Призрака на Ляно Естакадо

7. главаПодозрения

Там, където югоизточният ъгъл на Ню Мексико се врязва в територията на Тексас, се намира една от най-опасните местности на Далечния запад. На това място се срещат границите на ловните полета на команчите и апачите, едно обстоятелство, което имаше за естествена последица постоянната несигурност на цялата област.

Докато съществуват тези две племена, едва ли между тях ще настъпи някога искрен и траен мир. Взаимната омраза е пуснала твърде дълбоки корени и дори през периодите, когато томахокът на войната е заровен, гибелният огън продължава да тлее под пепелта и при най-малкия повод кървавочервените му пламъци отново могат да лумнат.

Понятно е, че враждата, прекратявана само за кратко време, взема най-много жертви точно там, където се срещат териториите на двете племена, които и без това нямат строго очертани граници. Изобщо те никога не са били определяни с голяма точност. Ето защо много често се чуват взаимни обвинения за нарушаване на териториалните граници, след което обикновено — нека си послужим с думите на Бисмарк — пушките започват сами да гърмят.

Уестмъните наричат тази опасна област „The shears“ и това название е много сполучливо. Границите са подвижни. Техните очертания се отварят и затварят също като остриетата на ножици и онзи, който попадне между тях, може да се нарече щастливец, ако се измъкне здрав и читав. Белите, които се мяркат там, са или смелчаци, или много непредпазливи хора. И в двата случая лешоядът на смъртта непрекъснато кръжи над главите им…

Северно от мястото, където спускащата се от Апейч Маунтинс река Тойа се влива в Рио Пекос, границата между владенията на команчите и апачите по онова време се очертаваше от самия Пекос. На запад теренът започва да се изкачва към Солт Плейн Маунтинс, към Сиера Гуаделупе и Сиера Бланка, докато на изток е разположена пустинята Стейкт Плейнс, покритата с ужасна слава Ляно Естакадо.

Но Ляно не започва веднага от бреговете на Пекос. Напротив, тя е отделена от реката чрез планинска верига, която се простира покрай Пекос в югоизточна посока или като най-обикновен низ от възвишения, или пък често под формата на няколко успоредни планински вериги. Тези възвишения затварят помежду си надлъжни долини, най-често с твърде безутешен вид, и се пресичат от тесни напречни урви, подобни на клисури, които имат изходи в посока към Ляно.

Там, където почвените условия са благоприятни, близостта на реката понякога предизвиква появата дори на буйна растителност. В този случай, както и когато стане дума за Гоби и Сахара, думата „пустиня“ не бива да се разбира в буквалния й смисъл. Там, където западният край на Ляно Естакадо започва да се издига към споменатите планини, се стичат различни малки потоци, повечето от които действително изчезват в пясъците, обаче по пътя си донасят толкова влага и тъй напояват съседните земи, че по бреговете им могат добре да виреят храсти и даже дървета. Тези озеленени местности се врязват в пясъчното море на Ляно като полуострови или тесни носове, образувайки помежду си по-широки или по-тесни, по-дълбоки или по-плитки „заливи“, където виреят треви и билки.

Хората разказваха дори легендата, че нейде посред Ляно имало голям извор с великолепна питейна вода, бликаща дълбоко от земните недра, която образувала малко езеро, чиито брегове били заобиколени от сенчести дървета и храсталаци. За него споменавали стари ловци, но самите те не били никога виждали нито извора, нито езерото. Учени, дочули този слух, изказвали мнение, че на наличието на вода насред Ляно в никакъв случай не бива да се гледа като на нещо съвършено невъзможно…

На брега на Тойа Крийк седяха четирима мъже, чийто външен вид не будеше особено голямо доверие. Косите и брадите им бяха чорлави и сплъстени. Дрехите им се намираха в такова състояние, което всеки кърпач би обявил за безнадеждно, а потъмнелите им ръце и загрубелите от дъжд, слънце и вятър лица, изглежда, от месеци не бяха влизали в допир с вода. Но затова пък четиримата бяха толкоз по-добре въоръжени: всеки един от тях имаше до себе си на земята по една магазинна пушка, а освен това в поясите им бяха затъкнати по един нож и два револвера.

Тримата от тях съвсем сигурно бяха янки. За доказателство служеха високите им мършави фигури, леко прегърбени и тесногръди, както и остро изрязаните черти на лицата им. Обаче националността на четвъртия не можеше да се определи тъй лесно.

Този мъж имаше набита широкоплещеста фигура, изключително едри и широки длани и едно също тъй поразтеглено на ширина лице с големи, силно стърчащи уши. Ако човек хвърлеше на лицето му кратък повърхностен поглед, лесно можеше да го вземе за някой негър, понеже то беше черно, или по-скоро бе на синкавочерни точици, но само нейде до очите. Той имаше навик ниско да нахлупва шапката си. Обаче, щом я тикнеше назад, можеше да се види, че кожата на челото му над основата на носа беше светла. Несъмнено някога той е бил пострадал от изгаряне с барут.

Макар и обезобразено по такъв начин, лицето му съвсем не беше отблъскващо. Който го огледаше по-внимателно, сигурно щеше да стигне до убеждението, че пред него се намира някой добряк.

За другите трима можеше да се каже същото. Ако някой ги срещнеше в сегашните им дрехи из някоя цивилизована област, несъмнено щеше да ги заобиколи още отдалеч, обаче при по-близко запознанство опасенията му сигурно щяха да изчезнат.

Четирите коня пасяха тревата, избуяла между зелените храсти. Личеше си, че бяха много западнали и изтощени. Седлата и оглавниците им бяха стари и на много места поправяни криво ляво.

Господарите им току-що се бяха нахранили. По разхвърляните наоколо кости можеше да се разбере, че бяха изпекли ракун (Ракун — миеща мечка. Б. нем. изд.] на малкия огън, чиито останки все още тлееха. Докато разговаряха, те често оглеждаха местността с остри и изпитателни погледи. Сега се намираха тъкмо между остриетата на „ножицата“, където бе необходимо най-голямо внимание.

— Е, време е да решим — поде американецът, който изглеждаше най-възрастен измежду тях. — Ако яздим през Ляно, по-скоро ще се доберем до целта си, но ще се изложим на различни опасности и след този стар кун дни наред няма да видим друго месо. А ако се спуснем по брега на Рио Пекос, няма да страдаме нито от глад, нито от жажда, обаче ще изгубим цяла седмица в заобикаляне. Какво е мнението ти, Блънт?

Блънт, който седеше до него, поглади замислено брадата си и отговори:

— Като преценявам всичко най-внимателно, ми се иска да направя предложение да тръгнем през Ляно и ми се струва, Портър, че ти ще ми дадеш право.

— Нека чуем основанията ти!

— Една седмица е много време, което не ми се ще да губим. Покрай Рио Пекос ни застрашават команчите и апачите, а в Стейкт Плейнс — Лешоядите на Ляно. Едните не са по-малко опасни от другите. А и не е необходимо да пресичаме Ляно в цялата й ширина. Ако се придържаме повече на изток, приблизително в посока на Рио Кончос, ще излезем на пътя на керваните, водещ от форт Лийтън за форт Мейсън, и няма защо да се опасяваме нито от неприятни срещи, нито от глад или жажда. Това е моето мнение. А ти какво ще кажеш, Фолсър?

— Съгласен съм с теб — кимна Фолсър, третият янки. — Изобщо съм на мнение, че Ляно Естакадо и наполовина не е толкова опасна, колкото изглежда. Който я прекоси веднъж, после описва опасностите й по такъв начин, сякаш тя е самият ад, и всичко това само за да се перчи. С удоволствие съм готов да се запозная с нея.

— Именно защото все още не я познаваш! — обади се Портър.

— А да не би ти вече да си я опознал?

— Не. Но съм чувал такива неща да се говорят за Ляно, и то от хора, чиято почтеност не подлежи на съмнение, че са ме побивали тръпки на ужас. Едва сега, когато се намираме на границите й, проумявам какво рисковано начинание се каним да предприемем. Никой от нас не познава Ляно. Ако се заблудим, ако ни се свърши водата, ако…

— Ако, ако и пак ако! — прекъсна го Блънт. — Щом някой човек употребява толкова често „ако“, по-добре е изобщо нищо да не предприема. Ти си бил винаги храбрец. Да не би сега да се страхуваш?

— Да се страхувам ли? Нищо подобно. Между предпазливост и страх има разлика, а не си спомням някога да сте ме видели изплашен. Ние сме четирима. Ще се подчиним на решението на мнозинството. Но преди да се вземе решение, трябва да се размисли. Двамина изказаха вече мнението си. Те са решени да минат през Ляно. New-Moon63, кажи ти сега дали искаш да се присъединиш към тях, или не!

Тази подкана бе отправена към човека с обгореното от барут лице. Той допря длан до периферията на шапката си като войник, който поздравява изправилия се пред него офицер, и отвърна:

— Слушам, мистър Портър! Ще яздя с вас навсякъде, пък ако ще да е и в пъкъла!

— Това нищо не ми говори. Искам ясен отговор. Надолу покрай Рио Пекос или през Ляно?

— Тогава моля през Ляно, ако ви е угодно. Страшно ми се ще поне веднъж да поогледам тази стара пясъчна яма.

— Пясъчна яма ли? Я не се заблуждавай, драги чичко Месечко! Да не би да си въобразяваш, че след като скочиш в нея от единия край, после веднага с един скок ще се озовеш на другия? Тя е малко по-големичка, отколкото, изглежда, си представяш. Може да яздиш и четири, и пет дена, докато оставиш зад гърба си това корито с пясък. А ако пресичаме южната й част, именно тогава е най-вероятно да се натъкнем на индианци.

— Нека дойдат! Никога досега не съм причинявал злина на някой червенокож и следователно няма защо да се страхувам от тези хора. А ако започнат да се държат враждебно към нас, е, тогава ние имаме нашите хубави оръжия. Четирима здравеняци, мирисали толкова много барут като нас, могат спокойно да излязат на двадесет, че и на повече индианци.

— Това е вярно. Но що се отнася до мирисането на барут, то ти имаш доста голяма преднина пред нас. Сигурно цяло буре с барут е експлодирало точно под носа ти!

— Горе-долу така беше.

— А как се случи? Никога не си ни го разказвал. Да няма някаква тайна в тази работа?

— Нищо подобно. Обаче не обичам да говоря за този случай.

Едва си отървах живота. Най-малкото искаха да ме ослепят и ако не беше моят стар добър приятел Джъгъл Фред, сега щях да бъда сляп, а може би дори и мъртъв.

— Какво? Познаваш Фред? Често съм чувал да се говори за този човек.

— Бяхме добри приятели и неведнъж заедно сме вършили такива номера, от които на някои други хора биха се изправили косите от страх и ужас. Много ми се иска пак да го видя! Страшно съм му задължен още оттогава, когато направи на пух и прах плановете на Стилинг Фокс64.

— Стилинг Фокс? — попита Портър изненадан. — Значи и ти си се срещал с този известен негодник?

— За съжаление! Дори се запознах с него по-отблизо, отколкото ми беше приятно. Мерзавецът се казваше Хенри Фокс, поне така той самият се наричаше. Не знам дали това е истинското му име, понеже може да се предположи, че си е служил с най-различни имена. Там, където се появеше, никой не беше сигурен за коня си, за бобровите си примки, изобщо за своето имущество, и никога никому не се удаде да сложи край на безчинствата му, понеже той си служеше с такива хитрини, каквито едва ли си виждал досега. Винаги изчезваше тъй бързо, както се и появяваше. Но срещна ли го някой път, тогава ще … я чуйте!

Новолунието замлъкна и полуизправен, се заслуша настрани, в посока нагоре по реката. Стоящите наблизо коне наостриха уши. Разнесе се конски тропот, който наближаваше.

Четиримата мъже наскачаха на крака и приготвиха пушките си за стрелба.

— Да не би да са червенокожи? — прошепна Блънт.

— Не, само двама бели — съобщи Новолунието, който надничаше по посока на приближаващите се хора, прикрит зад един храст. — Облечени са по мексикански. Сега се спират и оглеждат нашите следи, по които, изглежда, са яздили до тук.

Портър се приближи до него, за да види двамата. Те седяха на конете силно приведени напред, за да разгледат дирята в тревата. Облеклото и съоръжението им бе действително мексиканско: широки панталони, цепнати отстрани, пъстри жилетки, къси широки елечета, украсени със сребърни шнурове, развяващи се червени кърпи около вратовете, също такива пояси с висящи краища, откъдето надничаха дръжките на ножове и пистолети, широкополи сомбреро и да не забравим — огромни шпори на ботушите. Личеше си, че конете им бяха в отлично състояние, което на това място можеше да се стори доста странно.

— Няма защо да се боим от тях — обади се тихо Портър. — Мексикански кабалероси, които можем да поздравим с добре дошли.

Той се измъкна иззад храстите и подвикна на двамата:

— Тук са онези, които търсите, мешърс! Надявам се, че не сте се лепнали по следите ни с лоши намерения!

Мексиканците видимо се изплашиха, когато чуха да ги заговарят тъй ненадейно и съзряха високата фигура на американеца. Те бързо грабнаха пушките си, окачени на седлата.

— Я оставете! — махна с ръка Портър. — Ние сме честни хора, от които няма защо да се страхувате!

— Колцина сте? — попита един от тях.

— Четирима. Ако имахме желанието да ви посрещнем недружелюбно, вашите пушки с нищо нямаше да ви помогнат. И тъй, приближете се спокойно!

Непознатите размениха тихо няколко думи и после бавно подкараха конете си към храстите. След като измериха с поглед другите трима и недоверчиво огледаха мястото, едва тогава слязоха от седлата.

— Дяволски сте предпазливи, мешърс — обади се Портър. — Нима приличаме на разбойници?

— Ами — поде през смях един от двамата — не сте се издокарали кой знае колко много с вашите дрехи. А що се отнася до конете ви, те едва ли ще се окажат годни и за някое цирково представление. Карамба65, ама че изпаднал вид имате, сеньори!

— А нима очаквате нещо друго в тази местност? До най-близкото поселище човек трябва да язди почти цяла седмица. Щом се намираш от толкова дълго време на път като нас, естествено няма да си в подходящ вид, за да направиш посещение на госпожа президентшата във Вашингтон. Но ако въпреки това имате желание да ни подадете ръка, ще ни бъдете добре дошли.

— Срещата с почтени хора е винаги приятна, още повече в такава опасна местност. Затова сме съгласни да си подадем ръце. Но нека най-напред чуете имената ни! Ние сме братя и фамилното ни име е Пелехо. Аз се казвам Карлос, а брат ми Емилио!

Янките също се представиха и подадоха ръка на новодошлите. Портър продължи да се осведомява:

— Ние идваме от добрата стара Калифорния и се каним да отидем до Далас. Може би ще ни кажете, сеньори, каква работа ви е довела тъй близо до Ляно?

— Не само че сме дошли близо до Ляно, но ще се наложи и да я прекосим. Работим в една естансия близо до Сан Диего като главни пастири и естансиерото ни натовари със задача да съберем някои суми отвъд пустинята в Гринвил. Опасна работа, нали? Затова яздим двамата заедно.

— Ще стане опасна едва на връщане, когато ще носите парите у себе си. Да мъкнеш чужди пари през Ляно е доста деликатна задача. Онова, което спестихме в Калифорния и сега носим в джобовете си, е наша лична собственост. Следователно не носим никаква отговорност и в туй отношение сме по-добре от вас. Въпреки това премисляхме дали няма да е по-разумно да заобиколим. А вие се каните да рискувате и да преминете през Ляно само двамата. Това е дръзко.

— Не чак толкова, сеньор — отвърна Карлос. — Запознати ли сте с пустинята?

— Никой от нас не я е прекосявал досега.

— Тогава разбирам вашата боязливост. Който не познава пустинята, нека по-добре да стои по-надалеч от нея. Обаче ние двамата сме яздили през Ляно може би вече над двадесет пъти и тя ни е толкова позната, че всъщност не може и дума да става за някаква опасност.

— А-а, това е нещо друго! Значи отивате в Гринвил? Та това селище се намира почти на пътя ни! Следователно бихме могли да се присъединим към вас, стига да нямате нищо против.

Когато преди малко Портър непредпазливо спомена за парите, които той и спътниците му носеха у себе си, двамата мексиканци размениха помежду си един бърз поглед. Сега Карлос отговори малко прибързано:

— Нямаме абсолютно нищо против. Тъкмо обратното, вие сте ни добре дошли, понеже колкото сме по-многобройни, толкоз по-успешно ще устояваме на опасностите.

— Е, добре, сеньор! Ще яздим заедно и вие няма да съжалявате. Но я ни кажете докъде смятахте да стигнете през днешния ден?

— Искахме да се спуснем до Рио Пекос, а може би даже и до началото на Юаф-кай.

— Що за име е това?

— Думата е от езика на племето юта и означава Пеещата долина. Разказват, че често посред нощ в тази долина се разнасяли някакви неземни, съвсем необясними гласове. Но макар че нерядко сме минавали оттам, ние двамата никога не сме ги чували. А вие вероятно сте се разположили тук вече за пренощуване, а?

— Не. Би било непростимо прахосване на време. И ние искахме да се доберем до Пекос и може би да се спуснем по течението й, за да заобиколим Ляно. Но понеже се срещнахме и вие нямате нищо против да ни вземете с вас, сега значи и ние ще прекосим пустинята. Мислите ли, че ще се натъкнем на индианци?

— Едва ли. Тук трябва да се страхуваме повече от подобна среща, отколкото в Стейкт Плейнс. Тъй като досега не сме видели нито един червенокож, по-нататък пък съвсем не можем да очакваме такава опасност. Сега тези типове не се скитат толкова надалеч, понеже едва наскоро и двете племена заровиха секирата на войната.

— Радостно е да чуеш подобно нещо. Но какво е положението с така наречените Лешояди на Ляно? Казват, че били далеч по-опасни от индианците.

— Ами! Не се оставяйте така да ви будалкат! Знаете вече колко често сме били в Ляно, но никога досега не ни се е случвало да видим някой от тези Лешояди, които съществуват само във въображението на глупавите и страхливи хора.

— А тъй нареченият Призрак на Ляно Естакадо?

— Плод на болна фантазия, каквато трудно ще срещнеш другаде. Детска приказка! Ляно е пустиня като всички други. В нея има много пясък, а няма вода. Почвата е толкова неплодородна, че там не могат да виреят даже и призраци. А що се отнася до липсата на вода, човек лесно може да си помогне, защото там има достатъчно кактуси, които съдържат сок, достатъчно добър за пиене. И тъй, просто няма причина да се боим от Стейкт Плейнс.

— Казвали са ми тъкмо обратното. Но понеже вие познавате пустинята, естествено ще повярвам на вашите думи. Ако не искате да поседнете тук за мъничко, то ние сме готови веднага да потеглим на път.

— Най-добре е веднага да продължим. Надявам се, че конете ви ще издържат.

— Те са далеч по-добри, отколкото изглеждат. Не е необходимо да се бавим заради тях.

Наистина външният вид на двамата мексиканци беше такъв, че не можеше да събуди никакво подозрение. Но въпреки това трябва да наречем непредпазливост прибързаното решение на янките да яздят заедно с тях без никаква предварителна проверка. Само един от четиримата не беше чак толкова лековерен и това бе Новолунието.

Той беше получил прякора си, понеже овалното му лице напомняше месечината. Може би този човек беше по-опитен, а и по-прозорлив от тримата си другари. След като конниците потеглиха надолу по реката, той последен подкара коня си подир тях, без да откъсва зоркия си поглед от мексиканците. Не можеше да открие някаква явна причина за подозрения, обаче едно неопределено чувство му нашепваше, че няма да е излишно да бъде нащрек.

Продължиха да се спускат по десния бряг на Тойа. Не се забелязваше никакъв признак за близостта на Ляно Естакадо. Имаше достатъчно трева, храсти и дървета. Привечер дърветата се сгъстиха дори дотолкова, че образуваха гора, през която реката носеше водите си към Рио Пекос.

Тойа Крийк влачеше много пръст и пясък, които се отлагаха в Рио Пекос. Вследствие на това доста голям нанос пресичаше косо Пекос, в която по това време имаше много малко вода. Наносът бе прекъснат само на няколко тесни места, откъдето преминаваше водата. Той образуваше брод, по който лесно можеше да се прехвърли реката, тъй като бе необходимо да се преплуват само споменатите тесни места.

Не беше изминало много време от следобеда, ето защо решиха още днес да прехвърлят реката и после да се настанят да бивакуват през нощта отвъд, в Юаф-кай. Конете плуваха отлично и мъжете се добраха до другия бряг здрави и читави, макар и с подгизнали от вода крачоли. Оттам те насочиха конете на север и преминаха покрай онова място, където днес влаковете на Тексас-пасифик пресичат Рио Пекос. После малкият отряд се насочи към верига от възвишения, чиито подножия бяха покрити със зелени храсталаци, докато върховете им изглеждаха голи и пусти. Скоро в тази верига зейна тесен проход, през който течеше малък и плитък поток. Мексиканците навлязоха в тази теснина.

Тя беше дълбоко врязана, но не беше стръмна, поради което водата имаше малък пад. Земята покрай потока бе покрита с трева, а от двете страни край скалите растеше див пелин, което бе сигурен признак, че се приближаваха към местности, лишени от растителност. По-късно стените на пролома отстъпиха назад, дъното му се покри с дребен натрошен камънак и само в непосредствена близост до водата все още се виждаше оскъдна тревица.

— Няма ли да е по-добре да пренощуваме долу, в долината на Пекос? — попита Блънт. — Там ще намерим храна за конете, а също сухи съчки и дърва, за да запалим огън. А изглежда, че колкото повече навлизаме в тази клисура, толкова по-малка става възможността да срещнем и едното, и другото.

— Сеньор, малко търпение! — успокои го Карлос Пелехо. — По-нагоре има едно място, което чудесно подхожда за бивак. След четвърт час ще сме там.

След изтичане на това време клисурата изведнъж се разшири, образувайки котловина почти с формата на окръжност и с диаметър от около триста метра. Тя бе заобиколена от стръмни каменни стени, които, изглежда, бяха непроходими. Скоро обаче янките забелязаха, че точно срещу тях имаше тесен и дълбок процеп, през който навярно можеха да продължат пътя си.

Потокът извираше тук, в тази котловина. Мястото, откъдето изворът бликаше от земята, се намираше малко по-ниско от околния терен, тъй че водата образуваше малко езерце, обградено от гъст жив плет. Отвъд езерото, близо до издигащите се нагоре скали, се виждаше група от чудновати растения. Там се издигаха някакви представители на растителния свят със странна форма, високи между два и пет метра, приличащи на огромни свещници с по няколко свещи. Както личеше, те нямаха нито малки клонки, нито листа, а по издигащите се право нагоре разклонения, подобно на ръце, се виждаха множество плодове с формата на смокиня. Това беше цяла колония от стълбовидни кактуси, чиито плодове, напомнящи смокини, могат да се ядат. Емилио Пелехо посочи към тях и каза:

— Ей там ще наберем десерта за нашата вечеря, а край езерото има достатъчно трева и зелени клонки за конете ни. Елате, сеньори!

Той подкара коня си в тръс, насочвайки го към водата. Другите го последваха. Намираха се вече на около шест конски дължини от храстите, когато пред тях се разнесе едно силно: „Стой!“ Те незабавно дръпнаха юздите на конете си.

— Кой е там? — попита Портър, взирайки се напрегнато в онова място в храсталаците, откъдето се беше чул гласът.

— Бели ловци — гласеше отговорът. — А вие кои сте?

— Пътници.

— Откъде идвате?

— От Калифорния.

— Накъде сте тръгнали?

— Към Тексас, за Далас.

— През Ляно ли?

— Да.

— Е, нека видим как ще се погодим, мешърс. Храстите се разтвориха. Показаха се цевите на две карабини, а после излязоха и собствениците на карабините. Единият от тях беше широкоплещест мъж с гъста голяма брада, а другият пък — рус голобрад младеж, който навярно все още не беше навършил двадесет години. Приликата между двамата навеждаше на предположението, че са баща и син. Бяха облечени изцяло в кожени дрехи, а на главите си носеха широкополи шапки от боброва кожа.

— The devil! — зачуди се Портър. — Има ли други хора около езерото?

— Няма, сър.

— Значи сте само двамата?

— Да.

— И се осмелявате да посрещнете с вдигнати пушки шестима добре въоръжени мъже?

— Pshaw! — отвърна по-възрастният. — Имаме двуцевки. С тях щяхме да свалим от седлата четирима от вас, а за останалите двама щяха да свършат работа и револверите ни. И тъй, дръжте се миролюбиво и елате до езерото!

Шестимата ездачи се подчиниха и слязоха на брега на малкия воден басейн. Тук пасяха и двата коня на непознатите. Наоколо имаше свежа зелена трева. На едно място се виждаше пепел, което показваше, че там бе горял огън. Двамата седнаха на земята около огнището.

Те нямаха вид на новаци в Далечния запад. Бащата правеше впечатление на опитен и храбър ловец, а в израза на лицето на неговия син се долавяше такава спокойна и разсъдлива сериозност, която веднага будеше предположението, че въпреки младостта си той вече бе преминал през добра школа. Новодошлите ги заоглеждаха полулюбопитно, полунедоверчиво. Но не след дълго и те се настаниха при тях и извадиха хранителните си припаси, състоящи се от сушено месо.

— Ще ни кажете ли, сър, от колко време сте вече тук? — попита Портър, повеждайки разговор с непознатите.

— От вчера вечерта — отвърна възрастният ловец.

— Още от вчера? Изглежда, се каните да прекарате дълго на това място.

— Наистина е тъй.

— Но, сър, тази местност е опасна! Не е подходяща за опъване на вигвам.

— На нас ни харесва, сър. Имаме среща горе в планините, Онези, които очакваме, ще прекосят Ляно и ще минат през тази долина. Понеже пристигнахме твърде рано, ни доскуча и затова дойдохме тук да посрещнем приятелите си.

— А кога ще се появят те?

— След два-три дена.

— Щом се каните да останете тук толкова дълго, никак не е изключено междувременно да се запознаете с апачите или команчите!

— Няма значение. Ние живеем в мир с тях. А с нас има един, който струва колкото цял отряд индианци.

— Значи все пак не сте сами, а сте трима! Къде е той?

— Метна се на коня си и тръгна да се огледа из околността, но скоро ще се върне.

— Казахте, че струвал колкото отряд индианци ли? Тогава сигурно е някой прочут ловец, да речем, като Поразяваща ръка. Познавате ли го?

— Да. Но не е той.

— Ами кой е?

— Ще видите, когато дойде. Нека сам ви се представи. Моето име е Бауман, а този млад човек е Мартин, синът ми.

— Благодаря, сър! Понеже ни казахте вашите имена, сега и вие ще научите нашите. Аз се казвам Портър, тези двамата са Блънт и Фолсър, а човекът с тъмната физиономия, подобна на месечина, се нарича Новолуние. Двамата мексиканци се присъединиха към нас днес следобед. Идват от някаква естансия от областта на Сан Диего и се канят да прекосят Ляно, за да съберат парични суми за своя господар, при когото работят като ръководители на вакеросите. Казват се Карлос и Емилио Пелехо.

При назоваването на всички имена той посочваше към техните притежатели, които Бауман внимателно оглеждаше. Погледът на ловеца се задържа най-дълго върху двамата мексиканци. Веждите му се сбърчиха, а брадата му започна леко да потръпва. После той се обърна към Карлос:

— В района около Сан Диего ли се намира вашата естансия? Може ли да попитам как се казва тя?

— Естансия дел Кучильо.

— А собственикът й?

— Името му е сеньор… сеньор Монтано.

Преди да изрече името на мнимия си господар, той се запъна, сякаш му бе необходимо време, за да си го припомни. Без да дава израз на подозренията си още отсега, Бауман продължи да пита:

— И вие двамата сте главните вакероси или пеони на сеньор Монтано?

— Да.

— А има ли и други такива главни служители?

— Не. Ние сме единствените.

При тези думи Бауман измъкна револвера от колана си, сякаш искаше само да си поиграе с него, и докато синът му също посягаше към своя револвер, той каза:

— Хора, струва ми се, че лъжете!

Двамата мексиканци скочиха на крака и светкавично измъкнаха ножовете си от поясите.

— Веднага си вземете думите обратно, сеньор! — извика Карлос заплашително.

Бауман продължи спокойно да си седи на земята, обаче насочи дулото на малкото, но тъй опасно оръжие към мексиканеца и каза:

— Сеньор Пелехо, не се приближавайте нито крачка към мен! Иначе куршумът ми иде ви улучи, а куршумът на сина ми ще улучи вашия брат. Посегнете ли към пистолетите си или направите ли каквото и да било подозрително движение, ще ви изпратим на онзи свят без никакви почести. Казвам се Бауман, това име навярно няма да ви е познато. Сиусите ме наричат Мато-пока, команчите Вила-йало, апачите Шошинсиск, ловците, говорещи испански, ме зоват Ел касадор дел осо, а владеещите английски — Беър-хънтър. Всичките имена означават едно и също, а именно Ловеца на мечки. Може би сега ще си спомните, че някога сте чували нещо за мен.

— Какво? Как? Вие сте Ловеца на мечки, така ли, сър? — възкликна Новолунието. — Същият онзи немец, който имаше склад със стоки и магазин на север близо до Черните планини и тъй, между другото, правеше живота на мечките гризли толкова тежък. Вие ли сте този човек?

— Да, аз съм, сър.

— Тогава наистина съм чувал много да се говори за вас. А не бяхте ли пленен от сиусите и не ви ли мъкнаха чак до гейзерите на Йелоустоун?

— Действително ми се случи всичко това. Но Поразяващата ръка и Винету ме измъкнаха. Синът ми беше заедно с тях.

— Разказаха ми го. Радвам се, че ви срещам, и се надявам, че дребните разногласия между вас и тези сеньори ще се заличат. Можете ли да докажете, че упреците ви са справедливи?

— Да. Никой естансиеро няма да изпрати в Ляно тъкмо своите двама главни служители. Бъдете сигурен в това. Единият от тях му е необходим в естансията по всяко време. Ако пък другият наистина ще трябва да събира пари, естансиерото ще изпрати с него един, а вероятно и неколцина вакероси. Освен това ние тъкмо сега пребивавахме няколко седмици в областта между Ел Пасо и Албукърки. Отбивахме се във всяка естансия и асиенда, обаче тъкмо около Сан Диего не се натъкнахме нито на някаква Естансия дел Кучильо, нито пък на някой си естансиеро на име Монтано.

— Значи просто сте подминали нашето имение — обясни Емилио.

— Не ми се вярва, а дори и да беше така, щяхме да чуем нещо за вас и за вашия господар. Приберете си ножовете и седнете спокойно на местата си! Не търпя да ме заплашват. Няма да ви изгоня от моя бивак, понеже сте дошли с тези мъже, които считам за честни хора. Ще се отнесем към вас съобразно с вашето поведение. По границите с Ляно човек трябва да е извънредно предпазлив, а на всеки е известно, че тук белите са по-опасни от червенокожите.

— Да не би да ни причислявате към Лешоядите на Ляно?

— Ще ви отговоря на този въпрос едва когато се разделяме. Тогава вече ще съм ви опознал, докато сегашната ми представа ще се основава само на предположения. Ако сте свестни хора, както би ми се искало да се окаже, то сигурно ще си кажем сбогом като приятели.

Двамата мексиканци се спогледаха въпросително. В интерес на тайните им намерения беше уместно да се помирят с ловеца. Ето защо Карлос се обади:

— Последните ви думи ни карат да забравим предишните. Тъй като сме честни хора, ни успокоява убеждението, че скоро ще разберете колко несправедлива е била преценката ви за нас.

Карлос отново седна и брат му стори същото. Бауман изпрати сина си да отиде до кактусите и да донесе от приличните на смокини плодове, които щяха да послужат за десерт.

Докато се хранеха, нощта настъпи и мъжете запалиха малък огън. Имаше достатъчно за горене. И ето че сега им било писано да преживеят нещичко от чудесата на Пеещата долина.

Както вече споменахме, котловината беше преградена от равнината чрез високи отвесни скали. Ветровете, които духаха отвън на воля, от три страни, не намираха никакъв достъп до нея. Само откъм четвъртата страна, откъдето бяха дошли янките и мексиканците, въздушното течение можеше да навлиза в котловината, но и това ставаше само тогава, когато вятърът духаше точно от тази посока и бе достатъчно силен, за да не се залута и замре още в долната част на теснината.

С настъпването на мрака започна да се чувствува въздушен полъх, идващ от споменатата посока. Той се заиздига нагоре покрай стръмните стени и само някаква съвсем незначителна част от него успя да продължи пътя си през тясната цепнатина, която представляваше изхода на котловината в посока към Ляно. Този вятър не идваше на пристъпи, а духаше равномерно. Усещаше се много добре, но въпреки това не раздвижваше пламъците на огъня. Не причиняваше никакъв доловим шум, нямаше и следа от свирене и вой на буря и все пак ухото го дочуваше. Дишането се промени съвсем. Странното бе, че не можеше да се каже дали беше станало по-леко, или по-трудно.

Плодовете на кактуса бяха вече изядени и синът на Ловеца на мечки отиде да донесе още. Но едва беше оставил Храстите зад гърба си, и другите чуха гласа му:

— Какво е това? Мешърс, я елате! Никога досега не съм виждал подобно нещо.

Те се отзоваха на поканата му. Когато стигнаха между езерото и храсталака, пред тях се разкри изненадваща гледка. Цялата котловина бе обгърната от дълбока тъмнина, защото светлината на малкия огън не проникваше през храстите. Но там, където растяха кактусите, се забелязваха многобройни пламъчета, които горяха със своеобразна, бледа, безцветна светлина. По всеки от тези кактуси канделабри се виждаха няколко такива пламъчета. Изглежда, че всяко разклонение на кактусите имаше на върха си по едно огнено езиче. Това беше поразително, необикновено и почти призрачно явление.

— Какво ли е пък това? — попита Портър.

— И аз никога не съм го виждал! — отвърна Фолсър. — Чак тръпки да те побият.

В този миг зад тях се разнесе дълбок и ясен глас:

— Това е Киснири-бизарце-ко, пламъчетата на Великия дух които той запалва, когато иска да предупреди своите деца.

— Caspita!66 Кой е там зад нас? — извика Емилио Пелехо изплашено. — Да не сме попаднали на засада?

— Не — успокои го Ловеца на мечки. — Това е моят приятел, когото очаквахме. Приближил се е незабелязано до нас, както обикновено обича да постъпва.

Огледаха се назад. И наистина в кръга между храстите, точно до огъня бе застанал конник. Как ли е успял да мине през храсталака, и то на кон, без да го чуят? Той седеше на великолепен вран жребец, чиито оглавник и седло бяха изработени по индиански маниер. Индианско бе и облеклото на мъжа, индианско беше и лицето му, по което не се забелязваше и следа от брада. Затова пък по гърба му почти до кръста се спускаше гъста дълга и черна коса. В ръката си държеше двуцевна карабина, чийто приклад бе обкован със сребърни гвоздеи.

Янките и мексиканците нададоха възклицания, изразяващи учудването и възхищението им.

— Кой е този индианец? — понита Портър. — Има ли наоколо и други червенокожи?

— Не, сам е — отвърна Бауман. — Това е Винету, вождът на апачите.

— Винету, Винету! — възкликнаха всички.

Апачът слезе от коня, без да обръща внимание на отправените към него погледи, изпълнени с възхищение, провря се между храстите, посочи с ръка към пламъчетата и каза:

— Бледоликите не са забелязали какво се случи навън, понеже са били в тази затворена котловина. За да научат станалото, Великият Маниту им изпраща този огнен тотем. Винету не знае дали те умеят да го разчетат.

— Какво се е случило? — попита Блънт.

— През Ляно премина Накате н’июл илчи67. Винету го видя на север. Горко на онези, които са се срещнали с него! Смъртта ги е погълнала!

— Минало е торнадо, хърикейн, така ли? — попита Ловеца на мечки. — В каква посока се движеше?

— Точно на изток оттук пясъкът така се вдигна във въздуха, че там стана тъмно като посред нощ. Слънцето прегърна тъмата с лъчи като червена кръв. Нощта бързо започна да се мести на североизток, където после Винету я видя да изчезва.

— Значи торнадото е минало право от юг на север?

— Моят брат каза истината.

— God bless my soul!68 Дано само не е връхлетяло нашите приятели.

— Предчувствията на Винету са мрачни като лика на бурята. Нашите приятели са умни и опитни, а Олд Шетърхенд познава значението на всеки полъх на вятъра. Обаче Накате-ниюл-илчи се появява внезапно, без да изпраща предварително никакви пратеници, за да предизвестят идването му. Никой кон не е достатъчно бърз, за да му избяга. Сигурно днес Олд Шетърхенд е достигнал Ляно, а копитата на жребеца му са стъпили на пясъка тъкмо в онази местност, към която се носеше и лешоядът на вятъра. Може би кръвният брат на Винету и приятелите му лежат погребани нейде под пясъчните дюни.

— Би било ужасно. Трябва да тръгнем натам, и то незабавно!

Бързо на конете!

Винету направи възпиращо движение с ръка.

— Нека моят брат не прибързва! Ако Олд Шетърхенд се е намирал точно на пътя на бурята, то той вече е мъртъв и помощта ни е закъсняла. Но ако е бил настрани, той е останал невредим и сега го застрашава само опасност от заблуждавало, тъй като бурята промени лика на Ляно до неузнаваемост. Необходимо е да посрещнем Олд Шетърхенд, обаче не сега през нощта, защото Ляно и нас ще погледне с други очи, само дневната светлина ще може да ни води. Онзи, който иска да намери заблуден човек в пустинята, трябва да внимава самият той да не се изгуби. Затова нека моите братя отново насядат край огъня. Първите лъчи на зората ще видят как тръгваме на път.

Той се изпъна на земята до огъня и останалите последваха примера му. При това те неволно оставиха известно разстояние между себе си и него, което бе резултат на почитта, изпитвана от тях към прочутия вожд. Тази почит стана и причина за мълчанието, възцарило се за определено време. Но най-сетне у Новолунието победи желанието да чуе нещо повече за очакваните приятели на апача. Той се обърна към Бауман:

— Както разбрах, сър, вие имате среща с Поразяващата ръка, нали?

— Да, обаче не само с него. Заедно с този уестмън ще дойдат и други хора.

— А кои са те?

— Дебелия Джими и Дългия Дейви, чиито имена вече сигурно сте чували.

— Тези двама уестмъни са ми действително познати, макар и само от описанията и разказите на случайни хора. А Олд Шетърхенд има ли и други спътници?

— Да. Заедно с него са и още двамина, чиито имена може би са ви известни, тъй като сте чували за похода на Олд Шетърхенд до областта Йелоустоун. Става дума за Хобъл Франк и негъра Боб. На времето, когато се разделяше с нас край Йелоустоун Ривър, Винету ни покани по-късно да посетим заедно пасищата на апачите. След като свърших някои неща оттатък, в подножията на Сиера Верде69, заедно със сина си последвах тази покана малко по-рано от другите. Олд Шетърхенд също идва вече с останалите и както научихте, ние се осведомихме за времето и посоката на неговото пътуване.

— Жалко, страшно жалко, че ние шестимата още утре рано сутринта продължаваме пътя си! Толкова ми се иска да се запозная с приятелите ви!

— Не е възможно, понеже сте тръгнали за Далас. Впрочем и ние потегляме на път в ранни зори. Но — продължи Бауман, — сър, как се сдобихте с това почерпено лице, а вследствие на него и с прякора си!

— И двете дължа на един от най-големите мерзавци, каквито е имало, а може би и все още има в Далечния запад, а именно на Стилинг Фокс.

— На този негодник? Аа! Впрочем дълго време нищичко не съм чувал за този обесник, много ми се иска някой път да го срещна!

— И вие ли сте си имали вече работа с него? — попита Новолунието.

— Той си имаше с мен. Веднъж ми обра касата и ми задигна всичките спестявания. Крадецът се наричаше Уелър. Обаче от различни сведения, които получих по-късно, стигнах до заключението, че е бил зловещият Стилинг Фокс. Никога не ми се удаде да попадна на дирите му, но неотдавна в Ню Мексико чух да разправят, че бил още жив. Наричал се Тобайъс Прайзегот Бъртьн и сега се готвел да подмами в Ляно група преселници под маската на благочестив мормонски мисионер. Но един от тези хора го бил разпознал и му поискал обяснения след което мормонът незабавно изчезнал.

— S’death! — възкликна Новолунието. — Де да съм бил там! Страшно ми се иска да си разчистя сметките с него!

— Нима си беше поставил за цел да ви убие? — Да ме убие и да ме обере. Беше на север, в Колорадо, край Тимпас Крийк. Идвах от Аризона, където като златотърсач при Навахо Спринг доста ми беше провървяло и носех у себе си обемиста пачка банкноти, в които бях превърнал моя златен прах и нъгитс. Пътьом към мене се присъедини някакъв трапер, който също както и аз се беше отправил към форт Обри, намиращ се на реката Арканзас. Външният вид и поведението на този човек безспорно будеха доверие и понеже едва ли някой обича да язди сам из Дивия запад, неговата компания ми беше добре дошла.

— Навярно сте му казали, че носите у себе си пари, а? — осведоми се Бауман.

— Нищо подобно. Но, изглежда, онзи негодник се е досетил, защото една нощ го хванах на местопрестъплението как предпазливо пребърква джобовете ми, при което за щастие се събудих. Той се оправда с това, че уж ме чул да стена на сън, помислил си, че ме стяга дрехата, и поискал да я разкопчее, за да дишам по-лесно. Естествено не му повярвах и от онзи миг бях нащрек. А можете да си представите какво означава това!

— Разбира се! Намираш се сред пустошта съвсем сам заедно с един негодник. Искаш и трябва да спиш, а се налага дяволски да внимаваш, за да не си изпатиш. Това е то трудната задача. Един удар с нож или някой куршум — и животът ти заедно с всичката ти собственост отиват по дяволите!

— Хмм, но онзи обесник бе всъщност страхливец. Да открадне и излъже — да, обаче му липсваше смелостта да пролее кръв. Спряхме да почиваме край Тимпас Крийк. Денят беше горещ и само силният вятър правеше жегата поносима. Бях страстен пушач и току-що наново си бях натъпкал лулата, нали ги знаете онези къси лули с големи глави, прошарени от красиви жилки, които побират четвърт кесия тютюн. Бях си избрал такава голяма глава за лулата, за да не ми се налага непрекъснато да я пълня. Когато се наканих да я запаля, онзи човек ми каза, че бил чул в гъсталака гласа на дива пуйка. Веднага оставих лулата, грабнах пушката и се отдалечих с надеждата, че ще ми се удаде да застрелям птицата. Обаче не открих и следа от нея, ала в замяна се натъкнах на един опосум и го убих. Когато се върнах с плячката си, беше изминал около половин час. Негодникът веднага се залови да корми и дере животното. Аз пък взех лулата си, за да я запаля. Обаче вятърът ми пречеше. Ето защо легнах с лице към земята, нахлупих си шапката, за да ме пази от вятъра, и зачатках с огнивото над праханта. Този път успях. Притиснах праханта върху тютюна, смукнах няколко пъти и… чу се съскане, трясък, а в лицето и около главата ми лумнаха пламъци. В същото време онзи тип ме сграбчи отзад за врата, натисна ми главата в земята и с другата си ръка бръкна в джоба ми на гърдите. Толкова бях изплашен, че той успя да ми измъкне портфейла. Но все пак докопах ръката му и здраво я стиснах. Бях по-силен от него, ала в онези мигове нищо не виждах. Той не изпускаше портфейла. Аз също се вкопчих в него. Той дърпаше на една страна, аз на друга. Портфейлът се разкъса, понеже беше износен. Разтървахме се. У него остана едната му половина, а у мен другата. Тогава аз скочих на крака и измъкнах ножа. За щастие в секундата, когато в лицето ми блъвнаха огнените пламъци, бях затворил очите си, иначе щях да ослепея начаса. Но все пак клепачите ми бяха обгорели. Можех да ги отварям едва-едва. Ала това ми бе достатъчно, за да видя негодника. Нахвърлих се върху него с ножа. Това му даде смелостта да грабне пушката си от земята и да я насочи към мен. Остра болка ме накара да затворя очи. Бях изгубен. Изстрелът изтрещя, обаче за мое удивление не бях улучен. Прекарах ръка по очите си, отворих ги с мъка и… никъде не видях негодника. Затова пък откъм другия бряг на потока се разнесе глас, който извика заповеднически:

„Стой, убиецо!“ После дочух конски тропот, който бързо се отдалечаваше. Мерзавецът беше изтичал до коня си, за да избяга с половината портфейл, където се намираше и, кажи-речи, половината от парите ми.

— Странно! — каза Бауман. — — Значи някой му е попречил, така ли?

— Да — кимна Новолунието. — Един известен скитник от Запада, Джъгъл Фред, се намирал наблизо и когато съм стрелял по опосума, той чул гърмежа на карабината ми. Тръгнал по посока на изстрела по другия бряг на рекичката и ни открил тъкмо в онзи миг, когато подлецът бе насочил пушката си към мен. Фред стрелял по него и го улучил в ръката, след което разбойникът изпуснал карабината и побягнал към коня си, за да офейка незабавно. Джъгъл Фред отиде да вземе жребеца си, после прехвърли рекичката и дойде при мен. Своевременното му появяване ми спаси живота. И дума не можеше да става за преследване на крадеца, защото не бях в състояние да пътувам, а Фред не биваше да ме изоставя, понеже лицето ми денонощно трябваше да бъде разхлаждано с вода. Повече от седмица останахме на лагер край Тимпас Крийк. Бях принуден да понеса големи болки, изгубих и значителна парична сума, обаче бях радостен, че успях да спася поне зрението си.

— Как се наричаше тогава онзи обесник?

— Хенри Фокс. По-късно във форт Обри научих, че съм си имал работа със Стилинг Фокс, придобил такава зловеща слава.

— Вероятно по време на отсъствието ви той е напълнил главата на лулата с барут.

— Да. И за да ме заблуди, беше насипал само отгоре мъничко тютюн. За да разполага с време, ме прати за зелен хайвер, като ми каза, че бил чул дива пуйка. Знаеше, че веднага ще ида да търся птицата, понеже бях по-добър ловец от него. Той беше висок, слаб човек, с такива черти на лицето, които никога няма да забравя. Сигурен съм, че ако го срещна някога, веднага ще го позная!

Двамата мексиканци следяха разказа на Новолунието с напрегнато внимание. При това често си разменяха многозначителни погледи. Незабелязано, както си мислеха те. Но все пак имаше един човек, който непрестанно ги наблюдаваше, и това беше Винету.

Той седеше на мястото си, отправил очи с привидно безразличие към блещукащата водна повърхност на езерцето. Но от време на време изпод дългите му гъсти мигли към мексиканците се стрелваше острият му поглед. Апачът им нямаше доверие.

Това бе съвсем сигурно.

Преди малко синът на Ловеца на мечки се беше наканил да донесе нови кактусови плодове, обаче вниманието му бе отвлечено от чудноватите пламъчета по тези растения. Това бе добре дошло за мексиканците. Те имаха желание тайно да разменят няколко думи помежду си, което бе възможно само ако се отдалечаха от огъня. Ето защо сега Емилио Пелехо се изправи на крака и каза:

— Искахме да хапнем още кактусови плодове, обаче никой не донесе. Ще дойдеш ли с мен, Карлос?

— Разбира се — отговори брат му и бързо стана от земята. — Да вървим!

Ловеца на мечки се накани да възрази. Той се догади, че двамата целяха единствено да се отдалечат и тайно да се споразумеят. Ловеца искаше да им попречи. Той вече бе отворил уста, когато забеляза повелителното движение с ръка на апача, което му заповядваше да мълчи.

Братята се отдалечиха. Но щом храстите ги скриха от погледите на останалите, Винету тихо каза:

— Тези бели мъже нямат честни очи, а мислите им жадуват злини. Винету ще разбере какво искат да правят.

Той се шмугна безшумно сред храстите, но в противоположна посока.

— И той ли им няма доверие? — попита Портър. — Обзалагам се, че са почтени хора.

— Вероятно ще изгубиш този облог — отвърна Новолунието. — Не ми харесаха още от мига, когато ги видях.

— Това няма никакво значение. Имаш право да подозираш един човек едва тогава, когато разполагаш с доказателства, че го заслужава.

— Двамата братя го заслужават — заяви Ловеца на мечки. — Никой естансиеро няма да отдалечи от имението си едновременно и двамата си главни ратаи. Сър, погледнете само и конете им! Нима изглеждат тъй, сякаш са изминали разстоянието от Сан Диего до тук? Ако не се лъжа, това са най-малко триста английски мили. А коне, които са изминали такъв път през почти изцяло пуста и неплодородна местност, изглеждат съвсем другояче. Предполагам, че постоянният подслон на тези животни се намира недалеч оттук, и съм готов да заложа хиляда долара, че двамата обесници не са нищо друго освен помагачи на Лешоядите от Ляно Естакадо, които подмамват жертвите си навътре в пустинята.

— Dash it all!70 — възкликна изненаданият Потър. — Действително ли мислите така, сър? В такъв случай сме попаднали наистина на „чудесно“ общество! Тези хора ще ни водят през Ляно. А може би не заслужават доверието ни?

Ето че сега се разнесе и гласът на Мартин Бауман, който до този момент се бе държал мълчаливо, съобразявайки се с младостта си:

— Действително не го заслужават, мистър Потър. Готов съм да им го кажа право в лицето.

— Тъй ли? А каква е причината, за да имаш толкова лошо мнение за тях, млади момко?

— Не забелязахте ли погледите, които си разменяха по време на разказа за Стилинг Фокс?

— Не. Бях се заслушал в думите на разказвача и не гледах към тях.

— Е, затова пък аз ги наблюдавах толкова по-внимателно, понеже баща ми таеше някакви подозрения към тях. Лесно и незабелязано ми се удаде да ги следя с очи, защото те не обръщаха никакво внимание на едно толкова младо и неопитно хлапе, каквото според тях съм аз. Видях как си разменяха погледи, от които можеше да се заключи, че навярно познават Крадливата лисица.

— Това заслужава внимание. Хмм! Казват, че Лисицата се намирал сега нейде наоколо, за да подмамва хора в Ляно. Навярно тези типове го познават. От всичко казано човек наистина би могъл да си направи извод, който едва ли ще е особено приятен. Струва ми се, че се подготвя нещо, което ще има лоши последици за нас. Призрачните пламъчета ей върху онези кактуси също ми се виждат доста съмнителни и зловещи. Не съм суеверен, ама подобни неща не се появяват току-така. Винаги означават нещо.

— И какво по-точно? — попита Новолунието.

— Че в атмосферата съществува електрическо напрежение — отговори синът на Ловеца на мечки.

— Електрическо? Напрежение? Не го разбирам — каза Портър. — Тези думи са твърде учени за мен. Е, известно ми е, че човек може да се наелектризира, но да се появи огън, пламъци, и то върху кактуси? Да не би и за това да обвините електричеството?

— Разбира се, мистър Портър — намеси се Бауман. — Та нима светкавицата не е огнено явление?

— Несъмнено, и то какво!

— Е, а причината за появяването на светкавицата е електричеството — едва ли е необходимо да ви го обяснявам. Що се отнася до онези пламъчета, които видяхме преди малко, те често се наблюдават от моряците по мачтите, рейте и стенгите на корабите. Появяват се по върховете на църковни кули, по върховете на дърветата и по остриетата на гръмоотводите. Хората наричат тези пламъчета „огънят на св. Елма“ или „Кастор и Полукс“. Те се образуват от изтичащо електричество. Вероятно сте чували вече за Призрака на Ляно Естакадо?

— Повече, отколкото ми е приятно.

— А не са ли ви разказвали, че през нощта фигурата на това тайнствено същество понякога изглежда заобиколена от огнени пламъци?

— Да, ама не го вярвам.

— Спокойно можете да повярвате. Веднъж бях на север в Монтана и се намирах в обширна равнина, и то през нощта. Наоколо се святкаше, но не се изви буря. И ето че внезапно по връхчетата на ушите на моя кон се появиха малки пламъчета. Протегнах си ръцете и не щеш ли, и по върховете на пръстите ми се показаха също подобни пламъчета, при което усетих в пръстите си някакво много особено чувство. Същото става и с Avening-ghost. Когато препуска през Ляно, тялото му представлява най-високата точка в равнината. Настъпи ли нощ и налице ли е значително електрическо напрежение, то по тялото му се появяват пламъчетата на огъня на света Елма.

— Значи вие вярвате в съществуването на Призрака на Ляно?

— Да.

— И мислите, че той е човек?

— Ами какво друго може да бъде?

— Хмм! Често съм слушал за него, но не съм си давал труда да размислям над същината му. Е, сега, когато Ляно е пред мен, много ми се иска да разбера какво всъщност представлява този призрак. Възможно било дори да ти се появи по време на ездата. Какво трябва да направи човек в такъв случай?

— Ако ме срещне, ще му подам ръка и ще го поздравя, тъй както се поздравява един смелчага. Защото…

Бауман беше прекъснат. Винету се завърна. Появи се забързан, но безшумно като змия, сянката му се стрелна между тях и той си седна пак на мястото.

Преди малко, докато мексиканците бавно крачеха в тъмнината по посока на кактусите, Винету, пълзейки на ръце и крака, първо се беше отдалечил малко от тях, а после се изправи и се затича към пустинните растения. Благодарение на меките му мокасини и големия опит, който имаше, стъпките му не причиниха никакъв шум. Той стигна до целта си преди мексиканците и се прикри между високите кактусови канделабри по такъв начин, че никой не можеше да го забележи. Освен това наоколо бе толкова тъмно, че двамата братя се видяха принудени да берат кактусовите плодове пипнешком, тъй като пламъчетата по разклоненията на тези растения бяха вече изчезнали.

Винету едва-що бе успял да се скрие и ето че братята се появиха. Разговаряха помежду си. Винету можеше да чува всяка дума. Несъмнено те още по пътя бяха започнали да се обясняват, защото това, което казаха сега, беше продължение на вече започнат разговор.

— Този тъй наречен Ловец на мечки ще ми плати за обидите си — закани се Карлос. — Обаче работата ни ще бъде по-трудна, отколкото си мислехме отначало. Появяването на апача поставя всичко в съвсем друга светлина.

— За съжаление! Защото той няма да се подлъже да тръгне по разместените колчета.

— Най-умното е да изчакаме тези типове да заспят и после да ги пречукаме.

— Мислиш ли, че ще е възможно? Тези обесници гледат на нас с недоверие. Значи са нащрек. Не ми се вярва да разрешат на някого от нас да застане на пост.

— Тук наистина ти давам право. Едва ли ще рискуват подобно нещо. Но въпреки това нека първо видим как ще се стекат обстоятелствата! Предварително не може да се каже нищо определено. Ако успеем да ги накараме да се чувстват в безопасност, ще имаме възможност да действаме само с ножовете, тихо и безмълвно ще ги забием право в сърцата им.

— Ами ако този план не може да бъде изпълнен?

— Би било глупаво. Помисли си само — седем коня, при това и великолепния жребец на апача, заедно с всички оръжия и всички пари! Ще делим само ние двамата. Ама че удар! Но ако не ни се удаде, ще трябва да повикаме на помощ другарите си. Ще намерим някакъв предлог, за да се отделим от отряда. Винету и двамата Бауман са тръгнали да пресрещнат приятеля си Олд Шетърхенд, а янките пък ще се присъединят към тях, понеже в наше лице ще изгубят водачите си. Ще яздим напред до нашата Murdering pool71, където сигурно ще заварим някой от постовете ни, който ще повика другите. После тези типове сигурно ще ни паднат в ръцете. Олд Шетърхенд също, а и всички, които са заедно с него. Сега обаче не бива да се бавим повече, иначе подозренията им ще се засилят. Шапката ми е пълна с плодове.

— Моята също.

— Тогава ела!

Те тръгнаха. Но още преди това сянката на Винету бързо изчезна. Избягвайки всякакъв шум, той описа дъга, достигна безпрепятствено огъня, седна си пак на мястото, както вече споменахме, тъй че двамата негодници не можеха даже и да подозират, че са били подслушвани. Те започнаха да разпределят плодовете. Всички получиха от тях, само Винету не взе. Той отказа с думите:

— Вождът на апачите не яде нищо, което е родила смрадликата.

— Смрадливата ли? — попита учуден Емилио Пелехо. — Нима не познаваш кактусовите плодове, та ги бъркаш с отровната смрадлика?

— Винету нарича тези плодове с името на смрадликата, защото са отровни.

— Отровни ли са? Защо, как така тези ядливи плодове ей тъй изведнъж са станали вредни?

— Защото са били в ръце, които обикновено носят нещастие и смърт.

Винету изрече тази тежка обида толкова спокойно, сякаш ставаше въпрос за нещо съвсем обикновено.

— Ascuas!72 — извика Емилио. — Нима ще търпим подобно нещо? Настоявам да си вземеш думите обратно!

— Pshaw! — Апачът махна презрително с ръка. В тази единствена дума, както и в движението на ръката му се криеше такова самочувствие и достойнство, че двамата счетоха за по-уместно отново да си подбият опашките. Даже ако вождът седеше срещу тях съвсем сам, те пак нямаше да проявят желание да се спречкат открито с него. А сега тук имаше и други хора, които несъмнено щяха да застанат на страната на апача. Ето защо Карлос се обърна към брат си с успокояващите думи:

— Мирувай! Защо да се караме? Казаното от някой индианец не бива винаги да се мери на аптекарски везни.

— Имаш право. Нека само заради добрите ни отношения приемем, че тези думи не са били изговорени!

Винету си замълча. Той легна в тревата, затвори очи и си придаде вид, сякаш се канеше да спи.

Макар да беше уредена с мир, тази кратка свада, изглежда, обезпокои останалите. Щом Винету говореше такива думи, значи той несъмнено бе узнал, че двамата крояха нещо лошо. Какви ли планове имаха? Винету не бе споменал нищо. Това бе едно доказателство, че поне засега нямаше защо да очакват враждебни действия от тяхна страна. Но все пак таените подозрения се бяха засилили и естествената последица беше, че никой не прояви желание да подеме наново някакъв разговор. Настъпи мълчание, което не бе по-малко красноречиво, отколкото ако съмненията бяха изречени гласно.

Ловеца на мечки и синът му последваха примера на Винету и легнаха на земята, а и останалите сториха същото. След кратно време изглеждаше, сякаш всички спяха. Обаче това съвсем не беше така. Двамата мексиканци стояха будни заради своя план да избият другите, а пък останалите бели не затваряха очи заради своите подозрения.