Самотни пясъци

Двадесета глава

Грейс искаше да се поуспокои, преди да се отбие при родителите си да прибере Обри. Не умееше да скрива чувствата си; особено от бдителната си майка или от чувствителната си дъщеря.

Последното, от което се нуждаеше в момента, бяха въпроси. А и не бе в състояние да дава никакви обяснения.

Наговори му всичко, което мислеше и чувстваше. И не съжаляваше. Дори това да означаваше край на дългогодишно приятелство — дългогодишно приятелство, на което държи. Тя няма какво повече да направи. Двамата с Етан ще трябва да се държат като възрастни, в присъствието на хора да бъдат любезни един с друг и да не въвличат други в битката си.

Определено няма да е нито лесно, нито приятно, но вероятно ще даде резултат. Вече трета година между нея и баща й съществуват такива отношения. Свикнала е.

Продължи да обикаля с колата двадесетина минути. Пръстите й вече не стискаха така силно волана, а изразът на лицето й, което се отразяваше в панорамното огледало, нямаше да изплаши дете или куче.

Каза си, че вече напълно се владее. Толкова се контролира, че ще заведе Обри в „Макдоналдс“. А следващия свободен ден двете ще прекарат на панаира в съседното градче. Определено не възнамеряваше да седи вкъщи и да страда.

Не затръшна вратата на колата — според нея това бе отличен знак колко е спокойна. Пред спретнатата къща в колониален стил на родителите си спря за миг да се наслади на бледолилавите петунии, провесили цвят от саксиите по прозорците.

Просто лош късмет я накара да отклони поглед от цветята. Видя баща си, седнал в люлеещия се стол като крал на трона си.

Усети как отново я обзема гняв и се втурна в къщата.

— Имам да ти казвам някои неща. — Остави вратата да се затръшне и се приближи към Пит.

Той се вторачи в нея и му трябваха поне пет секунди, за да се съвземе от изумлението си.

— Ако желаеш да разговаряш с мен, ще го направиш със сдържан тон.

— Свърших с това да се сдържам. Дотук ми дойде — заяви тя и направи рязко движение пред гърлото си.

— Грейс! Грейс! — Зачервена, с разширени очи, Карол се появи от кухнята с Обри на ръце. — Какво ти става? Ще изплашиш детето.

— Отведи Обри обратно в кухнята, мамо. Не че ще остане травмирана за цял живот, ако чуе майка си да повишава глас, но все пак.

Сякаш да я опровергае, дъщеря й наведе назад глава и изплака. Грейс потисна желанието си да я грабне, да избяга от къщата и да обсипе личицето й с целувки, докато сълзите й пресъхнат, и решително остана на мястото си.

— Обри, веднага престани. Не се сърдя на теб. Иди в кухнята с баба и пийни сок.

Момиченцето заплака още по-силно, задърпа се от Карол и протегна ръчички към Грейс. Сълзите се стичаха по бузите й.

— Карол, отведи детето в кухнята и го успокой.

Подобно на дъщеря си и Пит потисна желанието да утеши детето; вместо това махна нетърпеливо към съпругата си.

— Детето не е плакало цял ден — промърмори той и обвинително погледна Грейс.

— Е, сега плаче — сряза го тя, но освен раздразнение вече изпитваше и вина, докато слушаше хленченето на Обри в кухнята. — И ще забрави след пет минути. Това е предимството да си двегодишен. А когато пораснеш, не забравяш така лесно сълзите. А ти многократно ме караше да ги проливам.

— Няма родител, който да не е разплаквал детето си.

— Но някои родители въобще не опознават детето, което са отгледали. Никога не си ме познавал истински.

В този момент Пит би искал да е прав. Един мъж определено се намира в неизгодно положение, когато седи на стола с вдигнати на масичката крака и е без обувки.

— Представа нямам за какво говориш.

— Или може би си ме познавал, а аз греша. Познавал си ме, но не обръщаше внимание какво искам, защото не съвпадаше с твоето желание. Знаеше — продължи тя тихо, макар в тона й да се долавяше скрит гняв. — Знаеше, че искам да стана танцьорка, че мечтая за това. И ме остави да си градя въздушни кули. Да, позволяваше ми да взимам уроци. Е, от време на време мърмореше за парите, но независимо от това ги плащаше.

— Похарчих толкова средства в продължение на доста време.

— А защо го направи, татко?

Той примигна. Никой не му бе казвал „татко“ от близо три години и сега сърцето му се сви.

— Защото ти настояваше да взимаш уроци.

— Но какъв е бил смисълът, ако не си ми вярвал или никога не си възнамерявал да ми позволиш да продължа?

— Това са стари неща, Грейс. Беше прекалено малка да отидеш сама в Ню Йорк, а и това беше просто някаква приумица.

— Не бях толкова малка. Може да е било приумица, но беше моя приумица. Никога няма да разбера дали ме бива или не като танцьорка. Никога няма да разбера дали щях да превърна мечтата си в реалност, защото когато се обърнах към теб за помощ, ти ми каза, че съм прекалено голяма за подобни глупости. Прекалено голяма за глупости — повтори тя, — но прекалено малка, за да ми имаш доверие.

— Имах ти доверие. — Той се надигна на стола. — И виж какво стана.

— Да, виж какво стана. Забременях. Нали същото каза и навремето? Сякаш съм го направила сама, и то за да те ядосам.

— Джак Кейси не струваше. Разбрах го от мига, в който го видях.

— Повтаряше го непрекъснато, докато го превърна в забранения плод и не устоях да не отхапя от него.

Сега вече очите на Пит блестяха и той се надигна от стола.

— Да не би да ме виниш, че си навлече неприятности.

— Не, аз съм си виновна. Но няма да се извинявам. И ще ти кажа следното: той не беше и наполовина толкова лош, колкото ти го изкарваше.

— Но те изостави, нали?

— Също като теб, татко.

Десницата му се стрелна нагоре и изненада и двамата. Не я удари, но ръката му потреперваше, докато я спускаше надолу. Като дете съвсем рядко я шляпваше по дупето, а и тогава него повече го болеше отколкото нея.

— Ако ме беше ударил — подхвана тя, — щеше да е първото истинско чувство, което си показал спрямо мен, откакто дойдох при теб и мама да ви съобщя, че съм бременна. Знаех, че ще се ядосате, че ще ви огорча и разочаровам. Но бях толкова изплашена. Ала колкото и лошо да си го представях, в действителност се получи още по-лошо. Защото ти не застана до мен. За втори път, татко, и то за толкова важно нещо, ти не ме подкрепи.

— Когато една дъщеря каже на баща си, че е бременна, и то от мъж, за когото я е предупреждавал да го избягва, той има нужда от малко време, за да се съвземе.

— Срамуваше се от мен и ми се сърдеше, защото се притесняваше как ще реагират съседите. И вместо да ме погледнеш и да забележиш колко съм изплашена, ти виждаше единствено, че съм направила грешка, с която ще трябва да се примириш.

Извърна глава, за да не се разплаче.

— Обри не е грешка. Тя е дар.

— Знаеш, че страшно я обичам.

— Както и че мен не ме обичаш.

— Това не е вярно.

— Отдръпна се от мен, когато се омъжих за Джак.

— Ти също се отдръпна.

— Вероятно. Веднъж се опитах да се справя без твоя помощ. Започнах да събирам пари да отида в Ню Йорк. Не успях. Но възнамерявах да изградя брака си без чужда помощ. И с това не се справих. Оставаше ми само бебето в мен и нямах намерение да се провалям и по отношение на него. Ти дори не дойде в болницата, когато раждах.

— Дойдох. Дойдох и я погледнах през стъклото. Приличаше точно на теб: дълги крака, дълги пръсти и жълт мъх по главата. Надникнах и в твоята стая. Ти спеше. Не можах да вляза. Не знаех какво да ти кажа. Сигурно затова отново се ядосах. Беше родила, нямаше съпруг, а аз не знаех какво да направя. Имам твърди убеждения по отношение на тези неща. Трудно ми е да отстъпя.

— Не исках кой знае колко да отстъпваш.

— Все чаках да ми дадеш възможност. Мислех си, че след като кучият син избяга от теб, ще почувстваш нужда от помощ и ще си дойдеш вкъщи.

— За да ми кажеш колко си бил прав, като си ме предупреждавал?

Нещо, което можеше да се сметне и за съжаление, пробяга в очите му.

— Предполагам, че си го заслужих. Предполагам, че точно това щях да направя. — Седна отново. — А и, по дяволите, бях прав.

Тя тъжно се усмихна.

— Странно как мъжете, които обичам, са винаги толкова прави, когато става въпрос за мен. Би ли казал, че съм крехък човек, татко?

За пръв път от дълго време тя забеляза весели искри в очите му.

— Господи, момиче, ти си толкова крехка, колкото е стоманен прът.

— Е, това поне е нещо.

— Винаги ми се е искало да си малко по-отстъпчива. Вместо да дойдеш при мен веднъж — само веднъж — и да ме помолиш за помощ, ти се захвана да чистиш хорските къщи и да работиш до полунощ в бара.

— О, и ти ли — промърмори тя и се отдалечи към прозореца.

— Винаги, когато те видех, имаше сенки под очите. Разбира се, според майка ти това скоро ще се промени.

Тя го погледна през рамо.

— Ще се промени?

— Етан Куин не е мъж, който ще допусне съпругата му да се съсипва от работа. Такъв мъж трябваше да си потърсиш от самото начало: честен, стабилен.

Тя отново се усмихна тъжно и прокара ръка през косите си.

— Мама греши. Няма да се омъжвам за Етан.

Пит се накани да каже нещо, но спря. Беше достатъчно интелигентен да се поучи от грешките си. Ако я е насочил към един мъж, като е изтъквал недостатъците му, може да я отблъсне от друг, като изрежда качествата му.

— Е, нали знаеш каква е майка ти — смутолеви той и реши да смени темата: — Ти си чудесна майка, Грейс. Справяш се отлично, и то при доста трудни обстоятелства. Изградила си добър живот и за двете ви, и то съвсем сама.

Сърцето й се сви от умиление.

— Благодаря ти.

— Впрочем… На майка ти ще й бъде приятно, ако останеш за вечеря. — Вдигна очи към нея и тя не видя в погледа му хлад или отчуждение. В очите му се четеше молба и извинение. — Аз също бих искал да останеш.

— И аз. — После просто пристъпи към него, настани се в скута му и зарови лице в рамото му. — О, татко, толкова много ми липсваше.

— И ти на мен, Грейси. — Той започна да се люлее, а сълзите някак сами се изплъзнаха от очите му. — Страшно ми липсваше.

Етан седна на най-горното стъпало на предната веранда на Грейс и постави чантата й до себе си. На няколко пъти се изкуши да надникне вътре, та да види какво толкова носи една жена, че е така тежка.

Но до този момент бе устоял на изкушението.

Сега се чудеше къде ли е. Още преди два часа, преди да отиде в работилницата, мина оттук. Не видя колата й и не се отби. Ако вратата беше отключена, можеше да остави чантата вътре, но по този начин нямаше да постигне нищо.

Докато привършваше това онова по яхтата в работилницата, доста мисли по въпроса. Разсъждава главно колко ли време ще й е нужно да се поуспокои и гневът й да премине в раздразнение.

Смяташе, че ще се справи с раздразнението й.

Повтаряше си, че е по-добре, дето още не се е прибрала. Така и двамата разполагаха с няколко часа да се поуспокоят.

— Обмисли ли вече всичко?

Етан въздъхна. Бе надушил баща си още преди да го види седнал удобно на стъпалата с кръстосани глезени. По-точно надуши печените фъстъци в пликчето в скута на Рей. Баща му обичаше фъстъци.

— Не съвсем.

— Понякога е добре да се оставиш да те ръководят чувствата, а не разумът. Ти имаш добри инстинкти, Етан.

— Като следвах инстинктите си, стигнах дотук. Ако никога не я бях докосвал…

— Ако никога не я бе докоснал, щеше да лишиш и двама ви от нещо, което някои хора търсят цял живот и никога не намират. — Рей бръкна в пликчето и извади шепа фъстъци. — Защо да се отказваш от нещо толкова рядко и ценно?

— Нараних я. Знаех, че ще стане така.

— Именно тук бъркаш. Не приемаш любовта, когато ти се предлага. Разочароваш ме, Етан.

Думите му му подействаха като шамар. От онези, които и двамата знаеха, че помнят и болят. Именно защото се чувстваше наранен, той се загледа в жадните за вода маргаритки до стъпалата.

— Опитах се да постъпя както смятах за правилно.

— За кого? За жената, която иска да сподели живота си с теб? За децата, които бихте могли да имате? Опасно е да си играеш с делата на Господа.

Раздразнен, Етан погледна косо баща си.

— Има ли?

— Какво?

— Има ли Господ? Предполагам, вече знаеш. Нали си мъртъв от няколко месеца?

Рей отметна глава и звучно се засмя.

— Етан, винаги съм се възхищавал на остроумието ти и бих искал да разполагам с време, за да обсъдим заедно тайните на Вселената, но времето лети. — Продължи да дъвче фъстъци, изучавайки сериозното изражение на Етан, което го накара да се усмихне ласкаво. — Да те наблюдавам как ставаш мъж бе едно от най-големите удоволствия в живота ми. Сърцето ти е голямо колкото залива, в който си влюбен. Надявам се да му се довериш. Искам да си щастлив. Така и така всички ви чакат неприятности.

— Със Сет ли?

— Той ще има нужда от семейство. От цялото семейство — добави Рей и поклати глава. — Прекалено много мъка има през краткото време, когато сме живи, Етан, за да отблъскваме щастието. Помни и цени радостите. — В очите му се появиха закачливи пламъчета. — Стегни се, синко. Времето ти за размисъл изтече.

Чул шума от колата на Грейс, Етан извърна глава. Знаеше, без да поглежда, че баща му вече не е до него.

Щом видя младия мъж седнал на стъпалата на верандата й, Грейс изпита желание да отпусне глава върху волана. Не беше сигурна дали в момента сърцето й ще издържи още емоционално натоварване.

Вместо това обаче излезе, извади заспалата Обри от столчето и като сложи натежалата й главица на рамото си, тръгна към къщата. Видя как Етан се надига.

— Не съм склонна за още един рунд с теб, Етан.

— Дойдох да ти донеса чантата. Намерих я вкъщи.

Сепна се и се намръщи. Фактът, че я бе забравила, показваше колко разстроена е била.

— Благодаря.

— Искам да поговоря с теб, Грейс.

— Съжалявам, трябва да сложа Обри в леглото.

— Ще те изчакам.

— Казах, че не съм склонна да разговаряме в момента.

— А аз казах, че трябва да поговоря с теб. Ще те изчакам.

— Тогава ще ме изчакаш да се съвзема и да се подготвя — обяви тя и влезе вътре.

Очевидно още не е стигнала до състояние на раздразнение, прецени той. Но седна и зачака.

Тя не бързаше. Съблече Обри, зави я, оправи спалнята. Отиде в кухнята и си наля лимонада, въпреки че не изпитваше никаква жажда. Независимо от това пресуши чашата.

Виждаше го през мрежестата врата седнал на стъпалата. За миг си помисли дали да не я залости, за да разбере какво всъщност й е на душата. Но установи, че вече не е толкова разгневена и не си заслужава да проявява дребнавост.

Бутна вратата и внимателно я притвори.

— Настани ли я?

— Да. Изкара дълъг ден. Като мен. Надявам се да не ми отнемеш много време.

— Предполагам, че няма. Искам да се извиня, че те направих нещастна. — Тя не седна на стълбите до него, затова той стана. — Не постъпих добре и не бях честен с теб. Не биваше да те докосвам. Но част от мен така силно те желаеше. И знаех, че докосна ли те, няма да искам да те пусна.

— И предварително си беше наумил да го направиш.

— Бях решил да изживея живота си сам. И се справях успешно съвсем до скоро.

— Намираш го за благородна жертва, а според мен е проява на невежество. — Усети, че отново се разпалва. — Не е ли по-добре да оставим нещата такива, каквито са.

— Знаеш отлично, че ако се оженим, ще искаш още деца!

— Точно така. И макар никога да не приема твоите причини да не ги направим заедно, има и други начини за създаване на семейство. Ти поне би трябвало да ги знаеш. Можехме да осиновим деца.

Той я зяпна изумен.

— Ти… Смятах, че искаш отново да забременееш.

— Правилно. Искам, защото щях да обичам детето ни, което расте в мен. И щях да знам, че си до нас. Но това не значи, че нямаше да потърся и други начини. Ами ако не мога да родя повече деца, Етан? Представи си, че сме влюбени, решили сме да се оженим и ти разбереш, че не мога да имам деца. Щеше ли да спреш да ме обичаш, щеше ли да ми кажеш, че не искаш да се ожениш за мен?

— Разбира се, че не. Това…

— Но не става въпрос за неможене — прекъсна го тя, — а за неискане. И щях да се опитам да разбера какво чувстваш, ако ти не се криеше от мен. Ако не ме бе отблъсвал, когато единственото ми желание бе да ти помогна. Но няма да направя компромис с нищо. Няма да се свържа с човек, който не уважава чувствата ми и не споделя проблемите си с мен. Няма да живея с човек, който не ме обича достатъчно, че да остане при мен, да обещае заедно да остареем и да бъде баща на детето ми. Няма да продължа връзката си с теб, защото не искам да се нагърбя с обяснения пред дъщеря си как не си ме обичал и уважавал достатъчно, за да се ожениш за мен.

Пристъпи към вратата.

— Недей — пророни той и затвори очи, за да се пребори с обземащата го паника. — Не ме изоставяй, Грейс.

— Не аз те изоставям, Етан. Не виждаш ли, че от самото начало го правиш ти?

— И стигнах дотам, откъдето тръгнах: гледам те, имам нужда от теб. Никога няма да успея да го преодолея. Дадох си толкова обещания относно теб и постоянно ги нарушавам. Допуснах тя да остави белега си и върху онова, което е между нас. Искам да залича този белег, ако ми дадеш шанс. — Сви рамене и добави тихо: — Премислих нещата.

Тя за малко да се усмихне.

— О, това е нещо ново.

— Искаш ли да чуеш за какво мисля в момента? — Доверявайки се на инстинкта си, заслушан в сърцето си, той погледна нагоре към нея. — Мисля си, че винаги си била ти, Грейс. Единствено ти. И винаги ще бъдеш само ти. Винаги ще изпитвам нужда да се грижа за теб. Това не е, защото те смятам за слаба, а защото си ми прекалено скъпа.

— Етан… — Знаеше, че ако продължава да й говори така, ще се предаде. — Недей.

— И мисля да не ти позволявам да живееш без мен.

Взе ръцете й и ги задържа въпреки съпротивата й. Без да откъсва очи от нейните, я придърпа надолу по стъпалата.

— Никога няма да те подведа. Винаги ще имам нужда да си до мен. Ти ме правиш щастлив, Грейс. Досега не го ценях достатъчно, но от тук нататък ще го ценя. Обичам те.

Докосна с устни челото й.

— Слънцето залязва. Ти каза, че това е най-доброто време за мечти. Искам да осъществя мечтата си. Моля те, погледни ме — каза той и нежно повдигна брадичката й. — Ще се омъжиш ли за мен?

Радост и надежда избухнаха в душата й.

— Етан…

— Не ми отговаряй веднага. — Но той вече бе видял отговора и изпълнен с благодарност, поднесе ръцете й към устните си. — Ще дадеш ли името ми на Обри? Ще ми позволиш ли да й бъда баща?

В очите й напираха сълзи, но се овладя. Искаше да го вижда ясно, докато стои и я гледа със сериозно изражение под последните лъчи на слънцето.

— Знаеш…

— Не сега — промълви той и този път докосна устните й със своите. — Искам да те попитам още нещо. Ще родиш ли децата ми, Грейс?

Видя сълзите да бликват от очите й и се учуди как е могъл да иска да лиши и двамата от тази радост и надежда.

— Изгради с мен живот, основан на любов и обич, на онова, което ще израсне в теб. Само глупак може да смята, че нещо, създадено от нас двамата, няма да е красиво.

Тя обгърна лицето му с ръце и запечата образа му в сърцето си.

— Преди да ти отговоря, трябва да знам, че това, което желаеш, е не само заради мен, но и заради теб.

— Искам семейство. Искам да изградя онова, което родителите ми създадоха; нужно ми е да го направя с теб.

Тя отвърна с усмивка:

— Ще се омъжа за теб, Етан. Ще ти дам дъщеря си. Ще родя децата ти и ще се грижим един за друг.

Той я прегърна. Сърцето й биеше в такт с неговото. Дочу леката й въздишка, преди козодоят да подхване песента си от дървото на съседите.

— Страхувах се, че никога няма да ми простиш.

— И аз.

— Но после си помислих: „По дяволите, тя ме обича толкова много! Ще успея да я склоня.“ — Чу я да се смее радостно, докато заравяше лице в шията й. — Не си единствената, която може да води някого за носа, като риба, нахапала стръв.

— Доста време ти отне да захапеш стръвта.

— Ако не бързаш, в края на деня се сдобиваш с най-добрия улов. — Зарови лице в косите й, за да долови аромата им. — И сега аз имам най-доброто: хубава, солидна, здрава керамика.

Тя се засмя и се отдръпна, за да вижда лицето му. Насмешката в очите му, даде си сметка тя, се отнася и за двамата.

— Ти си умен мъж, Етан.

— Преди няколко часа твърдеше, че съм глупав.

— Тогава беше. — Целуна го звучно по бузата. — Сега си умен.

— Липсваше ми, Грейс.

Тя затвори очи и силно ги стисна. Каза си, че днес е ден за прошки. И надежди. И начало.

— И ти ми липсваше, Етан. — Въздъхна. След това изненадано подуши въздуха. — Фъстъци? Странно. Готова съм да се закълна, че надушвам миризмата на фъстъци.

— Ще ти обясня — каза той и повдигна главата й за нежна целувка, — след малко.