пурпурные реки

1

Влакът, който беше докарал семейство Живаго, още стоеше на задните коловози на гарата, запречен от други вагони, но вече се чувствуваше, че връзката с Москва, която усещаха през целия път, тази сутрин прекъсна и свърши.

Оттук нататък започваше друга територия, друг свят — светът на провинцията, която има своите интереси и своите центростремителни сили.

Тукашните хора се познаваха по-добре, отколкото столичните. В железопътната зона Юрятин—Развилие нямаше външни лица, тя бе обкръжена от червени войски, но въпреки това местните крайградски жители по необясними начини се навъртаха край коловозите, „циркулираха“, както се казва сега. Те вече се бяха накачулили по влака, бяха задръстили вратите на товарната композиция, разкарваха се край релсите и стояха по насипа пред своите вагони.

Всички те се познаваха помежду си, подвикваха си отдалече, здрависваха се, когато се срещаха. Малко по-различно се обличаха и по-различно говореха, отколкото в столицата, не ядяха същото и имаха други навици.

Интересно беше да се научи как живеят, какви нравствени и материални сили ти крепят, как се борят с трудностите, как заобикалят законите.

Отговорът дойде незабавно и в най-жива форма.

2

Съпроводен от часовоя, който си влачеше пушката по земята и се подпираше на нея като на тояга, докторът се връщаше в своя влак.

Препичаше. Слънцето нажежаваше релсите и покривите на вагоните. Черна от нефта, земята гореше в жълтеникави сияния като в позлата.

Часовоят влачеше пушката в прахоляка и оставяше подире си бразди. Пушката се удряше в траверсите. Часовоят говореше:

— Оправи се времето. Те сега се сеят пролетниците, овесът или, да речем, просото, сега е най-сгодно. Но за елдата е рано. По нас елдата я сеят по Света Акилина. Моршанци сме ние, от Тамбовска губерния, не сме тукашни. Ехе, другарю доктор! Да не беше тази гражданска хидра и цялата контра, мигар щях да се попилея баш сега по чуждите земи? Като черна класова котка ни е минала път и стой, та глей какво прави!

3

— Благодаря. Мога — отказа се докторът от предложената помощ. Пътниците от товарния вагон се бяха навели и му подаваха ръце да го издърпат. Той се надигна на мускули, скочи вътре, изправи се и прегърна жена си.

— Най-сетне. Слава богу, че всичко свърши — заговори Антонина Александровна. — Впрочем щастливият завършек не е изненада за нас.

— Защо да не е изненада?

— Ние знаехме.

— Откъде?

— Часовите ни казаха. Иначе как щяхме да издържим толкова време в неизвестност? И без туй само дето не полудяхме с татко. Ей го, спи, с топ не можеш го събуди. Като пребит е от всички тези вълнения. Имаме нови пътници. Сега ще те запозная с един човек. Но първо чуй какво говорят. Честитят ти благополучното спасение! Такъв ми е той — смени тя внезапно посоката на разговора, обърна се и през рамо представи мъжа си на един от новите пътници, притиснат отзад, в дъното на вагона.

— Самдевятов — чу се оттам, над навалицата от чужди глави се надигна мека шапка и представилият се взе да си проправя път през най-голямата блъсканица към доктора.

„Самдевятов — помисли си в това време Юрий Андреевич. — Представях си нещо староруско, приказно, с голяма брада, рубашка, пояс. А той като от някое дружество за развитие на художествените занаяти, прошарени къдрици, мустаци, брадичка.“

— Признайте си, стресна ли ви Стрелников?

— Не, защо. Водихме сериозен разговор. Във всеки случай той е силен, умен човек.

— И още как. Добре ми е известен. Не е от нашия край. Ваш е, московчанин. Както и всичките ни нововъведения в последно време. И те са ваши, столични, привнесени. Добре, че ни научихте.

— Това е Анфим Ефимович, Юрочка — всичко знае, всичко му е ясно. Чувал е за теб, за баща ти, знае дядо ми, познава всички, всички. Запознайте се. — И Антонина Александровна подметна мимоходом, съвсем безизразно: — Сигурно познавате и тукашната учителка Антипова?

На което Самдевятов също толкова неизразително отвърна:

— Защо ви е Антипова?

Юрий Андреевич чу разговора, но не взе участие. Антонина Александровна продължи:

— Анфим Ефимович е болшевик. Внимавай, Юрочка. Отваряй си очите на четири с него.

— Наистина ли? Не мога да си представя. У вас има нещо по-скоро артистично.

— Баща ми държеше странноприемница. Имахме седем тройки коне в движение. Аз самият съм завършил висше образование. И наистина съм социалдемократ.

— Знаеш ли какво казва Анфим Ефимович? Между другото, дано не ви обидя, но с това ваше име човек може да си изкълчи езика, та виж сега, Юрочка, какво ще ти кажа. Имали сме късмет. Град Юрятин не ни иска. В града има пожари и мостът е вдигнат във въздуха, не може да се пътува. Сега ще ни прехвърлят на някаква друга линия през разклона и ще сме точно там, дето е гара Торфена. Представяш ли си! Няма да се прекачваме, няма да се мъкнем с багажа през целия град от едната гара до другата. Затова пък добре ще се лашкаме напред-назад, докато наистина тръгнем. Чака ни голямо маневриране. Така ми обясни Анфим Ефимович.

4

Предсказанията й се сбъднаха. Влакът им започна безкрайно движение напред-назад, като откачваше вагони и закачаше нови, маневрираше по задръстените линии, по които се движеха и други композиции, и дълго време му затваряха пътя към откритото поле.

Градът наполовина се губеше в далечината, скрит от хълмистата местност. Само понякога над хоризонта се показваха покривите на къщите, върховете на фабричните комини, кръстовете по камбанариите. Гореше едно от предградията. Вятърът отвяваше дима на пожара. Той се разнасяше по цялото небе като развяна конска грива.

Докторът и Самдевятов седяха на пода на вагона, провесили крака навън. Самдевятов непрекъснато му обясняваше нещо и сочеше с ръка в далечината. От време на време го заглушаваше тракането на вагона и нищо не се чуваше. Юрий Андреевич питаше. Анфим Ефимович доближаваше лицето си до неговото и повтаряше казаното с дрезгав вик право в ухото му.

— Подпалили са кино „Гигант“. Там се бяха барикадирали юнкерите. Но те още преди това се предадоха. Общо взето, боят продължава. Виждате ли черните точки на камбанарията? Нашите са. Свалят чехите.

— Нищо не виждам. Как можете да ги различите?

— А там, дето гори, е Хохрики, занаятчийската махала. Пък Колодеево, дето е пазарът, е по-встрани. Знаете ли защо това ме занимава — защото там е нашата странноприемница. Пожарът не е силен. Центърът засега е непокътнат.

— Повторете. Не ви чувам.

— Казвам: центърът. Центърът на града. Храмът, библиотеката. Нашето име, Самдевятови, е порусено от Сан Донато. Разправят, че сме от Демидовите.

— Пак нищо не разбрах.

— Казвам, че Самдевятови е изопачено от Сан Донато. Били сме от рода Демидови. Князете Демидови Сан Донато. Пък може и да е лъжа и измама. Семейна легенда. А тази местност се нарича Спиркино нанадолнище. Тук са вилите, излетният район. Странно име, нали?

Пред тях се простираше поле, пресечено във всички посоки от железопътни релси. С грамадните си разкрачи го цепеха телеграфните стълбове, които чезнеха към небосклона. Широкият павиран път се виеше като лента, съперничейки си по красота с железопътната линия. Той ту се криеше зад хоризонта, ту за миг се показваше с вълнистата дъга на някой завой. И отново бягаше напред.

— Прочутият голям път. Минава през цял Сибир. Възпят е от каторгата. Сега е плацдарм на партизанщината. Общо взето, добре е при нас. Като поживеете, ще свикнете. Ще ви харесат градските куриози, помпите за вода. На кръстовищата. Зимни женски клубове на открито.

— Ние няма да живеем в града, а във Варикино.

— Знам. Жена ви ми каза. Но по работа ще идвате в града. От пръв поглед се сетих коя е. Очите. Носът. Челото. Същи Крюгер. Цяла е на дядо си. Ние още го помним.

Встрани по полето се червенееха високите кръглостенни нефтоеми. Стърчаха високите стълбове с промишлени реклами. Една от тях, която на два пъти се мярна пред очите на доктора, гласеше: „Моро и Ветчинкин. Редосеялки. Вършачки.“

— Солидна фирма беше. Произвеждаха прекрасни селскостопански машини.

— Не ви чувам. Какво казвате?

— Фирма, казвам. Фирма, разбирате ли? За селскостопански машини. Акционерно дружество. Баща ми беше акционер.

— Нали е имал странноприемница?

— Странноприемницата си е странноприемница. Едното не пречи на другото. Той знаеше да си влага капиталите в най-печеливши предприятия. В кино „Гигант“ беше вложил.

— Вие като че ли се гордеете с това?

— С неговия усет ли? Разбира се!

— Ами къде остава тогава вашата социалдемокрация?

— Защо не, моля ви се! Кой е казал, че човек, ако разсъждава по марксистки, трябва да е хапльо и некадърник? Марксизмът е положителна наука, учение за действителността, философия на историческата обстановка.

— Марксизъм и наука? Да се спори на тази тема с почти непознат човек, е най-малко недалновидно. Но както и да е. Марксизмът прекалено слабо е овладял сам себе си, за да бъде наука. Науките са неуравновесени. Марксизъм и обективност? Не познавам течение, което повече от марксизма да се е затворило в себе си и да се е отдалечило от фактите. Всеки се стреми да се провери на дело, а хората на властта в името на баснята за собствената си безпогрешност с всички сили се отвръщат от правдата. Политиката не ми говори нищо. Не обичам хора, които не се интересуват от истината.

Самдевятов преценяваше думите му като каприз на чудака-остроумец. Той само се подсмиваше и не възразяваше на доктора.

Междувременно влакът маневрираше. Всеки път, щом стигнеше до изходната стрелка при семафора, възрастна стрелочничка с вързан на колана гюм за мляко прехвърляше плетката, с която се занимаваше, в едната ръка, навеждаше се, местеше диска на стрелката и връщаше влака на заден ход. Докато той отстъпваше малко по малко, тя се изправяше и размахваше подире му юмрук.

Самдевятов приемаше жеста й за своя сметка. „На кого се заканва? — чудеше се той. — Май е позната. Да не е Тунцева? Може би е тя. Впрочем нищо подобно. Надали. Доста е старичка за Глаша. Но какво съм и виновен? По цяла Русия преврати и бъркотии по железниците, не й е лесно и на нея, горката, пък аз ще изляза крив. Хайде по дяволите! Само тя ми липсва.“

Най-накрая стрелочничката махна с флагчето на машиниста, викна му нещо и пусна влака да мине семафора, а когато покрай нея се заточи четиринадесети вагон, се изплези на двамата дърдорковци на вратата, че очите й мазоли бяха хванали от тях. И Самдевятов пак се зачуди.

5

Когато околностите на опожарения град, цилиндричните резервоари, телеграфните стълбове и търговските реклами останаха в далечината и изчезнаха, и когато започнаха други гледки, горички и хълмове, между които често се мяркаха криволиците на пътя, Самдевятов каза:

— Да ставаме вече да се поразтъпчем. Аз скоро ще слизам. Вие сте на другата спирка след мен. Да не я изпуснете.

— Изглежда, че добре познавате тукашните места?

— Донемайкъде. На сто версти наоколо. Аз съм юрист. Имам двадесетгодишна практика. Обикалям. Пътувам по работа.

— И до ден-днешен?

— Разбира се.

— Какви съдебни дела може да се водят днес?

— Каквито щете. Стари незавършени сделки, операции, неизпълнени задължения — работа до гуша и до смърт!

— Не са ли анулирани отношенията от този род?

— На думи — да. А всъщност едновременно се изискват взаимноизключващи се неща. И национализация на предприятията, и гориво за съвета, и коларски превоз за губернския совнархоз. И в същото време всеки иска да живее. Това са особеностите на преходния период, когато теорията още не съвпада с практиката. Затова са нужни съобразителни хора, с ум, с характер като моя. Блажен муж, иже не иде, ще приберем сухото, без никой да види. Пък накрая ще обърнем и дебелия край, както викаше баща ми. Половината губерния яде за моя сметка. Ще ви се обаждам във връзка с дървата. С коня, разбира се, щом се оправи. Последният ми окуця. Инак, да беше здрав, как ли пък нямаше да се друсам в тази трошка! Ей, по дяволите, едвам се влачи, пък машина ми се пише! Като идвам във Варикино, мога да ви бъда полезен. Познавам ги вашите Микулицини като петте си пръста.

— Известна ли ви е целта на нашето пътуване, намеренията ни?

— Горе-долу се досещам. Имам представа. Вечното влечение на човека към земята. Мечтата да се прехрани със собствен труд.

— Защо? Не одобрявате ли? Какво имате предвид?

— Наивна мечта, идилия. Но защо не? Бог да ви помага. Обаче не ми се вярва. Утопия. Глупости.

— Как ще ни приеме Микулицин?

— Изобщо няма да ви пусне да припарите, ще ви подгони с метлата и ще бъда прав. И без вас такъв содом му е на главата, хиляда и една нощ, заводите бездействуват, работниците са се разбягали, в смисъл на средства за съществуване е на нулата, гладория, и ето ви ненадейно и вас за капак. Дори да ви убие, аз бих го оправдал.

— Виждате ли, хем сте болшевик и пак не отричате, че това не е живот, а нещо небивало, фантасмагория, недомислица.

— И още как. Но такава е историческата неизбежност. Трябва да се мине през нея.

— Защо да е неизбежност?

— Да не сте дете, или се преструвате? Май сте паднали от Луната, а? Угоените безделници са се метнали на гърба на тружениците, съсипали са ги до смърт — и така да си остане? Ами всички други гаври и тирания? Нима не разбирате закономерността на народния гняв, желанието на хората да живеят справедливо, търсенето на истината? Или ви се струва, че коренният прелом можеше да се постигне в правителствените учреждения, по парламентарен път, и че можеше да се мине без диктатура?

— Говорим с вас за различни неща и ако ще цял век да се препираме, до нищо няма да стигнем. Аз бях настроен много революционно, обаче сега си мисля, че с насилие нищо не се постига. Към доброто трябва да се върви с добро. Но както и да е. Да се върнем на Микулицин. Ако наистина точно това ни чака; тогава защо да отиваме? Нека се връщаме, докато е време.

— Абсурд. Първо, да не е само Микулицин на този свят? Второ, Микулицин е престъпно добър, добър до безкрайност. Ще повика, ще покряска и ще омекне, ризата си ще свали от гърба, последния си залък ще даде.

И Семдевятов заразказва.

6

Преди двайсет и пет години Микулицин пристигна от Петербург, беше студент от Технологичния институт, заточен тук под полицейски надзор. Щом дойде, взеха го управител при Крюгерови и той се ожени. Имаше тук четири сестри Тунцеви, с една повече от Чеховите, ухажваха ги всички юрятински учаши се — Агрипина, Евдокия, Глафира и Серафима Севериновни. Нашите заради бащиното име ги наричаха „северянките“. Та Микулицин се ожени за най-голямата северянка.

Скоро им се роди момче. От преклонение пред идеята за свободата глупакът кръсти сина си с невероятното име Ливерий. Ливерий, викаха му Ливка, беше голям вагабонтин и проявяваше изключително разностранни способности. Като започна войната, Ливка си фалшифицира годината в кръщелното и петнадесетгодишен хукна доброволец на фронта. Агрипина Севериновна и без това си беше доста болнава, та не можа да понесе този удар, легна и повече не стана — умря по миналата зима, малко преди революцията.

Свърши войната. Ливерий се върна, й какъв? Прапоршчик с три кръста за храброст и, разбира се, болшевик и половина. Да сте чували за „Горските братя“?

— Не, уви.

— Тогава няма защо да ви разправям. Половината ефект се губи. Какъв е смисълът да гледате от влака този друм? Кое му е особеното? Сега — за партизанството. Какво са партизаните? Главните кадри на Гражданската война. В създаването на тази сила са заложени две начала. Политическата организация, поела ръководството на революцията, и низовите войнишки маси, които след загубата във войната отказаха да се подчиняват на старата власт. Тяхното обединяване даде партизанското войнство. То е пъстро по състав. Основната маса са средните селяни. Но има и какви ли не. Има и бедняци, и бивши монаси, и кулашки синчета, на нож с бащите си. Срещат се идейни анархисти и дрипльовци без документи, има и празноглави ергенчета, изпъдени от средните учебни заведения. Има австрогермански военнопленници, подмамени от обещанията за свобода и завръщане в родината. Та една от частите на тази многохилядна народна армия, наречена „Горски братя“, се командува от другаря Горски — Ливка, Ливерий Аверкиевич, сина на Аверкий Степанович Микулицин.

— Какво?

— Каквото чувате. Но нататък. След смъртта на жена си Аверкий Степанович се ожени повторно. Новата му жена, Елена Прокловна, беше гимназистка, венча се направо от училищната скамейка. Наивна по природа, но пък се и прави на наивна, младичка, но вече и се младее. И така: пее, гука, преструва се на самата невинност, прави се на непринудена, на полска чучулига. Щом ви види, започва да ви изпитва: „Коя година е роден Суворов?“, „Кога имаме равенство на триъгълници?“ И ще ликува, ако ви злепостави и ви изложи. Само след няколко часа ще я видите лично и ще проверите моето описание.

„Старият“ пък има други слабости: лулата и семинарската славян-шина — „ничтоже сумняшеся, еже и дондеже“. Неговото поприще трябва да е морето. В института учил корабостроене. То личи в навиците и във външността. Ходи бръснат: по цял ден не вади лулата от устата си, любезно и бавно цеди думите през зъби. Има обратна захапка на пушач и студени сиви очи. За малко да забравя една подробност: той е есер и е избраникът на нашия край за Учредителното събрание.

— Но това е много важно. Значи баща и син са врагове? Политически противници?

— На думи — да. Обаче в действителност тайгата не воюва с Варикино. Но да продължа. Останалите Тунцеви, балдъзите на Аверкий Степанович, до ден-днешен са в Юрятин. Стари моми. Смениха се времената, смениха се и момите.

Най-голямата от тях, от останалите, Авдотя Севериновна, е библиотекарка в градската читалня. Мила чернокоса госпожица, срамежлива донемайкъде. Току пламне като божур. В читалнята гробна тишина, съсредоточеност. И като я прихване изведнъж хроничната хрема, по двайсет пъти киха, от срам ще потъне вдън земя! Ама какво да прави? От нерви.

Средната е Глафира Севериновна, най-оправната от сестрите. Сербез мома и чевръста. Никакъв труд не я плаши. Всички казват, че партизанският водач Горски на тази си леля се е метнал. Ту е в шивашката задруга или плете чорапи, ту вече станала бръснарка! Помните ли, на юрятинската линия стрелочничката ни се закани с юмрук? Брей, си викам, Глафира станала железничарка. Но май не беше тя. Доста по-стара ми се видя.

Най-малката, Симушка, е кръст и изпитание за семейството. Умно момиче, начетено, учило е философия, обича стиховете. И ето, че в годините на революцията под влияние на общата приповдигнатост, на уличните шествия, на речите по площади и трибуни нещо й стана, изпадна в религиозна лудост. Сестрите излязат на работа, теглят ключа на вратата, а тя хоп през прозореца и запердаши по улиците, събира Хората, проповядва им за второто пришествие, за свършека на света. Множко се разприказвах, ето я и моята спирка. Вие сте на другата. Стягайте се.

Когато Анфим Ефимович слезе от влака. Антонина Александровна каза:

— Не знам какво е твоето впечатление, но според мен този човек ни е пратен от съдбата. Струва ми се, че той ще изиграе някаква благоприятна роля за нашето съществуване.

— Напълно е възможно, Тонечка. Но не ме радва, че те разпознават по приликата с дядо ти, а тук добре го помнят. И Стрелников, щом казах за Варикино, веднага ме прекъсна язвително: „Варикино, заводите на Крюгер ли? Да не сте нещо рода? Наследници?“

Боя се, че тук повече ще бием на очи, отколкото в Москва, отдето бягаме да се потулим.

Сега вече няма как, разбира се. Късно е да се тюхкаме. Но по-добре да си мълчим, да се крием, да стоим по-настрана. Изобщо имам лоши предчувствия. Хайде да будим нашите, да приберем багажа, да го стегнем и да се-приготвим за слизане.

7

Антонина Александровна стоеше на перона на Торфена и за стотен път броеше хората си и багажа, за да е сигурна, че нямат нищо забравено във влака. Вече чувствуваше утъпкания пясък на платформата под краката си, но същевременно не я напускаше страхът, че може да пропуснат спирката, и тракането на забързания влак продължаваше да кънти в ушите й, макар с очите си да виждаше, че той стои пред нея неподвижен. Всичко това й пречеше да гледа, да чува и да осъзнава каквото и да било.

Спътниците им, които продължаваха нататък, се сбогуваха с нея от височината на товарния вагон. Тя не ги забелязваше. Тя не забеляза как тръгна влакът и откри отсъствието му чак след като вниманието й бе привлечено от открилия се втори коловоз и зад него зеленото поле и синьото небе.

Сградата на гарата беше тухлена, с две пейки от двете страни на входа. Московските пътници от Сивцев Вражек бяха единствените, които слязоха на Торфена. Оставиха багажа на земята и седнаха на едната от пейките.

Бяха слисани от тишината на гарата, от безлюдието и чистотата. Струваше им се непривично, че няма никакви тълпи, че никой не псува. Тук животът по провинциалному беше изостанал от историята и се движеше със закъснение. Тепърва му предстоеше да достигне столичната лудост.

Гарата беше скътана в една брезова горичка. Когато навлизаха в нея, във влака стана тъмно. По ръцете и лицата, по чистия влажножълт пясък на платформата, по земята и по покривите пробягваха подвижните сенки на леко поклащащите се върхове на брезите. Птичите песни бяха в тон с тукашната ведрина. Неподправено чисти като самата невинност, екливите звуци огласяха цялата! горичка и я пронизваха от край до край. Прорязваха я железопътната линия и междуселският път и тя еднакво ги засенчваше с разлатите си, провиснали клони като с широки и дълги до земята ръкави.

Изведнъж очите и ушите й се отвориха. Всичко едновременно достигна до съзнанието й. Звънката птича песен, чистотата на горската усамотеност, безметежно ширещият се наоколо покой. В ума й вече се въртеше изречението: „Не вярвах, че ще стигнем живи и здрави. Той можеше, този твой Стрелников, да се направи на великодушен и да те пусне, а тук да прати депеша с разпореждане всички ни да задържат, щом слезем. Не им вярвам, мили мой, на благородството. Всичко е толкова показно.“ Но вместо тези подготвени думи каза друго:

— Каква прелест! — Това се изтръгна от устата й при вида на цялото очарование наоколо. Повече нищо не можа да изговори. Задавиха я сълзи и тя заплака.

Като чу хлипанията й, от сградата излезе един старчок, началник-гарата. Той заситни към пейката, учтиво вдигна ръка до козирката на униформената фуражка с червено дъно и попита:

— Да дам ли успокоителни капки на госпожицата? От нашата аптечка.

— Няма нужда. Благодаря ви. Ще й мине.

— Дълъг път, грижи и тревоги. Знам аз, често се случва. Плюс този африкански зной, рядкост за нашия климат. И плюс събитията в Юрятин.

— Като минавахме, видяхме пожара от влака.

— Значи вие сте от Русията, ако не се лъжа.

— От Москва.

— Московчани ли сте? Тогава не се учудвам, че госпожата не е добре с нервите. Разправят, че столицата е разрушена до основи.

— Преувеличават. Но наистина, какво ли не препатихме. Ето дъщеря ми, това е зет ми. Ето детето. А тази младата е бавачката Нюша.

— Добър ден, добър ден. Много ми е приятно. Отчасти съм предуведомен. Анфим Ефимович Самдевятов се обади от Сакма по телефона. Каза, че идва доктор Живаго със семейството си от Москва, да ви окажа всевъзможно съдействие. Значи вие сте докторът?

— Не, доктор Живаго ето го, зет ми, аз друго работя, по селското стопанство съм, професор Громеко, агроном.

— Прощавайте, сбъркал съм. Извинете. Много се радвам да се запознаем.

— Значи от вашите думи излиза, че познавате Самдевятов?

— Как да не го познавам, нашия вълшебник! Нашата надежда и закрила. Без него отдавна да сме обърнали тук петалата. Та тъй каза: окажи им всемерно съдействие. Слушам, рекох. Обещах му. Тъй че; ако ще искате кон или нещо, да ви помогна. Накъде сте?

— За Варикино. Далеко ли е оттук?

— За Варикино? Чудя се аз на кого ми прилича дъщеря ви. А вие сте за Варикино. Тогава всичко ми е ясно. Тая линия с Иван Ернестович заедно сме я строили. Сега ще се поразшетам тук и ще ви оправим. Ще викна носача да търси каруца. Донат, Донат! Засега, докато уредим работите, отнеси този багаж в чакалнята. Един кон дали ще се намери? Тичай, братко, в чайната, питай дали ще може. Сутринта май ми се мярна тука Вакх. Питай, може още да не си е заминал. Кажи му: трябва да откара четирима във Варикино, почти без багаж. Сега са пристигнали. Тичай. А на вас един бащински съвет, госпожо. Нарочно не ви питам за роднинската ви връзка с Иван Ернестович, но бъдете предпазлива. Много-много не приказвайте. В тия времена, нали разбирате…

При името на Вакх пристигналите изумени се спогледаха. Те още помнеха историите на покойната Ана Ивановна за магьосника ковач, който си изковал вътрешности от желязо, и другите местни легенди и небивалици.

8

Старец, бял като сняг, рошав, с щръкнали уши ги караше на бяла ожребена кобила. Той целият беше в бяло по различни причини: новите му цървули още не бяха потъмнели от носене, а гащите и ризата му бяха избелели и се бяха обезцветили с времето.

Зад бялата кобила замяташе тънки, още незаякнали крака врано жребче, черно като нощта и с къдрава главица, същинска хубава играчка.

Седнали от двете страни на талигата, която подскачаше по бабуните, пътниците се държаха отстрани да не паднат. Мир цареше в душите им. Мечтата им се сбъдваше, те вече се приближаваха до целта на пътешествието си. С щедра широта и пищност се бавеха и се точеха предвечерните часове на чудесния ясен ден.

Пътят минаваше ту през гора, ту през открити поляни. В гората се друсаха по коренищата на дърветата и залитаха един към друг, блъскаха се и се бърчеха. На откритите места, където самото пространство сякаш от сърдечен възторг им сваляше шапка, пътниците изправяха гърбове, тръскаха глави и се разполагаха по-нашироко.

Минаваха през планинска местност. Планините както обикновено имаха свой облик, своя физиономия. Те тъмнееха в далечината като грамадни високомерни сенки и мълчаливо се взираха в пътуващите. Блага розова светлина следваше пътниците през ливадите и им вдъхваше спокойствие и надежда.

Всичко им харесваше, всичко ги учудваше и най-вече неспирното дърдорене на стария чудак колар, в чиито приказки отзвуците на отдавна изчезнали староруски форми, татарските примеси и областните особености се смесваха с някакви бръщолевеници негово собствено изобретение.

Когато жребчето изостанеше, кобилата спираше и го изчакваше. То плавно я настигаше с вълнообразни плискащи скокове. Неумело пристъпваше с дългите си сближени предни крака, минаваше отстрани на каруцата, пропъхваше малката си главица с дълга шия под стръката и бозаеше.

— Все пак не разбирам — викаше на мъжа си Антонина Александровна и зъбите й тракаха от друсането, затова говореше на пресекулки, та при непредвидено тръсване да не си прехапе езика. — Дали е възможно това да е същият Вакх, за когото ни е разправяла мама? Нали помниш, разни измишльотини. Бил ковач, след някакъв побой останал без вътрешности, направил си нови. С една дума, ковачът Вакх — Железния търбух. Знам, че е само приказка. Но за него ли се отнасяше? Възможно ли е да е същият?

— Не, разбира се. Първо, ти самата твърдиш, че е приказка, фолклор. Второ, и този фолклор по времето на майка ти, както тя разправяше, беше вече над стогодишен. Но моля ти се по-тихо. Ще чуе старецът, ще се засегне.

— Ами, ще чуе. Той недочува. Пък и да чуе, няма да разбере — малко е изкуфял.

— Ей, Фьодор Нефъодич! — Кой знае защо, подвикваше старецът на кобилката с това мъжко име, макар че прекрасно знаеше и много по-добре от пътниците си даваше сметка, че тя е кобила. — Брех, каква жега проклета. Ако во пещи авраамстии отроци персидсти! Дий, дяволе ненапасъл се! На вас ти говорим, Мазепо!

Ненадейно запяваше куплети от частушки, някога популярни в тукашните заводи:

— Ей, кобилке, какво се кандилкаш? Глейте я, хора, тази мърша, проклетницата! Ти й викаш: беж, тя си знае: леж! Хайде, Федя-Нефедя, да те не повредя! Тази гора се вика тайга, няма си края. Тамка е силата на селския народ, уу! Тамка е горската братия. Ей, Федя-Нефедя, пак ли спря, сатана, чучело!

Изведнъж се обърна и рече право в очите на Антонина Александровна:

— Как си мислиш ти, булчице, че не те знам отде си — що си? Ама си проста, моме, ще ти кажем. Главата си режем, познах те. Познах те! Не повярвах на зъркелите си — Григов! Същински! (Зъркели наричаше очите си, а Григов беше Крюгер.) Да не си му унука? Аз да не ти познаем Григов! Че у него животецът ми мина, аз като петте си пръста го знам! Няма занаят да не съм му работил! И клепач, и на валците, и в конюшнята. Дий, по-живо! Пак ли креташ, сакателнице! Ангели китайски, аз на теб ли ти говорим или на стената бе!

Ей те, чудиш се, кой ще е този Вакх, дали не е ковачът? Ама си проста, моме, на, уж си оката, пък акълът ти тонинко. Оня твоят Вакх, той се викаше Постаногов, Постаногов Железния търбух, половин век има, откак е в гроба, в земята. А ние, сегашните, напротив, сме Мехоношини. Еднакво ни е имехо, адаши, ще рече, ама по презиме сме различни, уж съм същият, ама не.

Постепенно старецът им разказа със свои думи същото, което вече знаеха за Микулицин от Самдевятов. Той наричаше мъжа Микулич, а жената Микулична. Сегашната жегна на управителя наричаше второбрачна, а за „първинката, покойничката“ разправяше, че била сладка като мед, бял херувим. Когато стигна до партизанския главатар Ливерий и научи, че славата му не се е разнесла до Москва и че в Москва не знаят нищо за горските братя, това му се видя невероятно:

— Не са го чували? За Горския другар не са чували? Ангели китайски, тогава за какъв дявол са й на Москва ушите?

Мръкваше се. Пред пътниците все по-удължени препускаха собствените им сенки. Пътят минаваше през безкраен пущинак. Тук-там на самотни храстчета с цъфнали връхчета растяха дървенисти, високо щръкнали стъбла лобода, магарешки бодили, върбовка. Озарени от лъчите на залеза отдолу, откъм земята, те призрачно се изправяха в очертанията си като неподвижни конници-патрули, поставени в полето за дозор.

Напред, в далечината, платото опираше в напречно възвишение. То преграждаше пътя като стена, в чието подножие можеше да се предположи някакво дере или река. Сякаш небето там беше заобиколено с ограда и селският път извеждаше до нейните порти.

На върха се вдигаше бяла издължена едноетажна къща.

— Виждаш ли горе, върха? — попита Вакх. — Там са ти Микулич и Микулична. А под тях е валог, падина, казва се Шутма.

Два изстрела един след друг екнаха откъм онази посока и се разпаднаха в безброй отзвуци.

— Какво става, дядо? Да не са партизаните? По нас ли стрелят?

— Опазил ви бог. Какви партижани? Степанич плаши вълците в Шутма.

9

Първата среща на пристигналите със стопаните стана в двора пред къщата на управителя. Разигра се мъчителна, първо мълчалива, после объркано-шумна конфузна сцена.

Елена Прокловна се връщаше от гората подир следобедната разходка. Късните лъчи на слънцето се точеха по следите й през цялата гора, от дърво на дърво, почти в същия цвят, какъвто имаха златистите й коси. Елена Прокловна беше облечена с лека лятна дреха. Беше се зачервила и бършеше с кърпа пламналото си от разходката лице. На откритата й шия висеше ластик, на който се крепеше отзад свалената сламена шапка.

Насреща й вървеше с пушка мъжът й, който се прибираше от дерето и възнамеряваше веднага да се заеме с почистването на димящите цеви поради забелязаните при изстрела нередности.

Внезапно, като гръм от ясно небе, се стовари отвън и шумно влетя в двора Вакх със сюрприза си.

Малко по-късно, след като слезе от каруцата заедно с всички останали. Александър Александрович даваше първите обяснения и се запъваше, и ту сваляше, ту надяваше шапката си.

Няколко мига продължи откровеното, истинско слисване на поставените натясно стопани и неподправеното, искрено смущение на изгарящите от срам нещастни гости. Положението беше ясно и без обяснения не само на участниците и не само на Вакх, Нюша и Шурочка. Тягостното чувство се предаде на кобилата и на жребчето, на златните слънчеви лъчи и на комарите, които се виеха над Елена Прокловца и кацаха по лицето и врата й.

— Не разбирам — накрая прекъсна мълчанието Аверкий Степанович. — Не разбирам, нищо не разбирам и никога няма да разбера. Тук да не ти е юг, да не са белите, да не е житницата! Защо точно върху нас е паднал изборът ви, защо тъкмо на нашата глава трябва да се стоварите?!

— Интересно, давате ли си сметка в какво положение поставяте Аверкий Степанович?

— Моля ти се, Леночка. Да, именно. Тя е съвсем права. Давате ли си сметка какво бреме е това за мен?

— Какво говорите! Не сте ни разбрали. За какво става дума? За нещо съвсем незначително, нищожно. Никой не посяга на вас и на вашето спокойствие. Малко кътче в някоя полусрутена барачка. Две педи никому ненужна й безстопанствена земя за градина. И каручка дръвца от гората, без никой да ни види. Толкова ли е много, нима е чак такова посегателство?

— Да, но — свят широк. Защо точно нас избрахте? Защо точно на нас, а не на някой друг се падна тази чест?

— Защото ви знаем и се надявахме, че и вие сте чували за нас. Че не сме ви чужди, пък и ние няма да се озовем при чужди.

— А, намеквате за Крюгер, дето сте му роднини? Ама как ви се обръща езикът в наши дни да си признаете такова нещо?

Аверкий Степанович имаше правилни черти на лицето, той отмяташе косата си назад, широко стъпваше на цяло ходило и лете си запасваше ризата с усукан ширит. В стара Русия такива хора са ставали разбойници, в по-нови времена това е типът на вечния студент, учителя мечтател.

Бе отдал цялата си младост на освободителното движение, на революцията и само се боеше, че може да не доживее да я види или че когато тя дойде, нейната умереност няма да задоволи радикалните му и кръвожадни въжделения. И ето тя дойде, обърна с главата надолу и най-смелите му очаквания, а той, роден и вечен привърженик на пролетариата, един от първите учредители на фабрично-заводски комитет в „Святогор Богатир“, създател на работническия надзор там — той се видя на сухо в обезлюденото село, напуснато от работниците, които тук отчасти бяха поддръжници на меншевиките. И сега тази нелепост, тези неканени Крюгерови изтърсаци му се сториха като насмешка на съдбата, като преднамерена нейна глума, и чашата на търпението му преля:

— Не, това са направо чудеса на квадрат. Умът ми не го побира. Вие съзнавате ли каква опасност представлявате за мен, в какво положение ме поставяте? Или аз съм полудял. Не разбирам, нищо не разбирам и никога няма да разбера.

— Вие наясно ли сте на какъв огън се печем ние тук?

— Чакай, Леночка. Жена ми е абсолютно права. И без вас сме закъсали. Лудница, кучешки живот. През цялото време сме между два огъня и нямаме никакъв изход. Едни ще те окачат на бесилото, задето синът ги е от червените, болшевик, народен любимец. Други са недоволни, задето си избран в Учредителното събрание. Не можеш им угоди, както щеш да се премяташ. Сега пък и вие за капак. Много ще е весело да ме разстрелят заради вас.

— Какво говорите! Опомнете се! Моля ви се!

След някое време, когато гневът му се поуталожи, Микулицин рече:

— Добре де, сджафкахме се още на двора, стига толкова. Хайде вече да влезем в къщата. Не че виждам напреде си нещо хубаво, но кой Да знае, неизповедими са пътищата господни, тъмни работи в тайни забулени. Обаче ни сме еничари, ни сме зверове. Няма да ви пъдим в гората мечките да ви ядат. Мисля, Ленок, най-добре сега да ги сложим в палмовата стая, до кабинета. Пък после ще умуваме къде да живеят, мисля, че може и в градината да ги настаним. Заповядайте вътре. Добре сте дошли. Внеси багажа. Вакх. Помогни на гостите.

Изпълнявайки нареждането му, Вакх току въздъхна:

— Мале, Богородичке! Той багажецът им колко на скитници некои си. Само бохчици. Ни един куфер!

10

Вечерта захладня. Гостите се измиха. Жените подготвяха за спането отредената стая. Шурочка, който неволно беше свикнал бебешките измислици на неговия детски език да се приемат от възрастните възторжено и за да им угоди, дърдореше като курдисан какви ли не глупости, сега се чувствуваше като риба на сухо. Днес бърборенето му нямаше успех, никой не му обръщаше внимание. Той остана недоволен, че не взеха в къщата черното жребче, а когато му се скараха да се умири, се разплака от страх, че щом е лошо и непослушно момче, ще го върнат в магазина за деца, откъдето според неговите представи го бяха дали на родителите му, след като се е появил на бял свят. Той на висок глас споделяше с околните искрените си опасения, но милите му нелепости не правеха обичайното впечатление. Стеснени от пребиваването си в чуждата къща, възрастните се движеха малко по-припряно от обичайното и бяха погълнати от собствените си грижи. Шурочка се обиди и се вкисна. Нахраниха го и го накараха да си легне. Най-сетне заспа. Микулициновата Устиня извика Нюша да й даде вечеря и да я посвети в тайните на къщата. Антонина Александровна и мъжете бяха поканени на вечерен чай.

Александър Александрович и Юрий Андреевич помолиха за разрешение да се забавят за минутка и излязоха малко на чист въздух.

— Колко звезди! — възкликна Александър Александрович.

Беше тъмно. Застанали на две крачки един от друг пред вратата, двамата не се виждаха. А отзад светлината от прозореца падаше в дерето. В нейното сияние се мержелееха във влажната хладина храсти, дървета и други някакви неясни сенки. Светлата ивица не падаше върху разговарящите и още повече сгъстяваше тъмнината около тях.

— Утре ще трябва още сутринта да огледаме пристройката, дето ще ни я даде, и ако става за живеене, веднага да я стегнем. Тъкмо докато оправим там, пръстта ще се отвърне, ще поомекне, земята ще се стопли. Тогава, без да губим време, ще се заемем с лехите. Стори ми се, той покрай другото спомена, че ще ни помогне с картофи за посев. Или не съм разбрал?

— Обеща, обеща. И семена. Чух го с ушите си. А ъгълчето, дето ни предлага, го видяхме пътьом, като минавахме през парка. Знаете ли къде е? Зад господарската къща, там всичко е в коприва. Едни дървени пристройки, пък самата къща е тухлена. Показах ви ги от каруцата, нали помните? Там бих направил и зеленчукова градина. Мисля, че е имало цветни алеи. Така ми се стори отдалече. Може и да бъркам. Ще открием пътеките, тях ще ги оставим, а пръстта от старите цветарници сигурно е добре наторена.

— Утре ще видим. Не знам. Сигурно мястото се е затревило и земята е станала на камък. Но все някъде край къщата е имало зеленчукова градина. И може да се е запазила и да не е засадена. Всичко това ще изясним утре. Сутрин сигурно пада слана. Тази нощ сто на сто ще свие студ. Какво щастие, че пристигнахме и сме тук! За това нещо заслужава да се поздравим. Хубаво е тук. На мен ми харесва.

— Много симпатични хора. Особено той. Жена му малко се превзема. Като че ли тя самата не се харесва и нещо е недоволна от себе си. Оттам тези непрестанни светски безсмислици. Сякаш бърза да отклони вниманието от себе си, от външността си, да предвари неблагоприятното впечатление. И дето е забравила ужким да си свали шапката и я влачи на врата си, и то не е от разсеяност. Така наистина й отива.

— Да влизаме вече. Много се забавихме. Става неудобно.

На път към осветената трапезария, където стопаните и Антонина Александровна седяха около кръглата маса с лампа над нея и пиеха чай от самовара, зетят и тъстът минаха през тъмния директорски кабинет.

Едната стена, над дерето, беше цялата остъклена. Оттам, доколкото успя да забележи докторът още в началото, докато беше светло, се виждаше далечният простор зад урвата и равнината, по която ги беше докарал Вакх. До прозореца бе сложена по цялата дължина на стената голяма проектантска или чертожна маса. На нея беше оставена ловна пушка, останалата част от масата беше празна и това подчертаваше голямата й ширина.

Сега, когато минаваше през кабинета, Юрий Андреевич отново със завист погледна прозореца с просторната гледка, големината и положението на масата и размерите на добре планираната стая и това беше първото, което изрази във вид на възклицание, щом двамата с Александър Александрович влязоха в трапезарията и се запътиха към чайната маса.

— Каква прекрасна панорама! И кабинетът ви е превъзходен, действува вдъхновяващо и подтиква към труд.

— В стъклена чаша ли предпочитате чая или в порцеланова? Как го искате, по-слаб, по-силен?

— Юрочка, виж какъв стереоскоп е направил синът на Аверкий Степанович, когато бил малък.

— Той и досега не е пораснал и не му е дошъл умът, макар че превзема за съветската власт все нови и нови земи от Комуча.

— От кое?

— От Комуч.

— Какво е това?

— Това са войските на Сибирското правителство, които се борят за възстановяване властта на Учредителното събрание.

— Днес цял ден слушаме похвали за сина ви. С право можете да се гордеете с него.

— Тези изгледи от Урал, двойните, стереоскопичните, пак той ги е правил и ги е снимал със саморъчен обектив.

— Курабийките са прекрасни, със захарин ли са?

— О, моля ви се! Къде захарин в тази дупка! Не сме и виждали! Това си е захар, съвсем честно. Нали ви сложих в чая от захарницата. Не обърнахте ли внимание!

— Да, наистина. Разглеждах снимките. И чаят май е истински.

— Билков. Естествено.

— Откъде?

— Имаме си една вълшебна покривчица. Един познат. От съвременните активисти. С крайно леви убеждения. Официален представител на Губернския совнархоз. Оттук кара в града дървен материал, а на нас по приятелска линия грис, олио, брашно. Сиверка (така наричаше тя своя Аверкий), Сиверка, подай ми захарницата. А сега да видим дали ще ми кажете коя година е умрял Грибоедов?

— Мисля, че се е родил в хиляда седемстотин деветдесет и пета. Но кога точно е убит, не помня.

— Искате ли още чай?

— Не, благодаря.

— Сега знаете ли какво? Кажете ми кога и между кои страни е сключен ниймегенският мир23.

— Не ги тормози, Леночка. Остави хората да си починат от пътя.

— Интересува ме също: можете ли да ми изброите какви видове увеличителни стъкла познаваме и в кои случаи се получават изправени, обърнати, действителни и недействителни образи?

— Откъде такива познания по физика?

— Имахме чудесен учител по математика в Юрятин. Преподаваше в двете гимназии, и в мъжката, и при нас. Как обясняваше само, как обясняваше! Като бог! Всичко ти сдъвква и ти го слага в устата. Антипов. Беше женен за тукашната учителка. Момичетата бяхме луди по него, всички бяхме влюбени. Отиде на фронта доброволец и не се върна, бил убит. Разправят, че сегашният бич божи и възмездие господне комисарят Стрелников бил възкръсналият Антипов. Легенда, разбира се. Не ми се вярва. Впрочем кой знае. Всичко става. Още една чашка?

1

През зимата, когато свободното му време стана повече, Юрий Андреевич започна да си води различни бележки. Записа си: „Колко често през лятото ми се щеше да си кажа заедно с Тютчев:

Какво щастие е да се трудиш за себе си и за семейството си от зори до мрак, да градиш дом, да работиш земята с грижата за насъщния, да създаваш свой свят като Робинзон, подражавайки на твореца, когато г създавал Вселената, и подир собствената ти майка да се самовъзпроизвеждаш пак и пак!

Колко мисли минават през съзнанието ти, колко нови неща обмисляш, докато ръцете ти са заети с мускулна, телесна, черна или дърводелска работа; докато си поставяш разумни, физически разрешими задачи, които те възнаграждават за изпълнението с радост и сполука; докато по шест часа без почивка сечеш с брадвата или копаеш под открито небе и то те обагря с благодатното, си дихание. И това, че тези мисли, хрумвания, аналогии не се записват на хартия, а се забравят с цялата им съпътствуваща мимолетност, не е загуба, а печалба. Ти, градски каторжник, който с кафе или тютюн възбуждаш притъпените си сетива и въображение, ти не познаваш най-мощния наркотик, който се крие в непресторената необходимост и крепкото здраве.

Не казвам нищо повече, не проповядвам толстоевско опрощение и връщане към земята, не измислям своя собствена поправка към социализма по аграрния въпрос. Само споменавам факта и не обявявам случайната ни съдба за система. Нашият пример е спорен и не подхожда за изводи. Нашето домакинство е твърде нееднородно по състав. Само малка негова част — запасите от зеленчуци и картофи — дължим на собственоръчния си труд. Всичко останало е отдругаде.

Ние използуваме земята незаконно. Самоволно крием това от контрола на държавните власти. Горската ни сеч е кражба и не я извинява дори това, че крадем от държавния джоб, който в миналото е принадлежал на Крюгер. Прикрива ни снизходителността на Микулицин, който живее почти до същия начин, спасяват ни разстоянията, отдалечеността от града, където за щастие още нищо не знаят за нашите шмекерии.

Отказах се от медицината и си мълча, че съм лекар, за да не се лишавам от свободата си. Но винаги ще се намери някоя добра душа и накрай света да научи, че във Варикино живее доктор, и ще измине тридесет версти за съвет — кой с кокошчица, кой с яйчица, кой с масълце и не знам какво. Колкото и да се дърпам от тези възнаграждения, не мога да се отърва от тях, защото хората не вярват в ползата от безвъзмездните, безплатните съвети. И така, по нещо пада от лекарската практика, но главната ни опора — нашата и на Микулицини — е Самдевятов.

Какви невероятни противоположности съчетава този човек! Той искрено е на страната на революцията и е напълно достоен за доверието, което му гласува Юрятинският градски съвет. С всесилните си пълномощия можеше да реквизира и да разпродаде Варикинската гора, без изобщо да ни уведоми нас с Микулицин, и ние нямаше да гъкнем. От друга страна, ако желаеше да бърка в хазната, можеше преспокойно да прибира в джоба си каквото и колкото иска, и пак никой нямаше да гъкне. Той с никого не дели, пред никого не се докарва. Какво го кара тогава да се грижи за нас, да помага на Микулицини и да подкрепя всички в околността, както например началника на Торфена гара? Непрекъснато пътува, нещо намира, носи, обсъжда «Бесове» от Достоевски и Комунистическия манифест еднакво увлекателно и ми се струва, че ако не усложняваше ненужно живота си тъй очевидно и недалновидно, щеше да умре от скука.“

2

След известно време докторът записа:

„Нанесохме се в задната част на старата господарска къща, в две от стаите на дървената пристройка, в детските години на Ана Ивановна Крюгер, предназначена за избрани слуги, за домашната шивачка, за икономката и бившата дойка.

Всичко тук е овехтяло. Доста бързо постегнахме пристройката. С помощта на хора, които разбират от такива работи, пренаредихме печката, която отоплява двете стаи, по нов начин. Със сегашното положение на кюнците дава повече топлина.

На това място в парка следите от предишното планиране се губят под новата зеленина, избуяла навсякъде. Сега, през зимата, когато всичко наоколо тъне в летаргия и живото не прикрива мъртвото, заснежените черти на миналото се проявяват по-ясно.

Имахме късмет. Есента се случи суха и топла. Успяхме да извадим картофите още преди да завалят дъждовете и да хване студ. Без тези, дето дължахме на Микулицини и им ги върнахме, имаме двадесетина чувала и всички са долу в избата, покрити със сено и стари дрипави одеяла. Свалихме в мазето и две каци кисели краставички, Тонино производство, и две каци приготвено от нея кисело зеле. Прясното е окачено по гредите, зелките са вързани две по две. Запасите от моркови са зарити в сух пясък. Имаме и доста много цвекло, бяла и черна ряпа, а горе, в къщата, сме се запасили с грах, боб и леща. Дървата в барачката ще стигнат до пролетта. Обичам през зимата топлия дъх на избата, който те удря с миризмата на кореноплодите, на пръст и сняг, щом вдигнеш капака в ранен зимен час, преди изгрев слънце, със слабо, готово да угасне и едва просветващо пламъче на свещта.

Излезеш от барачката, още не се е развиделило. Вратата скръцне или кихнеш случайно, или просто снегът изскрипти под краката ти — и от далечната леха с щръкнали изпод преспите зелки изскокнат и побягнат зайци, а стремглавите им следи са набраздили целия сняг наоколо нашир и надлъж. И едно след друго се разлаят кучетата в околността. Последните петли са пропели кога-кога, повече няма да пеят. И започва да се разсъмва.

Освен заешките следи безкрайната равнина е насечена и от стъпки на рисове, малки дупчици, наредени нагъсто като хубави нанизи. Рисът ходи като котките, ситни лапа до лапа и за една нощ, както разправят, можел да измине много версти път.

За тях се залагат капани, слопци, както им викат тук. Вместо рисовете в капаните се хващат нещастните зайци — на сутринта ги вадят вкочанени, замръзнали, полузасипани със сняг.

Отначало, през пролетта и лятото, ни беше много трудно. Просто изнемогвахме. Сега, през зимните вечери, си почиваме. Благодарение на Анфим, който ни снабдява с газ, се събираме край лампата. Жените шият или плетат, аз или Александър Александрович четем на глас. Печката бумти и аз като общопризнат огняр я наглеждам, за да затварям навреме душника, да не отиде топлинката. Ако някоя недогоряла главня пречи на огъня, изнасям я на бегом, цялата в дим, и я хвърлям далече в снега. Тя прелита във въздуха като запалена факла, сипе искри, осветява един крайчец от спящия черен парк с белите четириъгълници на полянките, пада в някоя пряспа, съска и гасне.

Безброй пъти препрочитаме «Война и мир», «Евгений Онегин» и всички поеми, четем в превод на руски «Червено и черно» от Стендал, «Повест за два града» от Дикенс и кратките разкази на Клайст.“

3

В края на зимата докторът записа:

„Струва ми се, че Тоня е бременна. Казах й го. Тя не споделя моето предположение, но аз съм сигурен. Още преди появата на истинските признаци не бих могъл да се излъжа и в предшествуващите, по-недоловимите.

Лицето на жената се променя. Не бих казал, че погрознява. Но външността й, която иначе изцяло й се подчинява, започва да се изплъзва от контрола й. Жената е подвластна на бъдещето, което ще излезе от нея и което вече не е самата тя. Това излизане на облика на жената от нейния контрол се изразява във физическо объркване, при което лицето й става по-безжизнено, кожата й загрубява и очите неволно започват да блестят по друг начин, различен отпреди, сякаш не е могла да овладее всичко това и се е изоставила.

Ние с Тоня никога не сме се разделяли, а тази година на труд ни сближи още повече. Аз я наблюдавах колко е сръчна, силна и неуморима, колко съобразително разпределя работите си така, че да губи възможно най-малко време при смяната им.

Винаги ми се е струвало, че всяко зачатие е непорочно и че тази догма, засягаща света Богородица, изразява общата идея на майчинството.

Всяка родилка излъчва все същия отблясък на самотата, на изолацията, тя е изцяло предоставена на самата себе си. Мъжът до такава степен няма нищо общо с този момент, с този най-важен миг, сякаш изобщо не е участвувал и всичко е паднало от небето.

Жената сама създава своето потомство, сама се оттегля с него в по-задния план на съществованието, където е по-закътано и където без страх може да сложи кошчето. Тя сама в мълчаливо смирение го кърми и отглежда.

Към Богородица се отправя призивът: «Моли ся прилежно на Сина Твой и Бог.» В устата й се влагат слова от псалма: «И духът ми се зарадва в Бога, Спасителя мой, задето той милостно погледна унизеността на рабинята си; защото, ето, отсега ще ме рблажават всички родове.» Това говори тя за своя младенец, той ще я възвеличи («задето Силният ми стори велико нещо»)25, той е нейната слава. Същото може да каже всяка жена. Нейният бог е в детето. Майките на великите хора сигурно познават това усещане. Но абсолютно всички майки са майки на велики хора и те нямат вина, ако животът после ги излъже.“

4

„Непрестанно препрочитаме «Евгений Онегин» и поемите. Вчера идва Анфим, надонесе подаръци. Черпим се и си светим с лампата. Безкрайно разговаряме за изкуството.

Имам една отдавнашна идея, че изкуството не е наименование на някаква област или сфера, която обхваща безкрайно много понятия и размножаващи се явления, а е, напротив, нещо сбито, компактно, обозначение на начало, което влиза в съдържанието на художествената творба, название на използуваната в него сила или на разглежданата истина. За мен изкуството никога не е било предмет или страна на формата, а по-скоро тайнствена и скрита част от съдържанието. Това ми е ясно като бял ден, аз го чувствувам с цялото си същество, но как да изразя и формулирам тази мисъл?

Произведенията говорят чрез много неща: чрез темите, положенията, сюжетите, героите. Но най-вече говорят чрез съдържащото се в тях изкуство. Присъствието на изкуството по страниците на «Престъпление и наказание» е по-разтърсващо, отколкото самото престъпление на Расколников.

Първобитното изкуство, египетското, гръцкото, нашето — това е сигурно оставащото едно и също през многото хилядолетия изкуство в единствено число. То е някаква мисъл, някакво гледище за живота, което не може да бъде разложено на отделни думи заради всеобхватната му широта и когато зрънце от тази сила се влее в състава на една по-сложна смес, прибавката на изкуството надхвърля значението на всичко останало и става същност, душа и основа на представяното.“

5

„Понастинал съм, кашлям, сигурно имам температура. Някаква буца ми е заседнала на гърлото, цял ден ме задушава. Добре съм се подредил. Това е аортата. Първи предупреждения за наследственост по линия на клетата ми майчица, която цял живот боледува от сърце. Наистина ли е така? Толкова рано? В такъв случай не ми е писано много да живея на този свят.

В стаята е малко задушно. Мирише на пране. Вътре гладят и през цялото време вадят жарава от още неразпалената печка и я сипват в парната ютия, а капакът трака като озъбена челюст. Напомня ми нещо. Не мога да си спомня какво. Неразположен съм и забравям.

От радост, че Анфим донесе специален сапун, започнаха голямо пране и от два дена няма кой да се занимава с Шурочка. Когато пиша, той се завира под масата, яхва долната напречна дъска и подражава на Анфим, който при всяко идване го вози на шейната, ужким и той ме кара с конете.

Щом оздравея, ще трябва да ида до града, да почета малко за историята и етнографията на този край. Разправят, че имало чудесна градска библиотека, събрана от няколко богати дарения. Имам желание да пиша. Трябва да побързам. Докато се наканя, ще дойде пролетта. Тогава няма да имам време за четене и писане.

Много ме боли главата. Лошо спах. Сънувах нещо объркано, дето се изпарява още щом се събудиш. Сънят ми изхвръкна от главата, остана ми само причината за събуждането. Събуди ме женски глас; който чух насън и който кънтеше насън около мен. Запомних звученето му и като си го възпроизведох наум, започнах мислено да търся сред познатите жени притежателката на този нисък, тих от тежест, влажен глас. Не принадлежеше на никоя от тях. Помислих си, че може би постоянната близост е Тоня става пречка и притъпява слуха ми за нейния говор. Опитах се да забравя, че ми е жена, и отнесох образа й на достатъчно голямо разстояние, за да си изясня случая. Не, не беше и нейният глас. Така и не можах да си го изясня.

Впрочем за сънищата. Обикновено се смята, че през нощта човек сънува нещата, които през деня, докато е бил буден, са му направили най-силно впечатление. Моите наблюдения са точно обратните.

Много пъти съм забелязвал, че тъкмо нещата, на които почти не съм обърнал внимание през деня, неизяснените мисли, думите, изречени равнодушно и оставени без внимание, се връщат през нощта, ясно изразени, и стават теми на сънищата ми, сякаш като компенсация за пренебрежението към тях през деня.“

6

„Ясна мразовита нощ. Всичко видимо е необикновено ярко и цялостно. Земята, въздухът, месечината, звездите са слепени, сковани от студа. През алеите на парка падат резките сенки на дърветата и изглеждат обемни, като изваяни. През цялото време имаш чувството, че някакви черни фигури неспирно пресичат тук и там пътеките. Големи звезди като слюдени сини фенери висят в гората между клоните. Малките звездици са пръснати из цялото небе като лайка в пролетна ливада.

Вечер продължаваме разговорите за Пушкин. Обсъждаме лицейските стихотворения от първи том. Колко е важен изборът на стихотворната стъпка!

В стиховете с дълги редове върхът на юношеското честолюбие е Арзамас, желанието да не остане назад от възрастните, да хвърли прах в очите на чичото с митологизмите, с позьорството, с мнимата разпуснатост и епикурейство, с преждевременното привидно здравомислие.

Но ето младият поет преминава от подражанията на Осиан и на Парни или от «Спомени в Царское село» към кратките редове на «Градчето» или «На сестра ми», или към по-късното кишиневско «На моята мастилница», или към ритъма на «Послание до Юдин» — и у младежа се пробужда целият бъдещ Пушкин.

В стихотворението като през отворен прозорец на стая нахлуват отвън светлина и въздух, шумът на живота, вещи, значения. Предметите на външния свят, предметите на всекидневието, съществителните едно през друго завладяват редовете и изместват по-неопределените части на речта. Предмети, предмети, предмети в римувани колони се строяват в крайчеца на стихотворенията.

Този впоследствие прочут Пушкинов четиристъпен стих е като мерна единица за руския живот, негова линейна мярка, сякаш е мярката, взета от цялото руско съществование, тъй както се изрисува формата на стъпалото за обущарския калъп или се назовава номерът на ръкавицата, за да се подбере най-точно по ръката.

Така по-късно ритмите на руския говор, мелодиката на разговорната руска реч са изразени в дължините на Некрасовия тристъпен стих и дактилната му рима.“

7

„Как бих искал наред с работата, със земеделието или лекарската практика да имам още някакъв замисъл, нещо голямо, да пиша някакъв научен труд или художествена творба.

Всеки се ражда Фауст, за да обеме всичко, всичко да изпита, всичко да изрази. Да бъде Фауст учен, са спомогнали грешките на предшествениците и съвременниците. Крачка напред в науката се прави по закона на отблъскването и се започва преди всичко с опровергаване на царуващите заблуди и неверни теории.

Да бъде Фауст творец, е спомогнал заразителният пример на учителите му. Крачка напред в изкуството се прави по закона на привличането и се започва преди всичко с подражание, следване и преклонение пред любимите предшественици.

Но какво ми пречи да работя, да лекувам и да пиша? Мисля, че не лишенията и скитанията, не нестабилността и честите промени, а господствуващият в наше време дух на гръмливата фраза, която е толкова разпространена сега, като тези например: заревото на бъдното, изграждане на нов свят, факлоносци на човечеството. Чуеш ли ги, отначало ти се струва: каква фантазия, какво богатство! А всъщност всичко това е просто високопарно поради липса на талант.

Приказно е само делничното, докоснато от ръката на гения. Най-прекрасният пример в това отношение е Пушкин. Какъв благослов на честния труд, на дълга, на традициите на всекидневието! Сега у нас вече е укорно да кажеш: дребен буржоа, еснаф. Този упрек е изпреварен от стиховете на «Родословието»:

И от «Пътешествието на Онегин»:

От всичко руско сега най-много обичам руската детска наивност на Пушкин и Чехов, тяхното свенливо чуждеене от такива гръмки неща като крайните цели на човечеството и собственото спасение. И те са наясно по всички подобни въпроси, но къде ти такива нескромности — не е за тях работа и не им приляга! Гогол, Толстой, Достоевски се готвят за смъртта, безпокоят се, дирят смисъла, теглят чертата — а тези докрая се отвличат по текущите частни въпроси на артистичното призвание, покрай тяхното редуване неусетно изживяват живота си пак като лична, никого незасягаща частна работа и сега този частен въпрос се оказва общо дело и подобно на откъсната от дървото зелена ябълка доузрява в приемствеността и се изпълва с все повече сладост и смисъл.“

8

Първи предвестници на пролетта, снегът се топи. Въздухът мирише на млинове и водка както на Сирна неделя, когато сякаш самият календар си прави каламбури. Със сънени блажни оченца мижи слънцето в гората, сънено жуми гората с мигли от иглици, мазно лъщят локвите по пладне. Природата се прозява, протяга се, обръща се на другата страна и отново заспива.

Седма глава на „Евгений Онегин“: пролет, опустелият господарски дом след отпътуването на Онегин, гробът на Ленски при зелената лъка долу под хълма.

Защо „любовник“? Общо взето, епитетът е естествен и уместен. Наистина е любовник. При това е рима за „чаровник“. Но дали звуково не присъствува и баладичният „славей разбойник“.

В билината той се нарича Славей разбойник, Одихмантиев син. Как добре е казано за него:

Пристигнахме във Варикино рано напролет. Скоро всичко се раззелени, особено в Шутма, както се казваше дерето под къщата на Микулицин — черьомухата, елшата, лещакът. След няколко нощи запяха славеите.

И отново, сякаш ги чувах за първи път, се учудих как се различава този напев от останалите птичи свирни, какъв скок прави природата към богатството и уникалността на тези звуци. Колко разнообразие има във всяка чупка и каква сила на ясния, далеч отекващ звук. У Тургенев някъде са описани тези напеви, пищялката на горския дух, трелите на горската чучулига. Особено изпъкваха две извивки. Накъсано-жадното и разкошно „тьох-тьох-тьох“, понякога тристъпно, друг път без такт, в отговор на което гъсталаците, целите в роса, потръпваха като от гъдел, отръскваха се и се приглаждаха. И другото, което се разпадаше на две срички, което зовеше — проникновено, умоляващо, подобно на жалба, или придумваше: „Поч-ни! Поч-ни! Поч-ни!“

9

„Пролет. Подготвяме се за селския труд. Няма време за дневника. А ми харесваше да си водя бележки. Ще трябва да ги отложа за зимата.

Тези дни и наистина на Сирница, в най-голямата кал, докараха в двора, през локвите и кишата, болен селянин. Естествено, отказвам да го приема. «Не се сърди, драги, вече не се занимавам с тези работи, нямам нито истински лекарства, нито нужните инструменти,» Но можеш ли да се откопчиш. «Помогни ми. Кожата ми окапа. Имай милост. Телесна болест.»

Какво да правя. И моето сърце не е от камък. Реших да го приема. «Събличай се.» Преглеждам го. «Имаш кожна туберкулоза.» Докато се занимавам с него, попоглеждам през прозореца, към бутилката с карбола. (Боже господи, само не ме питайте откъде я имам, и още някои най-необходими медикаменти. Всичко е от Самдевятов!) Гледам: в двора влиза още една шейна, с друг болен, както решавам в първия момент. Но сякаш от небето пада брат ми Евграф. За известно време се озовава в ръцете на домашните ми — Тоня, Шурочка, Александър Александрович. После, щом се освободих, се присъединих и аз. Започват въпросите: откъде, по какъв начин? Той както винаги се измъква, нито един прям отговор, усмивки, чудеса, загадки.

Остана у нас две седмици, често отскачаше в Юрятин и изведнъж изчезна, сякаш потъна вдън земя. Междувременно успях да забележа, че той е още по-влиятелен от Самдевятов, а неговите занимания и връзки са още по-необясними. Откъде се появява? Откъде черпи могъществото си? С какво се занимава? Преди да изчезне, обеща да ни помогне за облекчаване на домакинската работа, та Тоня да има повече време за Шура, а аз — за заниманията с медицина и литература. Заинтересувахме се как ще го направи. Отново си мълчи и се усмихва. Но не ни е излъгал. Според някои признаци условията на живота ни наистина се променят.

Чудна работа! Той ми е брат по баща, носим едно и също презиме. А всъщност толкова малко го познавам.

Вече втори път се втурва в живота ми като ангел-хранител, спасител, който решава всичките ми затруднения. Може би във всяка биография освен появяващите се в нея действуващи лица трябва да участвува и тайна неведома сила, някакво почти символично лице, което се притичва на помощ без зов, и ролята на тази благодетелна и скрита пружина в моя живот се играе от брат ми Евграф.“

Записките на Юрий Андреевич свършваха дотук. Повече не ги продължи.

10

Юрий Андреевич преглеждаше в юрятинското градско читалище поръчаните книги. В читалнята за стотина души с почти цяла остъклена стена бяха подредени дълги маси, опрени с тесния си край до прозорците. Щом се мръкйеше, затваряха читалището. През пролетта в града вечер нямаше осветление. Но Юрий Андреевич бездруго никога не се задържаше до здрач и престояваше в града най-много до обед. Оставяше коня, който му даваха Микулицини, в двора на Самдевятовата странноприемница, цяла сутрин четеше и по пладне се връщаше с коня във Варикино.

Преди да започне посещенията си в библиотеката, Живаго рядко бе ходил до Юрятин. Нямаше особена работа в града. Почти не го познаваше. И когато пред очите му читалнята постепенно се пълнеше с юрятински жители, които се настаняваха до него или в другия край, Юрий Андреевич имаше чувството, че се запознава с града, застанал на едно от шумните му кръстовища, тъй, сякаш тук не идваха читателите юрятинци, а влизаха къщите и улиците, на които те живееха.

Но истинският Юрятин, реален, неизмислен, също се виждаше от прозорците. При средния прозорец, най-големия, бе сложен казан с преварена вода. Читателите, когато си почиваха, излизаха да пушат на стълбите, наобикаляха казана, пиеха вода, изливаха остатъка в едно ведро и се трупаха на прозореца да се наслаждават на градската панорама.

Читателите се деляха на два вида: кореняци от местната интелигенция — те бяха повечето, и обикновени хора от народа.

Първите, сред които преобладаваха жените, бяха бедно облечени, занемарени, престанали да се грижат за себе си хора, имаха болнави, изопнати лица, подпухнали по разни причини — от глад, от болна жлъчка, от отоците на водянката. Те бяха постоянните посетители, лично се познаваха с библиотекарките и се чувствуваха тук като у дома си.

Хората от народа с красиви, здрави лица, облечени спретнато, празнично, влизаха в читалището смутено и плахо като в църква и вдигаха повече шум от общоприетото не поради непознаване на реда, а от желание да влизат съвсем безшумно и от неумение да съобразят силните си стъпки и гласове.

На другата стена, срещу прозорците, имаше една ниша, в която на подиум и отделени с висока лавица от останалата зала се занимаваха с някакви свои работи служителките на читалището: старшата библиотекарка и двете й помощнички. Едната от тях, мрачна, с вълнена забрадка, постоянно сваляше и слагаше пенснето на носа си, към което явно я подтикваха не нуждите на зрението й, а променливите душевни състояния. Другата, с черна копринена блуза, вероятно беше гръдоболна, защото почти не отлепяше кърпата си от устата и носа и говореше и дишаше през нея.

Библиотечните служителки имаха същите подпухнали, удължени, отекли лица както повечето читатели, същата провиснала, нездрава кожа, въззелена, с цвят на кисела краставица и сива плесен, и трите правеха една след друга все едно и също: обясняваха шепнешком на новодошлите реда за ползуване на книгите, преглеждаха фишовете, подаваха и поемаха върнатите книги и в промеждутъците попълваха някакви годишни отчети.

И странно — по какъв каприз на мисълта пред лицето на истинския град отвън и въображаемия вътре, а също така по някакво сходство, породено от всеобщата мъртвешка подпухналост, сякаш всички боледуваха от гуша, Юрий Андреевич си спомни недоволната стрелочничка по пътя за Юрятин в деня на пристигането им и общата панорама на далечния град, и Самдевятов на пода на вагона до него, и обясненията му. И тези обяснения, получени много преди мястото и на голямо разстояние, сега му се щеше да свърже с това, което виждаше отблизо, в сърцевината на картината. Ала не помнеше думите на Самдевятов и старанията му оставаха напразни.

11

Юрий Андреевич беше седнал в дъното на залата, отрупан с книги. Беше се заровил в местната земска статистика и в няколко труда по етнография на областта. Опита се да изиска още две изследвания върху историята на Пугачов, но библиотекарката с копринена блуза шепнешком му каза през притиснатата до устните кърпа, че не се дават по толкова книги наведнъж на един читател и за да получи интересуващите го издания, трябва да върне част от взетите справочници и журнали.

Затова започна по-прилежно и по-динамично да преглежда непроучените книги, за да остави от тези купища най-необходимото, а срещу останалите да вземе нужните му исторически произведения. Бързо прелистваше сборниците, хвърляше По едно око на съдържанията, съсредоточен и без да се разсейва. Многолюдието в читалнята не му пречеше и не го дразнеше. Вече познаваше добре съседите си и мислено ги виждаше вдясно и вляво от себе си, без да вдига глава от книгите, с чувството, че никакви промени не биха могли да настъпят в присъствието им, както няма да помръднат от, местата си църквите и градските здания, които се виждаха през прозореца.

Същевременно слънцето не стоеше на едно място. То през цялото време се местеше и през тези часове обиколи източния ъгъл на библиотеката. Сега светеше в прозорците на южната стена, заслепяваше седящите най-близко и им пречеше да четат.

Простудената библиотекарка слезе от ограденото възвишение и се запъти към прозорците. Те бяха с навити транспаранти от бял плат, които приятно смекчаваха светлината. Библиотекарката ги пусна на всички прозорци освен един. Това беше крайният прозорец, в сянка, и тя го остави без транспарант. Дръпна лостчето, отвори горното малко прозорче и се разкиха.

Когато кихна за десети или дванадесети път, Юрий Андреевич се сети, че тя е балдъзата на Микулицин, една от сестрите Тунцеви, за които му беше разказал Самдевятов. Заедно с други от читателите Юрий Андреевич вдигна глава и я погледна.

Тогава забеляза промяната в залата. В другия край на помещението се беше появила нова посетителка. Юрий Андреевич веднага позна Антипова. Бе седнала гърбом към предните маси, на една от които се беше разположил докторът, и тихо говореше с простудената библиотекарка, която, приведена към Лариса Фьодоровна, нещо й шепнеше. Изглежда, този разговор има благотворно влияние върху служителката. Тя мигом се излекува не само от досадната си хрема, но и от нервното напрежение. Хвърли на Антипова топъл, благодарен поглед, отлепи досега неотлъчната си носна кърпа от лицето, прибра я в джоба, върна се на мястото си зад преградката щастлива, самоуверена и усмихната.

Тази трогателно-незначителна сценка не убягна от погледите на някои присъствуващи. От много места в залата читателите се взираха със симпатия в Антипова и също се усмихваха. И по тези най-слаби признаци докторът разбра, че в града я познават и обичат.

12

Първоначалното му намерение беше да стане и да отиде при Лариса Фьодоровна. Но после надвиха напрегнатостта и неестествеността, чужди на природата му, но вече вкоренени спрямо нея. Реши да не й пречи, пък и да не прекъсва собствената си работа. За да се предпази от изкушението да поглежда към нея, намести стола си ребром към масата, почти с гръб към останалите, и се задълбочи в книгите си, като държеше едната в ръка пред себе си, а другата отворена на коленете.

Мислите му обаче витаеха далеч от заниманията му. Без никаква връзка с последните изведнъж разбра, че гласът, който беше чул една зимна нощ във Варикино, е бил гласът на Антипова. Това откритие го порази и той дръпна стола си толкова шумно, че предизвика интереса на околните, премести го в предишното положение, за да може да я вижда, и започна да я гледа от мястото си.

Наблюдаваше я отзад в полупрофил, почти в гръб. Беше със светла карирана блуза, стегната с колан, и четеше увлечено, в унес, като децата, леко свела глава към дясното рамо. От време на време се замисляше, вдигаше поглед към тавана или присвиваше очи и се заглеждаше някъде напред, после отново се облягаше на лакът, подпираше с китка главата си и с бързо, широко движение записваше молив в тетрадката си някакви извадки от книгата.

Юрий Андреевич проверяваше и потвърждаваше някогашните си мелюзеевски наблюдения. „Тя не държи да се харесва — мислеше си той, — да бъде красива, чаровна. Пренебрегва тази страна от женската същност и сякаш сама се наказва, задето е толкова хубава. И тази горда враждебност към себе си десеторно увеличава чара й.

Колко е хубаво всичко, което прави. Чете така, сякаш това не е висша човешка дейност, а е нещо най-просто, достъпно и за животните. Все едно носи вода или бели картофи.“

Покрай тези размишления докторът се поуспокои. Рядко спокойствие обзе душата му. Мислите му престанаха да бягат и да прескачат от едно на друго. Той се усмихна неволно. Присъствието на Антипова бе оказало върху него същото въздействие както върху невротичната библиотекарка.

Без да се грижи как е сложен столът му и без да се бои от някакви пречки и разсейване, той работи час — час и половина, и дори още по-спокойно и съсредоточено, отколкото преди идването й. Прерови планината от книги пред себе си, избра най-необходимото и междувременно успя да изгълта и две по-съществени статии от тях. Реши да се задоволи със свършеното и започна да събира книгите, за да ги върне. Забрави всякакви странични съображения, които опорочаваха съзнанието му. С чиста съвест и без никакви задни мисли си каза, че честно извършената работа му дава правото да се срещне със старата позната и има законно основание да си позволи тази радост. Но когато стана и огледа читалнята, не откри Антипова, нея вече я нямаше.

На лавицата, където пренесе томовете и брошурите, още стоеше неприбрана литературата, върната от Антипова. Всички издания бяха помагала по марксизъм. Очевидно като усъвършенствуваща се учителка тя със собствени сили повишаваше политическата си квалификация.

В книгите бяха оставени попълнените й фишове по каталога. Листчетата стърчаха навън и в тях беше вписан адресът й. Юрий Андреевич го прочете без усилие. Записа си го, като се учуди на странното означение: „Търговска, срещу къщата с фигурите.“

Веднага разпита и научи, че изразът „къщата с фигурите“ е също толкова разпространен в Юрятин, както имената на кварталите според църковните енории или адресът „на петте кьошета“ в Петербург.

Така се наричала стоманеносивата сграда с кариатидите и статуите на антични музи с дайрета, лири и маски в ръце, строена миналия век от търговец, театрал, за свой домашен театър. Наследниците му продали къщата на Търговската управа, оттам и името на улицата, която започва с тази ъглова постройка. По сградата с фигурите се водел и целият квартал наоколо. Сега там бил настанен Градският комитет на партията и на скосения му калкан, по който по-рано разлепвали театрални и циркови афиши, сега окачали декретите и постановленията на правителството.

13

Беше ветровит, студен ден в началото на май. Юрий Андреевич се повъртя по работа в града, за минутка надникна в библиотеката, после изведнъж отложи всичките си планове и тръгна да търси Антипова.

Вятърът често го спираше, преграждаше му пътя с облаци от пясък и прах. Докторът се обръщаше гърбом, затискаше очи, навеждаше глава, изчакваше прахолякът да го отмине и продължаваше нататък.

Антипова живееше на ъгъла на Търговска и Новосвалочная срещу тъмната, почти синкава къща с фигурите, която докторът виждаше за първи път. Тя наистина отговаряше на името си и будеше някакво странно, тревожно чувство.

Цялата й горна част беше украсена с женски митологични фигури — кариатиди близо един и половина пъти над човешки ръст. Между две вихрушки прах, които скриха фасадата, на Юрий Андреевич му се стори изведнъж, че цялото женско население на къщата е излязло на балкона и наведено над перилата, гледа към него и към простиращата се долу улица Търговска.

Домът на Антипова имаше два входа, главен откъм улицата и заден през двора. Докторът не знаеше за съществуването на първия и пое към втория.

Когато свърна от пресечката, вятърът изви към небето стълбове пръст и боклуци от целия двор и го закри от очите на доктора. През тази черна завеса с кудкудякане се метнаха в краката му някакви кокошки, които бягаха от погналия ги петел.

Когато облакът се разнесе, докторът видя Антипова на кладенеца. Вихърът я беше застигнал вече с извадена от кладенеца вода, с кобилицата на лявото рамо. Тя беше с набързо завързана над челото кърпа, да не й се праши косата, и затискаше с колене издутата дреха, защото й се вдигаше от вятъра. Тръгна към къщи с водата, нова вихрушка я спря, отскубна кърпата от главата й, разпиля косите й и понесе кърпата към другия край на двора, право към все още кудкудякащите кокошки.

Юрий Андреевич се затича за кърпата, вдигна я и я подаде при кладенеца на изненаданата Антипова. Естествена както винаги, тя с никакъв възглас не издаде колко е изумена и слисана. Само извика:

— Живаго!

— Лариса Фьодоровна!

— Как така? Какво ви носи насам?

— Пуснете кофите. Ще ви ги занеса.

— Никога не се отбивам от пътя си, никога не изоставям започнатата работа. Ако идвате при мен, да вървим.

— При кого другиго?

— Кой ви знае?

— Все пак позволете да поема кобилицата от вашето рамо на своето. Не мога да остана бездеен, когато вие се трудите.

— То един труд! Не давам. Ще оплискате стълбището. По-добре ми кажете кой вятър ви довя? Повече от година сте тук и досега не можахте да намерите време, така ли?

— Откъде знаете?

— Тук всичко се знае. Освен това ви видях в библиотеката.

— И защо не ми се обадихте?

— Не мога да повярвам, че и вие не сте ме видели.

Зад Лариса Фьодоровна, която леко се поклащаше в такт с люлеенето на кофите, докторът влезе под някакъв нисък свод. Това беше задният вход на долния етаж. Там тя бързо клекна, остави кофите на пръстения под, свали кобилицата от рамото си, изправи се и си избърса ръцете с кой знае откъде появилата се малка кърпичка.

— Елате, по един вътрешен коридор ще ви заведа до главния вход. Там е светло. Там ще ме почакате. Аз оттук ще кача водата, малко ще разтребя горе и ще се облека. Вижте какво стълбище. Какви ажурни чугунени стъпала. Всичко прозира от горе до долу. Стара къща. Малко се раздруса по време на обстрела. От тия оръдия!… Вижте, циментът се е напукал. Между тухлите има празнини и пролуки. В тази дупка аз и Катенка оставяме ключа за горе, когато излизаме, и го закриваме с тухла. Да знаете. Може някой път да дойдете и мен да ме няма, отключете си, влезте, чувствувайте се като у дома си. Аз междувременно ще се прибера. Ключът и сега е тук. Но на мен не ми трябва, аз ще мина отсам и ще ви отворя отвътре. Само да не бяха плъховете. В тая тъмница направо се прескачат. На главите ни се качиха. Стара къща, дюшемето е изгнило, цялото се е продънило. Където мога, запушвам, боря се с тях. Почти не помага. Ако можете някой ден, елате да ми помогнете. Заедно Ще заковем дъските, бордюрите. А? Почакайте сега тук на площадката, мислете си за нещо. Няма да се бавя, скоро ще ви повикам.

Докато я чакаше, очите му обхождаха охлузените стени на входа и летите чугунени стъпала. Мислеше си: „В читалнята сравнявах увлеченото й четене с въодушевлението и самозабравата на истинската работа, на физическия труд. Сега напротив, тя носи водата, сякаш чете, леко, без усилие. Тази плавност й е присъща във всичко. Сякаш още отдавна, в детството, е набрала нужната сила и сега всичко й върви от само себе си по инерция, с лекотата на вече произтичащото следствие. Това се чувствува и в очертанието на гръбнака й, когато се навежда, и в усмивката, която отваря устните й и закръгля брадичката, и в нейните думи и мисли.“

— Живаго! — чу се от вратата на горния етаж. Докторът се качи по стълбите.

14

— Подайте ми ръка и ме следвайте покорно. Тук се минава през две тъмни стаи, задръстени донемайкъде. Да не се ударите някъде.

— Наистина какъв лабиринт. Не бих могъл да се ориентирам. Защо е така? Да не правите ремонт?

— О, не, нищо подобно. Съвсем друго е. Квартирата е чужда. Дори не знам чия е. Ние имахме наша, ведомствена, в сградата на гимназията. Когато Жилфондът на Юрятинския съвет взе гимназията, двете с дъщеря ми ни преместиха в това изоставено жилище. Тук имаше много мебели, както ги бяха подредили старите собственици. Мен чуждото не ме блазни. Събрах им нещата в тези две стаи и замазах стъклата с боя. Дръжте се за мен, че ще се объркате. Така. Вдясно. Вече преминахме дебрите. Ето моята стая. Сега ще стане по-светло. Има праг. Да не се спънете.

Когато Юрий Андреевич влезе с водачката си в стаята, точно насреща си видя прозорец. Докторът се изненада от онова, което съзря там. Прозорецът гледаше към задния двор на съседната сграда и към крайградските пущинаци при реката. Там пасяха овце и кози и сякаш с пешове на откопчани кожуси смитаха прахоляците с дългорунната си вълна. Освен това на два високи стълба, с лице към доктора, стърчеше познатата му фирма: „Моро и Ветчинкин. Редосеялки. Вършачки“.

Под влияние на видяната фирма докторът веднага заразказва на Лариса Фьодоровна как беше пристигнал със семейството си на Урал. Той забрави за мълвата, която отъждествяваше Стрелников с мъжа й, и без да му мисли, й разказа за срещата си с комисаря в неговия вагон. Тази част от историята й направи особено силно впечатление.

— Видели сте се със Стрелников? — попита го тя веднага. — Засега няма да ви казвам нищо. Но каква съдба! Това е просто някакво предопределение, че е трябвало да се срещнете. Някой път ще ви обясня, направо ще ахнете. Ако добре съм ви разбрала, направил ви е по-скоро благоприятно впечатление.

— Общо взето, да. Би трябвало да ми подействува отблъскващо. Минахме през местата на неговите наказателни акции и разрушения. Очаквах да срещна някакъв брутален убиец или революционен маниак палач, а не видях нито едното, нито другото. Добре е, когато човек излъже нашите очаквания, когато не съвпадне с предварителните ни представи за него. Принадлежността към определен тип е краят на човека, това е неговата присъда. Ако не може да бъде сведен до общ знаменател, ако не е прекалено ясен, значи поне наполовина съответствува на изискванията за личност. Той е свободен от себе си, постигнал е зрънце от безсмъртието.

— Говори се, че бил безпартиен.

— Да, така мисля. С какво предразполага към себе си? Той е обречен човек. Мисля, че ще свърши зле. Той ще изкупи злините, които е сторил. Дерибеите на революцията са ужасни не защото са злодеи, а защото са механизми без управление, устройства, излезли от релсите. Стрелников е точно толкова луд като тях, но не се е побъркал от брошурите, а от неща, които лично е изживял и изстрадал. Не зная каква е тайната му, но съм сигурен, че тя съществува! Неговият съюз с болшевиките е случаен. Докато им е нужен, ще го търпят и ще са заедно. Но щом отпадне необходимостта от него, ще го отритнат без жал и ще го стъпчат както мнозината военни специалисти преди него.

— Така ли мислите?

— Сигурен съм.

— Не може ли да се спаси? Ако избяга например?

— Къде ще избяга, Лариса Фьодоровна? Това би било възможно по-рано, в царско време, а сега — къде!

— Жалко. Вашият разказ ме накара да изпитам съчувствие към него. Но вие сте се променили. По-рано не се изказвахте толкова остро за революцията и не се ядосвахте.

— Точно това е — всяко нещо си има граници. За толкова време все до нещо трябваше да се стигне. А стана ясно, че за вдъхновителите на революцията суматохата на промените и разместванията е единствената родна стихия, дай им само нещо в мащабите на земното кълбо, те за това си умират. Нови светове, преходни периоди — това е тяхната самоцел. На нищо друго не са научени, нищо не умеят. Ами знаете ли откъде идва суетнята на тези вечни подготовки? От липсата на определени готови способности, от бездарност. Човек се ражда да живее, а не да се подготвя за живота. И самият живот, явлението живот, дарът живот е толкова завладяващо интересен! Защо трябва да се подменя с тези детски шутовщини на незрелите хрумвания, с тези бягства на чеховски гимназисти в Америка? Но край. Сега е мой ред да ви питам, Лариса Фьодоровна. Пристигнахме в града в утрото на преврата тук. Много ли се намъчихте тогава?

— И още как! Разбира се. Пламтяха пожари. За малко и ние да изгорим. Нали ви казах, къщата направо се разлюля! В двора и досега има един неексплодирал снаряд до вратите. Грабежи, бомбардировки, ужаси! Както е при всяка смяна на властта. Но вече бяхме патили и свикнахме. Не ни е за пръв път. Ами по време на белите какво беше! Коварни убийства — лични отмъщения, изнудвания, хаос! Но още не съм ви съобщила най-важното. Нашият Галиулин! Той се оказа голяма клечка тук по време на чехите. Нещо като генерал-губернатор.

— Знам. Чух. Виждахте ли се с него?

— Много често. На колко души съм спасила живота благодарение на него! Колко души съм укрила! Не мога да си кривя душата. Той се държа безупречно като рицар, не като ония дребни риби, разните казашки есаули и селски полицаи. Да, но тогава тонът се диктуваше точно от тези дребни риби, а не от порядъчните хора. Галиулин много ми помогна, благодарна съм му. Ние сме стари познати. Като момиче често съм ходила в техния двор. Там живееха работници от железницата. От малка знам какво значи нищета и труд. Затова отношението ми към революцията е по-различно от вашето. На мен тя ми е по-близка. Чувствувам нещо много скъпо в нея. И стана изведнъж полковник — това момченце, синът на портиера. Или дори бял генерал. Аз съм от цивилните среди и много-много не разбирам от чинове. По специалност съм учителка по история. Да, така е, Живаго. На мнозина помагах. Ходех при него. Спомняхме си за вас. Във всички правителства имам познанства и покровители и при всички режими — мъки и загуби. Само в глупавите книжлета живите са разделени на два лагера и нямат никакъв допир. А всъщност всичко така се преплита! Трябва да си ужасно нищожество, за да играеш в живота само една роля, да заемаш само едно място в обществото, да означаваш винаги едно и също! А, ти тук ли си?

В стаята влезе седем-осемгодишно момиченце с две тънки плитчици. Тесните раздалечени очи придаваха на малката палав и дяволит вид. Когато се смееше, тя леко ги отваряше. Още отвън бе разбрала, че майка й има гостенин, но когато се показа на вратата, сметна за необходимо да изрази учудване, направи книксен и втренчи в доктора немигащ, безбоязнен поглед на рано умислящо се, самотно растящо дете.

— Дъщеря ми Катенка. Запознайте се.

— Бяхте ми показвали нейни снимки в Мелюзеево. Колко е пораснала и се е променила!

— Значи си вкъщи? Мислех, че си играеш навън. Не съм те чула кога си влязла.

— Бръкнах в дупката за ключа, а там ей такъв грамаден плъх! Аз се развиках и избягах! Щях да умра от страх!

Катенка говореше и правеше мили муцунки, пулеше закачливите си очи и разтягаше уста на кръгче като рибка, измъкната от водата.

— Добре, върви си в стаята. Сега ще поканя чичото да обядва с нас, ще извадя кашата от фурната и ще те викна.

— Благодаря, но ще ви откажа. У нас вече обядват в шест заради моите пътувания до града. Не обичам да закъснявам, а пътят е три часа и повече, почти четири. Затова дойдох толкова рано и — ще прощавате — след малко тръгвам.

— Поне половин час още.

— С удоволствие.

15

— А сега — откровеност за откровеност. Стрелников, за когото разправяхте, е мъжът ми Паша, Павел Павлович Антипов, дето обикалях фронта да го търся и бях толкова права, като отказвах да вярвам в мнимата му смърт.

— Не съм изненадан, подготвен съм. Чувал съм тази легенда и я смятам за глупава. Ето защо така се самозабравих, че най-свободно и непредпазливо говорих с вас за него, като че ли не знам тези слухове. Но те са безсмислица. Аз видях този човек. Каква може да ви свързва с него? Какво общо можете да имате?

— И все пак е вярно, Юрий Андреевич. Стрелников е Антипов, мъжът ми. Аз съм съгласна с общото мнение, Катенка също го знае и се гордее с баща си. Стрелников е измислено име, псевдоним, каквито имат всички революционери. Поради някакви съображения трябва да живее и действува под чуждо име.

Ето, превзе Юрятин, обстрелва ни със снаряди, знаеше, че сме тук, и нито веднъж не се поинтересува живи ли сме, за да не престъпи тайната си. Това беше негов дълг, разбира се. Ако ни беше питал как да постъпи, щяхме да го посъветваме същото. Ще кажете може би, че моята неприкосновеност, сносните жилищни условия, предоставени от градския съвет, и тъй нататък — това са косвените доказателства на тайната му грижа за нас. Все едно, не можете да ми го втълпите. Да бъде тук, толкова близо, и да устои на изкушението да ни види! Това не ми го побира мозъкът, това аз не го разбирам. То е нещо недостъпно за мен, не живот, а направо някаква римска гражданска доблест, една от сегашните измислици. Но аз май се повлиях от вас и започнах да говоря с вашите думи. А не бих искала. Ние с вас не сме съмишленици. По някои въпроси, не твърде конкретни и твърде определени, имаме еднакви виждания. Но за нещата в по-широк смисъл, за философията на живота по-добре да сме противници. Да се върнем обаче на Стрелников.

Сега е в Сибир и вие сте прав, до мен също стигнаха разни сведения за обвинения срещу него, от които сърцето ми се смръзва. В Сибир е, на един от доста напредналите ни участъци, нанася удари на махленското си приятелче и по-късно боен другар — на горкия Галиулин, за когото не е тайна името му и моята брачна връзка и който от благородна деликатност никога дума не обели за това, макар че при името на Стрелников беснее и лудее. Да, та значи сега е в Сибир.

А когато беше тук (остана за дълго и през цялото време живя във вагона, по железницата, където сте го видели), аз все гледах някак непредвидено и случайно да го срещна. Понякога идваше в щаба, който беше в сградата на бившето Военно управление на Комуч — войските На Учредителното събрание. Какво стечение на обстоятелствата! Входът на щаба беше в същата сграда, където по-рано ходех при Галиулин, когато трябваше да моля за някого. Имаше например една нашумяла история в кадетския корпус, кадетите почнали да преследват преподавателите, които не им харесвали, и да ги изтребват под предлог, че били за болшевиките. Или когато се започнаха гоненията и убийствата на евреи. Точно така. Ако ние сме градски жители и хора на умствения труд, то тогава половината ни познати са измежду тях. И в такива погромни периоди, когато започват тези кошмари и мръсотии, освен възмущението, срама и съжалението ни преследва усещането за тягостна двойственост, че нашето съчувствие е наполовина абстрактно, с една неискрена неприятна утайка.

Хората, които някога са освободили човечеството от гнета на идолопоклонството и които сега така масово се посвещават на освобождението му от социалното зло, са безсилни да се освободят от самите себе си, от верността към едно допотопно и вехто име, което вече е без значение, не могат да се издигнат над себе си и безследно да се разтворят сред останалите, чиито религиозни начала те самите са положили и които биха им били толкова близки, ако ги познаваха по-добре.

Сигурно гоненията, и преследванията ги тласкат към тази безполезна и гибелна поза, към тази свенлива и самоотвержена самоизолация, която им носи само нещастия, но в това има някакво вътрешно овехтяване, някаква историческа многовековна умора. Не обичам ироничното им самоокуражаване, делничната бедност на представите, плахото им въображение. Това дразни както приказките на старците за старостта и на болните за болестите. Така ли е?

— Не съм мислил по тези въпроси. Но един мой приятел, казва се Гордон, има подобни възгледи.

— И така, ходех там да причаквам Паша. С надеждата да го видя, когато идва или когато излиза. Канцеларията на генерал-губернатора беше тогава в крилото. Сега на вратата има табелка „Бюро жалби“. Виждали ли сте я? Най-красивото място в града. Отпред площадът е павиран, Отсреща е градската градина. Калина, клен и глог. Заставах на тротоара при просителите и чаках. Не съм се натискала да бъда приета, разбира се, не съм разправяла, че съм му жена. Нали носи друго име. Пък и кой ли се интересува от интимните ми работи? Те си имат съвсем други правила. Собственият му баща например, Павел Ферапонтович Антипов, бивш политически заточеник, работник, живее тук наблизо, в нашия край. Служител е в съда в същия град, дето е бил заточен. И Тиверзин, неговият приятел. Те са членове на революционния трибунал. И какво мислите? Синът не се разкрива и пред баща си, а онзи го приема най-нормално и не му се сърди. Щом синът му е законспириран, значи така трябва. Те са желязо, не хора. Принципи. Дисциплина.

Добре, и да докажех, че съм му жена, много важно! Какви жени! В тези времена! Световният пролетариат преустройва цялата вселена, това е съвсем друго, разбирам. А пък отделното двуного, някаква си там жена — боже, че тя е последната бълха или въшка.

Адютантът минаваше и разпитваше. Пускаше някои. Аз не си казвах името, на запитването му по какъв въпрос отговарях, че по личен. Адютантът вдигаше рамене, оглеждаше ме недоверчиво. Така и не го видях нито веднъж.

И да не мислите, че той ни презира, че не ни обича, че ни е забравил? О, напротив! Толкова добре го познавам. Измислил го е от прекомерна обич. Той трябва да положи всички тези военни лаври в краката ни, за да не се върне с празни ръце, а като победител в блясъка на славата си! Да ни обезсмърти, да ни заслепи! Като децата.

В стаята отново влезе Катенка. Лариса Фьодоровна вдигна на ръце недоумяващото момиченце и взе да го полюшва, да го гьделичка, да го целува и да го мачка в прегръдките си.

16

Юрий Андреевич, яхнал коня, се връщаше от града във Варикино. Сто пъти беше минавал оттук. Беше свикнал вече с пътя, беше станал нечувствителен към него и не го забелязваше.

Приближаваше се към горското кръстовище, където от пътя за Варикино се отделяше една странична пътека за рибарската махала Василевское на река Сакма. Там стърчеше третият в околността стълб със селскостопанската реклама. Близо до това място обикновено го застигаше залезът. Сега също се свечеряваше.

Повече от два месеца бяха изминали от деня, когато една вечер остана в града при Лариса Фьодоровна, а вкъщи каза, че се е задържал по работа и е преспал в хана на Самдевятов. Отдавна вече бяха на „ти“ с Антипова и той я наричаше Лара, а тя него Живаго. Юрий Андреевич мамеше жена си и криеше от нея все по-сериозни и недопустими неща. Това беше нечувано.

Той обичаше Тоня до обожание. Най-много в света държеше на нейното спокойствие, на душевното й равновесие. Бранеше честта й така, както не я бранеха собственият й баща и тя самата. Ако трябваше да защити уязвената й гордост, с ръцете си би разкъсал злосторника. И ето, този злосторник стана той самият.

Вкъщи, в семейството си, се чувствуваше таен престъпник. Незнанието на домашните, тяхната постоянна приветливост го съсипваше. В разгара на общия разговор изведнъж се сещаше за вината си, вцепеняваше се и преставаше да чува и да разбира каквото и да било.

Случеше ли се това на масата, залъкът засядаше на гърлото му, той оставяше лъжицата, отместваше чинията. Задавяха го сълзи. „Какво ти е? — недоумяваше Тоня. — Да не си чул в града нещо лошо? Да не са затворили някого? Разстреляли? Кажи ми. Не се страхувай, че ще ме натъжиш. Така ще ти олекне.“

Дали беше изневерил на Тоня, след като бе предпочел друга пред нея? Не, не бе избирал, не бе я сравнявал с друга. Идеите за „свободна любов“, думите от рода на „правата и желанията на чувството“ му бяха чужди. Да се говори и да се мисли за тези неща, му се виждаше пошлост. През живота си не бе „късал цветята на удоволствието“, не беше се смятал за полубог и свръхчовек, не бе търсил за себе си никакви привилегии и преимущества. И страдаше под бремето на нечистата си съвест.

Какво ще става? — питаше се понякога и като не намираше отговор, надяваше се на нещо невъзможно, очакваше намесата на някакви непредвидени обстоятелства, които ще решат всичко.

Но не и този път. Бе решил да разсече възела с един удар. Сега се прибираше вкъщи с готовото решение. Беше си наумил да признае всичко пред Тоня, да я помоли за прошка и повече да не се среща с Лара.

Но и така нещата не бяха толкова лесни. Не беше сигурен дали е изразил достатъчно ясно пред Лара, че къса с нея завинаги, за вечни времена. Днес сутринта й беше казал за желанието си да разкрие всичко на Тоня, за това, че по-нататъшните им среши са невъзможни, но сега имаше чувството, че й го е казал в твърде мека форма, недостатъчно категорично.

Лариса Фьодоровна не искаше да го наранява с тежки сцени. Тя разбираше, че и без това страда. Помъчи се да изслуша новината му колкото може по-спокойно. Обяснението им протичаше в празната стая на предишните собственици, която гледаше към Търговска. По бузите й се стичаха неусетни, неосъзнавани от нея сълзи, както дъждът се стичаше в същото време по лицата на каменните статуи отсреща, на къщата с фигурите. Тя искрено, без фалшиво великодушие, тихо повтаряше: „Направи както ще е по-добре за теб, не се съобразявай с мен. Аз всичко ще надмогна.“ И не знаеше, че плаче, и не бършеше сълзите.

При мисълта, че го е разбрала погрешно и я е оставил в заблуда, с измамни надежди, беше готов да обърне коня и да препусне обратно, за да изкаже недоизреченото и най-вече да се сбогува с нея много по-пламенно и нежно, което повече щеше да отговаря на истинското сбогуване за цял живот и навеки. Едвам се насили да продължи пътя.

Колкото повече се снишаваше слънцето, толкова повече гората се изпълваше със студ и тъмнина. Замириса на спарена метла, както при влизане в баня. Във въздуха, сякаш поплавъци във вода, виснеха неподвижно рояци комари и тънко бръмчаха в унисон, всичките на една нота. Юрий Андреевич постоянно се пляскаше по челото и по врата и звучните удари на дланта му удивително съответствуваха на останалите звуци на ездата: скърцането на седлото, тежките удари на копитата силно, бързо през жвакащата кал и сухите пукащи звуци в конските черва. Изведнъж в далечината, дето се беше заклещил залезът, се чу славей.

„Почни! Почни!“ — зовеше и убеждаваше той и това звучеше почти като пред Великден: „Душе моя, душе моя! Восстани, что спиши!“

Изведнъж една съвсем простичка мисъл го осени. Защо да бърза? Той няма да отстъпи от думата, която е дал пред себе си. Разобличението ще бъде направено. Но къде е казано, че това трябва да стане днес? Тоня още нищо не знае. Не е късно да отложи обясненията за следващия път. Междувременно ще отиде още веднъж до града. Разговорът с Лара ще бъде завършен недвусмислено, с проникновеност и задушевност, които ще изкупят всички страдания. О, колко е хубаво! Колко е чудесно! Странно, защо досега не беше се сетил!

От възможността още веднъж да види Антипова Юрий Андреевич обезумя от радост. Сърцето му задумка. Той отново предвкуси всичко.

Гредоредните улички в покрайнината, дървените тротоари. Той отива при нея. Сега, на Новосвалочная, ще свършат ливадите и дървената част на града и ще започне тухлената. Къщурките на предградието се мяркат й отминават като страници на бързо прелиствана книга — не когато ги обръщаш една по една с показалеца, а когато с показалец ги пускаш всички с трясък. Дъхът му спира! Ето там живее тя, на онзи край. Под белезникавата ивица на прояснилото се надвечер дъждовно небе. Как обича тези познати къщички по пътя към нея! Как би ги сграбчил от земята в прегръдките си да ги разцелува! Тези еднооки полуетажи със захлупени покриви! Звездиците на светлинките, отразени в локвите! Под онази светла ивица на дъждовното улично небе! Там отново ще получи като дар от ръцете на твореца това от бога създадено бяло очарование. Ще му отвори загърната в черно фигура. И обещанието за близостта й, сдържана, студена като светлите нощи на Севера, ничия, никому непринадлежаща, ще се надигне насреща му като първата вълна от морето, когато в тъмното се втурнеш към него по крайбрежния пясък.

Юрий Андреевич пусна юздите, наведе се напред от седлото, прегърна коня през шията и зарови лице в гривата му. Конят прие тази нежност като призив към цялата му сила и препусна.

В плавния полет на галопа, в премеждутъците между едва забележимите докосвания о земята, която непрекъснато бягаше от копитата му и се дърпаше назад, Юрий Андреевич освен ударите на сърцето, готово да се взриви от радост, долови някакви други шумове, за които помисли, че му се счуват.

Близък изстрел го оглуши. Докторът вдигна глава, хвана юздите, опъна ги. Конят, както се беше засилил, направи няколко крачки встрани, запристъпя назад и взе да прикляква с намерението да се изправи на задните си крака.

Отпред пътят се разклоняваше. Отстрани в лъчите на залеза гореше фирмата „Моро и Ветчинкин. Редосеялки. Вършачки“. Застанали напряко, трима въоръжени конници преграждаха пътя: гимназист с униформена фуражка и поддьовка, препасана с картечни ленти, кавалерист с офицерски шинел и кубански калпак и един дебелак като маскиран, вдъхващ ужас, с ватен панталон, ватенка и ниско нахлупена попска шапка с широка периферия.

— Не мърдай, другарю доктор — монотонно и спокойно изрече старшият от тях, кавалеристът с кубанката. — Ако се подчинявате, гарантираме ви пълна невредимост. В противен случай, ще прощавате, ама ще ви застреляме. Нашият фелдшер на отряда е убит. Принудително ви мобилизираме като медицинско лице. Слезте от коня и подайте юздите на младия другар. Повтарям. При пръв опит за бягство няма да се церемоним.

— Вие ли сте синът на Микулицин — Ливерий, другарят Горски?

— Не, аз съм неговият началник свързочна служба Каменодворски.

1

Градове, села, паланки. Град Крестовоздвиженск, станица Омелчино, Пажинск, Тисяцко, Яглинская, Звонарская махала, спирка Волное, Гуртовшчики, Кежемский чифлик, станица Казеево, Кутейное предградие, село Малий Ермолай.

Пътят минаваше през тях, стар-прастар, най-старият в Сибир едновремешен пощенски път. Той като хлебарски нож срязваше с главните улици градовете, а през селата прелиташе, без да се озърне, размяташе далеч назад строените в шпалир къщи или ги огъваше с дъгата и извивката на внезапния завой.

В далечното минало, преди железницата да прекоси Ходатское, по пътя се носеха пощенски тройки коне. В едната посока се точеха обози с чай, жито, фабрично желязо, а в другата по етапния ред вървяха под конвой арестантите, стъпваха в крак и едновременно прозвънваха с веригите — луди глави, обесници, страшни като небесните мълнии. А наоколо шумоляха гори, тъмни, непроходими.

Пътят живееше като едно голямо семейство. Тук се знаеха и се сродяваха град с град, селище със селище. В Ходатское, там, където големият път пресичаше железопътната линия, имаше локомотиворемонтни работилници, спомагателни механични цехове, в казармените бараки се свираше сиромашията, боледуваше, мреше. Политическите каторжници с технически познания, когато отбиеха срока си, оставаха тук майстори и се заселваха в околностите.

Тук по цялото протежение на железницата отдавна бяха свалени първоначалните органи на съветската власт. Някое време се задържа Сибирското временно правителство, а сега в целия край държеше властта Върховният управител Колчак.

2

На една от дистанциите пътят дълго вървеше все по нанагорнище. Гледката към околните далнини непрекъснато се разширяваше. Катеренето и разширяващата се панорама сякаш нямаше да имат край. И точно когато коне и хора спряха, за да си починат, да поемат дъх, нанагорнището свърши. Отпред се мяташе под моста на пътя бързата река Кежма.

Зад реката на още по-стръмна висина се показа тухлената стена на Воздвиженския манастир. Пътят лъкатушеше край манастирския рид и след няколко завоя между задните дворове на покрайнините навлизаше в града.

Там още веднъж минаваше край манастирските владения на главния площад, където излизаха зелено боядисаните железни порти на светата обител. Вратната икона на арката над входа бе обрамчена със златен надпис в полукръг. „Радуйся, живоносни кресте, благочестия непобедимая победа“.

Беше краят на зимата, Страстната седмица, краят на Велики пости. Снегът се чернееше по пътищата, издаваше започналото топене, а по покривите още беше бял и се кипреше на високи сбити шапки.

Момчетата, които се катереха при клисарите на Воздвиженската камбанария, виждаха къщите долу като събрани накуп малки ковчежета и раклички. Дребни черни човечета като топчици щъкаха между къщите. Някои се разпознаваха от камбанарията по движенията. Тези човечета четяха налепения, по стените указ на Върховния управител за мобилизиране на три поредни набора.

3

Нощта донесе много непредвидени преживявания. Стана необичайно топло за това годишно време. Пръскаше бисерен дъжд, толкова въздушен, сякаш не стигаше до земята и като облак от воден прах плуваше във въздуха. Но това беше измама. Топлите води на ручейчетата стигнаха, за да измият последния сняг от земята, която сега се чернееше навред и лъщеше като изпотена.

Нискораслите ябълки, вече напъпили, ведро прехвърляха клоните, си от оградите на градините. Неритмичното почукване на капките върху дървените тротоари кънтеше в целия град.

В двора на фотографията джафкаше и виеше палето Томик, вързано до сутринта с верига. Може би подразнена от неговия лай грачеше колкото й глас държи враната в градината на Галузини.

В долната част на града бяха докарали три каруци стока на търговеца Любезнов. Той не искаше да я приеме, твърдеше, че е станала грешка и че никога не е поръчвал такова нещо. Наежените каруцари наблягаха на късния час и настояваха да пренощуват тук. Търговецът крещеше, псуваше, пъдеше ги да си вървят и не желаеше да им отваря. Тази разправия също се чуваше в целия град.

В седмия църковен час, а по общото часоброене в един през нощта най-голямата камбана на Воздвижение леко се полюшна и вълна от тихо, тъмно, сладостно бучене се оттласна от нея, плувна и се смеси с тъмната влага на дъжда. Тя се откъсна от камбаната, както се откъсва от брега, тъне и се размива в реката отронена от пролетните води буца пръст.

Беше срещу Велики четвъртък, вечерта на Дванадесетте евангелия. Далече зад мрежестата пелена на дъжда се задвижиха, заплуваха мъждукащи светлинки и озарени от тях чела, носове, лица. Постещите бяха тръгнали на утренна.

След четвърт час откъм манастира се чуха приближаващи се крачки по дъските на тротоара. Търговката Галузина се прибираше от току-що започналото богослужение. Тя вървеше с нервни крачки, ту се разбързваше, ту поспираше, с наметната на главата кърпа и разкопчан кожух. От задухата в църквата й беше прилошало и тя излезе навън, а сега се срамуваше и съжаляваше, че не бе останала до края на службата и че втора година не пости. Но не това я гнетеше. През деня се беше покрусила от разлепената навсякъде заповед за мобилизация, на която подлежеше и клетият й глупчо, синът й Терьоша. Тя пъдеше тази неприятна вест от главата си, но белеещият тук и там в тъмното указ й я напомняше непрекъснато.

Къщата им беше в пряката, на две крачки, но навън й беше по-добре. Имаше желание да остане малко на въздух, не й се прибираше в задушната къща.

Тъжни мисли я обзеха. Думите нямаше да й стигнат, ако речеше да ги изкаже на глас, една подир друга, и до видело нямаше да свърши. А тук, на улицата, тези нерадостни размишления я връхлитаха като облаци и с всеки от тях можеше да се пребори за няколко минути, докато ходеше напред-назад от ъгъла на манастира до ъгъла на площада.

Наближаваше светлият празник, а вкъщи няма жива душа, всички се пръснаха, оставиха я сама. Защо, не е ли така? Така е, разбира се. Храненицата Ксюша не се брои. И каква й е тя? Чужда душа — тъмна гора. Може да е приятел, може да е враг, може да й е тайна съперница. Тя им е наследство от първия брак на мъжа й, на Власушка е заварена дъщеря. А може и да не е заварена, ами незаконна. Или изобщо да не му е дъщеря, ами кой знае каква. Знаеш ли какво му е на сърцето? Впрочем нищо не казва за момичето. Умно е, хубаво, послушно. Къде по-умно от техния загубен Терьошка и от пастрока си.

И ето я сам-саменичка навръх Великден, зарязаха я и се попиляха кой накъдето му видят очите.

Мъжът й Власушка се юрна по селата да държи речи на новобранците, да напътствува призваните за боен подвиг. А по-добре, глупакът му с глупак, да се беше погрижил за собствения си син, да го предпази от смъртната заплаха.

Синът й Терьоша не изтрая и той, хукна тъкмо пред големия празник. Вдигна се в Кутейное при роднините да се поразтуши, да се поразвлече след премеждието. Така де, изключиха го от реалната гимназия. Половината класове кара по две години — и нищо, но в осми не го пожалиха, изритаха го.

Ох, че тегло! Ох, господи! Защо всичко е тръгнало толкова лошо, да ти се отще. Нищо не ти спори и направо не ти се живее. Защо се случи така? Дали затуй, че стана революцията? Не, ох, че! Заради войната е. Избиха на войната най-добрите мъже и остана само гнилочът — най-долното и нищожното.

Така ли живееха в бащиния й дом, при татко й, който беше предприемач. Той не пиеше, знаеше четмо и писмо, добре си бяха. И двете сестри — Поля и тя. Оля. Както имената им хубаво си подхождаха, така бяха и те сговорни, и двете хубавици. И майстори дюлгери идваха при баща й, все едри, яки, снажни. Или като намислиха по едно време — не, да речеш, за парите, — намислиха да плетат шалове от шест вида прежда. И какво — такива плетачки се извъдиха, шаловете им се прочуха из цялата околия. И всичко ги радваше тогава, подредено, смислено — и църковната служба, и танците, и хората, и обноските, нищо, че бяха от по-простите семейства, от еснафлиите, от селското и работническото племе. Русията, и тя се беше замомила, та си имаше истински поклонници, истински закрилници, не като сегашните. А днес всичко помръкна, остана само цивилната паплач, адвокатската и чифутската, дето денонощно едни ги дъвче и се дави в думи. Власушка и сие смятат да примамят пак старите златни времена с шампанско и добри пожелания. Ама така ли се връща загубена любов? Не, чудо трябва да сторят, планини да вдигнат, земята да обърнат!

4

Галузина на няколко пъти вече стигна до чаршията, търговския площад на Крестовоздвиженск. Оттам вляво беше тяхната къща. Но всеки път се отказваше, обръщаше назад и пак потъваше в уличките край манастира.

Площадът беше едно голямо поле. По-рано в пазарен ден цял се пълнеше със селски каруци. Единият му край опираше в Еленинска. Другата му страна беше застроена по дъгата с малки къщи на един-два ката. Те всички служеха за хамбари, канцеларии, търговски помещения и занаятчийски дюкянчета.

Там, обикновено в по-спокойни времена, възседнал стол пред грамадната си порта с четирите железни крила, четеше вестник женомразецът Брюханов, тромав грубиян с очила и дълъг сюртук, търговец на кожи, катран, колела, конски такъми, овес и сено.

Там, на витринката, в малкото мъждиво прозорче от години прашасваха няколко картонени кутии с двойки сватбени свещи, украсени с панделки и букетчета. Зад прозорчето в празната стая без мебели и почти без никакви стоки, с изключение на няколко наредени една върху друга восъчни пити, се сключваха хилядорублеви сделки за смазка, восък и свещи от незнайните агенти на незнайно къде пребиваващия свещарски милионер.

Там, насред търговските магазинчета, се намираше големият колониал на Галузини с трите прозореца. Напуканият небоядисан под се помиташе по три пъти на ден с утайка от чая, който се пиеше в неограничени количества по цял ден от продавачите и собственика. Младата стопанка често и с желание сядаше зад касата. Любимият й цвят беше лилавият, виолетовият, цветът на най-тържествените църковни одеяния, цветът на неразцъфналия люляк, цветът на най-красивата й кадифена рокля, цветът на виенските й трапезни чаши. Цветът на щастието, цветът на спомените, цветът на залязлото предреволюционно моминство на Русия също й се струваше светлолюляков. И тя обичаше да седи зад касата, защото виолетовият сумрак на помещението с ухание на нишесте, на захар и на тъмнолилави карамели с касис от стъкленицата подхождаше на любимия й цвят.

Там, на ъгъла, до склада за дървен материал, се мъдреше стара, клекнала на четири страни като едновремешен файтон двуетажна къща, облицована със сиви дъски. В нея имаше четири квартири. Къщата беше с два входа откъм двата ъгъла на фасадата. В лявата половина на долния етаж се помещаваше аптеката на Залкинд, в дясната — нотариатът. Над аптеката живееше старият, многодетен дамски шивач Шмулевич. Отсреща, над нотариуса, се тъпчеха безброй квартиранти, за чиито професии свидетелствуваха табелките и фирмите, покрили цялата врата. Там се поправяха часовници, имаше и обущар, който приемаше поръчки. Там държаха фотографско ателие компаньоните Жук и Щродах, там се намираше и гравьорната на Камински.

Поради теснотията на пренаселения етаж младите помощници на фотографите — ретушорът Сеня Магидсон и студентът Блажеин — си бяха направили нещо като лаборатория в двора, в предната част на бараката за дърва. Сигурно и сега работеха там, ако се съди по злобното око на фотолампата, която примигваше в прозорчето на помещението. Точно там, при прозорчето, беше вързано палето Томка, чието скимтене огласяше цялата Еленинская!.

„Аврамов дом — помисли си Галузина, когато минаваше край сивата къща. — Бардак на сиромашията и мръсотията.“ Но веднага си каза, че не е прав Влас Пахомович с неговото юдофобство. Не са кой знае какво тези хора, че от тях да зависи съдбата на държавата. Впрочем ако питаш стария Шмулевич отде иде бъркотията и неразборията, ще направи гримаса и ще рече ухилен: „Чифутска му работа!“

Ах, но къде се отплесна тя, за какво мисли, с какво си пълни главата? Това ли е най-важното? Там ли е злочестината? Злочестината иде от градовете. Русията не може да разчита на тях. Помамихме се по образованието, дето градските, там и ние, та само се объркахме. Ни със селяните селяни, ни с гражданите граждани.

Пък може и обратното да е, всичко да иде от незнанието. Ученото вдън земята вижда, за всичко отрано се сеща. А ние — подир дъжд качулка. В гората расли. То и на образованите, да речем, сега не им е много лесно. Ей ги, подгони ги гладът от градовете. Ха иди разбери. Объркан свят.

И все пак друго си е нашата селска рода. Селитвини, Шелабурини, Памфил Палих, братята Нестор и Панкрат Модих. Каквото кажат, това е, сами са си господари. Нови имоти край пътя, да им се ненарадваш. По сто и петдесет декара засети има всеки от тях, коне, овце, крави, прасета. С жито са се запасили за три години напред. Инвентарът им — красота. Имат си машини жътварки. Колчак им се мазни, дърпа ги на своя страна, комисарите ги примамват в горското опълчение. Дойдоха си от войната с кръстове за храброст и веднага ги разграбиха за инструктори. И който е с пагони, и който е без пагони. Ако си човек на място, навсякъде си добре дошъл. Няма да останеш на сухо.

Време е обаче да се прибира. Просто е неприлично толкоз време сама жена да се разхожда. Поне да си беше в градинката. Ама там е подгизнало, ще затъне в калта. Май й поолекна.

И Галузина, след като окончателно се обърка в мислите си и им изпусна края, се запъти да се прибира. Но преди да прекрачи прага, на последните стъпки пред вратата успя да премисли още много неща.

Спомни си сегашните главатари в Ходатское, за които имаше доста добра представа, политическите заточеници от столиците — Тиверзин, Антипов, анархиста Вдовиченко Черното знаме, тукашния шлосер Горшеня Бесния. Всички тия хора си гледат интересите. Какво ли не бяха размътили през живота си и сигурно пак нещо замислят и подготвят. Те друго не знаят. Прекарали са си дните край машините, а и те самите са безмилостни, студени като машини. Ходят с къси сетрета върху фланелите, пушат цигари с костени мундщуци, че да не се заразят от нещо, пият преварена вода. Власушка не може да им излезе насреща, тия всичко ще обърнат по своему, винаги тяхното да стане.

И тя се замисли за себе си. Знаеше си, че е чудесна и рядка жена, запазена и умна и не е лош човек. Нито едно от тия качества не срещаше признание в тази затънтена дупка, пък и никъде сигурно. И срамните куплети за гламавата Сентетюрица, знайни по цялото Зауралие, от които могат да се цитират само първите редове:

а после следваха мръсотии, се пееха в Крестовоздвиженск, както тя подозираше, с намек за нея.

Горчиво въздъхна и си влезе вкъщи.

5

Без да спре в коридора, с кожуха влезе в спалнята. Прозорците на стаята гледаха към градината. Сега, в тъмното, струпаните сенки вътре до прозореца и отвън пред прозореца почти се повтаряха. Провисналите торби на сдиплените завеси бяха почти като провисналите торби на дървесните корони вън, голи и черни, с неясни очертания. Свилената нощна тъма на отиващата си зима в градината се стопляше от избилата изпод земята черно-лилава жарав на наближилата пролет. В стаята две сходни начала бяха постигнали почти същото съчетание и прашната спретнатост на неизтупаните завеси се смекчаваше и освежаваше от тъмновиолетовата жарава на наближаващия празник.

Богородица на иконата въздигаше от сребърния обков тесни, нагоре обърнати мургави длани. И във всяка сякаш държеше по две начални и крайни букви от византийското си име: матер теу, Майка Божия. Тъмното като мастилница кандило от гранатовочервено стъкло, сложено на златна поставка, хвърляше на килима в спалнята звездообразен знак, нарязан от зъбците на светилника.

Когато сваляше кърпата и кожуха, Галузина някак лошо се извърна и отново я прободе отстрани и я жегна под плешката. Тя извика, уплаши се, заломоти: „Великое заступление печальным, Богородице чистая, скорая помощница, миру покров“ — и заплака. После изчака болката малко да премине и започна да се съблича. Телените копчета отзад на яката и на гърба се изплъзваха от пръстите й и се забиваха в диплите на газения плат. Тя едвам ги напипваше.

В стаята влезе завареницата Ксюша, събудена от идването й.

— Защо сте на тъмно, майко, искате ли да ви донеса лампата?

— Няма нужда. Вижда се.

— Дайте да ви откопчая. Не се мъчете, майко.

— Не ме слушат пръстите, ще умра от мъка. Този чифутин не можа да зашие копчетата като човек, сляпа кокошка такава. Иде ми да ги отпоря от горе до долу и да му ги хвърля в лицето.

— Хубаво пяха в църквата. Тиха нощ. Чак дотук се чуваше.

— За пеенето, пяха. Само че ми е зле, драга моя. Пак ме прободе отсам и отсам. Навсякъде. Такива ми ти работи. Не знам какво ще правя.

— Хомеопатът Стидобски нали ви лекуваше?

— С неговите съвети, до един неизпълними. Конски доктор е твоят хомеопат, така е. Не е стока той, нищо не струва. Това първо. И второ — замина. Замина, замина. И не само той. Преди празника всичко търти да бяга от града. Дали не се е чуло за някакво земетресение?

— Ами тогава унгарският доктор, пленникът, и той ви беше помогнал.

— Пак глупости на търкалета. Като ти казвам, че няма никой, всички се пръснаха. Лайош Керени се намерил с други маджарци зад демаркационната линия. Та го накарали да служи. Взели го в Червената армия.

— Туй вашето си е чиста мнителност. Сърдечна невроза. И най-обикновеното внушение може да направи чудо. Помните ли я онази врачка, войнишката жена, дето тъй хубаво баеше. Изцеряваше на минутата. Забравих й името.

— Ама ти наистина ме смяташ за пълна идиотка. Сигурно пееш зад гърба ми за Сентетюрица.

— Опазил бог! Грехота е, маминке. По-добре ме подсетете как се викаше войнишката жена. На езика ми се върти. Няма да мирясам, докато не си го спомня.

— Имената й са повече от фустите. Не знам кое искаш. Кубарица й викат, и Мечката, и Злобарката. И още десетина прякора има. Изчезна и тя. Търси я, ако си нямаш работа. Прибраха я рабинята божия в Кежемския затвор. За помятане и някакви прахчета. А тя пък, дето ще кисне в затвора, офейкала къде Далечния изток. Нали ти казвам, всичко се разбяга. Влас Пахомич, Терьоша, леля ти Поля, милата. От честните жени само с тебе двете патки сме останали в целия град, мислиш, че се шегувам. Та каква ти лекарска помощ. Не дай боже нещо да стане и край, никого не можеш да намериш. Разправяха за някаква московска знаменитост в Юрятин, професор, син на сибирския търговец-самоубиец. Докато се наканя да го повикам, наредиха двайсет червени кордона по пътя, не можеш да кихнеш. Но остави това. Върви да си лягаш, и аз ще се помъча да заспя. Студентът Блажени нещо те заглавиква. Защо ще отричаш? Все едно не можеш да го скриеш, пламна като божур. Труди се нещастният ти студент над фотографиите в Светата нощ, проявява ми снимки и ги вади. И те не спят, и другите от тях мира нямат. Томик лае до възбог. И враната, тази проклетница, се е разграчила на ябълката в градината, май пак няма да мигна цялата нощ. Ама защо се засягаш, моля ти се, ах, мимозата тя, то пък дума да не кажеш. Нали са затуй студентите — да се харесват на момите.

6

— Що ли се дере там кучето? Трябва да видим какво става. То няма току-тъй да лае. Чакай, Лидочка, млъкни за малко. Трябва да се проучи обстановката. Току-виж, нахълтали ония есаули. Не излизай, Устин. И ти стой тук, Сивоблюй. Ще мине без вас.

Представителят от центъра, без да чува молбите да поизчака и да спре, продължи с уморена ораторска скоропоговорка:

— Съществуващата в Сибир буржоазно-военна власт с нейната политика на грабежи, непосилни данъци, насилие, разстрели и изтезания трябва да отвори очите на заблудените. Тя е враждебна не само на работническата класа, но фактически и на цялото трудово селячество. Сибирското и уралското трудово селячество трябва да разбере, че само в съюз с градския пролетариат и войниците, в съюз с киргизката и бурятската сиромашия…

Най-сетне чу, че го прекъсват, спря, обърса с кърпа потното си лице, уморено отпусна подпухнали клепачи, затвори очи.

Близкостоящите се обадиха тихо:

— Почини си малко. Пийни водица.

На обезпокоения партизански водач бе обяснено:

— Какво се тревожиш? Всичко е наред. Сигналното фенерче е на прозореца. Караулът, образно казано, с очи изяда пространството. Смятам, че може да се възобнови словото по доклада. Говорете, другарю Лидочка.

Вътрешността на голямата барака беше опразнена. В разчистената част се провеждаше нелегално събрание. Дървата бяха наредени до тавана като параван, който отделяше тази, празната част от преддверието и входа. В случай на опасност им беше осигурен подземен ход с излаз към задните дворове на Константиновския сокак зад манастирската стена.

Докладчикът с черна памучна шапчица, която покриваше плешивата му глава, с матово бледозеленикаво лице и черна брада до ушите обилно се потеше на нервна почва и непрестанно го обливаха горещи вълни. Той жадно припалваше недопушената си угарка от горещата въздушна струя на запаления газеник на масата и ниско се навеждаше над разпилените листчета. Нервно и припряно местеше над тях късогледите си очи, сякаш нещо душеше, и продължаваше с безцветен, уморен глас:

— Този съюз на градската и селската беднотия може да се осъществи само чрез съветите. Волю-неволю сибирското селячество ще се стреми сега към същото, за което отдавна е повел борба сибирският работник. Общата им цел е свалянето на омразното за народа самодържавие на адмиралите и атаманите и установяване власт на селските и войнишките съвети чрез всенародно въоръжено въстание. В борбата срещу въоръжените до зъби офицерско-казашки наемници на буржоазията въстаналите ще трябва да водят правилна фронтова борба, упорита и продължителна.

Отново млъкна, избърса си потта, затвори очи. Въпреки регламента някой стана, вдигна ръка, пожела да се изкаже.

Партизанският главатар, по-точно военачалникът на Кежемското обединение на партизаните от Зауралието, се беше настанил току под носа на докладчика в предизвикателно небрежна поза и грубо го прекъсваше без никакво уважение. Трудно можеше да се повярва, че такъв млад военен, почти момче, командува цели армии и съединения и го слушат, и благоговеят пред него. Той седеше, увил в пешовете на шинела ръцете и краката си. Съблеченото горнище и ръкавите, преметнати зад облегалката на стола, разкриваха тялото му в гимнастьорка с тъмни следи от отпраните прапоршчикски пагони.

От двете му страни стояха двама безмълвни юначаги от личната му охрана, негови връстници, с бели, вече посивели овчи къси кафтани с агнешка обточка. Красивите им каменни лица не изразяваха нищо освен сляпа преданост към началника и готовност да направят всичко за него. Те, останаха безучастни към събранието, към повдигнатите въпроси, към хода на дебатите, не говореха и не се усмихваха.

Освен тях в бараката имаше още десетина-петнадесет души. Едни стояха прави, други седяха на пода, опънали напред крака или с вдигнати колене, подпрени на стената, на обло изпъкналите закалафатени талпи.

За почетните гости бяха поставени столове. Там седяха трима-четирима работници, стари участници в първата революция, и сред тях мрачният, неузнаваем Тиверзин и старият Антипов, негов приятел, който го поддържаше във всяко начинание. Причислени към божествата, в чиито нозе революцията бе положила всичките си дарове и жертви, те седяха като мълчаливи, строги истукани, в които политическото високомерие бе унищожило всичко живо и човешко.

Имаше и други фигури в бараката, достойни за внимание. Без мир и покой току ставаше и сядаше на пода, току се разхождаше и се спираше насред помещението водачът на руския анархизъм Вдовиченко. Черното знаме, дебелак с голяма глава, голяма уста и лъвска грива, може би един от офицерите от последната Руско-турска война, във всеки случай от Руско-японската, мечтател, вечно погълнат от своите блянове.

Поради безпределното си добродушие и исполинския ръст, който му пречеше да забелязва по-дребните и незначителни явления, той недостатъчно внимателно се отнасяше към настоящите събития, всичко възприемаше превратно, приемаше противните мнения като свои собствени и с всичко се съгласяваше.

До мястото му на пода седеше неговият познайник, горският ловец Свирид. Този Свирид не ореше земята, но земната му селяческа същност надничаше през отвора на тъмната вълнена риза, която току сграбчваше в юмрук заедно с кръстчето на врата и жулеше с нея гърдите си, за да се почеше. Той беше селянин полубурятин, сърдечен човек, неграмотен, с тънки плитчици, редки мустаци и още по-рядка брадица с няколко косъма. Монголското лице, непрестанно смръщено в съчувствена усмивка, го състаряваше.

Докладчикът, който обикаляше Сибир с Военната инструкция на Централния комитет, витаеше мислено в далечните пространства, които му предстоеше да обиколи. Повечето, от присъствуващите на събранието му бяха безразлични. Но, революционер и правдолюбец от най-крехка възраст, той с обожание гледаше седналия насреща му млад пълководец. И не само че прощаваше на това хлапе всички грубости, които за стареца изглеждаха като глас на истинската вътрешна революционност, но и с възхищение приемаше нахалните му нападки, както влюбена жена може да харесва наглата безцеремонност на повелителя си.

Партизанският вожд беше Ливерий, синът на Микулицин, докладчикът от центъра — бившият трудов кооператор Костоед-Амурски, по-рано ориентиран към социалреволюционерите. Напоследък беше преразгледал позициите си, бе признал погрешността на платформата си, в няколко подробни заявления се беше разкаял и не само че беше приет в комунистическата партия, но и скоро след това бе изпратен на толкова отговорна работа.

На него, невоенния човек, бяха възложили тази задача от уважение към революционния му стаж, към митарствата му и лежането по затворите и също поради предположението, че като бивш кооператор би трябвало добре да познава настроенията сред селските маси в обзетия от метежите Западен Сибир. А в дадения случай тази предполагаема вещина бе по-важна от военните познания.

Промяната на политическите убеждения беше направила Костоед неузнаваем. Тя бе преобразила неговата външност, жестовете и държането му. Никой не го помнеше по-рано плешив и брадат. Но може би всичко това беше грим? Може би партията му беше предписала строга конспирация? Нелегалните му имена бяха Берендей и другарят Лидочка.

Щом се поуталожи шумът, предизвикан от несвоевременната подкрепа на Вдовиченко по отношение на прочетените параграфи от инструкцията, Костоед продължи:

— За да се установи възможно най-пълен контрол над нарастващото движение на селските маси, е необходимо незабавно да се свържем с всички партизански отряди в района на губернския комитет.

По-нататък заговори за реда в явките, паролите, шифрите и начините за свръзка. После пак премина към подробностите:

— Да се осведомят отрядите в кои точки има оръжейни, вещеви и продоволствени складове на белите учреждения и организации, къде се съхраняват големи парични суми и по какъв начин се охраняват.

Трябва детайлно и с всички подробности да се разработят въпросите на вътрешната организация в отрядите, за управлението, за военнодругарската дисциплина, за конспирацията, за връзката на отрядите с външния свят, за отношението към местното население, за военнореволюционния трибунал, за подривната тактика на противниковата територия, а именно: за взривяването на мостове, железопътни линии, параходи, шлепове, гари, работилници с техническо оборудване, телеграфни станции, мини, хранителни запаси.

Ливерий търпя, търпя и не издържа. Всичко това му се виждаше дилетантско дърдорене, което нямаше нищо общо с тях. Той каза:

— Прекрасна лекция. Ще ми е за обеца. Сигурно ще трябва да се приеме безпрекословно, за да не се лишим от опората на Червената армия.

— Естествено.

— Ами какво да правя, ми кажи, прекрасна моя Лидочке, с детските ти драскулки, кучи сине, когато моите хора в състав от три полка, включително артилерия и конница, отдавна са на път и чудесно бият противника.

„Какво чудо! Каква сила!“ — каза си Костоед.

Намеси се Тиверзин. Той не одобряваше неуважителния тон на Ливерий. Каза:

— Извинете ме, другарю докладчик. Не съм сигурен, може би неправилно съм записал един от параграфите на инструкцията. Ще ви го прочета. Бих искал да съм сигурен. „Твърде желателно е да се привличат в комитета стари фронтоваци, които по време на революцията са били на фронта и са участвували във войнишките организации. Желателно е в комитета да има един-двама унтерофицери и военен техник.“ Вярно ли съм го записал, другарю Костоед?

— Да. Вярно. Съвсем точно.

— В такъв случай позволете да направя следната бележка. Този параграф за военните специалисти ме безпокои. Ние, работниците, участници в революцията от деветстотин и пета година, не сме свикнали да вярваме на военщината. С нея заедно винаги се промъква контрареволюцията.

Наоколо се чуха гласове:

— Стига толкова! Резолюцията! Резолюцията! Време е да си вървим. Късно е.

— Съгласен съм с мнението на мнозинството — обади се с тътнещия си бас Вдовиченко. — Поетично казано, точно така. Гражданските институции трябва да раснат отдолу, на демократична основа, както се садят фиданки, за да се прихванат. А не да се набиват отгоре като колци на ограда. Туй е грешката и на якобинската диктатура и затова Конвентът се разтури от термидорианците.

— Като две и две — подкрепи Свирид приятеля си от скитанията, — то е ясно и за децата. По-рано трябваше да се мисли, сега е късно. Сега от нас се иска да се бием и да пердашим напред. Пъшкай там и свеждай глава. А тя каква ще излезе тая — размахахме се, пък сега давай назад? Кой каквото е дробил, да си го сърба. Скочиш ли във водата, не викай помощ!

— Резолюцията! Резолюцията! — запровикваха се от всички страни. Поговориха още малко, вече почти без връзка със събранието, кой каквото му дойде, и на разсъмване закриха сбирката. Разотиваха се един по един и предпазливо.

7

Имаше едно живописно място на големия път. Разположени по стръмния скат и разделени от бързата речица Пажинка, там почти се съединяваха спускащото се отгоре село Кутейное и пъстреещото отдолу село Малий Ермолай. В Кутейное започна изпращането на мобилизираните, в Малий Ермолай под председателството на полковник Щрезе продължаваше работата си наборната комисия, която след великденското прекъсване освидетелствуваше младежите на Малоермолаевската община и от още няколко околни общини. По този случай в селото имаше конна милиция и казаци.

Беше третият ден на късния тази година Великден и на подранилата пролет, тих и топъл. Масите с гощавката за войниците в Кутейное бяха наредени навън, под открито небе, покрай пътя, та да не пречат на движението. Бяха наслагани малко накриво и като дълго огънато черво се белееха с увисналите до земята покривки.

Гощаваха ги на обща трапеза. Черпнята се състоеше най-вече от великденските остатъци, два пушени бута, няколко млина, два-три козунака. По цялата маса бяха наслагани паници с мариновани гъби, краставички и кисело зеле, панери с месен и едро нарязан селски хляб, големи чинии с купища шарени яйца. По боя преобладаваха розовите и сините.

Яйчени черупки, сини и розови, отвътре бели, бяха пръснати по тревата наоколо. Сини и розови бяха ризите на момчетата, които се подаваха изпод саката им. Сини и розови бяха роклите на момичетата. Синьо беше небето. Розови бяха облаците, които тъй бавно и стройно плуваха в небето, сякаш и небето плуваше заедно с тях.

Розова и препасана с копринен пояс беше ризата на Влас Пахомович Галузин, който бегом, потропвайки с токовете на ботушите и размятвайки крака наляво-надясно, притича от високия навес на Пафнуткини — къщата им беше точно на хълма над масите — и започна:

— Тази чаша народна ракия я пресушавам наместо шампанско за вас, момчета. Сполай ви и многая лета, момци! Господа новобранци! Желая да ви поздравя и в много други моменти и отношения. Моля за внимание. Кръстен път се е разстлал пред вас като далечен друм, с гърдите си да защитите родината от насилниците, залели полята на родината с братоубийствена кръв. Народът беше петимен безкръвно да обсъди завоеванията на революцията, но тъй като партията на болшевиките е слуга на чуждестранния капитал, неговата заветна мечта, Учредителното събрание бе разпуснато с грубата сила на щика и сега се леят беззащитни кървави реки. Младежи заминаващи! Вдигнете на още по-голяма висота поруганата чест на руското оръжие, понеже сме задължени пред нашите честни съюзници, като сме се опозорили, наблюдавайки подир червените отново нагло надигащите глави Германия и Австрия. Помози бог — още говореше Галузин, а виковете „ура“ и настояванията да го вдигнат на ръце заглушаваха вече думите му. Той поднесе чашата до устните си и на бавни глътки взе да пие долнопробната смрадлива шльокавица. Питието не му достави никакво удоволствие. Той беше свикнал с по-изискани букети гроздови вина. Но съзнанието за принасяната обществена саможертва го изпълваше с чувство на задоволство.

— Цар е татко ти. Как му се леят тия речи! Направо е като някой Милюков! — полупиянски го хвалеше сред пиянската глъчка Гошка Рябих пред приятеля си и съсед на масата Терентий Галузин. — Казвам ти, цар е. Ясно е за какво толкова се дере. С приказки гледа да те измъкне от войниклъка.

— Стига, Гошка! Как не те е срам. Откъде го измисли — ще ме измъква! Ще си получа повиквателната в един ден с тебе, това ще ми е измъкването. Ще се видим в една част. Сега ме изключиха от гимназията тия мръсници. Майка ми се съсипа. Дано не ме вземат доброволец. Ще ме пратят редник. А бащата наистина го бива по тържествените речи, дума да не става. Умее ги. Откъде ли му идват? Натура. Иначе няма никакво образование.

— Чу ли за Санка Пафнуткин?

— Чух. Наистина ли е толкова заразно?

— За цял живот. Ще свърши с охтика. Той си е виновен. Казаха му: не ходи. Виж му ума — с коя намерил!

— И сега какво ще прави?

— Трагедия! Искал да се застреля! Днес е на комисия в Ермолай, може да го вземат. Партизанин, вика, ще вървя. Ще отмъстя за обществените язви.

— Знаеш ли какво, Гошка. Ти казваш, че било заразно. А пък ако не ходиш при такива, друго може да те хване.

— Знам за кое говориш. Ти май с това се занимаваш. Туй не е болест, а таен порок.

— За тия думи ще те цапна. Така ли се обижда приятел, лъжец гаден!

— Шегувам се, успокой се. Знаеш ли какво исках да ти кажа? Бях в Пажинск след постите. Там беше пристигнал някакъв и изнесе сказка „Еманципация на личността“. Много интересно. Хареса ми тая работа. Ще се запиша, мамка му, анархист. Силата, вика, е вътре в нас. Полът, вика, и характерът, това е пробуждане на животинското електричество. А? Такъв един вундеркинд. Ама аз добре се налюхах. Какво са се разкряскали всички, ще ми спукат тъпанчетата. Не мога повече, Терьоша, хайде млъквай. Казах ли ти, куче виме, мамин лигльо, затваряй си човката.

— Обясни ми само, Гошка, знаеш ли какво? Още не знам всичките думи за социализма. Например саботажник. Какво ще рече? Какъв е тоя израз?

— По тия думи аз съм направо професор, ама ти казах, Терьошка, остави ме, пиян съм. Събантажник е който е с никого в една банда. Щом е събантажник, значи си с него в една банда. Разбра ли, тъпчо?

— И аз така си мислех, че е нещо лошо. Но за електрическата сила си прав. Решил съм да си изпиша от Петербург един електрически колан — по реклама. За повишаване на дейността. С наложен платеж. Че изведнъж ако стане нов преврат? Кой ще ти се занимава с колани!

Терентий не довърши. Пиянската врява бе заглушена от силния тътен на някаква близка експлозия. Шумът по масите веднага стихна. След минута се възобнови с още по-безредна сила. Някои наскачаха от местата си. Едни успяха да се задържат на крака. Други, олюлявайки се, понечиха да се оттеглят от трапезата, но не успяха, свлякоха се под масата и мигом захъркаха. Жените запищяха. Започна суматоха.

Влас Пахомович мяташе погледи на всички страни в търсене на виновника. Първо помисли, че е гръмнало в Кутейное, някъде наоколо, може би дори съвсем наблизо до масите. Вратът му се напрегна, лицето му поморавя, той се развика колкото му глас държи:

— Какъв е тоя Юда, дето се е намърдал при нас и си играе? Кой е тоя син майчин, дето хвърля гранати? Само да го видя, ако ще да е моят собствен, ще го удуша, гадината! Няма да се оставим, граждани, на такива шегички! Настоявам да се направи хайка! Да обкръжим Кутейное! Да хванем провоката! Няма да го оставим да се измъкне, псето!

Отначало го слушаха. После вниманието бе привлечено от стълба черен дим, който бавно се вдигаше към небето над общинската сграда в Малий Ермолай. Всички побягнаха към брега да видят какво става.

От горящата Ермолаевска общинска управа изхвърчаха няколко души новобранци, единият гол и бос, с недонахлузен панталон, и полковник Щрезе с другите военни, които участвуваха в прегледа и освобождаването по непригодност. Из селото се мятаха конници — казаци и милиционери, — замахваха с камшиците и изпъваха тела и ръце върху устремените коне като върху литнали змейове. Търсеха някого, някого гонеха. Много народ бягаше по пътя за Кутейное. Подир бягащите често и тревожно заудря камбаната на Ермолаевската камбанария.

Нататък събитията се развиха със страшна бързина. По здрач Щрезе и казаците, които продължаваха диренето, се вдигнаха в съседното Кутейное. Обкръжиха селото с патрули и започнаха да претърсват къща по къща, чифлик след чифлик.

Дотогава половината от новобранците вече се бяха нацепили и мъртвопияни спяха непробуден сън, подпрели глави по масите или изхлузени под тях. Когато се разбра, че в селото е дошла милиция, вече се беше стъмнило.

Неколцина младежи се юрнаха през задните дворове да бягат от милицията, подтикваха се за по-бързо с ритници и юмруци и се намърдаха през най-долната пролука между пода и земята в първия срещнат хамбар. В тъмното не можаха да разберат чий е, но с тази миризма на риба и газ трябва да беше на потребителната кооперация.

Тези, които се криеха, нямаха никаква вина. Грешка беше, че избягаха. Повечето побягнаха от глупост, от пиянско недомислие. Някои имаха познанства, които им се струваха предосъдителни и можеха според тях да ги погубят. Нали всичко сега придобиваше политическа окраска. Лудориите и хулиганството на съветска територия се таксуваха като черносотничество, а в белогвардейската зона по-лудите глави се смятаха за болшевики.

Оказа се, че момчетата, които се бяха сврели под хамбара, са били предупредени. Пространството между пода и земята беше пълно с хора. Там се бяха скрили няколко души от Кутейное и неколцина от Ермолай. Първите бяха мъртвопияни. Някои от тях хъркаха и пъшкаха, скърцаха със зъби и виеха, други се оригваха и повръщаха. Под хамбара беше тъмно като в рог, задушно и смрадливо. Които допълзяха последни, закриха отвора с пръст и камъни, да не ги издаде дупката. Скоро хъркането и стоновете на пияните стихнаха. Настъпи пълна типична. Всички спяха спокойно. Само в един ъгъл се чуваше шепненето на най-неудържимите, на уплашения До смърт Терентий Галузин и ермолайския побойник Коска Нехвальоних.

— По-тихо, куче краставо, ще погубиш всички, сополиво псе. Чуваш ли, хората на Щрезе обикалят и търсят. Минаха покрайнините, сега са към пазара, скоро ще са тук. Ей ги. Тихо, не дишай, ще те удуша! Е, имал си късмет, че отминаха. Отдалечиха се. Кой дявол те докара тук! И той с мъжете, ще се крие! Че кой ли е умрял за тебе!

— Гошка като се развика: крий се, мухльо! И аз се мушнах.

— Гошка е друго нещо. Рябих цялата фамилия са на мушката, понеже са неблагонадеждни. Те имат роднини в Ходатское. Работници са, пролетарска семка. Не шавай, глупако неден, стой мирен. Тук всичко наоколо е осрано и наповръщано. А си мръднал, а ще се омажеш и ти, и мен ще оплескаш. Не усещаш ли как смърди? Щрезе що хвърчи из селото? Търси пажинските. Другоселците.

— Защо, Коска? Как стана всичко това? Отде се почна?

— Заради Санка е цялата тупурдия, заради Санка Пафнуткин. Стоим в редица голи да ни освидетелствуват. Идва време за Санка, таман неговият ред. Той не се съблича. Беше подпийнал, дойде в канцеларията нетрезвен. Писарят му прави забележка. Събличайте се, вика. Любезно. На „ви“ му говори. Военният писар. А Санка грубо: няма. Не желая да си показвам пред всички части от тялото. Ужким му е неудобно. И мърда леко на верев към писаря, все едно ще го цапне циганската. Да. И представяш ли си. Никой гък не успя да каже — наведе се, хвана бюрото на писаря за едното краче и с всичко, дето беше по него, с мастилницата, с военните списъци — тряс на пода! Отвътре изскочи Щрезе: „Аз, кресна, няма да търпя тук безчинства, ще ви дам аз една безкръвна революция и неуважение към закона на официално място. Кой е подстрекателят?“

А Санка търчи към прозореца: „Помощ, вика, грабвайте си дрехите! Тук ще ни довършат, другарчета!“ Аз бягам за дрехите, пътем се обличам и хвърча при Санка. Той изби стъклото с юмрук, рипна на улицата — иди го гони! Аз подире му. Още някакви си. И да ни няма! А след нас вече вой, потеря. Пък да ме питат защо беше всичко? Никой нищо не разбра.

— Ами бомбата?

— Какво бомбата?

— Кой я хвърли? Не бомбата де, гранатата.

— Божичко, че да не сме ние!

— Ами кой?

— Отде да знам? Друг някой. Гледа: суматоха, какво ли си вика, дай пък аз в паниката да вдигна сградата във въздуха! Ще обвинят пак онези. Някой политически ще е сигурно. Тук нали е пълно с политически от Пажинск. Тихо. Млък! Гласове. Чуваш ли? Хората на Щрезе се връщат. Е, край с нас! Шът, ти казвам!

Гласовете се приближаваха. Скърцаха ботуши, звънтяха шпори.

— Не ми възразявайте. Знам аз. Нямам грешка. Някъде говореха — чу се началническият все по-ясен петербургски глас на полковника.

— Може да ви се е счуло, ваше превъзходителство — успокояваше го малоермолаевският кмет, старецът риботърговец Отвяжистин. — Па може и да са говорили, какво толкоз. Село е това, не е гробище. Може и да са говорили. В къщите не живеят твари безсловесни. Па може и таласъм да души някого насъне.

— Де-де! Ще ви дам аз едни шмекерии, какво ми се правите на вода ненапита! Таласъми! Май доста сте се разпуснали тук! Докарайте се до световната революция, да ви видя после. Таласъм!

— За бота, ваше превъзходителство, господин полковник! Каква международна! Кютуци празноглави, тиквеници загубени! Те в старите требници се запъват на всяка дума. Каква ти революция!

— Така опявате всички до първата улика. Да се огледа помещението на кооперативния магазин от горе до долу. Да се обърнат всички сандъци, да се прегледа под тезгяхите. Да се претърсят околните къщи.

— Тъй вярно, ваше превъзходителство.

— Пафнуткин, Рябих, Нехвальоних — живи или мъртви. Ако ще от преизподнята. И момчето на Галузин. Нищо, че татко му държи политически речи, всичко е лъжа и измама. Напротив. Това няма да ни заблуди. Хване ли се търговец да ти ораторствува, не му е чиста работата. Все ще има нещо съмнително. Защото това не е нормално. По негласни сведения в техния двор в Крестовоздвиженск се крият политически, свикват се тайни събрания. Малкият да се хване. Още не знам какво ще го правя, ама само да открия нещо, ще го обеся най-безжалостно за назидание на останалите.

Потерята продължи нататък. Когато се отдалечиха на доста голямо, разстояние, Коска Нехвальоних попита примрелия Терьошка Галузин:

— Чу ли?

— Да — с безжизнен глас пошепна онзи.

— Сега с тебе, Санка и Гошка трябва да хващаме гората. Не казвам, че завинаги. Докато се освестят. Пък като поутихне, ще видим. Може и да се върнем.

1

Живаго вече втора година се губеше при партизаните. Границите на този плен бяха твърде неясни. Мястото на заточението му не беше оградено със зид. Нито го пазеха, нито го наблюдаваха. Партизанската войска се придвижваше непрекъснато. Юрий Андреевич се местеше заедно с нея. Тя не се делеше, не странеше от народа, през чиито селища и области минаваха. Смесваше се с хората и се разтваряше сред тях.

И сякаш не съществуваше никаква зависимост, никакъв плен, все едно, че докторът си беше на свобода, само дето не умееше да се възползува от нея. Зависимостта на доктора, пленът по нищо не се различаваха от другите видове принуди в живота, пак толкова незрими и неосезаеми, които също изглеждат като нещо несъществуващо, някаква химера и измислица. Въпреки че нямаше окови, вериги й стража, докторът беше принуден да живее в робство, външно като че ли въображаемо.

Трите му опита да избяга от партизаните завършиха със залавянето му. И трите пъти му се размина, но то беше игра с огъня. Повече не го направи.

Партизанският началник Ливерий Микулицин го тачеше, прибра го да спи в своята палатка, обичаше компанията му. Юрий Андреевич страдаше от това натрапено приятелство.

2

Беше период, когато партизаните почти непрекъснато се оттегляха на изток. Понякога тази маневра ставаше част от общото настъпление при изтласкването на Колчак от Западен Сибир. Понякога, когато белите изненадваха партизаните в тил и се опитваха да ги обкръжат, движението в същата посока вече се превръщаше в отстъпление. Докторът дълго време не можа да свикне с тези сложности.

Градчетата и селата по големия път, по който или най-често успоредно на който се извършваше това изтегляне, биваха различни в зависимост от промените на военното време — бели и червени. По външния вид почти не можеше да се определи каква им е властта.

И докато селското опълчение се точеше през тези градове и села, именно тази преминаваща армия засенчваше всичко друго в тях. Къщите от двете страни на пътя сякаш се свиваха и потъваха в земята, а конниците и конете, които газеха в калта, оръдията и пълчищата едри стрелци със скатани шинели като че ли се издигаха по-високи от покривите.

Веднъж в едно такова градче докторът бе натоварен да приеме заграбената плячка — склад с английски медикаменти, зарязан при отстъплението на офицерите капелевци28.

Беше мрачен дъждовен ден в два цвята. Всичко осветено изглеждаше бяло, всичко неосветено — черно. И в човешката душа цареше същият опростен мрак, без омекотяващите отсенки и полутонове.

Пътят, разбит от честите военни преходи, представляваше поток от черна кал, който на места не можеше да се премине. Улицата се пресичаше само на няколко места, твърде отдалечени едно от друго, и дотам се налагаше да се правят големи обиколки и от двете страни. В такава обстановка докторът срещна в Пажинск някогашната си спътничка от влака Пелагея Тягунова.

Тя първа го позна. Той отначало не си спомни къде е виждал тази жена, която му хвърляше през пътя, като от бряг на бряг, колебливи погледи, ту пълни с решителност да го поздрави, ако той я познае, ту изразяващи готовност за отстъпление.

След минута всичко си спомни. Заедно с образите от препълнения товарен влак, тълпите, събрани за трудовата повинност, конвоя и пътничката с преметнатите на гърдите плитки той видя близките си в центъра на картината. Ярко изплуваха подробностите от семейното пътуване преди две години. Скъпите лица, по които изпитваше смъртна мъка, изникнаха като живи пред очите му.

С кимване й показа да мине малко по-нагоре по улицата, до мястото, където можеше да се пресече по стърчащите от калта камъни, той самият също отиде дотам, пресече и поздрави Тягунова.

Тя му разказа много неща. Припомни му за несправедливо взетото в трудовашката група красиво и невинно момче Вася, което пътуваше заедно с тях в конския вагон, и му описа живота им в село Веретенники при майката на Вася. Там й било много добре, но селото се заяждало с нея, че е чужда, пришълка. Натяквали й за някаква уж връзка с момчето. Наложило й се да си замине, докато жива не са я изяли. Отишла да живее в град Крестовоздвиженск при сестра си Олга Галузина. Помамили я насам слуховете за Притулиев, когото уж били виждали в Пажинск. Сведенията се оказали неверни, но тя останала тук, намерила си работа.

Междувременно се случили нещастия на хората, близки на сърцето й. От Веретенники дошла вест, Че селото било подложено на военна екзекуция поради неизпълнение на закона за изземването на излишъците от стопанствата. Изглежда, че къщата на Брикини е изгоряла и някой от семейството на Вася е загинал. На Галузини в Крестовоздвиженск им иззели дома и имуществото. Зет й бил в затвора или бил разстрелян. Племенникът безследно изчезнал. Отначало след разгрома Олга страдала и гладувала, а сега прислужвала за едната храна при селските роднини в Звонарское.

По някаква случайност Тягунова работеше миячка в пажинската аптека, чието имущество щеше да реквизира докторът. За всички, които преживяваха покрай аптеката, включително и за Тягунова, тази реквизиция беше истинска съсипия. Но докторът нямаше власт да я отмени. Тягунова присъствува при предаването на медикаментите.

Каруцата на Юрий Андреевич чакаше в задния двор, до вратата на склада. От помещението се изнасяха денкове, стъкленици и кутии.

Заедно с хората тъжно наблюдаваше товаренето кльощавата и келява кобила на аптекаря. Дъждовният ден клонеше към свечеряване. Небето малко се проясни. За миг се появи слънцето в пръстен от облаци. То залязваше. Лъчите му като тъмен бронз плиснаха в двора и зловещо позлатиха локвите с тор. Вятърът не ги браздеше. Торовата каша не мърдаше от тежестта си. Но водата по шосето се набраздяваше от вятъра и пламтеше в цинобър.

А войската се точеше и се точеше отстрани край пътя и заобикаляше най-дълбоките трапове и ями. В реквизираната партида лекарства се намери цяла стъкленица с кокаин, който напоследък смъркаше партизанският началник.

3

Докторът имаше работа до гуша. През зимата тиф, през лятото дизентерия и освен това усилен приток от ранени в бойните дни на възобновяващите се военни действия.

Въпреки неуспехите и преобладаващите отстъпления партизанските колони непрестанно се попълваха с нови въстаници в местата, откъдето минаваха селските пълчища, и с бегълци от противниковия лагер. През тази година и половина, прекарана от доктора при партизаните, войската им се удесетори. Когато на заседание на нелегалния щаб в Крестовоздвиженск Ливерий Микулицин бе съобщил числеността на силите си, той ги преувеличи поне десет пъти. Сега бяха достигнали посочената цифра.

Юрий Андреевич имаше помощници, няколко души от скорошни санитари с необходимия опит. Негова дясна ръка станаха един унгарски комунист и военен лекар от пленниците Лайош Керени, наричан в лагера другарят Лаещ, и фелдшерът хърватин Ангелар, също австрийски военопленник. С първия говореше на немски, с другия, който беше родом от славянската част на Балканския полуостров, криво-ляво се разбираха на руски.

4

Според международната конвенция за Червения кръст военните лекари и служещите в санитарните части нямат право да участвуват въоръжени в бойните действия на воюващите. Но веднъж докторът против волята си трябваше да наруши това правило. Завързалата се схватка го завари на бойното поле и го накара да раздели съдбата на сражаващите се, като стреля.

Партизанската верига, в която докторът залегна заедно със свързочника на отряда, беше заела края на гората. Зад гърба на партизаните се простираше тайгата, а пред тях — Откритото поле, незащитено пространство, по което настъпваха белите.

Те прииждаха и вече бяха наблизо. Докторът ги виждаше добре, всяко лице. Бяха момчета и младежи от невоенните прослойки на столичното общество и по-възрастни хора, мобилизирани от запаса. Но атмосферата се създаваше от младите, от студентите първокурсници и гимназистите, наскоро записани доброволци.

Докторът не познаваше никого, но половината лица му се струваха близки, виждани, знайни. Едни му напомняха бивши съученици. Дали не бяха по-малките им братя? Други като че ли беше срещал в театралните или уличните тълпи в онези години. Техните изразителни, привлекателни физиономии му изглеждаха сродни, свои.

Изпълнението на дълга, както те го разбираха, им вдъхваше възторжен героизъм, ненужен и предизвикателен. Те крачеха в разтегнати редици, изправени в цял ръст, превъзхождайки по стойка кадровите офицери и перчейки се с храбростта си, пренебрегваха прибежките и залягането в полето, макар че имаше възвишения, бабуни и издатини, зад които можеха да се скрият. Партизанските куршуми ги покосяваха почти поголовно.

Насред широкото голо поле, по което напредваха белите, имаше едно мъртво, черно дърво. Било е овъглено от мълния или от накладен огън, а може да се е разцепило и обгоряло при някое от предишните сражения. Всеки от настъпващите доброволци хвърляше поглед към него с изкушението да се скрие зад дънера му за по-безопасен и точен прицел, но преборваше съблазънта и продължаваше напред.

Партизаните, имаха ограничено количество патрони. Трябваше да ги пестят. Имаха заповед, подкрепена с взаимното им съгласие, да стрелят от малки разстояния и с пушки, равни на броя на видимите мишени.

Докторът лежеше в тревата без оръжие и наблюдаваше хода на сражението. С цялата си душа съчувствуваше на геройски загиващите момчета. Той от сърце им желаеше сполука. Бяха все деца от семейства, които вероятно му бяха близки по дух, по възгледи, по нравствена позиция, по светоглед.

Хрумна му мисълта да се втурне при тях на поляната и да им се предаде, като по този начин намери избавлението си. Но това беше рискована и много опасна крачка.

Докато дотича до средата на поляната, вдигнал ръце, можеха да го застрелят и от двете страни, и в гръб, и в лице, своите — заради извършеното предателство, чуждите — поради неразбиране на намеренията му. Той вече неведнъж беше изпадал в подобни ситуации, беше обмислял всички възможности и отдавна беше отхвърлил тези планове за спасение като неизпълними. И примирен с двойствените си чувства, докторът продължаваше да лежи ничком, с лице към поляната, и невъоръжен следеше от тревата хода на боя.

Но съзерцанието и бездействието сред врящата наоколо борба не на живот, а на смърт, беше немислимо и свръх човешките сили. И не от вярност към лагера, към който го беше приковала съдбата, не и заради собствената си самозащита, а защото трябваше да следва реда на събитията, да се подчинява на законите на онова, което се разиграваше пред очите му и около него. Противно на правилата беше да остане безучастен към всичко това. Трябваше да прави същото, което правеха останалите. Кипеше битка. В него и в другарите му стреляха. Трябваше да отговори на огъня.

И когато свързочникът до него се сгърчи, после се изпъна и се вцепени неподвижно, Юрий Андреевич припълзя, свали му паласката, взе му пушката и като се върна на мястото си, започна да я празни изстрел след изстрел.

Но жалостта не му даваше да се цели в младите, на които симпатизираше и съчувствуваше. А да стреля лудешки във въздуха беше твърде глупаво и безсмислено, това противоречеше на намеренията му. И като избираше моментите, когато нямаше никого от нападателите между него и целта, той взе да стреля в обгорялото дърво като в мишена. Дори си измисли свой собствен начин.

Мереше се и по време на все по-точното прицелване започваше неусетно и съвсем леко да усилва натиска върху спусъка, като че ли без намерението някога да стреля, докато дръпването на курока и изстрелът не идваха някак от само себе си, сякаш ненадейно — и така докторът захвана с привична точност да сипе край безжизненото дърво улучените сухи долни клонки.

Но — о, ужас! Колкото и да внимаваше да не уцели някого, един, после втори от атакуващите току се мярваха в решителния миг между него и дървото и пресичаха линията на прицела в момента на гърмежа. Той леко закачи и рани двамина, а на третия нещастник, който падна близо до дървото, това му коства живота.

Най-накрая бялото командуване, като се убеди в безсмислеността на начинанието, даде заповед за отстъпление.

Партизаните бяха малко. Главните им сили частично бяха в движение, частично бяха отклонени за друга битка с много по-значителни сили на противника. Отрядът не предприе преследване на отстъпващите, за да не издаде своята малобройност.

Фелдшерът Ангелар доведе в горичката двама санитари с носилки. Докторът им нареди да се заемат с ранените, а той отиде при неподвижния свързочник. Тайно се надяваше, че онзи още диша и ще може да бъде спасен. Но свързочникът беше мъртъв. За по-сигурно Юрий Андреевич разкопча рубашката на гърдите му и се вслуша в сърцето му. То не биеше.

На врата на убития висеше шнурче с муска. Юрий Андреевич я свали. В нея намери зашито в плат полуизтляло и изтрито по ръбовете листче. Докторът разгъна почти разпадналите се парченца.

Листчето съдържаше извадки от деветдесети псалм с онези изменения и отклонения, които внася народът в молитвите, като постепенно се отдалечава от оригинала с всеки нов препис. Църковнославянският текст беше преписан на руски.

В псалма е казано: „Който живее под покрива на Всевишния…“ В текста това бе станало заглавие на заклинанието: „Всевишен покрив.“ Стихът на псалма: „Няма да се уплашиш… от стрелата, която лети денем“ се бе превърнал в окуражаващо: „Не се бой от стрелата на летящата война.“ „Защото позна името ми“ — казва псалмът. А листчето: „Блазни името ми.“ „С него съм в скърби; ще го избавя…“ бе станало: „С него скоро ще забравя.“

Смяташе се, че текстът на този псалм е чудодеен и предпазва от куршуми. Войниците си го носеха за талисман още през империалистическата война. Минаха десетки години и много по-късно и арестантите започнаха да си го зашиват в дрехите и си го повтаряха затворниците, когато ги извикваха при следователите за нощните разпити.

От свързочника Юрий Андреевич отиде на поляната при убития от него млад белогвардеец. Красивото лице на момчето носеше белега на невинността и всеопрощаващото страдание, „Защо го убих?“ — помисли си докторът.

Разкопча шинела му и широко го отметна. На хастара любеща, навярно майчина ръка беше избродирала калиграфски: Серьожа Ранцевич — името и презимето на убития.

През отвора на рубашката висеше верижка с кръстче, медальон и някакъв плосък златен амулет или муска с повредено, сякаш чукнато с пирон капаче, което се беше открехнало. Отвътре бе изпаднало сгънато листче. Докторът го разгъна и не повярва на очите си. Беше същият деветдесети псалм, но в оригиналния си славянски вид и напечатан.

В това време Серьожа изстена и се изпъна. Той беше жив. Както се разбра по-късно, беше зашеметен от лека вътрешна контузия. Куршумът почти в края на траекторията си беше улучил майчиния му талисман и това го беше спасило. Но какво можеха да направят с изпадналия в безсъзнание белогвардеец?

Озверяването на воюващите по това време вече бе преминало всякакви граници. Пленниците не се доставяха живи до местоназначението, ранените неприятели се убиваха в полето.

При променливия състав на горското опълчение, в което ту се вливаха нови желаещи, ту напускаха или се прехвърляха при неприятеля някои от старите бойци, Ранцевич, ако строго се опазеше тайната, можеше да бъде представен за нов, наскоро постъпил съюзник.

Юрий Андреевич свали горните дрехи на убития свързочник и с помощта на Ангелар, когото посвети в намеренията си, преоблече момчето още преди да е дошло в съзнание.

Двамата с фелдшера го излекуваха. Когато Ранцевич се възстанови, го пуснаха, макар да не криеше от спасителите си, че ще се върне в Колчаковите редици и ще продължи борбата срещу червените.

5

През есента партизанският лагер се разположи в Лисий нос, малка горица на висок хълм, под който се носеше пенлив бързей, обикаляше го от три страни и подмиваше бреговете му.

Преди партизаните тук бяха зимували капелевците. Те бяха направили укрепления в гората собственоръчно и с помощта на околните жители, а през пролетта бяха напуснали лагера. Сега в невзривените им блиндажи, окопи и съобщителни траншеи се бяха настанили партизаните.

Ливерий Аверкиевич беше прибрал доктора в своята землянка. Втора нощ го занимаваше с приказки и не го оставяше да спи.

— Бих искал да знам какво ли прави сега достопочтеният ми родител, уважаемият ми фатер — моят папахен.

„Господи, не мога да понасям този шутовски тон — въздишаше наум докторът. — Цял бащичко!“

— Доколкото можах да установя от досегашните ни събеседвания, доста добре сте опознали Аверкий Степанович. И ми се струва, нямате твърде лошо мнение за него. А, милостиви господине?

— Ливерий Аверкиевич, утре имаме предизборна сбирка при градището. Освен това наближава съдът на санитарите спиртоварци. С Лайош още не сме готови с материалите. За тази цел ще се съберем утре. А не съм спал две нощи. Имайте милост. Нека отложим разговора.

— Не, все пак да се върнем на Аверкий Степанович. Какво ще кажете за стария?

— Баща ви още не е никак стар. Защо се изразявате така за него. А сега ще ви отговоря. Често съм ви казвал, че не се ориентирам много в разните градации на социалистическия екстракт и не виждам голяма разлика между болшевиките и другите социалисти. Баща ви е от хората, на които Русия дължи вълненията и безредиците в последно време. Той е революционер по тип и характер. Като вас е представител на руското бунтовно начало.

— Това похвала ли е или порицание?

— Още веднъж ви моля да отложим спора за по-удобно време. Освен това обръщам ви внимание, че пак без мярка злоупотребявате с кокаина. Вие го разхищавате на своя глава от поверените ми запаси. Кокаинът ни е нужен за съвсем други цели, да не говорим, че е отрова и че аз отговарям за вашето здраве.

— Пак не бяхте на вчерашните занимания. У вас е атрофирана обществената жилка като у неграмотните женоря и най-назадничавите еснафи. А пък сте доктор, начетен човек, и май нещо пишете. Обяснете ми как могат да се съчетаят тези неща?

— Не знам как. Сигурно никак не се съчетават, какво да се прави. Жалко за мен.

— Тора смирение е по-опасно от гордостта. Вместо да се подсмивате така язвително, по-добре да бяхте се запознали с програмата на нашите курсове и да признаете високомерието си за неуместно.

— Моля ви се, Ливерий Аверкиевич! Какво високомерие! Прекланям се пред вашата възпитателна работа. Прегледът на въпросите се повтаря в дневния ред. Чел съм го. Вашите схващания за духовното развитие на войниците са ми известни. Възхищавам се от тях. Всичко, което сте казали за отношението на воина от народната армия към неговите другари, към слабите, беззащитните, към жената, към идеята за чистотата и честта — това е почти същото, на което се основава и духоборческата община, това е своего рода толстоевство, това е мечтата за достойно съществувание, моето юношество премина в подобни настроения. Аз ли ще им се присмивам?!

Но първо, идеите за общо усъвършенствуване така, както започнаха да се възприемат след Октомври, не ме ентусиазират. Второ, всичко това е още далеч от реализация, а само за общите приказки вече е платено с такива морета от кръв, че се съмнявам дали целта оправдава средствата. Трето, и то е най-важното, когато чувам за преустройство на живота, губя самообладание и изпадам в отчаяние.

Преустройване на живота! Така могат да разсъждават само хора, които вероятно са патили и препатили, но никога не са познавали живота, не са усещали неговия дух, душата му. За тях битието е някакъв безформен груб материал, който не е облагороден от допир с тях и който се нуждае от тяхната обработка. А животът никога не е материал и вещество. Той самият, ако искате да знаете, непрекъснато се самопреустройва и пресътворява, той самият е много над нашите скудоумни теории.

— И все пак посещаването на събранията и общуването с тези чудесни, прекрасни наши хора, смея да предположа, би повишило настроението ви. Нямаше да се отдадете на меланхолията. Досещам се откъде идва тя. Тежи ви, че ни бият и че не виждате никакъв проблясък пред нас. Но никога, друже мой, не бива да изпадаме в паника. Знам и много по-страшни неща, които лично ме засягат — те още не подлежат на разгласяване, — но пак не губя самообладание. Нашите несполуки са временни. Гибелта на Колчак е неминуема. Помнете ми думата. Ще видите. Ние ще победим. Успокойте се.

„Не, това е безподобно! — помисли си докторът. — Какви детинщини! Каква заблуда! Безкрайно му повтарям за несходството на нашите възгледи, той ме плени и силом ме държи тук, и на всичкото отгоре си въобразява, че неговите несполуки трябва да ме притесняват, а сметките, които си прави, и надеждите му ще ме изпълнят с кураж. Каква себичност! Интересите на революцията и съществуването на слънчевата система за него е едно и също.

Докторът потръпна. Не отговори нищо, само вдигна рамене, без ни най-малко да крие, че наивността на Ливерий препълва чашата на търпението му и вече едвам се сдържа. И Ливерий го разбра.

— Юпитере, ти се сърдиш, значи не си прав — каза той.

— Разберете, моля ви, най-сетне, че всички тези приказки не са за мен. «Юпитер», «самообладание», «ако кажеш „а“, трябва да кажеш и „бе“», «Мор си свърши работата, Мор може да си върви» — всички тези пошлости, всички тези изрази не са за мен. За мен, ако кажа «а», не означава да кажа «бе», дори да се скъсате и да се пръснете! Допускам, че наистина сте светилата, и освободителите на Русия, че без вас тя е загубена, тя ще да затъне в нищета и невежество — и въпреки това не ме интересувате, плюя на вас, не мога да ви търпя и вървете всички по дяволите!“

Вашите духовни идоли прекаляват с поговорките, но са забравили най-важната, че насила хубост не става, та им е станало навик да освобождават и ощастливяват най-вече такива, дето не са ги молили за това. Сигурно си въобразявате, че за мен не съществува нищо по-хубаво в света от вашия лагер и вашата компания. Сигурно трябва да ви благославям и да съм ви благодарен за неволята си, задето ме освободихте от семейството ми, от сина ми, от дома ми, от всичко, което ми е скъпо и с което живея.

Плъзнали са слухове за нашествие на неизвестна неруска част във Варикино. Говори се, че то е разгромено и оплячкосано. Каменодворски не го отрича. Споменават, че моето семейство и вашето са успели да избягат. Някакви митични същества с дръпнати очи, с памуклийки и калпаци в най-големите студове минали Ринва по леда, без дума да кажат, изпозастреляли всичко живо в града и после изчезнали пак така загадъчно, както се появили. Знаете ли нещо? Истина ли е?

— Глупости. Измишльотини. Непроверени слухове, пръскани от злонамерени хора.

— Ако сте така добър и великодушен, както в наставленията си за нравственото възпитание на войниците, пуснете ме накъдето ми видят очите. Ще ида да потърся близките си, не знам за тях изобщо живи ли са и къде са. Ако ли не, млъкнете, моля ви се, и ме оставете на мира, защото всичко останало не ме интересува и не отговарям за себе си. Нямам ли право, в края на краищата, просто да поспя, дяволите да ви вземат!

Юрий Андреевич легна по очи, забил лице във възглавницата. С всички сили се мъчеше да не чува оправданията на Ливерий, който продължи да го утешава, че до пролетта белите непременно ще бъдат победени. Гражданската война ще свърши, ще настане свобода, благоденствие, мир. Тогава никой няма да задържа доктора. Но засега се иска търпение. След всичко изживяно, след толкова жертви и чакане остава още малко да почака. То и къде ли ще върви сега? В негов собствен интерес е да не бъде пускан никъде сам.

„Пак старата песен! Само знае да си чеше езика! Как не го е срам толкова години да дъвче едно и също? — се питаше и негодуваше Юрий Андреевич. — Наслаждава се на собствения си глас, лапацало, мръсен кокаинист! За него няма нито нощ, нито сън, не може да се живее с този проклетник! Как го мразя! Бог ми е свидетел, някой ден ще го убия.

О, Тоня, горкото ми момиче! Жива ли си? Къде си? Господи, че тя отдавна трябваше да е родила! Как е минало раждането? Момче ли или момиче? Мили мои, какво става с вас? Тоня, вечен мой укор и моя вина! Лара, не смея да те назова, да не би заедно с името ти да излети и душата ми. Господи! Господи! А този само философствува и не млъква, омразно, тъпо животно! О, някой ден няма да издържа и ще го убия, ще го убия!“

6

Отмина циганското лято. Настъпиха ясните дни на златната есен. В западния край на Лисий нос се подаваше от земята дървената куличка на бившия доброволчески блокхауз. Там Живаго се беше уговорил да се срещне с доктор Керени, асистента си, за да обсъдят някои общи проблеми. В уречения час той дойде на мястото. В очакване на колегата се заразхожда по пръстения вал на полусрутения окоп, качи се, влезе в кулата и се загледа през празните амбразури на картечните гнезда към гористите далнини оттатък реката.

Есента вече беше теглила рязка граница в гората между иглолистния и широколистния свят. Първият като мрачна, почти черна стена стоеше настръхнал в дълбочината, вторият просвятваше в пролуките с виненоогнени петна като старинен градец с вътрешна крепост и златовърхи дворци, скътан в гората.

Пръстта в рова под краката на доктора и в коловозите на горската пътека, стегната и вкоравена от утринните слани, беше обсипана, затрупана със сухите и дребни като подстригани къдрички листа на окапала върба. Есента ухаеше на тези горчиви кафяви листенца и издъхваше хиляди други аромати. Юрий Андреевич жадно вдишваше особения мирис на ледена кисела ябълка, на горчива суша, на сладка влага и на син септемврийски въздух, който напомняше мириса на парата, когато огнище се пръсне с вода или се гаси пожар.

Не забеляза кога Лайош се беше доближил откъм гърба му.

— Добър ден, колега — му каза той на немски.

Двамата заговориха делово.

— Имаме три точки. За спиртоварците, за реорганизацията на лазарета и аптеката, и третата, по мое настояване, за амбулаторното лечение на душевните болести в походни условия. Може би не виждате такава необходимост, но според моите наблюдения ние сме на границата на лудостта, драги Лайош, и тези видове съвременно безумие имат формата на някаква инфекция, те са прилепчиви.

— Много интересен въпрос. После ще се върнем на него. Първо. В лагера се надига брожение. Съдбата на спиртоварците буди съчувствие. Мнозина също се вълнуват за съдбата на семействата, които бягат от селата заради белите. Част от партизаните отказват да напуснат лагера заради идващите обози с техните жени, деца и старци.

— Да, ще трябва да ги изчакаме.

— И всичко това пред изборите на единно командуване, общо и за другите отряди, които не са ни подчинени. Мисля, че единственият кандидат е другарят Ливерий. Младежката група предлага друг, Вдовиченко. Той е представител на чуждо за нас крило, което беше с групата на спиртоварците — синове на кулаци и дребни търговци, колчаковски дезертьори. Те най-много вдигат пара.

— И какво ще стане според вас със санитарите, които са варили и продавали ракия?

— Според мен ще ги осъдят на разстрел и ще ги помилват, като им заменят присъдата с условна.

— Добре, да не губим време. Да се върнем на нашите задачи. Реорганизацията на лазарета. Това бих искал да разгледаме на първо място.

— Да. И трябва да ви кажа, че в предложенията ви за психиатрична профилактика не виждам нищо странно. Аз съм на същото мнение. Появиха се и се ширят душевни заболявания от най-типичния вид, които носят определените белези на времето, предизвикани са непосредствено от историческите особености на епохата. Имаме тук един войник от царската армия, много съзнателен, с вроден класов инстинкт. Памфил Палих. Той тъкмо на тази тема е превъртял, има страхова невроза за близките си, в случай че бъде убит, а те попаднат в ръцете на белите и трябва да отговарят за него. Много сложна психология. Мисля, че неговото семейство ни следва в бежанския обоз и вече е близо. Не владея достатъчно добре езика, за да го разпитам по-подробно. Проучете случая от Ангелар или от Каменодворски. Добре е да го прегледаме.

— Знам го, как да не го знам, много добре го познавам. Едно време сме се виждали в армейския съвет. Черноок, свиреп, с ниско чело. Не разбирам какво толкова му харесвате. Винаги е за крайни мерки, за жестокост и екзекуции. Винаги ме е отблъсквал. Както и да е. Ще се заема с него.

7

Беше ясен и слънчев ден. Времето продължаваше да е тихо и сухо както през цялата изминала седмица.

Откъм вътрешността на лагера като далечен морски прибой долиташе смътен шум от струпване на много хора. Чуваха се крачки на бродещи из гората, гласове, удари на брадва, звън на наковалня, цвилене на коне, джафкане на кучета, пеене на петли. През гората се движеха почернели, белозъби, усмихнати хора. Едни познаваха доктора и му кимаха, други, които не го познаваха, отминаваха, без да го поздравят.

Партизаните наистина не искаха да напуснат Лисий нос, докато не ги настигнат бежанците — семействата им, натоварени на каруци, бяха вече близо до лагера, и в гората започна подготовка за скорошно вдигане и пренасяне нататък, на изток. Нещо потягаха и чистеха, косяха зарядните сандъци, преброяваха каруците и ги оглеждаха дали са изправни.

Насред гората имаше голяма утъпкана поляна, нещо като могила или градище, наречено с местното име буйвище. Там обикновено се свикваха сбирките на войската. За днес също беше обявено общо събрание, за да им съобщят нещо важно.

В гората беше пълно с още непожълтяла шума. В най-непроходимите места тя още беше свежа и зелена. Ниското следобедно слънце я пронизваше отзад с лъчите си. Листата пропускаха слънчевата светлина и пламтяха откъм опакото си с прозрачния огън на зелено стъкло.

На откритата полянка близо до архива си началникът на свързочната служба Каменодворски гореше прегледаните и ненужни книжа на попадналата му капелевска полкова канцелария заедно с купчините собствена партизанска отчетност. Огънят беше напален така, че гореше срещу слънцето. То просветваше през прозирните пламъци както през горската зеленина. Огънят не се виждаше и само слюдените струи горещ въздух подсказваха, че нещо гори и се нажежава.

Тук-там пъстрееха зрели горски плодове: кокетните пискюли на синапа, тухленочервеникавият сух бъз, преливащите бяло-червени гроздове калина. Във въздуха бавно плуваха водни кончета, шарени и прозрачни като огъня и гората, стъклените им крилца прозвънваха.

Юрий Андреевич от дете обичаше вечерната гора, пронизана от проблясъците на залеза. В такива минути стълбовете светлина сякаш минаваха и през него. Като дар на живия дух изпълваше гърдите му този поток, прерязваше цялото му същество и двукрил избликваше иззад раменете му. Младежкият първообраз, който се формира у всекиго за цял живот и после завинаги остава негово вътрешно лице, негова личност, с цялата си първоначална мощ се пробуждаше у него и караше природата, гората, вечерното зарево и всичко осезаемо да се преобразява в същото първично и всеобхватно подобие на момиче. „Лара!“ — едва прошепваше той със затворени очи или мислено се обръщаше към целия си живот, към целия божи свят, към цялото разпростряно пред него окъпано в слънце пространство.

Но продължаваха поредните, злободневните събития, в Русия вече беше станала Октомврийската революция, той беше в плен при партизаните. И сякаш в някакъв у нас, отиде при огъня на Каменодворски:

— Деловодството ли унищожавате? Не сте ли го изгорили още?

— Ами! Толкова нещо се е натрупало.

Докторът с върха на ботуша подритна и разтури една от събраните купчини. Това беше телеграфната щабна кореспонденция на белите. Смътно си представи, че сред листчетата ще му се мерне името на Ранцевич, но се излъга. Бяха някакви безинтересни купища миналогодишни шифровани донесения с неразбираеми съкращения от рода на: „Омск генкварвърх първи копие Омск нащаокр омски карта четиридесет версти Енисейски неполучена.“ Побутна с крак другата камара, от нея се посипаха протоколи от стари партизански събрания. Най-отгоре видя бележка: „Спешно. За отпуските. Преизбиране членовете на ревизионната комисия. Текущи. Поради недоказани обвинения на учителката от Игнатодворци армейският съвет е на мнение…“

В това време Каменодворски извади нещо от джоба си, подаде го на доктора и каза:

— Това е разписанието на вашата медицинска част в случай, че тръгнем от лагера. Каруците с партизанските семейства вече са близо. Лагерните разногласия днес ще се уредят. Всеки момент може да потеглим.

Докторът хвърли поглед на листа и ахна.

— Още по-малко, отколкото ми дадохте миналия път. А ранените са доста повече! Лекоранените и амбулаторните ще вървят пеша. Но те се броят на пръсти. А с какво ще превозим тежкоранените? Ами медикаментите, носилките, оборудването?

— Ще се посвиете някак. Трябва да се съобразяваме с възможностите. Сега друго. Обща молба от всички. Тук има един другар, проверен, предан на делото и прекрасен боец. Но нещо не е в ред.

— Палих ли? Лайош ми каза.

— Да. Идете го вижте. Прегледайте го.

— Нещо психическо?

— Предполагам. Някакви буболечки, както той се изразява. Изглежда, че са халюцинации. Страда от безсъние. От главобол.

— Добре. Отивам веднага. Сега съм свободен. Кога започва събранието?

— Мисля, че всеки момент. Но на вас за какво ви е? Нали виждате, и аз не отидох. Ще минат без нас.

— Тогава тръгвам при Памфил. Макар че умирам за сън, толкова съм уморен. Ливерий Аверкиевич обича да философствува нощно време, съсипа ме от приказки. Къде е Памфил, как да го намеря?

— Нали знаете брезовата горичка зад каменната яма? Младата горичка.

— Ще я намеря.

— Там на полянката са командирските палатки. Едната сме предоставили на Памфил. В очакване на семейството му. Жена му и децата идват с обоза. Та той е в една от командирските палатки. Като батальонен. За революционните си заслуги.

8

На път за Памфил докторът усети, че няма сили да продължи. Беше смазан от умора. Не успяваше да надвие дрямката, следствие от неколконощното недоспиване. Можеше да се прибере да подремне в блиндажа. Но реши да не рискува. Ливерий можеше да се появи всеки момент и да му попречи.

Легна на едно по-закътано място в гората, цялото настлано със златисти листа, нападали по полянката от околните дървета. Листата се бяха наредили шахматно по тревата. Така падаха и слънчевите лъчи върху техния златен килим. Очите го заболяха от тази двойна, наслагваща се пъстрота. Тя го унасяше като четенето на дребен шрифт или някакво еднообразно бърборене.

Докторът легна на кадифената шумоляща шума и нагласи подложената под главата си ръка на мъхената възглавница, облепила грубите корени на дървото. Задряма моментално. Приспивното пъстрило на слънчевите петна покри с шарени сенки изтегнатото на земята тяло и го направи неоткриваемо, неразличимо в калейдоскопа от лъчи и листа, сякаш си беше сложил шапка невидимка.

Скоро чрезмерната сила, с която бе жадувал за сън и се нуждаеше от него, го разбуди. Преките причини действуват само в границите на съразмерното. Всичко прекалено води до обратно действие. Умът му, неприспан, не намирайки отмора, трескаво заработи на празен ход. Откъслечни мисли го спохождаха вихрено и се въртяха, и само дето не тракаха като развален механизъм. Тази душевна тревога дразнеше и ядосваше доктора. „Мръсен тип е Ливерий — възмути се той. — Като че ли и без него няма хиляди поводи в наше време да се побърка човек. С плена, с приятелството си и с глупашкото си дрънкане здрав човек ще превърне в неврастеник. Някой ден ще го убия!“

Като цветна картинка, която се отваря и затваря, прехвърча откъм слънчевата страна кафява пръскана пеперуда. Докторът със сънени очи проследи полета й. Тя кацна върху петнистокафявата кора на бора, която най-добре подхождаше на шарките й, и се сля изцяло с дървото. Неусетно се сля с него, както Юрий Андреевич изчезна безследно за чуждото око, скрит от бликащата по него мрежа от слънчеви лъчи и сенки.

Привичният кръг от мисли го завладя. В мнозина свои трудове по медицина го беше засягал косвено. За волята и целесъобразността като следствие на усъвършенствуващата се приспособимост. За мимикрията, за подражателното и предпазното обагряне. За оцеляването на най-приспособените, за това, че пътят на естествения подбор може би е тъкмо пътят на оформянето и раждането на съзнанието. Що е субект? Що е обект? Как да се даде определение на тяхната тъждественост? В неговите размишления Дарвин се срещаше с Шелинг, а отлетялата пеперуда — със съвременната живопис, с импресионизма. Мислеше си за творението, тварите, творчеството и притворството.

И отново заспа, и след минута пак се събуди. Събуди го тих, сподавен разговор наблизо. Още от първите долетели думи стана ясно, че се говори за нещо тайно и нередно. Явно заговорниците не бяха го забелязали и не подозираха за близостта му. Ако сега помръднеше и издадеше присъствието си, това щеше да му струва живота. Юрий Андреевич се спотаи, замря и се заслуша.

Някои от гласовете му бяха познати. Беше най-долната паплач на партизанството, хлапетата, които се бяха намърдали при тях: Санка Пафнуткин, Гошка Рябих, Коска Нехвальоних и вечната им опашка Терентий Галузин, инициаторите на всички злини и неприятности. С тях беше и Захар Гораздих, още по-тъмен субект, който имаше пръст в историята със спирта, но още не беше подведен под отговорност, защото бе издал главните виновници. Юрий Андреевич се учуди от присъствието на един партизанин от „сребърната рота“ — Сивоблюй, който беше от личната охрана на началника. Според традицията, която идеше от Разин и Пугачов, този приближен се наричаше атаманово ухо — заради доверието, което му гласуваше Ливерий. Значи и той беше участник в заговора.

Съзаклятниците преговаряха с пратеници от неприятелските разузнавателни части. Парламентьорите не се чуваха, толкова тихо се споразумяваха с изменниците, и само по паузите в шепота на заговорниците докторът се досещаше кога се изказват представителите на противника.

Най-много приказваше пияницата Захар Гораздих, хриптеше с дрезгав глас и псуваше на всяка дума. Изглежда, той беше главният подстрекател.

— Слушайте сега що ще ви речем. Най-важното е: тихо-кротко. Само някой да се отметне и да обади, ей тоя нож, виждате ли го? С този нож ще го заколим. Ясно? Сега сме ни напред, ни назад, и каквото щем да правим, все бесилка ни чака. Трябва да си заслужим прошка. Трябва да извършим нещо такова, дето светът не го е сънувал, нещо небивало. Те жив, вързан го искат. Сега значи в насамшните гори идва техният поручик Гулевой. (Подсказаха му как е правилното, той не чу и се поправи: „генерал Галеев“.) Друг такъв случай няма да ни падне. Ето ги техните делегати. Те ще ви дообяснят. Рекли са непременно да е жив и вързан. На, питайте другарите. Казвайте сега вие. Кажете си, братлета.

Заговориха чуждите, пратениците. Юрий Андреевич не долови нито дума. Според продължителността на общото мълчание можеше да се разбере колко подробни обяснения се дават. Пак заговори Гораздих.

— Чухте ли, братлета? Сега сами се убедихте какво злато и сребро ни е дошло до главите. За такъв ли да се трепем? Че да не би да е човек! Той се е чалнал, смахнат е като някой недораслек или калугер. Терьошка, стига си цвилил! Що ми се хилиш такъв! Не е туй за твоята проста тиква. Да де, като недоразвит. Малко да му уйдисаме, ще ни кастрира, ще ни скопи. Чуй му само приказката. Да очистим обстановката, долу псувните, борба с пиянството, отношение към жената. Че то как ще се живее? Последно. Днес, довечера на речния брод, дето са камънаците. Аз ще го подмамя към ливадата. Ще му се метнем отгоре. Не е кой знае какво чудо да му излезем насреща. Голяма работа! Само това е, дето го искат жив. Ще го вържем. Ако пък видя, че нещо не върви, ще го довърша, с ръцете си ще го утрепя. Те ще пратят от техните да помагат.

Говорещият продължи да излага плана на заговора, но заедно с останалите започна да се отдалечава и докторът престана да ги чува.

„За Ливерий говорят, убийци! — с ужас и възмущение си помисли Юрий Андреевич, забравяйки колко пъти той самият бе проклинал своя мъчител и бе желал смъртта му. — Тези мръсници ще го предадат на белите или ще го убият. Как да се попречи на това? Да ида уж случайно при огъня и да спомена пред Каменодворски, без да издавам никакви имена? Та някак да предпазя Ливерий от опасността.“

Каменодворски не беше вече на предишното място. Огънят догаряше. Помощникът му следеше пламъците, за да не стане беля.

Но покушението не се извърши. Беше предотвратено. Оказа се, че за заговора се е знаело. Същия ден той беше напълно разкрит и съзаклятниците заловени. Сивоблюй бе играл двулична роля — и на преследвач, и на провокатор. Докторът изпита още по-голямо омерзение.

9

Стана известно, че бежанките с децата вече са наблизо. На Лисий нос се готвеха за скорошна среща с близките и за предвиденото подир това вдигане на лагера и потегляне. Юрий Андреевич се запъти при Памфил Палих.

Завари го пред входа на палатката с брадва в ръка. Пред палатката бяха струпани брезички, отсечени за колци. Памфил още не беше ги окастрил. Някои беше отсякъл на място и рухнали с цялата си тежест, те бяха забили остриетата на строшените си клони във влажната пръст. Други беше довлякъл и ги беше нахвърлял отгоре. Брезите се полюшваха и пружинираха на жилавите огънати клони и нито се свличаха към земята, нито се сбиваха една в друга. Те сякаш се бранеха с ръце от отсеклия ги Памфил и като жива горска зеленина му преграждаха входа на палатката.

— В очакване на скъпите гости — обясни той заниманието си. — За жената и децата палатката ще е ниска. И протича, когато вали. Искам да подпра горе платнището. Насякох малко колчета.

— Защо си мислиш, Памфиле, че ще пуснат семейството ти да живее с теб в палатката? Невоенни, жени и деца, да се настанят насред войската, как си го представяш? Ще ги турят някъде в края на обоза. Пък ти в свободното си време колкото щеш ги навестявай. Но да дойдат във военната палатка — едва ли. Както и да е. Обаче чувам, че нещо слабееш, не, пиеш, не ядеш, не спиш? Не ти личи. Само май множко си брадясал.

Памфил. Палих беше як селянин с черна буйна коса и брада и с бабунесто чело, което изглеждаше като двойно заради удебелената челна кост — тя като пръстен или меден обръч стягаше главата му в слепоочията. Това му придаваше неприятен и зловещ вид на човек, който гледа накриво, изпод вежди.

В началото на революцията, когато както през деветстотин и пета година съществуваше опасността, че и този път революцията ще мине като кратковременно събитие в историята на просветените върхушки, а до най-дълбоките низини няма и да стигне и няма да ги досегне, започнаха с всички сили да агитират народа, да го революционизират, за да го размърдат, да го разбишкат и да го разярят.

През онези първи дни хора като войника Памфил Палих, които без никаква пропаганда зверски люто ненавиждаха интелигенцията, господарите и офицерството, изглеждаха като безценна находка за възторжените леви интелигенти и страшно се ценяха. Тяхната безчовечност се смяташе за връх на класовото съзнание, тяхното варварство — за образец на пролетарска твърдост и революционен усет. Такова беше отношението и към Памфил. Ценяха го и партизанските главатари, и партийните водачи.

В очите на Юрий Андреевич този мрачен и необщителен бабанко изглеждаше донейде като ненормален изрод поради общото си бездушие и еднообразието и убожеството на всичко, което му беше близко и което можеше да го занимава.

— Да влезем в палатката — покани го Памфил.

— Не, няма нужда. Пък и не можем. Но на открито е по-хубава.

— Добре. Както кажеш. Наистина е като бърлога. Ще си побъбрим тук на дльошките (така нарече струпаните надлъж дървета).

И те седнаха на брезовите стволове, които се движеха и пружинираха под тях.

— То дето се вика, лесно е да го кажеш, ама инак хич не е проста работа. Моето пък и за приказка няма да е лесно. И три години не стигат да се изприкажа. Не знам дори отде да почна.

Та тъй де. Живеехме си с булката. Млади бяхме. Тя въртокъщница. И аз си гледах селската работа, не ми тежеше. Деца, едно-друго. Взеха ме войник. Погнаха ме дяснофлангови. Войната. Какво да ти разправям. Ти си я знаеш, другарю медицински доктор. Та революцията. Отвори ми очите. Взе да разбира войникът. Не е немец, който е германец, чуждият, ами нашият си, той. Войници на световната революция, щиковете в земята, от фронта по домовете, ходом марш срещу буржоата! И тям подобни. Ти си ги знаеш, другарю военен медицински доктор. И тъй нататък. Гражданската. Хайде и аз в партизанството. Сега повечето ще прескоча, понеже инак никога няма да свърша. Сега, накратко или надълго, какво виждам аз в настоящия момент? Той, паразитинът, изблъска от Руския фронт Първи и Втори ставрополски и оренбургски казашки. Да не съм дете, че да не разбирам? Де да не съм служил в армията! Закъсали сме го, докторе, лошо ни се пише. Той какво иска, говедото? Иска да ни смаже с всичките си сили. Иска да ни обгради.

Сега аз понастоящем жена имам и деца. И ако той вземе да надвие, къде ще бягат те? Мигар някой ще ти вземе напред вид, че те за нищо не са виновни и не са му криви? Ами, кой ще ти мисли. Заради мене ще хване жената, ще я съсипе, заради мене ще изтормози и жената, и децата, душичката ще им извади. А пък аз тук да спя и да ям, нали. Ако щеш да си от желязо, пак можеш да се побъркаш и да се влудиш.

— Чуден човек си ти, Памфиле. Не те разбирам. С години си карал без тях и не си ги знаел къде са и що са, пък нищо. А сега, утре, дето се вика, ще се видите, и ти вместо да се радваш, ги опяваш.

— От преди до сега то си има голяма разлика. Белопагонните гадини започват да ни надвиват. За мен както и да е. Мен гроб ме чака. То сигурно тъй ми е било писано. Ама не мога и близките си да взема на оня свят. Ще паднат в лапите на звяра. Кръвчицата ще им изпие капка по капка.

— Затуй ли са тия буболечки. Чух, че ти се мержелеели буболечки.

— Добре де, докторе. Не ти рекох всичко докрай. Най-важното не ти рекох. Добре тогава, слушай истината, както си е, ама не ми придиряй, в очите всичко ще ти кажа.

Колцина от твоите хора са ми минали през ръцете, колко кръв господарска, офицерска към пролял — и нищо. Хич не ги и помня, всичкото като вода изтече. Само един маляк не ми излиза от главата, един маляк го застрелях на място и не мога да го забравя. Защо го погубих, клетника? Развесели ме, разсмя ме. От смях го застрелях, от глупост. Ей тъй.

През Февруарската беше. По времето на Керенски. Разбунтувахме се. Бяхме на железницата. Пратиха ни едно момче агитаторче, с приказка да ни дига за атаките. Та да се бием до победния край. Пристигна кадетчето с приказки да ни усмирява. Кльощав един. Туй му беше лозунгът: до победния край. И скочи значи с лозунга на пожарната бъчва, една пожарна бъчва имаше на гарата. Скочи значи на бъчвата, че оттам по-отвисочко да ни призове за бой, и не щеш ли, капакът ей тъй се прекатури под краката му и той цамбурна. Цопна във водата. Смях, смях! Направо ми призля, щях да пукна. Ама смехория! Пък в ръцете ми пушката. И се смея, смея се, край, не мога, все едно, че ме гъделичкат. Прицелих се и бум в него. И аз не знам как стана. Все едно, че някой ми дигна ръката.

И оттогава значи са тия буболечки. Нощем все онази гара ми се привижда. Тогава ми беше смешно, пък сега ми е жал.

— В град Мелюзеев ли беше, гара Бирючи?

— Не помня.

— Със зибушинските ли се разбунтувахте?

— Не помня.

— На кой фронт? А? На Западния?

— Май че беше на Западния. Кой го знае. Не помня.

1

Семействата на партизаните отдавна следваха войската с каруците, с децата и покъщнината. В края на обоза, най-отзад, вървяха несметни стада, най-вече крави, към няколко хиляди на брой.

Заедно с жените на партизаните в лагера се появи едно ново лице, войнишката булка Злидарица или Кубарица, конска докторка, ветеринарка, а също тайно и врачка.

Тя се носеше с кривната баретка и зеленикав шинел на шотландските кралски стрелци от английските доставки на екипировка за Върховния вожд и твърдеше, че си е прешила тези дрехи от арестантско кепе и халат и че ужким червените я били освободили от Кежемския централен затвор, където, кой знае защо, я бил държал Колчак.

По това време партизаните вече бяха на новото място. Предполагаше се, че престоят ще е краткотраен, само докато проучат района околовръст и си потърсят по-сигурно място за дълга зимувка. Но по-нататък нещата се подредиха иначе и партизаните бяха принудени да останат тук и за зимата.

Този нов лагер по нищо не приличаше на неотдавна напуснатия Лисий нос. Тук беше гъста, непроходима тайга. В едната посока, навътре от пътя и от лагера, не й се виждаше краят. В първите дни, докато войската подреждаше новия лагер и започваше да се настанява в него, Юрий Андреевич повечето време остана свободен. Разходи се на няколко пъти из гората с цел да я изследва и разбра колко лесно човек може да се загуби. Две кътчета привлякоха вниманието му и той ги запомни още от първата обиколка.

Там, където свършваха лагерът и гората, която сега беше есенно гола и прозирна от край до край, сякаш някой беше отворил врати към пустотата й, растеше самотна, красива офика, единствена от всички дървета с още неопадали ръждивокафеникави листа. Тя растеше на един насип над мочурлива ливада и протягаше нагоре, право към небето, към тъмното олово на вече почти зимната мрачина, плоско разширяващите се гроздове на твърдите си алени зрънца. Зимните птичета с перушина като ярките мразовити сутрини, червенушки и синигери, кацаха по офиката, кълвяха бавно, едно по едно едрите зърна и отметнали назад главици, изпънали шийки, едвам ги преглъщаха.

Някаква жива близост се създаваше между птиците и дървото. То сякаш разбираше всичко, дълго се дърпаше, после се предаваше и от жал към птичките се разкопчаваше и им даваше да си зобнат, както дойка дава на детето да суче. „Какво да ви правя, яжте ме, яжте. Хранете се.“ И се усмихваше.

Другото място, което откри в гората, беше още по-прекрасно. То се намираше на възвишение. Това възвишение, нещо като хълм, сякаш беше отсечено от едната страна. Долу, в пропастта, би трябвало да има нещо различно от горе — река или дере, или усойна некосена ливада. Но под него беше повторение на горното, само че далече, на друго, много по-ниско ниво, където върховете на дърветата оставаха под краката ти. Сигурно беше последица от някакво свличане.

Сякаш тази сурова, висока до небето, великанска гора в някакъв миг се е спънала и както си е, накуп, е полетяла надолу и е щяла да се забие вдън земя, в преизподнята, но в последния момент като по чудо се е удържала на земята и ето, цяла и невредима сега се вижда долу и шумоли.

Но не това, друго беше особеното на горското възвишение. То беше заобиколено отвсякъде с отвесни, ребром изправени гранитни скали, които приличаха на плоски шлифовани плочи от праисторически долмени. Когато Юрий Андреевич за първи път се озова на тази площадка, беше готов да се закълне, че това място с побитите камъни в никакъв случай не е с естествен произход, а е пипнато от човешка ръка. Може в древността да е имало някакво езическо капище на неизвестни идолопоклонници, може да е било място за техните ритуали и жертвоприношения.

Точно там в едно студено мъгливо утро бяха приведени в изпълнение смъртните присъди на единадесетимата най-виновни заговорници и на двамата санитари спиртоварци.

Двадесет души най-предани на революцията партизани заедно с ядката на специалната охрана на щаба ги отведоха дотам. Конвоят се нареди в полукръг пред осъдените и с оръжие в ръка ги изтика, изблъска ги към скалистия край на площадката, откъдето можеха само да скочат в пропастта.

Разпитите, дългият арест и изпитаните унижения ги бяха лишили от човешки облик. Те бяха брадясали, почернели, измъчени и страшни като призраци.

Бяха ги обезоръжили още в началото на следствието. Никому не бе хрумнало да ги претърсва втори път преди екзекуцията. Това би било ненужна подлост, гавра с хората пред близката смърт.

Внезапно Ржаницки, който вървеше редом с Вдовиченко, беше негов приятел и като него стар идеен анархист, стреля три пъти по веригата на конвоя, като се целеше в Сивоблюй. Ржаницки беше изключителен стрелец, но ръката му трепереше от вълнение и не улучи. Пак същата деликатност и жал към старите другари не позволи на караула да се нахвърли върху Ржаницки или да отвърне на покушението с преждевременен залп, преди да е дадена общата заповед. Ржаницки имаше още три неизползувани патрона, но може би от превъзбудата беше забравил за тях и ядосан от несполуката, запрати броунинга в камъните. От удара револверът гръмна за четвърти път и рани в крака осъдения Пачколя.

Санитарят Пачколя изкрещя, хвана се за крака и падна, като скимтеше от болка. Най-близките до него Пафнуткин и Гораздих го вдигнаха, хванаха го под мишниците и го повлякоха, за да не бъде стъпкан в суматохата, понеже всички изведнъж обезумяха. Пачколя вървеше към пропастта, натам, накъдето изтикваха осъдените, куцукаше и подскачаше, защото не можеше да стъпи на ранения си крак, и крещеше неспирно. Нечовешките му вопли подействуваха заразително. Сякаш по даден сигнал всички престанаха да се владеят. Започна се нещо невъобразимо. Посипаха се псувни, дочуха се молби, жалби, гората екна от проклятия.

Гимназистът Галузин свали ученическата фуражка с жълт кант, която още носеше, свлече се на колене и така, без да се вдига, запълзя с тълпата към страшните скали, като се покланяше доземи на войниците от конвоя, давеше се в плач и ги молеше напевно, в полусвяст:

— Виновен съм, братя, няма вече, милост. Не ме погубвайте, не ме убивайте. Още не съм живял, млад съм да мра, моята майка-майчица още веднъж да зърна. Простете ми, братлета, помилвайте ме. Краката ви ще целувам, всичко ще ви изпълнявам. Ох, беля, беля — свършено е, майчице, майчице.

Откъм средата някой опяваше, не се виждаше кой:

— Другарчета, милички, добрички! Може ли така! Опомнете се! На две войни заедно кръв ляхме. За общото дело се бихме. Пожалете ни, пуснете ни. Няма да ви забравим добрината довека, ще заслужим, с дела ще докажем. Да не сте оглушали, що не отговаряте! Безбожници!

Крещяха на Сивоблюй:

— Ей ти, юда христопродажник! Какви изменници сме ние пред тебе! Ти, псе проклето, ти си триж изменник, да те обесят дано! Пред царя клетва си давал, но уби законния цар, пред нас бе кле във вярност, а ни предаде. Целувайте се с оня дявол Горски, докато и него не си предал. Ще го предадеш.

Вдовиченко и в смъртния си час остана верен на себе си. Вдигнал високо глава с прошарени, развети коси, той силно, с пълен глас се обърна към Ржаницки като комунар към комунар:

— Не се унижавай, Бонифаций! Те са глухи за твоя протест. Няма да те разберат тези нови опричници29, тези главорези на новите зандани. Не падай духом. Историята ще сложи всяко нещо на мястото му. Потомството ще прикове на позорния стълб тези бурбони на комисародържавието и черното им дело. Ние умираме мъченици за идеята в зората на световната революция. Да живее революцията на духа! Да живее световната анархия!

Залпът на двадесетте оръжия, произведен по някаква беззвучна заповед, доловена само от стрелците, покоси половината от осъдените, повечето на място. С втория залп довършиха останалите. Най-дълго агонизира момчето, Терьоша Галузин, но и той най-накрая замря, изопнат и неподвижен.

2

Доста време живяха с мисълта лагерът да зимува на друго място, по на изток, и държаха на това намерение. Доста продължиха разузнавателните проверки и обиколките из местността оттатък шосето покрай Витско-Кежемския водораздел. Ливерий често се луташе из тайгата и оставяше доктора сам.

Но вече ставаше късно да се местят, пък и нямаше къде. Беше периодът на най-големите партизански несполуки. Преди пълното си поражение белите бяха решили с един удар веднъж завинаги да разбият горските отряди и с общите усилия на всички фронтове ги обкръжиха. Започнаха да ги изтласкват от всички страни. Това щеше да е катастрофа за партизаните, ако радиусът на обкръжението не беше толкова голям. Спаси ги огромното пространство, което не даваше възможност за връзка. Сега, пред прага на зимата, неприятелят не беше в състояние да съсредоточи фланговете си по непроходимата безпределна тайга и по-отблизо да притисне селските пълчища.

Във всеки случай беше станало невъзможно каквото и да било движение. Ако имаха план за прехвърляне, който да гарантира някакви военни предимства, можеха, разбира се, да пробият, с боеве да преминат линията на обсадата и да заемат нови позиции.

Но нямаха подготвен план. Хората бяха изтощени. Младшите командири, самите те паднали духом, загубиха влияние върху подчинените. Старшите всяка вечер се събираха на военен съвет и предлагаха противоречиви решения.

Трябваше да се откажат от търсене на друго място и да се подготвят за презимуване навътре в завзетата горичка. Зимно време по дълбокия сняг тя ставаше непревземаема за противника, ако не беше със ски. Трябваше да се окопаят и да подготвят големи запаси от храна.

Интендантът Бисюрин докладва за остър недостиг от брашно и картофи. Добитък имаха много и Бисюрин предупреди, че през зимата ще се яде главно месо и мляко.

Нямаха достатъчно зимни дрехи. Част от партизаните останаха почти без дрехи. Избиха всички кучета в лагера. Тези, които отбираха от кожарство, шиеха кожуси за партизаните от кучешките кожи с козината навън.

Докторът бе лишен от превоза. Каруците се използуваха сега за по-важни задачи. При последния преход носиха тежкоболните четиридесет версти пеша с носилките.

От медикаментите му бяха останали само хинин, йод и слабително — глауберова сол. Йодът, необходим за операциите и превръзките, беше на кристали, които трябваше да се разтварят в спирт. Съжалиха за унищожените количества ракия и се обърнаха към най-малко виновните, навремето оправдани спиртоварци, да поправят счупената апаратура или да измайсторят нова. Забраненото производство отново потръгна за медицински цели. Хората само си смигаха и поклащаха глави. Започна се пак пиянство, което спомогна за деградацията в лагера.

Дестилатът достигаше почти сто градуса. Тази силна течност добре разтваряше кристалите. Със същия спирт с извлек от хининова кора по-късно, в началото на зимата, Юрий Андреевич лекуваше възобновилите се със студовете случаи на петнист тиф.

3

През онези дни докторът видя Памфил Палих със семейството му. Жена му и децата бяха прекарали цялото последно лято като бежанци по прашните пътища, под открито небе. Бяха наплашени от преживените ужаси и чакаха нови. Скитанията ги бяха белязали с неизгладимия си печат. Жена му и трите деца, син и две дъщери, бяха със светли, изрусели от слънцето ленени коси и бели строги вежди на черните загорели изпръхнали лица. Децата бяха доста малки, за да им личи преживяното, но лицето на майка им от изпитаните потресения и опасности беше загубило всякаква жива мимика и й бяха останали само сухата правилност на чертите, стиснатите тесни устни, напрегнатата неподвижност на страданието с готовност за самозащита.

Памфил ги обичаше безумно, особено децата, и със сръчност, която слисваше доктора, им дялкаше с връхчето на остро наточената брадва играчки от дърво, зайци, мечки и петли.

Когато пристигнаха, Памфил се разведри, живна, започна да се възстановява. Но един ден се чу, че поради вредното влияние на семействата върху лагерните настроения партизаните на всяка цена щели да бъдат разделени от близките си, лагерът щял да се очисти от ненужния невоенен придатък и бежанският обоз с добра охрана щял да бъде оставен да презимува някъде по-далечко. Слуховете за тази раздяла бяха повече от истинските приготовления. Докторът не вярваше, че ще се наложи подобна мярка. Но Памфил помрачня и някогашните му буболечки отново се появиха.

4

На прага на зимата по няколко причини лагерът изпадна в дълъг период на тревога и неизвестност, на тежки и объркани положения, на странни несъобразности.

Белите завършиха набелязаната блокада на въстаниците. Начело на проведената операция бяха генералите Вицин, Квадри и Басалиго. Те се славеха с твърдостта си и непреклонната си решителност. Имената им всяваха ужас сред жените на партизаните в лагера и сред мирното население, което още не беше напуснало родния край и бе останало в селата оттатък, зад неприятелската верига.

Както вече се каза, нямаше вероятност вражеското обкръжение да се стегне. По този въпрос бяха спокойни. Но пак не можеха да останат безразлични към обсадата. Покорността пред събитията нравствено подкрепяше противника. Трябваше да се измъкнат от този капан, макар и безопасен, поне колкото за военна демонстрация.

За целта отделиха големи партизански сили и ги съсредоточиха срещу западната дъга на обкръжението. След многодневни люти боеве партизаните победиха неприятеля, разкъсаха кръга на обсадата и в този участък навлязоха в тила му.

През свободното пространство, образувано от пробива, се откри достъп към тайгата и към партизаните. И нови тълпи бежанци се втурнаха към тях. Този приток на мирни селски жители се състоеше не само от близки на партизаните. Ужасено от наказателните операции на белите, цялото околно селячество се беше вдигнало от домовете си, беше изоставило родните пепелища и, естествено, търсеше селската горска войска, в която виждаше свой закрилник.

Но в лагера се чудеха как да се избавят от собствените си храненици, та камо ли да се радват на чужди и нови. Партизаните пресрещаха бежанците, спираха ги и ги пренасочваха към воденицата на Чилимското сечище — на река Чилимка. Това място, образувано от разрасналите се чифлици около воденицата, се наричаше Двори. Там смятаха да направят зимен стан за бежанците и да разположат склада със заделеното за тях продоволствие.

Междувременно, докато се вземаха тези решения, събитията продължаваха да се развиват и лагерното командуване вече ги изпускаше от контрола си.

Удържаната победа над неприятеля усложни положението. Белите пуснаха навътре партизанската група, която ги беше разбила, след което отново възстановиха и стегнаха обръча. Отрядът, който с атака бе навлязъл в тила им, остана отрязан от своите в тайгата.

Бежанките също създаваха проблеми. Следите им се губеха в гъстите непроходими дебри. Хората, изпращани да ги посрещнат, се разминаваха с тях и се връщаха, а жените стихийно се движеха навътре в тайгата и проявяваха по пътя си чудеса от находчивост, отваряха просеки в леса, прехвърляха мостове и проходи през блатата, изсичаха пътеки.

Всичко това противоречеше на намеренията на горския щаб и обръщаше с главата надолу всички планове и предначертания на Ливерий.

5

По този повод се ядосваше той, застанал заедно със Свирид близо до големия път, част от който минаваше тук през тайгата. На пътя стояха началниците и спореха дали да режат, или не телеграфните жици край пътя. Очакваха решаващата дума на Ливерий, а той се заплесваше със скитника звероловец. Само махна с ръка, че сега ще дойде, да го почакат, да не се разотиват.

Свирид дълго време не можа да преглътне осъждането и разстрела на Вдовиченко, чиято единствена вина беше, че влиянието му съперничеше с авторитета на Ливерий и това внасяше разкол в лагера. Свирид искаше да се махне от лагера и пак да заживее сам и волно. Но беше късно. Наемник, продажник — чакаше го съдбата на разстреляните, ако сега напуснеше горските братя.

Времето беше възможно най-ужасното, каквото може да си представи човек. Остър силен вятър носеше ниско над земята парцаливи облаци, черни като сажди. От тях току почваше да се сипе сняг с треперливата прибързаност на някаква бяла лудост.

За миг бял саван покриваше далнините, върху земята падаше бяла пелена. В следващата минута пелената изгаряше, топеше се цялата. Показваше се черна като въглен пръстта, черно небе, пръснато отгоре с косите отоци на излели се нейде дъждове. Земята не поемаше повече вода. В момент на просветление облаците се разнасяха, сякаш някой проветряваше небето и отваряше горе прозорците, а те бляскаха със студена стъклена белота. Застиналата вода, непопила в пръстта, отвръщаше със същите отворени прозорци на своите локви и езерца, изпълнени с подобен блясък.

Мрачината се плъзгаше като дим по катраненочерните бодли на иглолистната гора, без да попива в тях, както водата не попива в мушама. По телеграфните жици лъщяха нанизи от дъждовни капки. Те висяха съвсем близо една до друга, без да падат.

Свирид беше от пратените навътре в тайгата да пресрещнат жените. Искаше да разкаже на началника за всичко, което беше видял. За безсмислената бъркотевица, която идваше от сблъсъка на различните, еднакво неизпълними заповеди. За жестокостите на най-слабата, обезверена част от женските сборища. Тръгнали пеша с бохчите, с торбите, понесли и кърмачетата, с пресъхнало мляко, изтощени и обезумели, млади майки захвърляха децата си по пътя, изтръскваха брашното от торбите и обръщаха назад. Ще рече, по-добре бърза смърт, отколкото продължително умиране от глад. По-добре в ръцете на врага, отколкото в устата на горските зверове.

Други, измежду най-силните, показваха издръжливост и храброст, непознати и за мъжете. Свирид имаше още много съобщения. Искаше да предупреди началника за надвисналата опасност от нов бунт в лагера, още по-опасен от потушения, и не намираше думи, защото нетърпението на Ливерий, който нервно припираше, му отнемаше последните остатъци дар-слово. А Ливерий непрестанно го прекъсваше не само защото го чакаха на пътя и му махаха, но и защото през последните две седмици всички все това му говореха и тези факти вече му бяха известни.

— Не ми давай зор, другарю началник. И без туй не съм от най-сладкодумните. Мен думите на гърлото ми засядат, давя се от думите. Чуеш ли кво ти викам? Иди в бежанския обоз и ги стегни женорята. Че виж накъде ги избива. Аз те питам туй какво е: „На крак срещу Колчак!“ — или женски пазар.

— По-накратко, Свириде. Ей на, викат ме. Не го усуквай много.

— Сега и това проклето женище, Злидарица, дявол я знае каква е и що е. Дето беше рекла при добитъка да я пишем ветренярка…

— Ветеринарка, Свириде.

— Е, та? Нали викам — ветренярка, да лекува животинските болежки. Ама какви ти добичета, като е станала разколница, баячка, женски поп, кравешки литергии служи, отбива от правия път новите бежанки. На, вика, да видите докъде ще се докарате подир червения байрак да тичате с подпретнати фусти. Друг път да не тичате.

— Не те разбирам за какви бежанки говориш, за нашите, партизанските, или за някакви други?

— Ясно, че за другите. За новите, другоселките.

— Ама нали имат нареждане да вървят в село Двори, на Чилимската воденица. Защо са тук?

— Как не, село Двори. От твоите Двори едно пожарище е останало, пепелище. И воденицата, и всичко наоколо е гола жарава. Ония, като отишли на Чилимка, какво да видят, пусто мъртвило. Половината са мръднали, само реват и търсят да се върнат при белите. А други те си дигнаха парцалите и довтасаха тук с целия обоз.

— През гората, през тресавищата!

— Ами нали си имат брадви и триони. Пратихме от нашите мъже да ги охраняват, та им помогнали. Викат, че тридесет версти просека са изсекли. С мостовете му, луди глави. Ха кажи, че са жени! Такива ги вършат, шашкънките, че ум да ти зайде.

— Е, хубава работа! Ти какво се радваш, бре, тридесет версти просека. Добре са услужили на Вицин и Квадри. Отворили са им път в гората, ако ще с артилерия да минат.

— Заслон. Заслон. Ще завардим със заслон и готово.

— Добре, че ми каза.

6

Дните се скъсиха. В пет притъмняваше. По здрач Юрий Андреевич пресече големия път там, дето онзи ден Ливерий се разправяше със Свирид. Докторът отиваше в лагера. Близо до поляната и хълма с офиката, която се смяташе за граничен жалон на лагера, чу нахакания глас на Кубарица, конкуренцията, както на шега наричаше врачката-знахарка. Неговата съперничка с вреслив крясък пееше нещо весело, буйно, сигурно частушки. Другите я слушаха. Прекъсваха я взривове от радостен смях, мъжки и женски. После всичко утихна. Сигурно се бяха разотишли.

Тогава Кубарица запя другояче, тихо, на себе си, като Смяташе, че е съвсем сама. Юрий Андреевич бавно вървеше в тъмното по пътечката, която заобикаляше мочурливата ливада пред офиката, като внимаваше да не стъпи във водата, и изведнъж се спря втрещен. Кубарица пееше някаква стара руска песен, неизвестна на доктора. Може би беше нейна собствена импровизация?

Руската песен е като езерна вода. Току ти се стори, че е спряла неподвижно. А песента неспирно извира от дълбините и спокойната й повърхност е измамна.

Тя всячески, с повторения, с паралелизми, задържа хода на постепенно развиващото се съдържание. Стига до някакъв предел и внезапно широко се разкрива и блясва отведнъж. Така е изразена в нея сдържаната и самоовладяваща се мъчителна сила. Това е безумен опит с думи да се спре времето.

Кубарица наполовина пееше, наполовина говореше:

7

Кубарица баеше на болната крава на Палиховица, Памфиловата жена Агафия Фотиевна, за по-лесно Фатевна. Бяха взели кравата от стадото и я бяха вкарали в гъсталаците, вързана през рогата за дървото. До предните й крака седеше на пънче стопанката й, до задните, на доилното столче, седеше знахарката.

Останалото несметно стадо се беше скупчило на малката полянка. Тъмната гора ги заобикаляше отвсякъде със стената на високите си като планини триъгълни ели, които сякаш бяха приседнали на разлатите си долни клони.

В Сибир отглеждаха някаква единствена премирана швейцарска порода. Почти всичките еднакви, черни на бели петна, кравите бяха измъчени не по-малко от хората от дългите лишения, от пътищата, от непоносимата липса на пространство. Притиснали хълбоци една до друга, те обезумяваха от тази теснотия. Зашеметени, забравяха за пола си и с рев, като бикове, се яхаха, едва вдигайки нагоре тежките си вимета. Юниците се измъкваха изпод тях, вирнали опашки, и бягаха през храсти и клони към гората, където с вик ги гонеха старите пастири и децата пастирчета.

И като запрени в малък кръг, очертан от върховете на елите в зимното небе, също тъй бурно и в безреда се блъскаха снежните черно-бели облаци над горската поляна, надигаха се и се катереха един връз друг.

Любопитните, напиращи отстрани, пречеха на знахарката. Тя ги поглеждаше изпод вежди. Но под достойнството й беше да признае, че й досаждат. Възпираше я артистичното самолюбие и тя се преструваше, че не ги забелязва. Докторът я наблюдаваше най-изотзад, скрит от очите й.

За първи път я разгледа по-добре. Тя беше с неизменното си английско войнишко кепе и зеленикавия интендантски шинел с небрежно отворени ревери. Впрочем високомерните черти на потисната страстност, вдъхнали младост на черните очи и вежди на тази немлада жена, ясно изписваха върху лицето й, че й е все едно какво има или няма на гърба си.

Но видът на Памфиловата жена го изненада. Почти не я позна. За няколко дни беше остаряла невероятно. Изцъклените й очи сякаш щяха да изпаднат от кухините. На шията й тупкаше издута вена, опъната като въже. Как я бяха променили тайните й страхове.

— Пресекнало й е млякото, миличка — разправяше Агафия, — мислех да не е суха пред отелване, ама не, отдавна трябваше да има мляко, а все няма.

— Какво отелване! Ей на вимето има карбункул. Ще ти дам една билка с мас, да я мажеш. Пък и ще й побая.

— И още едно ми е мъка — мъжът ми.

— Ще му побая, да не скита. Не се бой. Като ти се лепне, та не мож го отлепи. Казвай си третата мъка.

— Не скита той. Де да скиташе. Там е лошото, че е тъкмо обратното, турил ни е на сърце мен и децата, къса си душата. Знам го какво си мисли. Мисли си как ще ни разделят и ще ни разпратят на различни страни. Ще ни оставят на басалиговите хора, а той няма да е с нас. Няма да има кой да ни брани. Ще ни изтезават, ще се погаврят на нашите мъки. Знам го аз, туй си мисли. Да не направи някоя поразия.

— Ще измислим как да му разсеем мъката. Казвай си третата мъка.

— Нямам трета, това са: кравата и мъжът ми.

— Е, ама бели кахъри са туй, жено! Гледай как те жали господ. Такива като тебе къде ги! Две бедици си имала клета главица, и то едната, че мъжът й жалостив. Какво даваш за кравата? Дай да се пазарим.

— Какво ще ми искаш?

— Една погача и мъжа ти.

Всички се засмяха.

— Ако ти се вижда много, просто да ти е погачата. Дай само мъжа.

Смехът наоколо гръмна с десеторна сила.

— Казвай името. Не на чиляка — на кравата.

— Красава.

— Тук май половината стадо са все Красави. Добре де. Помози бог.

И тя започна да бае. Отначало думите й наистина се отнасяха за добичето. После се увлече и прочете на Агафия цяло конско за магиите и тяхното приложение. Докторът прехласнат слушаше това налудничаво сладкодумие, както някога, на път от Европейска Русия за Сибир, се бе заслушвал в цветистото многословие на коларя Вакх.

Баячката разправяше:

— Стрино-кумице, дойди, сестрице, у сряда дойди, свали рани и злини; мамнице, мани се от кравето сисе. Стой мирно, Красавке, чакай, въртоглавке. Страфило, страшило, махни тая драка, хвърли я в копривака. Стой яко така, давай мляко като река. По-горе от царско е словото знахарско.

Всичко трябва да се знае, Агафюшка, клетви и магии, напратено, захранено. Гледаш сега и викаш: гора. Пък то нечистата сила е излязла насреща на ангелското войнство, колят се, досущ като вашите с басалиговите.

Или например гледай надето ти соча. Не натам, мила. С очите си гледай, не с гърба, гледай надето ти соча с пръст. А тъй, а тъй. Ти какво си мислиш? Мислиш, че на брезата вятърът сплита-разплита клонки и вейки? Мислиш, че птица гнездо ще си вие? Ама не. Туй е същинска дяволска игра. Русалка плете на щерка си венче. Чула, че идат хора, захвърлила го. От нас се плаши. Тази нощ ще го доплете, ще видиш.

Или пък вашето знаме червено. Ти какво си мислиш, мислиш, че е байрак? Ама виж, че не е никакъв байрак, а е на мома лукава кърпа вишнава, мами, мами, примамва, а защо? На младите момци маха С тази кърпа, тях вика, млади момци да прати на смърт, на заколение. А вие вярвате, че е знаме, насам, народе, от всички страни пролета и беднота.

Сега всичко трябва да се знае, жено Агафия, всичко, всичко, дето го има. Коя птица, какъв камик, какво биле. Сега например тази птица, тя е скорец вражалец. Звярът е борсук.

Сега например, ако речеш с някой да се залюбиш, само ми кажи. За когото щеш, ще ти направя магия за любов. Ако щеш, за твоя, дето ви е началник, Горски, ако щеш, за Колчак, ако щеш, и за някой принц. Мислиш, че се хваля и те лъжа? Не те лъжа. Гледай сега, слушай. Ще дойде зима, ще почнат виелици, в полето вихри ще веят, ще кръжат, сняг ще сипе и аз в ония снеговъртежи ще забия Нож, ще го вкарам чак докъде дръжката и цял червен от снега ти го изваждам. Разбра ли? А? Пък мислиш, че те лъжа. Ама откъде ми кажи, в тия снежни вихрушки да има кръв? Че нали е само вятър, въздух, снежна прах. Ама това е, жено, че не е вятър вихрушка, ами парясница бродница си е загубила чедото, магьосничето, дири го в полето, плаче, не може да го намери. И нея ножът ми ще уцели. Затуй ще е тая кръв. И аз с ножа мога която си щеш следа да ти изрежа и със сърмени конци да ти я зашия на фустата. И ако щеш Колчак, ако щеш Стрелников, ако щеш всеки нов цар ще ти тръгне по петите, където ти, там и той. А ти мислиш, че те лъжа, какво си мислиш: юруш, народе, босота и голота.

Или пък, да речем, камъни падат от небето, падат като дъжд. Излезе си човек от къщи, а връз него камъни. Или някои видели: конници яздели по небето, конете със задните копита бръскали по покривите. Или някои вражалци в стари времена знаели да открият: у тая жена се намира жито или мед, или кожа от златка. И воини с ризници им заголят рамото, все едно както се отваря скрин, и извадят от плешката на жената я крина жито, я бялка, я пчелна пита.

Понякога се случва на този свят голямо, силно чувство. И винаги към него се примесва и жал. Обектът на нашето обожание толкова повече ни се струва жертва, колкото повече сме влюбени. У някои милосърдието към жената надминава всички възможни граници. Състраданието на мъжа я съзира в някакви невероятни, несъществуващи и само въображаемо възможни положения и те я ревнуват от обкръжаващия въздух, от законите на природата, от изтеклите преди появата й хилядолетия.

Юрий Андреевич беше достатъчно образован, за да подозре в последните думи на врачката началните пасажи на някаква хроника, Новгородска или Ипатиевска, превърнати в апокриф от наслоените изопачения, поколения и поколения от знахари и разказвачи са ти препредавали и променяли през вековете. Още преди това са ги бъркали и уплитали преписвачите.

Защо ли така му въздействува жестокостта на преданието? Защо тъй го засегнаха обърканите нелепости, безсмислените бълнуваници, сякаш бяха реални факти.

Оголват лявото рамо на Лара. Тъй както ключ се обръща в ключалката на желязна каса, скрита в шкаф, мечът се завърта и отваря плешката й. В дълбините на разкрилата се душевна вътрешност се показват пазените в душата й тайни. Чужди посещавани градове, чужди къщи, чужди простори, като разпилени ленти, като размотаващи се кълба от панделки с изпадащи навън спирали.

О, как я обичаше! Колко хубава беше тя! Точно както винаги бе мислил и мечтал, точно каквато му трябваше. Но кое, каква нейна страна харесваше? Можеше ли да отдели и назове нещо конкретно? О, не, не! Само тази безподобно проста и устремна линия, с която цяла отведнъж бе очертана от горе до долу от твореца, и в това божествено очертание бе поверена на душата му, както се поверява увито в пелена току-що изкъпано дете.

А къде е той сега и какво става с него? Гори, Сибир, партизани. Обкръжени са и той ще сподели общата участ. Ама че дяволска работа, ама че глупост! И отново започна да му се вие свят и му притъмня пред очите. Всичко се завъртя пред него. В това време вместо очаквания сняг заваля дъжд. Като грамаден плакат, окачен над улицата от едната страна до другата, се опъна във въздуха над горската поляна неясно и многократно увеличено видението на една чудесна, боготворена глава. И главата плачеше, а дъждът, усилвайки се, я целуваше и я заливаше.

— Върви си — каза врачката на Агафия, — изцерих ти кравата, ще оздравее. Моли се на Богородица. Се бо света чертог и книга слова животнаго.30

8

Боевете се водеха по западните окрайнини на тайгата. Но тя беше тъй необятна, че в нейните мащаби това сякаш ставаше в някакви далечни краища на държавата, а скътаният в дебрите й лагер беше тъй многоброен, че колкото и мъже да отидеха на бой, винаги оставаха още повече и станът никога не биваше безлюден.

Тътенът на далечното сражение почти не стигаше до лагера. Изведнъж наблизо изтрещяха няколко изстрела. Те екнаха бързо един подир друг и веднага преминаха в непрекъсната безредна стрелба. Хората, застигнати от престрелката, хукнаха да бягат. Партизаните от спомагателните лагерни резерви се втурнаха към талигите. Настъпи паника. Започна всеобщо привеждане в бойна готовност.

Скоро паниката утихна. Тревогата се оказа фалшива. Но ето че народът отново взе да се стича към мястото, дето бяха стреляли. Натам прииждаха нови и нови тълпи.

Навалицата обкръжаваше някакъв кървав човешки чукан, проснат на земята. Осакатеният още дишаше. Бяха му отрязани дясната ръка и левият крак. Невероятно изглеждаше как с другата ръка и крак бе успял да допълзи до лагера. Отрязаните крайници бяха завързани на гърба му като страшни кървави меса заедно с дъсчица с дълъг надпис, в който между ужасните псувни се казваше, че това е отмъщение за зверствата на еди-кой си червен отряд, с който партизаните от горското братство нямаха нищо общо. Освен това беше добавено, че същото чака всички, ако до уречения в надписа срок партизаните не се покорят и не предадат оръжието си на представители от корпуса на Вицин.

Облян в кръв, с пресекващ и заглъхващ глас, непрестанно губейки съзнание, многострадалният нещастник разказа за изтезанията и мъченията в тиловите военно-следствени и наказателни части на генерал Вицин. Бил осъден на обесване, но като помилване му сменили наказанието с отсичане на ръката и крака, за да го пратят в този осакатен вид да плаши партизаните. Почти до лагерната гранична линия го пренесли на ръце, там го пуснали на земята и му наредили да пълзи, като го подтиквали отдалече с изстрели във въздуха.

Осакатеният едва мърдаше устни. За да разберат неясния му шепот, го слушаха приведени и ниско склонени над него. Той пошепна:

— Пазете се, братя. Те разкъсаха отбраната.

— Пратихме заслон. Кипи голяма битка. Ще се удържим.

— Пробив. Пробив. Той иска изневиделица. Знам аз. Ох, братя, не мога. Вижте, кръвта ми изтича, кръв храча. Сега ще издъхна.

— Чакай. Почини си. Помълчи. Не го карайте да говори. Не виждате ли, че му вреди.

— На пестил ме направи, кръвопиецът, извергът. В кръв, вика, ще те удавя, казвай кой си. Как да му кажа, братя, като съм истински дизелтьор. Да. Побегнах от него при вашите.

— Казваш: той. Но кой от техните така те подреди?

— Ох, братя, отвътре изгарям. Дайте малко дъх да си поема. Ще ви кажа. Атаман Бекешин. Полковник Щрезе. Вициновите. Вие тук в гората нищичко не знаете. В града е вой до бога. Живи хора изкормват. Живи хора режат на каиши. Вкарват те за врата някъде си, не знаеш къде, тъмно като в рог. Опипаш наоколо — клетка, вагон. Вътре четиридесет души и повече, по долни дрехи. И току отключат отвън и с лапата, когото докопат. Който им падне. Хайде навън. Все едно както се колят кокошки. Бога ми. Кого бесят, кого бият, кого карат на разпит. Смлатят го хубавичко, посипят му раните със сол и го ощавят с вряла вода. Ако не издържи и се изпусне по нужда, карат го: яж! Ами децата, ами жените, о, божичко!

Нещастникът вече беше взел-дал. Не довърши, викна и предаде богу дух. Всички някак отведнъж усетиха този миг, свалиха шапки и взеха да се кръстят.

Вечерта друга новина, къде по-страшна, обиколи целия лагер.

Памфил Палих беше в тълпата, която бе обкръжила умиращия. Той го видя, чу разказа му, прочете заканителния надпис на дъсчицата.

Постоянният страх за съдбата на семейството му, в случай че го убият, го обзе с небивала сила. Във въображението си ги виждаше вече подложени на мъчителни изтезания, виждаше изкривените им от болка лица, чуваше стоновете им и виковете за помощ. За да ги спаси от бъдещите страдания и да прекрати собствените си, той, луд от мъка, сам ги изкла. Съсече жена си и трите деца със същата остра като бръснач брадва, с която бе дялкал играчки от дърво за момиченцата и за Любимеца си Фльонушка.

Най-странното е, че не се самоуби веднага след стореното. Какво ли бе мислил? Какво би могъл да очаква от бъдещето? Какви планове и намерения би могъл да има? Той беше явно умопобъркан, безвъзвратно свършено същество.

Докато Ливерий, докторът и членовете на военния съвет заседаваха и обсъждаха какво да го правят, той бродеше на свобода из лагера с клюмнала на гърдите глава, с невиждащи мътножълти очи, с поглед изпод вежди. Тъпата усмивка на нечовешко, непобедимо страдание не слизаше от лицето му.

Никой не го жалеше. Всички се отдръпваха от него. Чуваха се гласове за саморазправа. Не ги подкрепиха.

Повече нямаше какво да прави на този свят. На заранта изчезна от лагера, както бяга от себе си ненормално, болно от бяс животно.

9

Зимата отдавна беше дошла. Камък и дърво се пукаха от студ. Разкъсани звуци и форми без видима връзка се появяваха в мразовитата мъгла, стояха, движеха се, чезнеха. Не слънцето, с което бяха свикнали на земята, а някакво друго, подменено, висеше като кърваво кълбо в гората. Бавно и тежко, сякаш в сън или във видение изтичаха от него лъчи гъста като мед кехлибареножълта светлина и по пътя си застиваха във въздуха и замръзваха по дърветата.

Едва докосвайки земята с обли стъпала и пробуждайки на всяка крачка бясно снежно скърцане, във всички посоки се движеха незрими люде с валенки, а допълващите ги силуети с калпаци и полушубки отделно плуваха във въздуха като кръжащи в небесните сфери светила.

Познатите се спираха, започваха разговор. Те доближаваха зачервените си като запарени в баня лица със заледените сюнгери на брадите и Мустаците. От устата им на облаци излитаха кълба плътна, лепкава пара, грамадни в сравнение с малкото и сякаш смразени думи в кратката им реч.

Ливерий и докторът се сблъскаха на пътеката.

— А, вие ли сте? Откога не сме се виждали! Довечера ви каня в моята землянка. Елате да пренощувате при мен. Да си спомним младините, да си побъбрим. Имам новини.

— Да не се е върнал куриерът? Има ли сведения за Варикино?

— За моите и за вашите в донесенията няма нито дума. Но тъкмо оттам черпя утешителни изводи. Явно са се спасили своевременно. Иначе щяха да ги споменат. Впрочем ще поговорим довечера. Значи чакам ви.

В землянката докторът повтори въпроса си:

— Отговорете ми само: какво знаете за нашите семейства?

— Вие пак не желаете да видите по-далеч от носа си. Нашите сигурно са живи и са в безопасност. Но не става дума за тях. Имам, чудесни новини. Искате ли месо? Студено телешко.

— Не, благодаря. Не се разсейвайте. Говорете по същество.

— Не сте прав. Аз пък ще хапна. В лагера върлува скорбут. Хората са забравили какво е хляб, какво е зеленчук. През есента трябваше по-организирано да берем лешници и диви плодове, докато бежанките бяха тук. Казвам, че работите ни са във възможно най-прекрасното състояние. Стана точно както винаги съм го предсказвал. Настъпи раздвижване. Колчак отстъпва по всички фронтове. Това е пълно и неудържимо поражение. Видяхте ли сега? Нали ви казвах. А вие хленчехте.

— Кога съм хленчил?

— Постоянно. Особено когато напираше Вицин.

Докторът си спомни наскоро отминалата есен, разстрела на метежниците, детеубийството и женоубийството на Палих, кървавите страхотии и човешката кланица, на която не се виждаше краят. Жестокостите на белите и на червените си съперничеха по бруталност и непрекъснато нарастваха в отговор на противниковите, сякаш се умножаваха взаимно. Повдигаше му се от кръвта, тя му се качваше в гърлото и го удряше в главата, тя сякаш замрежваше погледа му. Това не беше хленч, а нещо съвсем друго. Но как да го обясни на Ливерий?

В землянката миришеше на ароматен дим. Той полепна по небцето му, пощипваше го в носа и в гърлото. Землянката се осветяваше с тънко насечени борини в желязна тринога. Когато поредната догаряше, обгорялото крайче падаше в поставено отдолу тасче с вода и Ливерий втъкваше в пръстена нова, запалена.

— Вижте какво си паля. Свърших газта. Дървата съвсем са пресъхнали. Бориката изгаря бързо. Да, скорбут в лагера. Категорично ли се отказвате от телешкото? Скорбут. Ами вие къде гледате, докторе? Вместо да съберете щаба, да съобщите за положението, да прочетете на ръководството лекция за скорбута и мерките за борба с него.

— Не ме измъчвайте, за бога. Какво точно ви е известно за нашите близки?

— Вече ви казах, че нямаме никакви точни сведения за тях. Но не ви казах какво знам от последните военни донесения. Гражданската война свърши. Колчак е разбит завинаги. Червената армия го гони по железопътната магистрала на изток, за да го хвърли в морето. Друга част от Червената армия бърза да се съедини с нас, та с общи сили да се заемем с унищожаването на многобройните му тилове, пръснати навсякъде. Южна Русия е очистена. Защо не се радвате? Това малко ли е?

— Не е вярно. Радвам се. Но къде са нашите семейства?

— Във Варикино ги няма и това е голямо щастие. Макар че летните легенди на Каменодворски, както и предполагах, не се потвърдиха — помните ли онези глупави слухове, че във Варикино имало нашествие на някаква загадъчна народност. Но градчето наистина е съвсем обезлюдено. Все нещо е ставало там и добре, че и двете семейства навреме са се махнали. Да се надяваме, че са се спасили. Това са, според данните на моето разузнаване, предположенията на малцината останали.

— А Юрятин? Какво става там? Кои са в града?

— По този въпрос също нещо не е наред. Явно е грешка.

— А именно?

— Там били още белите. Това е пълен абсурд, изключено е. Сега ще ви го докажа недвусмислено.

Ливерий втъкна в триногата нова борина, сгъна откъм нужните деления изпомачканата карта с мащаб един дюйм към две версти, а ненужните краища подпъхна отдолу и започна да обяснява по картата с молив в ръка.

— Вижте сега. Във всички тези участъци белите са отблъснати. Ето тук и тук, и тук, навсякъде околовръст. Следите ли внимателно?

— Да.

— Те не могат да бъдат в посока Юрятин. Иначе при прекъснатите комуникации неизбежно ще се окажат в клопка. Това не може да не е очевидно за техните генерали, колкото и да са бездарни. Обличате си кожуха? Защо?

— Извинете ме, само за минутка. Сега ще се върна. Тук ми люти от тютюна и от дима на борината. Не ми е добре. Ще глътна чист въздух.

Докторът се изкачи от землянката навън и смете с ръкавицата снега от един дебел дънер, сложен за сядане пред входа. Седна на него, наведе се, подпрял глава с двете си длани, и се замисли. Зимната тайга, горският лагер, осемнадесетте месеца, прекарани при партизаните, сякаш се бяха изпарили. Забрави за тях. Във въображението си виждаше само близките. И си представяше какви ли не кошмари, свързани с тях.

Ето Тоня върви през полето във виелицата с Шурочка на ръце. Загръща го с одеялото, краката й затъват в снега, едвам ги измъква, а бурята я покосява, вятърът я поваля, тя пада и става, безсилна да се задържи на уморените си нозе. О, но той все забравя, забравя. Тя е с двете деца и кърми по-малкото. И двете й ръце са заети, както на бежанките от Чилимка, дето се бяха побъркали от безкрайните страдания и тревоги.

И двете й ръце са заети, а няма никого наоколо, който да й помогне. Таткото на Шурочка го няма. Той е далече, винаги е далече, през целия им живот не е с тях, какъв татко е той, такива ли са истинските татковци? А къде е нейният баща? Къде е Александър Александрович? Къде е Нюша? Къде са другите? О, по-добре да не си задава такива въпроси, по-добре да не мисли, по-добре да не се задълбочава.

Докторът се вдигна от дънера с намерението да се спусне пак в землянката. Внезапно мислите му заработиха в нова насока. Той реши да не се връща при Ливерий.

Отдавна имаше приготвени ски, торба сух хляб и всичко необходимо за бягството. Беше заровил всички неща зад граничната линия на лагера, под голямата елша, и за по-сигурно дори беше направил специална засечка на дървото. Натам, по утъпканата пътека между преспите потегли сега. Нощта беше ясна. Имаше пълнолуние. Докторът знаеше къде са поставени нощните караули и успешно ги отмина. Но на полянката със заледената офика часовоят отдалече му викна, засили се и изправен на ските, се плъзна към него.

— Стой! Ще стрелям! Кой си ти! Казвай паролата!

— Ти да не си полудял, братко? Свой съм, не ме ли позна? Вашият доктор Живаго.

— Виноват! Не ми се сърди, другарю Живак. Не те познах. Ама ако че си живак, пак няма да те пущим нататък. Всичко трябва да си е както се следва.

— Добре де. Паролата е: Червен Сибир, отговорът е: долу интервентите.

— Така по може. Върви където щеш. Кой дявол те е понесъл тъй по нощите? Болни ли имаш?

— Не ми се спи и ожаднях. Рекох да се поразходя, да си наквася устата с малко сняг. Видях офиката със замръзналите зрънца, искам да ида да си откъсна.

— Да му се не знаят и господарските измишльотини, зимно време на гроздобер. Три години ви ги избиваме от главите, ама каква полза. Нямате капка съзнателност. Върви си яж офиката, откачалка. Да не ми се свиди!

И пак така се засили и с бързи тласъци прав профуча с дългите ски и се отдалечи по девствения сняг все по-навътре и по-навътре, зад щръкналите като оредяла коса голи зимни храсти. А пътечката, по която вървеше докторът, го отведе право при споменатата офика.

Тя беше наполовина в сняг и наполовина в замръзнали листа и зрънца и протягаше насреща му две заснежени клонки. Спомни си големите бели ръце на Лара, заоблени, щедри, хвана се за клоните и придърпа дръвчето към себе си. Сякаш с човешко ответно движение офиката го посипа целия със сняг. А той бърбореше, без да разбира какво, изпаднал в някакъв транс.

— Ще те видя, красавице моя писана, княгиньо моя скъпоценна, любима моя безценна…

Нощта беше ясна. Светеше луната. Той продължи навътре в тайгата, към своята елша, изкопа си нещата и напусна лагера.

1

По кривото хълмче към Малая Спаская и Но-восвалочная се спускаше Болшая Купеческая. Към нея бяха обърнати къщите и църквите в по-високите части на града.

На ъгъла беше тъмносивата къща с фигурите. По грамадните четвъртити плочи на скосения калкан се чернееха току-що налепени броеве на правителствени вестници, правителствени декрети и постановления. Група минувачи се спряха на тротоара и дълго в безмълвие четяха тази литература.

Снегът наскоро се беше стопил и беше сухо. Стегна мраз, ставаше все по-студено. Беше съвсем светло в час, в който доскоро вече цареше мрак. Зимата току-що си беше отишла. Пустотата на освободеното място се зае от светлината, която не си отиваше и се задържаше вечер. Тя будеше някакво вълнение, зовеше нанякъде, плашеща и тревожна.

Белите наскоро бяха напуснали града, превзет от червените. Свършиха се престрелките, кръвопролитията, военният смут. Това също будеше страх и смущение, както краят на зимата и удължаването на пролетния ден.

Съобщенията, които четяха минувачите на все още дневната светлина, гласяха:

„За сведение на населението. Работнически книжки за материално осигурените се дават срещу 50 рубли в Продоволствения отдел на Юрятинския съвет, Октябърская, бивша Генералгубернаторская, 5, стая 137.

Липсата на работническа книжка или неправилното, а още повече фалшивото й попълване се наказва с цялата строгост на военното положение. Точната инструкция за ползуване на работническите книжки е публикувана в Известия на ЮИК, бр. 86/1013 от настоящата година, и е окачена в Продоволствения отдел на Юрсъвета, стая 137.“

В друга обява се съобщаваше за достатъчните запаси от хранителни продукти в града, които обаче били укривани от буржоазията с цел да се дезорганизира разпределянето и да се всее хаос в продоволствените въпроси. Съобщението завършваше с думите:

„Уличените в укриване и пазене на хранителни запаси се разстрелват на място.“

Трето съобщение предлагаше:

„В интерес на правилната организация на продоволствените въпроси непринадлежащите към експлоататорските елементи се обединяват в потребителни кооперации. За повече подробности — Продоволствения отдел на Юрсъвета, Октябърская, бивша Генералгубернаторская 5, стая 137.“

Имаше и предупреждение за военните:

„Лица, които не са предали оръжието си или притежават такова без съответното позволително нов образец, се преследват по цялата строгост на закона. Позволителните се подменят в Юрятинския революционен комитет, Октябърская 6, стая 63.“

2

До групата на четящите се приближи изпосталял, отдавна некъпан и затова мургав на вид човек със занемарен вид, с торба на гърба и с тояжка. Нестриганата му коса още не беше прошарена, а тъмнорусата брадичка, която му беше поникнала, имаше бели косми. Това беше доктор Юрий Андреевич Живаго. Кожухът му явно отдавна беше откраднат по пътя или го беше сменил срещу храна. Беше облечен с някаква чужда дрипа с възкъси ръкави и тя не му топлеше.

В торбата си носеше недояден къшей хляб, изпросен в последното село преди града, и резен сланина. Преди около час беше влязъл откъм железопътната линия, пътят от градската застава до това кръстовище му отне цял час, толкова беше слаб и изнемощял от последните километри. Често се спираше и едвам се удържаше да не падне на земята и да целува камъните на града, който не беше се надявал вече някога да види и на който се радваше като на живо същество.

Много дълго, половината от пешеходното си странствуване, бе вървял покрай железопътната линия. Всичко изглеждаше изоставено, занемарено, всичко беше покрито със сняг. Пътят му мина покрай цели белогвардейски ешелони, пътнически и товарни, застигнати от преспи, от общото поражение на Колчак и от липсата на гориво. Тези заседнали по пътя, завинаги застинали и погребани под снега вагони се точеха в почти непрекъснат низ десетки и десетки версти. Те служеха за укрития на въоръжените шайки, които грабеха по пътищата, и за подслон на криминални и политически бегълци, на неволните скитници от онези години, но най-вече се използуваха за братски могили и общи гробници на умрелите от студовете и от тифа, който вилнееше по железниците и покосяваше цели села наоколо.

Тези времена бяха оправдали стария израз, че човек за човека е вълк. Пътник, съгледал пътник, бързаше да се скрие, първият срещнат убиваше първия срещнат, за да не бъде убит. Чу се за единични случаи на канибализъм. Човешките закони на цивилизацията бяха забравени. Влизаха в сила животинските. Човеците сънуваха праисторически сънища от пещерния век.

Самотни сенки се мяркаха понякога далеч пред него и бързешком пресичаха пътя — докторът винаги гледаше да ги заобиколи и те често му се струваха познати, вече срещани. Струваше му се, че всички са от партизанския лагер. В повечето случаи грешеше, но веднъж очите не го излъгаха. Някакъв младеж изпълзя от снежната планина, затрупала международния спален вагон, свърши си работата навън и пак се пъхна в пряспата — той наистина беше от горското братство. Това беше уж разстреляният Терентий Галузин. Останал недоубит, той дълго време бе лежал в безсъзнание, после се беше съвзел, пълзешком бе избягал от мястото на разстрела, крил се бе по горите, лекувал бе раните си и сега тайно и с чуждо име се промъкваше при близките си в Крестовоздвиженск, а по пътя се криеше от хората в заснежените влакове.

Тези картини и гледки правеха впечатление на нещо отвъдно, нереално. Те изглеждаха като частици от някакви незнайни чуждопланетни съществования, по погрешка изникнали на земята. И само природата бе останала вярна на историята и се явяваше пред очите му такава, каквато я представяха най-новите художници.

Случваха се тихи зимни вечери, светлосиви, тъмнорозови. По светлото небе се очертаваха тъмните върхове на брезите, тънки като начертани знаци. Черни потоци се стичаха под сивата слюда на тънкия лед, в бреговете от белия сняг, струпан на преспи, а долу подгизнал от речната вода. И ето, в една такава привечер, мразовита, прозрачносива, мека като пухчетата на върбата, след някой и друг час вече трябваше да стигне до къщата с фигурите в Юрятин.

Докторът искаше да отиде при таблото на Центропечат, за да види официалните съобщения. Но погледът му непрекъснато се плъзгаше към противоположната страна, към прозорците на втория етаж на къщата отсреща. Тези прозорци към улицата някога бяха замазани с бяло. В двете стаи зад тях се пазеха мебелите на собствениците. И въпреки че от студа долните части на стъклата сега се бяха покрили с тънки кристали скреж, виждаше се, че прозорците са чисти, измити от боята. Какво означаваше тази промяна? Дали се бяха върнали собствениците? Или Лара е напуснала и там живеят други и всичко е съвсем иначе.

Неизвестността го тревожеше. Не издържаше вече на вълнението. Пресече, влезе през главния вход и се заизкачва по стълбището, тъй познато и толкова мило на сърцето му. Колко често в горския лагер си беше спомнял до последната извивка ажурната украса на чугунените стъпала. На един от завоите нагоре, като погледнеш през стъпалата, долу се виждат захвърлените под стълбището стари кофи, легени и счупени столове. Същото се повтори и сега. Нищо не беше се променило, беше си както навремето. Докторът изпита почти благодарност към стълбището за неговата вярност към миналото.

Някога бе имало звънец на вратата. Но той беше развален и не работеше още тогава, преди горския плен. Докторът понечи да почука, но забеляза, че вратата е заключена по нов начин, с тежък катинар, окачен на две халки, грубо завинтени в облицовката на едновремешната дъбова врата, с красива, на места изронена резба. По-рано не допускаха такъв вандализъм. Имаше си секретни брави, които чудесно се заключваха, а случеше ли се да се развалят, имаше си ключари да ги поправят. Тази нищожна дреболия по своему свидетелствуваше за общата и доста напреднала разруха.

Докторът беше сигурен, че Лара и Катенка не са тук, а може би не са и в Юрятин или изобщо ги няма на този свят. Беше готов за най-страшни разочарования. Само колкото да му е чиста съвестта, реши да бръкне в дупката, от която толкова се бояха той и Катенка, и потропа с крак по стената, за да не се натъкне на някой плъх. Нямаше никаква надежда да намери нещо в скривалището. Отворът беше закрит с тухла, той я извади и си пъхна ръката във вдлъбнатина. О, чудо! Ключът и някаква бележка. Бележката беше доста голяма, на цял голям лист. Докторът отиде до прозореца на стълбите. Още по-голямо чудо, почти невероятно! Бележката е писана за него! Той бързо я зачете:

„Господи, какво щастие! Разправят, че си жив и са те открили. Видели са те извън града, веднага ми казаха. Предполагам, че първо ще побързаш да идеш във Варикино, и тръгвам с Катенка за там. За всеки случай ключът е на старото място. Изчакай ме, не мърдай никъде. А, ти не знаеш, сега живея в предната част на къщата, в стаите, дето гледат към улицата. Впрочем ще се досетиш. У дома е пусто и голо, наложи се да продадем част от мебелите на собствениците. Оставям ти малко ядене, най-вече варени картофи. Затисни капака на тенджерата с ютията или с нещо тежко, както аз съм направила, заради плъховете. Не съм на себе си от радост.“

Тук свършваше лицевата част на бележката. Докторът не обърна внимание, че листът е изписан и от другата страна. Допря разтвореното писмо до устните си, после го сгъна и го прибра заедно с ключа в джоба си. Страшна, раняваща болка преряза безумната му радост. Щом тя, без да се притеснява, без никакво смущение отива във Варикино, значи семейството му не е там. Освен тревогата, която изпитваше, му беше непоносимо болно и мъчно за близките. Защо тя не споменава нищо за тях и не пише къде са, сякаш изобщо не съществуват.

Но нямаше време за умуване. Навън започваше да притъмнява. Още много неща трябваше да свърши, докато е светло. Не на последно място — да се запознае с налепените отсреща декрети. Времената бяха сурови. Човек можеше поради незнание да плати с живота си за нарушаването на някое задължително постановление. И без да отключи, без да свали торбата от прежуленото си рамо, слезе и отиде при стената, голяма част от която беше цялата облепена с най-разнообразна преса.

3

Тази преса се състоеше от вестникарски статии, протоколи на речи от заседания и декрети. Юрий Андреевич плъзна очи по заглавията. „За реда в реквизициите и облагането на заможните класи. За работническия контрол. За фабрично-заводските комитети.“ Това бяха наредбите на новата власт в града, които отменяха заварения досегашен ред. Тя напомняше на тукашните жители за безусловността на своите нареждания, може би забравени от тях през временното управление на белите. Но на Юрий Андреевич му призля от безкрайните еднообразни повторения. От кои години бяха тези заглавия? Откога са тези надписи? Миналогодишни? По-миналогодишни? Един път в живота си се беше възхитил от категоричността на този език и прямотата на тази мисъл. Нима заради прибързаното си възхищение трябва да плаща с това, че никога вече да не види в живота си нищо освен тези неизменни оттогава истерични крясъци и наредби, с годините все по-бездушни, неразбираеми и неизпълними? Нима минутата на твърде предана симпатия го беше заробила завинаги?

Мярна му се някакъв откъс от отчет. Зачете го:

„Сведенията за глада показват фаталната бездейност на местните организации. Злоупотребите са очевидни, спекулацията е чудовищна, но какво е направило бюрото на местната профорганизация, какво правят градските, общинските фабрично-заводски комитети? Докато не се премине към масови обиски в складовете на сточна гара Юрятин, на участъците Юрятин—Развилие и Развилие—Рибалка и докато не вземем най-драстични мерки срещу спекулантите, включително разстрел на местопрестъплението, няма да се избавим от глада.“

„Каква завидна слепота! — помисли си докторът. — За какво жито може да става дума, когато то отдавна не съществува в природата? Какви заможни класи, какви спекуланти, когато те са отдавна унищожени по смисъла на предишните декрети. Какви селяни, какви села, като такива вече не съществуват. Каква забрава за собствените си предначертания и мероприятия, които отдавна са направили живота на пух и прах! Какви са тези хора, дето могат години и години да бълнуват в такъв нестихващ трескав екстаз по несъществуващи, отдавна изчерпани теми и нищо да не знаят, и нищо да не виждат наоколо си!“

Зави му се свят и падна в безсъзнание на тротоара. Когато дойде на себе си и му помогнаха да стане, му предложиха да го придружат докъдето е необходимо. Той благодари и се отказа от помощта, като обясни, че е наблизо, тук отсреща.

4

Още веднъж се качи по стълбите и отключи вратата на Лариното жилище. На стълбищната площадка още беше светло — почти колкото при първото му качване. С признателна радост забеляза, че слънцето спокойно го изчаква.

Щракването при отварянето на вратата предизвика някаква суматоха вътре. Празното безлюдно помещение го посрещна с метален звън и дрънчене на падащи тенджери. Плъховете се пльоскаха по корем и се разбягваха. Докторът се погнуси от тази гадост, която явно се беше навъдила вътре в огромни количества.

И преди да е направил още какъвто и да било опит да пренощува тук, реши най-напред да се предпази от тази напаст — да се прибере в някоя по-закътана и добре затваряща се стая и да запуши всички дупки на плъховете с натрошено стъкло и ламарина.

От гостната свърна вляво, към непознатата част от жилището. Мина тъмната холна стая и се озова в друга, светла, с два прозореца към улицата. Точно срещу прозорците на отсрещната страна се тъмнееше къщата с фигурите. Долната част на стената беше облепена с вестници. Минувачите с гръб към прозорците четяха вестниците.

Светлината в стаята и навън беше еднаква — млада, неутаена вечерна светлина на ранната пролет. Целостта на светлината вътре и вън беше тъй ненакърнена, сякаш стаята не беше изолирана от улицата. Имаше само една малка разлика. В Ларината стая, където се намираше Живаго, беше по-студено, отколкото навън, на Купеческая.

Когато докторът най-после почти беше стигнал до града и преди час-два вече прекосяваше улиците му, безмерно нарасналата немощ му се стори като признак на заплашващо го скорошно заболяване и го стресна.

А сега еднородността на светлината вътре и вън пак така безпричинно го зарадва. Потокът студен въздух, еднакъв отвън и в жилището, го сродяваше с вечерните улични минувачи, с настроенията в града, с живота на този свят. Страховете му се разпръснаха. Вече не мислеше, че ще се разболее. Вечерната прозрачност на пролетната всепроникваща светлина му изглеждаше като залог за далечни и щедри надежди. Започна да вярва, че всичко ще е добре и той ще постигне всичко в живота, ще намери всички и ще ги сближи, всичко ще дообмисли и ще изрази. И чакаше да изпита радостта от срещата с Лара като най-близко доказателство.

Безумна възбуда и необуздана енергия изместиха доскорошната му омаломощеност. Това оживление беше много по-сигурен белег за започващото заболяване, отколкото одевешната слабост. Не го свърташе на едно място. Теглеше го отново навън и ето защо.

Преди да остане тук, искаше да се подстриже и да се обръсне. Затова още по пътя насам беше надничал през витрините на бившите бръснарници. Част от тях не работеха или се използуваха за други цели. Тези пък, които отговаряха на някогашното си предназначение, бяха под ключ. Не намери къде да се подстриже и да се обръсне. Нямаше собствен бръснач. Ако би намерил ножица у Ларини, щеше да свърши всичко сам. Но след като прерови всичко по тоалетната й масичка с неспокойна трескавост, не откри ножица.

Спомни си, че на Малая Спаская имаше някога едно шивашко ателие. Помисли си, че ако тази работилница не е закрита и е още налице и ако той успее да стигне, преди да е свършило работното време, ще може да изпроси една ножица от някоя от шивачките. И още веднъж слезе долу.

5

Споменът не го излъга. Ателието си беше на старото място и работеше. Намираше се в едно търговско помещение на нивото на тротоара с голяма магазинска витрина и с врата откъм улицата. През прозореца се виждаше до отсрещната стена. Жените работеха все едно на улицата.

Вътре беше ужасно тясно. Освен професионалните шивачки тук явно се бяха хванали на работа и любителки измежду застаряващите юрятински дами, за да вземат работнически книжки, за които ставаше дума в декрета на сградата с фигурите.

Техните движения веднага можеха да се отличат от сръчността на истинските шивачки. В ателието се изпълняваха само военни поръчки — за ватени гащи, памуклийки, куртки, а също се съшиваха смешни полушубки от разнопородни кучешки кожи — Юрий Андреевич ги беше виждал вече в горския лагер. Шивачките любителки подпъхваха с неловки пръсти подгънатите пешове под иглите на шевните машини и едвам се справяха с непривичната, почти сарашка работа.

Юрий Андреевич почука на стъклото и направи знак да го пуснат. Пак със знаци му обясниха, че частни поръчки не приемат. Юрий Андреевич не се задоволи с отговора и повтаряйки същия жест, настоя да го пуснат и да го изслушат. С отказващи движения му дадоха да разбере, че имат спешна работа, да се маха, да не им пречи и да си върви по пътя. Една от шивачките изрази с лицето си недоумение и в знак на отегчение обърна длан напред, питайки с очи какво всъщност иска. Той с два пръста, показалеца и средния, показа режещото движение на ножицата. Жестът му остана неразбран. Решиха, че е нещо неприлично, че ги закача и се задява с тях. Заради опърпания му вид и странното поведение го оприличиха на болен или луд. В ателието се кискаха, подсмиваха се и му махаха с ръце да го отпъдят от прозореца. Най-накрая той се досети да потърси път през някой вътрешен двор, намери го, откри вратата на ателието и почука откъм задната страна.

6

Отвори му възрастна черноока шивачка с тъмна рокля, строга, може би някаква началничка в работилницата.

— Няма отърване! Божие наказание и това си е! Казвайте бързо какво искате. Не ни губете времето!

— Трябва ми ножица, не се учудвайте. Искам да помоля за минутка да ми услужите. Тук пред вас ще си подстрижа брадата и ви я връщам с благодарност.

В очите й се появи недоверчиво учудване. Беше съвсем ясно, че се съмнява в умствените способности на събеседника.

— Ида отдалече. Току-що стигнах до града. На нищо не приличам. Искам да се подстрижа — и ни една бръснарница. Затова реших да опитам сам, но нямам ножица. Бихте ли ми услужили, ако обичате?

— Добре. Аз ще ви подстрижа. Само че да му мислите. Ако е заради друго, ако е някаква хитрост, промяна на външния вид за маскировка, нещо политическо, ще извинявате. Няма да си жертвуваме живота заради вас, ще се оплачем където трябва. Времената сега са други.

— Моля ви се, нищо подобно!

Шивачката го пусна вътре, въведе го в една странична стаичка колкото килерче и след миг той седеше на стола като в бръснарски салон, целият завит с чаршафа, усукан около врата му и затъкнат под яката.

Шивачката отиде за инструментите и след малко се върна с ножица, гребен, няколко машинки различни номера, каиш и бръснач.

— Всичко съм опитала в тоя живот — обясни тя, като забеляза изумения му поглед, задето разполага с необходимото. — И бръснарка съм била. През миналата война бях милосърдна сестра и се научих да стрижа и да бръсна. Първо ще подкастрим брадата с ножицата, после ще ви обръсна.

— Косата, моля ви, съвсем късо.

— Ще се постараем. Иначе сте интелигентен на вид, а се преструвате, че не знаете. Сега не работим на седмици, а на декади. Днес е седемнадесети, а на датите със седмица бръснарниците имат почивен ден. Нали знаете.

— Честна дума. Защо да се преструвам? Казах ви. Ида отдалече. Не съм тукашен.

— По-кротко. Не шавайте. Така ще ви порежа. Значи не сте тукашен? С какво пристигнахте?

— Със собствените си крака.

— По големия път?

— И по големия път, и по линията. Вагони, вагони — сума нещо под снега! Всякакви, лукс, първокласни.

— Ето и отсам малко. Сега тук, и готово. По семейна работа ли?

— Каква семейна? Занимавам се с бившия съюз на кредитните дружества. Инспектор съм, обикалям. Изпратиха ме да ревизирам. Къде, по дяволите! Залостих се в Източен Сибир и не мога да се измъкна. Влакове няма. Та се наложи пешком, какво да се прави. От месец и половина съм на път. На каквото се нагледах, един живот не ми стига да го опиша.

— Няма и нужда да го описвате. Аз ще ви кажа какво да правите. Почакайте малко. Ето ви огледалото. Измъкнете си ръката от чаршафа, дръжте така. Я се погледнете. Какво ще кажете?

— Според мен пак е дълга. Можеше и по-късо.

— Няма да става за прическа. Та викам, хич да не разправяте. За всичко това е по-добре да си мълчите. Кредитни дружества, вагони лукс под снега, инспектори и ревизори, най-добре направо да забравите тези думи. Че не знам какво ви се пише. Ще загазите и с двата крака, тия неща не са за сегашно време. По-добре да лъжете, че сте доктор или учител. Ето срязахме вече брадата и ще почнем самото бръснене. Сапунисваме, шат-шат и ще се подмладим с десет години. Ще ида за вода, ще сложа да се топли.

„Коя е тази жена? — си мислеше междувременно докторът в нейно отсъствие. — Чувствувам, че имаме някакви допирни точки и че би трябвало да я познавам. Май съм я виждал някъде или съм я чувал. Сигурно ми прилича на някого. Но на кого, дявол да го вземе?“

Шивачката се върна.

— Ето, че дойде ред на бръсненето. Та тъй значи, по-добре човек много да не дрънка. Това си е вечна истина. Думата е сребро, мълчанието — злато. Влакове не знам си какви и разни кредитни дружества! Най-добре да разправяте, че сте доктор или сте учител. А туй, дето сте го видели, оставете си го за вас. Кого ли ще слисате с тия работи! Да не ви дразни бръсначът?

— Малко боли.

— Дере, сигурно дере, знам аз. Ще потърпите, миличък. Няма как. Косъмът ви е загрубял и кожата ви е отвикнала. Да. Та кой ли ще ти се чуди на разни гледки по наше време. Хората обръгнаха. И ние колко тегло видяхме. Тук през атаманщината какво чудо беше! Грабежи, убийства, отвличания! Преследваха хората като зверове. Един например дребен сатрап, сапуновец, намразил, видите ли, поручика. Праща войниците да му направят засада срещу къщата на Крапулски, близо до Крайградската гора. Разоръжават го и под конвой в Развилие. А в Развилие беше същото, което сега е губернската чека. Лобно място. Не си мърдайте главата. Дере ли? Знам, драги, знам. Какво да се прави. Тук трябва да теглим една контра, а косъмът ви е станал като четина. Твърд. Та такова едно място. Жена му, значи, в истерия. Жената на поручика. Коля, моят Коля! И право при главния. То така си е приказката де, че право при него. Кой ще я пусне. Ами протекция? Тук пък една личност от съседната улица имаше достъп до главния и за всички се застъпваше. Изключително хуманен човек, не беше като другите, разбран. Генерал Галиулин. А наоколо жестокости, зверства, драми на почва ревност. Не ти трябват испански романи.

„Говори за Лара — досети се докторът, но за по-сигурно нищо не каза и не посмя да разпитва. — А когато спомена «не ти трябват испански романи», пак ужасно ми заприлича на някого. Точно с тези неподходящи думи, толкова не на място казани.“

— Сега, разбира се, е съвсем друго. Пак има де, и разследвания, и доноси, и разстрели, колкото си щеш. Но по идея вече е съвсем друго. Първо, новата власт. Отскоро са, още не са се развихрили. Второ, кой каквото ще да каже, ама са за обикновените хора и в това им е силата. Ние, заедно с мен, бяхме четири сестри. И четирите трудещи се. Естествено, че сме повече за болшевиките. Едната ми сестра умря, беше женена за политически. Мъжът й работеше управител на един от тукашните заводи. Синът им, моят племенник, е главатар на нашите селски бунтовници, знаменитост, може да се каже.

„А, това ли било! — сети се изведнъж Юрий Андреевич. — Тя е лелята на Ливерий, местния герой, и балдъзата на Микулицин, бръснарката, шивачката, стрелочницата, всеизвестната майсторица със златни ръце. Но по-добре да продължавам да си мълча, за да не се издам.“

— Моят племенник от дете имаше влечение към народа. При баща си израсна, в „Святогор Богатир“. Не знам дали сте ги чували Варикинските заводи? Ама какви ги вършим ние? Ей, че съм заплес! Половината ви брада обръсната, другата половина не. Като се заприказвах, така е. Защо не ми казахте? Изсъхна ви сапунът на лицето. Ще ида да стопля вода, че тази изстина.

Когато Тунцева се върна, Юрий Андреевич попита:

— Какво е това Варикино, някое затънтено кътче, забравено от бога, сигурно дотам не стигат никакви сътресения, нали?

— Не знам колко е затънтено. В ония дебри май им дойде още по-нанагорно. През Варикино минаха някакви банди, не знам какви. Не говорели по нашенски. Извеждали къща след къща навън да разстрелват хората. И си продължили по пътя, без много приказки. Та телата тъй си оставали непогребани в снега. Понеже беше през зимата. Какво така подскачате? Насмалко да ви клъцна гръкляна.

— Казахте, че зет ви бил от Варикино. И той ли си изпати от всички тези кошмари?

— Не, защо. Той с жена си, с божията помощ, навреме се измъкна оттам. С новата, втората. Къде са, не знам, но научихме, че са се спасили. Малко преди това там бяха отишли да живеят някакви нови хора, московско семейство, столичани. Та те още по-преди си бяха заминали. Младият, докторът, главата на семейството, се води изчезнал. Ама то само тъй се вика, изчезнал, за да не страдат хората. Инак сигурно е умрял, убили са го. Търсиха го, търсиха го, никакъв го няма. През това време по-стария го отзоваха. Той беше професор. По селското стопанство. Чувах, че направо от правителството го извикали. Заминаха си през Юрятин още преди втори път да дойдат белите. Пак ли бе, другарче скъпо? Като вземе така да се върти клиентът и да подскача, може да го заколиш, без да искаш. Май множко се осланяте на бръснарката.

„Значи са в Москва!“

7

„В Москва! В Москва!“ — отекваше на всяка крачка в душата му, когато за трети път се качваше по чугунените стъпала. Празната квартира отново го посрещна с ад от скачащи, падащи, разбягващи се плъхове. Беше му ясно, че заради тази гадост няма да може да мигне нито за минутка. И той започна подготовката за пренощуването със запушване на дупките. За щастие в спалнята не бяха толкова много, значително по-малко, отколкото в останалата част на жилището, където и подът, и стените долу бяха разкъртени. Но трябваше да побърза. Наближаваше нощта. На масата в кухнята го чакаше, вероятно предвидена за идването му, свалена от стената и напълнена до половината газена лампа, а до нея отворена кибритена кутийка с десетина клечки, поне толкова му се видяха. Но по-добре беше да запази и едното, и другото, и газта, и кибрита. В спалнята откри и един нощен светилник с фитилче и следи от масло, почти до дъното изпито вероятно от плъховете.

Страничните дървени первази не прилепваха плътно до пода. Юрий Андреевич вкара в междините малко натрошени парчета стъкло с острото навътре. Вратата на спалнята плътно допираше долния праг. Можеше хубаво да я затвори, да я заключи и да отдели тази стая със запушените дупки от останалата квартира. За час и нещо се справи с всичко.

В ъгъла на спалнята имаше голяма печка с кахлен корниз почти до тавана. В кухнята бяха складирани дърва, десетина връзки. Юрий Андреевич реши да си вземе две връзки от Ларините и коленичи, за да нареди подпалките върху лявата ръка. Пренесе ги в стаята, стовари ги пред печката, огледа я и набързо провери състоянието й. Искаше да заключи спалнята, но бравата се оказа развалена и затова затъкна вратата с нагъната хартия, да не се отваря, и започна полека-лека да стъква огъня.

Когато нареждаше цепениците, на една от тях отстрани видя белег. С учудване го позна. Бяха следи от стар нишан, двете начални букви „к“ и „д“, които сочеха от кой склад са били необработените дънери. С тези букви се бележеха някога, в Крюгерови времена, дървата от Кулабишевския дял във Варикино, когато заводите продаваха излишъците от дървен материал за огрев.

Наличието на дърва от този вид в домакинството на Лара доказваше, че тя се познава със Самдевятов и той се грижи за нея, както навремето бе снабдявал с всичко необходимо доктора и неговото семейство. Това откритие като нож прониза сърцето му. И по-рано го притесняваше помощта на Анфим Ефимович. Сега неудобството от тези добрини се усложни с други чувства.

Едва ли Анфим я покровителствува заради черните й очи. Юрий Андреевич си представи свободните му обноски и Ларината женска привързаност. Изключено е да няма нещо помежду им.

В печката с общ пукот се разгаряха бурно сухите кулабишевски дърва и колкото повече се разпалваха, толкова повече ревнивото заслепение на доктора, започнало от случайно предположение, се изпълваше с все по-непререкаема сигурност.

Но душата му беше цяла изтерзана и нова болка сменяше предишната. Нямаше нужда да пъди тези подозрения. Мислите му сами, без участие от негова страна, запрескачаха от едно на друго. Размишленията за семейството го завладяха с нова сила и временно засенчиха ревнивите му фантазии.

„Значи сте в Москва, скъпи мои? — Вече му се струваше, че Тунцева бе декларирала благополучното им пристигане. — Отново, вече без мен, повторихте този дълъг тежък път? Как пътувахте? Каква е тази командировка на Александър Александрович, защо са го изискали? Сигурно е покана от Академията да възобнови преподавателската си работа. Как заварихте къщата? Всъщност дали съществува още тази къща? О, господи, колко е тежко и болезнено. О, да не мисля, да не мисля! Как се объркват мислите ми! Какво ми е, Тоня? Дали се разболявам? Какво ще става с мен и с всички вас, Тоня, Тонечка, Тоня, Шурочка, Александър Александрович? Вскую отринул мя еси от лица Твоего, свете незаходимый? Защо цял живот нещо ви отнася далеч от мен? Защо сме винаги разделени? Но скоро ще се съберем, ще бъдем заедно, нали? Ако няма друг начин, пеша ще стигна до вас. Ще се видим. И всичко отново ще бъде добре, нали?

Но как ме търпи земята, щом все забравям, че Тоня трябваше да роди и сигурно е родила. Вече за кой път забравям. Как ли е минало раждането? Как е родила? На път за Москва са били в Юрятин. Вярно, Лара не се познава с тях, но ето тази шивачка-бръснарка, дето не им е никаква, знае за съдбата им, а Лара дума не споменава в бележката. Каква странна неучтивост, ако не и студенина! Също толкова необяснима, както и премълчаването на отношенията й със Самдевятов.“

В този момент Юрий Андреевич плъзна нов, внимателен поглед по стените на стаята. Знаеше, че от подредените и окачените тук вещи нито една не принадлежи на Лара и че обзавеждането на предишните непознати и укрили се стопани в никакъв случай не може да говори за нейния Вкус.

Но въпреки това, въпреки всичко изведнъж се почувствува ужасно сред увеличените фотографии на мъже и жени, наблюдаващи от стената. Дух на враждебност го лъхна от безвкусната мебелировка. Усети се чужд и излишен в тази спалня.

А той, глупакът, колко пъти си беше мислил за този дом, беше тъгувал за него и влизаше в тази стая не като в помещение, а сякаш в мъката си по Лара! Колко ли е смешен отстрани с тази чувствителност! Така ли живеят, така ли се държат и се представят силните хора, практичните като Самдевятов, мъжа красавец? И защо Лара трябва да предпочита неговата безхарактерност и смътния, нереален език на неговото обожание? Дали чак толкова й е необходима такава неяснота? Дали тя самата иска да бъде това, което е за него?

А какво е тя за него, както току-що се изрази? О, отговорът на този въпрос винаги е готов.

Ето пролетна вечер навън. Въздухът цял е разчертан от звуци. Гласовете на заигралите се деца са разпилени на различни далечини, сякаш за да потвърдят, че цялото пространство е живо. И това пространство е Русия, неповторимата му, славна през моря и планини, прочута родителка, мъченица, твърдоглава, смахната, лудетина, боготворена, с вечните й величествени и гибелни прищевки, които никога не могат да се предвидят! О, как е сладостно съществованието! Как е сладостно да живееш на този свят и да обичаш живота. О, как винаги ти се ще да благодариш на самия живот, на самото съществование, да им изкажеш благодарността си в лицето.

Ето това е Лара. С тях не може да говори, а тя е тяхна представителка, техен израз, техният дар-слух и дар-слово, даден на безгласните начала на съществованието.

И не е вярно, хиляди пъти не е вярно всичко, което наговори тук за нея в миг на съмнение. Напротив — колко съвършено и безупречно е всичко у нея!

Сълзи на възхищение и разкаяние пълнеха очите му. Той отвори печката и разбърка вътре с машата. Чистата пламенна жарава избута най-назад, а недогорелите главни изгреба по-навън, дето е по-силна тягата. Остави за малко вратичката отворена. Правеше му удоволствие да усеща играта на топлината и светлината по лицето и ръцете си. Живият отблясък на пламъка окончателно го вразуми. О, как му липсваше тя сега, как се нуждаеше в този момент от нещо, което осезателно да изхожда от нея!

Извади от джоба си смачканата й бележка. Извади я обърната, не откъм страната, откъдето я беше чел, и едва сега установи, че листчето е изписано и отзад. Разглади смачканата хартия и на трепкащата светлина на горящата печка прочете:

„За вашите знаеш. Те са в Москва. Тоня роди момиченце.“ Следваха няколко задраскани реда. После: „Задрасках го, защото е глупаво на хартия. Ще се наприказваме, като се видим. Бързам, тичам да търся някакъв превоз. Не знам какво да измисля, ако не намеря. С Катенка ще ми е трудно…“ — краят на изречението се беше изтрил и не можеше да се разчете.

„Бързала е да иска кон от Анфим и сигурно е успяла, щом я няма — спокойно си каза Юрий Андреевич. — Ако съвестта й не беше чиста, тя изобщо нямаше да спомене тази подробност.“

8

Когато печката се разгоря, докторът дръпна душника и малко хапна. След храната усети непреборима сънливост. Легна на дивана, без да се съблече, и заспа дълбоко. Не чуваше оглушителния и безсрамен содом на плъховете зад вратата и в другата стая. На два пъти едно след друго сънува някакви тежки сънища.

Уж беше в Москва, в стая със заключена стъклена врата и за по-сигурно дори я дърпаше за дръжката. Оттатък блъскаше и плачеше, и се молеше да го пусне неговият син Шурочка с детско палтенце, моряшко костюмче и шапка, сладък и нещастен. Зад него с гръм и тътен се сгромолясваха потоци вода от развален водопровод или от канализация, нещо нормално за тогавашното време, и заливаха момченцето и цялата врата или може би там, всъщност точно пред вратата, свършваше някакво дефиле с бясно понесли се потоци, вековен студ и тъмнина.

Срутването и грохотът на падащата вода ужасяваха детето. Не се чуваше какво вика, бученето заглушаваше виковете му. Но Юрий Андреевич виждаше, че устните му изговарят: „Татенце! Татенце!“

Сърцето му се късаше. Той копнееше да сграбчи малкия, да го вдигне на ръце, да го притисне до гърдите си и да бяга с него където му видят очите.

Но облян в сълзи, продължаваше да стиска дръжката на заключената врата и не пускаше момченцето, защото го беше принесъл жертва на криворазбраното чувство за чест и дълг пред друга жена, която не беше майка на детето и всеки момент можеше да влезе в стаята през другата врата.

Юрий Андреевич се събуди в пот и сълзи. „Имам температура. Разболявам се — веднага си помисли той. — Не е тиф. Това е някаква тежка, опасна умора, която се превръща в неразположение, някаква болест с криза, както е при всички сериозни инфекции, и въпросът е само кое ще надделее, животът или смъртта. Но как ми се спи.“ И той отново заспа.

Сънува тъмно зимно утро със запалени лампи на някаква многолюдна улица в Москва, сигурно преди революцията, ако се съди по ранното оживление, по дрънченето на първите трамваи, по светлината на нощните улични фенери, нашарили с жълти ивици сивия предутринен сняг навън.

Сънува някакво продълговато жилище с много прозорци, всичките към улицата, ниско, може би на втория етаж, със спуснати до пода завеси. Вътре спяха в различни пози хора с дрехите като във влак и цареше пътнически безпорядък с пръснати огризки по мазните отворени вестници, оглозгани и неприбрани кокали от печени пилета, крилца и кълки, и имаше събути за през нощта и събрани по чифтове обуща по пода, обуща на временно гостуващи роднини и познати, транзитни и бездомни. Из къщата бързо и безшумно сновеше Лара, домакинята, обзета от грижи, с набързо препасано сутрешно халатче, а той отегчително се влачеше по петите й и непрестанно нещо изясняваше, тъпо, в неудобен час, а тя вече нямаше нито минутка за него и при обясненията му само обръщаше глава с тихите си недоумяващи погледи и с изблиците на безподобния си сребрист смях, единствените видове близост, които все още си позволяваха. И тъй далечна, студена и привлекателна беше тази, на която всичко бе дал, която единствена бе предпочел, но той с отпора си срещу нея всичко бе обезценил и унищожил!

9

Не той самият, а нещо много по-общо, отколкото бе той, ридаеше и плачеше в него с нежни и светли думи, които фосфоресцираха в тъмното. И заедно с плачещата си душа плачеше и той. Беше му жал за себе си.

„Разболявам се, болен съм — осъзнаваше в мигове на просветление между фазите на сън, на треска и безпаметство. — Все пак е някакъв вид тиф, който не е описан в учебниците и не сме го учили в Медицинския факултет. Трябва нещо да си сготвя да ям, иначе ще умра от глад.“

Но при всеки опит да се надигне на лакът установяваше, че няма сили да се помръдне, и губеше съзнание или заспиваше.

„Колко ли време лежа тук облечен? — запита се в един от тези проблясъци. — Колко часа? Колко дни? Когато се разболях, започваше пролетта. А сега има скреж на прозореца. Целият е на шупли и е толкова мръсен, че от него в стаята притъмнява.“

В кухнята плъховете вдигаха шум с катурнатите чинии, тичаха нагоре по стената от другата страна, падаха с тежките си туловища на пода, отвратително изквичаваха с контраалтови плачещи гласове.

И той пак спеше и се будеше, и откриваше, че прозорците със снежната паяжина на скрежа светят в розовата жарава на някакво зарево, което искри в тях като червено вино в кристални чаши. И не знаеше и се питаше какво е това зарево, изгрев или заник?

Веднъж му се счуха човешки гласове някъде съвсем наблизо и падна духом, защото реши, че започва да се побърква. В сълзи на жалост към себе си с беззвучен шепот възропта срещу небето, защо се бе отвърнало от него, защо го е изоставило. „Вскую отринул мя еси от лица Твоего, свете незаходимый, и покрила мя есть чуждая тъма окаянного!“

И изведнъж разбра, че не бълнува и е най-истинската истина, че е преоблечен и измит, и лежи с чиста риза на чисто постлано легло, а не на дивана, и че заедно с него плаче Лара, седнала на постелята му, сведена над него, сляла косите си с неговите коси и сълзите си с неговите сълзи. И от щастие загуби съзнание.

10

В неотдавнашната си треска бе укорявал небесата за безразличието им, а небесата се свеждаха над него с цялата си шир и две големи бели женски ръце се бяха протегнали към него. Притъмняваше му от радост и както се изпада в безсъзнание, така той изпадаше в бездната на блаженството.

Откакто се помнеше, все нещо вършеше, вечно беше зает, работеше вкъщи, лекуваше, изследваше, изучаваше, произвеждаше. Колко хубаво беше да престане да действува, да напира, да мисли и временно да предостави тези дейности на природата, а самият той да се превърне във вещ, в замисъл, в произведение в нейните милосърдни, възхитителни, леещи красота ръце!

Юрий Андреевич бързо се възстановяваше. Лара го лекуваше, спасяваше го с грижите си, с лебедовобялата си прелест, с влажнодиханния гърлен шепот на своите въпроси и отговори.

Разговорите им на тих глас, дори най-незначителните, биваха значими като Платоновите диалози.

Още повече от общността на душите ги обединяваше пропастта, която ги делеше от останалия свят. И за двамата беше еднакво отблъскващо всичко фатално типично в съвременния човек, неговата заучена възторженост, кресливият му патос и онази смъртна обезкриленост, внушавана от безбройните корифеи на науките и изкуствата с цел гениалността завинаги да остане най-голяма рядкост.

Любовта им беше безмерна. Но всички хора се влюбват и не забелязват изключителното в своето чувство.

А за тях — и в това беше тяхната неповторимост — миговете, когато като повей на вечността в обреченото им човешко битие ги парваше дъхът на страстта, бяха минути на откровение и овладяване на все нови и нови неща за себе си и за живота.

11

— Ти трябва непременно да се върнеш при близките си. Не бих те задържала нито за миг. Но сам виждаш какво става. Щом се обединихме със Съветска Русия, веднага ни погълна нейната разруха. Използуват Сибир и Изтока да запушват дупките. Ти нищо не знаеш. През времето на болестта ти толкова неща в града се промениха. Запасите от нашите складове се прехвърлят към центъра, в Москва. За нея това е капка в морето, продоволствието чезне там като в бездънна яма, а ние оставаме без храна. Няма поща, няма пътнически влакове, само ешелони с жито. В града пак се надига ропот, както преди въстанието на Гайда31, и пак в отговор на недоволството се е развихрила чека.

Къде ще ходиш такъв, кожа и кости, почти береш душа. И пак ли пеш? Няма да стигнеш! Съвземи се, посъбери сили и тогава тръгвай.

Не бих си позволила да те поучавам, но на твое място преди заминаването непременно бих се хванала малко на служба, непременно по специалността, това се цени, бих отишла в отдела на здравеопазването например. Той си остана в предишното медицинско управление.

Иначе виж какво излиза. Син на сибирски милионер самоубиец, жена му — дъщеря на тукашен фабрикант и помешчик. Той самият бил при партизаните и избягал. Както и да го въртиш, то си е дезертьорство от военнореволюционните редици. В никакъв случай не бива да оставаш без работа, настрана. И моето положение не е по-добро. И аз ще тръгна на работа, ще постъпя в губернския отдел за просвета. И при мен е опряло до кокала.

— Как така? Ами Стрелников?

— Точно заради това, заради Стрелников. И по-рано бях ти разправяла колко много врагове има. Червената армия победи. Сега безпартийните военни, които бяха близо до върховете и твърде много знаят, трябва да се изхвърлят като парцали. И пак добре, ако само ги изхвърлят, а не ги очистят, та да няма живи свидетели. И Паша ще е един от първите. Той е в голяма опасност. Бил е в Далечния изток. Чух, че е избягал и се крие. Говори се, че го търсят. Но стига за него. Мразя да плача, а чувствувам, че ако спомена още нещо, ще се разрева.

— Ти си го обичала и продължаваш много да го обичаш, нали?

— Оженила съм се за него и ми е мъж, Юрочка. Той е възвишен, светъл характер. Много съм виновна пред него. Не съм му направила нищо лошо, ще е нечестно да се каже така. Обаче той е много истински човек, много прям, а аз съм нищожество, аз съм нищо в сравнение с него. Това е вината ми. Но моля те, да спрем дотук. Някой друг път сама ще се върна към тази тема, обещавам ти. Колко е чудесна твоята Тоня. Като от картина на Ботичели. Аз бях, когато раждаше. Страшно ми допадна. Но моля те, друг път ще ти разкажа. И така, хайде и двамата да се трудим! Заедно ще ходим на работа. Всеки месец ще вземаме заплати по милиарди. Допреди последния преврат тук бяха в обращение сибирските пари. После ги анулираха и дълго време, през цялото ти боледуване, бяхме без банкноти. Да. Представи си. Невероятно, но все някак се оправяхме. Сега в бившето ковчежничество докараха цял влак книжни пари, разправят, че имало поне четиридесет вагона. Отпечатани са на големи листове в два цвята, сини и червени, и като пощенските марки са разделени на малки четириъгълничета. Сините са по пет милиона квадратчето, а червените са по десет милиона. Боята им е лоша, пуска и цапа.

— Виждал съм тези пари. Въведоха ги точно когато заминавахме от Москва.

12

— Какво прави толкова време във Варикино? Нали няма никой там, празно е. Защо се забави?

— С Катенка разчиствахме у вас. Беше ме страх, че първо там ще идеш. Не исках да завариш къщата в такъв вид.

— В какъв? Какво става там — разтурено ли е, разхвърляно?

— Разхвърляно е. Мръсно. Почистих.

— Каква уклончива лаконичност. Ти нещо премълчаваш, криеш нещо. Твоя воля, няма да те разпитвам. Разкажи ми за Тоня. Как кръстиха детето?

— Маша. На майка ти.

— Разкажи ми за тях.

— Моля те, да оставим за друг път. Нали ти казах, едвам се сдържам да не ревна.

— Този Самдевятов, дето ти е дал коня, е интересен образ. Не намираш ли?

— Свръхинтересен.

— Познавам го много добре — Анфим Ефимович беше наш семеен покровител тук, на новото място, той ни помагаше.

— Знам. Той ми каза.

— Сигурно сте приятели? Вероятно и на теб гледа да бъде полезен!

— Просто ме обсипва с благодеяния. Не знам какво щях да правя без него.

— Представям си. Предполагам, че отношенията ви са дружески, близки и без много церемонии? Той сигурно доста те ухажва?

— И още как! Нямам мира!

— А ти? Прощавай. Чувството за мярка ми изневери. С какво право те разпитвам? Прощавай. Това е неделикатно.

— О, моля ти се. Сигурно друго те интересува — степента на нашата близост. Ти искаш да знаеш дали в добрите ни отношения не се е прокраднало нещо по-лично? Не, разбира се. Безкрайно съм му задължена и никога не мога да му се отплатя, но дори да ме позлати, дори живота си да би дал заради мен, това не би ме приближило нито крачка до него. По рождение съм враждебно настроена към този тип хора, с които нямам нищо общо. В житейските въпроси тези предприемчиви, самоуверени, властни хора са незаменими. В интимните отношения същото пъчещо се мустакато мъжко самодоволство е непоносимо. Моите представи за близостта и за живота са съвсем други. И не само това. В нравствено отношение Анфим ми прилича на един много по-отблъскващ човек, виновника за това, че съм такава, и благодарение на когото съм това, което съм.

— Не те разбирам. Каква си? За кое говориш? Обясни ми. Ти си най-прекрасната от всички хора на света.

— Ах, Юрочка, как можеш! Аз ти говоря сериозно, а ти ми излизаш с такива салонни комплименти. Питаш каква съм. Аз съм прекършен човек, аз съм белязана за цял живот. Преждевременно, престъпно рано бях направена жена, бях просветена в живота откъм най-лошата му страна, откъм превратните, булевардните разбирания на един самоуверен застаряващ безделник От предишните времена, който на всичко посягаше и всичко си позволяваше.

— Досещам се. Предполагах нещо такова. Но чакай. Мога да си представя твоята недетска болка от онова време, страха на заплашената неопитност, първата ти обида на млада девойка. Но това е в миналото. Искам да кажа — сега не ти трябва да страдаш от това, а хора като мен, които те обичат. Аз трябва да си скубя косите и да изпадам в отчаяние заради закъснението, задето не съм бил още тогава с теб, за да предотвратя случилото се, щом то наистина е нещастие за теб. Странно нещо. Струва ми се, че силно, страстно, до смърт мога да ревнувам само спрямо нещо по-долно и по-далечно. Съперничеството с по-висшето ще предизвика у мен съвсем друго чувство. Ако близък по дух и обичан от мен човек се влюби в същата жена, в която съм влюбен и аз, това би предизвикало у мен усещането за печално братство с него, а не спор и вражда. Естествено, нито за миг не бих могъл да деля с него обекта на обожанието си. Но бих отстъпил с чувство на съвсем друго страдание, не ревност, не толкова парещо и кърваво. Същото бих изпитал при сблъсък с творец, който би ме покорил с превъзхождащата си сила в сходни с моите неща. Сигурно бих се отказал от търсенията си, ако те повтарят неговите опити, с които ме е победил.

Но аз се отклоних. Мисля, че не бих те обичал тъй много, ако ти нямаше от какво да се оплачеш и за какво да съжаляваш. Аз не обичам тези, които са винаги прави, никога не са падали, не са се препъвали. Тяхната добродетел е мъртва и не струва пукната пара. Красотата на живота не се е разкривала пред тях.

— Точно за тази красота. Струва ми се, че за да я съзре човек, се иска непокътнато въображение, чиста възприемчивост. А точно това ми е отнето. Може би щях да придобия свои собствени възгледи за живота, ако още от първите крачки не бях го видяла в чуждото опошлено отражение. И не само това. Поради намесата на едно безнравствено самонаслаждаващо се нищожество в начеващия ми живот не можа да потръгне по-късно и бракът ми с този голям и забележителен човек, който много ме обичаше и комуто отговарях с взаимност.

— Чакай. После ще ми разкажеш за мъжа си. Казах ти, че у мен буди ревност обикновено по-нисшият, а не равният. От мъжа ти не те ревнувам. А онзи?

— Кой „онзи“?

— Онзи сладострастник, който те е погубил. Кой е той?

— Доста известен московски адвокат. Той беше приятел на баща ми и след неговата смърт материално подпомагаше майка ми, когато бяхме в затруднено положение. Неженен, заможен. Сигурно ти внушавам преголям интерес към него и го правя по-значителен, отколкото е, с това, че така го черня. Той е най-обикновен. Ако искаш, ще ти кажа името му.

— Няма нужда. Познавам го. Веднъж съм го виждал.

— Така ли?

— Веднъж в хотела, когато майка ти се беше тровила. Късно вечерта. Бяхме още деца, ученици.

— А, помня този случай. Вие пристигнахте и стояхте в тъмното, в антрето пред стаята. Може би никога нямаше да си спомня тази сцена, но благодарение на теб ми изплува в съзнанието. Ти ми я припомни май в Мелюзеево.

— И Комаровски беше там.

— А? Възможно е. Може да си ме виждал с него. Често бивахме заедно.

— Защо се изчерви?

— От името Комаровски в твоята уста. Толкова е неочаквано и непривично.

— С нас беше един мой приятел, съученик. И знаеш ли какво ми съобщи тогава? Че бил виждал този човек, Комаровски, някога, случайно, при най-неочаквани обстоятелства. Веднъж, когато пътували, това момче, Михаил Гордон, станал свидетел на самоубийството на моя баща, фабриканта милионер. Миша бил в един влак с него. Баща ми се хвърлил от влака в движение с явното намерение да се самоубие и умрял на място. Бил заедно с Комаровски, негов юрисконсулт. Комаровски карал баща ми да пие, объркал всичките му работи, докарал го до фалит и го тласнал към самоубийство. Той е виновникът за неговата смърт и за това, че останах сирак.

— Не може да бъде! Какво невероятно съвпадение! Наистина ли? Значи той е бил и твой зъл гений? Как ни сродява това! Просто някакъв знак свише!

— Ето, от него те ревнувам безумно, непреодолимо.

— Откъде-накъде! Аз не само че не го обичам — аз го презирам.

— Дали се познаваш толкова добре? Човешката и особено женската натура е тъй неясна и противоречива! С някакъв крайчец на своето отвращение ти може би си много по-зависима от него, отколкото от всеки друг, когото обичаш по своя воля, без принуда.

— Колко е страшно това, което казваш. И както винаги си толкова точен, че подобно противоестествено нещо ми звучи като истина. Но тогава е ужасно!

— Успокой се. Не ме слушай. Исках да кажа, че те ревнувам от нещо тъмно, несъзнателно, от нещо, за което няма обяснение, което и през ум не може да ти мине. Ревнувам те от всичко, което те заобикаля, от капчиците пот по кожата ти, от бацилите, които се носят във въздуха и могат да проникнат в теб, да отровят кръвта ти. Така те ревнувам и от Комаровски, който ще те отнеме някога от мен, както някога ще ни раздели моята или твоята смърт. Знам, че тези думи ще ти се сторят някакъв поток от неясноти. Не мога да се изразя по-ясно и по-точно. Аз безумно, безкрайно, до лудост те обичам.

13

— Разкажи ми нещо повече за мъжа си. Той е „вписан редом с мене във страницата черна на съдбата“ — както казва Шекспир32.

— Откъде е това?

— От „Ромео и Жулиета“.

— Много съм ти разказвала за него в Мелюзеево, когато го търсех. И после тук, в Юрятин, в първите ни среши с теб, когато ти ми каза, че е искал да те арестува в своя вагон. Мисля, че съм ти разправяла, или не съм, може би се лъжа, как веднъж го видях отдалече, когато се качваше в колата. Не можеш да си представиш с каква охрана беше! Мисля, че почти не беше променен. Същото красиво, честно, решително лице, най-честното от всички лица, които съм виждала на света. Нито сянка от позьорство, мъжествен характер. Такъв е бил винаги и такъв си остана. Но все пак забелязах една промяна, която ме разтревожи.

Сякаш нещо отвлечено беше влязло в този облик и го беше обезцветило. Живото човешко лице бе станало олицетворение, принцип, израз на идеята. Сърцето ми се сви, когато го видях. Разбрах, че това е резултат от онези сили, на които се е подчинил, възвишени, но умъртвяващи и безмилостни, които и него няма да пощадят някой ден. Стори ми се, че е белязан и че това е печатът на обречеността. Но може би бъркам. Може би съм под впечатление на твоите думи, когато ми описа вашата среща. Толкова много неща копирам от теб извън взаимността на чувствата ни.

— Не, разкажи ми за вашия живот преди революцията.

— От малка копнеех за чистота. Той беше нейното въплъщение. Бяхме почти съседи. Той, Галиулин, аз. Аз бях за него детското му увлечение. Той примираше и припадаше, щом ме видеше. Сигурно е грозно, че говоря за това и че го знам. Но щеше да е още по-грозно, ако се преструвах, че не го знам. Аз бях детската му любов, онова заробващо чувство, което крием, което детската гордост не ни позволява да издадем и което без думи се изписва на лицето ни и е очевидно за всички. Бяхме приятели. Ние с него сме толкова различни, колкото съм еднаква с теб. И аз тогава го избрах в сърцето си. Реших да свържа живота си с това прекрасно момче веднага щом пораснем и още тогава мислено се сгодих за него.

Ако можеш да си представиш само колко е талантлив! Невероятно! Син на обикновен стрелочник или кантонер, той благодарение на своята даровитост и упорития си труд достигна — насмалко да кажа нивото, но по-точно — върховете на съвременните университетски знания по две специалности: математиката и хуманитарните науки. Да не е малко!

— В такъв случай какво попречи на семейното ви разбирателство, щом толкова сте се обичали?

— Ох, колко е трудно да се отговори на този въпрос! Сега ще ти го разкажа. Но странно. Аз ли, слабата жена, да обяснявам на теб, който си толкова умен, какво става сега с живота изобщо, с човешкия живот в Русия, и защо се рушат семействата, включително твоето и моето? О, като че ли въпросът е в хората, в сходството и несходството на характерите, в любовта и нелюбовта! Всичко производно, подредено, всичко, свързано с всекидневието, с човешкото гнездо и реда, всичко това отиде по дяволите ведно с преврата сред цялото общество и неговото преустройство. Всичко, свързано с бита, е съсипано и разрушено. Остана само небитовата, неприложената сила на голата, обрана до шушка душевност, за която нищо не се е променило, защото през цялото време е треперила, зъзнала е и се е стремила към най-ближната до себе си, също гола и самотна. Ние с теб сме като първите хора, като Адам и Ева, които в началото на света не са имали с какво да се прикрият — и ние с теб сме така голи и бездомни в края на света. Ние с теб сме последният спомен за всичко безкрайно велико, което е било сътворено в света за хиляди и хиляди години между тях и нас, и в памет на тези изчезнали чудеса ние дишаме и се обичаме, и плачем, и държим един за друг, и се вкопчваме един в друг.

14

След кратко мълчание тя продължи много по-спокойно:

— Ще ти кажа. Ако Стрелников станеше отново Пашенка Антипов. Ако престанеше да вилнее и да се бунтува. Ако времето се обърнеше назад. Ако някъде в далечината, накрай света, като по чудо светнеше прозорецът на нашата къща с лампата и книгите на масата му, може би на колене щях да запълзя към него. Душата ми щеше да се обърне. Нямаше да устоя при зова на миналото, зова на верността. Бих пожертвувала всичко. Най-скъпото. Теб. Близостта с теб, толкова лека, естествена, подразбираща се от само себе си. О, прости миг Какво говоря. Не е вярно.

Тя се хвърли на врата му и заплака. Скоро дойде на себе си. Избърса сълзите си и каза:

— Но това е същият глас на дълга, който те кара да бързаш при Тоня. Господи, колко сме нещастни! Какво ще стане с нас? Какво да правим?

Когато съвсем се успокои, допълни:

— Все пак не ти отговорих защо се разруши нашето щастие. Толкова лесно го разбрах след това. Ще ти разкажа. Няма да е само нашата история. Такава стана съдбата на мнозина.

— Говори, умнице моя.

— Оженихме се малко преди войната, две години преди да избухне. И тъкмо заживяхме самостоятелно, подредихме къщата — започна войната. Сега съм сигурна, че в нея е вината за всичко, което последва, всички нещастия, които се стовариха върху нашето поколение. Добре си спомням детството си. Заварих времената, когато бяха в сила понятията на предишния мирен век. Беше прието човек да се доверява на гласа на разума. За естествено и нужно се смяташе онова, което ти подсказваше съвестта. Смъртта на човека от ръката на друг човек беше невероятно, изключително, ненормално явление. Смяташе се, че убийствата стават само в трагедиите, в романите из живота на детективите и във вестникарските хроники, но не и в нормалния живот.

И внезапно този скок от безметежната, невинната умереност — в кръвта и воплите, в това всеобщо безумие и жестокост на всекидневното и ежечасното, узаконеното и възхваляваното изтребване.

Тези неща сигурно никога не отминават безследно. Ти вероятно по-добре от мен помниш как всичко изведнъж започна да се руши. Разписанието на влаковете, осигуряването на храна за градовете, основите на домашния ред, нравствените устои на съзнанието.

— Продължавай. Знам какво ще кажеш. Как добре разбирам всичко! Каква радост е да те слушам.

— Тогава на руската земя дойде неправдата. Най-голямата беда, коренът на бъдещото зло беше загубената вяра в цената на собственото ни мнение. Някои си въобразиха, че времето, когато следвахме гласа на нравствения инстинкт, е отминало, че вече трябва да играем по общата свирка и да живеем с чужди, натрапени представи. Започна да се засилва властта на фразата, отначало на монархичната, после на революционната.

Тази обществена заблуда беше всеобхватна и заразна. Всичко попадаше под нейното влияние. Против тази пагуба не устоя и нашият дом. Нещо в него се пропука. Вместо непринудената живост, която цареше у нас, нотки от глупашките декламации проникнаха и в нашите разговори, някакво парадно, задължително философствуване по задължителните световни теми. Можеше ли такъв впечатлителен и самовзискателен човек като Паша, който така безпогрешно отличаваше същинското от измамното, да подмине този зараждащ се фалш и да не го забележи?

И той направи съдбоносната си грешка, която още тогава предреши всичко. Сметна знамението на времето, общественото зло за наше домашно явление. Възприе неестествения тон, официалната студенина на нашите разсъждения като укор към себе си, като доказателство, че е скучен, посредствен, досаден. Сигурно ти се струва невероятно такива дреболии да означават нещо в съвместния живот. Ти не можеш да си представиш колко важно беше това, колко глупости направи Паша заради тези детинщини.

Той отиде на война, което изобщо не се искаше от него. Направи го, за да ни освободи от себе си, от въображаемия си гнет. Оттук започнаха безразсъдствата му. С някакво хлапашко, невярно насочено самолюбие се обиди на нещо в живота, на което обикновено не се обиждаме. Започна да се цупи на събитията, на историята. Започна конфликтите с нея. Той и до днес си урежда сметките с историята. Оттук и предизвикателните му умопомрачения. Заради глупавите си амбиции върви към сигурна гибел. О, ако можех да го спася!

— Как безкрайно чисто и силно го обичаш! Обичай го, обичай го! Не те ревнувам, не ти преча.

15

Неусетно дойде и си отиде лятото. Докторът оздравя. Временно, в очакване на предполагаемото заминаване за Москва, започна работа на три места. Бързото обезценяване на парите го накара да се хване на няколко служби.

Докторът ставаше с петлите, излизаше на Купеческая, спускаше се покрай кино „Гигант“ към бившата печатница на Уралската казашка войска, сега преименувана на „Червен печатар“. На ъгъла на Городская, на вратата на Градското управление го посрещаше табелка „Бюро жалби“. Пресичаше по диагонал площада и излизаше на Малая Буяновка. Отминаваше завода на Стенгоп и през задния двор на болницата влизаше в амбулаторията на Военния лазарет, основната си месторабота.

Половината му път минаваше под сенчести дървета, надвесени над улиците, покрай чудновати, повечето дървени къщурки с остро вирнати покриви, с метални огради, украсени врати и резбовани кепенци на прозорците.

Близо до амбулаторията, в някогашната наследствена градина на търговката Гореглядова, имаше интересна ниска къща в староруски стил. Тя беше облицована с гледжосани плочки с пирамидки, назъбени навън като старинни московски болярски палати.

Три-четири пъти в декадата докторът отиваше от амбулаторията на заседание в бившия дом на Лигети на Старая Миаская, където сега се помещаваше Областният отдел на здравеопазването.

В съвсем друг, далечен квартал се намираше къщата, дарение на града от бащата на Анфим, Ефим Самдевятов, в памет на жена му, починала при раждането на Анфим. В тази къща беше настанен основаният от Самдевятов Институт по гинекология и акушерство. Сега в нея се провеждаха ускорените медико-хирургически курсове „Роза Люксембург“. Юрий Андреевич водеше там обща патология и няколко факултативни предмета.

Вечерта се връщаше от всичките си служби измъчен, гладен и заварваше Лариса Фьодоровна в разгара на домакинската работа, край печката или над коритото. В този прозаичен и делничен вид, рошава, със запретнати ръкави и затъкната пола, с царствената си привлекателност, от която дъхът му секваше, тя почти го стряскаше, повече, отколкото ако ненадейно я завареше облечена за бал, извисена и сякаш израснала на високи токчета, с деколтирана рокля и широки шумолящи поли.

Тя готвеше или переше, после с останалата сапунена вода миеше пода вкъщи. Или спокойна и не толкова уморена гладеше и кърпеше своите, неговите и детските дрехи. Или свършила с готвенето, прането и чистенето, учеше с Катенка. Или сведена над книгите, се занимаваше със собствената си политическа преподготовка, преди да стане отново учителка в обновеното училище.

Колкото по-близки чувствуваше тази жена и момиченцето, толкова по не смееше да ги възприема като свое семейство, толкова по-строга ставаше забраната, която бе наложил на такива мисли от чувството за дълг пред близките и болката поради нарушената вярност към тях. За Лара и Катенка нямаше нищо оскърбително в това ограничение. Напротив, такъв несемеен вид отношения съдържаше, цял един свят от почтителност, който изключваше всякаква фамилиарност и безцеремонност.

Но това раздвоение винаги го измъчваше и нараняваше и Юрий Андреевич го търпеше, както се търпи незараснала, често отваряща се рана.

16

Така минаха два-три месеца. Веднъж през октомври Юрий Андреевич каза на Лариса Фьодоровна:

— Знаеш ли, май ще трябва да напусна. Старата, вечна история. Първо започва идеално. „Най-важното е честната работа. И идеите, особено новите. Как да не ги приветствуваме. Добре дошли. Работете, борете се, търсете.“

Но всъщност се оказва, че под идеи се подразбирала само имитацията им, словесната гарнитура за възвеличаване на революцията и вождовете. Това е уморително и омръзва. Не ме бива по тази част.

И те сигурно са прави. Разбира се, че не съм с тях. Но ми е трудно да се примиря с мисълта, че те са герои, светлозарни личности, а аз съм някакво нищожество, поборник за мрака и угнетяването на човека. Говори ли ти нещо името Николай Веденяпин?

— Разбира се. Чувала съм го още преди да те познавам, а после и от теб. Често го споменава Симочка Тунцева. Тя е негова последователка. Но да ти призная, книгите му не съм чела. Не обичам съчиненията, изцяло посветени на философията. Според мен философията трябва да бъде скъперническа подправка за изкуството и живота. Да се занимаваш само с нея, е така неестествено, все едно да ядеш само хрян. Впрочем прощавай, прекъснах те с глупостите си.

— Не, напротив. Съгласен съм с теб. Начинът ти на мислене почти съвпада с моя. Та за моя вуйчо. Може би действително ми е оказал вредно влияние. Но те самите в един глас викат: гениален диагностик, гениален диагностик! Наистина рядко бъркам в разпознаването на болестта. Но това е именно омразната им интуиция, която за тях е прегрешение — цялостното, всеобхватното познание.

Аз съм луд на тема мимикрия, външното приспособяване на организмите към окраската на околната среда. Тук, в това цветово приспособяване, се крие някакъв удивителен преход на вътрешното към външното.

Позволих си да засегна този въпрос на лекциите. И веднага: „Идеа-лизъм! Мистика! Натурфилософията на Гьоте! Неошелингианство!“

Трябва да се махна. В здравеопазването и в института ще подам молба за напускане, а в болницата ще гледам да се задържа, докато не ме изпъдят. Не искам да те плаша, но понякога имам чувството, че всеки момент ще ме арестуват.

— Опазил те бог, Юрочка. За щастие още не сме стигнали дотам. Но имаш право. Нищо не ти пречи да си по-внимателен. Според моите наблюдения всяко установяване на тази млада власт минава през няколко етапа. В началото — тържество на разума, критичен дух, борба с предразсъдъците.

После започва вторият период. Вече надделяват тъмните сили на примъкналите се, фалшиво съчувствуващите. Расте мнителността, започват доноси, интриги, омраза. Ти си прав, сега сме в началото на втората фаза.

Веднага ще ти дам пример. В тукашната колегия на революционния трибунал пратиха от Ходатское двама стари политически каторжници, бивши работници — Тиверзин и Антипов.

И двамата много добре ме познават, единият чисто и просто е баща на мъжа ми, мой свекър. Но всъщност тъкмо откакто ги пратиха тук, съвсем отскоро, започнах да треперя за живота на Катенка и за собствения си живот. Те са способни на всичко. Антипов никак не ме обича. Като нищо могат един прекрасен ден да ни унищожат — и нас, и дори Паша — в името на висшата революционна справедливост.

Продължението на този разговор се състоя доста скоро след това. Междувременно бе извършен нощен обиск на Малая Буяновка номер четиридесет и осем, близо до амбулаторията, у вдовицата Гореглядова. В къщата намерили складирано оръжие и разкрили контрареволюционна организация. Много хора в града бяха задържани, обиските и арестите продължаваха. По този повод се носеше слух, че неколцина от заподозрените се прехвърлили отвъд реката. Изказваха се следните мнения: „Че каква полза? От река до река си има разлика. Има някои реки — ама реки! Например в Благовешченск на Амур на единия бряг е съветска власт, на другия — Китай. Скочиш във водата, преплуваш, и край — адио. Е, туй се вика река. Съвсем друга работа.“

— Положението се влошава — каза Лара. — Безопасното време свърши. Сигурно ще ни арестуват, и тебе, и мене. И какво ще стане с Катенка? Аз съм майка. Трябва да предотвратя нещастието, да измисля нещо. Трябва да имам готово решение за такъв случай. Само от мисълта за това полудявам.

— Нека помислим. Как можем да си помогнем? Имаме ли сили да отбием този удар? Изглежда, така ни е било орисано.

— Не можем да избягаме и няма къде. Но можем временно да изчезнем, да отстъпим на заден план. Да заминем например за Варикино. Все си мисля за варикинската къща. Доста е далече и е в окаян вид. Но там няма да се навираме в очите на хората както тук. Идва зима. Бих ти предложила да пренощуваме там. Докато ни намерят, ще мине цяла година, а това е все пак спечелено време. Самдевятов ще ни бъде връзката с града. Може би ще се съгласи да ни скрие? А? Какво ще кажеш? Вярно, там сега няма жива душа, много е пусто и страшно. Поне така беше през март, когато ходих. Казват, че имало и вълци. Страшно е. Но хората, особено хора като Антипов или Тиверзин, вече са по-страшни от вълците.

— Не знам какво да ти кажа. Нали ти самата все ме караше да замина за Москва, убеждаваше ме да не отлагам. Сега е станало по-възможно. Проверих на гарата. Изглежда, вече малко през пръсти гледат на контрабандистите. Май не свалят от влака, ако си без билет. Уморили са се да разстрелват, по-нарядко разстрелват.

Безпокоя се, защото всичките ми писма до Москва остават без отговор. Трябва да стигна дотам и да изясня какво се е случило с моите. Ти самата настояваше. Тогава как да разбирам думите ти за Варикино? Да не смяташ сама, без мен, да заминеш за тази ужасна дупка?

— Не, без теб, разбира се, е немислимо.

— А мен ме пращаш в Москва?

— Да, необходимо е.

— Виж. Знаеш ли какво? Имам чудесна идея. Да заминем заедно за Москва. Вие с Катенка да дойдете с мен.

— В Москва ли? Ти си луд. Откъде-накъде? Не, трябва да остана. Трябва да съм някъде наблизо. Тук ще се реши съдбата на Пашенка. Трябва да дочакам развръзката и ако е необходимо, да съм до него.

— Тогава да помислим за Катенка.

— Понякога идва да ме види Симушка, Сима Тунцева. Тези дни говорихме за нея.

— Да, разбира се. Често я виждам у нас.

— Чудя ти се. Мъжете май са слепи. На твое място веднага щях да се влюбя в нея. Чудесна е! Каква външност! Висока. Стройна. Умна. Начетена. Добра. Трезвомислеща.

— Когато се върнах тук от плен, ме подстрига сестра й Глафира.

— Знам. Те живеят заедно с голямата, Авдотя, библиотекарката. Много честно и работно семейство. Искам да ги помоля в най-лошия случай, ако ни арестуват, те да вземат Катенка. Но още не съм решила.

— Обаче само в случай на пълна безизходица. Все пак още нищо няма — дай боже да се размине.

— Разправят, че Сима не била много наред. Наистина не може да се каже, че е съвсем нормална. Но това е резултат от нейната задълбоченост и самобитност. Тя е невероятно образована, но не по интелигентски, а като човек от народа. Твоите и нейните възгледи са удивително сходни. Спокойно бих й доверила Катенка да я отгледа.

17

Той пак ходи на гарата и се върна с празни ръце. Всичко оставаше нерешено. Двамата с Лара бяха изправени пред неизвестността. Денят беше студен и мрачен като пред първи сняг. Небето над кръстовищата, където се разпростираше по-нашироко, отколкото над изтеглените в дължина улици, вече имаше зимен вид.

Когато се прибра вкъщи, завари Симушка на гости на Лара. Двете водеха разговор почти като лекция, която гостенката изнасяше на домакинята. Юрий Андреевич не искаше да им пречи. Освен това имаше желание да поостане сам. Жените разговаряха в съседната стая. Вратата стоеше открехната. От горния праг до долния се спускаше тежка завеса, през която се чуваше всичко, дума по дума.

— Аз ще кърпя, това да не ви смущава, Симочка. Цялата съм слух. Навремето в курсовете учехме история и философия. Начинът, по който излагате мисълта си, ми е много приятен. Освен това е огромно облекчение за мен да ви слушам. Последните нощи почти не спим от тревога. Като майка на Катенка съм длъжна да я предпазя в случай на някакви неприятности с нас. Трябва трезво да помисля за нея. А съм неспособна. Тъжно, но факт. Тъжно ми е от умора и недоспиване. Вашите думи ми действуват успокояващо. А и всеки момент май ще завали сняг. Когато вали, е такава наслада да слушаш дълги умни разсъждения. Щом започне да пада сняг, с крайчеца на окото ти се привижда, че някой прекосява двора и идва, нали? Започвайте, Симочка. Слушам ви.

— Докъде бяхме стигнали миналия път?

Юрий Андреевич не чу какво отговори Лара. Той се вслуша в думите на Сима.

— Може да се употребят думите „култура, епохи“. Но всеки ги схваща различно. Поради неточния им смисъл няма да прибягваме до тях Ще ги заместим с други изрази.

Бих казала, че човек се състои от две части: от Бога и от труда. Развитието на човешкия дух се дължи на отделните дейности с огромна продължителност. Те са се осъществявали от поколения и са следвали една подир друга. Такава дейност е Египет, такава дейност е Гърция, такава дейност е библейското боговдъхновение на пророците. Такава дейност, последна по време, която още не е изместена от нищо друго и се извършва с истински съвременен плам, е християнството.

Искам по съвсем нов начин, неочакван за вас, не както ви е познато и сте свикнали, а по-простичко и непосредствено да ви разкрия новото и небивалото, което ни е донесло то, затова нека разгледам с вас няколко откъса от богослужебни Текстове, съвсем малко и в съкратен вид.

Повечето песнопения образуват сплав от събрани заедно старозаветни и новозаветни представи. С основните верски положения на древния свят — с къпината, която гори и не изгаря, с изхода на Израил от Египет, с отроците в геената огнена, Йона в корема на кита и тъй нататък, се съпоставят положенията на Новия завет, например представите за непорочното зачатие на Богородица и за Христовото възкресение.

В това често, почти постоянно съчетаване вехтостта на вехтото, новотата на новото и разликата между тях са изразени особено ясно.

В много от стиховете непорочното майчинство на Мария се сравнява с преминаването на иудеите през Червено море. Например в стиха „В мори Чермнем неискусобрачныя невесты образ написася иногда“ се казва: „Море по прошествии Израилеве пребысть непроходно, непорочная по рождестве Еммануилеве пребысть нетленна“. Тоест морето след преминаването на Израил отново е станало непроходимо, а светата Дева, като родила Господа, е останала непорочна. Какви събития се разглеждат успоредно? И двете са свръхестествени, и двете са признати за еднакво чудо. Но в кое виждат чудото тези две различни епохи — старото, първобитното време и новото, следримското, вече толкова напреднало?

В единия случай по заповед на народния вожд, патриарха Мойсей, и по знак на вълшебната му тояга се отваря морето, пуска по сухо цяла народност, несметно многолюдие от стотици хиляди хора, и когато минава последният, отново възвръща водите и покрива, потапя преследвачите египтяни. Зрелище в старинен дух, стихията, послушна на гласа на вълшебника, грамадни тълпящи се множества като римски войски в поход, народът и вождът, всичко е зрелищно, чутовно, проглушаващо.

В другия случай — момиче, най-обикновена девойка, на която старият свят изобщо не би обърнал внимание, тайно и тихомълком дава живот на един младенец, ражда живота, чудото на живота, живота на всички. „Живота всех“, както го наричат после. Раждането е незаконно не само от гледна точка на книжниците, задето е извънбрачно. То противоречи на законите на природата. Момичето ражда не по необходимост, а по чудо, по вдъхновение. Това е същото вдъхновение, което Евангелието, противопоставяйки изключителното на обикновеното и празника на делника, иска да постави в основата на живота — като противодействие на всевъзможните принуди.

Каква невероятна промяна! Как става така, че за небето (защото това трябва да се оценява с очите на небето, пред лицето на небето, всичко това се извършва в свещените рамки на изключителността) — как става така, че за небето едно частно човешко събитие, нищожно от гледна точка на древността, се превръща в равнозначно с преселение на цял народ?

Нещо се е изместило в света. Свършила е властта на Рим, властта на количеството, натрапеното със заплахата на оръжие задължение да се живее ведно и накуп. Вождовете и народите остават далечно минало.

На тяхно място идва личността и проповедта на свободата. Отделният човешки живот вече е божие повествование, изпълва със съдържанието си пространството на вселената. Както се казва в едно от песнопенията на Благовещение, Адам искал да бъде Бог и съгрешил, не го постигнал, а сега Бог става човек, за да стори Адам Бог („человек бывает Бог, да Бога Адама соделает“).

Сима продължи:

— Сега ще ви кажа още нещо на същата тема. Но първо едно малко отклонение. По отношение на грижите за трудещите се, закрилата на майчинството, борбата със стремежа за забогатяване нашето революционно време няма равно на себе си, то е небивало време с придобивки, които ще останат за дълго, завинаги. Но колкото до представите за живота, до философията на щастието, която се насажда сега, просто не мога да повярвам, че всичко това се говори сериозно, толкова е смешна тази отживелица. Тези декламации за вождовете и народите биха могли да ни запратят в старозаветните времена на скотовъдните племена и патриарсите, ако имаха възможността да връщат живота и да отхвърлят историята хилядолетия назад. За щастие това е невъзможно.

Няколко думи за Христос и Магдалина. То не е от евангелската притча за нея, а от молитвите през Страстната седмица, мисля, че на Велики вторник или сряда. Но вие знаете всичко това и без мен, Лариса Фьодоровна. Просто искам нещо да ви припомня, а не да ви поучавам.

Страсти на славянски, както много добре знаете, означава преди всичко страдания, страсти Господни, „грядый Господь к вольной страсти“ (Господ, който отива на доброволни мъки). Освен това тази дума се употребява в по-късното си значение на пороци и въжделения. „Страстем поработив достойнство души моея, скот бых“ или „Изринувшеся из рая, воздержанием страстей потщимся внити“33 и т.н. Сигурно съм покварена, но не обичам предпасхалните моления на тази тема, посветени на обуздаването на чувствеността и умъртвяването на плътта. Винаги ми се струва, че тези груби, плоски молитви, лишени от поезията, присъща на другите духовни текстове, са съчинени от мазни шкембести монаси. Не говоря, че те самите са живели неправедно и са лъгали другите. Не, дори да са живели целомъдрено. Не става дума за тях, а за съдържанието на откъсите. Всички подобни безпокойства придават прекалено голямо значение на различните немощи на тялото и дали то е угоено или изнурено. Това е гадно. Тук някаква мръсна, несъществена второстепенност е въздигната на незаслужена, неподобаваща висота. Извинете ме, че толкова се отклонявам от главното. Сега ще ви възнаградя за забавянето.

Винаги ме е занимавало защо се споменава за Магдалина точно срещу Пасха, в навечерието на Христовата кончина и възкресението му. Не знам причината, но напомнянето какво е всъщност животът е тъй навременно в мига на прощаването с него и преди завръщането му. Сега чуйте с каква истинска страст, с каква независима прямота се прави това.

Не е уточнено дали се отнася за Магдалина, за Мария Египетска или за някаква друга Мария. Както и да е, тя моли Господа: „Разреши долг, якоже и аз власы“ Тоест „отпусни вината ми, както аз отпускам косите си“. Как веществено е изразена жаждата за прошка, разкаянието! Просто ти се струва, че може да се докосне!

И подобно впечатление в друг тропар за същия ден, по-подробен и където по-очевидно става дума за Магдалина.

Тук тя със страшна осезателност се съкрушава за миналото, за това, че всяка нощ разпалва предишните й вкоренени привички. „Яко нощь мне есть разжение блуда невоздержанна, мрачное же и безлунное рачение греха.“34 Тя моли Христос да приеме сълзите на разкаянието й и да склони глава за сърдечните й въздишки, за да може да изтрие нозете му с косата си, в чието шумолене се е скрила в рая зашеметената и посрамена Ева. „Да облобыжу пречистые Твои нозе и отру сия паки главы моея власы, их же Ева в раи, пополудни шумом уши огласивше, страхом скрыся.“35 И изведнъж след тези коси внезапното й възклицание: „Грехов моих множества, судеб Твоих бездны кто исследит?“ Каква близост, какво равенство на Бога и живота, на Бога и личността, на Бога и жената!

18

Юрий Андреевич се беше прибрал от гарата уморен. Това беше почивният му ден в десетдневката. Обикновено на тези дати си отспиваше за цялата декада. Той седеше отпуснат на дивана, от време на време полягаше или дори се изтягаше на него. Въпреки че слушаше Сима през вълните на оборващата го дрямка, нейните разсъждения му доставяха наслада. „Това всичко е от вуйчо Коля, естествено — мислеше си той. — Но какъв талант и ум!“

Докторът скочи от дивана и отиде до прозореца. Той гледаше към двора, както и прозорецът в съседната стая, където Лара и Симушка сега си шепнеха нещо нечуто.

Времето се разваляше. Навън притъмня. Долетяха две гарги и взеха да се реят във въздуха, търсейки къде да кацнат. Вятърът леко раздухваше перушината им. Гаргите кацнаха на капака на кофата за смет, прелетяха на оградата, после се приземиха и се заразхождаха из двора.

„Гаргите са на сняг“ — помисли си докторът. В същия миг чу иззад пердето:

— Гаргите означават вест — каза Сима на Лара. Някой ще ви дойде на гости или ще получите писмо.

Малко след това издрънча звънчето на външната врата, което Юрий Андреевич беше поправил тези дни. Лариса Фьодоровна излезе иззад тежката завеса и с бързи стъпки се запъти да отвори. От разговора на външната врата Юрий Андреевич разбра, че е дошла сестрата на Сима — Глафира Севериновна.

— Сестра си ли търсите? — попита Лариса Фьодоровна. — Симушка е у нас.

— Не, не идвам за нея. Впрочем добре. Ще си вървим заедно, ако се прибира. Не, съвсем за друго съм дошла. Има писмо за вашия приятел. Да се благодари, че съм работила в пощата и чрез познати попадна у мен. От Москва. От пет месеца се подмята. Не могат да открият получателя. Но аз го знам. Веднъж дойде да се подстриже при мен.

Писмото, дълго, на много страници, омачкано, замърсено, в разпечатан и разпадащ се плик, беше от Тоня. Докторът не помнеше как го взе, не забеляза кога Лара му подаде плика. Когато започна да го чете, още знаеше къде е, в кой град се намира и при кого, но постепенно всичко започна да му се губи. Излезе Сима, поздрави го, после се сбогува. Той автоматично отговаряше каквото се полага, но изобщо не й обърна внимание. Нейното тръгване изпадна от съзнанието му. Вече напълно забравяше къде е и какво става около него.

„Юра — пишеше му Антонина Александровна, — знаеш ли, че имаме дъщеря? Кръстихме я Маша на името на покойната ти майка Мария Николаевна.

Сега за друго. Неколцина видни обществени дейци, професори от кадетската партия и десни социалисти — Мелгунов, Кизеветер, Кускова, някои други, а също чичо Николай Александрович Громеко и татко, и нас като членове на семейството му ни екстернират извън Русия, зад граница.

Това е нещастие, особено като те няма, но трябва да се примирим и да се благодарим на Бога за такава мека форма на изгнание в тези страшни времена, защото можеше да е много по-зле. Ако ти се беше намерил и беше тук, щеше да дойдеш с нас. Но къде си? Изпращам това писмо на името на Антипова, тя ще ти го предаде, ако те намери. Никак не ми е ясно дали за теб като член на семейството ще важи разрешението за отпътуване, което дадоха на нас. Вярвам, че си жив и някъде те има. Това ми подсказва любещото сърце и аз вярвам в гласа му. Може би, когато се появиш, условията за живот в Русия ще са се смекчили, ти ще можеш да си уредиш разрешение за задгранично пътуване и ще се видим пак всички заедно. Но докато ти пиша, аз самата не вярвам, че е възможно такова щастие.

Бедата е там, че аз те обичам, а ти не ме обичаш. Мъча се да открия смисъла на твоето неодобрение, да го изтълкувам и приема, ровя и човъркам в душата си, прехвърлям целия ни живот и всичко, което знам за себе си, и не виждам началото, и не мога да си спомня какво съм направила, та съм си навлякла такова нещастие. Ти някак превратно, с недоброжелателни очи ме гледаш, ти ме виждаш навярно като в криво огледало.

Но аз те обичам. Ах, как те обичам, ако можеше само да си представиш! Обичам всичко особено в теб, всичко хубаво и лошо, всичките ти обикновени черти, скъпи за мен в необикновеното си съчетание, облагороденото от вътрешния заряд лице, което сигурно би изглеждало иначе некрасиво, таланта и ума, заели сякаш мястото на абсолютно липсващата воля. Всичко това ми е свидно и не познавам по-чудесен човек от теб.

Но слушай, знаеш ли какво ще ти кажа? Дори ако не ми беше толкова скъп, дори ако не те харесвах толкова много, все едно скръбната истина за моята студенина нямаше да ми се разкрие, все едно бих си мислила, че те обичам. Поне от страх пред това унизително, унищожаващо наказание, каквото е нелюбовта, подсъзнателно бих избягвала да разбера, че не те обичам. Нито аз, нито ти никога не бихме го разбрали. Моето собствено сърце щеше да го скрие от мен, защото нелюбовта е почти убийство и аз никому не бих си позволила да нанеса такъв удар.

Още нищо не се знае със сигурност, но навярно ще заминем за Париж. Ще попадна в далечните земи, където са те водили като дете и където са отраснали баща ми и чичо ми. Поздрави от татко. Шура порасна, не е кой знае колко красиво дете, но стана голямо ячко момченце и щом те споменем, винаги горчиво и безутешно плаче. Не мога повече. Сърцето ми се къса. Сбогом. Дай да те прекръстя за цялата ни безкрайна раздяла, за изпитанията, неизвестността, за целия ти дълъг, дълъг, незнаен път. За нищо не те виня, никакви упреци, подреди живота си така, както ти искаш, само и само да е добре за теб.

Преди да заминем от този страшен и толкова фатален за нас Урал, доста се сближих с Лариса Фьодоровна. Благодарна съм й, тя беше неотлъчно до мен, когато ми беше трудно, и ми помогна за раждането. Честно ще призная, тя е добър човек, но не искам да си кривя душата — моя пълна противоположност. Аз съм се родила на този свят да улеснявам живота и да търся верните пътища, а тя — да го усложнява и да отклонява от пътя.

Прощавай, време е да свършвам. Дойдоха за писмото и трябва да приготвям багажа. О, Юра! Юра, мили, скъпи мой, съпруже мой, баща на децата ми — защо е така? Та ние никога, никога вече няма да се видим. Ето, написах тези думи, ясно ли ти е значението им? Разбираш ли, разбираш ли? Карат ме да побързам и това наистина е знак, че са дошли да ме водят на екзекуция. Юра! Юра!“

Юрий Андреевич вдигна от писмото невиждащи сухи очи, взрени в празното пространство, парещи от мъка, опустошени от страдание. Той нищо не забелязваше, нищо не осъзнаваше.

Вън заваля сняг. Вятърът го носеше косо във въздуха, все по-бързо, по-силно, сякаш нещо наваксваше, и Юрий Андреевич така гледаше през прозореца пред себе си, като че ли не падаше сняг, а продължаваше писмото от Тоня, и не блещукаха сухите звездици на снежинките, а малките незапълнени петънца между ситните черни букви, бели, бели, безкрай, безкрай.

Той неволно изстена и се хвана за сърцето. Усети, че губи съзнание, направи няколко залитащи крачки до дивана и рухна на него в несвяст.

1

Беше дошла зимата. Снегът валеше на едри парцали. Юрий Андреевич се прибра от болницата.

— Пристигна Комаровски — със смутен, пресипнал глас му каза Лара, когато излезе да го посрещне. Двамата стояха в антрето. Тя имаше нещастен и малодушен вид.

— Къде? При кого? У нас ли е?

— Не, разбира се. Идва сутринта и обеща да намине привечер. Скоро ще дойде. Трябвало да говори с теб.

— Защо е пристигнал?

— Не можах да разбера. Разправя, че пътувал за Далечния изток, специално направил такъв тегел, за да дойде тук в Юрятин и да ни види. Най-вече тебе и Паша. Непрекъснато говори за вас двамата. Твърди, че нас, тоест теб, Патула и мен, ни заплашва смъртна опасност и само той можел да ни спаси, ако го послушаме.

— Ще изляза. Не искам да го виждам.

Лара се разплака, понечи да падне на колене пред него, да прегърне нозете му и да притисне глава, но той не допусна.

— Направи го заради мен, моля те. В никакъв случай не ме е страх да остана на четири очи с него. Но ми е неприятно. Не ме оставяй насаме с този човек. Освен това той е практичен, опитен. Може наистина нещо да ни посъветва. Твоето отвращение към него е естествено. Но моля те, преглътни го. Не излизай.

— Какво ти е, ангеле мой? Успокой се! Какво те прихваща! Недей да коленичиш. Стани. Развесели се. Пропъди кошмара, който те преследва. Той те е наплашил за цял живот. С тебе съм. Ако кажеш, ако поискаш, ще го убия!

Скоро се свечери. Притъмня. От около половин година всички дупки по пода бяха запушени. Юрий Андреевич дебнеше и щом забележеше нови, веднага ги затваряше. В къщата се появи голям пухкав котарак, който си прекарваше живота в мълчаливо съзерцание. Плъховете не бяха изчезнали, но бяха станали по-предпазливи.

По случай идването на Комаровски Лариса Фьодоровна наряза черен хляб от дажбата и сложи на масата чиния с няколко варени картофа. Щяха да поканят госта в трапезарията на бившите собственици, запазила някогашното си предназначение. Там имаше голяма дъбова маса и масивен, тежък бюфет от същото тъмно дъбово дърво. На масата гореше рициново масло в стъкленичка с пуснат вътре фитил — собственият докторов светилник.

Комаровски се появи от декемврийския мрак бял от снегопада навън. Снегът се отлепваше на парчета от кожуха му, от шапката и шушоните и се топеше на пластове, оставяйки локви по пода. От полепналия сняг мокрото лице на Комаровски, който по-рано се бръснеше, а сега си беше пуснал мустаци и брада, изглеждаше като маскирано и палячовско. Беше с доста запазено сако и жилетка и с райе панталон с ръб. Преди да поздрави и да започне да говори, дълго разресва с джобно гребенче влажната си слепната коса и избърсва и приглажда с носна кърпа мокрите си мустаци и вежди. После с мълчалива многозначителност едновременно им протегна двете си ръце, лявата на Лариса Фьодоровна, дясната на Юрий Андреевич.

— Да смятаме, че се познаваме — обърна се към доктора. — Бях близък с баща ви — сигурно в течение. В ръцете ми се помина. Гледам дали приличате на него. Не, май не сте се метнали на баща си. Голям човек беше. Бърз, припрян. Външно по-скоро сте на майка си. Мекосърдечна жена. Мечтателка.

— Лариса Фьодоровна ме помоли да ви изслушам. Според нейните думи имате нещо да ми съобщите. Аз отстъпих пред искането й. Разговорът ни всъщност е натрапен. Не бих търсил познанство с вас по собствено желание и не броя това за запознанство. Затова по същество. Какво желаете?

— Здравейте, мили мои. Всичко, всичко ми е ясно и чудесно ви разбирам. Простете моята дързост, но двамата страшно си подхождате. Вие сте изключително хармонична двойка.

— Ще трябва да ви прекъсна. Моля ви да не се месите в неща, които не ви засягат. Не сме искали мнението ви. Не се самозабравяйте.

— Вие пък не се палете чак толкова, млади човече. Не, все пак приличате на баща си. И той беше такъв сприхав и нервен. Да, та с ваше позволение ви поздравявам, деца мои. За съжаление обаче не само на думи, ами наистина сте деца, нищичко не знаете и за нищичко не си давате сметка. Аз съм от два дена тук, а научих за вас повече, отколкото можете да си представите. Вие сте на ръба на пропастта, без изобщо да се досещате. Ако не се предотврати по някакъв начин опасността, дните на свободата ви, а може би и на живота ви, са преброени.

Налице е известен комунистически стил. Малцина му подхождат. Но никой не нарушава този начин на съществуване и мислене така явно като вас, Юрий Андреевич. Не знаем защо трябва да се навирате на вълка в устата. Вие сте насмешка над този свят, вие сте неговото оскърбление. Разбирам поне това да беше ваша тайна. Но тук има влиятелни фигури от Москва. Те ви познават до мозъка на костите. Вие и двамата ужасно не се харесвате на местните жреци на Темида. Другарите Антипов и Тиверзин точат зъби за Лариса Фьодоровна и за вас.

Вие сте мъж, волен като вятъра или как се наричаше. Ваше свещено право е да лудеете и да си играете с живота си. Но Лариса Фьодоровна не е свободна. Тя е майка. Тя отговаря за един детски живот, за съдбата на това дете. Не й подхожда да живее с фантазии и да витае в облаците.

Цяла сутрин я убеждавах, че трябва да се отнесе сериозно към тукашното положение. Не желае да ме чуе. Използувайте авторитета си, повлияйте й. Тя няма право да си играе с безопасността на Катенка и не бива да пренебрегва моите съображения.

— През живота си никого не съм убеждавал и принуждавал. Особено близките си. Лариса Фьодоровна е в правото си да ви слуша или не. Нейна си работа. Освен това изобщо не съм наясно за какво става дума. Това, което наричате ваши съображения, не ми е известно.

— Да, наистина все повече ми приличате на баща си. Същият кибритлия. Добре, да преминем към най-важното. Но тъй като е доста сложна материя, имайте търпение. Ще ви моля да ме изслушате, без да ме прекъсвате.

Във висшите среди се подготвят големи промени. Не, не, знам го от най-достоверни източници, не се съмнявайте. Става дума за преминаване на по-демократични релси, за някои отстъпки в полза на общата законност, и то в най-близко бъдеще.

Но именно поради това подлежащите на премахване наказателни инстанции накрая още повече ще освирепеят и ще побързат да разчистят местните си сметки. Вашето унищожение, Юрий Андреевич, е на дневен ред. Името ви е в списъка. Не се шегувам, лично го видях, вярвайте ми. Помислете за спасението си, иначе ще бъде късно.

Но всичко това дотук беше само въведението. Започвам по същество.

В Приморска област, на Тихи океан, започва концентриране на политическите сили, останали верни на сваленото Временно правителство и разпуснатото Учредително събрание. Събират се политици от бившия парламент, обществени дейци, най-видните някогашни членове на земската управа, търговци, фабриканти. Белогвардейските генерали съсредоточават в този район остатъците от армиите си.

Съветската власт гледа през пръсти на зараждането на Далекоизточната република. Съществуването на такова нещо е добре дошло за нея, защото ще служи за буфер между „червения“ Сибир и външния свят. Правителството на републиката ще бъде смесено по състав. Повечето от половината министерства са запазени от Москва за комунистите, та в удобен момент с тяхна помощ да се извърши преврат и да се тури ръка на републиката. Съвсем прозрачен замисъл, само трябва да успеем да се възползваме от времето, което ни остава.

Някога, преди революцията, защищавах интересите на братя Архарови, на Меркулови и на други търговски и банкови къщи във Владивосток. Там ме познават. Негласният емисар на подготвяното правителство отчасти тайно, отчасти със съветско съгласие ме покани да вляза в Далекоизточното правителство като министър на правосъдието. Съгласих се и заминавам за там. Всичко това, както ви казах, става със знанието и мълчаливото съгласие на съветската власт, но не съвсем открито, затова е по-добре да не се вдига много шум.

Мога да взема вас и Лариса Фьодоровна с мен. Оттам лесно ще заминете по море при вашите близки. Сигурно знаете вече за депортирането им, нали? Голям шум се вдигна, цяла Москва за това говореше. Обещах на Лариса Фьодоровна да отбия удара, надвиснал над Павел Павлович. Като член на автономно и акредитирано правителство ще издиря Стрелников в Източен Сибир и ще му помогна да се прехвърли в нашата област. Ако не успее да избяга, ще предложа да го разменим срещу някое друго лице, задържано от съюзниците и представляващо ценност за московската централна власт.

Лариса Фьодоровна едва проследяваше смисъла на разговора, същината често й убягваше. Но при последните думи на Комаровски, които се отнасяха за безопасността на доктора и на Стрелников, се отърси от състоянието на отнесена безучастност, заслуша го внимателно и леко изчервена допълни:

— Нали разбираш, Юрочка, колко са важни тези крачки за тебе и за Паша?

— Прекалено си доверчива, скъпа. Не бива да приемаш всяко хрумване за действителност. Не казвам, че Виктор Иполитович съзнателно ни заблуждава. Но всичко това е все още твърде съмнително. Сега, Виктор Иполитович, ще ви кажа няколко думи от свое име. Благодаря ви за вниманието към моята особа, но нима мислите, че ще се оставя вие да ме спасявате! Колкото до грижите ви за Стрелников, Лара да помисли по този въпрос.

— За какво става дума? Дали да пътуваме с него, както ни предлага, или не? Чудесно знаеш, че без теб никъде няма да мръдна.

Комаровски начесто надигаше разредения спирт, който Юрий Андреевич беше донесъл от амбулаторията и сега бе извадил на масата, дъвчеше картофи и постепенно се напиваше.

2

Стана късно. Когато почистваха от време на време фитила от нагар, той с пукот се разгаряше и ярко осветяваше стаята. После всичко отново потъваше в мрак. На домакините им се спеше, а имаха и да говорят насаме. Но Комаровски упорито не си тръгваше. Неговото присъствие им тежеше, както им тежеше масивният дъбов бюфет и леденият декемврийски мрак вън.

Гостенинът не гледаше към тях, а нейде над главите им, изцъклил пияни очи в някаква далечна точка, и със сънен заплитащ се език дърдореше ли, дърдореше нещо безкрайно скучно, все едно и също. Сега любимата му тема беше Далечният изток. И само това дъвчеше и предъвкваше, като развиваше пред Лара и доктора идеите си за политическото значение на Монголия.

Юрий Андреевич и Лариса Фьодоровна не бяха обърнали внимание кога прескочи на Монголия. И понеже бяха пропуснали момента, чуждата и безинтересна тема им се струваше още по-досадна.

Комаровски гъгнеше:

— Сибир наистина е „новата Америка“, както го наричат всички, и крие огромни възможности. Това е люлката на великото руско бъдеще, залогът за нашата демократизация, процъфтяването, политическото укрепване. Още по-примамливи възможности разкрива бъдещето на Монголия, Външна Монголия36, нашата велика далекоизточна съседка. Какво знаете за нея? Не ви е неудобно да се прозявате и да примигвате без капка внимание, а това е територия милион и половина квадратни километра, неизучени изкопаеми, страна в състояние на предисторическа девственост, към която протягат алчни ръце Китай, Япония и Америка и навреждат на нашата руска кауза, признавана от всичките ни съперници при всяка подялба на сферите на влияние в това далечно кътче на земното кълбо.

Китай се възползува от феодално-теократичната изостаналост на Монголия, като упражнява влияние върху тамошните лами и вярващите, хутухтите. Япония се опира на местните феодални князе, на монголските управници хошуните. Червена комунистическа Русия намира съюзник в лицето на революционната асоциация на въстаналите арати в Монголия. Що се отнася до мен, аз бих искал да я видя наистина благоденствуваща и, управлявана от свободно избран парламент — хурултай. Лично ние трябва да помним следното. Една стъпка оттатък монголската граница — и светът е в краката ви, и вие сте волна птица.

Многословните му мъдрувания на тази отегчителна тема, която не ги занимаваше ни най-малко, дразнеха Лариса Фьодоровна. Изнервена и съсипана от скуката на това проточило се посещение на Комаровски, тя твърдо му протегна ръка за сбогом и му каза направо, с нескривана неприязън:

— Късно е. Време е да си тръгвате. Вече ми се спи.

— Надявам се, че няма да бъдете тъй негостоприемна да ме изхвърлите в такъв час. Не съм сигурен дали ще намеря посред нощ пътя в този чужд неосветен град.

— Да бяхте мислили навреме и да не бяхте се заседявали досега. Никой не ви спираше.

— О, защо така враждебно разговаряте с мен? Вие дори не ме попитахте разполагам ли с покрив над главата си.

— Никак не ме интересува. Не сте от тези, дето ще останат на улицата. Но ако държите да нощувате тук, не мога да ви сложа в дневната, там спим с Катенка. А в останалите стаи е пълно с плъхове.

— Не ме е страх.

— Както искате.

3

— Какво ти е, ангеле мой? Колко нощи вече не спиш, не ядеш, цял ден си като завеяна. И само мислиш, мислиш. Какво те измъчва? Не бива чак толкова да се отдаваш на тревожните мисли.

— Пак идва от болницата пазачът Изот. Имат си вземане-даване с тукашната перачка. Та прескочи пътьом да ме поразтуши. Страшна тайна, вика. На твоичкия няма да му се размине затворът. Направо да си знаете, днес-утре ще го приберат. А теб, нещастнице, подир него. Откъде, питам, Изот, са ти известни тези работи? Молим ти се, вика, бъди спокойна. От полкона тъй са рекли. Полконът, както сигурно се досещаш, е изпълкомът.

Лариса Фьодоровна и докторът се разсмяха.

— Той е съвсем прав. Опасността вече е наближила, Незабавно трябва да изчезнем. Въпросът е само накъде. Москва веднага отпада. За там се иска голяма подготовка и тя всякак ще привлече вниманието. А ние ще действуваме скрито-покрито, никой нищо да не разбере. Знаеш ли какво, радост моя? Да се възползуваме от твоето предложение. За известно време да изчезнем вдън земя. Нека това стане във Варикино. Да идем там за две-три седмици, за месец.

— Благодаря ти, мили, благодаря ти. Как се радвам. Разбирам, че всичко в теб протестира срещу това решение. Но ние няма да отседнем във вашата къща. Животът в нея наистина би бил немислим за теб. Видът на опустелите стаи, укорите, сравненията. Мислиш ли, че не разбирам? Да градя щастието си върху чуждото страдание, да тъпча това, което е скъпо и свято за душата ти! Никога не бих приела такава жертва от теб. Но дори да не беше това. Вашата къща е в такова състояние, че едва ли стаите биха могли да се използуват. По-скоро имах предвид напуснатия дом на Микулицини.

— Права си за всичко. Благодаря ти за твоята деликатност. Но чакай една минутка. През цялото време се каня да те попитам и все забравям. Къде е Комаровски? Тук ли е още, или си е заминал? След караницата с него, когато го изхвърлих навън, повече не съм чувал за него.

— И аз не знам. Нищо. Няма значение.

— Все повече се убеждавам, че не биваше да сме единодушни към предложението му. Ние не сме в еднакво положение. Ти си отговорна за дъщеря си. Дори да искаше да споделиш моята гибел, не би имала право да си го позволиш.

Но да се върнем на Варикино. Не ще и дума, да се забутаме в тази дива пустош в лютата зима без храна, без сили, без надежда — това е безумие на безумията. Но добре, нека безумствуваме, сърце мое, щом нищо друго освен безумството не ни остава. Да се унижим за сетен път. Да изпросим от Анфим коня му. Да го помолим, дори не него, а поверените му спекуланти, за брашно и картофи, като заем без никакви гаранции. Ще го помолим да не идва веднага, та направено благодеяние да ни излезе през носа с присъствието му, а да дойде по-късно, чак когато ще има нужда от коня. Ще останем малко сами. Да заминем, сърце мое. Ще унищожим и изгорим за една седмица толкова дърва, дето биха ни стигнали за цяла година икономично стопанисване.

И пак, и пак — прости ми за объркването, което се прокрадва в думите ми. Как бих искал да говоря с теб без този глупашки патос! Но ние действително нямаме избор. Наричай я както искаш, но гибелта наистина тропа на вратата ни. Имаме на разположение броени дни. Да ги използуваме по своему. Да ги посветим на сбогуване с живота, на последна среща преди раздялата. Да се простим с всичко, което ни е било скъпо, с нашите привични представи, с мечтите ни как искахме да живеем и на какво ни учеше съвестта, да се простим с надеждата, да се простим помежду си. Да си кажем още веднъж тайните нощни думи, велики и тихи като името на азиатския океан. Ти не случайно стоиш на крайчеца на живота ми, мой таен, забранен ангел, под небето на войните и въстанията, както някога под мирното небе на детството ти ме посрещна в самото му начало.

Тогава през нощта, гимназистка от последните класове, с кафява униформа, в полумрака на хотелската стая, зад паравана, ти беше съвсем същата, каквато си сега, и пак така зашеметяващо красива.

Често после в живота се опитвах да определя и да назова светлината на очарованието, която ти запали в мен тогава, онзи постепенно помръкващ лъч и заглъхващ звук, които от онзи момент пронизаха цялото ми съществование и станаха ключ за проникване във всичко останало в света благодарение на теб.

Когато като сянка в училищната си униформа ти се показа тогава от тъмнината на нишата в хотелската стая, аз, който нищо не знаех за теб, усетих цялата мъка на силата, с която ти откликна в мен: това крехко, слабо момиче е като наелектризирано от цялата съществуваща женственост в света. Ако се доближа до него или го докосна с пръст, дъга ще озари стаята и или ще ме убие на място, или ще ме изпълни за цял живот с магнетично сладостен и жален копнеж и печал. И ме изпълниха блуждаещи сълзи, и аз вътрешно искрях и плачех. Беше ми безкрайно мъчно за себе си, момчето, което бях аз, и още повече за тебе, момичето, което беше ти. Цялото ми същество се изумяваше и питаше: ако е толкова болезнено да се обича и да се поглъща електричеството, колко ли по-болезнено е да си жена, да си електричество, да вдъхваш любов.

Ето, казах ти го най-накрая. Човек може да полудее от тези неща. Точно това съм аз.

Лариса Фьодоровна лежеше на крайчеца на леглото, неразположена, с дрехите. Беше се свила на кравай и се беше завила с шала. Юрий Андреевич седеше на стола до нея и говореше тихо, с дълги паузи. Понякога Лара се повдигаше на лакът, подпираше с китка брадичката си и го гледаше с отворена уста. Понякога се притискаше до рамото му и без да усеща сълзите си, плачеше тихо и блажено. Най-накрая се надигна към него, провесена над ръба на кревата, и радостно зашепна:

— Юрочка! Юрочка! Колко си умен. Всичко знаеш, всичко усещаш. Юрочка, ти си моята опора и подкрепа, и твърдина, прости ми, Господи, моето кощунство. О, колко съм щастлива! Да заминем, да заминем, любими мой. Там, на място, ще ти кажа какво ме тревожи.

Той сметна, че става дума за предполагаемата й бременност, вероятно мнима, и каза:

— Знам.

4

Тръгнаха от града в едно сиво зимно утро. Беше делничен ден. Хората бързаха по работа. Срещнаха доста познати. По изгърбените кръстовища край старите помпи стояха наредени безкладенчовите жителки с оставени встрани кофи и кобилици и чакаха на опашка за вода. Докторът едвам, обуздаваше препусналия напред Саврас, дорест товарен кон вятска порода, и внимателно заобикаляше струпаните жени. Политналата шейна се хлъзгаше встрани по неравния, оплискан с вода и заледен паваж, поднасяше се към тротоарите и се удряше с плазовете в уличните стълбове и в бордюрите.

С лудо препускане застигнаха Самдевятов, който вървеше по улицата, и го задминаха, без да се обърнат, за да разберат дали е познал пътниците и коня си и дали не вика нещо подире им. На друго място по същия начин задминаха Комаровски, като установиха пътьом, че той още е в Юрятин.

Глафира Тунцева изкрещя от отсрещния тротоар, колкото й глас държи:

— А разправяха, че вчера сте си заминали. Кому да вярваш! За картофи, а! — И като показа с ръка, че не чува отговора, махна напътствено подире им.

Заради Сима се опитаха да се задържат на високото, на най-неудобното място, където едва ли биха могли да спрат. И без това непрекъснато се налагаше да опъват юздите, за да спират коня. Сима се беше увила с два-три шала от главата до петите и фигурата й имаше вкочанената форма на дирек. Тя с прави, непрегъващи се крачки стигна до шейната по средата на улицата и се сбогува с тях, като им пожела на добър час.

— Когато се върнете, трябва да си поговорим, Юрий Андреевич.

Най-сетне се измъкнаха от града. Юрий Андреевич беше минавал по този път и зимно време, но го помнеше повече в летния му вид и сега не можеше да го познае.

Чувалите с провизиите и останалия багаж бяха прибрали дълбоко в сеното откъм предницата на шейната, отпред, и здраво ги бяха завързали. Юрий Андреевич караше коня ту коленичил на дъното на широката шейна, по местному кошовка, ту седнал ребром и провесил навън крака с валенките на Самдевятов.

След пладне, когато със зимна измамност много преди залез слънце на човек започва да му се струва, че денят свършва, Юрий Андреевич взе безмилостно да шиба Саврас. Кончето полетя като стрела. Кошовката подскачаше нагоре-надолу, гмуркаше се като лодка по трапчините на разнебитения път. Катя и Лара бяха с кожуси, които сковаваха движенията им. На страничните наклони и дупки двете пищяха и се смееха до припадък, претъркулваха се от едната страна на другата и като чували се забиваха в сеното. Понякога докторът нарочно на шега прекарваше единия плаз през някоя пряспа, обръщаше шейната и по най-безопасен начин изтъркулваше в снега Лара и Катя. Той самият се хързулваше по пътя, стиснал юздите, спираше коня, нагласяше кошовката на двата плаза и изслушваше хокането на Лара и Катя, които се изтръскваха, настаняваха се пак, смееха се и се сърдеха.

— Ще ви покажа мястото, където ме пресрещнаха партизаните — обеща им докторът, когато се бяха отдалечили вече от града, но не можа да изпълни обещанието си, защото зимната голота на гората, мъртвешкият покой и пустош наоколо бяха променили местността неузнаваемо. — Ето го! — извика скоро, понеже беше сбъркал първия стълб на Моро и Ветчинкин в полето с втория, който стоеше в гората и при който го бяха хванали. А когато отминаха този втория, който си беше на мястото в гората при Сакминския кръстопът, стълбът не можеше да се различи през искрящата дантела от гъст скреж, украсила изящно гората с бяло и тъмно сребро.

Влетяха във Варикино още по светло и се спряха при старата къща на Живаго, защото тя беше първата на пътя им, преди дома на Микулицин. Набързо нахълтаха като крадци — скоро щеше да се смрачи. Вътре вече беше тъмно. Юрий Андреевич в бързината не успя да види половината разрушения и гадости. Част от познатите мебели беше налице. В празното Варикино вече нямаше кой да довършва започнатия разгром. Не откри нищо от домашното имущество. Но понеже не беше присъствувал при отпътуването на семейството си, не знаеше кое са взели, кое са оставили. Същевременно Лара настоя:

— Трябва да побързаме. Сега ще се стъмни. Нямаме много време за мислене. Ако ще се разположим тук, тогава конят в плевнята, провизиите в долапа, а ние тук, в тази стая. Но аз съм против. Вече всичко обсъдихме. За тебе ще е тежко, значи и за мен. Това тук какво е, вашата спалня? Не, детската. Креватчето на сина ти. За Катя е малко. От друга страна, прозорците са здрави, по стените и тавана няма пукнатини. Освен това има прекрасна руска печка, възхитих й се още миналия път, когато идвах. И ако предпочетеш все пак да останем тук, макар че аз съм против, тогава да хвърлям кожуха и моментално да се хващам на работа. Преди всичко да напалим печката. Да гори, да гори, да гори — на първо време денонощно и неспирно. Но какво ти е, мили? Ти не ми отговаряш.

— Сега. Нищо. Извинявай, моля ти се. Не, знаеш ли, все пак по-добре у Микулицини.

И те продължиха пътя си.

5

Къщата на Микулицини беше заключена с катинар, вкаран в халките на резето. Юрий Андреевич дълго го кърти и едвам го изтръгна заедно с отцепената дървесина по винтовете. Както и в предишната къща, нахълтаха вътре, без да се съблекат; и с кожусите, шапките, валенките бързешком прекосиха стаите.

Веднага им направи впечатление, че тук-там в къщата явно цареше ред във вещите и в някои кътчета от дома, например в кабинета на Аверкий Степанович. Някой беше живял тук, и то съвсем доскоро. Но кой? Ако бяха стопаните или поне единият от тях, тогава къде са се дянали и защо вратата не е заключена със секретната брава, а със закачения отгоре катинар? Освен това ако бяха собствениците и са живели тук, къщата щеше да е подредена изцяло, а не само на места. Нещо подсказваше на пристигналите, че не са Микулицини. Но кой в такъв случай? Докторът и Лара не се обезпокоиха от тази загадка. Не му и мислиха кой знае колко. Един и два ли необитаеми имота имаше сега и с наполовина ограбена покъщнина. Един и двама ли преследвани се укриваха? „Някой бял офицер се спасява — единодушно решиха те. — Ако дойде, ще се разберем и ще се спогодим.“

И пак, както някога, Юрий Андреевич застина на вратата на кабинета, очарован от неговата големина и във възторг от ширината и удобството на работната маса до прозореца. И пак си помисли, че сигурно този строг уют предразполага и подбужда към търпелив и плодотворен труд.

Сред помощните сгради в двора на Микулицини имаше пристроен до бараката яхър. Но той беше залостен и Юрий Андреевич не знаеше в какво състояние е вътре. За да не губи време, реши първата нощ да прибере коня в бараката, която не беше заключена и лесно се отвори. Разпрегна Саврас и щом му премина потта, донесе му вода от кладенеца. Посегна да му даде сено от дъното на шейната, но то се беше стрило на прах от тежестта на пътниците и не ставаше за коня. За щастие в големия сеновал над бараката и конюшнята се намери достатъчно сено, останало покрай стените и в ъглите.

Първата нощ спаха с кожусите, без да се събличат, дълбоко и сладко, както спят децата подир цял ден игра и лудории.

6

Когато станаха, Юрий Андреевич от сутринта взе да попоглежда към съблазнителната маса до прозореца. Ръцете го сърбяха да седне над белия лист. Но си запази това право за довечера, когато Лара и Катюша си легнат. А дотогава, за да подредят поне две стаи, ти чакаше толкова много работа.

В мечтите за вечерния труд не си поставяше кой знае какви цели. Просто се чувствуваше обзет от влечение към мастилото, перо дръжката и книжовните занимания.

Изпитваше желание да драсне няколко реда, малко да попише. На първо време достатъчно би било поне да си припомни нещо старо, незаписано, колкото да раздвижи спящите си възможности, парализирани от бездействието. А за по-нататък се надяваше, че ще се задържат тук с Лара и ще има достатъчно време да започне нещо ново, значително.

— Зает ли си? Какво правиш?

— Паля печката. Защо?

— Търся коритото.

— При тези темпове ще свършим дървата за два-три дни. Трябва да проуча и нашата бивша плевня. Може да са останали. Ако са повечко, на няколко курса ще ги докарам. Това ще го свърша утре. За корито о ли питаш? Някъде ми се мярна, представи си, но къде — изхвърчало ми е от ума, не мога да се сетя.

— И аз. Видях го и забравих къде. Сигурно е било някъде, дето не му е мястото, затова не можем да си спомним. Нищо. Да знаеш, че топля вода за голямо чистене. Колкото остане, ще накисна нашето пране с Катенка. Дай и ти което ти е мръсно. Вечерта, след като почистим и обсъдим предстоящите си планове, всички ще се изкъпем преди лягане.

— Сега ще си приготвя дрехите. Благодаря ти. Отместил съм от стените всички шкафове и тежки мебели, както ме беше помолила.

— Добре. Вместо в коритото ще ги накисна в легена за съдовете. Само че е много мазен. Ще трябва да го изжуля.

— Щом се разпали печката, ще я затворя и ще прегледам останалите чекмеджета. На всяка крачка писалището и раклата ми предлагат все нови открития. Сапуни, кибрити, моливи, хартия, прибори за писане. И все такива неочаквани неща на най-видно място. Например лампата на масата е напълнена с газ. Не е оставена от Микулицини, сигурен съм. Някой друг е пипал в тази къща.

— Чудесно! Това е от онзи, от тайнствения гост. Като в Жул Верн! Ах, моля ти се, какво ще кажеш, пак се раздрънкахме и си губим времето, а водата ври.

Те се щураха из къщата, тичаха напред-назад със заети, пълни ръце, в бързината се блъскаха или се спъваха в Катенка, която стърчеше на пътя им и се вреше в краката им. Детето се въртеше безцелно, пречеше на почистването и се цупеше на забележките. Зъзнеше и се оплакваше, че му е студено.

„Горките днешни деца, жертви на скитанията ни, малки безропотни участници в нашето чергарство“ — помисли си докторът, но в същото време каза:

— Извинявай, миличка. Недей да трепериш. Това са капризи и измишльотини. Гледай как се е нажежила печката.

— На печката може да й е топло, но на мен ми е студено.

— Тогава ще потърпиш. Катюша. Довечера ще я напаля още веднъж, а мама каза, че тъкмо ще те изкъпе, нали чу? Ела сега, гледай! — И той изсипа на пода старите играчки на Ливерий от студения килер, здрави и изпочупени, кубчета, плочки, влакчета с локомотиви и квадратни картони, разчертани и номерирани с цифри за игрите с пионки и зарове.

— Моля ви се, Юрий Андреевич — засегна се Катенка като възрастен човек. — Всичко това е чуждо. И е за малки деца. Аз съм голяма.

А след минутка се настани удобно насред килима и всички играчки в ръцете й се превръщаха в строителни материали, от които съграждаше на донесената от града кукла Нинка много по-смислено и солидно жилище, отколкото хорските сменящи се обиталища, по които я мъкнеха.

— Какъв инстинкт на къщовница, какво неизкоренимо желание за родно огнище, за ред — каза Лариса Фьодоровна, като се загледа от кухнята в игрите на дъщеря си. — Децата са искрени, без да се стесняват, и не се срамуват от истината, а ние от страх да се покажем назадничави сме готови да предадем най-скъпото си, хвалим отблъскващото и поддържаме непонятното.

— Намерих коритото — прекъсна я докторът и го внесе от тъмния коридор. — Наистина не си беше на мястото. Сложили са го, където капе от покрива, сигурно е там от есента.

7

За обяда, сготвен за три дни напред от току-що наченатите запаси, Лариса Фьодоровна сервира невероятни ястия — картофена супа и печено овнешко с картофи. Катенка се тъпчеше и не можеше да се спре, заливаше се от смях и лудуваше, после се наяде и унесена от топлината, се покри с майчиния си шал и сладко заспа на дивана.

Лариса Фьодоровна свърши с готвенето и уморена, изпотена, сънена като дъщеря си, доволна от впечатлението, което беше направила с ястията си, не бързаше да разтребва и седна да си почине. Провери дали детето е заспало, облегна се на масата, подпряла с лакът главата си, и заговори:

— Не бих жалила сили и бих била щастлива само да знам, че всичко това не е напразно и води към някаква цел. Ти трябва всеки миг да ми повтаряш, че сме тук, за да бъдем заедно. Окуражавай ме и не ме оставяй да се опомня. Защото, трезво погледнато, нека си кажем истината: с какво се занимаваме, какво правим тук? Нападнахме чуждото жилище, нахлухме, разпореждаме се тук и през цялото време бързаме, бързаме, за да не виждаме, че това не е живот, а театрална постановка, не е наистина, а е „на ужким“, както казват децата, куклена комедия, глупава и смешна.

— Но, ангеле мой, нали ти настоя да дойдем тук. Не забравяй колко време бях против и не се съгласявах.

— Вярно е. Не споря. Значи вече съм се провинила. Ти можеш да се колебаеш и да премисляш, а при мен всичко трябва да бъде последователно и логично. Влязохме у вас, ти видя детското креватче на сина си й ти прилоша, насмалко да припаднеш от мъка. Ти имаш това право, а на мен не ми е позволено, страхът за Катенка, мислите за бъдещето трябва да отстъпят пред любовта ми към теб.

— Ларуша, ангеле мой, съвземи се. Никога не е късно да се откажеш, да отстъпиш от решението си. Нали аз пръв те посъветвах да се отнесеш по-сериозно към думите на Комаровски. Имаме кон. Ако искаш, утре се връщаме в Юрятин. Комаровски е там, не е заминал. Нали го видяхме от шейната, а той май не ни забеляза. Сигурно ще го заварим в града.

— Още почти нищо не съм казала, а в гласа ти вече се чуват недоволни нотки. Но кажи, не съм ли права? Толкова необмислено, без много да берем грижа, можехме да се скрием и в Юрятин. Ако ли пък ще търсим спасение, трябваше да действуваме безпогрешно, с твърд план, както предлагаше в края на краищата този сведущ и здравомислещ, макар и неприятен човек. Защото тук не знам дори колко сме по-близо до опасността, отколкото където и да било. Безкрайно голо поле, открито за всички вихрушки. И ние сам-сами. Някоя нощ така ще ни затрупа сняг, че на сутринта не можем да се измъкнем. Или нашият тайнствен благодетел, дето е идвал в тази къща, знаеш ли го, може да излезе злодей, ще ни пипне тук и ще ни изколи. Имаш ли поне оръжие? Не, нали? Плаши ме твоето неблагоразумие, с което заразяваш и мен. То съвсем ме обърква.

— Но какво да направя? Какво се иска от мен?

— Да можех да ти отговоря! Дръж ме през цялото време в подчинение. Непрестанно ми напомняй, че аз съм твоята сляпо любеща покорна робиня. О, ще ти кажа. Нашите близки, твоите и моите, са хиляди пъти по-достойни от нас. Но какао от това? Дарбата да обичаш е като всяка друга дарба. Тя може да бъде и грамадна, но няма да се прояви без благословия свише. А нас сякаш са ни учили да се целуваме на небесата и после като деца са ни пратили тук да живеем по едно и също време, за да проверим един чрез друг тази своя способност. Това е върхът на съвместимостта, в нея няма никакви страни и степени, нито извисеност, нито падение, тя е равноценност на цялото ни същество, когато всичко ни доставя радост, всичко се превръща в душа. Но в тази необуздана, всеки миг избухваща нежност има нещо по детски неукротено, непозволено. Това е непокорна, разрушителна стихия, враждебна на домашния покой. Мой дълг е да се боя от нея и да й нямам доверие.

Тя обгърна с ръце врата му и преглъщайки сълзите, завърши:

— Разбираш ли, ние сме в различно положение. Ти си окрилен, за да можеш да отлиташ във висините, а аз, жената — за да се притисна до земята и с крилете си да закрилям малкото си от опасността.

Страшно му харесваше всичко, което говореше тя, но той не го показваше, за да не изглежда сладникаво. Сдържайки се, вметна:

— Този наш ефимерен подслон наистина е фалшив и невротизиращ. Ти си абсолютно права. Но не сме го измислили ние. Паническата обърканост е всеобща участ, тя е в духа на времето.

И аз сутринта си мислих почти същото. Бих искал да направя всичко възможно, за да останем тук повече. Не мога да ти опиша как съм се поболял за работа. Нямам предвид земеделската. Веднъж вече вложихме в нея семейно всичките си усилия и постигнахме успех. Но нямам сили за още веднъж. За друго говоря.

Животът постепенно се възражда. Може би някога отново ще се издават книги.

За това си мислех. Дали не можем да се спазарим със Самдевятов при изгодни за него условия да поеме прехраната ни за половин година, срещу което аз ще се задължа да напиша междувременно един труд, да речем, медицински учебник или нещо литературно, от рода на стихосбирка например. Или може би да се хвана да преведа от чужд език някоя прочута, велика книга. Знам езици, наскоро четох такава обява на едно от големите петербургски издателства, което публикува само преводни книги. Такъв тип работа сигурно ще представлява обменна ценност, която може да се обърне в пари. Бих бил щастлив да се заема с нещо от подобен род.

— Добре, че ме подсети. И аз днес си мислех за нещо подобно. Но не ми се вярва, че ще се задържим тук. Напротив, предчувствувам, че съдбата ще ни отвее някъде още по-надалече. Обаче докато разполагаме с този кратък миг затишие, имам една молба към теб. Моля ти се, пожертвувай за мен няколко нощни часа и в най-близко време ми запиши всичко, което си ми рецитирал досега. Половината се е разпиляла, другата половина изобщо не е записана и ме е страх, че после всичко ще изпозабравиш и ще ти изскочи от главата, още повече, казвал си ми, че вече често ти се случвало.

8

Към края на деня всички се измиха с топлата вода, която в изобилие беше останала от прането. Лара окъпа Катенка. Юрий Андреевич с блажено чувство за чистота седеше до голямата маса при прозореца с гръб към стаята, където Лара, благоуханна, загърната в хавлия, с мокра коса, омотана в кърпа като в тюрбан, слагаше Катенка да спи и се канеше да си ляга. Цял отдаден на предусещането за скорошната съсредоточеност, той възприемаше всичко, което ставаше, през мъглата на разнеженото и обобщеното внимание.

Беше един след полунощ, когато Лара, която дотогава се преструваше, че спи, наистина заспа. Спалното бельо и техните нощници с Катенка — всичко светеше от чистота, украсено с дантели, изгладено. Лара и в онези години намираше начин да колосва.

Докторът се почувствува обгърнат в блажена тишина, изпълнена с щастие и със сладкия дъх на живота. Светлината от лампата падаше в спокоен жълт овал върху белите листа и плуваше като златен ореол на повърхността на мастилото в мастилницата. Отвън се синееше мразовитата зимна нощ. Юрий Андреевич отиде в съседната студена и неосветена стая, откъдето по-добре се виждаше навън, и погледна през прозореца. Блясъкът на пълната луна сякаш слепваше снежната поляна като яйчен белтък или бяла боя. Разкошът на студената нощ беше неописуем. В душата на доктора цареше спокойствие. Той се върна в светлата топла стая и започна да пише, с енергичен почерк, като се стараеше външният вид на написаното да предава живото движение на ръката и да не се обезличава, да не застива бездушно и нямо, той си припомни и записа в постепенно подобряващи се варианти, различни от по-раншните, най-завършеното и цялостното — „Витлеемската звезда“, „Зимна нощ“ и още доста други подобни стихотворения, които впоследствие се забравиха, загубиха се и не бяха открити от никого.

После от по-старите, готовите неща мина към някога започвани и изоставени текстове, навлезе в тяхната тоналност и се опита да нахвърли продълженията им без никаква надежда точно сега да ги допише. Постепенно се настрои, увлече се и премина към съвсем нови неща.

След две-три лесни строфи и няколко сравнения, които изненадаха и самия него, работата го завладя и той усети близостта на онова, което се нарича вдъхновение. Съотношението на силите, които ръководят творчеството, сякаш изведнъж се преобръща. На първо място вече не е човекът с неговото душевно състояние, което той се опитва да изрази, а езикът, с който ще го изрази. Езикът, родина и съкровищница на красотата и смисъла, започва сам да мисли и да говори вместо човека и става музика — не като външно слухово звучене, а като устремност и мощ на вътрешното си течение. Тогава подобно на речната грамада, която със самото си движение оглажда придънните камъни и върти воденичните колела, леещата се реч сама, по силата на собствените си закони създава пътьом, мимоходом ритъма и римата, и хиляди други форми и структури, още по-важни, но до днес неразпознати, неовладени, неназовани.

В такива минути Юрий Андреевич чувствуваше, че не той върши най-важното, а нещото извън него, нещото, което е над него и го управлява, а именно състоянието на световната мисъл и поезия и онова, което й е предначертано за бъдещето, следващата поредна стъпка, която й предстои да направи в историческото си развитие. И той се чувствуваше само повод и опорна точка за нейното задвижване.

Освобождаваше се от упреците към себе си, от недоволството от себе си, временно се избавяше от усещането за собственото си нищожество. Той се оглеждаше и се озърташе наоколо.

Виждаше главите на спящите Лара и Катенка на белоснежните възглавници. Чистотата на чаршафите, чистотата на стаите, чистите им очертания се сливаха с чистотата на нощта, снега, звездите и месечината в една равностойна, преминаваща през сърцето му вълна и го караше да ликува и да плаче от чувството за тържествуваща чистота на съществованието.

„Господи! Господи! — бе готов да шепне той. — И всичко това на мен! С какво съм заслужил тъй много? Как си ме допуснал до себе си, как си ме оставил да стъпя на тази безценна твоя земя, под твоите звезди, в краката на тази безразсъдна, безропотна, злочеста, ненагледна?“

Беше три през нощта, когато вдигна очи от масата и хартията. От унеса на мислите, в които беше потънал, той се връщаше към себе си, към действителността, щастлив, силен, спокоен. Внезапно в безмълвието на далечните пространства, ширнали се зад прозореца, му се счу унил, печален звук.

Отиде в съседната неосветена стая, за да погледне оттам през прозореца. През часовете, които бе прекарал на голямата маса, стъклата се бяха заскрежили и нищо не се виждаше. Юрий Андреевич дръпна навитото килимче, с което беше затиснат долният праг на вратата, за да не вее, наметна си кожуха и излезе на външните стълби.

Белият огън, с който бе лумнал и гореше незасенченият сняг под светлината на месечината, го ослепи. Отначало не успя да се взре и нищо не виждаше. Но след минута чу заглъхващия от разстоянието проточен утробно-скимтящ вой и тогава забеляза в края на поляната зад дерето четири издължени сенки, не по-големи от някакви чертички.

Вълците стояха един до друг с муцуни към къщата и с вдигнати глави виеха към луната или към проблясващите сребристоматови прозорци на къщата. Няколко секунди стояха неподвижни, но точно когато Юрий Андреевич изведнъж осъзна, че са вълци, те като кучета подвиха опашки и избягаха от поляната, сякаш мисълта на доктора бе стигнала до тях. Не успя да разбере в коя посока се скриха.

„Нова неприятност! — помисли си той. — Само те липсваха. Току виж, леговището им е някъде съвсем наблизо. Дали не е в дерето? Какъв ужас! И за беля този Саврас на Самдевятов в конюшнята. Сигурно него са надушили.“

Реши засега да не казва нищо на Лара, за да не я плаши, влезе вътре, заключи външната врата, затвори няколкото врати между неотопляваната и топлата част на къщата, запуши всички пролуки и се доближи до масата.

Лампата светеше все така ярко и уютно. Но вече не му се пишеше. Не можеше да се успокои. В главата му се въртяха само вълците и всякакви други възможни усложнения. Беше и уморен. В това време се събуди Лара.

— А ти все гориш и пламтиш, свещице моя чиста! — с влажен носов от спането глас пошепна тя. — Ела за минутка при мен, седни тук. Ще ти разкажа какво сънувах.

Той изгаси лампата.

9

И пак денят мина в тиха лудост. Намериха в къщата детска шейничка. Катенка, облечена с кожухче, зачервена, с весел смях се спускаше към неразчистените алеи на градината от ледената пързалка, която й беше направил докторът, като натрупа сняг, добре го утъпка и го поля с вода. Тя безброй пъти се изкачваше на възвишението пак и пак със застинала усмивка и дърпаше подире си шейничката.

Беше стегнал мраз и ставаше все по-студено. Навън приличаше. Снегът се жълтееше под лъчите на обедното слънце и в жълтата му медовина като сладка утайка се разливаше портокаловият отблясък на рано настъпващата привечер.

От вчерашното пране и къпане в къщата се усещаше влага. Прозорците се покриха с пухкав скреж, черни струйки се стичаха по влажните стени от тавана до пода. В стаите стана тъмно и неуютно. Юрий Андреевич носеше дърва и вода, продължаваше недовършения оглед на къщата с непрекъснати открития и помагаше на Лара, от сутринта заета с непрестанно изникващи все нови и нови домакински грижи.

Отново в разгара на някаква работа ръцете им се докосваха и оставаха една в друга, вдигнатото за пренасяне се слагаше на пода, непренесено до местоназначението, и ги разтърсваше пристъп на замайваща непреодолима нежност. Отново работата не вървеше и всичко им изхвърчаше от главата. И пак минутите летяха и часовете минаваха, и ставаше късно, и двамата с ужас се съвземаха и си спомняха за оставената без контрол Катенка или за ненахранения и ненапоен кон, и презглава се втурваха да наваксват и да довършват недонаправеното, и ги измъчваше чувство за вина.

От недоспиването докторът имаше главобол. Чувствуваше се като след преливане в сладка мъгла и с тежка, блажена слабост в цялото тяло. С нетърпение чакаше нощта, за да се върне към прекъснатия труд.

Предварителната работа се извършваше вместо него от сънената омая, която го изпълваше, затъмняваше всичко наоколо и забулваше мислите му. Обобщената безформеност, която тя придаваше на всичко, се лееше в посоката, предшествуваща точността на окончателното въплъщение. Подобно на недовършените първи чернови наброски, измъчващата го бездейност от целия ден служеше като необходима подготовка за трудовата нощ.

Немарата на изтощението не оставяше незасегнато, непретворено нищо. Всичко търпеше промени и добиваше нов вид.

Юрий Андреевич чувствуваше, че мечтите му за по-стабилно заселване във Варикино няма да се сбъднат, че часът на раздялата с Лара наближава, че неминуемо ще я загуби и подир туй желанието за живот, а може би и самия си живот. Мъка глождеше сърцето му. Но още повече го измъчваше очакването на вечерта и желанието така да изплаче тази мъка, че всеки да заплаче.

Вълците, за които си спомняше целия ден, не бяха вече вълци на снега под луната, а се превърнаха в тема за вълците, превърнаха се в представа за вражеска сила, която си е поставила за цел да погуби доктора и Лара или да ги пропъди от Варикино. Идеята за тази враждебност се развиваше и до вечерта придоби такава сила, сякаш в Шутма бяха открили следи от праисторическо страшилище и в дерето се беше стаил чудовищно грамаден фантастичен дракон, който точеше зъби за доктора и ламтеше за Лара.

Дойде вечерта. Докторът както снощи запали газената лампа на масата. Лара и Катенка си легнаха по-рано, отколкото предната нощ.

Написаното вчера се състоеше от два вида творения. Познатото, уточненото в последните си видоизменения беше записано чисто, с калиграфски почерк. Новото беше нахвърляно със съкращения, точки и неразбираеми ченгелчета.

Докато разчиташе драсканиците си, докторът изпита обичайното разочарование. Снощи същите тези места го бяха насълзявали и сливали с неочакваните си прозрения. А сега тъкмо такива мними сполуки го разочароваха и го огорчиха с явната си изкуственост.

Той цял живот бе мечтал за приглушена и сдържана оригиналност, външно неразличима и скрита под покрова на общоупотребяваните и привични форми, цял живот се бе стремил да постигне спокоен, непретенциозен стил, при който читателят и слушателят усвояват съдържанието, без дори да усетят как е станало това. Цял живот се бе домогвал до някакъв незабележим маниер, който да не привлича вниманието, и се ужасяваше, че е толкова далеч от идеала.

В снощните опити му се искаше с простота, граничеща с детско бъбрене, и с нежността на люлчина песен да изрази смесицата от любов и страх, от тъга и мъжество, така че настроението му да се излее сякаш безмълвно и от само себе си.

Сега, когато разглеждаше писанията си на другата вечер, намери, че им липсва съдържателна свръзка, която да съединява разпадащите се стихове. Той се зае малко по малко да преправя написаното и започна в същия лиричен маниер да излага легендата за Егорий Храбър37. Отначало опита широка, разлята петсрична стъпка. Благозвучието, присъщо на самия ритъм, независимо от съдържанието, го подразни с шаблонната си фалшива напевност. Изостави този натруфен размер с цезурата, стегна редовете в четирисрични, както се изчиства многословието в прозата. Писането стана по-трудно и по-интересно. Работата потръгна по-живо, но пак се чувствуваше излишна бъбривост. Той още повече скъси стиховете. Думите придобиха ударна сила в трисричната стъпка, докторът се отърси от последните остатъци сънливост, събуди се, запали се, тесните промеждутъци на редовете сами му подсказваха с какво да ги запълни. Предметите, веднъж споменати, едва-що наречени с думи, започнаха истински да се обрисуват. Той чу коня, който стъпваше по повърхността на стихотворението, както се чува препънатият конски раван в една от баладите на Шопен. Георгий Победоносец препускаше С коня по безкрайните пространства на степта. Юрий Андреевич го виждаше отзад как се отдалечава и става все по-малък. Работеше с трескава бързина, едва успявайки да записва думите и стиховете, които идваха все по-уместни и точни.

Не забеляза кога бе станала от леглото Лара и се беше доближила до масата. С дългата си нощница до петите изглеждаше тънка, слабичка и по-висока, отколкото в действителност. Юрий Андреевич трепна от изненада, когато тя се появи до него, бледа, уплашена, протегна напред ръка и попита шепнешком:

— Чуваш ли? Вие куче. Дори са две. Ох, ужасно ме е страх, това е лоша прокоба. Ще изкараме някак до сутринта и заминаваме, заминаваме. Няма да остана тук нито минута повече.

След цял час дълги обяснения се успокои и отново заспа. Юрий Андреевич излезе пред вратата. Вълците бяха по-близо, отколкото предната нощ, и изчезнаха още по-бързо. И отново не разбра в коя посока се скриха. Стояха накуп и докторът не можа да ги преброи. Стори му се, че бяха станали повече.

10

Настъпи тринадесетият ден от живота им във Варикино и той по нищо не се различаваше от първите. Пак така през нощта виха вълците, които сякаш се бяха загубили нанякъде към средата на седмицата. Лариса Фьодоровна пак ги помисли за кучета и пак настоя да си заминат на сутринта, уплашена от лошото предзнаменование. Пак така се редуваха състоянията й на равновесие с пристъпите на мъчително безпокойство, естествено за трудолюбивата жена, която не беше свикнала на целодневни душевни излияния и на бездейния недопустим разкош на несдържаните нежности.

Всичко се повтаряше по съвсем същия начин и когато тази сутрин на втората седмица тя пак започна да се приготвя за отпътуването, както вече няколко пъти преди това, можеше да се помисли, че прекараните тук близо две седмици изобщо не бяха съществували.

Пак беше влажно вътре и тъмно от сивия мрачен ден. Времето беше поомекнало, от тъмното небе, покрито с ниски облаци, всеки момент щеше да завали сняг. Юрий Андреевич се чувствуваше смазан от душевна и телесна умора след продължителното недоспиване. Мислите му се объркваха, беше отпаднал, зъзнеше от преумората, потръпваше, разтъркваше премръзнали ръце и крачеше из студената стая, без да разбира какво ще реши Лариса Фьодоровна и за каква работа съответно да се хваща.

Намеренията й бяха неясни. Сега беше готова да даде половината си живот, само и само да не бъдеха двамата толкова хаотично свободни, а по принуда да се подчиняваха на какъвто ще строг, но веднъж завинаги установен ред, да ходят на работа, да имат задължения, да могат да живеят разумно и честно.

Денят й започна както винаги: застла леглата, разтреби, измете, даде закуска на доктора и на Катя. После започна да стяга багажа и помоли доктора да впрегне коня. Бе взела твърдо и непреклонно решение да замине.

Юрий Андреевич не се захвана да я разубеждава. Да се върнат в града в разгара на тамошните арести след неотдавнашното им изчезване беше пълно безумие. Но едва ли щеше да е по-разумно и да си седят сами без оръжие сред тази страховита зимна пустош, пълна и тя със заплахи.

Освен това последните наръчи сено, които обираше по съседните сайванти, свършваха, а ново не се предвиждаше. Разбира се, ако имаха възможност да се настанят тук за по-дълго, докторът щеше да обиколи навсякъде и да попълни фуражните и продоволствените запаси. Но за краткото им несигурно пребиваване не си заслужаваше да се хвърля в такива проучвания. Той махна на всичко с ръка и тръгна да впряга коня.

Запрягаше несръчно. Самдевятов го беше учил, но Юрий Андреевич не помнеше наставленията му. Все пак с непохватни ръце направи всичко необходимо. Промуши края на ремъка с железните нитове, затегна хомота за стръките, завърза го на едната стръка, като го омота няколко пъти от края, после опря коляно в хълбока на коня и стегна оглавника, довърши всичко останало, отведе коня до къщата, върза го близо до вратата и се качи да каже на Лара, че могат да тръгват.

Завари я в състояние на крайна обърканост. Двете с Катенка бяха готови за пътуването, багажът беше събран, но Лариса Фьодоровна чупеше ръце и преглъщайки сълзите си, молеше Юрий Андреевич да почака една минутка, сядаше и ставаше и като се прекъсваше сама всеки миг с възклицанието: „Нали така?“, изречено на висока, напевна и жална нота, говореше бързо, с несвързана скоропоговорка:

— Не съм виновна. И аз не знам защо така стана. Но как бихме могли да пътуваме сега? Скоро ще се стъмни. Нощта ще ни завари на път. И тъкмо в тази твоя страшна гора. Нали така? Ще постъпя както кажеш, но аз самата, по своя собствена воля, не бих се престрашила. Нещо ме спира. Имам някакво лошо предчувствие. Но както знаеш. Нали така? Защо мълчиш и не казваш нито дума? Разтакавахме се цялата сутрин, кой знае как загубихме толкова време. Утре вече няма да се повтори, нали, утре ще внимаваме. Защо да не останем още един ден? Утре ще се натоварим и ще потеглим рано-рано, в седем сутринта или в шест. Какво ще кажеш? Ще напалиш печката, ще попишеш още една вечер, ще преспим тук още една нощ. Ах, това би било неповторимо, вълшебно! Защо нищо не отговаряш? Пак ли съм нещо виновна, нещастната аз?

— Преувеличаваш. Още не се мръква. Доста е рано. Но както искаш. Добре. Да останем. Само се успокой. Виж колко си изнервена. Наистина, да поседнем, да свалим кожусите. Ето, Катенка казва, че е огладняла. Да хапнем. Наистина, ти си права, че днешното ни заминаване би било твърде неподготвено, внезапно. Само не се притеснявай и не плачи, моля те. Сега ще напаля печката. Но тъй и тъй конят е впрегнат и шейната е пред входа, ще отскоча до старата ни плевня за последните дърва, че тук нямам вече нито съчка. Само не плачи. Скоро ще се върна.

11

В снега пред плевнята се виждаха няколко кръга от плазовете на шейната, останали от предишните обиколки и завои на доктора. Снегът пред прага беше отъпкан и омърсен от онзиденшното пренасяне на дърва.

Сутринта беше облачно, а сега небето се изчисти. Сви студ. Варикинският парк, който заобикаляше в различни радиуси тази територия, тук стигаше до плевнята, сякаш искаше да надзърне в лицето на доктора и нещо да му напомни. Тази зима снегът се вдигаше на високи преспи чак до навеса, който сякаш се беше издънил надолу и плевнята стоеше леко прегърбена. От покрива почти над главата на доктора като гугла на исполинска гъба надвисваше цял слой навеян сняг. Точно над стряхата, сякаш забил острие в снега, бе изгрял и пламтеше със сивкава жарава по вътрешността на сърпа млад, новороден полумесец.

Макар да беше още ден и съвсем светло, докторът имаше чувството, че в късна вечер стои сред тъмните пущинаци на собствения си живот. Такъв мрак цареше в душата му, такава печал. И младата месечина като предвестие за разлъка, като първообраз на самотата гореше пред него току над лицето му.

Юрий Андреевич падаше от умора. Той хвърляше дървата от плевнята в шейната, но подхващаше наведнъж по-малко цепеници, отколкото друг път. Дори през ръкавиците го боляха дланите от заледените цепеници с полепнал сняг. Ускорената подвижност не го стопляше. Нещо беше секнало в него и се беше скъсало. Горчиво кълнеше глупавата си съдба и молеше Господа да запази живота на тази красота, писана, тъжна, покорна, простодушна. А месечината все така стоеше над бараката, гореше и не грееше, светеше и не осветяваше.

Внезапно конят вдигна глава натам, откъдето бяха дошли, и изцвили, отначало тихо и плахо, после високо и уверено.

„Какво му става? — помисли си докторът. — Защо така изведнъж? Не може да е от страх. Глупости, конете не цвилят от страх. Да не е луд да се издава на вълците, ако ги е усетил. Пък и доста весело цвили. Сигурно е предусетил, че се прибираме, иска да си вървим. Чакай, сега си тръгваме.“

Освен натрупаните цепеници докторът събра от плевнята малко трески и за разпалки взе грамадната изкорубена борова кора, огъната като кончов и паднала на цяло парче от дънера, здраво овърза покритата купчина дърва и крачейки редом със Саврас, подкара шейната към Микулицини.

Конят пак изцвили в отговор на ясно долетяло конско цвилене някъде от другата страна. „Къде ли е това? — трепна докторът. — Мислехме, че Варикино е пусто. Значи не е вярно.“ През ум не му мина, че може да имат гости, и че конското цвилене се носи откъм къщата на Микулицини, откъм градината. Той водеше Саврас през задните дворове, покрай пристройките, и от хълмчетата, които закриваха къщата, не виждаше предната й част.

Бавно (закъде да бърза?) нахвърля цепениците в бараката, разпрегна коня, остави шейната под навеса, а коня отведе в съседната студена конюшня. Прибра го в дясната ъглова ясла, където по не духаше, донесе от бараката малко от останалото сено и го хвърли зад килнатата решетка на яслата.

С неспокойна душа се приближи до къщата. Пред вратата видя охранен вран жребец, впрегнат в много удобна разлата селска шейна. Около коня се разхождаше непознат човек, и той като коня охранен и сит, с хубава подьовка, потупваше животното по хълбоците и оглеждаше надкопитните му стави.

От къщата долиташе шум. Докторът не искаше да подслушва, пък и не беше в състояние нещо да чуе, затова неволно забави крачка и се спря като вцепенен. Без да разбира думите, той позна гласовете на Комаровски, Лара и Катенка. Вероятно бяха в предната стая до вратата. Комаровски спореше с Лара и съдейки по отговорите й, тя се вълнуваше, плачеше и ту рязко му възразяваше, ту се съгласяваше с него. Кой знае защо, Юрий Андреевич реши, че Комаровски в този момент говори тъкмо за него — в смисъл, че е несигурен човек („слуга на двама господари“ — нещо такова му се счу), че не се знае за кого повече милее, за семейството си или за Лара, че Лара не бива да разчита на него, защото, ако избере доктора, „ще се намери от два стола на земята“. Юрий Андреевич влезе в къщата.

Наистина в първата стая стоеше с кожух до петите, без да се съблича, Комаровски. Лара дърпаше якичката на Катенка, мъчеше се да й закопчае кожухчето и не успяваше да улучи иличето с кукичката. Тя се ядосваше на детето, викаше му да не се върти и да не се дърпа, а Катенка й се молеше: „По-леко, майче, ще ме удушиш.“ Всички бяха облечени, готови за излизане. Щом влезе Юрий Андреевич, Лара и Комаровски един през друг се хвърлиха към него.

— Къде се губиш? Така ни трябваш!

— Добър ден, Юрий Андреевич! Въпреки грубостите, които си разменихме миналия път, отново, както виждате, съм дошъл без покана.

— Добър ден, Виктор Иполитович.

— Къде беше досега? Чуй го какво ще ти каже и веднага решавай за себе си и за мен. Нямаме време. Трябва да бързаме.

— Защо стоим прави? Седнете, Виктор Иполитович. Как къде съм бил, Ларочка? Нали знаеш, за дърва, а после трябваше да се погрижа за коня. Заповядайте, моля ви се, Виктор Иполитович.

— Не си ли изненадан? Защо не си учуден? Ние съжалявахме, че този човек си е заминал, и не се възползувахме от неговите предложения, а ето го сега пред теб и ти не се чудиш. Но още по-смайващи са последните му новини. Разкажете му ги, Виктор Иполитович.

— Не зная какво има предвид Лариса Фьодоровна, но на свой ред ще ви съобщя следното. Нарочно пуснах слух, че заминавам, а всъщност останах за още няколко дни, за да ви дам възможност с Лариса Фьодоровна още веднъж да премислите въпросите, по които говорихме, и след като обсъдите всичко, да стигнете може би до по-разумно решение.

— Но повече не бива да отлагаме. Сега е най-удобно да заминем. Утре сутринта… не, по-добре Виктор Иполитович лично да ти обясни.

— Един момент, Ларочка. Прощавайте, Виктор Иполитович. Защо стоим с кожусите? Да се съблечем и да седнем. Предстои ни сериозен разговор. Не може така — раз-два и хайде. Извинете, Виктор Иполитович. Нашите спорове опират до някои деликатни моменти. Смешно и неудобно е да обсъждаме такива въпроси. Никога не съм възнамерявал да пътувам с вас. При Лариса Фьодоровна нещата стоят по-иначе. В редките случаи, когато нашите безпокойства можеха да се отделят едно от друго и ние си спомняхме, че не сме едно същество, а две, с две отделни съдби, аз бях на мнение, че е необходимо Лара, особено заради Катя, добре да обмисли вашите планове. Впрочем тя и без това го прави непрекъснато, като отново и отново се връща към предложената възможност.

— Но само в случай, че и ти дойдеш.

— За нас е еднакво трудно да си представим, че ще се разделим, но може би трябва да стиснем зъби и да принесем тази жертва. Защото и дума не може да става аз да пътувам.

— Но ти още нищо не знаеш. Първо чуй. Утре сутринта… Виктор Иполитович!

— Изглежда, Лариса Фьодоровна има предвид сведенията, които нося и които вече й съобщих. В Юрятин е пристигнал служебен влак на Далекоизточното правителство, вчера е дошъл от Москва и утре продължава. Този влак е на нашето министерство на транспорта. Половината композиция са спални вагони.

Аз ще пътувам с него. Там са ми предоставили места и за лица, които съм поканил в работната си колегия. Можем да пътуваме най-комфортно. Друг такъв случай няма да имаме. Зная, че не хвърляте думите си на вятъра и няма да отстъпите от отказа си да пътувате с нас. Вие сте човек на твърдите решения, знам. Но все пак. Прежалете себе си заради Лариса Фьодоровна. Чухте, че тя без вас няма да замине. Нека тръгнем заедно, ако не за Владивосток, поне за Юрятин. После ще решаваме. Но в такъв случай ще трябва да побързаме. Не бива да губим нито минута. Аз съм с кочияш, не разбирам от коне. Петимата няма да се съберем в моята шейна. Ако не се лъжа, у вас е конят на Самдевятов. Казахте, че сте ходили с шейната за дърва. Ако още не сте я разпрегнали…

— Не, разпрегнах я.

— Тогава запретнете я пак. Моят кочияш ще ви помогне. Впрочем къде, по дяволите, две шейни! Все някак ще стигнем с моята. Само че, за бога, по-бързо. Вземете само най-необходимото. Оставете къщата така, не я заключвайте. Трябва да спасим живота на детето, няма за кога да търсите ключове и катинари.

— Не ви разбирам, Виктор Иполитович. Вие говорите така, сякаш съм се съгласил да дойда с вас. Вървете, за бога, щом Лариса иска. А за къщата не се безпокойте. Аз ще остана и после ще почистя и ще заключа.

— Какво говориш, Юра! Защо са тези ужасни глупости, в които сам не вярваш? „Щом Лариса Фьодоровна е решила.“ А много добре знаеш, че без теб Лариса Фьодоровна няма намерение никъде да пътува и не е взимала никакви решения. Тогава защо е тази фраза: „Ще почистя къщата и за всичко ще се погрижа“?

— Значи сте неумолим? Тогава имам друга молба. Дали ще може, ако Лариса Фьодоровна няма нищо против, да разменя с вас няколко думи на четири очи?

— Добре. Щом трябва, да идем в кухнята. Нали не възразяваш, Ларуша?

12

— Стрелников е заловен, осъден е на разстрел и присъдата е изпълнена.

— Какъв ужас. Вярно ли е?

— Така чух. Очевидно е така.

— Не казвайте на Лара. Тя ще полудее.

— Разбира се. Затова ви извиках. След този разстрел и тя, и дъщеря й са изложени на още по-голяма опасност. Помогнете ми да ги спася. Категорично ли отказвате да ги съпровождате?

— Вече ви казах. Абсолютно.

— Но тя без вас няма да тръгне. Просто не знам какво да правим. Тогава ще ви помоля за друга помощ. Поне на думи покажете, че сте готов да отстъпите, престорете се, че можете да бъдете разубеден. Не си представям как би изглеждала раздялата помежду ви. Нито тук, в къщата, нито на гарата в Юрятин, ако дойдете, да речем, да ни изпратите. Тя трябва да повярва, че и вие ще пътувате. Ако не сега, с нас, то след някое време, когато ви предоставя нова възможност, от която ще обещаете да се възползувате. Ще трябва да сте в състояние да й дадете лъжлива клетва. Но от моя страна това не са празни думи. Кълна се в честта си, че в мига, когато пожелаете, се наемам по всяко време да ви измъкна оттук при нас и ако пожелаете, навсякъде по-нататък. Лариса Фьодоровна трябва да е сигурна, че ще ни изпратите. Внушете й го колкото можете по-убедително. Побързайте, да кажем, уж да впрегнете коня и настоявайте ние да тръгнем първи, без да чакаме, докато се приготвите, защото после ще ни настигнете.

— Потресен съм от разстрела на Павел Павлович и не мога да дойда на себе си. Едвам вниквам в думите ви. Но съм съгласен с вас. След като Стрелников е убит, според сегашната логика животът на Лариса Фьодоровна и на Катя също виси на косъм. Някой от нас непременно ще бъде арестуван, така че рано или късно все едно ще бъдем разделени. Тогава наистина е по-добре вие да ни разделите и да ги откарате някъде накрай света. Сега, когато ви говоря всичко това, вече вие държите нещата в ръцете си. Сигурно няма да издържа, ще плюя на гордостта и самолюбието си и покорно ще се довлека да получа от ръцете ви и нея, и живота, и морския път до близките си, и собственото си спасение. Но оставете ме да помисля върху всичко това. Новината, която ми съобщихте, ме потресе. Смазан съм от страданието, то ми отнема способността да мисля и разсъждавам. Може би като ви се покорявам, правя фатална, непоправима грешка, от която ще се ужасявам цял живот, но в мъглата на съсипващата ме болка единственото, което мога сега, е машинално да се съгласявам с вас и сляпо, малодушно да ви се подчинявам. Добре, значи за нейно добро ще й кажа сега, че отивам да впрегна коня и че ще ви настигна, а всъщност ще остана тук сам. И още нещо. Как ще пътувате сега, по тъмно? Пътят минава през гората, тук се навъртат вълци, внимавайте.

— Знам. Имам пушка и револвер. Не се безпокойте. Впрочем и малко спирт съм взел в случай на голям студ. Достатъчно съм взел. Да ви оставя ли?

13

„Какво направих! Какво направих! Дадох я, отстъпих я, отрекох се от нея. Да тичам, да ги настигна, да я върна! Лара! Лара!

Не чуват. Вятърът духа насам. Пък и те сигурно разговарят високо. Тя е в правото си да се чувствува весела и спокойна. Остави се да бъде излъгана и дори не подозира заблудата.

Представям си. Какво ли си мисли? Всичко се подреди чудесно, точно както желаеше. Нейният Юрочка, опърничав фантазьор, най-сетне склони, слава богу, и заминава заедно с нея за някакво спокойно място, при хора, които са по-умни от нас, там, където цари ред и законност. Дори ако реши да се прави на горд и утре не иска да се качи на техния влак, Комаровски ще прати за него друг и Юра ще пристигне в най-скоро време.

А сега вече е в конюшнята, разбира се; с разтреперани от вълнението и бързането, непослушни, несръчни ръце впряга Саврас и веднага ще препусне подире им, така че ще ги застигне още в полето, преди да са влезли в гората.“

Сигурно така си мисли. Дори не се сбогуваха като хората, той само й махна с ръка и се извърна, за да преглътне буцата на гърлото си, заседнала със страшна болка, сякаш се беше задавил с парче ябълка.

Докторът с наметнат на едното рамо кожух стоеше на прага. С извадената от кожуха ръка беше стиснал в горния край стругованата шийка на колонката между перилото и навеса с такава сила, сякаш, искаше да я удуши. Цялото му съзнание беше приковано към една далечна точка в пространството. Там, по нанагорнището, между няколко раздалечени брези, се откриваше част от пътя. В момента на откритото място падаше светлината на ниското залязващо слънце. Точно в тази светла ивица всеки момент трябваше да се появи препускащата шейна след малката падина, в която отдавна беше изчезнала.

— Сбогом, сбогом — изпревари тази минута и беззвучно-безпаметно зашепна докторът, като изтласкваше едва дишащите звуци от гърдите си в свечеряващия се мразовит въздух. — Сбогом, единствено любима, завинаги изгубена!

Ето ги! Ето ги! — остро и сухо изхриптя той с побелели устни, когато шейната излетя като стрела отдолу, отминавайки брезите една подир друга, намали скоростта и, о, радост, спря при последното дръвче.

О, как заби сърцето му, о, как заби сърцето му, краката му се подкосиха от вълнение, той целият стана като дрипа, като шубата, която се свличаше от рамото му. „О, Боже! Ти май си решил да ми я върнеш? Какво се е случило? Какво става там, където слънцето залязва? Как да си го обясня? Защо спряха? Не. Уви. Тръгват. Понесоха се. Сигурно тя го е помолила да спре за минутка, та да види за последен път къщата. Или може би е поискала да провери дали Юрий Андреевич не е тръгнал вече и дали не препуска подире им. Заминаха. Заминаха.

Ако успеят, ако слънцето не залезе по-рано (в тъмното няма да ги види), ще се мярнат още веднъж, вече за последен път оттатък падината, на поляната, където по-миналата нощ бяха вълците.“

Но ето, отмина и тази минута. Кървавочервеното слънце още се подаваше над синкавата линия на преспите. Снегът жадно пиеше ананасовата сладост, която се лееше наоколо. И ето, те се показаха, мярнаха се, прелетяха. „Сбогом Лара, довиждане на онзи свят, сбогом, хубава моя, радост моя, безбрежна, неизчерпаема, вечна.“ Ето, скриха се. „Никога повече няма да те видя, никога, никога в живота си, никога повече няма да те видя.“

В това време притъмня. Пръснатите по снега бронзовочервени петна на вечерното зарево бързо бледнееха и гаснеха. Пепеливата мекота на пространството вече се потапяше в люляковия здрач, който ставаше все по-наситено лилав. Сивкавата мъгла се сливаше с дантелената, ръкописна изящност на брезите по пътя, нежно изрисувани на фона на бледорозовото, сякаш внезапно прихлупило се небе.

Душевното страдание изостри до свръхчувствителност сетивата на Юрий Андреевич. Той долавяше всичко с десеторна контрастност. Природата наоколо, дори самият въздух придобиваха чертите на някаква невероятна уникалност. Зимната вечер излъхваше небивало състрадание — като съчувствуващ свидетел. Сякаш никога досега не беше се мръквало и днес за първи път се смрачаваше по този начин като утеха към човека, който бе осиротял, който бе изпаднал в самота. Сякаш околните гори не опасваха панорамата с гръб към хоризонта, а току-що бяха изникнали изпод земята и се бяха подредили там, за да изразят съболезнованията си.

Докторът почти се дърпаше от тази осезателна красота като от тълпа досадни опечалени, почти готов да шепне на лъчите на заревото, които достигаха до него: „Благодаря. Няма нужда.“

Продължаваше да стои на прага с лице към затворената врата, обърнал гръб на света. „Скри се ясното ми слънчице“ — пулсираше и повтаряше нещо в него. Не би имал сили да изговори всички тези думи от начало до край поради спазмите в гърлото, които ги прекъсваха.

Влезе в къщата. Вътре в себе си произнасяше двоен монолог, който течеше в два потока: единият сух, привидно делови, отправен към него самия, и другият — неясен, безкраен, обърнат към Лара. Мисълта му течеше по следния начин: „Сега в Москва. Най-важното — да издържа. Да не се водя по безсънието. Да не лягам. Нощем да работя до изнемога, докато не падна от умора. И още нещо. Веднага да запаля печката в спалнята, няма смисъл да мръзна през нощта.“

Но и с други думи разговаряше в себе си. „Чудна моя, незабравима! Докато те помнят сгъвките на лактите ми, докато още те усещам в ръцете си и на устните си, ще бъда с теб. Ще изплача сълзите си по теб в нещо достойно, което да пребъде. Ще запиша спомена за теб в най-нежен, нежен, мъчително печален образ. Ще остана тук, докато не го направя. И после ще замина. Ето как ще те нарисувам. Ще положа чертите ти на белия лист както след страшна буря, която разтърсва цялото море, на пясъка остава белегът на най-силната вълна, стигнала най-далеч в сушата. В лъкатушна, начупена линия морето нарежда пемза, миди, черупки, водорасли, най-лекото и безтегловното, което е могло да вдигне от дъното. Това е безкрайно проточилата се в далечината граница на най-големия прибой. Така и бурята на живота те приковава към мен, гордост моя. Така ще те нарисувам.“

Той влезе в къщата, заключи вратата, съблече си кожуха. Когато пристъпи в стаята, където Лара така хубаво и старателно бе разчистила сутринта и където всичко отново беше разбъркано от спешното отпътуване, когато видя разбутаното и незастлано легло и всичко нахвърляно в безреда по пода и по столовете, той като малко момче коленичи пред кревата, с всичка сила притисна гърди в твърдия ръб и заровил лице в провесилия се край на завивката, заплака леко и горчиво като дете. Скоро се съвзе. Стана, избърса бързо сълзите, плъзна наоколо учудено-разсеян, уморено-отсъствуващ поглед, взе бутилката, оставена от Комаровски, отвори я, наля си половин чаша, допълни я с вода и сняг и с наслада, почти равна на току-що изплакалите безутешни сълзи, започна да пие на бавни, жадни глътки.

14

Нещо му ставаше. Той бавно полудяваше. Никога през живота си не бе водил такова странно съществование. Престана да се грижи за къщата, за себе си, превърна нощите в дни и загуби представа за времето, което беше минало след Лариното заминаване.

Пиеше и пишеше неща, които й посвещаваше, но Лара в неговите стихове и записки с всяка нова поправка и замяна на една дума с друга все повече се отдалечаваше от първообраза си, от живата майка на Катенка, която бе заминала на далечен път заедно с дъщеричката си.

С поправките си искаше да постигне максимална точност и сила на изказа, но те отговаряха и на изискванията на вътрешната му сдържаност, която не му позволяваше прекалено откровено Да разкрива лично изживяното и наистина изпитаното, за да не нарани и да не засегне непосредствените участници в написаното и изпитаното. Така кървящото, парещото и обагрящото се изчистваше от стихотворенията му и вместо тежкото и поболяващото в тях се появяваше една спокойна широта, която издигаше частния случай до общоизвестно явление. Не преследваше никаква цел, но тази широта идваше от само себе си като утешение, което заминалата лично му изпращаше като далечен поздрав от нея, сякаш му се явяваше насън или докосваше с пръсти челото му. И той обичаше този благороден отпечатък в стиховете си.

Покрай плача си по Лара продължаваше да доизчиства писанията си от различни периоди за какво ли не, за природата, за всекидневието. Както винаги по-рано, връхлитаха го много мисли за личния живот и за живота на обществото — едновременно с тази му дейност и покрай нея.

Отново си мислеше, че историята, онова, което се нарича ход на историята, за него е съвсем различно от общоприетото, той я вижда като живота в растителното царство. През зимата голите вейки в гората са тънки и жалки под снега като власинките на старческа брадавица. През пролетта гората се преобразява за броени дни, вдига се до облаците, можеш да се загубиш, да се скриеш в листака й. Тази метаморфоза се постига чрез движение, което по устремност превъзхожда движенията на животните, защото животното не расте с такава скорост, както растението, и при него това движение няма как да се наблюдава. Гората не се премества, не можем да я издебнем, да я пипнем, че си е сменила мястото. Винаги я заварваме неподвижна. В същата неподвижност заварваме вечно растящия, вечно променящия се, проследим в измененията си живот на обществото, на историята.

Толстой не довежда докрай мисълта си, когато отрича ролята на инициатори, отнесена към Наполеон, управниците, пълководците. Той мисли същото, но не го изказва ясно докрай. Историята не се прави от никого, тя не се вижда, както не може да се види растежът на тревата. Войни, революции, царе, робеспиеровци — всичко това са органичните й подбудители, нейната закваска. Революциите се правят от дейни хора, едностранчиви фанатици, гении на самоограничението. Те за няколко часа или дни преобръщат старите порядки. Превратите продължават седмици, ако ще и години, но после с десетилетия, с векове хората се прекланят като пред светиня пред духа на ограничение, довел до преврата.

Покрай плача си по Лара той оплакваше и онова далечно лято в Мелюзеево, когато революцията беше тогавашният слязъл от небето бог, богът на онова лято, и всеки лудееше по своему, и животът на всекиго съществуваше сам за себе си, а не в пояснително-илюстративен смисъл като потвърждение на правилността на висшата политика.

Покрай това очертаване на нещата той отново повярва и формулира за себе си, че изкуството винаги служи на красотата, а красотата е щастието да владееш формата, а формата е органичният ключ към съществованието, всичко живо, за да съществува, трябва да има форма, и тогава изкуството, включително и трагичното, е разказ за щастието да те има. Тези мисли и бележки също го изпълваха с щастие, толкова печално и пълно с мъка, че от него му се завиваше свят и го болеше глава.

Навести го Анфим Ефимович. Той също му донесе водка и му разказа как бяха заминали Антипова с дъщеря й и Комаровски. Анфим Ефимович беше дошъл с дрезината по железопътната линия. Той сгълча доктора, че не се е грижил достатъчно добре за коня, и си го взе въпреки молбите на Юрий Андреевич да изчака още три-четири дни. За сметка на това му обеща лично да дойде след тези няколко дни и да го откара от Варикино.

Понякога в разгара на работата, на писането, Юрий Андреевич внезапно си спомняше съвсем осезателно заминалата жена и обезумяваше от нежност и от усещането колко му липсва. Както някога в детството сред красотата на лятната природа му се счуваше в птичите песни гласът на починалата му майка, така и сега слухът му, свикнал с Лара, предан на гласа й, понякога го лъжеше. „Юрочка“ — чуваше понякога от съседната стая в слуховите си халюцинации.

Случваха му се и други странни състояния. В края на седмицата се събуди една нощ от някакъв тежък сън за драконово леговище под къщата. Отвори очи. Изведнъж откъм дерето нещо проблесна и се чу пукотът и тътенът на някакъв изстрел. Най-удивителното беше, че докторът отново заспа само минута след това необикновено произшествие, а на сутринта реши, че всичко е било сън.

15

И още нещо, което се случи в един от тези дни, малко по-късно. Докторът най-сетне послуша гласа на разума. Той си каза, че ако си е поставил за цел непременно да се самоунищожи, може да се измисли много по-бърз и не толкова мъчителен начин. И си даде дума, че щом Анфим Ефимович дойде да го вземе, незабавно ще се махне оттук.

Малко преди да се стъмни, още беше светло, докторът чу силно скърцане на нечии крачки по снега. Някой с бодра, спокойна стъпка идваше към къщата.

Странно. Кой можеше да е? Анфим Ефимович щеше да дойде с коня. Случайни минувачи не бяха останали в опустялото Варикино. „За мене е — реши Юрий Андреевич. — Повиквателна или заповед да се върна в града. Или ще ме арестуват. Но как ще ме откарат? И щяха да са двама. А, Микулицин е, Аверкий Степанович“ — зарадва се, когато му се стори, че позна госта по вървежа. Човекът, все още загадъчен, за момент се забави при вратата с изскубнатите халки, където не бе намерил очаквания катинар, после продължи напред с уверена крачка, като отваряше с умело собственическо движение вратите по пътя си и грижовно ги затваряше подире си.

Тези странности бяха, заварили Юрий Андреевич зад масата, до която седеше с гръб към вратата. Когато се вдигна от стола и се обърна с лице към входа, за да пресрещне този човек, онзи вече стоеше на прага, внезапно смутен.

— Кого търсите? — неволно попита докторът с някакъв нищо не значещ автоматизъм и никак не се учуди, че не последва отговор.

Дошлият беше висок, силен мъж с красиво лице, с полушубка, с панталон от същата кожа и дебели кози ботуши, с окачена на рамото пушка.

Единствено мигът, в който се появи неизвестният, беше неочакван за доктора, а не самото му идване. Находките в къщата и други следи го бяха подготвили за тази среща. Очевидно влезлият беше човекът, комуто принадлежаха намерените в къщата запаси. Външно му се стори отнякъде познат. Вероятно и посетителят беше предупреден, че къщата не е празна. Той не се изненада кой знае колко, че я заварва обитаема. А може би го бяха уведомили кого ще види вътре. Или може би познаваше доктора.

„Кой беше този? Кой? — мъчително прехвърляше в ума си Юрий Андреевич. — Боже господи, къде съм го виждал? Как е възможно! Знойното майско утро на не знам си коя година. Железопътната гара в Развилие. Комисарският вагон, който не предвещаваше нищо добро. Ясни понятия, праволинейност, сурови принципи, правота, правота, правота. Стрелников!“

16

Говореха вече отдавна, от няколко часа, както разговарят само руските хора в Русия, особено както разговаряха онези застрашени и страдащи и онези обезумели и неуравновесени, каквито бяха тогава всички в Русия. Притъмняваше. Падаше мрак.

Освен от нервна многословност, по която приличаше на всички, Стрелников говореше безспир и по някаква друга, своя причина.

Той не можеше да се наговори и с всички сили се вкопчваше в приказките с доктора, за да избяга от самотата. Дали се боеше от угризения на съвестта или от скръбни спомени, които са го преследвали, или го измъчваше недоволство от себе си, заради което човек се ненавижда, не може да се понася и му иде да умре от срам? Или беше взел някакво страшно, безвъзвратно решение, с което не му се оставаше насаме и чието изпълнение отлагаше, доколкото е възможно, използувайки разговора с доктора и неговата компания?

Така или иначе, Стрелников криеше някаква важна тайна, която го изгаряше, а за всичко останало се саморазголваше в свръхразточителни душевни излияния.

Това беше болестта на века, революционната лудост на епохата. Всички бяха по-различни в помислите си, отколкото в думите и във външните изяви. Никой не можеше да се похвали с чиста съвест. Всеки с право би трябвало да се чувствува виновен за всичко, таен престъпник, неизобличен лъжец. Появеше ли се повод — и самобичуващото се въображение се развихряше до крайна степен. Хората си измисляха и се самообвиняваха не толкова от страх, колкото под влияние на някакво унищожително болезнено влечение, без принуда, в състояние на метафизичен транс и от страст към самоосъждане, която, веднъж достигнала такъв размах, вече не може да се спре.

Колко такива предсмъртни показания, писмени и устни, бе прочел и изслушал Стрелников навремето, когато беше военен и понякога участвуваше в трибуналите! Сега той бе изпаднал в подобна саморазобличителна криза, правеше си преценка, равносметка, съзираше всичко в трескаво, уродливо, ненормално извращение.

Стрелников разказваше безредно, прескачаше от признание на признание.

— Бяхме близо до Чита. Направиха ли ви впечатление тези чудеса, с които съм напълнил чекмеджетата и шкафчетата в къщата? Всички са от военните реквизиции, извършени, когато Червената армия превзе Източен Сибир. Естествено, не съм ги пренесъл на гръб. Животът винаги ме е дарявал с верни, предани хора. Тези свещи, кибритите, кафето, чаят, моливите, писалките и прочие отчасти са от чешкото военно имущество, други са японски и английски. Какво ще кажете, глупости, нали така? „Нали така“ беше любимият израз на жена ми, сигурно сте забелязали. Отначало не знаех дали да споделя с вас, но сега ще ви призная. Дойдох тук да се видя с нея и с дъщеря си. Твърде късно ме уведомиха, че са тук. И ето, закъснях. Когато от клюките и донесенията научих за вашата връзка с нея и за първи път чух „доктор Живаго“, от хилядите лица, които са минали пред очите ми през всички тези години, по най-невероятен начин си спомних тъкмо доведения веднъж при мен за разпит доктор със същото име.

— И съжалихте, че не сте го разстреляли?

Стрелников не обърна внимание на въпроса му. Може и да не беше чул, че събеседникът е прекъснал монолога му с няколко свои думи. Той продължи разсеяно и умислено.

— Естествено, ревнувах я от вас, и сега я ревнувам. Какво друго можеше да се очаква? В околността се укривам едва от последните месеци, когато се провалиха останалите ми явки, далече на Изток. Трябваше да ме съди военен трибунал по лъжливо обвинение. Какъв щеше да е резултатът, близко е до ума. Не се чувствувах виновен за нищо. Надявах се да се оправдая и да защитя доброто си име по-късно, при някой друг, по-подходящ случай. Реших да изчезна своевременно, още преди да ме арестуват, и някое време да се крия, да скитосвам, да водя отшелнически живот. Може би щях да се спася в края на краищата. Но ме измами един млад мошеник, който бе успял да спечели доверието ми.

Бягах зимата през Сибир пешком на запад, криех се, гладувах. Заравях се в преспите, нощувах в затрупаните влакове, които на безкрайни върволици се мъдреха тогава под снега на Сибирската магистрала.

Скитанията ме срещнаха с един млад бродяга, спасил се от партизаните при някакъв общ разстрел, след като се е намирал в редиците на останалите осъдени. Бил изпълзял изпод труповете на убитите, свестил се, посъвзел се и после поел да обикаля като мен скривалищата и бърлогите. Поне така ми разказа. Мръсно момче, порочно, глупаво, гимназист повтарач, изхвърлен от училище за некадърност.

Колкото по-подробно разказваше Стрелников, толкова по-ясно докторът разпознаваше кое е момчето.

— Името му е Терентий, презимето Галузин?

— Да.

— Тогава всичко е вярно за партизаните и за разстрела. Нищо не си е измислил.

— Единственото свястно нещо беше, че обожаваше майка си до безумие. Баща му безследно изчезнал като заложник. Той научил, че майка му е в затвор и я чака съдбата на баща му, та решил да направи всичко възможно, за да я освободи. В околийската чека, където отишъл с чистосърдечното си разкаяние и си предложил услугите, се съгласили да му простят всичко, ако им осигури някоя по-едра плячка. Той посочил моето скривалище. Успях да изпреваря предателството му и навреме да изчезна.

С неописуеми усилия, с хиляди премеждия прекосих Сибир и дойдох тук, където всички ме познават много добре и най-малко ще се надяват да ме видят, понеже не биха очаквали от мен такова нахалство. Наистина още дълго ме издирваха в района на Чита, докато аз се спасявах ту в тази къща, ту в други убежища наблизо из околността. Но вече край. И тук ме проследиха. Знаете ли какво? Здрачава се. Наближава часът, който мразя, защото отдавна не мога да спя. Нали знаете колко е мъчително. Ако не сте изгорили всичките ми свещи — прекрасни, стеаринови, нали така? — нека си поприказваме още малко. Да си поприказваме, докато ви е възможно, ето тъй, светски, цяла нощ на запалени свещи.

— Свещите са налице. Само една пачка е отворена. Светехме си с газта, която намерихме тук.

— Брашно имате ли?

— Не.

— Как сте живели? Ама защо ли питам глупости. С картофи. Знам.

— Да. Има още много. Нашите хазаи бяха предвидливи и опитни хора. Знаеха как да ги пазят. Нищо им няма, в зимника са. Нито са гнили, нито са измръзнали.

Изведнъж Стрелников заговори за революцията.

17

— Всичко това не е за вас. Вие не можете да го разберете. Вие сте отрасли другояче. Съществуваше един свят на градските покрайнини, на железопътните линии и на трудовите казарми. Мръсотия, теснотия, нищета, гавра с човешкото в работника, гавра с жената. Съществуваше една ухилена ненаказуема наглост на разврата, на мамините синчета, заможните студенти и новобогаташите. С шегички или с изблици на пренебрежителен гняв реагираха на сълзите и жалбите на излъганите, оскърбените, подмамените. Какъв олимпизъм у тези паразити, чиято единствена отличителна черта беше, че за нищо не бяха си мръднали пръста, от нищо нямаха нужда, нищо не дадоха на света и нищо не оставиха!

А ние гледахме на живота като на военен поход, ние обръщахме планини за тези, които обичахме. И макар да не сме им донесли нищо освен мъка, ни най-малко не сме ги обидили, защото бяхме още по-големи мъченици от тях.

Преди да продължа обаче, смятам за свой дълг да ви кажа следното. Вижте какво. Ако животът ви е мил, трябва да бягате оттук незабавно. Хайката около мен се затяга и както и да се развият събитията, ще ви замесят, ще ви забъркат и вас дори само поради факта, че сега разговаряме. Освен това има много вълци, онази нощ се наложи да стрелям.

— А, вие ли стреляхте?

— Да. Чули сте, разбира се, нали? Отивах към другото убежище, но още преди да стигна, познах по някои признаци, че е разкрито и тамошните хора сигурно са загинали. Няма да оставам у вас, само тази нощ, сутринта се махам. И така, с ваше позволение, продължавам.

Но нима тези Тверски-Ямски улици и препусналите файтони с леките момичета и с франтовете с накривени шапки и опънати панталони бяха само в Москва, само в Русия? Улицата, вечерната улица, вечерната улица на века, конете — дорести и врани — бяха навсякъде. Какво обедини епохата, кое събра деветнадесети век в едно историческо цяло? Раждането на социалистическата мисъл. Вдигат се революции, самопожертвователни млади хора се изправят на барикадите. Публицистите си блъскат главите как да се обуздае животинската циничност на парите, да се разбуди и защити човешкото достойнство на бедняка. Появява се марксизмът. Той открива корена на злото и намира лека. Той става мощната сила на века. Всичко това бяха Тверските-Ямските на века, и мръсотията, и сиянието на светостта, и развратът, и работническите квартали, прокламациите и барикадите.

Ах, колко хубава беше тя като момиче, като гимназистка. Не можете да си представите. Често ходеше у своя съученичка в къщата, където живееха служители от Брестката жп линия. Така се наричаше отначало, преди няколкото последвали преименувания. Баща ми, сега член на Юрятинския трибунал, тогава беше железничар, работеше на гарата. И аз ходех в онази къща и я Виждах там. Тя беше момиченце, дете, а вече можеше да се прочете на лицето й, в очите, неспокойната мисъл, тревогата на века. Всички тези на времето, всичките негови сълзи и обиди, всичките подбуди, цялата натрупана отмъстителност и гордост бяха изписани на лицето й и в осанката й. Тази смесица от момински свян и смела стройност. Обвинението срещу века можеше да се произнесе от нейно име, с нейните уста. Съгласете се, това не е малко. Това е някакво предопределение, знак на съдбата. Това можеше да бъде само дарено по природа, то беше заслужено право.

— Вие прекрасно говорите за нея. Виждал съм я по същото време именно такава, каквато я описахте. Ученичката от гимназията се беше съединила у нея с героинята на някаква недетска тайна. Сянката й се прокрадваше по стената с движението на напрегната готовност за самозащита. Такава съм я виждал. Такава я помня. Вие го изразихте потресаващо.

— Виждали сте я и я помните? Как е станало това?

— То е съвсем друг въпрос.

— И така, целият този деветнадесети век с всичките му революции в Париж, няколкото поколения руска емиграция, като се започне от Херцен, всички подготвяни цареубийства, неизпълнените и приведените в изпълнение, цялото работническо движение в света, целият марксизъм в парламентите и университетите на Европа, цялата нова система от идеи, оригиналността и бързината на изводите, ироничността, съпътствуващата безжалостност, изработена в името на жалостта — всичко това е поето и обобщено се изразява от Ленин, който като олицетворение на възмездието за всичко извършено напада стария свят.

Редом с него се изправя незаличимо огромният образ на Русия, който пред очите на цялата земя изведнъж пламна като свещ на изкуплението за всичко зло и за нещастията на човечеството. Но защо ви говоря тези неща? За вас те са някакви дрънканици, мъртъв звук.

Заради това момиче влязох в университета, заради него станах учител и пристигнах да работя в този тогава съвсем незнаен за мен край, в Юрятин. Изчетох куп книги и придобих маса знания, за да й бъда полезен и да съм насреща, ако й потрябва моята помощ. Отидох на война, та след трите години брак отново да я запленя, а после, след войната и връщането от плен, се възползувах от това, че ме смятаха за убит, и под чуждо, измислено име се отдадох всецяло на революцията, за да отмъстя веднъж завинаги за всичко, което тя беше изстрадала, за да изчистя докрай тези печални спомени, за да няма повече връщане към миналото, за да не съществуват повече мръсните улици на предградията. И тя, тя и дъщеря ми бяха наблизо, бяха тук! Колко сили ми костваше да потисна желанието да се втурна при тях, да ги видя! Но исках отначало да завърша делото на живота си. О, какво не бих дал сега, само да можех да ги зърна. Когато тя влизаше, сякаш се отваряше прозорец и стаята се пълнеше със светлина и въздух.

— Зная колко ви е била скъпа. Но прощавайте, имате ли представа тя колко ви обичаше?

— Извинете. Какво казахте?

— Казвам, дали си представяте до каква степен й бяхте скъп, най-скъп от всички в света?

— Откъде го измислихте?

— Тя самата ми го е казвала.

— Тя? На вас?

— Да.

— Прощавайте. Разбирам, че молбата ми е неизпълнима, но ако някак е допустимо в рамките на възможното, ако бихте могли, възстановете, моля ви се, колкото може по-точно, какво именно ви е казвала.

— С голямо удоволствие. Тя ви нарече образец на човек, комуто равен не е срещала никога, единствен на такова високо стъпало на истинността, и ако някъде накрай земята още веднъж й се привиди къщата, която някога е делила с вас, би допълзяла на колене, би се добрала до прага й откъдето и да било, ако ще от другия край на света.

— Извинете. Ако не ви се стори посегателство срещу нещо неприкосновено за вас, припомнете си, моля ви, кога и при какви обстоятелства ви го е казала.

— Разтребваше тази стая. После излезе навън да изтръска килима.

— Кой, прощавайте? Тук има два.

— Онзи по-големия.

— Тя сама не би могла. Помагахте ли й?

— Да.

— Държахте противоположните краища на килима и тя се отдръпваше назад и високо вдигаше ръце като на люлка, нали, и се извръщаше от прахоляка, жумеше и се смееше! Нали така? Как познавам навиците й! А после тръгнахте един към друг, за да сгънете тежкия килим първо на две, после на четири, и тя се шегуваше с вас и се закачаше, нали? Нали така?

Те се вдигнаха от местата си, изправиха се пред два от прозорците и се загледаха в различни посоки. След някое време мълчание Стрелников отиде при Юрий Андреевич. Той улови ръцете му, притисна ги до гърдите си и продължи с предишната невротичност:

— Прощавайте, разбирам, че засягам нещо скъпо, свидно за вас. Но ако може да ви попитам още нещо. Само не си отивайте. Не ме оставяйте сам. Аз скоро ще се махна. Помислете си, шест години раздяла, шест години немислима твърдост. Но ми се струваше, че още не сме извоювали докрай свободата. Отначало да я завоювам и тогава изцяло ще им принадлежа, ще ми се развържат ръцете. И ето всичките ми сметки излязоха криви. Утре ще ме хванат. Вие сте й близък и роден човек. Може би някога ще я видите. Но не, как бих могъл да ви моля? Това е безумие. Те ще ме хванат и няма да ме оставят да се оправдая. Веднага ще ми се нахвърлят, с викове и крясъци ще ми затиснат устата. Това поне знам как става.

18

Най-накрая истински ще се наспи. За първи път от толкова време Юрий Андреевич не усети кога заспа — веднага щом се опъна в леглото. Стрелников остана да нощува в къщата. Юрий Андреевич му постла в съседната стая. В кратките мигове, когато докторът се събуждаше, за да се обърне на другата страна или да вдигне свличащата се завивка, той чувствуваше освежителната сила на съня си и с наслада заспиваше отново. През втората половина от нощта започна да сънува кратки, бързо сменящи се сценки от детството, смислени и с много подробности, които лесно можеше да вземе за истина.

Така например закаченият на стената акварел с пейзаж от италианското крайбрежие внезапно падна и го събуди със звъна на счупеното стъкло. Отвори очи. Не, има нещо друго. Сигурно Антипов, мъжът на Лара, Павел Павлович с презиме Стрелников, пак, както казва Вакх, пушка вълците в Шутма. А, не, разбира се, глупости. Картината е, паднала е от стената. Ето стъклата по пода — увери се в подновилия се и продължаващ сън.

Събуди се с главоболие от преспиването. Отначало не можа да съобрази къде и на кой свят се намира.

Изведнъж си спомни: „Стрелников е тук. Късно е. Трябва да се облека, той сигурно е станал вече, ако не е, ще го вдигна, ще направя кафе, ще пием кафе.“

— Павел Павлович?

Никакъв отговор. „Значи още спи. Много дълбок сън.“ Докторът се облече, без да бърза, и влезе в съседната стая. На масата видя оставен военния калпак на Стрелников, но него самия го нямаше. „Сигурно е излязъл на въздух — помисли си докторът. — И гологлав. Закалява се. Трябваше още днес да туря кръст на Варикино и да се върна в града. Но стана късно. Пак се успах. И така всяка сутрин.“

Запали печката, взе кофата и тръгна към кладенеца за вода. На няколко крачки от вратата, през пътечката, забил глава в пряспата, лежеше самоубилият се Стрелников. Снегът под лявото му слепоочие се беше събрал на червен съсирек, подгизнал в локвата изтекла кръв. Ситните капчици, пръснали на всички страни, се бяха търкулнали като червени снежни сачми, като зрънца премръзнала офика.

1

Остава да се доразкаже скромната история на Юрий Андреевич през последните осем-девет години преди смъртта му, когато той все повече затъваше и пропадаше, забравяше лекарските си познания и навици и губеше писателските, за кратко време изплуваше от състоянието на депресия и отпадналост, въодушевен се връщаше към някаква дейност и после, след краткия изблик, отново изпадаше в продължителна апатия към самия себе си и всичко на света. През тези години се изостри отдавнашното му сърдечно заболяване, което сам бе установил много по-рано, но не си даваше сметка за цялата му сериозност.

Той се върна в Москва в началото на непа, най-двусмиления и фалшивия от съветските периоди. Беше изпосталял, брадясал и загубил човешки облик — повече, отколкото по времето, когато се завърна в Юрятин от партизанския плен. По пътя пак постепенно бе смъквал от гърба си всичко, което можеше да се смени за хляб и някакви окъсани дрипи, колкото да не остане гол. Така отново изяде по пътя и втория си кожух, и костюма и се появи в Москва със сив калпак, навуща и захабен войнишки шинел, който без копчетата, отпрани до едно, се беше превърнал в арестантски халат. С това облекло по нищо не се отличаваше от многобройните червеноармейци, чиито тълпи наводняваха площадите, булевардите и гарите на столицата.

Не пристигна сам в Москва. Навсякъде по петите го следваше красив селски младеж, също като него облечен с войнишки дрехи. В този вид се появяваха в някои от запазилите се московски салони, където бе преминало детството му, където го помнеха и го приемаха заедно със спътника му, като предварително деликатно се осведомяваха дали са били на баня след пътя — петнистият тиф още вилнееше, — и където, още щом се върна, му разказаха с подробности за заминаването на близките му зад граница.

И двамата бяха отвикнали да общуват и тъй като бяха болезнено чувствителни, избягваха да ходят на гости индивидуално, когато не може да се мълчи и трябва да се поддържа разговор. Обикновено двете върлинести фигури се появяваха у познатите, когато там се събираше компания, двамата се забиваха в някой ъгъл и мълчаливо прекарваха вечерта, без да участвуват в общия разговор.

Докторът, кльощав и висок, с парцаливи дрехи, съпътствуван от младия си приятел, приличаше на човек от народа, тръгнал да дири правда, а постоянният му придружител — на послушен, сляпо предан ученик и последовател. Кой беше този млад мъж?

2

Последната част от пътя, когато вече беше наближил Москва, Юрий Андреевич пътува с влак, а първата, много по-голяма, извървя пеша.

Селата, през които минаваше, представляваха същата гледка, каквато беше виждал в Сибир и Урал по време на бягствата си от горския плен. Само дето тогава беше зима, а сега краят на лятото и топла суха есен, затова му беше много по-лесно.

Половината селища, които прекоси, бяха опустели като след неприятелско нашествие, нивята бяха изоставени неожънати и това наистина бяха последици от войната, от Гражданската война.

Два-три дни в края на септември пътят му продължи все покрай високия стръмен бряг на реката. Тя течеше насреща му и се падаше от дясната му страна. Отляво се бяха ширнали неожънатите нивя — от пътя чак до затулената с облаци линия на небесата. Тук-там се вклиняваха в тях широколистни гори, повечето дъб, бряст и клен. Те се спускаха към реката от дълбоки долини и през пропасти и стръмни урви пресичаха пътя.

В неожънатите нивя ръжта не се задържаше вече в презрелите класове и се ронеше по земята. Юрий Андреевич пълнеше уста с цели шепи зърна, едвам ги сдъвкваше и това му беше храната в най-тежките дни, когато нямаше възможност да си свари каша. Стомахът му трудно смилаше суровата, почти несдъвкана храна.

Никога през живота си не беше виждал толкова зловещо кафява, тъмна ръж с цвят на старо злато. Обикновено, когато се ожъне навреме, е много по-светла.

Тези цветове на пламъци, разпалени без огън, тези без вик въпиещи за помощ ниви бяха обточени по края със студеното спокойствие на бездънното небе, вече извърнато към зимата, по което, както сенки по лицето, плуваха безспир дълги слоести снежни облаци, черни в средата и с бели краища.

И всичко беше в движение — бавно, равномерно. Течеше река. Насреща й вървеше пътят. По него крачеше докторът. В неговата посока плуваха и облаците. Но и полята не стояха неподвижни. Нещо шаваше там, отвътре непрекъснато ситно мърдаше нещо, което предизвикваше погнуса.

В небивали, невиждани досега количества се бяха навъдили мишки. Те сновяха по лицето и ръцете на доктора, шмугваха се в крачолите и ръкавите му, когато нощта го застигнеше на открито и му се наложеше да легне нейде край синора. Безбройните угоени миши стада притичваха денем през пътя под краката му и се превръщаха в размазана писукаща хлъзгава каша, ако ги стъпчеше.

Страшни, издивели рунтави селски псета, които така се споглеждаха помежду си, сякаш се съветваха кога да сдавят доктора и да му прегризат гърлото, се влачеха на глутница подире му, засега на почтено разстояние. Утоляваха глада си с леш, но не подминаваха и мишето гъмжило, поглеждаха издалеко доктора и уверено го следваха, като че ли през цялото време на нещо се надяваха. Учудващото беше, че не смееха да влязат в гората и колкото по наближаваха гъсталаците, толкова повече изоставаха, после обръщаха назад и постепенно се губеха.

Гората и полята тогава представляваха пълна противоположност. Полята бяха осиротели без човека, сякаш прокълнати в негово отсъствие. А освободените от човека гори се кипреха на свобода като пуснати от тъмница затворници.

Обикновено хората, най-вече селските деца, не оставят лешниците да узреят и ги берат зелени. Сега горските склонове и долчинките бяха потънали в недокоснат грапаво-златист листак, напрашен и сякаш загрубял от есенния загар. Отвътре стърчаха напращели лешници, сраснати по три-четири, сякаш завързани на фльонга или с възел, готови да изпаднат от черупките, но все още затворени в тях. Юрий Андреевич непрекъснато си чупеше и дъвчеше из пътя. Джобовете му бяха пълни с лешници, торбата му беше натъпкана. Поне една седмица това беше основната му храна.

Изпитваше такова чувство, като че ли виждаше полята тежко болен, в трескав кошмар, а гората — във възстановителния период; сякаш в гората живее Бог, а в полето криволеше ироничната усмивка на Сатаната.

3

През един от тези дни, в тукашния отрязък от пътя, докторът влезе в едно опожарено до основи и напуснато от стопаните си село. Преди пожара е било градено само в един ред край реката оттатък пътя. Другият речен бряг не беше застрояван.

Само няколко къщи се бяха запазили в селото, близнати от огъня и почернели отвън. Но и те бяха празни и необитаеми. Останалите се бяха превърнали в купчини главни, от които стърчаха само опушените зидани комини.

Урвите откъм реката бяха издълбани от кариери, от които местните жители вадеха воденичен камък — това им беше поминъкът в предишните времена. Три такива недообработени хромела бяха оставени на земята срещу последната селска къща, една от оцелелите. Но и тя беше празна като всички други.

Юрий Андреевич влезе вътре. Вечерта беше тиха, но сякаш вихър влетя в къщата в мига, когато докторът отвори вратата. По пода се пръснаха на всички старни валма кълчища и слама, по стените шавнаха дрипави късове отлепена хартия. Всичко вътре се раздвижи и зашумоля. С писък се разбягаха мишките, които щъкаха и тук, както из цялата местност наоколо.

Докторът излезе от къщата: Слънцето залязваше зад полята. Залезът обливаше с топло злато отсрещния бряг, откъдето тук-там някой храст, някоя плитчина разполовяваха реката с блясъка на угасващите си отражения. Докторът отново прекоси пътя и седна да си почине на един от хромелите, оставени на земята.

Отдолу изпод урвата се показа светлоруса рошава глава, после рамене, после ръце. Някой се изкачваше по пътеката с пълна кофа вода. Човекът видя Юрий Андреевич и се спря, издаден до кръста над ската.

— Жаден ли си, пътниче? Ако не ме закачаш, и аз няма да ти сторя зло.

— Благодаря ти. Дай да пия. Излизай де, не бой се. Защо да те закачам?

Водоносецът, който излезе от дерето, се оказа младо момче, босо, опърпано, дългокосо.

Въпреки дружелюбните си думи то впи в доктора неспокойни пронизващи очи. И кой знае защо, странно се развълнува. Объркано остави кофата на земята, внезапно се втурна към доктора, спря се като препънато и забърбори:

— Не може да бъде… Не може да бъде… Не, припознал съм се. Извинявам се, другарю, обаче дали може да ви запитам. Стори ми се, гаче се знаем. Ами да! Ами да! Докторът!

— А ти кой си?

— Не ме ли познахте?

— Не.

— С вас пътувахме от Москва, заедно бяхме във влака. Бяха ме емнали за трудовата повинност. Под конвой.

Това беше Вася Брикин. Той се свлече пред доктора, взе да му целува ръцете и заплака.

Пепелището се оказа Веретенники, родното село на Вася. Майка му не беше жива. Когато била наказателната акция в селото и пожарът, Вася се скрил в една от подземните каменоломни, а майка му решила, че са го откарали в града, та се побъркала от мъка и се удавила в същата тази река Пелга, на чийто бряг сега седяха докторът и Вася и си приказваха. Сестрите му Альонка и Аришка според несигурни сведения били в някакво сиропиталище в друга околия. Докторът го взе със себе си в Москва. По пътя Вася му разправи всички тези ужаси.

4

— Изрониха се тазгодишните зимници. Тъкмо засяхме и се почнаха патилата. Когато си замина леля Поля. Помните ли я леля Палаша?

— Не. Изобщо не я познавам. Коя е тя?

— Как да не я познавате! Пелагея Ниловна! Беше с нас във влака. Тягунова. Една такава, с открито лице, пълна, светла.

— Дето все си сплиташе и разплиташе косата?

— Да, плитките, плитките! Точно така! Плитките.

— Аха, спомних си. Чакай. После я срещнах в Сибир, в един град, на улицата.

— Не думайте! Леля Палаша?

— Какво ти става, Вася? Защо ми тръскаш ръцете като луд? Гледай да не ме осакатиш. И се изчерви като рак.

— Как е тя? Казвайте, хайде, хайде!

— Как ще е? Жива и здрава беше, когато я видях. Разправи ми за вас. Живяла във вашата къща или ви гостувала, нещо такова, доколкото си спомням. Може и да бъркам, забравил съм.

— Точно така, точно така! У нас, у нас! Майка ми я прие като сестра. Тиха. Работна. Златни ръце. Докато живееше у нас, вкъщи беше благодат. Ама я пропъдиха от Веретенники, от клюки не й дадоха мира.

Имахме един съселянин, Харлам Гнилия. Много й се увърташе. Клеветник с окапал нос. А тя хич не го поглеждаше. Той затуй ми имаше зъб. Разправяше мръсотии за нас, за мене и за Поля. И тя си замина. Изтормози я. Та тогава се почна.

Тука наблизо стана едно жестоко убийство. Сам-сама вдовица я усмъртиха в горския чифлик към Буйское. Живееше самичка близо до гората. С мъжки обуща ходеше, с кожени гайки отзад и с едни гумички за затягане. Имаше куче, много злобно, скачаше пред къщата, вързано на тела. Името му беше Горлан. Тя сама въртеше къщата и работеше земята. Ама зимата дойде много рано, още никой не я очакваше. Натрупа сняг. Вдовицата не извадила картофите. Дойде във Веретенники, така и така, да ми помогнете, вика, ще ви платя с продукти или с пари.

Аз се съгласих да й извадя картофите. Отивам на чифлика, а там вече Харлам. Спазарил се още преди мене. Ама тя не ми каза. Добре де, няма да се бием. Заедно се хванахме на работа. В най-лошото време беше. Дъжд и сняг, и кал, и киша. Копаме, копаме, горим стъблата, сушим на пушека картофите. Всичко извадихме, тя ни плати както се полага. Пусна Харлам да си ходи, а на мен ей тъй ми прави с очи, че има да ми каже нещо, пак да намина или да почакам.

На другия ден отидох при нея. Не искам, вика, да давам на държавата, което е в повече. Ти, вика, си добро момче, знам, че няма да ме обадиш. Нали виждаш, не крия от тебе. Щях сама да си изкопая дупка и да прибера картофите, ама на какво става. Късно се усетих, ей я зимата дошла. Няма за кога. Изкопай ми една яма, няма да съжаляваш. Ще ги изсушим и ще ги насипем.

Направих й изкоп както се полага, долу по-широчък, горе тесен като делва. И него подсушихме с пушек, затоплихме го. Туй в най-големите вихрушки. Заровихме картофите както си му е редът, засипахме ги с пръст. Чиста работа! Аз, нали, си мълча за дупката. Не съм казал никому. Ни на майка ми, ни на сестрите — пазил господ!

Та тъй. Мина се не мина къде месец — обрали чифлика. Разправяха тия, дето бяха дошли откъм Буйское, че къщата зеела, вътре оплячкосана, вдовицата никаква я нямало, псето Горлан скъсало веригата и избягало.

Мина се още време. Малко като отпуснаха студовете, по Нова година, срещу Васильовден беше, се изля порой, накваси земята, снегът се стопи и се разкашка. Дотичал отнейде Горлан и взел да рови пръстта, дето беше дупката с картофите. Разровил, разхвърлял земята, а отвътре се подават краката на стопанката с гумичките за затягане на обущата. Леле майчице!

Във Веретенники всички жалехме за вдовицата и я споменувахме. И кой да ти се усъмни в Харлам? Че как ще е той? Мигар е възможно? Ако беше той, щеше ли да има очи да остане във Веретенники, да се пъчи из селото? Нали щеше да търти да бяга надето му видят очите.

Селските тартори-кулаци се зарадваха на злодейството в чифлика. И взеха да пускат фитили на селяните. Ей го, викат, какво ще ни правят ония от града. Туй да ви е за урок, за обеца на ухото, че да не смеете да криете жито, нито да заравяте картофи. А вие, прости глави, едно си знаете — горските разбойници, тия разбойници ви се привидели в чифлика. Прости хора, няма що! Какво ги слушате вие градските? Те ще си покажат рогата, ще ви съсипят от глад. Ако искате да сте добре, нас слушайте. Ние ще ви научим на ум и разум. Кога дойдат да ви вземат спечеленото с кървава пот, ще им речете: отде за държавата, че ние за нас си нямаме ни зрънце. И ако стане нещо, грабвайте вилите. А който е против селската община — той да му мисли. Тъй се разфучаха старците, перчат се свикват събрания. Пък Харлам доносникът това и чака. Грабна си капата и право в града. Там шушу-мушу, глейте кво става в селото, а вие си седите. Трябва ни бедняшки комитет. Само да речете, мигом ще вдигна брат срещу брата. И подире — беж да го няма, дигна си дърмите, повече не го видяхме.

Но туй, дето после се случи, то само си се случи. Никой не е виновен, никой не ни е подсторил. Пратиха червеноармейци от града. Пратиха и съд да заседава в нашето село. Първом мене дирят. Харлам ме натопил. И за бягството, и че съм се крил от трудовата повинност, и че съм подстрекавал селото за бунт, и че вдовицата аз съм я убил. Та ме затвориха. Добре, че се сетих да изкъртя една дъска от пода и бегах. Крих се в каменоломните под земята. Над главата ми селото е горяло — не съм видял, над мене милата ми майчица се е хвърлила в реката — не съм и усетил. Всичкото си стана от само себе си. Нашите настанили червеноармейците в една от къщите, дали им да пият, че се налокали мъртвешки. През нощта се заплеснали и къщата се запалила, от нея огънят се прехвърлил на съседните. Местните, дето им лумнали къщите, наизскочили навън, а ония изгорели до един, ама не че някой ги е палил, то е ясно. Тукашните селяни никой не ги е пъдил от родните места — те сами се разбягаха, че са наплашени пак да не стане нещо. Главатарите душевадци отново ги подръчнаха — щели да разстрелват всеки десети. Аз не ги заварих, кой ги знае накъде са се пръснали да се скитат немили-недраги.

5

Докторът и Вася пристигнаха в Москва през пролетта на двадесет и втора година, в началото на непа. Времето беше топло и хубаво. Слънчевите лъчи, отразени от златните кубета на Храма на Христос Спасител, падаха на площада с четириъгълните павета, целият в трева по междините.

Бяха премахнати забраните за частната инициатива и в известни строги граници позволиха частната търговия. Сделките, които се извършваха, бяха в рамките на стокооборота на вехтошарите от битпазара. Пигмейските им мащаби раждаха спекулации и водеха до злоупотреби. Дребните далавери на гешефтарите не даваха никакъв материален резултат, с нищо веществено не запълваха градското опустошение. С безцелно препродаване на десетократно продаденото се трупаха капитали.

Собствениците на няколко много скромни домашни библиотеки събираха книгите си на едно място. Подаваха молба до Градския съвет, че желаят да се захванат с книжарска търговия на кооперативни начала. Изнамираха им помещение. Обикновено им даваха обувен склад, опразнен още в първите дни на революцията, или оранжерия, останала от някогашното цветарство, и под просторните им сводове те разпродаваха мизерните си и случайни книжовни богатства.

Дамите професорши, които и по-рано в трудни времена продаваха бели хлебчета въпреки забраната, сега откриваха легални фурни в някоя секвестирана още през революцията велосипедна работилница. Те промениха възгледите си, приеха революцията и започнаха да употребяват „тъй де“ вместо „да“ или „добре“.

В Москва Юрий Андреевич каза:

— Вася, ще трябва с нещо да се захванем.

— И аз тъй мисля, искам да уча.

— Това едно на ръка.

— И още нещо съм си наумил. Ще ми се да нарисувам майка ми по памет.

— Много хубаво. Но трябва да умееш да рисуваш. Опитвал ли си някога?

— В Апраксин двор, когато вуйчо го нямаше, съм пробвал с въглен.

— Хубаво. Дано. Ще опитаме.

Вася не показа някакви изключителни художествени способности, но и средните бяха достатъчни, за да се захване с приложно изкуство. Юрий Андреевич го вреди с връзки в общообразователния профил на бившето Строганово училище38, откъдето премина в полиграфията. Там го обучиха на литографска техника, на печатарство и книговезство и на художествено оформление на книжното тяло.

Докторът й Вася обединиха усилията си. Докторът пишеше малки книжки от една-две коли по най-различни въпроси, а Вася ги печаташе в училището и там му се брояха за курсови работи. Тези книжки с тираж от няколко екземпляра се продаваха в новооткритите антиквариати, уреждани от неколцина приятели.

Брошурките излагаха философските идеи на Юрий Андреевич, медицинските му възгледи, определенията му за здравето и болестта, за трансформизма и еволюцията, за личността като биологическа основа на организма, разсъжденията му за историята и религията, близки до тези на вуйчо му и на Симушка, очерци за Пугачовите места, познати на доктора, собствените му стихове и разкази.

Всичко беше изложено в достъпна, разговорна форма, но далеч от целите, които си поставяха популяризаторите, защото тук се съдържаха спорни мнения, произволни, недостатъчно проверени, но винаги живи и оригинални. Книжките се харчеха. Любителите ги ценяха.

По това време всичко се превръщаше в професия, писането на стихове, изкуството на превода, върху всичко се правеха теоретични изследвания, за всичко се създаваха институти. Появяваха се какви ли не Дворци на мисълта, Академии за художествени идеи. В половината раздути учреждения от този тип Юрий Андреевич се водеше доктор на щат.

Двамата с Вася тогава още бяха приятели и живееха заедно. През това време смениха много и различни квартири, полусрутени коптори, един от друг по-негодни за живеене и неудобни.

Още щом пристигна в Москва, Юрий Андреевич отиде в старата къща на Сивцев Вражек, където, както подразбра, близките му дори не се отбили пътьом през Москва. Екстернирането им беше променило всичко. В стаите, бивша собственост на доктора и на семейството му, се бяха настанили други хора и той не намери нито свои вещи, нито вещите на семейството си. Всички го избягваха като опасен познайник.

Маркел се беше издигнал и вече не живееше на Сивцев Вражек. Той беше станал комендант в Мучной квартал, където според сегашното му положение се полагаше за него и семейството му началническа квартира. Но той предпочиташе да живее в старата портиерска стая с пръстен под, изправно водоснабдяване и грамадна руска печка, заела почти цялото помещение. Във всички околни сгради през зимата се пукаха тръбите на водопровода и отоплението, само в портиерната беше топло и водата не замръзваше.

През това време в отношенията на доктора и Вася настъпи известно охладняване. Вася твърде много напредна. Той започна да говори и да мисли съвсем различно отпреди, не както говореше и мислеше босото дългокосо момче на река Пелга във Веретенники. Очевидните, априорните истини, провъзгласени от революцията, все повече го привличаха. Не твърде ясната, образна реч на доктора започна да му се струва глас на неправотата, обречена и осъзнаваща слабостта си — и затова уклончива.

Докторът обикаляше ведомствата. Той движеше два въпроса. За политическата реабилитация на близките си и узаконяване възможността за завръщането им в родината; и за задграничен паспорт за себе си и разрешение да замине при жена си и децата си в Париж.

Вася се учудваше колко флегматични и вяли са тия опити на доктора. Юрий Андреевич предварително, в най-ранен етап, вече знаеше колко са безсмислени полаганите усилия, прекалено предубедено и почти със задоволство съобщаваше, че са ненужни всякакви по-нататъшни напъни.

Вася все по-често осъждаше доктора. Юрий Андреевич не се обиждаше на справедливите му порицания. Но отношенията им се разваляха. Най-накрая двамата се разделиха. Докторът му остави стаята, в която живееха, и се премести в Мучной, където всесилният Маркел му осигури ъгълче в бившата квартира на Свентицки. Тя се състоеше от старата неизползваема баня, стаята до банята — с един прозорец, и схлупената кухня с полуразрушения и хлътнал заден вход. Юрий Андреевич се настани тук, след преместването заряза медицината, превърна се в немарливец, преустанови срещите с познати и изпадна в мизерия.

6

Беше мрачен зимен неделен ден. Пушекът от комините не се вдигаше над покривите, а на тъмни струйки излизаше от прозорците, откъдето въпреки забраната, хората продължаваха да изкарват кюнците на кюмбетата. Градският бит все още не беше влязъл в релси. Живеещите в Мучной имаха мърляв вид, страдаха от гнойни възпаления, зъзнеха и студуваха.

По случай неделния ден семейството на Маркел Шчапов се беше събрало в пълен състав.

Обядваха на същата маса, на която във време оно, при купонната система, сутрин рано се нарязваха с ножица купоните за хляб, сортираха се, преброяваха се, увиваха се в кърпа или хартия според категориите и се отнасяха във фурната, а после, след като вземеха хляба, пак тук режеха, разделяха и донаждаха порциите на всички живущи. Сега тези времена бяха отминали. Продоволствената регистрация бе заместена с други видове отчетност. На дългата маса ядяха с апетит, дъвчеха, мляскаха и ушите им пращяха.

Половината портиерна беше заета от грамадната руска печка с провиснал от ръба край на юргана.

Отпред до вратата стърчеше над мивката кранът на чешмата. Покрай стените бяха наредени пейки с прибрани под тях торби и щайги с домашни партакеши. Отляво беше сложена кухненската маса. На стената над масата бяха заковани лавици за съдините.

Печката гореше. В портиерката беше горещо. Пред огнището, запретнала ръкави до лакътя, шеташе Агафя Тихоновна, жената на Маркел, и с дълга лопата наместваше гърнетата в пещта, веднъж по-нагъсто, накуп, веднъж по-раздалечени, според необходимостта. Потното й лице ту светваше от огъня в печката, ту се замъгляваше от парата на гозбите. Тя сбута гърнетата на една страна и измъкна из дълбините на огнището сладкиш в желязна тава, с едно движение го обърна с коричката надолу и за минутка го върна да се зачерви отгоре. Юрий Андреевич с две кофи влезе в портиерната.

— Да ви е сладко.

— Сполай ти. Заповядай, седни.

— Благодаря, обядвал съм.

— Знам ги аз твоите обеди. Седни да хапнеш топло ядене. Не ни зачиташ ти. Печени картофи в гюведже. Сладкиш и каша. Просеник.

— Не, наистина, благодаря. Извинявай, Маркел, начесто влизам, изстудявам ти стаята. Искам наведнъж да се запася с повечко вода. Измих цинковата вана на Свентицки, излъсках я, сега ще я напълня и ще налея в казаните. Още пет-десет пъти като дойда, после сума време няма да ти досаждам. Извинявай, моля те. Нямам при кого другиго да отида освен при тебе.

— Налей си ами, тая пущина да не ми се свиди? Сироп нямам, ама вода колкото щеш. Нека се лее, гратис е. Без пари.

Насядалите около масата се засмяха.

Когато Юрий Андреевич влезе за трети път да налее петата и шестата кофа, тонът вече беше по друг и Маркел смени приказката:

— Зетьовете питат кой си. Рекох им — не вярват. Налей си, не че нещо. Само не плискай по пода бе, диване. Я виж, оплиска прага. Като се заледи, ти ли ще дойдеш да го къртиш? И хубаво затваряй, чуваш ли, зяпльо, че духа отвън. Та им викам на зетьовете кой си, а те не вярват. Що пара се попиля за тебе! Учи, учи, и защо цялата работа — за нищо.

Когато влезе за пети или шести път, Маркел се навъси.

— Я хайде още веднъж, и край. Стига ти толкоз. Да се благодариш, че Марина те защищава, нашата малката, инак нямаше да те гледам какъв си ми благороден фармасонин. Щях да ти тръсна вратата под носа. Помниш ли я Марина? Ей я там в края на масата, черничката. Бре, пламна като божур. Не му се карайте, каже, татенце. Че кой ти се кара бе! Марина нашата е телеграфистка в Централната поща, че знае езиците. Той, рече, е нещастен. Заради теб и в огъня влиза, толкоз те жали. Ама аз ли съм ги крив, че нищо не стана от тебе? Каква работа имаше да драпаш в Сибир; в труден час да зарежеш роден дом? Сами сте си виновни! Ей ни нас, цялата гладория, цялата тая блокада си я избутахме тука, не помръднахме, и сме живи и здрави. Никой не ти е виновен. Не опази Тонка, къде ли е тя сега, далеч от роден край. Мен ми е все тая. Твоя си работа. Не ми връзвай кусур, ама ще те питам: що ти е толкоз вода? Да не си се пазарил в някой двор да правиш пързалка? Ех, ама и ти, как да ти се сърди човек, пиле кекаво!

И всички около масата пак се засмяха. Марина огледа недоволно близките си, изчерви се, нещо им заговори. Юрий Андреевич чу гласа й и се изненада, но отначало не проумя неговата особеност.

— Има много за миене вкъщи, Маркел. Трябва поне малко да почистя. Ще измия пода. Ще се поизпера.

Насядалите около масата взеха да се чудят.

— И не те е срам да го кажеш, камо ли да го правиш, ти да не си китайска пералня, ще му се не знае!

— Юрий Андреевич, нека ви изпратя-щерката. Тя ще ви опере, ще измие. Ако имате нещо скъсано, ще ви позакърпи. Не се бой от него, дъще. Нали го виждаш какъв е деликатен, не е като някои. На мравката път сторва.

— Не, моля ви се, Агафя Тихоновна, как така! В никакъв случай няма да позволя Марина да се цапа заради мене и да се мърси. Да не ми е слугиня! Сам ще се оправя.

— Значи вие можете да се мърсите, а аз не. Ех, че сте вироглав, Юрий Андреевич. Защо отказвате? Ами ако ви се изтърся на гости, ще ме изпъдите ли?

Марина можеше да стане певица. Имаше чист мелодичен глас, много звучен и силен. Не говореше високо, но гласът й надхвърляше потребностите на общуването и не се сливаше с нея, сякаш нямаше нищо общо със самата Марина. Звукът като че ехтеше от другата стая и идваше иззад гърба й. Този глас беше нейната защита, нейният ангел-пазител. Човек не можеше да оскърби и нагруби жена с такъв глас.

От това неделно водоснабдяване започна сближаването между доктора и Марина. Тя често идваше да му помага в къщната работа. Веднъж остана при него и не се върна повече в портиерната. Така стана третата, нерегистрирана официално жена на Юрий Андреевич, при положение че не беше разведен с първата. Родиха им се деца. Майката и бащата Шчапови не без гордост започнаха да наричат дъщеря си докторшата. Маркел мърмореше, че Юрий Андреевич не е женен за Марина, че не са се разписали.

— Да не си изкукуригал? — възразяваше жена му. — При живата Антонина? Да не е двуженец?

— Загубена жена — отвръщаше Маркел. — Какво, като е женен за Тонка? Нея все едно, че я няма. Никой закон не е на нейна страна.

Юрий Андреевич казваше понякога, че тяхното събиране може да се нарече роман в двадесет кофи, както има романи в двадесет глави или романи в двадесет писма.

Марина прощаваше на доктора странните му навици, капризите на падналия и осъзнаващ падението си човек, мръсотията и безредието, което цареше при него. Тя търпеше мърморенето му, невъздържаните думи, неговата раздразнителност.

Себеотрицанието й ставаше още по-голямо, когато по негова вина изпадаха в доброволна нищета, за която той си беше крив, и Марина, за да не го оставя сам в такива моменти, зарязваше работата си, където толкова я ценяха и където отново с радост я приемаха след принудителните прекъсвания. Тя се подчиняваше на хрумванията му и тръгваше с него по дворовете да припечелват. Двамата срещу заплащане режеха дърва на многобройните обитатели на околните сгради. Някои, особено измежду забогателите в началото на непа спекуланти и приближените до правителството дейци на науката и изкуството, бяха започнали вече да се снабдяват с мебели и да се обзавеждат. Веднъж Марина и Юрий Андреевич, внимателно стъпвайки с валенките по килима, за да не го изцапат със стърготини, пренасяха дърва в кабинета на едного, който оскърбително се беше задълбочил в някакво четиво и не удостои дърварите дори с поглед. По всички въпроси около работата, условията и заплащането се уговаряха само с жена му.

„Какво ли толкова се е зачела тази свиня? — заинтригува се докторът. — Кое ли тъй яростно подчертава с молива?“ И когато минаваше с дървата зад писалището му, надникна през рамото на четящия. На бюрото му бяха наредени брошурите на Юрий Андреевич от някогашното вхутемасовско39 издание на Вася.

7

Марина и докторът живееха на Спиридоновка, Гордон — наблизо до тях, на Малая Бронная. Марина и докторът имаха две момичета — Капка и Клашка. Капка, Капитолина, караше седмата година, Клавдия се беше родила наскоро и беше на шест месеца.

През хиляда деветстотин двадесет и девета година лятото започна с горещини. Приятелите си отскачаха на гости гологлави и без сака.

Стаята на Гордон имаше необикновен вид. Там някога се беше помещавало ателието на моден шивач на два етажа, горен и долен. Двата етажа откъм улицата имаха обща грамадна огледална витрина. По стъклото с големи златни букви бе изписано името на шивача и неговата фирма. Вътре зад витрината вита стълба съединяваше долния етаж с горния.

Сега всичко това беше разделено на три помещения.

Чрез допълнително преграждане в ателието беше направен още един етаж с чудноват за човешко жилище прозорец. Той беше един метър висок и се падаше на нивото на пода. По стъклото личаха остатъци от златните букви. Между тях се виждаха до коленете краката на хората, които бяха вътре. В тази стая живееше Гордон. При него бяха дошли Живаго, Дудоров и Марина с децата. За разлика от възрастните децата се виждаха целите от прозореца. Скоро Марина си тръгна с момиченцата. Тримата мъже останаха сами.

Те водеха разговор, един от онези летни, лениви, мудни разговори, каквито протичат между приятелите от деца, чиято дружба е от памтивека. Как се водят те обикновено?

Някой от тях разполага с достатъчен и задоволителен речников запас. Този човек говори и мисли естествено и последователно. В такова положение беше само Юрий Андреевич.

Приятелите му изпитваха недостиг от изразни средства. Те не притежаваха дар-слово. Допълваха бедния си речник с разходки из стаята, пушене, ръкомахане, по няколко пъти повтаряха едно и също („Не е редно, братко, там е въпросът, че не е редно, не“).

Не си даваха сметка, че излишният драматизъм на общуването им в никакъв случай не е израз на пламенност и широта на характера, напротив, говори за празноти и несъвършенства.

Гордон и Дудоров принадлежаха към авторитетен професорски кръг. Те прекарваха живота си сред добри книги, добри мислители, добри композитори, добра, винаги — вчера и днес — добра и само добра музика, и не знаеха, че средният вкус е по-голямо зло от безвкусицата.

Гордон и Дудоров не си даваха сметка, че дори упреците, с които обсипваха Живаго, не са продиктувани от чувство на преданост към приятеля и желание да му повлияят, а единствено от неумение свободно да мислят и по своя воля да насочват беседата. Политналите коне на разговора ги носеха нанякъде, необуздаеми. Те не можеха да обърнат колата и в края на краищата трябваше да налетят на нещо, в нещо да се треснат. И с всичка сила се тресваха в Юрий Андреевич със своите проповеди и наставления.

Той ясно виждаше пружините на патоса им, нестабилността на съчувствието им, механизма на разсъжденията им. Обаче не можеше да им каже: „Скъпи приятели, колко безнадеждно ординерни сте и вие, и целият ви кръг, на който сте представители, и блясъкът, и изкуството на любимите ви имена и авторитети. Единственото ярко и живо нещо при вас е това, че сте живели по едно време с мен и сте ме познавали.“ Но как ли щеше да изглежда, ако човек можеше да изкаже пред приятелите си подобни откровения! И за да не ги наскърби, той покорно ги изслушваше.

Дудоров наскоро се беше върнал от първото си заточение. Бяха го реабилитирали, след като временно бе лишен от политически и граждански права. Беше получил възможност да поднови лекциите си и упражненията в университета.

Сега споделяше с приятелите своите преживявания и душевни състояния там, по време на заточението. Говореше с тях искрено и нелицемерно. Думите му не бяха плод на страх или на някакви други съображения.

Разказваше, че доводите на обвинението, отношението към него, Дудоров, в затвора и след излизането му оттам и особено доверителните разговори със следователя му били прочистили мозъка и го превъзпитали политически, за много неща му се отворили очите, чувствувал развитието си като човек.

Разсъжденията на Дудоров допадаха на Гордон именно с баналността си. Той съчувствено кимаше на Инокентий и напълно го подкрепяше. Преживяванията и думите на Дудоров му бяха особено близки тъкмо поради своята шаблонност. Той вземаше за общовалидност имитацията и стереотипността на преживяванията.

Добродетелните изповеди на Инокентий изцяло отговаряха на духа на времето. Но точно тяхната закономерност, тяхното прозрачно фарисейство караше Юрий Андреевич да кипва. Несвободният човек винаги идеализира своята тъмница. Това идва още от средните векове и още тогава се е използувало от йезуитите. Юрий Андреевич не понасяше политическия мистицизъм на съветската интелигенция, това, което беше най-висшето й достижение или, както биха се изразили тогава, духовния апогей на епохата. Той криеше от приятелите си и това впечатление, за да не се изпокарат.

Но го заинтригува съвсем друго, разказът на Инокентий за Вонифатий Орлецов, неговия съкилийник, свещеник тихоновец40. Арестуваният имал шестгодишна дъщеря Христина. Арестът и по-нататъшната съдба на обожаемия й баща били удар за нея. Думите „свещенослужител“, „лишенец“41 и тям подобни й се стрували позорно петно. Тя сякаш се заклела в пламенното си детско сърце да изличи това петно някога от доброто име на родителите си. Така далечната и рано поставена цел и неугасимото й жарко решение я правели още сега макар и по детски, но страстна следовничка на всичко, което й се струвало най-неопровержимо в комунизма.

— Ще си вървя — каза Юрий Андреевич, — не се сърди, Миша. Тук е задушно, вън е горещо. Не мога да дишам.

— Нали виждаш, долу прозорецът е отворен. Прощавай, пак сме задимили. Все забравяме, че не бива да пушим в твое присъствие. Какво съм виновен, че така глупашки се отваря прозорецът. Намери ми друга стая.

— И без това си тръгвам, Гордоша. Достатъчно си поговорихме. Благодаря ви за вниманието към мен, скъпи мои приятели. Но това не е глезотия от моя страна. То е болест, склероза на сърдечните съдове. Стените на сърдечния мускул изтъняват, износват се и един прекрасен ден може да настъпи пробив, разкъсване. А нямам още и четиридесет. И нито съм пияница, нито съм някой пройдоха.

— Рано си взел да се вайкаш. Глупости. Животът е пред теб.

— В наше време много зачестиха микроскопичните форми на сърдечните инфаркти. Невинаги с летален изход. В някои случаи хората остават живи. Това е болестта на най-новото време. Мисля, че причините й са от нравствено естество. От повечето от нас се изисква постоянно лицемерие, което се превръща в система. Не можеш без риск за здравето си ден след ден да се проявяваш като противник на онова, което чувствуваш, да се пънеш за неща, които не обичаш, да се радваш на всичко, което те прави нещастен. Нашата нервна система не е само фраза, не е измислица. Това са физични органи, изградени от нервна тъкан. Душата ни съществува в пространството и има своето място в нас както зъбите в устата. Не можем до безкрай да я насилваме безотговорно. Беше ми тежко да те слушам, Инокентий, как си се превъзпитал по време на заточението, как то ти е повлияло положително. То е все едно кон да разказва как сам се е дресирал в цирка.

— Аз съм на страната на Дудоров. Ти просто си отвикнал от човешки думи. Те са престанали да стигат до съзнанието ти.

— Не е изключено, Миша. Във всеки случай извинявайте и ме пуснете. Задушавам се тук. Бога ми, не преувеличавам.

— Чакай. Ти само се чудиш как да се измъкнеш. Няма да те пуснем, докато не чуем твоя прям и чистосърдечен отговор. Съгласен ли си, че трябва да се промениш, да се поправиш? Какво смяташ да предприемеш в това отношение? Необходимо е да оправиш някак отношенията си с Тоня и с Марина. Те са живи същества, чувствителни и страдащи жени, а не абстрактни идеи от тези, дето минават през мозъка ти в произволни съчетания. Освен това е срамота човек като теб да се погубва така бездарно. Трябва да се пробудиш от дрямката и мързела, да се съживиш, да обмислиш всичко без неоправдано високомерие, да, да, без тази безпочвена надменност, да започнеш работа, да практикуваш.

— Добре, ще ви отговоря. И аз често си мисля напоследък в същия дух, затова с ръка на сърцето мога да ви обещая някои неща. Струва ми се, че всичко ще се уреди. И то доста скоро. Ще видите. Да, наистина. Работите потръгнаха на добре. Чувствувам невероятно, безумно желание да живея, а да живееш, винаги значи да се стремиш напред, към все по-голямото, към съвършенството, и да го постигнеш.

Радвам се, Гордон, че защитаваш Марина, както по-рано винаги си бил на страната на Тоня. Но аз не съм се отрекъл от тях, не водя война нито с нея, нито с когото и да било. Ти ме упрекваше в началото, че тя се обръща към мен на „ви“, докато аз съм с нея на „ти“, и ме нарича по име и бащино, сякаш това не тежеше и на самия мен. Но вече отдавна е преодоляно едно по-дълбоко несъответствие помежду ни, което беше в основата на тази неестественост нещата потръгнаха и между нас цари равенство.

Мога да ви съобщя друга хубава новина. Пак започнаха да ми пишат от Париж. Децата са пораснали, живеят съвсем свободно сред френските си връстници, Шура свършва тамошното основно училище, école primaire, Маня го започва. Никога не съм виждал дъщеря си. Не знам защо ми се струва, че въпреки френското поданство те скоро ще се върнат и по някакъв необясним начин всичко ще си дойде на мястото.

Имам всички основания да мисля, че тъст ми и Тоня знаят за Марина и момичетата. Аз не съм им писал. Сигурно тези сведения са стигнали до тях по някакъв друг път. Александър Александрович, естествено, е болезнено засегнат в своите бащински чувства, мъчно му е за Тоня. Това обяснява почти петгодишното прекъсване на кореспонденцията ни. Защото, когато се върнах в Москва, известно време си пишехме. И изведнъж спряха да ми отговарят. Прекратиха.

Сега, съвсем отскоро, започнах пак да получавам писма оттам. От всички, дори от децата. Мили, сърдечни. Нещата са поулегнали. Може при Тоня да има някакви промени, може би нов приятел, дано. Не знам. Аз също им пиша понякога. Не, наистина не мога повече. Тръгвам си, иначе тук ще припадна от задух. Довиждане.

На другия ден при Гордон ни жива, ни умряла влетя Марина. Нямало на кого да остави децата, та малката Клаша, увита в одеялце, притискаше с една ръка до гърдите си, а с другата водеше Капка, която се дърпаше и капризничеше.

— Юра у вас ли е? — попита Марина с някакъв особен глас.

— Не се ли е прибирал тази нощ?

— Не.

— Тогава е при Инокентий.

— Ходих при него. Инокентий има часове в университета. Но съседите познават Юра. И там не се е мяркал.

— Тогава къде е?

Марина остави пеленачето на дивана. И изпадна в нервна криза.

8

Два дни Гордон и Дудоров не се отделиха от нея. Те дежуреха на смени при Марина и не смееха да я оставят сама. През останалото време тичаха да издирват доктора. Претърсиха всички места, където можеше да се е мяркал, провериха в Мучной квартал и в къщата на Сивцев Вражек, обиколиха всевъзможните Дворци на мисълта и Домове на идеите, където се беше водил на щат, разпитаха всичките му някогашни познати, за които се сетиха и чиито адреси успяха да намерят. Издирването не даде резултат.

Не алармираха милицията, за да не напомнят на властите за този човек, който, макар да имаше редовна адресна регистрация и да не беше съден, далеч не беше образцов гражданин в съвременния смисъл. Решиха, че само в краен случай ще се обърнат към милицията.

На третия ден Марина, Гордон и Дудоров по различно време получиха писма от Юрий Андреевич. В тях им изказваше съжаленията си за причинените тревоги и страхове. Молеше ги да му простят и да се успокоят, заклеваше ги в името на всичко свято да не го търсят повече, все едно нямало да има никаква полза.

Съобщаваше им, че за да промени колкото може по-скоро и по-пълно съдбата си, иска да остане известно време сам, та да може да се съсредоточи върху работата си, и щом се позакрепи на краката си на новото поприще и се убеди, че след този прелом няма да има връщане назад, ще напусне тайното си убежище и ще се върне при Марина и децата.

В писмото до Гордон бе уточнил, че праща на негово име пари за Марина. Предлагаше да намерят жена да гледа децата, та Марина да се освободи и да може да се върне на работа. Обясняваше му, че не е посмял да прати парите направо на нейно име, защото го било страх, че посочената в известието сума може да я подложи на опасност от обир.

Скоро дойдоха парите, които превишаваха и възможностите на доктора, и представите на приятелите му. Намериха жена за децата. Марина се върна в телеграфа. Тя Дълго време не можа да се успокои, но тъй като беше свикнала с приумиците на Юрий Андреевич, накрая се примири и с това щукване. Въпреки неговите молби и предупреждения двамата му приятели и тази близка жена продължаваха да го търсят, убеждавайки се в правотата на предупреждението му. Наистина не можаха да го открият.

9

А той в това време живееше на няколко крачки от тях, буквално пред очите им и под носа им, в самия център на техните издирвания.

Тогава, в деня на изчезването си, когато още по светло излезе от Гордон и по Бронная си тръгна към Спиридоновка, на стотина крачки нататък по улицата се натъкна внезапно на брат си Евграф Живаго, който вървеше насреща му. Юрий Андреевич не беше го виждал повече от три години и не знаеше нищо за него. Оказа се, че Евграф бил случайно в Москва, съвсем наскоро пристигнал. Той както винаги се стоварваше като гръм от ясно небе и беше недосегаем за разпитванията, на които отвръщаше с мълчаливи усмивки и шеги. Затова пък почти на минутата, отминавайки дребните битови неуредици, с два-три въпроса към доктора вникна отведнъж във всичките му проблеми и ядове и още тук, из тесните извивки на кривата уличка, в блъсканицата с насрещните и изпреварващите ги минувачи, подготви практическия план как да помогне на брат си и да го спаси. Изчезването на Юрий Андреевич и тайнственото му местопребиваване бяха идея на Евграф, негово изобретение.

Той намери на доктора стая в пресечката, която тогава още се наричаше Камергерска, близо до Художествения театър. Даде му пари, зае се да му търси хубава работа в някоя болница, където да има възможност за научна дейност. Евграф всячески покровителствуваше брат си във всички житейски отношения. Най-накрая му обеща, че все някак ще уреди въпроса с неясното положение на братовото си семейство в Париж. Или Юрий Андреевич ще замине при тях, или те ще се върнат. Евграф обеща да се заеме с всичко това лично и всичко да уреди. Братовата подкрепа окрили Юрий Андреевич. Както винаги досега тайната на неговото могъщество оставаше неизяснена. Докторът не се и опита да разгадае тази тайна.

10

Стаята беше с южно изложение. Двата й прозореца гледаха към покривите срещу театъра, зад който високо над Охотний ряд се вдигаше лятното слънце, така че уличното платно тънеше в сянка.

Тази стая се превърна в нещо повече от работна, повече от кабинет за Юрий Андреевич. В периода на изгаряща активност, когато всичките му планове и замисли не се вместваха в записките му, струпани на писалището, и образите на заплануваното и вдъхновяващото запълваха пространството до ъглите, както ателието на художника се затрупва с купища започнати и обърнати към стената платна — в този период стаята му беше тържествена зала на духа, съкровищница на безумствата, хранилище на откровенията.

За щастие преговорите с болничното ръководство се проточваха и датата за постъпване на работа се изместваше към неопределеното бъдеще. Имаше възможност да пише, като се възползува от случайната отсрочка.

Юрий Андреевич започна да подрежда всичко написано — една част си спомняше, някои неща му намираше кой знае откъде и му носеше Евграф, те или бяха писани от доктора собственоръчно, или бяха преписвани от чужда ръка. Хаотичният материал го караше да се разпилява дори още повече, отколкото си беше предразположен по натура. Скоро захвърли всичко и вместо да възстановява недовършеното, започна да пише нови неща, увлечен от последните си хрумвания.

Подготвяше в чернови вид очерците си, нещо като бегли записки за времето на първото му пребиваване във Варикино, записваше отделни строфи от стихотворения както си ги спомняше, начало, край, среда, всичко заедно, накуп. Понякога едвам се справяше със завладяващите го идеи — началните букви и съкращенията в стремителния скоропис не успяваха да ги следват.

Той бързаше. Когато въображението му се умореше и работата изостанеше, сам се насърчаваше и импулсираше с рисунки в полето. Там се появяваха горски пътеки и градски кръстовища с изправен по средата стълб „Моро и Ветчинкин. Редосеялки. Вършачки“.

Всичките статии и стихотворения бяха на една и съща тема. Техен обект беше градът.

11

Впоследствие сред книжата му намериха такъв текст:

„През двадесет и втора година, когато се върнах в Москва, я намерих разрушена и опустошена. Такава беше тя след изпитанията на първите години от революцията, такава е и до ден-днешен. Населението й е намаляло, нови сгради не се строят, старите не се поддържат.

Но и в този вид си остава голям съвременен град, единствен вдъхновител на истински съвременното ново изкуство.

Безредното изброяване на предмети и понятия, на пръв поглед несъвместими и сякаш произволно подхвърлени, у символистите — у Блок, Верхарен и Уитман — изобщо не е стилистичен похват. Това е нова изразна система, взета от живота и прекопирана от съществуващия свят.

По същия начин както те прокарват върволици от образи през своите стихове, точно така деловата градска улица от края на деветнадесети век превежда пред очите ни своите тълпи, карети, файтони, а после, в началото на двадесети век, прелита с вагоните на градските, електрическите и подземните линии.

В тези условия няма откъде да се появи пасторалният наивитет. Неговата уж непрестореност е литературен фалш, изкуственото маниерничене е книжно явление, дошло не от село, а от библиотечните лавици на академичните книгохранилища. Живият, живороден и естествено отговарящ на духа на днешния ден език е езикът на урбанизма.

Аз живея на шумно градско кръстовище. Лятна Москва, заслепена от слънцето, с размекнатия асфалт на дворовете, с искрящите слънчеви отражения на капандурите, с цъфтежа на облаците и булевардите, се върти около мен и ме замайва и иска в нейна прослава аз да замайвам останалите. Заради това ме е отгледала и ми е поверила изкуството.

Улицата, която постоянно тътне вън ден и нощ, е също тъй неразривно свързана със съвременната душа, както започналата увертюра с театралната завеса, криеща тъма и тайна, още спусната, но вече аленееща от светлините на рампата. Градът, който нестихващо, неспирно се движи и боботи зад вратите и прозорците, е необозримо огромното въведение към живота на всеки от нас. Точно в този аспект бих искал да пиша за града.“

В запазената тетрадка със стихове на Живаго не се намериха такива стихотворения. Може би „Хамлет“ се отнасяше към този вид?

12

Една сутрин в края на август Юрий Андреевич взе от ъгъла на Газетная трамвая за Кудринская, който вървеше от униеерситета нагоре по Никитская. За първи път отиваше на работа в Боткинската болница, която тогава се наричаше Солдатенковска. Това беше едва ли не първото му служебно посещение там.

Не му провървя. Трамваят се случи неизправен и всяка минута се повреждаше. Първо някаква каруца, нахакана право в трамвайните релси, му прегради пътя и го спря. После някъде ту под вагона, ту на покрива ставаха къси съединения, изолацията не беше наред и гореше с пукот.

Ватманът често слизаше с гаечния ключ от предната врата на спрения трамвай, заобикаляше го, клякаше и дълго човъркаше някакви механизми между колелата и задната врата.

Злополучният трамвай затвори движението по целия път. Улицата се задръсти от вече спрели трамваи и още нови и нови, които постепенно се нареждаха на опашка един подир друг. Последните вече стигаха до Манежа и продължаваха нататък. Пътниците от задните трамваи се прекачваха в най-предния, по чиято вина ставаше цялото забавяне, като смятаха по този начин да спечелят време. В тази гореща сутрин в наблъскания трамвай започна да става задушно и непоносимо. Над тълпата претичващи по улицата пътници пълзеше откъм Никитските врати и се надигаше все по-високо в небето черно-лилав облак. Наближаваше буря.

Юрий Андреевич седеше отляво на единична седалка, притиснат до прозореца. Левият тротоар на Никитская при Консерваторията през цялото време беше пред очите му. Ще не ще, с притъпеното внимание на замислен за друго човек той наблюдаваше вървящите и пътуващите от тази страна и не пропускаше никого.

Стара прошарена дама със светла сламена шапка; украсена с лайки и метличини от плат, и с люлякова старомодна тясна рокля вървеше от тази страна, като пуфтеше и си вееше с някакъв плосък плик, който носеше. Тя беше стегната в корсет, изнемогваше от горещината и облята в пот попиваше с дантелена кърпичка мокрите си вежди и устата.

Пътят й вървеше успоредно на трамвайната линия. Юрий Андреевич вече на няколко пъти я изпускаше из очи, когато потегнатият трамвай потегляше и я задминаваше. Но нова авария ги задържаше, дамата ги настигаше и отново изплуваше пред очите на Юрий Андреевич.

Докторът си спомни училищните задачи за намиране времето, пътя и последователността на някакви влакове, които тръгваха в различен час и с различна скорост, и се помъчи да се сети за общия принцип за решаването им, но не успя, и без да довърши тези спомени, прескочи на други, още по-сложни размишления.

Представи си няколко успоредни съществования, които с различна скорост се движат едно до друго, и когато една съдба изпревари в живота съдбата на другия, кой кого би трябвало да надживее? Привидя му се нещо като принцип на относителността, приложен към житейските хиподруми, но постепенно съвсем се заплете и заряза и тези паралели.

Светна мълния, изтрещя гръм. Нещастният трамвай за кой ли път спря по нанадолнището от Кудринская към Зоологическата градина. Дамата в лилаво се появи след малко в полезрението на Юрий Андреевич, задмина трамвая и вече се отдалечаваше. Първите едри пръски закапаха по тротоара, по улицата и върху дамата. Силен повей на вятъра профуча над дърветата, заплете листа с листа, дръпна шапката на дамата, развя й полите и внезапно затихна.

Докторът изведнъж почувствува, че му прилошава. Преодолявайки обзелото го безсилие, стана от седалката и като задърпа нагоре-надолу дръжките на прозореца, се помъчи да свали стъклото. То не се поддаде на усилията му.

Взеха да му викат, че рамката е занитена, но той, потискайки пристъпа и обладан от страх, не отнасяше тези викове към себе си и не вникваше в тях. Продължи напора и отново с три движения нагоре, надолу и към себе си задърпа прозореца, ненадейно обаче усети някаква невероятна, непоправима болка отвътре, и разбра, че нещо в него се е скъсало, че е направил някаква фатална грешка, и край на всичко. В това време трамваят потегли, но повървя съвсем малко по Пресня и пак спря.

С нечовешко усилие на волята, залитайки и едва пробивайки си път през тъпканицата между седалките, стигна до задната площадка. Хората не му даваха да мине и му се развикаха. Стори му се, че полъхът на въздух го освежи, че може би още има надежда, че му е по-добре.

Започна да се промушва през тъпканицата на задната площадка, като предизвикваше нови псувни, ритници и озлобление. Без да обръща внимание на простащините, той си отвори път през гъмжилото, слезе от спрелия трамвай, направи крачка, две, три, рухна на паважа и повече не стана.

Започнаха викове, спорове, съвети. Няколко души слязоха от площадката и заобиколиха падналия. Скоро установиха, че вече не диша и сърцето му е спряло. Минувачите от тротоара взеха да се стичат към тълпата около трупа, едни успокоени, други разочаровани, че не е смазан и че смъртта му няма нищо общо с трамвая. Гъмжилото растеше. Дамата в лилаво също се поспря, постоя, погледа мъртвия, послуша приказките и си продължи. Беше чужденка, но разбра, че едни смятат за необходимо тялото да бъде качено на трамвая и да се откара в болницата, а други са на мнение, че трябва да се вика милиция. Тя продължи, без да дочака да бъде взето решението.

Дамата в лилаво беше старата-прастара швейцарска поданичка мадмоазел Фльори от Мелюзеев. Тя дванадесет години бе подавала молби да й позволят да си замине за родината. Съвсем наскоро усилията й се увенчаха с успех. Беше пристигнала в Москва за изходната си виза. Този ден отиваше в легацията да я получи и си махаше с плика увити и вързани с панделка документи. И продължи напред, като изпревари за десети път трамвая, и без да подозира, задмина Живаго и го надживя.

13

От коридора през отворената врата, се виждаше ъгълът на стаята с дръпнатото по диагонал писалище. На него като грубо издълбан каик бе сложен ковчегът с тясната страна към вратата — тук се опираха краката на покойния. Това беше същата писалищна маса, на която Юрий Андреевич по-рано работеше. Друга маса нямаше в стаята. Прибраха ръкописите в чекмеджетата, а на писалището сложиха ковчега. Възглавниците под главата на покойния бяха високи и тялото лежеше в ковчега сякаш на възвишение.

Беше обсипан и заобиколен с купища цветя, цели храсти от редкия тогава бял люляк, циклами, цинерарии в саксии и кошници. Цветята затулваха светлината от прозореца. Тя едвам проникваше през зеленината и падаше на восъчното лице и ръце на покойния, на дъските и обшивката на ковчега. На писалището се беше образувала красива дантела от сенки, които сякаш току-що бяха замрели неподвижно.

Обичаят да се горят починалите в крематориума по това време беше много разпространен. С надеждата да се уреди пенсия за децата, с грижата за бъдещото им учение и от нежелание да навредят на служебното положение на Марина се отказаха от църковно опело и решиха да се задоволят само с гражданска кремация. Съобщиха в съответните служби. Сега очакваха техни представители.

Докато още не бяха дошли, в стаята цареше пустота, както е в празно помещение, когато старите наематели са напуснали, а новите не са се нанесли. Тази тишина се нарушаваше само от предпазливо стъпване на пръсти и невнимателно изтрополяване на дошлите за последно сбогом. Не бяха много, но все пак повече, отколкото можеше да се очаква. Вестта за смъртта на този почти безименен човек обиколи целия им кръг със светкавична скорост. Събраха се доста хора, които бяха познавали починалия през различни периоди от живота му и които той по различно време беше губил и забравял. Оказа се, че научната му мисъл и неговата муза имаха още повече непознати приятели, които никога не бяха виждали човека, а се чувствуваха привлечени от него и сега бяха дошли за първи път да го видят и да му хвърлят последен прощален поглед.

В тези часове, когато общото мълчание, незапълнено с никакви обреди, гнетеше всички с почти осезаемото усещане за загубата, само цветята можеха да заместят липсващите песнопения и отсъствуващите церемонии.

Те не просто цъфтяха и благоухаеха, но сякаш в хор, може би ускорявайки по този начин тлението, издъхваха аромата си и като даряваха всекиго с уханната си сила, сигурно извършваха някакъв, свой ритуал.

Царството на растенията може да се нарече най-близък съсед на царството на смъртта. Тук, в зеленината на земята, между гробищните дървета, между надничащите от лехите покълнали цветя са съсредоточени вероятно тайните на превръщането и загадките на живота, над които си блъскаме ума. Мария в първия момент не разпознала излезлия от гроба Исус и го помислила за градинаря, който върви из гробището. („Она же, мнящи, ако вертоградарь есть…“42)

14

Когато покойникът бе донесен на последния си адрес на Камергерская и известните за смъртта му приятели, потресени от съобщението, нахлуха през главния вход и зеещата врата на жилището, завариха обезумялата От страшното събитие Марина, която дълго време беше като побъркана, тръшкаше се по пода и си блъскаше главата в ръба на дългия шкаф със седалка и облегалка в антрето, върху който отначало сложиха покойника, докато дойде поръчаният ковчег и докато разчистят неразтребената стая. Марина плачеше безспир, шепнеше и стенеше, и се давеше в думите, които в плача над умрелия сами изскачаха от устата й. Говореше несвързано, както нареждат над умрелите в селата, без да се смущава и без да вижда никого. Вкопчи се в тялото и не можеха да я откъснат от него, за да пренесат покойния в стаята, вече разчистена и освободена от ненужните мебели, за да го измият и положат в докарания ковчег. Всичко това беше вчера. Днес буйството на страданието й утихна и я обзе някаква тъпа потиснатост, но тя си оставаше все така невменяема, нищо не говореше и не беше на себе си.

Остана в стаята вчера целия ден и през нощта, без да мръдне оттук. Донасяха й да накърми Клава, малолетната бавачка довеждаше Капка, после ги отнасяха и отвеждаха.

Беше обкръжена от Дудоров и Гордон, от близки хора, които страдаха като нея. Редом седеше баща й Маркел, тихо хлипаше и шумно си духаше носа. Тук идваха майка й и сестрите й, които също плачеха.

Но имаше двама души в това хорско множество, мъж и жена, които се различаваха от всички останали. Те не демонстрираха по-голяма близост с умрелия, отколкото изброените. Те не споделяха мъката на Марина, на дъщерите и приятелите на покойния и зачитаха страданието им. Тези двамата нямаха никакви претенции, но имаха някакви свои особени права над починалия. И никой не протестираше, не възразяваше против непонятните и странни пълномощия, с които бяха облечени те. Изглежда, тъкмо тези двамата още от самото начало бяха поели всички грижи по погребението й всички процедури и изпълняваха задълженията си с такова сдържано достойнство, сякаш това им носеше някаква утеха. Високият им дух веднага правеше впечатление и по някакъв странен начин биеше на очи. Като че ли двамата бяха свързани не само с погребението, но и със самата смърт, не като нейни виновници или косвени причинители, а като лица, които след случилото се са дали съгласието си за това събитие, примирили са се с него и за тях не то е най-важното. Малцина ги познаваха, някои се досещаха кои са, трети — и те бяха повечето — нямаха представа за тях.

Но когато мъжът с изпитателните и интригуващи дръпнати киргизки очи и жената, красива от само себе си, влизаха в стаята с ковчега, всички, които седяха, стояха и се движеха вътре, включително и Марина, сякаш по някакво споразумение и без възражения се отстраняваха или ставаха от наредените край стените столове и табуретки, вкупом излизаха в коридора и в антрето, а мъжът и жената оставаха сами зад затворените врати като единствените посветени, призвани в тишина, без пречки и необезпокоявани от никого да извършат нещо непосредствено свързано с погребението и насъщно необходимо. Така и сега. Двамата останаха сами, седнаха на две столчета до стената и заговориха делово:

— Какво ново, Евграф Андреевич?

— Кремацията ще бъде довечера. След половин час ще дойдат за тялото от профсъюза на медицинските работници и ще отнесат покойника в тамошния профсъюзен клуб. В четири часа е гражданската панихида. Нито един от документите му не беше наред. Трудовата книжка невалидна, профсъюзната карта стар образец, неподменена, членски внос не е плащан от години. Наложи се тепърва да уреждам всичко това. Затуй така се протака и закъсняхме. Преди изнасянето от къщата — всъщност подгответе се, вече наближава — ще ви оставя тук сама, както ме помолихте. Извинете. Чувате ли? Телефонът. Момент.

Евграф Живаго излезе в коридора, където беше пълно с непознати колеги на доктора, негови съученици, нисш медицински персонал и книжари и където Марина седеше с децата на крайчеца на шкафчето, беше прегърнала момиченцата и ги беше завила с наметнатата си горна дреха (денят беше по-хладен и от вратата духаше) и чакаше да се отвори пак вратата, сякаш беше посетителка, дошла на свиждане в затвора, и чакаше часовоят да я пусне при арестанта. В коридора нямаше място. Част от надошлите не можаха да стигнат дотук. Вратата към стълбището беше отворена. Мнозина стояха, разхождаха се и пушеха в антрето и на площадката, по стълбите надолу и колкото по-близо до улицата се намираха, толкова по-високо и по-свободно разговаряха. Напрегнал слух поради несекващото гъмжене наоколо, Евграф с приглушен глас, както изискваше приличието, прикрил с шепа слушалката, даваше отговори по телефона, очевидно свързани с реда на погребението и с подробностите около кончината на доктора. После се върна в стаята. Разговорът, им продължи.

— Моля ви, да не изчезнете след кремацията, Лариса Фьодоровна. Имам една голяма молба към вас. Не знам къде сте отседнали. Не ме карайте да ви търся. Искам в най-близко време, утре-вдругиден, да прегледам ръкописите на брат си. Ще ми е необходима вашата помощ. Вие знаете толкова много, сигурно повече от всички. Споменахте, че онзи ден сте пристигнали от Иркутск, че сте за малко в Москва и сте тук по друг повод, съвсем случайно, без дори да подозирате, че брат ми е живял в тази къща през последните месеци, нито какво се е случило. Част от вашите думи не ми станаха ясни, не искам никакви обяснения, но само не изчезвайте, защото не знам адреса ви. Най-добре би било тези няколко дни, докато видим книжата, да бъдем заедно или на близко разстояние един от друг, можем да се настаним в две от стаите в тази къща. Бих могъл да го уредя. Познавам се с домоуправителя.

— Казвате, че не сте ме разбрали. Кое не ви е ясно? Пристигнах в Москва, дадох багажа на гардероб, вървя из старата Москва, половината не мога да позная — забравила съм я. Вървя, вървя, слизам по Кузнецкий мост, качвам се по Кузнецкая и изведнъж нещо невероятно, безкрайно познато — Камергерская. Тук разстреляният Антипов, покойният ми мъж, живееше под наем по време на следването, точно в тази стая, дето сме седнали с вас. Да видя, казах си, може старите му хазаи за мой късмет да са живи. Още не знаех, че отдавна ги няма и всичко е другояче сега, после разбрах, на следващия ден и днес, постепенно, но вие бяхте тук, когато разпитвах, и знаете, защо ли ви разправям! Останах като гръмната — външната врата отворена, в стаята хора, ковчег, в ковчега покойник. Какъв покойник? Влизам, приближавам се — помислих, че не съм на себе си, че ми се привижда, но вие бяхте свидетел, нали така, няма нужда да ви го преразказвам.

— Момент, Лариса Фьодоровна, ще ви прекъсна. Вече ви казах, че двамата с брат ми не сме и подозирали какви удивителни факти са свързани с тази стая. Например този, че някога тук е живял Антипов. Но още по-странно ми прозвуча нещо друго. Сега ще ви кажа за какво става дума, моля да ме извините. За Антипов — или Стрелников във военно-революционната му дейност — едно време, в началото на Гражданската война, бях чувал много и начесто, кажи-речи, всекидневно, един-два пъти лично съм го виждал и през ум не ми е минавало, че някой ден тези неща ще ме засягат по семейни причини. Но извинете, вероятно не съм ви чул добре, обаче ми се стори, че така се изразихте, може би неволно погрешно: „разстреляният Антипов“. Вие не знаете ли, че той се е самоубил?

— Чувала съм за тази версия, но не й вярвам. Павел Павлович никога не би могъл да се самоубие.

— Но това е самата истина. Антипов се е застрелял в къщата, от която, според разказите на брат ми, вие сте тръгнали за Юрятин, за да отпътувате във Владивосток. Това е станало наскоро след като сте заминали с дъщеря си. Брат ми го е прибрал и го е погребал. Нима тези сведения не са стигнали до вас?

— Не. Знаех друг вариант. Значи е истина, че сам се е застрелял? Мнозина са ми го казвали, но аз не вярвах. И в същата къща? Как е възможно! Това наистина е изключително важна подробност! Прощавайте, а знаете ли дали са се виждали с Живаго? Дали са говорили?

— Според думите на покойния ми брат са имали дълъг разговор.

— Наистина ли? Слава богу. Поне това. — Антипова бавно се прекръсти. — Какво поразително, пратено свише стечение на обстоятелствата! Ще може ли още веднъж да се върнем към този разговор и за всичко да ви разпитам? Тук са ми скъпи и най-малките подробности. Но сега не съм в състояние. Нали така? Твърде много съм развълнувана. Малко да помълча, да си почина, да си поема дъх, да дойда на себе си… Нали?

— Разбира се, разбира се. Моля ви.

— Нали така?

— Естествено.

— А, за малко да забравя. Молите ме след кремацията да не си отивам. Добре. Обещавам ви. Няма да изчезна. Ще се върна с вас в тази къща и ще остана, където ми кажете и колкото време се наложи. Трябва да прегледаме ръкописите на Юрочка. Ще ви помогна. Наистина може би ще ви бъда полезна. Това ще е такава утеха за мен! До дълбините на сърцето си, с всяка своя клетка чувствувам и най-малката извивчица в почерка му. Освен това и аз имам нужда от вас, вие ще ми услужите, нали? Доколкото знам, сте юрист или във всеки случай добре познавате съществуващите закони, предишните и настоящите. Освен това е много важно човек да знае към кое учреждение за каква справка да се обърне. Ние обикновено не знаем, нали така? Ще са ми необходими съветите ви по един тежък, мъчителен въпрос. Става дума за едно дете. Но това после, когато се върнем от кремацията. Цял живот все става нужда някого да търся, нали? Кажете, ако в някакъв въображаем случай се налага да се търсят следите на някое дете, което е било дадено на друг човек за отглеждане, дали има някакъв общодържавен архив на съществуващите детски сиропиталища и дали се е предприемало и провеждало някога всесъюзно преброяване или регистрация на безпризорните? Но сега не ми отговаряйте, моля ви! После, после! Ах, какъв ужас, ужас! Колко страшно нещо е животът, нали? Не знам как ще бъде по-късно, когато пристигне дъщеря ми, но засега мога да остана в тази къща. Катюша се оказа много надарено момиче, има отчасти театрални, но, от друга страна, и музикални способности, чудесно имитира всички и разиграва сценки, които сама си измисля, освен това пее по слух цели арии от опери, удивително дете, нали? Искам да влезе в подготвителни курсове към някое театрално училище или към Консерваторията, където я приемат, и да я дам в интернат, затова пристигнах, но на първо време съм сама, за да подготвя всичко, и ще си замина. Откъде по-напред да започне човек, нали така? Но за всичко това после. Сега ще гледам да се поуспокоя, ще помълча, ще се съсредоточа, ще се опитам да пропъдя тревогите. Освен това чудовищно задържахме близките на Юра в коридора. На два пъти ми се стори, че се чука. Чувам някакво раздвижване там, шум. Сигурно са дошли погребалните чиновници. Оставете ме да поседя така, да се окопитя, и ги пуснете да влязат. Крайно време е, нали така? Чакайте, чакайте. Трябва да сложим една пейка до ковчега, иначе не може да се стигне до Юрочка. Аз се опитах на пръсти, много е високо. Ами как ще го целунат Марина Маркеловна и децата? Защото така го изисква и обредът. „И целуйте меня последним целованием.“ О, не издържам, не издържам. Каква болка! Нали?

— Сега ще им отворя. Но първо, знаете ли какво? Вие споменахте толкова загадъчни неща и засегнахте толкова въпроси, които очевидно ви измъчват, че съм затруднен да ви отговоря. Искам едно да знаете. С най-голямо желание от все сърце ви предлагам помощта си за всичко, което ви затруднява. И помнете. Никога, каквото ще да става, човек не бива да се отчайва. Да се надяваме и да действуваме — това е нашият дълг в нещастието. Бездейното отчаяние е пренебрежение и нарушаване на дълга. Сега ще отворя на хората, които чакат да се проехтят с него. За пейката сте права. Ще имам грижата да намеря.

Но Антипова не го чуваше вече. Тя не чу как Евграф Живаго отвори вратата на стаята и в нея нахлу тълпата от коридора, не чу разговорите му с организаторите на погребението и с най-близките от опечалените. Тя не чуваше стъпките на приближилите се, риданията на Марина, покашлянето на мъжете, женския плач и възклицанията.

От кръговрата на еднообразните звуци й се виеше свят, прилошаваше й. Тя се държеше с всички сили да не падне в несвяст. Сърцето й се късаше, умираше от главобол. Увесила глава, потъна в тълкувания, преценки, спомени. Потъна в тях и се унесе, сякаш временно, за няколко часа се озова в някаква бъдеща възраст, до която кой знае дали щеше да доживее, която я състаряваше с десетки години и я превръщаше в старица. Потъна в размислите си, сякаш бе стигнала дъното, самото дъно на своето нещастие. Мислеше си:

„Никой не остана. Единият умря. Другият се е самоубил. И сега е жив само онзи, който трябваше да бъде убит, в когото стреля, но не го уцели, това чуждо, ненужно нищожество, превърнало живота й в низ от незнайни за нея самата престъпления. И това чудовище на бездарието хвърчи и се мята из митичните лабиринти на Азия, известни само на мраколюбителите, а никой от близките, от необходимите й хора не е останал.

Ах, нали тогава на Коледа, точно преди подготвяния изстрел в онова чудовище на пошлостта, тук, в тази стая, беше разговорът й в тъмното с момчето Паша, а Юра, с когото се сбогува сега, тогава изобщо не съществуваше в живота й.“

И тя напрегна паметта си, за да възстанови коледния разговор с Пашенка, но не успя да си спомни нищо освен свещта, която гореше на перваза на прозореца, и разтопената черна дупчица на заледения прозорец.

Можеше ли да предположи, че покойникът, положен тук на писалището, бе видял това тъмно петънце от улицата и бе обърнал внимание на свещта? Че от този видян на прозореца пламък — „Свещта гореше у дома, свещта гореше“ — бе започнало попрището му в живота.

Мислите й започнаха да се разсейват. Каза си: „Колко жалко, че няма черковно опело. Погребалният обред е тъй величествен и тържествен! Повечето покойници не го заслужават. А Юрочка беше най-подходящият случай! Той така отговаряше на всичко това и бе тъй достоен за «надгробное ридание творяще песнь аллилуя»“!

И тя усети прилив на гордост и облекчение, както винаги, когато си мислеше за Юрий и в кратките мигове на живота си с него. Облъхна я повеят на свобода и безразсъдство, каквито той винаги излъчваше. Нетърпеливо стана от столчето, на което седеше. Нещо не твърде понятно ставаше с нея. Искаше й се поне за кратко време с негова помощ да се изтръгне на воля, на чист въздух от бездната на страданието, да изпита, както някога, щастието на освобождението. Сега то й се привиждаше и й се мержелееше единствено като възможност да се сбогува с него, дълго и на воля да плаче сама над него. И тя с нетърпението на силното желание обиколи тълпата с поглед, сломен от болка, невиждащ и премрежен от сълзи, които лютяха като очни капки, предписани от лекар, и веднага всички се ръзмърдаха, започнаха да се секнат и да се оттеглят, и да излизат от стаята, най-накрая я оставиха сама зад затворената врата, а тя бързо се прекръсти, отиде при ковчега, коленичи на сложената от Евграф скамейка, бавно и широко прекръсти три пъти тялото и докосна с устни студеното чело и ръцете. Пропусна покрай съзнанието си чувството, че студеното чело сякаш се беше смалило като стисната в юмрук ръка, наложи си да не го забележи. Замря и няколко мига нито говореше, нито мислеше, нито плачеше, захлупена върху ковчега, закрила и цветята, и тялото със себе си — с глава, с гърди, с душа и с ръцете си, големи като душа.

15

Цяла се разтърсваше от дълго сдържаните ридания. Съпротивляваше им се, докато можеше, но в един миг силите я изоставиха, задавиха я сълзи и се застичаха по бузите й, по роклята, по ръцете и по ковчега, към който се беше притиснала.

Не говореше нищо, не мислеше. Напливите на мисли, общностите, знанията, достоверностите се рееха волно и плуваха в нея, както облаците плуват в небето и както биваше по време на някогашните им нощни разговори. Ето, точно това й бе носило тогава щастие и освобождение. Немисловното, пламенното, предавано един на друг знание. Инстинктивното, непосредственото.

Със същото знание беше изпълнена и сега, с тъмното безформено познание за смъртта, с готовността за нея, с абсолютната несмутимост пред нея. Сякаш вече двадесет пъти бе живяла на този свят, безчет пъти бе губила Юрий Живаго и бе натрупала богат душевен опит в това отношение, тъй че всичко, което чувствуваше и правеше до този ковчег, беше навреме и на място.

О, каква любов беше, волна, небивала, безподобна! За тях мисловното беше същото, каквото е за другите песента.

Те се обичаха не от неизбежност, не „възпламенени от страстта“, както това навярно се представя. Те се обичаха, защото такова беше желанието на всичко наоколо, на земята под нозете им, на небето над главите им, на облаците и дърветата. Тяхната любов се харесваше дори повече на всичко околно, отколкото на самите тях. На непознатите навън, на ширналите се за разходките им далнини, на стаите, в които живееха и се срещаха.

Ах, точно това, това беше главното, което ги сродяваше и сближаваше! Никога, никога, дори в мигове на най-върховно, най-безпаметно щастие не ги напускаше най-важното и завладяващото: насладата от красотата на света, чувството им за общност с тази картина, усещането за принадлежност към очарованието на цялото зрелище, към цялата вселена.

Те дишаха само чрез тази взаимност. И затова превъзнасянето на човека над останалата природа, модерното му боготворене и човекопоклонството не ги привличаха. Основите на фалшивата всеобщност, превърната в политика, им се струваха жалко дилетантство и оставаха чужди за тях.

16

И тя започна да се сбогува с него с простите, всекидневните думи на бодър безцеремонен разговор, който излиза от рамките на реалността и е безсмислен, както са безсмислени хорът и монолозите в трагедия и стихотворната реч, и музиката, и всички други условности, оправдани само от условността на вълнението. Условността в дадения случай, който оправдаваше леката пресиленост на нежния й непресторен разговор с него, бяха сълзите, в които тънеха и се въртяха, и плуваха житейските й скромни думи.

И сякаш тези мокри от сълзите слова сами се стичаха в бързия й гальовен шепот, подобен на шумоленето на вятъра в мекия влажен листак, слепнат от топлия дъжд.

— Ето, отново сме заедно, Юрочка. Писано ни било пак да се видим. Какъв ужас, помисли си! О, не мога! Господи! Как съм се разревала! Представи си! Това е пак от нашите неща, от нашия арсенал. Твоята смърт, моят край. Пак нещо голямо, неминуемо. Загадката на живота, загадката на смъртта, очарованието на гениалното, очарованието на разкритието, това да, това го разбрахме. А някакви си световни разпри за преразпределяне на земното кълбо — това не, ще прощавате, то не е за нас.

Сбогом, необхватен и скъпи мой, сбогом, моя гордост, сбогом, мой бързоструй, как обичах несекващия ти плисък, как обичах да се хвърлям в студените ти вълни.

Помниш ли, когато се сбогувахме там в снега? Как ме излъга ти! Щях ли да замина без теб? О, знам, знам, направил си го пряко сили, заради моето въображаемо добруване. И тогава всичко отиде по дяволите! Господи, какво преживях там, какво трябваше да понеса! Но ти нищо не знаеш. О, какво направих, Юра, какво направих! Аз съм такава престъпница, ти нямаш представа. Но не съм виновна. Тогава три месеца лежах в болница, от тях единия в безсъзнание. От този момент животът ми не е живот, Юра. От жал и мъка душата ми няма покой. Но ето че не ти казвам, не ти разправям най-важното. Не мога да го назова, нямам сили. Когато стигам до това място в своя живот, косата ми настръхва от ужас. И дори, знаеш ли, не съм сигурна, че съм съвсем нормална. Но ти виждаш, аз не съм се пропила за разлика от много други, не съм тръгнала по този път, защото пияната жена — това е вече краят, това е немислимо, нали така?

И още нещо говореше и ридаеше, и страдаше. Внезапно вдигна учудено глава и се озърна. В стаята отдавна бяха влезли хора, цареше угриженост и раздвижване. Тя слезе от пейката и се отдалечи от ковчега с отмаляла стъпка, като прокара длан през очите си и сякаш събра недоплаканите сълзи, за да ги пръсне с ръка по пода.

До ковчега се изправиха мъжете и го вдигнаха с чаршафи. Трябваше да го изнасят.

17

Лариса Фьодоровна остана няколко дни на Камергерская. Тя взе участие в преглеждането на ръкописите, за което й бе говорил Евграф Андреевич, но не успя да го завърши. Състоя се и разговорът, за който го бе помолила. Той научи от нея нещо много важно.

Един ден Лариса Фьодоровна излезе от къщата и повече не се върна. Изглежда, я бяха арестували на улицата и тя беше умряла или бе изчезнала неизвестно къде, захвърлена с някой от безименните номера на загубените впоследствие списъци, в някой от неизброимите общи или женски концлагери на Севера.

1

През лятото на хиляда деветстотин четиридесет и трета година, след пробива при Курската дъга и освобождаването на Орел, се връщаха поотделно в общата си военна част наскоро произведеният младши лейтенант Гордон и майор Дудоров — първият от служебна командировка в Москва, вторият също оттам след тридневен отпуск.

На връщане двамата се срещнаха и останаха да пренощуват в Черн, малко градче, съсипано, но не докрай унищожено, за разлика от повечето населени пунктове в тази „пустинна зона“, които отстъпващият враг бе изтрил от лицето на земята.

Сред градските развалини, които представляваха купища натрошени тухли и камънак, стрит на прах, се намери един непорутен сеновал и там легнаха вечерта.

Не им се спеше. Говориха цялата нощ. На зазоряване, към три часа сутринта, Дудоров, който току-що се беше унесъл, се събуди от шумоленето на Гордон. Той с несръчни движения, сякаш плуваше, тънеше и се заваляше в мекото сено, събираше на вързоп някакви свои дрехи, после пак така непохватно взе да се смъква от върха на сеното долу към прага и изхода.

— Къде си се засилил? Рано е още.

— Отивам на реката. Искам малко да се поизпера.

— Ти си луд. Довечера сме в частта, вещевачката Танка ще ни даде чисти дрехи. Имай малко търпение.

— Не мога да чакам. Целият съм потен и мръсен. От сутринта става горещо. Набързо ще ги заплакна, хубаво ще ги изстискам и на слънцето моментално ще изсъхнат. Ще се изкъпя и ще се преоблека.

— Да, но е малко неудобно. Все пак си офицер, съгласи се.

— Рано е. Хората още спят. Ще се скрия зад някой гъсталак. Няма кой да ме види. Но ти спи, не приказвай. Да не се разсъниш.

— И без това вече няма да заспя. Ще дойда с теб,

И те тръгнаха към реката покрай белите каменни руини, които вече се бяха напекли от знойното, току-що изгряло слънце. Насред някогашните улици, на земята, под открито небе спяха потни, хъркащи, зачервени хора. Повечето бяха измежду местните, останали без покрив, старци, жени и деца, по-нарядко се срещаха червеноармейци, изостанали и търсещи подразделенията си. Гордон и Дудоров гледаха в краката си, за да не настъпят някого, и внимателно вървяха между спящите.

— По-тихо говори, че ще събудим целия град и тогава край на прането ми.

И те полугласно продължиха нощния си разговор.

2

— Коя е тази река?

— Не знам. Не съм се интересувал. Сигурно е Зуша.

— Не е Зуша. Друга е.

— Тогава не знам.

— Нали точно на Зуша стана всичко онова. С Христина.

— Да, но по-надолу по течението. Чух, че църквата ще я зачете към светците.

— Там имаше една постройка, зидана от камъни, „Конюшните“ се наричаше. Наистина бяха совхозните обори на конезавода, това име се превърна в нарицателно, историческо стана. Едновремешен градеж, дебели стени. Немците ги укрепиха и превърнаха „Конюшните“ в непристъпна крепост. Оттам се държеше под прицел цялата местност и така възпираха нашето настъпление. Конюшнята трябвало да се превземе. Христина проявила чудеса на храброст и находчивост, проникнала при немците, вдигнала във въздуха конюшнята, жива била заловена и обесена.

— Защо е Христина Орлецова, защо не е Дудорова?

— Още не бяхме женени. През лятото на четиридесет и първа си дадохме дума да се оженим след войната. После започнах да се придвижвам с армията. Моята част непрекъснато я местеха. Покрай тези размествания й изгубих дирите. Повече не я видях. Научих за доблестната й постъпка и за геройската й смърт, както всички. От вестниците и заповедите по полка. Разправят, че някъде тук щели да й вдигнат паметник. Генерал Живаго, братът на покойния Юрий, обикалял тия места и събирал сведения за нея.

— Прощавай, че те заговорих на тази тема. Сигурно е мъчителна за теб.

— Както и да е. Но много се разприказвахме. Няма да ти преча. Събличай се, пери, къпи се. Аз пък ще се излегна на брега с тревичка в устата, ще я подъвча, ще си помечтая, може и да подремна.

След няколко минути подновиха разговора.

— Кой те е научил така хубаво да переш?

— Неволята учи. Ние извадихме лош късмет. От наказателните лагери попаднахме в най-ужасния. Единици оцеляха. Още с пристигането… Свалиха ни, цялата група, от влака. Снежна пустиня. В далечината гора. Охрана, насочени цеви на оръжията, кучета вълча порода. По същото време докараха и няколко други нови партиди. Строиха ни в грамаден многоъгълник на открито, с гръб към вътрешността, за да не се гледаме. Изкомандуваха ни да коленичим и да не се озъртаме наникъде, че стрелят без предупреждение, и се започна една безкрайна, унизителна и многочасова проверка. И всички сме на колене. После станахме, другите ги отведоха към бараките, а на нас ни казаха: „Ето вашия лагер. Разполагайте се, както знаете.“ Снежна равнина, голо небе, по средата стълб, на него надпис „Гулаг 92 Я Н 90“ — и нищо повече.

— А, не, при нас беше по-леко. В това отношение сме щастливци. Защото и аз нали изкарах втори срок, то е естествено, след като вече бях осъждан. Освен това и параграфът ми беше друг, и условията. След освобождаването пак ме реабилитираха, както първия път, и пак ми позволиха да преподавам в университета. Та на войната ме мобилизираха като редовен майор в армията, а не в дисциплинарна част като тебе.

— Да. Та стълб с надпис „Гулаг 92 Я Н 90“ — и нищо повече. Отначало в най-големия студ с голи ръце трошехме клони за колибки. Е, ако щеш вярвай, ама скоро сами си построихме всичко. Направихме си тъмници, заградихме се с ограда, обзаведохме се с карцери, с вишки — всичко си направихме сами. И започнахме дърводобива. Ходехме да сечем гората. По осем души се впрягахме в шейните и теглехме трупите, до гърдите затъвахме в снега. Дълго време не знаехме, че е започнала войната. Криеха от нас. И изведнъж това предложение. Който желае — на фронта, в дисциплинарна част, и в случай на благоприятно оцеляване от нескончаемите битки — всекиму свобода. А после атаки, атаки, километри бодлива тел с електрически ток, мини, минохвъргачки, месеци и месеци ураганен огън. Не току-тъй в тези роти ни наричаха смъртници. Покосиха ни до един. Как останах жив? Как останах жив? Представи си обаче, целият този кървав ад беше истинско щастие в сравнение с ужасите на концлагера, и то не заради тежките условия, а по съвсем други причини.

— Да, братко, напатил си се.

— Човек не да пере, ами на не знам какво още ще се научи.

— Чудна работа. Не само заради твоята каторжна участ, но и спрямо целия предишен живот от тридесетте години, дори на свобода, дори в благополучието на университетската работа с книгите, парите, удобствата, войната дойде като пречистваща буря, като полъх от чист въздух, като повей на избавлението.

Мисля, че колективизацията беше погрешна, неправилна мярка, но нямаше как да се признае грешката. За да скрият несполуката, наложи се по всички възможни начини за сплашване хората да бъдат отучени да имат мнение и да мислят, да ги принудят да виждат несъществуващото и да твърдят обратното на очевидното. Оттук безподобната жестокост на ежовщината, обнародването на конституция, която не беше предвидена за употреба, въвеждането на избори без изборно начало.

И когато пламна войната, нейните реални ужаси, реалната опасност и рискът от реална смърт дойдоха като спасение в сравнение с безчовечното господство на неистината и носеха облекчение, защото ограничаваха мистериозната сила на мъртвата буква.

Не само хората в твоето положение, в каторгите, но и всички, абсолютно всички, в тила и на фронта, най-сетне си поеха дъх, въздъхнаха с пълни гърди и възторжено, с чувство за истинско щастие се хвърлиха в горнилото на страшната борба, смъртоносна и спасителна.

— Войната е една особена брънка в низа на революционните десетилетия. С нея приключи действието на конкретните причини, залегнали в природата на прелома. Сега започнаха да се проявяват косвените резултати, плодовете на плодовете, последиците от последиците. Придобитата от Нещастията устойчивост на характерите, липсата на всякаква разпуснатост, героизмът, готовността за голямото, дръзкото, неповторимото. Това са вълшебни, потресаващи качества, те дават представа за най-доброто у поколението.

Тези наблюдения ме преизпълват с чувство за щастие въпреки мъченическата смърт на Христина, въпреки моите рани, нашите загуби и цялата безмерна кървава цена на войната. Сиянието на саможертвата, което озарява и гибелта на Христина, и живота на всекиго от нас, ми помага да понеса страданието от смъртта й.

Точно когато ти, клетият, си понасял неизброимите си мъчения, аз бях освободен. По това време Орлецова започна да следва история. Научните й интереси я доведоха под моето ръководство. Много по-рано, след първия си концлагер, когато тя още беше дете, аз бях забелязал тази прекрасна девойка. Още беше жив Юрий, нали помниш, бях ви разказвал. И изведнъж тя се случи сред моите студентки.

Тогава току-що беше излязъл на мода обичаят преподавателите да бъдат критикувани от учащите се. Орлецова мигом го възприе. Един господ знае защо с такава ярост ме преследваше. Нейните нападки бяха толкова упорити, войнствени и несправедливи, че останалите студенти от катедрата понякога се бунтуваха и ме защищаваха. Орлецова имаше прекрасно чувство за хумор. Тя ме осмиваше както, си искаше в стенвестника, ужким с някакво измислено име, но така, че всички ме разпознаваха. Ненадейно и съвсем случайно ми стана ясно, че тази уж враждебност е форма за маскировка на една млада любов, силна, тайна и отдавнашна. У мен тя срещна пълна взаимност.

Прекарахме чудесно лято през четиридесет и първа, първата година на войната, малко преди да започне и малко след това. Няколко души студенти и студентки, и тя с тях, бяха в една от вилните зони близо до Москва, там по-късно бе разположена и моята част. Нашето приятелство започна и протичаше по време на тяхното военно обучение, формирането на отрядите на опълчението край Москва, парашутните тренировки на Христина и отблъскването на първите немски бомбардировки от московските покриви. Нали съм ти разправял, тогава си дадохме дума и скоро се разделихме, защото започна придвижването на армията. Повече не я видях.

Когато при нас се очерта благоприятен обрат и немците с хиляди започнаха да се предават, след двукратното ми раняване и двата ми престоя в лазарета, ме прехвърлиха от зенитната артилерия в седми отдел на щаба, където се нуждаеха от хора, владеещи езици, и откъдето настоях да те преместят, след като едвам те издирих. Таня се познавала отблизо с Орлецова. Сближили се на фронта и станали приятелки. Тя много ми разказва за Христина. Тази Таня има един особен начин да се усмихва с цялото си лице, както навремето Юрий, забелязвал ли си? За миг преставаше да личи чипият му нос и острите скули, лицето му ставаше привлекателно, миловидно. Тя е от същия тип, много е разпространен у нас.

— Разбирам за кое говориш. Може би. Не съм обръщал внимание.

— Каква варварска, безобразна измишльотина: Танка Безредна. Във всеки случай това не е име, а е нещо съчинено, изопачено. Как мислиш?

— Тя нали ни обясни. Била безпризорна, не се знаело кои са й родителите. Сигурно някъде из Русия, където езикът още е запазен непокътнат, са я наричали безродна, задето не си знае рода. Уличният език, дето все е чул-недочул и преиначава всичко, без да разбере думата, я е преправил по своему, та да звучи като долнопробния махленски говор.

3

Това беше в разрушения из основи град Карачев, скоро след нощувката на Гордон и Дудоров в Черн и тамошния им нощен разговор. Настигайки своята армия, двамата приятели откриха някакви тилови части, които следваха главните сили.

Вече повече от месец се задържаше тиха и ведра топла есен. Облъхнат от зноя, плодородният чернозем на Бринщина, благословеният край между Орел и Брянск, шоколадово-кафяв, мургав се простираше под синьото безоблачно небе.

Градът бе прерязан от централна права улица, която следваше трасето на големия път. От едната й страна се трупаха руините на разрушените къщи, превърнати от мините в купища строителни отпадъци, и изкоренените, изкорубени, овъглени дървета от опожарените овощни градини. От другата страна, оттатък пътя, се точеха пустеещи земи, може би незастроявани и по-рано, преди разгромяването на града, и пощадени от пожарите и взривовете, защото тук нямаше нищо за унищожаване.

Откъм застроената преди войната страна останалите без подслон жители ровеха в пепелищата, вадеха някакви неща, носеха ги от всички краища и ги трупаха на едно място. Други набързо си копаеха землянки и ги покриваха отгоре с изрязани чамове.

Отсреща, на незастроеното, се белееха палатки и се бяха сбутали камионите и конските фургони на разните служби от втория ешелон, откъснати от дивизионните си щабове полеви болници, загубени, изплашени и издирващи се части от различни транспортни служби, интендантства и провизионни складове. Сред тях хвърляха багажа си, присламчваха се да похапнат, отспиваха си и потегляха отново на запад кльощави малокръвни момчета от маршевите роти на попълнението със сиви кепета и тежки сиви скатани шинели, с жълто-зелени посърнали от дизентерията лица.

Наполовина изпепеленият и взривен град продължаваше да гори и да избухва някъде в далечината, където бяха заредени мини със закъснител. Тези, които ровеха в бившите градини, прекъсваха работата, спрени от усетения трус под краката си, изправяха уморено гърбове, подпираха се на лопатите и обърнали глави към поредния взрив, си почиваха, дълго загледаните тази посока.

Там първо на стълбове и фонтани, а после на тежки, лениви кълба се понасяха към небесата сиви, черни, тухленочервени и димно-огнени облаци от вдигнатия във въздуха прахоляк, разливаха се и се разпростираха като пискюли, разсейваха се и пак се слягаха на земята. И хората отново започваха работа.

Една от поляните на незастроената площ беше заобиколена от храсти и цялата затулена в сянката на старите дървета, свесени над нея. Тези шубраци я отделяха от останалия свят и я превръщаха в закътано и потънало в прохладен сумрак покрито дворче.

На полянката вещевачката Таня с двама-трима бойни другари и неколцина присъединили се спътници, а също Гордон и Дудоров, от сутринта чакаха камиона, който трябваше да дойде за Таня и за повереното й полково имущество. То беше прибрано в няколко сандъка, струпани един връз друг тук на поляната. Татяна ги пазеше и ги държеше под око, но и другите гледаха да не се отдалечават от багажа, за да заминат при първа възможност.

Отдавна вече седяха така, повече от пет часа. Чакащите нямаха с какво да запълнят времето. Те слушаха неспирното бърборене на словоохотливото и патило-препатило момиче. То тъкмо разказваше за срещата си с генерал-майор Живаго:

— Тъй де. Вчера беше. Водиха ме право при генерала. Генерал-майор Живаго. Той идва тук да се интересува за Христя, запитва за нея. Очните свидетели, дето са я познавали лично. Рекли му за мене. Казали му, че сме били приятелки. Той наредил да ме повикат. Та ме повикаха, заведоха ме. Хич не ми се видя страшен, нищо особено. С дръпнати очи и чернокос. Та казах му, което знаех. Той ме изслуша, вика „благодаря“. Ами ти, рече, отде си, що си? Аз, нали, хък-мък, какво да му кажа? Какво ли да се похваля? Че съм безпризорна. Да не говорим, де. Нали знаете. Изправителни колонии, скитосвания. А той — не, та не, разправяй, вика, без да се стесняваш, защо ще се срамуваш? Аз отпървом туй-онуй, неудобно ми, пък после се отпуснах, той ми кима и аз започнах по-смело. А имам аз какво да разкажа. Да ме бяхте чули, нямаше да повярвате, щяхте да речете: измисля си ги тая. Та и той така. Щом свърших, стана, запристъпя из стаята насам-натам. А, вика, моля ти се, какви дивотии. Виж сега какво ще ти кажа. В момента, рече, нямам време. Но ще те намеря, не бой се, ще те намеря и пак ще те повикам. Просто не съм знаел какво ще чуя. Не, вика, няма тъй да я оставя тая работа. Ще трябва да се изяснят още някои неща. Че може, вика, и чичо да ти се пиша, ще те произведа генералска племенничка. И ще те дам да се изучиш във вуз, в който ти искаш, вика. Ей богу, истината ви казвам. Такива ми ти смехории.

В това време на поляната се появи дълга празна каруца с високи ритли, от тези, с които в Полша и в Западна Русия карат снопите. В каруцата бяха впрегнати чифт коне и ги караше във впряг с процеп войник, по старата терминология фурлейт, колар от конния обоз. Той спря на поляната, скочи от каруцата и захвана да разпряга конете. Всички освен Татяна и няколко души от войниците го заобиколиха и взеха да го молят да не разпряга, а да ги откара, ще му кажат къде и ще си платят, то се знае. Войникът не се съгласяваше, защото нямал право да се разпорежда с конете и каруцата и трябвало да се подчинява на заповяданите наряди. Той отведе нанякъде разпрегнатите коне и повече не се появи. Всички, насядали досега на земята, се вдигнаха и се настаниха на празната каруца, която остана на поляната. Разказът на Татяна, прекъснат заради появата на каруцата и пазарлъците с войника, се поднови.

— Какво си разправила на генерала? — попита Гордон. — Не може ли и ние да чуем?

— Може, защо да не може.

И тя им разказа страшната си история.

4

— Ама наистина имам какво да разправя. Казвали са ми, че не съм от какъв да е род. Дали чужди са ми споменавали, или съм го запазила в сърцето си, но съм чувала, че майка ми, Раиса Комарова, била жена на другаря Комаров, руския министър в Беломонголия, който някъде забягнал. Този Комаров май не ми бил баща, така изглежда. Инак аз съм си просто момиче, без татка и майка съм расла, сам-сама сираче. Може и да ви е смешно, което ви думам, ама говоря, колкото знам, трябва и вие да ми влезнете в положението.

Да. Та туй, за което сега ви разправям, било оттатък Крушици, на другия край на Сибир, зад казашките земи, по към китайската граница. Когато сме почнали, тоест нашите, червените, да се приближаваме до техния главен град на белите, същият Комаров, министърът, качил майка ми с цялото семейство в някакъв специален влак и й наредил да заминава, щото майка ми много била наплашена и без него не смеела никъде да мръдне.

А за мене и хабер си нямал този Комаров. Представа си нямал, че съществувам на тоя свят. Майка ми ме родила, когато дълго време не била с него, и си умирала от страх да не му издаде някой. Щото той ужасно мразел да има деца и кряскал, и тропал с крака, че цапат в къщата и пречат. Тъй крещял: че не може да ги трае.

Та когато взели да наближават червените, майка ми пратила за Марфа, жената на кантонера на гара Нагорная, на няколко спирки от техния град. Сега ще ви обясня. Първо е гара Низовая, после е Нагорная и после е Самсоновският преход. Сега си мисля откъде ли майка ми е познавала тази жена. Сигур Марфа е продавала зеленчуци в града, разнасяла е мляко. Та тъй.

И да ви кажа. Комай тук нещо ми се губи. Мисля си, че майка нещо са я измамили, не са й казали, както си е. Кой знае какво са й наговорили, че само за ден-два, докато премине суматохата. А не че да ме даде на чужд човек. Завинаги да ме остави. Не е могла моята майчица ей тъй да си даде собственото чедо.

Как ли е било, както е с децата. Върви при леличката, леличката ще ти даде курабийки, тя е добра леличка, не се плаши. А после как съм плакала, как се късаше от мъка детското ми сърчице, туй по-добре хич да не си го спомням. Идеше ми да се обеся, за малко да се побъркам тогава. Нали бях още мъничка. Сигур са й дали пари на леля Марфуша да ме гледа, доста пари.

На кантона имаха хубав имот, крава, кон, курник, зад градинката в крайпътната ивица колко щеш земя и безплатна къща, то се знае, кантонче досами линията. От нас отдолу влаковете едвам пъплеха, докато вземат баира до кантона, а откъм вас, от Русията, хвърчат, та трябваше да намаляват. Есента, когато оредееше гората, долу се виждаше Низовая като на длан.

На чичо Василий, кантонера, аз по селски му виках тейко. Той беше весел и добър човек, но само много лековерен и като се напиеше, такива ги дрънкаше за себе си, дето се вика, разтропа на целия град. На всеки срещнат ще си излее душата.

Ама на жена му никога не ми се обърна езикът да й река майко. Дали защото не можех да забравя моята си майчица, или кой знае защо, ама тази леля Марфуша толкоз ме плашеше. Да. Та значи й виках лельо Марфуша.

Е, върви си времето. Минаха години. Не помня колко. Вече взех и аз да излизам с флагчето за влаковете. Знаех и кон да ти впрегна, и крава да ти издоя, тъй де. Леля Марфуша ме научи да преда. Пък за къщата да не говорим. Да ошетам, да почистя или пък нещо да сготвя, тесто да омеся — и туй го знаех, вече за всякаква къщна работа ме биваше. А, забравих да ви кажа, че гледах Петенка. Тоз Петенка нашият беше недъгав, с изсъхнали краченца, на три годинки и не можеше да ходи, само лежеше и аз го чувах, детето. Й ей на колко години са минали оттогаз, ама още настръхвам само като се сетя как ме гледаше накриво леля Марфуша, че съм здрава-права, а не съм саката, по-добре, значи, моите крака да бяха сакати, а не на Петенка, все едно аз им го бях повредила и урочасала, можете да си представите, каква злоба и простотия има на тоя свят.

Сега слушайте, щото дотук, дето се вика, нищо, ами отсега натам каквото е, ще ахнете.

Тогава беше непът, тогава хиляди рубли не струваха копейка. Василий Афанасиевич продаде долу кравата, натъпка два чувала пари — керенки се викаха, а не, пардон, лимони им викаха, лимони, — напи се и взе да разправя из цялата Нагорная колко е богат.

Спомням си, есенен ден беше, вятърът блъска покривите и човек събаря, локомотивите едвам вземаха баира, че много духаше насреща им. Гледам, отгоре се задава някаква старица скитница, вятърът й вее полите и забрадката.

Върви тая скитница и реве, държи се за корема, моли ни да я пуснем у нас. Сложихме я на одъра, а тя вика: ох, не мога, ще се мре. И ни приплака: откарайте ме, за бога, в болницата, ще си платя, колкото кажете. Тейко ми впрегна Юнак, качи старицата на талигата и я подкара към земската болница, от железницата на петнадесетина версти навътре.

Мина се, що се мина, таман си лягаме с леля Марфуша да спим, чуваме. Юнак цвили отвън и в двора влиза нашата каруца. Брей, че кога свариха? Е, леля Марфуша бържем раздуха огъня и не чака тейко да й тропне, тича да отвори.

Дръпна резето, на на прага, гледа; не е тейко, ами някакъв непознат човек, черен и страшен, и вика: „Казвай къде са парите от кравата! Аз, вика, го заклах мъжа ти в гората, ама тебе ще пожаля, че си жена, само дай парите. Ако не ги дадеш, никой не ти е крив, нали ти е ясно. И без увъртания. Нямам време да си играя с теб на шикалки!“

О, мили боже, драги другари, да бяхте тогава на нашето място, само да ни бяхте видели! Треперим, ни живи, ни умрели, от страх си глътнахме езиците, какъв ужас! Първо, дето заклал Василий Афанасиевич, сам си каза, че го цапардосал с брадвата. А второто, че сме сами в кантона с него, разбойника, и този човек е бандит, ясно е, че е бандит.

Сигур леля Марфуша още тогава ще е полудяла от мъка, сърцето й се е пръснало за мъжа й, ама нали трябва да се държи, все едно нищо.

Тя отначало му падна в краката. „Молим ти се, вика, пожали ни, ни съм ги виждала, ни съм ги сънувала тия твои пари, не знам какво говориш, за първи път чувам.“ Да, ама той, проклетникът, да не е толкоз прост, че с клетви да се отървем от него. И не щеш ли, дойде й наум как да го надхитрим. „Добре де, вика, щом си рекъл. Долу в зимника, вика, е парата. Ей тука ще ти отворя, пък ти слез, вика, доле.“ Ама и той, сатаната, вижда всичките й хитрости. „Не, вика, стопанке, ти по ще можеш. Хайде, върви. Ако щеш, в зимника, ако щеш, на покрива, ама давай тук парите, и това е. Само че, вика, няма да ме разиграваш, че да не ти излезе през носа тая работа.“ А тя му рече: „Божке, че как можеш да се съмняваш. То аз да бях слязла, ама не ме държат краката. Ето, вика, тук ще ти светна, от горното стъпало. Ти не бой се, за твое спокойствие ще пратя с тебе и щерката“ — сиреч за мене става дума.

Леле, майчице, другарчета драги, можете да си представите какво ми стана нея минута, щом я чух! Край, си рекох. И ми притъмня пред очите, усещам, че ще падна, треперят ми краката.

А оня злодей пак ей тъй ни поглежда, изкриви едно око към нас двете, примижа и ни изсъска, демек: не мож ме измами ти мене. Вижда я, щом не ме жали, значи не съм й щерка, не съм й кръв, та грабна Петенка с едната ръка, с другата дръпна халката, отвори зимника — светни ми, вика, и заслиза с Петенка надолу по стъпалата.

Та си мисля, че леля Марфуша още тогава се беше побъркала и нищо не разбираше, вече си беше не у ред. Щото слязъл-неслязъл оня долу, тя бързо пусна капака и му тури катанеца, а отгоре избута една ракла и тъй ми прави с глава, да й помогна, че много е тежка. Избута я, затисна с нея капака, настани се отгоре, кльофна се на раклата и се хили. Ама тъкмо седна, отвътре разбойникът й подвиква и почуква по пода: троп-троп, пусни ме, значи, с добро, че инак ей тук ще го утепам твоя Петенка. То думите не се чуват изпод дебелите дъски, ама какви ти думи — оня реве отдоле като звяр в гората, да си умреш от страх. Ей, вика, сега ще му видя сметката на твоя Петенка. А тя вече нищо не разбира. Друснала се на раклата и се хили, смига ми. Ти там си плямпай колкото си щеш, дрън-дрън, ярина, ама аз съм на сандъка отгоре и ключовете са у мен. Какво ли не правих. Крещях й в ухото, изблъсквах я от раклата, исках да я поместя. Нали трябваше да отворя зимника, да спася Петенка. Но къде ти! Мога ли да й надвия!

Оня тропа, тропа, времето си върви, а тя от раклата върти очи и не слуша.

Мина се, що се мина — леле, майко, леле, майко, какво ли не съм препатила в тоя мой живот, ама онзи ужас няма да го забравя, до сетния си ден ще му чувам жалното гласче — как завика, заплака изотдолу Петенка ангелската душица, като го усмърти оня звяр, проклетникът.

Ами сега, си викам, какво да правя с тая малоумна старица и с оня убиец? А времето си върви. И тъкмо си го помислих, отвън, чувам, изцвили Юнак, че той така си беше останал неразпрегнат през цялото туй време. Да. Цвили ми кончето, все едно ми вика: „Хайде, Танюшка, час по-скоро да бягаме, да търсим хора.“ Пък гледам, вече почти се развиделява. Добре, си рекох, благодаря ти, конче, че ме подсети — вярно, викам, дай да побързаме. И таман си го рекох, и ми се счува като че ли някой ми рече от гората: „Чакай, Танюшка, не бързай, сега ще видим как да стане тая работа.“ И пак не съм сама в гората. Все едно, че ми се счу петльов глас, а то един познат локомотив свирна отдолу, тоя локомотив го познавах по свирката, той винаги стоеше под пара, бутач му викаха, да избутва товарните по нанагорнището, а пък сега караше един смесен влак, всяка нощ по туй време минаваше — та го чувам, вика ме отдолу познатият локомотив. Като го чух, подскочи ми сърцето. Хайде бе, си рекох, дали не съм и аз като леля Марфуша малко мръднала, щом всяка жива твар и всяка машина безсловесна ми говорят на чист руски език?

Ама къде време да мисля, влакът вече е близо, няма за кога да се чудя. Грабнах фенера, понеже още не беше съвсем светло, и се втурнах като луда право на релсите, току в средата, застанала съм там и размахвам фенера напред-назад.

Какво да ви разправям. Спрях влака, той добре, че от вятъра съвсем бавно вървеше, абе направо си пълзеше. Спрях го, един познат машинист се подава от прозорчето, пита ме нещо, от вятъра хич не го чувам какво ме пита. Аз му крещя, че има нападение в железопътния кантон, убийство и грабеж, убиецът е в къщата, помогнете ми, чичо другарю, спешна помощ ми трябва. А пък докато му говоря всичко туй, от конските вагони наскачаха червеноармейци един подир друг на насипа, че беше и военен влак, да, та червеноармейците наскачаха и викат: „Какво има?“, чудят се какви са тия работи: влакът спрял по нощите в гората насред баира.

Като научиха какво е станало, извадиха бандита от зимника, той пищи с по-тънък глас от Петенка; милост, вика, мили хора, не ме погубвайте, аз няма вече. Измъкнаха го на траверсите, вързаха му ръцете и краката за релсите и жив го прегазиха с влака — тъй го ликвидираха.

Дори не се върнах вкъщи за дрехи, тъй ме беше страх. Примолих им се: вземете ме на влака. Те ме взеха и ме откараха с влака. После, на шега, наистина, ама толкоз наши и чужди земи обиколих с безпризорните, къде не съм била! И толкоз шир видях, толкоз свобода подир детските си мъки! Ама и много зло и грях. Туй обаче е от по-после и друг път ще ви го разправям. А тогава един служител от железниците слезна от влака и отиде в кантона да опише ведомственото имущество и да види за леля Марфуша, да се погрижи за нея. Чувах, че после се споминала откачена в лудницата. Други пък разправяха, че била се излекувала и се изписала.

След всичко чуто Гордон и Дудоров дълго се разхождаха безмълвно по полянката. После дойде камионът, тежко и тромаво свърна от пътя. Натовариха сандъците. Гордон попита:

— Ти нали разбра коя е тази Таня?

— О, разбира се.

— Евграф ще направи всичко за нея. — После помълча и допълни: — Колко пъти е ставало така в историята. Нещо, което е било замислено като идеално и възвишено, е загрубявало и се е материализирало. Така Гърция става Рим, а руската просвета става руска революция. Вземи на Блок: „Деца на страшните години“ — и веднага ще видиш разликата в епохите. Когато го пише Блок, това се е разбирало фигуративно, в преносен смисъл. Тогава нито децата са деца, а са синове, рожби — интелигенцията; нито страховете са страшни, те са тайнствени, апокалиптични — а то е съвсем друго. Сега обаче всичко преносно е станало буквално и децата са деца, и страховете са страшни, ето това е разликата.

5

Минаха пет или десет години и в една тиха лятна привечер Гордон и Дудоров пак бяха седнали заедно някъде по високите етажи пред отворения прозорец над необятната вечерна Москва. Те прелистваха съставената от Евграф книжка с творби на Юрий, която бяха чели много пъти и почти знаеха наизуст. Двамата си приказваха и размишляваха. Когато стигнаха към средата, се стъмни и започнаха трудно да разчитат текста, наложи се да запалят лампата.

И Москва долу и в далечината, родният град на автора и на половината от всичко, което бе преживял — Москва им се струваше сега не място на тези премеждия, а главна героиня в дългото повествование, до чийто край почти бяха стигнали с книжката пред себе си.

И въпреки че просветлението и освобождението, очаквани след войната, не дойдоха заедно с победата, както те си бяха представяли, но все пак предвестието за свобода се носеше във въздуха през следвоенните години и представляваше единственото им историческо съдържание.

Състарените приятели до прозореца имаха усещането, че тази свобода на душата е дошла, че именно тази вечер бъдещето съвсем осезаемо присъствува долу на улиците, че те самите вече са встъпили в това бъдеще и отсега нататък са в него. Обземаше ги щастливо разнежено спокойствие за този свещен град и за цялата земя, за доживелите до тази вечер участници в историята и техните деца — обземаше ги и ги завладяваше с тихата музика на щастието, която се лееше наоколо. И тази книга в ръцете им сякаш бе знаела всичко това и вдъхваше кураж и сила на техните чувства.

1ХАМЛЕТ

2МАРТ

3СТРАСТНАТА СЕДМИЦА

4БЯЛА НОЩ

5ПРОЛЕТНА ВЕЧЕР

6ОБЯСНЕНИЕ

7ЛЯТО В ГРАДА

8ВЯТЪР

9ХМЕЛ

10ЦИГАНСКО ЛЯТО

11СВАТБА

12ЕСЕН

13ПРИКАЗКА

14АВГУСТ

15ЗИМНА НОЩ

16РАЗДЯЛА

17СРЕЩА

18ВИТЛЕЕМСКАТА ЗВЕЗДА

19РАЗСЪМВАНЕ

20ЧУДОТО

21ЗЕМЯ

22МРАЧНИ ДНИ

23МАГДАЛИНА

24МАГДАЛИНА

25ГЕТСИМАНСКАТА ГРАДИНА