Родена магьосница

Асгарот

През деня Ерин и Селинор яздиха без никакви проблеми, но заобикалянето на Белдинук ги забави, защото дори подсилените им коне не можеха да се справят лесно с коритата на пресъхналите дерета и стръмните пътеки. До стъмване бяха заобиколили най-южния край на Белдинук и наближиха равнините на Флийдс. Трупаха се кълбести облаци и скоро тъмнината и приближаващата се буря отново ги забавиха.

Спряха в един крайпътен хан и за първи път през този ден ядоха прилична храна: ръжен хляб и печени в розмарин скорци. В тавата имаше и лук и пащърнак, задушени в масло и мед.

След вечеря си легнаха и се прегърнаха. Селинор не я пускаше и Ерин се зачуди. Никога досега не беше заспивала в прегръдката на мъж. Допирът му й харесваше, но знаеше, че сънят няма да е кротък. Зачуди се колко време им трябва на мъжете и жените да спят заедно, преди да им омръзне.

Селинор изглеждаше разсеян, Ерин — още повече.

— Утре е денят — прошепна той. Тя знаеше какво има предвид. Утре щяха да стигнат в Южен Кроудън, може би късно следобед. — Щяха да се срещнат с баща му и да се помъчат да разберат колко дълбоко го е поразила лудостта.

— Обещай ми, че няма да правиш нищо прибързано — помоли я Селинор. — Баща ми винаги е бил добър човек. Като бях дете, се държеше добре с мен. Ако е полудял, остави ме да се оправя с него по своя си начин.

Ерин знаеше какво иска. Селинор беше казал, че дядо му навремето полудял и бил затворен под замъка, докато накрая не починал от старост. Явно беше семейно проклятие. Селинор бе обещал на баща си, че ако проклятието един ден го сполети, ще го затвори по същия начин. Не му завиждаше.

— Добре — отстъпи тя. — Но внимавай. При някои хора можеш да видиш лудостта в очите им. Други могат да я крият. Баща ти е опасен.

Селинор кимна. Баща му заговорничеше против Земния крал и вече бе успял да си спечели поддръжка. Андърс твърдеше, че Габорн е нагласил смъртта на баща си, за да вземе трона.

— За нас баща ми не е опасен — каза Селинор. — Той само е… объркан. Ще поговоря с него.

— Внимавай какво ще му кажеш. Баща ти е умен човек. И коварен.

Селинор се позамисли, след което отвърна:

— Ако му кажеш това, ще го приеме за комплимент. Защо го наричаш коварен?

— Мислех за думите ти. Баща ти е казал, че съм сестра на Габорн…

— Интересно заключение — каза Селинор. — Предвид нравите на Конесестрите изглежда логично майка ти да е избрала баща от благородно потекло. А ти приличаш на сестра на Габорн. И при това си се родила девет месеца след като ловната дружина на крал Ордън е минала през Флийдс…

— Зная кой е баща ми — отвърна Ерин. Не беше сигурна дали смее да му го каже. Истината беше толкова лоша, колкото и лъжата. — Виждала съм родословието си. Майка ми наистина е избрала да зачене от Дома Ордън, но не е бил Менделас. Сметнала е, че в свитата има по-добър за нея мъж… Палдейн.

— Е, значи — не си му сестра, а братовчедка! Всъщност леля. Добро потекло, но без титлата.

Разбираше затруднението й. Палдейн беше брат на дядото на Габорн. Като единствено дете на Палдейн, Ерин бе негова наследничка според закона на Мистария. Така че макар да не беше сестра на Габорн, беше негова роднина и дилемата си оставаше.

Селинор мълча дълго. Ерин знаеше какво си мисли. Според законите на нейния народ двамата бяха женени. Селинор беше принц на Южен Кроудън, а сега се бе оженил в семейството на Дома Ордън. Ако Габорн загинеше, Селинор щеше да получи трона на Мистария.

Тя се зачуди дали подобна перспектива го изкушава.

Накрая той прошепна:

— Това не трябва да го разкриваш пред никого, особено пред баща ми. — Ерин нямаше и намерение да го прави, но се чудеше какво може да знае или да се досеща Андърс.

Опита се да заспи, но умът й не можа да се отпусне. Продължаваше да си припомня онзи сън от следобеда, с огромния бухал от Долния свят, който я зовеше.

Знаеше, че сънищата често са съставени от парченца и късчета спомени. Възможно ли бе да е само това? Изглеждаше толкова истинско. Но ако сънят бе съставен само от спомени, то някои неща оставаха необясними. Бухалът я беше нарекъл „воин от Света на сянката“. Ерин беше чувала, че Долният свят понякога се нарича „Единственият истински свят“, но никога не бе чувала нейният свят да се нарича „Света на сянката“. А подробностите от онова място не приличаха на нищо видяно досега.

Дълго остана да лежи така; страх я беше да заспи, но накрая се унесе в дрямка…

Събуди се в гнездото на бухала. Този път бе посред бял ден и ранното утринно слънце се сипеше през клоните на дървото. Едва осветяваше хралупата. Бухалът беше кацнал високо, като миналия път. Под него имаше купчина кости… от катерица, заек, сърна. Камата й си стоеше там, забита в черепа на някакво подобно на жаба същество.

Очите на бухала бяха затворени и той дишаше тихо. Сега тя подуши по-ясно миризмата му — мазните му пера, мириса на кръв и на стари кости.

Хралупата продължаваше в тунел още надолу в земята. Свещниците по стената подсказваха, че е бил изровен от човешки ръце, но отдавна е изоставен. В дървесината на дъба бяха издълбани загадъчни символи, руни, каквито Ерин не беше виждала никога.

— Ти се върна. Благодаря, че дойде в час на велика нужда — прошепна бухалът. Ерин вдигна очи. Бухалът продължаваше да диша тихо. Говореше не на нейната реч, но думите му я пронизваха, изпълваха я едновременно с разбиране и с чувство на споделеност. Усещаше предълбоката му благодарност.

— Не съм дошла — отвърна с безпокойство Ерин. — Ти ме доведе. Не заслужавам благодарността ти.

— Не искаш ли да си тук? — попита старият бухал. — Ти отвърна на моя зов. Тази кама не е ли твоя?

Ерин примига, озърна се в сенките за някакъв изход.

— Помислих да дойда само защото търся помощ.

— А, имате си неприятности във вашия свят? — Ерин долови насмешка във въпроса му.

— Меко казано.

Бухалът помръдна и се взря в нея.

— Надеждата на нашия свят може да е в теб.

— На вашия свят?

— Навярно надеждата на двата ни свята. Във вашите владения е дошъл Асгарот.

Името я порази като боздуган. Думите на бухала се чуваха по-скоро със сърцето, отколкото с ушите. Носеха знание и сякаш го вдълбаваха в костите на Ерин. Асгарот беше Сияйният на мрака, нападнал замък Силвареста. Беше владетел с неизмерима сила. Името му всяваше ужас в сърцата както на Лъчезарни, така и на Сияйни.

— Асгарот! — възкликна тя. — Но той е мъртъв!

— Мъртъв? Може да си могъщ войн, но дори Огнен меч не може да срази един локъс.

Ерин се сепна и се събуди. Селинор до нея се размърда, посегна да я задържи до себе си. Но сърцето й продължаваше да бие. Не можеше да се отпусне, не можеше да спи. Беше сигурна, че ако задреме, просто ще се събуди в Долния свят.

А точно сега главата й бе готова да се пръсне. Думите на бухала я бяха пронизали. Това не беше сън. Думите, изречени от птицата, не бяха познати. В цял Роуфхейвън не съществуваше дума за съществото, наречено локъс.

Но в миг на просветление тя разбра. Локъс бе същество, настаняващо се в ума на зъл човек или на звяр. Проникваше като паразит, но скоро установяваше пълен контрол над приютилия го.

Сред тях Асгарот беше велик владетел, зло, съществувало от незапомнени времена. Не беше Сияен на мрака. Беше нещо много повече — могъщ слуга на черен господар. Хиляди и хиляди Светове на сянката бе помогнал той да се унищожат, в една война, която щеше да бушува във вечността.

Мощен вятър

Крал Андърс вечеряше. Изведнъж смъртни писъци на мъже изпълниха замъка.

Идваха от върха на кулата и се вихреха надолу по стълбищната шахта. Вятърът отнасяше звука към Голямата зала, после отново го завихряше нагоре през комина.

За не добре настроено ухо звучеше само като стенещ вятър. Но Андърс слушаше този звук през целия следобед.

За миг огънят лумна.

Жената на Андърс усети полъха и промълви:

— Сили небесни!

Андърс се беше надявал да чуе и женски смъртен вик. Но в писъците се смесиха само пет гласа и всичките бяха мъжки.

Андърс вдигна бокала с вино към късните си гости: херцог Стоут от Лонък и принц Грюненсен от Ейремот.

Принцът говореше. Беше едър и снажен момък с мека тъмна коса и с момичешко поведение.

— Не мога да понасям пътуването с кораб. Последния път, когато се качих на един, трюмът му се оказа пълен с плъхове. Те, знаете ли, разнасят болести. Затова пътувам само по суша. В хановете поне торбаланците им смъкват бройката.

— Мислех, че в Ейремот е твърде студено както за плъховете, така и за торбаланците — подкачи го херцог Стоут.

— Милорд — изсъска жената на Андърс в ухото му, притеснена от обрата на разговора на трапезата.

Той се усмихна. Разговорът със сигурност щеше да се обърне към по-гадни неща от плъховете.

— Вдигам тост — каза крал Андърс — за приятелите от далечни страни.

Гостите се усмихнаха; бяха пияни. Вечерята бе минала кротко, в муден разговор, изпълнен с дълги паузи. Андърс се извини, излезе и се качи на кулата си.

Там постоя, загледан на юг. Йоме беше толкова далече. Почти нищо не можеше да направи оттук.

Нападението му бе минало тромаво, неелегантно. Господарят му не беше доволен. Може би…

Дълго време мисли за плъхове. Огромни плъхове, черни като въглени, ровещи под къщите. Тлъсти плъхове по кейовете, гризещи рибешки глави. Хлъзгави плъхове из горите, катерещи се по дърветата. Плъхове, разнасящи мор и болести.

Изведнъж му хрумна нещо. Мъжете, достатъчно податливи на заклинанията му, че да се бият на негова страна, бяха малко. Вече беше използвал трима. Но войните не винаги се водеха с хора и оръжие.

Дали все пак да не изпрати плъхове? Да предизвика мор на цял народ — старите, болнавите, жените и децата?

В един ясен ъгъл на съзнанието му човекът, който някога бе Андърс, извика: „Това е чудовищно!“

Андърс се смяташе за корав човек. Беше крал, в края на краищата. Едва дванадесетгодишен бе осъдил на смърт един разбойник. Беше се сражавал в битки.

Беше изпратил мъжете да убият Йоме, без много да се замисля.

Но никога не беше причинявал смърт на невинни, и то така масово.

Хладен вятър подръпна косата край ухото му и нашепна: „Това ще ме възрадва“.

— Не! — каза той гласно и поклати силно глава.

Студеният полъх го шибна в гърба и мразът отне дъха му. Главата му сякаш се завъртя и за миг той се почувства замаян, като пиян.

Изведнъж затрепера от страх, осъзнал, че ръбестите камъни на двора са близо, съвсем близо. Вятърът изфуча зад гърба му и той залитна към бойниците. Толкова малко му трябваше да го събори…

„Възрадвай ме“ — нашепна глас в ухото му.

За секунда Андърс изпита отчаяние. Стремеше се да служи вярно на вятъра с надеждата, че и той ще му служи в замяна. До някаква степен му служеше. Сега разбра, че всеки момент може да се обърне срещу него. Впримчен беше в ярема му, щеше или да изпълни волята му, или да бъде премахнат.

Студеният вятър го блъскаше, сечеше тънкия халат и ризата му като меч. Пронизваше сърцето му.

Изведнъж той изправи гръб, вкочани се и се остави студът да го изпълни до костите.

— Хайде, мои воини — прошепна Андърс. — Елате.

Вятърът беше духал от юг през целия ден. Но сега магьосникът на ветропоказателя на най-високата кула се обърна и посочи на запад.

Вятърът задуха с нова ярост.

Сега Андърс чу звуци по улиците — топуркането на малки крачета, цвърченето на тънки гласове. Надникна надолу сред дълбоките сенки и видя тъмни фигурки, притичващи по каменните настилки.

Отнякъде изскочи териер, излая и захапа едно от зверчетата. То запищя от болка, когато териерът прекърши гръбнака му.

Но плъховете продължаваха да извират изпод града. Изпълзяваха от шахти и канали, изскачаха от плевниците и оборите. Спускаха се от дървесните стволове и излизаха от дупките на прогнили подове. Тичаха по покривите на малки глутници, заливаха стените на замъка като тъмен прилив, оставяйки след себе си мокри изпражнения.

Тук-там някоя жена изпищяваше, щом разбереше, че под краката й пълзи стадо плъхове.

Хората щяха да говорят за това дни наред, знаеше Андърс — загадъчното преселение на плъховете. Но на него му трябваха тези мръсни зверчета, с тяхната склонност да разнасят мор.

Бягаха от града под прикритието на мрака и поемаха на изток с вятъра.

А Андърс прошепна тихо, обърнат на юг:

— Върни се у дома, Йоме. Твоята страна се нуждае от теб.

Едва бе приключил с всичко това, когато жена му се качи на кулата.

— Цяла нощ ли ще стоиш тук? Имаш гости все пак.

Крал Андърс се усмихна.

Бащата на Фарион

Звезди тлееха в студените небеса над Скалата на Мангън. Слънцето беше залязло преди час, а халите все така си седяха над своята грамада от камъни и сипеха заклинанията си.

От замъка Фелс бяха пристигнали фургони, натоварени с провизии, и войската на Габорн се нахрани добре. Много от лордовете лежаха загърнати в походните си одеяла — почиваха си истински след много дни езда и битки.

Всичко изглеждаше кротко, но Габорн седеше до огъня нащрек, в очакване. Усещаше опасността, приближаваща постовете му. Барон Уагит, който бдеше на пост, извика от края на лагера:

— Милорд, маршал Скалбейрн казва, че има нещо, което трябва да видите.

Габорн моментално настръхна, усетил заплаха. Да, чувстваше я — дебнеше покрай кръговата нощна охрана. Стана, придружен от своя Дни, и тръгна след барон Уагит. Жълтата коса на якия младеж светеше като коприна под звездната светлина, гърбът му изглеждаше достатъчно широк да го яхне човек. Постовите огньове грееха в плътен кръг около Скалата на Мангън, всеки на двеста разкрача отстояние.

В хладния нощен въздух звуците се носеха неестествено ясни. Габорн чуваше хрипливото дихание на халите, сякаш чудовищата бяха допълзели по-близо в тъмнината. От Скалата продължаваха да се сипят валма дим, синкави светлини проблясваха около Руната на опустошението.

Пътьом Габорн забеляза и други постове из полето — светлината на звездите се отразяваше от броните и шлемовете им.

Стигна при Скалбейрн. Върховният маршал бе оседлал коня си и стоеше в тъмното, стиснал пиката в едната ръка и юздите на коня в другата. Гледаше изпълнен с копнеж над полята. Маршал Хондлър стоеше до него. Намираха се на около една миля от Скалата на Мангън.

Хондлър шепнеше:

— Ти или си най-големият храбрец, когото съм познавал, или си по-голям глупак, отколкото съм допускал.

— Не е глупак — избоботи Уагит. — Имаш думата ми на специалист по това.

Скалбейрн плесна барона по гърба за поздрав.

— Какво става тук? — попита Габорн.

— Хала, милорд — отвърна Скалбейрн. — При това чудовищно голяма, зад ей ония скали. Искам да я убия.

Габорн проследи погледа му. Зад три струпани една до друга скали по дъното на дерето наистина газеше пурпурна магесница. Грамадното същество леко сияеше от огнените руни, покрили цялото му тяло. Въртеше се в кръг като зашеметена, задните й крайници се влачеха. Беше на по-малко от половин миля, някъде по средата между тях и Скалата на Мангън.

— Как е стигнала тук? — попита Габорн.

— Видяхме я да се катери по стръмнината — отвърна Хондлър. — Беше на около сто крачки горе, но се подхлъзна и падна. Оттогава обикаля из полето, както я виждате сега.

Габорн помисли дали да я нападнат, попита земните сили. Мисълта събуди в него чувство на паника.

— Оставете я. Не е толкова безпомощна, колкото изглежда.

— Ох, да имах сега една балиста тука — каза Хондлър. — Щях да й набия един прът в миризливия задник.

— Балисти имаме — каза му Габорн. — Дойдоха с фургоните преди около час.

Хондлър и Уагит се спогледаха ухилени. Габорн пак привика земните сили. Да, щеше да е безопасно, ако я приближат за обстрел.

— Докарайте балистите.

Хондлър и Уагит забързаха в мрака и оставиха Габорн и Скалбейрн сами.

— Уагит май започва да ви харесва — отбеляза Габорн.

Скалбейрн изсумтя.

— Свястно момче е. Може би е достатъчно добър за такива като дъщеря ми, Фарион. Отдавна мисля, че й трябва добър мъж — някой, който няма да я съди за слабостта й. Тя е малко простовата, нали ме разбирате.

Габорн не каза нищо.

— Знаете ли — продължи Скалбейрн. — Хондлър може да ви послужи добре.

— Искате да кажете, че сега не ми служи?

Скалбейрн поклати глава.

— Заклел се е във Вълчето братство. Не се доверява изцяло на преценките ви. Смята, че вие сте… прекалено благороден.

Габорн се засмя.

— Той го мисли сериозно, милорд — заяви Скалбейрн и разказа историята на Хондлър за благодетелната майка и крадливия й син. — Хондлър твърди, че има само една добродетел, милорд… умереността. И че дори тя не е добродетел, когато с нея се прекали.

— Според неговата логика — възрази Габорн — трябва да се смятам за добродетелен само доколкото давам толкова, колкото крада, и говоря истината толкова често, колкото лъжа.

— Той би казал, че добрият човек просто дава повече, отколкото отнема, и спасява повече, отколкото трепе.

— Това твърдение изглежда адски удобно.

— Много удобно. Спестява на ума излишни разсъждения и облекчава вината.

Габорн се ядоса. Разбираше гледната точка на Хондлър: че хората всъщност се учат да гледат на порока като на добродетел; а прекаляването с добродетелността може да се превърне в порок.

Но според него самия греховете бяха нещо по-здраво, като подводни скали, подаващи се от дъното на залива. Всеки съвестен човек може да преведе кораба между тях. Всяка друга постъпка води до чувство за вина и страдание. Аргументите на Хондлър не само че се въртяха в затворен кръг, те сякаш бяха съставени, за да подвеждат.

— А вие какво мислите за това?

— Не бих могъл да ви виня за добротата ви — отвърна Скалбейрн. — В края на краищата аз самият бях облагодетелстван от щедростта ви.

— Сгреших, като Избрах Радж Атън. Сега го разбирам. Дали сгреших и като Избрах вас?

Скалбейрн поклати глава.

— Не знам. Очевидно не бих могъл да помисля такова нещо. Вчера, в битката за Карис, вие спасихте живота ми шест пъти. Длъжник съм ви. Смятам да се отплатя.

Габорн го изгледа. Мъжът стоеше пред него, стиснал дългата пика и загледан към пурпурната магесница сред полето. Една падаща звезда просветна в небесата над Скалата на Мангън и остави светла диря.

В разгара на вчерашната битка Габорн бе изпратил предупредителния си зов към много хора — толкова хиляди пъти, че не беше възможно и да предположи колко живота е спасил.

Сред полето зад Скалбейрн изведнъж се чу глух тътен — шум от пропадаща пръст и камъни. Габорн се обърна и видя вдигащия се във въздуха прашен стълб. На по-малко от сто крачки на запад от един от постовите огньове теренът беше хлътнал, образувайки яма, широка трийсетина стъпки.

— Какво беше това? — извика Скалбейрн.

Габорн мигновено разбра какво се е случило и защо така непрекъснато се засилваше у него чувството за заплаха около неговите стражи. Халите бяха започнали да ровят под земята, опитваха се да заобиколят хората му във фланг!

Но тунелът им бе минал под скала, която не бе могла да издържи.

Схвана замисъла им. Ейвран беше казала, че никоя от халите тук не може да изгради Руната на опустошението. Халите бяха спрели, защото бяха жадни, наплашени и отчаяни.

В ума му разцъфтя план. „Удари!“, призова го Земята. „Удари веднага!“

— Свирете отбой! — извика Габорн. — Хората ни да се отдръпнат от наблюдателните огньове. Войските да се строят при потока.

Обърна се и затича в тъмното.

— Какво? — попита Скалбейрн. — Ще бягаме ли?

— Не! — извика му Габорн. — Ще атакуваме. Вече знам как. Трябваше да се сетя по-рано! Днес видяхме чудеса. Изчакайте малко и ще ви покажа още едно.

Заливът на враните

Йоме често се бе опитвала да си представи Дворовете на прилива, но въображението й изневеряваше.

Знаеше, че градът е разположен на многобройни острови, и беше слушала за прочутите мостове, които ги свързват. Мостовете бяха изваяни от кристал, докаран от планините Алкаир с огромни баржи.

Камъните наистина се извисяваха на арки от остров до остров и макар доста добре да си беше представяла колко светли и прозрачни ще изглеждат — като лед под лунната светлина — във въображението й бяха липсвали изящните им колони. Всяка беше изваяна във формата на героична фигура, представяща някоя от добродетелите, към които се стремят Владетелите на руни на Мистария. Грижовността представляваше жена, кърмеща невръстната си дъщеря. Храбростта беше снажен воин с извита кама в ръка, възседнал огромна змия, която се опитва да се увие около тялото му. Благодетелността беше изобразена като благородник, наведен над чувал, пълен с плодове и зърно, които раздава на бедните.

Самият мащаб на тези творби беше впечатляващ. Под извисяващите се във въздуха мостове можеха да преминават кораби.

Въпреки че Йоме беше слушала твърде много за Великата кралска кула в Мистария, най-високата сграда в цял Роуфхейвън, въображението й трудно можеше да възпроизведе гледката с кула, висока цели триста стъпки. Дори оттук се виждаха дребните фигури на вечно бдящите далекогледци на Мистария, обикалящи по високите й парапети.

Но когато навлезе в самия град, тя разбра и цената, заплатена от кралете на Мистария за този рай. Земята тук беше изключително ценна и макар улиците да не бяха задръстени и да се поддържаха добре, бяха невероятно тесни. Минаваше през тях като през пропаст. На много места, от една сграда до друга, над нея се изпъваха въздушни пасажи и площади, тъй че когато свитата на Йоме наближи двореца на Габорн, минаваха през тунели с кристални фенери, окачени на железни халки. Морският вятър се провираше през тях със студения си лъх.

Йоме зяпна към извисилите се в небето цитадели и възхитителни каменни изваяния и се постара да не ахка пред всеки нов фонтан, фриз или висяща градина.

Сержант Граймсън и рицарите на Мистария на свой ред се стараеха да не издават удоволствието си от реакцията й.

Но отново и отново устата й неволно зяпваше, колкото и да се стараеше да си я държи затворена. Не искаше да прилича на някой дървеняк, който никога не е излизал от селцето си, но се чувстваше точно така.

— Трябва да видите всичко това рано призори — каза сержант Граймсън, — когато изгряващото слънце оцвети кулите със златото си. — Вече се налагаше да яздят бавно и той изглеждаше умислен, сякаш трудно намираше думите. — Слънчевата светлина се спуска надолу по кулите и изпълва улиците. Ще видите рояци колибри в смарагдови, пурпурни и сини оттенъци да шарят сред висящите градини и да търсят нектар. То е като… Сили небесни, хубаво е.

Колибрите бяха гордостта на Мистария. Преди войните с тот никой не ги беше виждал тук. Но след като Фалион разбил нашественическите армии, изпратил кораби към далечните острови отвъд Каролско море, за да доунищожат последните останки на тот. В онези далечни земи хората му открили много чудеса и крал Фалион лично донесъл в земята си колибри като дар за своя народ. Най-напред започнали да гнездят в Дворовете на прилива.

„Аз съм кралицата на това кралство — напомни си Йоме, — най-богатото и красивото в цял Роуфхейвън. А се чувствам като някаква варварка от света на вечния мраз.“

Влюби се в Дворовете на прилива още от пръв поглед, и също толкова бързо разбра, че тук никога няма да се чувства на мястото си.

Стигнаха в кралския дворец към полунощ. Сержант Граймсън нареди на слугите да „спретнат нещо за вечеря“ в голямата зала за приеми, докато хората му разтоварят силарите в съкровищницата.

Йоме извади указанията на Габорн. Беше й дал бележка, в която се разпореждаше Граймсън да се свърже с някой си Абел Скарби, който да осигури нужните кучета. Габорн беше написал указания как да намерят къщата му, на някаква уличка недалече от пристанището. Но изписаното с таен шифър в края на писмото предупреждаваше Граймсън в никакъв случай да не разкрива къде живее Скарби.

— И кой е този Скарби? — попита Йоме. — Защо Габорн държи местонахождението му в тайна?

— Най-добрият проклет гледач на псета за бой в цялото кралство. Повечето му време минава в измъкване от кралската стража. Мога да се оправя с него.

Гледач на псета за бой — отвратително и кърваво забавление за най-долните отрепки на обществото. Занаят толкова мизерен, колкото мизерен беше външният вид на Граймсън.

— И моят съпруг го познава добре?

— Познава го добре? — възкликна Граймсън. — Че те са стари приятели.

Йоме беше изумена, че Габорн е в толкова близки отношения и с двамата.

Все пак на Габорн му трябваха добри псета. Макар да допускаше, че Граймсън ще се оправи с този тип, Скарби, любопитството я подтикна да каже:

— Щом са приятели с Габорн, бих искала да се запозная с него. Идвам с вас.

— Но, ваше величество, вечерята се готви!

— Може да почака, докато се върнем. Това е по-важно.

Граймсън кимна с неохота, но нямаше избор.

След няколко минути вече бяха сменили конете и поеха в лек тръс през града. Толкова късно улиците вече бяха пусти, освен по някоя случайно минаваща котка или притичал в сенките торбалан.

Скоро стигнаха в по-грозната част на града, така наречения Залив на враната, където покрай вълнолома бяха накацали съборетини и миризливи гостилници, а във въздуха се носеше тежката воня на изгнила риба, китова мас, урина и варени раци. Зидовете на древните сгради бяха почернели от сажди.

Макар и толкова късно през нощта, от разтворените прозорци на бардаците се лееше музика и дрезгав смях. Навсякъде из пивниците седяха мъже в торбести панталони, наведени над големите халби с ейл; наклепани с червило и пудра курви щедро излагаха стоката си на показ. Старици почистваха и кърпеха рибарски мрежи под светлината на уличните фенери, деца притичваха насам-натам като пристанищни плъхове.

Тази част от града не заспиваше никога. Призори с отлива лодките щяха да излязат и стига да не зърнеха сред вълните морски чудовища, нямаше да се върнат преди залез-слънце.

От време на време между всевъзможните дюкянчета, ханове и рибни пазарища Йоме зърваше хилядите рибарски лодки — плетени от ракита дребни крайбрежни съдове и по-големи гемии, — закотвени в залива. Подскачаха като парчета коркова кора върху покритата със златистия прах на звездите вода. Много от лодките бяха с изваяни змийски глави на носовете, с бели руни за здравина и намиране на верния път, изрисувани по тях вместо очи.

Сержант Граймсън подкара бавно и навлезе в една тъмна и тясна уличка. Одимените и схлупени сгради от двете страни почти се допираха. Йоме си даде ясна сметка, че сама никога не би могла да влезе тук — най-малкото ако си беше простосмъртна.

Но тя беше Владетел на руни, и при това с охрана. Това й вдъхна кураж.

Копитата на конете зачаткаха по каменната настилка. По тесните веранди отпуснато седяха мургави мъже. Единствената светлина на улицата се сипеше от някаква разтворена врата в другия край. Два едри мастифа с нашийници с остри шипове изскочиха иззад една кола и залаяха и заръмжаха при появата на конете.

Конят на Граймсън се изправи на задните си крака и зарита във въздуха, а този на Йоме заотстъпва. В суматохата, докато се мъчеше да удържи коня, от тъмните преддверия наоколо се изсипаха петима-шестима мъже.

Един от тях завика на мастифите и ги зарита — ругаеше грубо. Йоме никога не бе чувала такива думи. Друг мъж — млад — скочи напред, сграбчи с мръсните си ръце юздите на коня й и я изгледа дръзко. Полубеззъбото му лице едва се виждаше на смътната светлина.

Наоколо се струпаха още. Един от тях, едър тип с прошарена брада, се отдели от сенките. Държеше дебела тояга с железен шип на края. Докато мастифите лаеха, той ревна на Граймсън:

— Ей, момко! Коня, дето си го яхнал, го бива. И жената, дето я водиш, я бива. Сигурен съм, че и златце имаш в кесията. Тъй че кажи ми една причина да не ти клъцна гърлото и да не ти ги взема всичките?

Йоме успя някак да удържи коня въпреки ръмженето и лая на мастифите. Мъжът с окапалите зъби, който държеше юздите, ги пусна веднага щом тя посегна към камата в ботуша си. С нейните дарове можеше да го изкорми като риба, но се въздържа.

— Нито жената, нито коня ми можеш да вземеш — отвърна Граймсън, — но ето ти малко злато, щото казват, че „многото имане не е на добро“. — Свали кесията си и я хвърли на негодника. Йоме едва потисна гнева си.

Брадатият изнудвач замахна с тоягата си към едно от кучетата и го отпрати с вой в сенките, след което се разсмя гърлено.

— Граймсън, к’во търсиш тука, човече, при скапаните плъхове? Сигурно можеш да си намериш по-кротки типове, с които да се напиеш тая нощ? Или Габорн най-после е решил да ме прибере в дранголника?

— Не съм тръгнал да търся хора, с които да пия — безгрижно отвърна Граймсън. — Иначе нямаше да съм тук с тебе.

Докато говореше, вратата на близката съборетина се отвори и от нея надникнаха да видят за какво е цялата суматоха три хлапета, облечени в дрипи.

Грубиянът претегли на ръка тежестта на кесията, след което му я хвърли обратно.

— Казвай какво мога да направя за тебе?

Граймсън му я хвърли обратно и негодникът облещи очи.

— На краля му трябва малко кучешка плът. И казва, че Абел Скарби винаги знае къде да намери най-добрите кучета за ямите в града.

Абел се ухили широко.

— А, кучета за бой? Мастифи? Бултериери?

— Не. Особена порода — каза Йоме. — Жълти кучета, и дребни, но известни с това, че бързо се привързват към човек и имат някои други ценни качества. Някои лордове биха възразили срещу такива животни, но вие би трябвало да ги знаете, нали?

Абел Скарби я изгледа отдолу втренчено. Йоме беше дръпнала качулката си, за да скрие лицето си, но не можеше да не е забелязал качеството на коня й, както и на облеклото. Личеше, че е свикнал да си има работа с всякакви хора, защото не я попита коя е.

Абел се изхрачи на камъните.

— Тая порода много за спорт не я щат, ама може да се намери. И слагам бас, че по-подло куче от това няма да видиш в ямите. Помня една кучка — опасна беше като чувал с язовци…

— Можете ли да ни намерите от тях? — попита Йоме. — Тази нощ? Още сега? Не са за мен. За краля са. Ще поискам поне трийсет, а и повече, ако намерите.

— Ще ги имам до заранта — рече Абел.

Йоме прехапа устна.

— И още нещо. Хората, които ги продават, трябва да вземат дарове на мирис и да ги прехвърлят като вектори на кралския посредник. Добре ще платя за тази служба.

Абел Скарби едва преглътна, изведнъж разбрал с кого си има работа, падна на колене и изръмжа на младежа, който държеше юздите на Йоме:

— Кадор, я да си прибереш лапите от коня на кралицата.

Кадор боязливо отстъпи и вдигна ръце, сякаш очакваше, че ще го набият.

— Извинете ни, ваше величество — заговори Абел. — Груби хора сме тука, гърбовете си пазим. Пазим закона на тая улица. Не искахме да ви оскърбим.

— Няма за какво да се извинявате — каза Йоме. — Всеки приятел на Габорн е и мой приятел.

Абел се загледа в нея с тъжни очи и с тревога на лицето.

— Верно ли е, ваше величество? Габорн наистина ли е Земния крал?

— Да.

— И… ни чакат тъмни времена?

Йоме кимна.

Абел хвърли кесията в ръцете й и каза високо:

— Ваше величество, аз пари не ща. — Сложи тоягата си на земята в пародия на благородник, предлагащ меча си на своя владетел — в светлите му очи грейна смесица от надежда и страх, че ще го отхвърлят — и обясни: — Милейди, аз не съм някой скапан фукльо. Копринено палто няма да сложа за пир, и ако влезете в скапания ми коптор, ще видите, че е миризлив като меча бърлога и че няма и един стол или маса, достатъчно чисти, за да седне особа като вас. Но сърцето ми е толкоз вярно и гордо, като на всеки лорд, който е сгъвал коляно пред вас. Рицар, да речеш, не съм, но жилите ми са толкоз здрави, колкот’ на най-якото животно на тоя свят. И си имам седемнайсет синове и дъщери. Тъй че ви моля да помолите краля — дето ме наричаше свой приятел — да вземе да Избере и мене и децата ми.

Младите побойници около Йоме вдигнаха очи и я загледаха с очакване, като псета, молещи господаря си да им хвърли кокал от трапезата. Децата на прага, покрити с мръсотия вместо наметала и облечени в дрипи наместо дрехи, боязливо пристъпиха навън и се струпаха около баща си. Той разпери ръце и прегърна малките. Йоме се поколеба.

Габорн нямаше сила да го Избере, но тя не посмя да му го каже. Човекът изглеждаше обезнадежден, отчаян.

Седемнадесет деца. Тя си помисли за едното в собствената си утроба. Щеше ли да понесе, ако го откъснеха от нея?

— Габорн е далече — каза тя, — сражава се с халите. Сигурна съм, че би ви Избрал, стига да можеше.

— Ми кат дойде тогаз? Да го помолите заради нас, а?

„Габорн има шанс да си върне силите“ — увери се сама Йоме. Но подозираше, че това никога няма да стане.

— Ще го помоля — обеща тя.

Устните на Абел трепереха, очите му блестяха от благодарни сълзи. Той едва потисна хлипа си. Децата му стояха наоколо с широко отворени очи. Едно момиче изтича обратно в схлупената къща и завика: „Мамо! Мамо!“

Абел промълви със стиснато гърло:

— Благодаря, милейди. Ще гледам да ви се отплатя.

Йоме му хвърли кесията.

— Моля ви, задръжте и тези пари. Ако не за себе си, поне заради жена си и малките.

Абел отпусна глава и се поклони още по-ниско.

— Съболезнования за баща ви. Беше велик крал, както съм чувал.

— Благодаря ви. — Йоме вече се обръщаше, когато Абел извика:

— Чухте ли бе, кретени? Какво сте ми увесили носове!

Йоме пришпори коня си навън от тясната уличка. Граймсън едва успя да я догони. След половин миля вълноломът и бедняшкият Залив на враната останаха зад гърба й.

Тя спря коня, смъкна се на паважа и се загледа към водната шир.

Ръцете й не спираха да треперят.

— Ще се оправите ли? — попита Граймсън.

— Сили небесни, никога не съм се чувствала толкова омърсена и засрамена — заговори треперейки Йоме. — Не можех да му откажа. Не можех да му кажа, че децата му може да умрат, не и пред мъничките. Какво мога да направя? Никога не съм си представяла, че ще изпитам толкова…

Изведнъж си даде сметка какво трябва да изпитва Габорн. Само че за него то сигурно беше хиляда пъти по-силно.

Опря се на стената на някакъв рибарски дюкян и повърна. Граймсън не каза нищо. Нямаше с какво да я утеши.

Йоме заплака за своя народ.

Рзгромът

Ейвран и Бинесман седяха под звездната светлина. Слънцето беше залязло преди часове и на хоризонта бавно се издигаше двурогата луна. В далечината Ейвран виждаше примигващите светлинки на огньовете около Скалата на Мангън.

От околните хълмове бяха слезли сърни да попасат в ливадата. Стъпваха с нежните си копита около нея толкова безгрижно, все едно Ейвран бе една от тях.

Бинесман беше забил тоягата си в земята — бе обяснил на Ейвран, че Земните пазители винаги правят това, за да може тоягата да извлече сила от почвата.

След това замълча. Не отведе Ейвран настрана да й показва растения в тъмното и да се тюхка колко малко време му оставало. Този път просто си седеше, отдъхваше загледан над полята, сякаш можеше да види така чак до края на света.

„Навярно мълчи, за да не подплаши сърните“ — помисли Ейвран.

— Заклинание ли правиш? — най-сетне го попита тя боязливо, да не би да наруши покоя му. Сърната, която пасеше до нея, само помръдна едното си ухо, като чу гласа й.

Бинесман извърна глава и я погледна с крайчеца на окото си. Замисли се за миг.

— Да, може и заклинание да се нарече. Използвам времето, за да се обновя. Допирът на тревата, мирисът на борове във вятъра, вкусът на почвата — всичко това ме съживява. Понякога отдихът може да прилича на магия, нали?

— Ами…

Дълго време тя не проговори нищо, след това попита:

— Бинесман, какво става с хората, когато умрат?

— Телата им се връщат в Земята, а духовете им… правят каквото там правят духовете.

— Ти видя Ерден Геборен — каза Ейвран. — Той щастлив ли беше?

— Колкото могат да са щастливи духовете — измърмори Бинесман. Личеше, че отклонява трудните въпроси. Опитът на Ейвран показваше, че възрастните рядко обичат да отговарят на трудни въпроси. С времето те дори се научаваха изобщо да не се замислят над тях.

— Но… не всички духове оживяват, нали? С другите какво става?

Бинесман я погледна.

— Всъщност никой не знае. Казват, че някои се прераждат в отвъдния свят, или може би се раждат в светове, които са сенки на нашия, точно както нашият е сянка на Единствения свят. Но изглежда, че не всички духове си отиват — нали някои си остават тук, като призраци.

— Мисля, че бих предпочела да стана призрак — въздъхна Ейвран. — Тук си ми харесва.

— Защо? — попита Бинесман. — Смъртта ли искаш да измамиш?

— Разбира се.

Бинесман се усмихна.

— Не можеш я измами. Но някои хора се научават да я посрещнат спокойно. Някои дори я прегръщат като приятел.

— Това е само надвиване на страха — възрази Ейвран. — Всеки може да го направи. Аз искам освен това да измамя смъртта.

— Ясно — каза Бинесман. — Значи искаш да разбереш как да се върнеш тук като призрак. Не съм сигурен дали знам отговора. Мисля, че мъртвите могат да чуват мислите ни. Все едно че можем да ги призовем, като мислим за тях, или като пожелаем да са наблизо. Или навярно като мислим за тях, ние просто им придаваме по-силна форма. Не знам…

Помълча малко, след което добави:

— Забелязал съм, че призраците почти винаги са били приживе същества с много силна воля. До голяма степен повечето от тях са хора, които са искали доброто, стремели са се да съграждат, а не да рушат.

— Но не всички ли?

— Не всички. Някои са били хора или същества само с голяма воля, но с черни сърца.

— Какво друго може да направи от едно същество призрак? — попита Ейвран.

— Кой знае? Виждаш звездите в небето. Те са милиони, и около всички тях се въртят светове като нашия. Или поне късчета от светове като нашия.

— Това го знам — каза Ейвран. — Зверомайстор Бранд го пееше… откъс от „Сага за сътворението“.

— Наистина ли? — попита Бинесман. — Трябва да е бил мъдър човек. Днес малцина я знаят.

— Е, знаеше само част от нея.

— Тогава ще ти кажа какво знам. Виждаш ли, някога е съществувал само един свят, и една звезда, а под нея растяло Единственото истинско дърво. И Единствената руна ги свързвала в едно. Но един враг се постарал да промени това, за да го завладее. Врагът строшил руната и отломките се разлетели. Разсипали се като парчета счупено стъкло и се пръснали из космоса. И сега съществуват милиарди светове, ако не и повече, и всеки от тях се върти около собственото си слънце. Всеки от тях е късче от Единствения истински свят, всяко повече или по-малко истинско по своему.

— Значи на онези светове има хора като нас ли? — попита Ейвран.

— Не точно като нас, според мен. Всички ние сме изкривени отражения на нещо по-голямо, на онова, което някога сме били. Ние тук сигурно не бихме минали за човешки същества на техните светове; те сигурно не биха могли да минат за хора на нашия. Но сме сходни в сърцата си, макар и не по външност. Всички копнеем да се върнем на Единствения истински свят. Според някои тъкмо нашите духове, нашите призраци, нашите истински същности копнеят да се завърнат у дома.

Ейвран знаеше, че някои чародеи са пътували до отвъдния свят. Огнетъкачите на Радж Атън бяха призовали Сияен на мрака от Единствения истински свят, както понякога го наричаха. Беше слушала и за други същества от това загадъчно царство.

Бинесман сбръчка чело.

— Ейвран… — Гласът му изведнъж прозвуча задавено. — Ейвран, Земята… иска сега от нас да бъдем силни. Бъдещето ни връхлита. Усещам го като надигаща се буря. Създадох вайлда, за да води земните битки, но не ми остана време да го довърша, да го обуча. Време няма да има. Вече го разбирам. Макар да не мога да го отвържа, ще го вземем с нас. Сигурен съм, че ще е от полза.

— За какво говориш? — попита Ейвран. Боеше се, че ще я поведе към Долния свят още в този момент, просто ще стане и ще я поведе в някоя дълбока пещера.

Изведнъж земята под нея започна да трепери и да се тресе. Откъм леса се чу съскане и за миг Ейвран си въобрази, че всеки миг от земните недра ще се надигне някой световен червей, като онзи, който бе видяла при Карис.

Но не, беше само земен трус.

Тя погледна към Бинесман за утеха, но чародеят се беше изправил и сочеше към небето. Осем звезди падаха една след друга.

— Какво има? — попита Ейвран. — Какво става?

Той посочи с брадичка към степта, към Скалата на Мангън, и Ейвран зяпна изумена.

Наблюдателните огньове около скалата изведнъж лумнаха, разтеглиха се и се сляха в полумесец.

Хората на Габорн палеха равнините!

— Хайде! — подкани я Бинесман. — Времето за отдих свърши. Да се включваме в битката.

Докато препускаха в галоп надолу от хълмовете и после през степта, Ейвран гледаше как пламъците изригват все по-нависоко.

Габорн беше разпратил конници, които препускаха срещу вятъра откъм Скалата на Мангън и хвърляха из полето горящи главни от постовите огньове.

Пожарът се разширяваше. Огънят ревеше и се издигаше на сто крачки във въздуха. Светлината му се поглъщаше от гъстите валма дим и те светеха в ръждивооранжево, и през тези светещи облаци Ейвран успя да зърне раздвижилите се горе по Скалата хали, размахващи в паника пипалата си.

„Какво прави той?“ — зачуди се Ейвран. Огънят нямаше как да се изкачи по скалата. Склоновете й бяха твърде стръмни и високи. Малкото диви лози и треви по тях нямаше да могат да се подпалят.

Но халите все едно сами бяха подпечатали участта си. Бяха избутали огромните стари дъбове от върха на скалата, хвърлили ги бяха надолу по склоновете. Сухата кора на дърветата щеше да се подпали и да вдигне облаци пушек.

Нима Габорн се надяваше да задуши халите?

Самата мисъл за това, кой знае защо, я ужаси.

Беше мирисала света като хала, знаеше нещо за най-мрачните им страхове. Миризмата на пушек се извисяваше над тези страхове.

Нещо повече, самият Огън я плашеше. Той беше враг на Земята и противник на нейната Сила.

— Усещаш ли го? — извика тя на Бинесман.

— Ти какво усещаш?

— Огъня. Той знае за нас. Разгневен е, че Габорн се стреми да го използва срещу самия него.

— Не се бой — отвърна Бинесман. — Огънят поглъща. Апетитът надделява над интелекта му. Той унищожава и ще разпространи опустошението си винаги, когато може. Изобщо не го интересува животът, нито човешкият, нито на халите. Но в това е и неговата слабост. Запомни го. Огънят ще погълне всичко около себе си, докато не погълне самия себе си.

Никога не беше чувствала Огъня като Сила, поне не толкова явно, колкото сега. Нарастващите й земни сетива й помогнаха да разбере надигащата се опасност.

— Но какво прави той? — извика Ейвран. Вече бяха на две мили от бойците.

Виждаше мъжете извън огнената линия, рицари на бойни коне, носещи се напред с насочени пики. Огнената светлина се отразяваше в лъскавите им ризници.

Изведнъж сред огнения вал с грохот се надигна пурпурна магесница. Руните й засвяткаха свирепо; тя стискаше кристалния си прът в една от огромните си предни лапи. Наоколо й се завихри дим и се понесе на гъсти валма след нея.

Халата изгази от пушеците и пламъците и насочи пръта си срещу връхлитащите я от три посоки рицари.

Един замахна с пиката си към хълбока й, тя се извърна да го посрещне и изсъска яростно. Изведнъж още магесници заизскачаха от огнения ад и се спуснаха след нея. Обгърнаха ги облаци отровен черен дим.

— Излизат изпод земята! — изрева Бинесман.

Чак сега Ейвран разбра. Халите бяха ровили под мъжете, за да ги изненадат отдолу. Габорн явно беше открил това и беше проникнал в тунела им. Беше запалил огньовете, изпълвайки с пушек кухините им.

Халите излизаха от една-единствена яма, малко извън огнената стена, и се втурваха право срещу воините на Габорн.

Бинесман я стисна здраво през кръста и препусна с все сила.

Щом приближиха, тя видя, че не всички бойци на Габорн препускат. При брега на потока стотици воини стояха край по-малки огньове и печаха върху тях грамадни късове месо.

С нарастващ ужас тя разбра какво пекат… бяха отрязали пипалата от задниците на мъртви хали и ги хвърляха върху горящите дънери.

Дори оттук надушваше чесновата миризма от печеното, воня, която отпращаше с писък думи в ума й: „Смърт, пази се! Смърт! Смърт!“

Погледна към Скалата на Мангън. Огнената стена бързо се придвижваше на изток и тъкмо започваше да поглъща подножието на стръмнината. Връхлетя върху дървата и сухите листа и отпрати огнен стълб на триста стъпки височина по стръмните скални стени.

Тъкмо когато разбра какво е намислил Габорн, и то започна… халите изпаднаха в паника.

Пръснаха се да бягат по билото на Скалата.

Огромна маса чудовища се понесе като обезумяло стадо на юг, към най-ниските стръмнини, и се втурна стремглаво надолу.

Халите се плъзгаха от върха, избутвани от следващите, които напираха отзад. Черните ракообразни чудовища размахваха отчаяно ръце и крака — и падаха.

Някои от скачащите отгоре чудовища падаха върху събратята си долу и ги събаряха. Под могъщите им челюсти се къртеха канари. Щом срещнеха камъните долу, туловищата на някои от халите се прекършваха. Други, останали без крака, изпълзяваха настрани и махаха безпомощно с крайници.

Земята потръпна отново и Ейвран се зачуди дали Габорн не е върнал силите си. Той ли предизвикваше земния трус?

Цяла каменна стена се срина и каменната лавина повлече със себе си още две хиляди хали. Озовалите се най-отдолу загинаха на място, а тези, които бяха най-отгоре, изпълзяха навън безпомощни. Бесен огън изригна по южния склон на Стената на Мангън и отпрати високо в небето облаци задушаващ дим.

През цялото това време Ейвран чуваше отчетливо смъртните писъци на халите в ума си. Миризмата на горящите пипала я смазваше.

Бинесман спря при Габорн. Седнал на коня си, той се взираше към разрушенията с очи, блеснали от отразените в тях пламъци. Бойният му жребец нервно пристъпваше на място.

— Не е ли красиво! — извика той. — Халите блъфираха, точно както каза Ейвран. Не можеха да построят нова Руна на опустошение. Надяваха се само да похабим силите си в опит да ги прогоним. След като го разбрах и реших да хвърлим огън из полята, останалото беше лесно. Този път няма да загине нито един!

— Знанието! — извика той. — Знанието е по-добро оръжие и от най-добрия боен чук!

Халите се хвърляха от скалата. Вместо просто да заслизат, някои дръзваха да скочат от стоте крачки височина и трошаха краката си при сблъсъка.

От димящия тунел изскачаха замаяни и се разбягваха последните пурпурни магесници и оръженоски.

Ейвран беше дала на Габорн оръжията, нужни за разгрома на халите. Изпълни я чувство на ужас. Не беше искала да причини толкова безсмислен погром.

Далече сред полята на юг се надигна глух тътен. Оцелелите хали се строиха в колона и започнаха да отстъпват. Земята трепереше под стъпките на паническия им бяг.

Габорн извърна очи към нея и посочи с брадичка към канарите.

— Хайде да видим дали ще можем да намерим Майстора на пътя.

Молитви в тъмното

Радж Атън и мъжете с него бързаха по Пътя на Старата крепост на юг от Мейгаса.

Тънката струя от бягащи хора се бе превърнала в порой — прииждащ прилив от човешки тела, който не можеше да се побере в руслото на пътя, а се разливаше от двете му страни, тъй че през джунглата газеха гъсти редици от по сто души. Дълги часове трябваше да яздят бавно от едната страна на пътя, за да си пробият път през тълпата.

В тъмната нощ по дърветата скачаха маймуни, врещяха в паника и хвърляха листа и плодове; цялата джунгла сякаш се тресеше от страх.

Радж Атън спря край един мост на брега на река Келонг час преди полунощ и с един поглед обхвана човешкото множество. Келонг беше широка река с оризища по двата бряга и мястото предлагаше добра гледка. Това, което видя, го накара да потръпне.

Хората бързаха покрай реката, под светлината на факлите. Бяха десетки хиляди — мъже с тояги и огромни денкове на гърбовете, тътрещи се напред като волове, само с платнени препаски около слабините и плувнали в пот. Жени, понесли кошници на главите си или бебета в пелени на гърдите си.

Твърде много хора и слонове се бяха опитали да прехвърлят моста едновременно. Сега слонските трупове лежаха сред потрошените греди в плитчините.

Ето защо човешката гмеж забавяше хода си, за да прегази през реката.

Имаше хора от всякакъв ранг и потекло — горд владетел, облечен в златоткано палто, яздеше на бял слон под копринен навес. Стражите му носеха фина пурпурна коприна, обшита с кожа от видра. Газеха през тълпа селски жени, навлекли ризи от груб памук. Богати търговци пътуваха така, както се полагаше на търговци — в рикши, теглени от бедни хамали с толкова затъпели и загрубели лица, че приличаха повече на животни, отколкото на хора.

Цели семейства се возеха в покрити с дрипи фургони, теглени от биволи. Един мъж дърпаше ръчна количка — беше натоварил на нея болната си жена като чувал с джинджифил, подкаран на пазара. Стар философ беше натоварил учениците си, всички с бръснати глави, да носят сандъци със скрижали. Другаде се виждаха надзиратели, подкарали с бамбукови пръчки луди и глупци, които газеха голи-голенички, оковани един за друг за глезените.

Водите на Келонг се влачеха мудно. Горящите факли се отразяваха от повърхността и белият им дим се носеше отгоре като мъгла.

Бащи и майки газеха из лепкавата тиня, понесли децата си. Радж Атън забеляза едно момиченце, което много приличаше на най-голямата дъщеря на Сафира, седнало в един панер на гърба на майка си.

Майката залитна, подхлъзна се и потъна под разкаляните води на Келонг. Когато отново се показа на повърхността, детето го нямаше. Селяците наоколо се развикаха и занадничаха в речните дълбини. Някои започнаха да се гмуркат и да търсят детето.

Но търсенето не доведе до нищо. Радж Атън знаеше, че детето скоро ще изплува на повърхността. Водата щеше да го понесе надолу известно време, докато не го изхвърли на брега с другите, неуспели да преминат.

Хората продължаваха да прииждат. Колоната на бежанците се бе проточила отвъд хоризонта.

Един селяк, току-що изгазил реката, забеляза камилата на Радж Атън, почна да сочи към него и да вика:

— О, Велика светлина, защити ни! О, Слънце, молим те!

Други мъже и жени чуха призива му и познаха Радж Атън сред нощната тъма. Загазиха през разкаляната вода, мъчеха се да стигнат до него. Скоро цяла огромна тълпа зарева, с хилядите протегнати пред лицата им, стиснати в юмруци ръце.

Отдалече се носеше миризмата на смърт — познатата му воня на халската развала.

Той заповяда на свитата си да подмине тълпата и бързо прегази реката. Призивите за помощ го съпровождаха, размахали сякаш тъмни криле в нощта.

След час стигна до един стръмен хълм с изглед към низините. На три мили по-нататък джунглите и степите димяха и посивяваха пред очите му.

Човешката маса се точеше като безкрайно дълго влечуго. Фенерите и факлите блестяха като река от светлина. Никога нямаше да могат да избягат от проклятието на халата магесница.

От двете страни на пътя се беше проснал древен каменен град, като натрошени кости на мъртвец под зеления покров на джунглата.

Въздухът се изпълни със съсък като от мокра плът, зацвърчала върху огън. На по-малко от половин миля надолу по склона проклятията на чудовищата връхлетяха и за миг листата по дърветата се свиха и закапаха, оголвайки клоните. По-тънките клони се сгърчиха и се отпуснаха вяло. Цели дървета запращяха все едно че ги е ударила мълния.

Рояци папагали, сипки и чинки се вдигнаха и закръжиха над опустошението.

На хоризонта, докъдето стигаше поглед, се виждаше само пустош. А Радж Атън все още се намираше на сто и осемдесет мили северно от Картиш.

— Глад и мор ще има тая година — въздъхна Бопанастрат. — Каквото и да направим.

Мащабите на разрухата смазаха Радж Атън. Дни щяха да му трябват, докато осмисли напълно станалото.

Той плесна муцуната на камилата си с тънката пръчка, за да я накара да клекне, и слезе.

— Пуснете животните да се напасат — каза на хората си. — Може да е последната храна, която ще видят дни наред.

Очите на Бопанастрат и останалите се приковаха в гърба му. Усещаше, че всички искат да разберат какво ще направи. Но никой не смееше да попита.

През целия ден беше усещал мускулите си някак отслабнали. Сега лявата му ръка трепереше.

Въпреки всичко, което можеше да направи, въпреки всичките му дарове, проклятието на Бинесман заплашваше да го унищожи.

Яздеше в нощта, подминавайки пусти градове, през земи, в които цареше неописуем ужас.

Някои същества все още живееха. Сред руините пълзяха тарантули, хранеха се с мишки и канарчета. Но всички дървета бяха рухнали. От хоризонт до хоризонт не можеше да се види и едно стръкче трева. Воня на гнило изпълваше ноздрите му.

Народът му бягаше, но не всички можеха да се спасят. Радж Атън подминаваше мъртъвци по пътя — хора, чиито сърца не бяха издържали цял ден непрекъснато бягане, старите, немощните. Гърлата на някои от мъртъвците бяха срязани заради залък хляб или крантав вол.

Пълната разруха заличи всички грижи за Вакъз Фааракин, зовящ за неговата кръв по улиците, или за Габорн, замислящ неговото падение. Никое човешко деяние не можеше да се сравни със злината, донесена от чудовищата.

След няколко часа, малко преди съмване, той се натъкна на една от войските си — триста хиляди души обикновени войници, на двайсет мили северно от Двореца на канарчетата.

Бяха спрели на нощен стан в един запуснат град, за да сдъвчат дажбата си и да посъберат дух. Посърналите им лица се загледаха в него, щом тръгна през града — мъже със сламени шапки или тюрбани, със замъглени от отчаяние очи.

Дори да успееха да отблъснат халите, нямаше да има храна нито за мъжете, нито за конете на сто мили околовръст. Ако се съдеше по мрачните изражения, мъжете съзнаваха, че са тръгнали на смърт. Тук-там се чуваха мъжки гласове, мълвящи мрачни молитви в нощта.

Щом видеха Радж Атън, някои надигаха триумфален вик, но повечето го поглеждаха мълчаливо, с вяло любопитство.

Над стана висеше копринен балон с форма на граак.

Огнетъкачите седяха под него, кръстосали крака около огъня, с тях беше и неговият Дни. Щом приближи, плешивите огнени чародеи го загледаха с очакване.

— Какви са новините от фронта? — попита Радж Атън.

— Айсала Пуснабиш води хората ви — отвърна Рахджим. — През целия ден вчера атакуваше отбраната на халите. Мнозина загинаха.

— Колко?

— Повечето от конните ви рицари, о, Велики — отвърна Рахджим.

Радж Атън изруга. Мините при Картиш представляваха открита яма със стръмни страни и безразборно разположени по тях издатини. Такъв терен щеше да благоприятства халите, не и конницата.

— Как е възможно това?

Рахджим сви рамене.

— Халите са построили укрепление. Злата магесница, която го брани, е по-могъща от онази, с която се сражавахте при Карис. Но не всичко е загубено. Пуснабиш се е подготвил добре за утрешната битка.

Радж Атън заразтрива изтръпналата си лява ръка, за да усили притока на кръв.

Огнетъкачът Ааз кимна към ръката му.

— По-зле ли е?

— Нищо ми няма — отвърна Радж Атън.

— Мога да ви изцеря — предложи Ааз.

Но неговият цяр не му трябваше — не и с цената на това да изгуби човечността си.

Радж Атън изгледа с хладен поглед армията си. Бяха бойци от Индопал, снаряжени с прости нагръдници, с увенчани с шипове шлемове на главите и с кръгли щитове, окачени на лявата ръка. Всички носеха оръжия, годни за избиване на хали — дълги копия с яки остриета, бойни чукове и брадви. Но мъже без дарове нямаше да се оправят добре с такива оръжия. Дори да можеше човек като тези да размаха чук, скоро щеше да се умори.

Всичките тези триста хиляди бойци щяха да са безпомощни срещу халите. Но Радж Атън можеше да измисли някакво приложение за тях. При битката за Карис, когато се озоваха срещу напиращите човешки маси, халите отстъпиха. Не можеха да доловят със сетивата си кои от хората може да са Владетели на руни, а кои — простосмъртни.

Невежеството на халите можеше да се окаже най-доброто оръжие.

Радж Атън заложи на силата на своя Глас и обаяние и извика:

— Славни воини на Индопал, приветствам ви! Ето че дойде часът, от който се бояхме. Бедствието ни сполетя. Само вашата силна ръка и храбрите ви сърца могат да ни спасят днес. Тази нощ кралствата на Индопал или ще загинат, или ще оцелеят благодарение на вашата доблест. Тази нощ аз ще ви поведа на бран, каквато човечеството не е виждало никога! Яхнете конете и след мен!

Силата на Гласа му смая самия него. Изтощените мъже вдигнаха оръжия и зареваха като обезумели.

Зиме в Алкаир падаше дебел сняг и планините побеляваха. Лете той се топеше и захранваше многобройните реки, стичащи се буйни по зелените склонове. В долината Ом, при южните предели на Картиш, високо от хълмовете се сипеха дванадесет големи водопада.

За Радж Атън това бе най-любимото място на света. Всяка година в първия ден от месеца на маковете той тръгваше за Ом. Орехите винаги бяха разцъфнали, свежата трева — тучна и уханна, а червените макове покриваха долината и водопадите се лееха в езерата долу и изпълваха с мъгливи пръски въздуха над Двореца на канарчетата.

Околностите на двореца бяха девствено чисти. Не беше позволено на никой човек или животно да ги тъпче. А самият дворец блестеше като скъпоценен камък.

Стените му бяха облицовани с тънки плочи от жълт мрамор и нощем, когато отвътре го осветяваха фенерите, целият комплекс светваше като потъмняло злато под звездната светлина. На такива нощи дворецът дължеше името си… защото палатът си бе спечелил това име не заради канарчета, както предполагаха някои, нито дори от бляскаво жълтите си стени — по-скоро заради песнопойците, съперничещи си за честта да представят своето изкуство в огромната сводеста зала.

Много бяха приятните нощи, в които Радж Атън бе слушал пеенето им в ухаещата на жасмин зала, възхитен от девствените макови полета, зареял поглед към водопадите и сиянието на двореца под лунните лъчи, излегнал се сред млади жени.

Там бе легнал и със Сафира.

Радж Атън тръсна глава да прогони спомените. Нямаше вече място за тях. Радостта на живота му си бе отишла.

От всички Драгоценни кралства, заради своя кръвен метал Картиш винаги беше смятано за най-богатото. През столетията каифите на тази земя бяха затлъстели. Бяха контролирали кръвния метал и можеха да налагат цени, каквито на тях им изнася. Освен това те знаеха точно колко силари е закупил през годините всеки владетел и така, регулирайки товарите, се стараеха никой да не изгради достатъчно мощна сила, за да ги нападне.

През столетията те бяха играли ролята на кукловоди, дирижирайки възхода и падението на държави, за които знаеха само от слухове. Тези дебели старци бяха държали ножа си опрян в шийната вена на света и се поздравяваха за своето лукавство.

Допускаха и грешки, разбира се. От време на време някои товари се озоваваха в погрешни ръце и каифите на Картиш се оказваха избити до крак. Светът почти не го забелязваше, защото залезът на един деспот винаги води до възхода на друг.

Радж Атън ги беше избил много лесно.

Когато стигна до Двореца на канарчетата, самият палат грееше както винаги и водопадите се сипеха като сребриста мъгла под звездното небе.

Но по девствените му околности се бе разположила армия и земята бе почерняла от шатри и мъжки тела. Долината никога нямаше да се изцери от двойното проклятие на халската развала и щетите, нанесени от войската.

Из долината смътно просветваха пушливи огньове. На мили около палата се бяха разположили на бивак не по-малко от два милиона души. Вонята на хора, коне и слонове беше непоносима. Навсякъде около биваците цвилеха коне и слонове тръбяха гладни; гласовете на мъжете, привършили дажбите си, също звучаха високо и хрипливо. В долината се беше възцарил пълен хаос.

Радж Атън препусна надолу през хълмовете и армията от триста хиляди души се понесе в галоп, за да не изостане.

Херолдите му запалиха факли, както пред него, така и зад него. Хората виждаха осанката му и обаянието му ги изпълваше с благоговеен трепет.

Той извика на струпалите се долу прости войници и гласът му отекна гръмовно:

— Мъже на Индопал, как може да седите тук нехайно, когато халите ни зоват на бран? Станете веднага! Сберете броня и оръжие. Призори тръгваме на битка. Обещавам ви победа!

Срещна пълководеца Айсала Пуснабиш при портите на двореца. Пуснабиш се смъкна на колене в знак на преклонение.

— О, Велика зора на живота ни — рече той, — благодарим ти, че ни избавяш.

— Моите Посветители в безопасност ли са? — попита Радж Атън.

— Отведохме ги далече още при първия знак за беда, о, Велики. Вече трябва да са стигнали до морския бряг и плават на север към двореца Гуза, в Деяз.

Радж Атън се чувстваше изнемощял, разглобен. Лявата му ръка трепереше.

— А моите силари?

— Те са в съкровищницата, о, Слънце на нашето утро.

Радж Атън не го интересуваше нищо повече. Войските му се подготвяха за битка и той разполагаше с достатъчно хора, за да може да залее с тях хълмовете и да затисне халите в тяхното леговище.

Подмина Пуснабиш и закрачи през позлатените зали на Двореца на канарчетата, към съкровищницата си.

— Ще ми трябват облекчителите — разпореди се Радж Атън. — И хора, които да ми дадат жизненост.

Пуснабиш щракна с пръсти към един слуга и мъжът затича да доведе облекчителите.

— Има и добра новина — заговори Пуснабиш, забързан след него. — Рудничарите ни са хванали нова жила с кръвна руда. Доста обещаваща е, както ще видите.

Радж Атън се усмихна мрачно.

Нощните ездачи

Мирима не си беше въобразила, че ги преследват. По-обезпокоителното беше, че не бе сигурна дали съществото, което ги следи, е човек, или не.

Боренсон не говореше. Оглеждаше се, присвил светлите си сини очи. Всеки път щом тя понечеше да отвори уста, той вдигаше ръка да я помоли да мълчи.

Затова тя си държеше езика зад зъбите.

Вече беше вълчи господар, с дарове на мирис от куче и на зрение от човек. Нервността на Боренсон я държеше нащрек и тя напрягаше сетивата си, душеше във въздуха и държеше очите си широко отворени за някакъв признак за опасност.

В Западните земи безплодните поля отстъпиха място на лесове, в които сред напукани скали растяха древни дървеса с натежали от дебел мъх клони. Дърветата бяха високи и тъмни, само с по няколко посивели сухи листа, все още задържащи се по тях. Земята миришеше на влага и плесен. Сред гъстата папрат се показваха отровни гъби.

Не беше трудно човек да си представи водените тук преди много векове войни срещу тот и че тъмните езера все още пазят следи от пролятата кръв.

Искаше й се бързо да преминат през това място. Но разкаляните пътища ги принуждаваха да забавят конете до ходом.

Някак застояла и загнила беше тази земя. Мирима многократно се улавяше, че неволно посяга към стоманения си лък, вързан зад седлото й.

Лесът бе като мъртъв. Нямаше птици, които да се разхвърчат при тяхното приближаване. Нямаше сърни, които да заподскачат уплашено през тревата, щом излизаха на някоя поляна. Много рядко успяваше да зърне някоя птица с тъмни криле, понесла се ниско над земята да си намери укритие в сенчестите храсти.

Напрягаше се да чуе какъвто и да било звук — бръмчене на насекомо, почукването на кълвач или грака на някоя врана.

Но в тези лесове нямаше много живот, а малкото твари, които го обитаваха, не бяха от най-приятните. Като че ли нищо по-едро не можеше да живее тук. Над мътните заблатени езера хвърчаха рояци хапливи мухи и комари — на места изглеждаха толкова нагъсто, сякаш щяха да изпият до капка кръвта на всяко животно, осмелило се да се задържи тук достатъчно дълго.

Лично тя предпочиташе да не се задържа.

Мирима знаеше, че това място е обитавано от призраци.

Точно затова Боренсон я спираше всеки път, щом се опиташе да заговори. Звуците и движенията привличаха призраците. Те се криеха в сенките и леденият им допир можеше да убие човек.

Загърнатите в сумрак тресавища, от чиито мазни води се издигаше нощна мъгла, и злокобните лесове бяха идеално свърталище за такива същества.

И докато духовете на Дънуд у дома закриляха кралството, това не беше в сила за Западните земи. Преди хиляда и шестстотин години по тези места бяха измрели безчет върколаци и тот. Онези от тях, които се бяха върнали от онзи свят и се бяха въплътили, жадуваха за мъст. Разправяха и че понякога можело да се видят сенки на мъже, които продължават да се сражават с тях, сякаш за да ги умъртвят повторно по древните бойни полета.

Излязоха на някакъв хълм и чуха шумоленето на вятъра сред дърветата в клисурата вляво — далечна въздишка, като плясъка на вълни по безкраен бряг.

Мирима допусна, че вятърът предвещава идваща буря и че скоро всички дървета ще започнат да се огъват и да пукат.

Но вятърът просто отмина — сякаш беше невидим ездач, поел на юг през леса.

Когато си отиде, Боренсон прошепна, нарушавайки проточилата се вече няколко часа тишина…

— Какво беше това според теб?

— Призраци?

— Тук наистина има призраци и ни усещат. Но това не беше от тях. Нещо друго мина.

Мислите на Мирима се върнаха към Сияйния на мрака и воя на торнадото, изригнало от него. Бинесман я бе предупредил, че създанието все още е способно да причини големи злини.

— Ако яздим бавно — прошепна Боренсон, — няма да можем да стигнем Фенрейвън преди залез, а ако яздим бързо, можем да се натъкнем на онова, дето ни подмина.

Мирима прехапа устна, после прошепна:

— Да яздим бързо.

Малко преди залез-слънце, Мирима зърна друг ездач и този път се увери, че наистина ги преследват.

Препускаха през хълмовете в лек галоп и за стотен път се бяха натъкнали на поредното тресавище. Оставиха конете да попасат няколко минути, след това изминаха още половин миля, докато не стигнаха едно толкова широко блато, че самият път се оказа заблатен.

Тук лесът свършваше. Няколко сиви и голи като скелети дървета се показваха от мътните води, но иначе на четвърт миля околовръст нямаше никакво прикритие. Посред лято блатото щеше да е езеро.

Ето защо Мирима забави коня и го остави да си пробира пътя през водата — той газеше в тинестите локви и на места затъваше чак до гърдите. С всяка стъпка от дълбините се вдигаше миризма на гнило; плясъците на газещия през блатото кон заглушаваха всякакви други звуци. Наложи се да вдигне дисагите на рамо, за да не се намокрят провизиите. Около нея бръмчеше облак гладни комари.

Докато конят газеше през блатото, тя видя някого — или нещо. Случайно се озърна през рамо да огледа пътя зад себе си, и мерна някакъв конник на един хълм, на три четвърти миля назад.

Тъмната фигура гледаше към нея. Сред смрачените дървета не можа да различи цвета на коня му. Беше толкова добре прикрит, че отначало не беше сигурна дали е истински, или случайно съчетание на клони и сенки, плод на собствените й страхове.

Но след като примижа за миг през рояка комари, се убеди.

Беше мъж, скрил се между дърветата малко встрани от пътя.

Мирима преглътна с мъка. Убиец? Или призракът на отдавна мъртъв ловец на вълци?

А можеше да е съвсем обикновен пътник, уплашил се от тропота на подсилените коне през самотния лес и решил да свърне встрани от пътя и да се скрие.

Тя махна боязливо на непознатия за поздрав, но той не помръдна.

Стоеше неподвижен като сърна, която души във въздуха кучешка миризма.

— На кого махаш? — изсъска й Боренсон.

— В дърветата има някой.

— Сигурна ли си, че е човек?

Изведнъж тя осъзна, че не беше видяла дири на пътя. Нито бе усетила миризма на кон. Което означаваше, че непознатият не е бил пред тях.

Така оставаха само две възможности. Можеше или да пътува напряко през блатата — нещо, което щеше да опита само някой луд — или да ги преследва.

Само човек на бърз кон можеше да успее да ги догони.

Убийците на Мъятин яздеха подсилени коне.

Мирима дръпна юздите и остана неподвижно за миг, загледана в непознатия. Най-сетне той извърна глава, пришпори коня на север сред сумрачния лес и изчезна.

Копитата на коня му не издаваха никакъв звук.

— Видях го — прошепна Боренсон. — Не мога да кажа дали е жив, или мъртъв.

„Призрак е — реши тя. — Призрак, който се интересува от нас.“ Може би все още беше твърде светло и щеше да ги нападне, когато се стъмнеше.

Сърцето й туптеше силно. Внезапно си спомни приказките за мъятинските убийци — как увивали копитата на конете си с агнешка кожа, за да яздят тихо.

— Водата или студеното желязо понякога могат да прогонят призрак — прошепна Боренсон. — Но ако този е жив, не залагай на водата — дай му студено желязо.

Мирима бръкна в кесията си и извади къс железен връх на копие — беше й го дал Хосуел. Хубав, широк връх — и чудесно прилягаше на стоманения й лък. Затъкна го на стрелата.

Излязоха от мръсното блато и продължиха още пет мили напред. Нощта напредна и дърветата станаха още по-тъмни; на много места клоните им висяха над пътя и го правеха почти непроходим.

Небето се беше покрило със сивкава мъгла, почти скриваща звездите, и Боренсон я убеди да спрат за малко и да изчакат утрото.

Стигнаха до малка горичка на склона на хълм, където корените се оказаха особено гъсти, и свърнаха встрани от пътя. Поведоха конете през непрогледната чернилка под дърветата. Конят й наведе глава и задуши гниещите листа — търсеше паша. Изведнъж изцвили уплашено.

— Тихо — смъмри го шепнешком Мирима. Конят имаше дарове на ум от два други жребеца и беше добре обучен, така че замръзна като статуя, без да обръща внимание дори на комарите, накацали по задницата му.

Останаха да чакат така дълго.

Скоро тя намрази тишината. Съжали, че не могат да си проговорят. Загледа небето. Почти моментално през него прелетяха три падащи звезди. Едната беше цяло огнено кълбо, което остави след себе си пепелява диря. Рядко беше виждала подобна гледка. Не цвърчаха щурци. Не квакаха жаби.

Нощта изглеждаше съвсем стаена.

А после в тишината се надигна вой, в който нямаше нищо човешко. Тя настръхна, а конят й затупа нервно с копита по земята.

На един гол склон, на по-малко от миля, Мирима видя фигурата на призрака, озарена от сива светлина — невероятно тънка и висока. На пръв поглед смътно наподобяваше човек, докато не различиш невъзможната му форма. Възлестите му ръце бяха тънки като клони, смътнобели на цвят, покрити сякаш с дървесна плесен и завършващи с дълги и криви като коси нокти. Четирите му крака също така бяха нечовешки дълги и стройни. Задните крака бяха прикрепени към издути бедра, наклонени нагоре като на щурец, с извърнато на обратно коляно. Но бяха на по-малко от две стъпки от предните, така че призракът изглеждаше странно приклекнал. Тесният му череп беше толкова изострен, че издадената муцуна приличаше на клюн. Онова, което се издаваше от тила му, не бяха кости или коса, а пипала.

Въпреки че от голямо разстояние формата му можеше да се сбърка с човешка, съществото беше по-свързано с хала, отколкото с човек.

Тот.

Сърцето на Мирима заби в гърлото й. Пот рукна от челото й. Не смееше да помръдне, за да не привлече вниманието му.

Магическата раса тот от земите отвъд Каролско море вече почти се бе превърнала в легенда — казваха, че всички същества от техния вид били измрели. Това можеше да е само сянката на могъщ магьосник.

Вода и студено желязо едва ли щяха да са достатъчни, за да го прогонят. Само някой велик чародей можеше да прогони чудовището.

Призракът стоеше на склона, килнал леко глава на една страна, сякаш душеше въздуха, и пипалата, провиснали като брада под дългите му челюсти, се извиваха. Съществото се полюшна на четирите си крака, обърна се невероятно гъвкаво и решително закрачи на северозапад.

„Уловило е миризмата на нещо — помисли Мирима. — И след като аз самата идвам от север, това «нещо» може да съм аз.“ Тъкмо се канеше да скочи на коня си, когато Боренсон я спря. Почти в същия миг тя чу тупкане на конски копита. По пътя зад тях в галоп се приближаваше някакъв ездач.

Покрай укритието им профуча тежък боен кон със загърнат в наметалото ездач, ниско приведен и треперещ от ужас. Плетената му ризница дрънчеше приглушено. Дори овчата кожа, с която бяха покрити копитата на коня, не можеше съвсем да скрие звука. Мъятинец. А призракът беше тръгнал след убиеца. Единственият проблем бе, че тя също се криеше в леса. На призрака сигурно щеше да му е все едно кого ще хване пръв.

„Какво би предпочела да рискуваш? — попита се тя. — Смърт от мъятински убиец или смърт от призрак тот?“

Боренсон го реши вместо нея. Смуши коня си и препусна.

Мирима го последва. Жребецът й се втурна напред с все сила.

Единственото, което можеше да направи, бе да се постарае да се задържи на седлото. Все пак измъкна и стоманения си лък с илюзорната надежда, че желязното острие може да сплаши призрака и да го задържи на разстояние.

Подсиленият кон препускаше в галоп през дърветата. Зад тях се чу същият нечовешки вик. Не беше скръбен вой — приличаше по-скоро на писъка, издаван от орел, когато се спуска върху жертвата си.

Подсиленият й кон удвои скоростта, подгонен от дива паника, а Мирима се приведе ниско в седлото, стиснала здраво юздите. Боренсон водеше, наметалото плющеше зад гърба му. Дърветата оредяха. Мирима погледна през рамо. И кръвта й замръзна. Призракът скачаше след нея на невероятно дългите си крака. Сияеше със собствена вътрешна светлина, тъй че сега тя го виждаше ясно — само на двеста крачки зад нея. Кожата му блестеше бяла като слонова кост, а огромните му тъмнопурпурни очи светеха. По ръцете му горяха смътносини руни, древни защити срещу смъртта. Пипалата се полюшваха по тясната му брадичка като брада, а в лишената от устни уста проблясваха дълги криви зъби. Съществото посягаше напред с дясната си лапа, сякаш искаше да я хване. Лапите му бяха невероятно дълги и завършваха с по три криви ноктести пръста с много стави.

— Лети! — извика тя и конят й удвои усилията си, стрелна се през сумрачните дървета и остави далеч зад себе си залитащия призрак. Жребецът й притежаваше четири дара на метаболизъм и два на мускул. С тези дарове можеше да достига невероятна скорост. Ако имаше избор, Мирима едва ли щеше да се осмели да препуска толкова бързо дори посред бял ден.

И изведнъж — препускаше с осемдесет мили в час — видя как конят на Боренсон се спъна.

Едното му предно копито се оплете в някакъв корен и се чу пукот като от скършена пика.

Когато животното залитна, първата мисъл на Мирима бе за мъжа й.

„Направо е загинал“ — помисли тя. Но видя как Боренсон скочи встрани и се търколи в тревата.

Мирима рязко дръпна юздите и скочи от седлото още докато конят й тичаше. Подхлъзна се на разкаляния път и падна на дясното си бедро. Изпързаля се по някакви корени или камъни и се превъртя по гърди.

Прониза я остра болка от бедрото до рамото.

Тя се изправи, без да й обръща внимание. Коня й го нямаше. Но при падането бе успяла да задържи лъка.

Намокри със слюнка върха на копието. „Вода и студено желязо“ — помисли обнадеждена — същото, с чиято помощ бе убила Сияйния на мрака.

Чу се пронизителен писък и тя вдигна очи.

Призракът беше почти над нея, със зейнала уста, сякаш искаше да я глътне. Твърде късно беше да замръзне като подплашен заек, твърде късно беше да се надява, че ще я подмине.

И тя опъна лъка и стреля право между очите на чудовището.

Съществото изпищя. Последва ослепителна мълния. Из въздуха като че ли се разхвърчаха невидими късчета лед, от чийто студ тя цялата настръхна.

Мирима се взря в тот. Руническите му защити срещу смъртта изведнъж лумнаха в синкав пламък и за миг я споходи видение: стори й се, че гледа през ослепителна мъгла и че вижда древни воини с обли шлемове и кръгли щитове. Бяха обкръжили тот от всички страни и забиваха копията си в хълбоците му. Чуваше дори виковете им… „Артен! Артен да гашпайлтен!“

Видението се стопи и леденият взрив отхвърли Мирима назад. Светът стана жестоко студен. Никога не беше изпитвала такъв студ.

Имаше чувството, че са я ударили в гърдите със славен чук. Всяко мускулче я болеше. Като в мъгла се опита да се надигне, но главата й се завъртя и тя падна по гръб.

Боренсон я сграбчи и вдигна главата й.

— Жива ли си? Чуваш ли ме?

Дъхът му излизаше на пара в заледения въздух. Тя имаше чувството, че кокалчетата на пръстите на дясната й ръка са замръзнали.

— Седем камъка! — изруга той. — Та това е… това е невъзможно!

Тя се надигна, пренебрегвайки болката в костите си.

На петдесет разкрача околовръст земята беше попарена от скреж. Белите кристали просветваха под звездната светлина.

Призракът беше изчезнал.

А дясната ръка я болеше, сякаш бе изгоряла в студен огън. Тя я вдигна нагоре и чак сега разбра какво е станало. Беше стреляла толкова отблизо, че бе докоснала чудовището с ръка. Юмрукът й бе побелял като лед, а по бялата й кожа просветваха кристали.

Дните

Докато светът спеше, Йоме се върна в двореца в Дворовете на прилива, за да изчака там, докато Абел Скарби събере кучетата, необходими на Габорн.

Стражите повикаха една камериерка, която в паниката си щеше да разбуди целия персонал, ако Йоме не й беше забранила.

Огромните размери на двореца я смазваха. Цялата цитадела на баща й в замък Силвареста щеше да се побере в Голямата зала. Покрай стените й имаше шестнадесет огромни камини.

В помещението висяха десетки фенери със сребърни огледала зад тях — яркостта на пламъците бе приглушена от розовия кристал на абажурите. Маслото, което горяха, ухаеше приятно на гардении. Огромни прозорци, гледащи на юг, щяха да осветяват залата през деня.

Гоблените по стените, изобразяващи любовни и батални сцени с древни крале, бяха толкова големи, че всеки сигурно бе тъкан цяла година от жените на цяло село.

Фронтонът и трегерът над всеки праг бяха изкусно резбовани със сцени на бягащи по пътеки сред дъбови гори лисици и зайци.

Кралската маса беше покрита със златни плочи, излъскани до блясък. Йоме ахна, като я видя. Никога не си беше помисляла колко богат може да е Габорн. Никога не си беше представяла колко нищожни са му изглеждали разкошите на Хиърдън.

Пред една от големите камини на елегантно канапе седеше девойка, облечена в прост схоларски халат. Кафявата й коса беше дълга и сплетена на тънки плитчици, всички вързани на кок.

Като чу стъпките на Йоме, тя се обърна и я погледна.

— О, ето ви и вас! — каза учтиво девойката. Лицето й беше луничаво, с обикновени кафяви очи. На Йоме й беше нужен само един поглед, за да добие чувството, че я е познавала цял живот. Беше може би шестнайсетгодишна, малко по-млада от самата нея.

— Да не би да сте новата ми Дни? — попита тя.

Девойката кимна. Имаше пъпчица на брадичката.

— Чух, че сте пристигнали. Добре ли пътувахте?

— Мина без инциденти — отвърна Йоме, сигурна, че девойката иска да чуе само исторически подробности.

Лицето на девойката леко помръкна, сякаш очакваше нещо повече.

— Но… беше приятно, надявам се?

Умът на Йоме долови нещо необичайно. Досега не беше имала Дни, която да се интересува дали нещо й е доставило удоволствие.

— Много приятно, трябва да призная. Не бях си представяла колко просторна е Мистария. Земята тук е толкова богата и плодородна, а този замък направо ме смайва.

— Аз съм родена недалече от тук — каза Дни, — в едно село, казва се Беристон. Зная всичко за Мистария. Мога да ви разведа и да ви покажа по-интересните неща.

Йоме никога не беше имала Дни, която да й предлага да й показва нещо. Повечето се държаха хладно и отчуждено. Но тя веднага усети, че това момиче се чувства точно толкова самотно, колкото и тя, и е също толкова смазано от бремето на отговорностите си.

— Би ми харесало — отвърна Йоме, хвана момичето за ръката и я стисна.

Чувството беше странно. У дома Йоме винаги бе обкръжена от приятели. Все едно дали бяха стари съсухрени матрони или млади придворни, тя винаги беше в женска компания. Беше пристигнала в Дворовете на прилива със съзнанието, че няма да се чувства на място.

Сега се зачуди какво ли ще е, ако си има за приятелка Дни.

— Познаваш ли замъка? — попита Йоме. — Можеш ли да ме заведеш на кулата?

— Разбира се — отвърна Дни. — Бях там целия следобед.

Отведе Йоме до основите на кулата. Заизкачваха се по дългото стълбище, докато не стигнаха до стаята, където беше спал бащата на Габорн.

Гвардеецът с цветовете на Мистария, който стоеше пред вратата, я отвори с ключ.

Щом вратата се отвори, Йоме надуши миризмата на крал Ордън — потта, косата му — толкова силна, че й се стори невъзможно бащата на съпруга й да е бил убит само преди седмица. Миризмата сякаш отричаше смъртта му, караше Йоме да очаква, че той всеки миг ще се появи на парапета извън прозореца или ще излезе от някое преддверие.

„Най-малкото сянката му трябва все още да витае тук“, реши тя.

Стаята беше много голяма, с богато обзавеждане и огромен балдахин с четири пилона в средата. Йоме отиде до него и потупа твърдата постеля. „Тук ми е отредено да спя — помисли тя. — Тук — Силите дано ни опазят — ще родя моя син. Тук Габорн ще ми дари още синове.“

Нейната Дни отиде до прозореца и го разтвори широко.

— Слушала съм, че гледката към града оттук е красива — възкликна тя. — Би трябвало да го погледнете от парадната тераса.

Йоме знаеше, че няма да може да спи. С толкова много дарове на жизненост, метаболизъм и мускул, беше й нужно много малко сън. Отсега нататък, когато й се наложеше да отдъхне, щеше да го прави като всеки могъщ Владетел на руни — като постои тихо и зарее вътрешния си взор в личните си блянове. Все още се чувстваше отпочинала, а и тонът на Дни бе твърде заразителен.

Йоме излезе на терасата. Намираше се на три етажа под най-горните зъбери на кулата, където бдяха денонощно кралските далекогледци. Парадният балкон беше добре осветен. Точно под един от постовете беше запален огромен червен фенер.

— Доста време не е светил — отбеляза Йоме.

— Доста време тук не е пребивавала кралица — отвърна Дни. — Запален е във ваша чест.

В нейния замък у дома не съществуваше подобна практика. Замък Силвареста служеше като защитен бастион и Йоме рядко го напускаше. Но Мистария беше друга работа. Семейството на Габорн поддържаше половин дузина замъци, които можеха да служат като места за отдих по време на война, както и палати, които понякога се използваха за домове в мирни времена.

Под нея в мрака се гърбеха сградите на Дворовете на прилива — царствени замъци с извисяващи се горди кули, просторни богаташки имения. Пазарища се точеха на запад и двурогата луна блестеше по лъскавите плочи на покривите им; а отвъд тях, в по-бедните квартали стърчаха острите покриви на хиляди и хиляди къщурки, щръкнали нагоре като остри камъни.

А зад всичко това беше океанът — спокоен и тих. Миризмата на сол щипеше ноздрите й. Нощта не беше студена.

— Красиво е тук, отгоре — въздъхна Дните. — Точно както съм си го представяла винаги.

После продължи:

— Когато бях малка, мама ми разправяше една приказка. Че във всеки от четирите краища на света имало по един замък, пълен с великани, и тези на изток воювали с великаните на запад. Всеки ден великаните на изток зареждали своя катапулт и мятали високо горе огнена топка, за да ударят с нея покривите на замъка на запад. А всяка нощ същите великани хвърляли огромен камък, който се търкалял през небето. Огнената топка е слънцето. Топката от камък е луната. А когато дойде ден, в който слънцето няма повече да се издигне, ще разберем, че войната е свършила.

— Простите хора в съборетините си в града твърдят, че Кралската кула е толкова висока — продължи момичето, — че стоящите тук далекогледци могат да виждат през океана и да забележат как великаните зареждат катапултите си. Точно от това място далекогледците на Фалион са зърнали сивите кораби.

Йоме се усмихна. Високо над тях през небето се стрелнаха няколко звезди едновременно. Едната от тях наистина приличаше на огнена топка, която се търкаля бавно и оставя след себе си огнена диря.

— На твоите великани май са им свършили скалите — засмя се тя. — Тази нощ мятат залп с по-дребни камъчета.

Дни също се засмя. Обърна се. Очите й искряха. Знаеше какво й предстои и й харесваше. Мечтата на момичето бе да стои редом до кралица и да гледа как пред нея се разгръща историята. Но дори Габорн да успееше да спре злата магесница, предвождаща Долния свят, Йоме щеше да остане забутана в тази кула седмици наред, без да върши нищо. Тази мисъл свиваше сърцето й.

„Колко ли време ще е нужно — зачуди се Йоме — преди момичето да съжали за избора си?“

Загледа се към далечния хоризонт, където водата проблясваше в нощта. Не можеше да различи никакви кораби, нито дори стадо китове.

— Не се виждат великани — отрони тя. — Нито кораби.

При тези думи момичето съвсем неволно и едва забележимо се стегна и пръстите му стиснаха каменния парапет. Отново се засмя, но този път смехът изглеждаше насилен.

Идат кораби, разбра Йоме. И Дните знаеше това. Идеха кораби, за да нападнат Дворовете на прилива.

Но чии кораби?

Започна да мисли трескаво. На юг бяха инкарците, които никога не бяха водили война със Севера, макар че сега го правеха. Все пак изпращането на флоти не беше обичаен за тях начин на водене на война. На север имаше половин дузина държави, които можеха да съставят флот — Лонък, Туум, Ейремот, Алник, Ашховън и Интернук.

„Скачам от заключение на заключение“ — помисли Йоме. Все пак имаше повод да се зачуди. Тази Дни беше млада, може би най-младата, която бе виждала. Всички останали бяха много по-зрели. Навярно не беше напълно обучена.

От векове се носеха слухове, че Дните понякога действат като шпиони. Дали бе възможно точно това да е източникът на тези слухове — Дни, който или която неволно примигва или нервно извръща поглед, когато разговорът засегне опасна тема?

— Е — каза Йоме, — значи казваш, че си родена тук, в Беристон?

— Да, близо е — отвърна момичето.

— Можем ли да го видим оттук?

Дни я заведе до северната страна на кулата и посочи на четири мили покрай морския бряг.

— Виждате селото ей там, онова с малкото светлинки.

— О, колко е близо — каза Йоме. — Можела си да виждаш всеки ден кулите тук.

— Не и през зимата — отвърна Дни. — Не и когато се спуснат гъстите мъгли.

Йоме никога не беше познавала толкова разговорлива Дни.

— Твоето семейство още ли живее там? Майка ти, баща ти, братя, сестри?

— Майка ми умря преди години — каза Дни. — Но татко е жив, и по-големите ми братя. Те са близнаци. Така и не обикнах мащехата си.

— Посещавала ли си ги скоро? — попита Йоме.

Момичето отново стисна нервно перилото.

— Не. — Дали се притесни за семейството си, или мисълта, че може да ги посети, я изнерви?

— Би ли искала? — каза Йоме. — Бих могла да те придружа.

— Не — отвърна Дни. — Времето не се връща назад. Не бива да се опитваме. — Последното не го каза много убедено.

— Сигурно си права. Аз поне няма да видя повече родителите си и не мога да направя нищо, за да ги върна. Макар че изглежда срамно твоето семейство да е толкова близо, а ти да не можеш да ги видиш.

Дните отново стисна каменното перило и извърна поглед на северозапад; избягваше темата.

Йоме закрачи по терасата и се загледа на запад. Над главата й през небето се стрелна звезда, почти моментално последвана от друга.

— Моят мъж е там — каза Йоме. — Сражава се с халите. Бои се, че може би идва краят, след три или четири дни. Но предполагам, че ти знаеш всичко това.

Момичето не каза нищо. Гледаше на запад.

Йоме продължи:

— Пред толкова много врагове е изправен. Не са само халите. Вече и инкарците на юг, както и Радж Атън. И лудият крал Андърс. Тревожа се за него.

Дните не стисна перилото. Само продължи да се взира навън. Йоме разчете реакцията й… „Габорн е в безопасност. Не се тревожи.“

Главата на Йоме беше готова да се пръсне. Имаше чувството, че се е докопала до нещо. Това момиче не беше напълно обучено. Стига да не заподозреше, че Йоме успява да я разчита, щеше да продължи да разкрива каквото знае с реакциите си.

Йоме обиколи по терасата.

— Става късно. Сигурно ще искаш да поспиш. Надявам се, че стаите ти са подходящи?

— Те са чудесни. — За момиче от селско потекло всякакви стаи щяха да са разкошни.

— А вечеряла ли си?

— Да.

— Добре — каза Йоме. — Никога не съм се замисляла за това, но подозирам, че отначало е тежко за една Дни да я забутат при някого без никакви приятели.

— О, но аз имам приятели — отвърна Дни.

Йоме знаеше за тях. Знаеше, че момичето е отдало своя дар на ум на друг човек, на приятел, който й е върнал своя дар, така че двамата сега са с един ум. Габорн й беше говорил колко завижда на хора, между които съществува такава дълбока връзка.

Кулата под нозете й леко започна да се полюшва и камъните се размърдаха.

Отначало Йоме помисли, че си го е въобразила, и посегна да се хване за каменното перило повече притеснена да не изглежда глупаво, отколкото от тревога за сигурността на сградата.

Но после кулата наистина се разлюля и всичко се разтресе. Сърцето й заподскача.

— Земетресение! — извика Дни.

И зяпна от изумление. В този миг през целия град отекна глух тътен.

Огромната кула се заклати, щом земята под нея се разлюля на вълни. От всички места на света, където Йоме би искала да бъде по време на земетръс, тази кула беше последното.

Един от грамадните прозорци в Голямата зала се пръсна и тя чу трясъка на натрошеното стъкло долу в двора.

Из Дворовете на прилива се разнесоха тревожни викове. Залаяха кучета и зацвилиха коне. В един замък на един от близките острови рухна цяла кула и се срина в морските дълбини.

Дните сграбчи с две ръце каменния парапет, уплашена, че ще падне.

— Да бягаме! — извика Йоме и задърпа момичето през отворената врата към вътрешната кула. Кралските книги западаха от един рафт, падна и някакъв шлем и се затъркаля с дрънчене по пода. Балдахинът над кралското ложе се разлюля.

Йоме издърпа Дни в стаята тъкмо когато нощният въздух се разцепи от звука на трошащ се камък. Парапетът отвън се пръсна и падна.

Дни извика от ужас и се притисна към Йоме.

Кулата продължи да се люлее, готова всеки миг да рухне.

— Хайде — каза Йоме и повлече момичето към стълбището. Отгоре се чуваха изплашените викове на далекогледците, които тичаха към стълбите да се спасят.

Тя скочи на стълбището. Светилниците по стената се люлееха и плискаха горящо масло. Кулата пак се наклони и от стените се откърти мазилка и запада на едри късове. Въздухът се изпълни с прах и пушилка.

Йоме затича надолу по стълбището, вдигнала едната си ръка над главата, за да се предпази от падащите парчета. С нейните дарове на метаболизъм, й се струваше, че парчетата мазилка се сипят надолу бавно като сняг. С даровете си на мускул можеше да ги отбие и да опази и себе си, и момичето.

После скочи през огнена стена.

По стъпалата се търкаляха грамадни късове вар и тя, без да забавя тичането си, трябваше да внимава къде стъпва. Колкото по-надолу се спускаше, толкова повече имаше чувството, че си пробива път през свлачище.

Потърси дълбоко в себе си. Габорн не я бе предупредил за някаква опасност, както бе направил в замък Силвареста. Обзе я паника. Всеки миг цялата кула можеше да се срине отгоре им.

Не беше стигнала до дъното на стълбището, когато първият трус заглъхна.

Дни спря.

— Почакай. Почакай. Свърши — захлипа момичето и изтри сълзите от очите си.

Но Йоме беше виждала не един земен трус в Хиърдън и имаше опит.

— Не е сигурно!

Сграбчи Дни и я задърпа по стълбите и извън замъка. И добре че го направи.

Тъкмо бяха избягали от зданието, когато втори, още по-силен трус разтърси Дворовете на прилива.

Търсенето на Майстора на пътя

Земята под Скалата на Мангън бе овъглена на миля околовръст. Тук-там още горяха ниски храсти, тъй че земята бе станала по-черна и от нощното небе, въпреки че я осветяваха хиляди малки огньове.

На изток бушуваше пожарът, подпален от Габорн — вятърът го носеше към планинските подножия. Най-вероятно щеше да продължи да пращи и да лумва с нова сила сред горите още дни наред.

С всяка стъпка, която правеше Ейвран, във въздуха се надигаше пепел и я задушаваше. Ейвран, Бинесман, Габорн и неговият Дни крачеха към мъртвите хали, нападали на зловещи грамади. Всяко от чудовищата бе по-голямо от слон.

Хиляди хали бяха наскачали или нападали от Скалата на Мангън като мръсна градушка. Някои бяха издъхнали. Земята в южния край на стръмнината беше осеяна с тях. На някои места труповете им лежаха на купища по три-четири един върху друг.

Хиляди ранени чудовища се изтегляха през полята с потрошени крака и коруби. Оцелелите от ордата ги бяха изоставили. Повечето от рицарите на Габорн отидоха да доизбият ранените, но той бе изпратил съгледвачи със запалени факли да търсят сред мрачните трупове някаква следа от Майстора на пътя.

Ейвран не искаше да яде друга хала. Последната, от която бе яла, я поболя, причини й ужасни болки. Нервите й продължаваха да са изпънати, всички мускули я боляха. Твърде рано беше да яде отново.

Но мъртвите хали лежаха навсякъде наоколо, а Габорн не искаше да изгуби такава възможност.

Ейвран крачеше през пепелищата. Над нея профуча падаща звезда. Тя вдигна поглед нагоре, видя почти моментално още една и забеляза, че с мъртвите хали бяха останали малко грий. Или пушекът ги беше убил, или бяха отлетели след останалата част от ордата.

Земята отново се разтърси и няколко камъка се затъркаляха от Скалата на Мангън и заподскачаха около труповете на чудовищата.

— Ти ли направи земетресението? — попита тя Габорн.

— Не, това не е мое дело.

Ейвран видя малко по-напред един умиращ лепкав. Лежеше по гръб и вдишваше с мъка. Торбите под челюстите му изхвърляха мазен пулп.

— Не го приближавай — предупреди я Габорн.

— Няма страшно — отвърна тя. — Пипалата му вече не се движат. — Огледа го. — Това същество го наричаха Майстора на Високите неща. То построи залата за люпене на Единствената истинска господарка.

Приближи се до него. Този лепкав беше великолепен звяр. Много от събратята му се използваха да укрепват със своя клей таваните в пещерите и тунелите, но този ги надминаваше. Неговите сводести арки и подпори бяха истинско чудо със своята изящност и здравина.

— Съчувствие ли изпитваш към това чудовище? — попита я Габорн.

Ейвран затвори очи и се взря в едно късче от спомените си.

— Те са живи същества — отвърна тя. — Този тук… беше творец. Трябваше да си стои където му е мястото.

— Добре, дете — каза Бинесман. — Учиш се. Всяка форма на живот е ценна. Всички видове трябва да се почитат.

Ейвран и Габорн продължиха да търсят заедно с още стотина съгледвачи. След час им известиха, че при паническото бягство са загинали хиляда хали и че мъжете на Скалбейрн продължават да пронизват с пики ранените и вече са избили още две хиляди чудовища. Главното ядро на ордата се бе отправило на юг — халите тичаха по оставената от тях самите диря към дупката си в земята, водеща към Долния свят.

Така че Габорн и Ейвран продължиха да търсят между мъртвите.

При Скалата на Мангън телата бяха нападали нагъсто, струпани на купчини от по пет-шест, в отвратителни грамади. Съгледвачите полагаха неимоверни усилия, катереха се и се спускаха през малките пролуки, оставени от някой крак или глава на паднала хала.

Но в някои случаи беше просто невъзможно да се види какво може да лежи под грамадата. Дори Владетели на руни с подсилени коне не можеха да отместят лесно масивните туловища на халите и за Габорн оставаше само да се чуди дали Майстора на пътя няма да умре, скрит завинаги.

— Милорд! — извика един съгледвач. — Мисля, че го намерих! — Махаше им да дойдат, изправен над куп мъртви хали.

Ейвран затича към грамадата тела.

— Едър звяр е — каза съгледвачът, след като тя се приближи. — Точно както ни го описа. И има трийсет и шест пипала и грамадни лапи. Оттук е доста трудно да се види, но има една руна на дясното рамо, точно както ни я описа. Останалото е скрито под другите и не мога да го разгледам по-добре.

Ейвран се изкатери на една нащърбена скала — ръбовете ожулиха дланите й.

Грамадата трупове беше голяма и за да се добере до онзи, който искаше, трябваше да се качи на върха и да заобиколи. Стъпи на една магесница и когато халата потръпна, в един смразяващ сърцето миг Ейвран не посмя да мръдне — помисли, че още е жива.

Видя как съгледвачът пропълзя в една малка пещера, оформена от мъртвите тела, изви се под един огромен крак и се спусна надолу. Факелът осветяваше пътя му.

Ейвран го последва. Пътеката беше опасна — стъпка върху халски крак тук, пази се от шипа на лакътя на оная, покачи се на ей онази глава, гледай факлата да не те изгори. И се постарай да не се безпокоиш, че някоя от халите може да потръпне или да се размърда и цялата купчина да се срине върху теб.

Габорн и Бинесман също слязоха след нея.

Съгледвачът стигна дъното, отмести се в едно по-малко пространство и спря. Ейвран го последва. Пушекът се вихреше в застиналия въздух, факлата пращеше. Ейвран погледна нагоре, видя главата на халата и едва се сдържа да не извика.

„Той е!“ — помисли си отначало. Четири мъртви хали покриваха по-голямата част от тялото. Но близо до муцуната му се показваше една огромна лапа, а част от рамото му можеше да се различи между краката на друга хала.

По ръст и по форма приличаше на Майстора на пътя. Ейвран притвори очи. Спомените й показваха нещата от гледна точка на халите. А те не виждаха точно като хората. За една хала цялото тяло сияеше в различни оттенъци на синьото. Така че беше трудно да се каже.

— Ммм… да — каза Ейвран прегракнала и от вълнение, и от страх. — Може да е и той. — След всичкото това търсене между хиляди хали беше малко скептична.

Тялото на друга хала бе премазало лицето на Майстора на пътя, така че костната плоча на черепа му се беше извила навътре, изкривявайки външността му.

— Може би ако не беше премазан, щях да съм по-сигурна.

— А руната? — попита Габорн. Халата имаше руна на рамото си, която все още тлееше смътно.

— Не знам. — Ейвран сви рамене. — Халите не могат да виждат тези цветове. За тях руните са само миризми, магически заклинания, написани с миризми. — Халската й памет не позволяваше да види формата на руната и тя не можеше да определи дали е разположена правилно върху тялото.

Остана да го гледа дълго време. Не можеше да надуши нищо друго освен пушек. Ако имаше силното обоняние на хала и ако можеше да се добере до задницата му, щеше да разбере.

— Просто не съм сигурна.

— Ще ядеш ли от тази?

Тя го погледна. От страх бе стиснала юмручетата си толкова силно, че ноктите й се бяха забили в дланите.

— Не съм сигурна. Може да не е той.

— Но най-много прилича на онова, което си видяла, нали?

Стомахът й се сви от страх.

— Да — промълви тя. — Но не мога да го направя.

Габорн хвана брадичката й и я погледна в очите.

— Слушай, светът има нужда да си силна. Прогонихме халите от скалата, но вече усещам надигащата се заплаха. Утре в битка ще загинат хора, стотици мъже, може би хиляди. И още десетки хиляди са изложени на риск.

— По-лесно ли трябва да ми стане от това? — попита Ейвран. — Просто ме е страх. Толкова ми беше зле последния път…

— Мъжете се учат да отдават живота си — каза Габорн. — Дават го на война. Изнемогват и похабяват здравето си, за да изхранят жените и децата си.

— Жените също се похабяват — каза Ейвран, спомнила си за майка си.

— Съгласен съм. Не те моля да направиш нещо повече от това, което прави всеки мъж и всяка жена. Когато порастеш, ще трябва да се отдадеш. Понякога човек отдава живота си за миг, но в повечето случаи се отдаваш, като се трудиш миг за миг. Нужно ми е още сега да израстеш много.

Бинесман я притисна до себе си, за да я утеши. От Габорн утеха не можеше да се очаква. Не можеше да й позволи да отстъпи от дълга си.

— Хората ми претърсиха повечето от тези купища през последните два часа — каза Габорн. — Не намерихме друго подобно същество.

Ейвран преглътна с мъка. Габорн просто я молеше да порасте. А това щеше да стане, все едно дали го иска, или не.

— Ще ям.

И щом се съгласи, я обля вълна на облекчение. Просто трябваше да го направи още веднъж.

Габорн въздъхна, коленичи и я прегърна.

— Благодаря ти.

Габорн се чувстваше изтощен — не само физически изтощен, а толкова духовно и емоционално изцеден, колкото не се беше чувствал никога.

— Дайте й каквото й трябва — каза той на съгледвача. Сладкият триъгълник на халата се показваше достатъчно, за да може войникът да извади част от мозъка на чудовището.

Потупа Бинесман по рамото и му прошепна:

— Остани с нея. Утеши я, колкото можеш. Аз имам нужда от отдих.

После отиде при коня си и препусна с него една миля покрай скалата. Неговият Дни го последва. Стигнаха до падналата статуя на Мангън.

При падането си каменният воин се бе натрошил на десетина къса. Габорн слезе от коня, почисти профила на откъртената глава на Мангън, седна на земята и почтително положи длан върху камъка.

За Мангън се знаеше малко — няколко негови знаменити фрази, тази статуя. Преди повече от хиляда години той бе построил тук крепост. Беше спрял воините на Мътая да не залеят цяла западна Мистария. Беше построил този замък и бе устоял срещу вражеските войски в десетина яростни битки. Беше загинал млад, при някакво дребно стълкновение, а петдесет години по-късно неговият син бе поръчал на ваятели да издялат в негова чест лицето на канарата. Сега похабеният от вятър и дъжд камък се разпадаше под ръката на Габорн. Лишеите го бяха прояли.

Той вдигна очи към небето и видя една звезда да се спуска през хоризонта. Беше видял поне стотина през последните три часа.

Остана да седи замислен. Разбираше съвсем ясно, че нещата се променят. Усещаше нарастващата заплаха за ранените от Карис, които сега плаваха по течението на река Донестгрий с част от неговите воини.

Все по-добре различаваше такива неща. Понякога можеше да долови опасността много преди да е настъпила. В други случаи тя като че ли лумваше внезапно. Беше все едно да гледаш в котле с вряща вода и да се опитваш да решиш кое от оформящите се на дъното мехурчета ще се издигне първо. Този вид наука изглеждаше неточен и Габорн подозираше, че е свързан с някаква посредничеща сила, с изборите, които прави той, както и с решенията, които взимат враговете му.

Изведнъж долови голям риск, застрашаващ Боренсон и Мирима. Отчаяно се опита да ги предупреди да се скрият, но не можа да ги достигне. Зачуди се колко ли дълго може да продължи това. Щеше ли Земята да го накаже завинаги? Щеше ли наистина да позволи неговите Избрани да загинат? Или можеше да си позволи да се надява, че силите му ще се възвърнат в часа на най-голяма нужда?

Не можеше да понесе мисълта, че неговите Избрани може да бъдат откъснати от него. Това не беше просто загуба на други хора. По някакъв начин, когато умреше някой от неговите Избрани, частица от самия него също се губеше.

„Не е въпросът само за мен — осъзна той. — Ако умре един мъж, то вероятно една жена губи съпруг и едно дете губи баща. Цяло село може да почувства удара. Може човекът да е бил хлебар или някой, който може да облекчи чуждата болка с една шега — да ги накара да се чувстват по-ведро. Загубата на уменията на един човек отслабва цялата негова общност и по някакъв начин страда целият му народ, целият негов свят. Ние всички сме една тъкан — човечество. Откъсването само на една нишка от нея ни разхлабва.“

А колко много нишки бяха откъснати.

Жегваше го остра болка всеки път, когато се сетеше за смъртта на баща си, на родителите на Йоме, на стотиците хиляди, които вече бяха загинали, и на милионите, които стояха на прага на смъртта. Той въздъхна.

— Радж Атън е близо до Картиш — тихо промълви Габорн на своя Дни. — Той чезне. Днес уби още дузина от моите Избрани.

— Твърде много време отделихте за добруването на своя враг — изтъкна неговият Дни.

Габорн се обърна и погледна мършавия схолар. Мъжът седеше на студения камък, свил крака под брадичката си, придърпал качулката на халата си ниско над лицето.

— Ако можех да имам избор, не бих имал нито един човек за мой враг. Знаеш ли пред какво се изправя Радж Атън в Картиш?

— Времето ще разкрие всичко — отвърна Дни.

— Усещам, че се надига голяма опасност. Подозирам, че Картиш вече е унищожен.

— Нито мога да отрека, нито да потвърдя такива подозрения — каза Дни.

След целия си живот, изживян с Дни, Габорн не очакваше нищо повече. Беше опитал всичко, за да получи помощ от този човек, но без никакъв резултат.

Габорн беше запомнил рисунката, оставена от емира на Тулистан. Тя разкриваше тайните учения на Дните в Стаята на сънищата, в Къщата на Разбирането. Сега, докато гледаше замислено учения пред себе си, образът просветна в ума му.

Рисунката описваше как всеки човек вижда себе си като господар на собственото си Владение. Показваше как хората преценяват доброто и злото според това дали друго лице увеличава териториите на нечие Владение, или ги намалява.

Габорн се вглъби и изведнъж го споходи озарение. Стори му се, че човек не може да бъде истински добър в изолация. За да развие такава добродетел, човек трябваше да осъзнае, че е неотменимо обвързан със своята общност, с човешкото братство.

Един наистина добър човек, разсъди той, не би могъл да живее само за себе си. Също като някои мистици в Индопал, които отказваха да носят дрехи или да ядат храна, защото други може да се нуждаят от дрехи и храна, човекът отдаваше себе си в служба.

Габорн изпитваше остра потребност да стане точно такъв човек. Въпреки че беше роден господар, искаше да посвети всеки миг от живота си в закрила на своите хора. Искаше да посвети всяка своя мисъл на тях, и всяко свое деяние. И все пак… нищо от онова, което вършеше, не му се струваше достатъчно.

Имаше нещо в естеството на доброто и злото, което той все още не можеше да улови, някаква загадка, която все още му се изплъзваше.

Той примига. Очите му лепнеха — беше уморен. Дните просто седеше на скалата.

Защо? Ако Дните разбираха естеството на доброто и злото, защо не действаха?

Нима Дните преставаха да бъдат хора? Неговият не изпитваше ли състрадание?

Изведнъж в ума на Габорн сякаш започнаха да се заплитат връзки, като мълнии, тъчащи през облаците. Той си представи диаграмата. Всичко в нея сякаш се сливаше. Имаше чувството, че е на ръба на някакво голямо разкритие.

— Времето! — прошепна той триумфално. Може би диаграмата изобщо не се отнасяше за доброто и злото. Може би ставаше дума за Времето.

Дните твърдяха, че са слуги на Господарите на Времето. Но кой досега беше виждал Господар на Времето? Те бяха само легенда, олицетворение на една природна сила.

Сега го разбра по-ясно. Ученията на Дните казваха, че когато човек се стреми да ти отнеме парите или жена ти, или твоето място в общността, ти го смяташ за лош. Но ако той укрепва положението ти, ако те хвали или ти дава богатство, или ти дава от времето си, ти го смяташ за добър.

Но една мисъл порази Габорн… „Какво имам аз, което Времето няма да ми отнеме? Моята жена, моя баща, семейството ми? Моето богатство, живота ми? Всичко, което имам, Времето ще ми го открадне. Всъщност аз нямам нищо!“

Очевидно Дните осъзнаваха това. Но нещо около това осъзнаване зачовърка Габорн. Според това твърдение човек можеше да стигне до извода, че Времето е върховното зло, защото със сигурност оголва човек от цялата му гордост и всичките му претенции.

Габорн се замисли за своя Дни. Не можеше да очаква от човек като него да разсъди над наблюдението му или дори да потвърди подозренията му. Орденът, към който принадлежаха Дните, изискваше от тях да остават отчуждени от владетелите, само да наблюдават и никога да не влияят на хода на събитията, предопределен от Времето.

Ето защо те само наблюдаваха как се развиват събитията. Но с каква цел? Защо ще се отдават в служба на Времето, ако то е най-върховният злодей?

Явно нещо му се изплъзваше.

Ако бе вярно, че Времето оголва всеки човек от всичко, което си е мислил, че притежава, вероятно Дните възприемаха притежанието като илюзия? Навярно бяха убедени, че доброто и злото са просто фантазии.

„Или може би — зачуди се Габорн трескаво — те съзнават също така, че Времето ни дава всичко, което имаме? То ни донася домовете, богатството и хората, които обичаме. Времето ни дава всяка скъпоценна секунда, на която да се насладим.“

Времето можеше да е в крайна сметка един парадокс… създател и унищожител, носител на радост и на скръб.

Може би Дните се смятаха за просветени, стоящи настрана от този парадокс. Това определено съвпадаше с действията им — или с бездействието им.

Но какво можеше да се надяват да спечелят от своята служба?

Време. Дните служеха на Господарите на Времето. Възможно ли бе да се надяват да спечелят повече Време за своята служба? Бинесман беше живял четиристотин години. Земният пазител бе удължил своя живот. Знаеше се, че някои водни чародеи също живеят векове.

Възможно ли беше неговият Дни по подобен начин да удължава своя живот? Любопитна мисъл.

Натрапчиво подозрение обзе Габорн. Във всички хроники за живота на кралете никога не се упоменаваше нищо за Дните. Авторите им не посочваха имената си, оставаха напълно анонимни. От време на време ги преназначаваха. Неговият Дни бе дошъл при него, когато беше още малко момче. Беше изглеждал точно като сега — мършав като скелет, около петдесетгодишен. Оттогава косата му не бе побеляла повече, по кожата му не се бяха появили старчески петна от… колко, петнадесет години?

Все пак Габорн не можеше да повярва на това свое хрумване. Ако Дните наистина живееха дълго, все някой трябваше да го е забелязал досега — освен ако, също като други чародеи, Дните не притежаваха различни степени на сила.

Може би те всъщност бяха Господарите на Времето. Ако един от тях седеше сега пред Габорн, щеше ли някога да го разбере?

— На колко години си? — попита Габорн своя Дни.

Дни извърна рязко глава.

— На колко ти изглеждам?

— На петдесет.

Дни кимна.

— Горе-долу на толкова.

Отговорът беше неточен, очевидно измъкване.

— Чий живот си хроникирал преди да почнеш да пишеш моята история?

— На Пикобо Званеш, един принц в Инкара — отвърна Дни.

Габорн никога не беше чувал това име, нито нещо подобно на него. Нито пък знаеше, че неговият Дни може да говори инкарски.

— Той първият ли е, когото си хроникирал?

— Да. — Изрече го бавно. Ново измъкване?

— Колко се надяваш да живееш?

— Според това, което казваш, всичко над седмица ще е голяма благодат.

Тук се криеше някаква загадка. Нещо все още липсваше. За миг му се беше сторило, че е стигнал на ръба на голямо разкритие. Сега изобщо не беше сигурен, че се е доближил до истината.

Неговият Дни явно нямаше да му даде никакъв ключ към загадката. Габорн не можеше да си позволи да размисля повече. Твърде силно усещаше как изтича всяка ценна секунда. Бъдещето се беше втурнало срещу него. Трябваше да си почине. Идваше време, когато нямаше да може да си позволи подобен лукс.

На всеки две минути по една падаща звезда се изсипваше в дъга от небето като стрела, изстреляна от лъка на небесата. Скоро след средата на лятото, в продължение на три дни след Празника на невястата, беше нормално небето да предлага такива гледки, но не и сега.

— Когато напишеш книгата на моя живот — попита Габорн, — ще кажеш ли на света, че ме е боляло да използвам своите приятели? Ще напишеш ли, че не съм искал зло за нито един човек, дори за своите врагове?

Дни отговори:

— Казано е: „Делата разкриват вътрешния човек дори когато се загръща с хубави думи“.

— Все пак понякога делата разкриват само половината истина — каза Габорн. — Не ми харесва да използвам това дете, Ейвран. Би трябвало да й се позволи да порасте и да стане красива жена, да има свои синове и дъщери, и мъж, който да я обича истински. Твоята книга ще каже само, че съм я използвал зле. Срам ме е, че се налага изобщо да я използвам.

— Твоите чувства ще бъдат добавени под линия — каза Дни.

— Благодаря — отвърна искрено Габорн.

Отдалече се чу вик — някой зовеше Габорн. Той погледна на юг. Един рицар яздеше право към него с горяща главня в ръка. Той позна съгледвача, който беше с Ейвран и Бинесман.

— Да? — извика му Габорн.

— Милорд — заговори приближилият се рицар, — търсих ви. Помислих, че трябва да го научите: Ейвран яде от халата. Много е зле.

Габорн изстина.

— Колко зле?

— Изплака няколко пъти и започна да се поти. После падна на земята и почна да се гърчи. Прехапа си лошо езика и й потече кръв. Дави се с нея.

— Сили небесни! — изруга Габорн. — Какво направи?

— Пъхнах нож между зъбите й и й отворих устата, но трябваше да я обърнем по корем, за да не се задави в собствената си кръв. Не можем да налеем вода в гърлото й.

Габорн скочи от скалата и затича към коня си.

— Бинесман и неговият вайлд правят всичко, за да я опазят жива — каза съгледвачът.

Габорн се метна на коня си и препусна. Стигна до една малка група мъже, струпали се в кръг.

Двама лордове държаха Ейвран притисната в земята, за да не може да се нарани в гърчовете си. Очите й се бяха подбелили, клепките й потръпваха. Дъхът й излизаше на хрипове.

Бинесман стоеше над нея и бавно люлееше тоягата си — довършваше някакво сложно заклинание.

Вонята подсказа на Габорн, че е повърнала, а мокрите локви в пепелта показваха остатъците от храната й.

Той извърна глава отвратен. След малко Бинесман дойде при него и сложи ръка на рамото му.

— Халата, от която яде, трябва да е била близо до смъртта. Много страда. Тъкмо беше довършила яденето и изплака: „Умирам. Умирам.“

Габорн не посмя да каже нищо.

— Изхвърли повечето храна — добави Бинесман. — Мисля, че само това спаси живота й.

Габорн поклати глава примирен. Не знаеше какво да прави.

— И може би с това загубихме своя — каза той.

Сърдечни неща

Боренсон зяпна дясната ръка на Мирима под звездната светлина. Кокалчетата и средните три пръста бяха ледени и почти толкова бели, колкото скрежа, попарил земята на петдесет крачки околовръст.

Той опипа плътта й и се увери, че е толкова жестоко студена, че чак пари. Зъбите й тракаха и тя цялата се тресеше от студ. Призракът тот беше хвърлил някакво заклинание върху нея.

— Проклятие! — изруга той. Пръстите й все едно си бяха отишли. Със сигурност щеше да ги загуби — може би и цялата ръка.

Сърцето му биеше неистово. Смъртният вик на призрака продължаваше да отеква в ума му. Мислите му препускаха бясно. Жена му бе премахнала призрак. Това беше невъзможно. Само някой могъщ магьосник можеше да го постигне. А по всичко изглеждаше и че ще загуби ръката си.

„Тя го направи заради мен — помисли Боренсон. — Застана над мен и се срази с чудовището, точно както се сражаваше с халите при Скалата на Мангън.“

Не можеше да мисли ясно. Хвана ръката й и опита да я стопли с дъха си.

— Да я увием и да се опитаме да я стоплим — предложи след малко и смъкна наметалото си. Уви го внимателно около пострадалата ръка.

— В нея не е останала никаква топлина — промълви Мирима. — Студът се разпространява.

Въздухът беше смайващо хапещ. По брадата му полепна лед. Въздухът… въздухът изглеждаше чуплив като ледената кора под краката му.

Да запали огън? Но кремъкът и огнивото му бяха в дисагите, а конете бяха избягали.

— Можеш ли да вървиш? — попита Боренсон. — Фенрейвън едва ли е далече.

— Мога — отвърна Мирима. Зъбите й не спираха да тракат. — Но ти ще можеш ли да издържиш? — Сега тя беше Владетел на руни, с повече дарове на мускул и метаболизъм от него, и с дарове на жизненост в добавка. Можеше да тича по-надалече и по-бързо от него.

— Не — каза й той. — Но във Фенрейвън все трябва да има знахар или поне някоя лечителка. Може би ти трябва да тръгнеш напред.

Мирима се изправи. Трепереше. Въпреки всичките й дарове усилието сякаш я изцеди. Тя вдигна лъка си, подпря се на него като на тояга и закуцука напред. Боренсон си спомни как само преди няколко часа Хосуел беше използвал по същия начин този лък, за да напусне бойното поле. Не беше оцелял.

Затича до нея.

— Трябва да намерим конете — промълви Мирима, зъбите й тракаха. — Имам в дисагите малко от целебния мехлем на Бинесман.

Щом излязоха от попареното от мраза парче земя, изпитаха някакво облекчение. Топъл нощен въздух сякаш се втурна около Боренсон, поосвежи го и го изпълни с надежда. Той осъзна, че само преди няколко мига се бе чувствал… лишен от нещо жизненоважно. Надяваше се, че и Мирима го изпитва.

Отгоре, през перестите облаци струеше звездна светлина, искряща прах в небесата. Изкачиха едно малко възвишение и Боренсон погледна нетърпеливо напред по пътя. Над разкаляната пътека се вдигаха парцали нощна мъгла. Черни дървеса вдигаха към небето голите си безжизнени клони.

Не можа да види весело примигващи светлинки на много мили напред, нито някаква следа от конете.

Но пък човек лесно можеше да се натъкне тук на друг призрак.

„Пред нас има ездач — напомни си той. — Най-вероятно убиец от Мъятин.“

Боренсон разполагаше с малко дарове. Бойният му чук бе останал в калъфа на гърба на коня. Единственото му оръжие беше дългият нож, привързан на крака му.

Мирима се огледа и изстена отчаяно.

— Колко голям е този Фенрейвън? — попита тя задъхана.

— Не е голям. — Никога не беше стъпвал там, но го знаеше по описание.

— Значи може би… може би просто не виждаме светлините му. Може да е наблизо.

Боренсон знаеше, че Фенрейвън е разположен на едно островче малко отвъд блатата. Течащата около него вода беше истинско свърталище на духове, но жителите на Фенрейвън държаха запалени фенери на праговете си, за да се пазят от тях.

Ако бяха наблизо, щяха да видят тези светлини, или пушека, вдигащ се от селището. Но нямаше нищо такова.

— Може би — излъга той, мъчейки се да предложи някаква утеха.

Мирима кимна и продължи с куцукане напред.

Близо половин час той подтичваше до нея, за да не изостава. Смъкна бронята си и я хвърли на земята, хвърли и шлема.

Дъхът на Мирима излизаше на бързи и плитки хлипове. Тя държеше пострадалата си ръка плътно до гърдите, увита с наметалото му. Личеше, че много я боли.

Тичаха през обгърнатите в нощна мъгла лесове и Боренсон се вслушваше за някакъв звук, предвещаващ опасност, или пък за конете. От клоните капеше вода. Вятърът полъхваше леко и нападалите листа шумоляха. Боренсон си спомни стихията на Сияйния на мрака, връхлетяла над лагера на Габорн, и вихрушката, която необяснимо ги беше подминала този следобед.

„Дали това не е някакъв вид отмъщение?“ — зачуди се той. Мирима в края на краищата беше нанесла голяма щета на съществото. Съжали, че не бе успяла да го доубие.

След първия половин час Мирима забави ход и почна да спира често. Боренсон вече можеше да върви бързо колкото нея.

Беше отчаян. Смяташе, че вече са изминали около три мили. Целият беше изтръпнал. Наблюдаваше я. С всеки миг тя изглеждаше все по-изцедена. Почти на всяка стъпка той се боеше, че може да рухне.

Изкачиха се на ново било и погледнаха надолу по пътя. Падаха звезди, решили като че ли да опразнят небесата.

Хълмовете ставаха по-високи. В гънките между тях мъглата лежеше гъста. Най-сетне двурогата луна се изкатери на хоризонта и ги огря с мъртвешката си светлина. Далече на юг Боренсон успя да различи побелелите зъбери на Алкаир. Никакъв признак нито от коне, нито от село.

Погледна Мирима и това, което видя, го смрази. Лицето й беше станало мъртвешки бледо и тя дишаше хрипливо. С всеки дъх от устата й се сипеше мъгла и увисваше около лицето й като облак.

Но не беше толкова студено. Неговият дъх не замръзваше така.

„Лъчезарните дано я опазят!“ — помоли се той наум и попита.

— Как си?

Тя поклати немощно глава. „Зле.“

— Дай да я видим пак тази ръка.

Мирима поклати глава за „не“, дръпна се, но той я хвана предпазливо. Цялата й дясна ръка до рамото не се движеше. Сякаш беше замръзнала на лакътя. Той започна полека да отвива наметалото си от ръката й. Гънките на плата бяха замръзнали и се бяха залепили за плътта й.

Свали го и видя, че още кокалчета и пръсти са побелели. Ледът беше плъзнал по цялата ръка и вече се разпростираше по рамото. Сякаш самата смърт пълзеше в плътта й. Той се взря в нея, стъписан от ужас.

Мирима кимна, сякаш гледката само потвърди видимо онова, което чувстваше.

— Ще ме убие — промълви тя.

Боренсон се огледа отчаяно. Нямаше как да се надвият сили от друг свят. Не беше чародей, не разполагаше с никакви оръжия.

— Може би… ако я отрежем… — Самата мисъл за това го ужаси. Никога не беше правил ампутация. Нямаше превръзки, нямаше нищо, което да може да облекчи болката. А както изглеждаше, ръката трябваше да се отреже до рамото. Нямаше да може да спре кървенето.

Мирима поклати глава.

— Не… не мисля, че ще свърши работа.

— Виж — каза той, — я се облегни малко на мен.

Още носеше подплънката за под бронята си — мазна от потта му. Развърза я отпред, заедно с ризата под нея, после взе ръката й и я пъхна до кожата си. Допирът беше като лед и за миг той се зачуди дали проклятието на призрака няма да зарази и него.

Вече му беше все едно.

Рано сутринта беше попитал Габорн какво още се иска от него да даде. Вече бе изгубил мъжеството си, както и доблестта си. Сега разбираше, че скоро ще загуби нещо много повече, нещо толкова ценно, че никога не бе и помислял дори колко е скъпо… живота си.

Мирима се облегна тежко на него. Дишаше уплашено.

Не трябваше да стане така. Когато бе тръгнал от замък Силвареста преди четири дни, си беше въобразявал, че напуска Мирима завинаги.

Защото нали той тръгваше за Инкара. И очакваше да не се върне никога.

Беше се пазил от тази мисъл. Беше отказал да й се отдаде с надеждата, че така ще може и да я опази. Но сега мигновено го разбра. Мирима беше права.

Беше се опитвал да се откъсне от всякакво чувство към нея. Но я бе обикнал от мига, в който я видя.

Беше започнал да подозира, че знае какво означава това. Стоял беше зад гърба на Габорн, докато той се учеше в Къщата на Разбирането. Самият той не беше учил никога, беше си държал очите и ушите отворени за опасност. Но бе понаучил някои неща.

Сега се постара да си припомни нещо, което бе чул веднъж, докато Габорн слушаше лекция в Стаята на сърцето. Спомените се връщаха бавно и това го учуди. Може би идваха бавно, защото бе изгубил даровете си на ум, когато Радж Атън унищожи Синята кула. Идваха бавно може би и защото никога не беше обръщал много внимание на Учителя край камината Джорлис. Та кой можеше да вземе на сериозно един човек, прекарал целия си живот в размисли над чувствата?

В Стаята на сърцето Учителят край камината Джорлис учеше, че всеки човек притежава два разума — „оскъдния разум“ и „дълбокия разум“.

Джорлис твърдеше, че оскъдният разум е хладен, логичен и рационален. Не знае почти нищо за любовта. Че е онази част от разума, която се занимава с числа и сметки.

Но твърдеше също така, че всеки човек притежава и един друг разум — част от мозъка, която сънува, мечтае и се мъчи да обхване света. Това е творческият разум, който достига до неочаквани прозрения. Това е онази част от разума, която те уверява, че си направил правилен избор, или те предупреждава срещу някаква опасност, като изпраща чувства на несигурност или страх. И че точно това е дълбокият разум.

Боренсон винаги се беше отнасял скептично към подобни учения. В края на краищата Джорлис си беше женчо — мъж с едър кокал, но с червени бузки и мека плът.

Но Джорлис твърдеше, че дълбокият разум разсъждава над проблеми в продължение на седмици и месеци, независимо от оскъдния разум, докато не открие решения, каквито оскъдният разум изобщо не би могъл да си въобрази. И вярваше, че дълбокият разум е много по-мъдър от повърхностния, оскъдния разум.

Джорлис казваше, че когато един мъж се влюби в жена от пръв поглед, то това е предупреждение от страна на дълбокия разум, че жената пред него отговаря на представата му за идеална съпруга.

Дълбокият разум е създал този образ. Казал е на човека, че неговата съвършена любов трябва да притежава добротата на леля му и очите на майка му. Тя би могла да се отнася към децата с толкова нежност, колкото съседката, и да притежава бащиното му чувство за хумор. След това всички тези белези се съчетават в един образ, изтъкан от взетите назаем нишки в груба тъкан.

— Разпознаването, което изпитваш, когато срещнеш жената на своите мечти — учеше Джорлис, — е просто от това, че дълбокият разум ти говори. Той те известява, че е разпознал у някого някои добродетели, които отдавна си търсил. Дълбокият разум не винаги е прав, но винаги си заслужава да се вслушаш в него.

Глупости, беше си мислил Боренсон. Джорлис винаги му бе изглеждал малко превъртял.

Но всичко, което беше направила Мирима, започваше да го убеждава, че в този случай „дълбокият разум“ е бил прав.

Тя беше всичко, което Боренсон се бе надявал да намери у една жена. Беше изпълнена с топлина, състрадание и безкрайна преданост. През целия си живот той се беше чувствал като половин човек.

Мирима го допълваше.

И той я крепеше.

Студът от поразената й ръка пронизваше хълбока му. Той не можеше да прецени дали усилието му да я стопли носи някаква полза. Лицето й продължаваше да бледнее и треперенето й се усили. С всеки следващ дъх мъглата около устата й ставаше все по-гъста.

— Дръж ръката ми — промълви тя, тракайки със зъби. Той хвана премръзналата й дясна ръка, но тя поклати глава. — Не тази. Не усещам нищо.

Все едно той я стисна, стисна и лявата й ръка. Студът от дясната пареше като огън, гореше го. Почти не можеше да се понася.

Зачуди се дали би могъл да отклони студа, да се превърне в проводник за смъртта й.

„Мен вземете — помоли се той на Силите. — Вземете мен вместо нея.“

Тя се облегна тежко на него и склони главата си на рамото му.

— Обичам те — прошепна той в ухото й.

Тя кимна.

— Знам.

Някъде далече в леса самотен вълк зави към издигащата се луна. Падащите звезди шареха нощното небе.

Той я целуна по челото. Мирима рухна в прегръдката му като мъртва. Боренсон я задържа за миг права. Тя все още дишаше, но колко ли още щеше да издържи?

Беше късно, след полунощ. Той беше гладен и изтощен. Имаше си няколко дара, които можеха да му помогнат, но нито един на жизненост, и нямаше никаква представа колко далече е Фенрейвън.

Помисли дали да не остави Мирима и да отиде да потърси помощ. Беше едра жена и не знаеше колко далече ще може да я отнесе. Но вълкът виеше и той не смееше да я остави. Освен това знаеше, че тя няма да иска да умре сама.

И Боренсон я вдигна и я понесе.

Звездопад

В Дворовете на прилива последва нов трус. Вестоносци от цялата околност донесоха на Йоме сведения за понесените щети. В часовете след първата вълна се бяха сринали кулите на десетина замъка, както и един мост, свързващ два от по-големите острови.

По-тревожни бяха сведенията за щетите в бедните квартали. Там малките съборетини рухваха и се подпалваха и хората се бореха с пожарите. Още по-лошото бе, че след първия земен трус северното крайбрежие беше ударено от огромни морски вълни, които бяха преобърнали стотици лодки и бяха помели над хиляда къщи.

Нямаше как да се узнае броят на загиналите.

Пламъци огряваха града и към небето се издигаха стълбове черен дим.

Слугите и стражите от двореца на Габорн бяха избягали навън, понесли одеяла и кожи, на които да легнат. Но никой не спеше.

Дворът бе осветен от многобройни фенери. Готвачите разнасяха хляб и грамадни късове печено свинско и телешко. В желанието си да повдигнат настроението кралските менестрели решиха да засвирят.

Карнавалът, който се получи, беше зловещ.

Йоме имаше чувството, че е прокълната от Земята.

Но с притока на сведенията осъзна, че трусовете нямат нищо общо с нея. Явно опустошението бе много по-силно на десетина мили на север, където цели села бяха сравнени със земята.

В замъка се стичаха пратеници и молеха за помощ в спасяването на хора и селища. Шамбелан Уестхейвън, който изпълняваше обичайните задължения в отсъствието на краля, прехвърляше преценките по тези въпроси на Йоме.

От часове тя седеше на двора, менестрелите наоколо свиреха и пееха, а куриерите донасяха ужасни вести. С помощта на писарите и разни дребни благородници Йоме възлагаше на лордовете да помогнат на хората в усилията им да спасят каквото може и да нахранят и подслонят останалите без дом. Определяше и средства за възстановяване на разрушеното.

Само за една нощ изразходва десет пъти повече злато, отколкото баща й щеше да има за цяла година, и започна да се тревожи, че разсипва богатството на Габорн.

Нямаше никакъв опит в управлението на толкова голямо кралство. Проблемите заплашваха да я смажат. Шамбелан Уестхейвън многократно предлагаше съвета си в критични моменти. Беше компетентен човек и познаваше кралството по-добре от нея.

Нейната Дни се бе свила на земята и само я гледаше и се мъчеше да не заспи. Десетина пъти след като я беше извела от кулата, й бе благодарила от все сърце. Още не можеше да сдържи плача си и Йоме копнееше да й даде утеха.

Дни явно се безпокоеше за семейството си, само на няколко мили оттук.

Но Йоме не можеше да утеши и самата себе си. В Хиърдън се бяха появили странни трусове, преди да го напусне. Беше ги усетила отново на юг от Карис, а сега и тук, в Дворовете на прилива. Дали бяха свързани?

Габорн твърдеше, че това е послание. Че Земята изпитва болка. Но ако малките трусове бяха признак за тази болка, чудеше се Йоме, какво тогава можеше да означава това опустошително земетресение?

Интуицията й подсказваше, че тези бедствия са свързани. Мъчеше се да не мисли за това.

И така, земята се тресеше и пожарите бушуваха из града, и изведнъж през тълпата, събрала се в двора на кралската цитадела, закрачи един висок мършав схолар.

Носеше син халат с извезани по него сребърни звезди, отличаващи го като звездоброец. Имаше дълга сива брада и пронизващи очи.

Шамбелан Уестхейвън се наведе към ухото й и прошепна…

— Учителят край камината Дженес, от Стаята на звездите. Сигурно наблюдателната му кула е паднала. Но позволете да напомня на ваше величество, че не харчим средства за възстановяването на техните кули. Къщата на Разбирането винаги е била поддържана само от своите патрони.

Йоме кимна.

Звездоброецът пристъпи пред нея и заговори с фересийски акцент:

— Ваше величество, моля за ухото на кралицата. Имам голям проблем, безпрецедентен проблем.

— С какво мога да ви помогна, Учителю Дженес?

— Не знам откъде да започна — каза объркано звездоброецът. „Разбира се, че не знае — помисли тя. — Фересийците никога не знаят откъде да започнат, нито как да свършат или кога да стигнат до същината.“

— Вашата наблюдателна кула е претърпяла щети?

— Обсерваторията ли? Бъркотията е пълна — карти и ръкописи се търкалят навсякъде. Има и пожар! Помощникът ми едва не загина, докато се мъчеше да спаси картите. Ще минат седмици, докато я разчистим. Убеден съм, че водата, която хвърлихме върху огъня, направи толкова бели, колкото и самите пламъци… но, уф, това не е ваша грижа, нали? Всъщност не съм сигурен дали изобщо нещо от всички тези работи е ваша грижа.

— Аз също — отвърна съвсем искрено Йоме, защото откакто беше отворил уста, тя все още нямаше никаква представа какъв е проблемът му.

Той погледна тълпата слуги и прошепна:

— Ваше величество, може ли да поговорим насаме?

Йоме кимна и двамата закрачиха през двора към сянката под двата ореха в ъгъла до стената на замъка.

— Милейди — попита я той. — Какво знаете за звездите?

— Че са красиви — отвърна сухо Йоме.

— Да — каза Дженес. — И може би също така знаете, че с хода на сезоните съзвездията се въртят в небето. В началото на годината Елвинд минава над планините на север. Но в разгара на лятото той е почти точно отгоре.

— Знам.

— Тогава с… с голям смут съм длъжен да ви съобщя, че звездите не са както трябва.

— Какво?

— Звездите тази нощ не са както трябва. Много е смущаващо. Тази нощ е третата от Месеца на листата. Но според нашите карти звездите са разположени като в дванайсетата нощ от Месеца на жътвата — с две седмици назад.

— Как е възможно това? — попита Йоме. — Да не би картите да са сбъркани? Може би…

— Картите не са сбъркани. Гледал съм ги стотици пъти. Мога да измисля само едно обяснение. Светът е поел по някакъв нов път през небесата. Дори луната… според предварителните ми измервания…

Допреди миг Йоме се чувстваше съсипана. Сега беше сломена. Зяпна го с отворена уста и накрая успя да каже само:

— Какво можем да направим?

Дженес поклати глава.

— Аз… навярно никой не може да помогне. Но вашият мъж все пак е Земния крал.

Изведнъж тя си спомни думите на Ейвран. Единствената истинска господарка свързваше Руната на опустошението с Руната на небесата и на Пъкъла. Канеше се да създаде нов свят, в който човечеството нямаше да оцелее.

Възможно ли бе да изтласква Земята от предопределения й курс?

— Разбира се. Ще… ще го известя веднага.

Дори Единствената истинска господарка да беше направила това, как можеше Габорн да я спре? Беше изгубил силите си.

Звездоброецът се обърна да си тръгне. Очите на Йоме обходиха отчаяно двора. Извика да й пратят куриер, мислеше да напише писмо до Габорн.

Но докато обмисляше какво да напише, осъзна, че всичко, което иска да съобщи на Габорн, той вече го знае.

Беше я предупредил, че ако не унищожи Господарката на халите, всички негови хора ще загинат. Знаеше за опасността не по-малко от нея.

А дали знаеше? Габорн можеше да усеща опасността, но никога не можеше да предвиди източника й. И почти всички негови Избрани в Мистария все още бяха недалече от град Карис. Не можеше да усети опасността за онези, които бяха извън града. Зачуди се какво ли щеше да каже Габорн, ако го предупредеше за подозренията си за предстояща атака тук, в Дворовете на прилива. Дали щеше да я помоли да напусне, или да остане? Зачуди се какво ли щеше да каже, ако разбере, че светът се е отклонил от небесния си курс.

Точно тогава Граймсън влезе в двора. Един облекчител вървеше по петите му.

— Милейди — викна й той. — Намерихме ги тия дарове, дето ги иска Габорн.

Мислите на Йоме бяха в пълно безредие. Беше забравила за даровете. Габорн бе наредил облекчителите да подготвят вектори за Ейвран. Този тук трябваше да отведе векторите при Габорн.

— Доведете коне и тръгнете веднага — каза тя на Граймсън. — Всяка секунда е скъпа.

— Милейди — отвърна Граймсън, — тия вектори будуват цяла нощ. Не бих искал някой от тях да падне от коня. Има кралски впрягове, бързи почти колкото кон.

— Разбира се, ще вземем впряговете тогава.

— Ние?

Йоме имаше чувството, че светът около нея се разпада. Габорн я беше изпратил тук, за да е в „безопасност“. Но трусовете бяха ударили и много кули бяха рухнали, а от небесата падаха звезди. Светът беше излязъл от курса си.

Никое място не беше безопасно.

Мястото й беше до Габорн, но тя не можеше да го последва в Долния свят. Там щеше само да му бъде в тежест. Той все още беше Земния крал и макар силите му да бяха смалени, само той можеше да се изправи срещу Господарката на халите.

Но все пак трябваше да има нещо, което да може да направи, вместо да чака тук, в Дворовете на прилива. Огледа се и видя, че шамбеланът Уестхейвън се съветва с лордовете. Е, той познаваше това кралство по-добре от нея.

— Граймсън — заяви тя твърдо. — Доведете свитата ми. Идвам с вас. Трябва да говоря с Габорн.

Надраска бележка за шамбелан Уестхейвън, в която го предупреди да се подготви за щурм откъм морето, и я връчи на един паж.

След няколко мига вече я нямаше в двора.

Спомен за лято

Боренсон залиташе през тъмните блата. Носеше Мирима на ръце. Беше едра жена и въпреки даровете си на мускул не можеше да я носи лесно — много бързо се уморяваше.

Докато я носеше, стискаше дясната й ръка, за да й влее живот. Надяваше се, че по някакво чудо може да й помогне да остане жива още малко.

Подозираше, че няма смисъл.

След около час наистина се увери, че няма смисъл. Студът на дланта й го смразяваше до костите, дясната му ръка се вкочани в нейната.

Не съжаляваше за решението си да я задържи, да я стопли. Съжаляваше само, че вече не може да усеща ръката й, защото собствената му плът сякаш бе замръзнала, корава като лед в най-люта зима.

И така, той я носеше по неравния терен. Слушаше как тракат зъбите й и всеки път, когато от устата й излезеше облаче леден дъх, мислеше, че е станало чудо.

Вървеше с огромно усилие. Пот се лееше от него и краката му пареха. Без дарове на жизненост се уморяваше като всеки друг човек. Не смееше да спре за отдих, защото се боеше, че ако спре, няма да може отново да събере воля и да тръгне.

Така че залиташе и продължаваше напред под капещите дървета и озарените от звезди небеса, по земя толкова влажна, че ставаше само за тритони и червеи. Вълкът не спираше да вие. Боренсон вече не се страхуваше нито от убийци, нито от призраци. Знаеше, че собствената му смърт не е далече. Студът от призрака на тот изсмукваше топлината от ръката му, стигаше вече чак до лакътя. Молитвата му отчасти се бе изпълнила.

Мирима щеше да умре. Не можеше да го предотврати. Но знаеше също така, че и той няма да живее много дълго след нея. Беше приел смъртта й и за себе си.

И докато вървеше, усети нещо странно между краката си — усети тестисите си.

Нямаше никакво предчувствие, не бе изпитал гъдел или друго някакво предупреждение. Всъщност беше забравил, че момченцата не се раждат с увиснали орехчета. Те съзряваха в малки торбички и се смъкваха след втората година.

Балсамът на чародея бе изпълнил чудото си. По-естествен начин да се случи това едва ли можеше да има.

— Ще платя на тоя проклет чародей не повече от една халба и за двете — промълви задавено Боренсон и се изсмя на жестоката шега на съдбата.

Продължи да върви. Вдигаш крак, стъпваш. Вдигаш крак — залиташ още стъпка напред.

Главата му клюмаше. С всяка стъпка светът сякаш започваше да плува и очите му не можеха да се съсредоточат.

Изгуби съзнание и известно време продължи да върви като в сън, в който сянката на Мирима се носеше леко до него.

— Тръгвам с теб за Инкара независимо от всичко — каза тя. — Остави тялото ми тук и ще те последвам. И без това е много студено.

Обзе го смазваща тъга и той погледна надолу, за да види дали е истина. Не можеше да разбере дали още диша. Леденият студ се плъзгаше вече по цялата му ръка и пронизваше рамото му.

Искаше му се само да легне до Мирима и да умре.

Спомни си за посланието до крал Зандарос. Не можеше да го отнесе. Винаги се бе старал да бъде верен на Габорн. Заболя го от мисълта, че накрая ще се провали.

А Дайлан Чука, героят от легендите, който все още уж бил някъде в Инкара? Дара всечовешки? Дали изобщо съществуваше?

Продължи да върви. Очите му се затваряха. Залитна в коритото на някакъв поток, подхлъзна се на кръглите мокри камъни. Един от тях го удари в коляното и го събуди. Беше мъгливо. От потока се вдигаше мъгла и изпълваше дерето. Той се надигна и загази във водата — стигаше до средата на бедрата му — под тъмните дървета.

„Трябва вече да съм близо до Фенрейвън“ — помисли Боренсон.

Чу цвилене на кон. Скочи, разбра, че го е подминал в тъмното, или заради мъглата, или в съня си.

Собственият му боен кон, този, който беше дал на Мирима да го язди, стоеше край потока с оплетени в един клон юзди. Той отиде до него, задържа в прегръдката си Мирима и порови в дисагите.

И намери балсама на чародея.

Измъкна го и успя да отвори капачето с една ръка. Вгледа се в Мирима. Беше тъмно и мъгливо. Едва виждаше заради парещата пот, щипеща очите му. Не можеше да разбере дали още диша. Не можеше да долови дали гърдите й се повдигат.

Погледна към небето и видя две звезди да се носят през висините. Хоризонтът сякаш беше изсветлял. Скоро щеше да дойде утрото. Зачуди се дали ще доживее да го види.

Седна на земята, без да пуска Мирима, и разтри балсама по ръката й.

За себе си остави съвсем мъничко.

После легна с нея до потока. Опита се да чуе плясъка на водата, ромоляща между камъните. Загледа се в странното криволичене на мъглата през клисурата. Подуши миризмата на влажната пръст. Щурец засвири някъде в бодливите храсти и добави тъжната си серенада към музиката на водата. Не усещаше дясната си ръка. Притисна се до Мирима с надеждата да я стопли.

Мислите му бяха объркани и смътни. Беше уморен до смърт, а не можеше да заспи.

Дълго остана така. Звездите започнаха да избледняват. Дори му да дишаше, той не можеше нито да го види, нито да го усети. Погали брадичката й. Беше студена.

„Мъртва е“ — примири се най-накрая Боренсон, замаян.

Балсамът беше стоплил ръката му, беше й върнал малко живот. Дръпна я да я измъкне от ледената длан на Мирима.

Нямаше смисъл да се преструва повече или да се надява, че би могла да оживее. На острова Туин, където бе роден, мъртвите се предаваха не на земята, а на морето.

Затова той целуна Мирима за сбогом и я помоли за прошка, че не я е обичал достатъчно. После я отнесе при потока и нагази. Водата изглеждаше по-топла от нощния въздух. Все още помнеше лятото.

Някъде в далечината закукурига петел. Умът му беше размит от умората. Предаде жена си на водата и на мъглата над нея, пусна я да се понесе по течението. Част от него не можеше да повярва, че си е отишла. Така е със смъртта. Взря се в мъглата отпред, вслуша се в музиката на потока.

— Нека намери покой в прегръдката ти — прошепна на потока, — докато я носиш към морето.

Имаше чувството, че някак я е предал. Но беше изтощен и объркан и не можеше да проумее защо. Обърна се и се помъкна към коня си. Във Фенрейвън щеше да има хан, но се съмняваше, че ще намери там утеха.

Там, откъдето няма връщане

Утрото завари Ейвран свита като бебе до Пролет в дъното на един фургон, който трополеше по някакъв път на юг от Карис. Езикът й беше престанал да кърви от ухапаното, но тънкото й наметало бе подгизнало от пот. На дъската над нея беше кацнала богомолка, придобила сиво-кафявия цвят на фургона. Стоеше съвсем неподвижно.

Ейвран трепереше от болка, напълно изцедена. Но гърчовете й общо взето бяха спрели преди час. Знаеше, че ще живее.

Най-лошото беше, че знаеше, че не е успяла. И този път бе яла не от подходящата хала. Майсторът на пътя продължаваше да е някъде в халската орда, чакаше Габорн да го хване. Чакаше Ейвран.

Тя отчаяно поклати глава. Халите страдаха много повече, отколкото можеха да понесат хората. Вече го знаеше. Способността им да търпят болка далече надвишаваше тази на човек. Ейвран се боеше, че ако се опита отново да яде, ще умре. Но след като трябваше да намери Майстора на пътя, не можеше да откаже.

Малко знаеше за оръженосеца, от който беше яла.

Хитрия ядач се казваше. Малкото спомени от него я терзаеха.

Хитрия ядач често беше изравял тунели под вражеските бърлоги и беше замислял и водил унищожителните войни на своята кралица. Виденията, които спохождаха Ейвран, бяха отвратителни — щурмове през вражески тунели, разкъсване на сладкото месо на вражески трупове и поглъщането им със зверски апетит. В спомена й никой не беше пощаден. Дори яйцата на вражеските кралици ставаха храна за ордата на Хитрия ядач. Никой човешки владетел не бе толкова хищен като чудовището, от което беше яла.

Хитрия ядач беше майстор в изкуството на войната, беше изучавал древни битки срещу човечеството и се беше стремил да измисли нови стратегии.

Ейвран притвори очи срещу изгряващото слънце и се опита да забрави.

Фургонът продължаваше да се носи напред по дирята, оставена от халите. В спокойното утро високите облаци бяха застлали небесата като завивка от бяла коприна, а слънцето зад нея бе като розов светилник, целият засиял. Над полята се вдигаше утринна омара.

Халите подскачаха с тътен през равнините, черни на фона на бледата утринна светлина, като огромно подплашено стадо слонове — тичаха през златистите степи и вдигаха прах и уплашени рояци скакалци високо в небето.

Но сега халите тичаха бавно. За пет часа през нощта бяха изминали по-малко от четиридесет мили.

Бяха се изтощили. Ейвран го усещаше от всеки спомен на Хитрия ядач. Пот продължаваше да се цеди от всяка нейна пора. Мъчеше я зверска жажда. Пиеше, но водата не я утоляваше. Жадуваше за още, но когато й подадоха прясна вода, тя я подуши, сякаш изпаднала в паника. Искаше й се да има сяра в нея.

Самите хали бяха започнали да проявяват признаци на изнемога. През нощта първо една хала, а след това друга отпаднаха от походната колона. Не спряха, само започнаха да въртят в кръг. Левите им крака продължаваха да пристъпват напред, но десните им не можеха, затова се въртяха по земята като водни бълхи по повърхността на езеро.

Габорн, който от един час яздеше до фургона, посочи закъсалите хали и попита:

— Знаеш ли какво означава това?

— Умират от жажда — отговори тя.

— Тогава да се надяваме, че денят ще е топъл. Може би малко повече слънце ще ускори края им.

В този момент лявата ръка на Ейвран се сгърчи и изтръпна. Тя извика от болка. Пролет пропълзя до нея на дъното на фургона и започна да я гали по косата.

Един спомен отведе Ейвран в годините, когато беше малка. Спомни си за една разходка с майка си край Келисбрук, пред „Глигана и елена“.

Трябваше да е била много малка. Помнеше, че тогава за пръв път беше видяла поток.

Водата на Келисбрук ромолеше и бълбукаше над кръглите камъни, огладени и излъскани от водата като порцелан. Вода толкова студена, че приличаше на лед, разстлан върху чакълестите брегове. Вкусът на прясната вода бе като студен дъжд във въздуха, а ромоленето и звънът й по камъните — като сладка музика. Водата замъгли лицето й.

На някои места потокът забавяше и пропадаше в спокойни вирове. Там малки рибки пробягваха в сенките на обрасли с мъх дънери и над дълбините танцуваха водни кончета.

С часове беше търсила с очи срамежливите раци сред камъните.

След това Ейвран легна под една върба сред петно от слънчева светлина, а майка й я галеше по косата и й разказваше приказки.

Но сега Ейвран беше много далече от Келисбрук. Струваше й се, че е било преди цяла вечност.

Треперейки в прегръдката на Пролет, тя се вгледа в очите на съществото. Милувката на Пролет й носеше утеха и Ейвран усещаше силата на Земята в нея, но не беше толкова утешителна като майчината милувка.

Нещо загадъчно, диво и хищно блестеше в очите на Пролет. Зелената жена изобщо не беше никаква жена, не беше майка й, нито приятелка. Пролет дори не беше животно.

— Можеш ли да ми помогнеш? — попита Ейвран. — Можеш ли да ми помогнеш да намеря Майстора на пътя?

Зелената жена не отговори. Дори не разбра въпроса.

Изведнъж от фургоните наоколо се разнесоха радостни викове.

Ейвран се надигна и се огледа. Войниците яздеха бавно през равнините, след тях тежко пристъпваха гигантските главанаци. Халите отпред се придържаха в стегнат походен строй. Не виждаше повод за радост.

— Какво става? — попита Ейвран кочияша.

Той се обърна от капрата.

— Подминахме мястото, от което връщане няма. За халите вече е по-близо да тръгнат към Долния свят, отколкото да се върнат към Карис.

Мъжете викаха радостно, като при голяма победа.

Габорн пришпори коня си покрай редицата фургони и един ранен рицар се показа от един от тях и подвикна:

— Ще ги ударим ли пак?

— Още не!

Габорн огледа замислено халите, обърна се и погледна Ейвран, сякаш очакваше от нея съвет, но не попита нищо.

Халите се влачеха тромаво към родния си свят, а войските на Габорн яздеха покрай фланговете им.

Изведнъж Габорн наду бойния си рог, призовавайки ги да се оттеглят. Извика на фургонджиите:

— Обръщайте фургоните! Бързо! Връщаме се.

— Какво има? Какво става? — попита фургонджията на Ейвран.

Изгледа колебливо халите. Нищо не се беше променило. Чудовищата все така си се движеха на юг. Той забави конете и обърна фургона. Плесна с камшика над главите на животните и фургонът заподскача обратно по пътя, докато подсилените коне набираха скорост.

Все пак не можеше да ги подгони презглава. Бяха едри товарни коне, използвани да карат бързо стока, но малко от тях притежаваха повече от един дар на метаболизъм. А керванът можеше да се движи по пътя едва със скоростта на най-бавния впряг.

— Махнете се от пътя! — извика Габорн на водачите на фургоните. — Пуснете юздите на конете. Халите ще нападнат!

Ейвран се надигна от постелята си и се загледа към чудовищата, за да види някакъв признак за опасност.

Нищо особено не забелязваше. Коларят плесна с камшика. Колелетата запяха и фургонът заподскача над камъни и коренища. Фургоните и водачите им замятаха дълги сенки под ранната утринна светлина.

След две-три минути цялата орда изведнъж спря марша си и от редиците на халите изригна злокобен съсък.

Хиляди чудовища се надигнаха на задните си крака и останаха така няколко дълги секунди.

Съсъкът ставаше все по-силен и по-силен. Халите изглеждаха възбудени, или може би уплашени.

Коларят изруга конете и попита:

— Какво става?

— Надушват нещо — отвърна Ейвран. Бойците на Габорн бяха яздили покрай фланговете им. Нейният фургон беше може би на две мили встрани от редиците им.

Изглеждаше сякаш халите се мъчат да доловят нещо или да надушат някаква миризма, която им се изплъзва.

Ейвран се обърна на изток, но не можа да забележи нищо на хоризонта — само златисти поля с дъбове, издигащи се тук-там, някакви далечни хълмове.

Дали надушваха военна част? Дали се надяваха на подкрепления, или идваше някаква армия на помощ на Габорн? Съмняваше се.

Огледа небесата за някакъв признак за буреносни облаци на хоризонта.

В това време халите се втурнаха право към войските на Габорн. Лордовете на подсилените си коне лесно надбягаха чудовищата, но главанаците се затрудниха много. Скачаха през полето, махаха с ръце и си викаха на своя си език.

Фургонджиите заплющяха с камшиците и завикаха:

— Дий! Дий!

Конете зацвилиха от ужас.

Тя видя как един от впряговете рязко свърна към другия до него. Сблъскаха се и един от конете се препъна. От фургоните на земята се разсипаха пики, фургонджиите изхвърчаха от каприте като парцалени кукли.

Единият закуцука и се хвана за задницата на най-близкия подминаващ фургон. Другият не помръдна.

Халите се носеха с тътен към фланга на Габорн. Тичаха с подновена сила, по-бързо, отколкото можеше да допусне, че е възможно, и зъбите им святкаха на утринната светлина.

Ейвран не можеше да проумее защо изведнъж им бе хрумнало да предприемат настъпление.

Рицарите на Габорн свърнаха на североизток. Мъжете на бойните коне можеха лесно да надбягат чудовищата. Но нейният фургон беше друго нещо. Той се друсаше през полето и я подхвърляше във въздуха всеки път, щом някое колело се удареше в камък. Чу трясък и едната ос изпращя.

Ейвран се хвана за ритлата. Главанаците вече тичаха наблизо, почти до фургоните. Халите затваряха кръга. Сърцето й биеше лудо.

Пролет се бе изправила и наблюдаваше чудовищата напрегнато, сякаш готова да скочи срещу първото, което се приближи.

Една хала в предните редици награби цяла канара и я хвърли. Камъкът профуча двеста крачки и удари един от близките фургони.

Фургонът се пръсна. Водачът му и конете изчезнаха, без да се чуе писък — превърнаха се в кървав фонтан. Дървени и метални парчета, късове окървавена плът изхвърчаха на десетки крачки във въздуха и западаха по полето.

Още хали последваха примера и премазаха други десетина фургони.

Нейният колар изплющя с камшика и фургонът заподскача още по-бързо през степта. Пропадна в някаква дупка и Ейвран чу как оста отново изпука.

Една хала изрева и закрачи срещу фургона.

Друга също скочи напред, огромна оръженоска, стиснала в предните си лапи бойна гега. Ейвран помнеше от спомените на Хитрия ядач колко ефективно може да е това оръжие в опитни ръце.

— Помощ! — изпищя тя.

Нямаше нужда да се притеснява. Коларят й подкара на изток толкова рязко, че за малко щеше да обърне фургона, но успя да се измъкне от пътя на халите.

Грамадната оръженоска пресече пътя за отстъпление на фургона зад тях.

Ейвран видя лицето на фургонджията. Беше старец с посребряла коса и кожено палто. Той изрева в паника, опита се също да свърне на изток.

Огромната лапа на оръженоската се изстреля напред и Ейвран се уплаши, че ще прониже стареца между очите. Но гегата й се стовари върху врата на предния кон. Халата дръпна с все сила и повлече коня.

Целият фургон се разтресе силно, падна и вторият кон, окът се счупи. Предното колело се удари в един от падналите коне и фургонът рухна на земята със страшна сила.

Ейвран затвори очи. Не искаше да гледа какво става с фургонджията.

Изведнъж осъзна, че се отдалечават от редиците на халите.

Чудовищата можеха да се обърнат и да продължат яростната си атака, да пометат още трийсет-четиридесет фургона, но не го направиха. Вместо това ордата се стече на куп и се подреди в нов строй, без да спира да тича на изток.

Грамадните оръженоски образуваха петоъгълник със страна от по една миля, а по-дребните хали оформиха звезда в средата. По всяко рамо на звездата по няколко пурпурни магесници образуваха издължен триъгълник. Злата магесница с нейната свита зае средата на звездата. Ейвран разпозна строя, извлече го от спомените на Хитрия ядач.

Халите го наричаха Бойния ред.

Строят не беше предназначен за бързо придвижване. Беше замислен за военна атака.

Тя стисна здраво ритлата на фургона. Сърцето й туптеше от ужас, мислите й потекоха бясно. Стомахът й се беше стегнал на възел. Мъчеше се да се успокои.

Водачът й подкара фургона полека. Халите вече ги бяха подминали, отдалечаваха се.

Ейвран беше летяла над тези равнини, знаеше всеки град и всяка паланка. На изток лежаха няколко хълма, отвъд тях река Донестгрий се виеше лениво през равнината. Села и ферми имаше навсякъде покрай бреговете й. Но единственият по-важен град беше Фелдъншир, на четиридесет и пет мили на изток.

Фелдъншир представляваше проснала се във всички посоки плетеница от къщи, магазини, мелници, ферми и пивоварни, разположени сред гористите хълмове. От небето не приличаше толкова на град, колкото на струпани едно до друго села.

Ейвран не можеше да измисли нищо друго, което можеха да искат халите — никаква крепост, нищо.

— Нападат Фелдъншир — извика Габорн някъде съвсем наблизо.

Габорн препускаше с все сила и гледаше объркан строя на халите. Усещаше бързо надвисващата опасност над Фелдъншир, на около четиридесет и пет мили на изток. Много от ранените от Карис бяха отплавали по течението на реката през нощта и сега се бяха спрели на отдих в града. Земните му сетива закрещяха предупреждение към неговите Избрани: „Бягай! Бягай!“

Ордата препускаше в странна нова формация през златистата степ. Прах и суха трева се издигаха на хиляди стъпки. Утринното слънце, запълзяло през облаците, хвърляше странна жълтеникава светлина.

Но защо Фелдъншир?

— Вода! — извика му Ейвран. — Тръгнали са на водопой!

— Във Фелдъншир? — удиви се Габорн.

— Не, в изворите при Вонеща вода, само на три мили оттатък града! — каза Ейвран. — Виждала съм ги от въздуха — като зелени изумруди. Във водата им има сяра!

Габорн знаеше изворите. Горещата минерална вода, която извираше от земята, беше истинско проклятие за живеещите наоколо. На мили околовръст нямаше нито една ферма, а в студените зимни утрини изпаренията от изворите понякога духаха чак до Фелдъншир.

„Възможно ли е?“ — зачуди се той.

— Но Фелдъншир е на четиридесет и пет мили оттук!

Ейвран закима енергично.

— Ние знаем, че са четирийсет и пет мили, но халите може би не го знаят. За тях водата е само миризма във въздуха.

„Може ли една хала да помирише вода от толкова далече?“ — зачуди се той. Вълците можеха да надушват кръв от четири мили, а Вонеща вода сигурно миришеше по-силно от кръв.

И така, халите се понесоха на изток, право срещу вятъра. Пред тях се издигаха обрасли с дъб хълмове. Халите щяха да нахълтат в леса и да оставят след себе си цяла миля широка диря на опустошение.

Габорн облиза устни. Някои от чудовищата вече бяха изоставили редиците, твърде изтощени, за да продължават бясната скорост. След тях препуснаха неколкостотин пиконосци.

Четиридесет и пет мили! Колко дълго можеха да тичат, преди да капнат от умора?

Така или иначе, беше решен да убие Майстора на пътя. Трябваше да тръгне бързо и да ги изпревари.

— Скалбейрн — извика Габорн. — Изпрати десетина от най-бързите си конници към Фелдъншир. Щом халите искат водата, погрижи се да не я получат.

— Милорд?

— Отровете изворите — заповяда Габорн.

— Да ги отровят? — повдигна вежди Бинесман.

Габорн се намръщи. Беше Земния крал, а Земята бе съюзена с Водата. От поколения неговите предци бяха съюзници с Водата.

— Този избор не го взимам лесно — каза Габорн.

— Но какво да използваме? — попита Скалбейрн.

— Всичко, което ви падне подръка. Отидете при гилдията на дърворезбарите. Помолете майстора на гилдията Уалахс за помощ.

— Добре — отвърна Скалбейрн, привика няколко души и ги прати да препуснат в галоп към Фелдъншир. С тях тръгна и барон Уагит.

Но отравянето на водата нямаше да е достатъчно. Халите щяха да прегазят Фелдъншир.

Габорн усещаше заплахата за хилядите бежанци. Можеше да си представи как изглеждат сега речните брегове, с биваците на ранените и болните в тях.

Трябваше някак да спре ордата, да блокира пътя им… или най-малкото да ги забави достатъчно, за да се спасят хората му.

При скоростта, с която тичаше ордата, щяха да стигнат там след два часа. Дори най-бързите куриери трябваше да поемат по пътя на девет мили до Балитън, а после на югоизток. Техният път щеше да е шейсет мили. Дори на подсилени коне това щеше да им отнеме близо час.

А това щеше да остави на хората във Фелдъншир само един час, за да го опразнят.

— Ей, вие — извика Габорн на десетина Владетели на руни. — Бързо донесете пипала от задниците на няколко хали. Ще им запалим още един пожар! Сигурно ще можем да ги изплашим отново. Някой тук познава ли Фелдъншир?

Един млад благородник се обади:

— Ваше величество, семейството ми е оттам. Отраснах в Дарквалд.

Дарквалд беше орехова гора на север от Фелдъншир. Местните занаятчии използваха дървото, за да правят маси, дървени купи, изящни сандъци и гардероби, декоративни обшивки и резбовани врати. Много от най-красивите дървени изделия в Мистария бяха изработени във Фелдъншир.

— Значи знаеш къде да подпалите огъня?

Лордът погледна след халите и каза:

— Да. В Шрусвейл.

— Готов ли си да го подпалиш?

— Не бих искал… имам сестра, която живее в това село. Но както виждам, халите са тръгнали точно натам.

Друг от лордовете заговори:

— Той е прав. Хълмовете се издигат от двете страни, а Шрусвейл се пада точно по средата. Няма по-добро място за спиране на халите.

Габорн беше чувал, че на билото на прохода има хубав хан.

Обърна се към Ленгли.

— Вземи хиляда пиконосци на бавни коне и заедно с главанаците тръгнете след халите. Посичайте всяка, която отпадне, но не нападайте главната сила. Гледайте да запомните мястото на всяка, която може да е Майстора на пътя. Аз ще поведа хилядата най-бързи рицари към Шрусвейл.

Крепостта

Зората бавно изгря над Картиш и обагри с розова омара сивите попарени земи. Радж Атън се подготвяше за щурм. Не пееха птици. В полята нямаше добитък. Дори самотен ветрец не лъхваше.

Сенки изпълваха низините, а слънчевата светлина позлатяваше билата на хълмовете. Високо горе в шпионския балон се носеше един огнетъкач, с двама обикновени бойци. Балонът с форма на граак се рееше в неподвижния въздух като чайка.

Радж Атън стоеше на един висок рид и се взираше надолу. Под него се беше проснала чудовищната крепост на халите. Злокобна кафява мъгла обкръжаваше мястото, вихреше се в огромен кръг като бавно торнадо. През мъглата той виждаше телата на стотици хиляди мъртъвци, нападали по бойното поле. Пуснабиш бе повел хората си на бран, но проклятията на злата магесница бяха толкова силни, че никой прост войник не бе могъл да преживее тази вихреща се мъгла. Мъже и жени с по три дара на жизненост пристъпваха в ръждивия облак и можеха само да залитнат няколко крачки, преди да рухнат.

Още по-лошото беше, че както го бяха предупредили неговите чародеи, мъглата бе свързана със своя източник. Дори силният вятър на свечеряване не бе успял да я разнесе. Напротив, тя продължаваше да кръжи влудяващо, заседнала сякаш в свое собствено пространство и време.

Радж Атън нямаше да може да изпрати обикновена войска в този пъкъл. Обикновените бойци щяха да са от полза само ако халите побегнеха.

При Карис той бе видял как лепкавите издигнаха единична черна кула, наклонена под странен ъгъл. Кулата беше усукана като рог на нарвал.

Тук халите бяха построили пет такива кули в кръг, всяка наклонена навън. Напомняше му на лъскава черна корона от тръни.

Вътре в кръга имаше нещо като гнездо или крепост, слепена от нишки синкавобял клей, подредени в сложни чудновати шарки. От укреплението нагоре стърчаха по-малки шипове и остри шпилове, като бодли на морски таралеж, и навсякъде се виждаха малки дупки, подобни на стрелковите амбразури по замъците.

Радж Атън не виждаше външни стражи. Но зад амбразурите забеляза злокобното сияние с цвета на живот, цвят, който само неговите очи можеха да видят.

Крепостта гъмжеше от хали.

Стръмните изкопи около нея щяха да пречат на бойните коне да се приближат. Рововете изглеждаха дълбоки около двайсет стъпки или повече. Дори един Владетел на руни в броня щеше доста да се изпоти, докато изкачи насипите им.

Зад самата крепост, сред камарите отпадъци от мината имаше цял халски град. Виждаха се хиляди и хиляди входове на подземни тунели.

„Това е глупост“ — каза си Радж Атън. В Карис неговите рицари се бяха мъчили да удържат стените на един як замък само с един вход. Беше се оказало почти невъзможно. Тук щеше да му се наложи да атакува халите в собствената им крепост, укрепление с непозната конструкция и план.

Странни на вид хали се бяха впили в острите шпилове на всяка от черните кули. При Карис не беше виждал такива. Бяха някакъв нов вид, неописан в нито един бестиарий.

Костните плочи на главите им стърчаха назад под странен ъгъл и правеха муцуните им изключително дълги. Всяка от тези хали имаше по трийсет и шест пипала. Предната част на ръцете им също изглеждаше по-дълга, отколкото на оръженоските. Кожите им бяха тъмносиви. Стояха по върховете на кулите и въртяха глави.

Въпреки че Радж Атън бе на цели две мили, халите изведнъж рязко се обърнахакъм него и развяха пипалата си въпросително.

Обикновена хала нямаше да го забележи.

Значи и халите си имаха далекогледци. Тази порода наистина трябваше да е рядка, щом бяха толкова малко.

Взе го за важен признак. Наистина легендарната Господарка на Долния свят бе излязла на повърхността. Сега Радж Атън щеше да се срази с чудовището.

Гледаше укреплението със смесица от удивление и смут. Нито един замък не беше оцелял след щурм на Радж Атън.

„Една крепост е само черупка, в която да се скрие притиснатият враг“ — напомни си той.

Примижа и огледа постройката за уязвими места. Не можа да види нито едно, но това не го разколеба. Беше събарял цели крепости само със своя Глас и макар това да се оказа неефективно, когато се опита с постройката на халите при Карис, беше сигурен, че ще намери някаква слабост в отбраната на чудовищата.

Пуснабиш му беше послужил добре в подготовката за тази битка. През изминалите два дни не беше оставил войниците да бездействат. Подсилени коне бяха докарали балисти от всяка крепост на двеста мили околовръст, опразвайки отбраната на най-богатите замъци в цял Индопал.

Бе пратил хора в Ейвън и беше осигурил запалими прахове, с които правеха опити огнетъкачите на Радж Атън.

Беше събрал десет хиляди слона, в това число четиридесет бойни с дарове на мускул, метаболизъм и жизненост.

Нещо повече, беше разбрал, че огънят може да се окаже ключът за прогонването на халите.

Картиш не беше известен с много дървета, но покрай руслото на неголямата река растяха много фурми и цитрусови дървета. Покварата беше опустошила градините. Ето защо хората му бяха изсекли всички мъртви дървета на трийсет мили наоколо и ги бяха струпали северно от халската крепост. Горещото слънце ги беше изсушило през последните два дни.

Тъй че от мига, в който Радж Атън пристигна в Двореца на канарчетата, хората му бяха готови за война.

Радж Атън наду овнешкия рог и мъжете му се подготвиха за щурм.

На една миля зад него двеста хиляди души започнаха да подготвят петте хиляди балисти и катапулти. С тях прииждаше милионна войска обикновени бойци и придружители.

По-нататък други два милиона души и десет хиляди слона започнаха да влачат дървета към крепостта.

Четири хиляди Непобедими — до един благородници от Южен Индопал — препуснаха нагоре по склона да се присъединят към Радж Атън.

Бяха бляскава войска, облечена в богатите одежди на Индопал. За тази битка бяха изоставили тежките брони и ризници, каквито носеха в бой мъжете в земи със северен климат. Вместо тях бяха облекли доспехи в стила на древните — плътно изтъкана коприна с една дузина пластове дебелина. Беше едновременно по-лека и по-здрава от боядисаната кожа, а освен това през нея тялото можеше да диша.

И така, лордовете на Индопал тръгнаха на бран в дълги ярки копринени дрехи, боядисани в пурпур и злато. Тюрбаните им бяха отрупани с рубини, смарагди и диаманти, големи колкото кокоше яйце. Конете и бойните слонове бяха покрити с чулове като за парад. Носеха бляскави пики, богато резбовани и покрити със златен варак, а ножниците на мечовете им блестяха от скъпоценни камъни и сребро.

Никога в историята на Индопал не се беше събирала такава войска. Радж Атън яздеше гордо в челото им, облечен в доспехи от блестяща бяла коприна, както се полагаше на сана му.

Земята затътна под копитата на неговата войска; над равнините се вдигаха облаци прах от влаченето на дърветата и балистите.

Халите запазиха спокойствие.

От един час вече простите бойци се приближаваха до вихрещите се кафяви мъгли и трупаха дърветата. Радж Атън се загледа към крепостта и видя хали, притичващи в паника зад амбразурите. Но не бягаха, нито се опитваха да атакуват. Беше очаквал някаква форма на съпротива, но халите не предприемаха почти нищо, дори камък не хвърляха по хората му.

Всъщност причината бе очевидна. Вихрещият се облак изпарения продължаваше на около четвърт миля извън крепостта. Халите не можеха да видят армията му.

Така че изчакваха.

Купчините дървета растяха. Огнетъкачите надзираваха войниците и слоновете. Трупаха дърветата на две грамади, едната на изток от крепостта, а другата — на запад.

Радж Атън беше очаквал, че чародеите ще струпат дърветата на най-обикновени могили, но дърва имаше в изобилие и огнетъкачите заповядаха всеки куп да бъде подреден като огромна руна с около четвърт миля в диаметър. На изток беше Руната на Огъня. На запад — Руната на Нощта.

Десет хиляди работници все още се трудеха между дърветата, когато огнетъкачите посегнаха към небесата. Нощ падна от хоризонт до хоризонт и те привлякоха огън, който с вихър се спусна от небето и засъска между дърветата.

Писъците на горящите хора изпълниха въздуха и те подхванаха зловещия танц на умиращите.

Радж Атън го прие стоически. Не обичаше да гледа как загиват негови хора, но Рахджим го беше уверил, че е необходимо жертвоприношение. „Само няколко хиляди ще умрат. Но по-добре да загубим няколко хиляди души, отколкото да загинем всички.“

Миризмата на опърлена коса и опечена мас изпълни низините. Рахджим и Ааз застанаха сред руните и засияха, обгърнати от пламъци.

Радж Атън рядко принасяше жертви на висшите Сили. Но сега се чувстваше отчаян. Въпреки че предната нощ беше взел дарове на жизненост, парализата на лявата му ръка пълзеше нагоре към рамото.

Чародеите на Радж Атън, загърнати в пламъци, затанцуваха сред огъня, извиваха се и се въртяха като дервиши, докато не се превърнаха сякаш самите те в пламъци. Топлината от горящите руни бе ужасна дори от половин миля. Дърветата запращяха и пратиха нагоре облаци от черен дим.

Една от халите на кулите на крепостта рухна, останалите започнаха да слизат, уплашени от топлината.

Пуснабиш вдигна ръка пред лицето си и извика:

— О, Велики, огънят е твърде жарък! Дори мъже с много дарове няма да могат да щурмуват крепостта.

— Може би халите ще ни направят услуга и ще се опекат в собствената си пещ — викна някакъв благородник.

Сърцето на Радж Атън заблъска в гърдите. Усещаше зноя, но не се боеше от него. Студът по лявата му ръка леко понамаля. Почувства я малко по-жива.

Ааз многократно го бе убеждавал, че огънят ще го изцери, но само ако му се остави да изгори всичко човешко в него.

Пулсът му се ускори.

За няколко мига огънят се усили все по-убийствен. Пламъците танцуваха на стотици стъпки във въздуха, носеха се на знойни облаци.

— В земята, в центъра на тази крепост, е всечена велика руна — извика Радж Атън на своите благородници. — Ще даря сандък пълен с рубини на онзи, който пръв забие в нея бойния си чук. — И наду отново рога, подготвяйки мъжете за атака.

Лордовете му нададоха бойни викове.

Над крепостта на чудовищата двамата войници в балона започнаха да хвърлят чували с летливи прахове. Праховете падаха на мръсни пелени — завеси от червено, сиво и жълто. Горещината беше толкова силна, че самите те отстъпиха. Единият залитна назад, без да може да хвърли чувала. За миг едно от копринените крила на граака започна да тлее, но огнетъкачът Чеспот бързо привлече топлината към себе си и продължи да хвърля праховете.

Изведнъж от запад полетя кълбо от свирепа бяла светлина и подпали злокобните прахове.

Получилото се огнено кълбо избухна с грохот, който отекна на цели мили. Земята потрепера и три от черните кули на халската крепост се сринаха.

Хиляди хали заизвираха от подземните си убежища с оръжия в ръце.

Междувременно злата чародейка хвърли своето контразаклинание. Последва гръмовен тътен и от всички амбразури забълваха злокобни пушеци. Пламъците близо до крепостта запращяха и замряха.

— Атака! — изкрещя Радж Атън и силата на неговия Глас изпълни хълмовете.

Балистите на юг от пламъците изхвърлиха залпове скали и железни прътове към връхлитащата орда. Армията му обикновени бойци не се поколеба. Бойците се развърнаха в две крила и се понесоха напред да срещнат чудовищата.

Радж Атън престана да се интересува от битката в низините. Пришпори имперския си жребец право към крепостта и извади бойния си чук. Около него и пред него останалите лордове се понесоха в бесен галоп.

Обграден от горящите руни, той изведнъж изпита пълен покой. Тук, в средоточието на битката, имаше някакво присъствие, каквото досега не беше усещал. То не притежаваше нито тяло, нито форма — само огромен апетит. Чувстваше го като някакъв облак, понесъл се над бойното поле, като орел, чакащ часа на своя пир.

Не говореше, но той бе сигурен, че го усеща.

Радж Атън се вряза във вихрещите се ръждиви мъгли и затаи дъх, докато бойният му кон ги прекоси. Очите и ноздрите му пламнаха само от допира на въздуха.

Конят му стигна до ямите и Радж Атън скочи долу. Небето почерня, докато се катереше от другата страна. Огнетъкачите извличаха огън от небесата. Знаеше, че след няколко мига ще започнат да хвърлят огромни огнени кълбета към амбразурите на крепостта.

Писъци изпълниха бойното поле, щом армиите му се сблъскаха с халската орда.

Небето изсветля отново, изпълнено с огнена светлина и звук като от връхлитащ бурен вятър. Откъм страната на Ааз се понесе огнено кълбо.

Неколцина воини овладяха входа на крепостта и се втурнаха вътре. Леговището на халите беше убийствено тъмно.

Над и под входа имаше амбразури. Първият воин, който нахлу вътре, спря за половин секунда и един огромен прът се спусна надолу, закачи го с куката си под брадичката и го дръпна нагоре.

Втори боец бе поразен от халски меч в слабините. Силата на удара го изхвърли на десетина стъпки нагоре към тавана и той падна сред дъжд от кръв. Трети мъж забеляза опасността и бързо я прескочи, избягвайки удара отгоре и следващия от един страничен процеп. Входът бе смъртоносен капан.

Тунелът се извиваше на спирала нагоре в абсолютен мрак. Радж Атън подуши надигащата се опасност от халско заклинание в края на тунела — и то изригна напред преди той да успее да предупреди хората си.

Той отскочи встрани. Сиво-зелен облак се изстреля през отверстието на бърлогата и двайсет души изчезнаха.

Радж Атън отново скочи напред — преди магесницата да е успяла да хвърли ново заклинание.

Осъзна, че е може би единственият, годен да проникне в халската крепост. Притежаваше дарове на зрение, които му позволяваха да различи сиянието на халските туловища дори в абсолютния мрак. Метаболизмът и гъвкавостта му позволяваха да прескача смъртоносните удари на мечовете по-бързо, отколкото халите можеха да се движат.

За по-малко от секунда след като магесницата хвърли заклинанието си, той вече бе стигнал горния край на тунела.

Скочи в отворената й паст, заби бойния си чук в мекото й небце още преди да е усетила, че е нападнал. Мозък и кръв рукнаха отгоре щом тя отвори уста в паника и залитна назад.

Изтъркаля се от устата й и залегна между краката й. Изпита прилив на мир и покой. Имаше нещо дълбоко удовлетворяващо в убиването на хали.

Стените около него се разтресоха, щом едно огнено кълбо се удари с грохот в крепостта и пръсна светлината си през хиляди амбразури. Той видя пред себе си новата си жертва — още една магесница.

Беше проникнал дълбоко в чудовищната крепост.

Главата на черната царица

— Чуйте ме! Чуй ме, о, народе! — викаше някакъв мъж в ранното утро и гласът му изпълваше улиците.

Емир Оват се събуди от дрямката си в кулата на Посветителите, в своя дворец в Бел Наи, град край морето в малката държавичка Тулистан, малко на север от Куран.

Емирът беше сляп. Беше дал взора си на Радж Атън. И тъй като беше обичан от своя народ, се беше превърнал във вектор на Радж Атън.

Затова сега го държаха повит тук, в Бел Наи, като старата котка на някоя жена.

Емирът не помръдна, не се затътри към терасата, за да чуе по-добре. Непознатият, който викаше долу, имаше големи дарове на глас, тъй че думите му се носеха по прашните улици и кънтяха над градския шум — рева на камили, кукуригането на петли, сутрешните викове на продавачи по пазара.

— Чуйте словата на Вакъз Фааракин, Бойния главатар на А’Келлах. Вдигам Атваба срещу най-презрения убиец… онзи, който се нарича „Владетеля слънце“, Радж Атън.

Бяха минали шест години, откакто емир Оват бе пленен в Двореца на Плачещите лозници край Ма-ал. Тогава Непобедимите на Радж Атън бяха обкръжили града. Предавайки се, емирът се беше надявал да спаси своя народ от пълно клане.

Сега той слезе от леглото си, изкуцука до малкия отворен прозорец и стисна решетките с ръце. Хладният нощен въздух го погали по лицето като женска длан.

Деветгодишният Мессан нахлу в стаята от стълбището на кулата.

— Татко! Татко! Чу ли?

— Да, чувам много добре — каза емирът. — Ела, сине, бъди моите очи. Кажи ми какво виждаш?

Момчето сграбчи лакътя на баща си и се изправи на пръсти. Над града бе надвиснала миризма на прах, камили и пушек, смесена с аромата на влажен коноп, от който жените по пазарите плетяха въжета и торби.

Емир Оват чу шумоленето на крака на тичащи хора. При портите се развикаха стражи.

— Извън замъка се събира голяма тълпа — зашепна Мессан. — Трима Непобедими седят на конете си насред площада.

— Сигурен ли си, че са Непобедими?

— Седят на имперски бойни коне и всички носят палтата на Непобедимите от А’келлах. Един има криле на гърдите и на шлема. Той държи нещо — човешка глава. Държи я за косата!

Оват чу дрънченето на ризници и тропота на ботуши по камъните долу.

— Нашите стражи какво правят?

— Някои тичат към портите, други застават по кулите. Някои са изпънали лъковете си и като че ли се канят да стрелят.

— Нашите стражи няма да стрелят — каза емирът. — Вакъз Фааракин е на голяма почит. Сигурно ще изслушат какво има да каже.

— Чуйте ме! — извика Вакъз. — В Роуфхейвън се е издигнал Земен крал, Габорн Вал Ордън. Той се е оженил за Йоме Ванисалаам Силвареста и сега е роднина на нашия владетел по брак. Земния крал предупреди, че всички сме в голяма опасност, и моли Радж Атън да се откаже, докато не бъдат надвити враговете на човечеството. Но Радж Атън обезчести нашата държава. Той застава на страната на чудовищата, като се бие със собствения си роднина!

При тези думи се разнесоха викове на ужас и неверие. Някои завикаха:

— Лъжец. Този човек лъже.

— Вакъз вдигна главата да я покаже на хората — каза Мессан. Момчето замълча, докато Вакъз разказваше какво е сполетяло Карис. Разказа за битката с халите, обкръжили замъка. Разказа как хората му са се сражавали да защитят Карис, защото така защитавали цялото човечество.

Но Радж Атън се опитал да избяга от града на лодка, оставяйки жени, деца и собствените си бойци да понесат жестокостта на халите.

А когато Земния крал щурмувал от хълмовете и избрал за своя рат Радж Атън и всички негови Непобедими, Радж Атън се опитал да попречи на войските си да му предложат помощ, та Земния крал да загине.

— Дори когато любимата му жена, Сафира, се появи и го помоли да спре войната — извика Вакъз, — Радж Атън отказа помощ. Тя имаше хиляди дарове на обаяние и глас, и само най-коравото същество можеше да им устои. Радж Атън устоя. Остави халите да убият собствената му жена и Земния крал сам-самичък се изправи срещу халите!

При тази вест емир Оват ахна, после се смъкна на колене и се облегна на стената. Мессан го сграбчи.

Емирът отдавна се беше боял от това. Страхуваше се още от онази ужасна нощ, в която Радж Атън наложи обсадата си над Ма-ал. Тогава беше разбрал, че в малкото си кралство не би могъл да се опълчи на Вълчия господар.

Умът му мигновено се върна към онази нощ. Да се бие не можеше, но беше замислил друг план, който предлагаше надежда, че може тепърва да надвие Вълчия господар.

Беше взел всички силари в своята съкровищница и бе накарал облекчителите да ги претопят и изковат наново, та всеки от тях да е с руна на обаяние или на глас. После ги беше използвал върху милата си дъщеря, Сафира.

Радж Атън беше мъж с неутолим апетит. Емирът беше предположил, че Вълчия господар няма да може да устои на детето. „Помоли го да не ни убива — настоял бе Оват пред Сафира. — Той ще ни пощади заради теб. Помоли го да ми приготви почетно място сред своите Посветители.“

След поражението Радж Атън настоя да вземе езика на емира, убеден, че емирът трябва да притежава големи дарове на глас, с които да увещава своите поданици. В края на краищата как иначе би могъл един владетел да бъде толкова обичан от своя народ?

Но огледът на белезите по тялото на емира показа, че не носи никакви дарове на глас. Вместо това Оват му предложи очите си, като каза на Радж Атън:

— Тях вземи, че не желая да гледам как ще накараш народа ми да страда.

Този избор се оказа окаян. Твърде често Оват чуваше риданията на поданиците си по пазарищата.

Отдавна беше подозирал, че Сафира ще умре от насилие. Беше се боял, че в някоя дребна свада Радж Атън може да я удари. С неговите дарове на мускул всеки нанесен удар можеше да убие момичето.

Но Радж Атън обикна Сафира — обикна я толкова, колкото му позволяваше нравът му. Беше се грижил с нежност за нея, задоволяваше желанията й, стана баща на децата й и я отрупваше с подаръци. Беше станала истинска негова съпруга.

И ето че емирът разбра, че всъщност Радж Атън е убил Сафира — малката, мила Сафира.

На площада някаква старица започна да вика сърдито:

— Лъжец! Змийски език има тоя!

Емирът винаги се удивляваше, щом чуеше някой от простолюдието да вдигне глас в защита на Радж Атън. Да се говори срещу него беше забранено със закон и затова човек можеше с месеци да не чуе нито един ропот, но той често си беше въобразявал, че другите таят своето недоволство също като него.

„Аз съм сляп човек, но и аз виждам злината му.“

Вакъз извика:

— Не лъжа. Искам да кажа на всички ви! Това е главата на един Непобедим! Казваше се Пащук. Радж Атън го посече, когато се опита да убие Земния крал. Кълна се в Атваба и призовавам всички добри хора! Отхвърлете игото на Радж Атън! Трябва да има само един крал — Земния крал!

Сърцето на емира заби силно в гърдите му. Разбираше, че Вакъз говори на него. Вярно, беше на пазара, на повече от сто разкрача долу, но беше дошъл да вика пред тези стени, защото знаеше, че емирът е тук, знаеше, че Оват може и да е сплашен, но не се е предал.

Докато Вакъз крещеше последните си думи, дрънна тетива на лък и във въздуха засвистяха стрели. По улиците настъпи паника.

Емир Оват нямаше нужда от очи, за да разбере какво става. Стрелците на кулата стреляха по а’келласите. Стрелите им удариха в тълпата, пронизвайки мъже, жени и деца. Ако се съдеше по звуците, битка се разгоря и сред самата тълпа — някои тръгваха да се бият срещу Радж Атън, други — за да го защитят.

— Татко! — извика Мессан. — Един от хората на Вакъз е свален. Удари го стрела в окото. Паднал е от коня си. Вакъз и още един се опитват да избягат.

Битката кипна. Жени пищяха, чуваше се конско цвилене, сподирено от тропот на копита, газещи на месо. Зареваха мъже. Деца запищяха от ужас.

Развикаха се хора, по улиците зачаткаха конски копита и заглъхнаха.

— Вакъз избяга! — каза синът му. Но шумът на битката продължи.

— Кой печели? — попита емирът.

— Стражите, които са на страната на Радж Атън.

В този момент емирът осъзна нещо ужасно. Винаги беше мислил за тълпата долу като за „своя народ“. Но с капитулацията си пред Радж Атън той беше отстъпил този народ — отстъпил го бе на един човек без съвест, на човек без чест, който щеше да го използва като добитък.

Не беше спасил себе си, нито дъщеря си, нито народа си. Беше ги предал.

Сега беше моментът да си ги върне.

— Хайде, бързо! — каза емирът. Накара сина си да го отведе до една кутия и извади от нея кесия, пълна с монети, имаше и един голям рубин. — Докато стражите са заети на предната порта, искам тихичко да се измъкнеш по улиците отзад. Ако стражите понечат да те спрат, кажи им, че днес е моят ден за очищение и отиваш да ми купиш малко фурми за закуска. — Даде кесията на детето и го подкани: — Щом напуснеш двореца, иди в имението на сестра ми. Помниш ли къде е?

— На хълма ли?

— Да. Помоли я да те скрие. Разбра ли? И изобщо не се връщай! Аз няма да съм тук.

— Защо? — попита синът му. — Къде ще идеш?

— Тръгвам на война — каза емирът.

Долу, в цитаделата на Посветителите, Радж Атън пазеше най-ценните си вектори. Въздухът тук в Бел Наи беше особено здравословен и затова с времето Сафира бе успяла да убеди Радж Атън да приюти тук мнозина от хората, които му прехвърляха жизненост.

Емирът беше добре подготвен за този ден. Отдавна беше разбрал, че не би могъл да нанесе сериозен удар на Вълчия господар на Индопал от фронтовата линия. Но тук, в тила, ударът му можеше да се окаже опустошителен.

Щеше да го нанесе още преди година, ако не бяха децата му. В началото се беше надявал, че дъщеря му може да убеди Радж Атън да се откаже от своята злост. По-късно емирът разбра, че Радж Атън държи Мессан тук като скрита заплаха. Ако Оват предприемеше ход срещу него, синът му щеше да е застрашен.

— Какво искаш да кажеш? — попита синът му. — Искам да остана с теб.

Емирът не посмя да каже на сина си какво е наумил. Вместо това отиде до шахматната дъска, където двамата с детето бяха играли години наред. Многократно му беше напомнял, че понякога се налага да прави жертви, ако иска да спечели играта. Надяваше се, че синът му го е разбрал. Отвинти главата на черната царица и извади отвътре отровна игла. Тялото на царицата беше като мастилница, пълна със смъртоносното вещество.

Стражите щяха да убият емир Оват заради това, което щеше да стори. Надяваше се само, че ще може да спаси сина си.

— Тръгвай бързо — прошепна му той. — Дръж се спокойно и с вдигнато чело.

Малки жертвоприношения

Войските с Габорн препуснаха на север, за да отрежат пътя на халите. Ленгли поведе другата половина заедно с главанаците по дирята на чудовищата, за да избиват всяко, което изостане.

Бинесман подкара до фургона на Ейвран, хвана я за ръката и я издърпа при себе си на седлото. В схватката един лорд беше убит и Бинесман посочи бялата кобила, застанала над мъртвия си господар на една миля от тях.

— Би ли се осмелила да яздиш боен кон без помощ? — попита я той.

— По-лесно е от язденето на граак — увери го Ейвран. — Пък и да паднеш, земята не е на една миля под тебе.

— Съгласен съм.

Препуснаха в галоп към самотното животно, Пролет ги последва на сивия си жребец. Бинесман скочи на земята, а Ейвран задържа юздите на коня. Постара се да не гледа мъртвия рицар, докато Бинесман прерязваше с ножа си кожените каишки на тежкото покривало.

Но се наложи да погледне, макар и само за да се увери, че рицарят е мъртъв.

Определено нямаше никога повече да може да язди. Беше паднал лошо, прекършил си беше врата и беше ударил главата си в камъните. Мухите вече бяха накацали по него.

Бинесман свали от кобилата тежката броня и остави само седлото. Сега кобилата беше готова за бърза езда.

Междувременно войските на Габорн бяха отпрашили далече на север, а с тях и фургоните. Ейвран помисли, че ще гълта праха им чак до обед.

Но Бинесман се метна на коня си, накара я да възседне бялата кобила и пришпори на изток, към хората на Ленгли.

— Какво правим? — попита го Ейвран.

— Ще отнесем предупреждение за Фелдъншир — отвърна Бинесман.

— Искаш да кажеш, че няма да хванем пътя?

— През горите ще стигнем по-бързо, отколкото хората на Габорн по пътищата.

Според нея не беше много за вярване. Грамадният имперски жребец, който яздеше чародеят, бе предназначен за бърза скорост през равнините, не и по хълмовете. Нейната кобила, с малки копита и здрави крака, щеше да се справи по-лесно по високото. Но пък знаеше, че земните магове притежават странната дарба да намират по-лесни пътеки в гората.

— Добре. Но няма ли Габорн да се сърди? Той ще иска да съм до него, да го съветвам. — Мисълта да язди с него я ужасяваше. Щеше да я помоли да яде от още някоя хала, ако намереха по пътя такава, която да прилича на Майстора на пътя.

— Хмм. — Бинесман се намръщи съсредоточено. — Никога не съм виждал Вонеща вода. Колко големи казваш, че са езерата?

— Не са големи. Стават по-големи зиме, когато ги напълнят дъждовете, но през лятото се свиват.

— Хрумна ми нещо — каза Бинесман. — Току-виж успея да изцеря Вонеща вода, да я очистя, вместо да я тровим. Но трябва да избързаме. Магията е бавна.

— Мислиш ли? — попита го Ейвран. — Ти не си воден чародей.

Бинесман въздъхна колебливо.

— Е, мога само да опитам.

Конете им се понесоха през равнината под жълтия облак прах. Подминаха войските на Ленгли.

Чародеят пришпори коня си нагоре по един стръмен рид. Спря за малко, докато Ейвран и вайлдът го настигнат. Гората пред тях беше гъста и почти непроходима, само с няколко пътеки на диви зверове. Глигани бяха ровили за жълъди и земята под дърветата приличаше на разорана.

Малко по на юг халите бяха навлезли в леса и дърветата се кършеха от напора на техния бяг. Един лопатар се появи, затичал уплашен по пътеката, и грамадните му рога изтракаха в храстите. Като видя чародея, животното побягна на друга страна.

Бинесман вдигна тоягата си и изрече:

— Пътят е дълъг, къс е денят. Бърза пътека отвори ни сега.

Дърветата пред тях зашумяха, сякаш някой огромен звяр закрачи през леса, дращейки по голите клони и сухите листа. И изведнъж Ейвран видя пътека, която допреди миг не съществуваше. Клоните от двете страни се полюшваха.

— Ето там! — извика тя.

— Виж ти — хитро се подсмихна Бинесман.

Пришпори коня си по пътеката и препусна в галоп като вятър. Ейвран го остави да се отдалечи, с Пролет след него. Не искаше да я удрят ниските клони.

Но след първата измината миля забеляза, че ниски клони няма. Пътеката си оставаше открита и почти права. Макар земята да беше застлана с килим от сухи листа, отъпканите от дивеча просеки, по които препускаха, бяха разчистени от камъни и клони като добре поддържан път.

Но когато се обърна назад, не можа да види никаква пътека. Клоните на дърветата се отмятаха като ръце и пак преграждаха пътя.

Сърцето й заби лудо в гърдите и тя продължи напред, обзета от благоговеен трепет. Беше видяла злата магесница в битка, как хвърля разрушителните си заклинания, беше видяла и как Пролет убива хала само с един удар. Но сега подозираше, че Бинесман е много по-могъщ и от вайлда, и от халата магесница.

Носеха се устремно напред. Конете им препускаха неуморно, докато не излязоха отново на главния път. Бинесман стигна до село Шрусвейл много преди Габорн.

Ейвран го видя веднага щом излязоха от гората. Бели къщурки със сламени покриви се бяха пръснали по зелените ливади покрай северния склон на долината. Каменни зидове, съградени преди хиляда години, деляха полските имоти: тук зелена ливада, на която пасеше стадо овце, там — ечемичена нива. По-натам — градина с високо израсъл слънчоглед. Покрай южния склон на долината пътят се виеше и стигаше до селището. На главната улица се издигаше голяма странноприемница с покрит с плочи покрив, от двете й страни бяха наклякали дюкяни с каменни стени.

Бинесман препусна към първата къща. Пред конете се разбягаха червени кокошки.

— Бягайте, халите идват! — извика той.

Стопанката, грубовата с побеляла коса и широка уста, изскочи на прага. Бършеше ръце в дългата си престилка.

— Какво си се развикал? Не ми е до вас, сложила съм хляба да пека. — Явно го беше взела за луд.

— Извинете ме за безпокойството, госпожо — заговори Бинесман с подигравателно учтив тон. — Но халите идат насам и крал Ордън скоро ще се бие с тях пред прага ви. Съветвам ви да предупредите съседите си и да се подготвите за бягство.

Ейвран изгледа жената с жал.

Същите хали бяха разсипали нейния дом в цитаделата Хейбърд и бяха опустошили Карис. Сега щяха да разорят и тази долина, да съборят къщите, стояли тук от поколения.

Старата жена престана да трие ръцете си и изгледа навъсено Бинесман.

— Не ми разправяй врели-некипели — сопна му се тя. Но в същия момент забеляза вайлда и зяпна объркана. Явно не всеки ден пред прага й заставаше зелена жена и чародей, който да й говори за приближаващо бедствие.

— А вие по-добре бягайте — отвърна Бинесман.

После пришпориха конете си напред по каменните улици на Шрусвейл.

Селището беше приятно. По вида на постройките можеше да се съди, че наближават Фелдъншир. Стълбовете на портата на хана бяха изкусно резбовани от хубаво дъбово дърво. На левия стълб бе изобразен менестрел с лютня под мишницата. На десния имаше благородник, който беседваше любезно с певеца. Гледната точка беше така извърната, че все едно двамата излизаха през вратата. Резбованият фриз отгоре изобразяваше богата трапеза, отрупана с праскови и ябълки, с хляб и печени зайци.

Табелата над хана също беше резбована, с изобразени на нея странници по пътя. Имаше го и името на хана: „Хлябът и гозбата“.

Виковете на Бинесман привлякоха всички дюкянджии в селището. Кметът на Шрусвейл, който беше и собственик на хана, заби камбаната.

Ейвран не говореше много, само кимаше да потвърди предупрежденията на чародея. Зърна очите на едно тъмнокосо момиче, което държеше кукличка, изплетена от тръстика в едната си ръка, и стиснатото юмруче на малкото си братче в другата.

Момичето едва ли бе на повече от седем години и Ейвран изведнъж осъзна, че в следващия час го чакат ужасии, каквито не бяха виждали и белобрадите старци.

Напуснаха Шрусвейл и препуснаха по черния път от село на село. Бинесман спираше във всяко и предупреждаваше хората. При всяко спиране селските камбани почваха да бият и човек можеше да проследи пътя им по техния звън. Във всяко следващо село хората вече се бяха събрали и чакаха да чуят новината.

На средата между Шрусвейл и Фелдъншир вестоносците на Габорн ги изпревариха.

Когато стигнаха града, камбаните вече кънтяха тревожно.

По улиците притичваха угрижени хора. Коне цвилеха и тропаха нервно с копита, с изпънати назад уши и разширени ноздри — подушваха страха на стопаните си. На осем мили на запад се виждаше вдигащ се над хълмовете пушек.

Ейвран прецени, че Габорн вече е запалил пожар в гората край Шрусвейл.

Гражданите на Фелдъншир бягаха от дюкяните и къщите си, вливаха се в непрекъснатия поток, поел на север от града, през моста над Донестгрий.

Селяни в груби аби тичаха по пътя, натоварили всичката си покъщнина в денкове от одеяла и чаршафи. Фермери се тътреха в коли, пълни с начумерени деца. Някакъв заможен търговец беше качил в каляската си цялото семейство, крещеше от капрата и плющеше с камшика над главите на ония, които дръзваха да се изпречат на пътя му.

Все обикновени хора. Без подсилени коне и без дарове щяха да се придвижват много бавно. На всичкото отгоре губеха време, за да приберат нещата си. Мъже, работещи в дюкяните, трябваше да изтичат до вкъщи да вземат децата и жените. Имаше да се събира храна, да се спасява покъщнина.

Обременени от тежестта на вещите, селяците нямаше да могат да избягат нито бързо, нито далече.

Мостът вече се превръщаше в гърло на бутилка.

Най-лошото беше, че по бреговете на Донестгрий се бяха спрели на бивак хиляди пострадали бежанци от Карис. Палатките им покрай реката образуваха цял град и ранените лежаха по земята, наглеждани от знахарите. Покрай речния бряг тлееха лагерни огньове, а повечето котли по тях не бяха за храна, а за преваряване на превръзки. На всеки храст бяха провесени дрипи и парцали за сушене.

Ейвран никога не беше виждала лазарет, както го наричаха войниците, в който разкъсаните от битката да лежат така на открито. Със сушащите се превръзки, палатките от сиво зебло и дима, който замъгляваше всичко, „лазаретът“ приличаше на град от парцали.

Повечето хора бяха ранени тежко. Само малцина можеха да се вдигнат и да тръгнат сами, другите нямаше как да бъдат откарани. Всички лодки, които ги бяха докарали по течението, си бяха заминали — върнали се бяха за нов товар. Евакуирането на тези хора по суша не можеше да стане за часове. Беше тежък труд, за който трябваха дни.

И те бяха разбрали какво ги очаква.

Ранени жени и мъже плачеха от ужас и болка. От гърлата им се изтръгваха отчаяни молби: „Помощ! Помощ!“ и „Милост имайте!“ Всичко това само усилваше общата суматоха сред хората, бягащи да намерят убежище.

Няколко сакати мъже се вдигнаха от постелите си с героични усилия и се затътриха по моста. Движеха се много бавно и пречеха на хората зад тях. Прътове и тояги можеха да им помогнат да тръгнат по-бързо, но всяка по-здрава тояга покрай речния бряг беше ометена. Двама мъже в униформата на Градската стража стояха на моста и умоляваха множеството:

— Помогнете на ранените. Вземете по един и ги прехвърлете! Спокойно, има много време.

Но всички знаеха, че времето е твърде малко.

При палатките лечителите и хората от града се мъчеха да спасят колкото може повече нещастници. Фургони от околните ферми се бяха подредили в дълги колони по крайречните пътища. Но лечителите взимаха само жени и деца, мнозинството от ранените, и оставяха мъжете да умрат.

Ейвран видя един човечец, свит като бебе в постелята си. Беше се примирил със съдбата и само чакаше.

Тя си спомни думите на Габорн от предната нощ. Беше се опитал да я убеди, че на този свят мъжете умират по-лесно, губят сили и свършват. Не беше повярвала. Сега го видя с очите си и се зачуди как е възможно.

Бинесман подкара към гилдията на дърворезбарите. От седлото на бялата си кобила Ейвран гледаше хората, обзета от дълбока жал и скръб.

„Вече не съм като тях“ — осъзна тя. Конят й можеше да я отнесе бързо и далече. Не изпитваше техния страх, изпитваше само жал.

Веднъж, когато беше малка, Бранд беше вдигнал една стара врата, лежаща в полето под гнездото на грааците при цитаделата Хейбърд. Тогава Ейвран видя защъкалото в паника мише семейство, заслепено от слънчевите лъчи.

Под вратата живееха три поколения мишки — майка с пет деца и още шест малки розови бебенца. Нито Ейвран, нито Бранд искаха да им направят нещо лошо. Но ги погледаха как тичат насам-натам в паника, преди да оставят вратата на мястото й.

Точно така се чувстваше Ейвран и сега — отдалечена от царящата наоколо суматоха, високо и над всичко това. Но гръмките шумове и бъркотията стряскаха вайлда на Бинесман. Очите на зелената жена шареха насам-натам и тя трепваше при всеки близък шум като хваната в гората и затворена в клетка лисица.

Бинесман спря пред палатата на гилдията, слезе от коня и й каза:

— Наглеждай конете, докато говоря с майстора на гилдията Уалахс.

Уалахс беше не само Главен майстор на гилдията на дърворезбарите във Фелдъншир. Беше и кмет на града и макар да нямаше дарове, се радваше на голямо уважение.

Бинесман отведе уплашения си вайлд в палатата. Ейвран остана сама отвън, хванала юздите на двата коня.

Масивната сграда в центъра на Фелдъншир служеше за реклама на стоката на гилдията. Издигаше се на пет етажа, зидана с дялан многоцветен камък и хоросан. Високите тавани на горните етажи се крепяха от здрави подпорни греди с еркери от черен орех, изящно резбовани с горски сцени от Дарквалд: глигани и елени в леса, гъши ята, понесли се над широкото русло на Донестгрий.

Всеки фронтон, всяка врата, всеки чардак и кепенец представляваха сами по себе си малко чудо на точност и детайл. Резбарите бяха спазили горския мотив из цялата сграда. Съвършено изваяни катерички притичваха сред боровите клони, резбовани по фронтони и опорни греди. Парадните врати бяха резбовани така, че да наподобяват горска пътека, с два фазана, показващи се иззад една скала. На галерията под най-горния етаж бяха изложени статуи на изтъкнати ваятели, работещи с длета, тесли и пили.

Майсторите бяха положили големи грижи за външността. Тъмните дървени повърхности сякаш бяха покрити с дебел слой лак само преди няколко дни. Зимата наближаваше и Ейвран реши, че това сигурно е вярно.

Сградата служеше за паметник на красотата на дървото във всичките му форми. Покрай моравата от източната страна, край реката, растяха орехи. Листата им вече бяха станали тъмнокафяви — зимата наистина наближаваше.

„Колко лошо, че цялата тази прелест скоро ще рухне — помисли си Ейвран. — По-добре да й се порадвам, докато мога.“

Докато зяпаше палатата с ококорени от възхита очи, някой каза:

— Ей, момиче, дай да ти помогна да слезеш.

Някакъв мъж я хвана за кръста и рязко я дръпна. Тя се обърна и видя сбръчкано лице и уста, пълна с прогнили зъби. Беше смъкнал качулката на наметалото над очите си.

— Какво? — Ейвран стисна юздите, но мъжът я свали от коня толкова бързо, че почти не й остана време да се зачуди какво става.

Непознатият я пусна на земята до кобилата, дръпна юздите от ръцете й и рече:

— Виж, тия коне не са твои. Струват много пари. Откъде си ги взела?

Ейвран помисли, че мъжът може би е познавал собственика на бялата кобила и има основания. Тъкмо се канеше да му възрази, когато той я удари. Както си стоеше, изведнъж юмрукът му замахна и тя отхвърча назад.

Светът наоколо се завъртя и за миг й причерня. Болка прониза челюстта й. Всичко сякаш стана много студено.

Надигна се от каменната настилка. Около нея викаха хора:

— Крадец! Ей онзи там, открадна й конете!

Чу как непознатият подвикна на конете и препусна. Копитата им зачаткаха по камъните.

Ейвран погледна да види накъде тръгва, но тълпата запречваше гледката.

— Е, бедничката ми — заговори някаква старица и се наведе да й помогне да се изправи. Шалът й миришеше на зеленчукова яхния.

Челюстта я болеше и тя я размърда, за да разбере дали не е счупена. Стомахът й се сви, сякаш щеше да изхвърли всичко, което бе яла на закуска. При падането си беше ударила тила в камъните. Ейвран го опипа, потръпна и загледа тъпо кръвта по пръстите си.

Само допреди миг се чувстваше толкова сигурна и самоуверена. Сега с нищо не се различаваше от всички наоколо.

Обзе я гняв към непознатия, откраднал конете. Ядоса се на самата себе си, че му бе позволила да го направи.

И почти без да го осъзнае, направи заклинание.

Представи си едрия имперски жребец на Бинесман и се съсредоточи върху него. Видя го как препуска по пътя и как новият му господар го дърпа след себе си.

Умът на коня беше възбуден. Животното усещаше страха на хората, слухът му долавяше далечния тътен на ордата. Искаше да се освободи и да побегне, чак до откритите равнини на Индопал.

Копнееше за сочна трева и да препуска нощем през открити поля, с настръхнали ноздри, а гривата и опашката му да се веят на вятъра. Помнеше кобилите от стадото и сладкия вкус на потоците, стичащи се от високите планини.

Възбудата от всичко това беше възхитителна и в същото време — съвсем чужда за нея. Ейвран докосна съзнанието му и мигновено осъзна, че не изпитва почти никакво родство с великолепното животно.

Понечи да му извика в ума си, но образът веднага й се изплъзна. Не можа да го задържи. Жребецът на Бинесман нямаше да откликне на призива й. Искаше да се махне оттук.

Тя опита друга тактика. Този път се съсредоточи върху нападателя, по-точно върху лицето му. Представи си прошарената му брада, гнилите зъби и дори черната пъпка под лявото му око.

Сега той бягаше от града и се озърташе през рамо да се увери, че не го гонят. Изкиска се радостно, решил, че се е измъкнал.

Ейвран се пресегна с ума си и се постара да проникне в неговия по-дълбоко. Започна да вдишва и да издишва като него. Дори усети как е пълен мехурът му. Беше толкова възбуден, че наистина трябваше да спре и да се изпикае.

Тя бръкна още по-надълбоко в ума му и чу шепота на мислите му. „Чудесни коне. Ще ги продам в Гандри… ама тоя път няма да е за една халба ейл, а, не!“ Зърна дори късчета от въображението му — забавляваше се с някакви разголени кръчмарски пачаври.

Умът му беше пълен с воня и мръсотия. Почти й прилоша, щом го докосна.

Тя го призова, заповяда му да обърне конете. „Върни се“, гласеше призивът й. „Върни се, току-виж си убил едно дете.“ Крадецът за миг затаи дъх.

„Откъде ли ми щукна тази мисъл? — зачуди се той. — Ха! Току-виж си убил едно дете.“

После се изкиска доволен и пришпори още по-здраво бялата кобила.

Ейвран се отдръпна, върна се мигновено в съзнанието си и краката й едва не се огънаха под тежестта й. Опитът я беше изцедил и бе изкарал едри капки пот по челото й.

Личинки по тялото на мъртвец да беше призовала, щеше да е по-лесно от тази гнусотия, разбра тя. Пък и щяха да са по-чисти. Бинесман я беше предупредил, че да проникнеш в сложен ум е много по-тежко.

„Може би трябваше да се спра на конете“ — помисли тя със съжаление.

След като не можеше да направи нищо повече, Ейвран влезе в палатата на гилдията. Бинесман тъкмо слизаше по една разкошна дървена стълба и говореше припряно на Главния майстор Уалахс — внушителен мъж с дървени халки по ръцете, показващи ранга му, и с много властна осанка. Зад тях пристъпваше Пролет.

Главният майстор на гилдията тъкмо казваше:

— Разбирам тревогата ви, но хората ми тръгнаха преди петнайсет минути. Подозирам, че първите талиги, пълни с отровата, вече са във водата.

— Какво изпратихте?

— Нищо особено — сапун, белина и дърводелски лак. Мислех дали да не пратя бира. Не всичката, която идва във Фелдъншир, става за пиене. Бих предпочел да отровя с нея извор, отколкото червата си.

Двамата бяха толкова улисани в разговора, че не забелязаха Ейвран.

— Бинесман — извика тя и се подпря на близката стена, за да не падне, толкова й беше лошо. — Обраха ни! Един тип ни взе конете!

— Какво? — намръщи се Уалахс. — Що за човек е?

— Непознат — отвърна Ейвран и се помъчи да го опише. — Той… дъхът му миришеше на ръж и на… риба.

— Къде е? — настоя Главният майстор.

— Замина, та се не видя! — каза Ейвран. Отвън се носеха шумовете на града, виковете на хора и тропотът на коне.

Главният майстор на гилдията въздъхна тежко и се извини.

— Не се притеснявайте. Можете да вземете моя фургон. Съжалявам за конете ви. Тук във Фелдъншир уж сме добри хора, но…

Бинесман я погледна.

— Опита ли се да извикаш животните?

— Ами… опитах. И крадеца също. Няма да се върне.

Ейвран прекоси стаята и рухна в един стол, съкрушена.

Огън по хълмовете

Из хълмовете под Шрусвейл екнеше несекващ тътен. Следваше го съсъкът на милиони сухи листа по горската пръст.

Ордата тичаше напред.

Врани плющяха с черни криле над стария лес и се издигаха в небето, мъчейки се да избягат от връхлитащата гибел. Кръжаха като сива мъгла сред облаците грий. Слънцето студено и навъсено надничаше над сгъстяващата се жълтеникава пелена. Грамадни дъбове, покафенели в късната есен, потръпваха, пращяха и падаха, оставяйки черни дупки, зейнали в пъстрия балдахин на леса.

Халите напредваха в строй, невиждан дотогава от хората, странния нов Боен ред. Габорн спря коня си на билото на един хълм, примижа и се загледа към гората. Видя прииждащите хали, зърна сивите им туловища сред дърветата. Носеха се напред на дълги отскоци, с удвоена ярост. Много пъти бе мислил да прати бойци да устроят засада на чудовищата, но всеки път Земята го възпираше. Пиконосците не смееха да атакуват. Дори да се пратят стрелци щеше да е напразно усилие. Нещо беше станало с ордата.

Надеждата, че ще се напоят, им беше вляла нов дух. Явно се учеха бързо. Ейвран беше казала, че вече знаят името му и се боят от него.

Габорн ги беше надвил много лесно при Карис, когато мълниите ги хвърлиха в паника. Но беше изгубил много от силите си и сега не смееше да нападне.

Може би усещаха слабостта му.

Самият факт, че се учеха как по-добре да се бранят, го безпокоеше. Ами ако научеха и други хали на тайните си?

С всяка минута Габорн все по-силно подозираше, че няма да може нито да спре ордата, нито да отклони халите от целта им.

Тревожеше се дали хората му ще успеят да стигнат до изворите на Вонеща вода навреме и да ги отровят. Смрази го ужас.

По пътя си беше обходил колоната и беше очаквал да намери Бинесман в челото, яхнал великолепния си боен кон. Но чародея го нямаше никакъв.

Стигна зелените поля и ливади на Шрусвейл само половин час преди халите и намери барон Уагит да бие селската камбана.

— Да си виждал Бинесман? — попита го Габорн.

— Отиде да предупреди Фелдъншир — викна му Уагит.

Габорн въздъхна облекчено.

Селяните и търговците вече впрягаха конете в талигите и фургоните и влачеха покъщнина от домовете си — възглавници, храна, одеяла, прасенца и агънца. Една жена пред хана удряше тиган и викаше припряно на сина си да побърза. Друг беше решил изобщо да не бяга, а бе отворил вратата към мазето на къщата си и буташе вътре жена си и децата; после притича на двора и награби едно агне в едната си ръка и петела в другата.

Габорн извика на Уагит:

— Иди и изведи онзи глупак и децата му оттам!

Не можеше да скрие отчаянието си. Не беше просто някакъв крал, беше Земния крал. А поданиците му не изпълняваха съветите му дори за да спасят живота си.

Габорн огледа терена, за да реши къде да разположи бойните редици. Тук в Шрусвейл никой не беше строил стена. Покрай гората имаше дълга кошара за овце и тя трябваше да послужи като единствената барикада. Ниският й зид нямаше да задържи халите, нямаше да ги забави дори. Грижливо натрупаните плочи сив камък не бяха по-сериозна преграда от черта, надраскана в пясъка.

Той влезе в една ливада, сред която имаше струпана купа ланшно сено, посивяло от мухъл. Драсна с кремъка и парчето стомана да изкара искра. След пет минути сеното пламна.

Но вятърът действаше срещу него. Долу в низините беше духал на изток. Но тук в долината въздухът бе неподвижен. Пожарът нямаше да се разнесе.

Едва бе разпалил сеното, когато ядрото на войската му започна да пристига — малко над хиляда души с високо вдигнати пики. Лордовете бързо нахлуха в долината и се строиха зад стената на кошарата, сякаш се канеха да удържат тази позиция срещу щурма на чудовищата.

Скалбейрн отиде при него и докладва:

— Милорд, халите са на по-малко от шейсет мили и вече тичат бързо. Знаят, че са близо до вода. Преди по-малко от час ни известиха, че хората на Ленгли се справят добре. Много от халите не могат да издържат на скоростта.

Габорн кимна и погледна нагоре по склона.

— Къде са мъжете с отрязаните пипала?

— Скоро ще пристигнат.

Габорн не можеше да чака.

— Подпалете дърветата — разпореди се той.

Петдесетина рицари се разбързаха. Навързаха слама по пиките си и я запалиха. Конете им прескочиха ниската каменна стена и препуснаха към дърветата.

Есенните листа бяха започнали да се трупат на кафяв килим в гората, а и през последните няколко дни тук не бе валяло. Въпреки това огънят не забушува така, както се бе надявал Габорн. Тлееше и вдигаше пушек, изпълвайки въздуха със сивкава лютива пелена.

А халската орда продължаваше да настъпва. Тичащи през камънаци и просеки туловища вдигаха глух тътен.

Барон Уагит подкара надолу по склона, стиснал брадвата си. Габорн погледна младежа с тревога. Уагит беше в опасност, можеше и да не оцелее в тази битка.

— Така — каза Габорн. — Значи си решил да се включиш в боя?

— Стига да мога. Ще опитам. Но… не съм сигурен какво трябва да правя.

— Ти вече би камбаната в селото и вече спаси един човек и семейството му. Не е нужно да се жертваш в битка. Със сигурност не и точно в тази.

— Искам… да остана.

— Ще се погрижа скоро да започнеш да се обучаваш за рицарство.

— Благодаря — промълви Уагит.

— Стой до мен — каза Габорн. — Ще правиш каквото правя аз.

Уагит кимна.

Скалбейрн видя барона, приближи ги и извика:

— Е, това е мъж! Бива си го! — Обърна се към строените за бой свободни рицари и им подвикна: — Казах ли ви аз, че ще се ожени за дъщеря ми?

Уагит поклати глава на шегата на Скалбейрн.

— Не съм казвал такова нещо.

Но всички рицари зареваха от възторг, все едно че сватосването вече е в кърпа вързано.

А сетивата на Габорн писнаха предупредително: само на няколко мили на запад ранените бежанци още се бавеха край Фелдъншир. Той се помъчи да им изпрати зова си: „Бягайте!“

Но и да го чуха хората му, никой не го послуша.

Хилядата рицари се бяха подредили в плътна линия през полето. Габорн извика:

— Господа, ще държим тук, колкото можем. Трябва да принудим халите да повярват, че ще се бием, и дано ги накараме да отстъпят. Но бъдете готови за оттегляне по моя команда.

Преди още да е свършил, над главите им прелетяха грий — издаваха звуци като скърцащи старчески стави. Земята затрепери и той бързо се обърна на юг. Само на две мили от селото дърветата пращяха и падаха.

По склоновете на долината вече бушуваха два пожара. Във въздуха се виеха червени и жълти стълбове, поглъщащи цели дъбове. Горещината удряше в лицето, пукаха клони и съскаха вейки. Но в средата на клисурата тревата и храстите само тлееха.

„Трябваше да сме тук преди час, с ведра с масло и катран“ — помисли си Габорн.

За миг дори едва не съжали, че си няма огнетъкач.

Халите бяха на две мили разстояние, после — само на една. Фронтът на походния им строй изпълни долината от северния склон до южния. Далеч на северозапад проехтя самотен боен рог — сигнал, че зад вражеската линия е останала воинска част.

Габорн разбра какво е станало.

Мъжете, носещи пипалата, бяха отрязани, явно изненадани от скоростта на халите. Габорн помириса дланите си. По тях още бе останала от онази миризма на чесън и гнило, която според Ейвран беше предсмъртният вик на халите. Надяваше се, че по ръцете на хората с него е полепнало достатъчно от нея, за да предизвика у чудовищата поне малко трепет.

— Дръжте позициите, господа! — извика Габорн.

Воините, яхнали конете си, бяха оформили плътна редица на петдесет разкрача от каменната стена. Ако заповядаше щурм, подсилените коне лесно щяха да прескочат зида.

Някои от рицарите започнаха да снишават пиките си. Други вече бяха изпънали лъковете си.

От хълмовете лъхна лек ветрец, разлюля пламъците и му вдъхна малко надежда. Люшна се огненочервена стена, облиза земята и образува ниска огнена пелена под дърветата.

Но също толкова бързо вятърът секна.

Той зърна първите сиво-черни туловища между стволовете на дъбовете. Халите стегнаха редици, образувайки стена с ширина от половин миля. Оръженоска до оръженоска газеха, насочили напред гигантските си кристални геги и славни чукове.

Да се атакува този строй щеше да е самоубийствено. Халите с камъни зад първата редица щяха да им осигурят прикритие, докато магесниците мятаха гнусните си заклинания.

Халите настъпваха бавно, развявайки възбудено пипалата на главите си. Щом стигнеха до някое дърво, оръженоските просто снишаваха чудовищните си лопатести глави, изгребваха го с корените и оставяха широка просека през леса.

Бяха вече само на четвърт миля. Габорн се стараеше да изглежда колкото може по-смел, но земните му сетива предупреждаваха: „Бягай! Бягай!“

Всеки мъж под негова опека бе изложен на риск.

— Още не — прошепна Габорн на своята владетелка. Във Фелдъншир някои от Избраните му още лежаха в постелите си, други се нижеха мудно по моста над Донестгрий. Надяваше се да им спечели време. Всяка минута, с която забавеше халската орда, щеше да му донесе още сто спасени човешки души. — Още не.

После халите се оказаха едва на двеста крачки, почти до тлеещата линия в гората.

Не се разколебаха, не забавиха ход. Нещо повече, като че ли тръгнаха още по-бързо, щом наближиха пламъците, сякаш ги бяха очаквали.

Когато стигнаха до линията на пожара, снишиха главите си в пръстта, заораха като гигантски плугове и почнаха да гасят тлеещата шума. Пращящите, обвити в пламъци дървета западаха под напора им.

Ордата продължи невъзмутимо напред, тъпчейки през огъня. Хали засъскаха предупредително на съседките си.

— Отстъпвай! — извика Габорн.

Откъм стената от черни туловища полетя градушка от камъни. Цели канари, тежки колкото човек, западаха по първата редица.

„Встрани!“ — чу той в ума си вика на Земята и рязко пришпори коня си вляво. Точно пред него една огромна канара се стовари в ниския каменен зид на кошарата и го срина. Искри и каменни отломки изригнаха вдясно от него и удариха в редиците отзад. Пръснаха се коне и ездачи сред фонтани от кръв и разкъсана плът; болката го порази до костите, щом десетина души бяха изтръгнати от него.

Габорн погледна през рамо. Барон Уагит яздеше плътно зад него. Младежът бе изпълнил съвсем точно указанията му и само това спаси живота му. Пепелявият цвят на лицето му показваше, че Уагит съзнава колко близо е бил до смъртта.

Вляво от тях втора канара профуча през бойните редици.

Мъжете обърнаха конете и се понесоха в бесен бяг.

Властерин на мрака, Господар на слънцето

В крепостта на халите цареше мрак. По външните стени биеха огнени кълбета и за кратко осветяваха амбразурите. Бърлогата потръпваше от ударите им. Но дълбоко в недрата на леговището външна светлина не можеше да проникне.

С острия си слух Радж Атън чуваше бойните викове отвън в равнината.

Втурна се през един тунел, като оставяше зад себе си дълга редица мъртви чародейки и мечоноски.

Мракът беше стихията на халите. Нямаха нужда от светлина, за да се бият. Дори воднистото сияние на руните им най-вероятно беше случайност. Нямаше как да знаят, че дамгите по телата им светят.

Но огромното помещение пред Радж Атън като че ли беше изпълнено с огън. Той се втурна през входа, спря се и погледна през парапета долу към пода от двайсет и пет стъпки височина.

Пред него се беше проснал Печатът на опустошението. Потръпваше и пулсираше, изпълнен със светлина. Беше с диаметър близо двеста разкрача. В огромното помещение имаше десетина пурпурни магесници. В самия център на Печата, като чудовищен паяк в мрежата си, се бе присвила велика магесница.

Да, тя наистина бе доста по голяма от онази край Карис. Радж Атън не смееше да остави на халите време да реагират. Лявата му ръка беше все така вкочанена, а и не можеше дълго да сдържа дъха си. Скоро щеше да се принуди да вдиша от мръсния въздух и да се увери колко гаден е вкусът му.

Пробяга няколко крачки, прехвърли парапета, превъртя се във въздуха и скочи върху главата на великата магесница. При сблъсъка десният му крак изпука малко под коляното.

Той понесе болката и заби бойния чук в сладкия триъгълник на магесницата. Опасяваше се, че за толкова грамаден звяр оръжието ще се окаже твърде малко. Бързо го издърпа и заби дръжката му в отворената дупка като пика.

Чудовището под краката му като че ли остана безразлично към раната. Магесницата разтърси глава и го отхвърли. Въпреки всичкия му метаболизъм и жизненост кракът му все още не се беше изцерил, когато се удари болезнено в пода.

Самият Печат на опустошението като че ли бе направен от разтопено стъкло, но на допир се оказа твърд като камък. Клеят на лепкавите се беше втвърдил на буци и по странните форми пробягваха призрачни тъмночервени пламъци, които тук-там лумваха в тъмносиньо. Отгоре се стелеха пелени от магическа пушилка.

Руната на опустошението беше могъща.

Радж Атън замахна с чука и откърши една буца. От счупената руна лумна ослепително бяла светлина.

Великата магесница се обърна рязко, за да го нападне. От присвитото й тяло изхвърча ято грий и кристалният й прът грейна с болезнено жълта светлина.

От огромния прът се изстреля лъч, по-черен от най-черната нощ, и Радж Атън скочи встрани. Лъчът от мрак се заби в руната, където бе стоял допреди миг, и откърши грамадно парче.

Руната се пръсна. Взривът удари една от пурпурните магесници и тя се катурна на една страна, обезумяла от болка. Едната половина от тялото й мигновено се стопи като проядена от силна киселина.

Радж Атън не можеше да остави на магесницата време за нова атака. Втурна се през Руната на опустошението и започна да бяга на зиг-заг.

Огромната магесница се надигна и залитна назад, обзета от паника.

Извиси се с шест стъпки по-висока от чудовището при Карис. И най-невероятните легенди не споменаваха за такова грамадно същество.

Нямаше спор, това не можеше да е нищо друго освен Великата господарка на Долния свят.

Невъзможно беше да скочи толкова високо, че да забие чука си в масивния й мозък, пък и тя прояви достатъчно благоразумие да си затвори устата, та да не може да я удари в небцето.

Единствената му достижима цел беше гръклянът й, но лошо — нямаше пика подръка, да я забие по-надълбоко.

Дръжката на бойния чук беше дълга близо шест стъпки. С неговите дарове на мускул не беше кой знае какво да скочи високо във въздуха. Замахна с чука с цялата си мощ, при което рамото му изпука при ставата.

Бойният чук се заби в гръкляна на чудовището и злата магесница се надигна още по-високо, мъчейки се да се измъкне. Радж Атън се стовари на пода и бързо запълзя по-надалече от опасността.

Злата магесница хвърли пръта си, посегна с огромните си лапи и се опита да изтръгне бойния чук. Стисна го с кривите си пръсти, изтръгна го от себе си и го запокити. Оръжието изкънтя в тавана и се тресна в пода на десетина крачки встрани.

Отново посегна към пръта, а Радж Атън — към чука.

Не го беше забил достатъчно дълбоко. Един здрав удар в гръкляна трябваше да я убие почти мигновено, също като удар в бъбреците на човек.

Наоколо пурпурни магесници притичаха да се включат в битката. Великата магесница сниши главата си, разтворила широко паст към Радж Атън.

Точно това му трябваше. Той стисна бойния си чук и скочи в устата й. Сухата грапава повърхност на езика й все едно че беше направена от чакъл.

Челюстите й изтракаха и се затвориха около него, и тя вдигна главата си назад, опитвайки се да го глътне. Той скочи и заби чука дълбоко в мекото й небце, съсичайки в него дълъг прорез.

После дръпна чука и отгоре потече кървав мозък.

Злата магесница се олюля, направи няколко стъпки и залитна.

Радж Атън заби чука в гърлото й, за да я задави.

Когато кашлицата й го изхвърли, в помещението скочиха още дузина Владетели на руни, облечени в изящна коприна. Бопанастрат извика:

— Избийте ги всички, да завземем крепостта!

Пурпурните магесници заотстъпваха, опитвайки се да се спасят. Ала спасение нямаше. Крепостта беше обкръжена. Радж Атън вече бе отворил проход към нея и бе разбил ядрото на отбраната на халите.

Вторият, който нахълта, беше Пуснабиш. Стотици Владетели на руни се изляха в крепостта.

Радж Атън изтича навън на открито, оставяйки на по-нищожните от него да довършат започнатото.

Представи си как тепърва светът ще пее в негова възхвала. Щеше да има паради в Мейгаса, докато той се възкачва на Слонския трон. Хората щяха да застилат пътя под стъпките му с килим от рози, гардении и лотоси. Огромните златни гонгове пред западната порта на града щяха да кънтят ден и нощ в продължение на цял месец. Най-красивите жени във владенията му щяха да го дирят, копнеейки да заченат синовете му, а богати владетели и търговци щяха да го обсипват с щедрите си дарове.

Победата му щеше далеч да засенчи всички подвизи, осъществени от Габорн Вал Ордън. Той, Радж Атън, беше убил най-великата от халските магесници, беше спасил света.

Песни за него щяха да се пеят хиляда години. Неродени още деца щяха да седят вечер край огньовете и да слушат как Радж Атън се е изправил срещу Владетелката на Долния свят. Щяха да зяпват в почуда и щяха да се мъчат да скрият от бащите си как треперят от страх.

Всичко това и още какво ли не си представи Радж Атън на излизане от крепостта, докато се връщаше под слънчевата светлина. Отровният въздух се вихреше от бърлогата на халите на ръждивокафяви облаци.

Той скочи от стръмното долу в рова, изкопан от чудовищата, и изведнъж изпита разкъсваща болка. Прилоша му. Усещането му беше твърде познато.

Умираха негови Посветители.

Пазарищата в Бел Наи бяха окъпани от утринна светлина. Бели гълъби прелитаха между тънките върхове на кулите, кацаха по високите покриви на цитаделите и гукаха мило.

Долу на закрития пазар както винаги някакъв продавач дереше гърло:

— Пресен печен шамфъстък! Още пари!

По улиците лежаха камили и преживяха лениво.

Тук, на хиляда мили северно от Картиш, все още не беше стигнала вестта за нападението на халите в далечните земи. Придворните на Радж Атън не бяха пожелали да тревожат хората.

Но в най-дълбоките недра на цитаделата на Посветителите издъхваха четирима мъже. Трима от тях прехвърляха като вектори жизненост към Радж Атън. Емир Оват ги познаваше по гласовете. Единият беше Кораб Мантузар, Посветител, който действаше като вектор от близо двайсет години. Вторият се казваше Джинджафал Нисаи, прехвърлял жизненост по-малко от пет години.

Общо двамата бяха получили стотици дарове. Отпиваха чай и играеха шах, когато емирът ги убоде с отровната игла.

Сокът от отровния храст парализираше дробовете и рухнали на пода, сега те отваряха уста като риби на сухо. Без жизненост нямаше да устоят дълго на смъртта.

Но макар отровата да трябваше да свърши работата си бързо, все пак им остана време да извикат.

Емирът рязко се обърна и прободе трети Посветител.

Най-близкият пазач чу шума, нахлу в стаята и посече емира на две.

Докато старият владетел издъхваше, пазачът задържа ръката му. За миг емирът си въобрази, че човекът се опитва да му предложи утеха в сетния час. Но преди да склопи очи разбра, че стражът го държи само за да попречи на иглата да прободе нова жертва.

Радж Атън зяпна, задавен от смрадливия въздух. Дори и сега, достатъчно далече, той вкуси от проклятието на великата магесница: „Дъх да не вдишаш“.

Силата му не можеше да се отрече.

Проклятието стигна до дробовете му и ги стисна като менгеме. Той се напрегна отчаяно да го надвие, но всичките му останали дарове на жизненост не можеха да го опазят жив.

Умираха Посветители, негови вектори. Сриваха се живителните му сили. Проклятието на Бинесман го беше настигнало. Той не беше Дара всечовешки.

Помъчи се да си поеме дъх и сърцето му заби диво. Само допреди няколко мига си бе представял възхвалите, с които ще го обсипят като спасител на света. А сега лежеше под облаци от мрак, зяпнал безсилно на дъното на някаква яма.

Над главата на Радж Атън прелетя огнено кълбо и се взриви в хълбока му. Сладкият зной се пръсна в стотици посоки. Наблизо лумнаха пламъци.

Той почувства топлината като благодатен балсам, спомни си как сладко го бе погалил по кожата този зной край огъня високо в планините Хест.

„Мога да те изцеря“ — прошепна в паметта му Ааз.

Небесата помръкнаха, щом Ааз посегна с две ръце нагоре да изгребе небесната топлина. Тя се завихри надолу по ръцете му — блеснала паяжина от светлина, разкъсала мрака.

Онемял, Радж Атън запълзя към нея. Тялото му се тресеше. Въпреки даровете си на мускул трепереше като окаяна старица и се мъчеше да вдиша зловонния въздух. Добра се до устието на ямата и погледна нагоре към горящата руна, едва на триста крачки отстояние.

Заля го нова вълна от болка и в гърлото му заклокочи. Зяпна, усетил как всеки миг сърцето му ще се пръсне. Отишъл си беше още един вектор.

„В Бел Наи е влязъл убиец — разбра той. — Няма да доживея, за да откъсна плодовете на своя подвиг. Няма да чуя песните, които си заслужих.“

Изпълзя от ямата и закрачи с мъка към големия огън. Ааз стоеше в центъра на Руната на нощта, привличаше пламъците към себе си и изцеждаше небесната светлина.

— Ааз! — изрева Радж Атън с последните остатъци от сила. Гласът му прокънтя над бойното поле. Рухна на колене и с неимоверно усилие вдигна умоляващо ръка нагоре.

Ааз се извърна към него, видя го колко е окаян и запокити огненото кълбо.

То започна да се издува, кипящо от зной, докато не изпълни цялото му полезрение.

За миг белите коприни по гърба му се превърнаха в пепел. Огънят го прониза с хилядите си нажежени нокти. Плътта по лицето му закипя на мехури. Ушите и клепачите изгоряха и се стопиха.

Старите части по него, всичко ненужно, боклукът на човешкото му битие се стопиха.

В ума му лумна ярка светлина и разшири кръгозора му. За миг той разбра, че цял живот е пътувал точно към това свое предопределение. Беше си въобразявал, че се сражава, за да служи на човечеството, превръщайки се в Дара всечовешки, докато други твърдяха, че служи единствено на себе си.

Но на всяка стъпка по житейския си път той винаги бе избирал да служи на Огъня.

Дори като млад си бе присвоил титлата „Владетелят слънце“.

Сега неговият господар го взе и като скъпоценна руда го очисти в пламъците. Шлаката се стопи и онова, което остана, едва ли можеше да се нарече повече плът — само някакъв съсъд, скрил в себе си чиста и неопетнена светлина.

Радж Атън не беше повече човешко същество. Беше силата, на която бе служил толкова вярно, и сега всички по-нищожни огнетъкачи на този свят щяха да му се кланят и да го наричат с тайното му име.

Изгорял, оголен, превъплътен и обгърнат от величави облаци дим, той се надигна, а пламъците изсъскаха новото му име: Скатаин.

Фелдъншир

Главният майстор на гилдията изведе Ейвран, Бинесман и вайлда зад палатата на гилдията на един каменен площад, заграден от едната страна с работилници.

Тук художниците нахвърляха скици на бъдещите изделия, младите калфи режеха и рендосваха дъските, а майсторите резбари вършеха фината работа. Ейвран се изненада като видя и две ковачници, в които ковачите изработваха дърводелските сечива.

В довършителната работилница, където изделията се боядисваха и лакираха, четирима едри мъже товареха бъчви на един фургон. Конете вече бяха впрегнати. От фургона се вдигаше неприятна воня — бъчвите бяха пълни с развалено ленено масло и алкохол, отровен лак, торби с каменна сол и разни цветни прахове, които не й бяха познати. Всички те, изглежда, се използваха като съставки за различните бои, байцове и консерванти. Резбарите товареха буквално всичко, което се надяваха, че може да отрови една хала.

— Другите фургони тръгнаха ли? — попита Уалахс.

— Аха — измърмори един от мъжете и изтри потното си лице с ръкав.

— Другото го оставете — каза им Уалахс и посочи отровата. — Бягайте да си спасявате семействата.

Товарачите наскачаха от фургона. Бинесман и Уалахс седнаха на капрата, а Ейвран и вайлдът се качиха вътре.

На излизане от конюшнята Ейвран чу далечен рев като от вълни на скалист бряг. Халите идеха.

Тя се опита да прецени разстоянието само по звука. През последните два дни беше станала много добра в това.

— Мисля, че са може би на три мили. Ще дойдат тук до пет минути, може и по-малко.

Думите й изненадаха Уалахс.

— Толкова скоро?

— Може и по-скоро — натърти Ейвран.

Уалахс се извърна към Бинесман за потвърждение. Чародеят повдигна вежда.

— По-бързо ще е, според мен. Халите тичат като луди.

Уалахс плесна с камшика над главите на конете, подсвирна им и извика. Впрягът изхвърча от конюшнята и се понесе нагоре по хълма.

„Бавни са — осъзна Ейвран. — Много са бавни.“

Не бяха подсилени коне. Бяха обикновени животни, макар и едри и силни. И въпреки че препускаха с всичка сила, щеше да им е трудно да надбягат халите.

Уалахс подкара бясно покрай южната страна на пътя, като викаше „Варда!“.

— Пет минути! — крещеше на хората. — След пет минути ще са тук!

Чак сега Ейвран започна да разбира опасността. На изток от града, където от двете страни на черния път се нижеха къщи, беше пълно с хора. Мнозина от тях опразваха домовете си, товареха имуществото си на коне. Една старица бързаше да обере една ябълка. Млада майка събираше припряно сухото пране от храстите, а невръстните й дечица се държаха за престилката й.

Джавкаха кучета.

Пътят се изкачи по един малък хълм и за миг Ейвран можа да види целия Фелдъншир, проснал се под нея. На северозапад Дарквалд бе като тъмнокафяво петно покрай сребристите води на Донестгрий. На юг сред гънките между хълмовете се гушеха няколко махали. По реката плуваха лодки, понесли се надолу по течението. Навсякъде на изток от града пътят бе почернял от бежанци. Много от тях бяха селяни от Шрусвейл и селата на запад. Бягаха кой на кон, кой в талига, кой пеш.

На три мили зад тях, от хълмовете, през които прииждаха халите, се вдигаха облаци прах. Тук отгоре тътенът се чуваше по-ясно — непрестанно бумтене.

Хората крещяха.

— Всички ще загинат — прошепна Ейвран безпомощно.

Беше си мислила, че двамата с Бинесман са направили нещо добро. Всичко дадоха от себе си, за да предупредят хората. Но нямаше да е достатъчно.

— Не всички са обречени — каза Бинесман. — Спасихме някои. Може би мнозина.

Тя видя първите редици на халите, прииждащи по едно далечно възвишение. Фургони и хора се разбягваха пред тях.

Краката на един простосмъртен нямаше да го отведат достатъчно далече. От криенето нямаше полза. Хората бяха като жалки мишлета пред халската орда.

Войските на Габорн отстъпваха в дълга колона, снаряжението им блестеше на слънцето. Поеха на юг между хълмовете, безпомощни пред мощното настъпление.

— Хайде, от гледане полза няма — подвикна й Бинесман.

Но имаше, помисли си тя. Гледането усилваше яростта й, а яростта я правеше силна.

На един гол хълм над Фелдъншир Габорн се мъчеше да реши дали да спре отново и да даде отпор на чудовищата. Тук с него стотици обикновени мъже бяха яхнали коне. Повечето бяха въоръжени с лъкове и копия. Горяха от нетърпение да се докажат, надяваха да си заслужат неговия Избор. Малката му войска бе започнала да набъбва.

Въпреки това нищо не можеше да направи за Фелдъншир.

Точно под него беше последната му надежда… през тясното дефиле течеше буен поток и щеше да осигури известно разстояние между хората му и халите. Селяците от околностите бяха издигнали каменни зидове, за да не падат овцете им от стръмнината. Стотина местни хора бяха заели позиция зад източната стена и сега стояха с изпънати лъкове.

Халите напредваха към Фелдъншир.

Твърде малко хора бяха успели да напуснат града. Мъжете на Габорн виждаха селяците в долината — как още товарят храна и покъщнина по колите си. Сърцата им бяха на страната на простите хора, готови да загинат тук.

— Милорд? — попита Скалбейрн.

— Стойте на място — предупреди Габорн. — Повече нищо не можем да направим. Безполезен ще е опитът да ги прикрием, както всеки може да види.

Не смееше да предизвиква съдбата. Знаеше, че е невъзможно да върне ордата.

Мъжете на Скалбейрн помръкнаха, щом чуха заповедта му.

Зад него барон Уагит дишаше тежко и едва се сдържаше да не препусне към долината и да застане там редом до обречените хора. Минутите се разтеглиха безкрайно, макар че изчакването бе кратко.

На една миля от тях халите настъпваха в Бойния ред. Земята тътнеше под стъпките им.

Не можеше да ги спре.

Когато чудовищата наближиха урвата, стотината стрелци се надигнаха и пратиха залп от стрели.

Малцина от тях разполагаха с толкова силни лъкове, че да могат да пронижат хала от сто разкрача. Още по-малко притежаваха умението да стрелят добре от такова разстояние. Но трима или четирима успяха да нанесат смъртоносни удари преди халите да успеят да се съвземат.

Мечоноски замятаха камъни и нахлуха в урвата. Магесници изхвърлиха черно-кафяви облаци със своите бляскави прътове.

Част от стрелците на Фелдъншир побягнаха към домовете си. Малкото по-бързи щастливци се спасиха. Но повечето прости селяци загинаха под ударите.

Ордата премина дефилето и навлезе в границите на самия Фелдъншир.

Халите събаряха по пътя си огради, събаряха къщи, стояли на мястото си от столетия, опустошаваха ниви и стада.

Хората бягаха — уплашени селяци, майки с бебета на ръце и деца по петите им.

Писъците им заглушиха дори тътена от стъпките на халите.

Онези, които успееха да избягат встрани от пътя им, щяха да оцелеят. Онези, които се проваляха — този провал щеше да им е последен.

Мечоноските отпред гълтаха овце и хора, докато стомасите им се издуят. Повръщаха храната си, продължаваха напред и отново започваха да ядат.

Габорн се вцепени.

На запад рицарите на Ленгли връхлитаха в тила на чудовищната колона и избиваха по-бавните. Всичките им пики бяха изпотрошени, затова разчитаха на бойните чукове.

Но на изток пътят бе почернял от селяни и фургони. Главната улица на града се бе превърнала в капан за бягащите. Хората викаха в ужас, но беше невъзможно да се движат по-бързо. Поне хиляда души продължаваха да остават пред пътя на халите.

Един от хората на Скалбейрн се отдели от бойната редица и препусна в галоп през долината. Щом приближи, вдигна забралото на шлема си. Беше маршал Хондлър.

— Добра вест! — извика Хондлър. — Халите не издържаха на скоростта. Отървахме се от хиляди по хълмовете!

Никой не го поздрави. Воинът погледна да види в какво са зяпнали другите и усмивката му помръкна.

— Милорд? Какво можем да направим?

Габорн не отговори веднага. През последния час беше обмислял всяка възможност — стрелкови барикади от склоновете, щурмове с пики, удържане зад каменна стена и изтърпяване на най-лошото, което халите можеха да им поднесат. Всички пътища водеха към погром. Един отговор не беше достатъчен.

Сега той ядосано изръмжа:

— Стойте встрани от пътя им. Избийте всяка, която изостане.

Част от него отказваше да повярва, че всичко това изобщо е възможно. Той беше Земния крал и все още чуваше гласа на Земята. Чувствал се беше убеден, че в часа на най-голямата нужда Земята ще реагира. Но ето че сега гледаше безпомощно бедствието и не можеше да го спре. Най-вече скърбеше за болните и ранените, все така заклещени покрай реката. Съдбата им беше предопределена.

Халите нахлуха в центъра на Фелдъншир. Забавиха се, събаряйки къщи и работилници, отделиха няколко мига да изровят хора от скривалищата им и да ги изгълтат.

Габорн посегна към земните си сетива. Много от Избраните му бяха избягали. Някои вече се намираха от другата страна на реката, на север. Други бяха заминали на юг, сред хълмовете. Халите щяха да продължат право през Фелдъншир. Неговите хора на север и юг трябваше да са в безопасност.

И все пак чувстваше нарастваща опасност дори за онези, които се бяха отдръпнали от пътя на халите. А това можеше да означава само едно. След като халите стигнеха езерата на Вонеща вода, щяха да обърнат назад и да подгонят хората около Фелдъншир.

Но се беше случило и нещо още по-значимо. Габорн посегна надълбоко в земните си сетива. Земята го предупреждаваше, че опасността вече се е усилила десетократно. Заплахата за целия свят се бе усилила и той се зачуди какво ли може да се е променило.

И тогава го усети. Радж Атън го нямаше. Можеше само да предположи, че халите в Картиш са го убили. С неговата смърт като че ли всичко беше на път да се разпадне.

Габорн се олюля.

Загледан в зверствата и разрухата, която чудовищата сееха долу, Хондлър възрази:

— Милорд, аз съм се заклел на Вълчето братство. Няма да стоя тук бездейно, докато загиват хора.

Габорн поклати тъжно глава, помъчи се да го разубеди.

— Виждате ли строя им? Ако ги нападнете, първите им редици ще се оттеглят на няколко стъпки, докато другите отстрани ще се придвижат напред. Така раменете на звездата ще се обърнат и ще затворят позицията ви, ще ви обкръжат. Ще загинете!

— Всички загиват — отвърна Хондлър. — Аз съм се заклел да браня човечеството.

Нима не разбираше? Не можеше ли да разбере, че Габорн постъпва единствено в техен интерес?

— По дяволите, маршал Хондлър! Какво според вас се мъча да направя аз? Ако слезете долу, халите ще ви унищожат и пак ще сринат Фелдъншир.

— Но аз съм се за… — започна Хондлър.

Габорн извади меча си и той изсвистя от ножницата.

— За човечеството! — каза той мрачно. — И за Земята. — Мъжете от Вълчето братство около него надигнаха викове.

Хондлър го зяпна изненадан, не знаеше как да приеме това. Кралят се канеше да се присъедини към Вълчето братство? Да не би да се отказваше от титлата си?

Габорн знаеше, че постъпката му е извадила Хондлър от равновесие. Но тя само потвърждаваше онова, на което се бе обрекъл самият той преди толкова време.

Огледа множеството.

— Е, господа, битка ли искате? Уверявам ви, тази битка тепърва започва.

Три убийства

Фургонът на майстор Уалахс взе завоя много бързо и залитна, сякаш щеше да излезе от пътя. Бяха оставили Фелдъншир зад гърба си и щом се изкачиха на поредния хълм, Ейвран зърна долу в равното две неугледни постройки. Опънатите за сушене по дървените скари кожи пред едната показваха, че е тепавичарница.

Уалахс забави фургона и изсвири с уста на мъжете, товарещи бурета пред тепавичарницата.

— След пет минути тук ще дойдат хали. Бягайте бързо!

Мъжете се разбягаха, а Уалахс отново шибна конете. Животните дишаха тежко и се бяха покрили с пяна. Уалахс им извика и камшикът му отново изсвистя над опашките им.

Докато подминаваха, Уалахс изгледа с присвити очи втората постройка. Ейвран надуши силната мазна миризма на варящия се вътре сапун.

След това същинският път свърши. Около Вонеща вода не се мяркаха никакви къщи, дори бараки и съборетини не се виждаха. Тук, на изток от града, единствените занаяти бяха толкова миризливи, че никой не искаше да живее наблизо.

На запад от града земята беше богата и плодородна, покрита с къщи и градини, с овошки, лозя и ниви с ръж и ечемик.

Но тук дори земята като че ли изглеждаше ялова. Теренът стана съвсем равен. Зиме дъждовете напълваха езерата на Вонеща вода и бреговете им преливаха. Лете водата се отдръпваше, оставяйки след себе си сиво-жълтеникава кора, през която не можеше да израсте почти нищо. Под песъчливите кръпки земя се показваха само бодливи бурени и тук-там по някое черно дърво, толкова криви, че изглеждаха отдавна изсъхнали.

Ейвран помириса Вонеща вода отдалече — мирис като от развалено яйце.

Топлата вода бликаше от земните недра, покрита със зеленикава мръсотия. Парата образуваше тънка мъглива пелена над езерата. Виждаха се и десетина фургона с двайсет-трийсет мъже, които ги разтоварваха.

Уалахс спря недалече от тях и извика:

— Оправяте ли се?

— Ей там изляхме толкова сода, че ако цопнеш, ще смъкне месото от костите ти — викна му в отговор един от мъжете. — А и при толкова терпентин не бих драснал огнивото и за женска любов.

Ейвран погледна Бинесман. Изглеждаше неподготвен за истинските размери на езерата. Оттук изглеждаха много по-големи, отколкото отвисоко. Всяко от тях покриваше по няколко акра. По водите им се носеха бъчви и бурета с отрова.

Земята затътна от стъпките на прииждащите хали. Бинесман пребледня.

— Сили небесни! — прошепна чародеят. — Не мога да изцеря толкова вода… не и за час, нито за ден!

Уалахс изпръхтя и кимна, сякаш опасенията му се бяха потвърдили. Извика на хората си:

— Имате три минути да се разкарате оттук. Халите идат!

Камшикът му изплющя над ушите на впряга и фургонът отново се понесе напред.

— Пътят свършва малко по на изток оттук — извини се той с угрижен тон на Бинесман. — Не повече от миля и вече си в гората.

Другото го премълча. Ако халите ги погнеха, нямаше да има къде да бягат.

— Цяла миля според мен ще е достатъчно далече — каза Бинесман. — Откарай ни ей до онова било и да видим какво ще стане.

Уалахс подкара напред и фургонът заподскача безмилостно по каменистата пътека. Зъбите на Ейвран изтракаха. Зад тях откъм доскорошния Фелдъншир се надигна огромна пушилка и над равнината отекнаха човешки писъци.

Стомахът на Ейвран се сви. Конете вече се уморяваха. Не можеха да поддържат скоростта дори пътят да беше равен.

Фургонът се изкачи на една малка височинка. Няколко черни дървета стърчаха над оскъдната трева. Оттук се виждаха хълмовете над града и цялата област на Вонеща вода.

Ейвран беше виждала езерата преди, от небето. Отвисоко приличаха на зелени скъпоценни камъни с бели ръбове. Но тя знаеше, че това е фокус на светлината.

Фургоните при езерата също потеглиха с по двама-трима мъже във всеки. Над водата подскачаха строшени бурета и ръсеха отровния си боклук. Приличаха на кипнали котли от парата, вдигаща се над повърхността.

Сърцето й щеше да се пръсне. Едва бяха спрели, когато халите изкачиха един от хълмовете над Фелдъншир и се спуснаха като обезумели към Вонеща вода.

Ордата затътна през равнината, кристални зъби забляскаха зловещо под слънчевата светлина. От часове бяха тичали така, в своя Боен ред.

Сега изоставиха строя. Най-едрите и жадни мечоноски се втурнаха напред към езерата.

Но макар и на половин миля от водата, някои от чудовищата усетиха, че нещо не е наред. Много от тях се изправиха на задните си крака, заразмахваха безумно пипалата си и заотстъпваха пред вонята. Други само забавиха и застъпваха напред предпазливо.

Няколко хиляди хали, толкова обезумели, че вече лишени и от сетива, препуснаха напред и се хвърлиха във водите. Натапяха глави дълбоко, после ги вдигаха — пиеха по чудноват начин, като птици. Струпаха се глава до глава, грамада от сива кожа, черупки и бляскащи зъби.

Гледката беше ужасна.

Зад ордата на халите рицарите на Габорн напредваха през хълмовете.

С нарушен боен строй и обезнадеждени, много от халите започнаха да залитат немощно. Падаха по земята и оставаха да лежат безчувствени, неспособни да помръднат.

Рицарите на подсилените си коне препуснаха да ги сразят, докато са нападали. Сребристите им брони блестяха, конете връхлитаха срещу най-бавните чудовища. На Ейвран рицарите й приличаха на малки среброперки в речен вир, проблясващи на слънчевата светлина, щом се стрелнат за късче храна.

Рицарите свалиха неколкостотин хали, след което обърнаха бойните си коне на юг към един малък хълм, на около миля и половина разстояние. Там се престроиха. Белите им пики щръкнаха към небето като бодли на таралеж. Към тях препуснаха местни момчета, синове на селяци и търговци, и четта им набъбна многократно.

Халите които първи бяха нахлули в езерата на Вонеща вода и бяха пили повече, започнаха да мрат. Мускулите по телата им се стягаха в спазми, те се въртяха отчаяно и рухваха.

Онези, които бяха пили малко, просто избълваха изпитите глътки вода, излизаха на сушата и изхвърляха съдържанието на стомасите си. Бяха толкова изнемощели, че не можеха да се движат.

Но повечето чудовища просто се оттеглиха от езерата и спряха, замаяни от обезводняването. Пипалата им увиснаха уморено като изсъхнали лози. Тежкото им хрипливо дишане се чуваше като глух рев.

Десетки хали започнаха да се въртят в безцелни кръгове, без да съзнават къде са тръгнали.

От юг сто подсилени коня напуснаха гористите хълмове и препуснаха през равнината. Водеше ги Габорн. Яздеше със свободните рицари, сякаш се мъчеше да надбяга вятъра. Заобиколи халската орда и препусна право към височината, където беше Ейвран. С него бяха Скалбейрн и барон Уагит, и още много рицари.

Габорн скочи от коня, кимна на Ейвран и погледна на запад към халите.

— Какво става там? — попита той. Лицето му беше мрачно и решително.

— Това бягане за водопой ги съсипа — отвърна Бинесман. — Подозирам, че поне половината от ордата е грохнала.

— Не чак половината — каза Габорн. — Според мен са останали поне четиридесет хиляди.

— Те умират — каза Ейвран. — Няма да могат да се доберат до Хейбърд.

— Мисля — заговори обнадеждено Уалахс, — мисля, че успяхме. Мисля, че спечелихме!

Ейвран погледна Габорн. Беше прехапал устни и гледаше втренчено към халите. Все някога щяха да измрат и той щеше да я заведе при Майстора на пътя. Там щеше да яде и да научи пътя, водещ към Единствената истинска господарка.

— Не сме спечелили — обърна се Габорн към Уалахс. — Може и да измрат, но няма да е без битка.

Още докато го казваше, от центъра на халската орда се надигна силен съсък.

Една от магесниците се изправи високо на задните си крака и започна да хвърля миризмата си далече и нашироко. Сияещите руни по тялото й заблестяха на слънчевата светлина, кристалният й прът блесна като бяла мълния.

Три убийства беше името й. В спомените на Ейвран тя беше млада и неустрашима, може би най-умната магесница в цялата орда. Само относителната й младост и неголемият й ръст й бяха пречили доскоро да води ордата. Други три хали се надигнаха срещу Три убийства и почнаха на свой ред да й съскат.

— Какво става там? — попита Габорн.

— Това е спор между господарки — каза Ейвран. — Те често се карат.

— Коя е водачката им? — попита Ейвран.

Въпросът смая Ейвран. Беше толкова очевидно.

— Онази, чийто задник е най-високо във въздуха. Виждате ли как другите държат техните по-ниско? Ако не го правят, ще ги убие.

Габорн ги загледа толкова напрегнато, че Ейвран чак се почувства гузна, че не може да му каже повече. Той опря в земята бойния си чук. Подпря се на дръжката също както се подпираше Бинесман на тоягата си, и се загледа примижал към халите, сякаш се канеше да им разчете мислите.

„Ако имах сетивата на хала — помисли тя, — щях да мога да надуша какво си казват. Щях да разбера за какво спорят.“

Но знаеше само, че спор като този може да продължи цял час, ако не и повече.

Слънчевата светлина бе толкова ярка, така болезнена. Докато халите продължаваха съвета си, Ейвран притвори очи.

В долината спорът рязко прекъсна. Една нейна съперничка леко се понадигна и Три убийства скочи и заби кристалния си прът в сладкия й триъгълник. Последва тъп грохот и главата на чародейката се пръсна на парчета като презряла диня.

Беше казала каквото имаше да казва.

Три убийства загълта залъци от мозъка й, а другите в ордата заръфаха сладките жили под краката й.

Останалите хали се отдръпнаха, почнаха да тичат насам-натам и да се подреждат в нови формации. Разделиха се на девет лагера, всеки предвождан от пурпурна магесница и всеки в Бойния ред.

Обърнаха се и закрачиха на изток, като се пръскаха на север и на юг в движение. Доста странна маневра.

Халите живееха в тунели под земята и обикновено вървяха през Долния свят в една нишка — от челото до тила. По този начин заповедите можеха да се предават лесно назад.

Разделянето на силите им противоречеше на основните им инстинкти. Нещо повече — ордата тръгна по посока на вятъра. Така нямаше да могат лесно да надушват противниците си.

— Какво правят? — попита Габорн. — Ако е това, което си мисля, то е ужасно!

Ейвран се разтрепера. Разбираше го съвсем ясно. Деветте армии щяха да оформят фронт с ширина от близо девет мили. Войските на Габорн на далечния хълм вече започваха да разбират опасността и заотстъпваха.

— Прав сте — каза Ейвран. — Халите знаят, че ще умрат. Но във Фелдъншир има много хора. Ще избият колкото може повече селяни. А после…

— Ще продължат да избиват — довърши Габорн. — Усещам навсякъде вълни на опасност. Ще заобиколят и ще тръгнат по течението на реката, ще прегазят град след град, докато стигнат Дворовете на прилива. Ейвран, как да ги спра?

Халите продължаваха на изток.

Ейвран замисли трескаво. Всеки път щом убиеха тяхна предводителка, новата магесница променяше тактиката. Дори сега другите магесници оспорваха мъдростта на Три убийства. Беше ги повела към вода. Беше ги повела към вода, но я завариха отровена. Халите бяха на ръба на бунт.

— Трябва да се отървете от Три убийства.

— Разбира се! — възкликна Габорн. Но я беше изгубил от погледа си. — Къде е тя?

— В средната формация — отвърна Ейвран.

Лицето му бе пребледняло. Тя разбра, че обмисля стратегии, че пресмята възможната цена. Беше се навъсил.

Братството

Докато Габорн оглеждаше халите, Скалбейрн седеше на бойния си кон. Старият рицар усещаше как се въртят колелцата на мозъка на младежа, докато обмисля как да надвие чудовищата. Халите тръгваха назад, към Фелдъншир.

— Господа — твърдо каза Габорн. — Вярвам, че можем да спрем бедствието преди да е започнало… но цената е много висока.

Той погледна стотината мъже около себе си, всеки в очите.

— Аз тръгвам за Долния свят и не мога да поведа атаката. А всеки, който тръгне сега на щурм, трябва да знае, че животът му е изложен на гибел. Ще тръгнете ли?

Момчето говореше сериозно. Скалбейрн никога не беше виждал това изражение на лицето му. В очите му имаше страдание, на челото му беше изписана жал и всепоглъщаща нужда.

Кръвта на Скалбейрн се смрази в жилите. Като дете той беше мечтал да се превърне във воин и в най-съкровените си мечти си бе представял как някой ден ще се издигне Земен крал и той ще язди и ще се сражава до него.

Но никога не бе мечтал за нещо такова. Земния крал никога не беше го молил да умре.

Лордовете се смълчаха за миг. Скалбейрн знаеше, че ще тръгнат, но никой не искаше да проговори пръв.

— В света, който ни чака — попита Скалбейрн, — ще мога ли да яздя редом до вас във Великия лов?

— Да — каза Габорн. — Всеки, който сега тръгне на бой, тогава ще язди редом до мен. — Скалбейрн знаеше, че това обещание е напразно. Не всички мъже се въздигаха до призраци.

Той се изплю на земята.

— Е, значи сделката е сключена.

Мъжете зад него се развикаха възторжено. Някои заблъскаха по щитовете си с бойните чукове, други размахаха пики.

Единственият, който не нададе вик на възторг, беше барон Уагит — той кротко седеше на коня си и мислеше. Тази способност бе нова за него, разсъди Скалбейрн, непознат инструмент.

Габорн вдигна ръка, за да ги усмири.

— Трябва ни отвличаща маневра — каза Габорн и начерта на земята шестоъгълник. — Ще се разделите в три ескадрона. Ще пратим петдесет души в атака тук, отляво, и още петдесет отдясно. Когато халите тръгнат в атака, това трябва да изтъни предната им бойна линия. Една малка част от мъже на подсилени коне могат да препуснат през редиците им и да поразят с пиките си магесницата, която ги води.

— Милорд — попита Скалбейрн, — ще позволите ли да нанеса удара?

Лицето на младежа пребледня. Той вдиша дълбоко и кимна.

Скалбейрн беше сигурен, че ще загине. Маршал Хондлър каза:

— Аз ще тръгна с него, както и всеки мъж от Вълчето братство.

При тези думи трети мъж се предложи, този път беше лорд Келвиш, а Габорн кимна и каза:

— Достатъчно.

Изгледа твърдо стотината свободни рицари, които щяха да влязат в битка, и каза сурово:

— Благодаря ви. Сега всеки от вас ще трябва да се бие като хала. Лявото крило ще нападне по моя команда, два бързи удара. Дясното ще продължи с един продължителен удар. Скалбейрн, ще яздя с вас до средата.

Скалбейрн и рицарите му бързо слязоха от конете си и провериха подпругите.

Години наред Скалбейрн бе преживявал петното на моралния си позор. Години наред се беше надявал, че смъртта може да му донесе облекчение.

Той извади кесията си и погледна към барон Уагит. Младежът седеше в седлото мрачен и умислен. Беше едър, с малко грубоват чар, и това беше добре. Разбираше, че това сражение е извън възможностите му. От него сигурно никога нямаше да се получи добър воин. Можеше да стане великолепен фермер или може би някой ден щеше да слезе в рудниците. С малко късмет, можеше да преживее до зряла възраст. Точно сега това бе всичко, което Скалбейрн можеше да поиска от него.

„Проклятие — помисли си Скалбейрн. — Само допреди ден всички го смятахме за глупак, а сега е по-мъдър от всички ни, взети заедно.“

— Уагит — извика Скалбейрн. Младежът се обърна и светлосините му очи го пронизаха на утринната светлина. — Малко злато. Ще съм ти благодарен, ако го отнесеш на дъщеря ми Фарион. Моля те, погрижи се добре за нея.

Уагит не отвърна веднага на молбата.

Скалбейрн беше сигурен, че щом Уагит види момичето, ще изпита желание да й поиска ръката. Младежът познаваше по-добре от всеки друг света, в който бе впримчена видиотената му дъщеря. Щеше да забележи добродетелите и добротата й. Колкото простовата, толкова и мила беше дъщеря му, а усмивката й бе заразителна — направо заразна, като болест. Нямаше да намери по-подходящ мъж от него. Щеше да върти всички дребни неща из къщи — дърва за огъня да донесе, пиле за вечеря да оскубе. Трябваше й само един добър мъж, способен да я обича. Трябваше й един търпелив човек, който да се грижи за нея, да пазарува и да й помага да отгледа децата си — човек, който ще е склонен да й прощава слабостите.

Рицар-маршалът се помоли на Силите дано да е този мъж.

Уагит кимна.

— Ще й го предам.

— Сияйните дано те закрилят — промълви Скалбейрн.

Качи се на коня, пришпори го надолу по склона и поведе рицарите. Време за повече глезотии нямаше.

След няколко мига Габорн и останалите се струпаха около него и щурмът започна без пищност и ек на фанфари — сто мъже срещу над три хиляди хали.

Чудовищата тичаха бързо към Фелдъншир, на дълги отскоци и с гръб към него, всяка хала — като сиво-черна могила.

Скалбейрн остави черния си боен жребец да препусне на воля и сниши дългата си пика. Рицарите около него се развърнаха във ветрило. Сярата и алкалните соди, образували дебела кора по полето, приглушаваха тътена на конските копита, под които се вдигаше жълтеникав прах.

Полето бе равно и чисто от камъни. Дърветата и храстите бяха болезнено малко, едва се мяркаше дори трева.

Скалбейрн никога не бе имал по-добър терен за конна атака.

Ленгли зави и поведе петдесет души към дясната страна на шестоъгълника. Лорд Гълифорд поведе други петдесет наляво.

— Три реда дълбочина — каза Габорн на Скалбейрн, маршал Хондлър и лорд Келиш. — Гледайте да се врежете в редиците им!

Габорн изсвири два къси сигнала с рога и ездачите на Гълифорд подкараха конете в бесен галоп.

После изсвири дълъг сигнал и мъжете на Ленгли пришпориха конете.

Скалбейрн дръпна юздите и загледа вражеските редици.

Мъжете на Гълифорд връхлетяха срещу халите, сразиха с пики десетина чудовища откъм гърба, след което завиха встрани от фронта и препуснаха като в Рицарския кръг. Халите се заобръщаха с лице към тях, мечоноските стегнаха строя си като стена от плът, а магесниците вдигнаха кристалните си прътове и захвърляха злите си заклинания. Към петдесетимата се понесоха облаци зеленикав дим. В планините халите бяха хвърляли камъни, но в песъчливата почва тук камъни нямаше.

Почти моментално хората на Ленгли удариха десния фланг на халите.

Както беше предсказал Габорн, необучените в новата тактика хали разбиха строя си по двата фланга и се втурнаха на бой. Така фронтът пред Скалбейрн изтъня.

— Сбогом! — извика им Габорн.

— До нова среща в Долината на сенките! — с рев отвърна Скалбейрн и пришпори жребеца си.

Земята кипна под копитата му. Черният жребец притежаваше три дара на метаболизъм и се смяташе за един от най-бързите на света. Много коне с повече дарове можеха да достигат скорост от осемдесет или деветдесет мили в час, но той ги надбягваше.

При такава скорост всеки сблъсък с хала щеше със сигурност да го убие. Падането от коня щеше да потроши всички кости по тялото му.

Скалбейрн държеше пиката здраво. Погледна през рамо и видя Хондлър на сто крачки назад, следван от лорд Келиш.

Пришпори и изрева:

— По-бързо!

Повечето от оръженоските нямаха никакво оръжие. Той засили коня си между две от тях.

На двеста рзкрача бе приближил достатъчно, за да могат халите да го надушат. Но тъй като конят му препускаше с над сто мили в час, чудовищата едва успяха да се обърнат и той лесно се вряза в първите редици.

От халите наоколо се надигна тревожен съсък.

Вдясно от него една по-бързомислеща магесница отпрати заклинанието си.

Понесе се непоносима смрад, удари в редиците отпред и една оръженоска се олюля.

Скалбейрн рязко обърна наляво и се вряза във втората бойна редица, без да забавя. Тук халите бяха по-дребни и също без оръжия. Халата отдясно дори не спря, за да се обърне и да го пресрещне. Тичаше напред с развети пипала, подгонена от смъртта.

Той насочи коня си право към нея.

Чу грохот на оръжие зад себе си — кършеща се пика и мъжки вик. Изцвили кон. Зловонни заклинания се пръснаха във въздуха.

Барон Уагит яздеше до Земния крал и гледаше как Владетелите на руни се врязват в редиците на чудовищата. Само за един ден бе видял сто смърти, но така и нямаше да привикне с гледката.

Не искаше да изгуби Скалбейрн. Като Върховен маршал на свободните рицари едрият воин се радваше на уважението на всеки благородник в Роуфхейвън и за изненада на Уагит го беше взел под покровителството си. Предния ден го бе понаучил малко как да борави с бойния прът. А най удивителното беше, че искаше да го ожени за дъщеря си.

През целия си живот Уагит не помнеше някой да го е искал за зет. Никоя жена не го беше пожелавала за любовник.

Дарът на паметта бе нещо многолико. Ето, че за първи път той беше желан. А паметта му все още бе колеблива.

През последния ден в минутите на отдих се бе мъчил да си спомни истинското си име. От време на време то се връщаше в ума му от миналото, но все не можеше да го задържи за повече от няколко мига. Не му се искаше през целия му живот да го наричат само Уагит.

Но истинското му име така и не се връщаше, а малкото спомени, които успяваше да извлече, бяха изпълнени с болка. Беше си спомнил как баща му го наби като дете, защото бе сложил в огнището твърде много дърва и за малко щеше да запали цялата къща. Спомни си как бе седял на едно дърво през нощта, самотен и загледан към ятото гъски под издигащата се луна, а децата отдолу го дразнеха. А за майка си не можеше да си спомни нищичко.

Спомените, които трупаше сега, бяха още по-мрачни. Беше гледал отдалече как ордата опустошава Фелдъншир. Чул бе предсмъртните викове по бреговете на Донестгрий, когато халите загазиха между ранените от Карис. Дори в този момент те отекваха в паметта му. Подозираше, че никога няма да заглъхнат.

Благословът на Габорн се бе превърнал в проклятие.

— Скалбейрн ще умре, нали? — попита той Габорн.

— Да. Мисля, че да.

„Трябва да се сложи край на тази смърт“, каза си Уагит.

— Аз ще умра ли днес?

— Не.

— Добре — каза Уагит и пришпори коня си към бойните линии.

Скалбейрн пак погледна през рамо. Хондлър се опитваше да прободе една огромна оръженоска, но чудовището успя да го отбегне, замахна към жребеца му отдолу и разпра корема му. Червата на коня се пръснаха по земята и Хондлър рухна заедно с него.

Келиш забави. Една магесница изхвърли с пръта си тъмножълто валмо и то погълна и кон, и ездач. Лорд Келиш изкрещя, конят му така и не се показа повече от сянката на зловонното проклятие.

Втори шанс нямаше да има. Не и в този щурм.

Скалбейрн профуча през втората редица и доближи до свитата на магесницата — десетина огромни оръженоски. Бяха се стегнали в плътен строй около нея. Няколко чудовища се обърнаха да го пресрещнат.

Но злата магесница бе по-едра от обкръжението си, извисяваше се над тях. Виждаше я добре — крачеше бързо и все по-далече, с високо вдигнат задник.

Отпред се чуха бойни рогове. На най-близкото било, няма и на половин миля пред ордата, се показаха две хиляди свободни рицари.

Бяха чули сигнала на Габорн за атака и бяха помислили, че призовава тях!

Една оръженоска замахна с огромния си, увенчан с кука прът и Скалбейрн разбра, че няма да го избегне.

Но великата магесница бе изкусително близо. Нямаше да може да й нанесе удара, с който да я умъртви бързо, не и в сладкия триъгълник.

— Фарион! — изрева той и хвърли пиката над главите на охраната й.

Оръжието се издигна на двайсет стъпки и започна да се спуска в изящна дъга право към гърба на магесницата. Не успя да го види как я поразява.

Конят му изцвили от ужас и се опита да се обърне. Изумруденият прът се удари в гръдната му броня, от него изригнаха раздиращи пламъци и посякоха коня на две. Животното залитна и Скалбейрн изхвърча от седлото и потъна в мрак.

Уагит препускаше през редиците на халите. Чудовищата засъскаха стъписани от неочаквания щурм на двете хиляди рицари. Към тях на тъмни облаци се понесоха зловонни заклинания и пометоха първия ред. Десетки лордове загинаха при първия сблъсък.

Изведнъж вниманието на чудовищата бе отклонено.

Уагит препускаше през редиците им без извадено оръжие. Сниши се и профуча покрай една огромна оръженоска, извила рязко глава, за да види следващата си жертва. Подмина втора, прикривайки се зад туловището й от заклинанието на близката магесница.

Не бе имал време да го обмисли, но предполагаше, че без пика халите няма да го сметнат за сериозна заплаха. А и от всички мъже в обкръжението на Габорн той бе най-малко способният да размаха оръжие тук.

Габорн отчаяно наду рога си в сигнал за отбой.

Уагит беше изгубил от погледа си Скалбейрн, но видя как злата магесница се надигна и се развъртя на място. Пиката на Скалбейрн я беше пронизала през корема и сега тя се мъчеше да я изтръгне. Ударът бе смъртоносен. При нормални обстоятелства нямаше да преживее и един час. Но сред вероломните си спътнички тук нямаше да оцелее и петнадесет секунди.

Няколко млади магесници усетиха смъртната й рана и връхлетяха да си вземат пая. След тях в гротескна тълпа се втурнаха оръженоски.

Разкъсаха водачката си за секунди.

— Скалбейрн! — извика Уагит.

Отговор нямаше. Но той зърна останките на Скалбейрн на бойното поле, под краката на една хала. Бяха се погрижили добре за него. Нищо не беше останало за спасяване, нищо не можеше да направи.

Уагит пришпори коня по-надалече от кървавата баня и бедното животно изпръхтя и се понесе през ордата.

Бързо го преведе през тълпа по-дребни чудовища, които се разбягаха, сякаш някой Сияен се бе появил сред тях, и само след няколко мига Уагит вече препускаше далече от ордата — като мълния летеше конят над песъчливата земя.

Продължи стотина крачки към Вонеща вода, след което обърна назад към Габорн. Ленгли и хората му препускаха пред него в пълно отстъпление.

Уагит погледна нагоре и видя ято гъски, понесло се над хълмовете. Слънцето грееше над голите поля и горите зад тях и те блестяха ярко с цвета на зряла пшеница и пурпур.

От дълбоките глъбини на паметта той си спомни как веднъж, много отдавна, беше гледал гъшия полет от бащиния си плевник, в един студен и мъглив зимен ден, и как майка му му извика да си облече наметалото. Споменът се надигна като прозрачен мехур, пръсна се и обзе цялото му същество.

В този спомен майка му го наричаше с по-истинско име.

Майсторът на пътя

В долината под Ейвран се вдигаше прах — прах от халите, тръгнали на битка, прах от мъжете, връхлитащи на щурм. Прахта скриваше подробностите от битката. Мъжете на Габорн се врязваха като мълнии в ордата на подсилените си коне.

Владетелите на руни биеха по бойния строй на халите от четири посоки, осигурявайки си така необходимото отвличане. Скалбейрн се вряза и покоси Три убийства.

Когато и с това се свърши, мъжете, които препуснаха назад, бяха много по-малко.

Ейвран мислеше, че ще скърби, но сълзите не дойдоха. Вече твърде много приятели бяха загинали.

Халите съскаха, отпращайки през полето своите неразбираеми думи-миризми и моментално деветте Бойни реда започнаха да се сливат в един. Под новото си водачество халите се понесоха обратно на запад, към Фелдъншир.

Когато войската на Габорн побягна на юг, халите не се впуснаха да я преследват.

Ордата си отиваше, тътенът от стъпките на все по-смаляващата й се чет заглъхваше. Халите отстъпваха към бърлогата си, макар че малко от тях притежаваха достатъчно жизненост, за да издържат непосилния път.

Хората на Габорн започнаха да викат възторжено. Яздеха по билата на юг от Фелдъншир и когато колоната на халите премина отдолу, виковете им се усилиха. Тя видя как подскачат от радост и се прегръщат.

Сред хълмовете и горите покрай река Донестгрий тълпите селяни също надигнаха викове на радост и надежда.

Дните на Габорн, който беше гледал мълчаливо цялата битка, промълви едва чуто зад гърба на Ейвран:

— Велика победа.

Но Габорн само седеше на бойния си жребец с пика в ръка и отпуснал глава. Беше загубил в този сблъсък десетки воини.

— Предупредих го — каза Бинесман. — Ерден Геборен не е умрял от смъртна рана, а от разбито сърце. С Габорн ще стане същото.

— Как можем да му помогнем? — попита Ейвран.

Но вече знаеше какво ще поиска Габорн. Днес щеше да продължи избиването на хали и щеше да я накара да потърсят Майстора на пътя. Щеше да поиска тя отново да яде.

— Чуйте… — каза Бинесман и извърна поглед на север, а после на юг. Зелената жена вдигна глава, сякаш Бинесман бе заповядал точно на нея да се вслуша.

Но Ейвран не можа да чуе нищо необичайно.

— Какво?

— Вездесъща тишина. Простряла се е на мили наоколо.

Ейвран не беше съвсем сигурна, че го разбира. Хората продължаваха да викат възбудено. Халите тичаха и земята сякаш стенеше под тежестта им.

— Не пеят птици, не свирят щурци — прошепна Бинесман. — Не мучат крави… никакъв друг звук освен от хора и хали на мили и мили оттук. Какво ти казва Земята?

Ейвран не го разбра. Но самата тя изпитваше… страдание. Може би Земята страдаше.

Беше уморена. Искаше тази война да свърши.

На хълмовете от другата страна на долината рицарите на Габорн се събраха в широк кръг. Вдигнаха високо шлемовете си и започнаха да ги въртят едновременно, а те улавяха слънчевите лъчи и ги отразяваха, отпращайки вестта за великата им победа във всички посоки.

Твърде ярка беше слънчевата светлина. Ейвран вдигна ръце да заслони очите си.

Долу, на стотина крачки по склона, забеляза едно черно дърво, ниско и разкривено. Дори трудно можеше да се нарече дърво. Едва ли беше по-високо от човешки ръст — по-скоро храст с десетина криви клони. Смачкано и грозно.

И все пак тя долови живот в него. Беше успяло да оцелее толкова близо до Вонеща вода, където никое друго дърво не можеше да издържи. Беше кораво и благородно.

Изобщо не помисли какво прави.

Просто скочи от фургона и заслиза към дървото.

Отначало й се стори, че няма листа, но щом приближи, видя, че те вече са окапали пред зимата. Лежаха долу по земята, широки и кафяви.

Отблизо кората му беше лъскава — тъмносива, почти черна, като догорял въглен. По клоните все още стояха няколко изсъхнали плода.

Тя посегна колебливо, хвана средния клон и леко го дръпна.

Клонът се откърши толкова лесно, сякаш дървото беше отдавна мъртво и дървесината бе изгнила. Но под кората се усещаше сила, долавяше се живата му същина.

Не. Дървото просто й се беше отдало.

Тоягата беше добра — достатъчно дебела и здрава. Нейната тояга. Тя задиша възбудено и затрепера.

Зад гърба й Бинесман наруши нямата й възхита.

— Хммм… черна ракита… странен избор.

— Какъв й е нравът? — попита Ейвран. — Какво ти подсказва за мен?

— Не знам — отвърна Бинесман. Тонът му беше изпълнен с подозрение и той я изгледа съсредоточено изпод гъстите си вежди. — Никой досега не е избирал такова. Не съм чувал досега някой Земен пазител да е избирал тояга от отровно дърво.

— Отровно ли?

— Всяка част от ракитата е смъртно отровна — коренът, листото, семената. Черната ракита е най-отровна от всички. По хълмовете на Лайсъл, където расте най-много, местните хора я наричат „отровното дърво“.

— Отровното дърво — повтори Ейвран. Името звучеше злокобно. И в същото време изглеждаше съвсем намясто да си избере тоягата от такова дърво точно тук, където толкова хали лежаха отровени.

Тя се вгледа в очите му. Не я биваше в разчитането на човешките лица, в разбирането дали я лъжат, или не. Но сега се замисли. Бинесман я гледаше с присвити очи, с подозрение. Беше разбрал нещо за нея или предполагаше нещо по избора на тоягата.

Габорн беше обърнал коня си и препускаше нагоре по склона. Изглеждаше тъжен. Носеше тъжна вест. Извика на своя Дни:

— Кралица Херин Червената загина при щурма. — Поклати глава уморено и се обърна към Ейвран. — Видях една хала с трийсет и шест пипала долу при езерата. Имаше огромни лапи. Ще я погледнеш ли?

Ейвран едва преглътна. Не можеше да понесе повече яденето. Още по-малко от хала, изпила смъртоносна доза от отровената вода.

Тя вдигна тоягата си и я задържа като Пролет, сякаш готова да отбие удар. И осъзна, че наистина се опитва да отбие удар.

Вдигна я нависоко и я хвана за двата края, както беше направил Бинесман, когато благославяше Карис. Не знаеше защо я държи така. Просто почувства, че тоягата трябва да се държи така.

И в ума й се появи образ… Майстора на пътя, с неговите трийсет и шест пипала и грамадни лапи. Виждаше го съвсем ясно с умствения си взор — продължаваше да тича сред ордата, препускаше с всичка сила назад, към Долния свят. Имаше белег на хълбока — приличаше на рана от пика. Пипалата му бяха клюмнали от умора. Около него препускаха хиляди хали, и те капнали от умора, и той душеше миризливите следи на онези пред себе си, тихото им мърморене, изпълнено с болка и отчаяние, което на вълни се носеше през цялата орда. Хиляди от тях говореха, хиляди гласове, недоловими за човешките сетива. Миризмите я заливаха като лавина.

— Той е жив! — каза тя на Габорн. — Майстора на пътя още е жив.

Габорн я зяпна с отворена уста.

Ейвран се озърна към вайлда, обзета от нетърпение час по-скоро да направи нещо, което й бе хрумнало току-що.

— Пролет, ела при мен! — Зелената жена се приближи. — Хвани тоягата ми. Помогни ми да го повикам.

Пролет застана зад гърба й и щом Ейвран се облегна на нея, усети топлината на здравото й тяло. Вайлдът посегна и хвана двата края на тоягата.

Ейвран затвори очи и задържа образа на халата, докато не усети, че диша с ритъма на хрипливия дъх на Майстора на пътя, все едно че тичаше всяка стъпка с него.

Беше изнемощял и изгаряше от жажда. Мускулите на четирите му крака бяха капнали. Всеки скок напред носеше изгаряща болка в коленете му. Знаеше, че ще умре.

Твърде изтощен беше, за да издържи дълго в колоната. Но продължаваше да тича, едва затаил страха си, и отброяваше всеки удар на сърцето си.

Ейвран докосна разума му, огромния му интелект. Беше съсипващо. Никога нямаше да може да го постигне, никога нямаше да може да стигне до това съзнание без помощта на тоягата и вайлда.

Но сега като че ли от въздуха се протегнаха тъмни пръсти и около нея стана студено. Черни нишки се спуснаха от небесата, загърчиха се и обхванаха изтощения ум на Майстора на пътя. Тя обхвана разсъдъка му и го призова отчаяно: „Ела при мен“.

Далече долу в клисурата една хала рязко спря. Другите продължиха марша си. След мъчително дълъг миг на колебание съществото се обърна и уморено закрачи към Ейвран.

Идваше! Ейвран се постара да потисне възбудата си. Стисна здраво тоягата и го задържа, след като вече се беше обърнал.

Ейвран погледна към Габорн.

— Виждаш ли идващия към нас Майстор на пътя? Заведи ме при него.

Габорн я хвана под мишницата и я издърпа на седлото пред себе си.

Тя вдигна високо тоягата си и двамата препуснаха през изпепелените равнини, покрай бойците на Габорн, покрай Ленгли и барон Уагит, покрай серните езера и мъртвите, налягали край тях чудовища, през бойното поле.

Цялата беше плувнала в пот. Задържането на връзката беше мъчително.

Майстора на пътя крачеше тромаво към тях. После спря.

Ейвран долови уплахата му. Беше се подчинил на зова й, чувстваше се покорен от нея. Но го обземаше паника, ужасяваше го присъствието на човек чародей. Не беше сигурна, че ще може да го задържи дълго.

Седнала в седлото, Ейвран се взря в ума му.

„Покажи ми пътя — помоли го тя. — За доброто и на двата ни народа, покажи ми пътя.“

Съзнанието му се разтвори пред нея, нежно като разцъфване на цвят, оголи се и просна пред нея всички свои мисли и спомени.

Майстора на пътя беше могъща хала, с дълбок интелект и необятни спомени. Беше ял от мозъци на Майстори на пътя преди него — безкраен низ отпреди хиляди години. Цялото му познание я обля като огромна вълна.

Халите помнеха миризми много по-добре, отколкото хората помнят думи или образи. Затова картата на Долния свят, която се разгърна в ума на Ейвран, беше карта от миризми.

Картата разкриваше смисъла на всевъзможни предупредителни пунктове, които щяха да й подскажат как да отваря тайни врати, да намира скрити проходи и да избягва опасни зверове.

Майсторите на пътя бяха пътували надалече из Долния свят, дори бяха плавали по Идуменското море на лодки, направени от камък. Бяха изминавали пътеки, по които други хали се боят да тръгнат. Ейвран започна да си спомня чудеса и ужасии, местата на древни руини от някогашни градове на мътни и други исторически забележителности.

Тя слезе от седлото и застана пред него.

Огромната хала се смъкна на колене, изтощена до изнемога. Беше грамаден, извисяваше се над нея и я гледаше със своите пипала, които леко потръпваха.

Тя се взря дълбоко в ума му и се гмурна в мислите му.

Беше дошъл в Горния свят, за да започне да го картира, да изучи всички пътеки по него и да прогори нови. Това беше велико приключение, пътешествие, обещаващо опасности и възбуда. Сега разбираше, че го е довело до смъртта.

Проходи

След като пусна тялото на Мирима да се носи по потока, Боренсон се дотътри до Фенрейвън. Виеше му се свят от умора, погледът му се беше замъглил. Спря се и се огледа. Западналото селце се беше проснало на един хълм, открито за утринните лъчи на слънцето, затанцували по сламените покриви на къщите. Мъглите в полята около селото все още бяха гъсти и хълмът се издигаше сред тях като остров в мъгливо море. Имаше си порта, която стоеше полуотворена, а до портата в големи мангали горяха постови огньове. Посребрените огледала зад мангалите отразяваха светлината и я насочваха към пътя.

Боренсон залитна и продължи да крета напред с чувството, че всеки мускул по тялото му всеки миг ще се разтопи в чиста умора.

Ханчето във Фенрейвън се оказа малко, само с една стая за спане. Тъкмо я освобождаваха двама господа, бежанци от юг.

Стопанката на хана готвеше закуска — пикантни вкусотии с гъби и кестени. Боренсон беше изтощен и сърцето му се беше свило от болка. Мислеше само за Мирима. Но все още го чакаше работа и знаеше, че трябва да се съсредоточи още малко, поне докато не си легне. Седна на един стол и болката бавно се разстла по гърба му, между плешките.

Докато чакаше за закуската, попита:

— Значи само тия двама гости си имате? Никой не е идвал през нощта? — Гласът му прозвуча дрезгаво и грубо, сякаш беше отвикнал да говори.

— През нощта ли? — учуди се стопанката.

— Един мъж… самотен ездач, копитата на коня му са увити в овча кожа.

— Не! — възкликна жената с малко попресторен ужас. — Както ми го описвате, разбойник ще е, ако не и по-лошо! Чувам, че имало убийци по пътя. Вчера заранта са намерили тялото на Брейдън Таунър на девет мили надолу по пътя.

Боренсон се замисли. По пътя все още се срещаха убийци. Войските на Радж Атън сигурно не бяха чули за падането на Карис чак тук. Можеше и да е случаен убиец. Но все пак това го обезпокои. Не можеше да се отърве от мисълта, че непознатият е тръгнал да търси точно него.

Потърка уморено гуреливите си очи и хапна малко от вкусната гозба, докато другите гости опразнят хана.

После каза на стопанката, че ще тръгне, след като се наспи, и я помоли да обиколи селцето да му купи храна за пътя към Инкара. Фенрейвън беше само на стотина мили от границата по планините и селищата дотам бяха малко.

Отиде в единствената стая и реши, че е повече от добра. Беше чиста и уютна. Сламата под постелята беше прясна, а дъщерята на стопанката взе завивките и ги смени с нови, така че нямаше защо да се безпокои от бълхи и въшки.

Храната се оказа добра, а и конярчето си разбираше от работата. Боренсон се почувства добре осигурен за предстоящия път. За първи път от толкова дни получаваше възможност да си отдъхне добре, а лишен от дарове на жизненост имаше ужасна нужда от това.

Легна в постелята и започна да мисли за предстоящото пътуване. Утре щеше да отиде да си потърси няколко дара на жизненост. Обзе го непреодолима тъга. Не можеше да мисли за нищо друго освен за Мирима, за вкуса на устните й, за допира на студеното й тяло, когато я беше притиснал до себе си, докато я пускаше във водата.

Болеше го не за себе си, нито дори толкова за нея. Имаше чувството, че светът е изгубил нещо красиво, нещо необходимо и великолепно.

Очите му бяха толкова уморени, че той ги притвори само за да облекчи болката — и бързо потъна в дълбока дрямка.

Събуди се чак след няколко часа — и се събуди много бавно.

Беше усетил, че има гост в леглото си и че вече е късно през нощта. Беше обичайно гостите на един хан да споделят едно легло, когато се наложи.

Но никак не беше обичайно жена да сподели мъжко легло, а той усети по мириса на косата й и по лекия допир на ръката, прегърнала го през гърдите, че до него лежи жена.

Събуди се напълно, стреснат, и се надигна.

До него лежеше Мирима.

— Как… — запелтечи Боренсон.

Мирима се надигна на лакът и го загледа. Луната зад отворения прозорец беше само сърп и нощта бе пълна със звезди. В стаята нямаше никой друг.

— Е, събуди ли се най-после? — попита Мирима.

— Но как…

— Ти ме пусна във водата — каза Мирима. — Бях изтощена и почти мъртва, а ти ме даде на водата.

— Съжалявам! — каза той с ужас. Наистина беше помислил, че е мъртва. Но ето че тя седеше тук, до него, по-здрава и жива от всякога. Дрехите й бяха сухи.

— Всичко е наред — каза тя. — Открих нещо. Ейвран не е единствената родена магьосница.

Милион въпроси връхлетяха Боренсон.

„Трябваше да го разбера по-рано — осъзна той. — Трябваше да го разбера от всеки неин жест, колко нежна е, когато трябва да бъде нежна, колко твърда е, когато трябва да е твърда, как всяко нейно докосване ме успокоява, също както ласката на ундината ме успокои, след като избих Посветителите в замък Силвареста.“

Беше доловил нещо в нея. Но от устните му се изтръгна само една дума:

— Как?

— Водата ме пое — каза Мирима. — Сънувах го — облаци, натежали от влага, и водопади, изпълващи въздуха с пръските си, и потоците, ромолящи по чистите камъни. Винаги съм обичала водата. Сънувах велики чародеи в океански дълбини, и странните и удивителни неща там. Водата ме изцери и щеше да ме отведе до морето, далече отвъд Дворовете на прилива. Можех да се оставя да ме отнесе.

— Но осъзнах нещо — продължи Мирима. — Разбрах, че повече обичам теб. Затова се върнах — да ти бъда жена.

Боренсон я гледаше слисано. Всъщност чак сега разбираше, че тя не е била умряла. Че е била само близо до смъртта. Но все пак имаше дарове на обаяние. Макар и със закъснение той си даде сметка, че я е пуснал във водата, знаейки по някакъв начин това. Умът му беше замъглен от умората, толкова изтощен, че повече не можеше да мисли. Беше се взирал в лицето й за някакъв признак на промяна, за онзи миг, в който даровете си отиват, но той така и не бе настъпил.

„Точно затова, когато я пуснах във водата, изпитах чувството, че я предавам.“

Нещо повече, сега той разбра колко истински го обича тя. Не просто бе пожелала да тръгне с него към Инкара. Беше се отказала от изключителния шанс да служи на Силите, да се превърне в чародейка и да заживее в морето. Малцина родени с такава съдба щяха да устоят на океанския призив.

Мирима се надвеси над него и го целуна. Боренсон усети, че тялото му откликва. Бинесман го беше изцерил, повече и от най-безумните надежди и въжделения.

Бяха сами и той най-сетне се почувства готов да й отвърне с любов.

— Май в края на краищата ще трябва да платя на чародея доста повече от една халба — каза той и я притегли към себе си.

Привечер Ерин и Селинор напуснаха Флийдс, минаха през южен Хиърдън и навлязоха в граничните земи на Южен Кроудън. Щом поеха на север, земята стана по-суха и цветовете на есенните листа огряха околността.

Ерин не беше спала предната нощ и не смееше да заспи отново. Но през целия ден беше премисляла думите от сънищата си, приказките за опасния локъс Асгарот, дошъл да унищожи света. Не смееше да го каже на Селинор, защото си мислеше, че ако го направи, той ще реши, че бълнува.

Но думите на онзи бухал я бяха пронизали, врязали бяха знание в сърцето й. Подозираше, че бухалът я е призовал, че може би някаква част от нея и сега все още е в плен на Долния свят и чака следващите указания.

Беше убедена, че нещо по-голямо и застрашително от някакъв си Сияен на мрака е дошло в техния свят… че сред тях се е появил локъс. Жадуваше да разбере повече за него, но не смееше да се поддаде на умората си.

На границата ги посрещнаха стражи — неколкостотин рицари и по-дребни благородници, разпънали яркоцветни шатри покрай пътя. Границите бяха хълмисти и обрасли с гъста папрат. Десетки търговски впрягове бяха спрели пред пътната бариера.

Един старец позна Селинор и извика:

— Принц Селинор Андърс, кажете две думи на баща си за мен. Търгувал съм с него години наред, ял съм на масата му. Това е безумие!

Самият Селинор понечи да премине бариерата, но няколко пиконосци преградиха пътя му. Водеше ги млад капитан. Беше тъмнокос като Селинор и почти с неговия ръст. В очите му грееше фанатичен блясък.

— Съжалявам, ваше височество — каза той. — Имам заповед да не пускам никого.

— Гантръл? — учуди се Селинор. — Ти сляп ли си? Или аз толкова съм се променил?

— Времената са опасни — извини се Гантръл. — Заповедта е ясна: никой да не влиза и никой да не излиза.

— Дори вашият принц?

Гантръл го погледна с уважение, но не отвърна нищо. Ерин си представи бъркотията в главата му. Ако пуснеше Селинор, щеше да наруши заповедта. Ако не го пуснеше, Селинор щеше да изпитва неприязън към него до края на живота му — а крал Андърс много бързо се състаряваше и сетният му час като че ли беше близо.

— Ще ви пусна да минете — промълви колебливо капитанът. — Но с ескорт.

Селинор кимна.

— Звучи приемливо.

— Но без жената — каза Гантръл и погледна Ерин. Беше облечена в простото облекло на Конесестра — вълнена туника, изцапана от пътя, върху кожената ризница.

— „Жената“ — натърти Селинор — е моя съпруга и някой ден ще ви бъде кралица!

Гантръл килна глава на една страна и се присви, сякаш осъзнал, че е допуснал най-голямата грешка в живота си и че тя ще съсипе цялата му кариера.

— Е — каза той, — тогава добре дошли в Южен Кроудън, милейди.

Поклони се учтиво и след малко Ерин навлезе в Южен Кроудън с тежка охрана. От всички страни яздеха рицари — една дузина отпред, друга отзад и по дузина вдясно и вляво. До тях яздеше Гантръл и не преставаше да хвърля лукави погледи към Ерин.

— Арестувана ли съм? — попита строго тя, след като не можа да издържи повече.

— Не, разбира се — отвърна Гантръл.

Но не прозвуча много убедено.

Ейвран беше плувнала в пот. Държеше в ума си Майстора на пътя и поглъщаше знанието му. Ако не беше вкусвала от мозъците на други хали, изобщо нямаше да може да осмисли всичко това. Съсредоточи се и започна да изгражда в ума си образ — карта на Долния свят. Докато го правеше, всички други гледки и звуци изчезнаха. Не усещаше миризмите на деня, нито шумовете, нито как изтича времето.

Когато прекъсна контакта, рухна в несвяст.

Огледа се като в мъгла и разбра, че се е спуснала нощ. Слънцето се беше скрило отдавна и въздухът бе станал студен. Беше ровила в паметта на Майстора на пътя с часове.

Той лежеше пред нея обезводнен, вдишваше последния си дъх. Устата му беше зейнала и пипалата по главата му бяха провиснали като дрипи. Съществото нямаше да преживее нощта.

През цялото време Габорн беше стоял до нея.

Сега той я вдигна и я задържа в силната си прегръдка.

— Хайде — промълви той. — Да се махнем от това чудовище. Все още е опасно.

„Той няма да ме изяде“ — прииска й се да му каже. Но не беше много сигурна. И освен това устата й бе пресъхнала и се чувстваше толкова уморена, толкова изцедена, че щеше да й струва огромно усилие да проговори.

Габорн я отнесе на десетина крачки, до някаква кола. Коларят седеше на капрата, триеше очи и се бореше със съня. Двата коня дремеха.

— Какво е станало? Къде са всички? — едва успя да изграчи Ейвран. Виеше й се свят.

— Ти стоя над тази хала с часове, през целия ден — каза Габорн. — Другите рицари преследват халите на юг. Но Бинесман е тук, и вайлдът.

— Добре. — Винаги се беше чувствала уютно в присъствието на Бинесман. Високо в небето прелетя огнено кълбо и остави след себе си червена диря. Почти моментално след него тя зърна друга блеснала светлина, и още една. Навсякъде от небето падаха звезди. Само за няколко удара на сърцето й надолу полетяха десетки.

— Какво става? — попита Ейвран, докато Габорн я поставяше на седалката. Качи се при нея. Коларят изплющя с камшика и талигата се понесе напред.

— Истинската господарка е свързала Печата на небесата е Печата на опустошението и Печата на пъкъла — отвърна Габорн. Беше стиснал зъби. — Трябва да счупим тези печати.

— Искаш да кажеш, че вече е станало?

— Да. И още нещо. Подозирам, че халите са надвили Радж Атън в Картиш. Сега опасността е… много по-неминеума и нараства с всяка минута. Знаеш ли вече пътя до Мястото на костите?

— Да — отвърна убедено Ейвран.

— Можеш ли да ми кажеш как да стигна дотам?

— Не. Дори да имах цял месец.

— Тогава ще ме заведеш ли? Докато ти говореше с халата, Йоме доведе няколко души… един облекчител и няколко вектори. Аз самият вече взех дарове на мирис. Мога да надуша халската орда тук, ниско по земята. Но не мога да ги разбирам.

Ейвран потръпна. Беше зърнала Долния свят през очите на хали, през очите на Майстори на пътя, които го познаваха най-добре. Пътят щеше да е дълъг и гибелен. По него ги чакаха много по-страшни неща от халите.

Мислите й се размиха.

Смрачаващите се небеса зееха и от небесната твърд падаха звезди. „Какво ще стане, когато паднат всички? — зачуди се тя. — Дали нощта ще помръкне?“

Отново потръпна. Не такъв живот беше искала.

— Заведи ме при векторите — рече тя. — Ще те заведа. С цената на всичко.