Санаториумът на д-р Господов

Още малко и гонгът щеше да удари за ставане. Доктор Петър Господов, собственик и управител на санаториума, казваше, че най-важното време от живота на неговите пациенти е следобедният сън. Болните трябваше да легнат точно в два и да станат точно в четири, след което им се поднасяше закуската. Това се отнасяше за ония, които можеха да станат, а останалите просто трябваше да се събудят. Въпреки военното време и многото незаети стаи в санаториума гонгът продължаваше да отмерва началото и края на всеки режим с неизменния си звук, сепващо силен плясък на чинел.

Както всеки следобед, най-напред в хола влезе Немия. Носеше дърва за камината. В първите дни на май тук, високо в планината, трябваше да се пали. Немия беше единственият санитар на санаториума и освен това изпълняваше длъжностите на медицинска сестра, лаборант и готвач. Същевременно ходеше до гарата, десетина километри далече, за продукти, сечеше дърва, докарваше болните и ги събличаше, откарваше мъртвите и ги обличаше в новите им костюми, бръснеше едните и другите, грижеше се за тях. Управителят казваше, че по-универсален служител трудно би могъл да се намери, но че неговото главно качество си оставаше вечното му мълчание.

Немия беше висок близо два метра и невероятно силен. Винаги ходеше с много дълга бяла манта, с маска и бяла шапка. Походката му беше неестествено бавна, ритмична, като че този човек извършваше добре заучени движения, които нямаха нищо общо с равния блясък на съсредоточените му в него си очи. Тази походка плашеше новаците, пък и другите. Все им се струваше, че тръгнал, Немия ще премине през тях, през стените, през планината като запратен от бога или от дявола предмет.

Той нареди дървата до камината. Болните сами щяха да си я запалят. После все така бавно оправи четирите дълбоки фотьойла, нареди ги около камината, а малко по-назад и близо до терасата шахмасичките със столчетата и на края забърса големия бронзов бюст на основателя на санаториума доктор Господов старши. Според указанията на управителя бюстът трябваше да се избърсва от прахта три пъти дневно.

Този санаториум за тежко болни от туберкулоза съществуваше едва от десет години. Доктор Господов старши го беше построил тъкмо в началото на тридесетте години, когато според статистическите данни България заемаше първо място в света по туберкулозна смъртност. Основателят беше съобразил, че вероятно има българи, които са готови да заплатят добре, за да умрат при особени лекарски грижи вън от семействата си и така да ги предпазят от заразяване. Още първия месец след построяването му санаториумът се напълни с пациенти и разходите по неговото построяване бяха изплатени само за една година.

Сградата беше модерна и красива, с около тридесет стаи, разположени в два етажа. Отвън я опасваха две великолепни тераси, които слънцето огряваше от изгрев до залез. От тези тераси и от прозорците на всяка стая се виждаше съвсем близкото било на планината, която приличаше на огромен заспал човек, наметнат с рошавия козяк на боровите гори. Над планината беше само небето. То натрапваше своята близост така недвусмислено, че почти всеки новопристигнал възкликваше:

„колко близо сме до небето!“

Доктор Господов старши дълго бе размишлявал как да свърже чудното местоположение на своя санаториум за умиращи с някаква легенда за изцеление. Първата му надежда беше, че наблизо ще се намери кладенец с чудотворна или поне минерална вода. Въпреки старателните разкопки той трябваше да се откаже от кладенеца. Тогава му дойде наум за народните легенди и поверия и той замоли един писател, голям български патриот, да съчини история за уж някаква жена на султан или велик везир, която била смъртно болна, но избягала от сараите, станала овчарка и дошла тука, където се излекувала така, от само себе си. Докторът беше готов да нарече и санаториума на нейно име. Всъщност тази легенда щеше да си остане само предположение, ако случаят не помогна. Тъкмо в тези първи години химиците категорично доказаха благотворното влияние на гваякола върху болните от туберкулоза, а както вече се знаеше, боровите пъпки и клонки съдържаха гваякол. Така легендата намери научно обяснение и стана исторически факт. Гваяколовото лечение, гваялоковото спасение, слънце, въздух и гваякол.

Безспорно първо място сред модерно уредените стаи заемаше холът на горния етаж. Той беше издаден дъговидно напред, изграден почти изцяло от стъкло с ефектна външност. Вътрешната му мебелировка, натруфена и богата, нямаше нищо общо с болничното заведение. Приличаше повече на обстановка в снобска вила. И портретът на доктор Кох, откривателя на зловещия бацил, стоеше на стената като скъп семеен спомен. Стената, която отделяше хола от терасата, беше оцветена стъклописно, зад креслата имаше огромни лампиони, в дъното лъщеше нов роял, а срещу него радиоапарат „Филипс“. Към това трябва да се прибави скъпият килим и цялата леха кактуси край прозорците. Очевидци твърдяха, че при доктор Господов старши санаториумът е имал далеч по-блестящ вид, че брат му го е занемарил, както е занемарил и лечението на болните и ги е оставил на легендата за гваякола. Говореше се също, че основателят на санаториума не би допуснал въпреки войната в сградата да се намират само шест пациенти. Изобщо имаше някаква сериозна разлика между двамата братя. И доктор Господов младши никога нямаше да стане собственик на санаториум и негов управител, ако не дойде внезапната смърт на брат му. Може би затова Немия беше задължен три пъти дневно да бьрше прахта от бронзовата глава на основателя.

Точно в четири часа той посегна към гонга. Удари с чукчето силно няколко пъти и после тръгна към кухнята.

Пръв от болните в хола се появи Гърбавия. Той заемаше една от стаите на долния етаж, където по неписана традиция се приемаха хора от втора ръка. По професия беше дърводелец и казваше, че преди да се разболее, имал собствена работилница за мебели в Красна поляна. Най-напред го пипнала костно-ставната туберкулоза и деформирала гръбнака му, а от две години бяха пострадали и дробовете му. От шестимата пациенти в санаториума на доктор Господов Гърбавия беше най-здрав и можеше без затруднение да изкачи стълбите.

Той влезе в хола бързо, крадешком, като се криеше от някого. Огромната му глава, хлътнала между раменете, се въртеше неспокойно. После се скри зад завесата, като заничаше през стъклената врата към коридора, където бяха вратите на болничните стаи. Вероятно там трябваше да се случи нещо интересно. Гърбавия почака малко, после се спусна към радиото, бързо намери станция, която предаваше музика, и наду радиоапарата докрай. Мъртвият допреди малко хол загърмя. Свиреха един от ония тържествени маршове, с които цирковете откриват представленията си. Сега Гърбавия се засмя като човек, който си е наумил нещо и вече го осъществява. Лицето му имаше отмъстително и злобно изражение, но не можеше да скрие страха му от ония отвъд коридора. Той отново се скри под завесата и нетърпеливо зачака.

Зададе се познатата фигура на Учителя по рисуване. Както винаги, идеше облечен в болнична пижама и наметнат с тъмножълтия халат със знаците на санаториума „С.Г.“ В коридора той се спря изненадан. Пред трите поредни врати, които се заемаха от тримата обитатели на горния етаж, беше подпрян по един голям дървен кръст, изработен с професионално умение. Върху кръста беше написано името на бъдещия покойник, точно както ги носят пред погребалните процесии. Учителя се усмихна снизходително. Това беше отмъщението на Гърбавия.

— И какво от това? — запита той, като влезе в хола.

— Майтап! — Гърбавия излезе от завесата и погледна злобно Учителя. — Защо сега не се смееш? Не ти е весело? И за тебе съм приготвил, защото и ти си като тях!

Учителят по рисуване вдигна рамена, намали звука на радиото и седна зад рояла. Винаги му харесваше да седи зад рояла. Гърбавия го гледаше учуден и отчаян.

— Ти, изглежда, нищо не разбираш от шега! — каза с безразличие Учителя.

— Шега ли! — Гърбавия подскочи. — И това е шега! — Той посочи кръстовете в коридора. — Само че много по-смешна шега!

— По-добре махни ги, преди да са се събудили! — каза Учителя. — Що за глупости!

Гърбавия разпери дългите си ръце и пристъпи към него. Приличаше на огромен паяк.

— Защо не искаш заедно да се посмеем? — Той трепереше от гняв и като че всеки миг щеше да се хвърли върху Учителя. — Да им погледаме мутрите, като отворят вратите! И дай боже някой да изплези език и да се пльосне пред кръста си, вечна му памет!…

— Беше се приближил толкова, че оня усещаше пресекващия му дъх. — Или ти е по-весело да се смееш с тях?

Учителя го загледа любопитно. Грамадната глава на Гърбавия и силно изразените му челюсти го дразнеха.

„Неговото нещастие ни задължава да се чувствуваме щастливи!“ — беше казал онзи свръхциник Доктора.

Учуди го фанатизмът на Гърбавия. Той беше единственият, който продължаваше да настоява за нещо, отдавна захвърлено от другите.

— Ти наистина си смешен! Заради една жена!

— Моята жена! Моята! — извика нетърпимо Гърбавия.

— Била е твоя! — усмихна се Учителя. Поне това разбери и стига с тия комедии!

Гърбавия нервно отскочи. Беше побледнял.

— Пак ли?… На тебе отрова ще сипя в манджата! Да си знаеш!

— Мерси! — каза Учителя. — Може и да е за хубаво!

Отвъд коридора някой закашля и Гърбавия се втурна към мястото си зад завесата.

— Сега ще видиш! — каза Учителя.

— Дай боже да се препънат! — боботеше под завесата Гърбавия. — И ковчези ще им скова, и трапове ще им изкопам, и ще помогна на Немия да ги зарови! Майтап! Ще видят те майтап!

Учителя се усмихна. Все пак беше любопитно как ще посрещнат кръстовете си тия тримата.

От крайната врата вдясно, която имаше номер десет излезе нисък кръглолик човек на средна възраст. Беше облечен с тъмен костюм с вратовръзка и бяла риза, наметнат отгоре с болничния си халат. Казваха му Философа, защото беше завършил философия и преди да се разболее, изготвял крупен научен труд. Намираше се в санаториума вече цяла година.

Той видя кръста си пред вратата и се спря. Гърбавия, скрит зад завесата, тихо се засмя.

— Нали всичко може, господин Философе? — изсъска той. — Нали всичко може. Или сега вече не може?

Философа взе кръста и влезе в хола, като го разглеждаше. Той погледна Учителя по рисуване, после отново кръста и каза без всякаква ирония:

— Погледни! Каква категоричност! Две летви, заковани напреки! Най-категоричният знак на земята… и въпреки това… аз чета моето име като името на друг човек, когото не познавам…

Учителя го гледаше подигравателно.

— Ти искаш да бъде на друг човек?! — каза той с неприязън. — Естествено, кой не би желал да забучи собствения си кръст над главата на другиго! Може би това е най-високата степен на свобода, а господин Философе?

Философа невъзмутимо седна срещу Учителя, като продължаваше да разглежда кръста и гласно да размишлява:

— Учудвам се как едновременно съм толкова близо и толкова далече от това!

Учителя беше убеден, че той позира по твърде евтин банален начин, а тъкмо в тези последни дни не можеше да понася никакви игрички.

„Намирам се в някакво състояние на абсолютна будност, просто съм «изцъклен» отвътре!“ — беше казал той на Доктора, когато му искаше помощ.

И сега този позираш философ, който също беше виновен пред него.

— Истината е, че си съвсем близо до кръста въпреки желанието ти да бъдеш далече! — каза му злобно той. — Струва ми се, че този път стремежът ти да умреш като повреден робот ти изневерява! Роботите не се плашат, нали?

Едва сега Философа долови нещо от тона на Учителя, усмихна се презрително:

— Че аз не се плаша! Само се отвращавам от символите! Всеки символ е подигравка с разума!

Учителя по рисуване се разсмя:

— О-хо! А не намираш ли, че всеки разум е подигравка с живота.

Философа пак се вдълбочи в разглеждане на кръста. Очевидно шегата на гърбавия дърводелец му правеше силно впечатление.

— Все пак — каза той — това е най-сполучливият символ… четири противоположни посоки… бих казал… несъразмерното саморазкъсване на всеки човек, при това едната посока е предпочетена — той посочи дългата част на кръста, — но тя води винаги надолу… а може би е знак, че ние принадлежим на онова, което е под нас…

Учителя искаше да му каже нещо по-язвително, ала се чу трясък и той разбра, че иде Доктора.

Беше се отворила вратата на стая номер девет и в коридора се появи съвсем млад мъж, облечен в блестящ собствен халат, обут в елегантни лачени пантофи. Той имаше много слабо лице, с онзи характерен за бързото развитие на болестта възсинкав цвят, с мъртвешка изпъкналост на ябълките и опънати пепеляви устни. Толкова по-ярък беше контрастът с очите му — черни, блестящи и много изразителни. Те издаваха постоянното му състояние на свръхвъзбуда, сякаш животът в гърдите на този човек догаряше с все по-ярки пламъци. Двадесет и осем годишен, неотдавна завършил медицина.

Той съзря кръста, който Гърбавия беше подпрял пред вратата му, прихна да се смее и извика:

— Радост в къщи! — ритна кръста и с ръце в джобовете бавно тръгна към хола.

— Ритай — процеди Гърбавия, скрит зад завесата. — Всички започват с ритане и свършват с ритане!

Доктора се движеше с мъка, беше много болен. Като че само очите му го заставяха да се движи. Дишаше тежко и често се случваше да му прилошава. Ала гласът му си оставаше неподправено свеж и силен.

Като влезе в хола, той угаси с отвращение радиото и седна точно срещу камината. Тогава видя кръста в ръцете на Философа.

— Гърбавия си отмъщава!… Не е бил лош дърводелец! Можем да си направим обща поръчка при него! Но не такива неграмотни надписи! Господин Учителя по рисуване ще изпише нещо калиграфическо, с хубав старобългарски шрифт, а господин Философа ще измисли някаква такава… като на копривщенските гробища… „Ние бяхме като вас, вие ще станете като нас!“ — Той изговори всичко това нервно, приповдигнато, после отведнъж се обърна назад и попита. — Къде е този красавец? На бас, че се е скрил и отнякъде ни гледа!

След последния разговор между двамата на Учителя по рисуване му беше неприятно да разговаря с Доктора. Философа продължаваше да разглежда дървения кръст.

— Колко интимно сте го прегърнали! — забеляза Доктора. — Предсмъртната поза на една неосъществена човекомашина!

Внезапно Философа се извърна към него и троснато каза:

— Стига с тия ваши представления! Престанете най-после да ни натрапвате себе си! — Той говореше на всички тук на „вие“, а пък те, за да го ядосват, с редки изключения му говореха на „ти“. — Всичко това е заради вашите и на господин Акрабов шеги с жена му!

Доктора направи гримаса на учудване, после се замисли и започна, като постепенно извисяваше глас:

— Господин Философе, ти забравяш, че тук всеки има право на всичко! Това е нашето главно предимство и аз държа на него повече, отколкото на твоето съседство! Тук преди една седмица имаше един човек, който от сутрин до вечер ни псуваше! Помниш ли колко весело беше, когато този гранически и диалект изреждаше майките ни… да ти припомня ли как те наричаше?… Сега вече го няма! Аут! — Спря за миг, говоренето го изморяваше, но той не можеше да не говори. — Влез в неговата стая и се опитай да определиш правата си! Нали ти сам каза, че при нас няма граници, няма власт, няма страх, няма никакви задръжки и всеки може да прави каквото си иска! Как беше, абсолютно свободните хора, а?

Философа не прие предизвикателството. Остави кръста встрани и се облегна, като гладеше оплешивялото си теме.

— Сантименталности! — измърмори той.

— А оня гърбав глупак си мисли, че ме подсеща за нещо, което съм забравил! — каза Доктора, като бъркаше в джобовете на халата си, и измъкна малко листче. — Ето… остават ми още четиридесет и седем дни! Точно четиридесет и седем! — Той погледна с блестящите си очи към двамата.

Гърбавия продължаваше да се крие зад завесата при вратата, за да дочака излизането на последния обитател от горния етаж, земевладелеца Акрабов, когото мразеше най-много.

Учителя приклекна пред камината, струпа малко борини, нареди изкусно пирамидата от дърва и ги подпали. След това безшумно се върна на мястото си. Огънят разгоря бързо, дърветата се обливаха в гореща смола, съскаха и пращяха. В студения мрачен хол лъхна топлина.

През тия късни следобеди и вечери в санаториума обикновено се мълчеше. Болните се отпущаха в креслата, дремеха и чакаха.

Учителя по рисуване гледаше буйния огън в камината и си мислеше, че ако наистина до утре не му пратят пари, ще трябва да си събере багажа, да напусне този санаториум и тази камина. А вече беше свикнал с обстановката и с мисълта, че именно тук ще дочака края. Учителя предполагаше, че ще издържи най-много до есента. Съзнанието на тази обреченост го хвърляше в най-противоположни състояния. Веднъж, разкапан от жал и болка по себе си, той нареждаше: „Последната ми пролет, последният ми рожден ден, последният Гергьовден в моя живот, последният… май, последният…“ — и плачеше в стаята си с тънък скимтящ глас, а друг път това съзнаване му доставяше мъчителна радост. Приемаше, че със смъртта си отмъщава на всички, които бяха виновни пред него, на бившата си жена, на братята си, на директора на гимназията, който беше съсипал нервите му, за да стигне на края до третото и като че най-желано чувство на животинско безразличие, покорство и тъпост.

Откакто беше завършил Художествената академия, той почти не рисуваше, преподаваше на учениците в гимназията едни и същи уроци, гледаше на работата си през пръсти и рядко се сещаше да работи. След заболяването му и особено след като разбра, че и операцията няма да му помогне, отведнъж си внуши, че е дошло времето да създаде своите шедьоври. Донесе в санаториума триножник, платно и бои. Първите дни с вдъхновение и постоянство седеше на терасата и рисуваше. Всички очакваха да видят нещо от околния пейзаж, от това, което беше пред очите им, но картината върху платното излезе непонятна. Нещо като сиво-бяла пропаст между виолетови скали. Някои от тези скали наподобяваха човешки лица или чела и носове, при това всичко устремено надолу. А някъде встрани гледаха три очи. Всички болни, които видяха картината, бяха поразени от трите очи и даже сам Акрабов каза, че човек сигурно е имал и трето око, но го е загубил. Философа забеляза, че всяко от нарисуваните очи има отделен израз и те принадлежат на различи хора.

Учителя свали картината от триножника и без да се замисли много, я хвърли в камината. Те го гледаха слисани, а Гърбавия забеляза:

— Очите изгоряха последни.

После той се зае да рисува други сюжети, от които нищо не излезе и на края захвърли художническия си инвентар зад вратата, и въздъхна с облекчение. Доктора го запита защо повече не рисува, а той му се озъби:

— А ти защо не вземеш да се излекуваш!

Огънят в камината стана толкова буен, че те трябваше да дръпнат креслата си назад.

Отвъд коридора се чу щракане на ключалки. Учителя погледна към завесата, където стоеше скрит Гърбавия и се усмихна съжалително.

— Господин Акрабов пак брои парите си! — каза той. — Всеки следобед по това време ги проверява!

— Улеснява наследниците си! — забеляза Доктора.

— Куфарите му са пълни с банкноти, пачки, фишеци, пачки, фишеци, оня ден го видях през прозореца… казва, че е продал триста декара имот, две мелници и… — Учителя не знаеше защо говори това. Просто нещо трябваше да се приказва.

— И пак няма да му стигнат да си купи място на оня свят! — добави с нескрита злоба Доктора.

— Ти нали ще си купиш! — каза Учителя, без да го погледне. От онзи ден не можеше да понася нито Доктора, нито Философа.

Доктора не отговори, защото в този миг се чу шум в коридора, той разбра, че това ще е Акрабов, стана от креслото и забърза към стъклената врата, за да погледа сеир.

В коридора вече излизаше земевладелецът Акрабов, наметнат с тежка кожена шуба, с огромен бастун. Той съзря кръста, дръпна се уплашен назад, после отведнъж коленичи сам в коридора, прекръсти се и го целуна. Доктора се изсмя.

— Хареса си го! — каза той. — Този ще целуне и дявола по задника! Хайде, прибери си го, няма да си поръчваш друг, хайде…

Акрабов вдигна тържествено кръста и го внесе в стаята си. След това влезе в хола бавно, с мъчително достойнство. Доктора го изглежда хапливо и докато сядаше на мястото си, му каза:

— Сега остава да си поръчаш и ковчег!

Акрабов беше по-едър от всички други, почти грамаден, с широки плещи и дълги, силни ръце. Той приближаваше петдесетте, но върху косата му нямаше бял косъм, а широкото селско лице руменееше като лице на гимназист. Изглеждаше тежък, внушителен човек, с господарски навици!

Той не отвърна веднага на Доктора, а седна, облегна се хубаво, като гледаше камината и едва тогава каза:

— Поръчан ми е, Докторе! Но ако ти си забравил да си поръчаш, сбъркал си, има криза с дървения материал! — От играта на пламъците лицето му изглеждаше още по-внушително и строго със свъсените грамадни вежди, и твърдия осезаем поглед.

Говореше басово, с приятен текбър и макар че беше от Горнооряховско, предпочиташе екането.

Без да погледне някой от останалите, които бяха заобиколили камината, той добави:

— С кръст шега не бива! И рогатият се плаши от него!

Доктора обърна блестящите си очи към него:

— Мръдна ти душичката, а, българино!

Акрабов се наведе напред, взе една цепеница и я хвърли в огъня.

— Ние селяните, Докторе, сме по-близо до земята и не се плашим от нея! А кръстът си е свят знак! — Той като че иронизираше.

Доктора се засмя хрипливо, невесело:

— Свят знак! Единствените свещени знаци за тебе са в куфарите ти!

Сега Акрабов повдигна господарски глава и каза:

— Що! Имам си ги, мои са! Пречат ли ти нещо!

Имаше вид на човек, който води този разговор между другото, а мисълта му е заета с по-сериозни теми.

Гърбавия, който се умори да стои зад завесата, не можа да издържи повече. Той смяташе, че неговото „отмъщение“ ще има невероятен ефект и беше отчаян от хладнокръвието, с което посрещнаха кръстовете. Дръпна завесата и изтича предизвикателно срещу тях, като се хилеше.

— Как сте, братлета? — Гласът му затрепера неврастенично. — Харесаха ли ви мостричките? Иде ми отръки, а? Па да видите как умея да ги побивам! Ако искате може и да ги катраносам, по сто годни ще стърчат над вас, като паметници! Смейте се де!

Философа трепна с неприязън. Учителя гледаше с празно любопитство. Доктора съжалително се усмихна. А Акрабов изгледа строго Гърбавия от горе до долу и неочаквано се разсмя:

— Бога ми, Симчо, ти си бил жив глупак! Други барат жена му, а той си го изкарва на нас!

— Не си прав, Симчо — каза покровителствено Доктора. — Ние само искахме да ти отворим очите, да си знаеш! Въпросът не беше само за твоята жена…

— Млъкнете, че… Гърбавия настръхна и очите му потърсиха някакъв по-твърд предмет.

Доктора стана, отиде при него и се опита да го хване подръка.

— Слушай, Симчо — каза той, като се усмихваше лукаво и намигаше на останалите, — я седни тука… ние сме си наши хора, няма защо да се сърдиш… въпросът беше съвсем прост… Съгласен ли си ти, който от нас остане последен, той да те замести при жена ти!

— Чиста работа! — каза Акрабов.

В това няма нищо… грехота е такава хубава жена… — продължаваше Доктора. — Нали чу за онзи затворник, дето поръчал на приятеля си, като излезе от затвора, да се погрижи за жена му…

— Що някой друг, що ние… — пак добави Акрабов.

— Ти си мислиш, че сега тя стои и те чака? — отведнъж се обади Учителя.

Гърбавия не знаеше как да отвърне. Имаше колебание в очите му, после отведнъж избухна:

— Мръсни изроди! — викна той. — Моята жена не е като вашите шафрантии!

Доктора подсвирна.

— А каква е? — Акрабов се ухили и направи неприлично движение.

Гърбавия побесня:

— Ако още веднъж… ще взема брадвата и ще ви насека! — изкрещя той, блъсна стола по пътя си и излезе, като затръшна вратата.

Доктора и Акрабов се разсмяха. Внезапно Гърбавия се върна, застана на вратата и викна:

— Не! Никакви кръстове! Ще ви забуча по една гола тояга и имена няма да имате, и никой няма да знае, че сте били на тоя свят! И на оня няма да ви приемат, мръсници!

Те продължаваха да се смеят. Единствен Философа стоеше невъзмутим, загледан в пламъците на камината.

— Смейте се! Скоро ще гледам как ще се гърчите и тогава ще ви кажа кой ще иде при жена ми! — Гърбавия не беше на себе си, пак тресна вратата, едва не счупи стъклата и побягна из коридора задъхан и зъл.

Настъпи неловко състояние. Пламъците в камината играеха. Играеха и техните отражения по стените.

— Тоя ще вземе някоя нощ да ни изколи! — каза полушеговито Акрабов.

Доктора извади цигара и запали.

— Пази се — рече му той. — Ако рече да коли, сигурно ще започне от тебе!

— Разбира се — отвърна Акрабов. — В тебе няма какво да се коли! Ти така си се самозаклал, че още малко, ще престанеш да крякаш за било и не било!

Доктора отново подсвирна, като гледаше предизвикателно с блестящите си очи всички поред.

— Угасете цигарата! — неочаквано се обърна към него Философа. — Все пак тук е болнично заведение!

Гласът му беше тих, категоричен, с едва доловим чужд акцент. Беше прекарал дълго във Франция. Това някак личеше в цялото му държане.

— Роботите кашлят ли? — попита го Доктора.

— Ако себе си не щадите, пощадете другите!

Доктора избухна. Той търсеше този момент, като че беше пиян.

— И какво, като ви пощадя! Ще оздравеете, нали? Аз не знам някой в това заведение да е оздравял! Нали, колега! — Той бутна цигарата си в носа на бронзовия бюст. Главата на основателя на санаториума доктор Господов старши леко задимя.

— Досаждате ни! — каза Философа.

— А пък ти така разнообразяваш живота ни, че понякога, честна дума, те бъркам с бюста на този идиот! — незабавно отвърна Доктора и измъкна угасената цигара от носа на д-р Господов старши. После се облегна назад, впери очи в траещите пламъци на камината и каза: — Аз искам да правя всичко, което ми дойде на ум, аз искам да говоря толкова много че да онемея, да гледам и да слушам толкова много, че да ослепея и да стана глух! Искам да имам всички възможни мнения и антимнения, да казвам едно и да върша обратното, да си измислям закони и принципи и да се изплювам върху тях, искам да бъда всевъзможен за четиридесет и седем дни! Всевъзможен! Всичко, но не и философ, защото са само четиридесет и седем дни! Ако можех да не спя, да бъда непрестанно буден, безумно буден, след това всичко ще отмалее, ще дойде умората, ще започне човек да търси, да желае…

Акрабов гръмогласно се разсмя.

— Докторе — рече той, — ама ги дрънкаш едни, като че сме ученички!

— В Държавното гръдоболно имаше един — каза Учителя, — който си подпираше клепачите с лейкопласт, за да не се затварят, и казваше, че за него времето е двойно!

Доктора не отвърна.

Философа го изгледа с иронично любопитство, може би щеше да каже нещо, но замълча. А Учителя по рисуване пак си каза: „Ако и утре не получа пари, трябва да си отида.“

Бяха замлъкнали за миг. Отраженията на пламъците върху стените на хола се движеха по-кротко. Навън се смрачаваше.

Внезапно зад стъклената врата в коридора се появи сянката на санитаря. Немия се движеше бавно с характерната си походка, отвори почти безшумно вратата и се вмъкна вътре, същински призрак в полумрака. И четиримата отведнъж настръхнаха и погледнаха към приближаващия санитир. Пръв Доктора се опомни.

— Движи се по-човешки, говедо! — извика той.

— Прави ти удоволствие да ни плашиш! — Учителят по рисуване трепереше. — Това ти е номерът на тебе!

— Махай се по-бързо! — викна му Акрабов. — Остави дървата и се махай!

— Още сме живи! — каза с трагичен глас Учителя. Немия дори не трепна. Може би очите му присмехулно се свиха, обърна се и бавно, като разлюляваше дългата си бяла манта, изчезна в коридора.

— Само като го гледам — каза Доктора, — ми се ще да ме вдигне и да ме отнесе при Антон! Тоя тип, управителят, нарочно го е взел!

— Хайде да го повикаме пак! — неочаквано се обади Философа.

— Той самичък ще дойде, господин Философе — рече със сдържана ирония Акрабов. — Няма защо да го викаш! Знаете ли, господа, все ми се чини, че Немия е нещо като съдбата.

— Съдбата е и глуха, и сляпа, и тъпа! — каза злобно Доктора.

Пак настъпи тишина. Чуваше се само пращенето на дървата. Имаше такива дълги часове, когато и шестимата се гледаха и не знаеха какво да говорят, нито какво да правят. Нищо не ги измъчваше така жестоко, както съзнаването на чакането.

Учителя ненавиждаше тишината повече от другите.

— Да знаех, че ще попадна в такъв санаториум — каза той, — щях да си лежа у дома!

— Ако си нарисуваш един дом! — незабавно забеляза Доктора. — Кой от нас има дом?

— О-хо! — оживи се Акрабов. — Каква къща имах само! — Беше казал това поне стотина пъти. — Такова нещо не сте виждали! Най-хубавата и в село, и в околията, идваха да я снимат за една изложба, казваше се „Благоденствието на България“, осем стаи…

— … мазе като хан… — Доктора продължи заучения текст.

— … да бях се сетил да си отворя един санаториум, луди пари щях да спечеля… — продължи Учителя, който също знаеше разказа на земевладелеца наизуст.

— Така си е! — каза невъзмутимо Акрабов. — Понякога се чудя дали е било вярно, може да съм сънувал!

Учителя поиска отново да каже колко подла и мръсна е бившата му жена, след като го е измамила при развода и го оставила без нищо, и колко още по-подли са братята му, които го бяха довели тука и не му пращаха вноските, досети се, че вече много пъти го беше казвал и вече много пъти тримата му бяха отвръщали приблизително едно и също. Акрабов се усмихваше съчувствено и казваше, че всички са подлеци, че човекът още с раждането си е подлец, че и честността е подлост, най-хитрата подлост. Има едно-единствено нещо, говореше по този повод Акрабов, важното е да прекараш живота си добре, приятно и с удоволствие, всичко друго има никак не е важно и тъкмо в това Учителя е сбъркал. Докторът му се подиграваше, че търси начини да продължи боледуването си, и го съветваше да се отрови или да се хвърли от терасата, вместо да чака да му пратят пари. Не е ли все едно къде ще пукнеш, казваше му той, и твърдеше, че сам скоро ще се хвърли от терасата. Беше определил четиридесет и седмия ден и съвестно броеше. Но най-страшен беше Философа. Знаете ли, каза му той с равния си безразличен глас, вие умирате да ви съжаляват, целия си живот сте прекарали да търсите и да получавате съжаления, а най-любимото ви състояние е да съжалявате сам себе си. Учителя щеше да го удари. По-късно те му повтаряха в един или друг вариант същото. Единственият, който се беше опитал да го разбере и да му признае страданието, беше Гърбавия. Но на Учителя отведнъж стана обидно защо именно гърбавият дърводелец ще бъде неговият утешител…

— Педро пак се е нарязал — каза Акрабов, като гледаше часовника си.

— Той е най-добре! — каза завистливо Учителя. — Едва ли разбира какво става…

— Управителят нарочно му пробутва бутилките — продължи Акрабов, — дано по-скоро пукне! Защото испанката е предплатила за още една година, заминала е и няма да дойде да си вземе рестото! Така е всякога, когато предплащаш! Това не е санаториум, а морилня, морилня, трупане на пари от мъките на хората!

— Добре, че твоите са натрупани от радостите на хората! — обърна се към него Доктора.

Испанката беше майката на шестия болен, когото наричаха Педро. Баща му, българин, беше починал, а майката имаше вариететна трупа, която пътуваше из Близкия изток.

Акрабов отвори уста да отвърне на Доктора, въпреки че вече беше свикнал да пренебрегва заядливостта му, когато внезапно се чуха близки пушечни гърмежи, после картечен откос, продължителен и силен.

Четиримата се погледнаха. Даже Философа, който дремеше отпуснат в креслото си, изправи глава.

— И днес! — каза Доктора.

— Този път съвсем близо! — Учителя се ослушваше.

— Не видяхте ли заранта колко полиция се източи отсреща — каза Акрабов. — Този път ще ги избият като пилци! Това са ловните дружини.

Стрелбата стихна.

— Тия шумкари са луди хора! — каза Учителя. — За какво са тръгнали, да ги пита човек?

— А бе те си знаят за какво са тръгнали, само че няма да ги огрее! — Акрабов се усмихна.

Доктора не можеше да понася тази самодоволна усмивка, както изобщо не можеше да понася самия Акрабов, този „чеснов простак“, затова веднага каза:

— Може и да ги огрее! Руснаците влизат в Румъния! Вчера започна боят при Яш!

— Голяма работа! — отвърна земевладелецът. — Па като дойдат руснаците, та ще настъпи раят на земята! Ще им кажат — на, лежте и яжте! Кой е днес пролетарий — мързеливият, негодният, тъпият! Кой е комунист — който не иска да работи, който иска да живее за сметка на способните хора!

— Искаш да кажеш, на такива като тебе! — подхвърли Доктора.

— Разбира се! Да не са ми подарили нещо, да не съм откраднал нещо, да не съм излъгал…

Отведнъж Доктора се разсмя. Акрабов го погледна с недоумение.

— На мене ли ги разправяш тия работи! — извика през смеха си Доктора, наведе се напред към Акрабов и тихо му каза: — Не е зле да побързаш с ковчега, защото руснаците са при Яш, след месец-два ги виждам пред вратата…

Смущението на Акрабов трая само секунда. Преди няколко дни Доктора му беше подхвърлил същото.

— Аз мога и да ги дочакам — каза той със злобна твърдост. — Но ти сигурно няма да ги видиш!

Отново се чуха пушечни изстрели, този път по-далече. Болните пак се заслушаха.

— Трябва да си последният глупак да се жертвуваш за нещо, което няма нищо общо с тялото ти! — обади се Учителя. — Все едно какво! Комунизъм? Какво, като дойде комунизмът? Твърдят, че поколенията щели да бъдат щастливи! Какво, като са щастливи! Нали тебе няма да те има, ще те изгризат червеите и друг път няма да се появиш на тоя свят! За какво си се родил тогава?

— А пък ти знаеш за какво си се родил! — отвърна Доктора. — Все това е, охтика, комунизъм, всеки си боледува от болестта… нали, господин Философе? Как ще обясниш тая нахална амбиция на човек да знае за какво живее? Някой марсианин ще припадне от смях!

Философа отвърна веднага. Гласът му беше съвсем механичен:

— Откровено казано, все едно ми е на чия територия ще бъда погребан, на комунистическа или на капиталистическа!

Огънят в камината догаряше. Навън почти се бе смрачило. Шумеше тих дъжд. Учителят си помисли, че е най-добре да отиде да вземе приспивателно и да легне. Още не можеше да свикне с мисълта за своето заминаване. Оттук до гарата, от гарата в София, пустия, разрушен град, после? Все му се струваше, че ако стои, ще има някаква надежда. Може би този Акрабов или Доктора, който беше спечелил милиона от държавната лотария. Тия внезапно спечелили хора са най-ужасни. Учителя тръгна към вратата и отново се върна. Тишината го измъчваше.

— Утре е неделя! — каза той.

— Може би госпожица акушерката ще дойде! — Доктора погледна към своята постоянна мишена, Акрабов.

Земевладелецът се раздвижи.

— Няма я — каза той. — Вече два месеца станаха, как замина…

В санаториума нямаше жена. Единствен Акрабов беше посещаван всяка неделя от една едра, мустаката акушерка, която влизаше направо в стаята му. Преди нея бяха идвали известно време няколко евакуирани госпожици. Останалите му завиждаха, но не знаеха как ги урежда тия работи. А всички бяха по-млади от него.

— … но за другата седмица може и да се върне…

— По колко й плащаше? — попита Доктора.

— Колкото трябва! — отвърна Акрабов. — Даром никога нищо не съм взел!

— С вашите милиони и харем можете да си обзаведете! — каза Учителя.

Той стоеше между двамата жалостиво усмихнат, истински просяк.

— Кой ти е крив, като не умееш да печелиш пари! Казах ти, нарисувай ме, и готово! — обърна се към него Акрабов.

Учителя направи болезнена гримаса:

— Да ми платиш като на проститутка!

— Нарисувай го какъвто си е, истински! — рече Доктора и се обърна към Учителя. — И аз ще ти платя като на Рембранд!

— Аз си имам принципи! — глухо каза Учителя, като искаше да им изкрещи, че той е голям художник, може нищо да не е нарисувал, но е голям художник, знаеше това, чувствуваше го и не рисуваше именно защото беше голям.

— Но си нямаш куфари! — забеляза Доктора.

Сега Акрабов се надигна, отиде до камината, като се подпираше без нужда на бастуна си, усмихна се дружелюбно на Учителя и му каза:

— Аз не ти искам портрета току-така… Имам една приятелка, моята хазяйка в Швейцария, фрау Ботшак… искам да й го пратя… дето се казва, въпросът е за България… те си мислят там, че ние сме туземци, затова ще го нашляпаш с много боя, може да ме направиш и с три очи… и ще му сложиш един хубав надпис: „Последният портрет на господин Иван Акрабов!“ Последният! Това е знаменито, хваща! Нали, господин Философе?

През цялото време Философа гледаше безизразно в камината. Едва ли мислеше нещо. Обаче безцеремонността на Акрабов го подразни.

— Вие сте жалки и смешни! — каза той. Един проси съжаление, а друг проси безсмъртие!

Учителя не можеше да понася нечовешкото му спокойствие, може би защото сам копнееше да бъде като него, и му се озъби:

— Ти какво! След като цял живот не си разбрал как да се живее, сега ни предписваш рецепти за умиране!

— Какво искате да кажете с това? — попита Философа.

— Ти пък защо се напъваш да търсиш съдържание в думите? — намеси се в разговора Доктора, като се обърна към Философа. — Приеми ги като звуци, като скърцане на вратата или шума в гората! Тук нищо няма съдържание, господине. Всяка дума има всички възможни съдържания! И ти също като господин Учителя си дошъл с венчалния си костюм вместо с погребалния!

Той изговори всичко това силно и вдъхновено, очите му блеснаха още по-ярко, цялото му лице се оживи аскетично и красиво.

„Позира, но хубаво позира! — помисли си завистливо Учителя. — Пък и с един милион в джоба може да се позира дори пред свети Петър.“

Когато в хола се появяваше Доктора, винаги ставаше оживено и интересно. Във всичко, което говореше и вършеше, той влагаше жива страст, някакво непримиримо желание да се стигне докрай. Нито веднъж Учителя не беше чул от устата му унили, меланхолични думи, не беше доловил в държането му онова безпомощно отпущане, което усещаше в себе си.

„Аз живея!“ — викаше този Доктор, който сам себе си не можеше да излекува.

Философа беше истинска мистерия. Той като че наистина се опитваше да изобрази нагледно бъдещия човекоробот, за когото надълго и нашироко им бе говорил.

И сега той едва се усмихна и без да погледне някого каза:

— Лигавене! Създавате си слугински драми, мъчите Гърбавия, мъчите себе си, самоубивате се със сантименталност! Господин Акрабов иска от сантименталност да изпрати портрета си в Швейцария, а господин Учителя не желае от сантименталност да го нарисува! Вие сте много болни! — Той произнасяше думата „сантименталност“ с такава интонация, която трябваше да предизвика отвращение.

— Стига си играл на неодушевен предмет! — извика му Учителя. — Одеве, като видя кръста си пред вратата, душата ти отиде в петите, а сега пак дрън-дрън…

Философа не се засегна.

— Да — каза той с обичайния си тон, когато установяваш нещо безспорно, — все по-ясно разбирам трагедията на този сантиментален свят! Защото бацилите на сантимента предизвикват след това обратна реакция и хуманността на чувството се превръща веднага в своя животински еквивалент, предизвикват най-чудовищните и необясними с никакъв разум постъпки, всички убийци, всички садисти, мръсници, циници, всички са необикновено сантиментални. Забележете пред всяка голяма мръсотия, пред всяка война човечеството става много сантиментално…

Той говореше все едно дали го слушат, или не, по-скоро разсъждаваше гласно.

Акрабов го гледаше учуден. Учителя се замисли върху правотата на това, което беше чул. Единствен Доктора остана извън мислите на Философа.

— Боже мой! — извика той. — Ти си луд, господин Философе! Умираш и пак категоризираш!

— Единственото спасение на света — продължи Философа — ще бъде, ако измрат сантименталните! Трябва да се заразим с някакъв рак срещу сантименталността! Представете си свят, лишен от ахканията, охканията, от това чувство на мила себедоброта, на радостно страдание за нещо безвъзвратно, от всеки патос, от цялата безсмислица на всичко, което идва само, за да създаде сантименталното освобождаване на човешката отговорност и зареждането с престъпност, от изкуството, всички тия силни и празни думи, които преврьщат всяко същество в център на вселената. Сантименталността — това е най-яркото, проявление на животинския егоцентризъм… Представете си свят като кристална решетка, където всеки атом има и място, и време…

— Нима ти наистина можеш да си представиш това? — попита го Доктора. — А аз си мисля, че търсиш мотиви, за да умреш убеден, че нищо не си загубил!

Философа се обърна към него. Бистрият поглед на сините му очи и характерното присвиване на веждите показваха, че той има намерение да развие своята тема докрай. Това бяха негови внезапни отприщвания, след които щеше да настъпи дълго и празно мълчание.

От коридора се чуха бързи, силни стъпки, миг след това в хола връхлетя около четиридесетгодишен едър мъж с румено, засмяно лице. Бялата му манта се развяваше още незакопчана, а изпод нея се подаваше ловджийски колан. Ботушите му бяха кални. Зад него веднага застана дългата бяла фигура на Немия.

Това беше управителят на санаториума, негов собственик и единствен лекар доктор Господов младши.

— Добър вечер, господа! Как сте? Как сте? — извика той възторжено с глас на конферансие. — Защо не слушате музика! — Спусна се към радиото и превъртя копчето. После пак се обърна към четиримата си пациенти край камината: — Настъпват хубави дни и сега ще разберете каква прелест е тука! Време е да излизате на терасата, боровата гора е вашето спасение, господа! Боровата гора!

Лицето му се въртеше ту към един, ту към друг и казваше: „Вие разбирате, че аз трябва да ви говоря нещо, все едно какво и все едно дали ще го чуете, както и на мене ми е все едно дали ще живеете, или ще умрете! Какво ще ви разпраям, мисля, че всичко ви е ясно!“

Може би ги ненавиждаше, а може би постъпваше разумно, като никога не се застояваше при тях повече от десетина минути. Визитите му бяха съвсем формални и веднага след тях той хукваше с пушката си нагоре по билото. Изглежда, че и управителството и собственичеството на санаториума му тежеше. Беше ги предоставил на Немия. Лекуването — на природата.

Той отиде най-напред при Акрабов.

— Как сте? Изглеждате великолепно! Браво! Браво! — Дори не го погледна, а разбута с крак догарящите дърва в камината.

Отначало болните се обиждаха от пренебрежението и от нескрития, дори ясно фалшив тон на управителя. После това някак им хареса.

Акрабов се изкашля и с най-строг вид каза:

— Господин управител, днеска манджата нещо…

Онзи не го доизчака, обърна се към всички:

— Много моля за извинение, господа! Днес храната не беше на висота… знаете, военно време, чухте одеве стрелбата, хората се бият! Бият се! — извиси глас той. — Но тази вечер сте мои гости! Ще имаме сърна! Това е такъв лукс! Царят, господа, и ние! Сърна! Независимо от това надявам се, че утре ще мога да получа нови продукти… — Той се приближи към Философа, погледна към него с далечно любопитство и неочаквано подскочи: — Великолепно! Погледнете, господа! Той никога не е имал такъв тен! Чудо! Това е салварзанът плюс боровата гора! Продължавайте да взимате, но без никакво умствено напрежение, вашето състояние все повече ми харесва…

Философа изобщо не трепна, но думите на управителя за салварзана оживиха лицето на Акрабов.

После доктор Господов младши застана пред Доктора, който го гледаше предизвикателно насмешливо.

— Как сте, колега? Може би не трябваше да напущате стаята…

— Екстра съм, колега! — отвърна със същия тон, като го имитираше, Доктора. — Да си болен доктор е голямо предимство, всичко си знаеш! Но вие изглеждате великолепно!

Управителят не го доизслуша, а заговори пак към всички:

— Съвсем скоро, господа, ще ви поканя с мене на лов… Ще отидем нагоре към скалите, уверявам ви, това ще бъде много интересно за вас… да вървим всички към билото…

— А защо не и по-нагоре! — забеляза Доктора.

Последен беше удостоен е лекарско внимание Учителя. Управителят спря пред него и вече малко студено каза:

— Вие също изглеждате много добре…

Учителя знаеше последното съдържание на тази фраза, но за да няма никакво съмнение, управителят поясни:

— Вашата предплата изтича утре… аз бих могъл да почакам, но, знаете, правилникът ме задължава… правилникът, макар че аз нямам нищо против да почакам още няколко дни… Може би ще ви пратят пари?

Учителя се разтрепера. Беше му непоносимо, че управителят дръзна да говори пред всички.

— Едва ли, господин докторе… — отвърна той, като се мъчеше да не заплаче, но сълзите отведнъж го задушиха. — Те се надяваха, че ще умра по-рано! Не може ли някак утре да умра?

— Глупости! — каза управителят. — Вие ще живеете още много! Вярно, състоянието ви е малко особено, но какви по-тежки случаи са оздравявали…

Учителя се овладя в най-последната секунда.

— Ще може ли утре следобед санитарят да ми свали багажа?

— Как! Това е лудост… — Управителят разтърси с негодувание глава. — Разбира се, санитарят ще бъде на ваше разположение и даже ще ви качи на влака… Той мина зад гърба на другите и като бързаше да се измъкнем, каза: — Салварзанът е чудесно лекарство! Опитвайте всички! Аз ще изтичам за вечерята и ще ви помоля при гонга всички да бъдете точни! Сърната не чака, господа! — Той изхвръкна навън така, както беше влязъл. Немия бавно го последва и затвори безшумно вратата.

Учителя по рисуване отведнъж се олюля и едва приседна на своя стол. Идеше му да изтича към терасата и да не се върне повече. Чувствуваше се сам, изоставен и проклет, самотно голо животно, което зъзне пред настъпващия безмилостен студ.

— Ето един, който не е никак сантиментален! — каза Доктора.

Акрабов имаше някаква нова идея. Лицето му вече я отразяваше, той гледаше втренчено във Философа, после приближи внимателно към него и му каза:

— Нали имаше една доза салварзан в повече, продай ми я!

— Нямам нищо излишно! — отвърна Философа, без да го погледне.

— Ще ти платя, колкото искаш! Все едно!

— Казах! Нямам!

Акрабов нямаше намерение да отстъпи, постави ръка върху рамото му и продължи:

— Тия дни ще дойдат моите нови лекарства! Това са най-добрите германски и швейцарски специалитети, най-хубавото, което има в Европа, ти знаеш…

Философа мълчеше и гледаше някъде пред себе си.

— Съвсем сериозно ви казвам — продължи Акрабов, — ей сега ще ви донеса писмото… — Той вече му говореше на „ви“… и забърза към стаята си.

Доктора едва изчака излизането на Акрабов, стана, угаси радиото и дойде съвсем близо до Философа.

— Нямаш ли поне един празен флакон? — попита той.

— Защо?

— Дай ми го веднага! — Доктора се усмихна, в очите му имаше зловещо намерение. — Ще го напълня с нещо по-друго! Нека го пратим скоропостижно при Антон!

Антон беше седмият болен, който бе умрял в началото на пролетта, и понеже никой не потърси трупа, погребаха го недалеч от санаториума. От терасата се виждаше разровената пръст и малкият дървен кръст.

Философа повдигна безразлично рамене. Докторовите намерения му бяха съвсем чужди или по-точно той не желаеше да участвува в нищо, „което не произтича от абсолютната необходимост“.

— Нека и ние извършим нещо! — каза разпалено Доктора. — Как го мразя това животно! Искам да присъствувам на агонията му, аз да му направя смъртния акт! Защото, ако не бях спечелил от лотарията, щях вече да съм изгнил в земята, а той щеше да е жив, разбираш ли ме… — Внезапно той се обърна към Учителя, който продължаваше да стои в своето безнадеждно състояние. — А ти защо не се опиташ да му задигнеш нещо от куфарите? За какво са му?

— И това съм мислил! — каза глухо Учителя.

— Аз ще го баламосвам тук, а ти се опитай да влезеш през балкона в неговата стая! — продължи трескаво Доктора. — На твое място бих го удушил!

Може би едва сега Философа прецени, че става въпрос за „крайна необходимост“ и на свой ред се обърна към Учителя:

— Щом като желаете да живеете, опитайте всичко, борете се! Средствата са без значение! Поне в този момент не бъдете сантиментален!

Учителя се надигна от стола си, погледна двамата си доброжелатели и извика:

— А може би трябва да удуша някого от вас! Защо искате да направя това, което никога не съм правил!

Той беше покъртително искрен.

В този момент се върна Акрабов, като носеше дузина писма и ги тикна под носа на Философа:

— Ти поне знаеш немски, чети, ще имам големи дози, ще ти продам, но само ако ти ми продадеш сега от твоя салварзан!…

— Казах ви вече, че нямам нищо за продаване? — Философа бръкна в джобовете на халата си, измъкна свитък хартия и невъзмутимо се зачете.

Акрабов свъси вежди, погледна злобно Философа, прибра писмата в джоба си и каза ясно:

— И ти ще се помолиш, ще ми дойдеш, ще ми дойдеш!

В коридора някой пееше. Те се ослушаха. Стъклената врата се отвори и вътре влезе Педро. Млад тъмнокос мъж с брадясало от седмици лице, с яркочервен пуловер, облечен на голо, виждаха се косматите му гърди. Очите му бяха черни като Докторовите, но още по-тъмни и мъжествено красиви. Вървеше леко приведен напред, като размахваше ръце, досъщ боксьор, който се качва на ринга. И в двете си ръце носеше по две бутилки ракия. Той затвори вратата с крак, огледа всички с мътен поглед и извика:

— Дишай дълбоко!

Остави бутилките на масата до Учителя по рисуване, пусна радиото, което предаваше забавна музика, и каза театрално:

— Моля, господа!

Отиде към терасата, постоя малко там, неочаквано се опита да съблече пуловера си, но, изглежда, ръцете му не можеха да извършат това. Тогава съзря как Учителя посяга към едно от шишетата.

— Наздраве, господин Учителю! — извика Педро. — Щом и ти пропи, всичко е наред! Дишай дълбоко!

Учителя нервно пиеше.

Педро се върна назад и седна на пода до камината, обърнат към всички.

— Господа, знаете ли какво сънувах? — Той ги изгледа с пиянска многозначителност. — Две червени змии! Едната… голяма, много голяма, навита като баница, с умна глава, а другата мъничка, така си шаваше върху баницата… и двете яркочервени, точно като кръвта на Антон, господа! Същата червенина! Кажете ми, какво значи това! Какво значи, а?

Те не му отговориха.

Педро подхвана мелодията от радиото. Пееше дрезгаво и фалшиво.

Внезапно Учителя по рисуване се засмя силно, предизвикателно, като тупаше бутилката с ръце. После се обърна към Акрабов:

— Ще те нарисувам! Защо да не те нарисувам! Ако искаш и като светия, с ореол, и в църквата да те поставят, и всяка неделя да те целуват бабичките! Готово! Рисувам всичко, което искате, както искате! Кой е пръв! — Той беше вдъхновен от решението си.

„Едно животно нарисувало друго животно!“ — смееше се на себе си.

Земевладелецът се облегна удобно на стола си, помисли малко и каза на Учителя:

— Утре можем да започнем! Обаче искам да ми направиш истински портрет!

— Ще ми внесеш ли таксата?

— Ще внеса!

— Почваме! — викна Учителя. — Последния портрет на господин Иван Акрабов!

Доктора и Философа се спогледаха. Учителя им отговаряше. Акрабов посегна, взе едно от шишетата и се чукна с Педро, който продължаваше да пее едновременно с радиото.

Сега стана много шумно. Учителя заприглася на Педро, а Акрабов се смееше с приятния си мек бас.

Беше се мръкнало и хвърлиха в камината още дърва. По-рано, докато беше жив Антон, почти всяка вече прекарваха така и Педро редовно се напиваше. После имаше един период, когато не можеха да се понасят заедно, Немия разнасяше храната в стаите им, докато отново един по един се събраха край голямата средна маса в трапезарията.

— Знаете ли какво си нямаме сега! — извика Педро възторжено, като се надигна. — Дишай дълбоко!

— Жените се свършиха! — забеляза Доктора.

Акрабов се развесели.

— Знаете ли — каза той, — и по две на човек! Един в Сърбия преди войната така си ги поръчваше! По две на човек!

Най-весел от всички беше Учителя. Отведнъж у него нахлу нова енергия, той пожела да се движи, да прави впечатление, да блести, както никога.

— Ех, господа! — викаше той. — Ние сме на земята, а колко добре ще бъде изведнъж да излезе, че сме на небето!

Не го слушаха. Акрабов подхвана за не знам кой път твърде пикантната история за двете сестри, които се заклели да го притежават едновременно. Той разказваше приятно, с точни, мръсни думи и след всяко изречение се заливаше от добродушен смях. Смееше се и Доктора. Единствен Философа продължаваше да гледа на всички с неизменното си безразличие.

„Най-страшното нещо за човека — това е свободата! Аз се ужасявам от свободното развитие на ума и ви предричам, че не е далеч времето, когато хората още в зародиша ще започнат да изменят бъдещия човек в някакво определено направление, да се създадат човекороботи и така най-после животът да придобие смисъл.“ — Така беше казвал този доктор по философия…

Неусетно и страхливо на вратата се появи Гърбавия. Той беше стоял в стаята си нещастен и сам, беше се заклел, че никога повече няма да стъпи горе. Но когато дочу музиката, дрезгавия глас на Педро и смеховете на другите, той започна да се приближава. Вървеше по коридора и се приближаваше. И това, че те не чувствуваха отсъствието му, че нямаха нужда от него, че въпреки злобните кръстове, които бе поставил пред вратите им, продължаваха да се веселят, го огорчи и натъжи много повече от всички обиди, които бе понесъл заранта.

Неусетно той се вмъкна вътре.

Пръв го забеляза Акрабов.

— О-хо, Симчо! — извика той. — Ела, мойто момче, ела!

— Пристигай, кръстоносецо! — извика му и Доктора. — Никой нищо няма да ти направи!

Гърбавия приближи колебливо. Педро веднага му подаде шишето. Дърводелецът пи с отвращение.

— Слушай, Симчо — каза Акрабов дружелюбно, — Защо се разсърди? Щом говорим за жена ти, значи, заслужава, значи, има за какво да се говори! Никой не ти е казал нищо лошо, а ти веднага ни изпрати на гробищата! Сега да се помирим… покажи ни пак снимката!

Гърбавия беше смутен. Той въртеше голямата си глава към всички и умолително казваше:

— Не… сега не…

— Дишай дълбоко! — каза Педро и пак му подаде шишето.

— Слушай, Симчо — приближи към него Доктора. — Дай снимката и кажи за индийската хватка!

— Кажи им! — подкани го Педро. — Да разберат, че гърбицата не пречи.

Всички се хилеха. Преди няколко дни бяха напили Гърбавия и той разказа една фантастично гнусна история, която той наричаше индийската хватка.

— Моля ви се… — Той наистина ги молеше. Те гледаха на него като средство за забавление, може би смятаха, че са платили входа и трябва на всяка цена да си получат забавлението.

— Ще си отидем неграмотни бе, Симчо! — каза Акрабов. — Ти разкажи, а после аз ще разкажа една още по-така… или… Той се обърна светнал към другите. Беше във възторг от идеята си. — Искаш ли да поръчаме една жена да дойде тука! За такова нещо плащам в брой!

— И аз плащам! — каза Доктора. А не е ли по-добре да пишеш на жена си да дойде, ние ще й платим разноските!

— Разбира се! — каза Акрабов.

— Веднага да дойде! — извика Педро.

Гърбавия усещаше познатата картина. Той отведнъж се разплака:

— Моля, оставете на мира жена ми! — Приличаше на дете, безпомощно сред възрастни пияници.

— Че какво лошо има да ни научи и нас! — продължи Доктора…

Гърбавия хълцаше горко и се готвеше да си върви.

— Моята жена не е такава… — каза той.

— Кажи, нашата жена! — обади се Учителя по рисуване, който чувствуваше желание да се прояви. Всички се разсмяха.

— Пак ли започнахте! Пак ли! — изпищя силно Гърбавия. — Аз на вас… — Той не довърши и побягна. Беше направил всичко, което можеше да направи, за да ги смили или да ги възпре.

Те продължаваха да се смеят оживени, развеселени и сега най-малко приличаха на тежко болни.

Внезапно радиото прекъсна музиката. Чу се гласът на говорителя, глупаво тържествен:

— Внимание! Внимание! Въздушна тревога! Първа, трета, пета… Внимание!… — Електрическият ток спря, с него и гласът на говорителя. В хола остана да тлее само камината. При тях се втурна управителят.

— Господа — каза той с героически трагизъм. — Съветвам ви да слезете незабавно в скривалището!

Отвърна му смехът на Доктора:

— Колега, сериозно ли държите да се спасим?

— Умрял някой да си хаби бомбите за нас! — отвърна и Акрабов.

Управителят разпери ръце, беше изпълнил дълга си, излезе.

Единствен стана Философа. Учителя злобно го подигра:

— Не бойте се, господин Философе! Бомбите са само за сантименталните!

Сега останалите като че се почувствуваха по-свободни. Педро продължаваше задъхано и дрезгаво да пее песента от радиото, Доктора приседна до камината, Учителя пиеше с настървение, а Акрабов безпричинно се смееше.

Така ги завари боботенето на самолетите, които минаваха над планината.

— Ха по той случай наздраве! — извика Педро, като ги чу.

Внезапно през хола изтича Гърбавия с фенер в ръка, застана на терасата, замаха с фенера и ревеше, колкото му глас държи:

— Хееей! Хвърляйте тука! Тука! Хееей, хвърляйте! — Беше полудял.

Отвърнаха му с гръмогласен смях.

Заранта след гонга пръв се надигна Учителя. Беше съвсем отпаднал, болеше го главата. Излезе на терасата. Утрото беше слънчево, над планината се разкъсваха тънките паяжини на облаците, измитата от дъжда природа блестеше.

Тъкмо слънцето събуди у Учителя най-мрачни мисли. Той си спомни снощното решение да рисува Акрабов и така някак да се погаври с всички, които виждат едно, а рисуват друго! „А исках да си умра чист!“

Последната мисъл го разнежи. Той погледна от терасата надолу, трябва да имаше десет метра. Бяха твърде много, за да остане човек чист.

Тръгна да се разхожда, като обираше с ръка росата върху железните перила. Тогава съзря между дърветата гроба на Антон.

„Ето — каза той, обзет от просветление, — отсреща спокойно си лежи Антон. Може от дъждовете да се е поразложил. А след някой и друг ден молекулите и атомите на тялото му ще се слеят с почвата, ще станат на земя и на вода и ще тръгнат по света. А може би водата ще ги отнесе надалече и скоро собствената му жена ще си пийне, непременно ще си пийне, и децата му ще си хапнат хляб, в който ще има нещо от баща им, и всички други, които вече са го забравили, ще ядат и ще пият от онова, което е било негово тяло, и няма да усетят. Ето какво представлява всичко! Това е! Няма нищо повече и не може да има! И кой знае колко мъртъвци живеят в мене, даже ги усещам как понякога се отделят един от друг и искат да се появят сами… Боже мой, наистина ли всеки жив носи в себе си мъртвите?… За какво ми трябва да зния? Не един Акрабов, а три милиона акрабовци ще нарисувам, както искат, като благодетели, като светии, като императори, като гении, както искат, така ще ги нарисувам. Едно животно рисува други животни!“

Акрабов не беше забравил днешния сеанс. Той се обръсна старателно, облече върху пижамата официално черно сако и накичи реверите му с ордените и медалите, които носеше, за да ги поставят в гроба му.

— Е, какво ще кажат за това в Швейцария! — попита той Учителя, като застана до него на терасата.

В този миг пристигна и Гърбавия. Той поздрави много любезно и съобщи, че за обяд ще имат кюфтета от сърнешко месо. Нищо не беше останало от снощната истерика. После услужливо донесе триножника и боите на Учителя, премести удобно стола на Акрабов и се въртеше около тях.

Учителя започна работата си с погнуса. Акрабов седеше срещу него и подреждаше ордените си.

— Криех ги — каза му той, — ще се полъже някой айдук, че са чисто злато, а то и държавата фалшива, и ордените фалшиви!

— Само ние сме истински, бай Иване! — обади се верноподанически Гърбавия.

Учителя го изпрати да му донесе още бои и се зае опъне платното. През това време Акрабов гледаше завистливо бюста на основателя на санаториума.

— Да можеше да ми направиш нещо такова! — рече той. — Но пък как ще се превози дотам! Сигурно ще го счупят или ще го откраднат!

Гърбавия бързо се завърна.

Учителя разглеждаше модела си и все повече се разтреперваше.

„Ах тая свиня! — викаше на себе си. — Ще увековечавам тая мръсна свиня!“

А Акрабов във великолепно настроение разказваше нему и на Гърбавия:

— Знаеш ли какво нещо е тази фрау Ботшак! Бонбониера! Трябва да има сто, сто и десет кила, женичка и половина. Аз, господине, съм ориенталец… а тя ме пита, господин Акрабов, ако всички българи са като вас, вие сте велик народ.

Той плуваше в пренебрежително блаженство. Беше щастлив и снизходителен. Учителя си мислеше, че всички свини, които са рисувани в историята, са стояли пред своите художници щастливи и снизходителни.

— А как се разбираше с нея, бай Иване? — попита угоднически Гърбавия. — На какъв език?

— То, братче, ако за тая работа трябваше език, щяхме да се раждаме говорещи! — изтърси Акрабов и сам се засмя. — Симчо, донеси ми една възглавничка!

— Ей сега, бай Иване! — Гърбавия отново послушно изхвръкна навън.

След всички скандали винаги ставаше така. Гърбавия се превръщаше от честен, оскърбен човек в най-покорен слуга.

Когато платното беше опънато, влезе Доктора. Идеше сърдит, с още по-бледо и посиняло лице. Той угаси радиото и се измъкна на терасата. Малко след него дойде и Педро, подпухнал, недоспал. Повъртя се из хола, без да знае какво да прави. Пусна радиото, извади тесте карти и седна да си реди пасианс. Това беше любимото му развлечение, можеше да стои денонощно над картите. Всички тия безброй „хвърлени“ пасианси трябваше да отговорят на един-единствен въпрос, който той не смееше да произнесе.

Доктора се върна и ядосан угаси радиото.

— Ще го хвърля от терасата! — каза той.

Педро вдигна глава.

— Аз искам да слушам музика! — каза той с леко повишен тон.

— А пък аз не искам! — Доктора бавно се разхождаше. — Нека поне един ден всичко да бъде истинско!

— Пусни веднага радиото! — извика Педро, като гледаше заплашително Доктора в лицето.

Онзи се усмихна зло:

— Предпочитам ти да ми попееш!

Педро се надигна и пристъпи към него. Намеренията му бяха очевидни. В сравнение със слабичкия, едва дишащ Доктор той изглеждаше почти спортист. В очите му светеше познатата мрачна решителност.

Доктора се облегна на рояла, усмихна се презрително и каза:

— Не се подвеждай по испанската си кръв, малкият? Бъди верен на българската си половинка!

Педро приближи на крачка от него. Брадясалото му лице изглеждаше безумно устремено. Още миг и от него можеше да се очаква всичко.

— Как ми се иска Педро да го напердаши! — каза Акрабов на своя художник.

— Пусни веднага радиото! — изговори Педро, като разчленяваше сричките и ръцете му вече се вдигаха: — Защото…

Доктора остана спокоен. Блестящите му очи отразяваха хладнокръвно заплашителното безумие на Педро. Изглеждаше снизходително любопитен.

— Защото? — попита той. — Какво можеш да направиш? Целият си прогнил, оттука чувам как ти свирят каверните, не виждаш ли, че душата ти вече е на езика! Какво можеш да направиш?

Като че ток мина през тялото на Педро.

— Аз ще ти… — Той протегна ръце, неудържимо се наклони напред, за да се олюлее внезапно в следващия миг, и в пълна слабост се свлече върху килима.

Доктора му обърна гръб и като се разхождаше, каза с убийствен тон:

— Всеки е жертва на кръвта си, господине! А ти си възможно най-лошата комбинация — българо-испанец! Дишай дълбоко де!

Педро безсилен мълчеше. Гърдите му горяха във внезапно пламнал огън, тялото му безспирно падаше от непреодолима слабост.

— Дайте ми нещо за пиене! — помоли тихо той.

Доктора продължаваше да се движи напред-назад и да говори:

— Четиридесет и шест дни! Искам тия четиридесет и шест дни да бъдат истински, за да мога да кажа, че живях на земята четиридесет и шест дни мои, само мои… От утре ще си сменя стаята, ще отида в двайсет и втора, там, на края, ще се заключа и няма да изляза. Не искам нито да ви виждам, нито да ви чувам!

Учителя беше започнал скицирането на портрета, а Акрабов, като съзнаваше тържествеността на този миг, величествено позираше. Гърбавия стоеше до него като паж.

Онова, което Доктора казваше, им беше отдавна, отдавна познато. Изобщо нямаше нищо, което да им бъде наистина интересно, да ги изненада, може би защото и не съществуваше нищо, което да изменя ясния ход на съдбата им.

Едва сега Доктора забеляза сеанса и приближи към тях.

— Я виж колко си заслужил! — каза заядливо той, като разглеждаше ордените на Акрабов.

— Пречиш ми да работя! — каза Учителя, защото Доктора беше застанал между него и модела.

— Преча на вдъхновението ти! — продължи да се заяжда Доктора. — Какво всъщност рисуваш ти, светец? Герой?

— Има ли някакво значение? — Учителя не можеше да му прости онзиденшния разговор, когато той го помоли за малко пари в заем, а Доктора усмихнат попита: „Имат ли някакво значение парите?“

— Нарисувай го — злобно продължи Доктора, — както е бил в наборната комисия! Човек срещу чисто злато!

Всички знаеха, че Акрабов е спечелил богатството си по малко особен начин. През 1915 година той се случва мобилизиран в наборната комисия. И докато е траела войната, хитричко подменял наборните картони на богаташките синове да идат на лека тилова служба, а вместо тях е пращал на фронта други. Разбира се, срещу заплащане.

Доктора беше много чувствителен към този факт, защото баща му беше загинал при Завоя на Черна.

— Разбра ли защо вчера целуваше кръста? — каза той на Учителя, като сочеше Акрабов. — Нарисувай го, както целува кръста, тоя мръсник!

Акрабов безочливо се усмихваше.

— Не отричам — каза той, — всеки печели, както може. Но като ще казваме истината, да я кажем докрай! Трябва да се знае, че аз не съм отивал при роднините на мобилизираните, не съм предлагал никому услуги, а те сами идваха при мене да ме молят с парите си, да пратя други да мрат вместо синовете им! Сами! Идва даже един, който, за да спаси по-големия син, ми предложи по-малкия и триста грама зъболекарско злато! А пък мене какво ме интересува, че се бият, че някой обявил война за нещо си, че идиоти тръгнали да мрат! Какво ме интересува! Все едно ми е, както сега на цял също му е все едно жив ли съм, или съм мъртъв! — Той гледаше спокойно Доктора с големите си сивозелени очи и се подиграваше на заядливата му детинщина.

— Ти си възхитителен мародер! — каза Доктора. — Почвам да те уважавам! Да ти кажа право, ако можех да остана, бих искал да живея като тебе и по-големи мръсотии да направя! Рисувай, Учителю, рисувай, може и ти да получиш някой орден, посмъртно!

Той се дръпна и тръгна към терасата. Вече го тресеше. От два дни температурата му заплашително се покачваше.

— Доста хора се побъркаха от лотарията! — забеляза спокойно Акрабов. — Един от нашата околия на времето спечели милиона, шашна се като негова милост, върна се у дома и изкла домочадието, всички до един ги изкла, да не му откраднели милиона!

— Ох, да можех! — възкликна Доктора от входа на терасата. — Не искам да прекарам последните си четиридесет и шест дни с такива изроди като вас! Ако не беше този милион, щеше да бъде по-човешки!

— Не вярвам, че страдаш толкова много от милиона! — обади се Учителя.

Докато траеше този разговор, Педро се вдигна мъчително, излезе и съвсем скоро се върна с пълно шише ракия. Седна на мястото, където беше ненареденият му пасианс, и мълчаливо почна да пие. Всички знаеха, че Педро можеше да пие само пред хора.

— Колкото повече време минава — каза Учителя, — толкова си мисля, че съм си проиграл живота. Ако сега започвах, всичко щеше да бъде съвсем друго. Вместо да се занимавам с разни драсканици и да уча малките кретенчета да търсят нещо, което не съществува, щях да стана фалшификатор. Одеве си казах, че сигурно единственото пълноценно удоволствие на този свят е да можеш да се подиграеш с другите. Представяш ли си: правя водните знаци върху хартията, изработвам си матрица и започвам… тонове банкноти, всякакви валути, долари, марки, лири, левчета, каквото си искаш!

— Това си е истината! — възкликна Акрабов. — Кажи му на него! Какво ще се заблуждаваме, колкото и да обличаме човека с разни измишльотини, той си остава гол! И като имаш силата, почваш да удряш! Помен да не остане! По едно време мислех да закупя целия лук в страната или сиренето, да омета пазара и после — цената! Яж, простотийо, но плати! Плати.

— Аз не току-така ти го казвам — продължи Учителя. — Имам ясна идея за тия водни знаци и за печатането! Десет години съм мислил върху това! Аз съм много повече фалшификатор, отколкото художник! — хвалотеше се той. Отведнъж му се прииска да се изкара по-хитър и по-мръсен от всички.

Доктора го слушаше замислен. Само Гърбавия приемаше думите им като шега, която по-умните и по-силни от него могат да си позволят. Беше щастлив, че не го закачаха.

Дойде и Философа. Той притвори вратата след себе си, закопча халата, като оглеждаше внимателно всички. После застана на средата на хола и със зле прикривано вълнение кача:

— Господа, тази нощ по време на въздушната тревога някой е влязъл в моята стая и е задигнал от чантата ми двата флакона салварзан!

Гърбавия подскочи:

— Как! Двата флакона с онова, хубавото лекарство!

— Последните ми два флакона! — каза Философа.

Акрабов изслуша съобщението невъзмутимо и после вьзкликна:

— Тююю, язък?! Пък все си мислех, че ще ми ги продадеш!

— Свърши салварзановата философия! — каза радостно Учителя и продължи да рисува. Точно в този момент той беше приятно възбуден от това, че рисуваше не друг, а този Акрабов.

Философа се владееше.

— Въпросът е по-друг — каза той. — Ако в това имаше някаква логика, ако е борба за живот, то аз мога да разбера подбудите…

Доктора се извърна от входа на терасата и му извика:

— Ако е нужно, за да остане жив, който и да е от нас, да ти се изпие кръвта, след десет минути няма да те има!

— Чудесно! Браво на крадеца!… — каза Учителя.

— Съгласете се, че това е нечовешка постъпка. — Философа напускаше своите позиции.

— Какво сантиментално възклицание! — подхвърли Доктора.

— Господа — ограбеният вече се вълнуваше, — моля този, който извърши кражбата, нека ми върне лекарствата, защото…

Внезапно Акрабов се надигна от креслото и при това движение ордените му се раздрънчаха. Той отправи силен и ясен поглед към смутеното лице на Философа и каза:

— Аз взех салварзана! И ти казвам, че няма да го върна! Парите ще си получиш веднага! Колко? — Той бръкна в сакото си.

Философа побледня.

— Така и предполагах — каза объркан, — но вие знаете ли…

— Нищо не знам! — Акрабов стърчеше като скала. — И да ме обесят, няма да ти го върна! — После злобно добави: — Откъде-накъде ти ще живееш, а аз ще умирам! За това, че си имал връзчиците да го купиш! Да не си с нещо по-способен от мене, по-умен, по-добър! Не, бате, тук трябва да има справедливост! Ако ще мрем, всички ще мрем, но откъде-накъде един ще се спасява?

— Браво! — извика възхитен Доктора. — Това се казва чист българин!

Акрабов извади портфейла си, измъкна няколко банкноти:

— Ето ти парите! Да не дрънкаш, че съм го откраднал! Аз не съм крадец, но неправдите не мога да понасям!

Философа стоеше слисан.

— Съгласи се — обърна се към него Учителя, като продължаваше да рисува главата на Акрабов, — че той постъпва според твоите разбирания! Нали това ни проповядваше! Всяко действие да се определя от крайната необходимост! Ако аз зная, че салварзанът ще ми помогне, още днес ще го задигна от него!

— А аз от тебе! — рече весело Гърбавия.

Най-после Философа преодоля изненадата си, приближи Акрабов, гладкото му чиновническо лице аленееше.

— Моля ви се — каза той с изменен глас, като гледаше Акрабов в очите. — Върнете ми лекарството! Няма да съжалявате за това!

Акрабов се усмихна и го потупа свойски по рамото:

— Взимай парите и край! Пито — платено! Хайде да си ми жив и здрав! — готвеше се да си седне.

Философа продължаваше втренчено да го гледа. Каза:

— Господин Акрабов, съвсем сериозно ви съобщавам, че единият от флаконите е пълен със салварзан, а другият с… отрова!

Всички трепнаха. Доктора извърна глава към тях.

Учителя престана да рисува, Гърбавия опули очи. Само за Педро, който продължаваше да пие, всичко си остана безинтересно.

Акрабов се разсмя отведнъж.

— Ти какво ме мислиш мене бе! — викна той на Философа. — Разправяй ги тия на Педро или на някое сукалче!

— Господа — продължи невъзмутимо Философа и се обърна към другите. — Вие сте свидетели, аз го предупредих и не отговарям за последствията! Не отговарям!

Настъпи тишина. Никой не знаеше какво да мисли, Философа обаче не беше хвърлил всичко. С мъчително колебание той каза на все още изправения Акрабов:

— Всъщност аз ви моля да задържите салварзана и да ми върнете отровата!

Това не беше изненада, защото откриваше обща тайна. Почти всички носеха някъде на дъното на куфарите си приспивателни и отрови. Философа беше първият, който дрьзваше да обяви.

— Че за какво ви е тази отрова? — възкликна с недоумение Гърбавия. И през ум не му беше дошло да се трови.

Едва сега Философа се смути истински:

— Аз се страхувам, че ще агонизирам… и много ще ме боли… затова взех отровата… А салварзанът, господа, е празна работа! След като досега не ми е помогнал, не вярвам да ми помогне…

До този момент Акрабов се колебаеше. Лицето му беше вдълбочено, отговорите бяха различни, ако беше някой друг, той не би му повярвал дори за секунда, но Философа! И все пак!

— Лъжеш! Лъжеш! — ревна той отведнъж и се спусна, та улови философа за реверите. — Виждам те по очите, че лъжеш! Ти знаеш, куче, че салварзанът ще те спаси, и сега ме баламосваш с някаква си отрова! Лъжеш! Аз ще се спася Аз! — Отведнъж се усмихна, готов да му прости, кротък. — Нали лъжеш? — И се засмя. — Хитър си ми ти, господине, не току-така имаш два факултета, но аз и по-хитри от тебе съм превъртал, та тебе ли! Отрова, а? — И внезапно му извика: — И отрова да е, аз ще я взема! Моя е! А ти се трови с нещо друго!

Краят на това стълкновение беше вече ясен, но не се стигна до него, тъй като през стъклената врата влезе управителят. Както обикновено с бяла манта, наметната въри ловджийските му доспехи. Беше засмян.

— Добър ден, господа! Как сте? Как сте? — поздрави шумно той и бързо ги огледа подред. В погледа му имаше някакъв особен въпрос, сякаш той проверяваше нещо много важно. Дори гласът му беше неестествено звънък и весел.

Спря пред портрета. Акрабов беше оставил на бюрото му бележка, че плаща сметката на Учителя за един месец напред.

— Браво! Браво! Господин Учителя си разбира от рабатата! Някакви оплаквания? Няма, нали? — Забеляза Педро, който стоеше отпуснат над масата с пасианса. Някой беше скрил шишето. — Горе главата! От какво си се омърлушил!

Педро го гледаше с мътен поглед.

— Как беше това! — Управителят се опита да подхване мелодията на характерен испански танц: — Та-рам-па-пам… — а всъщност скришом продължаваше да ги оглежда изпитателно.

— Много си весел днес, шефе! — каза мрачно Акрабов. — Да не пристигат нови клиенти?

— Клиенти няма вече! — извика управителят. — Какво друго ни остава, господин Акрабов, освен да се смеем! Нали знаете, няма нищо, за което да не можем да се смеем!

Сега се обади Доктора:

— Предполагам, колега, че с нас добре се забавлявате?

Управителят тръгна дружелюбно между тях. Безпокойството му се разся, като че би ги прегърнал, с такъв жест на домиляване им заговори:

— Знаете ли, господа, интелигентността на съвременния човек може да бъде оценявана само по способността му да се надсмива над всички и най-вече над себе си. Представете си колко велик е човек, когато превърне собствената си драма в шега!

— Майтап! — каза Гърбавия в знак, че е разбрал интелигентските приказки на шефа.

— Та не се ли шегуваме, като твърдим, че живеем! — безоблачно усмихнат, ги попита той.

— А пък ние се шегуваме, като твърдим, че умираме! — отвърна със същия тон Доктора.

Управителят се замисли за секунда и после все така засмян каза:

— Аз често съм си мислил: Какво всъщност представляваме ние? Някакво там нищожно съчетание на материя, микроскопски невидимо, захвърлено върху някаква жалка бактерия, наречена Земя! Боже господи, откъде това нахалство да си мислим, че съществуваме като нещо, че имаме сила, разум, интереси! А помислете си, че тази Земя е един атом, част от молекулата на по-висш организъм… да кажем, защо да не сме част от урината на едно гигантско животно… — Той беше ентусиазиран.

— Колега — каза Доктора, — ако продължите още малко в същия дух, всички ще се хвърлим от терасата с ентусиазъм.

— Чак пък урина… — изсумтя Акрабов — мирише!

— Тежко на това животно, което ще има нас в урината си! — добави Учителя.

— Защо не, господа! — управителят отиде при бюста на своя брат и допря лицето си до неговото. — Според моя брат, основателя на това чудесно заведение, животът, господа, това е отвращението на материята от себе си! — И внезапно си тръгна. — За обяд ще получите нещо ново, десерт по половин литър чиста албанска боза!

Излезе така, както бе влязъл.

Отдавна не беше ги гледал на рентген, нито им бяха правени лабораторни изследвания, нито пък се предписваше някакво лечение. Той знаеше, че това е безсмислено, че огромните дупки, които зееха в дробовете им, не можеха да се запълнят, и нямаше защо да се заблуждава. И те знаеха. Дори по-ясно от него. Защото дробовете бяха техни.

— Той е велик идиот! — каза Доктора, след като тишината се възстанови. — С две приказки прекрати вашия спор, салварзан или отрова, излезе, че е все едно, както е все едно колко е спечелил господин Акрабов от продажбата на фронтоваците!

Никой не продължи. Доктора отново се върна в слънчевия квадрат на терасата, погледна надолу, където зеленината се катереше вече по склоновете на планината, този предизвикателно чист и хубав пролетен ден. И без никаква печал каза:

— Много дълго е това чакане!

Внезапно Педро вдигна глава над картите. Лицето му изразяваше решителност, отчаяна устременост в единствената, вече мамеща посока. С усилие той се изправи и каза дрезгаво на себе си:

— Тогава какво остава? Какво? — После тръгна, като залиташе напред към перилата на терасата, стигна до вратата и извика: — Стига вече! Стига!

И това му състояние им беше познато. Акрабов забеляза:

— Прибери се, ще простинеш!

— Мислите, че ме е страх! — Педро трепереше. — От какво може да ме е страх? — Той ги изгледа с мътния си поглед. — Как сте ми противни всички! И тоя гаден Доктор, който не може да лекува, и това леке, Учителя по рисуване, който не може да рисува, и тая гърбава маймуна, и тоя швейцарски мръсник с медалите…

— Щом почна да дърдориш толкова, пак ще се разкандърдисаш! — каза му Акрабов. — Или се хвърляй, или се прибирай да не простинеш!

— Мислите си, че ме е страх! — повтори Педро. — Викнете Немия! Да отиде долу да ме чака! — Той тръгна решително към терасата.

Доктора излезе след него.

— Чакай — рече той. — Сигурен съм, че ти никак няма да се колебаеш, ако между нас имаше една жена! Жена ти трябва на тебе и всичко ще се оправи!

— Млъкни! — изпищя Педро.

Доктора се обърна към другите:

— Господа, не е ли най-добре да пратим по Немия едно сърцераздирателно писмо до женския манастир и да помолим калугерките да ни посетят! Ще ги напием здравата, ще си поиграем… представете си, ние издъхваме, а около нас танцуват калугерки, пеят божествени химни, също като при Хаджи Димитър! — Той говореше вдъхновено.

— Браво, Докторе! — извика радостен Акрабов. — С калугерките ще се приближим до бога!

Педро помисли, че всичко това се отнася до него и им извика:

— Вие сте мръсни свини!

— Да — обади се и Учителя. — Наистина, сега повече отвсякога ни трябва жена!

— Млада, стара, все едно, жена да е! Жена! — Акрабов беше попаднал на своята тема. — Знаете ли, от години не съм се чувствувал така… ах, къде е Ботшак!

— Всички сме мъже на място! — каза Доктора.

— А можеше този чешит — Акрабов се ухили, — управителят, да назначи една сестричка, да си живеем всички като семейство!

Всъщност преди Немия в санаториума работеха две жени. Бяха грозни, дебели и цинични. Те веднага разбраха изгодата, която можеха да получат сред това общество от умиращи мъже. И се съгласяваха съвсем охотно с любовните намерения на пациентите. Ала се явиха два компрометиращи случая на кражби, преди още болните да са предали богу дух, и освен това някъде в София бяха дръннали, че доктор Господов младши нарочно държи тези яки жени, за да печели пари и от тях.

Управителят ги изгони. Оттогава само Акрабов беше посещаван от жени, на които наистина плащаше, както плащаше на горския пържените пилета, които му се донасяха всяка вечер в продължение на цяла година.

Педро стигна до края на терасата, разбира се, без никакво намерение да се хвърли долу. Но като се връщаше назад и небрежно гледаше към стаите, той забеляза, че завесите на седма стая са спуснати. Любопитно надникна през пролуката.

Вътре, отметнала глава, лежеше жена. Педро потърка очи. Наистина жена.

Той се втурна към другите.

Те бяха оживени, както никога досега. В санаториума имаше жена! Когато Педро им съобщи, не му новярваха, после всички се втурнаха към седма стая, натиснаха заключената врата и едва не я разбиха. Гърбавия събра всички ключове и шперцове, които можа да намери. Вратата се отвори и върху леглото на оня нещастник Антон те видяха жената.

Тя спеше тежко. Беше отметнала глава върху бялата възглавница така, че се откриваше дългата й нежна шия. Виждаха само профила й. Изглежда, нямаше повече от осемнадесет-деветнадесет години. Тялото й се очертаваше под одеялото, малко слабо и въздълго. През разкопчаната болнична пижама се виждаше част от превръзка.

В следния миг дишането й се затрудни, тя се раздвижи и обърна лицето си към тях. Последва дълга тишина. Всички до един мълчаливо гледаха лицето й. Беше невероятно красива. От ония лица, чиято нежност и хубост мигновено привлича, изненадва и предизвиква всеобщо възхищение. Отдавна, отдавна не бяха виждали истински женски лица, може би и затова прехласването им беше двойно по-силно от изненадата. Косите й бяха кестеняви, късо подстригани и прави като на ученичка, разпилени върху високо умно чело. Имаше гъсти, но силно извити вежди, които се пресичаха с изящна строгост. И много дълги, като на спяща кукла мигли. Те затваряха очите й със спокойна радост и като че подсказваха на устните усмивката. Страните й бяха малко продълговати, с онази пленителна слабост, която иде да подчертае съвършенството на линиите. Или както Доктора щеше да каже след време — като че господ е загубил осмия ден, за да я извае. Най-силно впечатление им направиха устните, женствени, алени и полуотворени. Навярно тя сънуваше нещо много приятно, защото от време на време страните й се раздвижваха, цялото й лице се усмихваше. Макар и побледняло, то не приличаше на познатите туберкулозни лица с тяхната неестествена руменина или болнава бледост. У нея имаше нещо съвсем свежо и може би здраво.

— Богиня! — каза на края на общото мълчание Акрабов.

До него Доктора беше устремил блестящия си поглед към това чудно създание, което изневиделица се беше появило пред тях. От другата страна Учителя по рисуване гледаше изненадан и като че малко раздразнен от това, че всички бяха тук. Не можеше да понася колективното възхищение, общото признание. Между тях Гърбавия беше промушил голямата си глава и гледаше с нямо учудване. А Философа се беше втренчил, сякаш явлението си оставаше необяснимо и красотата й не се побираше в представите му. Може би единствен Педро живееше истински в този миг. За него нямаше изненада, нямаше и въпрос. Мътният му поглед някак отведнъж се избистри, тялото му се изправи, красивите му очи блеснаха с нова светлина.

— Това е! — пак каза Акрабов. — Късметът ни проработи най-после!

Продължаваха да мълчат. На края Гърбавия въздъхна:

— Тая охтика! Тая охтика!

Той пръв си помисили, че на това момиче му предстои да умре.

От другия край на коридора откъм стълбището се чу шум. Идеше Немия. Те се спогледаха, после Доктора затвори вратата и извади ключа. Вместо да си разотидат по стаите, както обикновено правеха по това време, те пак се събраха в хола.

— Никога не съм виждал по-хубава жена! — каза Доктора.

— А бе кой ти гледа каква е! — веселяшки подвикна Акрабов, като силно удряше дланите си. — Жена да е! Най-после господ помисли и за нас!

— Или дяволът! — каза с мистична сериозност Гърбавия.

— Наистина, какво нещо… — Учителя искаше да каже, че никога не е очаквал такава среща, в такъв час. Той беще склонен да вярва, че между пристигането на жената и неговото оставане в санаториума има символична връзка.

Педро се беше измъкнал на терасата. Стоеше облакътен на перилата и гледаше към нейната стая. После зърна лицето си в стъклото, попипа с ръка брадата си и веднага излезе от хола.

Философа се затвори още повече. Той гледаше пепелта в камината и се беше отдал на безумно съзерцание.

— Кога е пристигнала, та не сме я видели! — чудеха се те, а Акрабов пръв каза:

— Тук има нещо щом управителят я държи заключена! Че тя може и от една седмица да е!

— Или е много зле? — предположи Учителя.

— Как зле! — възрази Акрабов. — Нали я видя! Прясна е като пъпка! Сигурно нощес късно е дошла, я с кола, я така,! Ще се наспи и ще излезе… — Той се досети: — Ама и ние трябва да се подготвим! Даскале — каза на Учителя, — портрета ще продължим следобед!

Един подир друг те се изнизаха в стаите си. В хола остана само Философа. Като видя, че няма никого, той се измъкна на терасата и отиде при прозореца на седма стая. Момичето продължаваше да лежи в същото положение. Философи се взря в лицето й.

— Много е хубава! — каза тихо той на себе си. — Нали?

Зад гърба му стоеше Учителя.

— Не очаквах да те намеря тук! — каза той, като му се усмихваше съучастнически.

Онзи или не чу, или не го разбра.

— Бях забравил — забеляза той, — че по света има и…

— Разчувствува ли се? — Учителя му се надсмиваше. — Сега остава да се изповлюбим всичките! Ама красиво умиране ще бъде! Умиращите влюбени, почти Ромео и Жулиета!

— Не знам! — Философа, изглежда, отговаряше на някакви свои въпроси. Беше съвсем замаян.

— А аз знам — продължи Учителя. — Досега каверничките ме боляха, а сега ще заболят! Просто всеки ще започне да усеща дупките и — още по-лошо — ще усещаме как растат и как ще боли, ще боли!…

— А може би така е по-добре! — отсече категорично Философа и му обърна гръб.

Учителя го изгледа злобно чак докато оня изчезна в коридора.

— Формули, теории! — извика той подир него. — Сега вече ще разбереш, че си бил последният глупак!

Учителя не можеше да му прости безочливото равнодушие, когато оня отказа да му помогне, и гаврата.

Отнякъде се появи Гърбавия. Очевидно и той отиваше към прозореца. Като видя Учителя, се смути.

— Ела, ела да я видиш и ти! — каза му онзи. — Нали обичаш жена си!

— Аз… — смънка Гърбавия. — Нещо да не й е…

— Нищо не й е! — И му викна: — Гледай си снимката и не се пъхай, където не ти е мястото!

Гърбавия се сконфузи още повече. Той носеше в дебелия си омазнен портфейл снимката на жена си и почти всеки ден я показваше някому. Болните се удивляваха как нещастник се е оженил за толкова хубава жена.

Удари гонгът. Немия ги канеше за обяд. В трапезата беше по-оживено отвсякога. Единствен Доктора не можа да дойде. Когато тръгваше, се закашля лошо, от устните бликна кръв, той се уплаши, но не натисна звънеца, а като дишаше много леко, полегна върху възглавницата. Виеше му се свят и го обливаха горещи вълни. Но най-непоносимо му беше гнусният, лигав вкус на кръвта. После се изплакна и остана да лежи така.

— И този път се размина! — каза си той.

Оттатък, в трапезарията, бързо привършиха обяда. Тогава Гърбавия направи сензационното съобщение. Той видял как санитарят отишъл в стая номер седем, огледал се внимателно, слухтял и тогава влязъл вътре, оставил храна, веднага излязъл и пак заключил.

— Щом я крият от нас, тука има нещо! — каза Гърбавия. — Не е в ред тази работа! — Той повдигна вежди в смешно-глупаво изражение.

— Че и ние ще крием от тях! — отвърна Акрабов.

— Все пак тя не може да не излезе! — добави Учителя. — Каквото и да е, все ще стане!

— А бе ще я изправим! — рече Акрабов. — Жена е това!

Според установения ред в санаториума те трябваше да отидат да спят, а Немия оставаше да прибере, да измие приборите и също лягаше да спи. Той имаше стая долу, близо до кухнята, и обикновено спеше дълбоко. Понякога, когато беше нужно да го викат, трябваше дълго да натискат звънеца.

Разотидоха си с мълчалива уговорка. Нито един не се заинтересува за Доктора. В санаториума имаше жена и това беше по-важно и от изхода на Втората световна война.

Около три часа следобед, когато Немия се прибра долу, един по един и шестимата се събраха в хола. Всеки дойде току-що обръснат и облечен в официалния си костюм. Акрабов носеше двуредно сако от английски раиран плат с жилетка и нови лачени обувки. Изглеждаше още по-внушителен.

Педро беше облякъл съвсем новия си черен костюм от ластикотин, който му стоеше чудесно. Испанката го беше поръчала за погребението му. Гърбавия се яви в тъмносин камшир с крещяща вратовръзка и светлосиви обувки. Това бяха последните му представителни дрехи, за които той продаде собствените си два гардероба. Учителя беше най-зле. Той носеше светъл, леко оръфан габардин, измачкан от дългото стоене в куфара. Философа беше най-ефектен. Той облече своя смокинг, с който бе защитил на времето докторската си титла във Франция, имаше безупречен външен вид на човек, който току-що се връща от прием.

Последен влезе Доктора. Едва дишаше. С нечовешки усиля бе успял да се преоблече. Неговият костюм също беше от мек черен плат, върху който бялата риза блестеше ослепително. Той притвори вратата зад себе си, облегна се на нея и като огледа неузнаваемо преоблечените хора пред себе си, възкликна:

— Нима това сте вие! Трябваше да дойде една жена, за да си покажем погребалните костюми! Сега заприличахме на избрано общество, като че не сме същите!

Всички продължаваха да се оглеждат учудено един друг, Гърбавия попипа лъскавите маншети на Философа, Учителя върза вратовръзката си по-добре. Някой пусна радиото.

— И даже Педро се е обръснал! — извика Доктора, като се отпусна в едно от креслата.

Отвориха вратата на коридора и пуснаха радиото още по-силно. Учителя излезе на терасата, за да види в какво положение е жената, но вече нищо не се виждаше. Немия беше спуснал плътно завесите. Това още повече ги озадачи.

— Пуснете радиото още по-силно! — извика възбуден Акрабов.

— Трябваше вече да излезе! — каза Педро, като наду апарата.

— Пудри се! — каза Акрабов. — На бас, ако сега не си слага червилото! Може и да умира, но червило ще си сложи! Жена! Една от Искрецкия санаториум минута преди да издъхне, каза на сестрата: „Сестро, червилото!“ — дадоха й го, нацапоти се и отпътува!

Разсмяха се, даже и Философа се усмихна.

— Кой я знае какво представлява? — изтърси Учителя. В главата му се въртеше: „Едно мъжко животно отива при едно женско животно.“

Сега се обади Педро.

Така е по-интересно — каза дрезгаво той, — когато не я познаваш!

— Аз искам да бъде някаква девица — продължи Учителя — от тия, дето всяка вечер си казват молитвите, за да надвият комплексите си!

— Не! — извика Акрабов. — Аз пък искам да бъде разпасана мръсница! За мене това са най-свестните жени! Всичко е ясно! Няма преструвки, няма: „Ти за каква ме мислиш!“ — Той се разсмя гръмогласно.

Неочаквано се обади Доктора. От него като че беше останал само блестящият му поглед и костюмът. И гласът!

— Може да е някоя интелектуалка. Да я усещаш как през цялото време се мъчи да изневери на природата си, да та шамаросва със странности и проникновение, да ти създава внушението, че всичко това е много особено, единствено, непповторимо, на края да се разплаче и да ти тръсне една потресаваща фраза, като например: „Искаш ли да се острижа!“…

Те нямаха търпение. А освен това ги дразнеше и необяснимата загадка на заключването.

— Време е — каза Акрабов, — щом като тя не излезе, ние ще влезем при нея! Ще се поразговорим, ще се разберем кое как…

— Да бяхте й взели някакво подаръче! — попита Гърбавия.

— И на подаръчетата ще дойде ред! — каза Акрабов. — Хайде!

Изведнъж те се поколебаха.

— Как? — попита Учителя. — Всички заедно ли ще влезем? Дума да не става!

— Разбира се — каза Педро, — трябва да има ред!

— Съгласен! — добави Акрабов. — Не сме тръгнали на поклонение, а…

— Тогава аз съм пръв! — каза Педро. — Пръв я видях!

Учителя подскочи.

— Не съм съгласен! — извика той. — Никога не съм бил втори! — Искаше му се да ги изпревари, да бъде над тях. А всъщност… в живота му имаше само три жени. И всичко, което се беше случило с тях, му изглеждаше детински наивно, проиграно. Едната копнееше за любов, търсеше го, а той се държеше като дръвник и играеше на велик художник. Ах, тези семпли идеали! Дълги години той изпитваше неудобство за глупостите, които беше надрънкал, вместо да протегне ръце към нея. Затова пък втората беше самият кошмар, някакво лишено от пол същество, което го измъчваше със студенината си и тая почти трагична меланхолия. Само от време на време се казваше по някоя многосмислена шашардисваща фраза. Такава беше и жена му. Трябваше да мине доста време, докато разбере, че зад красивото мълчание, съзерцателни погледи и копнеж към неясното и възвишеното лежи една Сахара, в която дори оазис няма. Може би единствената истинска жена в живота му остана онази, циганка, голият модел от студентското ателие…

Те наистина се скараха кой да влезе пръв в стая номер седем. Винаги се бяха ненавиждали и при всеки повод изявяваха ненавистта си. Всеки дебнеше другия да не получи нещо повече от него. Естественото състезание в живота тук, пред самия финал, имаше най-краен и безмилостен характер. Учителя мразеше Доктора и Акрабов, защото бяха богати, а те го мразеха, защото беше по-здрав и щеше да живее поне два месеца повече…

Доктора предложи спорният въпрос да се реши с жребий.

— Тази жена ни я изпрати случаят — каза той. — Нека предостави и случаят да реши кой да бъде пръв! Дайте картите!

— Никакви карти! — каза Педро. — Аз я открих!

Българо-испанецът беше в особено състояние. Те познаваха тези приливи на ярка руменина върху лицето му и малко се бояха.

— Разбира се, картите! — каза Учителя.

— Добре — съгласи се Акрабов.

— Ето ги! — Гърбавият тутакси поднесе колодата на Акрабов.

Отведнъж безобидно веселата атмосфера стана напрегната, тягостна, тъй като очевидно беше желанието на всекиго да изпревари останалите.

Акрабов взе колодата с картите и започна да ги разбърква. Педро гледаше втренчено в ръцете му. Личеше, че вниманието му е другаде.

— Елате всички тука! — извика им Акрабов и разхвърля картите върху шахмасичката. — Който изтегли най-голямата карта, е пръв, останалите са нареждат по големината…

Педро, Гърбавия и Учителя колебливо го заобиколиха. Към тях мъчително се присъедини и Доктора.

— И за ще тегля — каза той усмихнат, — макар че може и да не стигна до седма стая!

Само Философа стоеше настрана. Върху лицето му се четеше колебание. Изглежда, че не можеше да реши дали всичко това е сериозно.

— Ела, господин Философе — покани го снизходително Акрабов. — Така или иначе и ти си мъж, носиш панталони!

Той трябваше да надделее и някое свое отвратително предположение. Все пак се надигна и тръгна към масичката.

До този момент всички стоеха като хипнотизирани, никой не се решаваше да вземе карта. Може би причината затова беше неказаният стремеж историята да получи още поя напрегнат и драматичен характер. Бяха свикнали да довеждат нещата до крайност.

С приближаването на Философа пет ръце полетяха към картите и стръвно сграбчиха по една карта. Философа с безпокойство взе своята.

— От моята по-голяма няма! — изкрещя Гърбавия и показа асо купа. В секунда той се преобрази, голямото му грозновато ъглесто лице светна, погледът му стана тържествуващ, възторжен, той забрави и гърбицата, и болестта си, и подскочи.

С това беше изчерпано цялото напрежение. Другите поглеждаха вяло, без интерес картите си. Учителя се падна втори, Доктора — трети, Философа — четвърти, Акрабов остана последен. Внезапно той се изправи пред Гърбавия и рече:

— Хиляда лева да си сменим местата!

Дърводелецът погледна величествения Акрабов и се изсмя:

— Ти какво си мислиш! Дума да не става! Веднъж и аз да съм с нещо пръв!

— Две хиляди! — каза тържествено Акрабов.

— Гледай си реда! — отвърна Гърбавия.

Сега се обади Доктора:

— Симчо — каза меко той. — Ще ми отстъпиш ли на мене, ако все пак ти предложа двайсет хиляди?

Гърбавия се спря, погледна го зачуден, после останалите и отново се изсмя:

— Не, господа! Никакви пари, никакво злато, никакви богатства не важат! Аз съм по-богат от вас! — Той вдигна асото купа. — Сега се разкарайте оттука, оставете ме на спокойствие! Тя си е моя! — Той извади ключа от седма стая и тръгна към коридора. При вратата се обърна и подхвърли: — И гледайте после да не развалите доброто впечатление!

Изневиделица Педро се спусна към Гърбавия, хвана го за реверите и с глас, в който нямаше нищо хубаво, му каза:

— Дай ключа!

Гърбавия се стъписа:

— Какво?

Педро го гледаше втренчено. Очите му налудно блестха.

— Дай ключа! — повтори той и дръпна още по-силно Гърбавия. После грабна ключа от ръцете му, блъсна го силно и застана на вратата. Огледа всички и с нескрито презрение и омраза каза:

— Какво разбирате от жени, некадърници! — И кресна: — Те ме доведоха тука, те ми изядоха дробовете, а сега ще ме пререждате! Аз имам с тях сметки и ще ги плати последната жена! — Той тръгна, но пак се обърна и добави: — Само да е посмял някой, ще си замине с бързия влак! — И закрачи по коридора.

Гърбавия се разхълца като дете:

— Разбойник! Господа, хвърлете се върху него, помогнете ми! На мене се падна! Аз ще се хвърля, а вие го дръжте!

Никой не се и помръдна от мястото си. Сякаш бяха доволни от изхода.

— Можеше и да те удуши! — каза Учителя на Гърбавия. — Нали знаеш, че той е убил човек!

— Туйто! — обади се Доктора, като повдигна рамене. — Все пак по-справедливо е Педро да влезе! Всеки от нас си има някаква професия, а Педро е бил само любовник!

За сина на испанката по санаториумите се разказваха легенди. Отначало той съвсем не бил толкова зле. Имал някакъв обикновен инфилтрат. Но докато бил в Искрец, всеки божи ден към четири часа от София пристигала жена. В продължение на цяла година женските посещения при него били най-редовни. Идвали всякакви. А другите болни умираха от завист и говореха, че той от това живеел. Пред лекарите минаваше за еротичен психопат. Голяма част от жените, които се лекуваха, на бърза ръка минаха през неговото легло. Някакво идиотско саморазрушаване, към което се прибавяше и непрестанното му пиянство. В ония години той беше още по-красив, с великолепно тяло, с дръзки очи и още по-смайващи постъпки. Може да се предполага, че жените не само го желаеха, но го и обичаха. В острата невъздържаност на поведението му имаше нещо съвсем детинско, изблик и отприщване, които привличаха, повличаха и опустошаваха.

Лекарите го предупреждаваха. Изписан с инфилтрат, той се завърна с каверна. Изписан с една, той се завърна с шест. Отпадаше много бързо и неспасяемо. Там някъде, преди година и половина, той отведнъж рухна, веднага напусна онзи санаториум и майка му го доведе при доктор Господов. Когато болните видяха майката, можеха да си обяснят нещо от фантастичните постъпки на сина. Той беше на двадесет и четири години. Тя на четиридесет и две. Беше голяма красавица, трудно биха й дали повече от тридесет. Дойде заедно с още две момичета от своята танцова трупа. Вечерта в хола те направиха голяма веселба и полупияни играха испански танци. Болните гледаха като ударени под развяващите се поли на танцьорките и месеци по-късно хубавите бедра на испанката играеха в сънищата им. Педро стоеше в дъното при кактусите и мълчеше. Никой не чу по-късно да говори за жени. Обикновено биваше пиян, а когато не пиеше, изпадаше в непреодолима меланхолия, не ядеше, не разговаряше, слушаше само радиото си. Един ден грабна и разби апарата на парчета, после се измъкна навън и легна в снега. Немия го донесе почти вкочанясал. Обаче остана жив. Само каверните му се множеха и доктор Господов смяташе, че той трудно ще дочака есента…

Най-ядосан от Педровия произвол се оказа Философа. Той пребледня, изруга грубо и каза:

— Да повикаме Немия!

Учителя подсвирна:

— Ти би ли го извикал!

— Защо не! — Философа сви злобно устни.

— Да го излъжем, че управителят идва! — каза Гърбавия.

Доктора ги изгледа подигравателно.

— Не ви съветвам — каза той — да заставате пред Педро, ще ви се случи нещо…

— Той е мръсник! Мръсник! — хлипаше Гърбавия и още не можеше да прежали загубата на мястото си.

Само за Акрабов случката с Педро нямаше никакво значение.

— Аз ще си чакам реда! — каза той и развеселен се отпусна в креслото си.

— Ще ида да чуя какво прави! — каза внезапно Учителя и се запъти към седма стая, застана на вратата да слуша. Гърбавия любопитно се присъедини към него.

В хола останаха само Акрабов, Доктора и Философа.

— Докъде стигнахме! — каза весело земевладелецът. — На опашка за жена! Ех, защо сега не съм в наборната комисия! Знаете ли какво падаше тогава…

Учителя и Гърбавия се върнаха в хола.

— Нещо си говорят! — каза Гърбавия.

— Значи, не е толкова зле! — възкликна Акрабов. — Даскале, няма ли да бъде по-добре да ме рисуваш с този костюм?

— Утре ще продължим! — каза Учителя.

Отново всичко му опротивя. Не можеше да си представи това чудесно момиче и любовника Педро заедно. Идеше му да разбие вратата и да го удуши. Излезе на терасата, опита се да види нещо откъм балконската врата — нищо, върна се пребледнял. Акрабов продължаваше да гори на Гърбавия за наборната комисия, Философа стоеше блед и онемял. Доктора кашляше тежко, хрипливо, като че гърдите му кипяха. Учителя не можеше да вмести чудната глава на момичето и стените на тоя хол между тези изроди. Излезе замаян навън.

Кашлицата на Доктора престана, той се съвзе и забеляза, че през цялото време Философа го е наблюдавал. Усмихна се мъчително:

— Като ме гледаш, страхуваш ли се? — попита го той.

— Не знам! — отвърна Философа съвсем хладнокръвно!

— На мене ми се струва, че ти ужасно се страхуваш, просто си се вцепенил от страх! — продължи провокационно Доктора.

— Възможно е!

— Знаеш ли — каза Доктора, като го гледаше с блестящите си очи, — ние вече сме цяла година заедно, но аз не мога да кажа, че те познавам! Всички други познавам, а тебе все едно за първи път те виждам!

— Никой никого не познава! — отвърна студено Философа.

Доктора поклати глава:

— Тогава ти си най-окаяният от нас!

Оня трепна, по лицето му премина сподавено вълнение и размишлявайки, каза:

— Аз започнах да живея с много въпроси към себе си към всичко, което ме заобикаля, а ще си отида, без да съм получил нито един отговор…

Доктора го загледа с интерес. За първи път слушаше откровение от този необщителен човек.

— Доколкото те разбирам — прекъсна го той, — ти съжаляваш, че дните са броени!

— А вие не съжалявате ли? — попита Философа оживено.

Доктора се замисли, после отвърна с твърд глас:

— Съвсем честно казано, не съжалявам! За разлика от тебе не съм имал никакви въпроси и не съм търсил никакви отговори. За мене всичко си остава експлозии на свободно съединяващи се случайности! Нали може така да се каже! Моето идване на тоя свят е станало независимо от моята воля! Колко глупаво е да искаш да живееш и още повече да умреш по своята воля! Знаеш ли — той сниши глас, — днес аз си спомних, че винаги съм се прекръствал с радост… и това движение много ме е успокоявало…

Философа се усмихна снизходително.

— Защо се усмихна? — попита Доктора.

— Помислих си, че повод за нашия сегашен разговор е жената в седма стая!

Доктора се засмя толкова силно, че Акрабов и Гърбавия, които седяха на другия край на хола, се обърнаха.

— А пък аз исках — призна той — ти да спечелиш и пръв да влезеш! Много ти се искаше да влезеш пръв.

— Защо? — попита смутено Философа.

— Може би там е отговорът на твоите въпроси. Там.

И той посочи с ръка към седма стая.

Едва сега Философа забеляза колко слаба, измършавяла е тази ръка. Доктора се извърна към него и като приближаваше тихо, попита:

— Кажи ми, мислиш ли, че би могло да има друг свят?

— Какъв?

— Така си и знаех — каза Доктора със съжаление. — Светът е единствен, вечен и неизменен! Погледни Акрабов, не ти ли се струва, че той е вечен? Ще го видиш и при старите гърци, и в Средновековието, и днес, и утре! Погледни Учителя по рисуване, един и същ от фараоните до днес, погледни Гърбавия, не ти ли напомня на много познати, и Педро… какъв друг свят! — почти извика той, после със смях добави: — За какво ще се съжалявам! Аз съм готов, дори преоблечен, чист, с вратовръзка…

— А ако имаше друг свят? — прекъсна го Философа.

— Нямаше да стигнем дотук! — моментално отговори Доктора. — Сигурно пак щеше да се мре, но някак другояче!

За кратко време двамата замълчаха. Философа се съсредоточи, сякаш искаше да провери истинността на онова, което неговият събеседник беше казал. Наистина, те за първи път разговаряха така и всичко изглеждаше необяснимо и подозрително.

После Доктора се облегна на едната си ръка, загледа се в тавана, бледото му лице се изопна, строго и чисто.

— Никога няма да забравя този ден… — започна той почти шепнешком, като че говореше на някого си горе. — Взех си дипломата, за да се самопрегледам и да разбера, че няма да ме има! Две, каза колегата на рентгена, две кавернички колкото дъното на бутилка и три четвърти, нещо като бинокъл… Казах му: „Колега, поне рая вижда ли се през този бинокъл?…“ Той се усмихна с умиление. Тогава излязох навън и един оръфан дъртак ми продаде билета, този билет! Четири четвъртинки, купих го от отчаяние! Друг наистина би полудял, господин Философ! Да получиш лекарска диплома, за да установиш собствената си диагноза, и да спечелиш един милион от лотарията, за да умреш… богат!… — Доктора се оживи и отново се наведе напред, очите му бяха още по-лъскави. — Но най-интересното беше, че аз вървях три дни из София, спирах се пред масичката на всеки билетопродавач и му исках да провери билета! Всички се шашваха, а един ме помоли да седя пет минути до него и се втурна по „Мария Луиза“ и викаше, колкото му глас държи: „Граждани, елате да видите един щастливец! Няма измама, няма лъжа, ето го! Вижте го! Милионът е в джоба му! Оттук го купи!“ Билетите се разпродадоха моментално… Можех да работя на процент… И днес има моя снимка по улиците на София — най-щастливият човек в България! — Той разтвори дланите на ръцете си и съвсем театрално каза: — Е, господин Философе, не олицетворявам ли щастието на човечеството? Или смисъла му? А?

Философа остана замислен. В другия ъгъл Гърбавия, вече прежалил предимството си, се кискаше на Акрабовите истории.

Очевидно Доктора бе казал всичко, което искаше да каже, защото се облегна назад и затвори очи.

В коридора се чу шум. После при тях влезе Педро. Всички се обърнаха към него.

— Много бърже бе, майсторе! — извика Акрабов.

Педро се спря, погледна ги с недоумение, като че се чудеше кои са те и какво търсят тук, и излезе на терасата.

— И това ми било любовник! Мокра кокошка! Изгони ли те? — викаше подир него Акрабов.

Педро се отдалечи на другия край на терасата. Облегна се на перилата умислен. Нещо се беше случило.

Гърбавия се показа любопитно на вратата и угодно попита:

— Биваше ли си я? Какво ще кажеш…

Педро се обърна светкавично, лицето му пламна.

— Млъкни, гад! — извика като луд той.

Беше влязъл в седма стая с очевидното намерение на мъж, който отива при жена. Историята с жребия го ядоса, чащото противоречеше на неговото разбиране за справедливост. И той се наложи, както винаги се беше налагал. Имаше такива моменти в живота му когато безумно се спущаше нанякъде и беше в състояние да направи страхотии. Когато заатвори вратата и превъртя ключа отвътре, Педро още трепереше. После се обърна и тръгна към нея. Тя лежеше в неизменната си поза, може би още по-бледа, а нему се видя и още по-красива. Седна на леглото й. Тя не почувствува раздвижването на пружините. Той впери очи в бялата изпъната шия, бавно се наведе над нея, целуна я съвсем леко и веднага се дръпна, за да види дали се е събудила. Големите й мигли дори не бяха трепнали. Той се загледа в устните й, може би отново искаше да я целуне, но като че тишината го смущаваше и постави ръка на челото й.

— И аз имам температура, но твоята е по-висока! — каза той на глас. Надяваше се, че ще я събуди.

От ръката му или от друго тя обърна главата си на другата страна. Той зачака. Тя като че се унесе още по-непробудно. Тогава започна да я вика. Казваше всички женски имена, които му идваха на ум, произнасяше ги ясно, близо до ухото, и едновременно галеше косите й. По някое време тя въздъхна гласно — изглежда се събуждаше, — Педро видя раздвижването на лицето й, усмивката й стана още по-широка и светла.

Той се загледа в нея с очакване. Какво беше изумлението му, когато чу собственото си име.

— Петре… — каза тя тихо, с много въздух… — Петре…

Така преди години му казваха всички, а после заради майка му го нарекоха Педро.

Тя раздвижи глава и като че възглавницата я убиваше, дишането й зачести, по цялото й тяло премина движение, краката й отведнъж се свиха. Очевидно сънуваше или бълнуваше…

Той стоеше настръхнал и не знаеше какво да прави. Лицето й се успокои и тя задъхано каза:

— … чаках те… знаех, знаех…

— Какво си знаела? — попита Педро.

— … знаех… — повтаряше тя и отново широката усмивка заля лицето й. Ала отведнъж ръцете й отхвърлиха завивките, та разпери насреща му пръсти и извика хрипливо, както се вика насън:

— Петре! Картечницата! Бягай… бя… — И пак отпусна глава.

Той недоумяваше. Каква картечница? Защо да бяга?

— А пък аз мислех, че говориш за мене! — каза й той все с надеждата, че ще се събуди.

Тя се обърна на другата страна, сънят я унесе още по-дълбоко.

— Каква картечница? — попита той още веднъж.

При обръщането си тя беше отхвърлила одеялото. Педро видя, че кракът й е бинтован, повдигна малко пижамата, бинтът продължаваше нагоре по тялото.