Пясъчна буря

БЕЛЕЖКА НА АВТОРА

Както съм правил и преди, и този път реших да споделя със своите читатели част от фактите и измислиците, вплетени в тази книга. Надявам се по този начин да заинтригувам поне неколцина от вас достатъчно, за да потърсите още информация за някои от темите, които съм засегнал, и местата, които съм описал.

Първо, цялата концепция за антиматерията. За научна фантастика ли става въпрос? Вече не. Лабораториите ЦЕРН в Швейцария действително успяха да синтезират частици антиматерия и да ги задържат стабилни за кратки периоди от време. НАСА и Национални лаборатории „Ферми“ също са проучвали конструирането на двигатели, задействани от антиматерия, включително и конструирането на електромагнитни „капани“ за транспортиране на антиматерия.

Колкото до съдържащите антиматерия метеорити, смята се, че такива наистина съществуват в космическото пространство, макар че това не е доказано. Теорията, че тунгуската експлозия в Русия е причинена от малък метеорит антиматерия, е едно от многото обяснения, предложени от учените. Описаните ефекти обаче — необичайната природа на взрива, електромагнитният импулс, мутациите във флората и фауната — са факти.

Във връзка с водата — всички химични реакции и свойства, описани в книгата, се базират на факти, включително и странната конфигурация на водата в бакиболове. Темата за магмената или земна вода се основава върху трудовете на геолога Стивън Рейс, както и на неколцина други.

Колкото до Арабския полуостров, геологията на района наистина е уникална. Преди двайсет хиляди години пустините на Оман действително са били плодородни савани, пълни с реки, езера и потоци. Диви животни имало в изобилие и ловци от неолита бродели из земята. Превръщането на района в пустиня наистина се отдава на естествено състояние, наречено „орбитално накланяне“ или „Ефектът Миланкович“. Най-общо казано, този ефект представлява „накланяне“ във въртенето на Земята, което се случва на периодични интервали.

Повечето археоложки и исторически подробности са действителни, включително гробницата на Наби Имран в Салала, гробницата на Аюб (Йов) в планините и разбира се, руините на Убар в Шисур. Снимки на всички тези места могат да бъдат намерени на моята интернет страница www.jamesrollins.com — за онези от вас, които са любопитни, но предпочитат да не стават от любимия си фотьойл. Ако искате да прочетете още нещо за откриването на Убар, горещо ви препоръчвам „Пътят към Убар“ на Никълъс Клап.

Така стигаме до някои по-незначителни и разнообразни подробности. Първо, племето Шахра наистина живее изолирано в планините Дофар и си приписва кръвна връзка с царете на Убар. Членовете му и до ден-днешен говорят на диалект, който се смята за най-стария в арабския свят. Флагманът на оманската флота „Шабаб Оман“ е действително съществуващ кораб (съжалявам, че се наложи да го взривя). А като говорим за взривове, желязната камила, която избухна в началото на романа, все още си стои някъде в Британския музей. Непокътната… поне засега.