Самотата на простите числа

3.

Седна на половин метър от брега, капнал от умора. Обърна се, за да погледне зад себе си, и видя тъмнината, която щеше да продължи още дълги часове.

Започна втрещено да се взира в черната и бляскава повърхност на реката. Отново се опита да си спомни името й, но и този път не успя. Зарови ръце в студената земя. На брега влагата правеше пръстта по-мека. Напипа парче от бутилка, режещ остатък от някоя нощна забава. Когато го заби за първи път в ръката си, не почувства болка, може би дори не си даде сметка какво прави.

После продължи да забива парчето в кожата си, като се опитваше да го напъха още по-навътре, без да откъсва поглед от водата. Очакваше всеки момент Микела да се появи на повърхността и в същото време се питаше защо някои неща се задържат отгоре, а други не.

Ужасната бяла керамична ваза, украсена със сложни златни плетеници, която стоеше винаги в един ъгъл на банята, принадлежеше на семейство Дела Рока от пет поколения, но всъщност никой не я харесваше. Неведнъж Аличе беше изпитвала желание да я събори на земята и да изхвърли малките парченца в кофата за боклук пред вратата на къщата заедно с кутиите от пюре, използваните дамски превръзки, разбира се, не от нея, и празните блистери от успокоителните на баща й.

Аличе прокара пръста си по ръба и се замисли колко студен, гладък и чист е той. Соледад, гувернантката от Еквадор, беше станала още по-усърдна с годините, защото в семейство Дела Рока се обръщаше внимание на подробностите. Когато се появи за първи път в дома им, Аличе беше на шест години и я заизучава с подозрителен поглед иззад полата на майка си. Соледад се наведе към нея и я огледа с възхитен поглед:

— Каква хубава коса имаш — каза й. — Мога ли да я пипна?

Аличе почти си прехапа езика, за да не каже „не“. Соледад повдигна един кичур кестенява коса, сякаш беше парче коприна, и после го пусна да падне. Не можеше да повярва, че косите й са така тънки.

Сега Аличе задържа дъха си, докато си сваляше фланелката, и стисна очите си за момент. Когато ги отвори отново, видя отражението си в голямото огледало над умивалника и едновременно се почувства разочарована и доволна. Нави ластика на бикините си няколко пъти, така че да бъдат точно над белега и да са достатъчно опънати, за да оставят малко хлътнало пространство между корема и ръба, нещо като мост между двата кокала на таза. Показалецът й все още не влизаше, но малкият й пръст — да, и фактът, че можеше да го пъхне там, я побъркваше от щастие.

Ето, точно оттук трябва да се подава.

Една синя роза като тази на Виола.

Аличе застана в профил, десния профил, по-хубавия, както беше свикнала да си казва. Прехвърли косата си напред и си помисли, че така прилича на обсебено от демони момиченце. Опита се да я прибере на конска опашка и после на една по-високо вързана опашка, точно както ходеше Виола и се харесваше на всички.

И така не се получаваше.

Разпиля косата по раменете си и по навик я прибра зад ушите. Постави ръцете си на умивалника и приближи лице на няколко сантиметра от огледалото, та започна да й се струва, че очите й се сливат в едно-единствено ужасяващо око на циклоп. С дъха си направи кръг на стъклото, който покри части от главата й.

Въобще не можеше да си обясни откъде Виола и приятелките й намираха тези погледи, с които ходеха насам-натам и завъртаха главите на момчетата. Тези безмилостни и провокиращи погледи, които можеха да решат дали да те съсипят, или да бъдат благосклонни към теб само с едно едва забележимо движение на веждата.

Аличе се опита да изглежда предизвикателна в огледалото, но това, което видя, беше само едно недодялано момиче, което движеше рамене без какъвто и да било финес, сякаш под въздействието на упойващо вещество.

Беше убедена, че основният й проблем са бузите, прекалено издути и смешни. Закриваха очите й, докато на нея й се искаше те да излизат от орбитите си и да се забиват като добре подострени стрели в стомасите на момчетата, които срещаше. Искаше й се погледът й да не пропуска никого, да оставя незабравима следа.

Обаче продължаваше да отслабва само в корема, дупето и бюста, докато бузите й оставаха все там, две кръгли възглавнички като на някое момиченце.

На вратата на банята се почука.

— Али, готово е — прокънтя през матовото стъкло омразният глас на баща й.

Аличе не му отговори и глътна бузите си, за да види колко по-добре би изглеждала така.

— Али, там ли си? — извика я отново баща й.

С издадена напред уста Аличе целуна собственото си отражение. С език докосна езика си върху студеното стъкло. Затвори очи и както при истинските целувки започна да движи главата си, но прекалено ритмично, за да е близо до истината. Целувката, за която мечтаеше, още не я бе намерила на ничии устни.

Давиде Пойрино беше първият, който я целуна с език в седми клас заради загубен бас. Беше го завъртял три пъти механично и по часовниковата стрелка около този на Аличе, после се обърна към приятелите си и каза:

— Окей?

Те избухнаха в смях и някой извика: „Целуна се с куцата!“, но въпреки всичко Аличе беше доволна, че е получила първата си целувка и че Давиде всъщност си го биваше.

После се беше случвало и с други. Братовчед й Валтер на рождения ден на баба й и един приятел на Давиде, на когото не знаеше дори името и който тайно я бе попитал дали би могъл да пробва и той. В един закътан ъгъл на училищния двор бяха доближили устни за няколко минути, без нито единият, нито другият да събере кураж да раздвижи и мускул. След като се отдръпнаха, той й благодари и се отдалечи с вдигната глава и с походка на истински мъж.

Сега обаче беше изостанала. Съученичките й говореха за пози, за синини от целувки, за това как се използват пръстите и дали е по-добре със или без презерватив, докато Аличе имаше само смътния спомен за целувка по устните в седми клас.

— Али? Чуваш ли ме? — извика по-силно баща й.

— Уф, естествено, че те чувам — отговори с отегчение Аличе, с глас, който едва преминаваше през вратата.

— Масата е сложена — повтори баща й.

— Разбрах, по дяволите — каза Аличе и тихичко добави: — Досадник.

Соледад знаеше, че Аличе изхвърля храната си. В началото, когато й оставаше нещо в чинията, й казваше:

— Любов моя, изяж си всичко, защото там, откъдето идвам, децата умират от глад.

Една вечер Аличе я погледна право в очите с гневен поглед.

— Дори да се натъпча до припадък, децата в твоята страна със сигурност няма да престанат да умират от глад.

Така че Соледад не й казваше вече нищо, но винаги й слагаше по-малко в чинията. И без това нямаше никаква разлика. Аличе беше в състояние да претегли наум продуктите само с поглед и да поеме точно триста калории. Останалото го изхвърляше по някакъв начин.

Хранеше се с дясната ръка, облегната на салфетката. Пред чинията си слагаше чашата за вино, която пълнеше, но никога не пиеше, и тази за водата, като така се образуваше бариера от стъкло. След това, по време на вечерята поставяше в стратегически позиции и солта, и олиото. Изчакваше майка й и баща й да се разсеят, всеки погълнат от трудоемкия механизъм на дъвченето. Тогава внимателно избутваше вече надробената храна извън чинията в салфетката.

На една вечеря успяваше да скрие три пълни с храна салфетки в джобовете на анцуга си. Преди да си измие зъбите, ги изпразваше в тоалетната и се заглеждаше в парченцата храна, които се завъртаха във водата. С удовлетворение прокарваше ръка по стомаха си и го усещаше празен и чист като кристална ваза.

— Сол, по дяволите, пак си сложила сметана в соса! — оплака се майка й на гувернантката. — Колко пъти трябва да ти повторя, че получавам киселини?

После отблъсна чинията си с отвращение.

Аличе седеше на масата с кърпа, завързана на тюрбан на главата, за да обясни дългото време, прекарано в банята, с душ, който така и не беше взела.

Дълго бе мислила дали да ги попита или не. Така или иначе щеше да го направи. Желаеше го прекалено много.

— Искам да си направя татуировка на корема — изрече тя изведнъж.

Баща й отдръпна от устните си чашата, от която пиеше.

— Моля?

— Разбра много добре — отговори Аличе, предизвиквайки го с поглед. — Искам да си направя татуировка.

Баща й прекара салфетката по устните и очите си, сякаш за да изтрие някаква грозна картина, обсебила съзнанието му. После я сгъна грижливо и я постави на коленете си. Взе отново вилицата си в ръка, като се опитваше да покаже присъщото си изнервящо присъствие на духа.

— Въобще не знам откъде ти идват подобни неща на ум — каза той.

— И какво искаш да си татуираш? Хайде, кажи! — намеси се майка й с променено изражение, със сигурност повече от сметаната в соса, отколкото от искането на дъщеря си.

— Една роза. Мъничка. Виола има такава.

— И коя е тази Виола, за Бога? — попита баща й с едва доловима ирония.

Аличе поклати глава, погледна към центъра на масата и се почувства съвсем незначителна.

— Виола е една нейна съученичка — отговори Фернанда с видимо усилие. — Хайде стига, говорила ни е за нея хиляди пъти. Вижда се, че въобще не си в час.

Адвокатът Дела Рока погледна жена си с пренебрежение, сякаш искаше да й каже: „Теб пък кой те е питал?“

— Извинявайте, но някак си не се интересувам от това, което съученичките на Аличе си рисуват по корема — отсече той. — Така или иначе няма да си направиш никаква татуировка.

Аличе пъхна в салфетката си още една вилица спагети.

— Не можеш да ми го забраниш — осмели се да промълви тя, като продължаваше да гледа средата на масата.

В гласа й се прокрадна нотка на несигурност.

— Би ли повторила? — попита баща й със същото спокойствие, без да повишава тон. — Би ли повторила? — произнесе по-бавно.

— Казах, че така или иначе не можеш да ми забраниш — отговори Аличе, като вдигна поглед, но без да може да издържи този на дълбоките и студени очи на баща си за повече от секунда.

— Наистина ли мислиш така? Доколкото знам, ти си на петнайсет години и това те прави зависима от решенията на твоите родители за още три години, сметката е много проста — обясни адвокатът. — В края на този период ще си, така да се каже, свободна да издълбаеш върху кожата си цветя, черепи или каквото там пожелаеш.

Адвокатът се усмихна към чинията и напъха в устата си вилица, пълна с добре навити спагети.

Последва дълъг момент на мълчание. Аличе прокарваше палец и показалец по шева на покривката. Майка й, недоволна от вечерята си, хрупаше солета и рееше разсеян поглед из трапезарията. Баща й се правеше, че яде с апетит. Дъвчеше с кръгови движения на челюстта си и от време на време затваряше очи в екстаз.

Аличе реши да продължи да настоява, защото наистина не го понасяше и защото, като го гледаше да яде по този начин, й се струваше, че и здравият й крак се схваща.

— Теб изобщо не те интересува дали аз се харесвам на някого или не — каза тя. — Дали някога ще се харесам на някого.

Баща й я погледна въпросително, след което продължи да се храни, сякаш никой не беше казал нищо.

— Не те интересува дали си ми съсипал живота завинаги — продължи Аличе.

Адвокатът Дела Рока замръзна с вилицата в ръка. Взря се потресен в дъщеря си.

— Не разбирам за какво говориш — каза с леко треперещ глас.

— Много добре разбираш — отговори Аличе. — Вината, че аз ще си остана така завинаги, е само твоя.

Бащата на Аличе постави вилицата на ръба на чинията си. С една ръка покри очите си, сякаш се беше замислил дълбоко за нещо. След това стана и излезе от стаята. Тежките му стъпки отекнаха върху лъскавия мраморен под на коридора.

Фернанда каза:

— О, Аличе — без никакво съчувствие или упрек, само поклащайки примирено глава. После последва мъжа си.

Аличе продължи да гледа съсредоточено пълната си чиния още минута-две, докато Соледад, тиха като сянка, прибираше масата. След това напъха издутата салфетка в джоба си и се заключи в банята.

4.

Пиетро Балосино отдавна вече не се мъчеше да прониква в тъмния свят на сина си. Когато погледът му погрешка попаднеше върху осеяните му с белези ръце, си спомняше за безсънните нощи, прекарани в претърсване на къщата за останали остри предмети, за нощите, в които Аделе, подпухнала от успокоителни, спеше на дивана с отворена уста, защото вече не желаеше да споделя леглото си с него. Това беше времето, когато изглеждаше, че бъдещето пристига чак сутринта и той броеше часовете, всичките часове, вслушвайки се в далечното биене на камбаните.

Убеждението, че някоя сутрин ще намери сина си по лице върху плувналата в кръв възглавница, се бе вкоренило дълбоко в съзнанието му. Постепенно започна да му се струва, че Матия вече не съществува. Така му се струваше дори и сега, когато седеше до него в колата.

Придружаваше го до новото му училище. Навън валеше, но дъждът беше толкова слаб, че дори не се чуваше.

Преди няколко седмици директорката на лицея „Е. М.“ беше извикала на среща в кабинета си него и Аделе, за да поговорят „за едно обстоятелство“, както бе написала в бележника на Матия. По време на срещата започна отдалече, спирайки се надълго и нашироко върху чувствителността на момчето, изключителната му интелигентност, винаги високия му успех по всички предмети.

Господин Балосино бе поискал и синът му да присъства на срещата от съображения за коректност, която със сигурност интересуваше само него самия. Седналият до родителите си Матия през цялото време не вдигна поглед от коленете си. Стискаше юмруци и успя да разкървави леко лявата си ръка. Два дни преди това от разсеяност Аделе бе проверила само ноктите на другата му ръка.

Матия слушаше думите на директорката, все едно че не ставаше дума за него. В съзнанието му се върна споменът от пети клас. Тогава госпожа Рита, след като той пет дни не бе произнесъл и една дума, го накара да седне в центъра на класната стая, а всички останали да се настанят около него в полукръг. Започна с думите, че сигурно Матия има проблем, за който не иска да говори с никого, че той е много интелигентно дете, дори прекалено за възрастта си. После прикани съучениците му да не го отбягват, да го убедят да споделя с тях, да му дадат да разбере, че са му приятели. Матия си гледаше в краката и когато госпожата го попита дали иска да каже нещо, най-сетне проговори и попита дали може да си седне на мястото.

След хвалебствията директорката започна да говори по същество. Това, което господин Балосино разбра, но чак няколко часа по-късно, беше, че всички преподаватели на Матия изпитвали особено притеснение, някакво почти неуловимо усещане за неадекватност спрямо това момче, невероятно надарено, но сякаш не желаещо да създава връзки с никого от връстниците си.

Тук директорката беше направила пауза. Седнала на удобния си стол, бе отворила някаква папка, после я бе затворила, явно спомняйки си, че в офиса й има и други хора. С внимателно подготвени думи бе подсказала на семейство Балосино, че лицеят „Е. М.“ не е в състояние да отговори напълно на нуждите на сина им.

Когато на вечеря бащата на Матия го попита дали иска да си смени училището, той отговори със свиване на рамене и после се загледа в отражението на неоновата лампа върху ножа, с който трябваше да си нареже месото.

— Всъщност не вали косо — каза Матия, като гледаше през прозорчето, нарушавайки хода на бащините си мисли.

— Моля? — сепна се Пиетро.

— Навън не духа вятър. Иначе щяха да се движат листата на дърветата — продължи Матия.

Баща му се помъчи да разбере думите му. Всъщност въобще не го интересуваше какво говори и си мислеше, че това е поредната странност на сина му.

— Тоест? — попита той.

— Върху прозореца капките падат косо, но то е само в резултат от това, че ние се движим. Ако се измери ъгълът спрямо вертикалната ос, човек би могъл да изчисли дори скоростта на падането.

Матия проследи с пръст траекторията на една капка. Приближи лицето си до стъклото и духна върху него. После с показалец нарисува линия върху изпотения прозорец.

— Не духай по стъклата, че остават следи — направи му забележка баща му.

Матия сякаш не го чу.

— Ако не виждаме нищо извън колата, ако не знаем, че се движим, не би било ясно дали е по вина на капките или по наша вина — каза Матия.

— Каква вина? — попита баща му разсеяно и малко троснато.

— Вината, че падат така косо.

Пиетро Балосино кимна сериозно, без да разбира. Бяха пристигнали. Изключи колата от скорост и дръпна ръчната спирачка. Матия отвори вратата и полъх свеж въздух нахлу в купето.

— Ще дойда да те взема в един — каза Пиетро.

Матия кимна с глава. Господин Балосино се наведе напред, за да го целуне, но предпазният колан го задържа. Облегна се отново на седалката и загледа сина си, който слезе и затвори вратата на колата зад гърба си.

Новото училище се намираше на хълм в хубав богаташки квартал. Сградата беше строена през двайсетте години и въпреки скорошния ремонт стоеше като петно сред пищните частни къщи наоколо. Паралелепипед от бял цимент с четири реда прозорци на равно разстояние един от друг и две противопожарни стълби, боядисани в зелено.

Матия се качи по стълбището, което отвеждаше към входа, и застана встрани от групичките младежи, очакващи да удари първият звънец, въпреки че извън козирката главата му се мокреше.

След като влезе в сградата, потърси таблото с разположението на стаите, за да не трябва да пита портиера.

Девети Е се намираше в края на коридора на първия етаж. Матия пое дълбоко въздух и влезе. Застана в дъното на стаята и зачака с пръсти, пъхнати в презрамките на раницата, и с погледа на човек, който би желал да потъне в стената.

Докато сядаха на местата си, новите съученици му хвърляха един след друг боязливи погледи. Никой не му се усмихна. Някои си размениха две-три думи на ухото и Матия беше сигурен, че са по негов адрес.

Наблюдаваше останалите празни места и когато и мястото до едно момиче с червен лак на ноктите беше заето, въздъхна облекчено. Преподавателката влезе в класната стая и Матия седна на единствения свободен чин до прозореца.

— Ти си новият, нали? — попита го момчето до него, което изглеждаше точно толкова самотно.

Матия кимна с глава, без да го погледне.

— Аз съм Денис — представи се момчето и протегна ръка.

Матия я стисна леко и отговори:

— Приятно ми е.

— Добре дошъл — каза Денис.

5.

Виола Баи всяваше страх и будеше възхищение по един и същи начин във всичките си съученички, защото беше толкова хубава, че ги караше да се чувстват неудобно. Освен това на петнайсет години познаваше живота много по-добре от останалите си връстнички или поне се правеше, че е така. През междучасието в понеделник момичетата се събираха около нейния чин и жадно слушаха равносметката й за отминалите почивни дни. В повечето случаи ставаше въпрос за пообработен разказ на това, което по-голямата й с осем години сестра, Серена, й беше казала предишния ден. Виола си присвояваше нейните истории, като ги разкрасяваше с пикантни моменти. Често те бяха напълно измислени, но в ушите на приятелките й звучаха вълнуващо и тайнствено. Виола описваше един или друг бар, без някога да е стъпвала в него, привеждаше подробности, свързани със странното осветление, или разказваше за бармана, който се усмихвал лукаво, докато й забърквал коктейл „Куба либре“.

Обикновено накрая свършваха в леглото на бармана или пък в задната част на бара, между касите с бира и тези с водка, където той я обръщал с гръб към себе си и запушвал устата й с ръка, за да не вика.

Виола Баи знаеше как да направи един разказ завладяващ. Знаеше, че цялата му сила е в точността на детайла. Знаеше как да изчисли времето така, че биенето на звънеца да съвпадне с момента, когато барманът сваля ципа на марковите й дънки. В този миг вярната й публика се разпръсваше бавно със зачервени от завист и неудобство бузи. Виола обещаваше, че ще продължи в следващото междучасие, но беше прекалено интелигентна, за да го направи наистина. Винаги прекратяваше темата, като леко изкривяваше съвършените си устни, като че ли това, което й се бе случило, нямаше никакво значение. Като че ли беше само още една подробност от нейния изключително интересен живот, а тя самата вече гледа напред към това, което й предстои.

Секс наистина беше правила, бе опитвала и някои от наркотиците, чиито имена обичаше да изрежда. В интерес на истината обаче бе спала само с едно момче, и то само веднъж. Това се бе случило на морето с приятел на сестра й, която същата вечер здравата се напи и напуши и не съобрази, че момиче на тринайсет години е прекалено малко за някои неща. Момчето я облада набързо, на улицата, зад една кофа за боклук. Докато се връщаха с наведени глави при останалата част от компанията, Виола го хвана за ръката, но той бързо се отдръпна и я попита: „Какви ги вършиш?“ Горяха й бузите и топлината, която бе оставил между краката й, я караше да се чувства самотна. В следващите дни момчето не й каза и дума и Виола сподели всичко със сестра си. Сестра й се смя на наивността й и каза:

— Бъди по-хитра, какво си очаквала?

Вярната публика на Виола се състоеше от Джада Саварино, Федерика Мадзолди и Джулия Миранди. Заедно образуваха неразрушимата и безмилостна фаланга на четирите мръсници, както ги наричаха някои момичета от училището. Виола ги беше избрала една по една и от всяка бе поискала да направи малка жертва, защото нейното приятелство трябваше да се заслужи. Единствено тя решаваше дали си част от групата или не, и решенията й бяха колкото неясни, толкова неподлежащи на промяна.

Аличе тайно наблюдаваше Виола. От нейното място, два чина по-назад, тя се захранваше от частично уловени думи и изречения от разказите й. След това, когато вечер останеше сама, разгръщаше фантазията си около тях.

Виола не й бе обелвала и дума до тази сряда сутрин, когато проведе нещо като инициация по всички правила на изкуството. Никое от момичетата не разбра дали Виола импровизираше, или дълго бе обмисляла това мъчение. Но така или иначе всички бяха съгласни, че е гениално.

Аличе мразеше съблекалнята. Нейните съвършени съученички се разхождаха колкото се може по-дълго по гащи и сутиен, за да могат останалите да се изпълнят с още по-голяма завист. Заставаха в неестествени и изкривени пози, гълтаха си корема и изпъчваха гърдите си. Въздишаха пред полусчупеното огледало, което висеше на една от стените. Казваха: „Я виж!“, измервайки с ръце ширината на ханша си, който по никакъв начин не би могъл да бъде по-пропорционален и привлекателен.

В сряда Аличе излизаше от къщи, обула анцуг под дънките, за да не се съблича в училище. Момичетата я гледаха злобничко и с подозрение, представяйки си това, което крие под дрехите си. Тя си сваляше блузата, обърната с гръб, за да не могат да видят корема й.

Слагаше си маратонките за гимнастика и внимателно поставяше другите до стената. Сгъваше си хубаво и дънките. Дрехите на съученичките й, за разлика от нейните, висяха от дървените пейки в пълен хаос, а обувките им бяха разхвърляни по пода на съблекалнята, обърнати наопаки, защото всички си ги сваляха с краката.

— Аличе, ти лакома ли си? — попита я Виола.

На Аличе й трябваше известно време, за да осъзнае, че Виола Баи говори наистина на нея. Беше убедена, че е напълно невидима за нейния поглед. Дръпна двата края на връзките на маратонките си, но възелът й се развърза в ръцете.

— Аз ли? — попита, оглеждайки се с неудобство.

— Струва ми се, че няма друга Аличе тук — отговори й Виола.

Останалите се захилиха.

— Не. Не съм много лакома.

Виола стана от пейката и се приближи до нея. Аличе почувства върху себе си погледа на прекрасните й очи, отрязани наполовина от сянката, която хвърляше бретонът върху лицето й.

— Но бонбони обичаш, нали? — продължи Виола настоятелно.

— Да. Да кажем. Горе-долу.

Аличе прехапа устни и се упрекна за тази своя тъпа неувереност. Облегна кокалестите си плещи на стената. Тръпка премина през здравия й крак. Другият остана нечувствителен, както обикновено.

— Как така горе-долу? Всички обичат бонбони. Нали така, момичета? — каза Виола на трите си приятелки, без да се обръща.

— Мм. Всички — отговориха те.

Аличе долови странен трепет в очите на Федерика Мадзолди, която я гледаше от дъното на съблекалнята.

— Да, всъщност и аз обичам бонбони — поправи се тя.

Започваше да изпитва страх, без да знае от какво.

Един път четирите мръсници бяха хванали Алесандра Мирано, тази, която впоследствие напусна поради слаб успех и отиде в техникум по козметика, и я бяха завлекли в мъжката съблекалня. Заключиха я вътре и две от момчетата си го извадиха пред нея. Тогава Аличе ясно чу подстрекаващите викове от коридора, смесени с безумния хилеж на четирите екзекуторки.

— Точно така. Сигурна бях. Сега искаш ли един бонбон? — попита я Виола.

Аличе се замисли.

„Ако отговоря «да», кой знае какво ще ме накарат да изям. Ако кажа «не», може би Виола ще се озлоби и току-виж и мен завлекли в мъжката съблекалня…“

Стоеше и мълчеше като някаква глупачка.

— Какво става? Не е някакъв труден въпрос — подигра й се Виола.

След това извади от джоба си шепа дъвчащи плодови бонбони.

— Вие кои искате? — попита.

Джулия Миранди се приближи до нея и надзърна в ръката й. Виола не спираше да се взира втренчено в Аличе, която усещаше тялото си вдървено като лист хартия, догарящ в камината.

— Има портокал, малина, боровинка, ягода и праскова — изреди Джулия и хвърли бегъл разбиращ поглед на Аличе, без Виола да я види.

— За мен малина — каза Федерика.

— Праскова — обяви Джада.

Джулия им подхвърли бонбоните и отвори своя с вкус на портокал. Напъха го в устата си и отстъпи назад, за да предостави отново сцената на Виола.

— Останаха боровинка и ягода. Хайде казвай, искаш ли или не?

„Може би пък иска само да ми даде бонбон, помисли си Аличе. Може би искат само да видят дали ям или не. Все пак е само един бонбон.“

— Предпочитам ягодата — бавно каза тя.

— Да му се не види, и на мен ми беше любимият! — възкликна Виола, правейки се доста неумело на разочарована. — Но с удоволствие ще го дам на теб.

Отвори бонбона с вкус на ягода и хвърли хартийката на земята. Аличе протегна ръка, за да го вземе.

— Чакай малко — каза Виола. — Не бъди толкова лакома.

Наведе се, като държеше бонбона между палеца и показалеца си, и започна да го влачи по мръсния под на съблекалнята. Вървеше със свити колене и продължи да го търкаля покрай цялата стена вляво от Аличе, където ръбът беше пълен с мръсотия, образувана от фъндъци, прах и косми.

Джада и Федерика се хилеха като побъркани. Джулия хапеше нервно устни. Останалите момичета бързо разбраха какво става и се изнесоха от съблекалнята, затваряйки вратата след себе си.

Щом стигна края на стената, Виола се приближи до умивалника, където момичетата си миеха подмишниците и лицето след часа по физическо. Събра с бонбона бялата слуз, която покриваше вътрешната част на канала.

Върна се пред Аличе и постави тази гнус под носа й.

— Ето — каза тя. — С вкус на ягода, както искаше.

Не се смееше. Имаше сериозното и убедено изражение на човек, който прави нещо болезнено, но необходимо.

Аличе поклати глава, за да каже „не“. Приближи се още повече до стената.

— Какво има? Вече не го ли искаш? — попита я Виола.

— А не — каза Федерика. — Поиска го и сега ще си го изядеш.

Аличе преглътна.

— И ако не го изям? — събра кураж да попита.

— Ако не го изядеш, си носиш последствията — отговори мистериозно Виола.

— Какви последствия?

— Не можеш да узнаеш последствията предварително.

„Ще ме заведат в съблекалнята на момчетата, помисли си Аличе. Или пък ще ме съблекат и няма да ми дадат дрехите.“

Треперейки едва забележимо, момичето протегна ръката си към тази на Виола, която пусна гнусния бонбон в шепата й. Аличе бавно го приближи до устата си.

Другите стояха, онемели, и, изглежда, си мислеха, че няма да го направи. Виола невъзмутимо мълчеше.

Аличе постави бонбона върху езика си и усети как слюнката й пресъхва от космите, залепени отгоре му. Започна да дъвче и веднага почувства, че нещо изтраква между зъбите й.

„Не повръщай, каза си Аличе. Не трябва да повръщаш.“

С усилие преглътна киселините и стомашните сокове, които се връщаха в устата й, преглътна и бонбона. Усети го как слиза като камък по хранопровода й.

Неоновата лампа на тавана издаваше натрапчив електрически звук, от физкултурния салон се чуваха викове и смях. В помещенията на сутерена въздухът беше тежък, а прозорците прекалено малки, за да може да се проветри.

Виола погледна Аличе сериозно. Кимна. Не се усмихна, само й направи знак с глава, че вече могат да вървят. После се обърна и излезе от съблекалнята, минавайки покрай другите три момичета, без да ги удостои с поглед.

6.

Имаше нещо важно, което трябваше да се знае за Денис. За да бъдем напълно точни, Денис считаше, че това е единственото нещо, което си струваше човек да знае за него, и поради това не го беше казал на никого.

Неговата тайна имаше ужасно име, което се разпростираше като найлонова завеса върху всичките му мисли и не им позволяваше да дишат. Стоеше си там и тежеше в главата му като присъда, от която няма да може да избяга и заради която рано или късно ще трябва да плати.

Веднъж, когато беше на десет години и учителят му по пиано придържаше ръката му върху клавишите, за да изсвири гамата, като притискаше топлата си длан върху неговата, бе почувствал, че му прималява. Тогава се наведе малко напред, за да прикрие очертанията на ерекцията, експлодирала в долнището на анцуга му. През целия си живот щеше да мисли за този момент като за истинската любов и да търси упорито, във всеки миг на съществуването си, обгръщащата топлина на онова докосване.

Винаги когато спомени като този нахлуваха в съзнанието му и караха ръцете и вратът му да се потят, Денис се заключваше в банята и започваше яростно да мастурбира, седнал наопаки върху тоалетната чиния. Удоволствието беше кратко и се разпростираше само върху няколко сантиметра от члена му. Чувството за вина обаче безжалостно го връхлиташе и се изсипваше отвисоко върху него като душ с мръсна вода. Проникваше под кожата му, настаняваше се дълбоко и бавно рушеше всичко около себе си, подобно на влагата, просмукала се в стените на стара къща.

В часа по биология в лабораторията на приземния етаж Денис наблюдаваше как Матия прави дисекция на парче пържола и внимателно отделя червените от белите влакна. Искаше му се да погали ръцете му. Искаше да разбере дали този съсирек от желание, заседнал в мозъка му, ще се разтопи като масло, щом докосне съученика си, момчето, в което се бе влюбил.

Седяха близо един до друг. И двамата бяха облегнали ръце на плота за експерименти. Низ от колби, бехерови чаши и прозрачни епруветки ги отделяше от останалата част на класа и отклоняваше слънчевите лъчи, като деформираше всичко, което стоеше отвъд тази линия.

Матия съсредоточено работеше и не вдигаше очи от поне четвърт час. Биологията не му харесваше, но изпълняваше задачата със същата сериозност, с която подхождаше към всеки предмет. Органичната материя, така ранима и пълна с недостатъци, му се струваше неразбираема. Миризмата на нещо живо, която влажното парче месо упорито разпръскваше, не предизвикваше в него нищо друго, освен лека досада.

С чифт пинцети изтегли тънко бяло влакно и го постави върху стъкълцето. Приближи око до микроскопа и го нагласи на фокус. Записа си всяка подробност в тетрадката на квадратчета и направи уголемена скица на образа.

Денис въздъхна дълбоко. След това, сякаш скачайки с главата напред, събра кураж да го заговори.

— Мати, ти имаш ли някаква тайна? — попита приятеля си.

Изглеждаше, че Матия не го е чул, но ножчето, с което отделяше поредното мускулно влакно, му се изплъзна и издрънча на металния плот. Взе го с бавно движение.

Денис изчака няколко секунди. Матия стоеше неподвижен и държеше ножа вдигнат на два сантиметра от месото.

— На мен можеш да кажеш тайната си — продължи Денис.

Сега, след като се беше престрашил и направил крачка към вълнуващия интимен свят на приятеля си, лицето му пулсираше от вълнение и нямаше никакво намерение да изпусне плячката си.

— И аз имам една тайна — каза той.

Матия разряза на две мускула със сигурно движение на ръката, като че ли искаше да убие нещо, което беше вече мъртво.

— Аз нямам никаква тайна — отговори приглушено.

— Ако ти ми кажеш твоята и аз ще ти кажа моята — продължи да настоява Денис.

Придърпа стола си по-близо и Матия видимо се стегна. Гледаше втренчено и безизразно парчето месо.

— Трябва да завършим експеримента — прошепна с равен глас. — Иначе няма да можем да попълним данните в схемата.

— Въобще не ме интересуват данните — отвърна Денис. — Кажи ми какво си си направил на ръцете.

Матия преброи три свои вдишвания и издишвания. Във въздуха се движеха съвсем леки молекули етанол и някои от тях навлязоха в ноздрите му. Усети ги да се изкачват като приятно парене покрай хрущяла до основата на челото му.

— Наистина ли искаш да знаеш какво съм си направил на ръцете? — попита, обръщайки се към Денис, но загледан в бурканите с формалин, подредени зад гърба му, десетки буркани, пълни със зародиши и с ампутирани крайници на различни животни.

Денис кимна, тръпнещ.

— Тогава гледай — каза Матия.

Стисна ножа с петте си пръста. След това го заби между показалеца и средния пръст и го прокара до китката си.

7.

В четвъртък Виола я чакаше пред училище. Аличе вече я отминаваше с наведена глава, когато тя я спря, като я хвана за ръкава. Извика я по име и Аличе подскочи. Мислите й тутакси се върнаха към бонбона и така й се повдигна, че й се зави свят. Когато четирите мръсници те взимаха на мушка, не те оставяха повече на мира.

— Математичката иска да ме изпита — каза Виола. — А аз въобще не съм учила и не искам да влизам.

Аличе я погледна неразбиращо. Като че ли не се държеше неприятелски, но въпреки това й нямаше доверие. Понечи да се отдалечи.

— Ела да се поразходим — продължи Виола.

— Аз и ти ли?

— Да, аз и ти.

Аличе ужасено се огледа.

— Хайде де — пришпори я Виола. — По-добре да не ни виждат тук.

— Ама… — опита се да възрази Аличе.

Но Виола не я остави да продължи, дръпна я по-силно за ръкава и тя я последва, накуцвайки до спирката на автобуса.

Седнаха една до друга. Аличе се залепи за прозореца, за да остави повече място за Виола, като всеки момент очакваше да се случи нещо, нещо ужасно. Виола от своя страна сияеше. Извади червило от чантата и си го прекара по устните. После я попита дали иска и тя. Аличе поклати глава. Училището се отдалечаваше зад гърбовете им.

— Баща ми ще ме убие — прошепна тя.

Краката й трепереха. Виола въздъхна.

— Глупости, дай ми бележника си.

Разгледа подписа на бащата на Аличе и каза, че е ужасно лесен и че после ще го подправи. Показа й собствения си бележник. Посочи подписите, които бе фалшифицирала всеки път, когато не искаше да влиза в час.

— Така или иначе, утре имаме първи час с Фолини — додаде, — а тя и без това не вижда.

Виола започна да говори за училище, за това колко не я интересува математиката, защото и без друго щяла после да следва право. На Аличе й бе трудно да я слуша. Продължаваше да си спомня за предишния ден в съблекалнята и не можеше да си обясни този неочакван опит за сближаване.

Слязоха на централния площад и се заразхождаха под колонадата. Виола влезе в магазин за дрехи с фосфоресциращи надписи, в който Аличе никога не беше стъпвала. Държеше се така, сякаш са приятелки открай време. Настоя да пробват някои дрехи, които все тя избираше. Попита за размера й и Аличе със срам призна, че носи номер 38. Продавачките ги гледаха подозрително, но Виола не обръщаше внимание. Влязоха в една и съща пробна и Аличе тайно сравни тялото си с това на съученичката си. Накрая не купиха нищо.

После се настаниха в един бар и Виола поръча две кафета, без да попита Аличе какво иска. Аличе беше доста объркана, вече нищо не разбираше, но някакво ново и неочаквано щастие бе започнало да си проправя път в съзнанието й. Полека-лека забрави за баща си и за училището. Седеше на кафе с Виола Баи и й се струваше, че времето принадлежи само на тях двете.

Виола изпуши три цигари и накара Аличе да си запали една. Смееше се и показваше съвършените си зъби всеки път, когато новата й приятелка започваше да кашля. Разпита я накратко за момчетата, с които не е била, и за целувките, които не е получила. Аличе отговаряше с наведена глава.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че никога не си имала гадже? Никога, никога, никога?

Аличе кимна.

— Това е невъзможно. Пълна трагедия — превзето възкликна Виола. — Със сигурност трябва да направим нещо. Да не искаш да си умреш девствена!

Така че на другия ден в голямото междучасие обиколиха училището, за да търсят гадже за Аличе. Виола заряза Джада и другите, като им обясни, че си имат работа, и всички я видяха да излиза от класната стая ръка за ръка с новата си приятелка.

Вече беше измислила всичко. Трябваше да се случи на купона за рождения й ден следващата събота. Необходимо бе само да намерят най-подходящия. Докато минаваха през коридора, Виола й сочеше едно или друго момче, коментирайки:

— Обърни внимание на дупето му, не е никак зле, със сигурност е добър.

Аличе се усмихваше нервно и не можеше да се реши. В главата й с тревожна яснота изникваше мигът, в който някое момче ще пъхне ръцете си под блузата й. Мигът, в който някое момче ще разбере, че под тези дрехи, които й стояха така добре, има само тлъстини и отпусната кожа.

Облегнаха се на парапета на противопожарното стълбище на втория етаж и се загледаха в момчетата, които играеха на футбол в двора с раздута жълта топка.

— А Триверо? — попита Виола.

— Даже не знам кой е.

— Сериозно? От дванайсети клас. Ходеше на гребане със сестра ми. Интересни неща разправят за него.

— Какви?

Виола разпери ръце, за да покаже дължина, и после се разкикоти, доволна от смущението, което предизвика жестът й. Аличе пламна от срам, но почувства и някаква сигурност, някакво прекрасно усещане, че самотата й наистина е свършила.

Слязоха на долния етаж и минаха покрай машините за сандвичи и напитки. Тук учениците образуваха хаотична опашка, някои си играеха с монетите в джобовете на дънките си.

— Това е, трябва да се решиш — каза Виола.

Аличе се завъртя около себе си. Огледа се объркано наоколо.

— Онзи там ми изглежда симпатичен — каза, като посочи две момчета, които стояха по-настрани, до прозореца, но нито си говореха, нито се поглеждаха.

— Кой от двамата? — попита я Виола. — Този с превръзката или другият?

— Този с превръзката.

Виола я погледна втренчено. Искрящите й очи бяха широко отворени от учудване.

— Ти си луда — каза й тя. — Знаеш ли какво беше направил той?

Аличе кимна отрицателно с глава.

— Нарочно си беше забил нож в ръката. Тук, в училище!

Аличе сви рамене.

— На мен ми се струва интересен — възрази тя.

— Интересен? Той е психопат. С такъв като него ще се озовеш нарязана на парченца в някой фризер.

Аличе се усмихна, но продължи да гледа момчето с бинтованата ръка. В начина, по който държеше главата си, наведена надолу, имаше нещо, което я караше да се приближи до него, да повдигне брадичката му и да му каже: „Погледни ме, тук съм.“

— Наистина, сигурна ли си? — попита я Виола.

— Да — отговори Аличе.

Виола сви рамене.

— Тогава да вървим — подкани я тя.

Хвана Аличе за ръката и я поведе към двете момчета на прозореца.

8.

Матия гледаше навън през матовите прозорци на фоайето. Беше светъл ден, подранила пролет в началото на март. Силният вятър, прочистил въздуха през нощта, сякаш помиташе със себе си и времето, което като че ли се движеше по-бързо. Като броеше покривите на къщите, които успяваше да види от това място, Матия се опитваше да изчисли на какво разстояние се намира хоризонтът.

Денис стоеше до него и тайно го гледаше, опитвайки се да разгадае мислите му. Не споменаваха за това, което се бе случило в кабинета по биология. Говореха си малко, но всеки, взрян в собствената си пропаст, прекарваше времето си с другия, който го държеше здраво и му даваше сигурност без много думи.

— Здравей! — чу прекалено близо до себе си Матия.

В стъклото видя отразени силуетите на две момичета, които стояха изправени зад него, хванати за ръка. Обърна се.

Денис го погледна въпросително. Изглежда, двете искаха нещо.

— Здравей — каза бавно Матия.

Наведе глава, за да се предпази от острия поглед на едната от двете.

— Аз съм Виола, а това е Аличе — продължи точно тази с острия поглед. — Ние сме от девети Б.

Матия кимна. Денис стоеше със зяпнала уста. Никой от двамата не каза нищо.

— Добре де — осмели се Виола, — няма ли да се представите?

Матия произнесе името си тихо, сякаш за да го припомни и на себе си. Подаде отпуснато ръка, непревързаната, на Виола и тя я стисна силно. Другото момиче едва го докосна и се усмихна, гледайки в друга посока.

Денис се представи след него по същия несръчен начин.

— Искахме да ви поканим на моя рожден ден по-следващата събота — каза Виола.

Денис потърси отново очите на Матия, но той гледаше срамежливата полуусмивка на Аличе. Забеляза устните й — бяха така бледи и тънки, че устата й изглеждаше като направен с много тънък скалпел разрез.

— И защо? — попита Матия.

Виола го погледна накриво, после отправи към Аличе с поглед, който казваше: „Ето, видя ли? Казах ти, че е луд.“

— Какво значи „защо“? Явно имаме желание да ви поканим.

— Не, благодаря — каза Матия. — Аз не мога да дойда.

Денис облекчено побърза да каже, че и той не може.

Виола не му обърна внимание и се съсредоточи върху момчето с превързаната ръка.

— Така ли? Кой знае какви ангажименти имаш в събота вечер! — предизвика го тя. — Ще си играеш на електронни игри с приятелчето ти може би? Или пък беше планирал да си прережеш вените още веднъж?

Виола почувства тръпка на ужас и възбуда, когато произнесе последната фраза. Аличе й стисна ръката по-силно, за да й даде знак да престане.

Матия си помисли, че е забравил броя на покривите и че няма да успее да ги преброи отново, преди да бие звънецът.

— Не обичам купоните — обясни той.

Виола се насили да се засмее и издаде няколко остри, режещи хихикания.

— Ти наистина си странен — подигра му се тя. — На всички им харесват купоните — добави и се потупа два пъти с показалец по дясното слепоочие.

Аличе беше пуснала ръката й и държеше своята несъзнателно опряна върху корема.

— На мен не ми харесват — повтори Матия със строг глас.

Виола му отправи предизвикателен поглед, който той издържа, без да трепне. Аличе бе отстъпила крачка назад. Виола отвори уста, за да му отвърне, но звънецът удари точно навреме. Матия се обърна и тръгна решително към стълбите, сякаш за да покаже, че за него спорът е приключил. Денис го последва, сякаш привлечен от магнетизма му.

9.

Откакто бе започнала работа при семейство Дела Рока, Соледад Галиенас наруши правилата само веднъж. Това се случи преди четири години в една дъждовна вечер, когато Дела Рока бяха отишли на вечеря при приятели.

В гардероба на Соледад всички дрехи бяха черни, включително и бельото й. Бе разказвала толкова много пъти как мъжът й загинал при трудова злополука, че понякога и тя самата започваше да си вярва. Представяше си го застанал прав на скелето на двайсет метра от земята с цигара в уста да изравнява хоросана, за да положи още един ред тухли. Виждаше го как се спъва в оставен на земята инструмент или в руло въже, това, с което е трябвало да се завърже, но е захвърлил настрана, защото тези мерки били за новаците. Представяше си го как губи равновесие върху дървеното скеле и полита надолу без вик. Картината се разширяваше, за да обхване мъжа й, който пада, разперил ръце, и бялото небе зад него. След това нейният измислен спомен завършваше с поглед отвисоко — тялото му, размазано върху прашния терен на строителния обект. Безжизнен и двуизмерен, с още отворени очи и тъмно петно кръв, което се разраства на земята.

Като мислеше за съпруга си по този начин, изпитваше приятна мъка някъде между гърлото и носа и ако задържеше емоцията, успяваше и да пролее някоя сълза.

Истината беше, че мъжът й си бе отишъл. Напусна я една сутрин, вероятно за да започне нов живот с някоя, която тя дори не познаваше. Никога не получи вест от него. Когато дойде в Италия, измисли историята за вдовството, за да има минало, което да разказва. За истинското си минало нямаше какво да каже. Черните дрехи и мисълта, че хората могат да видят в очите й следите на една трагедия, на една неотишла си болка, й даваха сигурност. Носеше траура си с достойнство и до онази вечер не беше изневерявала на спомена за своя покойник.

В събота отиваше на литургия в шест, за да се върне навреме за вечеря. Ернесто я ухажваше от седмици. След службата я чакаше в преддверието на църквата и всеки път по един и същи церемониален начин й предлагаше да я придружи до дома й. Соледад се загръщаше в тъмната си дреха и в крайна сметка се съгласяваше. Той й разказваше за времето, когато още работел в пощата, за това колко били дълги сега вечерите, когато е сам вкъщи с всичките тези години зад гърба си и с толкова призраци от миналото, с които трябвало да се бори. Ернесто беше по-възрастен от Соледад и жена му наистина си беше отишла от рак на панкреаса.

Вървяха, прилично хванати под ръка. Тази вечер той я бе подслонил под чадъра си и бе измокрил главата и палтото си, за да я предпази възможно най-добре. Направи й комплимент за италианския й, който се подобрявал с всяка изминала седмица, и Соледад се смя, преструвайки се на засрамена.

Стана от несръчност, от липса на синхрон, когато, вместо да се поздравят като приятели с две невинни целувки по бузите, устните им се докоснаха пред вратата на семейство Дела Рока. Ернесто й се извини, но веднага след това отново се наведе към устните й и Соледад усети как целият прах, покривал сърцето й през всичките тези години, се вдига вихрено нагоре и стига до очите й.

Покани го да влезе. Смяташе да го остави в стаята си за два часа, колкото да приготви нещо за ядене на Аличе и да я сложи да спи. Дела Рока трябваше да излязат след малко и щяха да се върнат късно.

Ернесто благодареше на Господ, че някои неща все още могат да се случват и на неговата възраст. Влязоха в къщата тайно. Соледад пусна любимия си в своята стая, държейки го за ръка като младо момиче, и с пръст върху устните му направи знак да пази тишина. Набързо приготви вечерята на Аличе, погледа я как се храни бавно и й каза, че изглежда уморена и че е по-добре да си ляга. Аличе започна да протестира, искала да гледа телевизия, и Соледад се съгласи, само и само да се освободи от нея, като се споразумяха поне да се премести в мансардата. Аличе се качи на горния етаж, където спокойно можеше да си влачи краката, възползвайки се от факта, че баща й го няма.

Соледад се върна при госта си. Двамата дълго време се целуваха, седнали един до друг, без да знаят какво да правят с ръцете си, неумели и сякаш забравили всичко. След време Ернесто все пак се престраши да я привлече към себе си.

Докато той се бореше с безумното нещо, с което се закопчаваше сутиена й, извинявайки се тихо, че е толкова неловък, тя се почувства млада, красива и безразсъдна. Затвори очи и когато ги отвори отново, видя Аличе да стои на прага на стаята.

— По дяволите! — изпусна се тя. — Какво правиш тук?

Отдръпна се от Ернесто и покри гърдите си с ръка.

Аличе държеше главата си наведена на една страна и ги наблюдаваше без притеснение, сякаш бяха животни в клетка.

— Не мога да заспя — каза тя.

И ето че сега, по някакво невероятно съвпадение бе настъпил друг подобен момент. Соледад пак така се обърна и съзря Аличе да стои на прага на кабинета.

Соледад бършеше прахта на библиотеката. Вадеше по три тежки тома наведнъж от една от енциклопедиите на адвоката, тази с кориците в зелено и златисто. Държеше ги с лявата ръка, която вече я наболяваше, докато с другата мушкаше парцала и в най-затънтените ъгли на махагоновата библиотека, защото наскоро адвокатът се бе оплакал, че забърсва само наоколо.

Аличе не беше влизала с години в кабинета на баща си. Една невидима бариера на враждебност я държеше закована на прага. Бе сигурна, че дори ако само пристъпи върху правилната и хипнотизираща симетрия на паркета, дървото ще се изкриви под тежестта й и тя ще пропадне в черна пропаст.

Цялата стая бе напоена с натрапчивия мирис на баща й, наслоен върху купчините с листове, подредени върху бюрото, върху плътните кремави пердета.

Когато беше малка, Аличе влизаше на пръсти, за да каже на баща си, че масата за вечеря е сложена. Винаги изчакваше малко, преди да заговори, защото се стъписваше от фигурата му — тя изпълваше пространството зад бюрото, докато зад сребърната рамка на очилата изучаваше сложните си документи. Когато забелязваше присъствието на дъщеря си, адвокатът вдигаше поглед и сбръчкваше челото си, сякаш се питаше какво прави там. После кимваше и едва доловимо й се усмихваше.

— Идвам — казваше.

Аличе беше сигурна, че все още чува тази единствена дума да отеква, отразена от тапицерията на кабинета, затворена завинаги между четирите стени, така както и в нейната глава.

— Здравей, съкровище — каза Соледад.

Продължаваше да се обръща към нея по този начин, макар застаналото сега на прага момиче, тънко като чертичка, направена с молив, да не приличаше на сънливото момиченце, което всяка сутрин обличаше и водеше на училище.

— Здравей — отговори Аличе.

Соледад я погледа няколко секунди, очаквайки я да каже нещо, но Аличе отклони нервно поглед. Соледад се върна към рафтовете си.

— Сол — каза най-накрая Аличе.

— Да?

— Трябва да те попитам нещо.

Соледад сложи томовете на бюрото и се приближи към Аличе.

— Кажи, съкровище.

— Трябва ми една услуга.

— Каква услуга? Разбира се, кажи ми.

Аличе нави ластика на панталоните около показалеца си.

— В събота съм на един купон. В моята приятелката Виола.

— О, колко хубаво — усмихна се Соледад.

— Искам да занеса някакъв сладкиш. И ми се ще да го направя аз. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се, съкровище. Какъв сладкиш искаш?

— Не знам. Някаква торта. Или тирамису. Или пък онзи сладкиш, който ти правиш, с канелата.

— Рецептата на майка ми — възкликна Соледад с нотка на гордост. — Ще те науча.

Аличе я погледна умолително изпод вежди.

— Значи в събота ще отидем да напазаруваме заедно? Въпреки че е почивният ти ден?

— Естествено, съкровище — отговори Соледад.

За момент се почувства важна и в тази несигурност на Аличе разпозна момиченцето, което беше отгледала.

— Би ли ме завела и на едно друго място? — престраши се Аличе.

— Какво място?

Аличе се поколеба за момент.

— Да си направя татуировката — каза набързо.

— О, любов моя — въздъхна Соледад, леко разочарована, — баща ти е против, знаеш го.

— Няма да му казваме. Никога няма да я види — настоя Аличе с плачлив глас.

Соледад поклати глава.

— Хайде, Сол, моля те. Ако съм сама, няма да ми я направят. Трябва да е със съгласието на родителите.

— Е, аз тогава за какво съм ти?

— Ти ще се представиш за майка ми. Трябва само да подпишеш един лист, нищо не трябва да казваш.

— Но не може, любов моя, не може. Баща ти ще ме уволни.

Аличе изведнъж стана по-сериозна. Погледна Соледад право в очите.

— Ще бъде нашата малка тайна, Сол.

Направи малка пауза и добави:

— Ние така или иначе вече си имаме една, нали? Соледад я погледна объркано. Не можа да разбере в първия момент.

— Аз мога да пазя тайна — продължи Аличе бавно. Чувстваше се силна и безмилостна като Виола.

— Ако не можех, щяха отдавна да са те уволнили. Соледад усети как нещо сякаш й засяда гърлото.

— Но… — каза тя.

— Значи ще ме придружиш? — настоя Аличе.

Соледад погледна надолу.

— Добре — каза бавно.

После й обърна гръб и подреди книгите на етажерката, докато две големи сълзи се стичаха по бузите й.

10.

Матия нарочно беше толкова тих в движенията си. Знаеше, че безпорядъкът в света не може да не се увеличава, че фоновият шум ще нараства, докато не покрие всеки ясен сигнал. Бе убеден обаче, че ако преценява внимателно жестовете си, ще има по-малко вина за тази разруха.

Беше се научил да стъпва първо с пръстите, после с петата, като задържаше тежестта си на външната страна на стъпалото, за да намали до минимум повърхността, която докосва земята. Създаде тази техника преди години, когато се будеше нощем и скришом тършуваше из къщата, за да намери нож. Кожата на ръцете му ставаше извънредно суха и единственият начин да се убеди, че тези крайници са все още негови, беше да прекара някакво острие отгоре им. С времето това странно и предпазливо пристъпване се превърна в негова обичайна походка.

Често се случваше родителите му да го видят изведнъж пред себе си като холограма, прожектирана от пода, с неговия намръщен поглед и с тази винаги затворена уста. Веднъж майка му така се стресна, че изпусна една чиния на пода. Матия се наведе да събере парчетата и едва устоя на изкушението, което предизвикваха острите им ръбове. Майка му му благодари, леко притеснена, а когато той излезе от стаята, седна на пода и напълно съсипана, не мръдна в продължение на четвърт час.

Матия завъртя ключа във вратата на апартамента. Беше се научил, че придърпвайки дръжката към себе си и натискайки с длан бравата, може напълно да елиминира металното щракване при отварянето. С превързаната ръка ставаше още по-добре.

Вмъкна се в коридора. Пъхна ключовете от вътрешната страна и повтори процедурата като някакъв разбивач на сейфове в собствения си апартамент.

Баща му се беше прибрал вече, по-рано от обикновено. Когато го чу да повишава тон, застина на място, като се чудеше дали да прекоси помещението и да прекъсне спора на родителите си, или да излезе отново и да изчака, докато от двора види, че са загасили лампата в хола.

— Не го намирам за правилно — завърши баща му с укорителен тон.

— Така е — каза Аделе. — Предпочиташ да се правиш, че няма нищо странно.

— И какво странно има?

Настъпи пауза. Матия ясно можеше да си представи майка си как поклаща глава и свива единия край на устата си, сякаш иска да каже: „Така или иначе с теб е безсмислено да се разговаря.“

— Какво странно има? — произнесе ясно тя. — Аз не…

Матия спря на крачка от лъча светлина, който идваше от хола и свършваше до коридора. Завъртя очи, проследи линията на сянката от пода до стените и после по тавана. Убеди се, че образува трапец и че това е поредната игра на перспективата.

Майка му често оставяше фразите си незавършени, все едно че забравяше края им, когато ги произнасяше. Тези прекъсвания сякаш оставяха във въздуха балони, пълни с нищо, и Матия всеки път си представяше, че ги спуква с пръст.

— Странното е, че си е забил нож в ръката пред всичките си съученици. Странното е, че бяхме убедени, че този период е минал, а всъщност отново сме сбъркали — продължи майка му.

Матия не реагира по никакъв начин, когато разбра, че говорят за него. Изпита само леко чувство на вина за това, че е там и подслушва разговор, който не би трябвало да чува.

— Това не е причина да се говори с преподавателите без него — каза баща му, но с по-смирен тон. — Достатъчно голям е, за да има правото да присъства.

— По дяволите, Пиетро — избухна майка му. — Не е това проблемът, разбираш ли? Престани да се държиш с него все едно, че е…

Не се доизказа. Тишината изпълни въздуха като статичен електрически заряд. Лека тръпка разтърси раменете на Матия.

— Все едно, че е какво?

— Нормален — призна майка му.

Гласът й потрепери и Матия се запита дали плаче. От друга страна, и без това плачеше често след онзи следобед. В повечето случаи го правеше без причина. Понякога, защото месото, което беше приготвила, е жилаво, или защото цветята на балкона са пълни с листни въшки. Каквато и да беше причината, отчаянието й винаги бе едно и също. Сякаш така или иначе не можеше да се направи нищо повече.

— Преподавателите казват, че няма приятели. Говори само с момчето, с което стои на един чин, и прекарва целия ден само с него. Съучениците му излизат вечер, срещат се с момичета.

— Мислиш, че той е… — прекъсна я баща му. — Така де, разбираш ме…

Матия се опита да завърши изречението, но не му дойде на ум как.

— Не, не смятам. Може би бих предпочела само това да е проблемът — отговори майка му. — Понякога си мисля, че част от Микела е преминала в него.

Баща му въздъхна дълбоко и шумно.

— Беше обещала, че вече няма да говорим за това — каза леко раздразнено той.

Матия се замисли за Микела, изчезнала така в нищото. Замисли се само за части от секундата. След което се разсея от бледите изображения на родителите си, които видя отразени и умалени върху извитата и гладка повърхност на поставката за чадъри. Започна да драска с ключовете левия си лакът. Усещаше как ставата помръдва при всяко драсване.

— Знаеш ли кое е нещото, което най-вече ме кара да настръхвам? — продължи Аделе. — Всичките тези високи оценки, които получава. Винаги девет, десет, винаги най-високите. Има нещо плашещо в тези оценки.

Матия чу майка си да подсмърча веднъж. После отново, но този път сякаш носът й беше опрян върху нещо. Представи си как баща му я притиска към себе си в средата на хола.

— На петнайсет години е — каза баща му. — Това е жестока възраст.

Майка му не отговори и Матия се заслуша в хлиповете, които ставаха все по-отчаяни, докато достигнаха своя пик. После бавно утихнаха и отново настъпи тишина.

В този момент реши да влезе в хола. Очите му леко се притвориха, когато се сблъскаха с лъча светлина. Спря се на две крачки от родителите си, които стояха прегърнати и го гледаха потресени като две деца, хванати да правят беля. На учудените им лица беше изписан въпросът: „От колко време си там отзад?“

Матия погледна в една точка между двамата. Каза само:

— Имам приятели, в събота отивам на купон.

После продължи по коридора и изчезна в стаята си.

11.

Човекът, който правеше татуировките, погледна подозрително Аличе и веднага след това жената с прекалено тъмна кожа и с изплашен поглед, която девойката беше представила като своя майка. И за секунда не бе повярвал на това, но и не беше негова работа. Свикнал беше с измами от този тип и с капризни тийнейджърки. Идваха все по-малки. „Тази със сигурност не е навършила и седемнайсет“ — помисли си. Но не можеше да откаже на клиент само заради принципа. Посочи стол на жената и тя седна там, без да пророни и дума. Държеше чантата си стисната в скута, сякаш щеше да си тръгне всеки момент. Гледаше навсякъде, но не и към иглата.

Момичето не издаде и звук. Попита я дали я боли, защото винаги задаваше този въпрос, и тя със стиснати зъби отговори:

— Не, не…

После й препоръча да държи марлята поне три дни и да почиства раната сутрин и вечер в продължение на една седмица. Подари й бурканче с вазелин и пъхна парите за татуировката в джоба си.

В банята вкъщи Аличе повдигна белия цитопласт, който придържаше марлята. Татуировката й беше само на няколко часа, а тя я бе поглеждала вече десетина пъти. При всеки поглед част от вълнението се изпаряваше като локва вода под слънчевите лъчи през август. Този път само си помисли колко се беше зачервила кожата й около татуировката. Запита се дали ще възвърне някога обичайния си цвят и за момент паниката стисна гърлото й. После прогони от съзнанието си това глупаво притеснение. Ненавиждаше факта, че всяка нейна постъпка винаги й се струваше така непоправима и окончателна. В главата си наричаше това тежестта на последствията и беше сигурна, че е още една досадна черта на баща й, която с годините си беше намерила място в мозъка й. Жадно копнееше за липсата на предразсъдъци, с която се отличаваха връстничките й, и за тяхното глупаво чувство за безсмъртие. Мечтаеше за пълното безгрижие, което би трябвало да е присъщо на петнайсетте й години, но усещаше бясната скорост, с която времето й се изплъзваше. Така тежестта на последствията ставаше още по-непоносима и мислите й започваха да се движат все по-бързо, в още по-стеснени траектории.

В последния момент беше променила намерението си. На момчето, което вече бе включило ръмжащата машина и приближаваше иглата към корема й, каза просто, че има друга идея. Без да се зачуди и за миг, той я попита:

— Не искаш ли вече да си я правиш?

Аличе му отговори:

— Разбира се, че искам да си я направя, но вече не ми се ще да е роза, а виолетка.

Момчето я бе погледнало по странен начин. После й призна, че не знае как точно изглежда виолетката.

— Почти като маргарита — обясни му Аличе. — С три листенца отгоре и две отдолу. И е лилава.

Той бе казал:

— Окей — и бе започнал работа.

Аличе погледна синкавото цветенце, което украсяваше пъпа й, и се запита дали Виола ще разбере, че е за нея, че е в името на тяхното приятелство. Реши, че няма да й казва до понеделник. Искаше да го види без корички, искрящо върху бялата й кожа. Ядоса се на себе си, че не се бе решила по-рано, за да може татуировката да е готова за тази вечер. Представи си какво би било да я покаже тайно на онова момче, което беше поканила на купона. Преди два дни Матия се беше появил пред нея и Виола с унилия си вид, за да им каже, че той и Денис ще дойдат. Виола не бе имала дори време да направи някакъв хаплив коментар, когато той беше вече в края на коридора с гръб към тях и с наведена глава.

Не беше сигурна, че иска да го целуне, но така или иначе, вече всичко бе решено и щеше само да се изложи пред Виола, ако се отметнеше.

Прецени точното място, до което трябваше да стига ръбът на бикините й, за да се вижда виолетката, но не и белегът, които започваше веднага под нея. Нахлузи чифт дънки, тениска и блузон, достатъчно широк, за да покрие всичко — татуировката, белега, широките й бедра. След това излезе от банята, за да отиде в кухнята при Соледад и да я гледа, докато приготвя специалния си сладкиш с канела.

12.

С дълги и дълбоки вдишвания Денис се опитваше да напълни дробовете си с мириса от колата на Пиетро Балосино, леко остър мирис на пот. Изглежда, че той не идваше толкова от хората, колкото от огнеупорните дамаски на седалките и от нещо влажно, което гниеше там от много време, вероятно скрито под изтривалките. Денис чувстваше, че тази смес обгръща лицето му като топъл шал.

С удоволствие би прекарал цялата вечер в тази кола. Приятно му бе да обикаля по полутъмните улици на хълма, да гледа как светлините на автомобилите в отсрещната лента се отразяват в лицето на приятеля му и после отново го оставят в сянка, сякаш за да не го похабят.

Матия седеше отпред до баща си. Денис тайно изучаваше безстрастните лица и на двамата и му се струваше, че бащата и синът са се уговорили да не произнесат и дума през целия път, да не кръстосат дори погрешка траекториите на погледите си.

Забеляза, че хващат предметите по един и същи начин, като ги обгръщат с опънати пръсти и докосват повърхността им, но не напълно, все едно че се страхуват да не деформират това, което държат в ръка. Господин Балосино сякаш едва докосва волана. А ужасяващите ръце на Матия леко се спускаха по ръбовете на подаръка, който майка му беше купила за Виола и който той държеше върху прибраните си един до друг крака.

— Значи ти си в един и същи клас с Мати — насили се да каже господин Балосино, не напълно убеден.

— Да — каза Денис с писклив глас, който сякаш беше останал прекалено дълго затворен в гърлото му. — Седим на един чин.

Бащата на Матия кимна тежко и после с чиста съвест се върна към мислите си. Матия като че ли не забеляза този опит за разговор и не откъсна поглед от прозореца. Опитваше се да разбере дали усещането, че осовата линия, разделяща платната, е непрекъсната, се дължи само на бавната реакция на окото или на друг, по-сложен механизъм.

Пиетро Балосино спря на около метър от голямата порта на имението на семейство Бай и дръпна ръчната спирачка, защото улицата беше под лек наклон.

— Никак не си живее зле приятелката ви — изкоментира той, навеждайки напред глава, за да погледне отвъд оградата.

Нито Денис, нито Матия си признаха, че знаят само името на това момиче.

— Да дойда да ви взема в полунощ, нали?

— В единайсет — побърза да каже Матия. — По-добре в единайсет.

— В единайсет? Но в момента е вече девет. Какво ще правите само два часа?

— Ела в единайсет — настоя Матия.

Пиетро Балосино кимна с глава и каза:

— Окей.

Матия слезе и Денис го последва без желание. Страхуваше се, че на купона Матия може да си намери нови приятели, забавни и модерни младежи, които за секунди ще му го отнемат завинаги. Страхуваше се, че никога вече няма да се качи в тази кола.

Сбогува се възпитано с бащата на Матия и за да си придаде вид на възрастен, му подаде и ръка. Пиетро Балосино несръчно протегна своята, без да си сваля колана.

Двамата съученици се заковаха пред вратата и изчакаха колата да направи обратен завой, преди да се решат да позвънят.

Аличе се беше свила в единия край на белия диван. Държеше в ръка чаша спрайт и с крайчеца на окото си наблюдаваше пищните бедра на Сара Турлети, обвити в тъмен чорапогащник. Разплути на дивана, те изглеждаха още по-широки, почти двойни. Аличе се замисли за малкото място, което заемаше в сравнение с нея. При мисълта да стане толкова тънка, че да бъде почти невидима, усети приятно свиване на стомаха.

Когато Матия и Денис влязоха в стаята, веднага изправи гръб. Отчаяно затърси с поглед Виола. Забеляза, че ръката на Матия вече не е превързана, и се вгледа, за да види дали му е останал белег на китката. Инстинктивно прокара пръст по контурите на своя. Можеше да го намери и през дрехите, беше все едно да имаш дъждовен червей, изпънал се върху кожата.

Двамата новодошли се огледаха наоколо като попаднали в плен, но в интерес на истината никой от трийсетината младежи, разпръснати из стаята, не ги забеляза. Никой, освен Аличе.

Денис следеше движенията на Матия, отиваше там, където отива той, и гледаше, накъдето гледа той. Матия се приближи към Виола, изцяло погълната от това да разказва измислените си истории на група приятелки. Дори и не се запита дали беше виждал вече тези момичета в училище. Застана зад рожденичката с подаръка в ръка, държейки го вдървено на нивото на гърдите си. Виола се обърна, когато забеляза, че съученичките й са откъснали поглед от неустоимата й уста и гледат към някаква точка зад гърба й.

— А, значи дойдохте — каза тя наперено.

— Вземи — каза Матия, като пъхна подаръка в ръцете й и промърмори: — Честит рожден ден.

Канеше се вече да се обърне, когато Виола изписка с прекалено възторжения си глас:

— Али, Али, ела тук. Твоят приятел дойде.

Денис преглътна от напрежение. Една от любимките на Виола се изкиска в ухото на тази до нея.

Аличе стана от дивана. Направи четирите крачки, които я отделяха от групичката, опитвайки се да прикрие неравната си походка, но беше сигурна, че всички са я забелязали.

Поздрави Денис с бърза усмивка и след това Матия с тих глас и леко наведена глава. Матия отговори на поздрава и веждите му трепнаха, с което се стори още по-загубен на Виола.

Настъпи безкрайно дълга тишина, която Виола накрая наруши.

— Открих къде сестра ми държи хапчетата! — извика тя сияеща.

Приятелките й превъзбудени възкликнаха:

— Еха!

— Искате ли да опитате?

Зададе този въпрос точно на Матия, като беше сигурна, че дори няма идея за какво става дума. И беше напълно права.

— Момичета, елате с мен, за да ви дам — каза тя. — И ти, Али!

Хвана Аличе за ръката и петте изчезнаха в коридора, като почти се бутаха една в друга.

Денис отново се озова сам с Матия и биенето на сърцето му стана пак нормално. И двамата се приближиха до масата с напитките.

— Има уиски — каза Денис, хем учуден, хем скандализиран. — Има и водка.

Матия не му отговори. Взе пластмасова чаша от колонката, върху която стояха една в друга, и я напълни с кока-кола чак до ръба, опитвайки се да се доближи максимално до границата, където повърхностното напрежение на течността не й позволява да прелее. После я постави на масата. Денис си сипа уиски, оглеждайки се наоколо и надявайки се тайно да впечатли приятеля си, който дори и не забеляза избора му.

През две стени, в стаята на сестрата на Виола, момичетата бяха сложили Аличе да седне на леглото, за да й дадат напътствия.

— Не му го поемай с уста. Дори да ти го поиска, разбра ли? — загрижено я посъветва Джада Саварино. — Първия път можеш да му направиш най-много една чекия.

Аличе се засмя нервно и не можа да разбере дали Джада говори сериозно.

— Сега отиди там и го заговори — каза Виола, която имаше план, и то много ясен. — После си измисли някакво извинение и го заведи в моята стая, разбра ли?

— И какво извинение да си измисля?

— Уф, откъде да знам, измисли нещо. Кажи му, че те дразни музиката и искаш малко тишина.

— А приятелят му? Все е залепен за него. — попита Аличе.

— С него ще се занимаем ние — обяви Виола с безмилостната си усмивка.

После се качи върху леглото на сестра си, стъпвайки с обувки върху светлозелената покривка. Аличе си помисли за баща си, който й забраняваше да стъпва с обувки дори върху килимите. За момент се запита какво би казал, ако я види тук, но после изхвърли тази мисъл от съзнанието си.

Виола отвори едно чекмедже в секцията над леглото. Започна да рови с ръка, защото не стигаше толкова високо, че да погледне вътре, и накрая извади кутийка, облечена в розов плат и украсена със златни идеограми.

— Дръж това — каза тя и протегна ръка към Аличе.

В ръката й искреше синьо хапче, квадратно, но със заоблени ъгли. В центъра му беше отпечатана стилизирана пеперуда. Аличе за миг извика в съзнанието си гнусния бонбон, който бе взела от същата тази ръка, и отново го усети да засяда в гърлото й.

— Какво е това? — попита.

— Вземи го. Ще те накара да се забавляваш още повече.

Виола й намигна. Аличе се замисли за момент. Всички я гледаха. Реши, че това беше още едно изпитание. Взе хапчето от ръката на Виола и го постави на езика си.

— Готова ли си? — каза доволна Виола. — да тръгваме.

В индианска нишка момичетата излязоха от стаята, всичките с наведени очи и с хитра усмивка. Федерика умоляваше Виола да даде хапче и на нея, а Виола безцеремонно й отговори да изчака да й дойде редът.

Аличе излезе последна. Докато останалите бяха с гръб към нея, подложи ръка до устата си и изплю хапчето. Пъхна го в джоба си и загаси лампата.

13.

Като четири грабливи птици Виола, Джада, Федерика и Джулия обградиха Денис.

— Ще дойдеш ли с нас? — попита Виола.

— Защо?

— Това ще ти то обясним после — захихика тя.

Денис се стегна. Потърси с поглед Матия за помощ, но той все още съсредоточено наблюдаваше трептенето на кока-колата на ръба на чашата. Заради засилената докрай музика, която изпълваше стаята, повърхността й подскачаше при всеки удар на барабаните. Матия чакаше със странно вълнение момента, в който течността ще се разлее.

— Предпочитам да остана тук — каза Денис.

— Уф, много тежко го раздаваш! — изгуби търпение Виола. — Идваш с нас и толкова.

Дръпна го за ръката. Денис оказа лека съпротива. След това и Джада започна да го дърпа и той се предаде. Докато го тикаха към кухнята, погледна още веднъж приятеля си, който стоеше неподвижен.

Матия забеляза Аличе едва когато тя сложи ръката си на масата. Балансът се наруши и тънък слой от течността преля от чашата, за да се разстеле около нея като тъмен пръстен.

Инстинктивно вдигна поглед и срещна нейния.

— Как си? — попита тя.

Матия кимна.

— Добре — отговори.

— Харесва ли ти купонът?

— Ъхъ.

— Когато музиката е така силна, ме заболява главата.

Аличе изчака Матия да каже нещо. Погледна го и й се стори, че не диша. Очите му бяха благи и тъжни. Както и първия път й се прииска да насочи тези очи към себе си, да вземе в ръцете си главата му и да го успокои, да му каже, че всичко е наред.

— Ще ме придружиш ли в другата стая? — престраши се тя.

— Окей — отговори той.

Аличе тръгна пред него в коридора и той я последва. Докато вървеше, Матия както винаги гледаше надолу пред себе си. Забеляза, че десният й крак се прегъва грациозно на нивото на коляното, както всички крака по света, и стъпалото му едва докосва пода, без да вдига какъвто и да било шум. Левият й крак обаче оставаше вдървен. За да го придвижи, трябваше да опише полукръг встрани. За части от секундата тазът й нарушаваше равновесието си и се люшваше на една страна, сякаш момичето ей сега ще падне. Накрая и левият крак докосваше земята тежко, все едно че беше патерица.

Матия се концентрира върху този жироскопичен ритъм и без да си дава сметка, синхронизира стъпките си с нейните.

Когато влязоха в стаята на Виола, Аличе се плъзна покрай него и с грация, на която самата тя се учуди, затвори вратата. Стояха прави, той върху килима, тя извън него.

„Защо не казва нищо?“, запита се Аличе.

За момент й се прииска да зареже всичко, да отвори вратата, да излезе и да започне да диша нормално.

„Но после какво ще разказвам на Виола?“, помисли си.

— Тук е по-добре, нали?

— Да — кимна Матия.

Държеше ръцете си отпуснати покрай бедрата като някаква марионетка. С десния си показалец прегъваше една къса и твърда кожичка, която стърчеше до нокътя на палеца му. Беше все едно, че се боде с игла, и паренето го откъсна за малко от разредения въздух на стаята.

Аличе седна на леглото на Виола, като запази равновесие на ръба му. Матракът не потъна под тежестта й. Огледа се наоколо, търсейки нещо.

— Ще седнеш ли тук? — каза най-сетне на Матия.

Той се подчини. Настани се много внимателно на три педи от нея.

Музиката, която идваше от хола, звучеше така, сякаш стените на стаята дишаха тежко и задъхано. Аличе погледна скришом ръцете на Матия, свити в юмруци.

— Оздравя ли ти ръката? — попита тя.

— Почти — каза той.

— Как се случи?

— Порязах се. В кабинета по биология. Погрешка.

— Мога ли да видя?

Матия стисна още по-силно юмруци. После бавно отвори лявата си ръка. Една синкава и перфектно права ивица разрязваше ръката му по диагонал. Около нея Аличе забеляза малки белези, които бяха по-тънки и светли, почти бели. Покриваха цялата му длан и се преплитаха като клоните на голо дърво, осветено от слънцето.

— И аз имам един, знаеш ли? — каза тя.

Матия затвори длан и я мушна между бедрата си, сякаш за да я скрие. Тя стана на крака. Вдигна блузона си и разкопча дънките си. Той бе обхванат от паника. Наведе колкото се може повече погледа си, но въпреки това успя да види ръцете на Аличе, които подгъваха веднъж колана на панталоните и разкриваха бяла превръзка, обкръжена от цитопласт, и малко по-долу — ластика на светлосиви бикини. Аличе премести ластика с няколко сантиметра надолу и Матия задържа дъха си.

— Виж — каза тя.

Дълъг белег се разпростираше около изпъкналата кост на таза. Беше плътен и релефен, по-широк от този на Матия. Заради следите от шевовете, които го пресичаха перпендикулярно и на равно разстояние, приличаше на чертите, които децата си рисуват по лицата по време на карнавала и когато се обличат като пирати.

Матия не се сети какво да каже. Аличе си закопча дънките и напъха блузата си вътре. После отново седна, сега малко по-близо до него.

Тишината беше почти нетърпима и за двамата. Празното пространство между лицата им сякаш кипеше от очакване и притеснение.

— Харесва ли ти новото училище? — попита Аличе, само и само за да каже нещо.

— Да.

— Казват, че си направо гений.

Матия глътна бузите си и заби зъбите си в тях, докато не усети металния вкус на кръв да изпълва устата му.

— Наистина ли ти харесва да учиш?

Матия кимна.

— И защо?

— Това е единственото нещо, което знам да правя — каза бавно той.

Искаше му се да й каже, че му харесва да учи, защото може да го прави сам, защото всички неща, които учиш, са вече мъртви, студени и сдъвкани. Искаше му се да й каже, че всичките страници на книгите в училище имат една и съща температура, че ти дават време да избереш, че не могат да те наранят и че ти не можеш да ги нараниш. Не каза нищо.

— А аз харесвам ли ти? — престраши се да попита Аличе.

Гласът й излезе малко писклив и лицето й почервеня.

— Не знам — отговори бързо Матия, гледайки надолу.

— И защо?

— Не знам — повтори той. — Не съм мислил за това.

— Че защо трябва да мислиш?

— Ако не мисля, не мога да разбера нищо.

— На мен ти ми харесваш — каза Аличе. — Малко, поне така мисля.

Той кимна. Заигра се да присвива и да разтваря очи, за да фокусира геометричната фигура върху килима.

— Искаш ли да ме целунеш? — попита Аличе.

Не се срамуваше, но докато го изричаше, стомахът й се сви при мисълта, че той може да не иска.

Матия застина за няколко секунди. После бавно поклати глава отрицателно, продължавайки да гледа заврънкулките на килима.

В изблик на нервност Аличе сложи ръце на хълбоците си и измери ширината на таза си.

— Няма значение — каза бързо с променен глас. — Не го разказвай на никого, моля те.

„Ти си пълна глупачка, помисли си. По-зле си от момиченце в началното училище.“

След това стана на крака. Изведнъж стаята на Виола й се стори странно и студено място. Усети, че като че ли се напива от всичките тези цветове по стените, от бюрото, пълно с разхвърляни гримове, от балетните обувки, закачени на една от вратите на гардероба, които й заприличаха на чифт обесени крака, от уголемената снимка на Виола на морето, от натрупаните разбъркано касети до уредбата и от дрехите, събрани накуп на фотьойла.

— Връщаме се при другите — каза тя.

Матия стана от леглото. Погледна я за момент и на Аличе й се стори, че мълком й иска извинение. Тя отвори вратата, оставяйки музиката да нахлуе с все сила в стаята. Прекоси част от коридора сама. После се замисли за лицето на Виола. Върна се назад, хвана вдървената ръка на Матия, без да му иска разрешение, и свързани по този начин, двамата влязоха в шумния хол на Бай.

14.

Момичетата бяха приковали Денис в ъгъла до хладилника само за да се позабавляват малко. Бяха се наредили пред него една до друга, за да образуват бариера от възбудени очи и разпуснати коси, през които Денис не успяваше да види Матия в другата стая.

— Истината или се осмеляваш? — попита го Виола.

Денис срамежливо поклати глава, за да покаже, че на него не му се играе на тази игра. Виола вдигна очи към небето и после открехна хладилника, принуждавайки го да се наведе на една страна, за да може вратата да се отвори. Извади бутилка с водка праскова и отпи една глътка, без дори да й хрумне да си вземе чаша. После му я подаде със заговорническа усмивка.

Денис вече се чувстваше замаян и леко му се повдигаше. Уискито му бе оставило горчив вкус някъде между носа и устата, но в начина на държане на Виола имаше нещо, което не му позволяваше да й противоречи. Взе бутилката и отпи. После я подаде на Джада Саварино, която я хвана жадно и започна да се налива, все едно че беше фанта.

— Е, какво реши? Истината или се осмеляваш? — повтори Виола. — Ако не кажеш, ще изберем ние!

— Не ми харесва тази игра — възпротиви се Денис не особено убедително.

— Мм, ти и приятелят ти сте наистина много досадни — каза тя. — Тогава ще избера аз. Истината. Да видим сега.

Приближи показалец до брадичката си и с поглед обрисува кръг върху тавана, правейки се, че мисли.

— Реших — възкликна тя. — Трябва да кажеш коя от нас ти харесва най-много.

Денис смутено сви рамене.

— Не знам — каза той.

— Как така „не знам“? Поне една би трябвало да ти харесва!

Денис си каза, че на него не му харесва нито една от четирите, че иска само да се махнат оттук и да му позволят да се върне при Матия. Защото му оставаше само още един час да бъде с него и да го наблюдава и през нощта. В тези часове обикновено не можеше да прави друго, освен да си го представя как спи в стаята си и да се пита какъв ли цвят са завивките му.

„Ако избера една, ще ме оставят на мира“, помисли си веднага след това.

— Тя — посочи Джулия Миранди, защото му изглеждаше най-невинна.

Джулия приближи ръка до устата си като някоя току-що номинирана за кралица на бала. Виола закриви уста на една страна. Другите започнаха да се смеят просташки.

— Чудесно — каза Виола. — А сега идва и задачата.

— Не, това беше достатъчно — запротестира Денис.

— Наистина си досаден. Обграден си от четири момичета и нямаш дори и малко желание да поиграеш. Не е нещо, което ти се случва всеки ден.

— Сега е ред на друг.

— Аз обаче казвам, че пак е твой ред. Трябва да си изпълниш задължението. Вие какво ще кажете?

Другите кимнаха с жаден поглед. Бутилката отново беше в ръцете на Джада, която се наливаше на равни интервали, сякаш искаше да я изпразни, преди другите да разберат.

— Разбра ли? — попита Виола.

Денис избоботи.

— Какво трябва да направя? — попита, вече примирил се.

— Мм, имайки предвид, че съм много възпитана домакиня, ще ти възложа твърде приятно задължение — каза загадъчно Виола.

Другите три я гледаха хипнотизирано в устата, жадни да разберат какво ще е новото мъчение.

— Трябва да целунеш Джулия.

Джулия почервеня. Денис почувства присвиване на стомаха.

— Ти полудя ли? — каза Джулия скандализирано, но може би се преструваше.

Виола разтърси рамене с маниера на капризно момиченце. Денис поклати отрицателно глава два-три пъти.

— Каза, че ти харесва, нали?

— И ако не го направя? — попита Денис.

Виола изведнъж стана сериозна и го погледна право в очите.

— Ако не го направиш, ще трябва отново да избереш истина. Би могъл да ни поговориш за твоя приятел например.

В светлите й и проницателни очи прочете всичко онова, което винаги бе считал за невидимо. Вратът му се вдърви.

Обърна се към Джулия Миранди. Като държеше ръцете си отпуснати встрани, протегна лицето си към нейното. Стисна очи и я целуна. После се опита да се дръпне, но Джулия му задържа главата, слагайки ръка на тила му. После със сила напъха езика си през стиснатите му устни.

Денис почувства в устата си вкуса на слюнка, различна от неговата, и това го отврати. Докато се целуваше за първи път, отвори очи точно навреме, за да види, че Матия влиза в кухнята ръка за ръка с куцото момиче.

15.

Другите забелязаха първи това, което Аличе и Матия щяха да разберат след още доста години. Влязоха в стаята, като се държаха за ръка. Не се усмихваха и погледите им бяха отправени в различни посоки. Въпреки това изглеждаше така, сякаш телата им преливат едно в друго чрез сплетените им ръце и пръсти.

Ясният контраст между светлите коси на Аличе, които обрамчваха твърде бледата кожа на лицето й, и тъмните коси на Матия, паднали на челото му и закриващи черните му очи, се заличаваше напълно от обгръщащия ги ореол. Обединяваше ги някакво общо пространство с неясни граници, което сякаш си беше себедостатъчно и в което въздухът изглеждаше невъзмутимо неподвижен.

Аличе вървеше малко пред него и Матия леко я подръпваше, с което прикриваше куцането и несъвършенството на болния й крак. Той пък се оставяше да бъде воден и краката му не издаваха и звук върху плочките. Белезите му бяха скрити на сигурно място в ръката й.

Спряха се на прага на кухнята, малко отдалечени от групичката на момичетата и Денис. Опитаха се да разберат какво става. Имаха отнесен вид, сякаш идваха от някое далечно място, познато само на тях двамата.

Денис избута Джулия със сила и устните им се отделиха с млясване. Погледна Матия и потърси в изражението му това, което го ужасяваше. Мислеше си, че той и Аличе са си казали нещо, нещо, което никога не би могъл да разбере, и усети как главата му се издува от напрежение.

Изтича вън от стаята, избутвайки ги с рамо, за да наруши този баланс, който вече мразеше. Матия срещна за миг зачервените му и объркани очи. Поради някаква причина си спомни за беззащитните очи на Микела онзи следобед в парка. През годините тези два погледа щяха да се слеят в паметта му в представата за един-единствен неотменим страх.

Пусна ръката на Аличе. Имаше чувството, че всичките му нервни окончания са се съсредоточили точно на това място, и когато се отдръпна, му се стори, че от дланта му излизат искри като от електрически кабел.

— Извинявай — прошепна той и излезе от кухнята, за да догони Денис.

Аличе се приближи до Виола, която я гледаше с каменни очи.

— Ние… — опита се да каже тя.

— Въобще не ме интересува — прекъсна я Виола.

Докато гледаше Аличе и Матия, си бе спомнила за момчето от морето и затова как той отказа да я хване за ръка, а тя копнееше да се върне на плажа при останалите точно по този начин. Завиждаше им с болезнена и жестока завист, беше бясна, защото току-що бе подарила на друга щастието, за което мечтаеше. Чувстваше се ограбена, сякаш приятелката й си бе присвоила ролята й.

Аличе се приближи, за да й каже нещо на ухото, но тя се извърна.

— Какво искаш още? — попита.

— Нищо — отдръпна се Аличе, уплашена.

В този момент Джада се преви напред, все едно че някакъв невидим човек я беше ударил в стомаха. Задържа се с една ръка за плота в кухнята, а с другата се хвана за корема.

— Какво ти е? — попита Виола.

— Ще повърна — изхленчи тя.

— Каква гадост, отивай в банята! — извика й домакинята.

Но беше вече късно. С един спазъм Джада изпразни стомаха си на пода от нещо червено и пълно с алкохол, което приличаше на шейк, направен от сладкиша на Соледад.

Другите се отдръпнаха назад потресени, докато Аличе се опита да я задържи, като я хвана за хълбоците. Въздухът веднага се изпълни с мирис на граниво.

— Браво, идиотка такава — каза Виола, почти хленчейки. — Какъв гнусен рожден ден!

Излезе от стаята със свити до бедрата юмруци, сякаш едва се сдържаше да не счупи нещо. Аличе я погледна, поразена, и след това се върна, за да помогне на Джада, която отчаяно хлипаше.

16.

Другите гости се бяха разпръснали на групички в хола. По-голямата част от момчетата движеха главите си наляво и надясно в ритъма на музиката, а момичетата рееха поглед из стаята. Някои държаха чаша в ръка. Шест-седем танцуваха на A question of time1.

Матия се запита как успяват да се чувстват комфортно, докато се движат по този начин пред погледите на всички. После си помисли, че това беше най-естественото възможно нещо и че точно затова той не е в състояние да го направи.

Денис беше изчезнал. Матия прекоси хола и влезе в стаята на Виола, за да го потърси. Надникна в стаята на сестра й и в тази на родителите й. Погледна и в двете бани и в една от тях видя едно момче и едно момиче от училището. Тя седеше на затворената тоалетна чиния, а той — на земята пред нея с кръстосани крака. Двамата го погледнаха с тъжно и въпросително изражение и Матия бързо затвори вратата.

Върна се в хола и излезе на терасата. Хълмът се спускаше надолу в тъмнината и в подножието му се простираше целият град — светещи кръгли точици, подредени равномерно, докъдето стига погледът. Матия се дръпна от парапета и затърси с поглед между дърветата на имението, но не видя никого. Върна се вътре и притеснението започна да накъсва дишането му.

Една вита стълба водеше от хола към тъмна мансарда. Изкачи първите стъпала, после спря.

„Къде ли се е заврял?“, помисли си.

Продължи нагоре до края на стълбите. Светлината, която проникваше от долния етаж, му позволи да различи сянката на Денис, който стоеше прав в средата на стаята.

— Махай се! — каза приятелят му.

Матия потърси контакта на лампата върху стената и я запали. Стаята беше огромна, с висока библиотека в единия край. Единственият друг предмет беше голямо дървено бюро, явно неизползвано. На Матия му се стори, че никой не се е качвал на този етаж от много време.

— Почти единайсет е. Трябва да тръгваме — каза той.

Денис не му отговори. Беше обърнат с гръб и стоеше прав в центъра на килима. Матия се приближи до приятеля си. Когато застана срещу него, разбра, че е плакал. Дишаше през зъби, бе приковал поглед пред себе си и полуотворените му устни леко трепереха.

Чак след известно време Матия забеляза счупената на парчета настолна лампа пред него.

— Какво си направил? — попита.

Дишането на Денис премина в хлип.

— Денис, какво си направил?

Насили се да докосне рамото му и Денис силно подскочи. Матия го разтърси.

— Какво си направил?

— Аз… — започна Денис и спря.

— Ти какво?

Денис отвори лявата си длан и показа на Матия частица от лампата, зелено парче стъкло, замъглено от потта на ръката му.

— Исках да почувствам това, което чувстваш ти — прошепна Денис.

Матия не разбра. Направи крачка назад, объркан. Някаква топлина избухна в стомаха му и изпълни ръцете и краката му.

— Но не успях — продължи Денис.

Държеше дланите си нагоре, сякаш очакваше нещо.

Матия искаше да го попита защо, но замълча. Музиката от долния етаж се чуваше приглушено. Само ниските честоти прекосяваха пода.

Денис подсмръкна с нос:

— Да си тръгваме.

Матия кимна, но нито един от двамата не се помръдна от мястото си. После Денис се обърна рязко и тръгна към стълбите. Матия го последва през хола и после навън, където свежият въздух на нощта ги чакаше, за да им възвърне възможността да дишат.

17.

Виола решаваше кой е вътре и кой не.

В неделя сутринта бащата на Джада Саварино се бе обадил на баща й, събуждайки всички от семейство Бай. Разговорът продължи дълго време и Виола още по пижама залепи ухо на вратата на спалнята на майка си и баща си, но въпреки това не успя да долови и дума.

Когато чу леглото да изскърцва, бързо се върна в стаята си и се пъхна под завивките, преструвайки се, че спи. Баща й я събуди с думите:

— После ще ми обясняваш, но за момента знай, че в тази къща няма да има повече никакви купони и че трябва да забравиш за каквито и да било други събирания за доста време напред.

На обяд майка й и поиска обяснение за счупената лампа в мансардата. Сестра й не я защити, защото бе забелязала, че Виола се е добрала до личните й запаси.

Остана затворена в стаята си през целия ден със забрана да говори по телефона. Беше бясна. Не можеше да спре да мисли за Аличе и за Матия и за начина, по който се държаха за ръце. Докато си сваляше с нокти и последните остатъци от лака, реши, че Аличе е вън от групата.

В понеделник сутрин, заключена в банята вкъщи, Аличе окончателно свали марлята, която покриваше татуировката й. Нави я добре на хармоника и я хвърли в тоалетната заедно с надробените бисквити, които не беше изяла на закуска.

Погледна виолетката, отразена в огледалото, и си каза, че за втори път й се случва тялото й да се променя безвъзвратно. Приятно потръпна от съжаление и вълнение. Реши, че това тяло е само нейно и ако има желание, може и да го разруши, да го покрие с незаличими белези. Може и да го остави да се съсухри като цвете, откъснато само заради каприз от някое момиченце и после захвърлено да гние на земята.

Тази сутрин щеше да покаже татуировката си на Виола и на другите в тоалетната. Щеше да им разкаже за това как тя и Матия дълго са се целували. Не беше необходимо да си измисля нищо повече. Ако впоследствие я попитаха за подробности, щеше просто да потвърди фантазиите им.

В класната стая сложи раницата си на стола и се приближи до чина на Виола, където вече се бяха събрали останалите. Докато пристъпваше, чу как Джулия Миранди казва: „Ето я, идва“. Поздрави всички лъчезарно, но никоя не й отговори. Наведе се към Виола, за да я целуне по бузите, както тя самата я беше научила да прави, но приятелката й не се помръдна и на милиметър.

Аличе вдигна глава и видя четири чифта строги очи.

— Вчера всички бяхме зле — каза Виола.

— Така ли? — попита Аличе истински загрижена. — Какво ви беше?

— Всички ужасно ни боля коремът — отговори нападателно Джада.

Аличе си я представи как повръща на пода и й се прииска да каже, че не се учудва, особено след количествата, които бяха изпили.

— На мен ми нямаше нищо — изрече тя.

— Естествено — подхвана хапливо Виола. — В това не сме се и съмнявали.

Джада и Федерика се захилиха, а Джулия сведе поглед.

— Какво искаш да кажеш? — попита Аличе объркана.

— Знаеш много добре какво искам да кажа — отвърна Виола, сменяйки изведнъж тона и забивайки острия си поглед в нея.

— Не, не знам — защити се Аличе.

— Ти ни отрови — каза Джада.

— Какви ги говорите? Как така съм ви отровила?

Джулия се намеси срамежливо.

— Хайде стига, момичета, не е вярно.

— Вярно е. Отрови ни — повтори Джада. — Кой знае какви гадости беше сложила в сладкиша.

После отново се обърна към Аличе.

— Искаше на всички да ни е зле, нали? Браво, наистина успя.

Аличе чуваше произнесените думи, но й трябваше малко време, за да осмисли значението им. Погледна Джулия, която със сините си очи й казваше, че й се извинява и че не може да направи нищо. После потърси подкрепа в тези на Виола, но тя й отвърна с празен поглед.

Джада си държеше ръката на корема, все едно че още има пристъпи.

— Сладкишът го приготвих заедно със Соледад, купихме всичко от супера.

Нито една не й отговори. Гледаха в различни посоки, все едно че изчакваха убийцата да се махне.

— Не е възможно да е бил сладкишът на Сол. И аз ядох от него и не съм се почувствала зле — измисли си Аличе.

— Лъжкиня! — скочи срещу нея Федерика Мадзолди, която до този момент беше мълчала. — Дори и залък не си хапнала от него. Всички знаят, че…

Спря се изведнъж.

— Стига, престанете — каза умолително Джулия.

Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

Аличе приближи ръка до плоския си корем. Усети сърцето си да бие под кожата.

— Какво?

Виола Баи поклати бавно глава. Аличе гледаше втренчено бившата си приятелка, безмълвна, в очакване на думи, които така и не дойдоха, но се рееха във въздуха като прозрачни езици от дим. Дори не се помръдна, когато би звънецът. Тобалдо, преподавателката по физика, трябваше да я извика два пъти, преди тя да седне на мястото си.

18.

Денис не беше дошъл на училище. В събота, докато го придружаваха до тях, с Матия не се погледнаха нито веднъж. Денис отговаряше с едносрични думи на въпросите на бащата на Матия и на слизане от колата не каза дори „довиждане“.

Матия постави ръка върху празното място на чина до него. От време на време думите на Денис, изречени в онази тъмна стая, преминаваха през съзнанието му. После изчезваха прекалено бързо, преди да е успял да вникне в значението им.

Замисли се, че всъщност няма желание да ги разбира. Искаше му се само Денис да е тук и да му служи като щит за всичко онова, което се случва отвъд чина му.

Предишния ден майка му и баща му го бяха сложили да седне на дивана в хола, а те заеха този отсреща. Баща му поиска да им разкаже за купона. Матия силно стисна ръце, после ги сложи отпуснати върху коленете си, за да могат родителите му да ги виждат. Сви рамене и отговори с типичния си апатичен тон, че няма нищо за разказване. Майка му стана нервно и отиде в кухнята. Баща му се приближи до него и го потупа два пъти по раменете, сякаш да го утеши за нещо. Матия си спомни за времето, когато беше малък и в по-топлите летни дни баща му духаше в лицето му и в това на Микела, поред, за да ги освежи. Спомни си за усещането, което изпитваше, когато потта се изпаряваше от кожата, и почувства неистова носталгия по една част от света, която бе потънала заедно с Микела в реката.

Сега, в класната стая, се запита дали съучениците му знаят всичко. Дали го знаят преподавателите. Усещаше тайните им погледи, преплетени над главата му като рибарска мрежа.

Отвори учебника по история и започна да учи наизуст всички дати, които фигурираха на страницата. Цифрите, подредени в редица без какъвто и да било логически ред, образуваха една все по-дълга лента в съзнанието му. Следвайки я, Матия се отдалечи от мисълта за Денис, застанал прав в полусянката, и забрави за нищото, което заемаше сега неговото празно място.

19.

През междучасието Аличе влезе тайно в лекарския кабинет на първия етаж, малка и тясна стаичка, в която имаше само едно легло и едно шкафче с огледало с необходимите неща за първа помощ. Само веднъж беше попадала в тази стая, когато почти припадна в час по физическо, защото през предишните четирийсет часа бе изяла само две соленки и един диетичен десерт. Тогава преподавателят по физическо възпитание със зеления си анцуг „Диадора“ и със свирката, висяща на врата му, която никога не използваше, й каза:

— Помисли си хубаво за това, което правиш, помисли си хубаво.

После излезе и я остави сама под неоновата светлина. През следващия един час нямаше нито какво да прави, нито какво да гледа.

Аличе намери кутията за първа помощ отворена. Взе топче памук и шишенцето със спирт. Затвори шкафчето и затърси някакъв тежък предмет около себе си. Намери само кошчето за боклук, направено от твърда пластмаса в някакъв мрачен цвят между червено и кафяво. Помоли се никой отвън да не чуе шума и удари огледалото на шкафа с дъното на кошчето.

После, като внимаваше да не се пореже, взе едно голямо триъгълно парче стъкло. Видя дясното си око, отразено в отчупеното огледало, и се почувства горда, че не беше плакала дори и малко. Напъха всичко в средния джоб на широкия си блузон и се върна в клас.

Прекара остатъка от сутринта в някакво състояние на претръпване. Не се обърна нито веднъж към Виола и другите и не чу нито дума от урока за театъра на Есхил.

Докато излизаше последна от класната стая, Джулия Миранди тайно я хвана за ръка.

— Съжалявам — прошепна в ухото й.

После я целуна по бузата и изтича към другите, които бяха вече в коридора.

Аличе изчака Матия във фоайето на училището, в края на покритото с балатум стълбище, по което се изливаше хаотично потокът от ученици, насочили се към изхода. Държеше едната си ръка облегната на перилото. Студеният метал й създаваше усещане за спокойствие.

Матия слезе по стълбите, обкръжен от онзи половин метър дистанция, която не се осмеляваше да наруши никой, освен Денис. Косата му беше черна и разрошена, с големи къдрици, които покриваха челото му почти до очите. Гледаше къде стъпва и слизаше, като държеше гърба си леко извит назад. Аличе го извика веднъж, но той не се обърна. Извика името му по-силно и тогава той вдигна глава. Поздрави я смутено, после отново погледна в посока към изхода. Аличе си проби път между другите ученици и го настигна. Хвана го за ръката и Матия се стресна.

— Трябва да дойдеш с мен — каза му.

— Къде?

— Трябва да ми помогнеш да направя нещо.

Матия се огледа нервно наоколо, търсейки някаква надвиснала опасност, и възрази:

— Баща ми ме чака отвън.

— Ще те почака. Трябва да ми помогнеш. Сега — настоя Аличе.

Матия изпухтя. После каза:

— Добре.

Така и не можа да си обясни защо прие.

— Ела насам.

Аличе го хвана за ръка, както на купона във Виола, и този път пръстите му инстинктивно се затвориха около нейните.

Измъкнаха се от тълпата ученици, — Аличе вървеше бързо, сякаш бягаше от някого. Шмугнаха се в празния коридор на първия етаж. Отворените врати на класните стаи създаваха усещане за изоставеност.

Влязоха в дамската тоалетна. Матия се поколеба. Щеше да каже, че не може да влиза там, но после се остави да бъде повлечен. Когато Аличе го вкара в една от кабините и заключи вратата, бяха толкова близко един до друг, че краката му започнаха да треперят. Свободното пространство, оставено от турската тоалетна, представляваше тънка ивица от плочки и четирите им крака едва се побираха върху нея. Имаше разхвърляни парчета тоалетна хартия, някои бяха полузалепени за пода.

„Сега ще ме целуне, помисли си Матия. Трябва и ти да я целунеш. Би трябвало да е лесно, всички знаят да го правят.“

Аличе отвори ципа на лъскавото си яке и започна да се съблича, точно както беше направила и в къщата на Виола. Извади блузата си от същия чифт дънки и ги смъкна до средата на задника си. Не гледаше Матия, държеше се, все едно че беше сама там вътре.

На мястото на бялата превръзка от събота вечер имаше татуирано цвете. Матия щеше да каже нещо, но после замълча и отвърна поглед. Нещо се раздвижи между краката му и той се опита да се разсее. Прочете някои от надписите върху стената, без да разбира смисъла им. Даде си сметка, че нито един не беше успореден на линията на плочките. Почти всички оформяха еднакъв ъгъл с ръба на пода и Матия беше убеден, че този ъгъл е някъде между 30 и 45 градуса.

— Вземи това — каза Аличе.

Сложи в ръката му парче стъкло, огледално от едната страна и черно от другата, остро като нож. Матия не разбра. Тя повдигна брадичката му, точно така, както си представяше, че ще направи, когато се бяха видели за първи път.

— Трябва да я заличиш. Сама няма да мога да го направя — каза му тя.

Матия погледна парчето огледало и после дясната ръка на Аличе, която сочеше татуировката върху корема й.

Тя изпревари неговия протест и каза:

— Знам, че знаеш как да го направиш. Не искам да я виждам никога повече. Моля те, направи го за мен.

Матия завъртя острието в дланта си и по ръката му премина тръпка.

— Но… — започна той.

— Направи го заради мен — прекъсна го Аличе, постави ръка върху устните му, за да спре думите, после веднага я дръпна.

„Направи го заради мен“. Тези четири думи се забиха в ушите на Матия и го накараха да застане на колене пред Аличе.

Петите му докосваха стената зад гърба му. Не знаеше как да застане. Неуверено докосна кожата близо до татуировката, за да я опъне по-добре. Лицето му никога не се беше намирало толкова близо до тялото на някое момиче. Дойде му някак естествено да поеме дълбоко въздух, за да усети миризмата му.

Приближи парчето огледало към месото. Ръката му остана стабилна, докато отвори малък разрез, дълъг колкото нокът. Аличе потрепери и тихо извика.

Матия тутакси се отдръпна и скри парчето стъкло зад гърба си, сякаш за да отрече, че той е направил разреза.

— Не мога — каза той.

Погледна нагоре. Аличе беззвучно плачеше. Затворените й очи бяха болезнено стиснати.

— Но аз не искам вече да я виждам — изхлипа тя.

Стана му ясно, че куражът й се е изчерпал, и се почувства облекчен. Изправи се на крака и се запита дали не е по-добре да излезе оттам.

Аличе избърса с ръка капката кръв, която се стичаше по корема й. Закопча дънките си, докато Матия се чудеше какво да каже, за да я успокои.

— Ще свикнеш. Ще стане така, че няма дори да я забелязваш повече — успокои я той.

— И как? Ще бъде вечно там, пред очите ми.

— Именно — потвърди Матия. — Точно заради това няма да я забелязваш.