Той отиде при него, коленичи.

Христе, колко прави били езичниците! — мислех си аз, завладян от неведома, тайнствена сила. — Защо да се молим на незримия създател на красотата, а не на самата нея? Та нали тя е божо чедо …

— Странниче, защо божиш камъка? — пак изневиделица беше се появила жрицата.

Тя се приближи до хана, все още коленичил. — Тук свещена е водата — поучи го. — Ела!

Прикани Аспарух към извора, но Аспарух не помръдна. — Дедите ми открай време тачат камъка — рече той с глас на обсебен.

— Защо? Камъкът е най-мъртвото мъртвило. А водата съживява всичко живо: Моят извор е чародеен — продължаваше жрицата напевно. — Който пие от него, винаги ще иска да се върне. Твоят камък…

— Водата и блика, и пресъхва. Камъкът е вечен! — прекъсна напева й ханът. — Когато тача него, кланям се на всичко, което може да сътвори от камък човешката ръка — надеждни крепости и топли домове, жертвеници, изваяния. А що ще сътвориш от вода?

— Не вечност наистина, затуй пък цъфтеж и рождение все напевно отговори чудната жена.

Огънят ни огряваше долния край на скалния надвес, под който се готвехме да преспим. Конете си бяхме вързали по-настрани, в горичката. Из нощната синина се прокрадваха бели сенки — словените идеха да се поклонят на извора, да попросят изцеление.

Жената бе седнала при нас; у нея всичко бе тъй природно, подразбиращо се, та нямах чувството, че седим със жена, при това — непозната. Тя ронеше малки залъци от хляба, с който поклонниците бяха я дарили. Когато ханът й предложи от нашето сушено месо, тя гнусливо сбърчи нос, отказа.

— Защо тук хората се кланят нощем? — попита Аспарух.

— Денем не вдигат глава от работа … Мълчание. Из синьото се движеха бели сенки.

— Хубав, хубав е краят ви!… — въздъхна Аспарух. (За кой ли път вече изказваше той възторга си.)

— Затуй и не виждаме бял ден. Не навсякъде из Словения има тъй много ромейска войска, а по нас е пълно. Мине, не мине ден и …

Жената се загледа встрани; тя искаше да рече още нещо, но я плашеха ромейските ми дрехи.

— На кой бог е светилището? — намесих се тогава.

— На трите русалии. По-рано (преди да ме обрекат) казвали му „Трите нимфи“, но словените от нимфи не отбират, те викат русалии.

— А ти нима не си словенка? — учудих се, че жената говореше на „те“.

— Почти… — призна си тя. — Словенин беше баща ми. По майка съм от древно племе. Тракийско е било и туй светилище.

— Какво ще рече траки? — Аспарух във всичко бе любознателен като дете.

— Ние! — с внезапна гордост изговори жената.

В своята везана риза, огреяна от свитките на много злато, въпреки годините си, тя ми се стори божество езическо.

— Тук сме отправреме, знаеш ли що е то?

— Вечността — отвърна съвестно като школник ханът. — Само че не от днес нататък, а от началото на времето до днес.

— Точно, от началото на всички времена. Какви не ветрове и бури са ни брулили, а пак ни има,. У вас днес е силата, ромеецо — обърна се тя към мене, — но пак сте гости на земята ни. Виждали сме ги всякакви … — завърши тъжно тракийката.

За първи път срещах свободен човек от нейното племе. У дома (тоест в Константинопол) ставаше дума все за тракийски роби. И то в миналото.

— А със словените как я карате? И те ли са по вас гости? — продължи да разпитва ханът.

— Как щяло? — зачуди се жрицата от Матара. — Ние и те отдавна сме едно. Нели си виждал как леят бронза?

— Да. Към стопената мед прибавят стопен калай.

— Така е станало и с нас, казваше дядо ми, който …

Тук тя скъса приказките си насред дума и тревожно, като преследвана кошута, наостри уши — тихата нощ наистина бе оживяла, разбуждаше я далечният тропот от много нозе, далечни мъжки гласове. Безпокойството на чуждата жрица ни се предаде мигновено — ние вперихме недоумяващи очи в жената.

— Пак идат! — прошепна тя уплашено. — За четвърти път това лято!… Ако не ви е чиста работата, странници, бягайте!

(Щом тази жена бе подозряла у нас нещо предрешено и скрито, следваше, че и всеки друг би ни заподозрял.)

— Да изчезваме! — обърнах се към хана, който си седеше край огъня и явно държеше да продължи любопитния за него разговор.

Той без охота стана. Стори ми се нелепо, че веднъж и дваж се поклони ниско на чуждата жрица; ней никак не беше до поклоните му. Докато отстъпвахме, тя ни посочи отвесната скала.

— Нататък! В камъка е издълбана стълба… — съобщи припряно.

И се залови да гаси огъня, дано заличи следите от човешко присъствие.

Опипом — понеже въпросните стъпала не се виждаха в тъмницата — двамата заизкачвахме високия отвес. Поне едно бе утешително: тук никой не би ни открил. Затова и не припирахме. Пътят ни вървеше не право нагоре, а полегато, та скоро се озовахме доста встрани от светилището — там, където под скалата се гушеше селце.

То се провидя в звездната нощ щом шубраките оредяха — трийсетина сламени покриви на глинени къщурки, голямо гумно, общо за селото. А наоколо се стелеха нивички зряла ръж, обгърнати от необятната зеленина на ливадите.

Спрели за кратко да поемем дъх, подплаши слуха ни настойчивият тропот, глухите гласове. Всеки мъж може да различи и насън шумовете, които съпровождат похода на войската.

— Що ще тук войска? — прошепна Аспарух.

— Да не шаваме! — напомних му аз.

И така, залепнахме о скалата, спотаихме се.

Траптрап! — тътнеше опасността. И не след много по мекия път към селото се проточи войска. Тя беше не много — стотина човека. Начело им крачеше друнгарий, набит мъж.

На три или пет хвърлея от селото бойният строй се раз би — войниците образуваха рехава верига, която притегна къщурките от всички страни. От нашето наблюдателно място всичко се виждаше като на длан.

— Не разбирам … — рече на себе си ханът. А аз чудесно разбирах, при все че не посмях да му обясня: моите сънародници продължаваха да воюват срещу словените — една война, която траеше десетилетия. Словените бяха навсякъде, навсякъде ги и преследвахме. Не бях участвувал в тази война, не си я и представях, а ето как изглеждала тя!…

Тъкмо позагубихме из очи веригата ромейски пешаци, тя се издаде по страховит начин: в кръг около селото припламнаха ситни светлинки. Дали факли? И защо?

О, колко страшно гори зряло жито! Малките пламъчета за миг лумнаха в широки огнени петна, петната се сляха — гореше неудържимо и наред. Тогава от къщите напряха първите писъци, пробудени от пламъка в сламените покриви; запращяха горящи греди. Из всяка врата излитаха като пилци при появата на ястреб сънени дечурлига и жени (нали мъжете бяха подбрани на ангария по оня път). Те се щураха със сърцераздиращи вопли всред пожара, силеха се отчаяно да се доберат до ливадите — извън огромното огнило. Повечето падаха задушени или обгорели, към крясъка на живите се прибавиха стенания на умиращи в адска мъка.

Смразени от ужас стояхме над тази невероятна картина. Не допусках, че тя тепърва ще ни досмрази; долу започваше лов на хора.

Ромейските войници бяха отстъпили надалечко, за да не ги лизне пожарът. Сега, когато броени жени и отрасли деца бяха преодолели жаравата, бяха се докопали до спасителната зеленина, подхвана ги войската.

Зная, че никой не ще ми повярва (та аз съм и мъж, И: боец, и ромей), но през нощта, за която говоря, изпитах мепреодолима погнуса от насилието пред очите ми. Принуден бях да гледам как тук-там — в подножието на скалата, която спасително ни криеше — жена или момиче бягаха обезумели, търсейки надеждна тъмнина, горичка, храсталак. Но войскарите ги чакаха неотстъпно, войскарите се нахвърляха върху им, сякаш от месеци не виждали жена, те ги поваляха в нацъфтялата ливада и само по задавените викове из нощната зеленина отгатвахме какво се случваше. А малко по-нататък войската вече увързваше по две,-по две ония, с които беше се заситила утрешни робини за робските тържища.

Голям брой роби имаше в града на Константина, поне двайсетина — в бащиния ми дом. Като роден патриций бях свикнал да ми служат, така човеку служат ръцете и нозете му, най-естествено. Нито веднъж през свое го детство и юношество не бях си задавал въпроса как един свободен мъж, свободна жена стават нечии роби …

През годините, които прекарах у българите, сам аз по-лубългарин, не си давах сметка, че нещо у мене все пак е било привързано към моята страна, към сънародниците ми. към христовата вяра. Тляло беше някъде под мислите ми чувството за превъзходство над варварите, с които ме съчета случайността. Сега то умираше от горещ срам, от осъзната вина и безплодно разкаяние — защо, защо съм се родил ромей!…

Не предполагах, че страданието, което ме разтърси, е било дотам видно, но изглежда — било е. Тогава, когато ромейската войска подкара робините си (човешки дрипи бяха това, не жени), когато те се повлякоха из пътя под нас, а месецът осветяваше цялото им, дотук приглушено ОТ далечината мъченичество, навярно съм направил непредпазливото, неволно движение, което накара хан Аспарух с една ръка да ме дръпне назад, а с другата да затули устата ми. Никога не беше посягал на мене, та чак в оня миг усетих колко яка ръка бил имал ханът.

Той ме подържа така не малко, докато престанах безсмислено да се противя. Пускайки ме, забелязах, че войската бе отминала с плячката си отвъд завоя.

Какво те прихвана, Велизарие? спокойно попита Аспарух, като да бяхме наблюдавали нещо досущ привично.

— Без да искам … — отговорих глухо.

— Да… виждам, досрамя те от юнашките дела на твоите хора. А защо? На война бива така, навсякъде и винаги…

— Но тази война е вътре в пределите и Каква полза за Византия, ако изтреби селяните си и подпали жътвата им?

— Те са от друг народ. Затова, види се …

Ханът говореше някак особено, през зъби и с хлад. Това охлади и мене — какво бях се разгорещил като вчерашен!

— Щом войската изчезне съвсем, ще се върнем за конете си — казах. — Дано не ги е отвлякла!

10.

Прелестно утро изгря над Мизия. Бяхме го дочакали без да мигнем — прекарахме остатъка от нощта мълчейки, всеки зает с мислите си и май че несъгласен с другия.

На утринта угасналото пепелище изглеждаше още по-страшно — сякаш прясна рана върху гръдта на зеления, цветущ свят. Из пепелака и върху овъглените греди се провиждаха трупове, обезобразени от огъня. На места из високата трева също лежаха жени, дето нямаше да се привдигнат.

Ханът удостои тази отвратителна гледка с неопределен поглед.

Дене и надолу, бързо стигнахме до конете си, сврени в шумака откъм светилището. Отвързахме ги, а преди да яхнем, предпазливо се ослушахме. Пълна тишина.

— Не може да бъде! — установи ханът. — Няма как откъм извора да не идва някакъв звук, а?

— Да надзърнем! — обвзе ме любопитство, примесено с лошо предчувствие.

И тихичко се запромъквахме към мястото, където вчера бе ни заговорила чуждата жрица. .

Тя пак беше там. Осквернена и разтерзана до смърт, смъртта бе я успокоила — върху немладото лице почиваше сянка на недосегаемо достойнство, на пречистено страдание. Насилниците не бяха оставили по трупа ни помен от злато; богатата везана украса се губеше в петна засъхнала кръв. Ръцете, чийто полет вчера ни омайваше, бяха вързани зад гърба на жената с груб ремък,. Тя лежеше с отворени очи и устни, сякаш напрегнати от незаглъхващ вик.

Двамата стояхме като ударени от гръм — в пълна неподвижност — пред едно низвергнато божество.

— Виждал съм вече премного мъртви… — каза след дълги мигове ханът, — но никой не е изглеждал толкова…

величав.

— Нека я погребем! — рекох аз; не можехме да оставим за храна на орлите онази божествена жена.

Тъкмо се оглеждахме за по-меко място всред скалите, стресна ме добре познат звук: фшшт!

Шубраките бяха съвсем наблизо, та придърпахме в тях конете и затаихме дъх като се взирахме на всички страни през зелената прозирност.

Натам — нищо. Нищо и насам… А татък пък… Ха! Май че трепна бяло петно, примъкна се към …

— Стой където си! — високо заповяда ханът на словенски.

Бялото петно колебливо взе да се изтегля.

— Стой, казах! — повтори заповедта Аспарух. — Ще те пронижа, ако шавнеш!

Той безогледно се сурна в гората, извадил ножа, а аз мигом го последвах — беше ме страх да не влети в беда.

Облегнал гръб о отвесната скала, пред очите ни стоеше — цял враждебност — словенин на средни години в съдрана риза. Един вехт лък бе въоръжението му. И две жалки стрели — във вехтия колчан.

— Хвърли лъка! — викна му Аспарух.

Словенинът го хвърли пред нозете ни с неизказано презрение.

— Дръж, убий и мене! — предизвикателно се обърна той към хана. — Вярно псе на господаря си!…

— Грешиш! — намесих се, доловил, че словенинът бе взел Аспарух за мой слуга. — Ние не сме от нощесните. Току-що пристигаме в светилището, гледаме …

— Вървете и по-нататък, в селото! — кривеше лице от неудържима злост словенинът. — До вчера имах там къща и рода …

Човекът бе така удавен в мъката си, та забрави, че сме го пленили. Той се упъти към трупа, коленичи пред него и чак тогава заплака — мъжки, без сълзи и без глас. Сетне съблече дрипавата си риза, покри с нея като със саван мъртвата.

— Последната ни… — хлипаше той — нашата съвсем последна жрица!… Ще зарасте с бурени пътеката към оброчището, ще се пръснат поклонниците, няма кой да изцели децата ни, кой да повика дъждоносни облаци, кой да отпъди редушки и градушки …

Мене, разбира се, не засягаха суеверията на езичниците, а все пак ме покърти страданието на този осиротял езичник — съвсем гол, с измъчена плът на копач, той нареждаше като песен своите сърдечни жалби.

Полека и безмълвно — сякаш никнеха из гората — към нас се запримъкваха словени — спасени по чудо от апокалипсиса нощес. Две старици, опърлени и опушени, момиче с безумен вид, неколцина мършави мъже.

— И жрицата ли? — питаше плахо всеки от тях, идвайки, а получаваше страшно потвърждение.

— И тя…

— Христе милостиви! — несъзнателно възроптах аз, едничкият тук християнин.

Словените вдигнаха чела, отправиха към мене поглед, който трябваше да ме изпепели.

— Твоят милостив бог покри земята ни с пожарища и гробове, ромеецо! — обвини го голият словенин. — Не се насити на кръвта ни Христос…

— И защо? Питаме, защо? Отговори, ромеецо! Та ние си плащаме на василевса …

Това редеше, като че ли побъркан, друг един, млад, за чудо хубав светлокос мъж. Но го прекъсна първият, коленичил до трупа:

— Не щем да плащаме! Стига вече!

— И да не плащаме, какво лошо? Мируваме, плодим се, работим … — продължаваше, вече в крясък, побърканият. — Що дири от нас войската? Требят ни, ромеецо. Питаме, защо?

Усещах себе си като от лед. Леденеех, гузен пред човешкото страдание. Лишено от злоба и жажда за разплата — голо, беззащитно, то обвиняваше мене с многократния вик „защо?“.

— Да си вървим! — внезапно каза Аспарух.

— Няма да ни пуснат — отвърнах безволно.

— Пускаме ви! — прониза ме с очи голият словенин. Ако ви убием, не ще се съживят децата ни.

Онзи, младият с вид на луд, прекрачи към нас, улови с две ръце хитона ми, взе да ме друса.

— Ние не щем ни властта, ни златото ви. Какво ви пречи, че ни има, убиецо?

— Да си вървим! — властно настоя Аспарух.

Той улови ръцете на обсебения и силом ги откъсна от дрехата ми. Никой словенин не посегна. Те ни гледаха с откритите си светли очи, в които имаше огромен укор. Под тежестта на този укор двама яхнахме хранените си коне, заслизахме низ хълма мълчаливо.

Без да се сговорим — нали загубихме охота за шетня из ония краища — поехме обратния път. Яздехме ходом, до немай къде потиснати. Макар Аспарух да беше както обикновено овладян, отгатвах неспокойните му мисли, издаваха ги пръстите му, които трескаво сплитаха и разплитаха юздата. Чувствувах се самотен като първия яздач… Веднъж да се прибера при своите!

— Ювиги — започнах аз по едно време.

— Не ме наричай така! — дръпна се ханът.

— Защо?

— Тук не съм ювиги … Просто — един от всички. Объркан, сам виждаш.

— За мене ти винаги ще бъдеш ювиги — казах, за първи път просто и искрено като варварин. — И така, дивя ти се! По това навярно се отличава роденият владетел от поданика; ей богу, аз сам не зная какво мисля. Не мога да се помиря с това, на което бях свидетел… Може би то си има … държавен смисъл, но за човешките очи е противоприродно…

— Прав си … — ненадейно за мене се съгласи ханът. — Така го усетих и аз — противоприродно. Но там. пред палежа и насилието, изведнъж си спомних: аз имам съюз с ромейския василевс. Константин Погонат може и да го е забравил, но аз държа думата Кубратова: баща ми и баща ти се кълнаха!

— И двамата са мъртви! — казах аз подло, признавам.

— Мъртви … — повтори Аспарух. — Не смяташ ли, че сме длъжници най-вече към мъртвите? И към мъртвата чужда жрица — тя ми приличаше на Пагане. От години не съм произнасял дори името й — Пагане… Земята, която тя сънуваше … Защо и как познах тази земя, Велизарие?

Аспарух цял се обърна към мене. Разтърсен от всичко, с което бяха препълнени двете наши последни денонощия, болен от собственото си раздвоение, той търсеше яснота от мене — византиеца!

— И какво? — отговорих му пряко, защото беше ме обвзела най-варварска откровеност: — Кажи ми, не възжела ли земята, която позна? Щом василевсът я владее с насилие, нямаш ли сила за насилие и ти?

Един бог знае кое тогава ме накара да изрека онова, което бе съдено да стане — нашите чувства имат ясновидство: само разумът често блуждае като сляп и глух, като съвсем неразумен.

При моя нагъл въпрос ханът спря жребеца си Ясният ден отмахваше всяка преграда между нас, оголваше помислите ни. Аспарух ме разгледа внимателно, сякаш бях за него нов.

— Ето що, Велизарие … — проговори той някак многозначително. — Скитащи народи дал бог. Ние сме нещо повече от тях затуй, че сме имали веднъж, и дваж, три пъти Държава с граници и градове. Днес ги нямаме… Единственият засега залог, че Велика България е била не сън, а истина, е нашият договор с василевса … Не искам да съм го пристъпил. Не аз!

Не за първо — трябваше да си призная мълком — ювиги ми даде урок как се мисли. Най-трудното изкуство — мисленето, осмислената отговорност… Кой бе наставникът на Аспаруха в това изкуство? Никой, разбира се. Ханът беше го наследил заедно с кръвта на великия род Дуло.

Яздехме и яздехме … Само двама. Земята, която вчера заран бе ни зачаровала с топлата си, приветлива хубост, сега ни стряскаше на всяка стъпка. Покрай реката, където словените бяха киснали коноп, прали бяха бели платна и къпали децата си — покрай тази пееща, позлатена от слънцето река днес беше страшно да преминеш: полуовъглени лодки, разхвърляни до клоните мрежи, трупове из плитката вода, изпепелени хижи. Не бе очитавяло нищичко от спокойното, мирно, работно всекидневие, което бива животът на всяка земя.

А малко по-нататък — при китка високи дървета на върха на хълма — се сблъскахме и с обяснението на наглед необяснимата ромейска ярост. Около дъбов дънер беше увързано мъртвото тяло на мъж в разцвета си. Пронизан поне на двайсет места, трупът беше безглав. Върху гърдите му — окачена дъсчица с надпис от полуграмотна ръка; тъй пишат дребните началници:

„Това е наградата за всекиго, който е против василевса славен.“

Наоколо из малката горичка лежаха не само словени, но и четирима ромейски бойци. Ясно — битка.

— Онзи, побърканият, те питаше: защо? — каза ханът след като прочете надписа. — Ето защо, бунтували са се.

На следния ден призори преплувахме Истъра, Когато трябваше да напуснем крайречната ива и да забием из засъхналите мочурища, ханът се загледа мечтателно в ромейския, замрежен от маранята бряг.

— Границата… — проговори той на себе си. — Сега зная, че тя разделя не само империята от варварството, ами два свята…

После поехме по посока на нашия стан. Нямаше що да разведри погледа ни вече — безбрежна прегоряла равнина, нерадост…

11.

В онгъла пристигнахме по тъмно.

— Ювиги ханът! — извиках отдалече, за да предупредя нощната стража.

— Нека властта му да трае вечно! — бе задължителният за случая отговор.

Наближавайки голямата врата, пред която бе пуснат мостът над рова, тя се открехна и пропусна десетмина бойци. Мъжете се подредиха и отдадоха почести на Аспаруха — редът в стана ни постепенно започваше да напомня живота във Фанагория, макар и много по-сиромашки, опростен.

Вървяхме между заспалите шатри. Вляво и вдясно просветваха окъснели огньове. Неочаквано из тъмнината си проби път остър писък на оплаквачка.

— Кого ли оплакват? — насочи се по гласа ханът. Бе недалеко. Под кървавата светлина на няколко главни, побити в пръстта, лежеше — сякаш по-едър от приживе — боилът Севар. Жена му, дъщерите му коленичеха край мъртвия — бяхме чули техния висок плач. А зад тях се тълпяха мрачни, унили близки и далечни на покойника. Ханът ги разбута нетърпеливо.

— Севаре! — обърна се той към мъртвеца, защото още не можеше да повярва на тази така изневиделица смърт. — Севаре!

— Ювиги, да би го взел със себе си на лов! — изхлипа черната вдовица. — Сега щеше да бъде жив …

— Какво се е случило? — попита Аспарух с глас, който ме уплаши.

— Първожреца питай! — сниши се от неясен страх жената. — Ние не знаем, нам донесоха Севара мъртъв. Ненагледни… бащице наш!… — отново заприпява вдовицата.

А ние двама вече бяхме се отправили към шатрата на първожреца.

Сварихме го седнал пред нея, някак нащрек; не ми убягна, че щом се показахме из нощта, той трепна.

— Как умря боилът Севар? — без поздрав го попита ханът.

— Както сам си заслужи! — отговори кораво, но със зле прикрито неспокойствие Онегавон.

— По-точно? — настоя Аспарух.

— Отзарана Севар .дойде, за да ме извести, че ти тайно от всички ни си преминал на ромейска земя. Според Севара, туй означавало, дето замисляш бран срещу василевса. Няма българин с ума си, който да повярва в такава клевета — една война с империята би ни погубила. Ще рече, Севар плетеше козни зад гърба ти.

— Какво целеше с тези козни? — присвил очи, попита ханът.

— Предложи ми да оглавя недоволството на боилите срещу онова, което криеш от нас — разрива с Византия.

— Долна лъжа! — отсече ханът, но не се разбра какво има предвид — дали думите на Севара, или разказа на Онегавона.

— Така му и отвърнах, че лъже — разбра го в своя полза първожрецът.

— И в справедливия си гняв го уби без съда на боилите, а?

— Боях се, че ако почакам, ще му дам време да уплете мнозина в коварната си игра — поясни убиецът на Севара. — Пред Тангра и пред тебе аз съм чист…

— Само дето няма жив свидетел за чистотата ти — студено уточни Аспарух.

Мълчание. Ханът разглеждаше служителя на бога тъй, сякаш искаше да проникне до дъното на душата му. А Онегавон не намери повече оправдания под този поглед.

— И все пак — гъгниво промълви той след малко, — бил ли си, или не отвъд Дуна?

— Ако си допускал, че Севар ти обажда истината, защо го уби тогава? — отговори му ханът с въпрос, на който първожрецът нямаше какво да каже.

А аз се приготвих за нещо страховито — тъй гъсти бяха страхотиите през тези последни дни. Та нали в най-законния си гняв ханът можеше и дори трябваше да накаже своеволието на Онегавона, придружено с нагла измама. Миговете течаха, пресмятах движението, с което бих осуетил съпротивата на първожреца, но ханът стоеше като вкопан в земята.

После той рязко си тръгна.

Припевите на оплаквачка се чуваха все по-отпаднало, умориха се. Крачех до хана през нощта. Аспарух не продумваше. Не бе редно първи да наруша мълчанието, но се страхувах за мене си — нали първожрецът отколе беше по желал и моята смърт.

— Ювиги, той е убил Севара тъкмо понеже ти беше предан … — осмелих се да изрека. — Онегавон винаги ще…

— Зная всичко, което би ми казал, Велизарие — не ме остави Аспарух да продължа. — Нареждам! Ако утре някой те заразпитва защо е погинал Севар, отговаряй: за измяна. Тъкмил бил заговор срещу хана.

— Нима ти наистина повярва! — упрекнах го отчаян.

И да, и не … — мрачно призна Аспарух. — Не съм се облягал никому, както на Севара. Но обясни ми, Велизарие, откъде първожрецът е научил, че сме били отвъд? От къде у него подозрението, че имам на ум вражда с василевса? Та самият аз още не съм узрял за такава стъпка… Съюзът ни с ромеите, боя се, е угаснал негласно, от само себе си. А за бран нямаме сили… И тъй, докато аз меря за и против, някои вече работят яко.

— Че накажи Онегавона за това! — доплака ми се от страх пред бъдещето. — Иначе …

— Къде го свидетелството за моята правота? — строго ме попита ханът. — Пролетес, когато българите отказаха да потеглят, рекох си: тяхното непокорство е било подкладено! — От кого, ако не от първожреца наш?

— Не е доказано — твърдо ми се противопостави Аспарух. — А най-първото достойнство на един господар е справедливостта. Не си забравил, нали, Велизарие, че ми дължиш живота си? — без връзка напомни той.

— Не! — прошепнах изтръпнал. — Защо питаш?

— Боритарканът Севар вече заплати за своята малко вероятна измяна … — смътно отговори Аспарух. — Може би е време друг да заплати за много вероятната си измяна. Но; най-вече иде времето, когато ти трябва да се разплатиш загдето си жив, Велизарие…

При тия думи ме изби студена пот. Що можеха да означават те? Докога всеки наоколо щеше да ми изтъква с какво и защо съм му бил длъжник? Творенията божи — цвете, мушица или невестулка — се радваха на дните си под слънцето. Излизаше, че само аз живея даром. Докога, господи! — призовах го, а небето ме гледаше със своите безброй равнодушни очи.

Крачех подир господаря си като бито, но неизменно вярно куче, дето не смее дори да проскимти, за да изпроси милост.

12.

Щом уседнахме и се заехме да уреждаме своя живот, подновиха се уроците по бойно изкуство на израслите през годините на скитането ни деца. Понякога — седейки с невръстните свои момчета край прашното гумно, където юноши и момичета се учеха с успех или без — спомнях си себе си като млад яздач, младия Аспарух с безпогрешните му стрели, Пагане. Всъщност само тя бе останала все тъй млада; ние, живите, вече имахме немалко бели нишки в косите си…

Прочее, седях със своите синове край гумното, за да привикват те отрано на разни мъжки изкуства; наблюдавахме по-отраслите бъдещи войскари. Наблизо (това се случваше твърде често) се тълпяха словени. За тях българските бойни усилия в мирно време бяха нещо необяснимо — словенинът се бие само ако го нападнат. Нашите съседи по блата и по реки зяпаха как българите обяздват двугодишни жребци, как въртят меч и изучават стрелбата с лък.

Веднъж един словенски мъж, който навярно присъствуваше за първи път на такова зрелище, несмело се обърна към мене:

— Прощавай, българино, за какво ви е цялата тази … мъка?

— Войната е повече от умение — поучих го аз. — Тя е изкуство. Привикваме синовете и дъщерите си от млади да се бият по всички правила, за да бъде победата ни сигурна.

— Ако се биехте пеши като нас, нямаше да ви трябва игрочно учене.

— Различни сме, това е — казах. — Вие се надявате на броя си, а ние надвиваме само чрез сръчност.

В същото време видях да иде към нас непознат конник; той уж изглеждаше като всички ни. Не бих казал, че можех да назова по име всекиго от онгъла, но тогова никак не бях срещал.

Той спря пред хана и произнесе с вдигната ръка:

— Привет от България!

Каквото си е право, стреснах се: коя България, нали вече я нямаше?

— Привет от хан Котрага! — продължи конникът, та работата стана по-ясна.

От много отдавна не бях видял господаря си тъй развълнуван — вълнението мигом го подмлади и разхубави.

— Какви са вестите от брат ми Котраг? — поривисто се отправи Аспарух към госта ни.

Котраговият българин слезе от коня, коленичи пред ювиги. Вестта, която той му предаде, .прозвуча много по-внушително, отколкото мога да я предам аз:

— Нашият хан намери земя за своите българи. Там, където се сливат големите реки Волга и Кама, днес лежи България. Съградихме я върху голо поле, оживихме мразовитата пустош. Спаси се народът ни. Множат се нашите деца и стада, якнат българските градове.

— А със съседите как сте?

— Речи го, нямаме. Редки са племената из оня край.

— Забили сте далеч на север, затуй и нямате врагове каза ханът. — Негостоприемна е там равнината, страшни са зимите …

— Спаси се народът ни — повтори пратеникът най-важното. — Сами разбирате, че щом една земя е гостолюбива, тя бездруго си има стопани и господар.

— Така е … — съгласи се ханът.

Можех да се обзаложа, че сега в мислите му възкръсна спомен за земята отвъд Истъра с нейното безметежно гостолюбие и нейните корави господари. Той помълча докато отпъди този натраплив, тежък от сладка съблазън спомен, после разпореди:

— До довечера не споделяй с другиго своята новина! А по вечеря ела пред съвета!

Когато мръкна, сановниците се събраха в голямата ханска шатра. След като бяхме заседнали, Аспарух свикваше, рядко своите първенци; дните и месеците ни течеха едносложно, всеки българин — зает да гласи по-добър живот за своето семейство. Почти не се налагаха въпроси, общи за целия народ, та мъжете от съвета бяха се отпуснали, занемарили бяха ония дела, които доскоро им биваха наложени от преселението, от невярата в утрешния ден, от глада и страховете.

Подир смъртта на Севар сана боритаркан бе получил най-възрастният негов син — Паган. С това ханът май че подчертаваше, че не е убеден в измяната на баща му. Някои заслужили боили не криеха обидата си, дето с началството над конницата е бил удостоен тъй незрял техен събрат — Паган бе по-млад от Аспаруха, беше личен хубавец, известен с чак неразумната си смелост. Сега обаче тя не бе нужна никому — нямаше по нас ни бойни, ни друг вид събития.

И така, на вечерта след пристигането на Котраговия вестител първенците се стекоха в голямата шатра без да крият, че са зачудени: нищо особено не беше се случило, та Аспарух да ги вика на съвет. Те тежко се настаниха околовръст, мълчаливи, озадачени. Ханът влезе последен, съпроводен от братовия си вестител. Ювиги остана прав до входа — нещо небивало досега — прие приветствията на своите сановници и без всякакво предисловие се обърна към тях:

— Събрах ви, велики боили, за да ви обадя голямата си радост: има държава България!

— Честити сме да го чуем — изправи се с достолепие първожрецът. — Отдълго те уговарям да обявиш земите ни за ханство.

— Не! — решително му възрази Аспарух. — Не за това тресавище е думата. Ние, повтарям пак, сме на стан из пътя на преселението си. Нищо повече.

— Ти се съгласи да спрем тук — настоя първожрецът, чиято брада при яд смешно се тресеше. Преселението завърши, вече си имаме укрепена столица, та …

— Никога не ще назова онгъла столица — с ярост го прекъсна ханът. — Просто защото не е. А без моята ханска воля пасбищата ни не ще станат една нова България. Казах!

Онова, което се разигра през нея вечер, беше битка — между Аспарух и неговия стар противник. Започнала в деня на Аспаруховото възшествие, тя бе тлеяла дълго и глухо, а тогава пламна ярко.

— Ами ако сам Тангра е посочил онгъла за средец на българите? — (Вбесен, първожрецът не млъкна подир задължителната забрана „казах!“) — Ако Тангра се разгневи, че не тачиш повелята му? Ако народът отново възроптае, дето неговият хан гони небъдници?

— Това май че е заплаха — със зловещо хладнокръвие установи Аспарух.

— Вземи го както щеш! — изсъска Онегавон. — Щом за хана не важи изнемогата на людете му, щом ханът отказва да даде на народа си родина …

„Христе, спаси ни!“ — помислих си в мига, в който първожрецът и двама велики боили (неговите братанци Елемаг и Угаин, за чудо здравеняци) скочиха на крак. По израза на тези трима си пролича, че те бяха готови на всичко. Нека тук спомена: от отдавна бях забелязал, че въпросните съветници на хана се отнасяха поне сдържано към неговите заповеди и намерения — за тях важеше думата на могъщия им, честолюбив и властен чичо. Тъкмо родата на първожреца не криеше, че бе засегната от избора, който ювиги направи, поставяйки Пагана на Севаровото място — към това място по силата на своето високо рождение се стремеше Елемаг.

Сега за миг стана очебийно, че Онегавон и братанците му бяха сдържали несъгласието си с волята на хана дотук — до отколе чаканата равносметка. На какво ли се надяваха те? — попитах се през онзи предълъг, пълен с неизвестност миг. Видимо — на всеобщия ропот, с който хората ни посрещнаха всеки намек, че ние просто по-дълго стануваме, че още не сме в края на своето движение.

Двусмислен ропот … За мене — все пак полубългарин, а не съвсем — бе ясно, че българите донякъде роптаеха и против себе си. От една страна те искрено желаеха да не помръднат повече от тук, да обживеят тъкмо тази земя, като я превърнат в своя нова родина. Но от друга страна (долавях аз, отчасти страничен зрител на техните неравни настроения), всеки българин бе разколебан от коравата увереност на хана: друга трябва да бъде нашата родина! Та кой ли — нека си признаем — не би избрал, ако му предстои да избира, най-чудесното пространство на света за своя родна земя?

Не зная дали Аспарух си даваше сметка за двойнствените настроения на хората, които при краткото си избухване през пролетта бяха се държали и — говорили недвумислено. Затуй пък Онегавон и братанците му бяха изтълкували положението в своя полза. Тоест, че ювиги ще се стъписа пред изгледите за повторен метеж и — през зъби, но какво от това! — ще обяви заселищата ни за нова България.

Колкото и зареден с опасност да беше онзи миг, пресрещнах го със смях (наум, разбира се), слабо, слабо познаваха господаря си Онегавон, Елемаг, Угаин!!

— Не смейте! — изрече ханът с гласа, от който се смразявах. — Около шатрата ми са събрани отбор чиготи. Бързо и тихо още тази нощ ще нахраните шарана в Истъра!…

Готовността за всичко — от призив към бунт до крамола или убийство — полека взе да изстива върху трите корави лица; замени я уплаха, после — ужас. Аспаруховите противници се заозъртаха като в клопка, докато боритарканът Паган застана на входа с гол меч, а аз се изправих като щит пред господаря си. Останалите боили също наскачаха, все още неясно в помощ на коя от двете страни.

— Седнете! — заповяда Аспарух, който единствен не бе помръднал.

Всички се покориха, онези трима — последни. И ни живи, ни мъртви заради това, че наглият им налет не намери отзвук, та замря от само себе си.

— Тази вечер угощавам пратеника от хан Котрага — продължи Аспарух, сякаш нищо не беше се случило. — Исках да ви известя, че при сливането на Волга и Кама вече има държава България! Нека отпразнува добрата вест целият онгъл! А утре рано каня всички вас на хански лов.

Въпреки радостните светлинки в очите на хранените Аспарухови хора, до радост не се стигна; прекалено тъмно бе челото на ювиги подир непростимата дързост на Онегавона. Помрачен беше празникът ни …

Когато след малко първенците се оттеглиха с ниски поклони, придавайки им различен оттенък, Аспарух се обърна към боритаркана Паган:

— Чиготи около шатрата ми, разбира се, няма …

И ханът се засмя без глас. Както ми се стори — злокобно. Паган само вдигна рамене, него нищо не стряскаше.

— Тази нощ двама няма да спите! — нареди ни Аспарух. — Ще бдите над съня ми. За утрешния лов ми трябва отпочинала, сигурна ръка.

13.

Ако има нещо, което ще си спомням с наслада до своя сетен час, това е тържественият хански лов.

Ловците — боилският съвет и гостите на хана — се сбираха пред големите порти на онгъла при първите слънчеви лъчи. Там вече ги чакаше ханската хайка — двайсетмина конници, които държаха на каишка ловни кучета. В такъв ден българските знатни мъже обличаха най-празничните си дрехи и се окичваха с много, както и с най-доброто свое оръжие. Те се строяваха по старейшинство, зад тях идеше хайката с ловните животни и ето ти дружината готова. Тя чакаше хана.

През оная прозрачна есенна заран Аспарух не закъсня. Той се здрависа с първите си хора — изглеждаше отспал, бодър.

С доволство огледа Аспарух своята дружина — всред нея, без ловна охота и без възторг от прелестното утро се открояваха тримата, които снощи бяха дръзнали да оспорят волята му.

И така, боднахме конете, понесохме се из прежълтялата, спечена равнина. Тук-там под конските копита излиташе подплашена яребица, над главите ни се точеха ята жерави и ластовици, които поемаха на юг.

Ханът ги следеше дълго, с тъжен копнеж.

— На юг… — прошепна той на себе си. — Дори неразумната твар се стреми нататък… А нас ни чака свирепа зима, кишава пролет. Нищета, мор…

Изсвири рог. Водачът на ловната хайка разположи хората си в полукръг. Те вкупом надуха рогове, извадиха кълчищата от медните хлопатари м над прегорялото поле се навдигна шум до бога. Този шум вълнуваше ловците, разиграваше мъжката кръв. Наостриха уши и конете ни, взеха да се кипрят на място.

— След мееен! — викна ханът силно, но не надвика олелията.

Дружината по-скоро видя, отколкото чу вика му. Първенците охлабиха юзди, конете се сурнаха най-волно. Из сухата трева тежко се издигаха сити пъдпъдъци, запрескачаха зайци. Писнаха закачливо стрели.

Всеки ловуваше сам за себе си, а все пак се озовавах винаги до хана — не по свое желание. Ще рече, Аспарух се държеше о мене, неизвестно защо. По едно време той лекичко забави коня, та бяхме изпреднати от рижата кобила на първожреца. Май че Онегавон бе изтървал снощната си ярост и страховете си в диво препускане, нали не се полагаше да предварваш ханския кон.

Усещах как Аспарух сякаш нарочно дава преднина на своя противник; разстоянието между нас и Онегавона растеше. Едва мярнах кога ханът вдигна лък, премери се, пусна стрела. Но съвсем съм уверен в онова, което видях отпосле:

Фит! — рече стрелата. И жрецът силно се люшна. Той закратко се задържа на седлото, сетне — не смогнал да спре кобилата — се стовари в жълтите треви. Останалите ловци бяха далече вляво и вдясно, та навярно бяха пропуснали случилото се.

Застанахме само двама с хана над пронизания Онегавон. Той предаваше душа в гърчове, които разреждаха.

От гърба му стърчеше стрелата на хана. Аспарух протегна ръка (помислих си, за да изтегли своята стрела, за да я скрие), а той я наби още по-дълбоко. В един последен гърч свърши жрецът Онегавон.

Дружината вече ни застигаше. Аз бях се вцепенил от най-противоречиви вълнения. Гибелта на първожреца предизвикваше у мене искрено ликуване — дълги години бях се плашил от него за себе си и за хана. А въпреки това, понеже смъртта му бе тъй грозна, аз някак й се противях.

Тъкмо когато другите първенци се присъединиха към нас, наслязоха от конете и почнаха да се тюхкат гласно — тогава срещнах погледа на хана; Аспарух странно упорито ме приковаваше с очи, като че ли искаше да ми предаде нещо неизговорено. Недоумявах — какво и що?

— Случват се неволни грешки… — каза ханът. — Нощес Велизарий бе на стража край постелята ми, не мигна до мутрото. Ръката му навярно е трепнала, неспал, щото… Аз сам видях как той се целеше в заек, пък улучи почитания от всички ни Онегавон — нека Тангра го прибере и награди по достойнство.

Хранените хора се размърдаха настръхнали, в мене се вторачиха всичките. Усетих, че ще загубя свяст — това било, тъй ли! Едва преди месец хан Аспарух ми напомни, че нему дължа годините си, откак съветът бе поискал смъртта ми.

Нима сега щеше да бъде изпълнена присъдата, която ханът тогава отложи?

И през ум не ми мина да възроптая, да оспоря свидетелството на хана — той и никой друг бе господар на живота ми. Не си давах сметка, че коленича, че търся из напечения прахоляк ботуша му, че най-робски го целувам и мокря със сълзи на недостоен ужас … Та аз бях още млад и силен, на мене ми се живееше, живееше! — Ще го съдим! — хищно изръмжа Елемаг.

— Ще го съдим веднага и тук! — готовно прие ханът.

Аз не се изправих, не биха ме удържали нозете. Гледах отдолу нагоре суровите, изсечени мъжки лица и мътно съзнавах, че всъщност никога не съм познавал тия мъже, че бях останал хилав пришълец в стана на могъщото варварство …

— „Ако някой волно или неволно убие хански човек — започна Аспарух отчетливо, защото повтаряше закона, — наказва се от хана със смърт!“

— Така! — изригнаха одобрение двайсетина яки гърла.

— Не ще накажа Велизария със смърт — най-внезапно оповести Аспарух, — понеже той е особено полезен за моята власт и ми е верен роб. А също (съгласете се!), има разлика между нарочно и случайно убийство.

— Законът не прави разлика! — глухо му припомни вторият Онегавонов братанец, Угаин.

— А трябва! — кораво заповяда Аспарух.

С очи, ослепени от незнайния ужас и последвалото го още по-ненадейно спасение, чак подир малко провидях как Аспаруховите противници се огънаха. Загубили своя стожер, първожреца, старейшината на рода им, двамата навярно си помислиха, че онази заблудила се стрела можеше да улучи някого от тях вместо него.

— Ханът има право на милост — каза Елемаг, вече в плен на оправданите си страхове. — Щом ювиги помилва убиец, убиецът става невинен.

— Казах! — приключи Аспарух преди да се разпореди: — Нека стражите отнесат трупа на почитания наш жрец в онгъла! Ще го погребем с тридневни почести.

Чиготите преметнаха мъртвеца през гърба на кобилата му и я поведоха през прашното поле. Гледахме подире им, слушахме отдалечаващия се вой на ловните кучета, погребалната сега песен на ловните рогове.

— Нелепо… — произнесе Аспарух. — Но всяка нелепа наглед случайност е поличба, която ни изпраща Тангра. От правреме ханът на българите е бил и техен първожрец, ювиги Кубрат промени този ред в полза на най-близкия си човек. Вие помните Курда — той се уби със своята ръка, защото не можеше да преживее края на баща ми. На това се вика вярност, другарство — и в смъртта!

Първенците бяха наострили уши — едва ли Аспарух бе споменал стария ред на българите току-тъй, едва ли случайно отдаваше посмъртна почит на вече забравения КурД.

— Види се, почитаният Онегавон не ми е бил достатъчно верен, щом Тангра му проводи нелепа смърт … От днес нататък — нетърпеливо изрече Аспарух — с Тангра ще разговарям само аз! Аз ще бъда по български обичай и ваш хан, и първожрецът ви!

14.

Бе надвечер — вечерта след погребението на Онегавона. Все още не на себе си от скорошното страшно преживяване, нарочно бях се усамотил. Седях аз в прежълтелите тръстики край един речен ръкав и разсъждавах върху съдбата си.

Свидетели сте ми, че ако се чувствувах привързан от все сърце към някого всред българите, това бе не толкова към Ие и дори не към децата ни, а към хан Аспаруха. Сами знаете що означава голямото мъжко приятелство, изпитано в злочестие, битки, премеждия. Но сега не можех и не желаех да разбера хана, който пресметливо, хладнокръвно беше ми подготвил страшния удар, без поне да ме предупреди. Защо, след като си имаше премного основания да се отърве от своя противник, ханът свали върху мене това по начало оправдано убийство?

Едни и същи са всички господари — мислех си горчиво. — Не знаят те ни приятелство, ни благодарност. Не се облягай на господаря си, робе, той като нищо ще те жертвува за висшите си цели, а историята ще го оневини!…

— Защо си се скрил чак тука, Велизарие? Едва те намерих по огазената диря в тръстиките.

Аспарух наистина дълго беше ме търсил, ботушите му бяха побелели от прахоляка на есенната суша.

— Рекъл си си, черобът ти побягна — казах тъжно,.

— Ако беше избягал, имал би право. Аз постъпих зле с тебе, Велизарие.

Такъв човек беше ханът — вече неведнъж съм го изтъквал с искрено възхищение. Той не само си даваше сметка какво върши и защо го върши, но и винаги гледаше себе си с очите на страничен човек.

— Не можех да се призная в убийство, какъв владетел би (бил един убиец? — продължи Аспарух тихо, вече седнал до мене. — А нямаше сгода да те предупредя, че бих прежалил дясната си ръка вместо тебе. Надявах се, ти сам да се досетиш за това и да отгатнеш играта ми.

— Излиза, че не съм бил докрай уверен в тебе — казах горчиво. — Онзи ден имаше няколко мига, когато усетих как побелява косата ми … Защо постъпи така?

Моят въпрос съдържаше много — и упрек, и разочарована обич, но и безсилието ми да се освободя от нея; премного близък чувствувах мъжа, с когото от години делях добро и зло.

— Онегавон трябваше да умре… — отговори не на мене, а на съвестта си Аспарух. — Пожелах смъртта му още през деня, в който умря Ирнике. Тогава се убедих, че баща й користно ме мами.

— А защо тъй дълго отложи ти разплатата си?

— Един хан няма право на мъст, негов дълг е справедливостта — хладно произнесе Аспарух. — Не можех да убия Онегавона заради това, че е ограбил мене. Не можех да го съдя по подозрение, че подклажда непокорство всред народа, докато той сам не си призна. Онази вечер всички чуха — Онегавон ме заплаши с нов бунт Това ми даде право да го премахна…

— Ювиги… — подех плахо, защото този вседържец действително ме плашеше. — Досещам се: ти си замислил нещо, щом разчистваш тъй стари сметки. Дали …

— Що става там! — пак не чу въпроса ми ханът.

Отвъд тръстичища и речни ръкави, отвъд самия Истър лумна в нощта ярко алено зарево. То трепереше, издигаше се или се снишаваше, разширяваше се. Ясно, над ромейските владения бушуваше пожар. Тъкмо през тихата есен, когато всеки селяк трепереше над плодовете на своя потен труд.

— Ромейската войска отново пали … — установи безстрастно ханът. — Отново пепелища ще отбележат пътя и.

Видях ги да пристигат на големи вълни призори — преди зори бях потеглил на риболов. С високо насукани крачоли, с високо препасана риза, носейки малката си мрежа, готвех се да нагазя в едно езерце. Тогава привлякоха вниманието ми десетки — стотици станаха те после — словени. Идеха през водите, като ту гребяха, ту товареха на гръб своите лодки и ситнеха, превити под тежестта им. Светлината от техните сламени коси и бели дрехи не се свързваше с тия мрачни, отчаяни лица. Мъката, с която влачеха било ладиите си, било сечива, завивки и дечурлига, ти късаше сърцето.

Словените идеха на големи вълни, сякаш ги изхвърляше реката, и неотклонно напредваха към нашия онгъл. Не нападение бе.това (повечето не носеха оръжие, пък бяха и с все жени, с деца) — те сляпо диреха спасение.

Зарязах за днес риболова, влях се в бежанската тълпа. Съчувствие ме тласкаше към нещастниците, подгонени от незнайна беда.

— Кое ви гони, хора? — попитах онези, най-близо до мене.

— Ромеите… — отговори задъхано млада жена с дете на ръце и още две. вкопчени в полите й.

Тя крачеше едва и се препъваше; товарът й бе я изнурил. Посегнах да поема поне най-малкото й, но жената недоверчиво се дръпна.

— На мене помогни, човече, жив да си! — помоли ме мършав старец, опрял на едното си рамо лодка, крепена от неколцина още, а на другото понесъл веслата и.

Заех мястото му под лодката, тя беше тежка, ей богу!

— За трети път от лятото насам ни разсипва войска — поел дъх, взе да ми разправя старецът. — Без жътва и без покрив ни остави. Тъкмо се посъвземем, налети пак. Откакто се побуниха нашите по Осъма, василевсът наказва и наказва все, що е словенин. Не се живее вече.

— Докато е есен, иди-дойди … — добави млад мъж, също под лодката. — Но зиме дирите си личат. Където и да се свреш, намира те ромеецът. И треби!

— Че как ще изкарате мразовете отсам Истъра? Ни хижи имате, ни зърно.

— Землянки ще си изкопаем, знаем ние — каза старият. — Само дано не ни прогони ханът.

Слисах се.

— Откъде сте чували за хана?

— Хе, откъде! Цяла Мизия говори за вашия хан.

— По вас дори жените и децата яздели, стреляли, мятали. Окоп, по-дълбок от Истъра, сте били изровили. Вярно ли е? — осведоми се друг мъж под тежката лодка.

— Чакай! — прекрати въпросите му старият. — Ти кажи! — обърна се към мене. — Ще ни даде ли мира ханът?

Бих му отвърнал най-неопределено, нали не четях Аспаруховите мисли, но чуждото злощастие тъй беше ме покъртило, че излъгах с чиста съвест:

— Ще ви даде мира, как не! Широко сърце, щедра ръка има нашият хан.

Подир седмица време бях застанал с Аспарух върху насипа над рова, за да наблюдавам по-добре необикновената промяна — пресъхналото мочурище около онгъла ни сякаш бе обкичено с едри, бели блатни цветя. Хиляди словени-бежанци се рояха там. Те бяха се разположили направо върху пръстта (не пръст дори, а напукана корава тиня), плетяха си рогозки от тръстика, плетяха кошници от върбалак или окърпваха съдраните си дрехи. Взели бяха да никнат тук-там дървени навеси и къщици, повдигнати върху набити в земята колове; така словените изпреварват настъпването на речния разлив.

Ханът разглеждаше с почуда стълпотворението под нашия онгъл. Което е право, пришълците се държаха на разстояние от землената ни крепост, като да показваха, че не се натрапват.

— От толкова дни ги гледам — каза ханът, — а не проумявам: тук ли смятат да зимуват?

— Види се — отговорих аз. — Знаеш ли на какво ми приличат? На деца, дето в тъмното бързат да се присламчат към някого, за да не изпитват страх. Ето ги, присламчиха се.

— Без да питат — натърти ханът — Не правят пакост, не крадат, но са тук. А също са и много. Така не може.

— Това, че не ги пъдиш, те са изтълкували като твое съгласие.

— А! — удиви се ханът. — Съгласията стават другояче. По реда си.

— Разсипани са и немощни — казах — Ако речеш, ще ги прогониш с две дружини войска.

При тези мои думи ханът, кой знае защо ми обърна гръб.

— Не дава ми сърце … — изговори той след малко, все гърбом. — Помня какво беше, когато отвсякъде ни викаха: махнете се!… И после, кого бих изгонил от тази равнина? Стопаните й, тъй ли? Нека си плетат рогозки и кошове докато ги пропъди зимата.

Спомняйки си оня наш разговор, избива ме смях — смешно късоглед е човек не само за далечното, но и за близкото бъдеще. И Аспарух, и аз тогава никак не допускахме, че за българите словенството много скоро щеше да се превърне от плахи, неканени гости в съдба.

15.

Ако се обърна назад към онова време, струва ми се, че виждам най-вече водни — заледени или огизнали, или спечени и напукани от засухата — пространства; не малко години прекарахме във великия разлив на Истъра преди морето. Струва ми се, че виждам зимната ни нерадост: дебел лед, дебел сняг, прошарен от сивожълти тръстики, а над белотата — ниско, оловно небе., Виждам пролетното пълноводие — цял един свят, където се завръщаха птичите ята, киснеха еднодръвки, пушеха коминчета на мокри землянки, стърчаха наколни къщици, подобни на щъркели или чапли. Виждам лятната паша — колете ни почти се скриваха в младата трева, а склонът на рова ни също вече тревясваше след като бе слегнал под дъждовете Виждам крайречните есени, коравата, сякаш камък, засъхнала тиня; там всичко посято биваше осъдено да не даде плод.

Виждам не само онгъла — окоп и насип, дървени кули, рой кожени шатри, — но и поселищата на словените върху уж нашата земя. А в спомена ми винаги е пълно с народ — не единствено българския; всред българите имаше вече не по-малко словени.

Чудното е, че от сами началото на своето съжителство словени и българи се разминаваха без да се сблъскват. Вероятно понеже двата народа бяха с различен поминък, различни обичаи и навици. Затуй пък — хората са си хора! — те твърде бързо взеха да се смесват по прастарите закони на кръвта. Освен дето усилено разменяха каквото дал бог, зачестиха и сватбите между тях.

Спомням си например един ден от късна пролет. Бяхме узнали, че предната нощ водите придошли, завлекли хижи и деца; привични бяха там за нас наводненията. Джапахме ние (ханът, Паган и Пагановите момчета) по клисавия бряг, като помагахме някому словенина да изтегли в тинята лодката си или да закачи с кука на дълъг прът потънал пълен кош, плувнала рогозка. Уви, понякога труп на дете. Въпреки празничното небе над нас, въпреки палавия вятър, който пилееше облаци от трепетликов цвят, равнината бе тъжна; натъжила я беше несретата на хората, едва издържали гладна зима, за да бъдат застигнати от пролетния потоп.

Газехме ние по тинестия бряг, върху нас нямаше сухо място.

— Поврага! — процеди ханът ядно. — Можеше да ни отмине поне тази напаст! Тъкмо се улови народът за копривата, тъкмо доживяха до слънце трескавите и ето ти нова беда!

— Гдето е тънко, там се къса — заключих аз с една стара мъдрост, когато спря погледа ми нещо не мъдро, може би, но съвсем пък старо — влюбени.

Както вече казвах, и при преселението ни, и в нашето селище любовта бе нещо открито; варварите нямат любовни тайни. Онова, което ме накара да се вторача в споменатите двама, бе облеклото им — на българка и на словенин. През първата пролет след словенския наплив към онгъла подобни гледки бяха още рядкост.

Българското момиче, явно изпратено да пази конете, се опираше о хълбока на доста мършава кобила, а момъкът-словенин стоеше пред него и май че му говореше весели работи, понеже то се заливаше от смях. Подир гнетящата мъка от потопа и удавниците видът на тяхното безметежно, младо щастие ме разведри. Но ханът свъси вежди.

— Момиче, чия дъщеря си? — подвикна той към влюбените.

— Кормисошова съм, на подковача, ювиги — звънко отвърна момичето, като забрави да се поклони.

И пак цяло се захласна в хубавеца словенин. (Тогава още не го познавах, а той беше младият жрец Безмер от прибягалите при нас словени.)

— Паган, намини довечера към подковача! — разпореди Аспарух на своя боритаркан. — Кажи му да дръпне юздите на щерка си.

— Природните неща мъчно се прививат под заповед, ювиги — позволих си да отбележа аз — Пък и народът ни проредя при похода, окапаха жените му. Плаче ми се като гледам мъже да бавят деца, да перат и кърпят …

Аспарух закратко се умисли.

— Ако българин доведе в шатрата си словенка, може! — отряза той. — Но свои момичета навън не даваме! Тъкмо понеже недостигат.

Неведнъж през времето, което последва, си спомнях тези Аспарухови разпоредби — нали самото време ги превърна в дим и вятър.

Пролетният разлив полека се прибра в речните корита, оставяйки зад себе си пласт хлъзгава, досадна тиня.

Неспокоен по природа, при все че удивително умееше Да крие това, ханът често ловуваше или просто скиташе, с една дума — губеше се някъде, съпроводен от два-трима чиготи. Понякога той ме взимаше със себе си, а се случваше Да не ми проговори цяЛ ден. Друг път предпочиташе моето отсъствие пред мълчанието ни. Не зная дали съм прав, но ми се чинеше, че именно през ранното лято, за което е дума, неспокойствието му растеше и растеше — защо иначе ханът би се губил някъде безцелно, защо би ме отбягвал, все разсеян, сякаш в затворен като кръга разговор със себе си?

Мореше ме тревога, но и любопитство. Достатъчно отдълго познавах господаря си — Аспарух беше мъж на действието. Когато не действуваше, той непременно замисляше дела — другояче не можеше да бъде. Застоят, в който попадна не по своя воля, го мъчеше като блатна треска; Аспарух боледуваше, поболял го беше покоят, толкова настойчиво желан от всички наоколо.

Беше ми тежко, дето ханът странеше от мене, забравил как през младостта си бе делил с мене най-съкровените си болки. Ех, през нашата младост! …

Както на млади години яхнахме двамата един ден — бе късна пролет. Цялото ми същество се възрадва, че ще се откъсна за кръгъл ден от труда на грижовен баща и стопанин, че отново ще се зареем с Аспаруха из тучния пролетен свят. Надвечер, на връщане спряхме кран Истъра.

Разседлахме конете, седнахме на брега на пълноводната река. Слънцето захождаше в румени облаци, насрещната стръмна суша чернееше над блестящите кротки води.

— Ти не веднъж си Ми подхвърлял, Велизарие, че непременно замислям нещо си … — разсеяно проговори ханът. (През деня той пак бе мълчал.) — Вярно е. С лятото, което иде, искам да премина отвъд. Ще водя този път голяма дружина.

— Доскоро не ми даваше дума да издумам срещу василевса Константина — напомних аз. — Ако навлезеш явно в земите му, това ще означава край на съюза ви.

Ханът отговори така изчерпателно, та разбрах, че отдавна и отвсякъде бе обмислил бъдещите си дела:

— Седяхме тук, на хвърлей място от ромейската граница, предостатъчно дълго, а василевсът не проводи ни пратеници, ни дарове да подновим договора от времето на баща ми; Константин Брадатият е разсъдил, че моите българи са твърде обезсилени, за да бъдат надеждна преграда между варварството и империята. Ние останахме извън сметките на света, Велизарие… Е, щом Византия ни има за окаяни скитници, защо да не се и държим като скитници? Оттам нататък — каквото даде Тангра!

Замълчахме. Аз — понеже решението на хана ме намери неподготвен; той — защото го дообмисляше. Тогава долових в безветрието леко щушнене, тръстиките зад гърба ни се разтвориха и из тях излезе почти гол, съвсем мокър словенин. Беше онзи млад жрец, Безмер, когото наскоро изненадахме с дъщерята на ковача.

Той доближи, кимна небрежно, седна неканен.

— Чух всичко — съобщи ни дружелюбно Безмер.

Разглеждах го смутен — откритото, усмихнато, по женски бяло и румено лице, могъщото тяло. У българите бях свикнал на много дрехи, затуй голотата ми се чинеше непристойна.

Ханът с почуда, но не и с гняв наблюдаваше това странно за нас поведение.

— Не е хубаво да се подслушва — каза той строго. — За полза и печалба го правиш, нели?

— За полза, не за печалба — обясни словенинът. — Трябва ни да знаем що кроиш.

— И така, следиш стъпките ми, лягаш между тръстиките и слухтиш! — презрително го уличи Аспарух. — Долно е.

В отговор Безмер се обърна към ракитака, лекичко свирна. Из тръстичището бавно изникнаха седем-осем все голи мъже. Те, както и първият ни невикан гост, се подпираха на дълги тояги — с тях словените измерват дълбочините на вода и мочури, но същите пръти им бяха и за оръжие, знаехме.

Ханът не трепна, а аз рипнах, готов да го браня. Аспарух улови ръката ми.

— Нека сами кажат какво искат да узнаят, та слухтят! — заповяда той.

Мокрите и кални мъже — все млади здравеняци — наклякаха около двама ни, а жрецът Безмер без заобикалки рече на Аспаруха:

— Чухме, че си смятал да преминеш с дружина отвъд.

— Това е моя работа и не вие ще ме спрете! — надменно отвърна българският господар.

— Че ние и не мислим да те спираме! — възкликна, чак сега обиден, словенският жрец. — Само… нека дойдем с тебе.

В заревото на умиращия ден лицата на нашите събеседници засияха въодушевено, доверчиво и предано.

— Ето какво — поде след малко ханът, — аз, Аспарух, си давам сметка, че по своя воля ставам враг на най-великата днес империя. Силите й са далече над моите, но аз се надържам на арабската заплаха над Константиновия град.

Прав ли съм?

— Надържай се и на нашата омраза към всичко ромейско! — дръзко го увери Безмер. — Из Мизия ромеите, са като на вража земя. Боища и засади …

— Ще полагате засади и на моята дружина — каза Аспарух. — Ще направите отвъд Истъра всичко, за да ме няма там. Познаваме се …

— Не ни познаваш! — разпалено отрече Безмер. Многото муски върху голата му гръд дръннаха при това движение, златните му коси бяха пропръхнали и лъщяха като нимба в пожара на залеза.

— Искахме да ти кажем, пък не се догаждахме как: ако с дружината ти преминем и ние, нашите отвъд не ще ви пакостят.

— Че това … — замислено отговори ханът, — какво с това? Защо ви е да се връщате отгдето сте избягали?

— Трябва да се върнем бездруго! — изведнъж потъмня светлото лице на словенина. — Там ни е мястото и всичко, което имаме;.

Без да усетим, и ние, и словените продължихме да говорим за предстоящия поход като за нещо твърдо решено.

16.

От стръмната височина гледах как един по един излизат из Истъра нашите бойци — стотина отбор мъже. Повечето бяха преплували върху конете си, а сега се отръскваха от водата като мокро куче. Пръски хвърчеха наоколо, дружината се смееше из все гърло — отколе не помнех така развеселени българи.

Малко след тях видях да порят водата десетки яки ръце — леко преплаваха Истъра нашите словени.

— Уж говорихме да ни съпроводят ония осем души — отбеляза ханът слисан, — пък идат с нас десет пъти повече.

Един подир друг напуснаха течението и те, прекрасни като езически богове в голотата си, в своята спокойна сила. Българските коне бяха пренесли дрехите им. Словените, без да бързат, се заобличаха.

Бе горещо ранно лято. Безчет птици, пеперуди — всякаква весела твар шареше поднебието на Мизия. Безчет цветя, втъкани в ливадите й, правеха от тях сватбена постилка. Застанал на високото, хан Аспарух извика, както не бях го чувал:

— Еееееееееех!

И разпери мъжки ръце, сякаш щеше да прегърне хубостта, която беше му се присънвала през непрогледната зима в онгъла ни.

В това време българските конници бяха възлезли стръмнината и един след друг откриваха гледката, накарала вожда им да извика от възторг. Те замираха като омаяни, върху лицата им застиваше изумление. А след малко — съвсем естествено — тези лица се изостриха във войнствена алчност, в стремежа да придобиеш тъй желаното.

Дружината, начело с хана, се понесе плавно. Подире й ситнеха пъргаво нашите словени, те си нямаха равни по бързоходство. Аспарух бе доживял отдавна замисленото свое тържество — заедно с отбор български мъже да нагази Мизия …

Възможно е, щото граничната стража (недостатъчна на брой, за да ни отбие), да беше предупредила когото трябва от вътрешността за нашия бодър налет. Тъй или иначе, препускайки през теменужната привечер на втория ден в Мизия, забелязахме как из пътя от един насрещен хълм се свличаше ромейска войска. Тя подбутваше пред себе си петдесетина словени, чиито боси ходила вдигаха ръждива пушилка. Ромеите пък навярно наброяваха двеста, все пешаци в бронзови нагръдници. По това, че вражите бойци бяха надянали шлемове, разбрах: от някое време те са ни наблюдавали, а сега вече излизаха на бой.

През онази вечер (се уверих, че търпеливите учения на българите от най-младата им възраст били плодоносни — българите приеха боя, изнесоха го и приключиха с победа по същия спокоен и сигурен ред, който заучаваха на гумното.

С кратки викове израз не на уплаха или изненада, а на боеготовност — нашите конници се сгъстиха. Вождът им мигом обхвана с поглед околността, в миг оцени нейните слаби и силни места. Сетне ни нареди да се изтеглим малко назад — до края на обрамченото с гора неголямо поле. Това той предприе, за да остави на конницата си къде да се разгърне и набере бързина. Ромеите обаче изтълкуваха движението ни като уплашен смут, защото чухме зад гърба си злоради подигравки.

Щом се озовахме до сами гората, българите рязко се обърнаха срещу врага. Никакво чакане! Ханът откачи от седлото всичко, което се полага — нагръдник от корава кожа, дето мигом прикрепи върху плещите си; щит, който на дяна на лява ръка; лък, който придържаше с нея, докато с дясната проверяваше дали мечът излиза леко из ножницата си. Бойците му повториха като един човек същите тези бързи действия, а Аспарух им даде знак да се нанижат далече вляво и вдясно от него.

Нека кажа, че и ромейските пешаци не бяха военно неуки. Тяхната бронзова кохорта ловко образува четириъгълник, чиято външна страна бе плътно прикрита от изправените им щитове. Пешаците клекнаха зад тях, между щит и щит щръкнаха дълги копия,. Стрелците с лък — втората редица бойци — останаха прави, готови да мятат стрели на четири страни. И за да бъде по-мъчно за достигане това подвижно укрепление, пред метателната му стена архонтът изтика злочестите словени, въоръжени с по една брадва.

— Ха! — некресливо подкани бойците си Аспарух. Дружината се втурна като вода от изтърван яз. Онова, което отличаваше българските конници, бе някаква умна лудост. Те и умееха в избран миг да пуснат на воля бесовете си, та ставаха безогледно дръзки, неотвратимо бързи, но и владееха всяко свое движение.

Ромейското живо укрепление никак не бе стъписано дружината ни, която летеше към него в пълна скорост, сякаш напреде й нямаше съвсем нищо. Невероятно е, но — като се засилиха яко — десетмина поне български конника успяха да прескочат двата реда ромеи. Проникнали в четириъгълника, който се поколеба, те така се развъртяха на всички страни, че посичайки архонта, скрит зад войниците си, внесоха смут всред тях. Стройното построение се огъна преди позорно да се разпадне на двеста ужасени мъже, загубили началника си и своята вяра в победата. Започна обикновено клане.

През цялото това уж кратко, но богато на поврати време бях се старал да бъда винаги до хана, за да го пазя. Българите удивително ловко и сръчно въртяха ножове от седло. Ромеите пък хитро отстъпиха и ни обсипаха с рой копия. Онези от тях, които бяха останали да ни задържат, прерязваха жилите на конете ни или се опитваха да забият меч в коремите им. Боят ставаше все по-объркан и гъст, когато ханът извика:

— Вижте там горе!

Там горе именно бяха се изтеглили вражите копиеносци, за да ни обстрелват от безопасна далечина. Сега всред тях настъпи нещо неразбрано — те побягнаха право към боището, сякаш ги гонеше нечиста сила. А ето и коя бе силата: неволницитесловени, подкарани силом да мрат, неочаквано изхвърчаха из гъсталака в гръб на ромейските бойци. Още при гората те бяха съсекли с грубите си брадви не едного, но продължаваха да преследват останалите, като ги притискаха към прашната суматоха в ниското. Тоест, подлагаха ги под мечовете ни..

Ромейските пешаци се озоваха между два огъня. Да довършим ония, които не смогнаха овреме да се спасят чрез бягство, бе лесна работа. Част от конницата ни начело с хана се впусна след бегълците, но при гората спря — падаше вечер, неудодно беше за бой в гората.

Както казах, стремях се да бъда зад хана. Виждах как той догонваше някой ромей и го съсичаше с един мах. Пропусна само едного — голобрадо момче с тънки крайници.. Ще рече, на мене се падаше да извърша пропуснатото от господаря ми.

Не зная защо, но този по чудо още жив усамотен враг внезапно ми напомни моето някогашно аз. Ръката ми (не ще кажа неволно, защото бе нарочно) премина педя над главата на иначе сигурната моя жертва. С крайчеца на окото си мярнах как ханът за кратко се извърна към мене, докато младият ромей с последна силица се докопа до храстите и се бухна там, та стана невидим.

Когато ханът със своите чиготи се върна при дружината, нашите вече копаеха своите убити — бяхме загубили над десет. Техните коне неспокойно пръхтяха около пресните камари пръст — не можеха да се отделят от общия гроб на господарите си. Отведохме ги силом — беше покъртително.

Повечето от нас разстъпкваха изтръпналите си нозе. Това правех и аз, когато усетих, че ханът внимателно се взира в мене.

— Какво има, ювиги? — смутих се.

— Мислех си как ли се чувствуваш ти, Велизарие? — отвърна Аспарух. — Навярно е мъчително да влезеш в бой със своите.

— Не ме огорчавай с недоверието си, ювиги! — помолих го. — Както всеки мъж с доблест, аз служа на оногова, който ме храни.

— Това е куча, а не човешка доблест! — рязко каза ханът. — Човекът бива верен на нещо извън и над своята полза.

— Това нещо за мене е хан Аспарух — заявих искрено.

— Да речем … — двусмислено проточи ханът. — А все пак ти не посече младия ромей, когото пропуснах. Защо?

Аспарух, ме гледаше изпитателно.

— Той… много ми напомни юношата, какъвто бях преди години — казах тихо. — Не даде ми сърцето да убия сянката на своята младост. Нима си забравил онзи Велизарий, дето плачеше край потока за дома си?

— Не съм! — отрече ханът.

И дойде съвсем близо до мене.

— Връщам ти свободата, Велизарие! … — обяви Аспарух глухо. — От тук нататък аз ще бъда враг на ромеите, а ти си ромей. Не искам да мъча съвестта ти, вярата ти във вашия бог …

— Пъдиш ли ме, ювиги? — попитах с трепет.

Понеже при неговите думи (всъщност моето освобождаване от дадената клетва) почувствувах непристорен ужас — че аз вече бях се оварварил, що имах да диря всред сановници, евнуси и изтънчени книжници? Обичах децата си — деца и на Ие. Как ще живея без тях?

— Тангра ми е свидетел, че бих те задържал до края на своите дни — тихо каза ханът. — Сам прецени! От утре твоето участие в дружината ми или животът ти в онгъла те поставят извън ромейския закон …

— Че какво от това! — възкликнах облекчен. — И кой ми е наредил да напусна служенето си при тебе? Ювиги, позволи да …

Преди да изкажа просбата си към нас доближи жрецът Безмер. Той беше ранен, плешката му бе превързана с къс отдрано платно, а кръвта все пак избиваше през платното. Въпреки това Безмер изглеждаше още по-лъчезарен — светлите му, очи искряха в мрака.

— Ювиги! Тукашните ни братя искат да говорят с тебе — каза Безмер.

— Откъде са се взели? — недоразбра ханът.

— Че нали ромейската войска беше ги подбрала да мрат на халос, а те я удариха в гръб. Ювиги, моите братя направиха много за победата ти.

Стори ми се, че Аспарух следваше да отговори рязко на тези надменни думи, но той премълча и тръгна, накъдето го поведе Безмер.

Доста встрани от боището, до гората, словените — от отвъд Искъра и отсамните — бяха наклали голям огън. Те седяха наоколо, отдъхваха си или превръзваха своите рани, или ръфаха сух хляб.

Щом видяха да се задава вождът ни, словените станаха на крак (някои от тях — с мъка, понеже бяха ранени). Иначе у този народ поклони няма.

— Хвала ви, момчета! — каза просто и на техния език ханът.

Въпреки откритите, светли лица, не бях убеден, че тия мъже ни се радват — имаше нещо сурово в погледа им. Ханът обаче не показа никакво неудобство — той почака словените да го изучат.

— Ювиги — заговори от общо име жрецът Безмер, — моите братя, подкарани като стадо под ножа, отърваха умирането. Помогна им ти. Сетне те пък помогнаха на тебе. Но отвреме словените си знаят, че никое тяхно размирие не бива простено. Още утре друга войска ще съсипе селата, от които вчера са били събрани тези люде.

— Нашите села — мрачно подчерта един мъжага в парцалива риза.

— Братята ми питат — продължи Безмер — дали… Дали не щеш да им помогнеш срещу войската. Тъй ще спасят децата и покривите си.

— Като видяхме колко чевръсто разнищихте днес ромейския строй, рекохме си: може пък и да ни отървеш. А? — плахо попита друг.

— Ако не вземеш отпосле и ти да ни оплениш… — намеси се трети.

— Чуй се какви ги издума! — упрекна го вторият. Защо не разпита Безмера как живеели при хана бежанците наши? Без данък живеели, без ангария.

— Бре! — изля се неверието на неколцина.

— Преди зори потеглям към селата ви! — обяви ханът, майче ненадейно и за себе си.

По-късно, когато Аспарух се уедини при своя огън, а аз се присламчих към боритаркана Паган, за да споделя с някого вълненията си от изминалия ден, не можах да не си призная:

— Страшно е… Това, че ювиги обеща да се притечем на помощ на тукашните словени, ще бъде по-лошо от война с василевса. То е вече бунт. При бунт милост няма.

— А при война сякаш има! — нехайно отряза Паган.

Той бавно и спокойно си вечеряше; заприлича ми на уморен стопанин след копан или жътва. За Паган онази нощ не съдържаше нищо ново, застрашително. Дали не бе истина, че за българите войната била поминък, всекидневие? Защо аз чувствувах, че решението на хана е някак си съдбоносно, че от него ще произтече много и много, а Паган нехаеше?

— Чудиш ли ми се? — след доста време ме попита боритарканът.

Той беше си доял. та се зае да оправя постелята си, като не забрави да положи върху нея своето оръжие. Вършеше всичко това тъй отмерено, сякаш бе воювал на чужда земя цял живот. А Паган беше по-млад от мене. Сиреч, днешната битка му е била първата …

— Чуди се ти, чуди се! — препоръча ми той, недочакал отговор от мене.

Боритарканът си легна — боеготов, както беше, — окъта се в клашника, макар да бе лято. Остави ме той сам при догарящия огън, сам с тревогата ми: „От утре си извън ромейския закон!“ — беше ми напомнил ханът.

17.

Утрото ни свари на път. Начело на нашата малка войска яздеше Аспарух. Към нея непрестанно прииждаха още словени — от онези, дето призори бяха излезли из полето и край реката по работа.

— Тръгвайте с нас!

— Ханът ще отърве Присойските села от войниците на василевса!

— Какво се пулиш, снощи ханът насече цяла кохорта с архонта заедно!

— Вдигайте се, люде, ромеите бягат, щом съгледат хана …

С такива викове словените, които ни сподиряха, канеха в строя ни своите мирни братя, а недоумението на Аспарух растеше.

— Що щат с нас тия хора? Че те не са бойци! … Безмер, който упорно подтичваше отляво на ханския кон, бе чул въпроса.

— Ювиги, моите братя отколе чакат някой да ги поведе срещу войската.

— Защо не са и излезли досега?

— Излизат, излизат! — заканително каза Безмер. — Само че нашата каква е? Тук избием пет-шестима, там — десетмина. Друго е така, войска срещу войска. Че и с коне. И с хан.

Първото село на ония словени ме удиви — беше едно никакво село. Навярно щом тропотът на конницата ни е бил чут в землянките върху високия скат, из тях взеха да никнат словенки и светлокоси дечурлига. Скатът сякаш обрасна в бели гъби. Истина говоря, те излизаха от земята.

Както му е ред, селянките стремглаво уловиха гората, нарамили коя що смогнала. Но техните синове и бащи, които бяха в строя ни, се развикаха:

— Не бойте се, свои сме!

— Не ни е пленил ханът! … Отиваме с него на бой! … За всеки случай почти всички жени и дребосък потънаха в гората. Само някаква мома се затири безстрашно към челото на дружината, махаше ни да спрем. А понеже ние си вървяхме, настигна строя тичешком.

Бяла и наляна, с една ръка словенката придържаше пазвата си, а с другата укротяваше своите пръснати дълги коси. Тя започна да се взира във всекиго — очите й излъчваха и любопитство, и горест.

Не бях виждал сама жена — и хубава, и млада — да пресрещне без плахост войници. А тази жена попита, питаше наред:

— Бегун от Потопа с вас ли е, жив ли се връща БеГун?…

Някъде из тълпата словени, които ни сподиряха, припна млад мъж.

— Ето ме! — викаше той.

Колко много радост можела да бликне в тъй прост вик!

Двамата се прегърнаха пред стотици очи, все прегърнати успоредиха стъпките си с нашия ход.

Нека призная, че и досега в спомена ми тези двама млади сякаш въплътяват Мизия — прекрасна, одарена от бога, а застрашена от безброй злини, конопено проста, а честита. Окъпана в слънце…

— Целуни ръка на хана! — каза момъкът Бегун.

Аспаруховата ръка лежеше върху шията на коня, тежка, силна ръка на вожд. Младата жена се повдигна на пръсти, допря я с устни. Усетил топлата им влага, ханът се стресна в мислите си.

— Защо, момиче? — дръпна се той.

— Загдето жив се връща Бегун — усмихна му се от душа словенката.

— Виках ли ти аз? Само дето се показахте, ромеите не посмеяха да разсипят Присойските села. Няма ги. Не подават нос из крепостта, водата да отнесе дано тая крепост! — говореше Безмер.

— Не ще я отнесе… — разсеяно отвърна ханът. — Докато не прогоните ромеите от твърдината им, няма да ви дадат мира.

— За твърдина голяма сила трябва … — мечтателно каза Безмер.

Тримата ние седяхме на невисок хълм, откъдето околността се виждаше като на длан — нивици, ливади и неизбежната река, по чиито брегове словените вършат всякакви полезни работи. Ханът бе наредил тук да бъде разпъната шатрата му, единствената, която носехме със себе си, за да си личи, че станува владетел. В подножието на хълма се разполагаха нашите конници и голям брой въоръжени словени.

— Докато съм тук, ромеите ще кротуват — бе заключил ханът по пладне на петия ден откак спряхме. — Но аз не мога да бъда тук цяла година.

— Ювиги, ако се махнеш, по-лошо ще стане! — натърти Безмер. — Ромеите изгарят до дъно онова място, където един път е покълнал метеж. Не оставят там ни зърно просо, ни човешка сянка. Страшно ще бъде, ако си вървиш!

— А как иначе? — отговори ханът. — Съседите ви, драговичите, ми проводиха вест — патели били от вилнежа на побегнали войскари. Да съм отидел нататък да отърва Драговишките села. Не съм слънце, та да огрея всички ви наведнъж.

— Зная защо ще вървиш къде тях! — сърдито рече Безмер. — Обещаха ти платно и мед. Ако е за плата, и тукашните родове ще ти се наплатят.

— Не е за това, а загдето водя малко хора — обясни му ханът: — Стотина сме.

— Че какво бърка да доведеш хиляда?

С нетърпеливо движение ханът накара Безмера да млъкне; напомняше му, че ханските работи са си ханска работа. И макар че присойските словени ни изпроводиха плачешком, със щедри дарове, все пак оставихме техните села. На произвола — нека призная донякъде гузно. Но неразумно би било да стануваме дълго на същото място, понеже стратегът на Мизия можеше да ни обкръжи с войска, десетократно повече от Аспаруховата.

Така започна животът на ханската дружина южно от Истъра. Тя се биеше нагоре-надолу с неголеми ромейски части, често отнасяше победи, а усетеше ли се по-слабата, улавяше горите. След наша победа си отдъхваха селата от някоя котловина, а ние отминавахме нататък, където други словени ни обдаряваха, за да сме отбиели поредна напаст.

Лятото преваляваше, ние шетахме из благодатна Мизия. Дружинниците ни наякнаха — сито се живееше там. Заедно с нас вървяха и тълпи словени, дали от отвъдните, дошли с хана, дали тукашни. Някои от тях намъкваха бронзовите нагръдници и шлемове, пленени от ромеите подир спечелена битка; тази плячка стоеше чуждо над конопените дълги ризи, върху свободните коси. Други носеха собственото си въоръжение.

Имахме странен вид — войска, пъстра до немай къде, неподредена. На всичко отгоре возехме или носехме даровете от разни села, получени от бойния ни труд.

Нерядко всред тази волна общност (тя не напомняше строгата върволица на българското преселение, а бе многолика, широко разгърната и весела) можеха да се видят словенки. Жените понякога съпровождаха своите мъже, но най-вече бяха така, изобщо, увлечени от нашето движение и от сполуките ни. Тук-там радваше окото по някоя бяла, напращяла жена, която делеше седлото с наш конник. Не пропусках, бе наистина забавно, насмешливите погледи, с които хан Аспарух отбелязваше такива картини — природното сближение на мъже от дружината му със словенки от Мизия.

Веднъж, съвсем развеселен от подобна гледка (наш боец вдигаше на коня си румена, дебелка мома, а тя, като уж пискаше от уплаха, накрая доволно се изсмя, под нригласа на як войнишки смях), развеселен и от израза на хана. припомних му:

— Помниш ли, ювиги, как преди година-две вярваше, че ханската ти дума ще попречи на твоя народ да се смеси със словените?

— Досещам се и какво си мислиш още — подсмя се ханът: — не тежат ханските думи, когато има думата великата природа… Природа… — неопределено повтори той. — Как ще спреш да си отвземат на жени мъжете, дето отдълго самотуват непогалени, нестоплени?

Аспарух, досетих се аз, говореше за бойците си, а изповядваше всъщност своята собствена самотия. Не ми беше позволено да разпитвам, та нямах и отговор на въпроса си — толкова години от страшната гибел на Пагане, от кроткото угасване на Ирнике — защо Аспарух не взе трета жена? Дали той наистина не вярваше в прокобата на убития от неговата ръка Онегавон, че бе обречен да остане сам, да не създаде дом и челяд? За мене, християнина, такава примиреност пред поличбите бе чужда. Но можех ли да искам от езичника да не бъде суеверен?

18.

Продължавахме да се реем из полята и по облите или увенчани с отвесни скали хълмове на Мизия — благодатна шетня, която ни сподобяваше с всичко желано: топли нощи и тучна паша, бистри извори и обилна прехрана, неопасни схватки с малките ромейски дружини, които, съзнавайки слабостта си, отбягваха да влизат в боя с нас. През онова първо лято на нашите трайни налети над Мизия дадохме броени убити, а прибрахме големи откупи или дарове. И плячка, разбира се.

През деня, за който ще говоря, бяхме току-що избили стражата на едно, къде от камък, къде дървено укрепление върху десния бряг на Истъра — заедно със словените, одързостени от нашата конна подкрепа, често нападахме именно тия малки укрепления. Гредите още димяха в бяло-синкавото пладне, наоколо лежаха и събираха мухи труповете на ромейски стражи, а бойците ни — българи и словени — извличаха где що докопали: зърно, постилки, оръжие. Бяхме бодри и настървени, празнувахме още една сполука.

Нека си кажа, че през онези дни и аз, както всеки истински мъж на моето време, радостно се отдавах на грабеж. При въпросното нападение например бях придобил рядко ценното оръжие на граничния архонт. Седнах на стъпалата да разгледам плячката си — меч от сирийска стомана, широк и остър като бръснач, а лекичък в ръката ми; великолепно кован кръгъл щит; украсен със свети образи нагръдник — светиите не бяха спасили христовия воин.

Имаше нещо чисто варварско в удоволствието ми. Вдаден в него, пропуснал съм началото на една необикновена поява — голяма, пъстро изрисувана ладия се движеше по течението на Истъра, движеха я стремително няколко двойки гребци. На носа й стоеше в цял ръст стар мъж, ветрецът развяваше сивите му като плъст коси, гъстата брада. Неговите дрехи бяха не от грубото неоцветено платно, в което се обличат всички словени, а от ромейско — пищно цветни. Над тях, въпреки есенната пладнешка жега, лежеше наметка от дълговлакнеста вълна. Старецът се подпираше на среброобкована тояга, а върху гърдите му лъщяха огърлици от чуждоземни маниста. Никога още не бяхме виждали словенин, който така да се отличава от белодрехите си, босоноги, еднакви наглед братя.

— Ювиги! — викнах му, защото ханът беше надалечко, всред димящите останки от укреплението и следеше дали войскарите ни справедливо разделят помежду си бойния добив; пред него българите трупаха в един куп плененото оръжие, в друг завивките и в трети — зърно.

— Ювиги! — извиках го повторно като размахах ръце. Той дойде върху високо изрязания бряг в същото време, когато чудноватата ладия (сподиряха я още три, набъкани с въоръжени словени), меко опря о брега. Из нея тутакси рипнаха неколцина, които взеха да се катерят към нас, вдигнали две ръце — у словените това е знак за мирни намерения. Великолепно нагизденият старец си остана като идол в ладията. Цялата тази шарения почваше да ми прилича на театър. А Аспарух — в противовес, опушен, раздърпан като всеки воин след битка — с нищо не издаваше, че е владетел.

Словените, които се изкачиха горе, явно бяха отбрани мъже — пак никога не бяхме намерили тъй въоръжени всред тукашния народ, тъй едро скроени, с такова надменно самочувствие.

— Къде е ханът ви? — направо попита един от тях, след като светкавично огледа и димящото съсипано укрепление, и ромейските трупове, и камарите наша плячка.

Не му трепна окото при това.

— Аз съм Аспарух, владетел на българите — изговори ханът с неподражаемия израз, който му придаваше достойнство, дори ако Аспарух да бе опушен и раздърпан.

— Ще говори с тебе княз Славун, владетел на Словениите!

— А? — не сдържа изненадата си ханът, но мигом се, съвзе. — Нека говорим! — разреши той.

Пратеникът направи знак. Величественият старец величествено стъпи на брега и без да припира пое из стръмнината. След него, очевидно в определен по чин и важност ред, се проточи свитата му от трите ладии. А ние бяхме донякъде смутени — при вече дългото ни общуване със словените свикнахме с тяхната детска простота, с добродушието и слободията им. Днес се случваше нещо неясно.

Ханът бързо се окопити, обърна се към боритаркана Паган:

— Хората ми да се строят с оръжие!

И така, докато започваше разговорът между Аспарух и княз Славуна, нашите конници смогнаха да се представят по всички правила.

— Добре дошъл в нашия стан, княже! — сдържано приветствува Аспарух госта си.

— Не може да ми желаеш добре дошъл на моята земя! — враждебно отговори старият княз. — То е все едно аз да нахълтам в града ти докато тебе те няма, а сетне да те посрещна с хляб и сол. Не върви.

— Както бездруго се е разчуло, нападам само ромеите, не вас — уместно изтъкна ханът.

— А словенските села ти плащат откуп, за да не оплениш и тях — процеди княз Славун. — Дали грабеж, дали откуп, все това е.

— Не е! — възрази ханът. — Нито паля, нито робя, нито требя. А вземам откуп, защото такъв е законът на силата.

— По този закон може и да премерим силите си, скитнико! — надменно оскърби хана ни княз Славун.

Аспарух поривисто посегна да изтегли меча си, поривисто прекрачи напред. Към него в миг направиха крачка стражите на княза. Към тях, като в миг скочиха от конете си, настъпиха нашите бойци. Още миг и схватката би била неизбежна, но внушителният старец я предотврати с един властен вик: „Спрете!“. И всички, словени, както и българи, замръзнаха на място. С тласък върна хан Аспарух меча в ножницата.

— Нека бъде! — каза властно той. — Прощавам ти тази първа обида при условие че ще бъде последната. Съдбата превърна народа ми в скитник. Същата съдба, която е превърнала вас пък в роби.

Тук замалко не се разсмях: старият княз Славун извърши движението, което преди миг понечи Аспарух — той изтегли наполовина меча си. Но преди хората му и нашите момци да се счепкат, ханът твърдо заповяда: „Спрете!“.

— Прощавам ти тази обида — тържествено произнесе князът. И просто предложи:

— Нека седнем!

В обръча, който образуваха ханската и неговата дружина, имаше напрежение, недоверие, вражда Все пак двете страни се стараеха работата да не стигне до бой, макар че от време на време по някой или някои от мъжете посягаха към оръжието си или неволно изръмжаваха.

— Съюзът на словенските князе по Истъра — важно подхвана Славун — не е съгласен българите да шетат из земите му и да ги съсипват!

— Вече казах, налитаме само ромейски твърдини и богати владения — повтори ханът.

— С такива пакости сърдиш ромеите, а те си го изкарват от нас — настоя князът.

— Що за князе, що за съюз и народ сте, щом ви е страх да не разсърдите враговете си? — надменно попита Аспарух.

(Тук мнозина от княжеската свита глухо възразиха, но Славун запази хладнокръвие.)

— Игра на власт е, прощавай, властта ти. старче, щом тя не вреди никому. Ако вашият съюз е държава, къде я войската ви?

При тия сурови, но точни думи, старият княз отведе поглед.

— Едни си имат народ без войска, други — войска без народ … — каза той, потискайки гнева си. — Наши жени крадете за разплод, колко жени отмъкнахте, а?

Словените от княжеската свита пак враждебно изръмжаха, това обаче не стресна хана. За първи път видях у него усмивката, дето го оприличаваше на вълк — през стиснати, остри зъби.

— Защо ще ги отмъкваме? — Аспарух имаше предвид словенките. — Сами идат подире ни!

Рекох си, че гостите ни не ще изтърпят такова оскърбление. Но Славун явно не желаеше свада. А ханът, вече по-меко, продължи:

— Уверил си се, че с мене освен жени тръгват и немалко мъже от твоя народ.

— Подмамваш ги с плячка — презрително отговори князът. — Твоите налети им помагат да грабят.

— Привлича ги разплатата! — възрази Аспарух. — Словените са се натърпели на ромейски безчинства, те имат много да си връщат.

— Искаме да живеем в мир с василевса — внезапно тихо издума князът.

— Но иска ли той да живее в мир с вас? — зададе му оправдан въпрос ханът. — По три пъти в година войската му ви разорява, за да не забравяте, че му дължите покорство и дан.

Княз Славун замълча, помръкнал от обида, неговите хранени хора също мълчаха.

— Откак се помни … — колебливо рече той след малко, — властта над всички народи по Истъра е държал василевсът. Няма народ, гдето ще я пребори … Мислиш ли, че ви говоря с леко сърце?

Хан Аспарух само вдигна рамене.

— Върви си отвъд реката с добро! — упорито настоя Славун. — Иначе, заедно с князете на още седем племена, ще опълча срещу тебе словените!

Хан Аспарух отново се засмя с вълчия израз, който бе нов за мене.

— Хубаво! — каза той. — Тогава аз пък ще ви изляза не с дружина, а с всичките си българи. И ще ми помагат ония словени, дето не щат повече да мируват, да плащат и да отглеждат роби!

— Смятай се във война с нас! — свирепо изговори княз Славун.

— Смятам се! — студено прие ханът. — Тангра ще даде да я загубят тези, които не разбират къде е доброто им.

Славун стана, навдигнаха се и хората му. Едва сега видях, че старецът трепереше, изнурен от усилието да сдържа обидата и гнева си. А нашият хан ни заповяда: Стегнете се за преплуване!

Българите мигом се запретнаха да сглобят сал от още димящите греди, за да натоварят плячката си. Без повече да се обърне към свитата на княза, Аспарух сложи крак в стремето. Преди да яхне, той високо каза:

— До някой ден ще проумеете, че българи и словени имат един и същи враг, една и съща цел.

— Проумяваме! — кресна, все треперейки, князът. Дошъл си открай свят, а искаш да делиш с нас властта над Мизия.

— Няма да я деля — каза ханът. — Искам я цялата!

19.

Не мога да определя за колко време стана то, но истината е, че ние от онгъла твърде се замогнахме откак ханът Абе изрекъл своята закана към отвъдистърските словенски князе. Лоши спомени бяха гладното ни скитане, ятата пресни гробове в бялата шир, безжалостно повтаряната обида: махайте се!

Сега, макар и в доста неугледното наше селище, оградено с прост землен ров, ние във всичко издавахме своята прокопсия — обличахме се не само в кожа, а и в сносно платно, строяхме дървени навеси за конете и за добива си, огнищата ни бяха подзидани, измазани; пълни — меховете кумис; богати — вървите сушено месо. Зимите вече не ни плашеха.

Както не е трудно да се отгатне, своето благо дължехме на честите си набези из Мизия. За потомците ни думата „грабеж“ щеше да има лош звук, но по наше време това бе законен поминък, от който се отказваха само ония, дето нямаха сили да награбят чуждо А ние ги имахме. Онгълът ни, горе-долу защитен срещу разни подвижни малобройни племена (тях неведнъж бяхме отбили с успех), пазеше придобитата плячка, както и спокойния живот на жени и деца. . Сити, румени, весели дечица пъплеха навред пред шатрите — раздалечени една от друга, а не боязливо скупчени както преди. Между тях българите разполагаха своето стопанство, работеха кожи, желязо, кост.

Ханската шатра се издигаше върху изкуствено насипана плоска височина. От двете й страни биваха набучени знаците на всяка бойна десетия — конски опашки, завързани о кол с украсен връх. Скъпо обшита, вместо скромната някога, бе сега шатрата на Аспарух. Скъп, отнесен при някое от нападенията ни отвъд, беше източният килим, прострян пред входа й. Там ханът нерядко седеше на разговор с първенците си, четеше (книги, също грабнати от отвъд) или вечеряше.

Изтеклите години на превратности и чести промени бяха оставили у Аспарух видими следи, от което той само бе спечелил. На мястото на поривистия, простодушен, пъргав и открит младеж днес стоеше мъж зрял на ум, вид, действия. Ни един пришълец не би сбъркал хана с другиго — Аспарух цял излъчваше съзнание за могъщество, сурова самоувереност.

Давах си сметка, че животът е променил и моята скромна особа; ромейския патриций Велизария той за чудо претвори в угрижен баща на шумна челяд, който принасяше за добруването й чрез тежък труд, но и с участието си в честите ни подвизи оттатък границата.

Моето стопанство беше се разрасло — трите ни някога шатри вече бяха седем. Братята на Ие възмъжаха до гъсти мустаци, всеки от тях водеше жена и хранеше дребосъка, плод от любовта му с нея. Отхвъркнали момчета бяха синовете ми; освен тях, добил бях и две момиченца — чисто българска порода, сякаш аз нямах дял в изработката им.

Така, както си клечах пред дома, зает да точа куп ножове и мечове (поддържахме ги винаги остри, защото ги употребявахме нерядко), зад мене застана Ие, моята вярна жена. Битието бе преправило и нея — възпълна, с обистрена от сития ни живот кожа и с властен поглед, слепоочията й бяха едва-едва прошарени. Всеобщото наше охолство бе оставило своите белези и върху Ие — на шията на жена ми тежаха два наниза ромейско злато, в косите й блестеше златен гребен. Заседнахме, награбихме, разбогатяхме… — помислих си и насмешливо, и горчиво. — Че кой ли из така зле подредения божи свят не добрува за сметка на ближния си… Кой искаше да ни знае, когато се влачехме от зимуване до зимуване, отвсякъде гонени и хулени? Днес Мизия се тресе пред името българин, сам си василевсът не е посмеял да проводи срещу ни достойна за нас войска …

— Връщат iv нови — прекъсна разсъжденията ми Ие. Ясно беше що означава това: пак някоя наша дружина се завръщаше след плододайна обиколка отвъд реката.

— Ела да видим! — разпореди се жена ми.

(Както всяка жена, тя не беше безразлична към печалбите на чуждите мъже.) Чули думите й, из роднинските ни шатри се подадоха снахите, излетяха техните и нашите деца. Зарязах неохотно работата, която вършех, но си знаех, че казаното от Ие е закон. Впрочем, целият ни род свърна по прашната улица на онгъла. Не бяхме сами, разбира се!

В обръча, който образуваха ханската и неговата дружина имаше напрежение, недоверие, вражда. Все пак Товеп с 7 соани се стараеха работата да не стигне до бой.

— българите с любопитство посрещаха всяка дружина, дето идеше от оттатък.

Най-отпред яздеше млад таркан. Върху задницата на коня му бе метната покривка от златопоръбена тъкан — нечия мантия. На главата си воинът беше надянал бронзов шлем. Той водеше на юзда черна кобила, натоварена с грамадни торби. Подире му идеше дружината, а заедно с нея — десетина млечнобели жени, които разглеждаха онгъла и жителите му с весела почуда.

— Уловиха ти окото, а? — заядливо ми подметна Ие. Вдигнах рамене със задължително за един стареещ съпруг равнодушие.

Като се здрависваше с посрещачите си, тарканът говореше отчетливо и тържествено:

— Нека принесем жертва за душата на боеца Коркута! Загина в бой срещу словените боецът Коркут, дано Тангра прибере душата му в своя сияен чертог!

Из редичката тълпа (повечето българи бяха по пасбищата със стадата си или на риболов) си проби път младо девойче с прозрачно като алабастър лице.

— Тате! — изхлипа то и увисна на шията на черната кобила.

Момичето я целуваше и мокреше със сълзи гривата и, пръстите му галеха меча и лъка на покойния, то плетеше нозе, сякаш ще се срине, припяваше на умряло. Отдавна не бях виждал — понеже и отдавна нямах очи за това — тъй стройно, тъй съвършено красиво дори в мъката си женско същество.

Тарканът и петдесетината му бойци запазиха пристоен израз пред чуждата скръб. Сълзи избиха в очите на някои от придобитите от тях булки.

Последният в дружината конник теглеше въже. На края на въжето зърнах нещо неочаквано — ромейски архонт. Навярно тарканът беше се пременил с неговите знаци и наметка, понеже ромеят крачеше бос, безоръжен. Само нагръдникът му — нежелан за нашите, свикнали с кожени предпазни дрехи — свидетелствуваше за неговия поруган от варварите сан. Мъж зрял и явно закоравял в ред битки, той пристъпваше със забит в прахоляка поглед. Ръцете му бяха вързани с въжето, за което споменах.

Бях сигурен, че Ие гледа не архонта, а мене. Обърнах се към нея — така и беше. През нито един ден от дългите години наша съобщност не бе я напуснало подозрението, че скрито съм си останал ромей, чужденец изобщо.

— Ожали го, нали? — попита ме и сега язвително тя. От двете й страни бяха братята й, пред нея — дъщерите ни. При такава подкрепа Ие можеше да бъде язвителна колкото си ще.

— Да ти река, ти беше родена за ханска жена, Ие… — върнах й аз стрелата.

— Само че ханът си мислеше другояче …

Честна дума, в гласа и имаше и упрек, и болка. Чудновато същество е това, жената!… — разсъдих аз без упрек и тъга. А дали все пак? Не е възможно! А някои неволно изтървани погледи, сдържани въздишки?… А съкровеното доверие, с което обезумялата Ие бе предала мъртвото ни дете на Аспаруха да го погребе след като отказваше на мене, бащата, тази сетна грижа за дъщеря ми? А тревогата, с която Ие допусна, че мога да предам или убия Аспаруха, когато с него за първо се отправихме към ромейските предели? Аз, нейният мъж, ставах съвсем възможен убиец в подозренията и, щом бе думата за скъпоценния живот на хана …

Законно преклонение, законна преданост на женица от народа към владетеля и първожреца, към големия човек, който беше извоювал доброто на децата й. Така съм си обяснявал аз Ие при всеки неин необясним порив. Едва през деня, за който говоря, при звука на искрената болка в гласа й („Само че ханът си мислеше другояче…“) ме облада — не, не ревност! — съмнение: дали, все пак?…

А защо не? Нима не беше някак си естествено по-малката сестра (по-малка във всяко отношение) скришом да желае завоеванията на голямата, прекрасната, боготворената? Дали е било завист, дали честолюбие?

Ей богу! — сега много повече ме занимаваше закъснялото ми откритие, любопитно наистина, отколкото съзнанието за моето дълго лъгано любовно доверие. Какво ли не преживява човек докато е жив! Слушах, сякаш отдалече, как жена ми обсъжда със снахите си новодобитото людско имане, без да я е грижа, че възторжените й забележки може би ще накърнят гордостта ми на мъж, стопанин и боец — преди години тя беше къде по-съобразителна.

Поврага! — заключих аз не злобно, а лениво. Нали никога онова, което е било, няма да бъде. Още по-малко пък — онова, което не е било….

Затова, че тези въпроси от доста време не ме тревожеха, упътих се подир добре натоварената дружина, оставяйки жена си и родата й да пресмятат хорската плячка.

Аспарух бе наредил да ме извикат при разговора му със ратния пленник. Настаних се до хана върху скъпоценния малинов килим, отпивах кумис от опленен златокован путир, облегнат върху меки възглавници. Така я карахме сега.

Пред нас стоеше (не в сянката на платнения навес, а под знойно слънце) немладият бос архонт. Долавяше се у него упорството на доблестен войник, готов да умре, но не и да превие коляно.

Аспарух го разглеждаше като човек, който купува кон недоверчиво, подробно.

— Що умееш да вършиш? — попита го.

— Да воювам — отвърна ромеецът без страх.

— Види се, не умееш … — усъмни се ханът. — Иначе нямаше да бъдеш тук.

Архонтът сведе поглед — задави го срам заради справедливата обида.

— Не тържествувай! — задавено каза той. — Днес вие сте по-силните из Мизия, защото ни намерихте в беда. Ваш съюзник срещу ни са арабите …

— Не съм виждал арабин, кълна се! — каза Аспарух.

— И все пак арабите задържаха почти всичката ни войска в защита на Константинопол. Но тях вече ги няма! — изведнъж впери в хана зли зеници архонтът — Моят василевс завинаги ги отби.

— Не сме чули — хладно рече ханът.

— Ще чуете. Че и ще усетите! — дръзко заяви босият ромей. — Свърши се с вашия празник из Мизия! А навярно и със селото ви, слепено от кал и върбалак.

— Не думай! — подигра го Аспарух.

— След всяка есен иде зима, а след зимата — пролет! — вече не се мъчеше да укроти ненавистта си срещу този надменен враг архонтът. — Напролет моят василевс ще ви натика в тинята! Какви не варвари открай време са налитали земите ни като мухи на мед… — продължаваше неистово замаяният от слънчевия зной неволник. — Та империята само това и върши — да отразява, да избива диваците, които плюе Изтокът …

— С наша помощ, доколкото си спомням — вметна хан Аспарух. — Бях момче, когато ваши големци идеха през морето във Фанагория. Те изсипваха пред нозете на великия ми баща камара злато: вземи, натрииие Кубрате! молеха го. Бъди добър, запази ни от варварите! Тогава ние, разбира се, не бяхме за вас варвари. А като си помислиш, нищо не е камара жълти търкалца срещу така важна услуга. Няма що, дойде време да си поискаме неизплатеното срещу нашата съвестна работа.

Ханът говореше уж на смях, но ясно беше, че не се шегува.

— Отдавна чакате дар от василевса, нали? — също с присмех, но отровен, попита архонтът. — Не ще го дочакате, обзалагам се!

— Кой ти говори за злато? — лениво, с присвити като на рис очи, издума ханът. — Срещу заслугите на баща си към Константиновата корона, аз искам Мизия! И ще я взема!

Май че не бях видял някого, толкова слисан, уплашен и яростен както онзи бос архонг под палещия пек. Той взе да се смее — смееше се, сякаш безумен; така става с хората, на които е все едно дали подир миг ще умрат. Но в следващия миг, изтощен от своя припадък, ромеецът стихна.

— Развържи ръцете му, Велизарие! — кротко нареди Аспарух.

— Велизарий ли? — тъпо повтори архонтът. — Що ще християнин в стана на езическите бесове?

Развързвайки ръцете му, отвърнах, без гласът ми да потрепери:

— Не всеки, дето се вика Велизарий, е християнин и ромей.

Така се отрекох аз от своята кръв и от вярата си. Както апостол Петър — от Христа. Не последва ни мълния от ясно небе, ни земен трус, ни поне вихрушка …

Пленникът унизено пристъпи в сянката на навеса. Той с криво лице разтриваше китките си, прерязани до синьо.

— Ще получиш и кон — обдари го ханът. — Върви си и предай на своите господари, че ювиги хан Аспарух ще премине Истъра с целия си народ. Човешките препирни са шепа суха шума. Сам бог ще покаже на чия страна е правото.

— На поличба ли си падаш? — неистовството на ромееца бе угаснало, той почти шепнеше.

— Да … — също тихо отговори ханът, — Няма по-велика поличба от победата.

Стражите ни отдавна отведоха освободения пленник, а двама ние все още бяхме пред хановата шатра. Денят преваляше, въздухът над онгъла посивя. Обичах да седя с хана и да мълчим заедно — зад себе си имахме толкова години на обща мъка и общи усилия, опасности, сполуки, че не усещахме потребност да говорим. Двамина стареещи мъже. Всеки — самотен по свой начин.

Онази надвечер не нарушавах мълчанието ни и по друга причина: чувствувах, че Аспарух имаше да премисли много нещо подир гласно изречената своя закана — тя бе разкрила намеренията му, които отдълго отгатвах.

— Смяташ ли — обадих се по някое време, защото отгатнах над какво разсъждаваше той, — че българите ще те последват в едно ново преселение? Нали помниш как преди години тъкмо народът ти те принуди да спреш насред път?

Ханът беше се вторачил в далечината. Болезнена гънка се врязваше между веждите му; две по-дълбоки — от ноздрите към устата. Той изглеждаше по-упорит и самоуверен от всякога, този узрял в самотната си правда властник.

— Аз ще премина завинаги Истъра — каза Аспарух. — Ще призова българите да ме последват, защото вярвам твърдо, че тяхното добро е там, на юг. Познавам ги, не ще намерят сили да се разделят с последния си хан от рода Дуло. Познавам ги, докато седя всред тях, принуден от молбите им, те все се надяват, че може да им се размине без още мъка, без още мъртви. Дойде ред да ги принудя аз.

— А ако все пак те… — не се доизказах поради страхопочит.

— Това ще ми бъде известно отнапред! — отряза ханът. — От утре ти и Паган, и моите хранени хора с една дума, ще поработите из онгъла. Заседна народът ми, замогна се, натежа. А искам да проумее, че нашата голяма борба е тепърва. Такава е заповедта ми!

— А ако все пак… — повторих плахото начало на въпроса, който не смеех да завърша.

— Не е ли ясно? — отряза ме ханът. — Аз не мога без тях, както те без мене.

Навярно разговорът ни не би се изчерпал с това — така усилни, съдбоносни дни ни предстояха, — ако неочаквано не беше ни сепнал тънък женски глас — глас на момиче:

— Пуснете ме да кажа! Търся си правото аз.

Докато се оборавигм, пред нас кацна — въпреки че стражът го теглеше назад — онова девойче, току-що осиротялата дъщеря Коркутова. То вече не плачеше, бузите му пламтяха — от гняв или от свян? Момичето бе облечено в същите износени дрехи, но и под тях се очертаваше неговото гъвкаво и стройно, и нежно тяло.

— Ювиги! — обърна се то към хана, като забрави да се поклони. — Въздай ми право, ювиги! Братята ми и жените им, и братята на техните жени с жените си, всички налетяха да разнесат имането на убития ми баща. На мене нищичко не оставиха ювиги, кой ще ме вземе за жена ей такава …

И момичето улови полите на вехтата си риза, тръсна ги, за да покаже, че цялото му богатство е това, на гърба му дето.

— Поне малката шатра и два-три коня ми се полагат!

(Уж младо, но отракано бе красивото девойче.) — Заклинам те, отсъди справедливо, ювиги!

Без да усетя, бях се заплеснал в сочната му свежа хубост. Понеже ханът не отговаряше, извих се към него и едва не хлъцнах — от дълги години не бях видял господаря си захласнат по жена. Той мълчеше, помълча още, наслаждавайки се, сякаш вдъхнал омайна билка.

— Чуваш ли ме, ювиги? — уплашено от това мълчание, чийто смисъл не схващаше, прошепна момичето.

— При мене има празна шатра … — каза дрезгаво ханът. — Върви, живей в нея!

— Ти защо?… Не разбирам, ювиги!… — вече съвсем стреснато, мълвеше момичето.

— Върви, върви! — заповяда ханът. — Ще разбереш.

Дъщерята Коркутова отстъпи заднишком, рече да побегне, но я спряха чиготите. Те я подкараха към хановите шатри, а по гърба й просто си личаха тръпките на момински страх.

— От много време се боя да те запитам, ювиги… — почнах опипом аз. — Кога ще вземеш жена освен… — забърках се в непристойния си въпрос. — Жена за винаги, искам да кажа.

Ханът разтри челото, като че ли изпитваше болка. После отвърна глухо, сякаш говореше със себе си.

— Не смея! Някога моята любов уби две жени с децата им … Прокоба бе то, орисан бях да не сътворя нищо.

Аспарух ме погледна с непрегоряла мъка в очите — колко отдавна не беше й давал воля — преди да ми повери (колко отдавна небе споделял с мене!):

— Ако Тангра позволи да преведа народа си отвъд Дуна и да направя там държавата, която ни предрече Пагане, пак поличба ще бъде то, че бог отменя наказанието ми. Че аз, Аспарух, синът Кубратов, мога да създавам! Тогаз и ще взема жена за майка на бъдните ханове български…

През своята ранна младост, изкушен в писаното слово, навярно бих намерил думите, които произнесе ханът, до неловкост тържествени, но общуването с езичници беше ме научило да приемам такива думи без усмивка. Те всъщност бяха израз на великата, и детска, и мъдра варварска искреност. Варваринът не лъже и не играе. Когато не мълчи, той най-откровено съобщава мислите си …

Христе! Все по-често ми се случва — затворен, наглеждан и подслушван в работната ми стая на моя бащин дом да си спомням със страстна тъга презираните от христиЯнията езичество, варварство, безкнижност. Все по-често (докато мъчително търся по-изтънчена, по-витиевата дума, за да обознача с нея цвета, дъха или болката на преживяното от мен всред българите) си спомням с неразбираем за никого в Константинопол копнеж могъщата и очарователна простота на варварското слово.

Преди година от ден днешен, когато българският господар беше ми заявил: „пак поличба ще бъде то, че аз, Аспарух, синът Кубратов, мога да създавам!“ — тогава аз пък, Велизарий, синът Василиев, почувствувах трепет. Стори ми се, че никои други слова не биха изразили тъй внушително най-законния прастар стремеж на човека — да сътвори.

20.

Уверявам ви, хората не съзнават тежестта на ония мигове, наречени по-късно от летописец исторически, ако въпросните хора лично участвуват в тях. Така и за мене утрото, за което ще разкажа, започна подобно на всички наши дни. Само хан Аспарух ще да е бил наясно, че ни предстои нещо преломно.

Неговата тържествена шатра бе скатана — върху струпаната от човешки ръце хълмчинка днес липсваха и ханските бойни знаци. Тях носеше, строена и на кон, дружината на хана — мъжете, които някога най-първи бяха преминали реката. Върху други коне те бяха натоварили своя имот — оръжие, постелки, по някоя съдина. Усещах, че тези мъже вече скъсваха с онгъла, устремени към още неочертаното наше бъдеще.

Ханът все още не бе възседнал. Той чакаше да се събере и налее обичайната тълпа, която по навик изпровождаше българските дружини преди всяко тяхно преминаване.

Бях от малцината, които отдълго знаеха, че Аспарух се кани да преплува завинаги оттатък, а все не ми се вярваше, че решението му ще бъде безвъзвратно. Ние, посветените в намеренията на хана негови спътници, си викахме, че при несполука лесно ще намерим обратния път към онгъла и към семействата си. Затуй ми стана страшно, когато слушах речта Аспарухова, висока и отчетлива като звек:

— Люде! — призова ги той да млъкнат. Те изведнъж се сгъстиха, доближиха ни.

— Народе! — още по-гръмко започна ханът. — Преди години отстъпих на молбите ви да останем тук. Отстъпих, но не се съгласих. Чаках времето да ви покаже колко сте били неправи. През това време ние живяхме с припечеленото от отвъд Дуна, защото тук не сътворихме повече от ровове и камари пръст. Няма накъде да разширим земята си, а българското племе наякна — туй се познава по победите му из Мизия, по закрилата, която дава на безброй словенски родове.

— Люде, днес аз завсякога преминавам Дуна! — извика ювиги Аспарух., — Ако нямате сърце да последвате своя хан, останете си край водите, из тресавищата. Но помнете последната му дума: народ без държава е обречен да изчезне! Ще ви попие ледовитата пустош, ще ви смелят диви преселения. Искате ли децата ви да живеят така, както са живели нашите бащи във Велика България, трябва да огвоюваме питомна, топла, богата на камък земя! Имаме сили да го сторим!

При все че бях предупреден за всичко, което се случваше, пак усетих как кръвта се дръпва от лицето ми — сякаш надземна сила присъствуваше в гласа и в цялата осанка на българския вожд. Тя така стъписа българите, че никой не издаде звук на почуда или неодобрение. В настръхналата тишина хан Аспарух яхна. Зад него потеглихме ние, преданата му насмерти дружина.

Непредвидено за нас обаче тълпата — при все че се залюля и отстъпи — не ни даде път. Чак след малко тя намери и думи за вълнението си:

— Как ще ни оставиш, ювиги хане!

— С какво ти не угодихме?

— Пак ли на път, ювиги!

— Тъкмо се поотръскахме …

— Води ни където речеш! …

Бе явно, че въпреки работата, на Аспаруховите довереници (бяхме работили упорито да подготвим народа за ново преселване), той нямаше един ум, тласкаха го противоречиви желания.

— Дайте път на хана! — опитах се да надвикам многогласието.

— Не даваме! — изстъпи срещу нас стар едноок воин — Няма да оставим ювиги да ни зареже! — отчаяно кресна той. — Не може стадо без пастир …

— Но не може и пастирът да върви подир стадото си! властно заяви ханът.

Онзи, смутен, отстъпи встрани; отляха се и другите зад него. Аспарух вървеше из тесния проход между хората, като гледаше само напред.

— Недей, ювиги, жив да си! — изплака от сърне непозгата млада жена.

Ханът вдигна ръка, за да смълчи тревогата на народа си.

— Аз реших, сега решете вие! — каза той. — Седем дни и седем нощи ще чакам на отвъдния бряг …

През предстоящите седем денонощия имах достатъчно време да разсъждавам върху пресмелото решение на хана — та нали людете можеха да не последват вожда си! А именно като разсъждавах, трябваше да заключа — не можеха да не го последват, немислимо бе. Те бяха обвързани към него не от месец и не от година на съвместна борба, на общи болки, надежди, падение, възмогване — българите, убеден бях, не си представяха друг хан освен Аспаруха. Случайно ли през почти двете десетилетия на властта му никой български благороден мъж не понечи да му я оспори, камо ли да я заграби? Не броя покойния Онегавона, който се домогваше не до ханска власт, а до власт над хана — това е различно, то бива честата, дори обичайна грешка на служителите божи, които си въобразяват, че общуването им с бога ги поставя над земните властели.

С една дума, когато Аспарух обяви на народа си, че ще изчака неговата воля, той всякак ще да е бил уверен в изхода на уж несигурната възможност: да бъде последван или не. Хранените хора на хана — очите и ушите му — бяха го уверили, че повечето българи не така твърдо, както преди, държаха на кишавите или прашни наши поселища по северния бряг; те не отговаряха на ръста ни, на силата ни. На нашите възможности, вкратце. Щом една истина бъде истина, изключено е да останеш трайно сляп за нея. Необходим е само тласък отстрани, за да ти се натрапи тя с цялата своя неопровержимост.

Такъв тласък — според умното пресмятане на хана — беше неговата безвъзвратна раздяла със стария ни онгъл.

Бяхме се разположили в рядка горичка върху издигнатия южен бряг на Истъра. Пуснахме конете да пасат свободно, нощувахме и се хранехме на открито, както при всеки поход. Рано утрин, когато се упътех към височината, виждах там хана, неизменно втренчен в обраслата низина насреща. Надвечер, речех ли да го приканя край огъня, заварвах го пак там, приковал поглед в отсрещните водни ивици и петна, където угасваше денят.

— Ювиги … — позволих си да издумам на четвъртата вечер, — струва ми се, че ти даде твърде кратък срок на човешките колебания. Когато бъде изправен пред неизвестност, човек иска време, за да надмогне навика си, своята привързаност към някое място и някакъв бит. Предълго чаках! — тихо отговори ханът.

— Ти можеше поне да си оставиш пътечка назад… — издадох собствената си мъка по Ие и децата ни аз.

— Тъкмо това не биваше! — каза Аспарух. — Връщане не трябва да има! Идват такива дни, седем или трийсет, в живота на всеки народ, дни на върховно решение. Ние или ще се заложим да възродим държавата българска, или… Не, друго „или“ няма …

На шестото утро, когато и ханът, и аз не стояхме прави, ами се изтягахме в тревата и мълчахме, понеже всичко бе казано, слухът ми долови неясни далечни шумове. Навдигнах се, викнах като обезумял:

— Ювиги, идат!

Аспарух, чиито очи продължаваха да съзерцават безоблачното небе и кръженето на ястребите, изговори насмешливо:

— Нали ти казвах? А ти не вярваше…

— Вярвах! — измъкнах се. — Само че очакването поболява всекиго.

— За мене то беше не очакване, а отдих. Последният … От днеска, та до смъртта си, близка или не, няма да отдъхна. Започва се …

Но аз вече не го слушах, вперил очи в брега, който допреди дни беше нашата временна и нежелана родина. Сега там — из високия ракитак и върбалаците произлизаше едва видимо движение — клатеха се ниски клони, полягаше тревата, мяркаха се тъмни и светли петна. Докато станаха видни първите стъпки на преселението. Тъмните петна се оказаха български конници, светлите — пеши словени. Закратко ниският, обрасъл бряг се запълни с народ.

— Насаааааааааааааам! … — крещеше така хан Аспарух, че викът му може би наистина стигаше до оттатък.

Първи нагазиха реката словените — повечето от тях бяха в ладиите си. Други пък хвърляха ризи в еднодръвките, като се хвърляха да плуват голи. Истърът загъмжа от хора и лодки. Безразборни викове съпътствуваха туй радостно преплуване. Когато то се изсипа на десния бряг, еднодръвките се върнаха за нов товар — празни, те се стрелкаха като оси. Придошлите отсам словени нахлузваха дрехи, оправяха се с дечурлигата и с покъщнината си, а реката неспирно изхвърляше още и още.

Едва тогава нагази Истъра българската конница.

Това бе зрелище, което не мога описа!… Колко ли пъти вече бяхме прекосявали реката с голяма или с малка дружина, бяхме се връщали претоварени. Струваше ми се, че за нас могъщата вода бе станала удобен път, който започваше от дворовете ни; не бях помислял, че до ден конният народ ще я набъка тъй, та вълните да прелеят над ръба и — гръб до гръб плаваха българските коне, блъскаха се малките салове от сплетен върбалак. Истърът вреше и кипеше…

Погледнах ли хан Аспаруха, не го познах — беше се преобразил. Оприличих господаря си на триумфатор, който преди миг е осъзнал триумфа си: подмладен, видимо честит, той напътваше с широки движения нелесната работа по преминаването. А народът се стараеше да следва заповедите му и да внесе някакъв ред в неудържимото течение на вода, хора, животни … Счини ми се, че течеше пълноводно българското бъдеще.

Помня още една невъобразима гледка, запазила се до днес пред очите ми: как народът на българите се откърти от брега и тръгна по своята нова земя. Би трябвало в онези мигове — ако у мене тайно тлееше нещо ромейско и християнско — да ми се свие сърцето: през поданните на василевса владения най-волно препусна българската конница!

Помня и как погледът ми с нежна гордост търсеше, как намери всред яздачите трима съвсем млади, още юноши — синовете ми; целите те изразяваха вече не юношеска, а мъжка решимост. Дано децата ни живеят по-леко от нас, боже! — помолих се горещо.

Конницата поведе Аспарух. Яздейки до хана, гледах неговите ръце — тежки, самоуверени, властни, те сякаш държеха поводите на съдбата българска. Снажният яздач озладяваше движението, превръщаше го в строен бяг. Не бяг бе това, а хармония между равнина, човек, животно — хармонията на тяхното сбъднато слияние… Така най-после всички българи на Аспаруха вкупом навлязоха в златна Мизия.

Благодаря ти, господи — мисля си аз днес, насила впрегнат в своя черен труд, — че позволи на раба си да види какво било история! Комуто се е паднало да я познае на живо, той не ще може — въпреки височайши заповеди, заплахи и съблазън — да подмени истината за нея с лъжа …

21.

Минали бяха месеци, преваляше и онова лято. Чудно, никакви ромейски войски не ни попречиха да слепим и тук своя нов онгъл — той твърде напомняше стария наш. Укрепили го бяхме както си знаехме — изкоп и землен насип, набити в него яки греди. Издигнаха се над укреплението ни шест кули, всичкото — измазано с бяла глина. Но ние всякак усещахме, че тук ще бьдем не за дълго; неразтоварени бяха колите ни, нераздиплени — повечето шатри. Никой от новия онгъл не се зае с мирен труд, понеже непременно ни предстоеше война.

Една от малобройните опънати шатри бе ханската, но не тържествената негова, а проста, войнишка. Пред нея почти през ден се събираше съветът на Аспаруховите сановници.

— И днес осъмнахме без лоши вести.

С тия думи ме посрещна боритарканът Паган, когато една заран се явих всред съвета; всички чакаха Аспаруха.

— Ювиги! — повиках го аз.

Затуй, че отговор нема, надникнах в шатрата му. Постелята на хана беше празна.

— Кога ли е излязъл? — попита се Паган. — От доста време сме тук …

Еклив тропот ни накара да се озърнем. Ханът пристигаше на кон, изпрашен, запотен, щедро засмян.

— Нека добър бъде денят ви! — поздрави бодро той преди да скочи.

Аспарух сам си поля, накваси лице и жадно пи от мяха.

— Снощи не ме сдържа, не ми идеше сън — обясни той. — Яхах до онова прастаро светилище, помниш ли го, Велизарие?… Искаше ми се отново да зърна природните стени от жълт камък, синята верига на планините. Там дадох обет да издигна капище и аз, ако Тангра ми дари победа.

— До планините не срещна ли ромейска войска? — изрече боритарканът Паган въпроса, който вълнуваше всички ни.

— Никаква.

— Дали пък … съвсем ще се оставят от бой? — запита се на глас Паган. — Може да…

— Бой бездруго ще има — увери го ханът, сядайки всред нас. И след късо колебание ни сподели своите мисли: — Докато нощес яхах през Мизия, стана ми страшно — прекалено хубава, тучна и плодна е тя… Станеш ли неин господар, готви се не за една, а за безкрай войни!

Боритарканът махна ръка с нехайство, което означаваше: ти само това искай от нас!

— Прочее, битката с ромеите ще бъде преди зима, зиме никой не води война. Велизарие, ти остани! — заповяда ханът, от което следваше, че другите бяха свободни да се оттеглят.

Вече сами, Аспарух ме изгледа с присвити очи, умислен.

— Трябва ми съгледвач в Константиновия град — каза той. — Съгледвачромей… Нужно е да науча що има на ум василевсът, какво ни готви. Склоняваш ли?

Прехапах устни. Закратко претеглих всичко, което криеше за мене подобно пътешествие.

— Не, ювиги! — отговорих смирено, но твърдо. — Прощавай, дето за първи път от двайсет години възроптавам! Но ако се появя в Константинопол, ще ме изпитват, ще ме наглеждат и вардят. Каква ще бъде ползата ти, ако отида, а не се върна?

— Трябва да се върнеш! — натърти ханът.

— Невъзможно е! — натъртих и аз. — Проводи жреца Безмера,той ти е предан, говори ромейски, а …

— Ювиги, вести! — прекрати спора ни с вика си един чигот. — Дошли са някакви важни словени.

— А! Това ли било … — разочаровано каза ханът. — Помислих си, че иде пратеник на василевса …

Подир малко видяхме да пристъпват преко стана ни княз Славун и свитата му. Едва ги разпознахме, защото в нашия спомен живееше един друг словенски вожд с друго обкръжение. Сега идеше към нас много стар, полусляп, просто облечен мъж, чието достойнство се отгатваше само по множеството му огърлици и дългата тояга — оръжие Славун не носеше. Въоръжени, някак го следваха десетина негови хранени мъже. Те сякаш вървяха през пусто поле, очите им отбягваха чуждите погледи, при все че наоколо вече се тълпеше любопитен народ.

— Поздрав! — каза ханът, без да стане. — Какво те води, стари познайнико Славуне?

— Княз Славун! — поправи го полуслепият словенски вожд.

— Нека ме прости старостта ти, княже! — извини се с достойнство ханът. — Но след нашата отколешна среща не се разделихме като приятели. Бъди добре дошъл!

Словените се разположиха мълчешком, а аз пак си помислих, че те се държат необяснимо унило. Като хора, току-що претърпели поражение.

— И прав, и неправ излязох аз при онази наша среща — вдигна към хана побелели зеници княз Славун. — Прав бях, че юнашката шетня на конниците ти, към които се приши ха мнозина словени, ще накара василевса да даде огън на нашите села и нивя. А неправ бях, дето не смислих, че само в сговор с тебе можем се опази. Това дойдох да ти призная …

Имаше нещо трогателно в доблестното смирение на речта му.

Покъртен беше и ханът.

— Нека не припомняме миналото, княже! — кротко каза той.

— В миналото ти сам рече: времето само ще покаже! То показа. Василевсът не ще миряса докато ни има. Ето защо: ромеите и ние сме с различна вяра, нас те зоват езичници, техният бог им повелява да ни требят. А твоят народ, както и моят тачат едничкото достойно за почит великата,-безначална и вечна природа. Ювиги, не ни забранявай да я зовем Перун, при все че за българите тя е Тангра!

— Не са важни имената! — като заклинание изрече ханът. — Естеството е едносъщно за всяка жива твар.

— Ювиги, не скверни нашите оброчища, свещени дървета, извори, а ние ще божим и камъка! — като заклинание каза княз Славун.

— Слънце и небе, вода и камък, това е един-единствен бог! — като първожрец нареждаше хан Аспарух. — Ние сме негови рожби и сговорът ни ще бъде природен. Още преди ти и аз да седнем на приказка, старче, най-природно се съчетаха нашите два народа. Те ни изпревариха, защото на народите е дадено ясновидство…

— Колкото и закъснял, сговорът ни иде съвсем навреме! — оживи се, като внезапно прогледнал, полуслепият княз. — Нека ти обадя, че Константин Брадати се стяга за най-голяма битка с българите. На пристана на Константиновия град, казват, корабите били повече от рибата. Из цяла Анатолия плъзнали глашатаи да събират свирена войска. Походът бил назначен за времето на равни ден и нощ. Кога е то?

— Моите жреци ще го пресметнат точно — увери го ханът. — А как узна тъй изтънко що става в ромейската столнина?

— Известно е, ние сме навсякъде! — горчиво отговори князът. — Всеки втори човек в града на Константина е роб из Словениите. Нищо не остава скрито за нас.

— Сега речи ми, ювиги — пак смирено помоли той, — какво си мислиш за войната, която ни грози? Дали (както има обичай) да уловим планината и да оставим похода да се навилнее до умора, до глад? Дали …

— Искам да говоря само с княз Славуна! — заповяда Аспарух.

Всички, съветът на боилите и свитата на княза, се оттеглихме. Още дълго, чак до пладне всъщност, гледахме отдалече как двамата властели седят и си приказват. За какво ли? — питах се, въпреки че се догаждах за какво.

Вечерта на същия ден стана приношението, с което господарите на българи и на словени скрепиха своя сговор.

Още преди заник Славун и Аспарух, всеки със своите хора. се упътиха към един от немалкото околни хълмове. Предвождаше ни полуслепият старец. Той крачеше начело на малката дружина конници и пешаци, учудващо уверен в посоката, с учудващо пъргава стъпка. На мене, християнина, той напомняше библейски патриарх; вечерникът ветрееше ризата му, белите коси. Вдъхновено бе лицето, върху което десетилетията бяха опнали мрежа от дълбоки гънки. В едва зрящите очи се оглеждаше цялата хубост на смълчания за кротка дрямка божи свят.

Зад княз Славуна пристъпваше ханският вран кон. Ханът ни беше в облекло на първожрец, следваше го ловно куче от рядка порода — малко такива животни бяха очитавели при преселението ни. А приближените на княза водеха пък на въже пъстър и игрив козел, дето все се теглеше да пасе.

Празнично бе нашето вечерно шествие през мекото поле, по облия хълбок на хълма — там, на върха растяха сякаш от правреме невиждано мощни четири дъба. Сиянието на залеза се процеждаше през клонака им, между вейките цвъртяха безчет птици. А под дъбовете стърчеше прост, груб камък, отесан отгоре.

Навярно ми е личало доколко внушението на това избрано от Перуна място ме зашемети, навярно и аз съм изглеждал твърде особено, та хан Аспарух попита:

— Що ти има, Велизарие?

— Дотук бях отстъпил от своя господар, от своето рождение, но не и от вярата си, ювиги … — признах му открито. — Чест ти прави, че никога не поиска от мене гова. А днес чувствувам, че освен варварин, съм станал и езичник — никой бог не може да вдъхне у човека такава страхопочит, каквато ни навява божият свят.

Княз Славун вървеше крачка пред ханския кон, той ме чу. И каза без да се обърне.

— Не бих държал при себе си християнин, ювиги! Ти не си патил от бога им. Непреклонен, стиснат и кръвник е техният бог.

— Затуй пък познавам Велизария, старче — кротко отби нападката му ханът.

— Беда ще ти навлече християнинът, чуй думата ми!

Така, докато за лишен път и все примирено слушах израза на варварското недоверие към личността ми, нашето малко шествие опря до оброчището. Там, в червеносинята заря на късния залез вождовете на два народа трябваше да принесат жертва на бога, когото наричаха различно.

Това те сториха пестеливо — без думи.

Хранените хора на хана и на княза обкръжиха господарите си; двамата господари излязоха напред, при грубия лишасъл камък. По двамина българи, по още толкова словени простряха върху камъка кучето и козела — ръцете им с мъка удържаха подивелите от страх жертвени животни. Пред очите им бяха двата животински корема; виждаше се как под ребрата лудо се блъскат две още живи сърца.

Аспарух и Славун едновременно извадиха обредните си ножове. После князът направи знак с глава и заби своя в гърлото на козела. А хан Аспарух сряза кучето от главата до опашката.

Вече отдавна не ме отвращаваше този обряд на езичници. Не ме отблъсна и ловкостта, с която ханът бръкна в горещата утроба на кучето, изтръгна още трептящото му сърце и го вдигна високо.

— Гледайте! — призова той. — По волята на Тангра ние ще победим!…

Българите размениха смутени погледи никой никога не бе присъствувал на тъй кратко тълкувание след принесена жертва.

Надолу се връщахме по мрак. Един от нашите бе качил княз Славун на своя кон. Движехме се разбито, умълчани. По едно време ханът ме доближи. Чувствувах как се двоуми преди да ме запита:

— Велизарие, смяташ ли, че моите хора ми повярваха?

— За кое, ювиги?

— Дали не разбраха, че аз нищичко не смислям от тази мазна червена каша? Та аз не съм се учил за жрец.

— Можеше негли да изречеш по-витиевати, по-пространни тълкувания. Хората ти всякак ще ги разнесат между народа …

— Не ми дойде на ум. На ум ми беше едно: трябва да победим! Това и изрекох, какво повече?

22.

Трябва да победим! — като че ли говореше всяко движение на хилядите българи, които от следващата заран се хвърлиха да заздравяват и разширяват нашия онгъл. Вече споменах, че той твърде приличаше на предишния — ров, насип и прочие. Мястото на новия обаче бе различно, много подходящо за отбрана. Впрочем, през усилните дни, които предстояха, ние пригодихме именно за отбрана дървената стена — увенчахме я с добре защитена, също дървена пътека, където щяха да клечат стрелците, две огромни врати от дебели греди трябваше да пропускат и да прибират на закрито българската конница.

Ето и как изглеждаше местността, където бе съдено да отстоим себе си.

Пред нашето укрепление се простираше стръмна поляна, която слизаше към немалка долина. От една страна долът опираше о млада гора, а от другите му три страни се кълбяха голи хълмове. Най-високият от тях владееше над цялата местност — той и бе заключен в крепостта ни. Насрещната стръмнина беше почти толкова висока, колкото и той, но плешива.

Задният (срещуположен на врати и кули) склон на укрепения ни хълм се спускаше направо в крайистърските блата — обширни, гъсто обрасли в тръстика.

Както виждате, нашето място за защита бе избрано вещо. Иначе във всичко си личеше бързотията, с която бяхме го претворили в боен стан — все още влажна бе калта, налепена от жени и невръстни върху дървената стена. (Лепяха я, за да я направят устойчива на огън.) Все още във вътрешността на кулите ечаха удари — народът строеше стълби и подове за стражата, — а дъските на пътеката за стрелците сълзяха смола. Навсякъде горяха огньове, край които се къпеха в пот железарите — те ковяха по-дебели от пръст клинци за крепостните вратни, закаляваха мечовете и ножовете, източваха по-вехгите, лееха безчет върхове за стрели. Онгълът напомняше грамадна работилница, където никой не знаеше отдих. Ония, които не бяха годни за мъжки усилия — дребосък, старци, — примъкваха подвижното българско имане към склона над мочурището; не ни се вярваше врагът да ни заплаши тъкмо от нея страна. Както се знае, войската отбягва всяко водно място, затуй пък то принадлежи на словените.

Те и сега бяха там; спокойните води, в които си почиваше светлината, оживяваха от човешката голота, коронясана със злато. Множество рус народ извършваше — до колене или до гърди във вода — неясни за мене действия.

Озърнах се наблизо си. Тук жрецът Безмер и щерката на ковача Кормисош (вече отдавна мъж и жена, вече с три до петгодишни сополанчета наоколо) купчеха скиталческия си имот. Булката — румена под слънцето на късното лято — разстилаше тръстикова рогозка, върху която стопанинът и подреди като гърнета децата им. Той тъкмо се упъти към лицевия склон на онгъла — види се, да домъкне още нещо, когато го запитах:

— Що работят вашите в блатата? Оттук не е явно.

— Че що да бъде! — отговори той. — Плетат салове от върбов клонак, тръстика режат.

— За какво?

Безмер стоеше в цял ръст пред мене, плещест, светнал и засмян като пред годеж — смееше се на мене.

— Скоро ще узнаеш за какво, ромеецо — загадъчно обеща той и ме отмина.

Колко отдавна никой не беше се обръщал така към мене! … — помислих си, душевно угнетен.

Вървях аз от ковашки огън към огън. Край всекиго ковача седяха или стърчаха бойци, чакайки ред. Дочакали го, те подаваха оръжието си, като следяха дали то ще добие достатъчно смъртоносна острота, Щом някой получеше своя меч, замахваше с него срещу сухата трева. Бога ми, с такъв меч ставаше коситба!

Трите ми момчета — осемнайсет, седемнайсет, петнайсет годишни — бяха при ковача Кормисош, известен познавач на желязото. На мъжете около огъня не бе до мене, та можех до насита да съзерцавам новите лица на синовете си. Възмъжали за месеци — за последните ни месеци в очакване на неизбежната война, — с едва наболи мустаци, те бяха се съсредоточили в работата на Кормисош, сякаш от нея зависеше животът им. То така си и беше.

Най-големият, Ишбул, сега пое източеното свое оръжие. Момчето го улови с алчна, жестока ръка, развъртя го над главата си, после с един мах съсече ниска трънка.

— Избиввам ги, тяхната вяра христова! — произнесе при това с глас, който не познавах.

Варварски хищен бе изразът му, по варварски широка и корава бе стъпката, с която моят първороден син отмина нагоре, без да ме забележи. Навярно е имало умоляваща надежда в погледа, с който се обърнах към по-малките му братя; просто се навирах в очите им. Но двете момчета, съзирайки ме, не промениха вид, не ми проговориха.

Повлякох се и аз нагоре. Там на самия гол връх самотно се изрязваше ханската шатра. Не вярвах, че ще заваря пред нея боилския съвет.

След нашия сговор с княз Славуна в съвета седяха и словенски първенци. Те бяха се променили твърде от деня, когато дойдоха да ни предложат сговор — словените вече се държаха със самочувствие и достойнство, при все че заемаха място (ако изключим стария княз) зад българските боили.

Щом ханските хранени хора ме мярнаха, освободиха ми къде да седна.

— Прочее, докато тук привършвате работата, аз ще отскоча с чиготите си до морето. Ще се върнем чак когато видим ромеите да слизат.

— А ако ромеите са поели по сухо? — попитах аз.

— По билото на планината княз Славун е разположил свои съгледвачи Те ще …

— Не се издавай пред него! — рязко му попречи князът. — До вдругиден василевсът ще научи що кроим.

Ханът стисна зъби и премълча. за да продължи след малко, откъдето бе прекъснат:

— … Те ще ни обадят, ако се зададе по сухо ромейска войска. Слагам облог, че Брадатия ще преплува по вода. Той чудесно знае къде да ни търси, та корабите му бездруго ще спрат край брега, най-близо до нашия онгъл. Там и ще го чакам.

— С чиготите само? — зачуди се князът.

— Няма да давам бой при морето! — заяви хан Аспарух. — Просто искам да узная колко мъже е повел срещу мене Константин.

— Петдесет пъти по хиляда, обаждат нашите от Константиновия град — промълви княз Славун. — Не се е запомнило …

— Друго се помни, старче — с корава усмивка изрече ханът: — броят на бойниците бива равен на опасността. Ще рече, василевсът има българите за преголяма опасност.

23.

Бях до хана. Морето се стелеше под нас, приказно хубаво в своята благодатна есенна умора, без ни една гънка върху синия си, гальовен гръб. Кърваво-червеният скален бряг се извисяваше внезапно зад него и ни позволяваше да обхванем синята далечина. Зад нас беше се разположила дружината, разседлала от осем дни вече. Българите дремеха под ласкавото слънце, говореха си или решеха конете. Бе меко, сънливо, спокойно време.

През ония дни само ханът излъчваше безпокойство За броени дни той измършавя. Натегнат, от тъмно до тъмно не се отделяше от отвеса на брега, приковал поглед в хоризонта. У себе си аз усещах не по-малко напрежение идните дни трябваше да решат изхода на едно дело, към което неволно в началото, а по-сетне и с цяла воля бях принадлежал. Почти двайсет години … Речи го, един мъжки живот.

Надвечер Слънцето клонеше някъде над сушата, морето бе станало по-ярко и непрозирно в полегатите му лъчи. Ханът за малко напусна своята безсменна стража, дойде при мене.

— Надвечерен покой… — промълви той. — Дивя се колко спокойни са хората ми пред битка, от която ще зависи всичко… За тях тя е просто ново зърно в наниза на българските изпитни: хазари и преселване, редушки и глад, усилия. Сега пък — ромеи.

— Ювиги! — възкликна някой.

Като се извърнах към него и към морето, съзрях, че то е обсипано с голям брой черни точици.

Ханът мигновено залепна о скалния ръб — очите му се превърнаха в зорки острия, които прерязаха разстоянието до хоризонта. После той ги впи в мене, все така безжалостни.

— За този ден, за дните от утре нататък се готвя вече дълго — изговори той многозначително. — Ти не знаеш, Велизарие, кой е последният дълг на всеки роб по нас: да убие господаря си по негова поръка.

Занемях.

— Каквото и да повеля отсетне, нека важи сегашната ми повеля: убий своя хан, Велизарие, ако той загуби битката с василевса!

Не усетих как се смъквам на колене пред този страховит Аспарух.

— Пощади ме, ювиги!… — шепнех. — Отмени страшната си заповед!

— Не! — като с нож отсече ханът. — Искам за мене непобедата да означава смърт. Ето защо: не бива да вярваме дори на себе си, хора сме. Прочее, ако бъде сигурно, че щом не надвия, ще умра, тогава бих заложил в боя сетната своя сила, цялата си воля. Казах!

Не можех да не се подчиня, да не приема клетва, че ще изпълня най-тежката от всички задачи, които съм получавал от хана. Аспарух се вслушваше във всеки звук на клетвата ми (закълнах се по християнски), сякаш проверяваше неговата истинност. Явно, за него бе от голяма важност да бъде уверен, че не ще надживее нашето възможно поражение.

Тогава — разтерзан, ужасен — ме споходиха разбъркани, откъслечни спомени. Като например: у дома, в Константинопол, нямаше роби българи. Всякакви други, но не и българи, макар дружини и племена от отделни Българи преди Кубратовата да бяха воювали неведнъж с ромеите. Вероятно ли беше в една война да не паднат пленници от две страни? — Не. А защо в родината ми нямаше роби българи? Дали са ги избивали, дали бяха се убивали сами? Нямаше го велеученият дякон Партений да отвърне на въпросите, които твърде късно си поставях …

Колкото до сетния дълг на най-приближения до владетеля роб из Изтока, също си спомних — бях чувал като дете невнятни легенди. За понтийския цар Митридата, за кого още? … След загуба на битка, на война, на държава източните господари нареждали на робите си да ги довършат, понеже не се доверявали на собствената си ръка. Христе, кой да допусне (онова дете ли, захласнато в пъстро-тъканите, дъхави предания), че до ден ще му се падне сам да бъде палач на човека, с когото бе делил постеля, залък тъй много изобщо! …

Те наближаваха и наближаваха; катъргите им бяха движени от хиляди весла. Ние ги следяхме без да проговорим; всеки броеше наум.

Ханът не се осланяше на тяхното броене, а ми съобщаваше своето: трийсет… четирийсет … сто и деветдесет … триста и шейсет… четиристотин и деветдесет… Четиристотин деветдесет и три! А аз записвах числата върху песъкливата земя.

Нямаше у него и помен от болезнената острота, с която бе ми заповядал собственото си убийство. Още не бях дошъл на себе си подир своя обет, а Аспарух вече ме разпитваше:

— По колцина хоплити носи една катърга?

— Най-малко стотина.

— Пресметни тогава!

Извърших сметката пак върху пясъка.

— Около петдесет хиляди човека … — прошепнах. Настъпила беше — докато пресмятахме вражата сила — светла есенна нощ. Месецът рисуваше върху водите сребърна пътека. Ромейските катърги, или прости, но големи ладии, бяха съвсем близо, речи го — под скалистия нос, където бяхме накацали. Те не можеха съвсем да доближат брега, закотвиха се преди плитчината. От там войската се прехвърли в по-малките лодки, дето я изнесоха на сушата.

Но преди това и по-скоро успоредно с това видяхме суетня около една катърга, която изпъкваше всред другите с позлатеното изображение на носа си, с яркоцветните си, макар прибрани сега платна. От великолепната катърга се спуснаха също не в обикновените корита няколко десетки мъже. Един от тях се отправи към брега сам в лодката си. Тя се понесе стремглаво, защото имаше поне десет гребци.

— Василевсът! произнесох с трепет.

До онзи миг все още не ми се вярваше, че срещу варварския ни онгъл ще потегли начело на войските си лично Константин Четвърти Погонат.

— А как иначе! — отрезви ме студеният глас на хана.

Макар от стотина стъпки височина, смогнахме да различим василевса по разкошната бойна премяна — позлатен нагръдник и шлем, около който бе изковано подобие на корона. Немлад, натежал мъж, дори накуцвайки, Константин беше внушителен — той премина с господарска крачка дългата дъска между лодката му и брега. Той стъпи твърдо на пясъка.

С лице към морето, Константин изчака велможите си — стратези и малоброен клир, който изнесе и хоругвите. Колко отдавна не бях виждал нашите свети знаци!

Така, преди да се заизсипва върху сушата безчислената ромейска войска, там бе отслужен молебен. Архиерей в пълно одеяние помоли Христа за победа над езичеството, тоест, за успешно наше изтребление. Бях отвикнал от такива молебствия, та сега (плътният глас на владиката се издигаше чак до нас горе) с отврата чух как войните на всеблагия ни изпросиха мъчителна смърт.

— Горещо се молят за гибелта ни … — преведох шепнешком на чиготите, които не ме удостоиха с отговор, увлечени от странното зрелище.

В това време долу архиереят вече благославяше земята, върху която ромеите следваше да се прославят. Той поръси със светена вода пясъка — знак, че християните могат да стъпят на очистения от езически бесове бряг.

Крайбрежната плитчина набързо се запълни с мъже, които се блъскаха, носеха, дърпаха или влачеха нещо си; сребърната пътека на месечината се накъса, почерня отсамният й край.

— Веднага на път! — тихо заповяда хан Аспарух. — До съмнало да бъдем в онгъла, това ни дава два дни преднина.

Българите безшумно се отправиха към конете си, мълчаливо яхнаха.

Като вятър се понесохме в синьото безветрие през равна като длан Мизия.

До дните на предсражението бях виждал българите в многогодишно скитане или в неголеми схватки, в набези над ромейските области. А през ония дни присъствувах стъписан пред явление велико — целият ни народ се готвеше за съдбоносен бой.

Вече втори ден стояхме във всеоръжие — чакахме да изникнат ромейските кохорти. Многохилядната ни конница бе разположена из богато гористия пояс, опасал подножието на нашия укрепен хълм. Тоест, в гората, зад завършената вече стена от греди и кал. Докъдето тя позволяваше на погледа да стигне, виждаше се все същото — хора и коне. Изумен бях, дето над това гъмжило не се издигаше врява. Съсредоточени в своята готовност — не просто боеготовност беше тя, а висша жертвоготовност, — българите просто изчакваха своя час. Наглед заети с най-делнични дреболии (нали времето течеше бавно като равнинна река), все пак се забелязваше, че умът им е другаде — насочен към неразгадаемото за днеска утре.

През шумака на пренаселената гора се съзираше върхът на хълма; неговото голо теме бе пусто, ако не броим ханската шатра там. Аспарух не се свърташе в нея, затънал до уши в подготовката за боя. Когато се изкачих горе, за да го подиря, още веднъж огледах бъдещото полесражение: противостоящите обли рътлини, уютната долина под тях …

Като театър, където все още не са излезли играчите — рекох си. — Така ли изглеждат, господи, местата, посочени от тебе за арена на историята? …

Обърнах ли се към отвъдната страна на онгъла, която слизаше до блатата, бях поразен от настъпилите там промени. Много начесто бяха се струпали направо върху пръстта българските челяди и родове. Ни един мъж — освен престарелите. Майки с дребосък, родилки, бабички, незамомили се още момичета … (Забравих да спомена, че в гората всред конниците се намираха всички млади и здрави жени, ненатоварени с кърмачета или пък трудни.)

И тук безмълвие … Немощните, уязвимите бяха възложили своята съдба на българските бойци и на бога. Щяха да преплуват през събитията или да се удавят в тях съгласно световния жребий.

Прекосявайки стана на хората, негодни сами да се защитят, осъзнах колко много бяха българите, станали ми родно близки в течение на двайсетилетното ни съжителство — жената на словенина Безмер например със своите шарени, родени от смешение, дечица. Престарелият боец Докс, изсъхнал и схванат. Вдовицата на боила Севар, скупчила наоколо си дузина внучета. Моята Ие с момичетата ми, кръшни като сърнета…

— Защо си тук? — не ми се зарадва тя. — Защо не си при синовете ни?

— Обещах ти вече, в боя ще бъда с тях — успокоих я. — Сега търся хана.

— Надолу е. При словените — упъти ме Ие.

А аз не побързах нататък. Прегърнах от цяло сърце дъщерите си, притиснах лице между двете черни, напечени главици, целувах раменете и челата на своите деца. Имах чувството, че се сбогувам с тях. Ие ме гледаше със странен израз: и нежен, и корав.

— Върви, върви! — побутна ме тя. — Пази момчетата! Глупави са още, не умеят …

С мъка се откъснах от семейството си. Стъпката, с която слизах към блатата, не беше много мъжка. Тежаха ми годините, изминатият път, грижата за тъй много скъпи хора в опасност…

Ханът бе всред тълпата словени, събрали се край блатото; нещо им говореше. Упътих се нататък, когато чух вик със силата на рог:

— Идаааааааааат!!!

Този вик прониза всекиго в стана — многолюдието, сбито или разпиляно из онгъла, за миг замръзна. Неподвижната и безгласна картина биде оживена от едно-единствено действие — към върха на хълма припряно се отправи Аспарух. Сподирих го.

Горе още не бе сколасал съветът; ханската шатра бе уединена. Двама ние, вторачени в отсрещните височини, чухме зад гърба си шумолене.

Бе онова момиче, дъщерята на загиналия боец Коркут, която преди месеци ханът прибра при себе си. Вече не сиромашки облечено, но не и гъвкаво, наметката му не смогваше да скрие бъдещата майка. Тя беше се измъкнала из шатрата на хана, диво безпокойство загрозяваше нейното лице.

— Върви при жените! — нареди Аспарух, без да я погледне. — И се пази!

Дъщерята Коркутова (още не знаех, че я викат Севине) отстъпи към укритието на беззащитните.

Веднага я забравихме, вдадени да наблюдаваме лъкатушния хоризонт.

— Идааааат! — повтаряше високо стражата от кулите.

— Ето ги! — каза късо Аспарух.

Действително. Насреща, преди да съзрем вражата войска, прободоха синевата дълги копия. След тях — пъстри хоругви. И едва тогаз изникнаха първите ромейски редици. Макар отдалечени, пъстротата им ни взе очите: излъскан бронз и цветни мантии тук-там, златовезани хоругви и едри, гледани коне. (Конете всъщност бяха редки, още по-редки — каляските.)

Така, както поръбиха хоризонта, откъдето можаха да видят нашата крепост, първите ромейски редици май че получиха заповед да спрат, понеже спряха, а по-задните се пръснаха вляво и вдясно в желанието си по-скоро да опознаят полесражението. Сега от край до край пъстрееше весело чертата между земя и небе.

— Нека да погледаме! — предложи Аспарух.

В гората под нас всяко дърво натежа от бойци. Скрити всред шумата му, българите също опознаваха противника. Те не показваха ни следа от смут, а по-скоро бодро любопитство и едва-едва посъбудено ожесточение. Тъй стрелецът разглежда изкуствената цел преди да й пусне стрелата.

— Шаренко … кипро! … — продумваше по някой на себе си или пък подсвирваше тихичко: — Фют! … Като на сватба … Невям и ще засвирят…

По времето, което описвам, никому не беше до мене — дори самият аз бях не точно аз, а частица от грамадното боеготовно построение, което всеки миг можеше да задействува извън волята на хилядите съставящи го човеци. Чак днес, под ключ като осъден на смърт, комуто са дали надежда да бъде помилван с цената на унизително предателство, обикнах страстно спомена за дните на единственото мъжко дело, в което съм бил участник — битката за българската държава отсам Истъра.

Подозирам, че възторгът ми, озарил моя спомен за онези велики войнишки денонощия, звучи лъжовно: един ромей, честит, загдето потта, кръвта му са оросили основите на Аспаруховата държава! Как не! — ще си помисли всеки читател на моята беззвучна изповед. (Беззвучна, защото твърде скоро нечия могъща ръка ще затисне устата ми, ще предаде на огъня пергаментовия куп, който натрупах за цяла година затворничество.)

Ако несбъднатият ми читател би разсъдил не с мярката на своя, а на нашия век — седмия, — нямаше да ме упрекне в лъжа.

Не питайте къде бе разликата между мене и вас, не ще смогна да я обясня. Непознати за мисълта ми са всички времена отвъд моето столетие.

25.

За това, което се случи през следващите дни върху малкия къс земя, избран от историята за поле на действие, ще научите вече не само от мене — аз бях на едната историческа страна. Моят приятел от детство, Валериан, слаб школник, ала неуморен честолюбец, е придружавал василевса и в похода му срещу българите. (Едва след завръщането си узнах, че угодният Валериан бил станал началник на тайните работи в империята — отговарял за съгледвачите и подслушвачите …)

Прочее, по-късно Валериан ми разказа как бяха изглеждали същите събития, видени от противната страна, където бе стоял той. Направи го, воден от убеждението, че по разумни причини ще предпочета да опиша събитията именно откъм втората страна.

Намирах се крачка зад хана, докато двете войски взаимно се изучаваха — при нас беше тъй: всеки мъж трябваше да знае с кого ще воюва.

Както отпосле ми разказваше Валериан (винаги вляво от василевса при съветите и сраженията, защото отдясно било мястото, отредено за ромейските първенци с явно качество: стратези и архонти), към средата на пъстрия ръб между небе и земя бил щръкнал сам си Константин Четвърти.

Потомците на онези, които по мое време победиха император Константин, вероятно биха го изобразили като бездарен държавник и плашлив военачалник, но, казано по съвест, той бе един от значителните мъже на века ни. Отразил много пъти външни и вътрешни врагове, ловък, непроницаем и хладнокръвен владетел, Погонат постигна през дългото си управление победа, която ни се чинеше невъзможна; той отклони арабското завоевание от североизточна към западна посока — това се вика решаваща намеса в историята. Тя му придаде оправдано самочувствие на стратег. Особено високо беше то през въпросната есен, едва месеци след триумфа на Погонат над арабите.

Та василевсът мълчаливо съзерцавал бързото българско укрепление и местността изобщо. Както винаги лицето му — малко подпухнало, немладо, но умно — не изразявало нищичко.

Стратези и велможи от свитата му напразно надничали да подразберат как намира той състоянието на нещата — по-лошо или по-добре от очакваното. Константин само казал:

— При силите, които водя, разположението на врага няма значение.

Той дал знак с два пръста: тук! Ония, на които това било работа, се втурнали да разпъват на посоченото място неговата, а подир нея и останалите шатри на ромейските предводители.

Междувременно василевсът заповядал на стратега Ираклий, стар, заслужил в арабските войни пълководец:

— Нека преди зазоряване съгледвачите изяснят какво представлява това — Константин Погонат небрежно посочил онгъла ни — от ляво, от дясно и откъм гърба!

Над земята се стелеше морава дрезгавина, кротка и ласкава, както бива през ранната есен. Насреща, върху най-личния от голите хълмове, вместо настръхналата с хиляди копия и десетки хоругви ромейска войска, сега се изрязваха пъстрите шатри на василевс и стратези. Докъдето поглед опира, вълнистата равнина бе осеяна с огньове — ромейската войска беше се разпръснала навътре в сушата, отбягвайки (както е разумно) коварните блата.

Ювиги Аспарух бе престанал да разглежда вражия стан.

— Макар да вярвам, че нощя не ще извършат нищо — рече той, — удвоеге стражата по стени и кули!

Бойците вече напуснаха укритието на леса, сбираха се на вечеря без огньове, понеже ханът бе заповядал:

— Не палете огън!

На моя въпросителен поглед той отговори:

— Най-много от всичко плаши човека незнайното. А природата на огъня е такава, че той прави нещата ясни. Ето, насреща ни станува край огньовете си многохилядна ромейска рат, видно е. Пък ние отсам сякаш не живеем, няма ни … Не е ли зловещо?

Заедно с първенците от съвета и нашите хилядници последвах хана низ хълма; навлязохме в гората, където се готвеше за плитък сън войската ни.

Докато вървяхме в нишка един след друг, откъм стана на ромеите чух забравени звуци — вечерна молитва. Уединен глас се извисяваше в синята тишина, молеше бога за благослов.

Спрях встрани от върволицата първенци, заслухтях. Христе! — потърсих по навик своя господ, но със смесица от вяра и невяра. — Нима на тебе е нужно всичко това? …

При ромеите — както отсетне ми предаде Валериан — се молела цялата войска. Гологлав, на колене пред архиерея бил василевсът, встрани и зад него — големците. Отдире коленичили простите редници по хилядни и стотни. Десетки хиляди хора, облъскани, угрижени, недояли — животът им бил преминал под чужди небеса, в неспирни войни за благото на империята и на шепа господари. Подбрани сега на нова война, те всъщност просели от Христа не победа, а живот и здраве, мир. Дай най-после мир, боже! — шепнел не един от тях. Спаси нас, господи!… Нямало го всред ромеите онзи твърд стремеж към победа, какъвто — мислех си аз при разказа на Валериан — бях угадил у българите през същата нощ.

Когато Аспарух слезе при своите бойци, те полугласно взеха да си предават един другиму: ювиги ханът! … Към нас прииждаха и прииждаха мъже, жени — бе тъмно, та не можех да определя докъде се простира човешкият разлив, всред който се озовахме, но по приглушените шумове от всички страни се разбираше: българите се стичаха към своя вожд, жадни да чуят волята му.

— Люде! — невисоко им заговори Аспарух. — Тази нощ е вододел в ориста на народа ни. До снощи бяхме едно от племената отвъд границите на света. Кой си спомняше, че по-рано и ние сме имали място в него? А от тази вечер срещу нас застана с невиждана сила сам си константинополският василевс.

— Утре за нас изгрява денят, който ще се запомни вовеки-! — все невисоко, но внушително говореше Аспарух. — Нашите мъртви и неродените още българи ще ни завиждат загдето сме го преживели или сме погинали в този ден. Люде, вие знаете какво ни очаква, ако отстъпим сломени: то ще бъде краят. Не забравяйте нито за миг: длъжни сме да победим, друг път за нас няма! …

Може би Аспаруховата реч да звучеше безхитростно, лишена от ония обрати, дето нажежават до безумие една войска преди съдбовен бой. Вярно е, Аспарух залагаше не на безумието, а на смисленото ожесточение на войската си(.

Не бурно, както биваше други път подир ханско слово, приеха думите му българите. В нощния лес остана да цари клетвената тишина на съгласие и единение.

— До утре призори! — завърши ханът.

У никого — забелязах аз — това призори не предизвика трепет, при все че от зората ни делеше нищожното време на един плитък войнишки сън. И защо ли да ги стъписва утрешната битка? — рекох си. — Те вече се чувствуват влезли в сражение.

И така, докато войниците ни се слягаха под дървесата, ние отново се изкачихме горе. Ханът държеше да разчертае и раздаде предстоящия ден на военачалниците си. Из ненадах се, че той им изложи замисъл, за който не беше се съветвал с тях.

— Съгледвачите ни са скрити на по триста крачки без предисловие поясни Аспарух на боритаркана. — Твоите конници ще преплуват Дуна веднъж нататък, а после обратно, тъй ще се озовете дълбоко в гръб на василевса. Неусетно. Щом съгледвачите запалят димливи огньове, ще разберете, че боят при онгъла е започнал. Започвайте и вие тогаз! Знаеш как, от деца сте се учили. Прочее, вземи своите дружини и потегляйте веднага!

Паган кимна, стори поклон и изчезна в мрака.

— Отспете си колкото дал бог! — разпусна ханът съвета на боилите, след като разпредели помежду им войската, след като уточни мястото и дълга на всяка дружина.

Чудех се наум колко подробно бе предвидил той всичко. А пред него беше съвсем първото през живота му голямо сражение. Не е ли страшно, че най-първото е тъкмо решаващо? — викнах си, следейки зорко всяка дума и движение на господаря си,.

Странно се държеше тогава Аспарух — сякаш бе сам. Той се разстъпи, впери очи в многозвездното небе, после замижа, потънал в мисли. Явно и не смяташе да спи.

— Ювиги — обадих се след време аз, — ти досега кри от мене начертанието си за боя, понеже не ми вярваш, нали?

— Да — отговори той. — Доверието в хората е взело много жертви, а аз нямам право да жертвувам нашите изгледи да оцелеем.

— Разбирам … — смънках. объркан. — Може би ще заповядаш да ме вържат докато трае битката.

Аспарух май че обмисляше и такава възможност, защото не отрече веднага:

— Не. Под твое началство оставям бойците по стената от предна страна.

Ставаше дума за онази част от нашето укрепление, която имаше кули и две порти.

— Разбирам… — повторих горчиво. — Ако бъда извън стената, току виж съм пребягал при своите.

Ханът не отговори, отново потънал в себе си, недостъпен. За него мълчанието ни не беше нежелано.

— Разпореди утре преди съмване всички да бъдат на крак! Ще принеса голяма жертва! — каза много по-късно той.

26.

Пурпурна, бистра заря оповести, че денят наближава. Слънцето още не бе изплувало, земята продължаваше да дреме в синкаво. Из тази сумрачна синилка се навдигаха ’ бойците ни, оставили конете си в гората; събираха се върху голото теме на хълма.

Там стояха те, затънали до колене в белезникавата мъглица на зазоряването, а над нея се очертаваха могъщите им плещи, лица.

Почти боязливо се присламчих към езическата рат, към която — след нощесното Аспарухово откровено недоверие — чувствувах, че не принадлежа.

На голия връх стоеше ханът. Не мигнал през нощта, той ми се стори стопен — така, че цял беше яка кост и натегнати жили, цял бе закалено оръжие. Зад хана бе княз Славун в празничното си наметало.

Двамина българи изведоха напред едногодишен жребец с ален косъм. Венец от есенни цветя се виеше около гъвкавата му шия, пъстри пера бяха вплетени в гривата му.

Княз Славун запали благовонни треви. Над хълма се проточи дъхав дим, пропърхаха радостни пламъчета. ЗазЯпан в обряда, с който словенският княз просеше помощ от Перуна, пропуснах самото жертвоприношение. Зловещо хъхрене отбеляза смъртта на кончето. Над него бе ханът. Отправил поглед към пламтящото небе, където ликуващо пристъпваше зората, Аспарух изговори с необикновена сила:

— Тангра, помогни!

От насрещната височина (разказа ми Валериан) врагът бил забелязал езическия обряд. Константин Погонат наблюдавал дима от благовония и човешкото гъмжило около нашия хан.

— Прокълни ги, господи! — изговорил, кръстейки се, архиереят. — Стига са сквернили Христовата земя с гнусните си приношения!

Император Константин имал обаче по-съществени грижи.

— Прибраха ли се най-после съгледвачите? — попитал той.

Архонтът Анастасий отговорил:

— Тук са.

Към килима пред императорската шатра пристъпили четирима, кални до челото чак. Константин им повелил с ръка да говорят:

— Укреплението на варварите изглежда ей така, всесветли — коленичил единият и очертал с показалец върху килима продълговато, заоблено нещо. Двете му тесни страни се губят в гората, а отвъдната, широката, опира о голямо блато. Оттатък блатото тече Истър, но няма как да се достигне през оная дълбока тиня. С една дума, като разбием българите, не ще могат да избягат към реката. Единственото им спасение е насам.

Съгледвачът посочил долината между роМейския и българския хълм.

— А тук да ги оградим е лесно — наставил Анастасий, началник на четиримата съгледвачи.

— Не знаем какво се крие в блатата — процедил василевсът.

— Знаем — отвърнал не без гордост съгледвачът. — Колкото и опасно, трябваше да проверим дали из блатата не е пръсната стража. Цяла нощ, всесветли, кръстосвахме из тиня и води, слухтяхме като копои. Нищо!

— Дали? — обърнал се василевсът към стария военачалник Ираклий, с което му позволил да заговори.

— Известно е, че българите воюват винаги на кон — изтъкнал стратегът. — Конят се плаши от тресавище. Силата на българите е в коня, но там е и тяхната слабост — нужна им е твърда земя, за да се бият,; Докато пешата войска — нашата — може навсякъде. С една дума, откъм гърба си българите нямат защита.

— Да речем … — не бил съвсем сигурен василевсът. — Тъй или иначе покрай блатото ще държим безсменна стража! Наредете! — махнал той към стратезите си.

Константин Погонат закратко се умислил, отсреща в българското укрепление обрядът бил привършил, бойците се отлели из’гората. Един мъж и един кон до него — това се виждало на голия връх.

— Да се строи войската! — заповядал василевсът. — Ще й говоря преди боя.

Никога още, макар и роден, расъл във Византия, не бях присъствувал при предбойно строяване на ромейската войска — величествена, вдъхваща страхопочит гледка. Намирах се в една кула до първата порта; от тук следваше да водя отбраната на стените ни, ако — недай, боже! — работите стигнеха до отбрана на стените. Пред погледа ми се разстилаше цялото предстоящо полесражение, обрасло с пожълтяла трева. По раздвижването, което настъпи отсреща, подразбрах — ромеите бяха получили заповед да се строят.

— Обади на ювиги, че ромеите се строяват! — наредих на един от тримата български стотници.

— Той и сам вижда — каза българинът. — Ханът е по-високо от всички нас.

По това време василевсът наблюдавал с око на придирчив господар как работят слугите му. Съвършена била точността и бързината, с която всеки боец намирал мястото си. Разбърканото сборище завчас се претворило в еднакви правоъгълници, запълнени с мъжки тела и бронирани с металния отвес на щитовете. Начело на всеки правоъгълник бил съответният стратег. Най-вече върху бойните добродетели на тия началници — нисшите — от векове се крепяла ромейската-власт над неизброими, населени с инородци пространства.

Десетки хиляди войнишки очи били вперени с покорство в човека, който бил превел империята през гибелни бунтове и нашествия, като се сражавал на четирите посоки на света. Преизпълнен със съзнание за своята значимост, Константин Погонат се изпружил, вдигнал ръка. Над бронзовото море настъпила тишина, каквато бива пред всепомитаща буря.

— Бойци на империята и на Христа!

Погонат се славел със завиден глас и красноречие. Както ми повери неговият приближен, Валериан, Константиновите-речи имали неотразимо влияние върху войнишката душа, която василевсът издълбоко познавал:

— Ако днес сме тук, срещу онова — (той посочил българския онгъл), — принуди ни не варварската сила; варварите никога не са били истинска заплаха за Византия. Кой от нас не е воювал против тях, кой не се е прибирал триумфално след варварските войни?

Василевсът рязко млъкнал, за да отекне отговорът на несложните му въпроси.

— Никой! … Знаем ги!… — и прочие викове образували неотчетлива гълчава, която Константин Погонат укротил с властно движение.

— Скитници-крадци се промъкнаха в дома на господаря, докато той бе залисан на друга страна — дома му застрашаваха ония бесни псета, арабите. Бич за нашия век, те най-после бяха победени от вас. Така дойде време да прогоним пришълците, дето заседнаха у дома ни. Къде и кога се е чуло, свободни варвари в ромейските предели?

Василевсът пак замълчал, а предизвикателните му въпроси пак били последвани от свирепа глъчка:

— ……!!!!!

Отново махнал ръка Константин Четвърти.

— Ще попитате: защо нашият василевс поведе шейсет хиляди мъже срещу тъй жалък враг? Отвръщам ви: за пример! Наказанието, което ще наложим на варварите днес, нека бъде поука за цялото варварство! Няма да позволя никому отсам Истъра да не признава властта ми, да не ми плаща дан! Христос избра нас за оръдие на своя гняв. С Христа — напред!

Константин Погонат се прекръстил бавно, показно.

Гръмко до бога дрънчане на метал о метал оповести възторга на ромейската рат. Тримата български стотници до мене си размениха учудени погледи — у българите предаността бива мълчалива, а не гръмогласна.

— Започват!… — изговорих на себе си.

През отвора на кулата се виждаше как — обърнати допреди миг към василевса си — ромеите застанаха с лице към нас. Кохортите им вече бяха бронирани не само отстрани, но’ и отгоре с бронз; щитовете образуваха надежден покрив над всеки правоъгълник. Между кохортите се врязваха два дълги, тънки змея с лъскави люспи и дебела греда вместо глава. Те спънато потеглиха към долината, излязоха пред строя.

— Ще напънат вратите ни, обадете на хана! — викнах по-високо, отколкото бе нужно.

— Знае ханът — отвърна един от тримата зад мене, без да тръгне.

— Всички стрелци — по стената!!! — заповядах.

— Всички стрелци — по стената!!! — екливо предадоха заповедта ми тримата стотници.

— Ще чакаме ромеите да дойдат на хвърлей от нас! — разпоредих се аз за това, което се подразбираше.

А те идеха. Закрити под големите си щитове, стотици мъже носеха двете огромни греди. Кохортите ги следваха отблизо, за да се втурнат в пробива от неспасяемия удар. Нашата стена бе гъсто обкичена със стрелци, но какво от това? Що значеха стрелите ни срещу бронза?

— Готови!!! — креснах с все сила.

Тогава настъпи нещо така непредвидено, че ни зашемети — отляво и отдясно на кулата, където бях залостен, като из продънен яз извря българска конница. Аспарух не бе изчакал врага до стените ни, Аспарух бе заповядал бой на открито!…

От моето място боището се открояваше сякаш на длан. Докато го обгледам, мярнах далече оттатък очертанията му наниз високи бели пушеци. Що бе това?

А долу двете войски — конна и пеша — вече се сблъскаха. Не един път съм бил свидетел на българското умение в конен бой, но онова, което се случваше от първия ден на войната ни. с василевса, не приличаше на нищо досегашно. Конният народ на българите, мъже и жени, се нахвърли срещу ромейските построения с някаква радостна ярост. По стотици конници се купчеха около всяка обкована кохорта. а копията им търсеха пролуките между щит и щит.

Голямата ромейска хитрост с покрива от щитове си имаше и глупава страна — държейки щита, боецът няма ръце за лък и меч. Ромеите се вкопчиха в щитовете си като удавници, а българската войска си разиграваше коня на всички посоки, използувайки всяка дирка в бронзовото цяло, за да муши и сече. Зейнаха първите рани в металните костенурки, които българите бързо разширяваха.

Под мене хоплитите се силеха да опазят двата бронзови змея с греда вместо глава. Те се блъскаха един другиго, а стратезите им ревяха продрано: Насааааам! Запазете гредите! … Напред с гредите! …

Падаха техни и наши — цялата бясна суматоха се съсредоточи около проклетите греди,. Боят бе вече гърди о гърди. Българските мечове действуваха тъй, както бях гледал край гумното за учения — хвърковато. Зад всеки паднал наш изникваха петима, налягаха или сръчно въртяха оръжие.

Трррррах! — трясна наземи първата греда, знак за нов натиск на нашите над замаяните от прашуляк и пек, обковани в тежък бронз ромеи.

Василевсът Константин, забелязал това — белега, че неговите четири кохорти хоплити, а също и двете с гредите, са заплашени. Василевсът държал в запас още не една: те стояли в съвършения си строй отвъд видимия за нас хоризонт.

— Да хвърлим ли нови сили в боището? — попитал го стратегът Ираклий нетърпеливо.

— Нека помисля още… — хладно го спрял василевсът.

По същото време аз вече бях смогнал да откъсна вниманието си от изнурителната гледка на ония, които сякаш не усещаха изнурение — българите все напираха към остатъците от разсипания ромейски строй. А извън границите на полесражението продължаваха да се издигат към яркото небе тънки пушеци. Дали не за тях снощи ханът бе предупредил боритаркана Паган? Какво не бих дал, за да зная що вършеха сега Пагановите дружини!…

Паган (научихме отпосле, когато в онгъла надълго и широко се разправяше за подвига му) едва изчакал уговорения знак.

Щом битката почнала,’ най-близкият до нея, стаен в тревистата равнина страж дал огън. Последвал го втори, трети, трийсети. Още докато ромеите влачели ония страховити греди към вратите ни, боритарканът Паган бил наясно, че му е дошло времето.

Той се втурнал пред своите четиристотин опитни яздачи към гърба на ромейската войска, препуснали те из все сили. Прегорялата, пожълтяла равнотия се стелела под летежа им. В далечината едва се провиждали хълмовете, където вилнеел боят.

Не напразно Аспарух бил дал на Пагана немлади, изпечени воини — воини в костите си. Те се носели в широко разтворена дъга. Всеки бил увързал пръстен съд о седлото зад себе си, а в съда — сбит пласт от пушливи треви и дървесна кора. Запалени, вихърът на бързия бяг ги разпалвал по-силно. Гъст дим залял непрогледно втората редица конници, пречел да се види, че подир нея не язди ни трета, ни десета. Към опаката страна на ромейския стан наближавала мъглива стихия — триста или три хиляди конници? В добавка те вдигали прах и пушилка, те крещели хищно в пълен ход. Когато дошли на такова разстояние, че вече било изключено ромеите да не ги съзрат, отприщили и гърлата на хлопатарите, също вързани о седлата им. И бистрото пладне щяло да загуби свяст от невъобразимия, влудяващ шум.

Не вярвайки на очите си, първите ромейски стражи викнали:

— Варварите!!!

Всички, оставени да пазят гърба на войската, миг по-късно хриптели в ужас:

–. Езичниците!!!… Откъде се взеха?… Брой нямат!…

Виковете им преминали от уста в уста. Кохортите, не вкарани в боя, които били стърчали строени от заранта, та дордето слънцето изминало половината си път и здравата нажежило бронзовия им затвор, вече били отмалели. По челата, под ризниците се стичали гъстосолени вадички, като връшник парел шлемът, изгаряла гърдите бронята, тръпнели ръцете от несносна тежест.

При тревожния вой на стражата съвършените кохорти се олюлели на място. Хиляди полусварени ромеи се вторачили по посока на смъртоносното зло. То доближавало с вихрена бързина, обвито в прах и дим, и издавайки грохот колкото двайсет стотни в най-лют бой.

Василевсът не веднага осъзнал какво се случва.

— Пак ли роптаят анатолийците? — попитал той строго стратега Ираклия, после се обърнал към Валериан: — Лъгал си ме, Валериане, че този път духът на бойците ми бил подобрен. Стигна им пладнешкия пек, за да…

Константин Погонат не се доизказал, понеже Валериан извикал:

— Удариха ни в гръб, всесветли!

Василевсът в миг си дал сметка за опасността, но не за миг могъл да пресметне размера и.

— Предвиждах го! … — процедил Погонат. — Затуй не вкарах в боя всичките си пешаци … Ираклие, поведи ги незабавно нататък!

Стратегът Ираклий яхнал и не се видял.

— Това ще рече, че в крепостта не е останала друга конница… — уместно съобразил василевсът. — Валериане, предай на стратезите долу. напред към портите! Да ти насилят на всяка цена!

Валериан някак се добрал до седлото. Много натежал, отвикнал от бойни занимания, той отдавна нямал охота за подвизи, но Погонат възложил нарочно тъкмо на своя най-приближен заповедта за крайния натиск над онгъла.

А конницата на Паган превъзмогвала сетното разстояние до ромейския стан. Българите вече изтеглили меч срещу дългите бодли на кохортите. При сблъсъка между враговете настанал шум като в ковачницата на бог Хефест — див трясък и олелия. Нашите конници работели така обиграно, че отмалелите ромейски пешаци недълго отстояли реда си. Правоъгълниците се разпаднали — както стана и отсам, под онгъла. Понеже в битка човешкият поглед не прониква надалече, ромеите продължавали да си мислят, че имат работа поне с равен по брой враг. Те съвестно мятали и сечали, а най-вече получавали неспасяеми удари от височината на конско седло.

— Напред към вратите! — кряскал през същите мигове Валериан, яхайки към боището в’долината.

Той виждал тези врати отворени; зад тях — гората, която не издавала човешко присъствие. Виждал стрелците но крепостната стена, а най-горе върху голия хълм — един мъж и един кон. Всичко това му се струвало близко, уязвимо, достъпно. Но между Валериан и вражата крепост със зейнали порти се простирало сражението.

В суеверен ужас Валериан запрял: жена с кървав меч в ръката — това стояло над умствените сили на моя бездарен приятел, който дотогава бил си мислил, че приказките за разярени варварски харпии са детска приказка. Валериан като насън се добрал до най-близкостоящия стратег — мъж ранен, но непревързан още — и му предал заповедта:

— Напред към вратите! Тъй нареди всесветлият …

— Зверове, а не хора! — процедил в отговор, а всъщност не в отговор, старият стратег. — Сякаш всички са се наговорили да изгинат преди залез …

— Напред към вратите! — безсмислено повторил Валериан, комуто много се искало да не бил слизал тук.

— Добре де! Върви към вратите, ако можеш! — злобно му се троснал стратегът.

Валериан хвърлил поглед нататък — неразчленимо кълбо от коне и бойци, блясък от острия, трупове. Ромеите навсякъде били в нестройна отбрана.

По-другояче протичало сражението там, където боритарканът Паган показвал на какво е способен един срещу двайсет, ако онзи един бил готов на смърт. Отначало пръснати в дълга верига, за да разтеглят вражия строй, в боя българите се скупчили. По този начин ромейският числен превес останал без значение — задните редове ромеи наваляли над предните, дано и те се докопат до ненавистните варвари. Чули се първите стонове и проклятия. Императорските наемници започвали да се газят един друг в своята ожесточеност — такъв край постигнал мнозина.

Но и българите проредявали. Падали конете им, прободени, съсечени. Останал пеши, българинът издържал кратко — срещу едного били стотина.

— Оттегляй се! — ревнал боритарканът на още читавите си хора.

Като се стараели да задържат противника на разстояние, българите съвсем се сбили на кълбо и взели да го претъркалват към долината, където вдигал пушилка основният бой. Всяка тяхна крачка била подложена на порой удари. Българите ги отблъсквали или се сривали под тях. Вече били останали малцина, когато улучили в суматохата по-рехав проход.

— След мен! — ревнал отново боритарканът.

Със съсечено рамо, кръвта му изтичала на видими тласъци. Но храбрият Паган смогнал да запази свяст докато измъкне хората си до свободния от ромеи склон под шатрата на василевса. Пагановите конници били прекосили в луд бяг опустелия ромейски стан. Все в луд бяг малката дружина се стовари върху полесражението.

Видях с очите си тази поява — тя бе капката, която препълни потира. Забелязах как ромеите поддадоха назад; боят сега вреше не в долината, а облазваше отсрещния скат. Тогава над отдалечаващите се шумове се извиси плача на боен рог. Щом го чуха, българите взеха да се изкопчват из гмежа. Те си проправяха проход с бесни удари и чертаеха зад себе си кървави бразди. После чевръсто се разделиха на две крила и се сурнаха към отворените врати на крепостта ни. Прочее, конният строй бързо се отдръпна на закрито.

Грамадните порти се приклопиха сякаш с присмехулен трясък.

— Бий! Бий! Бий! — насърчавах аз българските стрелци от крепостната стена, които прекалено дълго бяха чакали реда си.

Те стреляха гъсто и точно подир оттеглящите се ромеи. А понеже стрелата е по-бърза от човешките нозе, немалко хоплити бяха застигнати от светкавична смърт. Онези пък, които се спасиха, бягаха откровено към ромейския стан — той бе извън обсега на стрелите ни.

27.

Долината, където снощи бе тъй сънено спокойно, където днес бе ехтяла и кънтяла безмилостна битка — долината опустя. На дъното й лежаха мъртвите. Огззени и оваляни, неузнаваеми в своето прашно-сиво равенство, смъртта ги беше освободила от войнишкия им дълг.

Настъпваше нощ. Отсреща пламнаха първите подранили огньове за вечеря и отдих. Из дола се рееха измъчени светлинки — наши и ромеи прибираха убитите си. Имаше частица мир в търпимостта, с която живите врагове се разминаваха в полето на смъртта.

Над него, в шатрата на василевса било оживено. Погонат-бил свикал своите стратези на съвет.

— Според съгледвачите, тук долината преминава в тинест ручей … — говорел императорът прав, сочейки лъкатушната черта върху пергамента. — Ручеят се влива в онова неизбродимо тресавище, където те не са открили жива душа, след като го претърсили нарочно. Днес варварите хвърлиха цялата си сила на отсамната страна на крепостта. На отвъдната — донесоха съгледвачите — се прибирали само стари и недъгави. По стената там стражите били редки. И така, ако няколко наши хилядни се промъкнат по дълбокия овраг на ручея и под прикритието на тръстиките изправят о оттатъшната стена стотина стълби, утрешният бой ще се разиграе вече не извън, а вътре в кошарата. Ираклие, вземи анатолийците и арменците, те днес се биха кратко.

Така по начало протичали съветите, свикани от василевса: той говорел, сановниците кимали. Но изминалият ден не бил дал право на Константиновата стратегия — нещо, което никой не смеел и да намекне. Само Ираклий, почитан заради възрастта си и за своите морски набези над арабите, комуто се паднала честта да изтрие онгъла ни от лицето на земята, си позволил да зададе предметен въпрос:

А те идеха. Закрити под огромните си щитове, стотици мъже носеха двете огромни греди. Кохортите ги следваха отблизо, за да се втурнат в пробива от неспасяемия удар. Нашата стена бе гъсто обкичена със стрелци, но какво от това? Що значеха стрелите ни срещу бронза?

— Пресветли, дали изцяло да вярваме на съгледвачите? Възможно е из тръстичищата все пак да са се скрили българи.

— Не те ли е научил твоят дълъг живот, че невъзможно няма, Ираклие — ехидно го поучил василевсът. — Има вероятно. Вероятно в блатата не са скрити българи, понеже вече казах, това нечисто племе се бие винаги на кон. Изпълнявай, Ираклие!

За всички било очебийно, че старият войник приема заповедта без охота.

— Утре заран отново ще налегнем варварската кошара от наша страна! Това ще облекчи победата ви.

С такова обещание императорът отпратил първия си военачалник. После той, с присъщата си изчерпателна точност, разпределил задачите по утрешния бой между своите стратези и разпуснал съвета. Никой от тях не събрал смелост да сподели пред василевса тревогата си. Да тревожи императора било разрешено само на личния му съгледвач Валериан.

— Е? — попитал го Погонат след като двамата останали насаме.

— Тайно е дошъл от Константинопол мой човек — отговорил Валериан.

(Когато бивал н.ч четири очи с императора, моят някогашен съшколник се държел с тежест, със студенина и загадъчно. Нали въплъщавал тайната и тайнствена власт в държавата, Валериан чувствувал силата си.)

Василевсът направил знак, че ще приеме въпросния човек.

— Говори! — наредил му, когато Валериан въвел при него млад, крайно изтощен войник.

— Преди три дни пристигнаха в Константинопол папските легати — слабо, сякаш ей сега ще клюмне и заспи, отговорил той. — Това щяло да преобърне работите в светия събор. Тъй мисли патриарх Тарасий.

— Изключено! — Погонат дори скочил. — Православието вече бе признато от събора за отделна църква, равна на римската по мощ и слава.

— Беше признато, но в отсъствие на папските пратеници — напомнил му Валериан. — Те, естествено, ще се противят на нашето решение.

— Ако Рим не се съгласи щото константинополският архиепископ да стане вселенски патриарх, съборът се лишава от цел и значение — гневно говорел василевсът, забравяйки, че пред него е прост войник. — Отделянето на православната църква от Рим е дело на живота ми! Не по-малко историческо от моята победа над арабите.

Погонат крачел, накуцвайки, из шатрата си, трескаво развълнуван. А Валериан го следвал с недобри очи — не обичал той тези припадъци на силни чувства у господаря си.

— Ако Рим не склони, ще го склоним … — заявил деловито Валериан.

— Как, щом моята императорска особа е впримчена тук в несмислени битки с варварството? — креснал му в лицето Погонат. — Някакъв нечист езичник се загнездил зад жалкия си плет и смята да си играе на война с василевса на половината свят: напред-назад, нагоре-надолу. Ден, три, месец може би. Точно докато в Константинопол се решава съдбата на цяло християнство …

Без съчувствие разглеждал Валериан своя повелител — снишените под десетилетна грижа рамене, изкуствено почернената брада, която не отговаряла на старото лице, уморените очи, схванатия крак…

— Никакъв месец! — процедил началникът на всичко тайно. — До ден-два ще свършим тук. А най-вероятно — още нощес. Не си спомням стратегът Ираклий да е губил бой.

28.

Междувременно стратегът Ираклий, върху когото василевсът възлагал надеждите си за бърза развръзка по българските работи, пристъпвал, окалян до пояс, по дъното на дълбокия овраг. Потокът, за който говорили съгледвачите, бил превърнат от хилядите войнишки крака в рядка и досадна кал. Скрили шлем и меч под наметките си, за да не бъдат разгадани по някой предателски блясък под месечината, ромеите напредвали глухо, като се плъзгали и препъвали из неравното му корито. Стената на онгъла ни оставала доста вдясно от тях, но за всеки случай на стотина крачки пред войската лепнели по брега на оврага съгледвачи. Те не долавяли ни звук, ни движение. Есенната нощ била бездиханна, стърчели прави като копия тръстиките.

Пред очите на доблестния Ираклий теснината полечка се разширила. Те се напрегнали да обшарят блатистата далечина.

Ни звук, ни движение.

Заслужилият стратег спрял при първата китка тръстики, изчаквал войската си. Опипом, проклинайки през зъби, тя скоро от върволица се сбъхтила в тълпа, докато други хиляди бойци се притискали зад нея. С неми знаци Ираклий разпоредил, щото мъжете да държат все спасителната сянка на тръстиките, като не изпускат из поглед крепостната стена — тя едва се отгатвала в мрака.

Внимателно, за да избегнат шума от щрапането на хиляди нозе, хоплитите поели в ракитака. Загърнати в наметките си, движейки се безшумно, те приличали на водни духове.

Голяма част от тях вече се изнизали покрай стратега си — сякаш потънали в мочура, сякаш ги попила нощта. Чак тогава Ираклий се принадил към строя, предпазливо. От птича височина тръстичището едва-едва издавало, че гъмжи от хора — само в широка ива се люлеели ракитовите върхове.

Словените, които преди няколко дни бях видял да плетат леки върбови салове, да режат тръст и да произвеждат безброй стрели — с железни върхове, които ханът щедро им раздаде, — тия словени (един бог знаеше числото им, но то бе грамадно, както всичко словенско) трето денонощие търпеливо си киснели в блатото. Стаени, те не били забелязани от съгледвачите на василевса — та нали словенинът цял потъва под вода, а се движи без да пречупи стрък. И през онази усилна нощ словенските бойци не побързали да се покажат докато врагът им тромаво се намъквал в мократа, лепкава клопка.

Чудесно си представям — познавайки .отблизо словените и техните простички, но винаги безпогрешно сполучващи бойни похвати — как те пропускали стратега все по-навътре в блатото: ще да са отстъпвали на две страни пред нозете на ромейската войска, отстъпвали съвсем леко. Ракитакът й пречел да открие близостта им. Без да подозира, чрез своето напредване тя сама принудила словенството да се строи вляво и вдясно от нея. Три денонощия то било клечало или лежало най-безредно, защото не знаело откъде ще се появи ромеят. Сега нещата се изяснили. През буйната растителност към пътя на стратега Ираклий отвсякъде се примъквали полуголи стрелци.

В очертанията на прелестната с кротостта и тишината си нощна картина се набирало нещо страховито.

В зоркия слух на Ираклий то се издало чрез внезапен писък, който накарал стратега да застине.

— Удави ли се някой? — попитал Глухо той най-близкия до него анатолиец.

— Как щяло! Нали сме задник до задник — отвърнал ония злобно. — Сам сатаната ни натика в тая каша.

Тъкмо стратегът да замахне срещу войника, който не отговарял по правилата, дочул той не един, а множество викове. При вече явната опасност войската мигом хвърлила огизналите си наметки, застанала нащрек спрямо виковете. Но те не идели от една посока — целият разтеглен строй, чието начало и край се губели из блатната зеленина, бълвал проклятия и вопли.

Когато край ушите му като звънтене на един комар прелетяло първото фшшшшшт!… фшшшшшшшшт!… Ираклий разбрал, че ще загуби битката.

Немислимо било да събереш под заповедта си десет хиляди, когато наоколо владеели тъмница, вода, незрим враг. Стрели бръмчели отвсякъде (словените не се бояли да ги пускат на всички страни, защото самите те стреляли изниско, мерейки се по-високо). За словенството една битка във вода и в нощ била нещо обичайно.

Нека кажем, че ромеите се оказали лека плячка при онзи невъзможен бой. Сразила ги преди всичко тяхната уплаха пред незнайното, несръчността им в такова мокро, кално, сляпо сражение. Те отчаяно размахвали мечове, но острията съсичали само жилав ракитак; криели глава и гърди зад тежките щитове, но стрелите долитали отстрани и в гръб. Като присмехулно свиркали и бодро си подвиквали, словените внесли известен ред в безредното клане над врага — те го налегнали най-вече от дясно, за да го отдалечат от спасителната за него, недостижима суша.

— Към сушата!… Пробийте си път към сушата!! — викал до хрипкаво Ираклий.

Изключено било. Из високата растителност.. никнели неизчислими голи войни, пъргави като водни кончета. Те принуждавали ромеите да газят все по-дълбоко. Ужасът, че ще се издавят, накарал мнозина противници да захвърлят щит, шлем и меч — така те станали досущ уязвими. Опитвали се да плуват, ако умеели, но гъвкавите стъбла уплитали замаха им. Не сражение било вече това, а скотобойна…

Обграден от вярната си стража, Ираклий се отказал да заповядва на обезумелите си войници. Движела го все още една мисъл — да се измъкне! Той се повлякъл обратно като напипвал брода с треперливи нозе. Наоколо пъкало от словени, ала стражите на стратега били най-ловки бойци. Половината останали в тресавището, но останалите овардили началника си. Тъй подир сякаш безкрайно време Ираклий усетил, че стъпва върху твърда почва — неравното дъно на онзи овраг. Старият войник издържал дотук; той се разридал, изнурен, отчаян, изчерпан.

Ираклий седял да чака отломките от своята войска, чакал до първата предутринна дрезгавина. Смогнали да се върнат по стъпките си най-многото две ромейски хилядни. Те се тътрели безоръжни, по тях нямало чисто и сухо място, дрехите им висели като дрипи. Гледали своя стратег с вълчи очи, а Ираклий едва изговорил:

— Да тръгваме! Който не се е прибрал досега, няма и да се прибере …

Доблестният стар военачалник се упътил назад. С проклятия на уста, които той се правел, че не чува, го последвали остатъците от войската му.

В зори, когато василевсът още не бил се разсънил, стотници и хилядници — в изпълнение на височайшата снощна заповед — вече подбутвали хората си да се строяват за новия налет над крепостта ни,. Тогава се задал стратегът Ираклий с приличните на върколаци, едва живи свои бойци.

Валериан, както винаги бдящ, бил от първите в стана, които съзрели потресаващото шествие. Той пресрещнал стареца, понечил да го прегърне и подкрепи, но се дръпнал погнусен.

— Нима … Наистина? — попитал го беззвучно за онова, което било повече от явно.

Ираклий дори не отвърнал. Той продължил с разхлабени крачки към стана, където до вчера искрели от боеготовност мъжете на Анатолия и Армения — ромейските най-надеждни бойци.

— Ти знаеш какво се полага на един сразен стратег, нали, старче? — креснал след него Валериан, защото не сдържал повече безсилния си ужас.

— Е? — отвърнал, без да се обърне Ираклий. — Всяка казън ще бъде нищо пред нощта, която изтърпях …

Подире му се провлекли, страшни за гледане, огризките от неговите десет хилядни. Тия мъже изглеждали като подивели от мъки и страх; тук-таме по някой плачел беззвучно — парещи сълзи на срам …

29.

На второто утро от войната срещу българите Константин Погонат още изобразявал самообладание, при все че това му струвало много. Той изслушал съобщението за края на Ираклий, направено от Валериан. Валериан се боял от гневен изблик, подобен на снощния, но василевсът само стиснал зъби. Той не откъсвал взор от хълма със самотния конник насреща по време на целия си по-нататъшен леден разговор с началника на тайните работи.

— Такааа … — неопределено казал императорът. — По-добре ще бъде Ираклий да не ми се мярка, докато не реша къде да завърши той дните си. В крепостта на някой остров вероятно … Та, словените, а? — василевсът криво се усмихнал. — Като как, питам, за твоите съгледвачи из Мизия е останал тайна бойният сговор между ония… блатни твари и … източните скакалци? Питам! — натъртил той с растящ бяс, понеже Валериан мълчал като риба.

— Сговорът им ще да е съвсем нов, щом не съм получил вест за него … — смотолевил най-после Валериан. — До преди месец само тукашни князе ти се оплакваха от българското зло.

— Говорели са едно, мислели са друго — толкова трудно ли е да се подразбере? А сега? — с нескрита ярост процедил василевсът. — Ако словенското море, всред което се намираме, залее (по заповед на оногова!) обратния ни път? Ако се наложи да воювам два месеца, за да се прибера там, където в мое отсъствие се решават най-важните за християнството въпроси? Тогава?

— Всесветли, още е заран — опитал се Валериан да внесе надежда в Константиновите мрачни разсъждения. — Дълъг е днешният ден. До вечерта …

— Млък!!! — изфучал василевсът.

— На твоята заповед, всесветли! — притърчал по това време стратегът Теодор, младият любимец на Погоната. — Войските са строени.

Без да снеме очи от височината насреща, василевсът мълча;.

Другите стратези и хилядниците, които прииждали, за да изслушат предначертанието на боя, взели да се споглеждат, да се посбутват — те недоумявали пред дългото, мътно мълчание на своя повелител.

— Вървете при хилядните си! — оборавил се след малко той. — Нека останат строени!

Когато при него останали само Валериан и Теодор, василевсът им пояснил:

— Трябва да помисля …

— Всесветли — позволил си да пренебрегне думите му Теодор. — Не зная дали патрицият Валериан ти е доложил, войската е неспокойна, усеща се!

— А! И това ли? — попитал през зъби василевсът. — Защо трябваше да не по зная?

— Защото съм убеден, че победата ще успокои и обедини иначе доста разнородната ни войска — промълвил Валериан. — Исках да спестя на василевса …

— Млък!!! — пак изфучал императорът.

И махнал ръка — освободил своите двама най-доверени помощници. Така той останал да размишлява сам, втренчен във врага си насреща.

Колкото до мене, тъкмо през онази заран аз проумях, че животът ми всред българите ще се промени. Вчерашният ден с ожесточението и страхотиите си и камарите съсечени наши бойци, и ятата плувнали из плитчините ромейски трупове — всичко това ми говореше, че за българи и словени „ромей“ е клеймо, което постепенно трябваше да ме усамоти. Премного кръв …

Вървях низ склона, където бе намерил укритие негодният за бой народ — там днес жени и старци оплакваха убитите си. Измити от засъхналата кръв, пременени като за празник, мъртвите все още бяха отсам, между своите, под веселичко есенно слънце и бодър утринен ветрец. Все още не бе настъпила раздялата, която ще превърне във вдовици и сираци тъй много хора, доскоро топло облегнати о нечие яко, вярно рамо …

Посред множеството изпращачи на свой храбро загинал спря погледа ми родата на младия жрец Безмер. Безмер лежеше почти гол, снажен и бял. Било е късно да затворят очите му; те съзерцаваха волната синева, в тях бе застинало и обещание за вярност, и въпрос: какво ще бъде с всички нас? …

Дъщерята Кормисошова и булка на Безмера се гънеше от мъка като млада върбичка. Около нея бяха наклякали дребните й шарени деца, но тя не ги виждаше, ни чуваше. Дланите й галеха прекрасното лице, косите от тежко злато, не се плашеха да докоснат противната, пет пръста дълга рана, през която бе излетял животът от това младо, създадено за радости тяло …

Едва днес, при всеобщото оплакване аз забелязах колко много били словенските жени всред нас. Ех че хубаво, че радостно беше на сватбите ви, бели момичета! — мислех си с отесняло гърло. — Знаехме ли, че ви мъжим за смъртта? …

Нататък, по-нататък… Навсякъде се сблъсквах с човешката скръб. Видях вдовицата на предания Севар да обмива грозно съсечен труп — навярно не на близък, понеже старите й очи бяха сухи. Затуй пък до нея, тръшната в пепелака, ридаеше и се късаше млада словенка, трудна.

Внуците на Севаровата вдовица седяха настрана, вторачени с недетски очи в мъртвия.

Когато минах край престарелия Докс, дето бе спасил живота ми преди дълги години, той ми се усмихна като изумял и изговори беззъбо:

— Момче, сега вече връщане няма!

Старият боец сякаш приветствуваше тази жестока истина; бялата светлина от коси и брада озаряваше пророчески лицето му. Нямах достоен отговор на неговото прорицание.

Продължих към мястото, където вчера бях се разделил със своите. Отдалече ги преброих с изтръпнало сърце — две момичета, трима юноши, Ие… Благодаря ти, Тангра! — възликувах аз.

Синовете ми бяха се отбили за кратко, колкото да ги види живи. Ие. (Забелязах, че немалко воини стърчаха нетърпеливо наоколо, а майки и сестри ги прегръщаха, галеха.) Когато доближих челядта си, тримата новоизпечени бойци веднага приеха израз на чинопочит — за тях аз бях сега не баща им, а началникът на стрелците по стената.

Ие не се обърна към мен. Тя гледаше синовете ни, като че ли цяла вечност не би им се нагледала. Какво ли денонощие е преживяла? — рекох си, моята жена ми се стори състарена с десет години,. Тя откачаше от шиите на дъщерите ни прости муски и ги увързваше по дрехите на момчетата. Да ви опази Тангра! — заклинаше несвястно.

Положих ръка върху плещите й. Ие се стресна.

— Кажи, ще се върнат ли? — питаше ме тя. — Що свят изгина!…

Нямах отговор и за святата тревога на Ие. Когато полека се отдалечих, тя и не забеляза, че ме няма. Като пребит изпълзях височината, на чийто връх си знаех, че ще заваря един мъж и един кон.

— Дадох им отдих… — каза ми Аспарух, сякаш досега все бяхме разговаряли. — Толкова време откак ромеите се строиха и — нищо … Какво ли означава това?

— Може да означава поне сто неща… Важното е, че хората ни ще си поемат дъх.

— Върви, поспи и ти, Велизарие! — топло, както някога, рече Аспарух. — Аз съм тук …

Той беше все там и надвечер, и на следващата заран, и през втората надвечер. Добре отпочинал, подобно на всички наши конници тогава, пак се изкачих при хана.

— Ромеите развалиха строя — съобщи ми той. — Заран го правят, вечер го развалят. Втори ден — нищо!…

30.

— Втори ден — нищо! — говорел по същото време Константин Погонат пред съвета на сановници и стратези. — Онзи езичник стои от съмнало до мръкнало на върха, гледа! Наоколо му — никой! А гората, разбира се, гъмжи от неговите конни сатани — (Василевсът не намерил по-подходяща обида.) — Само ни чакат да пошавнем и ще връхлетят като обсебени. Какви са вестите от княз Славун? — обърнал се той към Валериана.

— Нннне е намерен — заекнал началникът на съгледвачите. — Опразнени от народ били крайистърските села. Знаеш, всесветли, че словените изчезват, щом усетят войска.

— А зърното, което ми дължат в дан най-князът и неговите рой дребни князе? Ако поставя варварската кошара под обсада, бойците ми трябва да ядат, нали?

— Позволи, всесветли! — обадил се стратегът Теодор. — — Не можем да обкръжим врага поради онова блато.

Естествено, той бил прав и тъкмо това раздразнило василевса.

— Утре заран войската да се строи за нов бой — заповядал рязко той. — Оставете ме!

Заповедта му не се отнасяла до Валериан, от когото не убягнало, че на излизане не един от стратезите повдигнал рамене — прост белег на досада и осъзната безизходица.

— Едва ли повече от три пъти можеш да строиш войската, без да я поведеш, всесветли … — отбелязал Валериан, защото споделял чувствата на другите ромейски началници. — Вчера ти ме упрекна, че съм скрил от тебе колко неспокойни са хората ни. Сега не крия — тяхната вчерашна и днешна безплодна готовност за бой ги е смутила до немай-къде.

Василевсът отговорил снизходително:

— Аз стигнах до трона в борба срещу разбунтуваните войници на баща си, Валериане. Тогава бях далече по-неопитен, по-слаб, а ги смирих.

— Ела и виж, всесветли! — настоял на своето Валериан.

Двамата излезли навън. Те не удостоили с внимание нашия стан, където царели мрак и тишина — крепост на мъртвите все едно. А в ромейския стан огньовете били не стотици и хиляди, както до снощи. Редки, но огромни огнени петна изпълвали нощното поле.

— Забелязал съм, така бива пред бунт — прошепнал Валериан. — Войниците се сбират по много, тълкуват, оплакват се, роптаят, докато някой от тях изкрещи …

— Не! — дръпнал се назад и на светло в шатрата василевсът. — Защо ще се бунтуват? — изсъскал той в лицето на Валериан.

Началникът на всички подслушвачи се поколебал.

— Ето защо — подел Валериан тихо, най-внезапно отвратен от своето място в световната игра: — Откакто се помнят, бойците ни требят из Мизия, Скития, Илирик словени. Словенството не се свършва. Подир арабските войни, проредяла и изнурена, войската ни се пита: защо, докога? Кълна се, това говори тя сега край големите огньове. И ако утре…

— Утре аз няма да бъда тук!

Забравих да кажа нещо, научено по-късно от Валериана: император Константин Погонат бил роден за театъра. У него умно намислените и убедително изиграни ходове се следвали с изненадващи поврати, от които на събеседника му се завивал свят. Така разбирал той държавническото изкуство и вероятно бил прав — по вековечните закони на театъра бе спечелил немалко двубои. Един такъв — двубоят му с папските пратеници на вселенски църковен събор — предстоял непосредствено и щял да завърши с успех за Погоната.

— Да, да!… — потвърдил василевсът докато Валериан, гръмнат, се чудел дали не сънува.

— Да не си мислите, че е леко да крепиш империя, чиито народи са повече от звездите? С коя войска? С войска от същите тия народи, дето в най-негодно време те пита: защо, докога? — говорел като в театър Константин.

Валериан немеел.

— Призори, когато моите верни бойци сладко спят, потеглям с личната си стража за Константинопол — изведнъж кротко заявил Погонат. — А иначе, боли ме схванатият крак.

— Всесветли!… — чак тогава Валериан осъзнал гибелното намерение на господаря си. — Какво ще стане с похода ни, напуснат от…

— Поверявам го на най-първите свои стратези — обяснил Погонат. — Изобщо, откъде накъде този безимен, този ничий конник ще е заслужил присъствието на един император?

(Не ничий, а на всички нас принадлежеше разседлалият и неоседлал вече два дни конник, който се тренчеше с червени от безсъние очи във вражия стан. Там горяха не огньове, а огнени колела. Невнятно!…

В гората под него наполовина спеше, наполовина бдеше конният народ. Всред него и аз заедно с тримата си синове.)

— Не може василевсът да се гледа и гледа с тогова дивака насреща, докато в столицата на света работи вселенският събор — продължавал да обосновава Погонат своето неприемливо решение.

— Не може или не иска? — събрал Валериан смелост за пряк въпрос.

— Такъв въпрос, не е позволен на никой поданик! — отрязал го василевсът.

И това наистина бил краят на техния таен разговор .

Колкото и зорко да бе наблюдавал ханът всичко, що се случваше у ромеите, той не разгада смисъла на предутринната кратка суетня около височайшата шатра.

Ромейската зойска — бе същото неведение, в което бе и ханът — провлачено започнала да се строява, когато пряко стана й прелетели три стотни императорска стража. Следвала ги колесницата на василевса, в която Константин Четвърти ведро се усмихвал, милостиво раздавал поздрави на храбреците си. Подир позлатената каляска прелетели още триста негови лични пазачи. Това било то.

Прахта бавно се слягала над сухото поле.

Хиляди недоспали, недояли, разсипани от умора и сковани от предутринен хлад мъже се споглеждали в пълно недоумение: що става?

— Нямам право да обсъждам заповедта, която е в сила, въпреки… отсъствието на император Константин Четвърти — говорел междувременно пред съвета Теодор, засега върховен стратег. — Ние само изпълняваме: да се строим за бой.

— Защо всъщност отпътува всесветлият, Валериане? — грубо се намесил архонтът на Мизия.

Всички погледи се отправили към моя някогашен съшколник, комуто и без тях било достатъчно тежко след снощните превратности.

— Поради болест — отговорил той скодоумно.

— А никак не изглеждаше болен … — процедил архонтът.

— Наш дълг е да завършим с триумф войната, която всесветлият започна — побързал Теодор да предотврати основателния спор. — Прочее, архонти и стратези …

Прочее, гледахме ги пак да се строяват. Бях до Аспаруха. Той приличаше на човек, дето ще се срине след миг, след още миг … Но миговете течеха, а Аспарух не рухваше Нещо, дълбоко загнездено у хана, го държеше както винаги действен, отмерен.

— Подредете хората си! — извика той към гората. — Отивай и ти, Велизарие!

— Не може ли… — щях да го моля да ме остави при себе си, но той ме превари:

— Не може!

Вече в боен ред, ромейските кохорти — по брой намалели, а все пак внушителни — се откъртиха от местата си. С глухо дрънчане напредваха те към нас. Дали не ми се привиждаше — човек винаги се самозалъгва! — че техният ход днес бе спънат, неравен.

Забави и спря.

Не може да бъде! — заключих аз, когато бойният ред на врага ни се разпадна без всякаква причина от наша страна.

А причина си имало. Заквасени нощес от метежни думи и призиви към неповиновение, анатолийци и арменци втасали съвсем, когато видели да се отдалечава всред охранената си стража бодро засменият василевс. Техните хилядници някак си успели да ги подберат и поведат, но тук, върху бъдещото полесражение търпилото км отведнъж секнало. Първи се обадил изпод бронзовата черупка от щитове арменецът Ефрем, възстар боец със следа от рана през лявата буза, което го правило страховит.

— Къде и защо?!! — ревнал той гръмогласно като хвърлил щита си.

На пет-шест скока към него притичал хилядникът Симеон с гол меч.

— Съсичам те! — изфъфлил той кръвнишки.

Бога ми, щял и да го направи, ако в същия миг пред краката му не били тряснали няколко щита, ако отсамните войскари също не били изтеглили мечове.

— Опитай се само! — ревнал Ефрем.

Тъкмо този бил мигът, който ни озадачи: няколко кохорти забавили стъпка, после спрели. Хилядниците им крещели със смес от гняв и уплаха:

— Не спирай!… Към крепостта!…

Никой не се подчинявал. През бронзовите черупки преминала бунтовна тръпка, та ги пропукала. Повечето ромеи (а всъщност всичко друго,’освен ромеи) взели да блъскат оглушително меч о щитовете си — знак за всеобщ метеж сред войската. Хилядниците вече и не се напъвали да я вразумят — от опит си знаели колко безполезно, че и смъртоносно било това.

Нам, втрещени пред това необяснимо зрелище, се стори, че наистина ще оглушеем от метежния грохот, затуй мога да си въобразя как са се почувствували стратези, сановници и клирици насреща: имали чувството, че настъпва второ пришествие.

— Къде го василевса? — крещели стотици мъже от първата редица, която се добрала до шатрата на василевса.

Пред нея стояли стратегът Теодор и патрицият Валериан всред разни големци. Странното е, че други големци своевременно успели да изчезнат, предусетили какво има да се случи.

Валериан направил няколко крачки назад, дано напусне мястото, което почвало да пари под сандалите му, но в гръб го подпряла друга войнишка редица.

— Къде е василевсът наш? — ръмжели мъжете.

— Заболя пресветлият! — викал Валериан в отговор, но никому не било до лъжите му.

Войската обезумяла. Онзи, който не е присъствувал на войнишки бунт, едва ли ще си го представи — то е по-ужасяващо и опасно от наводнение, от земетръс.

На склона срещу нашия стан (това виждах аз, макар че все още не смеех да му повярвам), трите кохорти се разпиляха като прекатурен кош орехи. Не разчленявах нищичко всред главозамайващата суматоха и глъч, но очевидно беше, че всички насреща са повилнели. Една след друга бяха свлечени пъстротъканите шатри — като платна на кораб с прекършени мачти. Моят приятел Валериан отървал кожата като се сврял под такова някакво платно.

Чест прави на стратега Теодор, че не загубил присъствие на духа. Той се изпънал в цял ръст пред метежниците и им креснал:

— Давам тройна плата всекиму, който влезе в бой!… Тройно давам!…

— Рибата от блатата ли ще нахраним срещу твоите смрадни солди! — крещели му в отговор.

— Ти легни под копитата, пък ще ти дадем петорно! … Имало и твърде много неприлични крясъци, които не ще отбележа.

Тогава излязъл из своята проста шатра стратегът Ираклий, поставен от василевса под стража докато бъдела уточнена неговата участ. Старият воин се упътил към най-голямата гъстотия в метежа. Макар и обезумели, бойците му стрували път — всеки почитал и заслугите на Ираклия, и злочестината му.

— Позор, бойци на Византия! — викнал им безоръжният бивш стратег. — Позорите империята пред лицето на варвари!

Никой не му попречил, та Ираклий се добрал до вече съвсем тесния кръг, враждебно сключен около стратези и велможи. Той вдигнал строго ръка — знак, че иска да говори. И тъкмо в този миг се случило нещо страшно.

Самият аз никак не бях подготвен за него; заплеснат в събитията у ромеите, пропуснал съм кога беше се раздвижила българската конница. Сега челото й се подаде през портите ни, Тя излезе — цялата и в пълния си нетърпелив блясък — в дола. Там българите взеха да се строяват докато зад тях непрестанно прииждаха още и още.

Не можех повече! Четвърти ден пред погледа ми воюваха мъжки свои и чужди, гинеха, понасяха рани, а аз се гушех нависоко в кулата и раздавах заповеди. Така повече не може! — рекох си. Рекли са си го в онзи миг навярно още мнозина от моите стрелци, защото вкупом се смъкнаха от стената, отвързаха конете си и напряха към вратата. Вместо да ги спра, последвах ги — усещах се нетърпелив и пъргав като момче. Скоро яхах през полето, което четири дни бях само съзерцавал.

Пред нашата конница стояха българските боили и таркани, пременени така, както биваха при жертвоприношения или на сватба. Вярно излиза, казах си, че българите броели за най-голям празник битката.

Поразен бях, когато открих всред тях паметта на племето — този все още млад, малко занесен мъж с тънки стави и дребни черти; той незабелязано присъствуваше на всички важни събития. Порази ме, че паметта на племето бе нарушил закона — той нямаше право да влиза в бой. Какво ще стане със спомена, ако бъде убит оня, който го пази? Но младият мъж в черно стоеше във втората редица, съвсем необичаен всред изпечените, яки бойци. Близо до него зърнах синовете си. И те, както целият конен народ, задъхано очакваха хана.

Той пък бе изчакал да напусне крепостта последният наш конник. С тъп звук се заклопиха след Аспаруха огромните порти — всеки годен за бой българин беше върху бойното поле.

В бяла риза под ризницата си от тънки халки, с лек шлем и кръгъл щит, ханът плавно заобиколи строя ни, за да излезе начело. Той изтегли меч, вдигна го и викна:

— След мен!

И тъй, ювиги Аспарух се понесе пред българския народ.

Когато го разкажеш, то излиза длъжко, а истината е, че цялата наша поява и строяването ни преминаха бързо. Ромеите там горе, разбунени, като ритнат пчелен кошер, нямаха време да схванат опасната промяна в нещата. Всичко, което нищожна част от тях смогна да извърши, бе да се изправи в стена на билото на хълма и да препречи пред нас своите щитове. Отвъд тяхната несигурна редица обаче продължила да бушува суматохата, допълнително засилена поради страха от българите.

Бях само няколко крачки зад хана, когато той налетя върху ромейската стена, последван от бойците си. Както предвиждах, врагът не издържа. Липсваше му заповед и воля за победа. Настървени допреди малко един против друг, току-що изтрепали немалко свои началници, ромейските хоплити спасяваха собствения си живот или поне се стремяха, да го продадат по-скъпо. Понеже бяха войници по поминък, те и сега показаха войнишки качества — не бих казал, че битката с тях бе лесна. Понеже бяха отчаяни до крайност, зарязани на произвола, ромеите се биеха нестройно, но зверски.

Това и потрябва на българите, за да се нажежат. Мярках наоколо си мъже, които познавах от дълго — нищо познато не намерих у тях. Хвърковати, те невиждано ловко направляваха конете си; конят сякаш бе част от яздача та двамата образуваха всепобеден кентавър.

Битката всред ромейския стан, където растяха камари от убити, валяха се разни шатри, хоругви и коли, продължи до пладне.

Бидейки все зад хана, не ми побираше умът как у този изнурен от безсънна тревога мъж избуя такава действена сила. Ханът винаги улучваше най-гъстото място в боя. С кратки заповеди Аспарух разместваше конницата си така, че тя изтласкваше все по-далеко от нашата крепост вражето войнство.

В преките схватки ханът бе загубил шлема си — плитка алена рязка минаваше през челото му и напомняше, че гибелта беше се разминала отблизко с него. Прочее, докато работеше хладнокръвно с меча, Аспарух не изпусна из поглед цялостния развой на сражението, а именно:

Словените се биеха пеши с леките си копия, лъкове и дървени щитове. Тъй като от поколения те бяха преглъщали своята жажда за мъст, отприщиха я сега в кръвнишко тържество — полуголите словенски бойци наваляха с радостни крясъци върху ромейските дружини. Българските конници — мъже и жени — прелитаха от едно кълбо врагове към друго. Конските копита вършеха не по-малко работа от мечовете. А участието на жени всред нас всяваше у християните суеверна уплаха. Неведнъж някой от тях изпускаше оръжието си и закриваше лице с длани, щом се озовеше пред жена на кон. Българките не щадяха такива бойци. Макар и обречен на провала, отпорът на ромеите взе многобройни български жертви, но ние напредвахме и напредвахме. Ромейският стан остана зад прахоляка на боището.

Тогава именно стратегът Теодор (той се би храбро въпреки безизходицата, в която го бе блъснала низостта на василевса) нареди да свирят за оттегляне.

Над овършаното, потно, окървавено полесражение звукът на рог прозвуча като вдовишки писък …

Стратегът Теодор побягна, защитен от личната си стража. — отпраши по посока на морето. Бягаха подире му със своите дружини магистри, патриции и клир, силеха се да докопат спасителния бряг, още по-спасителните катърги …

В това време — докато пешите ромеиски войски някак се събираха, за да се опазят при отстъплението си — Аспарух заповяда:

— Най-младите — след мен! Останалите да довършат останалото!

Дотук не бях почувствувал умора, ни боязън, а сега сърцето ми проплака: защо не бях и аз от младите! Видях как подир хана, който подгони бягащите ромеиски големци, се впуснаха мъже и жени на кон — наистина не яздеха, а летяха те. Прелетяха покрай мене, без да съществувам за тях, моите трима синове.

Върнах се печално към угасващото полесражение, където немладите наши бойци си вършеха работата — раздаваха историческа справедливост.

Ако усилният ни труд по някое време секна, то стана поради умора. Кой на кон, кой пеши, лъхтяхме от задух. От заранта до надвечер бяхме секли, а сеченето изисква повече сили от копан.

Стояхме, загледани след остатъка от бляскавата рат на василевса, която — не по-малко изтощена от нас — се влачеше уж тичешком към Изгрев. Хиляди мъже стояха всред полето, натоварено с мъртви и умиращи. Заникът ги обгаряше в алено, та не изглеждаха грозни, нито страшни.

През миговете, когато издъхвате великата за историята им битка, българите се смълчаха, слязоха от седло. Без усмивка, без думи, без триумф, те сякаш още не вярваха на победата си. Те просто обърнаха лице към лицето на Тангра в няма благодарност.

Българските воини все още си отпочиваха от своята доскорошна ярост, когато се зададе Аспарух начело на нашите млади. Те яздеха бавно на запенени коне. По някой бе взел зад себе си втори яздач. Мнозина носеха пленено оръжие или яркоцветна мантия, скъпа завивка. А също — и мъртви. Мъртвите бойци лежаха напреки коня, още не вкочанени, те се поклащаха при всяка стъпка и като че ли участвуваха в победния празник… Млади, млади, пъргави момчета, двайсетина по-жилави и от тях момичета — такива запомних аз онези, които спечелиха държавата българска. Кървавата заря — бог Тангра — огряваше челата им, вечерникът играеше в лъскавите черни коси. Имаше у тия млади тъй вдъхновена, тъй трогателна гордост, че едва сдържах сълзите си.

Не дълго ги сдържах. Към средата на голямата дружина яздеха синовете ми. Само двама! Вторият — Баян, на седемнайсет — държеше в прегръдката си моя първороден. Топло червенееше кръвта по шията и гърдите Ишбулови.

— Лошо ли раниха Ишбула? — притичах към Баян. Той спря и ме погледна чуждо.

— Убиха брата ми… — рече.

31.

Не знаете вие що е варварска победа — няма нищо по-истинско като тържество и като мъка у един народ, извоювал своето право да съществува и заплатил това право със синовете си.

Онгълът отново живна след дни на настръхнало очакване в смълчания мрак. Първият белег на живота е огънят — навред из онгъла лумнаха огньове. Не яли, не пили по човешки от четири дни, българите чествуваха своя щастлив жребий. Това ставаше просто — в ядене, пиене и песни.

Българите, казах, а трябваше да се разбира: българи и словени. След общата победа словените в стана ни бяха повече от нас. Те се разположиха и около нашето укрепление, защото вътре нямаше доволно място.

Всеки пируваше според скромното си имане. Чуваха се скокливи напеви, протяжен вик на рогове. Чуваше се и плач. Така е види се орисано на човека — в живота му ликуване и болка се смесват по божа воля в неразделно единство. Кълна се, тържествуваше душата ми заради българската победа (бях двайсетгодишният свидетел на търпението, на мъките, жертвите и упорството, с които българите я заслужиха) и ридаеше душата ми — загинал бе моят първороден син …

Седяхме около нашия огън — момичетата и момчетата ни, горката Ие. Потискахме своята печал, нали не само при нас за последна нощ лежеше мъртъв син. Където и да погледнеш, виждаше се все това — вечеряха за последно мъртви с живите си близки.

Помръкнала като тежко болна, Ие не ридаеше. С привична грижа насилваше тя в паниците ни сварена риба, варено просо. Тя постави и до главата на мъртвия ни син една паница. Сетне се върна при живите, наля ни кумис в друга Отпихме жадно — попукани бяха устните ни от жар, от изнурение — и Ие я отнесе при мъртвеца.

Жена ми остана там — по тесния и гръб преминаваха гърчове и сдържано ридание. Криеха лицето й някога разкошните й, сега отънели, прошарени коси. Не смеех да я доближа и й продумам — та що е бащината мъка пред майчината?

Нашите живи деца се хранеха мълчаливо. Те бяха — някак по новому — затворени в себе си, сякаш ме принуждаваха да осъзная, че са вече големи. Беше им придала възраст мъката и изпитанията български.

— Ие! … — най-после повиках жена си. — Бог дал, бог взел…

Като вой на вълчица изби скръбта на Ие, досега затискана с върховно усилие. Към нея присъединиха неудържимите си вече жалби знайни и незнайни майки — стенеше целият онгъл. Не усещах, че плача и аз, човешките сили си имат предел.

— Ие! … — докоснах боязливо острото й рамо.

— Не бог взе Ишбула! … — писна жена ми. — Посякоха го твоите,. Проклети да бъдат, дано и .тях настигне смъртта, дано изплачат очите си майките им, дано!

Нейните — не нашите — деца ме гледаха сякаш бях чужд. Нито Ие, в несвястната си болка, взе назад своето жестоко обвинение, нито синове и дъщери понечиха да го смекчат с една думица.

Без някой от тях да ме спре, аз тръгнах към върха.

Там също всичко бе ново за мене: хан Аспарух, още не свлякъл плетената ризница, цял в засъхнала пот и прах, говореше на своя променен съвет — всред бомли и таркани седяха на равна нога и словенските старейшини.

— … След като утре отдъхнем — обясняваше им ханът, — дружините ми ще се отправят, водени от тебе, тебе, тебе, към ония твърдини, където все още има ромейска войска.

— Може вече и да я няма! — сурово отбеляза княз Славун.

— Ако бъде там, ще я очистим! — още по-сурово натърти ханът. — След днешния ден не бива да остане читав ромей из земите, обитавани от съюза на словенските князе! Такъв е законът на победата!

— А ние? — попита старият княз.

— Потегляте с моята войска, това е ясно… Казах! Така разпусна новия си съвет хан Аспарух.

— Не подобава на годините ми да ти целуна ръка, ювиги … — каза на сбогуване старият, достолепен Славун. — А бих…

И най-видният от тукашните словенски князе се оттегли в тъмнината.

Бяхме сами с хана както някога. Едва сега — това ми напомни нашата предишна близост — усетих как Аспарух се отпуска, сякаш освободен от всякакво човешко присъствие, от дълга да бъде вожд за пример и упование.

— Свърши се! — промълви той с неизразима умора.

И най-неочаквано Аспарух се засмя. Горчиво, стори ми се.

— По-скоро, започва … — опроверга себе си ханът. — Трудно е да постигнеш, сто пъти по-трудно — да отстоиш постигнатото …

— Ти пропусна в заповедите си мене — напомних му още по-горчиво, понеже не можех повече да понеса своята самота пред законната съобщност на победителите.

— Какво? — разсеяно попита ханът.

— Що да върша аз по-утре. когато българските и словенските мъже тръгнат да чертаят границите на твоята власт, ювиги? Къде е мястото ми, работата ми?

Аспарух отговори не веднага.

— Ти, Велизарие — каза спокойно, — ще си вървиш. Зная колко нещо те свързва с мене — целият твой живот…

Може и да не вярвате, но не помръднах, не отроних дума. Голямата битка, мъката ми по моя първороден бяха ме пречупили. През ония дни остарях, но и помъдрях.

— Разбери ме, Велизарие! — обърна към мен също състарено лице хан Аспарух. — След нашия съюз и обща победа словените са… Как да река? Ще станат те част от нас. А словенството е престрадало от ромейско насилие, не ще търпи ромеец помежду ни. Не искам да те видя пронизан изневиделица или отровен, Велизарие! Върви си!…

Мълчание.

— Разбирам … — казах аз. Наистина, разбирах го.

Идват такива мигове в живота човешки, ако човек поживее дълго и усилно — мигове на прелом.

Младият земен жител се чувствува хан и бог, цялата земя е била сътворена, за да радва очите му, да служи за поле на неговия волен бяг. Не иска да знае младият, че е един от безбройните също като него и със същото право на щастие.

Узрее ли обаче земният жител, той забелязва, че е един от многото. Узнава той, че щастието е не наше право, а все по-плаха жажда, с която си умираме. Затуй, когато дойде миг преломен и зрелият човек проумее, че оттук нататък му предстой самотия, нищета, унизена старост, то дори не се противи на бедите — не брани плахата си жажда за щастие. Животът го е научил, че се раждаме за мъка, та ето я, мъката е навестила и него по реда му.

Така си обяснявам защо не изпросих от хан Аспаруха милостта да остана при българите, пък нищо, че някой можело да ме прониже или отрови. Просто аз, Велизарий, бях узрял за страданието.

32.

Зазоряваше се. В ниския край на онгъла ни, край блатата, словени и българи снощи бяха изкопали грамадна кръгла яма — там щяха да намерят вечно спокойствие нашите мъртви. Над мъртвите вече се издигаше натрупаната от стотици ръце могила, а народът, дето беше погребал мъже и синове, стоеше наоколо й. Там бяха Ие, децата ни, нейните отрасли племенници — цялата Ишбулова рода. Докато другите полека се разотиваха, прекрачих към Ие, която не можеше да се отдели от братския гроб. Не се боях, че моята иначе зла вест ще я рани болно — жена ми е претръпнала, безчувствена. По-узряла и от мене беше Ие за всяко следващо страдание.

— Ие — казах й, — след всичко, което стана и което има да става, ювиги мисли, че трябва да се махнем.

— Къде? — погледна ме тя с невиждащи очи.

— Там, откъдето дойдох преди двайсет години. Ти си ми жена, те са ми деца, Ие. Трябва да ме последвате, защото съм поел пред бога грижата за вас. Ти не би оставила без баща и стопанин своя дом, нали, Ие?

Жена ми не отговори. Тя не пристъпваше, а пълзеше към мястото, където двамата ни отрасли синове, на които помагаха яките им вуйчовци, опъваха нашите шатри. Момичетата, все още скръбни, но вече живнали, скубеха и принасяха наръчи суха трева за постелята ни.

Вървяхме полека с моята жена из стръмното нагорнище на битието. Изпитвах неизпитвана нежност към Ие, но не смеех да прегърна майката, току-що погребала син. Тя пристъпваше като насън, нямаше я.

— Велизарие! — каза внезапно Ие и спря на десет крачки от децата ни. — Свидни мой, позволи да не идваме с тебе!

— Как, Ие! — всъщност не я питах, вече премръзнал в самотата, която ме чакаше оттук до гроба. — Нели заради своите късни години създавах и храних деца? Няма ли да ми остане нищо от цял живот мъки и борба? Кой ще ме приглежда, кой ще затвори очите ми на смъртния одър, Ие? — Молех се унизено, чувах гласа на собственото си унижение, а не изпитвах срам; онова, което ме грозеше и срещу което се бранех безнадеждно, бе по-страшно от всякакви унижения.

В неизразима болка притвори очи жена ми, поклати посребряла глава:

— Нека децата ми да живеят всред свои, в родата си! — тихо отговори тя. — Бих умряла от страхове за тях, ако те бъдат под властта Христова … Ти ни обичаш, свидни мой, зная — още по-тихо продължи най-свидната ми. — Не може да не ни желаеш доброто, а нашето добро е тук.

Кой баща не би отстъпил пред подобна молба? А и какво можех да обещая на Ие, на децата си? Не беше ли оправдан нейният страх от всичко ромейско и християнско? Долу, край вадите, още не беше слегнала, дълго нямаше да слегне пръстта над ония; които ромеите бяха избили. Пръстта над Ишбула …

Тук, а не другаде витаеха душите на всички свои мъртви, за да придадат още сила и вяра на живите. Духът Кубратов и святата душа на Пагане. Можех ли да сравня жертвата, която животът искаше от мене, с нейната саможертва? Имах ли право да се противя, след като си спомних готовността на Пагане да умре заради българското бъдеще? Тя умря заедно с нероденото си дете, а моите деца — макар далеко от очите ми — щяха да строят каменни домове, щяха да жънат, да яздят, да се плодят и да воюват. Бях им дал най-великото — живот. Сега животът ми ги отнемаше.

Яздехме и яздехме …

Яздех за последно до човека, във вярност към когото преминаха моите мъжки години. Ханът пожела да ме изпроводи до билото на Голямата планина (нарекоха я по-късно — Стара),. Там беше границата между ромеите и словенския съюз, наш съюзник.

Яздехме и яздехме, както две десетилетия вече — откак българите отпаднаха от историята на света. Колко много може да се промени в нея, ако един народ устои на изпитанията и!

Мъчително за мене бе, че яздехме всред могъща ханска дружина през местата, които ми напомняха друго едно пътуване, когато за първи път и тайно прекосихме двамина благодатна Мизия. Сега тя принадлежеше на хан Аспарух.

Покрай пътя ни никнеха словенски селца, сламени хижи; пресичахме реките, край които словенството мирно се трудеше.

— Ханът! — разпознаваше ни навремени по някой, дето беше се сражавал на наша страна при онгъла или пък бе слушал разказа на участник в този бой.

— Ханът! — предаваше се вестта покрай речния бряг или из селцето.

Тази единствена дума имаше силата на чародейство — тя мигом събираше тълпа, която се впускаше да настигне конете ни. Не просто за да се порадва на българския владетел, а понеже държеше да чуе от негови уста отговора на съществени въпроси:

— Вярно ли е, ювиги — питаше някой, — че повече няма да видим ромей отсам Голяма планина?

— Вярно ли е, че границата с василевса зърви все по билото? Та нали и отвъд живеят наши.

— Вярно ли е, всестветли, че ромеите ни дали мир, че щели да ти плащат данък?

С такива въпроси ни засипваше словенството, което не вярваше на очите и ушите си, а само на ханската дума. Ханът отвръщаше:

— Истина е, че междата ни с василевса минава по билото на Голяма планина. Засега… Че има мир и получих дан, за да не нападат войските ми Византия. Засега… Нека първом издигнем каменни твърдини, нека построим свой средец и достойно капище на Тангра, който ни дари победа! По-нататък ще видим …

Над планинските върхове се свечеряваше. Синееше далечината на юг — плодни поля, спокойни реки …

Ханът съзерцаваше земята на василевса с израз, който бях забравил, мечтателен и самоуверен, и ведър. За миг той ми се стори отново млад, какъвто бе в началото на нашия път.

После ме погледна — със същата усмивка, с която беше ме открил край ручея да оплаквам своето насилено сиротство. И каза с тогавашния си топъл глас:

— Преди много години (нали помниш?) моята власт поиска от мене Пагане. Днес тя ми иска тебе, приятелю от младост. Помниш, нали, последните думи на ювиги Кубрата: „Никога не съм казвал, че е леко да бъдеш хан!“.

Нека не описвам самата си раздяла с Аспаруха. Усещам, че нямам сили да я преповторя.

33.

И така, седя аз в работната стая на покойния ми баща пред разпилените неизписани кожи, както и пред купчината вече изписани, подредени. Светлината от свещта чертае жълт кръг върху масата; извън него всичко тъне в мътен хлад. Из мътилката от време на време излиза по някой. (Или може би така ми се струва — нерядко имам чувството, че е помътен и разумът ми, че се поболявам от тъга по миналото и ужас пред бъдещето.)

Иде например все по-надменният началник на всичко тайно Валериан.

— От честите ни разговори долавям, Велизарие, че пишеш не книгата, която всесветлият ти заръча — многозначително произнася той.

И се стопява в мрака. За да отвори място на стратега Ираклий.

— Пощади ме в своите писания, Велизарие! — моли той. — Не моя бе вината, че загубих …

Най ме потискат посещенията на Константин Погоната, който се промъква в стаята ми след полунощ.

— Ако не ти, друг ще изпълни заръката ми, но аз съм сигурен, че ще разсъдиш, Велизарие. Какъв е смисълът на твоето упорство? …

Колко много са хората, които се нуждаят от една лъжа! — мисля си с горчивина и отврата. — На по чудо оцелелия очевидец, разбира се, нали за това служат очевидците …

Навън е смирена, печална есенна нощ. Завърших и подвързията на книгата, над която се трудя от година време. Не книга, а остър нож, тя ще бъде обвинението срещу мене, ще бъде моята казън.

Не, вече не ме плаши бъдещето, сам аз направих своя избор. Константин Погонат ме изчака да разсъдя, но не допускаше, че ще разсъждавам така — най-редкият човешки жребий е възможността да избираш. А аз избрах не веднъж. Първия път — да остана в един свят, който бях научен да презирам и мразя. Второ, да не помогна с ума и с ръката си на световното зло. От което то не ще стане нито по-слабо, нито ще намалее. Просто, няма да му дам своето съучастие…

Чувам как навън в ходника тежко се разстъпва стражът. Мислите си, не съзнавам ли, че съм затворник? Като затворниците се мятах аз от малкото прозорче (какви вълшебни нощи над Златния рог!) към вратата, пазена неотстъпно. Немислимо беше всяко бягство …

Сядам пред свещта, вторачен в своя завършен труд. Не го виждам — виждам онези далечни близки, които написаха книгата ми с живота и със смъртта си. Те ми говорят, макар и повечето да са отдавна вече мъртви. Обезумявам … И има от какво — викам си.

Наистина душата ми е болна, щом се опитвам да заговоря призраци.

На вас дължа и издължих аз най-скъпото на този свят, истината — това им казвам.

Задрямал съм над свещта — през същата или през някоя следваща вечер, напоследък времето спря.

— Тактактактак — сепва ме грубо блъскане по вратата.

Какво ли има да губи човек след като е изгубил всичко? — придавам си смелост и отлоствам.

Стражите, изпратени от Валериан. Уморих се да ги чакам.

— Ти ли си … — недопитват те, понеже бързам с отговора:

— Аз съм единственият жив свидетел! — заявявам им с нездрава надменност. — Водете ме!

А наум казвам вам:

Както и да умра, аз все пак живях, хора! Сбогом завинаги … До утре!