Хенри

Все още понеделник

22:44

Разходката до автобусната спирка е дълга. Тъмно е. Светкавици прорязват небето в жегата. Гръмотевици ръмжат ниско над земята, влагата плътно обгръща всичко наоколо. Но дъжд не вали.

Комарите са непоносими.

Джейни вечеря сандвич и вафла с ядки. Запасява се с енергия, подготвя се за тежка нощ. Макар че е възможно Хенри да не е вече между живите.



23:28

Коридорите са тихи, както обикновено, и вратите са затворени. Джейни махва с ръка за поздрав на Мигел и се приближава към рецепцията.

— Нещо ново?

Мигел поклаща глава.

— Докторът мисли, че не му остава много — казва.

Джейни кима.

— Вероятно ще прекарам тук цялата нощ… просто ще стоя с него. Става ли?

— Разбира се, мила — отговаря Мигел. Пресяга се покрай плота. — Ето ти одеяло за всеки случай, ако ти стане студено. Облегалката на стола се спуска назад, нали знаеш?

Джейни не знае, но все пак кимва и взема одеялото.

— Благодаря ти.

Продължава надолу по коридора до стаята на Хенри. Спира пред вратата, поема си дълбоко въздух няколко пъти.

— Готова съм — изрича тихо и отваря. Затваря бързо след себе си и вече е на пода.

Този път е различно.

Този път Джейни е погълната от кошмара без излишни въведения. На познатото място от предишния път Хенри крещи:

— Помогни ми! Помогни ми! — Отново и отново. Обръща се към Джейни, когато я вижда да се приближава, и продължава да крещи. Стоически госпожица Стюбин изчаква всичко да свърши. Дори в това нейно нетленно състояние, ако може да бъде определено така, тя изглежда уморена.

Джейни не губи време.

— Хенри! — вика го тя. — Искам да ти помогна! Тук съм, за да ти помогна. Само че не зная как. Ще ми покажеш ли?

Но нищо не може да спре Хенри.

Джейни се обръща към госпожица Стюбин.

— Защо не си тръгнете поне вие?

— Не мога. Не и докато той не е готов да дойде с мен.

Джейни простенва — разбира, че е отговорна не само за покоя на истеричния си почти мъртъв баща, но и за щастието на милата госпожица Стюбин. Запушва ушите си с ръце. Отчаяна, обезумяваща от крясъците. Нервите й са опънати докрай. И я боли. Цялото тяло я боли.

Хенри се изправя и се приближава до Джейни, тя отстъпва назад, напрегната, ужасена, че може да я грабне, да я удуши, но той не го прави.

— Помогни ми! Помогни ми! — крещи в ухото й, кара костите й да треперят от силата на гласа му. Тя се движи наоколо, той я следва. Тонът му е умоляващ. Пада на колене, хваща ръката й, стиска я силно и продължава да крещи. Зове за помощ.

Гласът му става груб, неконтролируем.

Джейни не знае какво да прави. Тя също крещи в отговор:

— Кажи ми, кажи ми как да ти помогна!

Воплите на Хенри стават непоносими.

Госпожица Стюбин търпеливо чака и наблюдава, очите й са пълни със съжаление.

— Не мисля, че ще успее — казва тя, но Джейни не може да я чуе.

Джейни знае, че няма да издържи още дълго така. Усещанията й вече я напускат. Физическото й тяло изчезва, а тялото от съня стене от собствената си болка. Тя не може да стори нищо за Хенри… нищо.

Не се сеща нито какво, нито как.

Обръща се към госпожица Стюбин:

— Може ли вие да се опитате? Както последния път?

Госпожица Стюбин кимва в знак на съгласие. Приближава се до Хенри. Върви, сякаш се плъзга като перце по пода.

— Хенри — казва. Слага ръка на рамото му.

Крясъците утихват.

Госпожица Стюбин се концентрира. Говори му с ума си. Успокоява го.

Накъсаните вопли на Хенри постепенно замират.

Госпожица Стюбин го води обратно до стола му и приканва Джейни да дойде.

— Ето — казва госпожица Стюбин и се усмихва. — Наистина така е много по-лесно, Хенри.

Хенри отваря шепи, пълни със снопчета от собствената му коса. Показва ги на Джейни.

Джейни кима с разбиране.

— Боли те главата, нали?

— Аа — казва той глухо, сякаш му е трудно да говори нормално. — Да, боли.

— Не знам какво да направя — казва Джейни. — Знаеш ли как мога да ти помогна?

Хенри поглежда Джейни. Поклаща глава.

— Просто искам да умра — казва. — Моля те. Можеш ли да ми помогнеш да умра?

— Не знам. Ще… ще опитам. Но не мога да върша нищо незаконно. Известно ти е, нали?

Той кима.

— Къде сме? — пита Джейни. — Това ли е сънят ти? Този тъмен салон? Това ли е?

Хенри се изправя.

— Насам.

Приканва ги да го последват. Отваря двойната врата, през която се излиза от салона. Минават през нея и се озовават в коридор с две редици врати от двете страни.

Влизат в първата стая.

Синагога.

Едно момче се разтърсва от конвулсии на мястото си. Баща му до него го мъмри.

— Ти си момчето, нали? — пита Джейни.

— Да.

— Спомен ли е?

— Нещо такова. Това е сънят ми, животът ми, който непрекъснато се повтаря.

Следващата стая. Пред вратата има опашка. Хенри, госпожица Стюбин и Джейни се промушват през тълпата и влизат. Пицария. Минават покрай маси пълни с хора, които се хранят и се смеят. Стигат до кухнята, до големия хладилник. Там Хенри се е свил в един ъгъл с момиче. Целуват се.

Джейни наблюдава.

— Това кой е?

Хенри поглежда Джейни.

— Това е Доти.

— Тоест Доротея? Доротея Ханаган?

Джейни не успява да преодолее смущението си, въпреки че знае, че не може да няма някакво целуване в цялата работа.

— Да. — Въздиша Хенри. — Единствената истинска любов в живота ми.

На Джейни й се гади.

Госпожица Стюбин ги прекъсва:

— Какво стана, Хенри? Между теб и майката на Джейни? Ще ни разкажеш ли?

Той изглежда уморен. И му е студено.

— Няма много за разказване.

— Моля те, Хенри — увещава го Джейни. Иска да го чуе от неговата уста. Иска да е сигурна, че е на прав път.

— Работехме в Чикаго едно лято — тя беше в гимназията, аз — в Мичиганския. През есента се върнах в Мичиган. Тя напусна училище и дойде с мен. Живяхме заедно. Беше ужасно. Сънищата. Трябваше да избера — да бъда с нея, нещастен, или да съществувам нормално, сам. — Отново скубе косата си. — О, по дяволите — казва. — Връща се!

— И просто я остави да се оправя, както може? Знаеше ли, че е бременна?

— Не, не знаех. — Гласът му става все по-силен, сякаш се опитва да надвика шумовете в главата си. — Не знаех, Джейни. Съжалявам. Пращах й пари. Тя не ги приемаше. Толкова съжалявам. — Пада на колене, държейки главата си в ръце.

— Доволен ли си, че го направи? Доволен ли си, че се изолира? — Джейни прикляка на пода до него, решена да получи отговорите сега.

— Помогни ми — стене той. — Помогни ми! — Хваща се за блузата й. — Моля те, Джейни. Моля те, моля те, помогни ми! Убий ме! Моля те!

Джейни не знае какво да стори. Госпожица Стюбин дава всичко от себе си, за да го успокои, но не успява.

— Доволен ли си? — Джейни крещи. — Кажи ми. Кой е по-добрият избор?

— Няма по-добър избор. Това е „Вилицата на Мортън“. — Той рухва на пода с вик. — Помогни ми! О, БОЖЕ, ПОМОГНИ МИ!

Джейни поглежда госпожица Стюбин ужасена и забелязва как сцената се пропуква. Парченца от съня започват да се ронят. Тя вече чува неистовото пищене в далечината.

— Мамка му! — ругае. — Не мога да остана!

— Тръгвай! — изпраща я госпожица Стюбин.

Двете се хващат за ръце. Гледат се в очите, Джейни отчаяно се опитва да й каже, че повече никога няма да се върне.

Не е съвсем сигурна дали е успяла.

Но е време да тръгва, преди да попадне отново В клопката на кошмара.

Джейни се концентрира, впряга всички сили и прескача бариерата на съня.

Докато лежи на пода и трепери, опитвайки се да раздвижи крайниците си, да усети кожата си, да различи предметите в стаята, единственото, за което може да мисли, е изражението на лицето на госпожица Стюбин и пълното безнадеждно отчаяние на Хенри, обладан от своите демони.

О-о-о.

Госпожица Стюбин.

Какъв ужасен начин да се сбогуват.

С бавни движения Джейни се добира изтощена до стола край леглото на Хенри. Ставите я болят, дори зъбите я болят и за момент си задава въпроса какво ли точно се случва с тялото й, докато е в подобен кошмар.

Но вече няма значение.

Този е последният.

Джейни се увива в одеялото, за да спре неконтролируемото треперене на тялото си. Едва издържа да гледа разкривеното лице на бедния Хенри. В промеждутъка между сегашното и последното й посещение той е успял да се свие в зародишна поза със стиснати до главата юмруци, сякаш в опит да се защити от безименните чудовища, които го държаха за заложник. Джейни протяга ръка. Хваща неговата. Държи я.

Моли се:

— Моля те, моля те, просто умри. Моля те.

Нашепва го отново и отново, умолявайки Хенри да се предаде, умолявайки невидимите му мъчители да го освободят.

— Не знам как да ти помогна. — Заравя лицето си в шепи. — Моля те, моля те, моля те…

Молбите й насищат въздуха в ритъма на върбовите клони, шумолящи във водите на езерото Фримонт.

Но Хенри не умира.

Минава половин час. Усещането в тъмната тиха стаичка е нереално, сякаш са в друг свят, отделен от останалия. Джейни изяжда и последния сандвич от раницата в опит да си възвърне част от силата, после започва разговор с баща си, за да изтече по-бързо времето.

Разказва на Хенри за Доротея, подбира думите внимателно, не иска от устата й да излизат неприятни неща, тя знае, че на Хенри точно сега неприятните неща няма да му се отразят добре. Джейни разказва и за себе си. Споделя откровения, които не е споделяла с никой друг, като например колко самотна се чувства.

Казва му, че не се сърди, задето не е знаел за нея. Говори за тайния си живот на ловец на сънища, за това, че тя е като него. Че го разбира. Че не е луд и не е сам. Споделя многото свои тревоги — за влизането в сънищата, за госпожица Стюбин, за работата, за намерението си просто да прекрати всичко и да си организира хубав тих живот като неговия.

— И ще го направя, Хенри — заканва се Джейни. — Ще се изолирам като теб. Макар че ти не си знаел за истинския избор? За слепотата и за загубата на ръцете.

И му казва, че разбира защо е сторил онова, което е сторил на Доти, въпреки че толкова много я е обичал. Казва му, че разбира жестокия избор. Разказва му за Кейб. Колко го обича. Колко е добър той, колко търпелив. Как тя се разкъсва заради всичко, което ще последва от нейния план за отшелничество.

Колко я е страх да му го съобщи.

Да се сбогува.

Какво невероятно усещане е да намериш себеподобен.

Някой, който да те разбира.

Пък дори той да не може да ти отговори.

Джейни изведнъж осъзнава, че е изгубила страшно много време през последните няколко дни, когато всъщност е трябвало да бъде до Хенри.

Признава колко трудно й е било да приеме всичко случило се напоследък и си поплаква малко.

Говори дълго, досред нощ.

Говори, докато излее душата си.

Лицето на Хенри не се променя. Дори мускул не трепва.

Когато Джейни е вече твърде уморена, за да мисли и да изрече дори една дума повече, тя се унася, свита на стола.

Наоколо цари абсолютна тишина.



04:51

Джейни сънува.

В спалнята е, седи на леглото, объркана. Усеща устата си пресъхнала, навлажнява устни. Езикът й е грапав като пила, оставя по кожата й песъчлив нанос. Когато посяга да избърше неприятното усещане, устните й хлътват. Зъбите й се разпадат и се чупят на ситни парченца. На тяхно място остават миниатюрни остриета, които режат езика й.

Ужасена, Джейни плюе в шепи частици от ронещите се зъби. Продължава да плюе и от устата й излизат още и още остатъци от зъби, които се трупат в ръцете й. Джейни вдига поглед обезумяла, не знае как да постъпи. И разбира, че вижда всичко в мъгла. Сякаш гледа към огледало, обвито в пара, или през пръските на водопад. Изсипва зъбите на леглото, вече не е на себе си, търка очи, да ги проясни, да вижда. Но тя е сляпа.

— Не може да бъде, аз съм в изолация! — крещи. — Не е честно да ослепявам! Не! Не съм готова!

Дере с нокти очите си и съзнава, че има две вертикални цепки на лицето, две дупки, по една до всяко око.

И нещо, което се подава отвътре.

Джейни хваща с два пръста и дърпа.

От цепките излизат парчета сапун.

Очите на Джейни горят и я сърбят до полуда. Тя ги бърше и отвътре излиза още сапун, който сякаш става все повече. Докато вади сапуна от цепките на лицето си, езикът й се закача в остриетата на изпочупените й зъби и тя усеща вкуса на кръвта.

— Не! — крещи с всичка сила.

Накрая изтръгва и последното късче сапун и отново проглежда. Вдига очи, облекчена.

И там.

Седнал в стола си. Със спокойно изражение на лицето я наблюдава.

Хенри.

Джейни го гледа въпросително.

Само след миг в съзнанието й просветва отговорът на въпроса какво трябва да стори.

— Помогни ми. Помогни ми, Хенри.

Хенри изглежда изненадан. Послушно се изправя и приближава до Джейни.

Джейни му показва зъбите в шепите си.

— Можеш да ми помогнеш да променя това, знаеш го. Аа ги върна ли обратно?

Очите на Хенри говорят. Пълни с одобрение. Той кима.

Джейни се усмихва с беззъба усмивка. Кимва му в отговор. Натиква обратно зъбите в устата си, сякаш са кубчета лего. Когато приключва, потупва леглото и се усмихва.

Хенри сяда.

— И ти си като мен — казва той.

— Да.

— Чух те — чух всички онези неща, които ми каза. Съжалявам.

— Радвам се. Искам да кажа, радвам се, че си ме чул. Не трябва да съжаляваш. Ти не си знаел.

Гледа празния стол на Хенри.

Хенри се обръща към нея.

— Мисля, че… че щеше да е хубаво да те познавам.

Джейни преглъща сълзите си.

Той хваща ръката й.

— Тя ми липсва. Доти. Добра ли е с теб? Добра майка ли е?

Джейни дълго съзерцава ръката на баща си в своята. Не знае какво трябва да отговори. Накрая вдига рамене. Казва:

— Е, от мен все пак излезе нещо.

Оглежда се в лицето на Хенри.

Усмихва се накриво през сълзи.



06:10

Вратата на стаята на Хенри в интензивното се отваря.

Сестрата от първата смяна е, проверява състоянието му. Джейни се стряска, изправя гръб и търка очи.

— Не ми обръщай внимание — казва сестрата, докато мери пулса на Хенри. — Като че ли имаш нужда от още сън.

Джейни се усмихва и се протяга. Поглежда към Хенри и си спомня. Беше странно — за пръв път някой друг се намесва в нейния сън.

После поема дъх изненадана и скача на крака, за да види по-добре.

— Той… — обръща се към сестрата, тя тъкмо тръгва към вратата. — Той изглежда различно. Лицето му изглежда различно.

Сестрата поглежда към Хенри и проверява картона му.

— Така ли? — Усмихва се разсеяно. — Надявам се, по-добре.

Но Джейни не откъсва поглед от Хенри.

Позата му излъчва спокойствие, напрежението е изчезнало от лицето му, юмруците му са разтворени и ръцете лежат отпуснати край главата. Има вид на умиротворен. Агонията си е отишла.

Сестрата вдига рамене и излиза. Джейни продължава да съзерцава Хенри, щастлива, че той очевидно се чувства добре и вече не сънува ужасните си кошмари. За миг през главата й дори минава мисълта, че би могъл да се събуди.

Но тя знае, че сега той най-после може да успее да умре.



18:21

Джейни, с нов план в главата, влиза в банята в болничната стая на Хенри и затваря вратата. Не са й останали много сили, затова затварянето на вратата е най-лесното решение срещу попадане в капана на следващия кошмар.

Отваря вратата и влиза в съня. Бавно. Полека. Без пищене, без ярко боядисани стени, които да се блъскат в нея.

Само сумрачният салон с оскъдната светлина, процеждаща се през високия прозорец.

Стаите по дължината на коридора са празни.

Госпожица Стюбин и Хенри вече ги няма.

Останал е само столът на Хенри.

На стола има бележка.

Скъпа моя Джейни,

Твърде много бяха изпитанията ти. Но ти все пак си по-силна, отколкото предполагаш.

До следващата ни среща,

Марта

П. С. Хенри иска да си помислиш за „Вилицата на Мортън“.



06:28

Джейни затваря вратата към последния сън в живота си.

Когато събира достатъчно сили, излиза от него, прекосява коридорите на болницата, стига до автобусната спирка, хваща автобуса до вкъщи и пада в леглото.

Загрузка...