Рандеву

2.

Аугуста спря пред вратата на лейди Арбътнот. Къщата й беше една доста внушителна сграда в Лондон. Дневникът на Розалинд Морис вече бе на сигурно място в плетената чантичка на Аугуста.

— Няма да се бавя дълго, Бетси каза тя на младата си прислужница, докато се изкачваха по стълбите. — Трябва да се върнем бързо, за да приготвим Клаудия за вечерята у семейство Бърнет. Това ще бъде много важна вечер за нея. Там ще присъстват най-отбраните мъже на Лондон. Сигурно ще намерим най-подходящия.

— Да, мадам. Госпожица Клаудия е хубава като ангел и вярвам, няма да изглежда по-различна и тази вечер.

— Така е, наистина — усмихна се Аугуста. Вратата се отвори тъкмо когато Бетси се готвеше да почука. Шръгс, възрастният прегърбен иконом на лейди Арбътнот, погледна новодошлите, докато изпращаше други две дами.

Аугуста позна Белинда Ренфю и Фелисити Отли, които тръгнаха надолу по стълбата. Двете бяха чести гости на клуба, както и много други изискани дами. Съседите отбелязаха, че болнавата лейди Арбътнот не се оплаква от липса на гости.

— Добър ден — поздрави ги весело Аугуста.

— Изглеждаш много добре тази сутрин.

— Да, наистина — промърмори Белинда и изгледа завистливо Аугуста, която беше наметнала над светлосинята си рокля модна тъмносиня пелерина, гарнирана с кожи. — Много се радвам да те видя, лейди Арбътнот те очаква.

— Няма да я разочаровам — отвърна Аугуста и ги отмина с усмивка. Тя знаеше, че Белинда и Дафни са се обзаложили на десет лири за връщането на дневника.

— Всичко ли мина добре у Енфилд? — изгледа я остро Белинда.

— Разбира се. Надявам се, че ще се видим по-късно тази вечер.

— Естествено, Аугуста. А също така ще видим и госпожица Норгров. Довиждане — усмивката на Белинда се изкриви в гримаса.

— Довиждане. Здравей, Шръгс — Аугуста поздрави червендалестия мустакат иконом, който затвори вратата зад нея.

— Госпожице Болингър, лейди Арбътнот ви очаква.

— Разбира се — тя не се смущаваше от раздразнителния възрастен човек, изправен до външната врата. Шръгс беше единственият мъж сред прислугата на лейди Арбътнот и се ползваше с голямо уважение. Той беше новоназначен и никой не можа да разбере защо Сали е избрала точно него. Може би от съжаление, защото възрастният човек едва се справяше с повечето от задълженията си. Не се появяваше по цели дни, тъй като вследствие на ревматизма си боледуваше често. Шръгс непрестанно се оплакваше — това му доставяше удоволствие. Оплакваше се от всичко — ставите си, времето, задълженията в домакинството, липсата на помощ, малката заплата. Но мнението на дамите от клуба беше, че Шръгс придава завършен, вид на всичко наоколо. Той беше ексцентричен, оригинален и много приказлив. Те изцяло го възприемаха такъв и се отнасяха с него като с ценна придобивка на заведението.

— Как е ревматизмът ти днес, Шръгс? — попита Аугуста, докато сваляше гарнираната си с кожи шапка.

— Не разбрах. Говорете по-високо, ако искате да ме питате нещо. Не мога да разбера защо дамите мърморят под носа си. Трябва да се научите да говорите по-високо.

— Питам те как е ревматизмът ти, Шръгс?

— Много е изострен, благодаря, госпожице Болингър. Но понякога е и по-лошо — Шръгс говореше дълбоко и дрезгаво, толкова дрезгаво, че гласът му звучеше като тропот на конска кола. — Всички в тази къща ме влудяват, скоро ще постъпя в лудницата.

Аугуста се усмихна снизходително и извади от плетената си чантичка малко шишенце.

— Донесла съм ти лекарство и искам да се намажеш. Приготвено е по рецепта на майка ми. Тя лекуваше с него баща си и той го намираше за много ефикасно.

— Така ли? И какво се случи по-нататък с дядо ви?

— Почина преди няколко години.

— От въздействието на лекарството ли?

— Не, беше на осемдесет и пет години. Носеше се мълвата, че го намерили умрял в леглото на младата прислужница.

— А, значи това е бил ефектът. Ще се намажа веднага щом ми се отдаде случай.

— Непременно. Знаеш ли, иска ми се да дам подобно нещо и на лейди Арбътнот. Как е тя днес?

Шръгс само повдигна вежди. В сините му очи се прокрадна сянка на тъга. Аугуста беше запленена от тези очи — погледът му беше остър и някак си необяснимо младежки, не подхождаше на това старо и сбръчкано лице.

— Надявам се, че този ден ще бъде добър за нея. Тя очаква с нетърпение вашето пристигане.

— Няма да я карам да ме чака — Аугуста погледна Бетси. — Иди и изпий чаша чай с приятелите си в кухнята. Ще кажа на Шръгс да те повика, когато съм готова да тръгна обратно.

— Да, мадам — Бетси направи реверанс и побърза да се присъедини към другата прислуга, придружаваща господарката й. В кухнята на лейди Арбътнот винаги имаше весела компания.

Шръгс тръгна с бавна рачешка походка към салона. Отвори вратата, като се мръщеше от болки. Аугуста прекрачи прага и сякаш влезе в друг свят.

Това беше светът, който й принадлежеше изцяло, макар и само за няколко часа на ден. Тя копнееше за това чувство, особено след убийството на брат й. Аугуста знаеше, че сър Томас и Клаудия правеха всичко възможно, за да се чувства като у дома си. На свой ред тя искаше да повярват, че това е така. Те бяха сериозни, замислени и трезви интелектуалци, типични представители на рода от Хемпшир. Сър Томас и Клаудия никога нямаше да разберат душата на Аугуста. В къщата на лейди Арбътнот тя се чувстваше като в собствен дом, между свои. Намираше се в „Помпея“ — един от най-новите, най-странните, най-изключителните клубове в Лондон. Членовете му бяха подбрани, а външните хора изобщо нямаха представа какво става в къщата на лейди Арбътнот. Онези, които не членуваха в него, мислеха, че това е моден салон, но „Помпея“ беше нещо повече. Той беше създаден по образ и подобие на мъжките клубове. В него се събираха всички жени със съвременни разбирания. Носеше името на съпругата на Цезар, с която той се развел, защото имала добра репутация. Името подхождаше на членуващите. Всички дами бяха високообразовани и възпитани, ползваха се с добро име в обществото, но им казваха „оригиналните“.

„Помпея“ наистина приличаше на мъжки клуб, но не изцяло. Наредбата и украсата бяха чисто женски. Стените бяха боядисани в топло жълто. Навсякъде висяха картини, на които бяха изобразени жени. В края на стаята се виждаше картина с образа на лечителката Пантея. До нея висеше портрет на майката на Филип Македонски. Над камината беше окачена картина с образа на Сафо, а в другия край на стаята — на Клеопатра. Имаше картини и статуи на Артемида, Деметра и Ирис. Мебелите бяха в класически стил. Колони, пиедестали и урни бяха изкусно подредени из салона, и му придаваха вид на гръцки храм. Подобно на известните мъжки клубове, „Помпея“ предлагаше на членовете си всички удобства. В една от големите ниши имаше нещо като кафене. Разполагаха и със стая за игра на карти. В по-късните часове членките на клуба, които обичаха да играят вист, можеха да се видят насядали около покритите със зелено сукно маси, облечени в най-елегантните си дрехи. Залаганията на големи суми бяха забранени, тъй като лейди Арбътнот не желаеше по вратата й да тропат разгневени съпрузи. В клуба се получаваха много вестници и списания като „Таймс“ и „Морнинг пост“. Имаше и студен бюфет, където сервираха чай, кафе, шери и бадемов ликьор.

Аугуста влезе в салона и веднага се потопи в неговата приятна и успокояваща атмосфера. Пълничка руса млада жена, седнала зад едно писалище, я погледна и й кимна.

— Как върви поезията, Лусинда? — попита Аугуста.

Напоследък у всеки член на клуба се забелязваше амбиция към писане. Тя все още не беше вдъхновена от такава муза. Предпочиташе да чете романи.

— Благодаря, върви. Изглеждаш хубава тази сутрин. Носиш ли добри новини?

— Благодаря, Лусинда. Може би да.

— Много добре ти се е отразил уикендът на открито.

— Успях да спася и нечия репутация.

Аугуста се насочи към края на салона, където две жени пиеха чай пред камината.

Лейди Арбътнот — патрон на „Помпея“, наричана от всички Сали, беше облечена в елегантна роба с дълги ръкави. Беше седнала близо до камината, наметната с топъл индийски шал. От това място обхващаше с поглед целия салон. Стойката й бе изискана и грациозна, косата й — прибрана нагоре в модна прическа. Чарът й беше известен в цял Лондон. Богата жена, овдовяла много скоро след женитбата си, Сали пилееше парите си за тоалети. Но и най-скъпата коприна и муселин не можеха да скрият отслабналото, болно тяло. Болестта бавно я унищожаваше.

Аугуста с мъка понасяше страданието й. Знаеше, че ще преживее загубата на нейната приятелка така, както на собствената си майка. Двете жени се бяха запознали в една книжарница, където търсеха исторически книги. Веднага помежду им се завърза приятелство, което с времето се задълбочаваше. Въпреки голямата разлика в годините те имаха еднакви интереси, бяха ексцентрични и обичаха приключенията. Сали я прие като своя дъщеря и изпълняваше ролята на настойник, тъй като имаше много връзки в обществото. Тя проправи път на Аугуста, която изяви способностите си и утвърди личния си авторитет. По цели месеци двете се разхождаха и забавляваха из Лондон. Но по-късно Сали започна да се уморява лесно. Скоро стана ясно, че е сериозно болна. Оттегли се у дома си и създаде „Помпея“, за да я развлича. Независимо от тежката болест Сали не загуби чувството си за хумор и интелигентността си. Очите й грейнаха от щастие, когато видя Аугуста.

Младата дама, която седеше до лейди Арбътнот, вдигна поглед, изпълнен с безпокойство. Розалинд Морис беше не само наследница на голямо богатство, но и привличаше със своята светлокестенява коса и подчертано едър бюст.

— Ах, мила Аугуста! — каза с явно доволство Сали, докато Аугуста се навеждаше да я целуне. — Нещо ми подсказва, че всичко е приключило успешно. Горката Розалинд беше много разтревожена през тези няколко дни. Сега трябва да я отървем от тази беда.

— С най-голямо удоволствие. Ето, вземи си дневника, Розалинд. Естествено, без комплиментите на лорд Енфилд.

— Ти си го намерила?! Не мога да повярвам! — Розалинд прегърна Аугуста. — Какво облекчение! Как мога да ти се отблагодаря? Имаше ли проблеми? Опасности? Енфилд знае ли това?

— Разбира се, не всичко вървеше точно по плана — призна Аугуста, докато се наместваше срещу Сали.

— Какво се случи? Да не би да са те открили? — попита заинтригувана Сали. Аугуста сбърчи нос.

— Бях обезпокоена в момента на акцията от лорд Грейстоун. Но кой можеше да предположи, че именно той ще се мотае по това време там? Всеки би решил, че е зает с писането на трактат върху някоя отвлечена тема за стара Гърция. А той беше в библиотеката.

— Грейстоун? — Розалинд ужасена се отпусна на стола. — Той те разкри? Видял е и моя дневник?

— Не се притеснявай, Розалинд. Той не знаеше, че това е твоят дневник — тя се обърна и погледна сериозно Сали. — Трябва да ви кажа, че всичко това ми изглежда странно. Очевидно той е знаел, че ще бъда там и ще търся нещо в писалището. Дори носеше тел, за да отвори ключалката. Отказа да каже откъде е информиран за това.

Розалинд сложи ръка на устата си и черните й очи се разшириха от ужас.

— Господи, между нас има шпиони!

— Той ми даде честната си дума, че няма да каже на никого за случилото се и аз съм склонна да му вярвам — бавно каза Аугуста. — Вие всички знаете, че той е близък приятел на чичо ми и според мен мисли, че му прави услуга, като ме държи под око у Енфилд.

— Това е едно от качествата на Грейстоун — рече Сали. — На него може да се разчита — умее да пази тайни.

— Сигурна ли си? — тревожно я погледна Розалинд.

— Напълно — Сали вдигна чашата чай към бледите си устни и отпи глътка, после я постави бавно на масата.

— И така, мои млади смели приятелки, ние успяхме да се измъкнем невредими от тази неприятна каша благодарение на смелостта на Аугуста.

— Въпреки че и лорд Грейстоун ми прочете дълга лекция, аз научих един урок от Розалинд — никога да не оставям следи, заради които после да бъда преследвана.

— Нито пък аз — Розалинд Морис притисна дневника към гърдите си. — Какъв звяр е бил този мъж!

— Кой? Енфилд? Да, той наистина се проявява като негодник към жените. Но това не заличава героизма му, проявен във войната — каза Сали.

— Не зная какво толкова харесвах в него — призна Розалинд. — Предпочитам компанията на лорд Лъвджой. Какво мислиш за него, Сали? Твоята информация е била винаги много точна, макар и да не напускаш дома си.

— Не е нужно да пътувам далече, за да зная много. Рано или късно новините почукват на вратата на „Помпея“. Що се отнася до Лъвджой, едва напоследък дочувам за неговия чар. Знам само, че имал добри качества. Ти сигурно можеш да потвърдиш това. Нали, Аугуста?

— Танцувах с него на бала у Лофенбах миналата седмица — отговори тя и си спомни за веселия барон с русочервеникава коса и зелени блестящи очи. — Мисля, че е вълнуващо да се играе валс с него. Но никой не знае подробности за Лъвджой.

— Той е последен от своя род. Някои ми каза, че имал имение в Нортфолк — сви устни Сали. — Но нямам представа колко са плодородни земите му. Внимавай да не станеш пак жертва на друг търсач на зестра, Розалинд.

— Често става обратното. Но понякога най-интересните мъже попадат на истински жени, които ги впечатляват — каза Аугуста.

— Мисля, че отново става дума за Грейстоун, нали? — Сали погледна Аугуста.

— Ами, да. Знаеш ли, той си призна за списъка с набелязаните кандидатки. Избира подходящи за титлата „графиня Грейстоун“.

— Аз също чух за този списък — кимна с глава Розалинд. — Която и да е тя, няма да отговаря на качествата на първата му съпруга Катрин. Тя почина при раждане година след сватбата. Но за малкото време успя да остави своето присъствие в имението „Грейстоун“.

— Тя е била изключителна — каза Аугуста.

— Образец на женска добродетел, така поне казват — отбеляза Розалинд. — Достатъчно е да поразпиташ. Моята майка познаваше семейството и често ми даваше Катрин за пример. Срещала съм я няколко пъти, когато бях малка, и да си призная, намирах, че е доста дребнава. Беше обаче много красива. Приличаше на мадона. Казват, че добродетелната жена струва повече от скъпоценен камък. Но често мъжете трудно намират подобна добродетелност, тя е като красотата — можеш да я откриеш в очите на тези, които й се възхищават. Напълно възможно е обаче този път Грейстоун да не търси втори такъв образец.

— О, той действително търси нещо изключително — потвърди Аугуста. — Понякога ми се струва, че той би бил нетолерантен, противен съпруг за жена със спонтанен и непокорен характер като моя…

— Кога те обземат такива мисли? — прекъсна я Сали.

— Когато изпадна в депресия, вземам Херодот и Тацит. Забравям изобщо за правата на жените, решавам да сменя гардероба си с рокли, които нямат никакво деколте. Но след като изпия чаша чай, лудостта ми ме напуска и ставам пак нормална.

— Боже мой! Естествено. Не бих могла да си представя Аугуста като образец за женско поведение — Сали избухна в неудържим смях, който накара присъстващите да се спогледат. Младите дами се усмихнаха една на друга. Беше им приятно да видят своята домакиня в добро настроение. Шръгс, който отвори вратата на залата, очевидно дочу смеха. Аугуста го съзря случайно и видя, че той гледа господарката си. Имаше нещо твърде особено в погледа му. Неговите живи сини очи срещнаха нейните. Икономът наведе глава, преди да се оттегли. Аугуста долови, че той безмълвно й благодари, задето разсмя Сали.

След няколко минути, излизайки от клуба, Аугуста се спря да погледне в книгата за облози, поставена до прозореца върху пиедестал в йонийски стил, и прочете, че Л. С. се обзалага с Д. П. на десет лири за това, че лорд Грейстоун до един месец ще поиска ръката на Ангела.

Аугуста се ядоса.

— Кълна ти се, Хари, че в книгата на „Помпея“ има вписан облог. Това е най-интересното.

Питър Шелдрейк се отпусна в коженото кресло и погледна Грейстоун през чашата си с портвайн.

— Радвам се, че го намираш за интересно. Аз — не. — Хари пусна перото в мастилницата и взе своята чаша.

— Между другото, за теб няма нищо интересно и вълнуващо в това да си търсиш съпруга. Облози има в книгата на всеки клуб в Лондон. Учудващото е това, че и в „Помпея“ има книга за облози. С колекцията от ексцентрични жени Сали иска да подражава на мъжките клубове. Това е истината.

— Каква истина? — Хари намръщено погледна младия човек.

Питър Шелдрейк страдаше от скука. Това беше общо заболяване сред младите мъже, особено тези като него, които бяха прекарали няколко години на континента като участници в опасните игри на войната срещу Наполеон.

— Недей да криеш, Грейстоун. Ще поискаш ли ръката на дъщерята на сър Томас? О, хайде, Хари, отговори ми! — той замълча и се усмихна отново.

— Мислиш ли, че Клаудия Болингър ще бъде подходяща за графиня? — попита Хари.

— О, не, човече! Говорим за Ангела, нали? Тя е образец на добродетел. За да сме съвсем точни — тя прилича на теб. Като двойка вие двамата ще се отегчите един от друг още месец след сватбата. Питай Сали, ако не ми вярващ. Тя е на същото мнение.

— За разлика от теб, Питър, аз не обичам непрекъснатите авантюри. И не бих искал да имам жена, която да ги обича.

— Ето къде ти е грешката. Сигурен съм, че на теб ти трябва жизнерадостна, пълна с изненади жена — Питър скочи нервно на крака и отиде до прозореца. Лъчите на залязващото слънце огряваха артистично разпилените къдрици и очертаваха красивия му профил. Както обикновено той беше облечен в тон с модата — с елегантна широка вратовръзка, риза с жабо, безупречно ушито сако и тесни панталони.

— Ти си този, който търси приключения, Шелдрейк — тихо отбеляза Хари. — Откакто се прибра в Лондон, изглеждаш отегчен. Отделяш много време за облеклото си, започна да пиеш, да играеш комар…

— Докато ти се зарови в историческите книги за древна Гърция и Рим… Хайде, Хари, признай си, че ти липсва животът, който живяхме на континента.

— Ни най-малко. Винаги съм обичал Гърция и Рим. Наполеон е вече минало, аз имам задължения и ангажименти, които трябва да свърша тук, в Англия, и то сега.

— Да, зная. Трябва да обърнеш внимание на именията си и да се отдадеш на задълженията си. Трябва да се ожениш и да ти се роди наследник — Питър отпи голяма глътка вино.

— Не съм единственият, който трябва да се отдаде на задълженията си — натъртено подчерта Хари.

Но Питър умишлено подмина забележката.

— За Бога, човече! Та ти беше един от важните хора на Уелингтън, занимаваше се с разузнавателна дейност. Ти контролираше и командваше дузина агенти като мен, които събираха информация. Ти разработи шифри, с които разбираше най-важните кодове на французите. Ти рискуваше моята и твоята глава, за да откриеш и вземеш картите на най-решаващите битки на полуострова. Само не ми казвай, че не ти липсва всичко това.

— Предпочитам да дешифрирам латински и гръцки писания, отколкото да се задълбочавам над военни писма, писани с невидимо мастило и секретни кодове. Уверявам те, че намирам историята на Тацит за много по-интересна от нещата, писани от някакви френски агенти.

— Но помисли си за тръпката и опасността, в която живеехме! Помисли за опасните игри, в които се включваше и разиграваше с противника. Например с този, когото наричахме Паяка. Действително ли това не ти липсва?

— Единственото, за което съжалявам, е, че не успяхме да го разкрием и предадем на съда. Задачите, които ми се поставяха, малки или големи, доказваха доверието към мен.

— Ти се справи блестящо.

— Изпълнявах задачите според способностите си. Но сега войната свърши. А единствен ти все още търсиш приключения, Шелдрейк. И трябва да ти кажа, че ги намираш на най-необикновени места. Харесва ли ти да играеш ролята на иконом?

Питър направи гримаса. В погледа му просветна тъжен хумор.

— Ролята на Шръгс, разбира се, се различава от тази на прелъстител сред жените на френските офицери или на крадец на секретни документи. Но тя има своите достойнства и добри страни. А и Сали се забавлява, това й доставя удоволствие… Мисля, че скоро ще я загубим.

— Да, тя е галантна жена. Информацията, която събираше тук, в Англия, беше безценна. Рискува, но направи много за родината си.

Питър поклати глава и погледна замислено.

— Сали, като мене, винаги е обичала интригите. Между нас има нещо общо. Затова ми прави удоволствие да бъда иконом в „Помпея“. Клубът е нещо много важно за нея. Той й носи удоволствие. Трябва да благодариш на твоята мъжкарана за това.

Устата на Хари се изкриви от недоумение.

— Сали ми каза, че идеята клубът да бъде по подобие на нашите мъжки клубове, е била на Аугуста Болингър — поясни Питър. — Това не би учудило никой, който я познава. С нея винаги се случват интересни неща. Разбираш за какво става дума.

— Да, за жалост — промърмори Хари.

— Убеден съм, че госпожица Болингър е стигнала до идеята за женския клуб съвсем сама, за да забавлява Сали. Тя е много любезна дори и с прислугата. Днес ми донесе лекарство против ревматизъм. Има дами от клуба, които никога не биха се разтревожили за ревматизма на един стар иконом.

— Не знаех, че страдаш от ревматизъм.

— Не аз, а Шръгс.

— Пази добре „Помпея“, защото не бих искал госпожица Болингър да си навлече някаква беля с този смешен клуб.

— Ти се притесняваш за нейната репутация, защото си приятел на чичо й?

— Не напълно — Хари запрехвърля в ръце перото за писане и добави тихо: — Имам и друга причина, поради която не желая да бъде замесена в скандал.

— Зная. Ти ще последваш нашия съвет със Сали и ще я впишеш в списъка си, нали? Признай си — Аугуста Болингър ще влезе в списъка ти за подходящите кандидатки за графиня Грейстоун.

— Това ме кара да се замисля защо цял Лондон се интересува от моите намерения.

— Предизвика интерес с начина, по който си подбираш съпруга. Всички знаят за списъка. Казах ти, че има и облози.

— Да. Каза ми. И какъв точно беше облогът в книгата на „Помпея“? — Хари се загледа в чашата си с вино.

— Десет лири, ако поискаш ръката на Ангела до края на месеца.

— Между другото, възнамерявам да поискам ръката на госпожица Болингър още днес следобед.

— За Бога, човече! Надявам се, че не на Клаудия? Зная, че ти искаш да намериш наистина достойна жена, която да носи с чест титлата графиня. Но трябва да ти кажа, че жена-светица не ти е нужна. Ти се нуждаеш от нещо съвсем друго. А Ангела се нуждае от друг тип съпруг. Не бъди глупак, Хари!

— Някога да съм бил глупак?

— Не, господине, никога не сте бил. И това е прекрасно. Прекрасно! Няма да съжалявате.

— Не съм много сигурен — каза мрачно Хари.

— Хайде да погледнем въпроса от другата страна. Ако послушаш съвета ми, никога няма да скучаеш. Днес следобед ще поискаш ръката на Аугуста, нали?

— Не, господине. Нищо няма да предлагам на Аугуста. Днес следобед ще поискам ръката й от сър Томас.

— Но защо не от Аугуста? Та тя е на двадесет и четири, не е ученичка — Питър го погледна учудено.

— Ние двамата установихме, че не съм глупак, нали, Шелдрейк? Няма да оставя в ръцете на един Нортъмбърланд-Болингър толкова важно и съдбоносно решение.

— Разбирам те напълно. Желая ти успех — Питър прихна да се смее. — Сега искам да посетя няколко клуба и да поставя моя облог в книгите. Няма нищо по-интересно от едно разузнаване, нали?

— Така е — съгласи се Хари, който се замисли колко пъти неговият живот и животът на другите е зависел от разузнаването. За разлика от своя приятел, той бе доволен, че тези дни са зад гърба му.

В три часа следобед Хари влезе в библиотеката на господин Болингър.

Сър Томас беше все още запазен и енергичен човек. Времето, през което се беше посветил на своите научни изследвания, не бе променило якото му, широкоплещесто тяло. Косата му, някога руса, беше посребрена и леко оредяла на темето. Носеше очила, и сега погледна над тях, за да види новодошлия. Усмихна се, като съзря Хари.

— Грейстоун, радвам се да те видя. Тъкмо щях да пратя да те повикат. Попаднах на интересни преводи — Цезар на френски. Мисля, че ще те заинтересуват.

Хари се усмихна и взе един от столовете до камината.

— По друга работа съм дошъл днес, сър Томас.

— И каква е тя? — попита той с изострено внимание, докато наливаше бренди в две чаши.

Хари взе питието си и седна обратно на стола. Известно време наблюдава изучаващо домакина.

— Ние с вас сме старомодни в някои неща.

— Много може да се говори по този въпрос, ако питате мен. Нека да пием за гърците и римляните — отговори на тоста му Хари. Отпи глътка бренди и постави чашата на масата. — Дошъл съм да искам ръката на госпожица Болингър, господине.

Сър Томас повдигна дебелите си вежди. На лицето му се изписа замислено изражение.

— Не, господине — продължи графът. — Не съм говорил с нея по този въпрос. Както вече казах, доста съм старомоден. Искам вашето мнение и решение, за да продължа нататък.

— Разбира се, господине, напълно правилно. Радвам се да ви дам съгласието си. Клаудия е интелигентна и добре възпитана млада дама. С маниери като майка си. Дори възнамерява да пише книга, както жена ми навремето. Знаете ли, моята съпруга пишеше книги за обучението на младите дами и имаше доста голям успех.

— Зная за тези способности на госпожа Болингър. Моята дъщеря се образова по нейните книги.

— Да, сигурен съм, че Клаудия ще бъде прекрасна графиня. Ще се гордея, ако вие влезете в моето семейство.

— Благодаря, господине. Но не съм дошъл да моля за ръката на вашата дъщеря.

— Не сте дошъл за Клаудия? — учудено попита сър Томас. — Недоумявам. Какво искате да кажете?

— Имам намерение да се оженя за Аугуста, ако тя желае.

— Аугуста?! — очите на сър Томас се разшириха. Той отпи от брендито и едва не се задави, почервеня и започна да маха с ръка. Изглежда не знаеше как да реагира — да се учуди или да се засмее.

Хари спокойно се надигна от стола и потупа леко домакина по гърба.

— Зная какво говоря, господине. И аз в първия момент реагирах като вас, но сега вече свикнах с тази мисъл.

— Аугуста!?

— Да, сър Томас. Аугуста. Ще ми дадете ли вашето съгласие или не?

— Разбира се, господине. Тя няма никога да получи по-добро предложение от вашето — каза бързо сър Томас.

— Точно така. Струва ми се, че ще имаме много по-голям проблем за този брак с Аугуста, отколкото с Клаудия. Защото от Аугуста всичко може да се очаква.

— Тя е ужасно непредсказуема — съгласи се сър Томас. — Тази черта идва от страна на рода Нортъмбърланд, господине. Но вие сам си го пожелахте.

— Разбирам. След тази характеристика не ни остава нищо друго, освен да поставим Аугуста пред свършен факт. Може би така ще бъде по-добре.

Сър Томас хвърли бърз поглед към Хари.

— Ако ви разбирам правилно, искате да кажете, че трябва да дам съобщение във вестниците.

— Да, сър. По-добре ще бъде, ако Аугуста изобщо не взема решение.

— Много умно. Чудесна идея, Грейстоун. Чудесна идея!

— Благодаря ви. Това е само началото. Нещо ми подсказва, че ако имаме малко преднина пред Аугуста, ще успеем.