Глава 23Мъглява война, бурна битка

Дъжд все още не бе завалял. Ранд подведе Тай’дайшар покрай изкорененото дърво, легнало пряко на склона, и се взря навъсено в мъртвеца, проснат по гръб зад ствола. Човекът беше нисък и набит, с оцапано лице, с броня от застъпващи се плочки, боядисани в синьо и зелено, но така, със зяпналите в небесата невиждащи очи, твърде много напомняше за Еаган Падрос, чак до липсващия му крак. Явно офицер — мечът до изметнатата му десница беше с костена дръжка, гравирана като фигура на жена, а боядисаният му шлем с форма като глава на някакво огромно насекомо, беше с две дълги тънки сини пера.

Изтръгнати от корен и посечени дървета, много от които обгорени от край до край, покриваха склона на планината на над петстотин разкрача. И тела също така, на скършени или разкъсани мъже, когато сайдин се бе разбушувал по склона. Повечето бяха с плетени от стомана була на лицата и с ризници, боядисани на водоравни ивици. Без жени, слава на Светлината. Пострадалите коне бяха убити — още един повод за благодарност. Невероятно колко силно и жално можеше да цвили един кон.

„Мислиш ли, че мъртвите мълчат? — изсмя се хрипливо Луз Терин. — Кажи?“ Гласът му се изпълни с болка и гняв. „Мъртвите вият на мен!“

„На мен също — помисли си Ранд с тъга. — Не мога да си позволя да ги слушам, но как да ги заглушиш?“ Луз Терин заплака отново за своята изгубена Илиена.

— Велика победа — възкликна Вейрамон зад Ранд, а после промърмори: — Но малка бе честта в нея. Старите начини са си най-добри. — Калта бе разкрасила обилно палтото на Ранд, но изненадващо, Вейрамон изглеждаше точно толкова чистичък, колкото беше на Сребърния път. Шлемът и ризницата му блестяха. Как го постигаше? Накрая тарабонците бяха атакували, с пики и гол кураж срещу Единствената сила, и Вейрамон бе повел своя контраудар, за да ги прекърши. Без заповед и последван от всички тайренци освен Бранителите, и учудващо, дори от полупияния Ториан. И от Семарадрид и Грегорин Панар, с повечето кайриенци и иллианци. В онзи момент да се стои на място бе станало трудно и всеки мъж искаше да се счепка с каквото му попадне пред очите. Аша’ман щяха да се справят по-бързо. Но и доста по-мръсно.

Ранд не беше взел никакво участие в битката, освен че седеше на седлото си на място, откъдето всички можеха да го виждат. Беше се побоял да привлече Силата. Не смееше да покаже слабост и те да я видят. Нито трошица. Луз Терин заломоти от ужас пред тази мисъл.

Също толкова изненадващо като непокътнатия сюртук на Вейрамон, с него бе дошла и Анайела, при това зарязала всякакви превземки. Лицето й се беше изопнало неодобрително. Странно, това не разваляше хубостта й, както мазните усмивчици. Тя самата естествено не се беше включила в щурма, както и Айлил, но Майсторът на коня на Анайела бе участвал и беше издъхнал на място, пронизан в гърдите от тарабонска пика. Което никак не й харесваше. Но защо придружаваше Вейрамон? Просто двама тайренци, мотаещи се заедно ли? Може би. Последния път Ранд я беше видял редом до Сунамон.

Башийр водеше дорестия си кон нагоре по склона, пробирайки си път през мъртвите, на които не обръщаше повече внимание, отколкото на някой разцепен дънер или догарящ ствол. Шлемът му висеше от седлото, а металните ръкавици бяха затъкнати зад колана му. Цялата му дясна страна беше омърляна с кал, дясната страна на коня му също.

— Аракоум свърши — каза той. — Флин се опита да го Изцери, но не мисля, че Аракоум искаше да оживее така. Дотук имаме около петдесет мъртви и някои от останалите може да не оживеят. — Анайела пребледня. Ранд я беше видял да повръща до тялото на Аракоум. Простосмъртните мъртъвци не я трогваха толкова.

За миг Ранд изпита жалост. Не за нея и не чак толкова за Аракоум. За Мин, въпреки че тя си беше на безопасно в Кайриен. Мин беше предсказала смъртта на Аракоум в едно от виденията си, както и на Гвеям и на Маракон. Каквото и да бе видяла, Ранд се надяваше, че е било твърде далече от истинската картина.

Повечето Бойци отново се бяха отправили на разузнаване, но долу, посред широката долина, Праговете, изпредени от Вречените на Гедвин, изсипваха колите на обоза и резервните коне. Идващите с тях мъже зяпваха, щом се приближеха достатъчно, за да могат да видят. Разкаляната долу земя не беше чак толкова изорана като склона, обгорели бразди, широки по две крачки и по петдесет дълги, прошарваха кафявата трева, както и зейнали ями, през които и кон не можеше да прескочи. До този момент не бяха намерили дамане. Ранд смяташе, че е имало само една — ако бяха повече, при тези обстоятелства щяха да нанесат много по-големи щети.

Мъжете се трупаха окрло многобройните огньове. Поне този път тайренци, кайриенци и иллианци се бяха омесили. И то не само хората от простолюдието. Семарадрид делеше съдържанието на бутилката от седлото си с Гвеям, който уморено бършеше с длан плешивото си теме. Маракон и Кирил Драпанеос, длъгнест като щъркел мъж, чиято квадратно подкастрена брада изглеждаше нелепо на тясното му лице, бяха приклекнали край един от огньовете. На карти играеха, изглежда! Около Ториан се беше скупчил цял кръг от смеещи се каирйенски дребни лордове, въпреки че бяха може би по-малко развеселени от шегите, които разказваше, отколкото от залитанията му и начина, по който потъркваше дебелия си като картоф нос. Легионерите се държаха настрани, но бяха приели „доброволците“, последвали Падрос, под Знамето на Светлината. Последните се стараеха по-ревностно от всички, след като бяха разбрали как е загинал Падрос. Облечените в сини униформи легионери ги учеха как да сменят посоката в движение, без да се пръскат като гъски.

Флин беше при ранените с Адли, Мор и Хопвил. Наришма не можеше да Цери нещо повече от дребни порязвания, не беше по-добър от Ранд, а Дашива и толкова не можеше. Гедвин и Рочаид стояха настрани от всички и си говореха, хванали юздите на конете си на билото на хълма. Хълмът, където бяха очаквали да изненадат сеанчанците, когато нахлуха през обкръжилите го Прагове. Близо петдесет мъртви, и щяха да издъхнат още, но броят им можеше да надхвърли двеста, ако ги нямаше Флин и останалите, способни в една или друга степен да Церят.

Гедвин и Рочаид не искаха да си цапат ръцете и направиха гримаси, когато Ранд ги накара да се включат. Един от мъртвите беше Боец, а друг Боец, кръглолик кайриенец, седеше отпуснат до един от огньовете със зашеметен поглед — Ранд се надяваше, че е само от това, че бе отхвърлен във въздуха от изригналата почти под нозете му земя.

Долу, сред набразденото поле, Айлил си говореше със своя Капитан на пиката, бледолик дребосък на име Денарад. Конете им почти се допираха и двамата гледаха нагоре към Ранд. Те пък какво крояха?

— Следващия път ще се справим по-добре — измърмори Башийр. Погледът му обходи долината и той поклати глава. — Най-лошата грешка е повторената грешка, а ние няма да я повторим.

Вейрамон го чу и повтори същото, но използва двайсет пъти повече думи, цветисти като пролетна градина. При това без да признава, че е имало каквито и да било грешки, най-малко от негова страна. Със същата изкусност пропусна и грешките на Ранд.

Ранд кимна, стиснал устни. Следващия път щяха да се справят по-добре. Трябваше, освен ако не искаше да остави половината от хората си мъртви из тези планини. Но точно в този момент се бе замислил какво да прави с пленниците.

Повечето избегнали смъртта бяха успели да се оттеглят през оцелелите дървета. При това в забележително добър ред, според Башийр, въпреки че едва ли щяха вече да са голяма заплаха. Освен ако дамане не беше останала с тях. Но около стотина мъже седяха скупчени един до друг на земята, без оръжие и броня, под бдителните погледи на две дузини конни етаири и Бранители. Тарабонци в по-голямата си част, те не се бяха сражавали като хора, тласнати в битката от завоевател. Много от тях все още се зъбеха на пазачите си. Гедвин бе поискал да ги избие, след като бъдат подложени на разпит. На Вейрамон му беше все едно дали ще им прережат гърлата, но смяташе изтезанията за чисто губене на време. Никой от тях нямаше да знае нещо съществено, твърдеше той — сред тях нямало нито един с благородно потекло.

Ранд погледна Башийр. Вейрамон продължаваше да реди благозвучно:

— …и да пометем тези планини и да ги разчистим за вас, милорд Дракон. Ще ги стъпчем под копитата си и… — Анайела кимаше одобрително.

— Шест отгоре, половин дузина под чертата — промълви тихо Башийр, докато отчегъртваше пръските кал от мустаците си с нокътя на кутрето си. — Или както казват някои от моите, каквото спечелиш на люлките, губиш на въртележките. — Какво, в името на Светлината, беше „въртележка“? И да го знаеше, голяма полза!

А после един от патрулите на Башийр направи нещата още по-лоши.

Шестима мъже тикаха по склона пред конете си с дръжките на пиките си пленничка. Беше чернокоса жена с разкъсана тъмносиня рокля, с червени карета на гърдите и назъбена мълния, извезана на полата. Лицето й също беше изцапано и набраздено от сълзи. Залиташе и се препъваше, макар ръчкането да беше по-скоро жест — почти не я докоснаха. И все пак тя поглеждаше гневно през рамо похитителите си и веднъж дори ги заплю. Озъби се и на Ранд.

— Наранихте ли я? — запита ги той строго. Странен въпрос може би, за един враг, след всичко, което се беше случило в тази долина. За сул-дам. Но се изтръгна от езика му.

— Не ние, милорд Дракон — отвърна смръщеният командир на патрула. — Така я намерихме, — Почеса се по брадичката, обрасла с гъста черна четина, и погледна Башийр, сякаш търсеше подкрепа. — Тя твърди, че е убила своята Джиле. Паленце някакво, или коте, или нещо такова, както го описа. Името й е Нерит. Това успяхме да измъкнем от нея.

Ранд въздъхна. Не паленце. Не! За това име нямаше място в списъка! Но въпреки това чу литанията от имена, изреждащи се сами в главата му, и „дамане Джиле“ беше сред тях. Луз Терин изхленчи за своята Илиена. Нейното име също беше в списъка. Ранд смяташе, че е там с право.

— Тази да не е сеанчаяска Айез Седай? — изведнъж попита Анайела и се наведе от седлото да погледне Нерит в очите. Нерит я заплю с очи, разширени от ярост. Ранд обясни малкото, което знаеше за сул-дам — че те контролират жени, които могат да преливат, с помощта на тер-ангреал, състоящ се от каишка и нашийник, но че самите те не могат да преливат, и за негова изненада нежно превзетата Върховна лейди този път промълви хладно: — Ако милорд Дракона е принуден да се въздържи, аз ще я обеся вместо него. — Нерит отново я заплю. С презрение този път. Кураж в нея — с шепи да гребеш.

— Не! — изрева Ранд. Светлина, на какво само бяха способни някои хора, за да му угодят! Или може би Анайела беше по-близка със своя Майстор на коня, отколкото се смяташе за редно? Човекът беше трътлест и плешив… и беше с благородна кръв в жилите; на това много се държеше при тайренците… но жените проявяваха странен вкус към мъжете. Това поне го знаеше със сигурност.

— Веднага щом се приготвим за тръгване — обърна се той към Башийр, — пуснете онези хора на свобода. — Да взима със себе си пленници, повеждайки нова атака, не можеше и дума да става, а ако оставеше сто мъже — сто сега, много повече следващия път, със сигурност — ако ги оставеше зад гърба си с обоза, рискуваше да си навлече десетки неприятности. Оставени просто така, нямаше да му създадат никакви грижи. Дори онези, които бяха успели да се изтеглят, не можеха да предупредят противника по-бързо, отколкото той можеше да Пътува.

Башийр сви леко рамене — и той смяташе, че може би е така, но пък винаги си оставаше слепият риск. Странни неща ставаха понякога, дори да нямаш тавирен наблизо.

Вейрамон и Анайела отвориха усти почти едновременно, но Ранд упорито продължи:

— Казах, и точка! Жената обаче ще задържим. И всички други жени, които ще пленим тепърва.

— Душата ми да изгори! — възкликна Вейрамон, — Защо? — Изглеждаше съвсем стъписан, както впрочем и Башийр, който рязко извърна глава. Устата на Анайела се изкриви презрително, преди тя да се ухили превзето на лорд Дракона. Явно го смяташе за твърде мек — да съжалява една жена. Трудно щеше да е да се придвижат по този терен, да не говорим за липсата на храна. А и времето не беше такова, че да оставиш една жена на открито.

— Стигат ми настръхналите срещу мен Айез Седай, за да оставя и сул-дам да си вършат занаята — каза им той. Светлината му беше свидетел, че е истина! Те кимнаха, въпреки че Вейрамон загря последен. Башийр въздъхна облекчено. Анайела изглеждаше разочарована. Но какво да прави с жената и с всички останали, които щеше да плени? Не беше мислил да превръща Черната кула в затвор. Айилците можеха да ги пазят. Само че Мъдрите можеха да им срежат гърлата, щом им обърнеше гръб. Ами Сестрите, които Мат водеше към Кемлин с Елейн? — Когато приключим с това, ще ги предам на някои Айез Седай, които избера. — Може би щяха да видят в това жест на добра воля, малко мед, да подслади горчилката от това, че трябваше да приемат закрилата му.

Щом обаче думите излязоха от устата му, лицето на Нерит стана смъртно бледо и тя запищя и се хвърли надолу по склона, направо през повалените дървета.

— Проклета… Дръжте я! — викна Ранд и мъжете от салдейския патрул препуснаха след жената, без да помислят, че могат да счупят краката на конете си и да си прекършат вратовете. Все още виейки, тя се замята между конете с още по-малка грижа дали ще оживее.

В устието в най-източния проход с мигновен сребрист блясък се разтвори Праг. Боец в черно палто прекара коня си през него, метна се на седлото, докато Прагът още се стапяше, и препусна в галоп към билото на хълма, където чакаха Гедвин и Рочаид. Ранд загледа безстрастно. В главата му Луз Терин заръмжа за убийство — да убие ашаманите преди да е станало късно.

Докато тримата тръгваха нагоре по склона към Ранд, четирима от салдейците бяха повалили Нерит на земята и вече овързваха ръцете и краката й. Бяха нужни четирима, както се мяташе и ги хапеше, и развеселеният Башийр предложи да се обзаложат дали тя няма да ги надвие. Анайела измърмори, че трябвало да й счупят главата. Наистина ли го мислеше? Ранд я изгледа намръщено.

Боецът между Гедвин и Рочаид погледна притеснено Нерит, докато ги подминаваха. Ранд смътно си спомни, че го е виждал в Черната кула, още в деня, когато пръв бе връчил сребърните Мечове и даде на Таим първата игла с Дракона. Беше млад, казваше се Варил Ненсен, и все още носеше прозрачното си було, криещо дебелите му мустаци. Но не се беше поколебал, когато му се бе наложило да се изправи срещу своите сънародници. „Сега верността ви трябва да е само към Черната кула и към Преродения Дракон“, така им казваше Таим. Втората част на това винаги прозвучаваше като притурка.

— Имаш честта да докладваш лично пред Преродения Дракон, боец Ненсен — каза Гедвин. Кисело.

— Милорд Дракон! — изджафка Ненсен и се удари с юмрук в гърдите. — Има още от тях на около тридесет мили на запад, милорд Дракон. — Тридесет мили бяха крайната точка, до която Ранд бе наредил на съгледвачите да стигнат, преди да започнат да се връщат. Каква полза щеше да има, ако един Боец намереше сеанчанци, докато другите продължават да се придвижват на запад? — Навярно половината от броя им тук — продължи Ненсен. — И… — Тъмните му очи отново пробягаха към Нерит. Сега тя беше вързана и салдейците се мъчеха да я качат на кон. — И не видях следа от жена, милорд Дракон.

Башийр примижа към небето. Тъмни облаци се стелеха като юрган от един планински зъбер към друг, но слънцето все още трябваше да е високо.

— Време е да нахраним хората, преди и другите да се върнат — каза той и кимна доволно. Нерит беше впила зъби в една салдейска ръка и висеше на нея като язовец.

— Да се нахранят бързо — каза раздразнено Ранд. Всяка ли сул-дам щяха да хващат толкова трудно? Сигурно. Светлина, а ако хванеха Дамане? — Не искам да изкарам цялата зима в тези планини. — Джиле Дамане. Не можеше повече да изтрие това име, след като беше влязло в списъка.

„Мъртвите никога не млъкват — прошепна Луз Терин. — Мъртвите никога не спят.“

Ранд подкара към огньовете. Не му се ядеше.

* * *

От върха на издадената канара Фурик Каред оглеждаше внимателно гористите планински ридове. Остри зъбери като черни нокти. Конят му, висок пъстър скопец, беше изпънал уши, сякаш долавяше звук, нестигнал до неговия слух, но иначе кротуваше. Каред начесто трябваше да спира, за да изтрие лещите на далекогледа си. Лек дъждец ръмеше от сивото утринно небе. Двете пера на шлема му бяха клюмнали, наместо да стоят изправени, по гърба му се стичаше вода. Лек, в сравнение с вчерашния и може би в сравнение с утрешния. Или още този следобед, навярно. Откъм юг застрашително тътнеха гръмотевици. Но тревогата на Каред нямаше нищо общо с времето.

Под него последните от двете хиляди и триста мъже се нижеха в змиевидна нишка през лъкатушещите проходи, мъже, събрани от четири външни поста. Добре снаряжени и прилично добре командвани, но едва двеста от тях бяха сеанчанци и само двама освен самия него носеха червено-зелената униформа на Гвардията. Повечето от другите бяха тарабонци — знаеше, че са издръжливи — но близо една трета бяха амадицийци и алтарци, твърде наскоро положили клетвите си, за да е сигурен човек дали ще устоят. Някои алтарци и амадицийци бяха извръщали клетвите си вече по два-три пъти. Опитвали се бяха поне. Хората от тази страна на Аритски океан нямаха капка срам. Дузина сул-дам яздеха почти в челото на колоната и той съжаляваше, че не всички от тях имат окаишени дамане, които да крачат до конете им, а само две.

На петдесет крачки по-нататък петдесетина мъже от „Върха на копието“ оглеждаха склоновете наоколо, макар и не толкова грижливо, колкото трябваше. Твърде много мъже, които яздеха на Върха на копието, разчитаха на съгледвачите да открият дебнещите ги опасности. Каред си отбеляза наум да им поговори лично. След това или щяха да си изпълняват задълженията съвестно, или щеше да ги изпрати на каторжнически труд. Отпред на изток се появи ракен, пикиращ ниско над короните на дърветата, изви се и се обърна да последва гънките на земята, като мъжка ръка, погалила женски гръб. Странно. Морат’ракен, летците, винаги предпочитаха да се реят високо, освен ако небесата не се изпълнеха с мълнии. Каред сниши далекогледа си да види.

— Може би най-после ще получим поредния разузнавателен доклад — каза Джарданка. На другите офицери, чакащи зад Каред, не на него. Трима от тях бяха с ранга на Каред, но малцина освен Кръвта си позволяваха да безпокоят човек в кървавочервеното и почти чернозеленото на Гвардията на Смъртната стража. Не че много от Кръвта си го позволяваха.

Според приказките, които беше слушал като дете, един от неговите праотци, благородник, беше последвал Лутаир Пейендраг до Сеанчан по заповед на Артур Ястребовото крило, но двеста години по-късно, когато все още бил завладян само северът, друг негов праотец се опитал да си задели собствено кралство и вместо това го продали направо от дръвника. Може и така да е било; много да’ковале твърдяха, че имат знатен произход. Поне помежду си; малцина от Кръвта намираха подобно дърдорене за забавно. Тъй или иначе, Каред се бе почувствал щастлив, когато Избиращите го избраха, недодялано момче, все още недостатъчно пораснало, за да може да поеме задължения, и все още се гордееше с гарваните, татуирани по раменете му. Мнозина от Гвардията на Смъртната стража ходеха без палта и ризи всякога, когато им се удадеше случай, за да ги показват. Поне човеците, огиерските Градинари не бяха жигосвани нито бяха собственост, но това си бяха неща между тях и Императрицата.

Каред беше да’ковале и се гордееше е това, като всеки мъж от Гвардията, собственост на Кристалния трон, в тяло и в дух. Сражаваше се там, където Императрицата посочеше, и бе готов да загине в деня, в който тя му кажеше да умре. Само пред Императрицата отговаряха Гвардейците и там, където те се появяха, правеха го като нейна ръка, като видимо напомняне за нея. Нищо чудно, че някои от Кръвта изпитваха притеснения, щом видеха край тях да минава отделение на Гвардията. Далеч по-добър живот, отколкото да чистиш торта в конюшните на някой владетел или да поднасяш каф на някоя знатна дама. Но той проклинаше късмета си, че бе изпратен в тези планини да инспектира външните постове.

Ракенът се понесе на запад, с двете жени летци, присвити ниско в седлата си. Нямаше разузнавателен доклад за него и никакво съобщение. Фурик знаеше, че е от въображението му, но дългият изпънат врат на съществото му се стори някак… тревожен. На мястото на някой друг и той самият щеше да се разтревожи, Получил бе няколко съобщения, откакто преди три дни му заповядаха да поеме командата и да се придвижи на изток. Всяко поредно по-скоро сгъстяваше мъглата, отколкото да я прочисти.

Местните, тези алтарци, изглежда бяха нахлули с войска в планините, но как? Пътищата по северната граница на тази верига се пазеха от патрули и се наблюдаваха чак до границата с Иллиан, от летци и морат’торм, както и от конни отреди. Какво можеше да е накарало алтарците да покажат толкова много зъби? Да им се опълчат заедно? Човек можеше да се замеси в дуел само заради един крив поглед — макар да бяха започнали да разбират, че предизвикателството към един гвардеец е само по-бавният начин сам да си прережеш гърлото — но той бе виждал благородници в тази така наречена „държава“, готови да се продадат един друг, заедно с кралицата си, само срещу смътен намек, че могат да опазят земите си и може би да вземат и тези на съседите си в придатък.

Надок, едър мъж с измамно добродушно лице, се извърна на седлото си и проследи с поглед ракена.

— Не обичам да вървя в поход слепешката — измърмори той. — Не и след като алтарците са успели да вкарат тук четиридесет хиляди души. Най-малко четиридесет.

Джарданка изсумтя толкова шумно, че високият му бял кон се размърда. Джарданка беше старшият на тримата капитани зад Каред, със служба зад гърба си колкото самия Каред. Нисък и слаб, с дълъг нос и такава осанка, че човек можеше да си помисли, че е от Кръвта. А конят му изпъкваше от миля.

— Четиридесет хиляди или сто, Надок, те са пръснати оттук до края на веригата, твърде са раздалечени, за да могат да се поддържат. Очите да ми избодат, ако половината вече не са мъртви. Трябва да са се оплели с външните ни постове навсякъде. Затова и не получаваме сведения. От нас се очаква само да пометем останките.

Каред преглътна въздишката си. Надявал се беше, че Джарданка няма да е поне толкова глупав, колкото високомерен. Славата на победителите се разнасяше бързо, все едно дали е цяла армия, или половин Знаме. Това, което се преглъщаше и забравяше, бяха редките поражения. А толкова много мълчание сега изглеждаше… злокобно.

— Според последния доклад никак не ми прилича на останки — настоя Надок. Той, виж, не беше глупак. — На по-малко от петдесет мили пред нас има пет хиляди души и се съмнявам, че ще ги оправим с метли.

Джарданка изсумтя отново.

— Ще ги прекършим, с мечове или с метли, все едно. Светлината очите да ми изгори дано, не мога повече да чакам за една прилична битка. Казах на съгледвачите да продължат, докато ги намерят. Няма да позволя да ни се изплъзнат.

— Какво си направил? — попита тихо Каред.

Тихо или не, думите му накараха всички да извърнат очи към него. Макар че Надок и още неколцина едва се сдържаха да не зяпнат към Джарданка. На съгледвачите им беше наредено да продължат, казано им беше какво да търсят. Какво тогава бе останало незабелязано след тези заповеди?

Но преди някой да успее да си отвори устата, откъм мъжете долу в прохода заехтяха викове, чу се крясък и конско цвилене.

Каред притисна тръбата на далекогледа до окото си. По протежението на прохода пред него мъже и коне гинеха под градушка от стрели на арбалети, както му се стори, според това как пронизваха стоманените нагръдници и разкъсваха гърдите, защитени с дебели ризници. Стотици вече бяха повалени, други стотици се смъкваха поразени на седлата си или скочили на земята, бягаха настрани от тресящите се паднали коне. Твърде много бяха разбягалите се. Мнозина от войниците, все още по седлата, извръщаха конете да се опитат да побягнат назад през прохода. Къде, в името на Светлината, бяха сул-дам? Не можеше да ги открие. Изправял се беше срещу бунтовници със сул-дам и дамане, и те винаги трябваше да бъдат убити колкото може по-бързо. Сигурно местните го бяха разбрали.

Изведнъж, смайващо, теренът започна да изригва на шумни фонтани от пръст по протежение на виещата се колона на частта му, фонтани, изхвърлящи мъже и коне. във въздуха със същата лекота, с която изригваше пръстта и камъкът. Мълнии се замятаха от небето, синьо-бели назъбени стрели, пронизващи наред и земя, и хора. Други от мъжете просто избухваха, разкъсани на късчета от нищо, доколкото виждаха очите му. Нима местните си имаха свои Дамане? Не, трябваше да са онези Айез Седай.

— Какво ще правим? — попита потресен Надок.

— Нима смяташ да изоставиш хората си? — изръмжа Джарданка. — Ще яхнем и ще ги атакуваме, ти, жалък… — Думите му секнаха в гъргорене, когато върхът на меча на Каред промуши гърлото му. Имаше мигове, в които глупците можеха да се изтърпят, и такива, в които не биваше. Докато мъжът се сриваше от седлото си, Каред ловко изтри острието в бялата грива на коня, преди животното да побегне. Имаше и моменти, в които малко показност не е излишна.

— Атакуваме това, което може да се атакува, Надок — каза той, все едно че Джарданка изобщо не беше проговарял. Сякаш изобщо не беше съществувал. — Спасяваме това, което може да се спаси, и се оттегляме.

Докато се обръщаше да слезе в прохода, където падаха мълниите и екнеха тътените, заповяда на Ангар, корав младеж с много бърз кон, да препусне на изток и да докладва какво се е разиграло тук. Някой летец може би щеше да види, а може би не, въпреки че Каред подозираше, че вече се досеща защо бяха прелитали толкова ниско. Подозираше също така и че Върховната лейди Сурот и генералите в Ебу Дар вече знаят какво става тук. Нима днес щеше да се окаже денят, в който трябваше да загине за Императрицата? Той заби пети в хълбоците на коня си.

* * *

От плоското, осеяно с редки дървета било Ранд се взираше на запад към леса. Изпълнен със Силата — живот, тъй сладък; поквара, ах колко гадна! — можеше да различи дори отделните листа по дърветата, но това не беше достатъчно. Тай’дайшар изчатка с копито. Назъбените ридове отзад, отляво и отдясно, и навсякъде околовръст, надвишаваха почти с една миля билото, на което беше застанал, но то стърчеше добре, над върховете на дърветата долу, над лъкатушещата гориста долина, с дължина над една левга и почти толкова широка. Всичко долу се беше стаило. Също толкова кротко, колкото Празнотата, в която се носеше самият той. Стаено, поне засега. Тук-там се издигаха валма от дим — там като факли горяха на купчини по две-три дървета. Само влагата пречеше да подпалят цялата долина.

Флин и Дашива бяха единствените Аша’ман, все още останали с него. Всички други бяха долу, в долината. Двамата стояха малко встрани от него, в края на горичката, хванали юздите на конете си и загледани към леса долу. Е, Флин поне гледаше втренчено и също толкова напрегнато, колкото Ранд. Дашива поглаждаше от време на време, кривеше уста и промърморваше нещо, при което Флин го поглеждаше накриво. Силата изпълваше и двамата почти до предела, но колкото и странно да беше, Луз Терин този път си мълчеше. Той като че ли отново се беше скрил някъде дълбоко в гънките на съзнанието му в последните няколко дни.

От небето още струеше слънчева светлина, а разкъсаните облаци бяха сиви. Пет дни бяха минали, откакто Ранд бе вкарал малката си армия в Алтара, пет дни, откакто беше видял първия мъртъв сеанчанец. Доста беше видял оттогава. Мисълта се плъзна по повърхността на Празнотата. Усещаше жигосаната на дланта си чапла, притисната около Драконовия скиптър през ръкавицата. Стаено и безмълвно. Не се виждаше нито едно от онези летящи същества. Три от тях бяха загинали, свалени от небето с мълния, преди ездачите им да разберат, че трябва да стоят настрана. Башийр беше възхитен от съществата. Смълчано и кротко.

— Може би всичко вече свърши, милорд Дракон. — Гласът на Айлил беше хладно спокоен, но тя потупа кобилата си по шията, въпреки че животното нямаше нужда да го успокояват, и изгледа накриво Флин и Дашива — не желаеше да покаже пред тях и капка безпокойство.

Ранд усети, че си тананика и рязко спря. Това беше навик на Луз Терин, когато видеше някоя хубава жена, не негов. Не негов! Светлина, ако започнеше да се държи като него, при това когато онзи го нямаше…

Изведнъж от долината отекна глух тътен. Огън изригна сред дърветата, после отново и отново, и пак. Мълнии пронизаха леса недалече от мястото, където бяха разцъфнали високите пламъци, като пронизващи въздуха синкавобели назъбени пики. Порой от светкавици и огън, и после всичко затихна отново. Нито едно дърво този път не пламна.

Част от това сега беше сайдин. Част.

Отекнаха викове, смътни и далечни, от друга част на долината, както му се стори. Твърде далече, за да може дори усиленият му от сайдин слух да долови дрънченето на стомана. Въпреки всичко не цялото сражение се водеше от Аша’ман, от Вречените и Бойците.

Анайела изпусна дъх — беше го затаила, откакто почна размяната на Сила. Сражаващите се със стомана хора не я смущаваха. После и тя потупа шията на коня си, макар той само да беше трепнал с уши за миг. Ранд бе забелязал отдавна това у жените. Много често, когато една жена се развълнуваше, се опитваше да успокои други, които нямаха нужда да ги успокояват. Кон също вършеше работа. Къде все пак се беше дянал Луз Терин?

Раздразнен, той се наведе напред да огледа отново дървесния балдахин. Твърде много от дърветата бяха вечнозелени — смърч, пиния и кожолист — и въпреки доскорошната суша осигуряваха плътна пелена дори за усиленото му зрение. Почти небрежно той докосна тесния вързоп под коженото стреме. Можеше да го използва. И да удари слепешката. Можеше да слезе в гората. И да вижда най-много на десетина крачки. Там долу щеше да е почти толкова полезен, колкото всеки от Бойците.

На известно разстояние по хребета сред дърветата се отвори Праг, сребриста резка, която се ушири и разкри други дървета и дебел пласт зимнокафяви шубраци. Меденокож Боец с тънки мустачки на горната устна и малка перла на дясното ухо излезе пешком и остави Прага да изчезне. Пред себе си тикаше една сул-дам, с вързани отзад китки, хубаволика жена, ако я нямаше червената цицина отстрани на главата й. Цицината обаче вървеше с навъсеното й лице, както и с раздърпаната й, покрита с влажни кафяви листа рокля. Зъбеше се през рамо на Боеца, докато той я буташе по билото към Ранд, а после са озъби и на него.

Боецът се изпъна и отдаде изрядно чест.

— Боец Арлен Налаам, милорд Дракон — представи се той отсечено, забил поглед в седлото на Ранд. — Заповедта на милорд Дракона е да водим при него всички пленени жени.

Ранд кимна. Беше го заповядал само за да създаде видимост, че върши нещо, уж да инспектира дали пленничките са това, което всеки идиот щеше да разбере, че са.

— Отведи я при колите, боец Далаам, след което веднага се върни на бойното поле. — Едва не изскърца със зъби, щом го изрече. Да се върне на бойното поле. Докато Ранд ал-Тор, Преродения Дракон и кралят на Иллиан, си седеше на коня и зяпаше върховете на дърветата!

Налаам отново отдаде чест, след което затика жената пред себе си. Тя продължи да се озърта през рамо, но вече не към Боеца. Към Ранд. С широко отворени очи и зяпнала уста, поразена. Странно защо, Налаам не спря да я бута, докато не стигна мястото, откъдето беше излязъл. Трябваше само да се отдалечи достатъчно, за да не нарани конете.

— Какво правиш? — подвикна му Ранд, докато сайдин изпълваше мъжа.

Полуизвърнат към него, Налаам го погледна разколебан.

— Тук изглежда… някак по-леко, ако използвам място, където вече съм правил Праг, милорд Дракон. Сайдин… сайдин го усещам… странно тук. — Пленничката му го изгледа намръщено.

Ранд му махна с ръка да тръгва. Флин се престори на много заинтересуван от връзките на седлото на коня си, но се усмихна бегло. Лукаво. Дашива… се изкиска. Флин беше първият, споменал за странното усещане на сайдин в тази долина. Разбира се, Наришма и Хопвил го бяха чули, а Мор беше добавил приказките си за „странността“ около Ебу Дар. Нищо чудно, че всеки вече твърдеше, че усеща нещо, въпреки че никой не искаше да каже какво точно. Сайдин просто се усещал… непривично. Светлина, с този дебел слой поквара върху мъжката половина на Извора, какво друго можеше да се усеща? „Дано само не ги хване моето гадене“ — помисли си Ранд.

Прагът на Налаам се отвори и изчезна зад него и пленничката му. Ранд си позволи сам да опипа сайдин. Живот и гадост, омесени; лед, пред който сърцето на зимата щеше да изглежда топло, и огън, пред който и ковашките пещи щяха да изглеждат студени; смърт, чакаща го да се подхлъзне. Искаща да се подхлъзне. Нямаше нищо различно. Дали? Той погледна отново навъсено към мястото, където бе изчезнал Налаам. Налаам и жената.

Беше четвъртата пленена този следобед сул-дам. С което пленничките сул-дам при колите ставаха двадесет и три. И две дамане, всяка от които все още със сребристата каишка с нашийника на врата й, возени в отделни коли; в тези нашийници не можеха да изминат и три крачки, без да им прилошее повече, отколкото на Ранд, когато хващаше Извора. В края на краищата не беше сигурен, че Сестрите с Мат ще останат доволни, ако им ги предаде. За първата дамане, заловена преди три дни, не беше помислил като за пленничка. Крехка жена с бледожълта коса и големи сини очи, тя беше сеанчанска пленничка, която трябваше да получи свободата си. Така смяташе той. Но когато бе принудил една сул-дам да махне от жената нашийника, нейния ай-дам, тя запищя сул-дам да й се притече на помощ и веднага заплющя наоколо със силата. Дори беше изпънала врат пред сул-дам да й върне нашийника! Деветима Бранители и един Боец загинаха, докато я заслонят. Гедвин щеше да я убие на място, ако Ранд не го беше спрял. Бранителите, които се чувстваха почти толкова притеснени от близостта на жени, които могат да преливат, колкото други, озовали се до мъже, които могат — Бранителите все още искаха смъртта й. Бяха претърпели загуби в битките през последните няколко дни, но това, че мъже бяха убити от една жена, изглежда, ги оскърбяваше.

Загубите в жива сила бяха повече, отколкото Ранд беше очаквал. Тридесет и един Бранители загинали и четиридесет и шест етаири. И още над двеста сред Легионерите и ратниците на благородниците. Седем Бойци и един Вречен, мъже, които Ранд не бе познавал, преди да се отзоват на призива му да се явят в Иллиан. Твърде много, предвид това, че всичко освен най-тежките рани можеше да се Изцери, стига човек да можеше да издържи, докато дойде редът му. Но изтласкваше отрядите на Сеанчан на запад. Изтласкваше ги здраво.

Нови викове се надигнаха някъде далеко сред долината. Огън лумна на повече от три мили на запад и западаха светкавици, ломящи дървета. Дърво и камък изригна на един от планинските склонове още по-нататък, странни фонтани, редящи се един след друг. Тътенът и гърмежите поглъщаха човешките викове. Сеанчанците отстъпваха.

— Слизайте долу! — викна Ранд на Флин и Дашива. — И двамата. Намерете Гедвин и му предайте, че съм казал да натисне! Да натисне!

Дашива погледна с кисела гримаса към леса долу, после задърпа тромаво поводите на коня си по стръмнината. Трудно се оправяше с коне, както в езда, така и да ги води. И почти се спъваше в меча си!

Флин изгледа Ранд притеснено.

— Сам ли смятате да останете тук, милорд Дракон?

— Едва ли съм сам — отвърна сухо Раид и извърна очи към Айлил и Анайела. Двете се бяха върнали при ратниците си, почти двеста пиконоеци, чакащи търпеливо в края на билото, където то се спускаше на изток. В челото им, Денхарад гледаше намръщено през решетките на шлема си. Сега той бе поел командата над двете групи и макар главната му грижа да беше сигурността на Айлил и Анайела, хората му можеха да респектират повечето възможни нападатели. Освен това Вейрамон беше подсигурил западния край на рида така, че муха не можеше да прехвръкне, както твърдеше самият той, а Башийр пазеше откъм юг. Без много хвалби — Башийр просто бе вдигнал стена от пики, без да приказва много за това. А сеанчанците се оттегляха. — И едва ли съм чак толкова безпомощен, Флин.

Флин обаче го изгледа със съмнение и почеса олисялото си теме преди да отдаде чест и да поведе коня си към мястото, където Прагът на Дашива вече гаснеше. И заклати глават и замърмори на себе си също като Дашива. На Ранд му се дощя да изръмжи. Не можеше все още да полудее, нито той, нито никой от тях.

Прагът на Флин изчезна и Ранд отново заоглежда върховете на дърветата. Отново настъпи тишина. Времето се проточи в безмълвие. Тази идея да се заеме с постовете по планините се оказа лоша — сега вече бе готов да си го признае. В този терен човек можеше да се окаже на половин миля от някоя войска, без да я забележи. А долу, сред гъсто заплетените гори, можеше да се окажеш на десет стъпки от противника, без да забележиш! Трябваше да срещне сеанчанците на по-добър терен. Трябваше да…

Изведнъж започна да се бори със сайдин, да се съпротивлява на бесните напори, стремящи се да изригнат от черепа му. Празнотата изчезваше, стапяше се под свирепия натиск. В паника, зашеметен, той освободи Извора, преди да го е убил. Гаденето сгърчи корема му. Пред раздвоения му взор се появиха две Корони от мечове. Полегнали върху дебелия слой мъртви листа пред лицето му! Беше паднал на земята! Като че ли не можеше да вдиша добре — мъчеше се да всмуче въздух. От едно от златните лаврови листенца на короната се беше откършило късче и кръв бе зацапала няколко от малките връхчета на златните мечове. Жегналата го болка на хълбока му подсказа, че неизлечимите рани са се отворили. Понечи да се изправи и изрева. Зашеметен се взря в тъмните перца на стрелата, забила се в дясната му ръка над лакътя. Простена и рухна сред листата. Нещо пробяга по лицето му. Нещо капна пред окото му. Кръв.

Смътно долови крясъците. Сред дърветата от север изникнаха конници, препускащи по рида, някои с насочени пики, други стреляха в движение с къси лъкове. Конници в синьо-жълта броня със застъпващи се метални люспи и шлемове като глави на огромни насекоми. Сеанчанци, неколкостотин души, както му се стори. Толкова с „мухата“ на Вейрамон.

Ранд се протегна да достигне Извора. Твърде късно беше да се тревожи, че ще повърне или ще припадне. В друг момент сигурно щеше да се разсмее. Помъчи се и… Беше все едно да търсиш игла в тъмното с изтръпнали пръсти.

„Време е да умреш“, прошепна Луз Терин. Ранд винаги беше знаел, че в края Луз Терин ще се окаже тук.

На по-малко от петдесет крачки от Ранд тайренци и кайриенци се врязаха с крясъци сред сеанчанците.

— Бийте се, псета! — изкрещя Анайела и се метна от седлото си до него. — На бой! — Крехката лейди в коприните и дантелите си замята низ от проклятия, пред които и някои фургонджия щеше да онемее.

Анайела спря — стискаше поводите на коня си и местеше свиреп поглед от мъжете към Ранд. Тази, която го обърна по гръб, беше Айлил. Коленичи и го изгледа отгоре със странен израз в големите си тъмни очи. Той не се помръдваше. Стори му се, че е изцеден. Не беше сигурен, че може да мигне. Викове и трясък на стомана кънтяха в ушите му.

— Ако умре в ръцете ни, Башийр ще ни обеси и двете! — Този път Анайела изобщо не се превземаше. — А ако онези чернодрехи чудовища ни хванат… — Тя потръпна и се приведе до Айлил, като измъкна ножа от колавга си. На дръжката му блесна кървавочервен рубин. — Твоят Капитан на пиката може да ни изведе. Можем да сме на мили оттук, преди да го намерят и да се върнем в именията си, докато…

— Мисля, че ни чува — прекъсна я кротко Айлил. Облечената й в червена ръкавица ръка посегна към кръста й. И тя ли щеше да извади нож? — Ако издъхне тук… — Млъкна също толкова рязко, колкото другата жена, и извърна глава.

От двете страни на Ранд на гъсти потоци затътнаха копита. В галоп на север, срещу сеанчанците. С меч в ръка, Башийр едва успя да дръпне юздите и скочи от седлото. Грегорин Панар се смъкна по-бавно, но размаха меча си към прииждащите конници.

— Удряй, за краля на Иллиан! — изрева той. — Напред! За Властелина на утрото! Властелинът на утрото! Властелинът на утрото! — Трясъкът на стомана се усили. И виковете също.

— Точно това очаквах накрая — изръмжа Башийр и изгледа подозрително двете жени. Поколеба се обаче само миг и изрева, надмогвайки врявата на битката: — Мор! Кожицата ти ашаманска! Бързо тук! — Не извика, че Преродения Дракон е издъхнал, слава на Светлината.

Ранд с усилие извърна глава. Достатъчно, за да види връхлитащите на север иллианци и салдейци. Сеанчанците, изглежда, бяха отстъпили.

— Мор! — Името изгърмя през мустаците на Башийр и Мор скочи от седлото на препускащия в див галоп кон почти върху Анайела. Тя го изгледа възмутено, но щом той коленичи до Ранд и отметна тъмната коса от лицето си, осъзна, че се кани да прелее, дръпна се бърдо назад и едва не побягна. Айлил се изправи много по-плавно, но не й отстъпи в бързината, с която се отдръпна. И пъхна нож със сребърна дръжка в канията на колана си.

Церенето беше проста работа, макар и не съвсем приятно. Перата бяха скършени и стрелата бе изтеглена от другата страна на дупката с рязко дръпване, при което Ранд леко изпъшка, но това беше нужно само за да се отвори пътят. Мръсотията и забилите се малки късчета щяха да се изхвърлят от самата тъкан, докато се зашива отново сама, но само Флин и още неколцина други можеха да измъкват с помощта на Силата неща, забити дълбоко в плътта. Опрял два пръста на гърдите на Ранд, Мор стисна език между зъбите си и запреде Церенето. Винаги го правеше по този начин — иначе при него не ставаше. Не бяха сложните сплитове, използвани от Флин. Малцина можеха да го постигнат така добре като Флин, поне засега. Това, сегашното, беше по-просто. По-грубо. Знойни вълни потекоха през Ранд, толкова силни, че го принудиха да изпъшка. Той се загърчи яростно, от глава до пети. Мръвката, печаща се върху нажежената пещ, сигурно изпитваше същото.

Внезапният прилив на зной бавно заглъхна и Ранд остана да лежи, задъхан. В главата му Луз Терин също се задъхваше. „Убий го! Убий го!“ Отново и отново.

Ранд заглуши гласа до тихо бръмчене и промълви благодарност към Мор — младежът примигна, като че ли изненадан! — след което сграбчи Драконовия скиптър от земята и с мъка се изправи. Леко се олюля, Башийр пристъпи да му подаде ръка, но се дръпна, след като му махнаха. Ранд можеше да стои и без помощ. Макар и трудно. Но по-скоро щеше да литне, разперил ръце, отколкото да може да прелее. Когато докосна хълбока си, ризата се плъзна по ръката му, прогизнала от кръв, но старият кръгъл белег и новата резка през него на допир се оказаха само по-изтънели. Едва наполовина Изцерени, но не по-зле, отколкото след като ги бе получил.

За миг той изгледа двете жени. Анайела измърмори нещо за поздравление и му отвърна с усмивка, което го накара да се зачуди дали не се кани да оближе китката му. Айлил стоеше с изправена снага, много хладна, сякаш нищо не беше станало. Дали се бяха канили да го оставят да умре? Или да го убият? Но ако беше така, защо трябваше да пращат ратниците си в бой и защо се бяха притичали да видят как е? От друга страна, Айлил наистина беше извадила нож, когато заговориха, че умира.

Повечето салдейци и иллианци продължаваха в галоп на север или се спускаха надолу по склона, црдгонили последните остатъци от сеанчанците. А сетне Вейрамон се появи откъм север, подкарал в лек галоп висок лъскавочерен жребец, и дръпна юздите му, щом видя Ранд. Ратниците му яздеха в двойна колона зад него.

— Милорд Дракон — възкликна Върховният лорд и слезе от коня. Все още изглеждаше чистичък и спретнат, както си беше в Иллиан. Башийр беше пораздърпан и пооцапан, но фините одежди на Грегорин определено бяха омърляни с кал и дори единият му ръкав беще съдран. Дейрамон направи пищен поклон, с който можеше да засрами и цял кралски двор. — Простете, милорд Дракон. Стори ми се, че видях сеанчанци да настъпват пред рида, и слязох да ги пресрещна. Не съм и подозирал, че ще се появи и тази, втората част. Нямате представа колко щеше да ме заболи, ако се окажеше, че сте пострадали.

— Мисля, че имам — отвърна Ранд сухо и Вейрамон примигна. Настъпващи сеанчанци? Може би. Вейрамон винаги беше готов да се втурне към славата при първия шанс. — Какво искаше да кажеш с това „накрая“, Башийр?

— Изтеглят се — отвърна Башийр. В долината за миг изригнаха огън и мълнии, сякаш да го опровергаят, но чак някъде в далечния й край.

— Вашите… съгледвачи казват, че се отдръпват — каза Грегорин и изгледа Мор накриво и притеснен. Мор му отвърна със зъбата усмивка. Ранд бе виждал иллианеца, повел мъжете си в разгара на битката, как им подвикваше окуражаващо и сечеше с меча си, забравил за смъртта — но сега трепна пред ухиления Мор.

Най-сетне на билото се изкачи и Гедвин, повел коня си с небрежна надменност. Почти се озъби на Башийр и Грегорин, изгледа навъсено Вейрамон, като че ли разбрал вече за глупостта му, и така погледна Айлил и Анайела, сякаш се канеше да ги ощипе. Жените бързо се дръпнаха от него, но не само те, а и мъжете, с изключение на Башийр. Дори Мор. Гедвин поздрави Ранд с небрежно допиране на юмрука до гърдите си.

— Пратих съгледвачи веднага щом се уверих, че с тази пасмина тук е приключено. Има още три колони на десетина мили навътре.

— Всички са тръгнали на запад — вметна кротко Башийр, но изгледа Гедвин така рязко, че камък можеше да сцепи. — Успя — обърна се той към Ранд. — Всички отстъпват. Съмнявам се, че ще се спрат преди Ебу Дар. Не всички кампании свършват с триумфален марш по улиците на града, но тази приключи.

Изненадващо — а може би не — Вейрамон заспори, че трябвало да продължат напред и „да завземем Ебу Дар за славата на Властелина на утрото“, както се изрази, но „Властелинът“ се смая, като чу от самия Гедвин, че не би имал нищо против да помете още на няколко пъти тези сеанчанци и че не би имал нищо против да види Ебу Дар. Дори Айлил и Анайела прибавиха гласовете си в полза на това да сложат „веднъж завинаги край на сеанчанците“, въпреки че Айлил добави, че тя самата би предпочела да избегне участието си в този край. Беше съвсем сигурна, че лорд Дракона ще предпочете да остане с него.

Само Башийр и Грегорин предложиха да се върнат и занадигаха гласове да надвикат другите. Ранд ги слушаше мълчаливо. Мълчаливо и загледан на запад. Към Ебу Дар.

— Направихме това, за което дойдохме — настоя Грегорин. — В милостта на Светлината, да не смятате да завземете самия Ебу Дар?

Да завземе Ебу Дар. Защо не? Никой нямаше да го очаква. Пълна изненада, за сеанчанците, както и за всички останали.

— Има моменти, в които грабваш предимството и продължаваш напред — изръмжа Башийр. — И други, в които си взимаш печалбата и се връщаш у дома. Аз казвам, че е време да се при бираме у дома.

„Не бих имал нищо против да си в главата ми — каза с почти разумен глас Луз Терин, — стига да не беше толкова луд.“

Ебу Дар. Ранд стисна в ръката си Драконовия скиптър и Луз Терин изкряка.

Загрузка...