Сексуалният живот на Катрин М.

Като дете направо бях обсебена от проблеми, свързани с броене. Споменът за самотните мисли и действия през ранните години от живота на човека е много отчетлив, може би защото точно това са и първите прояви на самодоказващото се съзнание, докато събитията, съпреживени с някой друг, си остават забулени в неясните чувства (възхищение, страх, любов или ненавист), които останалите ни вдъхват и които в детството си много по-малко, отколкото в зряла възраст, човек е склонен да сподели или дори да проумее. Така че много ясно си спомням мислите, които всяка вечер преди сън ме караха да се заема със старателно броене. Скоро след раждането на брат ми (тогава бях на три и половина години) семейството ни се премести в нов апартамент. През първите години след като се настанихме в него, леглото ми беше в най-голямата стая точно срещу вратата. Въобще не можех да заспя, докато не премисля отново един след друг всичките тези въпроси, взирайки се в процеждащата се от кухнята светлина от другата страна на коридора, където майка ми и баба ми продължаваха да се занимават с нещо. Един от тях беше свързан с факта да имаш много съпрузи. Аз не разсъждавах дали съществува такава възможност, тъй като тя, както изглежда, беше напълно допустима, а върху нейните варианти. Чудех се дали една жена може да има много съпрузи едновременно или само един след друг? В такъв случай, колко време трябва да бъде омъжена за един от тях, преди да може да го смени? Колко съпрузи е „разумно“ да има тя — неколцина, от порядъка на пет-шест, или много повече, да речем, безброй много? И как ще постъпя аз, когато стана голяма?

С течение на годините броенето на децата измести преброяването на съпрузите. Струва ми се, че като се поддавах на чара на един точно определен човек (това беше ту някой киноактьор, ту някой от първите ми братовчеди и т.н.) и като свързвах своите блянове с неговите черти, аз се чувствах много по-сигурна. Така можех да си представя по-конкретно живота си на омъжена жена, а следователно и наличието на деца. И тутакси възникваха същите въпроси: дали шест е „разумен“ брой или човек може да има и повече деца? Каква трябва да е разликата във възрастта помежду им? Към всичко това се добавяше и въпросът колко трябва да са момчета и колко — момичета.

Когато се връщам в спомените си към тези размисли, в паметта ми изплуват и други натрапливи идеи, които ме бяха обзели по онова време. Тогава си бях изградила такава връзка с Бога, че се чувствах длъжна всяка вечер да се грижа за храната му и да броя ястията и чашите с вода, които му поднасях мислено — с тревогата колко точно трябва да са на брой, какво да е темпото на поднасяне и т.н. — редувайки тези тревоги с въпросите за живота ми в бъдеще, изпълнен със съпрузи и деца. Бях много вярваща и твърде възможно е обърканата ми представа за същността на Бога и неговия Син да е засилила склонността ми да се занимавам с броене. За мен Бог беше онзи глас на гръмовержец, който призовава хората към ред, без да им показва лицето си. Бяха ме учили обаче, че той е същевременно и оцветеното в розово гипсово кърмаче, което всяка Коледа поставях в яслата, и страдалецът, прикован на кръста, пред когото хората се молят (като при това и единият, и другият бяха също и Син Божи), а и нещо като призрак, наречен Свети дух. В крайна сметка бях наясно, че Йосиф е съпруг на Дева Мария, а Иисус, бидейки Бог и Син Божи, го наричаше „Отец“. Самата Света Дева беше майка на Христос, но се случваше понякога да казват, че е и негова дъщеря.

Когато станах на възраст да изучавам катехизис, един ден помолих за разговор с кюрето. Проблемът, който исках да изложа пред него, беше следният: исках да стана монахиня, „Божия невеста“ и да бъда мисионерка в Африка, където гъмжеше от бедстващи племена, но ми се щеше също така да си имам съпрузи и деца. Свещеникът беше немногословен човек и рязко прекрати разговора, считайки, че безпокойствата ми са твърде преждевременни.

Преди да възникне идеята за тази книга, никога не съм мислила особено много за моята сексуалност. Бях все пак наясно, че доста рано съм имала многобройни връзки — нещо необичайно за момичетата, поне от моята среда. Загубих девствеността си на 18-годишна възраст, което не е кой знае колко рано, но участвах за пръв път в групов секс още през следващите седмици след дефлорирането ми. Напълно очевидно инициативата този път не беше моя, но аз ускорих събитията, което за мен самата си остана необяснимо. Винаги съм смятала, че обстоятелствата изпречват на пътя ми мъже, които обичат да правят любов групово или да гледат как партньорките им се любят с други мъже. В това отношение единственото нещо, което мога да кажа за себе си, е, че по природа съм склонна да правя експерименти без никакви морални задръжки и затова охотно се приспособих към техните нрави. Само че никога не си изградих на тази база някаква теория, така че и не станах тяхна яростна защитничка.

Бяхме три момчета и две момичета и вече привършвахме вечерята си в една градина на един хълм, от който се виждаше Лион. Гостувах на младежа, с когото се бях запознала малко преди това при едно пътуване в Лондон. Бях се възползвала от колата на Андре, приятел на моя приятелка, който също беше от Лион, за да тръгна заедно с него от Париж. По пътя помолих да спрем да се облекча и тогава Андре се приближи към мен и започна да ме гледа и да ме гали, както бях клекнала. Ситуацията не беше неприятна, но въпреки това почувствах известен срам и може би точно това ме накара от този момент нататък всеки път да се измъквам от конфузното положение, като притисках лице към слабините и поемах пениса с уста. Когато стигнахме Лион, останах с Андре и двамата се настанихме при негови приятели — момчето се казваше Ринго и живееше с по-възрастна от него жена, която беше собственичка на къщата. Тъй като тя отсъстваше, момчетата решиха да се възползват от случая, за да си направим малък купон. Дойде още едно момче заедно с едно момиче — високо, с много късо подстригана гъста коса, малко момчешка.

Беше през юни или юли, беше горещо и някой предложи да се съблечем и да се гмурнем всички заедно в големия басейн. Чух как Андре възхитено крещеше, че неговата приятелка в никакъв случай няма да остане последна, но гласът му достигаше до мен малко приглушено, защото тъкмо смъквах тениската си през главата. Вече нямам спомен откога и по какви причини престанах да нося бельо (въпреки че майка ми още от 13 или 14-годишна възраст ме караше да слагам сутиен с банели и ластични гащи, под предлог, че всяка жена „трябва да е с изящен силует“). Така че почти веднага се оказах гола. Другото момиче също започна да се съблича, но в крайна сметка никой не влезе във водата. Градината беше на открито място; вероятно поради тази причина спомените, които съм запазила за станалото след това, са от стаята — аз, потънала в средата на високо легло от ковано желязо, без да мога да виждам през решетките му нищо друго, освен силно осветените стени. Отгатвах само присъствието на другото момиче, изпънато върху дивана в ъгъла на стаята. Андре ме облада пръв продължително и спокойно, по обичайния си начин. След това рязко прекъсна. Обзе ме непреодолимо безпокойство, като го гледах как отива с бавни крачки и със стегнато седалище, към другото момиче. Ринго дойде да го замести и легна върху мен, а третото момче, което беше доста по-сдържано и говореше по-малко от останалите, облакътено близо до нас, галеше със свободната си ръка гърдите ми. Тялото на Ринго беше много по-различно от това на Андре и ми харесваше повече. Той беше по-едър, по-нервен, от тези мъже, които движат таза си, без да участва останалата част на тялото, и чукат, без да лягат, изправени на изпънатите си ръце. В моите очи обаче Андре изглеждаше по-зрял като мъж (той наистина беше по-възрастен — беше ходил в Алжир), плътта му беше по-отпусната, косата му — малко пооредяла, и ми беше много приятно да заспивам, сгушена до него и притиснала задника си към корема му, казвайки, че мерките ми са идеални точно за тази цел. Ринго се отдръпна и момчето, което гледаше и ме галеше, зае мястото му, а аз вече едва сдържах непреодолимото си желание да уринирам. Трябваше да стана и да го направя. Притеснителното момче се ядоса. Когато се върнах, то беше при другото момиче. Не си спомням вече кой — дали Андре или Ринго — предпазливо ми каза, че той просто е отишъл само „да свърши“ в нея.

Останах в Лион близо две седмици. През деня приятелите ми работеха и аз прекарвах следобедите си със студента, когото бях срещнала в Лондон. Когато родителите му не си бяха у дома, лягах върху канапето му с етажерка над него, а той лягаше върху мен и трябваше много да внимавам, за да не удрям главата си в етажерката. Все още нямах много опит, но го възприемах като още по-голям новак и от мен заради начина, по който трескаво пъхаше все още мекия и леко влажен пенис във вагината ми, а лицето му веднага се забиваше във врата ми. Той, изглежда, много се вълнуваше от това какви са, или по-скоро какви би трябвало да бъдат, реакциите на жената, тъй като ме попита съвсем сериозно дали изхвърлената върху стените на вагината сперма предизвиква някакво много особено удоволствие. Чувствах се объркана. Аз едва бях усетила проникването на пениса му, камо ли да доловя кога малката лепкава локвичка се пръска вътре в мен! „Наистина, много интересно — нищо особено ли не усещаш?“ „Не, нищо“. Той беше по-обезпокоен и от мен самата.

Малката компания идваше да ме чака в късния следобед на кея, на който излизаше улицата. Те грееха от радост и бащата на студента, срещайки ги един ден, им казал, по-скоро сърдечно, че сигурно съм дяволски хубаво момиче, щом мога да имам толкова момчета на разположение. Да си призная, вече бях спряла да броя. Бях забравила напълно детските си тревоги за допустимия брой съпрузи. Не бях „колекционерка“ и се дразнех от всичките тези момчета и момичета, които виждах на партитата да флиртуват, т.е. да галят или да бъдат галени и да се целуват с език, докато им стига дъхът, с колкото се може повече хора, само за да могат да се похвалят на следващия ден в лицея. Задоволявах се с откритието, че сладострастната изнемога, която изпитвах при контакта с неизразимата нежност на всички непознати устни или пък когато една длан се притиска към венериния ми хълм, може да се повтаря до безкрай, защото светът е пълен с мъже, готови за такова нещо. Всичко останало ми беше безразлично. За малко щях да бъда дефлорирана по-рано в резултат на един флирт с особено силно въздействие върху мен, който имах с едно момче с малко отпуснато лице, с огромни устни и невъобразимо черна коса. Никога преди това чужда ръка, една чужда длан не беше опипвала толкова голяма повърхност от моето тяло, прониквайки под вдигнатия нагоре пуловер, който се усукваше около врата ми, и дърпайки ластика на пликчетата ми, чак докато се образува алена ивица по слабините. Тогава за първи път почувствах, че удоволствието ме завладява. Момчето ме попита „дали искам повече“. Нямах никаква представа какво трябваше да означава този въпрос, но отговорих отрицателно, защото не можех да си представя какво „повече“ мога да изпитам. Впрочем прекъснах сеанса, и въпреки че този флирт продължи дълго време (аз редовно се връщах към него през ваканциите), нямах никакво намерение да подновявам тази сцена. Не ме вълнуваше особено много и желанието да „излизам“ с някого, нито пък с няколко. На два пъти се влюбвах, и то в мъж, с когото физическите контакти се оказаха по начало затруднени, тъй като първият току-що се бе оженил и така или иначе не проявяваше интерес към мен, а вторият живееше далече. Така че въобще не държах да имам постоянен приятел. Студентът беше много скучен, Андре беше почти сгоден за приятелката ми, а Ринго живееше на съпружески начала. Оставаше ми в Париж онзи мой приятел Клод, с когото се бях любила за първи път, но самият той изглеждаше влюбен в едно младо момиче от буржоазно семейство, което беше в състояние да му говори с поетични изрази от рода на „докосни гърдите ми и виж колко са нежни тази вечер“, без да му позволи да направи нещо повече. Този пример смътно ме накара да осъзная, че не спадам към групата на съблазнителките и следователно мястото ми в света е не толкова сред останалите жени, изправени срещу мъжете, колкото на страната на самите мъже. Чисто и просто нищо не ми пречеше да подновявам опита си да всмуквам тази гъста слюнка, чийто вкус е винаги различен, да притискам с ръка, без да го виждам, един винаги изненадващ предмет. Клод имаше красив пенис — прав и съразмерен, и от първите ни съвокупления ми е останал споменът за обхваналото ме вцепенение, сякаш тялото ми се беше вдървило, цялото пронизано от него. Когато Андре разкопча панталона си пред лицето ми, аз с изненада видях нещо много по-малко, а също и по-податливо, защото, за разлика от Клод, той не беше обрязан. Когато погледът обхваща пенис с оголена глава, видът му, наподобяващ гладък монолит, незабавно предизвиква възбуда, докато препуциумът, който ръката може да движи напред и назад, оголвайки главата, която прилича на мехур, набъбващ на повърхността на сапунена вода, поражда много по-фини усещания, защото тази гъвкавост предизвиква вълни, които се разпростират чак до отверстието в тялото на партньора. Пенисът на Ринго спадаше по-скоро към групата на тези, към които се числеше и членът на Клод, пенисът на стеснителното момче приличаше по-скоро на този на Андре, а на студента беше от категория, чиито достойнства щях да оценя по-късно. Към нея принадлежат мъжките атрибути, които, без да са особено големи, благодарение може би на по-плътното покритие на препуциума тутакси пораждат в дланта усещане за пълнота. Постепенно се научих, че всеки полов орган изисква от мен различни жестове, дори различно поведение. Също както всеки път трябваше да се приспособявам към различен вид кожа, към друг телесен цвят, към различна степен на окосменост и друг вид мускулатура (от само себе си се разбира например, че както човек прегръща по различен начин тялото над себе си според това дали е гладко като камък или има леко оформени гърди, или пък препречва погледа с гъстото си руно, така и тези картини не резонират по един и същи начин във въображението: сега, когато обръщам поглед назад, ми се струва, че сухите или леко отпуснати тела ми внушаваха покорство, сякаш разпознавах в тях истинските мъжкари, докато по-тежките тела ме подтикваха към инициативност, понеже ми изглеждаха по-феминизирани, независимо от това колко са големи), така и всяко телосложение изискваше съответстващи пози. Спомням си с приятно чувство за едно много нервно тяло, чийто дълъг и тънък член се забиваше съвсем точно във високо вдигнатата ми задница на кратки почивки и сякаш от разстояние, без практически да бъде засегната никоя друга част от тялото ми, с изключение на хълбоците, придържани от ръцете му. И обратното — чувствах се притеснена с дебелите мъже, въпреки че ме привличаха, но никога не съм правила дори и опит да се освободя, когато ме притискаха прекомерно много и се опитваха непрекъснато (отдавах това тяхно поведение на тяхната корпулентност) да ме мляскат и да ме мачкат. Накратко казано — навлязох в сексуалния живот на възрастните също както като малко момиченце потъвах в бездната на тунела на един призрачен влак, движейки се слепешката напред, само за да мога да изпитам удоволствието някой да ме хване и да ме люшка напред-назад. Или с други думи — хипнотизирана като жаба, която змията поглъща.

Няколко дена след като се върнах в Париж, Андре ми изпрати писмо, в което тактично ме предупреждаваше, че всички сме се заразили с гонорея. Случи се така, че майка ми разпечата плика. Изпратиха ме на лекар и ми забраниха да излизам. Но от този миг нататък ме завладя една непреодолима свенливост, която правеше за мен непоносима мисълта да живея и занапред под един покрив с родителите си, тъй като биха могли да си представят как правя любов. Избягах от къщи, хванаха ме, но в последна сметка ги напуснах окончателно и отидох да живея с Клод. Гонореята беше моето кръщение — по-късно в продължение на много години живях с натрапчивата мисъл за тази режеща болка, която за мен се превърна в нещо като белег, отличаващ ме от другите, в един вид предопределеност, засягаща всички, които правят прекомерно много секс.

Като меката сърцевина на мида

При най-многолюдните групови сеанси, в които участвах през следващите години, понякога се събираха до сто и петдесетина човека (не всички се чукат, някои идват само да гледат), като приблизително на една четвърт или на една пета от тях поемах члена по всички възможни начини — с ръце, с уста, отпред или отзад. Случвало се е да се целувам и да разменям ласки и с жени, но това си оставаше второстепенно. В клубовете това съотношение, естествено, беше много по-променливо, защото зависеше както от броя на посетителите, така и от обичаите в тях, но на този въпрос ще се спра по-нататък. Още по-трудно е да се направи преценка, когато става дума за вечерите в Булонския лес, дори ако трябва да изброя само мъжете, които съм смукала с глава, приклещена от волана на колата, или тези, заради които се събличах в кабината на някой камион, без да държа сметка за всичките онези тела, чиито глави не се виждаха, но се изреждаха едно след друго зад отворената врата на колата, тръскайки с обезумяла ръка всеки своя пенис с различна твърдост, докато другата ръка се промъкваше през отворения прозорец, за да мачка трескаво гърдите ми. Днес мога да изброя четиридесет и девет мъже, за които мога да твърдя, че пенисът им е прониквал във вагината ми, и които свързвам с определено име, а в отделни случаи — с определена самоличност. Но така и не мога да пресметна броя на онези, които се смесват в анонимно множество. При описаните обстоятелства дори и да имаше при тези групови сношения хора, които познавах или разпознавах, бъркотията от непрекъснати безредни прегръдки и прониквания беше такава, че и да различавах телата (или по-скоро — техните атрибути), невинаги можех да разпозная участващите. А и споменавайки атрибутите, трябва да си призная, че невинаги имах досег до всички; някои контакти са толкова ефимерни, че макар и със затворени очи да можех да разпозная една жена по нежния допир на устните ѝ, невинаги можех да я позная по докосванията до тялото ми, понякога твърде енергични. Веднъж чак след време разбрах, че съм разменяла ласки с травестит. Бях обладана от хидра. Чак до момента, в който Ерик се откъсна от групата, за да ме изтръгне от нея, както самият той се изрази, също „както се изтръгва меката сърцевина на мида от черупката ѝ“.

С Ерик се запознах, когато бях 21-годишна, след като ми беше „препоръчан“. Наши общи приятели ме убеждаваха многократно, че като се имат предвид моите нагласи, точно той е мъжът, с когото трябва да се запозная. След ваканцията ми в Лион продължих заедно с Клод да участвам в групов секс. С Ерик тази дейност стана още по-интензивна, не само защото ме водеше на места, където можех, както току-що стана ясно, да предоставям тялото си на неизброимо множество ръце и пениси, но най-вече защото сеансите бяха наистина добре организирани. Според мен съществува много ясна граница, от една страна, между повече или по-малко импровизираните обстоятелства, благодарение на които участващите в компанията се разпределят по канапетата и леглата след вечеря, или пък някоя въодушевена група започва да обикаля с колите си около Порт Дофин, за да установи контакт с други коли, и така, чак докато се стигне до момента, когато пътниците от автомобилите разменят партньорите си в някой голям апартамент, и от друга страна — грижливо подготвените от Ерик и приятелите му соарета. Лично аз предпочитах несмущаваните от нищо вечери, които имаха една-единствена цел — в тях нямаше трескавост, нито нетърпение и никакъв външен фактор (алкохол, някакво демонстративно поведение…) не смущаваше автоматизираното движение на телата. Ритмичните движения напред-назад бяха изпълнени с решимостта на насекоми.

Най-силно впечатление ми правеха вечерите, които Виктор организираше всяка година за рождения си ден. На входа на имението стояха пазачи с кучета, които говореха по радиостанции, а тълпата направо ме плашеше. Имаше жени, облечени специално за случая — те носеха прозрачни рокли или блузи, които пораждаха у мен завист, и през цялото време, докато поканените идваха и разговаряха помежду си, отпивайки шампанско, аз стоях настрани. В крайна сметка започвах да се чувствам добре, чак когато свалях роклята или панталона си. Моето истинско вечерно облекло беше голотата, в която се чувствах защитена.

Архитектурата на мястото ми се струваше много забавна, защото наподобяваше декорацията на един много моден на времето си бутик на булевард „Сен-Жермен“, който се наричаше „Гаминри“. Помещението, по-просторно от бутика, беше оформено също като пещера с множество кухини, изработени от имитация на мрамор. Намирахме се в приземния етаж и светлината се процеждаше от дъното на басейна, към който гледаше „пещерата“. През едно стъкло като на някакъв огромен телевизионен екран се виждаше как се движат телата, които се гмуркаха от етажа над нас. Всъщност описвам място, където никога не съм се разхождала особено много. Променяше се мащабът на картината около мен, но положението ми не се отличаваше кой знае колко от първия път, когато бях с моите лионски приятели. Ерик обикновено ме настаняваше върху някое легло или върху някое от канапетата в нишите, спазвайки едно подразбиращо се правило, което предполагаше той да поеме инициативата да ме съблече и да ме покаже. Тогава започваше да ме гали и целува и тутакси се включваха и останалите. Почти винаги лежах по гръб, може би защото другата, най-често използвана поза, при която жената активно яхва мъжа, дава по-малко възможности да се включат повече участници и във всеки случай предполага една по-индивидуална връзка между двамата партньори. Така, легнала по гръб, можех да усещам ласките на много мъже, а един от тях, прав, за да им освободи повече място, а и за да гледа, действаше във вагината ми. Прострелваха ме тласъци като кратки откоси — една ръка триеше прилежно и в кръг онази част от венериния хълм, до която можеше да достигне, друга нежно галеше целите гърди или възбуждаше зърната… Изпитвах много по-голямо удоволствие от тези ласки, отколкото от проникванията и особено от докосванията на пенисите, които се разхождаха по цялото ми лице или триеха главичките си по гърдите ми. Много обичах да уловя някой от тях с уста и да приплъзвам по него устни нагоре и надолу, докато някой друг настойчиво напира от другата страна, търкайки се в опънатия ми врат. Или пък да държа един в устата си и друг — в ръка. Тялото ми се отваряше много повече под въздействието на тези докосвания — сравнително кратки и постоянно подновяващи се, отколкото в резултат на съвокупленията. Всъщност от тях си спомням най-вече усещането за схванатост между краката, след като съм била обработвана понякога в продължение на близо четири часа, още повече, че много мъже се стремят да държат бедрата на жената широко разтворени, не само за да могат да се насладят на гледката, а и за да стигнат в тласъка си по-навътре. В мига, в който ме оставяха намира, осъзнавах, че вагината ми е изтръпнала. Такова сладострастно изживяване е да усещаш стените ѝ втвърдени, натежали и леко болезнени, сякаш пазещи следата, оставена от всички проникнали в нея пениси.

Допадаше ми това положение на паяк в средата на своята паяжина. Веднъж ми се случи — тогава не бях у Виктор, а в една сауна на площад „Клиши“ — през цялата вечер практически да си остана на един грамаден фотьойл въпреки огромното легло, което заемаше средата на стаята. С глава на височината на атрибутите, които се разкриваха пред очите ми, аз можех да смуча и да помпам, докато опрените ми на подлакътниците ръце клатеха едновременно още два пениса. Краката ми бяха високо вдигнати и тези, които вече бяха достатъчно възбудени, един след друг проникваха в мен.

Самата аз се потя много малко, но понякога цялата ставах мокра от потта на партньорите ми. Освен това винаги остават струйки сперма, които съхнат върху горната част на бедрата, понякога върху гърдите или лицето, дори и в косите, а мъжете, участващи в такава оргия, обичат да се изпразват във вагина, вече облята със сперма. От време на време, под предлог, че отивам до тоалетната, все пак успявах да се измъкна от групата и да се измия. В къщата на Виктор имаше баня, в която синкавата светлина беше достатъчно силна, без да е ярка. В поставеното над ваната огледало се виждаше цялата стена и дълбокото меко отражение правеше атмосферата още по-отпускаща. Гледах тялото си в него, откривайки с изненада, че е много по-дребно, отколкото го чувствах само преди няколко мига. Тук се водеха спокойни разговори. Винаги се случваше вътре да има някой, който ми правеше комплименти за матовата ми кожа или за доказаното ми умение да правя свирки и аз ги възприемах много по-различно, отколкото когато слушах замаяна сякаш нейде много отдалеч някоя група да споделя впечатленията си, говорейки за мен, също както болният долавя в унес разговора на доктора със студентите, докато обикалят от легло на легло.

Струята на душа облива моята разтворена и изтръпнала катеричка. Само че рядко се случваше този, който беше дошъл тук също за да си почине, да не се възползва от момента, когато кляках върху бидето, и да не размаха пред устата ми един поомекнал, но винаги предразположен за действие пенис. И много пъти едва измила се, права, с опрени на умивалника ръце, аз предоставях вулвата си на все по-уверения натиск на мъжкия член, който в крайна сметка съумяваше да изпълни още няколко мощни тласъка. Едно от удоволствията, към които обичам най-често да се връщам, е усещането за пениса, приплъзващ се по този начин между срамните устни, за да се настани между тях, като ги отлепва полека една от друга, преди да потъне в онова пространство, което през цялото време усещах като зинала пропаст.

Никога не ми се е случвало да изпитам болка от някой несръчен или груб жест, по-скоро винаги се отнасяха с мен с внимание. Ако се чувствах уморена или ако позата започваше да ми става неудобна, беше достатъчно само да го кажа, често чрез посредничеството на Ерик, и ме оставяха да си почина или да стана. Всъщност тази ненатрапчива любезност, изпълнена почти с безразличие, с която бях заобиколена по време на оргиите, беше съвсем подходяща за такава млада жена — малко несръчна в общуването с другите, — каквато бях аз. Посетителите на Булонския лес бяха много по-различни — и в социално отношение също — и, струва ми се, понякога ми се случваше там да си имам работа с мъже, по-плахи и от мен. Почти не виждах лицата им, но улавях погледите им, вторачени с очакване в мен, някои дори — с изненада. Имаше постоянни посетители, които познаваха местата и бързо организираха всичко, имаше и такива, които идваха тайно, както и други, които гледаха, без да се намесват. И въпреки че мястото на действието и главните участници се сменяха всеки път, а и Ерик се стремеше да променя ситуациите (винаги го придружавах, изпълнена с малко боязън), аз изпитвах удоволствие, колкото и парадоксално да звучи това, когато в тези непознати обстоятелства се връщах към привични за мен рефлекси и взаимоотношения.

Имаше и един контрастиращ епизод. Бях си намерила място върху една пейка от бетон, особено грапава поради зърнестата си структура. Беше се оформила цяла група — и от едната, и от другата страна на главата ми се виждаха слабините на трима-четирима мъже, които напираха да поема члена им с уста, а по диагонал погледът ми долавяше светлата диря от ръцете на тези, които образуваха втори кръг отзад — те тръскаха пенисите си, които приличаха на вибриращи пружини. Зад тях личаха още няколко внимателни сенки. В момента, когато започнаха да смъкват дрехите ми, се чу трясък от автомобилна катастрофа. Всички ме оставиха. Бяхме в една от горичките, засадени по протежението на булевард „Амирал Брюикс“, близо до Порт Майо. Почаках малко, после и аз отидох при групата до входа между живия плет. Кола „Мини Остин“ се беше врязала в един от светещите километрични знаци по средата на булеварда. Някой каза, че вътре имало жена. Едно малко, обезумяло от страх кученце, тичаше объркано във всички посоки. И знакът, и фаровете на колата продължаваха да светят, образувайки странна смесица от жълто-бели светлини. Сигурно твърде скоро сме чули сирените на „Пътна помощ“, защото отново се върнах на пейката. Сякаш пространството вътре в горичката беше еластично, кръгът пак се затвори и актьорите подхванаха сцената оттам, където я бяха прекъснали. Размениха си някоя дума — гледката от катастрофата внезапно очерта безмълвната дотогава връзка между хората — и аз отново бях в моето малко мимолетно общество от съзаклятници, обединени от стремежа да продължат специфичната си дейност.

Никога не се задълбочавах в рядко разменяните думи и в обикновените жестове или привички, които в Булонския лес придават едновременно и мекота, и релефност на необичайните срещи. Една вечер, когато около Порт Дофин беше почти пусто, видяхме в светлината на фаровете двама изключително високи, чернокожи мъже, които стояха на ръба на тротоара. Приличаха на загубили се в гората или на хора, които чакат в някакво тъжно предградие малко вероятен автобус. Те ни заведоха съвсем наблизо, в една слугинска стая. Помещението и леглото бяха тесни. Обладаха ме един след друг. Докато единият беше върху мен, другият седеше на края на леглото и не се опитваше да се меси. Той просто гледаше. Те и двамата имаха много бавни движения, дълги пениси, каквито никога дотогава не бях виждала, не много дебели, проникващи дълбоко навътре, без да се налага да разтварям широко крака. Бяха като близнаци. Това бяха две сношения едно след друго, които преминаваха в бавни ласки. Докосваха ме точно където трябва и това за мен бе истинско чудо, което ми даваше възможност да се възползвам от огромната повърхност кожа, която те ми предлагаха. Сигурна съм, че този път се насладих напълно на това спокойно проникване. Докато се обличах, те си говореха с Ерик за обичаите в Булонския лес и за работата им като готвачи. След това ми благодариха, когато вече се разделяхме, с коректни фрази на искрени домакини и споменът ми за тях и досега е пропит със симпатия.

При Еме отношенията между хората не бяха толкова вежливи. „Еме“ беше името на един твърде посещаван клуб за размяна на партньори. В него идваха на пансион от много далеч, понякога и от чужбина. Години по-късно, след като вече беше затворен, все още продължавах да се изненадвам като някаква младичка неопитна наивница, когато Ерик ми изброяваше имената на личностите — кинозвезди, певци или спортисти, бизнесмени, които съм опознавала тук, без да отварям достатъчно широко очи, за да ги разпозная. През годините, когато посещавахме клуба, се появи един пародиен филм, който осмиваше сексуалната революция. Една от сцените се разиграваше в някакъв клуб, който приличаше на „При Еме“ — виждаха се мъже, които се блъскат около една маса. Върху масата лежеше жена и единственото нещо, което се виждаше от нея, бяха краката ѝ, обути във високи ботуши, които се мърдаха смешно над главите. Тъй като точно по това време бяха модерни кавалерийските ботуши, каквито носех и аз, а и тъй като имах навика да оставам с тях, дори и когато нямах нищо друго върху себе си, защото се събуваха трудно, а и още затова, че неведнъж, просната върху някоя маса, ги показвах на публиката точно по този начин, имам основание да се лаская от мисълта, че може би именно моето оскъдно чудновато облекло и сигналите, които подавах във въздуха, са поразили въображението на автора на филма.

Удоволствието да се отдаваш по време на продължителните сеанси в клуба „При Еме“, когато задните ми части бяха приковани към масивната дървена маса, под светлината на лампата, висяща над тялото ми като над маса за хазарт, може да се сравни по сила само с отвращението, което изпитвах към пътя, който водеше до там. Клубът беше извън Париж и трябваше да се пресече зловещия мрак на гората Фос-Рьопоз близо до Вил д’Авре, за да се стигне най-накрая до къщата в дъното на малка градина, която приличаше на тези в предградията, които помнех от детството си. Ерик никога не ми казваше предварително каква е програмата за вечерта, защото изпитваше истинско удоволствие, струва ми се, докато я подготвя и включва в нея заплануваните изненади — това беше типичният му начин да създава „романтични“ условия. Впрочем аз се подчинявах на тази игра, без да задавам въпроси. Щом ми ставаше ясно обаче, че отиваме натам, ме обземаше дълбоко безпокойство, породено едновременно от мисълта за непознатите, които скоро щяха да ме принудят да изляза от собствения си унес, и от предусещането за енергията, която трябваше да изразходвам. Това състояние наподобяваше едно друго, в което изпадам всеки път, преди да изнасям беседа, когато знам, че трябва да се съсредоточа изцяло в словото си и да се отдам на аудиторията. Впрочем и мъжете, срещнати при подобни обстоятелства, и потъналата в мрак аудитория нямат свое лице и сякаш подвластен на някаква магия, отдаден на предшестващата я тревога и настъпващата след това умора, човек не може да осъзнае пълното си изтощение.

Влизаше се през бара. Не си спомням някой да ме е обладавал там, въпреки че представата за катеричката ми, притисната към кадифето на табуретката, и разтворените ябълки, напълно готови за скришни ласки, спадаше към най-старите ми фантазми. Дори не съм сигурна, че обръщах особено внимание на ставащото около мен, на няколкото жени, кацнали на столчетата до бара с наистина разголени венерини хълмове или едри задници. Моето място беше в една от задните стаи, просната, както вече казах, върху една маса. Стените бяха голи, нямаше нито столове, нито пейки, нищо, освен грубите маси и висящите от тавана лампи. Можех да остана там два или три часа. Картината беше винаги една и съща — ръце, които опипват тялото ми, самата аз ловя пенисите, обръщам главата си надясно и наляво, за да ги засмуквам, докато други пениси се притискат в корема ми. Така за една вечер можеха да се изредят до двайсетина. Тази поза, при която жената е по гръб и венериният ѝ хълм е на височината на слабините на мъжа, здраво стъпил на краката си, е една от най-удобните и най-хубавите от всички, които знам. Вулвата е широко разтворена, мъжът се чувства удобно и може да пъхне хоризонтално пениса си и да блъска, без да спира, дъното на влагалището. Мощно и много прецизно чукане. Понякога тласъците бяха толкова силни, че трябваше да се вкопчвам с двете си ръце за краищата на масата и дълго време почти постоянно личеше следата от лекото охлузване точно над опашката — там, където гръбначният ми стълб се триеше в грапавото дърво.

Накрая Еме затвори клуба. Отидохме там за последен път; беше пусто, а Еме с натежали зад тезгяха гърди с глух глас ругаеше жена си. Ставаше дума за призовка — трябваше да се яви в полицията. Тъй като бяхме предложили да наминем по-късно, той ѝ викаше, че ще ни накара да се откажем.

Тази вечер заседнахме в „Глициниите“ и що се отнася до мен, това беше първото ми посещение на този адрес, който събуждаше копнежите на нашето възможно най-приятелско трио, състоящо се от Клод, от приятеля ни Анри и от мен самата. Анри живееше в един миниатюрен апартамент на улица „Шазел“ точно срещу високата градинска стена, измазана със светла грапава мазилка, зад която се криеше частно имение. Тъй като ни беше на път, Клод и аз имахме навика да се отбиваме при Анри, когато се връщахме от неделните посещения при родителите си. Любехме се тримата заедно, като двете момчета проникваха в мен едновременно — единият в устата, а другият — отзад или отпред под благосклонния поглед на една от най-прелестните картини на Мартин Баре, която наричахме „спагети“ (тя беше подарък на Анри от автора), а след това дебнехме през прозореца кой влиза и излиза от „Глициниите“. Анри беше чувал, че заведението се посещава от киноактьори и понякога ни се струваше, че виждаме да минава някой от тях. Ние бяхме хлапаци, а те са най-лековерни, при това запленени и заинтригувани от тайнствените неща, които ставаха там и които дори не се и опитвахме да си представим, тъй като всъщност бяхме много по-възбудени от вида на такива недостъпни за нас неща като шикозните коли, спиращи до преддверието, и изисканата стойка на слизащите от тях. Когато няколко години по-късно прекрачих този праг, веднага ми стана ясно, че предпочитам грубоватия селски стил на клуба „При Еме“.

Вървяхме нагоре по малка алея, покрита с чакъл и задръстена от група японци, които една млада жена с вид на стюардеса вежливо упътваше към изхода. Тя ме прикани да ѝ покажа осигурителната си книжка, каквато съвсем очевидно не носех нито със себе си, нито имах някъде другаде, тъй като нямах постоянна работа, а и дори когато съумявах да си осигуря някакъв фиш за заплата, всеки път се обърквах, защото и до ден днешен, щом се изправя пред някоя по-висока от мен жена (но не и мъж), независимо от това на каква възраст е, аз се превръщам в несръчно дете. Все пак влязохме. Беше светло като в трапезария, имаше много хора — голи върху дюшеци на земята, но това, което направо ме смая, и то много повече от заплахата на „инспекторката по трудова заетост“, беше фактът, че хората си разказваха майтапи. Една жена с бяла кожа и без грим, по чиито разбъркани коси личеше, че са били хванати на кок с формата на банан също като на домакинята, предизвикваше взривове от смях сред присъстващите, разказвайки как малкото ѝ момченце „искало толкова много да я придружи тази вечер“. Отново виждам в спомена си как Ерик, който си оставаше крайно практичен, оглежда цокъла на стената и търси контакт, защото бяхме успели да се уговорим за размяна с една двойка и щеше да е много по-приятно да намалим светлината. Между телата сновяха млади прислужнички, които разнасяха с вдигнати ръце подноси с шампанско във високи чаши. Една от тях си беше заплела краката в електрическия кабел и запали осветлението. Тя дори придружи жеста си с едно отчетливо „По дяволите!“. В резултат на което нямам никакъв спомен дали изчакахме да извлека поне малко сеанс.

С изключение на Булонския лес — и никъде другаде! — хората, както видяхме, не разменят партньорите си, без предварително да се поздравят и да запазят първоначално една преходна дистанция, когато си разменят някоя и друга дума, отделени един от друг с пространството, в което предлагат чаша с питие или подават пепелник. Винаги ми се е искало да премахна това напрежение, макар че към някои от ритуалите проявявах много по-голяма търпимост, отколкото към други. Намирах за смешен навика на Арман да изпреварва неуместно нещата с няколко минути — той се събличаше съвсем гол, сгъвайки внимателно дрехите си като някакъв прислужник, докато другите все още продължаваха да си говорят. Или пък се поддавах на манията, която ми се струваше малко глупава, на онази група, която не започваше да прави секс, без преди това да е вечеряла, и то всеки път в един и същи ресторант, все едно в клуб, в който се събират бивши съученици. Тяхната ненакърнима радост се изразяваше в това да си събуват панталоните или „да разпищолят“ някоя от присъстващите жени, докато сервитьорът още обикаля около масата. Но пък за сметка на това ми се струваше неприлично в един клуб за групов секс да се разказват мръсни истории. Може би защото инстинктивно правех разлика между малките комедийни ситуации, разигравани като прелюдия към истинския спектакъл, за да подготвят по-добре публиката за него, и превземките, които по-скоро я отдалечават от спектакъла. Сценките, които се разиграват в първия случай, не са подходящи за втория — в него те наистина са „неуместни“.

Въпреки че и до ден-днешен се държа като практикуваща католичка (кръстя се скришом, ако ме е страх, че в следващата минута може да се случи нещо лошо; щом направя някакво прегрешение или постъпя неправилно, веднага имам чувството, че някой ме наблюдава…), вече не мога да твърдя с чиста съвест, че вярвам в Бога. Впрочем напълно възможно е да съм загубила вярата си, когато започнах да имам сексуални контакти. Така че Всевишният вече не ми диктува какво да правя, напълно свободна съм и ето че се оказах една по-скоро пасивна жена без свои собствени цели извън целите, които другите поставят пред мен. Стремейки се да ги постигна, аз проявявам изключително постоянство и ако животът беше безкраен, щях да ги преследвам до безкрай, защото не съм ги определила аз самата. Подчинявайки се на тази своя нагласа, винаги стриктно изпълнявах отдавна възложената ми задача да ръководя редакцията на „Ар прес“. Участвах още в създаването на списанието и отдадох много сили на тази дейност, така че в крайна сметка започнах да се отъждествявам с него, въпреки че се чувствам по-скоро като машинист, който трябва да внимава да не излезе от релсите, а не като лоцман, който знае къде е пристанището. Така се и любех. Понеже винаги бях на разположение и нямах — както в любовта, така и в професионалния си живот — собствен идеал, към който да се стремя, започнаха да ме определят като личност, за която няма нищо забранено, абсолютно лишена от задръжки. Нямах никакво основание да не приема отреденото ми място. Спомените ми за разюздани партита, за вечерите, прекарани в Булонския лес или в компанията на някой от моите приятели-любовници, следват един след друг като анфилада от стаи в японски дворец. Човек има усещането, че е в затворена стая, докато една от стените ѝ се плъзне встрани, откривайки пред погледа наредени една след друга още стаи, и като тръгне напред, започват да се отварят и да се затварят и други стени и ако помещенията са много на брой, тогава и възможностите за преминаване от едно в друго стават неизброими.

В тези мои спомени посещенията в клубовете за размяна на партньори заемат твърде малко място. Клубът „При Еме“ беше нещо съвсем друго, той беше голата люлка на чукането. В паметта ми се е съхранил и провалът ми в „Глициниите“, защото беше пример за практическата реализация на един мой блян, за който мечтаех още едва излязла от юношеството. Вероятно поради факта, че имам силно развита зрителна памет, аз например си спомням за „Клеопатра“ (това е клубът, който отвориха някогашни клиенти на „При Еме“), по-скоро екстравагантното му разположение в сърцето на един търговски център в XIII район, отколкото дизайна и заниманията, на които се отдавах там, които общо взето бяха съвсем банални. За сметка на това пък други места и други факти изпъкват така отчетливо в паметта ми, че почти бих могла да ги класифицирам по теми.

Една от темите е споменът ми за цяла върволица коли, които се вият като жива опашка след нашата кола, която води. Както се движим нагоре по страничната алея на авеню „Фош“, внезапно изпитвам неустоимо желание да отида по малка нужда. Четири или пет коли напират отзад, зад нашата. Още докато слизам и тичешком пресичам ивицата зелена трева, за да се свия зад ствола на някое дърво, вратите започват да се отварят една по една и неколцина, възприемайки погрешно тази маневра, започват да се приближават към мен. Ерик се спуска да им препречи пътя, защото мястото е много открито и ярко осветено. Връщам се в колата и кортежът потегля отново. Стигаме до паркинга на Порт Сен-Клу — петнайсетината коли потъват под погледа на пазача една след друга в подземието, след това отново се появяват почти в същия ред един час по-късно. През този час ме обладават трийсетина мъже — първо множество ръце ме вдигат и ме притискат към стената, после ме слагат да легна върху капака на колата. Понякога този сценарий се усложнява от необходимостта да се отървем от случайните коли по пътя. В такъв случай шофьорите се уговарят накъде да карат, оформя се опашка, която привлича вниманието и на други и те също се прилепват към нея. По някое време тя става безкрайно голяма, така че е по-разумно да се намали броят на участниците. Една нощ се наложи да караме толкова дълго, все едно че бяхме тръгнали на пътешествие. Един от шофьорите знаеше уж някакво място, а после се оказа, че дори не е сигурен по кой път точно се стига до него. Гледах как зад нас двойките фарове се люшкат наляво и надясно, осветявайки задното стъкло, как изчезват и пак се появяват. Спирахме много пъти, правехме тайни съвещания и най-сетне настъпи мигът, когато вече можех да се възползвам, прислонявайки се в подножието на скамейките на един малък стадион близо до Велизи-Вилакубле, от търпеливо очакващите втвърдени кочани на мъжете, които не се бяха загубили по пътя.

Друга тема в моите спомени е нощното скитане насам-натам. Колите вървят, спират, тръгват отново, завиват с остър стържещ звук като управляема електронна играчка. Манежът при Порт Дофин — разглеждаме се преценяващо от кола на кола и по всичко личи, че паролата е: „Имате ли терен?“ Няколко коли напускат кръга и останалите се юрват да ги догонват по пътя към някакъв неизвестен адрес. Понякога, е, това се случи само веднъж, търсенето продължава прекалено дълго и в крайна сметка се стига до глупости. Ето ме с група приятели, които не са свикнали с Булонския лес; натъпкали сме се шестима в реното и вече се каним да се връщаме, след като сме обикаляли напразно. И точно тогава на една от централните алеи забелязваме две-три спрели коли, нареждаме се до тях и аз — малко храбро и фукливо войниче — от името на другите, които остават да ме чакат в колата, отивам да направя една свирка на шофьора на паркиралата зад нас кола. Тъкмо го изваждам от устата си и двама полицаи щръкват пред мен. Те питат мъжа, който несръчно бърза да закопчае панталона си под волана, дали ми е платил и записват данните на всички ни.

Дори когато паметта ми подрежда факти, свързани с тялото, най-напред изплуват не самите усещания, а средата, която ги поражда. Мога да разкажа множество забавни истории за начина, по който съм използвала ануса си години наред, и то много редовно, а понякога дори — и по-често, отколкото вагината си. В един красив апартамент зад Сградата на Инвалидите по време на групов секс, в който участват сравнително малко хора, в стая на мецанина с дълга остъклена веранда без изглед пред нея и с много лампи, разположени на равнището на леглото — също като декор в американски филм — аз поемам с това отвърстие един гигант. Дали заради масичката в средата на салона с формата на огромна разтворена длан, изработена от оцветена пластмаса, върху която може да се побере легнала жена, мястото изглежда някак несъразмерно голямо и нереално. Изпитвам страх от пениса на този огромен чешърски котарак, когато разбирам откъде точно иска да проникне в мен. Той обаче успява, без да напъва прекалено много, и аз оставам изненадана и почти ме изпълва гордост, задето можах да се убедя от собствен опит, че размерът не е пречка. И броят — също. Не си спомням вече защо — дали понеже бях в период на овулация или пък имах гонорея, — но на един групов сеанс с огромна тълпа присъстващи ми се наложи да се чукам само отзад. Виждам се в спомените си как стоя до една много тясна стълба на улица „Кенкампоа“ и се колебая дали да се кача горе. Ние — Клод и аз — попаднахме съвсем случайно на този адрес. Не познаваме никого. Апартаментът е с ниски тавани и невероятно мрачен. Чувам как мъжете до мен си шушукат: „Иска да ѝ се вкарва само отзад“ или предупреждават някой, който не се е ориентирал: „Не, дава да я чукат само отзад“. Този път към края почувствах болка. Но също и едно особено задоволство, че не съм допуснала нищо да ми попречи.

Блянове

Докато препрочитам написаните дотук страници, в съзнанието ми изплуват много по-стари представи, нахлуват въображаеми образи. Как са се появили те, и то толкова отдавна — още преди първия ми сексуален контакт, дори още по-отдавна — във времето на моята невинност, за мен си остава необяснима мистерия. Какви късчета от реалността — дали снимките, публикувани в „Синемонд“, или подмятанията на майка ми като онзи път, когато на излизане от едно кафене, в което седеше компания от млади мъже и сред тях само едно момиче, тя грубо промърмори, че то сигурно спи с всички, а може би фактът, че баща ми се връщаше късно вечер, именно, след като е бил на кафене… — дали точно тях съм събирала и свързала помежду им? И с каква ли материя от инстинкти съм ги замесила в едно, за да може историите, които си разказвах сама на себе си, докато триех една в друга срамните устни на вулвата, да са като предчувствие за последващите ми авантюри? В паметта ми се е запазил споменът дори за една криминална история, която беше приключила с ареста на доста възрастна, мрачна жена (сигурно слугиня в някоя ферма), обвинена в убийството на своя любовник. Много повече от самото убийство, обстоятелствата около което съм забравила, ме порази фактът, че в дома на тази жена бяха намерили тетрадки, в които беше записвала спомените си и беше залепила всевъзможни дребни реликви, снимки, писма, кичури коса от невероятно многобройните си любовници. Самата аз имах слабост към хербариите, които ни възлагаха за домашно през ваканциите, и към красиво подредените албуми, в които пазех снимките на Антъни Пъркинс и Бриджит Бардо, и изпитах истинско възхищение, че е съумяла да събере това богатство от оставени от мъжете спомени и да го скъта в няколко купчинки листа. Едно потайно кътче на моето либидо се почувства още по-смутено от факта, че тази жена беше грозна, в крайна сметка самотна, дива и презряна от всички.

Между преживените и въображаемите ситуации има твърде големи структурни сходства, макар че никога не съм се опитвала да възпроизвеждам съзнателно в живота роденото във въображението ми и въпреки че детайлите на преживяното в много малка степен подхранват бляновете ми. Може би все пак трябва да отбележа, че именно фантазиите, изковани още в най-ранното ми детство, ме подтикваха към всевъзможни експерименти. Тъй като никога не съм се срамувала от фантазиите си и не съм ги тикала в дъното на съзнанието си, а напротив — винаги съм ги обновявала и обогатявала, те не влизаха в противодействие с реалността, а представляваха нещо като решетка, през която житейските обстоятелства ми изглеждаха нещо напълно естествено, макар че на други биха им се сторили екстравагантни.

Много рядко ни водеха двамата с брат ми да си играем в някоя градинка, но когато отивахме на училище, минавахме през една, която по-удобно се пресичаше. Тя беше обградена в единия си край с дълга стена, до която бяха опрени три красиви заслона, направени от тухли и боядисана в зелено дървения, обиколени от всички страни с храсталак. Единият заслон служеше за барака, в която прибираха градинските инструменти, а в другия бяха обществените тоалетни. Сигурно цели банди от момчета са се влачили в тази градинка. Така се случи, че в най-първата си въображаема история, която подновявах години наред, докато мастурбирам, се виждах завлечена от момче в едно от тези укрития. Представях си как ме целува по устата и ме опипва навсякъде, а през това време приятелите му се приближават към нас. Всички започват да правят същото. Ние продължавахме да стоим прави и аз се въртя около себе си сред все по-плътно притискащата се група.

Почти всяка неделя през зимата ту баща ми, ту майка ми, редувайки се, ни водеха на сутрешната прожекция в кварталното кино „Калифорния“, независимо от това каква е програмата, и може би точно някои кратки разбрани-недоразбрани сцени от любовни филми и рекламни блокове са импулсирали моето въображение. Представях си, че ми разрешават да отида сама на кино. Много хора чакат на опашка за билети. Изведнъж някой започва да се притиска отзад в мен. Тогава всички около мен на опашката се впускат да последват примера му и когато стигат до гишето, касиерката вижда, че съм със запретната нагоре пола и докато разговарям с нея, някой търка пениса си в задника ми; гащи не нося. Възбудата расте. Вече съм съвсем разголена, когато пресичах салона (бях си изработила представа за самата себе си като за зряла жена с хубави гърди — един образ, към който продължавам да се връщам и днес в измислиците си, макар че гърдите ми по размер всъщност са средна работа). Понякога самият директор на киното — невъзмутим, но авторитетен, ни моли да изчакаме, докато влезем в залата, и там да продължим безразборните си прегръдки. Отначало трескаво мърдам насам-натам, притисната до едно момче върху неговия стол. Той е нещо като мрачен главатар на банда, който след като ме възбуди в максимална степен, се отвръща грубо от мен и започва да целува друго момиче, изоставяйки ме в ръцете на своите хора, и всички вкупом се свличаме на мокета между редиците от столове. Ето и развитието по-нататък: съвсем благоприлични мъже напускат местата си до своите изпълнени с подозрение жени и пресичат салона в мрака, за да се хвърлят върху мен на пода. Понякога си представях, че запалвам светлините по време на това занимание или че отивам в тоалетната и всички започват да сноват напред-назад от залата до нея. Мисля, че от време на време карах и полицията да се намесва. Ето още един вариант: директорът на киното ме кара да се кача в кабинета му, а след това вика и бандата момчета. Друга версия: вървя чак до едно запустяло място след групата, която ме беше притиснала, докато чакаме на опашката. И там, зад една ограда, те ме събличат чисто гола и започват да ме опипват. Групата е голяма и стои в кръг около мен като втора ограда, която ме пази от погледа на минувачите. Едно след друго момчетата излизат от кръга и застават с лице към мен. В друга подобна история се виждах как лежа върху пейката в някое нощно заведение с по един мъж от двете ми страни. Докато се целуваме ненаситно с единия, другият ме гали. После се обръщам на другата страна и започвам да целувам него, но първият не ме изпуска от ръцете си или пък отстъпва мястото си на някой новодошъл и така до безкрай се въртя ту наляво, ту надясно. Не си спомням със сигурност дали по времето, когато започнаха да ме завладяват тези измислени истории, вече флиртувах с момчета и дали въобще се бях целувала поне с едно-единствено момче по устата. Започнах да флиртувам късно. Когато завърших лицея, често отивах при приятелите на брат ми, които се събираха в нашата обща стая, но по-скоро, за да се боричкам с тях. На тази възраст момичетата са по-силни от момчетата, а аз бях доста яка и ми се случваше да ги надвия.

Връщайки се назад към тези въображаеми ситуации, родени още в детските и юношеските ми години, трябва да отбележа, че отначало те се разминаваха с поведението ми, особено, струва ми се, през пубертета. Бях започнала да чета един роман на Хемингуей (май беше „И изгрява слънце“) и изпитах толкова дълбоко смущение от описанието на една от главните героини в него, която имаше множество любовници, че зарязах четенето. Никога не се върнах отново към романа. Един разговор с моята майка ми причини допълнителна травма. Не си спомням вече как стигнахме до темата, само я виждам как нарежда масата в кухнята и ми казва, че е имала през живота си седем любовника. „Седем — каза тя, като ме гледаше, — не е чак толкова много“, но в очите ѝ имаше плах въпрос. Начумерих се. За първи път чувах да се произнася на глас, че една жена е имала множество мъже. Тя се опита да се защити. Много по-късно, когато се връщах отново към този толкова рядък разговор насаме, съжалявах за държанието си. Какво е седем мъже в сравнение с цифри, чийто сбор е неизвестен?

Когато станах по-наясно по въпроса в какво се изразяват сексуалните контакти, те, естествено, станаха част от бляновете ми, без обаче осъществяването на съвокуплението да изключва възможността да минаваш от един партньор на друг. Един от най-подробните въображаеми разкази в това отношение беше следният: придружавам някакъв дебел и вулгарен мъж, да кажем мой чичо, на работен обяд в един от салоните за частни партита в някакъв ресторант. На масата има двайсетина-трийсет мъже и първата ми работа е да ги обиколя един след друг, скрита под покривката, за да извадя пакетите от панталоните им и да ги поемам последователно с уста. Представям си лицата им горе над мен, безволево отпуснати, докато седят с отсъстващ поглед и подред за кратко излизат от разговора. След това се качвам върху масата и там те се забавляват да пъхат в мен разни заместители от рода на пура или кренвирш, някой идва да си отхапе от наденицата, както е завряна между краката ми. Докато обядът си върви, те съвестно ме обладават, като едни ме завличат върху някаква софа, други ми го вкарват прави отзад, докато стоя наведена над масата, и същевременно разговорът около нас продължава. Мимоходом салонният управител и сервитьорите също се възползват. И ако случайно някой оргазъм не е прекратил вече мастурбацията ми, то накрая си представям, че и работещите в кухнята момчета се присъединяват към нас. Аз съм сред група мъже, които се занимават с разни неща и прекъсват заниманията си, само за да дойдат малко нехайно при мен — това е обичайната схема, до която обикновено прибягвах. Едно леко разместване и чичото става мой свекър, а събранието на бизнесмените е заменено от група картоиграчи (или футболни запалянковци), които идват един след друг да ме чукат на един диван, докато останалите продължават да играят (или да се възбуждат пред телевизионния екран).

През целия си живот постоянно променям детайлите и ги усъвършенствам с методичността на композитор на фуги, връщайки се назад към тези няколко истории, така че и тези, които използвам днес, са повече или по-малко техни далечни варианти. За мен те са като светкавичен блясък на кратки филмови сцени, които могат да отключат определени фантазми. Когато излезе по екраните филмът „Колекционерката“ на Ерик Ромер, бях виждала само кратък откъс, сигурно в някое телевизионно предаване. В почивен дом мъж прониква в една стая и с пълно безразличие минава покрай двойката, която точно тогава се люби на леглото; той само разменя поглед с младата жена. Като се връщах отново и отново към сцената, в резултат на промените се получи следното: един доставчик се вмъква у дома незнайно как, защото не ми се налага да му отварям вратата, и ме изненадва в стаята ми (светлината е приглушена, също както във филма), точно когато гледам порнографски филм. Без да каже нито дума, той ляга върху мен и скоро след това го замества още един доставчик, а после и трети, като действат по същия естествен начин. Понякога историята има и продължение: чакам мой приятел да дойде да ме вземе и трябва да се приготвя. Продължавам да се чукам права, като внимавам да не се развалят гримът и дрехите ми, с пола, запретната над главата. Приятелят ми си прави труда да позвъни на вратата и аз тръгвам да му отворя, наведена напред и клатейки се като патица, защото тъкмо тогава пенисът на един от доставчиците се промушва отзад между ябълките ми и навлиза в мен. Приятелят ми, който се възбужда от сцената, веднага разкопчава панталона си. И така нататък.

Сексуалните фантазми са нещо твърде лично, за да се споделят с друг. Освен това аз имах тренирано въображение и огромен резерв, от който можех да черпя, когато по-късно ми се случваше да ходя при разни бъбривци. От опита, който имам, знам, че повечето мъже се задоволяват с няколко словосъчетания и с няколко фрази; вие сте тяхната „малка командна смукачка“, „истинска лапачка на топки“, преди да ви повишат до ранга на „мръсница, на която въобще не ѝ пука да го прави цяла нощ“, но рядко се случва някой „да ти го начука чак до сливиците“ и „да те разцепи догоре“, без да съобщи на глас намеренията си за атака. Вие го окуражавате, признавайки, че не сте нищо друго, освен „чанта за чукане“ и тъй като той ви уверява, че ще бъдете „яко продупчена“ или „натъпкана“, или още „надяната“, вие сами настоявате да ви прониже този „дебел прът“, това „желязно бутало“, което ви доставя такова удоволствие, и така чак докато „поемете струйката“ или „изгълтате пюрето“. Но това са само акценти, само изблици, прекъсвани от серия възклицания, охкания и всевъзможни варианти на обичайните викове. Тъй като мъжете очакват, колкото и да е парадоксално, не толкова отговор, колкото ласки, то мръсните думи стават все по-често израз на стереотипно поведение и силата им се дължи може би на това, че смисълът им спада към най-неизменната част на унаследеното от нас. Те ни връщат донякъде към видовата ни принадлежност чак до онзи предел, чиято функция е да ни разграничи от нея, а именно — словото и думите засилват желанието ни да се слеем с другия, към което се стремим в такива моменти.

Съвсем друго е, когато през цялото време на сексуалния контакт двамата водят истински разговор като контрапункт на езика, на който общуват телата.

Един друг мъж ме караше да увеличавам фантасмагорично и до безкрай броя на участващите в груповия секс. Той започваше диалога, като казваше, че ме води в хотелска стая, чиято категория беше излишно да се уточнява. И ето — мъжете чакат на опашка пред леглото и тя се извива чак в коридора. Колко трябва да ми платят, за да се изпразнят в мен? Правех предположение: „Петдесет франка?“ Уточнение, което тихо се плъзга в ухото ми: „Много е скъпо. Не, те ще ти дадат двайсет франка, за да ти го вкарат отпред, и трийсет франка да го набутат отзад. А ти колко ще поискаш?“ Отвръщам, макар да съм наясно, че не е достатъчно: „Двайсет?“ Следва малко рязък тласък с пениса като предупреждение: „Само толкова ли?“ „Трийсет!“ Отново буталото му стига дъното на вагината: „За това ще вземеш сто и няма да се миеш.“ „Само че ще има съвсем млади момчета, които ще се изпразнят веднага, щом го вкарат.“ „И върху корема ти, и върху гърдите — също, цялата ще лепнеш.“ „Да, но ще има и много стари и много мръсни мъже, които не са се къпали толкова дълго, че ще имат кир по кожата си.“ „Да, и колко ще вземеш от тях, за да се изпикаят върху теб?“ „А ще има ли и такива, дето ще се изходят върху мен?“ „Ще има, и после ще изядеш, каквото е останало по задника им.“ „Ами ако откажа отначало? Ако се боря?“ „Бори се, ще те шамаросват.“ „Гадно е, но ще изчистя гънките на задника им с език.“ „Вечерта пак ще дойдат и ти ще останеш там чак до следващия ден на обяд.“ „Нали ще съм уморена.“ „Можеш да спиш, а те ще продължават да те чукат. И на другия ден отново ще дойдат, а собственикът на хотела ще доведе едно куче и някои от тях ще платят, за да видят как ще ти се качи.“ „Трябва ли да го смуча?“ „Ще го видиш — онова нещо му е много червено и то ще се покатери върху теб като върху кучка и ще остане като залепено.“

Друг път историята се развива в бараката на един строеж, където се изреждат цели смени от работници, които обаче плащат не повече от пет франка на сеанс. Както споменах, тласъкът на тялото понякога съответстваше на смисъла на думите, но невинаги; реалното действие и измислицата се развиваха успоредно и съвпадаха само в отделни моменти. Разговаряхме, без да бързаме, уточнявайки нещата, като обръщахме внимание на подробностите също като двама добросъвестни свидетели, които си помагат взаимно, за да могат да възстановят някакво минало събитие. Когато се приближаваше до мига на оргазма, партньорът ми ставаше по-мълчалив. Не знам дали е концентрирал вниманието си върху някой от образите в нашия въображаем филм. Що се отнася до мен, понякога мълчаливо насочвах сценария в малко по-личен план. Бараката на строежа се превръщаше в портиерска стая в някаква ремонтираща се сграда. В такива малки помещения леглото понякога се отделя с най-обикновена завеса. Само коремът и краката ми стърчат изпод нея и работниците, които продължават да пристигат на тумби, се трудят върху мен, без да ме виждат и без и аз да ги виждам, но под контрола на портиера, който подрежда опашката.

Общности

Съществуват два начина човек да си представи множеството — или като тълпа, в която индивидите се смесват безредно, или като цялостна верига, в която, напротив, това, което ги различава, също ги и свързва, така, както един съюзник компенсира слабостите на друг съюзник, както синът прилича на баща си и същевременно е негова противоположност. Първите мъже, които опознах, веднага ме превърнаха в таен пратеник на мрежа от съмишленици, на която не всички членове се знаят, в неосъзнаваща значението си брънка от едно семейство, което се разклонява като библейски род.

Както вече споменах, тъй като бях плаха в социалните си контакти, сексуалното общуване се превърна за мен в един вид убежище, към което се втурвах съвсем съзнателно, за да се скрия от погледите, които ме караха да се чувствам объркана, и от разговорите, които все още не умеех да водя. Но и дума не можеше да става аз да поема инициативата. Никога не съм играла ролята на съблазнителка. Затова пък при всички обстоятелства, без колебание, без никакви задръжки бях на разположение на желаещите с всички отверстия на моето тяло и с цялата сила на съзнанието си. И ако следвам Пруст и анализирам собствената си личност, гледайки я през представата, с която другите ме обрисуват, веднага се вижда, че доминира именно тази черта. „Ти никога не казваше не, никога не отказваше нищо. Не се превземаше…“ „Ти въобще не беше инертна, но и не проявяваше прекалени емоции.“ „Правеше нещата толкова естествено, без да се въздържаш, без никаква вулгарност, влагайки от време на време само мъничко мазохизъм…“ „Ти винаги започваше първа оргиите, винаги беше начело…“ „Спомням си как Робер ти пращаше такси като на пожар и ти веднага идваше.“ „Гледахме те като някакъв феномен — дори и когато беше със страхотно много типове, ти се държеше с всички еднакво чак до края и следваше желанията им. Не се преструваше нито на жена, която непременно иска да достави удоволствие на своя човек, нито на някаква ненадмината мръсница. Беше просто «момиче-приятел»“. Ето и още една кратка бележка, записана от мой приятел в дневника му, която дори и сега, когато я преписвам, продължава все така да ласкае самолюбието ми: „Катрин, чието спокойствие и съпричастност при всички обстоятелства заслужават възможно най-голяма възхвала.“

Първият мъж, когото опознах, е човекът, който ми помогна да опозная втория. Клод дружеше със семейство негови колеги, които бяха по-големи от нас с десетина години. Мъжът не беше много висок, но мускулатурата му беше като на спортист, а тя имаше великолепно лице на азиатка и руси, късо подстригани коси; отличаваше се също така с твърд характер, който помага на интелигентните жени да променят понякога ориентацията на сексуалната си свобода. Напълно възможно е Клод да е имал контакти най-напред с нея, още преди да ме срещне с мъжа ѝ, т.е. още преди да уреди нещата така, че да спя с него. Ние практикувахме един вид взаимна размяна на партньорите, която продължи дори и когато двамата с Клод наехме под наем голяма гарсониера в съседство с техния апартамент. Аз отивах у тях при него, а тя — у нас, при Клод. Преградата играеше ролята на нещо като дистанционно управление, само че филмът, който се разиграваше от двете ѝ страни, не беше един и същ. Само един-единствен път размяната не стана. Бяхме на почивка в къщата, която притежаваха в Бретан. През онзи следобед една мека и хладна светлина осветяваше салона и стигаше чак до ъгъла, където той беше полегнал на дивана. Седях в краката му, тя ту влизаше, ту излизаше, а Клод не беше в къщи. С изпълнен с копнеж, почти молещ поглед, какъвто имат някои мъже, въпреки че цялото им същество излъчва властна заповед, той ме придърпа към себе си, целуна ме, като придържаше брадичката ми, после започна да плъзга главата ми надолу към члена си. Предпочитах това. Обичах, свита почти на кълбо, да полагам усилия, за да става все по-твърд, вместо да се протягам нагоре за дълга целувка. Смуках го с удоволствие. Може би точно в този ден си дадох сметка, че имам талант за това. Стараех се напълно да координирам движението на дланта и устните си; по силата на натиска върху главата ми отгатвах кога трябва да ускоря или да забавя ритъма. В спомена ми обаче най-силно са се запечатали техните погледи. Когато от време на време измъквах главата си от ципа на панталоните му, за да си поема дълбоко въздух, виждах как тя ме гледа с мекия празен поглед на статуя, а също и неговия поглед, който блуждаеше някак объркано. Днес си мисля, че навярно тогава в съзнанието ми смътно се е зародила мисълта, че дори и когато приятелските взаимоотношения все повече разширяват обхвата си и се разрастват като виещо се растение, пробиват си път и се преплитат напълно свободно, и когато е достатъчно човек просто да се остави да го понесе течението на тази жизнена сила, въпреки всичко това трябва съвсем сама да решавам какво да бъде собственото ми поведение. Обичам тази парадоксална самота.

Светът на изкуството е изграден от множество общности и групи, чиито допирни точки по онова време, когато започнах да упражнявам професията на изкуствовед, бяха главно работната среда, галериите или редакциите на илюстрованите списания, а не кафенетата. Тези малки комуни напълно естествено бяха развъдник на случайни любовни връзки. Тогава живеех в самия център на Сен-Жермен-де-Пре, който освен другото беше и кварталът с най-много галерии за модерно изкуство, така че беше достатъчно да измина само няколко метра, за да попадна от някоя изложба на изобилстващо с ласки забавление. Виждам се в спомена си отново на тротоара на улица „Бонапарт“ в компанията на новия ми приятел, художник, едно сдържано момче, което не изправя напълно главата си нито когато устните му се разтеглят в прекомерно широка усмивка, нито когато ме поглежда през дебелите стъкла на очилата си. Не си спомням вече по какъв начин ми даде да разбера, че ме желае, навярно твърде предпазливо („Знаеш ли, толкова бих искал да се любя с теб“) и без дори да ме докосне. Сигурно не съм му отговорила нещо кой знае колко велико. Съсредоточавам се върху собственото си решение. Тръгваме към стаята ми. Той се оставя да го водя, без да осъзнава, че всъщност сам ме тласка към това, като ме гледа с тежкия си, едновременно властен и колеблив поглед. Наслаждавам се на този миг, когато съм взела вече за себе си решение, а другият се чувства малко натясно. Обхваща ме опияняващото усещане, че ми е отредена съдба на героиня. Но за да спечеля доверието му, не мога да измисля нищо друго, освен да се държа като хлапачка, която току-що се е избавила от властта на своите родители и малко глупаво му обяснявам, че „искам да опитам всичко“. Той продължава да ме следи с внимателен поглед. Един друг мъж, който имаше възможността да измине същия този път заедно с мен, чак сега ми призна, че стаята ми горе, под самите покриви, му приличала на стая за платена любов, а малко излинелия плат, който ми служеше за кувертюра, му изглеждал като хвърлено отгоре покривало, което целомъдрено се опитва да предпази леглото от това, което предстои да му се случи!

Тръгваме цяла тайфа на изложбата, която Джермано Челант организира в един музей в Генуа. Клод, Джермано и другите вървят напред, а аз се задържам малко по-дълго в залите заедно с Уилям, който участва в изложбата. Бързи жестове крадешком, той слага ръка върху катеричката ми, аз хващам издутината през панталона му и тутакси усещам, че онова нещо там е достатъчно твърдо, все едно неодушевен предмет, а не къс от живо тяло. Той има много особен смях, който оставя впечатлението, че устата му е вече пълна като при дълбоко проникваща целувка. Забавлява се с опитите си да ме учи да говоря английски: „cock, pussy“1. Скоро след това се отбива в Париж. Докато излизаме от „Рюмри“, той ближе ухото ми и ми шепне, отчетливо отделяйки думите една от друга: „I want to make love with you“2. В кьошето до вратата на едно сервизно помещение откъм задната страна на пощата, точно на ъгъла на улица „Рен“ и улица „Фур“, му заявявам: „I want your cock in my pussy“3. Смеем се, следва същият път до гарсониерата ми на улица „Бонапарт“. Уилям, също както Хенри, както и много други, ще идва още много пъти там. Любим се двамата или групово. Често пъти повод за това става някое момиче, което едно от момчетата е свалило, и сега трябва да го убедим с общи усилия, че е много по-приятно удоволствието да се споделя с повече от двама души. Само че нещата невинаги се уреждат и тогава ми се налага да успокоявам и дори да утешавам. Момчетата дискретно се оттеглят да изпушат по една цигара на стълбищната площадка. Не говоря, само галя, целувам нежно; момичетата се оставят по-лесно в ръцете на друго момиче. Те, разбира се, биха могли да си отидат, но досега нито една не го е правила, дори и тази, с която Клод запази приятелските си отношения и която му разкри с двайсетгодишно закъснение, че през онази вечер, когато отказа да отстъпи и се разплака, го е направила, защото все още е била девствена. Анри си спомня за друго момиче, с което се бях усамотила в кухнята, използвана от нас и за тоалетна; помагам ѝ да изчисти лицето си, защото сълзите ѝ са размазали туша за мигли. Той твърди, че от общите тоалетни на етажа през отворените капаци на капандурите се чувало как стенем. Навярно е изпитвала желание да го засегне, а аз, с присъщата ми перверзност, съм си взела своето.

Благодарение на един странен обрат в моята чувственост, макар че почти не забелязвам опитите от страна на мъжете да ме съблазнят — просто защото предпочитам да си спестят усилието, но за това ще стане дума по-нататък, — аз, напротив, веднага долавям кога се харесвам на една жена, при това, без да разчитам, че някоя от тях може да предизвика ответно чувство у мен. О, съвсем не ми е непозната разтапящата наслада от леките докосвания до деликатната кожа върху повърхност, която изглежда без край, присъща на почти всички женски тела и много по-рядко — на телата на мъжете! Въпреки това се отдавах на подобни прегръдки, на лесбийските ласки, само за да не нарушавам правилата на играта. Дори нещо повече, в моите очи всеки мъж, който ми предлагаше само подобен любовен триъгълник, си беше просто дядка, от който много бързо се отегчавах. Въпреки това изпитвам истинска наслада, когато съзерцавам жените. Бих могла да съставя списък на съдържанието на техния гардероб, да отгатна какво точно има в тоалетните им чантички и дори да опиша тялото на жените, с които работя заедно, много по-добре от мъжете, които споделят живота им. Когато вървя на улицата след някоя жена, аз я наблюдавам с много по-голяма нежност, от който и да е сваляч; особената вдлъбнатина върху задните ѝ части ми говори за определена кройка на бикините, по полюшването им мога да отгатна колко са високи токчетата на обувките ѝ. Но вълнението ми се изчерпва със задоволството от тази рентгеноскопия. Извън това изпитвам само чувство на съпричастна симпатия към труженичките като мен, към огромното братство на жените, които имат същото име като моето (едно от най-често срещаните след войната) и към боркините за сексуална свобода. Веднъж една от тях, впрочем истинска и всеотдайна лесбийка и въпреки това безразборна участничка в оргиите, ми заяви, че ако приятелство означава да споделяме нечий инструмент, то в такъв случай ние наистина сме верни приятелки.

Имаше едно изключение, когато по време на импровизирана оргия половината от участниците бяха домъкнали със себе си още толкова, но непосветени. Така че се оказах усамотена продължително време с една закръглена отвсякъде блондинка — бузи, врат, гърди и задник, естествено, та чак до прасците, която се беше изсипала върху дебелия черен мокет на банята. Бях направо изненадана от величественото ѝ име — тя се казваше Леона4. Леона се остави да бъде кандърдисвана съвсем в рамките на приличието, преди да реши да се присъедини към забавлението. Сега тя беше съвсем гола, като позлатен Буда в центъра на някой храм. Стоях малко по-ниско от нея, защото се беше изтегнала върху повдигнатото над пода стъпало, което обикаляше ваната от всички страни. Защо се бяхме наврели в тази теснотия, при положение, че апартаментът беше обширен и удобен? Дали това не се дължеше на нейната нерешителност и на ролята на преливаща от внимание изкусителка, която смятах, че съм длъжна да изиграя отново. Цялото ми лице направо бълбукаше в дебелата ѝ вулва. Никога дотогава не бях поемала с уста такова сочно крайче, което наистина изпълва устата като едра кайсия, както обичат да казват южняците. Притисках се към големите ѝ срамни устни като пиявица, после оставях на мира този плод, изтеглях езика си напред чак до отскубване, за да мога да се възползвам колкото е възможно по-навътре от нежния допир на отвърстието, от тази мекота, в сравнение с която повърхността на гърдите и закръглените ѝ рамене не представляваха нищо. Тя не беше от типа жени, които се гърчат, само издаваше къси, тихи стенания, така нежни, както плътта ѝ. Те бяха съвсем искрени и аз страхотно ликувах от това. С какво настървение само се стараех да смуча това малко възелче изпъкнала плът, каква изтома изпитвах при звука на изпълнените ѝ с нега звуци! Когато после всички се обличахме с весели подмятания и възбуда, каквато цари в гардеробните на спортните клубове, Пол, който обичаше да се изразява по-директно от останалите, се обърна към нея: „Е, как е? Хубаво беше, нали? Добре направи, че се нави!“ Тя отвърна със сведен надолу поглед, наблягайки на първата сричка, че една личност ѝ е направила впечатление. Помислих си: „Господи, дано да съм аз!“

Четейки книгите на Батай, набързо си изработихме своя философия, но сега, като си припомням в компанията на Анри това трескаво време, ми се струва, че той е прав да казва, че натрапчивото ни желание да се съвокупляваме и нашият прозелитизъм бяха плод по-скоро на младежкото ни желание да играем. Когато се хвърляхме по четирима-петима наведнъж върху леглото, свряно в една ниша в стената, което засилваше още повече впечатлението, че сме сгушени в някакво укритие, това означаваше, че вечерята вече се беше обърнала в игра на „пипни ме по оная работа“ — сътрапезниците се бяха гъделичкали по тези си части под масата с крака, измъкнати от обувките, като ту един, ту друг гордо вдигаше нагоре някой пръст, мокър от полепналия по него съвсем бистър и леко ароматен секрет. Анри обикновено се забавляваше да води някакво момиче, с което се беше запознал съвсем случайно само половин час преди това в една картинна галерия, и това си беше истинско приключение за нашата малка дружина, вместо да скитаме в четири часа сутринта и да търсим жилището на някоя наша приятелка с твърдото намерение да разпердушиним грижливо подредената ѝ постеля. Половината пъти обаче опитът се проваляше. Момичето се оставяше да бъде опипвано, даваше да му разкопчаят сутиена и да му смъкнат бикините, а после приключваше вечерта като завинтено за някой стол, обяснявайки, че самата тя не може, но да, разбира се, иска да гледа, така всъщност се чувства съвсем добре и да, естествено, ще изчака да я изпратят с кола. Не един път ми се е случвало да забелязвам как такива хора — впрочем както мъже, така и жени, свити на някой неудобен стол или със задник, опрян на ъгъла на някое канапе, гледат вторачено светлите пениси, които се мятат насам-натам във въздуха само на няколко сантиметра от тях, но точно тези сантиметри ги правят част от друго време. Те не се включват в играта, така че не може да се каже, че са пленени от гледката. Дали в задните или в предните редици, те си остават търпеливи и прилежни зрители на един поучителен документален филм.

Нашият прозелитизъм, напълно естествено, беше само на повърхността, защото дребните предизвикателства, които измисляхме, бяха насочени по-скоро към нас самите, а не към онези, които възнамерявахме да привлечем. Ето ни — Анри и мен, дебаркираме на булевард „Бомарше“ в един обширен луксозен апартамент, от тези, в които обитаващите ги интелектуалци оставят паркета гол и пропукващ под стъпките, а плафониерите на тавана едва процеждат светлина. Приятелят, който ни отваря, има равен и постоянен смях, който сякаш разцепва плътната му брада, и е женен за жена с модерни разбирания. Тя обаче нещо се муси и отива да си легне. Играем си на неприлични неща, и струва ми се, виждам отново как потрепервам и ме надува смях, докато ме заливат струите на тяхната урина. Не беше така, поправя ме Анри, само той бил пикал върху мен. Във всеки случай едно е сигурно — предвидливо се бяхме настанили в просторната емайлирана вана. После и тримата се пренасяме да довършим на бърза ръка чукането на балкона. Живея вече няколко месеца при една приятелка. Спя в съвсем малка мансарда без никакви мебели и понякога няколко котки за компания. Когато приятелят ѝ идва при нея, тя оставя вратата на стаята си широко отворена и двамата не се и опитват да сдържат виковете си. И на ум не ми минава да се присъединя към тях. Не се меся в чуждите работи и, сгушена в тясното си легло, се чувствам донякъде като малкото момиченце на този дом. Но с упоритостта, характерна за животните и децата, аз, от своя страна, се опитвам на всяка цена да ги впримча в моите занимания. Тъй като в известен смисъл всъщност живея с нея, няма никакво основание моята домакиня да не приема между своите красиви бедра с гостолюбиво постоянство същите пениси като мен. Нещата се уреждат три или четири пъти. Тя решително позволява кръстът ѝ да бъде прикован към леглото и размахва крака нагоре също като криле на пеперуда. Харесва ми как с вперен напред поглед, на висок глас заявява на Жак, чийто пенис вибрира, защото много рязко се е отскубнал от задържащия го ластик на слипа, че той има „прът като на кон“. И то на Жак, с когото се опитвам да живея заедно от известно време насам. Точно той ми припомни неотдавна, че веднъж съм изпаднала в нервна криза и съм се нахвърлила върху него с ритници, докато я чукал. Това също съм го забравила. Но пък си спомням, разбира се, как подклаждах у партньора ми ревността, която той не смееше да си признае. Когато рано сутрин тръгвах, без да пропускам да се отбия при хлебаря, да събудя Алексис, който живееше в красив мезонет на улица „Сен-Пер“, си въобразявах, че играя във филм, който разказва за свободния и безгрижен живот на млади богаташи. Осъзнавам колко свежа изглеждам до неговата влажна, точно колкото трябва за случая, пижама. Той има навика да ми се подиграва за поведението ми на любителка на безразборния секс и ми заявява, че в този час на деня поне е сигурен, че за днес е първият, който ще влезе в мен. Да, но точно това не е вярно! Цяла нощ съм била при друг и тъкмо преди да тръгна, се чукахме, така че още усещам буталото му до глъбините на моята катеричка. Притискам лице към възглавницата, за да скрия изпълващото ме радостно задоволство. И осъзнавам, че е малко обиден.

Клод ми беше дал да чета „Историята на О.“ и аз реших, че имам три основания да се идентифицирам с героинята: винаги бях готова да действам; макар че достъпът до влагалището ми не беше препречен с верига, много по-често бях подлагана на содомия, отколкото обладавана отпред; и на последно място — с положителност щях да бъда безкрайно щастлива от отшелнически живот като нейния в къща, изолирана от останалата част на света. Вместо това обаче водех много активен професионален живот. Пълната търпимост, характерна за творческите среди, лекотата, с която завързвах връзки, дори и когато изпитвах известни опасения, и фактът, че те можеха напълно естествено да прераснат в сексуални контакти, ме караше да възприемам средата, в която се осъществяваше тази дейност, като един затворен, уютен, плазмен свят. За да го обознача, вече неведнъж използвах думата „семейство“. В случая метафората не е само метафора. До доста късна възраст съхраних у себе си типичната за юношите склонност да трупат сексуален опит в рамките на семейния кръг — когато едно момче или момиче излиза с друго момиче или момче и после го зарязва заради сестра си или брат си, или заради братовчедка си или пък заради своя братовчед. На мен самата ми се случи да си имам работа с двама братя в компанията на собствения им чичо. Бях приятелка с чичото, който често канеше да участват и племенниците си, малко по-млади от мен. За разлика от друг път, когато същият този мъж обикновено ме водеше при свои приятели, в този случай нямаше нито встъпление, нито пък някаква специална обстановка. Чичото ме подготвяше, а после двамата братя яко ме чукаха. Почивах си, докато водеха помежду си мъжки разговор за някакъв бриколаж или новост в информатиката.

И до ден-днешен продължавам да поддържам приятелски отношения с много от мъжете, които отначало посещавах съвсем редовно заради сексуалния контакт. Що се отнася до останалите, просто си загубихме дирите. Спомням си за повечето от тези посещения с истинско удоволствие. Тъй като имаше и случаи, когато работех заедно с някои от мъжете, с които се любех, стигнах до извода, че интимната връзка и породената от нея нежност улесняват съвместната професионална дейност(само веднъж се скарах по сериозни професионални причини). Освен това не се стремя да откъсвам никого от привичната му компания познати и приятели, нито от заниманията му. С Алексис се запознах в едно пърхащо ято млади критици и журналисти, които пишеха за разни художествени прояви. Имах сексуални контакти и с други млади мъже от същия кръг, което стана причина да ме попита с раздразнение дали пък не съм си поставила за цел да „ме тъпчат всички млади френски критици“. Работехме в пълна бъркотия, но другите ми двама колеги, които също бяха мои любовници, за разлика от Алексис имаха неугледен вид, въпреки че бяха вече женени. И единият, и другият имаха пъпчиви лица и не се грижеха както трябва за външността си. Вече се бях пуснала на единия — той ме завлече у дома си под предлог, че трябва да прегледаме някакъв превод (пак в един от тези малки сбутани апартаменти в Сен-Жермен-де-Пре), и започна да усуква, че понеже спя с всички, щяло да е отвратително от моя страна да не го направя и с него. Другият опита шанса си по-дискретно — определи ми среща в издателството, което публикуваше книгите му, и портиерката го осведоми, че съм дошла, предпазливо уточнявайки по типичен за жените с тази професия начин, че младото момиче, което го чака в приемната, не носи под блузата си сутиен. Сексуалната ми връзка с първия много скоро угасна, докато с втория продължи години наред. По-късно и двамата станаха сътрудници на „Ар прес“ и работиха за списанието дълго време.

Вече споменах, че към Ерик ме насочиха негови стари приятели, сред които и Робер, както и слуховете, които се носеха за него. С Робер се запознах заради репортажа, който трябваше да направя за леярната, в която се отливаха предмети на изкуството. За да ми я покаже, той ме заведе в „Крьозо“, където изливаха една монументална скулптура. Когато се връщахме през нощта, Робер, който се беше настанил до мен на задната седалка, се просна отгоре ми. Не можех да помръдна. Колата беше тясна, седях настрани и главата му беше свряна в корема ми, а слабините ми — леко приповдигнати над седалката, за да му е по-лесно да ме възбужда. От време на време навеждах глава да го целуна, той също ме мляскаше. Поглеждайки в огледалото за обратно виждане, шофьорът бързо схвана, че не си поплювам. На практика обаче ситуацията беше такава, че не можех дори да помръдна, а и бях поразена до дъното на душата си от посещението в леярните и от гигантските пещи. Доста дълго време след това продължих да се виждам с Робер почти всеки ден и чрез него се запознах с много други хора. Инстинктът ми помагаше да отгатвам с кои от тях познанството ми може да прерасне в сексуален контакт и да ги отделям от останалите, с които подобно нещо беше невъзможно. Този инстинкт беше присъщ и на Робер — той се възползваше от него, за да накара някои евентуални кандидати да се откажат, като ги предупреждаваше, че вече започвам да се налагам като художествен критик с известно влияние. Робер беше човекът, който ми обясни коя е митичната личност в парижкия живот, наречена мадам Клод. Много си фантазирах, когато мислех за нея, за луксозните проститутки, въпреки че бях съвсем наясно, че не съм нито висока, нито хубава, както трябва за случая, нито пък достатъчно изискана, за да се отдам на подобно занимание. Робер се подиграваше на сексуалния ми апетит, който се преплиташе с професионалното ми любопитство. Той твърдеше, че съм в състояние да пиша дори за водопровод и канализация, ако ми се случи да излизам с някой водопроводчик. Пак той казваше, че именно Ерик е човекът, с когото трябва да се запозная, като се има предвид моят темперамент. В крайна сметка се запознах с Ерик чрез техен общ приятел — едно изключително нервно момче, от тези, дето тъпчат с члена си силно и ритмично като машина. С него прекарвах изтощителни нощи. Сутрин, сякаш нощта не беше достатъчна, той ме водеше в просторното ателие, което ползваше заедно със своя съдружник, и там, обхваната от размекващата ме умора, го оставях да ме обладае и той, само че този път почти делово и в пълно мълчание. Една вечер ни покани на вечеря заедно с Ерик. Знае се, че Ерик е човекът, чрез когото се запознах с най-много мъже не само от неговия приятелски и професионален кръг, но и с непознати. За да бъда съвсем точна, ще добавя, че пак той ме научи да прилагам безкомпромисно строг метод на работа, към който продължавам да се придържам и досега.

Поради очевидни причини канавата на нижещите се един след друг спомени очертава ярко детайлите, които се наслагват един върху друг, образувайки отделни естетични групи. С Жилбер — художник и мой приятел — си припомняме заедно началото и той ми казва, че съм се придържала благоразумно към орална любов, когато го посещавах през следобедите в апартамента, в който живееше заедно с родителите си. Той проникваше в мен, само когато идваше у дома. Първият път впрочем „не се справи добре“, защото в последния момент настоях да го вкара отзад. Това беше моят примитивен метод за контрацепция, породен от представата, която имах за тялото си като за едно цяло, което не се подчинява на йерархия от никакъв вид — нито по отношение на моралните ценности, нито във формите на удоволствието и всяка част от което, доколкото това е възможно, може да замести друга. Впрочем точно друг един художник, който имаше същите разбирания, се зае да ме научи как да се възползвам по-добре от собственото си влагалище. Бях се изтърсила в ателието му една сутрин много рано, за да взема интервю, в пълно неведение, че там щях да намеря един красив и обаятелен мъж. Доколкото си спомням, тръгнах си чак на другия ден. Както е обичайно за ателиетата на художниците, леглото или канапето обикновено е разположено до някоя остъклена стена или до голям прозорец, сякаш искат да обрамчат ставащото на него в рамка от светлина. Още усещам върху клепачите си ярката светлина, която облива извитата ми назад глава и ме заслепява. Сигурно съм проявила същия рефлекс и съм приплъзнала пениса му назад към ануса като нещо напълно естествено. След като свършихме, той започна да ми обяснява. Каза ми, и беше абсолютно убеден в това, че един ден сигурно ще срещна мъж, който ще умее да ме обладае отпред и да ме накара да изпитам наслада от този начин, който е много по-приятен от другия. Жилбер остана като ударен от гръм, когато споделих с него, че по онова време съм поддържала трайна връзка с друг негов приятел, също художник (късогледият, чийто поглед ме вдигаше чак в небесата), за когото той си мислеше, че никога не е изневерявал на жена си; той пък от своя страна ми припомня за още един — трети мъж, заедно с когото участвах в секс с четирима пак в малкия апартамент на улица „Бонапарт“. Въпросният мъж му разказвал, че тези момчета всъщност имали полови контакти помежду си. Сигурна съм обаче, че става дума за фантасмагория.

Тъй като Уилям се беше приобщил към група художници, случи се веднъж да прекарам нощта с един от тях, който се казваше Джон. Вече го бях срещала много пъти и дори бяхме участвали заедно в публични сказки. Намирах го за привлекателен мъж — той четеше лекции по теория на изкуството, които ми се струваха малко смешни поради недостатъчните ми познания по английски, и от движението на устните му младежките му скули изпъкваха особено отчетливо. Бях пристигнала в Ню Йорк, за да се срещна със Сол Левит, който току-що беше завършил работата си над своите намачкани и накъсани хартиени платна. Още с кацането си на летището телефонирах на Уилям да ме подслони. Виждам в спомените си как стоим двамата прави в огромното ателие, в което току-що се беше нанесъл, поглъщайки се в лакоми целувки, и как той подканя Джон да се присъедини към нас. Стените, които се издигаха на три четвърти от височината между пода и тавана, бяха разположени под прав ъгъл така, че образуваха малки стаи, сякаш случайно разхвърляни като при игра на кубчета. Четири-пет човека сновяха насам-натам, всеки зает със своята работа. Уилям ме вдигна и ме отнесе на един дюшек зад една от стените. Джон имаше нежни жестове, които контрастираха с нервността на Уилям. Уилям ни остави там и накрая Джон заспа, както бяхме сгушени един в друг с ръка върху венериния ми хълм. Рано сутринта трябваше полека да се измъкна от менгемето на прегръдката му с бавни и ловки движения като извиваща се циркова артистка и да изпълзя изпод чаршафите на паркета, защото той продължаваше да спи, макар че през всички прозорци нахлуваше светлина. Хукнах към улицата, взех такси за летището и успях да хвана самолета наистина в последния момент. Продължих да следя работата на тази група художници, но не се видях повече с Джон в продължение на много години. Когато го срещнах на една ретроспективна изложба, разменихме само няколко думи поради затруднението, което изпитвах да следя думите му.

С времето притеснението, което изпитвах при социалните си контакти, прерасна в отегчение. Дори и когато съм с приятели, чиято компания ми е приятна, и в началото следя разговора им и вече не се боя да се включа в него, винаги настъпва момент, когато внезапно губя интерес. Въпрос на време — изведнъж ми писва и независимо от обсъжданите теми усещам, че ме изпълва досада, също като пред онези телевизионни сериали, които представят съвсем отблизо тежестта на семейния живот. Неизменно става така. В този случай се спасявам с мълчаливи докосвания, понякога съвсем наслуки. Въпреки че не съм особено предприемчива, често пъти импровизирам и притискам бедрото си или кръстосвам глезена си със съседа си по маса или за предпочитане — със съседката (това носи по-малко последици), за да се почувствам най-сетне като далечен наблюдател, зает с нещо друго, който хвърля от време на време поглед, за да види какво правят останалите. Когато съм постоянно в компанията на други хора — например във ваканция, и цялата тайфа се занимава с всевъзможни дейности, много често изпитвам нужда да се измъкна по този начин от събиранията вечер или от обедите, действайки понякога съвсем наслуки. Имала съм изключително бурни лета, когато непрекъснато сменях сексуалните си партньори, които се събираха спорадично на малки компании за групов секс направо под ярката слънчева светлина, зад стената на някоя от надвисналите над морето градини или нощем, докато сновяхме из многобройните стаи в някоя голяма вила. Една вечер отказах да се присъединя към останалите и Пол, който ме познаваше много добре и се присмиваше с известна доза нежност на поведението ми, а понякога се забавляваше да ме притиска към себе си — дори се заключвахме в тоалетните — единствено с цел да засили нетърпението ми да се вмъкна в бъркотията от тела, ми обеща да изпрати при мен един свой приятел, когото не познавах — един тип, който нямаше нищо общо със средите на художниците, защото беше автомонтьор. Пол беше съвсем наясно, че бих предпочела да се запозная с него, вместо да отида с останалите на ресторант и да чакам, обзета от отегчение, на някоя тераса или в ъгъла на някое нощно заведение отегчението да завладее и останалите. Почти не обърнах внимание на предложението му и се готвех да прекарам една самотна нощ. Имаше наслада в тези мигове, в които празнотата наоколо освобождава от всякакво присъствие не само пространството, но, струва ми се, и безкрая на времето. Тогава ме изпълва едно подсъзнателно чувство на пестеливост и бързам да се възползвам от този шанс, като се отпускам лениво в някой фотьойл, сякаш за да отстъпя цялото място на времето. Кухнята е в дъното на вилата и тръгвам натам да си приготвя сандвич. Дъвча с пълна уста, когато приятелят на Пол се появява в рамката на вратата, водеща към градината. Той е висок, кестеняв и със светли очи и изглежда внушително с неясните си очертания в тъмнината. Извинява се любезно, защото вижда, че дъвча, и настоява да не се притеснявам от него… Изпитвам срам заради трохите около устата. Казвам му: „Не, не, всъщност не съм гладна“ и тайно хвърлям сандвича. Тръгвам с него. Той шофира откритата си кола по пътя, който се вие над Ница. Пуска едната си ръка от волана, за да отговори на моята, която трие неравната подутина на джинсите му. Тази притискана от коравата, стегната тъкан на панталоните издутина винаги ми действа като ефикасен стимулант. Дали не искам да отидем някъде на вечеря? Не. Струва ми се, че кара малко по-дълго и обикаля повече от необходимото, за да стигнем до дома му. Той следи пътя, докато разкопчавам колана му. Познавам добре това леко движение на таза напред, което шофьорът прави, за да улесни свалянето на ципа. После следва внимателно изваждане на твърде набъбналия пенис и незабавното изтегляне на главичката му от обвиващата я мека като памук тъкан. Необходимо е човек да има достатъчно широка длан, за да може с едно движение да обхване всички части. Винаги се притеснявам да не причиня болка. Налага се да ми помогне. Най-сетне вече мога да започна да го възбуждам както трябва. Никога не бързам в началото, а предпочитам ръката ми да минава по цялата му дължина, пробвайки еластичността на тази фина туника от плът. Прилепвам устни. Мъча се да се свия, колкото може повече, за да не му преча, когато сменя скоростта. Придържам се към умерен ритъм. Осъзнавам все пак, че е опасно да шофира при такива обстоятелства, така че не се опитвам да го провокирам. Доколкото си спомням, този контакт беше много приятен. Въпреки това не пожелах да остана при него за през нощта и той трябваше да ме откара до вилата още преди нашата тайфа да се е върнала. Не че не си позволявах да спя на друго място, просто исках преживяното с него да остане — също както се случва посред някоя дискусия мисълта ми да се зарее в някоя само моя мечта — скрито в едно кътче, до което поне веднъж другите да нямат достъп.

Читателят сигурно вече е разбрал, че, както отбелязах по-горе, водех този сексуален живот по своя собствена воля и, както току-що посочих, си оставях и свободни моменти. Тази свобода на действията ми беше съизмерима само със собствената си противоположност — с фаталността на срещите, с взаимната обвързаност, присъща на всяка верига, където една брънка — един мъж — ви свързва с друга брънка, а тя — с трета, и т.н. Свободата ми не беше плод на случайно стечение на житейски обстоятелства, а от онзи вид свобода, която предполага веднъж и завинаги да приемеш съдбата си и да ѝ се подчиняваш безропотно — също като монахиня, която дава обет! Никога не ми се е случвало да започна връзка с някой непознат, който ме заговаря във влака или в метрото, въпреки че толкова често съм чувала мои приятели да разказват разни случки за еротично опиянение, което възниква точно на такива места, та дори и в някой асансьор или до умивалниците на случайно кафене. Винаги съм слагала незабавно край, без да протакам. Обезкуражавам с чувство за хумор, и, смея да се надявам, правя го любезно, като същевременно демонстрирам такава липса на внимание, че поведението ми може да мине и за проява на твърдост. Не е по силите ми да се втурна дори за кратко по виещите се пътеки на съблазняването, да подхвърлям закачки — нещо, което неизбежно запълва интервала между съвсем случайната среща с някой човек и осъществяването на сексуалния контакт. В крайна сметка, ако пулсиращата човешка маса в чакалнята на гарата или организираната орда в метрото са в състояние да приемат в своята среда пристъпите на удоволствие в техния най-груб вид, също както допускат да се излага на показ възможно най-ужасната мизерия, то тогава и аз бих могла да се съвокуплявам така — като животно. Освен това не спадам и към категорията на жените, „които търсят приключения“; никога не съм допускала да ме свалят, освен в редки случаи, и още по-малко — непознати. За сметка на това пък с удоволствие приемах срещи, които ми определяха по телефона разни непознати, уверявайки ме, че сме се виждали на една или друга вечерна проява, въпреки че въобще не бях в състояние да ги свържа с определена физиономия. Не беше трудно да ме открият — достатъчно беше да се обадят в редакцията. В резултат на такова обаждане една вечер се оказах в Операта на представление на „Бохеми“… Тъй като закъснях, трябваше да изчакам края на първото действие, за да мога да седна в тъмнината до моя полунепознат. Бяхме се видели уж няколко дни преди това у един общ приятел (когато връзката прераства в евентуална възможност за интимна близост, мъжът рядко произнася думите „групов секс“), но профила, който виждах, плешивината, увисналите бузи не ми говореха нищо. Помислих си, че може и наистина да е бил онази вечер, но да не ми се е представил. Той пое риска да сложи ръка върху бедрото ми, като ме поглеждаше крадешком почти с тревога. Изглеждаше винаги уморен; имаше маниакалния навик да масажира черепа си по същия начин, по който прокарваше големите си костеливи ръце по мен, съвсем машинално, оплаквайки се от ужасни болки в главата. Мислех си, че главата му е малко куха и е донякъде жалък. Срещах се с него много пъти, той ме водеше на спектакли и в много скъпи ресторанти, където изпитвах истинско удоволствие не толкова от факта, че околните биха могли да ме вземат за проститутка, колкото, че разните разпоредителки, сервитьори и изискани господа наоколо щяха наистина да сбъркат, мислейки така, защото плешивият господин с отпусната кожа разговаряше все пак с една интелектуалка.

И днес още ми се случва Ортанс, телефонистката на „Ар прес“, да ми съобщава нечие име, което не ми говори нищо. „Господинът твърди, казва тя, че ви познава много добре“. Приемам разговора. По предпазливо произнесените думи, изречени със съзаклятнически тон, веднага ми става ясно, че непознатият всъщност се обръща към представата, която си е изградил, за някакво малко порочно създание от онези, които, нали разбирате, ви оставят дяволски хубави спомени. (Същевременно, когато на някоя изложба само за поканени или на някоя вечеря ми представят мъж, който ми се струва, че виждам за първи път, макар че той задържа погледа си, втренчен в моя, няколко секунди повече от допустимото, като заявява накрая: „Но ние вече сме се срещали“, тогава съм склонна да си мисля, че при някакви други обстоятелства той е имал достатъчно време да наблюдава лицето ми, докато моят поглед може би е бил втренчен върху окосмената част под корема му.) Не проявявам любопитство да изясня нещата, но винаги изпитвам дълбоко възхищение към онова спряло за тях време, в което живеят любилите ви някога мъже, и то ме изпълва с чувство на симпатия към тях. Може да минат десет, какво говоря — двайсет и дори повече години, откакто са изпитали наслада с една жена, но те ще ви говорят за тази наслада или ще се обърнат към нея, сякаш всичко се е случило вчера. Удоволствието им е като устойчиво живо цвете, за което няма сезони. То разцъфтява в оранжерия, която го пази от външни въздействия и кара мъжете да виждат все по същия начин тялото, което са притискали някога до себе си, дори и когато то вече е повяхнало или сухо като клечка под нахлузената развлечена рокля. И все пак опитът ме е научил, че мъжете умеят да приемат реалността, когато това се налага. И тъй като не затварям телефона при първите думи, следва въпрос, който може да отвори или да не отвори вратата — нещо като „Сезам, отвори се!“ Например: „Сега женена ли си?“ „Да.“ „А така ли? Чудесно! Виж, ще ти се обадя, като мина пак през Париж, може би ще намерим малко време да се видим.“ Знам, че никога повече няма да се обади.

Ще добавя още няколко думи за възбуждащите ласки преди акта, за които много жени твърдят, че са най-сладостната фаза в една връзка и които аз винаги съм се опитвала да съкратя, защото можех да им се наслаждавам, при това, без да ги удължавам кой знае колко, само при две съвсем конкретни обстоятелства: когато желанието беше покълващо крехко стъбълце на една дълбока любов; и след сравнително продължително въздържание. Все едно да кажеш извънредни обстоятелства.

Що се отнася до втория случай, ситуациите бяха: един ненавременен и досаден сеанс за портретни снимки в офиса, от който така и не можеше да се получи нищо, тъй като съвсем очевидно светлината не беше такава, каквато би трябвало да бъде за подобни цели; пътуване в асансьор, толкова разговорливо като полагане в ковчег; едва осезаеми целувки, последвани от леки захапвания крадешком по горната част на голата ми ръка, докато я протягах над масата за макет… Вдишвах трескаво тези еманации на либидото също като астматик, имал неблагоразумието да се вмъкне в гореща оранжерия. Бях наясно, че подобни усещания са нещо необичайно за мен и затова ги отдавах на един вид еснафство в еротичните ми преживявания.

Що се отнася до зараждащата се любов, в този случай чувственото въздействие може да се прояви с максимална сила, пробивайки си път през възможно най-нечувствителното място. Аз нямам развит слух и ходя на опера само по причини, които не са свързани с музикалното изкуство, но именно с гласа си Жак започна постепенно да си завоюва място в обширната територия на моето желание. При това гласът му не спада към чувствените гласове, той не е нито галещ, нито хрипкав. Някой го беше записал, докато чете някакъв текст, и после ми пусна записа по телефона. Още пазя спомена за тръпката, която ме прониза чак до нервните окончания на най-чувствителната част на тялото ми. Бях във властта на глас, който оставя впечатлението, че дава ясна представа за притежателя му със своята чистота, със спокойния ритъм на кратките си модулации, така ясен и уверен, също като ръка, която ви тупва по рамото и ви казва: „Ето, това е!“ След известно време чух този глас по телефона, този път директно. Той ме уведомяваше за печатна грешка в един каталог, в който участваше и Жак, а аз бях редактор. Жак предложи да дойде и да ми помогне да поправим екземплярите. Прекарахме часове наред в това занимание на сантиметри един от друг в миниатюрния офис — аз бях много притеснена от направената грешка, а той смяташе, че е поправима. Беше внимателен, но не и сърдечен. След един такъв изтощителен ден ме покани да го придружа на вечеря при негов близък приятел. След вечерята продължихме да седим всички плътно притиснати един до друг на леглото, което служеше и за канапе, по принуда полулегнали в много неудобна поза и той полека погали ръката ми с опакото на показалеца си. Жестът беше толкова неочакван, необичаен и толкова нежен, че и досега продължава да ме вълнува, дори когато е предназначен за кожата на други жени, а не за моята. Последвах Жак в апартамента, в който живееше тогава. На сутринта ме попита с кого спя. Отвърнах му: „С най-различни хора“. Той ми каза: „Шт! Започвам да се влюбвам в момиче, което спи с най-различни хора.“

Удоволствието да разказваш

Никога не съм крила нито обхвата, нито еклектизма на сексуалния си живот, освен от родителите си. (Още когато бях дете и за мен изразът „първа брачна нощ“ беше само една неясна формулировка, фактът, че майка ми би могла да си представи какво точно ще се случи, когато тази нощ настъпи и за мен, направо ме измъчваше.) Постепенно някак интуитивно разбрах какво ми дава този начин на живот — илюзията за възможности, безкрайни като океан. Тъй като се налагаше все пак да се съобразявам с многобройни принуди (изтощителна и натоварваща психиката работа, съдба, съпътствана с постоянен недостиг на пари, и най-тежкото нещо от всичко — плетеница от конфликти със семейството и познатите ми), то убедеността ми, че мога да имам сексуални контакти при всички обстоятелства и с всички, които го желаят (по принцип илюзията може да съществува само при условие, че се заличат от хоризонта всички ония, които нямат подобно желание), беше като морски бриз, който човек вдишва с пълни гърди, докато върви към вдадения в морето край на тесен вълнолом. Реалността налагаше все пак определени граници на тази свобода (не можех да се занимавам само с това, а дори и да бих могла, то бедрата ми щяха да затворят само безкрайно малка част на общочовешката верига) и затова словото, дори самото упоменаване набързо — най-вече набързо — на отделни епизоди от сексуалния ми живот, трябваше да може всеки миг да разгърне панорамата на възможните изживявания в цялата ѝ широта. „Аз съм тук, с теб, с всички вас, но когато разказвам, отмятам чаршафа, отварям широк процеп в стената на стаята, за да нахлуе през нея армията на яхащите се един друг, към която принадлежим и ние“. Обикновено след третата или четвъртата среща поемах риска и казвах няколко мъжки имена, свързани с най-безобидни занятия, но можеха да се тълкуват и по друг начин, а ако се чувствах по-уверена в себе си, намеквах и за някои твърде живописни обстоятелства, при които бях правила любов. После преценявах реакцията. Както вече казах, не се занимавах с прозелитизъм, не обичах и провокациите, с изключение на онова предизвикателно перверзно поведение, когато се представяш за невинен пред хора, вече идентифицирани като съучастници. Бях искрена, но в благоразумни граници, преследвайки три цели: така донякъде се предпазвах от нова неразумна връзка — пробвах нещо ново, но само здраво привързана към моята компания от сексуални партньори; по този начин проверявах дали новодошлият принадлежи или не принадлежи към тази общност и, на трето място — независимо от неговата реакция, пазейки се, аз същевременно дразнех неговото любопитство.

Както можеше да се очаква, този мой приятел, който ме караше да говоря толкова много, докато се чукахме, искаше да му разказвам не само фантазмите си, но и истински случки. Трябваше да споменавам имена, да описвам места, да му казвам точно колко пъти сме го правили. Ако пропусках подробностите, докато му разказвах за някой нов познат, тутакси следваше въпрос: „А ти спа ли с него?“ Интересът му не беше насочен само към неприличните детайли като: „Какъв беше цветът на главичката, когато го оголи? Кафеникав ли? Или червен? Бъзика ли му задника? С език ли? Или с пръсти? Колко пръста му набута отзад?“ Интересуваха го дори и най-баналните подробности на ситуацията и обстановката от рода на: „Ходехме в един апартамент под наем на улица «Бобур», където мокетът беше целият във фъндъци от прах и косми, и той ме облада, както бях съвсем суха, направо върху захвърления там дюшек.“ „Той е разпоредител на концертите на Джони Холидей, така че гледах целия спектакъл в един ъгъл на сцената и все едно че акустичният екран блъскаше направо в долната част на корема ми. Върнахме се с мотора му. Неговият «Харлей» беше останал без задна седалка и рамката се врязваше в катеричката ми; накрая, като взе да ме чука, вече бях като разцепен грейпфрут“. Добре дошъл за случая беше и елементарният сантиментализъм като: „Влюбен ли е в теб?“ „Хм…“ „Сигурен съм, че е влюбен в теб.“ „Онзи ден сутринта се преструвах, че спя и го чух да шепти: «Катрин, обичам те! Катрин, обичам те!» и дъхът му излизаше на пресекулки, следвайки движението на корема, но не както когато чука, а по-скоро като на дебел котарак, който потръпва в съня си“. Понякога проявяваше сантименталност, смесена с нещо като ревност към другия: „Той знае ли, че се чукаш с цялата тайфа? Ревнува, нали?“ Особено много харесваше да му разказвам за навика на друг мой приятел, който обичаше да ме чука просната върху работното си разписание за деня насред ателието си, пълно с хай-фи техника, и да ми показва инструмента си, приличащ на чудовищен цветен плодник, който стърчеше от цветната чашка на украсени с воланчета, пробити женски бикини — един бароков елемент на фона на строгия декор. Трябваше да повтарям разказа си десетки пъти, без дори да се налага да прибягвам до варианти, даже и когато вече не посещавах въпросния приятел. Доволен беше и когато можех да дойда при него, след като се бях самовъзбуждала малко преди това рано сутрин или пък в офиса, и то в същата поза и стигайки също толкова пъти до оргазъм. Никога не съм разказвала като своя някоя авантюра, която да не се е случвала и моите разкази променяха реалността не повече, от който и да е преразказ. Както вече споменах, редът, по който се появяват фантазиите, и редът, по който се подрежда преживяното, макар и със сходна структура, при мен се проявяват напълно самостоятелно, също както рисунка, изобразяваща някакъв пейзаж, и късчето природа, което тя показва. Картината отразява в много по-голяма степен вътрешната представа на художника, отколкото реалността сама по себе си. Това, че гледаме тази реалност, използвайки картината като екран, съвсем не пречи на дърветата да си растат, нито на листата им да капят. Често се случва при групов секс някой мъж, току-що наместил се в нечия вече многократно инвентаризирана катеричка, да любопитства какво впечатление са оставили неговите предшественици. „Преди малко те чух да викаш. Я ми разкажи, той има грамаден хуй, нали? Сигурно е напъвал и това ти е харесало. Държеше се като влюбена жена. Да, да, видях те.“ Трябва да си призная, че ми се е случвало въпреки очакваното от мен, да отговарям съвсем чистосърдечно: „О, толкова ми харесваше неговия!“, просто защото в момента не сработва рефлексът ми да променя скрупульозната си природа или поради досадата, която изпитва всеки автор, когато му се налага да се повтаря.

Тази събитийна хроника обаче често пъти не съпътства контакта. В случая думите застават в пространството между двамата събеседници, въпросите и отговорите се подреждат в неустойчива картонена кула и двамата изпитват страх, че някоя внезапно изпълнена с похот откровеност, изтласкана напред от недискретното желание тутакси да се узнае всичко, може да я разруши до основи. Така че и двамата внимават диалогът да върви плавно. Докато шофираше малката си, направо разпадаща се кола, един приятел ми задаваше немногословни въпроси от рода на този от каква възраст участвам в групов секс. Какви хора се включват в него? Има ли много момичета? От буржоазни семейства ли? Колко мъже ме чукат за една вечер? Всеки път ли изпитвам наслада? Отговорите ми бяха също така конкретни. Понякога той спираше колата до тротоара, но не за да се докоснем, а за да продължи своя разпит със спокойно изражение на лицето и с унесен напред поглед. А дали съм поемала няколко души едновременно и с катеричката си, и с уста? „Това е върхът, ако мога освен това да възбуждам и още двама!“ Този мой приятел беше журналист; накрая ме интервюира за едно списание, на което сътрудничеше.

В най-близкото ми обкръжение думите помагаха да се поддържа възбудата, която даваше възможност на членовете на нашия клуб да се разпознават тайно от останалите на всевъзможни места — на служебно заседание или на парти — и да понасят евентуалния конформизъм, като се отделят в обща група, например, когато се полива някое ново жилище и поканените са прекалено много. Тогава всички се движат насам-натам из огромното ателие, без да могат да седнат. „С онзи тип там ли каза, че си получила такъв силен оргазъм? Наистина страхотно; като го гледаш, не е нещо особено, но това нищо не значи. Какво чак толкова умее?“ Кимвам с глава: да, така е, този мъж е грозен, а и на всичкото отгоре не пасва на компанията. Като се мотая насам-натам, попадам в най-различна среда и обичам да създавам условия хората да се смесват помежду си. Бях го поканила да дойде, без да се познава с никого. Не си спомням вече кой се появи специално да ме пита кой е оня тип като ръжен, облечен с хипарска туника. Какво значение има? Когато прекарвам нощите си с него в леглото му, още преди да сме легнали, дълго се смучем един друг в продължение на часове. По едно време през 69-а се възбуждах страшно много, когато триех гърдите си върху еластичния му като каучук корем. „Истина ли е, че си падаш по шкембелии?“ „О, мечтала съм си да срещна Реймон Бар на някоя от ония оргии!… А и ми харесва да не са чак толкова чисти… Сигурна съм, че той никога не си мие зъбите.“ „Гадна си! Той женен ли е?“ „Видях някъде снимка на жена му. Ужасна е до потрес…“ Това също ме възбужда. Височината на гласа ми остава нормална, но излагам подробностите твърде пестеливо. Изпитвам удоволствие, когато споменавам за нечистоплътността и за тази прилепчива грозота и същевременно се наслаждавам на лекото отвращение на моя събеседник. „Смучете се един друг. А после?“ „Нямаш представа само как стене… Особено като му лижа задника… Застава като хрътка, а задникът му е съвсем бял… Той го мърда насам-натам, когато завирам нос вътре. После аз заставам на четири крака… Той свършва бързо, с леки тласъци, как да кажа — точно на място.“ Този, на когото разказвам всичко това, е ебач от класа, но досега така и не ми се е случвало да спя с него. А и не ме привлича особено много. Другият, за когото разказвам, никога не ме разпитва, но пък ме изслушва, защото в нашата компания всеки накрая стига дотам, че започва да нарича по име приятеля на някой свой приятел, с когото въобще не се е срещал никога преди това, така че и аз го възприемам като част от нашия кръг.

Колкото по-общителна ставах, толкова повече развивах вродения си прагматизъм по отношение на сексуалните контакти. Още при първите срещи най-напред проверявах склонността на другия да се включи в любовна тройка и чак тогава нагаждах думите си за случая. Едно едва доловимо сластолюбиво излъчване от страна на моята персона беше нещо напълно достатъчно за някои, докато други, както току-що споменах, искаха сякаш да се вмъкнат в мисълта ми и да усетят всяко дори ефимерно докосване, на което някога съм се отдавала. Към това се добавя и фактът, че разказът никога не съдържа сто процента истина, той винаги варира в зависимост от чувствата. В началото бях бъбрива с Жак, но после трябваше да се измъквам, както мога, за жалост — със закъснение, и да не разказвам за авантюрите си и за разни приключения от момента, в който започнахме да гледаме на връзката си, а и да я изживяваме, като любовна, макар че веднъж-дваж ми се случи да прочета в романите му описание на еротична сцена, която си беше чисто и просто разказана от мен случка. От всички мъже, с които съм имала продължителна връзка, само двама още в началото веднага сложиха край на моите панорамни експозета. Въпреки че съм почти сигурна, че това, което те не искаха да знаят и следователно оставаше между нас като премълчана тайна, всъщност се превърна в основен елемент при общуването на нашите тела.

Няма съмнение, че хората, които съблюдават принципите на морала, могат много по-добре да се справят, когато се сблъскат с прояви на ревност, отколкото останалите, чиято разюзданост ги прави съвсем беззащитни пред яростните взривове на страстта. Най-голямата и най-искрена свобода, с която един човек споделя взаимното удоволствие с тялото на друго, скъпо за него същество, може да бъде пронизана с пропорционална по сила нетърпимост, без нещо да я предвещава. В този случай ревността прилича на извор, който бълбука в самите глъбини на неговото същество и излизащите на повърхността мехурчета, пукайки се, подмолно и постоянно оросяват със своята живителна влага полето на неговото либидо, докато настъпи мигът, в който внезапно образуват цяла река. И тогава, както е описвано милиони пъти, вълните ѝ заливат цялото съзнание. Наблюденията, а и опитът, са ме научили, че е така. Лично аз изживях пристъпите на ревност в състояние на пълна затъпялост, каквато не е предизвиквала у мен дори смъртта на близки същества, колкото и жестока и брутална да е тя. Трябваше да прочета Виктор Юго, да, така е, и да потърся там образа на Бог-Отец, за да разбера, че тази апатична безчувственост има същата природа като затварянето в себе си, така присъщо на детството. „Осъзнаването на фактите не е присъщо на детството. Детето трупа представи с все по-нарастващ ужас, но без разумът му да ги свързва и да стига до определен извод“ — прочетох един ден в „Човекът, който се смее“, и най-сетне открих в тази фраза обяснението за моето затъпяване. Смея да твърдя, че дори когато е пораснал толкова, че не би трябвало да допуска този ужас да нараства, човек може да е подвластен на състояние, което бих определила по следния начин: невъзможността да вникне в същността на една несправедливост го лишава от способността му да осъзнае чувството, което тя поражда. През целия път от улица „Лас казес“ в квартала, където се намира църквата „Нотр Дам де Шан“, бях бита, тъпкана с крака в канавката, а когато се изправях, резки удари отзад по главата и раменете ме караха да политам напред, също както са били блъскани престъпниците по пътя към тъмницата. Току-що бяхме излезли от една вечеринка, в която нямаше и намек за плътски занимания. Беше просто весело до момента, когато един представителен господин ме повлече със себе си във всеобщата бъркотия и докато минавахме през един неосветен салон, той се възползва от случая и ме просна на дивана, обливайки ухото ми със своя секрет. Приятелят, който ме би, вече ми беше кавалерствал на други партита, така или иначе — доста разпуснати. Когато през нощта се връщах обратно по целия изминат път с напразната надежда да намеря някое от бижутата, които се бяха разкопчали при ударите, мисълта ми се беше концентрирала единствено върху тази загуба. Друг път един мой неблагоразумно подробен разказ стана причина да бъда подложена на отмъщение, което, макар и не така гневно, беше също толкова жестоко: както спях, изтегната по корем, усетих, че бръснач разрязва дясното ми рамо, грижливо дезинфекциран предварително на пламъка от горелката на кухненската печка. Белегът, който ми остана и който има малко глупавата форма на уста, илюстрира преживяното от мен.

Собствената ми ревност беше съвсем епизодична. Възползвах се от сексуалния си опит, за да задоволя своето интелектуално и професионално любопитство, но пък за сметка на това ме изпълваше огромно безразличие към емоционалния живот на моите семейни приятели. Дори нещо повече от безразличие — изпитвах известно презрение. Пристъпите на ревност ме връхлитаха само по отношение на мъжете, с които живеех заедно, и колкото и да е странно, причината за тях и в двата случая беше твърде различна. Страдах всеки път, когато някоя жена, която в моите очи изглеждаше по-красива от мен, съблазняваше Клод. Аз самата не съм грозна, но само ако ме преценяват цялостно, а не по фантастичните качества на моите атрибути. Вбесявах се само при мисълта, че не мога да доведа до съвършенство своите по принцип безгранични сексуални постижения, като ги съчетая с външен вид, който да изключва всякакво съмнение по въпроса. Така ми се щеше най-сръчната майсторка на свирки, водачката на всички начинателки на оргиите да не е чак толкова дребна, с твърде близо поставени очи и с прекомерно дълъг нос и т.н. Бих могла да опиша с изключителна точност физическите черти, които привличаха Клод: лице със сърцевидна форма, обрамчено от буйни коси на една Изолда, само че секретарка, с дребен гръден кош, който по силата на контраста правеше още по-красиви закръглените ѝ рамене и конусообразните гърди; той харесваше и светлите очи на друга една, която обаче беше кестенява също като мен, както и гладката кожа върху слепоочията и кукленските бузи на трета. От само себе си се разбира, че това мощно противоречие с принципа на сексуалната свобода правеше болката ми просто непоносима и в такива случаи всички ставаха свидетели на моите кризи, на неутешимите ми ридания и на истеричните ми гърчове, истинско копие на рисунките на Пол Рише.

Ревността ми към Жак придоби формата на ужасяващото чувство, че ми е отнето всичко. Завладяващите ме представи, че в мое отсъствие някаква жена би могла да затули със задник перспективата пред върха на неговия пенис в една позната и на двама ни обстановка, или пък, че нейното масивно тяло — една преливаща отвсякъде материя — може да се докосне дори до най-дребния детайл в привичното ни обкръжение — до колата, до очертанията от клонки и листа върху дамаската на канапето, до ръба на умивалника, до който коремът се притиска, когато се плакне някоя чаша, някаква жена, чиито коси прилепват към каската ми за мотора, веднага отключваха в мен толкова нетърпима болка, че трябваше да се спасявам от нея във фантазиите си по възможно най-драстичния начин. Представях си, че след като съм ги изненадала, излизам от къщи, поемам по булевард „Дидро“ чак до Сена, която тече съвсем наблизо, и се хвърлям във водата. Или пък че продължавам да вървя нататък до пълно изтощение и накрая ме откарват в някаква болница, без да мога да кажа нито дума и с вид на идиот. Една друга спасителна възможност, макар и не така патетична, беше интензивната мастурбация. Тъй като в началото на книгата започнах да разказвам съдържанието на случките, които активизират тази дейност, може би ще е интересно да спомена нещичко и за промените, които в определен момент настъпват в тези разкази. Перипетиите по разни изоставени пусти места и образите на доставчици, на флегматични индивиди, които се възползват от ситуацията, постепенно бяха заменени от малобройни сцени, в които се появявах не аз, а Жак — и той беше в тях единствената мъжка фигура — в компанията на една или друга от своите приятелки. Тези сцени бяха отчасти въображаеми, отчасти бяха съставени от отделни късчета, измъкнати тайно от мен от записките или писмата на Жак, защото иначе той не беше особено красноречив в това отношение. Представях си как в тясното пространство вътре в един „Остин“, паркиран под някакъв железопътен мост, той притиска главата ѝ към корема си, като я държи много деликатно с две ръце, както се хваща стъклен похлупак, който покрива някакъв скъпоценен предмет, чак докато неговият орган еякулира в дъното на гърлото ѝ и той чува как тя преглъща на малко неравни интервали, сякаш хълца. Или пък как едрият бял задник стърчи над канапето в салона като гигантска гъба и той го вкарва вътре, като същевременно я пошляпва. Имаше и друг вариант — момичето стои право с крак върху табуретката в позата, която някои жени заемат, когато си слагат тампон; Жак, вкопчен в хълбоците ѝ, опирайки се само на пръстите на краката си, го завира по същия начин, тоест — отзад. Получавах съвсем методично оргазъм в мига, когато разказът ми стигаше до еякулацията на Жак и тогава моят мислен поглед виждаше как точно в тези моменти лицето му се стяга в мощна асиметрична контракция. Моите стари фантазии в крайна сметка ми създадоха защитен механизъм, но въпреки това трябваше да проявя голямо постоянство и много воля, за да може те отново да се върнат в моето въображение заедно със собствената ми личност като главно действащо лице.

Не бих могла да приключа тази глава, посветена на разговорите, които също както пашкула на копринената буба обвиват и изграждат сексуалната връзка, без да спомена за моя единствен провалил се опит за проституция. Въпреки че когато слушах да говорят за мадам Клод, когато потъвах в бляновете на собствената си фантазия, свързани с елитните проститутки, аз завиждах на пресъздадения от Катрин Деньов персонаж в „Дневна красавица“, но бях напълно неспособна да изтъргувам и най-елементарния подобен контакт. Говореше се, че Лиди — единствената известна на мен жена, която по време на оргиите проявяваше инициативността на мъж, — беше прекарала много дни в някакъв бардак в Палермо, за да устрои със събраните пари великолепен празник на един от своите приятели. За мен това беше по-скоро мит, който направо ме смайваше. Дотук много често загатвах за своята свенливост, за вродената ми крайна резервираност, така че причините за това ми отношение са ясни. За да се уговори една платена връзка, е необходимо да се премине през размяната на определени думи или жестове, във всеки случай възниква известно съучастничество както при всеки обичаен разговор, което за мен не е кой знае колко по-различно от предварителната игра при прелъстяването, която винаги съм се стремяла да избягвам. И в единия, и в другия случай, за да изиграе човек добре ролята си, трябва да се съобразява с поведението и репликите на партньора си. Впрочем при първия контакт аз изцяло се концентрирах само върху тялото. Едва по-късно, когато вече имах известни ориентири — когато някоя бенка върху кожата или особена пигментация се превръщаха за мен в нещо добре познато, чак тогава вниманието ми се вдигаше по-нагоре, ако мога така да се изразя, и се насочваше към самата личност и много често, както вече споменах, стигах до истинско и трайно приятелство. Но тогава вече беше късно да искам пари.

Те обаче ми липсваха. Една моя отдавнашна приятелка още от лицея се опита да ми помогне. Неин познат ѝ беше предложил да се срещне с жена, която търсеше за себе си млади дами. Тя не се осмеляваше да го направи, но смяташе, че това може да ме заинтересува. Беше убедена, че ако правиш това с жена, „има много по-малко последици“, отколкото ако го правиш с мъж. Уговорих си среща в едно кафене на Монпарнас с един недоверчив неин посредник — мъж на около трийсет и пет години, който приличаше на брокер на недвижими имоти. За по-сигурно един приятел ме следеше отстрани. Не си спомням нищо за разговора, който водихме, и за предвиденото заплащане; струваше ми се, че този тип постоянно се стреми да насочва разговора към жената, с която трябваше да се видим, докато аз, може би защото не се виждах в ролята на проститутка, разменях ролите и си я представях с лице на застаряваща call girl5, с безцветни коси и развиснато бельо, което не прилепва плътно до тялото, опънала се по гръб върху влакнест матрак в поза, която излъчва безмълвна заповед. Въпреки цялата ми наивност, когато той ме завлече в един малък хотел на улица „Жюл Шаплен“, който ми беше известен, тутакси ми стана ясно, че никога няма да видя въпросната жена. Може би защото беше говорил толкова продължително за нея, образът ѝ незабавно и безвъзвратно потъна в света на въображаемото. Стаята беше приятно обзаведена; той запали двете лампи до леглото, без обаче да си направи труда да загаси плафониерата и веднага смъкна ципа си, настоявайки да го смуча, и то с тон на човек, който в метрото ви се извинява, че неволно ви е бутнал, но изражението на лицето му говори, че всъщност грешката е ваша. Подчиних се, доволна, че няма повече да слушам неговите нелюбезни думи. Той се изтегна върху сатенената покривка на леглото, възбуденият му и много твърд пенис се поддаваше с лекота. Поемах го с устата си ритмично, без да изпитвам умора, застанала на колене пред него перпендикулярно на таза му в една от възможно най-удобните пози. Бързах да свърша, защото мислите ми объркано се блъскаха в главата. Трябваше ли отново да го попитам за жената, при която се бяхме уговорили да отидем? Щеше да е тъпо. Дали не трябваше да му поискам пари за свирката? И дали не трябваше да го направя предварително? Какво щях да кажа на този, който ме чакаше навън? Бях изненадана от откровеното, юношеско изражение на пълна отдаденост, което се появи на лицето му, докато се изпразваше, което контрастираше с поведението му; в целия ми живот това беше единственият път, в който видях как стига до върховното удоволствие един мъж, който ми беше антипатичен. Запазила съм ясен спомен за стаята в мига, в който я напускахме, за безупречно изпънатата покривка на леглото, столовете, до които не се бяхме докоснали, голата повърхност на нощните шкафчета под светещите над тях абажури. Опитах се да отрека, но така и не успях да скрия от загрижения ми приятел, когото открих на терасата на кафенето, че току-що много щедро бях използвала устата си. Един щръкнал член, особено ако се поема изцяло с уста, охлузва устните отвътре. Ако те непрекъснато се движат нагоре-надолу, докато влиза и излиза от устата, тогава, за да се предпази възбуденият пенис, е по-добре те да се извият навътре и да покрият зъбите — във всеки случай поне аз винаги постъпвах точно така. „Целите ти устни са подути“ — заяви приятелят ми и ме нарече тъпачка. Младият мъж с вид на брокер на недвижими имоти ме беше последвал. Той грубо ни нападна с думи под предлог, че уж сме искали да му извъртим грозен номер. Въобще не ми стана ясно какъв по-точно. А и той не държеше да обясни.

Колко ми се подиграваха само, че толкова лесно предоставям тялото си, без да умея да извлека полза от това! Посещавах сравнително заможни мъже, но нямах и грам усет за дребнавата комедия, която трябваше да изиграя, ако исках да получа от тях някакви материални придобивки, каквито те впрочем се съгласяваха да дадат на други. Ако трябваше също като държавните мъже, за които се предполага, че са длъжни да обявяват подаръците, които получават от чуждестранните посланици или държавни ръководители, и аз като тях да съставя списък, резултатът щеше да е направо плачевен: чифт дълги чорапи в оранжев цвят с пайети по тях, които така и никога не обух, три дебели гривни мода 1930 година от бакелит, чифт шорти, които несъмнено спадаха към един от първите модели от зимната конфекция за 1970 година, от трико в мръсно бяло в комплект с туника към тях, автентична рокля на младоженка от берберско племе, един часовник, купен от будка за цигари, пластмасова брошка с барокова форма, типична за началото на 80-те години, колие и пръстен, марка „Золотас“, които за съжаление много бързо потъмняха, таитянско парео, обшито с перли по края, изкуствен електрически фалос японско производство, както и три малки метални топчета, които се поставят във вагината, за да предизвикват възбуда докато вървиш, които обаче се оказаха неефикасни… Към това трябва да добавя и присъствието си при покупката на първата ми рокля от бутика на Ив Сен Лоран, на хавлиена кърпа за баня също от там, както и безупречните зъболекарски услуги, които не трябваше да плащам, един заем от много хиляди франка, който така и не върнах. Винаги са ми предлагали такси, самолетен билет. „Изглеждаше толкова загубена, ми каза един мъж, който ме бе опознал още твърде млада, че човек не можеше да се въздържи да не ти даде стотина франка“. Сигурно през целия си живот продължих да оставям у мъжете такова впечатление — не на користна жена, от чийто образ бях толкова далеч, а на девойче, неспособно да печели пари, на което непременно трябва да се помогне с малко джобни. Разбира се, от тази сметка изключвам всички подаръци от Жак по време на нашата връзка, която имаше друго естество, и оставям настрани и произведенията на изкуството, които ми подаряваха художници и за които мога все пак да смятам, че всеки път, когато професионалните ми интереси се преплитаха със сексуалните ми взаимоотношения, те възнаграждаваха по този начин както изкуствоведката, така и любовницата, когато случаят беше такъв.

Само когато е за първи път

Човек не поддържа през целия си живот един и същ сексуален ритъм! Това може да се дължи на влюбване, когато една-единствена личност фокусира в себе си цялото ви желание, но може да се дължи и на онези моменти, когато съзнанието се вглъбява в себе си, или пък на промени в области, които нямат нищо общо с емоционалния живот — смяна на жилището, някаква болест, нова професионална или интелектуална среда… — и тогава човек излиза от пистата, по която се движи. Два случая сложиха спирачка на сексуалната ми разпиляност. Понеже двамата с Жак се канехме да живеем заедно в общо жилище, той ми писа, че за нищо на света не трябва да крием нищо един от друг, нито да се лъжем. По това време обаче току-що си бях създала връзки, които ми се струваше, че няма да му харесат. Успях да се измъкна от една-две, разредих и вечерите, които завършваха с групов секс, а останалите поддържах, изпълнена с чувство за огромна вина, каквато никога дотогава не бях изпитвала, и това, разбира се, се превръщаше в спирачка, макар и относителна, но все пак реална. Едно от вечерните събирания, които винаги завършваха с групов секс, при това всичко протичаше съвсем банално, се превърна за мен в истинска повратна точка. Познавах от по-рано двойката, която ни беше приела — истинска пародия на персонажите от Citizen Kane6, тъй като той току-що бе заел директорското място в един голям вестник, а тя беше певица. Вече бях общувала сексуално ако не и с двамата, то поне с него. Беше се събрала изискана компания, разделена на две групи: едната — в спалнята, а другата — на една голяма софа, разположена твърде интригуващо точно в средата на салона под висящия отгоре полилей. Бях върху софата, естествено на най-осветеното място, и действах по нормалния за мен начин. Харесваше ми невероятно много пениса на нашия домакин — къс и дебел, с пропорции, които го превръщаха в миниатюрен модел на цялото му тяло, лишено от талия. Внезапно започна раздвижване по посока към стаята, където някаква млада жена, потънала в пухената покривка на леглото, размахваща във въздуха краката си като бебе, което рита с крачета в кошчето си, изчезваше от погледа под тежките гърбове, които един след друг я покриваха, и издаваше толкова силни викове, че се чуваха в целия апартамент. Отнасях се с пълно безразличие към подобни екстравертни прояви. Възхищението, с което един от присъстващите заяви, че „тя се отдава изцяло“, беше глупаво. Върнах се да си почина на дивана. Мина ми мисълта, че тази млада жена заемаше централното място, което до този момент беше отредено за мен, и че този факт би трябвало да предизвика у мен ревност, но ревността ми беше твърде умерена. Това беше първият път, когато за мен настъпи пауза в тези вечери, в които, откакто се помня, не съм имала и миг покой. Наслаждавах се на тази пауза със същото чувство, както когато се затварях в себе си по време на някоя вечеря или на приятелско събиране. В главата ми се блъскаха въпроси за тази нова за мен ситуация. Стигнах до извода, че тъй като обсъждахме винаги съвсем открито заниманията си както със събеседници, които ги практикуваха, така и с тези, които не се занимаваха с тях, а и ги коментирахме и тълкувахме най-често с помощта на методи, заимствани от една повече или по-малко елементарна психоанализа (за мен това беше като нахлуване на кавалерийски полк в непокорно индианско селище), и на последно място, тъй като и аз самата накрая стигнах до това три пъти седмично да лягам на един диван, където вече не ставаше дума за чукане, а за говорене за чукане, аз постепенно, без да си давам сметка, започнах да заемам мястото не само на активен участник, но и на наблюдател.

Чак когато се дистанцирах от центъра на тази спирала, стигнах до откритието, че моето удоволствие вече не беше така силно, както първия път, но не онзи първи път, когато се любех, а когато се прегръщахме, и дори открих, че първата прегръдка ми беше напълно достатъчна. Имаше, разбира се, и изключения. В повечето случаи обаче, ако ставащото след това не можеше да се определи като неприятно, то все пак имаше привкуса на онази хрупкава вафлена кора, която човек сдъвква, когато вече не е останало нищо от топящата се на върха на езика сладоледена топка, то беше също като мамеща погледа картина, която предизвиква възхищение, но в която се вглеждате за петнайсети път. И ако се случеше да ме изненадат, тогава изпитвах върховно сладострастие. Много от моите най-ярки спомени за оргазъм са свързани именно с такива случаи. Мога да посоча няколко: пресичам късно една нощ огромното фоайе на хотел „Интерконтинентал“, моят помощник — елегантно облечен и изискан, който ме придружава вече две седмици, докато обикалям страната, ме придърпва за ръката, точно когато току-що сме си пожелали лека нощ, притиска ме до себе си и ме целува по устните. „Утре сутринта ще дойда в стаята ти“. В този миг усещам спазъм, който пропълзява чак до стомаха, и упътвайки се към намиращите се в далечината дребни фигурки на администраторите, внезапно си изкълчвам глезена. Друг път се просвам на мокета с глава към малко пийналия домакин направо в краката на останалите поканени и той ме притегля към себе си за пуловера малко под вратната извивка и ме целува продължително с една от онези целувки от филмите, от които на човек му се завива свят. При това вечерта съвсем не е от онези събирания, които непременно завършват с групов секс, жена му разговаря в съседната стая, един от неговите приятели, който е седнал на земята също като нас и лицето му случайно се оказва съвсем близо до нашите, ни гледа объркано. Аз буквално се размеквам. Или още: посещението ми на изложбата „Последните рисунки на Пикасо“ в Центъра „Жорж Помпиду“ в компанията на Брюно, с когото поддържам спорадични контакти. Губя го от погледа си в мига, в който доближавам лице до една картина, и тогава присъствието му става още по-обсебващо и внезапно усещам бликването на секрета — кратко, но напълно осезаемо. Докато продължавам да разглеждам изложбата, чувствам как чорапогащникът ми лепне срещу устните на вагината, а малко след това как при всяка крачка прилепва и към изпъкналата част от вътрешната страна на бедрата. Впрочем, докато в началото на сексуалния си живот си оставах напълно безразлична към това дали ще изпитам или не същото усещане, както при най-умелите ласки или при проникването, то по-късно, когато осъзнах неговата особена ограниченост, започнах да се надявам, че това далечно стягане в една неопределима зона в долната част на корема и фантастичният спазъм, в който то прераства, могат да се повтарят всеки път при всеки следващ контакт.

Вече към средата на живота си се втурнах в две връзки, едната от които напълно безгрижна, а другата — силно емоционална, които въпреки това се развиваха по аналогична схема: задържах продължително време съзнанието си върху желанието, което изпитвах към тази личност, и от това то ставаше още по-пламенно; в края на желанието бяха миговете на страстно съвокупление, по време на които насладата ми никога не беше така цялостна, както при първото трепетно докосване. Към този, който ме беше придружил на изложбата на Пикасо, дълги години изпитвах предано приятелско чувство, периодично застрашено от пристъпи на несподелено докрай, сдържано и агресивно желание. Това е моят единствен опит по отношение на толкова хаотични чувства. Той ме приемаше всеки ден у дома си в продължение на седмици, докато един ден дълго звънях на вратата и никой не ми отвори. Тя така и си остана затворена седмици наред, дори много месеци. Това продължи чак докато моята изпълнена със съмнения упоритост най-сетне беше възнаградена с кратка заповед, изречена с хрипкав глас по телефона, с която ми разрешаваше отново да се появя пред очите му. Навярно поради тази несигурност много често стигах до оргазъм в негово присъствие. Разговаряхме с лекота, без затруднение, разменяхме си впечатления от прочетеното, най-често докато стояхме вътре в обстановка, достойна за обиталище на квакер. Времето минаваше, приближавах се все по-близо до него. „Имаме нужда от малко ласки ли?“, питаше той разсеяно, но нежно, с тона на възрастен, който някое дете току-що е откъснало от заниманията му. Тогава ръката му сваляше пликчетата ми и двата му пръста, или четири, изтръгваха от мен слаб вик от болка, но съвсем кратък, предизвикан както от спираща дъха изненада, така и от удоволствие. Той също беше доволен, че проходът вече е изобилно овлажнен. Разменяхме си щедро ласки и целувки. Ръцете му се движеха със замах. Когато бях легнала, той отмяташе чаршафа със същото широко движение, с което галеше гърдите ми открай докрай; можех да лежа така дълго по гръб, изпъната и неподвижна, докато дланта му сякаш измиташе цялото ми тяло, все едно почистваше някаква скица. Когато идваше моят ред да се занимая с него, аз — напротив — напредвах много бавно и отделях особено внимание на телесните гънки на местата зад ухото, на слабините и подмишниците, на линията, която разделя долната част на гърба на две. Обичах да проследявам дори браздите, врязани в отпуснатите му длани. През цялото време, докато траеха тези встъпителни ласки, аз си мислех колко чудесно ще бъде само след миг, когато щеше най-сетне да се реши да ме обърне, за да ме обладае, както аз обичах — опряна на длани и колене, че само след миг ще стисне задника ми, за да го придърпа с резки и звучни движения към слабините си. Особено обичах членът да влиза и излиза на малки промеждутъци; при всяко трето или четвърто навлизане ме изненадваше някой по-рязък тласък, който изпълваше цялото ми същество с опиянение. Въпреки това много рядко ми се случваше да изпитам толкова интензивно сладостно усещане, както когато пръстите му разтваряха пътя. Тогава се вкопчвах в мисълта, че следващият път непременно ще се случи, потъвах цялата в това очакване и при нужда дори полагах усилия да намаля съпротивата на заключената порта или на морала.

Преди това имах връзка с автора на онези провалени снимки, направени в стаята, където работех. Той ми определяше срещи или в някой хотел в квартал „Гоблен“ или в някой свободен апартамент близо до Източната гара, който приятели му отстъпваха за ползване, и то в часове, напълно неподходящи за професионално зает човек, колкото и да не е обвързан с точно фиксирано работно време — между единайсет и дванайсет на обяд или три и половина и четири и половина следобед… Още вечерта вече усещах напрежение в половия си орган, подложен на друсащото триене на седалката в метрото, изпреварвайки в мислите си това, което предстоеше да стане на другия ден. Понякога усещането предизвикваше такъв спазъм, че предпочитах да сляза няколко спирки по-рано, за да се отпуснат нервите ми, докато ходя пеша. Този мъж лижеше органа ми до безкрай. Езикът му се движеше полека, разделяше старателно гънките на вулвата и умееше да описва кръгове около клитора, после започваше като младо куче да ближе с цял език отвора. Желанието ми пенисът му да запуши този отвор ставаше неудържимо. Когато най-сетне проникваше вътре със същата нежност и ровейки внимателно все по-напред, също както го правеше с език, удоволствието, което изпитвах, беше далеч по-малко от онова, което ме връхлиташе при нарастващото желание.

Като се има предвид, че трябваше постоянно да сменяме местата на тези срещи поради малкото време за тях, случваше се понякога да се разминем. Ако не идваше, оставах просната на леглото с люлеещи се във въздуха крака и болезнено желание, свито между бедрата, като разпъващ инструмент, който ми пречеше да ги прибера. Обземаше ме такова непреодолимо чувство на потиснатост, че не бях в състояние да върша ежедневните си занимания, не можех да се върна на работа, да разговарям по телефона, да взимам каквито и да било решения, били те важни или не. Как бих могла чак до следващата ни среща да водя нормален живот, все едно че не се е случило нищо? Бездната на желанието ме превръщаше в парцалена кукла, захвърлена на земята с разтворени ръце и крака, съвсем неподвижна, която не може да се помръдне сама. За щастие това винаги дебнещо ме безсилие, което ме обсебва в по-голяма или по-малка степен в зависимост от обстоятелствата, не трае дълго. Вратата на работната ми стая винаги — решението за това не е мое — е с мека звукоизолираща облицовка, така че мога да предизвикам появата на влага между краката си (или да преживея нещо, поднесено ми от случая, независимо от неговото естество), а имам и щастливата способност със същата лекота направо да се съсипвам от работа.

Надали щях да се реша да напиша тази книга, която започва с глава, озаглавена „Броят“, ако не се бях почувствала поне веднъж в живота си като миниатюрен сателит, внезапно излязъл от орбитата на мрежата от познанства, които вече не могат да го притеглят към себе си. Откъсването стана на два етапа. Най-напред от време на време ми се случваше да изпитвам по-често незадоволеност и да я изживявам по много по-болезнен начин от описания. Възбудата ми можеше да стане неуправляема. Ледените устни и настръхналата кожа (по-нататък ще се спра по-подробно на тези усещания) бяха признаци, които възприемах като сигурно предзнаменование за върховно удоволствие. Ако нещата приключваха бързо, както често се случваше, тогава вместо очаквания широк излаз пред мен се изправяше една плътна непробиваема преграда. Всеки път в мига, в който другият се отдръпваше и събирах краката си, със същата упоритост, с която се стараех съвсем точно да опиша в някоя статия даден предмет, аз се опитвах да дефинирам завладялото ме чувство и не намирах думи за това. Как да нарека това крайно чувство? Задавах си постоянно този въпрос. Несъмнено ставаше дума за омраза към мъжа, който беше толкова близо до мен, която обаче се проявяваше отделно от другите чувства, които питаех към него. Омраза, която в този миг ме изпълваше отвсякъде като стопен метал, изливащ се в матрицата. Понеже упорствах в опитите си да опиша усещането, спомням си, че понякога го сравнявах и с друго — със скулптурата на непроницаемия куб на Тони Смит. За щастие, също както задушаващата ме потиснатост, която ме връхлиташе след някоя провалила се среща и която продължаваше, само докато се връщах оттам с метро или с такси, така и яростната омраза отстъпваше място на обичайния рефлекс, благодарение на който човек тръгва към умивалника. И струва ми се, че точно така, докато се занимавах да подсушавам половия си орган с пешкира, в главата ми се появи мисълта, че си струва да разкажа истината за всичко това.

В един период, който продължи три, а може би и четири години, и съответства на това, което определям като втори етап, сексуалните контакти, които имах възможност да поддържам, започнаха да стават все по-редки, а когато все пак се осъществяваха, естеството им беше повече или по-малко като вече описаното. Така в крайна сметка останах сама в Париж през летните седмици, разпределени на дълги, изпълнени с работа дни, и на безсънни нощи едновременно поради жегата и моите класически по същността си безпокойства. Тогава измъкнах изпод купчина бельо изкуствения фалос, който ми бяха подарили преди няколко години и така и не бях използвала. Той може да изпълнява две функции, които се активират на две различни скорости. Краят му представлява главичка на кукла със звезда на челото, чиито коси образуват улей, който копира подутината в горната част на пениса. Главичката описва кръгови — по-широки или по-тесни — движения, докато нещо като малко глиганче се измъква наполовина от цилиндъра и вади и прибира с различна бързина своя много дълъг език, чието предназначение е да възбуди клитора. Първия път, когато използвах този предмет, мигновено изпитах оргазъм, който премина в много продължителен спазъм, съвсем отчетлив и напълно измерим, при това, без да е необходимо да си представям измислени истории. Разтърси ме цялата. Това беше оргазъм, да речем оргазъм от най-високо качество, който можеше да бъде предизвикан, без да трябва да се връщам непрекъснато назад към източника на онова чувство, обхванало ме „първия път“, подновявайки в представите си случилото се тогава, и без дори да имам време да извикам във въображението си образите на разни доставчици и строителни работници. Много пъти след подобни бързи сеанси потъвах в ридания. Те идваха от болезнената необузданост на удоволствието и тази сладостна нега на самотата, за която вече споменах, в случая с привкус на мъничко горчивина. Контрастът между това, което така добре съответстваше на названието самотно удоволствие, и обичайният за мен вкус към множественост в секса, беше направо комичен. Веднъж ми хрумна мисълта, че ако трябва „да кажа истината за всичко това“, ще озаглавя книгата си „Сексуалният живот на Катрин М.“ Стана ми толкова смешно, че се смях сама.

С лоши зъби по природа, днес изглеждам много добре в това отношение, и то само защото ме лекуваше блестящ зъболекар, който така и никога не ми изпрати сметка за хонорара си. Първия път, когато това се случи, бях отишла както обикновено в кабинета му, но той ме въведе в друга чакалня, съвсем различна от тази, в която обикновено изчаквах реда си — в една доста по-обширна стая, обзаведена съвсем различно от другата, с мебели в класически, а не в модерен стил; когато влязох, изпитах усещане за нереалност. Все едно сякаш, преминавайки през познатата врата, по силата на някаква магия изведнъж се намерих сред филмов декор или направо в някакъв сън. Той ме остави сама. След малко нахлу вътре, разголи гърдите и половия ми орган, погали ме и отново изчезна. Върна се след десетина минути в компанията на една млада жена. Любихме се тримата заедно. Едва по-късно разбрах, че кабинетът му беше близнак и имаше две приемни, от които се влизаше в два свързани един с друг кабинета. Жюлиен минаваше от единия кабинет в другия, лекуваше единия пациент, докато в съседния съхнеше лекарството върху зъба на другия пациент. Ако се случеше това да съм аз или, както предполагах, някоя от другите му приятелки, или пък аз и някоя друга едновременно в двата кабинета, той можеше със сръчността на фокусник да възбуди пениса си върху котето на едната или другата, да го прибере, да се измъкне от другата страна на преградата и отново да се върне. Обикновено се изпразваше веднага, щом го вкара. Той сам беше измислил и декорирал двойния си кабинет, работейки късно вечер, след като си отиде и последният му пациент. През почивните дни участваше в турнири по тенис, които изискваха високо равнище на уменията. Накрая ми определи среща един следобед, за която беше резервирал стая в хотел на международна хотелиерска верига. Оставих депозит за стаята, той дойде след около четвърт час и ми даде пари да платя, след като я освободим. Беше ми симпатичен. Изпитвах дълбоко вълнение при мисълта за странната причина, която го тласкаше постоянно към тази дейност. Донякъде се идентифицирах с него — аз, която въобще не се спирах и дори когато бях на едно място, тутакси ме сграбчваше желанието да бъда и другаде — и исках да погледна и от другата страна на бариерата.

Когато се връщам от разходка, не обичам да минавам по същия път, както на отиване. Придирчиво изучавам картата, за да открия някакъв нов път, който да ме изведе до нов пейзаж, сграда или някаква забележителност, която не съм виждала преди. Когато заминах за Австралия, това най-далечно място на Земята, до което можех да стигна, тръгвайки от дома си, си дадох сметка, че възприятието ми за това разстояние е сравнимо с представата ми за липса на сексуални бариери. Размишлявайки на тази тема, в съзнанието ми изникна въпросът дали радостта да имаш деца спада към същата група чувства. Тези мои спомени са свързани и с поведението на Ерик, който така умело можеше да придаде съвсем ново очарование на нашите вечери, както би направил — използвам в случая неговите думи — „един добър екскурзовод“. Става дума, казваше той, да се „разшири пространството“.