Катрин Миле Сексуалният живот на Катрин М.

Предговор Защо и как

ТОВА БЕШЕ ЕДНО СУТРЕШНО ХРУМВАНЕ — мисля, че си спомням как стоях права в пространството от един квадратен метър между ъгъла на леглото, страничната стена на гардероба и вратата на нашата много малка стая, когато ме осени тази мисъл, и тутакси някак комично в съзнанието ми изплува заглавието Сексуалният живот на Катрин М. Всеки път, когато ми задават въпроса (той е най-често повтарящият се): „Защо написахте тази книга?“, веднага изниква същата картина и аз трябва да се измъквам от нейната рамка, да се изплъзвам от нейната мигновеност, за да мога да дам задоволителни отговори, които всеки път да са различни (но все пак — не твърде много) и да са приемливи. Не бих могла да си позволя просто да опиша това пространство като въображаемо убежище, в което се чувствам приютена, нито мимолетния спомен, защото събеседникът ми би посрещнал с недоверие моите думи. Много по-щастливи са мореплавателите, защото е достатъчно да посочат градусите географска дължина и ширина, за да означат къде точно „се намират“. И аз бих искала да мога да кажа: „Написах книгата, защото, както си стоях в полумрака на един праг, изведнъж ме напуши вътрешно смях заради хрумналата ми твърде буквална синтагма, състояща се от четири думи плюс една буква.“ Пък и какво основание бих имала повече от когото и да било, да разказвам за моя сексуален живот, освен това, че един ден просто налучках очевидното заглавие на този разказ?

Трябва обаче да призная, че всъщност нещата, а и самото заглавие, не са чак толкова прости и че мореплавателят, навеждайки се над стихналото море, вижда своето отражение сред звездите, но те са точно в обратната посока. По-горе казах: „Мисля, че си спомням“, защото винаги се налага повече или по-малко да коригираме спомените си. Сега, размишлявайки, по-скоро ми се струва, че идеята ми хрумна, както си лежах с вперен поглед в тази част от пространство, която описах, и че тази мисъл не би могла да ми дойде на ум, ако не се беше промъкнала в образа, който виждах във въображението си — как стоя права, обърната с лице към изтегнатото ми на леглото тяло. Онези, които се учудват от „дистанцираността“, с която разказвам, всъщност учудват мен. Възможно ли е едно разумно човешко същество да поддържа със себе си някаква друга връзка, освен огледална? Или защото става дума за секс, всички може би очакват, че ще изключа съзнанието си, както става в миговете на екстаз? Но дори и да приемем, че може да се пише в такава ситуация, дали ефектът ще е такъв, че да предизвика съпричастност у читателя? Впрочем, моята цел беше да покажа една индивидуална сексуалност, а именно — сексуалността на Катрин М.

Сега, когато се вглеждам в авторката на Катрин М., както тя е имала възможност да се вглежда в своята героиня, аз вече не се идентифицирам напълно нито с едната, нито с другата. Отнасям се с внимание към въпросите, които ми задават, и към онзи, който ми ги задава, следя коментарите в печата, продължавам да анализирам своята собствена, поддаваща се на промени личност, и сблъсъците, в които попада. Когато някой иска да знае дали се чувствам засегната от нападките срещу книгата или срещу мен, отвръщам с известно безразличие, защото у мен се е затвърдило впечатлението, че моите противници всъщност забиват иглите си не в мен, а в някакъв фетиш, който сами са си създали. Или пък, когато ме поздравяват, например, че не се притеснявам в предавания по радиото или по телевизията, обяснявам, че причината е може би фактът, че в случая не се чувствам длъжна „да играя ролята си“, както ми се налага при публичните ми изяви като изкуствовед! Когато обаче аз самата се слушам или се гледам, струва ми се, че моята „естественост“ е малко прекалена. Аз израснах през 50-те години, когато телевизорът започна да се превръща в член на семейството. Полека-лека „спектакълът“ отклоняваше нашия живот. По онова време за мен писателят беше човек, който не само пише книги, но и ходи в телевизията, за да отговаря на въпросите на Пиер Дюмейе. Тогава бях започнала вече да пиша разкази. Когато препрочитах написаното и то не ми харесваше, за да изясня мислите си, сядах пред голямото огледало, монтирано върху вратата на един гардероб, и отговарях на въпросите в едно въображаемо интервю. Започнах да правя това много преди да ми хрумне да застана пред същото това огледало, само че този път, за да разгледам гънките, скрити между бедрата ми.

Защо написах тази книга? Защото исках да я напиша и защото има неща, за които не говоря. Желанието да пишеш е импулс, който възниква още преди да си открил сюжета и който впоследствие човек следва, както може. Съчетавайки го с доста развитото си умение да наблюдавам и дори да съзерцавам, аз го следвам, когато пиша художествена критика. Но въпреки това винаги съм считала, че това желание е толкова властно, че изисква да бъде задоволено веднъж завинаги с един-единствен неповторим жест, независимо какъв, стига да е решаващ (сам по себе си, очевидно), което без съмнение звучи твърде идеалистично, дори малко мегаломанско, но пък отговаря на определен вкус към подреденост. Харесвам Ад Райнхард и неговата Ultimate Painting (съвършена картина — англ.) (макар че отлично знам, че Райнхард не е някакъв идиотски авангардист, а рисува „съвършени картини“ в продължение на десет години…). Аз се заех да използвам в максимална степен своята дарба за наблюдение, избирайки най-достъпния терен, и насочих вниманието си чак до самите глъбини на най-заслепяващата материя, сексът (като изкуствовед съм писала много за монохромната живопис, която е друг вид заслепяващ обект). И ето — публикувах своята Ultimate Book. За по-нататък — ще видим!

На едно публично обсъждане ме попитаха на кого съм искала да посветя книгата си. За щастие, човек пише, без да си представя тези, за които е предназначено написаното, и дори постепенно се дистанцира от тях, ако те внезапно се изпречат в съзнанието. В крайна сметка, тъй като работата ми беше приключила успешно, аз отвърнах спонтанно: „На жените“. Изведнъж се сетих за всички онези разговори „между жени“, в които никога не бях участвала, а толкова бих искала да се включа. Стоях си сама с моите банални въпроси за сексуалността, избягвайки да споделям интимни подробности, и по този начин само засилвах сред своите познати погрешното им убеждение, че във всеки случай, като се има предвид начина ми на живот, сигурно знам повече, от който и да било друг по въпроса. Избягвах подобни разговори преди всичко, защото най-често за тях се използват сантиментални мотиви, което тутакси ги превръща в нечистоплътни, а и защото въпреки интимността, която споделяте със своя събеседник или събеседница, използваните думи винаги са грозни, неточни или вулгарни. Независимо дали оставаш над това, което искаш да изразиш, или пък прикриваш притеснението си зад прекомерна словесна разпуснатост, все едно — на практика човек се самоцензурира, тъкмо когато му се струва, че се разголва напълно. Убеждавала съм се в това хиляди пъти, четейки написаните за мен статии, в които изобилстваха думи от разговорния език; така техните автори, които се стремяха да покажат най-вече колко са разкрепостени, всъщност изкривяваха нещата. Освен това именно чрез вулгарността хората се смесват едни с други. И макар че съм участвала много пъти в това, което се нарича „групов секс“, ако застана на плоскостта на словесния обмен (без никакво намерение за еротичен контакт), не се стремя да докосна глъбините на сексуалния инстинкт на моя събеседник или събеседничка, което става почти винаги, когато недодялано се употребяват мръснишки изрази. Когато подобен речник се използва непредпазливо, той атакува сетивата също толкова директно, колкото и физическият контакт. В своята вулгарност някои, които ненавиждат книгата ми, стигат до там, че в изявленията си отправят дори определени жестове към мен. Тревожи ме обаче друго — те може да внушат на читателите, че и аз използвам същия вулгарен език. А не е така — противно на желанието им, аз нямам нищо общо с тях. Подборът на точни думи, когато се говори за секс, е трудна работа (с изключение на словесните изрази, които се подлагат постоянно на уточнение в присъствието на психоаналитик) и тя е свързана по-скоро с писменото слово, отколкото с устната реч.

Причината за подобно усилие несъмнено се корени в твърде дълбоки лични мотиви, които не се проявяват непосредствено и които, що се отнася до мен самата, продължавам да се опитвам да изясня. В интервютата, за да приключа максимално бързо, говоря за зрялост, за лична равносметка и тъй нататък. По-конкретно казано обаче, аз се заех да пиша тази книга много скоро след като за първи път в своя живот си зададох въпроса за сексуалното си поведение. До този момент се бях наслаждавала на безкрайната си откритост, но внезапно, взирайки се в себе си, отправяйки поглед към тялото си, ту изпънато на леглото, ту изправено, открих, че съм изключително разголена на показ. Малко по малко бях преориентирала стремежа си към удоволствие в друга посока. Впрочем всичко, случило се в миналото, лесно може да бъде изтласкано в най-потайните кътчета на паметта и тъй като още не си бях изработила механизъм, с който да осмисля тази промяна, допуснах в мен да се загнездят въпроси, с които не се бях сблъсквала преди това: „Дали постъпвам добре? Или лошо?“. Това предизвика у мен истински разрив, аз се разкъсвах между откритостта и изкушението да се поддам на нравствените забрани. (Истина е обаче, че човек не може да поеме по пътя към блаженството, ако преди това не е бил подложен на изпитание и не е съумял да превъзмогне някакво изкушение!). Аз, която никога не съм следвала ничий пример в сексуалната област, внезапно осъзнах колко рисковано е човек да приеме чуждите поведенчески модели като свои. Книгата беше начинът, по който можех да покажа неповторимия модел на моята специфичност и аз престанах да се терзая. Спокойно леещият се разказ, който дълбаеше като река своето легло и отлагаше своите утайки, посредством който доверявах противоречията в моята личност, доведе до двояк резултат: той погълна разграничението между героинята на книгата и нейната авторка и им позволи да съжителстват в пълно разбирателство.

Голям брой произведения на съвременното изкуство представляват комбинация от множество образи и това ги прави още по-изразителни, независимо дали става дума за фотографски или компютърни изображения или пък за портрети. Така например, в своята творба художникът наслагва различни портрети на едно и също лице на различна възраст. Зрителят си дава сметка за сложния характер на образа, но не забелязва къде минава разграничителната линия между отделните елементи. Известно е, че едно произведение на изобразителното изкуство, което се възприема цялостно, е в състояние особено силно да сгъсти времето и че изкуства като литературата и киното, които се основават на линеарния ход на времето, много по-рядко се отскубват от повествователността. Аз обаче се опитах да го направя. Ако бях написала сексуална автобиография, проследявайки хронологията на събитията, като автор много скоро, дори без да го желая, щях да се сблъскам с една перспектива, в която не би имало място за мен — също както класическият тип художник се откъсва от пейзажа в своето въображение и дори се извисява над него. Всеки, който вижда нещата в определена перспектива, не само тълкува видяното, но е готов и да изрази оценката си за него. Отдръпването назад му придава известна власт. Като се има предвид това, което казах малко по-горе за интимните основания, подтикнали ме да се заема с тази книга, напълно немислимо беше да възприема подобен подход. Не беше необходимо нито да се стремя да накарам другите да ме разберат, нито да обяснявам, а още по-малко — да се оправдавам. В случая не може да се говори за процес в нито едно от смисловите му значения, защото става дума само за изложение на факти. В книгата в един-единствен общ план се наслагват моите автопортрети, отразяващи различни периоди от живота ми, включително и от периода, когато я пишех. Времето се сгъстява над една безгранична плоскост (all over) и също както Полък, който рисува, стъпил върху платното, така и аз съм вътре в своята книга.

Записвах си темите, които щяха да изградят конструкцията на книгата, както и тези, които ставаха за заглавия на отделните глави, върху някой лист… от моя бележник. Пет-шест думи, нахвърляни на четири реда върху някое все още чисто местенце — възможно най-сбитото резюме, което можех да направя за самата себе си, един малко смешноват концентрат в разграфения календар, претъпкан с надраскани бележки по всички останали страници. Това беше първото нещо, което направих — да определя онези общи черти, които обединяват отделните автопортрети. Всъщност това е единственият момент, в който все пак трябваше да погледна нещата от известна дистанция. После упорито се заех да търся точните думи. Търсенето ни кара да се вгледаме много по-дълбоко в своите представи и спомени — коригирайки написаните фрази, човек поставя на изпитание своята искреност. Работейки по този начин, въпреки че книгата беше доста напреднала, никога не бих могла да си представя какви щяха да бъдат последните ѝ страници (описанието на позите на тялото, заснети с полароид и с помощта на фотограметрията и накрая — онази безплътност в неясните картини в един видеофилм), но като се връщам сега назад, това ми се струва напълно логично. Тези страници очертават значението на огледалната връзка със себе си и, следвайки едно спираловидно движение, напълно естествено водят до самия източник на книгата — едновременно ментален и методологичен. Всъщност в изложението се съдържа една подразбираща се хронология, но това е хронологията на интроспективната дейност, произтичаща от писането. Никога не съм си водила дневник, но имам отлична памет, особено — зрителна.

Общо взето, не мога да започна работа, без предварително да натрупам феноменално количество бележки, чак докато обемът им започва да ми действа задушаващо и тогава редактирането им се превръща в спасителен изход. И този път изписах множество страници, като от една страна подреждах спомените си, а от друга ги допълвах с други спомени или пък ги противопоставях един на друг. И тъй като бях запазила приятелските си взаимоотношения с много от моите партньори, за мен не представляваше проблем да се срещна с тях да пийнем по чашка или да обядваме заедно, за да мога да ги разпитам. За всички моето начинание беше забавно и интересно. Някои ми предоставиха снимки или видеофилми, които изгледах. Един от тях ми довери страници от интимния си дневник. Когато се чудех какъв начин да избера за написването на тази книга, Жак ме посъветва да постъпя така, както пиша есетата си за произведения на изкуството. Така и направих.

Понякога ми казват: „Проявили сте смелост“. Аз имах точно толкова смелост, колкото е нужна за всяка задача, която изисква време, постоянство и честност. Но знам, че под тази фраза се подразбира по-скоро — „смелост по отношение на гледната точка на останалите, на общественото мнение и т.н.“ Само че аз никога не съм давала пет пари за това мнение. Аз, която в стремежа си към удоволствието изпитвам толкова голяма необходимост да разбера каква е представата на другия за мен, когато се занимавам с изследвания от интелектуално естество, съм в състояние да вървя напред като бронирана машина. Убедена съм, че качеството на вече свършената работа съпоставя значението на нейния автор и онази смесица от образи — въображаеми или отразяващи действителността, с които той обрисува себе си или които другите си създават. Върховната инстанция е текстът, а не каквато и да било друга инстанция от социално естество. Някои може да приемат с насмешка моя нарцисизъм, но това е без значение, щом той ми е помогнал да създам една книга. Може също, както вече се е случвало и преди, да ме хулят, наричайки ме „уличница“, „нимфоманка“ или „обезумяла девственица“, но всичко това ще потъне в забрава, защото го няма в книгата ми. Наистина, човек се чувства много по-свободен да използва тялото си и да го излага на показ, когато не принадлежи към някоя професионална гилдия или властова структура и когато не го спъва никаква йерархична или административна зависимост. Като съумяхме да запазим финансовата самостоятелност на „Ар прес“, ние всъщност си гарантирахме не само свободата на словото, но и всеки запази своята лична свобода. Но общественият натиск може да бъде упражняван и чрез семейството или брака. Навярно вече сте разбрали, че ние двамата с Жак успяхме да се изплъзнем и от тази опасност. Трябваше все пак да се освободим от известна монотонност, присъща на живота на любовната двойка, за да мога да напиша тази книга, живеейки заедно с Жак, а и той да може да я прочете.

Сексуалният живот на Катрин М. е преди всичко изповед или, казано с други думи, една книга, чиято цел е да се установи истината, естествено — истината за едно отделно същество. Докато работех над текста, непрекъснато си спомнях прочутата дефиниция на Сезан: „Дължа ви истината в живописта и ще ви я разкрия“. Сезан пише тази фраза в същото писмо до Емил Бернар, в което обяснява: „трябва да развием убеждението — независимо от нашия темперамент или от силата на нашите възможности пред природата — че сме длъжни да пресъздадем образа на вижданото от нас, изтривайки от паметта си всичко, сътворено преди това.“ Аз перифразирам така: „Дявол да го вземе, си казва Сезан, всичките тези класици, Пусен и останалите са ни дали изумителни уроци, но е напълно възможно като всички ревниви към занаята си майстори все пак да са скрили от нас на какво се крепи светът“. Самият Сезан дълбае чак до самата кост и от дълбините на своята разорана целина, без изобщо да се опитва да играе ролята на онези майстори, чиято власт се крепи върху съхранената тайна, си поставя за цел да предаде на останалите своите открития.

Аз съм изтрила от паметта си всичко, появило се преди моята книга. Дьони Рош ме накара да прочета „My secret Life“ („Моят таен живот“) с убеждението че и аз, подобно на анонимния англичанин, трябва да се придържам към фактологията. Бях съгласна с него, но много скоро си дадох сметка, че освен фактите, свързани с реалността, съществуват и факти, родени от въображението, както и обвързани с тях фантазми и че описанието трябва да обхваща също и изображенията на вътрешното състояние на тялото, които намират израз в усещанията. Отдалечих се от предлагания модел и вместо да излагам отделните епизоди в тяхната последователност, възприех тематичната структура, за която вече говорих. Много по-голямо влияние ми оказа едно друго произведение. Докато пишех книгата, четях Мелвил. Един ден почувствах, че начинът, по който той излага сюжета, е много подходящ за мен и някак неусетно съм възприела неговия ритъм. Често пъти, преди да въведе основната тема, Мелвил започва главите с общи разсъждения, нещо като азбучни истини, сентенции, широкообхватни метафори. „Както лозата пуска реса, както гроздовите чепки постепенно се обагрят в алено, покривайки зидовете под дулата на Еренбрайтщайн, така и най-нежните радости на живота покълват дори и в зиналата паст на гибелта…“ Той прави това описание, заемащо цяла една страница, за да може в края ѝ да покаже един баща, умиращ пред погледа на своя син, който в своето предсмъртно бълнуване изрича името на незаконната си дъщеря. Ето и друго начало на една глава от „Пиер или двойствеността“: „Нека бъде благословена светлата памет на онзи, който пръв е изрекъл, че мракът е най-дълбок, преди да се разсъмне“ или още: „Ако те повлече водовъртежът на Малстрьом, ще трябва и ти да се мяташ заедно с побеснелите му води.“ Много харесвам този леко ироничен начин на изказ, който създава впечатлението, че героят се изтръгва мъчително от океана споделени мисли, все едно го виждаш най-напред от много далеч — чак от другия бряг на всичко онова, което хората обикновено говорят или мислят. За съжаление нямам таланта на Мелвил, но имам навика да въвеждам в някои от темите, използвайки изрази, които изглеждат твърде далеч от тях. Много често използвам и неопределителното местоимение „някои“, последвано от общи разсъждения или пък, преди да направя някое отклонение (свързано, например, с критични бележки за живописта), коментирам шаблонни изрази, и накрая — използвам и „слуховете“, които се носят за мен. Това е един от най-ефикасните подходи, който дава възможност за известна дистанцираност. В книгата разказвам една специфична история, но това съвсем не означава, че тя няма нищо общо с общественото пространство. Тази структура има своя аналогия в съдържанието на книгата, например вечерите в Булонския лес, когато, застанала в центъра на една група, аз си представях, че съм свързана с огромно множество от хора — анонимни сенки, и аз самата една сянка сред тях. Впрочем напълно е възможно някоя друга литературна реминисценция да е повлияла на избора ми на заглавие за първата глава на книгата. Измежду множеството прочетени фрази, които се запечатват незаличимо в паметта, дори много по-силно и от стиховете, научени в училище, нося в съзнанието си и казаната от Босюе: „Не съм изпратен, за да бъда част от множеството“. Сега препрочитам цялата Проповед за смъртта. „Не нишката на нашия живот ни спасява от забравата на небитието“, пише Босюе, а нещо друго: „Сред цялата тази материя и през тъмата на нашите познания, ако съумеем да се вглъбим в себе си, точно там ще открием онова начало, неподвластно на никаква разруха, чиято сила несъмнено говори за неговия небесен произход.“ Бих могла да кажа, че, вглъбявайки се в себе си, аз открих не началото, което има божествен произход, а една книга (нещо, също толкова неподвластно на разрухата).

Откакто книгата се появи на бял свят, почти всеки ден отговарям на въпроси на журналисти от най-различни националности. Излизам напълно изтощена от тези интервюта. Така е и с ужасно уморителните фотосеанси, когато фотографите предшестват, съпътстват или следват журналистите. (Към това трябва да прибавим и усилията, които полагам, за да отговоря на всички писма, както и това, че ми се налага, особено в дните, след като съм участвала в телевизионни предавания, да позволявам на непознати да ме заговарят на улицата или в метрото, наистина любезно, но изпълнени с любопитство, и дори да изслушвам неуместни изповеди). В един пасаж в книгата си разказвам, че ми се е случвало да отивам на местата за сексуални срещи със същото дълбоко безпокойство, каквото изпитвам и преди началото на всяка пресконференция, когато усещам как думите, свързващи ме с аудиторията, ме повличат и предчувствам пълното изтощение — същото, както след безрезервно отдаване на собственото ми тяло. Това, което изпитвам, откакто медиите системно и професионално разкъсват собствената ми личност, стигайки до най-малките подробности, е от същото естество. В случая съм също толкова всеотдайна и моето крайно изтощение е резултат не толкова на вампиризма на околните, които биха искали да отнемат жизнените ми сокове, а тъкмо напротив — на усилието ми отново и отново да се самоизграждам напълно искрено пред техния вперен в мен поглед. Все едно да вливам нови сили на Катрин М., както и на Катрин Миле, без да изменя нито веднъж на себе си. Допускам, че тази пластичност без никакво съмнение е характерна за устройството на моето либидо…

Дълго време бях завладяна от героите на Бернанос и мечтаех да постигна в живота си тяхното умение да се раздавам, като същевременно осъзнавах, че множество негови персонажи попадат много по-лесно под властта на злото, вместо да правят добрини, и че светците му се провалят, опитвайки се да сътворят чудо. Поне бих могла да отговоря на онези, които ми задават въпроси, надявайки се да изтръгнат някаква тайна за секса, с почти същите думи като Шантал от романа „Радостта“: „Така им внушавам известно страхопочитание. Изглежда се справям добре, а повече не ми и трябва… Наистина не мисля, че съм излъгала някого; бедата е, че без да искам, им създавам илюзии… Вие си мислите сигурно, че знам много повече, отколкото изглежда… Само че не е така…“

Изпитвам безкрайна благодарност към Шантал Тома, че веднага след излизането на книгата написа за Катрин М. следното: „Привлича я по-скоро всепозволеността, а не погазването на нормите.“ За мен не беше особена изненада, че авторите на отрицателните критики за моята книга са хора, за които има основание да се мисли, че самите те имат относително разкрепостено сексуално поведение. Сигурно им доставя удоволствие да прекрачват нормите и именно затова изпитват нужда да поддържат табута, особено в областта на словото, за да продължат да изпитват потайна наслада. Тъй като никога не съм смятала, че сексът притежава някаква сакрална стойност, не съм чувствала и необходимост да го затворя като в скиния, както в крайна сметка правят тези, които ме обвиняват, че съм свалила от него всяка тайнственост.

За успеха на книгата говори един факт — моята „всепозволеност“ има нещо общо с чувството на свобода на огромния брой хора, които без никакво притеснение влизат в някоя книжарница да си купят „Сексуалният живот…“, а след това обсъждат книгата помежду си и т.н. Поемайки риска да раздразня още повече онези, които твърдят, че умело заимствам от маркиз дьо Сад, ще добавя, че срещам майки, които споделят с мен, че са обсъждали книгата с дъщерите си.

В текста съм си позволила удоволствието да си представя едно толкова толерантно общество, че пътуващите в едно и също купе във влака, които не се познават помежду си, си разменят без никакво притеснение порнографски списания. На друго място описвам следната въображаема сцена: любовен акт в чакалнята на една гара, който не смущава никой от присъстващите. Как да не доловим в бързото разпространение на книгата и свързаните с нея коментари това, което в рамките на възможното предполага постигането на пълна хармония в човешките взаимоотношения, хармония, която би могла да се осъществи чрез свободно признаване на сексуалното желание и толерантност към него. За това говорят някои страници в моята книга, представяйки една очевидно утопична картина, плод на фантазията. Как да не ликуваш при такова видение?

КАТРИН МИЛЕ

Загрузка...