Проектът „Медуза“

Шеста глава

Национално летище във Вашингтон — 3:30 следобед, източно време

Пийт Кук въздъхна с облекчение, когато самолетът забави ход и свърна от главната писта. Кацането бе толкова тежко, че можеше да се регистрира по скалата на Рихтер, ала пилотите на самолета Макдонъл-Дъглас MD-80 се бяха справили забележително с настъпващите ветрове на урагана „Сигрид“. В крайна сметка кацнаха невредими, а тъй като Пийт сам бе пилот, той добре разбираше как двамата летци в кабината се бяха преборили с изключително яростния вятър през цялото време на кацането им.

Журналистът от „Уолстрийт джърнъл“ видя през прозорчето си как дърветата по протежение на река Потомак се привеждаха доземи, докато самолетът рулираше на юг, към терминала. От тази гледна точка виждаше много добре пистата, на която се бяха приземили — Писта 36 — виждаше много добре и малък пътнически самолет, който с мъка се спускаше към същата бетонна лента.

Беше малък, двумоторен джетстрийм, който се мяташе доста драматично от силните пориви. Пийт се наведе, за да може да вижда по-добре: съчувстваше на пътниците на борда на малкия самолет, които навярно вече стискаха торбичките за повръщане. Когато стигна началото на пистата, силен порив завъртя турбовитловия самолет и го хвърли в опасен завой под четирийсет и пет градуса, но после крилете изведнъж се изправиха. Пийт очакваше пилотите да започнат маневра за ново подхождане.

Но за негово учудване те продължиха с опита си за приземяване.

Мощният страничен вятър издухваше джетстрийма от централната ос на пистата, ала пилотите продължиха да се снижават, решени да кацнат. Бяха вече изминали половината писта и уверено вървяха към нормално докосване на колесниците, когато самолетът изведнъж пропадна в последните три метра и се удари силно и под наклон в земята. Левият колесник мигновено се разби в рояк от искри и завъртя джетстрийма рязко наляво. Все още движещ се с повече от сто мили в час, самолетът заора с лявото си крило, обърнат напряко на пистата, а носът и десният колесник се удариха в бетона, вторият колесник също се строши, самолетът застърга по корем и спря няколкостотин метра по-нататък, където се пресичаха Писта 36 и Писта 33. По този начин на практика Националното летище във Вашингтон се оказа затворено.

Когато, шокиран и недоумяващ, Пийт Кук погледна отново през прозорчето, видя как вратите и люковете се отвориха и пътниците и екипажът изпълзяха живи и здрави на бетона. Въпреки искрите пожар не последва.

Слава богу, помисли си той.

После бръкна в чантата си, напъхана под седалката пред него, и потърси опипом новия ръчен радиоскенер, който носеше. Най-сетне го откри, извади го и бързо набра записаната в паметта на уреда честота на диспечерите по подхода към Вашингтон.

Пистите щяха да бъдат неизползваеми, докато не отместят повредения джетстрийм, ала към Националното летище във Вашингтон се бяха насочили десетки полети. Те щяха да се превърнат в едно огромно ръмжащо ято от пренасочени към други летища или към зона за изчакване самолети, а репортерът и пилотът в него се питаше какви ли действия предприемат сега диспечерите по подхода, за да оправят бъркотията в условията на връхлитащия ураган.

На борда на „Скот еър“ 50 — 3:45 следобед, източно време

Когато пристигна съобщението, че Националното летище е затворено, „Скот еър“ 50 бе на четирийсет мили южно от Околовръстния пръстен.

— За колко време е забавянето? — попита диспечера Док Хазърд.

— Нямаме информация, „Скот еър“. Ще ви съобщя, когато узная. А засега мога да ви дам разрешение за изчакване, да ви пренасоча към летище „Дълес“, или към Балтимор.

Седящият в лявото кресло Скот Макей поклати глава в мъчително недоумение. Точно когато си мислех, че нищо по-лошо не може вече да се случи, нещата се влошават още повече!

Той изрече нямо, само с устни „изчакване“ към Док, който кимна и отново натисна бутона на микрофона.

— Ще приемем изчакване, Подход. Трябва да кацнем на Националното колкото е възможно по-скоро, ала имаме достатъчно гориво, за да изчакаме.

— Разбрано, „Скот еър“ 50, имате разрешение да се насочите към радиофара на Джорджтаун и да изчакате на три хиляди метра височина, кръжене с десни завои.

Док нагласи силата на звука на радиостанцията, след което се обърна да се заеме с работата си.

— По дяволите, Скот, трябва да сменим тези копчета. Пак завъртях не онова, което трябва.

Скот погледна към копчетата на УКВ станциите. Двете бяха огледално разположени — последица от това, че Джери бе отмъкнал ремонтирана станция в замяна на оригиналната на стария нает 727, която се бе повредила. Всяка станция имаше две копчета за сила на звука, едното за връзка с въздушния контрол, другото — обикновено намалено до нула — за навигационните средства. Ала при УКВ станция номер едно важното копче за сила на звука бе отляво, докато на станция номер две бе отдясно. Това водеше до непрестанни обърквания и на няколко пъти имаха трудното изживяване да летят двайсет минути без радиовръзка, защото бяха завъртели погрешното копче.

— Съжалявам, Док. Ще ги поправим веднага, щом можем.

Джери се бе навел напред:

— За зоната на изчакването. Тежим около осемдесет и шест тона, момчета — обяви той. — Това означава скорост двеста и четирийсет мили в час при кръженето.

Док повтори инструкциите за изчакването и набра честотата на радиофара, докато Скот насочи боинга наляво, а с дясната си ръка дръпна ръчките на газта, за да намали скоростта до двеста и четирийсет мили в час, като се опитваше да не мисли колко много му се искаше да приключи този полет. Желанието да изпълзи някъде и да си ближе раните насаме бе много силно. Надвисналият над авиокомпанията му крах — и крахът на мечтата му — бе просто твърде болезнен.

Шаблонът на полета при изчакването бе като невидима състезателна писта. Щяха да летят минута в една посока, после — десен завой на сто и осемдесет градуса и полет в обратна посока пак една минута, след това нов десен завой и обратно по същия път: дотогава, докато имаха гориво.

Джери Крисчън се наведе над централния пулт и подаде на Скот листче хартия, изписано с числата за горивото. Резервоарите на 727 бяха напълнени в Талахаси срещу осем хиляди долара и кредитната карта на „Скот еър“ бе приета за последен път. Това гориво поне щеше да им стигне до Колорадо.

— Остават ни двайсет и четири тона гориво — започна Джери, — което ни дава възможност да изчакаме час и половина, преди да отлетим за Денвър. Но ако променим дестинацията си, примерно до Луисвил, бихме могли да чакаме над окръг Колумбия повече от четири часа.

Скот вече клатеше отрицателно глава.

— След четири часа не бихме искали да се намираме дори близо до това място, като се има предвид скоростта, с която ураганът приближава брега.

Намеси се Док Хазърд:

— Току-що прослушах прогнозата за военновъздушната база „Доувър“, която се намира току до нас, малко по на изток. Не е добра, момчета. Вятърът там вече вие с над седемдесет мили в час.

Док погледна наляво, към новата им пътничка, която седеше на мястото, което д-р Макой бе заемала по-рано, седалката на наблюдателя зад Скот. В Талахаси високата метър и шейсет Линда Макой само погледна високата почти метър и осемдесет Вивиан Хенри и реши, че нямаше начин по-възрастната жена да сгъне дългите си крака на второто сгъваемо столче — малко местенце, свито в сандвич между наблюдателското място и задната стена на кабината. Линда веднага се премести на по-неудобното място.

Вивиан Хенри се въздържаше да зададе очевидните въпроси, ала лицето й издаваше дълбоко безпокойство, затова вторият пилот се наведе към нея, за да й обясни какво блокираше пистите долу. Тя го изслуша внимателно, преди да попита с тих, но твърд тон:

— Ще могат ли да отворят пистите до час и половина?

Док кимна, макар да знаеше, че това бе съвсем безпочвена догадка.

— Ще трябва да вземат разрешение от съвета по безопасността и от ФАА да преместят катастрофиралия самолет, но може и да успеят, ако действат енергично.

Лицето на Линда Макой бе твърде изразително, за да скрие обзелата я мрачна тревога. Тя се наведе между креслото на Джери Крисчън и наблюдателското място.

— Не съм метеороложка — започна тя, — … но съм сигурна, че не бива да подценявате тази буря. Вятърът долу се усилва все повече. Не се уповавайте на това, че ураганът ще следва пътя на предишните.

Нещо в тона й накара Скот да се обърне.

— Защо, докторе?

— Това е нова порода буря — резултат от ефекта на глобалното затопляне. Моята специалност е науката за атмосферата и мога да ви кажа, че горивото за двигателя на тази буря е по-топлият океан, а колкото повече топлина се излъчва от океаните, толкова по-мощни стават бурите. Може би сте забелязали как през последните години стават по-силни, по-страховити? Е, тази буря е от новия вид и най-лошото тепърва предстои.

— Вие ме плашите, д-р Макой — произнесе Док и малко пресилено се изсмя.

— Опитвам се — отвърна Линда. — Искам да разберете, че това циклонално чудовище с диаметър осемстотин мили притежава огромна мощ. Не ми се иска точно вие, момчета, да подценявате силата му. Особено ако възнамерявате да кацнете с моя задник на борда си.

Бордовият инженер Джери Крисчън се опита да скрие усмивката си, като видя пламъчетата в очите на командира, в очакване на неизбежната секси забележка за хубавия задник на д-р Линда Макой. Твърде добре познаваше Скот. Знаеше, че няма да е в състояние да устои и тази секунда на очакване го накара да забрави вътрешния си страх от последните няколко часа.

Ала върху лицето на Скот не се появи самодоволна усмивка — нямаше никаква реакция, толкова дълбоко се бе замислил. Мълчанието засили още повече тревогите на Джери. Празнотата на отчаянието дълбаеше дълбоко в него, досущ както преди осем години, когато бе излязъл от симулатора в Минеаполис с ясното съзнание, че е пропилял и последната си възможност да мине изпита за втори пилот при „Нортуест“ — изпит, който трябваше да вземе, ако искаше да запази работата си.

Джери погледна лицето на командира, опитваше се да проникне в мислите му, осъзнал защо мълчанието го бе изненадало толкова: ако Скот Макей бе изгубил своето дяволито чувство за хумор, значи всичко бе свършило.

Скот се обърна доколкото можа в опита си да погледне към Вивиан.

— Мисис Хенри, навярно можем веднага да кацнем на летище „Дълес“, ако желаете да промените дестинацията си.

В съзнанието й се появи картината на камиона платформа.

— Вече съм уредила транспортирането от Националното летище и това не бе никак лесно. Бих предпочела да кацнем на Националното.

— Добре — започна отново Скот, — но да допуснем, че Националното във Вашингтон не бъде отворено. Трябва да предвидим и такава ситуация.

Вивиан обмисля трескаво няколко секунди. Ако не можеха да кацнат на Националното, имаше логика да се приземят на „Дълес“, дори това да й струваше още един ден, докато намери друг камион.

— Мисля — започна тя, — … че бих искала да изчакаме и да видим дали Националното ще отвори навреме, ако прецените че това няма да е опасно.

Скот се замисли, преди да кимне в съгласие. Щом бе стигнал дотук и бе изгорил толкова много гориво, за да задоволи изискванията й, можеше да прежали и още малко.

— Добре, нека приемем, че ще изчакаме още четирийсет и пет минути. Ако Националното не отвори отново, ще кацнем на „Дълес“ и аз ще ви помогна да уредите транспортирането, преди да излетим на запад.

Вивиан прие плана с лека усмивка, а в съзнанието й прозвучаха отново думите на връзката й в Пентагона: „Мога да се срещна с вас до шест часа“. Роджърс Хенри бе оставил изключително прецизни инструкции: „След като товарът пристигне във Вашингтон, той трябва веднага да бъде доставен в Пентагона, в рамките на един час. Това е много важно! Изисква го безопасността!“.

Самата тя не се бе замисляла защо. Той никога не й бе давал правото да поставя под въпрос решенията му, макар че много отдавна, когато се бяха срещнали за първи път в лабораториите „Лоурънс-Ливърмор“, такава необходимост липсваше. Тя бе млада инженерка, която се специализираше в технологиите за монтаж на оръжията, омаяна от това, че излиза с местния гений, изгряващата звезда в теоретичната физика. Решенията му не подлежаха на съмнение, докато не се ожениха и нежният и любящ млад съпруг започна да се превръща в чудовище, решено да запази пълната власт у дома.

Тя потрепери, като осъзна, че дори след смъртта му желязната воля на Роджърс бе в състояние да направлява мисленето й.

Международно летище в Маями — 3:50 следобед, източно време

Старши агентът от ФБР, който ръководеше импровизирания команден пункт във флотския трейлър, бе раздразнен. Отне им твърде много време да приемат тревожната новина, че губещият се товарен полет „Скот еър“ 50, в крайна сметка не е пристигал на Международното летище в Денвър. Той се бе тревожил как да бъде проверен товарът, как да бъде проследен, ако част от него вече е напуснал това летище. Но възможността „Скот еър“ 50 да е бил отклонен някъде другаде и да не е продължил към местоназначението си — Денвър, не хрумна никому.

А точно това, заключи той, бе лошо планиране от негова страна.

Този път сведенията дойдоха за минути.

— Окей, разбирам — казваше един от хората на ФАА по телефона, като вдигна дясната си ръка в знак да изчакат. — Може да се наложи да се свържем с него. Дайте ми директна връзка с диспечера на този сектор, моля. Да, ще почакам.

— Какво? — попита старши агентът от ФБР. — Какво?

Инспекторът от ФАА пое дълбоко дъх и поклати глава.

— Не знам дали ще повярвате.

— Опитай.

— Става дума за онзи самолет, за който подозираме, че носи на борда си материал, годен за ядрена бомба.

— Да?

— В този момент той кръжи в зона на изчакване над Вашингтон.

На борда на „Скот еър“ 50, 4:00 следобед, източно време

Док Хазърд се извини и отиде за малко в задната част на самолета.

— Не мога да наблюдавам без почивка как си играем да правим дупки в небето — обясни той и с изненадваща лекота измъкна едрото си тяло от креслото.

След минута обаче се върна с озадачено изражение, което бе сбръчкало обветреното му чело.

— Кхм… доктор Макой, преди няколко часа казахте, че сте имали в товара си отзад апаратура с батерии, нали?

Линда Макой изгледа продължително Док преди да отговори.

— Да. Защо?

— Ами, неприятно ми е да ви го кажа, но там отзад се е включила електронна алармена инсталация.

Скот озадачено погледна Док, който сви рамене.

Младата жена последва Док от кабината по тясната пътечка вляво на товарния отсек и веднага чу пронизителния писък, който се засилваше с придвижването й назад. 727 летеше с ниска скорост в изпълнено с въздушни ями пространство и двигателите му не вдигаха силен шум, тъй че ехото от алармената инсталация се носеше из целия отсек. Тя напрегнато прехвърли в паметта си всичко, което екипът й бе натоварил в залива Макмърдо в Антарктида, ала доколкото бе в състояние да си спомни, нищо не би могло да излъчва такъв звук.

— Мисля, че идва от втория ви палет — подсказа й Док, докато вървяха бавно покрай товарите.

— Не мога да си представя какво би могло да бъде — рече тя, вдигнала глава в опит да открие източника на високия звук, който вече бе станал оглушителен.

Док Хазърд опита да допре ухо до стената на единия от палетите, ала Линда мина покрай него и разбра, че звукът се засилваше, колкото по-назад се преместваше тя.

— Док, това не е от моя товар! Идва откъм последния палет — посочи Линда в дъното на товарния отсек.

Заедно се придвижиха предпазливо покрай пратката на Вивиан Хенри, застанаха зад палета, а Линда се улови за един от укрепващите ремъци; в същия миг звукът се превърна в настойчиво електронно чуруликане, което накара и двамата да се сепнат.

— Какво, по дяволите…? — прошепна Линда.

Док отстъпи назад и погледна втренчено палета.

— Почакай тук — рече той и тръгна към предната част на самолета. Линда го видя как изчезва в тесния проход, за да се завърне след по-малко от минута със слисаната Вивиан Хенри, която заобиколи бавно палета си с широко отворени очи, вторачени в голямата дървена каса, укрепена с дебели метални и найлонови въжета.

— Какво има там, мисис Хенри? — попита Док.

Вивиан го гледа няколко секунди с неразбиращо мълчание, след това изведнъж сякаш се пробуди.

— Аз… не знам. Не знам какво би могло да издава този звук.

Гласът й изглеждаше някак далечен на фона на електронното чуруликане.

— Имам предвид какво има вътре в касата? — попита отново Док.

— Съпругът ми ме инструктира… — започна тя — … да транспортирам лично това нещо до Вашингтон. Не ми е позволено да обяснявам какво е, но е много важно за нашите военни… за Съединените щати.

Док Хазърд приближи леко, опитвайки се да я погледне в очите.

— Мисис Хенри? Трябваше ли нещо да работи, или да се задейства там вътре?

Вивиан пое дълбоко дъх.

— Не. Това е модел. Работен модел.

— Ако се обадим на мъжа ви по телефона, той би ли могъл да ни каже нещо повече?

— Мъжът ми е мъртъв.

— С какво… с какво се занимаваше той, мисис Хенри?

— Преди да се пенсионира беше учен и работеше за правителството.

— Какъв учен, мисис Хенри? В коя област?

— Беше физик — отговори тихо тя.

Док изведнъж усети как губи равновесие. Ведно с думата „физик“ дойде и раздрусалото го опасение, сякаш думата влагаше в палета някакво незнайно съдържание с още по-зловещи възможности. Той се отърси от това си усещане и опита отново.

— Има ли някой, с когото вашият съпруг е работил, който би могъл да знае нещо за това?

Вивиан кимна без да откъсва очи от палета — отначало бавно, а после поклати по-енергично глава.

Линда я наблюдаваше внимателно, особено очите й. Очевидно бе, че мисис Вивиан Хенри нямаше абсолютно никаква представа какво съдържа собственият й палет. Но дали пък бе възможно Вивиан да е просто много добра актриса? И ако бе така, какво криеше? Линда усети как по гърба й пробягват ситни, студени тръпки.

— Добре — отсече Док. — Мисля, че ще е най-добре да го отворим.

— Не! — отговорът на Вивиан Хенри бе мигновен, ала погледът й продължаваше да е хипнотично прикован към палета. — Неговите стриктни указания са… че…

Док положи едрите си длани върху раменете й и бавно я обърна към себе си, докато погледите им се срещнаха.

— Мисис Хенри, във вашия палет е включена алармена инсталация. Тя се опитва да ни каже нещо, а ние сме на товарен самолет в полет. Трябва да разберем какво означава този сигнал, освен ако съпругът ви не е дал конкретни указания какво да правите, ако чуете този звук. Съгласна ли сте с мен?

Тя го погледна неразбиращо.

— Съгласна ли сте?

Сведе поглед към пода.

— Да.

Док даде знак на Линда и двамата започнаха да откачат укрепващите въжета, използваха джобно ножче, за да разрежат дебелата найлонова опаковка, под която се разкри дървената каса.

— Изчакайте малко.

Док изчезна отново в прохода и се завърна бързо с железен лост. Опита се да овладее предизвикващото тръпки усещане, че алармата бе извън неговия контрол. Гвоздеите скърцаха, докато ги вадеше от касата. Задната стена най-накрая поддаде и падна, като накара тримата да отстъпят назад. Тя издрънча върху металния под на 727 и разкри съдържанието на касата.

Пред тях стоеше голям контейнер от неръждаема стомана. Беше правоъгълен, ала всичките му ъгли бяха заоблени. Задният му панел бе широк над метър и осемдесет, ала в отворената каса се виждаше само гладък метал. Нямаше никакви стикери или надписи — нито обозначения от какъвто и да е вид — очертаваше се само нещо, което приличаше на подвижен капак, с площ около двайсет и четири квадратни инча, разположен до левия ръб на около метър от дъното.

Линда Макой посегна към капака, ала звукът на алармата се измени още преди да го бе докоснала.

След като отдръпна ръката си, звукът отново премина в познатото електронно чуруликане.

— Това нещо има сензор с магнитно поле, което реагира на присъствието ни! — обади се Линда. — Питам се защо ли?

Хвърли един поглед към Вивиан, която изглеждаше като вкаменена на мястото си, с прикован в контейнера поглед. Док пристъпи напред и реши да положи ръка върху панела, независимо от променения звук на алармата.

Капакът се крепеше на четири самонарязващи се винта, Док извади малка отвертка и с лекота ги разви. Когато махна и последния, дръпна капака и го подаде на Линда.

Сиянието на компютърен дисплей се появи веднага, щом капакът бе отворен. Док се наведе към него и забеляза, че под монитора са монтирани сгъваема клавиатура и панелче с числа. На екрана имаше съобщение, което го подканваше да натисне клавиша Enter.

Той го стори.

Звукът от алармената инсталация спря мигновено и на екрана се появи текст:

Числата се промениха леко, след като 727 прелетя известно разстояние спрямо земята; Док разбра, че вътре има някакъв тип инерционна система за навигация, която следеше точните им координати.

Неочаквано на екрана без ничия намеса се появи нов текст: