Санаториумът на д-р Господов

— Картечницата! — Той се изправи.

Изглежда, че разликата между двата момента, този на влизането му и сегашния, беше твърде голяма, той се смути и като се страхуваше, че тя наистина може да се събуди и да го види в това идиотско положение, бързо се измъкна навън.

— Жена! — каза той гласно на терасата и поклати глава: — Дишай дълбоко!

Вторият, който влезе в седма стая, беше Доктора. Учителя по рисуване не се вестяваше никакъв, кой му беше крив, че не си пази реда. А тайнственото излизане на Педро много възбуди любопитството им.

Преди да влезе вътре, Доктора каза:

— Дойде и моят ред!

— Ако стигнеш дотам! — подхвърли Акрабов, като имаше предвид състоянието му.

Цялата история изглеждаше на Доктора трагикомична. Шестима, които се опитват за последен път да бъдат мъже чрез тялото на една полумъртва богиня.

В живота на Доктора също имаше немалко жени. Бяха колежки-студентки, медицински сестри, санитарки или както той казваше: „Всичко в бяло ме привлича.“ Знаеше се с положителност, че една от тези жени беше родила дете от него, което той не признаваше. Също така беше известна и една негова съвсем драматична любовна история, която едва не завърши със самоубийство. Докато беше здрав, той имаше сериозното намерение да стане велик лекар. Имаше такъв случай в неговата биография, когато за да провери известен нов лечебен метод, той умишлено се зарази от една твърде опасна болест, като понесе мъжки изпитанията на метода. Доктора беше приел, че жените и семейството ще бъдат само пречка в неговия живот, и затова отбягваше всяко по-дълбоко свързване. Разбира се, по онова време той беше много беден, нямаше родители и скитосваше из софийските тавани. И през ум не му минаваше, че някога ще спечели милиона.

„Ако знаех, че ще стана богат — казваше по-късно той, може би щях да живея другояче.“

— И така — каза той, като отваряше вратата на седма стая — да проверим какво е направил Педро!

Тя лежеше почти в същото положение. Доктора приближи към нея, остави вратата отключена, взе един стол и приседна до възглавницата й.

Веднага след като я бе зърнал за първи път, той си спомни, че в тяхната махала в София имаше едно момиче, много хубаво малко момиче, трябва да беше в първите класове на гимназията. Казваше се Зорница. Жената, която лежеше пред него, приличаше на тази Зорница.

Още неседнал, по професионален навик, Доктора потърси температурния лист, който трябваше да виси върху таблата на кревата. Нямаше го. Нито картонът над главата й беше попълнен. И освен това завесите висяха плътно спуснати, навред не се виждаше никакво лекарство. Храната, която Немия беше внесъл, стоеше на масичката непобутната! Всичко това го озадачи. Ала той съвсем се учуди, когато се надвеси над нея. Тя нямаше вид на болна от туберкулоза.

— Зорница! — повика я тихо Доктора. — Зорница!

В съня имаше нещо, което го смущаваше. Едва сега му намириса на упойка. Тогава той повдигна завивките, разкопча пижамата и видя окървавения бинт, който опасваше тялото й. Искаше му се да свали и самия бинт, да се увери, но сам не можеше нито да повдигне, нито да размотае превръзката.

— Съвсем прясно! — помириса засъхналата кръв.

Тя продължаваше да лежи. Той я зави отново и като искаше да си изясни докрай нещата, отвори гардероба. Вътре имаше купчина мръсни, разпокъсани и окървавени дрехи.

Сега отведнъж си спомни, че онази малка Зорница, която той познаваше, всъщност се мъкнеше по някакви комунистически кръжоци и май имаше разправии с полицията! Може би повече от три години бяха минали…

Той се върна на мястото си. Ненавиждаше политиката и смяташе, че там си дават среща хитреци и глупаци. Първите само консумират, а вторите само плащат. Беше истински индивидуалист, който изтръпваше за своята свобода пред всяко посегателство.

— Зорница! — повика я той още веднъж.

Неочаквано тя обърна прекрасната си глава към него и се усмихна. Приличаше на момиче, което се пробужда от сън и ей сега ще скочи, ще се затича…

— Ех, Зорнице — каза Доктора добродушно, — май и двамата ще излезем едновременно…

Остана още малко така загледан в усмивката й, после се измъкна безшумно.

В хола беше само Философа. Акрабов беше отишъл да вземе лекарствата си.

— Е? — попита той влезлия.

— Нищо — отвърна Доктора. — Тя не е никак добре!

— Но изглеждаше чудесно!

— Доколкото разбирам от медицина, тя е толкова болна от туберкулоза, колкото аз съм шумкар! — каза Доктора, като заемаше мястото си. — Жалко…

Философа се колебаеше.

— Не се срамувай, твой ред е! — подкани го с усмивка Доктора.

Философа надви двоумението си, изправи се, притегна вратовръзката си и тръгна.

— Не се бави много, защото след малко ще удари гонгът! — предупреди го Доктора.

Онзи пристъпяше объркан, отвори вратата несръчно и се вмъкна вътре. Тя продължаваше да лежи все в същото положение. Само одеялото и чаршафът й бяха паднали на земята. Философа забеляза, че тя имаше дълги бедра и навярно беше висока.

Той се наведе да вдигне одеялото и чаршафа, за да я завие, когато му се стори, че тя се раздвижи. Вдигна глава и се смути. Чувствуваше се като крадец, заловен на местопрестъплението.

Тя го гледаше без интерес, безкрайно отдалечена. Очите й бяха кестеняви, с големи зеници. Тяхната лъчиста светлина откри лицето й, малко по-жизнено и смайващо хубаво. Като че се опомняше и нещата около нея постепенно добиваха реалност.

Той се усмихна неловко, искаше да се извини.

И тя се усмихна, съвсем непринудено и чисто. После тихо попита:

— Къде съм, господине? В полицията ли?

Философа поклати глава.

— Не — каза. — В болницата.

— Тогава дайте ми малко вода… — помоли тя, погледът й се приближи и вече любопитно го разглеждаше. Лъскавите ревери на смокинга му й направиха впечатление.

Той отиде до мивката и наля чашата с вода. Докато я поднасяше, тя попита:

— Защо сте в такива дрехи?

Философа се замисли. Какво можеше да й каже, че заради нея е облякъл докторския си смокинг? Тя се надигна мъчително и изпи цялата чаша с вода. После се отпусна върху възглавницата, без да снема очи от него.

— Никога не съм била толкова лека… — каза тя и пак се усмихна, като че всичко беше на шега. — Само ей тука нещо ме стиска и ако се отпуши, ще ми бъде съвсем леко… — Тя посочи гърлото си.

— Как се казвате? — попита я Философа, като отново седна срещу нея. Трябваше нещо да се говори.

Тя трепна, погледна го със съмнение.

— Не зная. — Гласът й беше малко по-твърд.

— А откъде сте? — Философа я разпитваше, както се питат децата по улицата.

— Не зная — със същия глас каза тя. Вече не се усмихваше. Лицето й стана строго, но все така очарователно.

— Искате ли нещо? — Нямаше представа за нейните съмнения.

— От вас нищо не искам! — каза малко приповдигнато тя.

Философа съвсем се обърка. Може би си мислеше, че тя е отгатнала същността на неговото посещение, както и цялата мръсна игра с картите.

Двамата мълчаха. Тя дишаше с голямо затруднение, лицето й ту просветваше, ту потъмняваше. Очевидно очакваше нещо от негова страна. А той стоеше вдървен и кротък. После тя попита с усилие, като произнасяше всяка дума ясно и го гледаше право в очите:

— Кажете, господин полицай, нали всички се измъкнаха, нали всички? — Тя се привдигна, ръцете й трепереха, той почувствува дъха й, искаше нещо от него.

Както никога друг път в своя живот, Философа съобрази веднага. По-късно той се гордееше с този единствен миг на съобразителност.

— Да — каза той. — Всички се измъкнаха…

— Не можахте да пипнете никого, нали? — запита тя още веднъж. Лицето й се оживи, още миг, и щеше да се засмее.

— Да — каза Философа. — Не можахме да пипнем никого!

Тя наистина се засмя. Отпусна се назад, главата й падна върху възглавницата, пак задиша тежко, но можа да каже с дръзка усмивка.

— Сега ще им хванете цървулите!

После се обърна на другата страна. Навярно искаше да покаже на полицая със смокинга, че друг разговор между тях не може да има. Той почака малко и се надигна да я види. Беше затворила очи. Изглеждаше спокойна и тъкмо това спокойствие му направи най-силно впечатление.

— Виж ти! — каза той полугласно. — Виж ти!

На вратата някой тихо почука. Чу се гласът на Гърбавия:

— Излизай, Немия идва!

Философа пламна. Толкова обидна беше тази игра. Искаше му се да остане. И все пак излезе. Гърбавия го чакаше, намигна му хитро, уж че всичко е ясно: Философа извърна с отвращение глава. Заключиха вратата и тръгнаха към хола.

Немия идваше насреща им, изчака ги да отминат и едва тогава влезе в седма стая.

Учителя беше прекарал целия следобед навън. Времето беше великолепно, истински май с ярко слънце, със синьо небе и избуяла зеленина. Към билото водеха огромните стъпала на ливадите. Вляво и дясно кротко дремеше гората. Учителя мина покрай гроба на Антон и продължи нагоре. Само той и Гърбавия все още можеха да излизат. Вървеше бавно и се опитваше да не мисли нищо. Всъщност през цялото време той виждаше момичето. Виждаше го върху тревата, виждаше го над дърветата, на небето, навсякъде, накъдето и да се обърнеше. То вече не лежеше в болничното легло, а се движеше редом с него, тичаше, спираше се някъде и дочакваше. Понякога заставаше на пътя на слънчевите лъчи и той потъваше в нейната дълга сянка. Той я гледаше засмян и възторжен, както никога не е бил и преживяваше бъдещето си. В главата му нямаше никакви мисли, устата му не произнасяха никакви думи, той чувствуваше само пулса си, единствения знак на живота, който го съединяваше направо с момичето.

В много моменти на своя живот Учителя тревожно бе долавял своята двойственост. Бяха мъчителни състояния, когато всяка мисъл веднага пораждаше друга с обратно съдържание, еднакво убедителна, еднакво достоверна и той не знаеше накъде да се обърне. Всяко чувство пристигаше едновременно със своята обратна стойност и ако в гърдите му напираше радост, тя носеше със себе си неотделимо болката и тъгата. Може би всичко това идваше от изострената му чувствителност, от съзнаването на самото съзнаване, както човешкият образ се отразява в безброй огледала…

А сега за първи път той се движеше единствен и свободен, без да се опитва да се разбере, да се оцени, да се сравни. Просто му беше хубаво. Така бавно Учителя се изкачи нагоре и в това движение имаше символичен смисъл. От умора се задъхваше и трябваше често да почива, спираше, обръщаше се и гледаше надолу, където се белееше санаториумът. Виждаше само момичето. То се движеше по терасата и навярно се озърташе, за да го открие…

— Трябва непременно да я доведа насам! — каза си гласно той и продължи да върви.

По билото пъплеха стада и изпълваха въздуха с далечното ромолене на звънците си. Учителя се заслуша в тях, после намери място между два ручея и приседна. Помисли си, че сега би могъл да рисува все едно какво, все едно как, виждаше пред очите си весела игра на въздушни багри, които не създават никакви образи и никакви форми, а текат, както текат реките…

Сепнаха го стъпки. Той се обърна и видя зад себе си управителя. Вървеше нарамил пушката си, препасан с патронташи и с ботуши.

— Ха! — каза той изненадан. — Вие сте дошли дотук! Не мога да повярвам!

Учителя не каза нищо. Обзе го неприятно предчувствие. Открай време не можеше да понася този тип.

„Той е едно усмихнато лайно“ — беше казал за него покойният Антон. Доктор Петър Господов извикваше винаги чувство за нечистоплътност, за докосване до нещо лигаво и гнусно.

Управителят безцеремонно седна до него. Продължаваше да бъбре. Каза, че щом Учителя е дошъл до тука, значи, всичко е съвсем наред и че неговата диагноза вероятно е погрешна, както повечето от диагнозите, и че той е наблюдавал даже фантастични случаи на оздравяване, като например хора с безнадеждното положение на Доктора или на Педро.

Учителя почти не го слушаше. Гледаше надолу, водите на ручея плискаха под краката му, по-надолу грееха ливадите, санаториумът, но момичето вече го нямаше нито върху терасата, нито където и да е. Имаше само едно дебело животно, което произнасяше някакви звуци и осъществяваше чрез себе си общата безсмислица.

Учителя се изправи. Доктор Господов не се засегна от неговото мълчание, хилеше се насреща му, като че знаеше какво става с него и казваше:

„Ама всичко това е толкова известно, колкото и глупаво, всяко усещане за себе си е такава колосална глупост, прав е Философа, който каза, че само автоматите ще спасят света!“

Управителят се усмихна мръсничко и изведнъж попита:

— Струва ми се, че сега имате нужда единствено от жена! — Той го гледаше любопитно.

Учителя потръпна.

— Каква жена?

— Така, жена като жена! — поясни управителят. — Това във връзка с болестта. Известна е потентността на туберколозните! И във вашия случай това може да помогне.

— Какво може да помогне? — Учителя беше смутен. Стори му се, че онзи знае. — И откъде-накъде тук жена!

— Че може и да има! — изтърси загадъчно управителя и се разсмя.

„Този ме провокира“ — помисли си Учителя и едва не му каза за момичето.

— Ако вие не си намерите, аз ще ви намеря една така… — Той показа с ръцете си формите й. — Ще ви хареса… — И като се смееше, стана и си тръгна.

Учителя гледаше как се отдалечава шишкавото му тяло. Всичко му опротивя. Досети се, че онези са влезли при момичето и кой знае какво е станало.

„От тях всичко може да се очаква! Всичко!“ — Той отведнъж се хвана за тази мисъл, прозря ужаса, който тя носеше и забърза надолу.

Слизането беше много по-мъчително, отвикналите от продължително ходене колена трепереха, струваше му се, че едва ли някога ще се добере до санаториума. Ала колкото приближаваше, толкова въображението му развихряше една след друга идиотски представи, където чудната глава на момичето потъваше в Педровите или Докторови прегръдки… От преумора или от напрежение той не издържа и на стотина метра от санаториума се свлече върху тревата. Едва смогваше да си поеме дъх, слепоочията му биеха до пръсване, прилоша му. Влажният мирис на тревата и боровата гора го пое и постепенно унесе, той се отпущаше, отпущаше плавно, както човек пада насън…

Съвзе се много късно. Беше се мръкнало. Видя наблизо голямата лампа над входа. Всички обитаеми стаи светеха. В седма беше тъмно. Учителя си припомни своето пътешествие и се разчувствува.

„Колко хубаво щеше да бъде, ако бях умрял!“ — каза си той, обзет от самосъжаление и най-сантиментално чувство за изоставеност, за самотност. Прибра се с намерението да отиде да си легне, да се заключи в стаята си и да не излезе повече. По стълбите се досети, че беше на ред да влезе при момичето.

„Защо пък да не вляза каза си той, като си припомняше мръсничкото подмятане на управителя за жена — Какво от това, че е обща! Всичко е общо и ние правим някакви безумни усилия непрекъснато да се отделяме и да подчертаваме, че сме отделни, а всичко си остава общо!“

Така беше винаги с него. Можеше да оправдае каквото му дойдеше на ум.

Влезе в трапезарията. Другите бяха вечеряли. Немия го изгледа подозрително и му сервира картофена супа и консервиран фасул с месо. Учителя хапна набързо. Беше нетърпелив да узнае какво се е случило между болните и момичето. Сега у него започна да се появява нещо съвсем познато — по някакъв начин да ги изиграе, да блесне над всички, да ги направи жадни, гладни и зависими. Това беше периодът, когато натрупваше дързост.

Намери ги в хола. Камината беше запалена и Гърбавия подреждаше дървата. Радиото свиреше глупава салонна музика, но Доктора си седеше спокойно в креслото и не стана да го угаси. Педро беше забил глава над поредния си пасианс, Философа, който обикновено дремеше, се разхождаше възбуден покрай кактусите и често излизаше на терасата. Акрабов разказваше продължението на своите безкрайни швейцарския истории.

— О-хо! — извика той на Учителя. — Като не си вардиш мястото, оставаш втора смяна, утре, защото сега Немия варди!

Учителя се усмихна лицемерно любезен:

— Всеки с късмета си!

— Къде беше? — попита го Гърбавия.

— Имах свиждане! — каза Учителя, без да трепне, и се вдъхнови от самообладанието си. Другите го загледаха с блед интерес.

— А? — Акрабов направи учудена физиономия.

— Една моя близка… — каза Учителя с възможно най-вялия тон. — А вие какво направихте?

— Попитай господата, аз чак утре ще мога да докладвам — каза Акрабов.

Господата, т.е. Доктора, Педро и Философа, мълчаха.

— Апетитна женичка! — каза Акрабов. — Жалко, че не иска да излезе, щеше да стане много весело!

— Нашето не се губи! — каза Гърбавия.

Изведнъж Педро скочи, блъсна масичката с карти, които се разхвърчаха, и извика:

— Стига сте дрънкали!

— Я па тоя! — разсмя се Акрабов. — Пак ли качи температура?

Педро го изгледа гневно, после си излезе, като затръшна силно вратата.

— Е, кажете де, кажете, как беше? — настоя земевладелецът, като се обърна към останалите двама. — Ако искате и аз утре да ви кажа!

Нито Философа, нито Доктора му обърнаха внимание.

— Според мене — каза Учителя — нищо не сте направили! Познавам ви по очите!

— Можеше да доведеш твоята позната, дето ти е дошла на свиждане, ако държиш непременно да направим нещо! — внезапно му се озъби Доктора.

— Кой ви знае! — каза Учителя с издевателски тон, който му доставяше удоволствие. — Изглежда, че отдавна вече не можете да правите нищо!

Сега Философа не издържа. Взе си халата и бързо излезе.

— Защо мълчите, любовници? — извика подир него Учителя. — Щяхте да се сбиете пред вратата, а сега мълчите!

Акрабов се кискаше. На Учителя беше приятна неговата подкрепа.

И Доктора се надигна.

— От човек, който живее по милост, не искам нищо да чувам! — Той го погледна с презрение и добави: — Леке!

Учителя полудя.

— Лекета сте вие всички! — ревна той подир него. — Защото Педро е мърсувал цял живот с тялото си, Философа с ума си, а ти с душата си! И сега е ми продавате краставици! Плюя ви в мутрите! Аз не искам да чувам нищо от вас! Предпочитим Акрабов — той го посочи, — защото е ясен!

— Така си е! — добави Акрабов.

Доктора се извърна от вратата и невъзмутимо каза:

— Тогава приятна компания!

Той, изглежда, знаеше колко болезнено ще преживее Учителя причисляването му към Акрабов.

Още повече миг след това и Гърбавия смутено се измъкна:

— Ще си лягам! — каза той.

— Да си продължим портрета! — предложи Акрабов.

Учителя не беше в състояние да прави нищо друго, освен да ругае. Той буквално се отприщи, вървеше като бесен и изговори всички страшни и мръсни думи, които му дойдоха на ум.

— Аз съм бил леке! — викаше той. — Когато аз съм единственият донякъде почтен човек тука! Философа е умствен убиец, гад, не искаше ли той да ни докара до положение да се изядем един друг, по-мръсен тип от Доктора не знам, ах, тези гнусни новобогаташи…

На края седна при камината. Трепереше от студ.

— Чудно — каза Акрабов. — Какво е станало между тях и жената! И защо тя не излиза? Но ние утре ще оправим положението! Това е жена-разкош, ако си я погледнал по-внимателно, ще видиш… има огън в нея…

Учителя мълчеше. Чувствуваше се безкрайно унизен и пренебрегнат. Ония не само го оставиха, но трябваше да слуша и Акрабов.

И той се прибра в стаята си. Но не можа да заспи. Не го сдържаше в леглото.

„А ако сега отида при нея!“ — каза си той и си представи, че тя наистина го приема, че утре заранта излезе с него в хола, че стане наистина негова. Това щеше да бъде най-голямото му тържество. Той се развълнува, вече виждаше изумените лица на другите, завистливите им погледи, чуваше клюките подире си, а всъщност животът му завършваше с великолепен финал. Една покъртителна любов с тази красавица в последната година, последния месец, в последния ден…

Излезе на пръсти, измъкна всички ключове по пътя си даже отиде чак в другото крило. Като се връщаше, се спря пред всяка врата, зад която имаше болен и се ослуша. Нямаше нищо обезпокоително.

Вратата на седма стая се отвори с втория ключ.

Нощно време лампите в коридора оставаха да светят. Тази светлина се процеждаше в стаите така, че дори можеше да се чете.

Жената спеше дълбоко почти в същата поза, както Учителя я бе видял първия път. Той приближи към нея. В полумрака тя изглеждаше още по-хубава. Искаше да я целуне, само да се докосне до нея, протегна ръце, но ги отдръпна.

„От какво ме е страх? — запита се той. — Какво може да се случи? Какво? Нищо!“

С подобно разсъждение той винаги се чувствуваше безкрайно дързък. Пак протегна ръце и погали лицето й. Почувствува горещата й нежна кожа, нейната топлота го разтърси. Той отмести ръката си и погали косите й, като пак повтори:

„Какво може да ми се случи! Какво!“

Тя продължаваше да спи. Той се наведе над нея, решен да я събуди.

В този миг някъде отдолу хлопна врата. Той се отдръпна страхливо, тръгна към вратата. Дойде му на ум, че някой друг идва със същите намерения. Затова отиде към прозореца и стъклената врата, които гледаха към терасата, и леко открехна завесите. После се измъкна навън. Явно отдолу идваше някой. По стъпките изглежда, че беше Педро. Учителя бързо прекоси хола и безшумно се измъкна на терасата. Спотаи се в края, като от време на време хвърляше поглед през разтворената завеса на седма стая. Втресе го, защото навън беше студено.

Не се излъга. В стаята влезе Педро. Учителя заби чело в прозореца, очаквайки да види някаква съвсем пикантна сцена. Този експлозивен и безумен българо-испанец беше способен на всичко. Педро притегли един от кръглите бели столове и седна зад леглото, като се облегна с две ръце на желязната рамка. Учителя се учуди, много искаше да види лицето му, но Педро стоеше неподвижен, загледан в момичето, което тежко спеше.

„За какво е влязъл? Какво иска? Какво мисли да прави?“ — питаше се Учителя.

Педро като че ли не възнамеряваше нищо да прави. Седеше си облегнат върху рамката, загледан напред.

Внезапно вратата се отвори и вътре безшумно влезе Доктора.

— Хм! — каза Учителя. — Я виж какви християни!

Доктора се изненада, че намери Педро до леглото.

— Ти тук ли си? — попита той.

— Виждаш! — Педро не се обърна към него.

Понеже малкият прозорец над вратата беше отворен, думите им се чуваха съвсем ясно.

— Исках да я видя! — добави Педро след кратко мълчание.

Доктора взе другия стол и седна близо до възглавницата й. Държеше главата си извърната встрани.

„От устата ми излизат облаци бацили, виждат се с просто око.“

После мушна ръка под завивката, внимателно я отви и постави пръстите си върху китката на дясната й ръка, за да премери пулса.

— Ти затова ли дойде? — попита го Педро с трезвен глас.

— Да — отвърна Доктора. — Тя не е никак добре…

— И мислиш да я лекуваш?

— Не… — Доктора изглеждаше необичайно кротък. — Безпокоях се, защото не е никак добре… — Продължаваше да държи ръката й.

Педро се обърна рязко:

— Лъжеш!

Очите му блестяха в полумрака, той извиси глас:

— Ще счупя ръцете на всеки, който я пипне!

Учителя притаи дъх. Сега Доктора щеше да хвърли някоя от своите страшни думички. Виждаше се лицето му.

— Тя не е никак добре! — каза той тихо и прибра ръката й под завивката. — Тук въобще не я лекуват, има нещо мръсна в тая история!

Педро мълчеше.

— Като че имат интерес да умре по-бърже! — добави Доктора. — Тя е загубила много кръв…

— Утре ще говоря с управителя! — чу се отново гласът на Педро. — И ако… ще ме запомни! Той, изглежда, се съмняваше в Доктора, затова добави: — Но няма да позволя никой да я пипа.

Учителя се усмихна презрително. Всичко това му беше неприятно, все едно момичето беше негово и отнякъде се изтърсваше този самонадеян красавец и му го взимаше.

Доктора продължаваше да се държи необичайно за своя характер, беше тих, внимателен, какъвто никога не е бил.

— Не е ли странно… — каза той, размишлявайки — че тъкмо сега тя дойде при нас и че това е може би последната жена, която ние виждаме?

— За мене е последната! — каза с категоричен глас Педро.

— А може би първата? — добави след кратко мълчание Доктора.

— Първата! — Педро не можеше да го разбере. Отведнъж проумя: — Може би първата!

В стаята се вмъкна още един човек — Философа. Учителя по рисуване видя изненадата по лицето му, смущението, че преди него има вече други. После той заобиколи леглото и отиде от другата страна, оставайки прав.

— Ти пък за какво си дошъл? — попита го с неприязън Педро.

— За каквото и ние! — отвърна вместо него Доктора.

Философа мълчеше. Беше обърнал гръб на Педро и гледаше съсредоточено и загрижено момичето.

— Никой от вас не е дошъл за това, за което аз съм тука! — каза Педро.

— Всеки е тук за себе си! — проговори бавно Философа и добави: — Аз никога не съм виждал такова лице, не съм и предполагал, че може да съществува!

— Харесва ли ти? — попита го Доктора.

— Не става въпрос за харесване… — отвърна Философа. — Виждате ли, това е нещо съвсем друго…

— Ти ме учудваш, господин Философе! — каза Доктора.

— Не искам да ви виждам повече тука! — отново се обади Педро. — Не искам никой от вас да пристъпва този праг и да мърси тоя въздух!

— А ти не го ли мърсиш? — запита спокойно Доктора.

— Не! Не! — каза Педро. — Вие нищо не знаете, нищо не можеше да си представите, аз предчувствувах, усещах във въздуха как идва нещо и то идва само за мене. Господ е казал, нека Педро да види онова, което никога не е могъл да постигне, защото Педро си мислеше, че е имал всичко!

„Господи — прошепна Учителя, като слушаше този разговор, — те съвсем се видиотиха! Тия доказани негодници се опитват да получат опрощение на греховете си или това е последната им измама!“

Така ги ненавиждаше, че му идваше да скочи през стъклата вътре.

Педро продължаваше да стои облакътен на таблата на леглото и да говори:

— Разберете, че тази жена не е просто жена, както всички жени! Не може една жена да бъде толкова хубава и да се появи така при нас!

— Тя е нещо съвсем независимо от нас! — каза Философа със странна интонация. — Ние можем да я гледаме само от разстояние, на което ни оставя!

Доктора се обърна към него. Върху устните му плъзна тъжна усмивка.

— Боя се — каза той, — че разстоянието между нас и нея е грамадно и съвсем скоро ще престанем да я виждаме!

— Не ти вярвам! — сдържано извика Педро. — Погледни я, не мога да си представя, че нея няма да я има! Мене — да! Тебе — да! Философа — да! Но нея? Ако остане един-единствен човек на земята, това ще бъде тя!

И Философа, и Доктора обърнаха глави към него. Учителя по рисуване не можа да различи погледите им, може би бяха изненадани, може би бяха удивени, защото гласът на този пияница и любовник откликна на техните собствени гласове. В този миг Учителя искаше да бъде на мястото на Педро. Той винаги искаше да се осъществи в това, което другите правеха по-хубаво.

— Ако малко по-рано — започна тихо Доктора — бях срещнал такава жена, щях да се оженя за нея и нямаше да стигна до тука! Сигурно нямаше да стигна! Ако бях я срещнал! Такава жена те задължава да живееш! Кой знае — той се надвеси над нея, — пък може и да ми се размине!

— А на мене ми беше все едно — каза Педро — ще живея или няма да живея, все едно! Но сега знам, че ще остана! След като я видях, знам, че ще остана! — Той говореше трепетно, с непознат глас като ученик, който за първи път се обяснява в любов и се въодушевява от всяка по-сполучлива дума.

Сега се обади Философа:

— Тя не е само това, което ние виждаме! Тя е нещо съвсем друго!

— Зная! — отвърна Доктора. — Затова я заключват!

— Бият се, войни водят гадовете! — каза силно Педро. — Стрелят! В кого? Жена!

В гласа му имаше гняв и отмъстителност. Той се обърна към Доктора:

— Мислиш ли, че нещо може да й се случи през нощта?

— Не зная… — Доктора я разглеждаше. — Струва ми се, че това е неизбежно!

— Ах, този мръсник! — извика Педро по адрес на управителя. — Не е ли по-добре да се опитаме да я събудим?

— Не — каза Доктора. — По-добре да спи…

Вратата пак се отвори и на прага застана Гърбавия. Той очевидно не очакваше да намери някого.

— Дойдох да… — запелтечи той, поуплашен от тримата мъже, които, наметнали с халатите си, изглеждаха внушителни и тайнствени като някакво мистично общество.

Само го погледнаха.

— Някой трябва да остане до заранта тук! — каза Педро, като ги гледаше изпитателно. — Всичко се случва!

Явно той не желаеше да останат Доктора или Философа.

— Аз ще остана! — каза Гърбавия. — На мене не ми се спи!

И тримата го загледаха.

„Гърбавия, това е самата честност, но гърбава!“ — беше казал Доктора.

— Остани! — Педро се надигна от мястото си. — Докато се съмне!

Излязоха. Учителя се разсмя тихо.

Гърбавия беше седнал до леглото, хванал с две ръце голямата си грозна глава, глупаво усмихнат и тъжен.

Учителя се смееше истерично, вървеше по голямата тераса и се смееше. Отдалеч човек би го взел за дявола, който наднича през прозорците и чака да отнесе душата на някой умиращ.

Все едно му беше дали са го видели, или ще го видят.

— Ах, как ще им я измъкна под носа! — казваше си той развеселен. — На тия любовници, на тия мухльовци ще я измъкна под носа!

Злобно си припомняше патетичните и сантиментални думи, които те си говореха в краката на заспалото момиче. И също така, че тия изпълнени с ненавист един към друг мъже необяснимо се сближиха, а него оставиха сам, навън.

На третата заран доктор Господов пак хукна по лов като даде наставления на Немия какво да прави.

— Да я вземат дяволите! — избухна полугласно той, преди да тръгне. — Така и така ще умира, поне да умре по-скоро! Ще видиш, че ще ми докара някоя беля! Гледай тези типове да не я подушат!

Онази нощ след голямата престрелка двама въоръжени мъже се бяха вмъкнали в санаториума и го заставиха да приеме тежко раненото момиче, което носеха на ръце. Те бяха част от разбития партизански отряд, който се изтегляше нагоре към билото. Изплашен до смърт, доктор Господов младши не посмя да им възрази. А те го предупредиха, че ако нещо се случи с момичето, ще отговаря с главата си. Когатс си отидоха, той прегледа набързо нежеланата пациентка въздъхна с облекчение — тя едва ли щеше да живее повече от ден, два. После я заключи в седма стая й реши, че най-добре ще бъде тия дни да изчезне и да предостави всичко в ръцете на Немия. И затова от сутрин до вечер ходеше по лов.

Но тя още дишаше и той пак трябваше да препуска навън.

Същия ден Немия трябваше да отиде на гарата за продукти. До обяд, а може би и по-късно болните щяха да останат сами.

Той приготви закуската в трапезарията, удари гонга и отиде в седма стая. Гърбавия беше останал цялата нощ до леглото на момичето и едва успя да се измъкне през вратата на терасата. Немия повдигна завивките, видя, че превръзката е разхлабена и съвсем окървавеиа, но според указанията на управителя не трябваше да я сменя. Остави върху масичката малко кисело мляко и си отиде. Гърбавия вече закусваше! Щом санитарят излезе на пътечката за гарата, бившият дърводелец на гардероби и по-късно на ковчези пак се върна в седма стая.

Някъде около десет часа всички бяха станали и закусили. Изглеждаха необичайно бодри. Единствен Доктора едва вървеше и като че с всеки изминат час губеше сили. Само черните му очи оставаха все така блестящи и живи.

После се събраха в хола, а Акрабов веднага влезе в стаята си, за да се обръсне.

Утрото наистина беше чудно. От ония планински утрини, които се спущат по земята като пролетни потоци, с много шум и светлина. Разноцветните отражения на стъклата играеха по стените на хола и всичко изглеждаше тържествено, в очакване на близка радост. Дори бюстът на доктор Господов старши лъщеше като нов и изплезените езици на кактусите не се натрапваха с уродливостта си.

Доктора пак седна при камината, гърбом към терасата. Светлината го дразнеше. Педро пак пусна радиото, а Философа се настани до самата тераса, като гледаше замечтано навън.

Учителя по рисуване пак се захвана с портрета на Акрабов. За удивление на всички портретът ставаше много интересен и силен. Учителя работеше с два цвята — виолетово и черно. Маститият земевладелец Иван Акрабов гледаше от платното с благородството на умиращ аристократ, който си отива неразбран, последен представител на един духовен елит.

— Ти си го нарисувал като Христос! — каза Доктора, на когото всичко изглеждаше много забавно.

— Би могло да се предположи — забеляза Философа, — че Христос е приличал на Акрабов!

— Не говорете глупости! — извика Педро, който беше набожен. На всички се виждаше чудно как той съчетава любовта си към бога с любовта си към жените.

Учителя рисуваше и се опияняваше от невероятното превъплъщение на своя модел. Така той отговаряше на онова, което беше станало тази нощ. Струваше му се, че дори и ръката му се направлява от присъствието на жената. Той виждаше, че и те мислят за нея, виждаше, че тя е в устремените към простора очи на Философа, в мрачното безпокойство на Педро, в съсредоточеността на Доктора.

— Защо да не може Акрабов да изглежда като Христос — дръзко каза той, — след като вие се опитвате да изглеждате като апостолите!

— Ние сме разбойниците! — забеляза с обичайната си насмешливост Доктора.

Учителя чувствуваше злъчта си да напира. Тя идеше като спазма, която ще изкриви лицето му.

— Каква промяна, а, господа! — извика той, без да ги погледне. — Доктора днес забрави да съобщи колко дни му остават, а Педро за първи път в единадесет часа не е пиян! На какво се дължи това? Може би на безсънната нощ? Сигурно ангели са се явили и най-после са ви внушили човешките добродетели, които никога не сте притежавали?

Надяваше се, че те ще се раздразнят, ще побеснеят. Нищо. Мълчеха. После Доктора му каза кротко:

— Защо се заяждаш!… Може би имаш право, ти толкова дълго чакаше да дойде някой, който дойде…

— Колко си внимателен! — изсмя се Учителя. — Ти не знаеш, че тази жена дойде заради мене! Тя! — Той посочи седма стая.

Доктора го погледна внимателно:

— Тя не е това, което я мислехме!

— А какво е? — продължи с предизвикателния си тон Учителя. — Жена! Като всички жени!

В коридора се показа насапунисан Акрабов. Размазваше пяната с четката.

— Хей! — предупреди ги той, като подаде глава през вратата. — Да не ме пререди някой! — И се върна назад.

— Тоя какво си мисли! — попита ядосано Философа.

Педро обърна глава към коридора. Лицето му имаше съвсем определен израз.

Учителя искаше да продължи темата си, но Доктора го изпревари:

— Тая сутрин си мислех, че вчера или завчера тя е имала чудесни здрави дробове, могла е да живее и да пее, могла е…

— Да бъде жена! — каза Учителя.

— Не, не затова… друго си помислих — продължи все така кротко и незлобливо Доктора. — Всеки един от нас шестимата за един чифт здрави дробове би хвърлил планетата във въздуха, стига да му предложат сигурно място на Марс! А тя е имала тези дробове и здрави, и млади… И доброволно… — Той произнесе високо последната дума.

— От глупост! — извика Учителя, като поправяше фона на Акрабовия портрет.

— Така да бъде! Но доброволно! Тя се е отказала от тях!

Доктора изглеждаше развълнуван.

— С ентусиазъм! — Учителя чувствуваше сладостта на гаврата.

— А ние… — добави Доктора. — Ние умираме като гниеща мърша, заровена под канавката!

Учителя изкусно и грозно се разсмя. Изобщо той имаше неприятен смях и много пъти беше отблъсквал хората със смеха си.

— Сериозно ли мислиш, че това има някакво значение! Язък ти за медицината. Кажи му, господин Философе!

Философа и Педро мълчаха, макар и да слушаха разговора с видим интерес.

— Струва ми се — каза, размишлявайки, Доктора, — че човечеството ще се оправи тогава, когато всеки бъде задължен да умре някак чудесно!

— След като е живял като животно! — извика Учителя и удари с четката носа на Акрабов.

Доктора се надвеси над камината. Той цял трепереше, може би от слабост, може би от вълнение. Онова постоянно състояние на искряща наелектризираност като че го напущаше.

— Една хубава смърт е повече от един хубав живот! — каза той. — А ние? Дори да оздравеехме, дори да живеехме… виждам старци, разсипани от подагра, жертви на инфаркта или на преяждането, виждам преждевременни неврастеници, склеротици… озлобени един към друг, с ненавист към всичко младо, с мръсна насмешка към такива като нея, безумно страхливи от момента на смъртта… и най-после докопани от някоя по-приемлива болест, с по-бавно гниене… обезсилени, живи трупове… не мислите ли, че нищожната смърт предпоставя нищожен живот?

— Браво, Докторе! — извика неврастенично Учителя. — На четиридесет и петия ден ти се покая и царството небесно ще бъде твое! Виждам те вече в краката на Дева Мария!… Той захвърли четката и се обърна към тях: — А що се отнася до нея, тя е една малка глупачка, която е проиграла дробовете си…

— Но доброволно! — прекъсна го Доктора. — Както никой от нас!

Учителя усещаше силния прилив на възбудата, която го овладяваше докрай и той не можеше да й се противопостави. В главата му кънтеше единствена мисъл:

„Те искат да се изкарат по-чисти от мене!“

— Не желая никой да ме учи как да умирам, след като не ме е научил как да живея! — извика той силно. — Ненавиждам ги всички тия герои и героини, всички паметници и мраморни плочи, които ще заблуждават поколенията, че не сме това, което сме! Истината! — Той се спусна и вдигна високо портрета на Акрабов. — Това е истината! — Треската го замайваше. — Ако остана да живея, ще мразя, ще унищожавам всяка илюзия вън от плътта, ще превръщам живота си в болест на другите, за да ги боли, като мене ме е боляло… и да ги накарам да обърнат очи и да чакат да дойде по пътечката нещо, което никога няма да дойде… да се изтощят в чакане на нищото!

— Стига си крещял! — обади се Педро. — Ще я събудиш!

Учителя продължаваше да стиска рамката на Акрабовия портрет в пълно изстъпление.

— Нека се събуди! — извика той. — Аз сега ще вляза при нея, за да й напомня за какво се е родила!

— Но защо викате? — обърна се към него Философа с очевидното желание да го успокои.

— Каквото искам, това ще правя! — извика Учителя. — За разлика от вас тази нощ аз не съм ходил на поклонение!

Педро се надигна и приближи Учителя.

— Ти няма ли да млъкнеш? — каза той със строг глас.

Учителя по рисуване се изхили в лицето му и трескаво каза:

— Напротив, сега ще отида да я събудя, вашата героиня и ще й кажа: „Скъпа моя, мъчно е да направиш цялото човечество щастливо, затова по-добре направи един човек щастлив!“

— Мръсник! — извика Доктора откъм камината.

— Не ми ли вярвате? — Учителя тръгна напред.

Срещна го ръката на Педро, голям кокалест юмрук. Учителя усети болката в челюстта си, притъмня му, но сбра сили и плю пред себе си.

Не разбра кога го изхвърлиха в коридора. Педро блъсна триножника и събори портрета. Учителя се прибра в стаята си съкрушен, хълцаше, жалостиво ронеше сълзи върху възглавницата и само повтаряше:

— Аз не съм това, аз съм повече от вас… много повече!

В хола тишината се възстанови.

— Той е един нещастен луд! — каза Доктора. — Струва ми се, че и ние му помогнахме да стане луд!

— Ние всички сме луди и нещастни! — обади се Философа, после добави: — Цялото човечество е лудо и нещастно!

В този миг в хола връхлетя Гърбавия. Грозното му лице трепереше от уплаха.

— Тя… — извика той. — Тя… кръв…

Педро се спусна пръв, след него Философа, който гледаше объркан. Последен пристигна Доктора. Това му струваше усилия, на няколко пъти му призля, но той изпъваше шия напред, непрекъснато преглъщаше и задъхан вървеше.

Педро беше прегърнал момичето под мишниците и държеше главата й изправена. Лицето й беше още по-възсинкавобледо от голямата загуба на кръв. От устните й, стиснати с последно усилие, капеха големи тъмночервени капки. Очевидно кръвоизливът я задушаваше.

— Какво да правим? — попита Педро, като обърна очи към Доктора. И Философа, и Гърбавия гледаха в него.

Той се съвзе, бодро каза:

— Дойде време и аз да лекувам!

После изпрати Гърбавия за своята чанта. Беше съвсем нова лекарска чанта, която Доктора купи след спечелването на милиона, но нема късмет да отиде с тази чанта при пациенти. Тя стоеше до главата му, жълто-кафява, с лъскави неупотребявани още инструменти. Докато Гърбавия тичаше за чантата, Доктора замоли Философа да държи момичето, а Педро изпрати да донесе необходимите му медикаменти. Аптечният шкаф беше заключен, Педро без колебание разби стъклото и донесе онова, което му бяха поръчали. Доктора приседна до нея.

— Знаете ли, че тя е първият ми и последен пациент! — каза той.

След това смъкнаха превръзката й, замърсена и напоена с кръв. Доктора внимателно изми гърдите й, където ясно личеха шест куршумени рани. Философа, обзет от ужас и свян, беше извърнал глава и механично размотаваше бинта, Гърбавия въобще не смееше да погледне, само Педро съсредоточено и сръчно притегна превръзката. Беше непоносимо да се гледат тези окървавени гърди. Доктора постави инжекция за спиране на кръвоизлива, измиха устните й и я положиха върху цял куп възглавници, които Гърбавия домъкна от съседните стаи. След всичко, тя изглежда се успокои, дишането й стана по-леко, макар и да лежеше посиняла и безжизнена.

— Ако можем да прелеем кръв! — каза Доктора.

— Каква кръв? — попита Педро.

— Не от нашата! — Доктора иронизираше сам себе си.

Педро отново избухна срещу управителя.

— Ах, този мръсник! — извика той. — От неговата кръв ще взема! Гад!

Управителят имаше щастие.

— Мислиш ли, че ще издържи? — попита Философа.

— Най-много до утре! — каза Доктора. — Ако не стане чудо! Но най-добре е да излезем, ние замърсяваме нейния въздух!

Излязоха. Остана Гърбавия. Цялото произшествие ги оживи, Педро и Философа погледнаха на Доктора с други очи, може би ново чувство се появи у тримата. Нито един не искаше да го изрази.

При вратата на хола те срещнаха Акрабов. Беше гладко избръснат, напарфюмиран, със зачервени бузи и сресана коса. Пак със сакото върху пижамата си.

— Отивам си на реда! — извика той весело. — Какво става със Симчо? Опита ли индийската хватка?

И тримата го гледаха недоумяващи. Толкова рязко се меняха събитията през този ден.

— И ти ли сега! — пръв се опомни Педро.

— Какво? Пак ли искате да ме прередите? — подхвърли Акрабов, като пристъпяше напред. — Но тоя път аз съм си на реда и влизам! Нарочно останах последен…

— Я си гледай здравето! — Гласът на Педро се извиси заплашително.

Акрабов го погледна сепнат и зачуден:

— Какво си се развикал? Ще изплашиш момичето! Ааа, такива хич не ги обичам!

Сега се намеси Доктора:

— Върни се в стаята си, господин подофицер!?

— Какво? — извика силно Акрабов. — Кои сте вие, та ще ми стоите на пътя!

— Вървете си! — Философа разбра, че и той трябва да каже нещо.

— А! И ти ли! — Акрабов се развесели. — А пък аз ви казвам, че ще вляза, та ако щете и да се обесите! Аз жена не съм видял толкова време…

— Това не е добре… — каза плахо Философа.

— И мъртва да е, жена е това! — Акрабов се изхили в лицето му и тръгна напред.

Педро застана пред него:

— Назад! Веднага в стаята! — Той едва се владееше. — Назад!

Акрабов се спря, огледа и тримата:

— Аз бърках ли ви се на вас? Или сте се наговорили нещо, а?

— Прибери се в стаята си, животно! — извика силно Педро.

Земевладелецът се стресна, но не се уплаши.

— Значи, така — усмихнат каза той. — Наговорили сте се! Дожаля ви за шумкарката, а? Но аз влизам, пък вие… — Той рязко тръгна напред и блъсна Педро.

Отведнъж и тримата го уловиха, а Педро го повлече силно към стаята му. Философа, шашардисан, дърпаше яката на сакото му и почти го разсъблече.

Акрабов се дърпаше. Неговите сили не бяха много, а се боеше от по-резки движения. Ругаеше гръмогласно:

— Аз ще ви дам да разберете! Нека дойде управителят. Ще видим тая работа! Щом искате със сила, моята сила е по-голяма! Ще ви го върна с лихвите! Никому не съм останал длъжен!

Педро го довлече до неговата стая, отвори вратата и така силно го блъсна вътре, че онзи падна върху пода. После заключиха вратата. Акрабов заудря с юмруци отвътре, целият санаториум гърмеше от ударите му.

— Ще ме запомните! — крещеше той.

Тримата се върнаха в хола. Уморени, насядаха около камината. След малко при тях дойде и Гърбавия.

— Сега е по-добре — каза той поверително, — диша по-леко и не се премята! Докога ли ще спи?

Мълчеха. Разправиите с Учителя по рисуване и с Акрабов ги бяха угнетили. Навън ненадейно притъмня. Голям облак затули слънцето. Застудя. Гърбавия нареди дърва в камината и ги подпали.

— Дали да я донесем тук, при нас? — попита той. — Може да дойде в съзнание!

— Тя вече бе в съзнание! — каза Философа, единственият който беше разговарял с нея.

Тримата го загледаха въпросително. Тихо и много хубаво той разказа как се беше пробудила, как го взела за полицай и му казала: „Ще им хванете цървулите, господи полицай!“

— Тя е първият несантиментален човек, когото срещам — каза той. — Ние се разкапахме от самосъжаление, хленч, носталгия и всеки от нас умира от страх, че ще умре… а тя стоеше като новородена… ако не бях я срещнал, нямаше повярвам, че съществува.

— Просто, тя знае за какво е живяла и за какво се е пожертвувала! — прекъсна го Доктора. — Това, което нито един от нас не може да каже! Ние винаги сме смятали, че някой друг, бог или дявол, трябва да ни отговори! А тя сама си е задала въпроса и си е отговорила!

Навън силно заваля. Дъждът беше пороен, истински водопад, който плющеше върху терасата. Както всеки друг следобед, те гледаха вечната камина с вечния огън, в който горяха все нови и нови дървета.

После Философа се обърна към тях. Лицето му изглеждаше необикновено кротко, пропито от искреност и доброта.

— Като юноша — каза той — исках да осмисля живота си и да служа на нещо добро и справедливо, а като пораснах, разбрах, че колкото хора има по земята, толкова различни разбирания има за добро и за справедливо, че едно добро по отношение на друго добро се отнася като зло, че една справедливост по отношение на друга справедливост се отнася като несправедливост. Това ме ужаси. Аз не знаех дали въобще съществува някакво добро, отнасящо се до всички. Защото, ако не съществува никакво добро, тогава не съществува и зло, значи, няма посока, в която да се движим… не знаех… и не намерих никой да ми каже, да ме убеди… но бог ми с свидетел, че исках да се посветя на доброто… — Той спря, изглежда, се почувствува неловко. Беше неясен, сам объркан. Искаше да им каже, че цялата му теория за стерилизирания човек, за роботите, които ще наследят всестранния човешки дух и ще влизат помежду си в прости аритметични отношения, че всичко това и много други още неща, които им е казал, са глупости… Можа само да добави: — Аз се утешавах, като доказвах безсмислицата на утрешния свят, и така ми беше по-леко! А може би така е и най-лесно!

Те го изслушаха мълчаливо. Никой не беше изненадан, напротив, погледите им показваха, че те са очаквали от него тъкмо тази откровеност, тъкмо този глас.

Все пак той беше смутен и като не знаеше къде да гледа, се зазяпа в камината.

През това време Гърбавия беше коленичил до камината и грижливо поднасяше дървата към огъня. Докато Философа говореше, той на няколко пъти просветваше и като че искаше да изрази съгласието си с него, но за всеки случай поглеждаше боязливо към Доктора. Този Доктор заедно с Акрабов бяха направили живота му в санаториума непоносим, беше ги проклел хиляди пъти. Дърводелецът още не можеше да проумее намесата на Доктора и цялото му поведение около кръвоизлива на момичето. Все му се струваше, че, това ще е нова, жестока шега.

— Искам да ви призная — започна той с голямо смушение, изведнъж бръкна в джоба и извади добре познатата снимка на жена си, красавицата, заради която му завиждаха — Искам да си призная… никога не съм имал жена!

— Какво! — възкликна Доктора.

Философа и Педро го загледаха любопитно.

— Това е една снимка… — Гърбавия пламна от срам. — Купих я за пет лева от един фотограф, както си беше на витрината… много хубава снимка… и на всички казвах, че това е жена ми…

— Това пък не очаквах! — каза Доктора. — И защо ни лъга?

— Не, не съм ви лъгал… — Гърбавия го гледаше боязливо. — Аз си повярвах, че тя е моята жена… и когато вие така лошо… мене ми беше много тежко… все я виждах как ме прегръща за гърбицата и вие си умирате от смях… — Той замълча за миг, после ги погледна умолително и чистосърдечно и каза: — Но аз не съм се родил гърбав, бях като всички вас… и после започна да ми се изкривява гръбнакът… години носих по двайсеткилограмови плочи на гърба си, и още толкова щях да нося… тогава още работех гардеробите, а като се изкривих съвсем, почнах да правя само ковчези… пет парчета отдолу и едно отгоре… по-лесно се прави…

— И кръстове! — каза Доктора.

Гърбавия замълча, наведе глава.

— Господа — каза Доктора, — никога не сме разговаряли така!

Педро беше обърнал красивата си глава към тях. За първи път те виждаха очите му толкова бистри. Върху лицето му се бяха появили непознати черти, изопнато, с младежка нервност и мигновени проблясъци, които го оживяваха. Като че той нарочно се взираше в тях, за да се уверят в промяната. И затова острият му, изтънял глас щеше да прозвучи неестествен и странен поток от заучени думи и актьорски фалш.

— Майка ми беше уличница, господа! — каза той, като се опиваше от откровеността си. — Тя и сега си е такава! Измъкнал я българинът от Танжер само за да си разбие живота… Тя имаше танцова трупа от момичета, същите уличници като нея… ние се мъкнехме от град на град, те обличаха някакви шарени костюми със златни копчета, тракаха с кастанети и уж танцуваха, а всичко беше за да си покажат бедрата… вие сте ги виждали тия испански танци, които нямат нищо общо с Испания… а когато нямаше клиентела, те се напиваха и ме събличаха. Аз бях още дете, момче… и още тогава, тогава… господин Философе — той се обърна към него, — аз никога не съм бил сантиментален, аз живеех! Така живеех, че не знаех, че живея… и сега, както каза Доктора… като мърша зад канавката… — Педро повдигна рамене: — Защо ви говоря всичко това! Не знам, тази вечер ми се говори.

Той се усмихна със съжаление и отведнъж добави:

— Кажете, и вие ли мислите за това момиче? Все за нея? И си разменяте местата, нали? И някак искате да сте там, с шест куршума в дроба! Това са шест куршума!

И тримата трепнаха. Доктора се беше умислил, Философа гледаше в пламъците на огъня и единствен Гърбавия искаше да каже нещо утешително на този нещастник.

Изведнъж Педро извика:

— Не искам! Не искам да умирам тук! И никъде! Живее ми се! Ах, как ми се живее! — Той се облегна назад, дишаше тежко, обзет от неочаквана спазма.

После Доктора тихо каза:

— Колко сме безпомощни! Стоим тук четирима мъже, оттатък умира едно момиче и ние умираме. И никой нищо не може да направи! Никой нищо! Като че всички сме прокълнати да искаме и да не можем!

В полутъмната стая думите му звучеха надгробно.

Дъждът спря едва привечер. Немия още го нямаше. Четиримата влязоха в трапезарията, за да вечерят. Бяха им приготвени още заранта пилешка супа и кюфтета. Гърбавия, който познаваше най-добре кухнята и беше най-здрав от всички, се зае да поднесе храната. Другите седяха около масата и чакаха. Доктора непрекъснато го втрисаше.

Горе Акрабов се беше умирил и седеше кротко в стаята си в очакване на Немия.

Само Учителя по рисуване не беше в санаториума. След като го изхвърлиха от хола, той постоя малко в тази непоносима стая и пак се измъкна навън. Вървеше като пребито псе, плачеше на глас и се молеше да умре, по-скоро да умре. Всичко, което ставаше с него, беше необяснимо за самия него. Пък и състоянието, в което се намираше, изключваше всяко разсъждение.

— Аз съм много повече от тях, а те! Те! — възклицаваше той с цялата болезненост, която му носеше това усещане. Неможеше да им прости „тяхното“ приближаване към „неговата“ жена. И пак си представяше в безумен танц прекрасната отпусната глава на момичето и смирените, набожни и добродетелни лица на Педро, Доктора, Философа и Гърбавия.

Можеше да избяга от поройния дъжд или поне да се подслони. За две минути водата намокри дрехите му и започна да се стича по тялото. Дъждовните капки биеха яростно лицето му, заслепяваха го, той ги усещаше върху устните си, но продължаваше да върви безумен и отчаян. Струваше му се, че тук някъде наблизо ще бъде краят на нещастното му съществуване. Пороят заля ливадите под билото и превърна пътечките в буйни потоци. Ала Учителя вървеше безцелно нагоре-надолу, шляпаше във водата и калта, загуби обувките си и трябваше да продължи бос. Сега кой знае защо той си припомни ония две срещи с Доктора и с Философа, когато им беше поискал пари назаем.

„Защо са ти пари?“ — беше го попитал Философа.

„Искам да живея!“ — извика Учителя.

Тогава Философа се усмихна. Може би така би се усмихвал господ, като наблюдава как съществата, които е създал, отправят молитвени очи към него, убедени, че той ги вижда и слуша.

„Кому е нужно да живееш? — отвърна Философа. — И защо изобщо е нужно да живееш!“

Учителя бе побледнял. Много време след това той виждаше пред себе си тия сиви, безстрастни очи с тяхната ужасяваща усмивка, чуваше същите тия думи, поемаше ги, неспособен да се защити от неопровержимата им правда.

А Доктора просто повтори със смях отказа на Философа.

„Ще ми направиш ли тази услуга?“ — бе помолил Учителя.

„Единствената услуга, която мога да ти направя, е да не ти дам пари!“ — бе отговорил този болен Доктор.

„Знаеш ли какво значи това за мене!“ — Учителя трепереше от болка и унижение.

„Нищо не значи!“ — Доктора се забавляваше.

Учителя мислеше да ги отрови и когато открадна от аптеката малко арсеник и трябваше да го постави в храната им, си каза, че всъщност бавното умиране от болестта, дългата агония, която им предстоеше, щеше да бъде много по-жестоко отмъщение.

Сега тия типове стоеха край неговото момиче в позите на светци и се причестяваха за успокоение на мръсните си души. Това той не можеше да понесе.

Докато се въртеше из подгизналите от вода ливади, той заживя и с друго усещане. Струваше му се, че момичето непременно ще го види (може би вече е застанала на прозореца), ще почувствува неговото страдание, ще открие веднага зад усмихнатите лица на мошениците чистия човек, който цял живот е искал да нарисува нещо безкрайно красиво, и ще го приеме веднъж завинаги. Едновременно той съзнаваше детинската илюзорност и глупост на това усещане и се срамуваше от него, колкото и приятно да му беше.

Едва когато дъждът спря и с Учителя не се случи нищо трагично, а продължаваше да шляпа с босите си крака из водата, той се отправи обратно към санаториума. Влезе вътре и ги видя в трапезарията. Акрабов отсъствуваше. Намери го заключен, свит върху леглото си, спокоен и зъл.

— Те ще ме запомнят! — каза той, когато Учителя отвори вратата на неговата стая.

Двамата си разказаха един на друг онова, което се беше случило следобеда. Учителя почти се разплака. Акрабов тупаше съчувствено по гърба и го утешаваше:

— Запомни какво ти казвам, те ще изпукат преди нас, ние ще ги преживеем. Тия дни ще дойдат моите нови лекарства от Германия. Пишат ми, че затварят каверните сто на сто! Аз ще ти дам от тях, защото ти си човек, ти си душа!

Учителя чувствуваше топлината и силата на Акрабов като подслон. В този миг му беше признателен. Ония четиримата ядяха в трапезарията кюфтета и пилешка супа, а те и Акрабов седяха един до друг и се сближаваха.

— Те ще ме запомнят! — повтори още веднъж Акрабов.

После почерпи Учителя с някакво много приятно питие, което му бяха пратили от чужбина, и го попита дали би могъл да изтича до кантона на горските и да предаде едно писмо, което горският да отнесе веднага на гарата. Учителя беше готов заради него да отиде и отвъд планината. Писмото беше написано, адресирано до общинския кмет.

— Дай на горския петдесет лева! — каза Акрабов. — Но веднага да го отнесе!

На Учителя и през ум не му мина какво съдържание може да има това писмо.

„Аз и Акрабов — казваше си той. — Колко странно!“

Кантонът беше на някакви триста-четиристотин крачки, Учителя отиде бързо, намери горския и му предаде писмото. Този горски го погледна подозрително, но взе парите с писмото и веднага тръгна за гарата.

По това време се завърна и Немия. Само от доктор Господов нямаше и помен.

Това беше най-хубавата нощ. Постепенно небето над планината се избистри и когато пълната луна изскочи от скалите и тръгна по билото, белият санаториум светна като самотен приказен дворец.

На терасата пред самата седма стая мълчаливо седеше само един човек. Гърбавия. Беше отишъл заедно с другите да си легне, но не можа да заспи, безпокоеше се за момичето, накрая се облече и застана отвън. Тя продължаваше да лежи непробудно. Той се уплаши, влезе вътре и сложи ухо на сърцето й. После леко отдръпна завесата, така че лунните лъчи осветиха лицето й. В полумрака то изглеждаше мраморно, свръхестествено, красиво и тайнствено. Гърбавия я гледаше прехласнат. Накрая се прекръсти, излезе навън, измъкна снимката на онази, която бе представял за своя жена, и тихо я накъса на парчета. Докато лъскавите бели хартийки летяха надолу, той вдигна очи и изпълнен с молитвена кротост, погледна небето. То беше съвсем близо над главата му, огромно и спокойно. Под него стърчеха сребърните фигури на скалите, омагьосани човеци, вдигнали завинаги ръце нагоре. Отвред пееха птици. До самата тераса, върху голямата бреза, един славей бе изпаднал в екстаз, по-надолу и оттатък, откъм гората, цвърчеха безброй птичи гласове.

— Боже господи — шепнешком каза Гърбавия, като продължаваше да се взира в близкото небе, — ако си заспал, събуди се, погледни насам! Погледни! Чуваш ли, господи! Прощавам ти гърбицата и двайсеткилограмовите плочи и всичко останало… твоите грехове, господи са най-много, но аз ще ти ги простя! — Той беше озарен от великодушие. — Ако ти я спасиш! Утре рано-рано да се вдигне от леглото, да излезе навън и да си продължи пътя! — Гърбавия се усмихна, очевидно си представяше нейното излизане и само добави: — Защо да не може, господи!

В този миг се чу съвсем близкият крясък на кукумявката. Той се уплаши. Като че господ му пращаше своя отговор. Отново влезе в стаята на момичето. Стори му се, че сега то диша съвсем леко, безусилно.

Полунощ минаваше. Доктор Господов тайно се беше прибрал и спеше в кабинета си долу. Чуваше се равномерното хъркане на Немия.

Учителя по рисуване на можа да заспи. Въртеше се в леглото неспокоен и си мислеше дали да отиде да види момичето. Страхуваше се, че онези са там, пък и тази блестяща и тайнствена нощ го плашеше. После той отново се досети за бившата си жена, която не дойде нито веднъж да го види, сякаш искаше да го забрави завинаги. Помисли дали да й напише едно писмо с проклятия, нещо от ония ужасни предсмъртни писма, които ще преследват съвестта й цял живот. Даже съчини няколко много силни фрази. И пак се досети за братята си. Те бяха търговци на платове, спекулираха хитро с военното положение и както знаеше, бяха натрупали добри пари. Но жените и на двамата излязоха някакви изроди фанатично пестеливи и лакоми. Гледаха на него с презрение, защото беше художник, и с досада, защото беше болен и трябваше да му се подхвърля нещо.

„Ах, ако остана жив, така ще се разплащам, че ще ме запомните! Ще заработя като тях, но двойно по-мръсно, по-подло, ще натрупам пари и ще ги разоря, ще ги докарам до просяшка тояга и ако мога и по една каверна да им провъртя в дробовете, ще го направя!“ — нареждаше Учителя.

На вратата му тихо се хлопна. Беше Акрабов.

— Какво ти е? — попита Учителя, като се опита да запали лампата.

— Не пали! — каза Акрабов и седна на леглото му.

Учителя беше много изненадан. Иван Акрабов да слезе по стълбите от горния етаж долу, при него!

Той виждаше в полумрака лицето му и огромните вежди, които този път бяха спуснати надолу, за да внушат тревожна сериозност.

— Слушай — каза Акрабов с привидно спокоен глас, това писмо, което ти дадох, да не си се изтървал никъде. Нито дума!

— Какво има? — попита Учителя, недоумяващ и вече по-спокоен.

— Парите са твои, това дойдох да ти кажа! Само ще мълчиш! — Акрабов се надвеси над него.

— Какви пари?

— Аз писах — каза шепнешком Акрабов — до жандармерията за шумкарката… ще има награда, петдесет хиляди ли беше, сто хиляди ли… твои са!

Учителят се вцепени. Гърлото му изсъхна, езикът му се схвана, не можеше дори да преглътне.

— Ясно ли е! — повтори Акрабов. — Парите са твои! — И се надигна тежко. — Нищо не знаеш, хайде!

Учителя видя как грамадният му силует се стопи в тъмнината, истински призрак.

Всичко, което последва по-нататък, му беше като насън, сякаш не той, а друг човек извършваше неговите действия. Светът загуби своята реалност, нямаше вече болнична стая, санаториум, туберкулоза и тяло.

Колко време беше останал в леглото, той не можеше да каже, вероятно е било поне половин час. После без никакви мисли и никакви съображения се спусна към вратата, отвори я с трясък и лудешката изтича по стълбите, като крещеше:

— Събудете се! Събудете се! — И започна да удря с юмруци по всички врати наред. — Бърже се събудете! Бърже!

И петимата се появиха почти вкупом.

— Какво има? — попита Педро. — Дали…?

Акрабов приближи към Учителя. Беше запазил пълно симообладание.

— Зле ли ти е, даскале? — попита го внимателно той. — Ела в моята стая, ще ти дам нещо за успокоение…

— Какво става? — попита Философа.

— Всички ли сте тук? — викаше Учителя, без да знае какво говори. — Искам всички да бъдете тук! Всички!

— Той не е добре… — обади се Акрабов, — да повикаме управителя…

— Никого няма да викаш! Тука ще стоиш! — кресна Учителя и се изпречи пред Акрабов. — Не му позволявайте да мръдне!

— Ама какво е станало? — обади се на свой ред Гърбавия.

— Снощи… той ми даде едно писмо! — каза Учителя. Струваше му се, че няма да успее да съобщи всичко… — Едно писмо до конната жандармерия на гарата…

— Какво! — извика пръв Доктора. — Вие сте я предали!

— Къде е писмото? — настръхнал попита Философа.

— … аз не знаех какво има в него… и го отнесох до кантона на горския и му го дадох, така ми каза Акрабов… аз не знаех…

— Кога беше това? — попита Доктора.

— Сигурно вече са тръгнали! — отвърна Учителя.

— И ти досега мълча! — възкликна Гърбавия.

Акрабов стоеше пред вратата си разкрачен и невъзмутим.

— Че как няма да мълчи! — каза насмешливо той. — За петдесет хиляди лева го направи! Ще прекара още сто дни тука!

— Не е вярно! — изпищя Учителя. — Не е вярно! Той го написа и преди малко слезе долу да ми каже да мълча и ми каза за наградата, аз не знаех, нищо не знаех… Той! — Учителя посочи с ръка Акрабов. Целият зъзнеше като трескав.

Сега Педро пристъпи напред и застана пред земевладелеца.

— Това ли ти беше заканата? — попита той.

— Вие ме изиграхте! — каза, без да се уплаши Акрабов. — Заключихте ме, щяхте да ме пребиете! Щом е така, да видим!

— Какво ще видим! — Очите на Доктора блестяха страшно.

— Голяма работа! — каза с усмивка Акрабов. — Една шумкарка по-малко! Хайде, че ми се спи! — Той се обърна, за да влезе в стаята си, напълно сигурен.

Учителя бясно се хвърли напред, докопа яката му и го дръпна така силно, че Акрабов се залюля. В следния миг го удряше с юмруци, където свари и впиваше истерично ноктите си в лицето му. Едновременно с него всички се нахвърлиха върху земевладелеца. Повалиха го пред вратата, но как стана, не се разбра, та го превлякоха в хола и затвориха вратата. Гърбавия беше затиснал устата му.

Акрабов се съпротивяваше, колкото сили имаше.

— Пуснете ме! — извика той по едно време. — Помощ! Помощ!

Гърбавия пак се хвърли върху него, но Акрабов се извъртя, както беше паднал върху килима, и завика:

— Искате да си я държите за вас! Няма! Няма! Сега ще дойде полицията и ще се разберем!

Педро замахна с крак и го ритна в челюстта. Акрабов отхвръкна назад. Гърбавия, Учителя и Философа го държаха здраво.

— Донесете куфарите му! — заповяда Доктора. — Всички грехове ще си плати наведнъж!

Гърбавия и Учителя изтичаха в стаята на Акрабов и домъкнаха двата големи куфара, за които се говореше, че са пълни с пари.

Акрабов съзря куфарите и направи рязко, отчаяно движение да се освободи.

— Да не сте посмели! — извика той. — Парите! Паричките ми! Помощ! Помощ! Убийци! Паричките ми!

Педро се стовари с цяло тяло върху него и затисна с длани устата му. Акрабов се задушаваше.

Учителя отгатна намерението на Доктора, отвори първия куфар, грабна цял куп банкноти и ги хвърли в камината, където огънят още тлееше. Хартията веднага пламна и холът светна.

— Ела си ги вземи! Ето ти парите! — извика Учителя.

Акрабов направи последен опит да се освободи.

— Паричките ми! Паричките ми! — изпищя той. — Помощ!

— Запушете му гърлото, но да гледа! Да гледа как горят! — извика Доктора. Той стоеше встрани полуоблегнат на едно от креслата.

— Ще предаваш! — извика яростно Педро. — Иди ни предай сега на свети Петър! Той ще ти даде наградата!

А Учителя сякаш пощуря. Той тичаше към куфарите, вадеше цели купчини банкноти, хвърляше ги в огъня и крещеше:

— Купувай! Купувай!

По едно време се досети, изтича към рамката с портрета на Акрабов, с един удар я строши и натика остатъците в огъня.

— Сега ще дойде полицията, вашата мамка! — дочу се като под земята гласът на Акрабов — Вашата мамичка…

Не можа да продължи. Педро простря ръце напред и с все сила стисна гърлото му.

— Напиши още едно писмо! — извика Гърбавия. — Напиши де!

Учителя продължаваше да хвърля банкнотите. Пламъкът ставаше все по-голям, в хола беше светло като през деня.

По едно време Философа каза:

— Той съвсем се отпусна!

Отдръпнаха се предпазливо. Акрабов рухна безчувствено. Доктора се надвеси над него.

— Свършил е! — каза той.

— Постиснах го малко по-силно! — обади се Педро, гледаше пръстите на ръцете си.

Учителя не беше на себе си.

— Свестете го! — извика той. — И да започнем отново! Да гледа!

— Какво да правим сега? — попита Философа.

Привлякоха го бързо до бюста на доктор Господов младши. После Педро бутна големия и тежък бюст върху тялото на мъртвия Акрабов. Бюстът тупна тежко и сплеска лицето му. Ужасени, всички извърнаха глави. Само Учителя продължаваше:

— Малко му е!

Бързо върнаха куфарите в стаята и разбутаха огъня, да изгорят и остатъците от банкнотите.

— А какво ще правим с нея? — попита Доктора. — Не бива да я оставяме на полицията! Дори една минутка да живее поне нека умре спокойна!

— Да я изнесем навън, да я скрием някъде, докторе — каза Гърбавия. — Аз ще остана да я пазя!

— А аз ще вляза в нейната стая и ще легна, вие ще прекъснете тока и ще се съпротивявам, няма да отварям… те ще се объркат — каза Педро.

Изглеждаха изпълнени с готовност. Убийството на Акрабов ги преобрази.

— А може би няма да дойдат! — все пак забеляза Философа.

Едва сега Гърбавия се досети.

— Дали тя не е чула нещо, дали не сме я изплашили! — каза той и се втурна към седма стая. Но едва влязъл, веднага извика: — Докторе!

Момичето лежеше безжизнено с отметната назад глава. От устните му продължаваше да струи гъста, яркочервена кръв. Очите й бяха полуотворени и всички за пръв път ги видяха. Кадифени, лъчисти очи, застинали в спокойно очакване. Доктора избърса кръвта, постави я в средата на възглавницата, после притвори клепачите й.

Другите стояха като статуи. Учителя по рисуване запомни завинаги това бяло легло и главата на момичето, задрямало за мъничко.

В същото време Немия, събуден от шумотевицата, влезе в хола, видя трупа на Акрабов и отмести бюста. Вдигна тежкото тяло на земевладелеца и както всякога беше правил, смъкна мъртвия в моргата. Тази смърт не му направи никакво впечатление, защото много умрели бяха минали през ръцете му.

На зазоряване се чу шум от ботуши и викове. Жандармерията нахлу в санаториума. Измъкнаха управителя от леглото и го тикаха бос напред. Доктор Господов младши си беше глътнал езика. Едва се опомни и като разбра за какво става дума, запелтечи пред жандармерийския офицер:

— Господин капитан, намерихме я вчера пред вратата и аз веднага заръчах да ви съобщят! Разбира се, писмото написах аз! Лично аз!

— Предайте я незабавно! — каза намръщен капитанът.

— Разбира се, господине, разбира се… — Управителят се затича към седма стая. — Ето, тя е в тази стая, моля заповядайте… не се безпокойте, тя няма оръжие, аз съм проверил, няма…

Капитанът смело приближи седма стая, но в момента, когато посегна да натисне бравата, вратата сама се отвори. Той отстъпи инстинктивно назад. Пред изумените погледи на управителя и жандармеристите петима мъже, облечени в болнични халати, носеха на ръце момичето, покрито с одеяло. Най-отпред бяха Педро и Учителя, Доктора встрани повече се крепеше за тялото на момичето, отколкото помагаше. Отзад държеха полуизправена главата й Философа и Гърбавия.

Те тръгнаха из коридора. Педро видя жандармеристите, побледня, очите му светнаха, той се спусна към капитана и като протегна ръце към него, извика страховито:

— Свали си шапката, говедо!

Уплашен от горящия му поглед, капитанът боязливо смъкна фуражката си.