Самотният скиор

Глава четвъртаПокрит със саван от навят сняг

Изчаках навън около половин час. Беше много студено и всичко изглеждаше като обвито от някаква зловеща мистериозност в тази бяла тишина, където единствената ми компания бяха звездите. Но бях твърдо решил да не поемам никакви рискове. Керамикос не трябваше да ме вижда, че се връщам в хижата. А имаше много неща, над които да размишлявам, докато стоя в ледената тъмнина.

На края студът ме прогони. Пристъпвах тихо, като се придържах към неосветените от луната места. Пресякох терасата в сянката на една ела. Столовата ми се стори топла и приятна след нощния студ. Отидох право на бара и си налях силен, чист коняк. Той избухна като огън в стомаха ми. Налях си още един.

— Чаках ви, мистър Блеър.

Едва не изпуснах чашата. Гласът идваше откъм засенчения ъгъл на стаята, при пианото. Обърнах се натам.

Беше Керамикос. Седеше на кръглото столче пред пианото. Едва се открояваше в тъмнината на ъгъла, но очилата му отразяваха единствената крушка, която гореше над бара. Приличаше на голяма крастава жаба.

— Защо ме чакате? — запитах аз и гласът ми трепна.

— Защото видях отпечатък на чифт обувки пред онази врата. Когато докоснах следите, снегът беше мокър. Трябваше да е или Валдини, или вие. Стаята на Валдини е до моята. Той хърка. Вашата врата беше отворена. Проявили сте невнимание. — Той стана от столчето. — Ще бъдете ли така любезен да ми налеете един коняк? Стана ми студено, докато ви чаках. Обаче без съмнение не толкова студено, колкото на вас, докато сте чакали отвън.

Налях му една чаша.

Той приближи и я пое. Ръката му бе голяма, космата и много по-спокойна от моята.

— За ваше здраве — вдигна чашата си той.

Не бях в настроение да отвърна на тоста.

— Защо сте ме чакали досега? — запитах аз. — И къде е оня австриец?

— Австриецът ли? — Той ме изгледа втренчено през очилата. — Не видяхте кой е, така ли? — После кимна с, глава, като че ли бе останал доволен от някаква своя мисъл. — Той си отиде. Не знаеше, че вие ни подслушвате. Аз ви изчаках да се приберете, защото ми се ще да ви задам няколко въпроса.

— Аз също искам да ви питам за някои неща — отвърнах.

— Без съмнение — отговори той с рязък тон. — Но ще бъде глупаво да се надявате, че ще отговаря на въпросите ви. — Той ме измери с дълъг поглед, след това си наля втора чаша. — Вие говорите немски, нали?

— Да — отговорих аз.

— Вие подслушвахте нашия разговор. Не е хубаво, мистър Блеър, да се забърквате в неща, които не ви засягат. — Гласът му беше тих, тонът — вразумителен.

Трудно можеше да се разбере, че зад думите се крие заплаха.

— Убийството засяга всекиго — отвърнах аз рязко.

— Злитовията ли? Значи, това сте чули? Какво още чухте? — Сега вече заканата в неговия глас не можеше да се скрие зад привично спокойния тон, с който зададе въпроса.

— Боже мой, това не е ли достатъчно — извиках аз.

Той се вторачи в чашата си.

— Не трябва толкова лесно да правите свободни заключения, мистър Блеър. Вие сте чули само част от разговора.

— Слушайте, Керамикос — прекъснах го аз. — Не се опитвайте да ме правите на глупак, като ми разправяте, че не съм чул целия разговор. Малкото, което дочух, е достатъчно ясно. Австриецът предлагаше хладнокръвно убийство.

— А знаете ли защо?

— Защото искате да търсите нещо — озъбих се аз, вбесен от неговия вежлив и спокоен тон. — Това, което сте решили да търсите, толкова ли е важно, че сте готови да извършите убийство, за да не ви смущава никой, като започнете?

— Това, приятелю, не е ваша работа — отвърна той тихо. — Ако смятате, че правилно сте разгадали откъса от нашия разговор, тогава аз бих ви предложил да избягвате услугите на злитовията. И запазете любопитството си само за неща, които касаят вас. Послушайте съвета ми — заемете се най-сериозно с вашия филмов сценарий.

— Как по дяволите смятате, че ще седна да пиша сценарий при тези обстоятелства? — извиках аз.

— Това си е ваша работа — изсмя се той. — Междувременно бъдете по-малко любопитен. Лека нощ, мистър Блеър. — Той кимна студено и излезе от столовата. Чух стъпките му по стълбата, след това затварянето на вратата.

Изпих колкото ми беше останало в чашата и се качих в стаята си. Вратата, както каза Керамикос, стоеше отворена. Бях сигурен, че съм я затворил, преди да изляза. В стаята всичко си беше така, както го бях оставил. По нищо не можеше да се разбере, че някой е влизал. Седнах на леглото и включих електрическата печка. Бях смутен и, да си призная, леко уплашен. Керамикос не се държа като ядосан човек, но в тихата, кротка закана на неговите думи имаше нещо много по-заплашително.

Да се опитвам да заспя беше безсмислено. Реших да добавя нощните случки към доклада за Енглес. Вдигнах пишещата машина и махнах капака. Вече се готвех да извадя листа с последния доклад, когато забелязах, че горният край на листа е прищипан между капака и валяка. Листът беше смачкан и изцапан от притискането. Аз обаче винаги много внимателно затварям машината, когато трябва да оставя листа на валяка, и никога не бих допуснал да се смачка по този начин. При мене това е станало навик и го върша автоматично. Значи, някой бе влизал в стаята ми и бе прочел написаното, като не е внимавал с листа, преди отново да сложи капака на машината. Огледах набързо стаята. Всичките ми неща си бяха на място, но за някои личеше, че са били пипани — например едно шишенце мастило в дъното на куфара беше прекатурено, няколко писма в една папка бяха оставени не по начина, по който обикновено ги подреждам, и още няколко дребни вещи не си бяха на обичайното място. Можех със сигурност да кажа, че Керамикос е претърсвал стаята ми. Но защо бе оставил вратата отворена? Да не би да е искал да ме сплаши?

Единственото важно нещо в стаята ми беше докладът до Енглес. За щастие, когато бях започнал да пиша, не го бях адресирал като писмо. Можеше да бъде сметнат като част от дневник — напълно безобидни записки на моите разговори с гърка и Карла. Но той издаваше моя интерес. Изведнъж си спомних за получената от Енглес телеграма. Но за нея не трябваше да се безпокоя — тя беше в портфейла в джоба ми. Снимката на Карла също беше там.

Седнах на масата и написах на ръка отчет до Енглес за събитията през тази нощ.

Когато след твърде кратък сън слязох за закуска, заварих Мейн на пианото.

— Знаете ли това, Блеър? — запита той, като ме видя. Излъчваше ведро настроение като огряната от слънцето утрин. Звуците ромоляха изпод пръстите му като сребърни капки от планински ручей.

— „Музика на водата“ от Хендел — отвърнах аз.

Той кимна. Свиреше с лекота.

— Искате ли нещо от Росини, докато закусвате? — запита той и без да дочака отговор, започна да свири увертюрата на „Севилският бръснар“. Весел, жизнерадостен хумор, преливащ от подигравка и смях, изпълни слънчевата стая. — Според мен в тази опера Италия е отразена много по-пълно, отколкото в музиката на всичките и композитори, взети заедно — каза той. — Тя е весела като нашата Ана. — Момичето току-що влизаше да подреди масата за закуска и му хвърли една блестяща усмивка, като чу името си. — Можеш ли да познаеш откъде е това, Ана? — запита Мейн на италиански, като поде първото действие. Тя се заслуша за секунда, наклонила глава на една страна. След това кимна, че е познала. — Пей тогава! — каза той.

Ана се усмихна стеснително и поклати отрицателно глава.

— Хайде, хайде! Ще започна отново. Готова ли си?

Ана започна да пее със сладко сопрано. Гласът й беше весел и пълен със смях.

— Ето я нейната италианска половина — подхвърли към мен Мейн, като продължаваше да й акомпанира. Прекъсна без предупреждение по средата и захвана сцената със свещеника. — Но австрийката в Ана, добрата католичка, няма да разбере това — извика той, без да прекъсва. — Тази сцена се подиграва с църквата. Само италианци ще се осмелят да се подиграват със своята църква. Ето сега, влиза глупавият свещеник — мошеник и измамник. — Той удари последния акорд и се завъртя на столчето. — Какво ще правите днес, Блеър? — запита той. — Вчера с онзи търг ми предложихте много приятно развлечение. Искам да се отплатя за вниманието. Предлагам да отидем на ски. Все още не е започнал истинският сезон и има още много сняг да падне. Не трябва да губим такъв хубав ден като днешния. И освен това според прогнозата за времето по-късно ще завали сняг. Какво ще кажете, да се изкачим на Монте Кристало, а?

— Много бих искал — отвърнах аз, — но днес трябва да поработя.

— Глупости — прекъсна ме той. — Може да работите цялата вечер и освен това вие обезателно трябва да видите един от истинските върхове тук. Мога да ви покажа глетчер и някои много красиви лавинни склонове. Вашият дебел приятел прави снимки само на обикновените писти. Вие трябва да хвърлите един поглед на истинската планина. Там горе има много хубави неща за снимане.

— Наистина — продължавах да се противя аз — трябва да работя.

Той повдигна рамене:

— Боже мой, вие много на сериозно приемате живота. Какво значение има един ден повече или по-малко? Трябвало е да се родите в Ирландия. Тогава животът щеше да ви изглежда по-весел. — Той се извъртя обратно към пианото и захвана една от по-сериозните пиеси на Едгар, като ме гледаше през рамо с дяволито пламъче в очите. Внезапно премина на една весела ирландска песен. — В случай че си промените решението — подвикна той, — аз тръгвам около десет часа.

Оставалите бяха започнали да изпълват столовата, привлечени от музиката и мириса на пържен бекон с яйца. Подтикнат от увеличаването на публиката, Мейн премина на Верди и започна отново да свири сериозно. Само Джо не се интересуваше от музиката. Той изглеждаше уморен и сигурно го болеше черният дроб.

— Необходимо ли е да вдига такъв отвратителен шум рано сутрин? — изръмжа той в ухото ми. — Все едно че говори по време на хранене — не мога да го понасям. — Лицето му изглеждаше сиво на силната слънчева светлина, а торбичките под очите му бяха увиснали още повече.

Пощата дойде с първата шейна след закуска. За мен имаше телеграма от Енглес: „Защо Мейн и Керамикос неспоменати преди. Спешно пълна информация. Енглес“

Няколко минути по-късно Мейн дойде при мен. Беше си обул скиорските обувки и носеше малка раничка.

— Не си ли променихте мнението, Блеър? Не е необходимо да караме цял ден. Ако се върнем, да речем, в три часа — това не ви ли устройва? Не е много весело да ходиш сам на ски.

Подвоумих се. Наистина исках да седна и да напиша нещо. Но, от друга страна, не можех да понеса мисълта, че ще стоя цял ден затворен в хижата. А освен това Енглес искаше информация за Мейн. Предоставяше ми се отлична възможност да открия що за човек е той и какво прави в „Кол да Варда“.

— Добре — съгласих се аз. — След десет минути съм готов.

— Хубаво. Ще кажа на Алдо да ви приготви ските. За храна не се притеснявайте. Можем да обядваме в хотела в Карбонин. — Въодушевлението му беше заразително. Не можех да си представя някой друг, който по-малко от него да прилича на дезертьор, ръководил разбойническа банда. И неочаквано започнах да не вярвам и дума от това, което ми беше казал за него Керамикос. То беше просто фантастична измислица. Гъркът в същност бе искал да отклони вниманието ми от себе си.

Докато слизах по стълбите със скиорски обувки и екип, Джо вдигна въпросително вежди. Нищо не каза, но заби упорито нос в камерата, която зареждаше с филм.

— Би ли ми услужил с това апаратче, Джо? — запитах аз, като посочих малкия фотоапарат, поставен на масата.

— Не — отвърна Джо. — Не поверявам този фотоапарат на никого. Защо го искаш? Смяташ, че ще можеш да направиш снимки, които аз няма да мога? Накъде си тръгнал?

— Монте Кристало — отвърнах аз. — Мейн казва, че ще ми покаже глетчер и някои красиви лавинни склонове. Предполагам, че може да послужат за филма. Те ще са много по-внушителна гледка, отколкото туй, което снимаш тук.

— Това само показва колко малко знаеш за операторската работа — изсмя се Джо. — Всичко е въпрос на ракурси и светлина. Аз на повече от хиляда ярда от тази хижа не съм ходил, но имам всичко, което ми трябва. За мен не е нужно да се мъкна през целите Доломити, за да намеря обект за снимки.

— Завиждам ти за безподобното самочувствие — заядох се аз. Предполагам, че в гласа ми се е прокраднала нотка на раздразнение, защото Джо вдигна учуден поглед и ме потупа по ръката.

— Ще ти потръгне, не се безпокой. Един-два успеха и вече никой няма да ти натяква със съвети — ще си научил всичко, но дотогава ще остарееш и няма да си им потребен. Аз сега съм на върха. Никой на нищо не може да ме учи по операторската работа. Но това няма да е вечно. След няколко години ще се появят млади момчета с нови идеи, които аз няма да съм в състояние да разбера, и тогава ще настъпи краят. Така е в нашия занаят. Енглес ще ти каже същото.

Оставих го да си мърмори и излязох на терасата. Мейн ме чакаше там. Само един-два успеха! Много му е лесно да говори така! А аз дори не бях започнал първия си сценарий. Ските ми бяха почти топли, като ги взех от стената, на която бяха подпрени — слънцето ги беше нагряло. Но въпреки че грееше топло, то не оказваше никакво влияние върху снега, който си оставаше твърд и замръзнал.

Започнахме да се катерим направо през девствен, непокътнат сняг, докато стигнем пътеката за Пасо дел Кристало. То не беше пътека в истинския смисъл на думата, а по-скоро няколко следи от ски, леко поръсени през нощта от новия снежен прах. Не личеше да е много използван маршрут.

— Предполагам, че познавате пътя — казах аз.

Мейн се спря и обърна глава:

— Да. Тази година още не съм минавал по него, но преди често съм ходил по този маршрут. Не се тревожете, че не взехме водач. Посоката е право нагоре, докато стигнем почти до върха на прохода. След това има едно отвратително изкачване — и сме на самия връх — точно на десет хиляди стъпки височина. Може да се наложи да се катерим последната част без ски. След това тръгваме по глетчера — около километър. На него трябва да има много сняг. След тази отсечка започва най-обикновена писта надолу към Карбонин. — Той се обърна отново напред и продължи да бие пъртина пред мен, като се отблъскваше силно с щеките.

Ако бях малко по-разумен да погледна маршрута на картата, преди да тръгнем, никога не бих се решил. Пистата, за която говореше Мейн, не е писта за начинаещи и дори на картата изглежда доста страшна. Има най-малко километър изкачване към глетчера, което е отбелязано с пунктир, означаващо „труден маршрут“, а след това започва самият глетчер. И от двете страни — откъм „Кол да Варда“, и откъм Карбонин червените стрелки, обозначаващи „лавина“, са в посока към двете пътеки.

Докато се катерехме право нагоре, преодолявайки отделни стръмни места на зигзаг, аз бегло забелязах какво ни очаква напред. Отляво външните бастиони на Монте Кристало се издигаха над нас като кули — плътна стена от струпани островърхи ръбове. Отдясно, наклонено към нас, се спускаше огромно снежно поле, приличащо на колосален лист хартия, забоден за синьото небе с острата игла на един-единствен връх. Ние се катерехме по ниските склонове на този връх. Вече нямаше никаква пътека. Свистящият през прохода вятър беше помел напълно следите на скиорите от предишните дни. Бяхме сами в една бяла вселена и пред нас проходът се издигаше на търкалящи се една върху друга снежни дюни към острия скалист зъб, който бележеше върха. Всичко блестеше под лъчите на слънцето и голите канари, които стърчаха над нас, нямаха никаква топлинка в своята окраска. Изглеждаха студени и черни.

Предполагам, щях да се върна тогава, но от Мейн се излъчваше чувство на сигурност. Нито веднъж не спря, за да свери посоката. А и аз вече се чувствувах напълно спокоен върху ските. Сковаността бе изчезнала и въпреки че изкачването бе трудно и не бях трениран, аз се чувствувах напълно в състояние да се изкатеря докрай. Тревожеха ме единствено самотата и спотаената мисъл, че трябваше да вземем водач по маршрут като този.

Дори веднъж казах на глас:

— Смятате ли, че трябва да изкачваме върха на глетчера без водач?

В това време Мейн правеше със ските си обръщане чрез пристъпване. Той погледна надолу към мен явно развеселен.

— Не е и наполовина толкова опасно, колкото да кацаш с парашут на осеян с мидени черупки бряг — ухили се той. След това прибави по-сериозно: — Ако искате, ще се върнем. Но ние почти изкачихме най-трудната част. Вижте дали ще можете да се справите с това, което ни остава. На всяка цена искам да се изкача до върха и да погледна оттам надолу към глетчера. Но не ми се качва сам.

— В никакъв случай — отвърнах аз. — Съвсем спокойно ще се изкатеря. Просто смятах, че трябваше да вземем водач.

— Не се тревожете — отвърна той весело. — По тоя склон е почти невъзможно да се загубим. С изключение на една малка отсечка под самия връх ние през цялото време ще вървим в прохода.

Скоро след това започна много стръмно изкачване. Проходът се издигаше като стена пред нас, самият той приличащ на лавинен склон. А от двете страни ни притискаха истински лавинни склонове, които прехвърляха прохода и стигаха чак до тъмните върхове. На зигзаг и повече не можеше да се върви — толкова стръмно стана. Започнахме стъпаловидно изкачване. Снегът беше твърд като лед и при всяко пристъпване трябваше да забиваме силно кантовете, за да имаме опора. И въпреки това само външният кант на ските захапваше снега. Изкачването бе трудно и изморително. Но в него нямаше нищо опасно, трябваше само добре да се закантва и да се стъпва с успоредни ски.

По време на изкачването, което ми се стори цяла вечност, аз не успях да видя нищо от заобикалящите ни гледки. Дори не вдигах поглед да видя накъде се изкачваме. Просто слепешката вървях в следата, оставена от Мейн. Очите ми бяха изцяло приковани в ритмично пристъпващите ски, вниманието ми погълнато от това да закантвам правилно. Колкото по-високо се изкачвахме, толкова по-опасно ставаше, ако ските, дори и съвсем леко, се отпуснат надолу по склона и започнат да се плъзгат. Затова продължавахме нагоре в пълно мълчание, нарушавано единствено от тупкането на ските и хрипкавия звук, който издаваха, когато се забиваха в снега.

— Тук снегът е отвян — долетя високо над мен гласът на Мейн. — Ще се наложи да свалим ските.

Няколко стъпки по-нагоре видях първия оголен камък. Той се подаваше съвсем малко изпод снега, гладък и заоблен от леда. След това спрях до Мейн. Наклонът вече не беше толкова голям. Спрях и се огледах наоколо, като премигвах с очи на силното слънце. Стояхме на ръба на голям бял басейн. Снегът просто пропадаше изпод краката ни. Склонът, който бяхме изкачили, губеше своите очертания, сливайки се с останалите лавинни склонове, които се спускаха от всички страни. Почти не можех да повярвам, че стъпаловидните резки по снега, които се изкачваха от дъното на този басейн, са нашите следи. Те изпъкваха отчетливо като малка железопътна линия, нарисувана на лист бяла хартия.

Погледнах напред. Там нямаше нищо друго освен заоблени камъни и назъбени остри върхове.

— Това е Помена — каза Мейн, като посочи един самотен връх, който се издигаше остро нагоре почти право пред нас. — Трябва да минем точно под него, от лявата му страна.

Слънцето не топлеше, а въздухът просто можеше да се види — приличаше на бяла пара. Беше студен и разреден и аз чувствувах как сърцето ми бие учестено.

Малко по-нагоре свалихме ските. Тук имаше само навят между камъните сняг и със ските на рамо започнахме да напредваме по-бързо, като стъпвахме по камъните и се пазехме от заветите със сняг дупки между тях.

Най-после застанахме на върха на прохода.

Планинските върхове още стърчаха над нас, но сега вече на не повече от няколкостотин фута. Около нас се простираше един свят на безредно нахвърляни скали, приличащи на черни зъби, набодени в белия венец на снега. Беше студено и тихо. Тук нищо не живееше. Никога нищо не е живяло. Все едно че се бяхме озовали на един от полюсите или в някаква забравена страна от ледниковата епоха. Това беше територия на олимпийските богове. Тъмните върхове се блъскаха един в друг, борейки се кой пръв да прободе небесата, и всеки един разстилаше надолу снежни поли, които се спускаха към живия свят, този прекрасен комфортен свят, където живееха човешките същества.

— Уесън би трябвало да дойде тук със своята камера — казах аз почти на себе си.

— Това ще го погуби — засмя се Мейн. — Той ще получи разрив на сърцето още преди да е изкачил и половината път дотук.

Стана ни студено веднага щом спряхме да се движим. Духаше силен вятър и проникваше през анораците. Той навяваше като прах снега между камъните, на които бяхме стъпили. Можех да пресявам през пръстите на ръкавиците си този замръзнал прахообразен сняг като брашно. Ту тук, ту там покрай ръбовете на скалите вятърът вдигаше висока снежна завеса и я захвърляше върху лицата на скалите като пяна. Нямаше и помен от синьото небе, което изглеждаше толкова светло и весело откъм „Кол да Варда“. Въздухът беше бял от светлина.

Мейн посочи огромния масив на Монте Кристало. Небето там беше притъмняло. И върхът на планината беше постепенно изчезнал, като че ли обвит с воал. Слънцето се виждаше само като размазан светъл диск.

— Скоро ще завали — каза той. — По-добре да тръгваме. Искам да минем глетчера, преди снегът да се е усилил. После няма значение — ние ще сме в прохода. Ако времето се развали следобед, по-добре ще бъде да се върнем през езерото Мизурина.

Той беше толкова сигурен в себе си, а аз толкова се страхувах да погледна стръмното спускане обратно, че не възразих. Скоро стигнахме глетчера и отново сложихме ските. Глетчерът не се различаваше много от скалистите склонове, които го заобикаляха, защото беше покрит с пелена от сняг. Само тук-там прозираше част от леда, който представляваше основата на натрупания сняг. Сега се движехме много по-лесно. Наклонът беше слаб и ските се плъзгаха леко. Само от време на време трябваше да се оттласкваме с щеките. Постепенно притъмня и небето тежко надвисна. Никак не ми харесваше. Високо в планината човек се чувствува дребен и незначителен, а това чувство съвсем не е приятно. Струва ти се, че само един рев на бурята е достатъчен, за да могат природните стихии да те пометат от лицето на земята. Един по един върховете, които заобикалят глетчера като назъбена ограда, започнаха да изчезват от погледа.

Едва успяхме да прекосим и половината от глетчера, когато започна да вали сняг. Отначало това бяха няколко снежинки, които се въртяха във вятъра пред нас. Но скоро снегът се усили. Започна да вали на пристъпи, така че в един момент едва различавахме очертанията на глетчера, а в следващия той изпъкваше ясно пред нас и ние можехме да видим заобикалящите ни планински хребети, които се издигаха нагоре, за да заровят върховете си в сивото небе.

Мейн беше увеличил скоростта. Започнах по-осезателно да чувствувам биенето на сърцето. Дали от продължителното натоварване или от нервно напрежение, не мога да кажа. Може би и от двете. В целия заобикалящ ни свят от сиво и бяло единственото приятелско нещо беше гърбът на Мейн и тънките следи от неговите ски, които ни свързваха като с въже през снега.

Най-после прекосяхме глетчера. Вече валеше стабилен сняг — полегат, носен от вятъра снежен водопад, който жилеше лицето и се набиваше в очите. Наклонът стана по-стръмен. Спускахме се вече по-бързо, като правехме зигзаги между безредно натрупаните преспи от мек, пресен сняг. Стана още по-стръмно и скоростта се увеличи.

Карах точно в каналите от ските на Мейн. Понякога снегът го скриваше от погледа ми. Но следите от ските му оставаха неизменно пред мен и аз се водех по тях. Единствените звуци бяха съсъкът на навявания сняг и приятелското похлопване на върховете на ските ми, когато преминавах през някоя бабунка. Следвах Мейн слепешката. Нямах и най-малката представа накъде се спускаме. Но така или иначе беше надолу и това единствено ме интересуваше. Не знам как Мейн успяваше да се ориентира в мрачината.

Изведнъж го видях, че е спрял, да ме чака. Лицето му, покрито със сняг, едва се виждаше. Приличаше на снежен човек.

— Снегът се усилва — извика той, като се изравних с него. — Трябва да увеличим скоростта. Ще можете ли?

— Ще мога — отвърнах аз. Бях готов на всичко само и само по-скоро да се смъкнем надолу. Вятърът отвяваше парата от дъха ни.

— Карайте точно в моите следи. Не се отклонявайте, иначе ще се загубите.

— Няма да се отделям от следата — уверих го аз.

— Сега вече може да се кара и по-бързо — добави той. — Скоро ще се измъкнем от най-лошата част. — Той стъпи обратно в следите си, където те неочаквано свършваха, и се отблъсна с щеките.

При новото спускане започнах малко да се тревожа, защото не знаех колко по-добър скиор от мен е Мейн. А карането през нов сняг не е като пързалянето по някоя от обикновените писти. Снегът по тях е утъпкан и винаги може да намалите скоростта със снежно рало — натискате с петите ските навън, така че задните части да се разтворят, а върховете остават събрани, ските образуват ъгъл — снежно рало, което оре в снега. Може да се спира и със завой към склона, но в нов сняг това е невъзможно. Скоростта се регулира според стръмнината на склона. Ако е много стръмен, трябва да се спуска на диагонали. Бързо и право надолу може да се кара само по утъпкана писта, ако можеш да правиш завой с успоредни ски — християнин, а завоят християнин е най-трудният от всички — подскок, за да се отлепят ските от снега, и завъртане под прав ъгъл във въздуха43.

Споменавам тези подробности, защото точно те ме тревожеха по това време. Аз никога не бях стигал до научаването на завоя християнин и ако Мейн можеше да го прави, аз се питах дали той ще разбере, че аз не мога. Съжалявах, че не му го казах, когато той предложи да увеличим темпото.

Но скоро цялото ми внимание се съсредоточи единствено в това — да не се отклонявам от следите на неговите ски. Спускахме се по една стръмна писта, минаваща по рамото на дълъг хълм. Мейн беше поел един стръмен диагонал и ние се движехме с около тридесет мили в час през дебел навят сняг. Не ми се ще втори път да изживявам подобно нещо. По някоя по-малко стръмна писта аз бих могъл да следвам линията на неговите ски, като слизам на зигзаг. Но това щеше да ме забави, а аз не смеех да изоставам прекалено много в това лошо време. Дори и при това разстояние между двама ни снегът бързо затрупваше следите от неговите ски. На места те просто за секунди изчезваха.

Снегът ме шибаше по лицето и ме заслепяваше. Целият се бях вкочанил от студа и скоростта. Често снегът ставаше много мек и ските на Мейн оставяха дълбока следа. Това още повече ме затрудняваше и на тези места трудно успявах да се задържа прав.

В края на това продължително диагонално спускане Мейн беше спрял да ме изчака — самотна фигура сред сиво-бялата самота. Следите на ските му водеха право до него като малка железопътна линия. Успях да изляза от неговите канали малко преди да го настигна и спрях със завой към склона. Погледнах назад и видях, че е спрял с християния. Широка дъга от свлечен сняг показваше къде е направил завоя.

— Исках само да разбера дали можете да спирате с християния — извика той към мен.

Поклатих отрицателно глава:

— За съжаление не мога.

— Няма нищо. Само исках да знам. Скоро ще навлезем в прохода. Там ще е по-тихо. Ще карам бавно и на диагонали.

Той се обърна и пое отново. Стъпих в следите му и го последвах. Стигнахме до една по-стръмна отсечка, направихме два диагонала по нея с обръщания с пристъпване в края на всеки един. Следваше дълга чиста писта, минаваща през полегато снежно поле.

Движехме се по нещо като плато, приличащо на наклонена бяла маса. Когато стигнах до ръба на този широк плот, изведнъж разбрах, че той ще се спусне рязко надолу. Спомням си, че забелязах как следите от ските на Мейн прорязваха ръба на сивата бездна, с която завършваше гладкото плато. Но в това време аз вече бях на самия ръб и полетях стремглаво надолу, следвайки каналите на ските, които се спускаха като обречени по стръмния, дълъг снежен склон.

Трябвало е да падна, за да спра, преди скоростта ми да се е увеличила прекалено много. Но аз вярвах в правилно избраната от Мейн посока и скорост. Сигурен бях, че стръмното спускане ще завърши в седловина с обратен скат. Иначе Мейн не би се спуснал така направо. Вятърът притисна лицето ми като с ледено одеяло. Спусках се вече с главоломна скорост. Валеше силен сняг и аз не виждах на повече от петдесет ярда. Приклекнах със сгънати и издадени напред колене и полетях надолу. Изпитвах радостно-страховитото усещане, което ме обзема, когато се спускам с количка по естакадите на увеселителните паркове.

В това време снегът леко затихна. Следите на Мейн водеха към дъното на малка падина, оградена от стръмни снежни брегове. Отсрещният скат на тази падина се издигаше почти отвесно. Той приличаше на снежна стена и аз връхлитах право в нея. А в дъното на падината успях да забележа разбъркания като от вихрушка сняг, където Мейн е бил принуден да направи християния. Следите от неговите ски излизаха надясно от мястото на завоя и продължаваха по дъното на падината.

Сърцето ми заседна в гърлото. Не можех да направя нищо друго, освен да се надявам, че моите ски ще преодолеят отсрещния скат и няма да се забият с върховете си в меката снежна пряспа. Вече не смеех да падна, за да спра — прекалено бързо се спусках, за да използвам такъв начин на спиране.

Снежният скат на отсрещния склон се издигна срещу мен с невероятна бързина. Стори ми се, че скочи върху мен. Сгънах още повече колене, за да посрещна повдигането на ските от насрещния склон. Върховете на ските ми подскочиха нагоре, щом докоснаха дъното на падината. Веднага след това снежната пряспа на склона отсреща връхлетя отгоре ми. Потънах в някакъв студен и мокър свят, който ме обгърна отвсякъде като леден облак.

Изведнъж осъзнах, че стоя неподвижно. В дробовете ми нямаше и глътка въздух, не можех да дишам. Устата и ноздрите ми бяха затъкнати от студен сняг. Усещах краката си усукани и натрошени. Не можех да ги движа. С хълцане и на пресекулки се мъчех да поема въздух.

Опитах се да освободя лицето си от снега. Успях да достигна устата си с ръка и застъргах снега. Но все още не можех да си поема добре дъх. Паникьосах се и започнах да махам безредно с ръце. Отвсякъде бях обгърнат от пухкав сняг, който се степваше от моите ръкомахания и се напластяваше около мен. И тогава осъзнах, че съм погребан под снега. Уплаших се. Започнах да греба бясно нагоре, обхванат от пристъп на ужас. След малко през една малка дупка в снега се показа сивата светлина на небето и аз започнах да поемам въздух на големи пресекливи глътки.

Веднага, щом успях да си възвърна нормалното дишане, започнах да опитвам да си освободя краката, зарити в снега. Но върховете на ските ми се бяха забили дълбоко под снежната пряспа и не можех да ги мръдна. Опитах се да напипам кандахарите44, за да ги откопчея и по този начин да си освободя краката. Но не можех да ги достигна, защото при всеки опит да се изправя, ръката ми потъваше до рамото в пухкавия сняг.

Опитах се да намеря щеките. Исках да използвам опората на колелцата им. Но не можах да ги намеря в снега. Докато се бях борил за въздух, каишките се изхлузили и щеките бяха пропаднали дълбоко в снега под мен. Изгребвах една ивица наоколо и както лежах, се извъртях настрани. Можех да движа тялото си само от кръста нагоре. Започнах да се клатя напред-назад. Това усилие отне и последните ми сили и предизвика силни болки в краката. Най-после достигнах пружинния обтегач на левия кандахар. Успях да го откопчея и веднага щом обувката се освободи от затяжката, почувствувах облекчение. Размърдах крака си. Изглеждаше не беше пострадал. След това направих същото и с другия крак. И на него като че ли нищо му нямаше.

Отпуснах се по гръб изтощен. Отгоре снегът валеше на парцали и ме затрупваше бързо. Вятърът продължаваше да го навява в дупката, в която лежах, така че трябваше непрекъснато да го утъпквам с ръце около мен, за да не ме покрие изцяло.

След като поотпочинах от усилието да откопчея затяжките, аз се опитах да се изправя на крака. Но това беше напълно невъзможно. В момента, в който с ръка или крак потърсех опора в мекия сняг, те потъваха. Все едно че се намирах в тресавище. Спасяваше ме единствено това да лежа с цяло тяло. По едно време успях да се изправя в седнало положение и да достигна едната от ските. Стъпих върху нея, но веднага потънах до кръста в снега.

Вече бях изморен до крайност. Няма нищо по-изтощително от това да се опитваш да се изправиш в мек сняг, а аз освен това бях вече изморен от дългото спускане.

Легнах отново по гръб. Задъхвах се. Чувствувах мускулите си омекнали и отпуснати като мокри въжета. Те вече нямаха никаква еластичност. Реших да изчакам завръщането на Мейн. Той ще се върне обратно по своите следи. Ами ако са затрупани? Но той ще съумее да си припомни пътя, по който се е спуснал. Сигурно трябва да почакам още малко. Той скоро ще разбере, че аз не го следвам. Сигурно ще трябва да се изкачва и това ще го забави. От колко време съм тук? Струваше ми се от часове.

Легнах отново и затворих очи, като се мъчех да си внуша, че това не е мокър сняг, а удобно легло. Потта засъхна и ми стана студено. От топлината на тялото снегът се топеше под мен и мокротата проникваше през дрехите ми. Нов напор на вятъра посипа лицето ми със сняг.

Мислех за дългото стръмно спускане, което бе завършило така безславно за мен в тази снежна пряспа. А след това си спомних с ужасното чувство на паника за следите от ските на Мейн, когато бяха възвили остро покрай дъното на падината и купчината насметен сняг? Там Мейн бе направил християния. А Само няколко минути преди това той беше спрял нарочно, за да разбере дали аз мога да правя християния или не.

Докато лежах на снега, истината проникваше бавно до съзнанието ми. Мейн нарочно беше направил така, че това да се случи.

Тогава осъзнах, че той няма да се върне.