Глава дванадесетаНАЙ-ДОБРЕ ДА НЕ СЕ ЗАДЯВАМЕ

Трябва да е било към един часа през нощта, когато отминахме най-после острова; салът ни едва-едва се движеше. Ако ни срещнеше лодка, трябваше и ние да се прехвърлим в нашата и да поемем към илинойския бряг; добре, че не ни срещна, защото не бяхме оставили в лодката нито пушката, нито въдица, нито нещо за ядене. Толкова бързахме, че нямахме време да се сетим за тия неща. А не беше много умно, то се знае, дето бяхме оставили всичко на сала.

Ако слезеха да ни търсят на острова, аз се надявах да намерят огъня, дето бях запалил, и да чакат цяла нощ Джим. Както и да е, никой не тръгна подире ни. Ако са се заблудили от моя огън, не бях аз виновен. Опитал се бях само да ги надхитря, ако мога.

Щом взе да се развиделява, завързахме лодката до един речен нос на илинойския бряг, насякохме памукови вейки със секирата и закрихме с тях сала, да прилича на крайбрежен трап, обрасъл с памук. Речен нос се казва на пясъчно полуостровче, обрасло с памучни храсти, гъсти като зъбци на гребло.

По брега на Мисури се издигат планини, по брега на Илиноис — гъсти гори, а средата на течението минаваше тук по-близо до мисурийския бряг, та не се бояхме някой да ни връхлети изневиделица откъм тая страна. Прекарахме на това място целия ден и гледахме как салове и параходи се спускаха покрай мисурийския бряг, а другите, дето плаваха нагоре, се бореха с течението. Казах на Джим какво бях чул от жената в града; а той рече, че била много хитра и ако тръгнела тя да ни търси, сигурно нямало да чака край огъня — не, сър, сигурно щяла да вземе и куче със себе си. Добре, рекох аз, защо да не каже и на мъжа си да вземе куче? Джим каза, че сигурно се е сетила да му каже, когато мъжете вече са тръгвали и може да са отишли в града за куче, затова се забавиха толкова време, инак нямаше да сме тук — на шестнайсет-седемнайсет мили от селото… Напротив, щяхме да сме вече в стария град. Аз пък рекох, че ми е все едно защо не са ни пипнали — стига ми, че не ни пипнаха.

Като взе да се смрачава, надникнахме от храсталака и огледахме реката надолу, нагоре, отсреща; после Джим извади няколко дъски от сала и направи чудесна колибка — да се крием от вятър и дъжд и да не ни се мокрят нещата. Направи й и под, цял фут над сала, та талазите при минаването на параходите да не заливат одеялата и другите ни вещи. Насред колибата си направихме огнище от глина, пет-шест инча дълбоко, с рамка наоколо, да не се пръска глината; там щяхме да си палим огън, когато е влажно или студено; стените на колибата щяха да го скриват. Направихме си още едно весло, защото някое все можеше да се пречупи о дънер или нещо друго. Закрепихме един чаталест прът, да закачваме на него стария фенер; трябваше непременно да палим фенер, щом видим, че някой параход плава надолу, инак можеше да се удари в нас; за параходите, дето плаваха нагоре, нямаше защо да палим фенера, ако не сме попаднали, както се казва, на „пресечка“ — водата беше още много високо, по-ниските места по брега бяха още залети, та параходите за нагоре не се държаха всякога в талвега, ами търсеха, дето е най-леко за плаване.

През втората нощ плавахме седем-осем часа; течението ни отнасяше с повече от четири мили в час. Ловяхме риба, приказвахме, от време на време слизахме да поплуваме, та да се разсъним. Цял празник беше да плаваш по широката, спокойна река, легнал на гръб, и да гледаш звездите! Не ни се искаше да разговаряме високо, дори не се смеехме — само се позасмивахме тихичко. Времето беше изобщо хубаво и нищо не ни се случи нито тая нощ, нито другата, нито по-другата.

Всяка нощ минавахме покрай градове, някои на далечни черни хълмове; виждахме само редици светлинки — никаква къща. Петата нощ минахме покрай Сент Луис, светнал от горе до долу. В Сент Питърсбург разправяха, че в Сент Луис живеели двайсет-трийсет хиляди души, ама аз не вярвах, додето не видях с очите си тия светлини в два часа през нощта. А никакъв шум — всичко живо спеше.

Всяка вечер към десет часа слизах на брега да купя в някое селце за десетина цента брашно, бекон или друго нещо за ядене; случваше се да докопам и някое пиле, ако не мирува на пръта си. Баща ми казваше, че види ли човек пиле, трябва да го взема, било за себе си, било за другиго, който нямало да забрави такова добро. Макар че така приказваше, не го видях да се откаже някога от пиле.

Заран се промъквах още по тъмно из полето и все докопвах някоя диня, пъпеш, тиква, прясна царевица или нещо друго. Баща ми казваше, че не е грях да си вземеш нещо, ако смяташ един ден да го платиш; но, според Вдовицата, това си е чисто и просто кражба и никой свестен човек не върши такова нещо. Според Джим, и Вдовицата имала донякъде право, и баща ми; затова най-добре било да заличим две-три неща от списъка и да се вречем, че няма да ги вземаме занапред — тогава нямало да е грях, ако вземем другите. Приказвахме по тая работа цяла нощ, додето се спускахме по реката, и се чудехме от какво да се отречем — от дините ли, от пъпешите и пресните царевици ли или от нещо друго. На съмване решихме благополучно въпроса — да се откажем от киселиците и фурмите. Досега все ни беше някак чоглаво, но сега вече ни олекна. Аз се зарадвах много на това решение, защото киселиците не са кой знае какво чудо, а пък фурмите щяха да узреят чак след два-три месеца.

От време на време сполучвахме да ударим някоя подранила или закъсняла патица. Изобщо си карахме чудесен живот.

На петата нощ след Сент Луис подир полунощ ни връхлетя страшна буря с гръмотевици, светкавици и дъжд като из ведро. Скрихме се в колибата, а сала оставихме да се оправя сам. Като блеснеше светкавица, виждахме напреде си широка права река, а от двете страни високи скали. По едно време се провикнах:

— Ей, Джим, я погледни!

Един параход се беше ударил в скала. А ние се носехме право срещу него. Щом светнеше, го виждахме съвсем ясно. Беше се навел на една страна, част от горната му палуба беше над водата, хубаво се виждаше всяка вещ, столът до големия звънец и закачената вехта шапка на гърба на стола.

Какво ще ви разправям? В такава бурна нощ, когато всичко беше толкова страшно, щом видях тъжния самотен параход насред реката, аз изпитах, каквото ще изпита и всяко друго момче на мое място. Искаше ми се да се кача на него, да го обиколя, да видя какво има, какво няма. Затова рекох:

— Да идем да го видим, Джим.

Но Джим отначало не искаше и да чуе. Рече:

— Не ща да се разтака из разбит параход. Хубаво ни тук и най-добре да не задяваме, както пише в учени книги. Тая развалина не без пазач!

— Баба ти е пазач! — казвам аз. — Какво има да пази? Каютите и лоцманската будка. Да не мислиш, че някой ще си излага живота в такава нощ за каюти и лоцманска будка, които всеки миг ще се разцепят и ще се понесат по течението?

Джим не намери какво да отговори, та не се и опита.

— Освен това — казвам — в капитанската кабина може да намерим нещо, дето струва пари. Обзалагам се, че има пури, от ония — по пет цента парчето суха пара. Параходните капитани са богати хора, получават по шейсет долара на месец, не искат и да знаят кое колко струва, щом им трябва. Вземи една свещ, Джим, другояче няма да я бъде — ще идем да разтарашуваме парахода. Мислиш ли, че Том Сойер щеше да отмине такова нещо? Нямаше да го отмине, то се знае. Щеше да рече: „Ех, че плячка!“ — така щеше да рече; и щеше да иде на този параход, та ако ще да остави там костите си! И щеше да го направи, както подобава… със замах! Да речеш, Христофор Колумб открива някоя държава. Е-ех, да беше тук Том Сойер!

Джим помърмори, ама отстъпи. Каза да не приказваме много-много, а дето не може без приказки, да шепнем. Светкавицата ни показа тъкмо навреме парахода, приближихме до десния борд и завързахме там сала.

Палубата от тая страна беше висока. Запълзяхме в тъмното надолу към левия борд, за каютите, пристъпвахме предпазливо и протягахме ръце за опора, защото в тъмното не се виждаше нищо. Подир малко стигнахме до люка и го отминахме; веднага подир него стигнахме до вратата на капитанската кабина. Тя беше отворена и — кълна се, в каквото щете! — някъде в долния край на пътеката за кабините зърнахме светлина, а в същото време ни се счу и мърморене.

Джим прошепна, че му призлява, и поиска да се махнем. Добре, казвам аз, и тъкмо се готвех да тръгна към сала, чувам някой да се вайка:

— Моля ви се, момчета, недейте; кълна ви се, че няма да издам. А друг глас изгърмя:

— Лъжеш, Джим Търнър. Знаем те от по-напред. Все искаш повече от другите и все вземаш повече, защото се кълнеш, че ако не ти дадем повече, ще ни издадеш. Ама тоя път няма да ти се размине. Из целия край няма по-проклето куче от тебе.

Джим беше слязъл вече на сала. Аз просто умирах да разбера какво ще стане и си рекох: „Том Сойер нямаше да се махне оттук, затова и аз ще остана да видя какво става“. Запълзях на четири крака по пътечката за кърмата и пълзях, додето между мене и салона остана само една каюта. Изведнъж видях един човек прострян на пода с вързани ръце и крака, а до него двама души; единият държи мръсен фенер, другият пищов. Насочил беше пищова в главата на прострения на пода и крещеше:

— Ех, че ми се ще да те пребия! Пък и заслужаваш си го, мръсна гадино!

Човекът на пода само се въртеше и повтаряше:

— Моля ти се, Бил, недей; никому няма да изкажа.

Щом кажеше тия думи, другият с фенера се разсмиваше и казваше:

— Няма, то се знае! Тоя път вече можеш да се закълнеш, че си казал право! Веднъж рече:

— Слушай го как хленчи! А пък ако не бяхме го надвили и вързали, щеше да ни убие и двамата. И за какво? За нищо. Само защото си искахме правото — за нищо друго. Сега вече сигурно няма никого да заплашваш, Джим Търнър. Прибери си пищова, Бил!

— Не ща, Джек Пакард — рече Бил. — Ще ми се да го убия. Не уби ли той ей тъй — за нищо, стария Хатфийлд… и не си ли заслужава смъртта?

— Аз пък не ща да го убием. Имам си причини.

— Да си жив за тия думи, Джек Пакард. Доде съм жив, няма да ги забравя — изхлипа човекът на пода.

Пакард не обърна внимание на приказките му, а закачи фенера на един гвоздей и тръгна към тъмното, дето бях аз, като даде знак и на Бил да дойде. Изпълзях набързо няколко ярда по-назад, ама параходът беше страшно наведен, та не можех много да бързам; затова, за да не ме видят и уловят, се шмугнах в една каюта от горната страна. Вторият закрета в тъмното. Като стигна до моята каюта, Пакард рече:

— Ей тука! Влизай!

Той влезе пръв, Бил подир него. Додето влязат те, аз се покатерих на горната койка, свих се и се каех, че съм влязъл. Те застанаха, облегнаха ръце о ръба на койката и се разприказваха. Не можех да ги видя, ама разбрах къде са по миризмата на уискито. Радвах се, че не пия уиски: макар че не печелех кой знае колко от това, защото те и без това не можеха да ме открият — така се бях притаил. Много се бях уплашил. Пък и можеше ли човек да не загуби и ума, и дума, като слуша такива приказки? Разговаряха тихо, ама разгорещено. Бил искаше да убие Търнър и рече:

— Каза, че ще ни издаде и ще го направи. Дори да му дадем всеки целия си дял сега, пак ще ни издаде, след като се скарахме и го вързахме. Ще ни издаде, помни ми думата, затова най-добре да се отървем от него.

— Съгласен — каза съвсем спокойно Пакард.

— Дявол да те вземе, аз пък мислех, че не си. Значи работата е наред. Да идем да я свършим.

— Чакай малко, не съм се доизказал. Слушай сега. Куршумът е хубаво нещо, ама ако трябва да свършим тая работа, може да я свършим и без толкова шум. Слушай сега какво ще ти кажа аз: няма защо да си навлечеш въжето на шията, ако можеш да постигнеш другояче, каквото си намислил, по-сигурно и безопасно. Така ли е?

— Така е, то се знае, ама как ще го постигнеш?

— Ето как мисля аз: ще претарашуваме каютите, ще доприберем, каквото не сме обрали, ще слезем на брега, ще скрием стоката, после ще почакаме. Минали не минали два часа, тая разнебитена варка ще се разцепи и течението ще я отнесе. Разбираш ли? Той ще се удави и сам ще си е виноват за това. Според мене, така е много по-разумно, отколкото да го убием. Не съм съгласен да убиеш някого, ако можеш да минеш и без тая работа; нито е разумно, нито е човешко. Не съм ли прав?

— Прав си. Ами ако параходът не се разцепи и не се понесе по течението?

— Ех, все можем да почакаме два часа и да видим какво ще стане!

— Добре тогава; да вървим.

Те излязоха, аз подир тях, облян в студена пот, и запълзях към носа. Беше тъмно като в рог; все пак прошепнах дрезгаво: „Джим!“, а той изохка до лакътя ми. Тогава му рекох:

— Бързай, Джим. Няма време за глупости и за охкане. Вътре има една шайка убийци и ако не намерим лодката, да я отвържем и пуснем по реката, та да не могат да излязат от парахода, вътре ще загине един човек. Намерим ли лодката им, ще ги турим натясно всичките — шерифът ще ги пипне. По-скоро… бързай! Аз ще търся по левия борд, ти по десния! Застани на сала и…

— Ох, господи, господи! Никакъв сал няма! Отвързал се и водата отнесла… а ние останали тука!

Загрузка...