Варлам ШаламовШокова терапия

Още в ония благодатни времена, когато Мерзляков работеше като коняр и в собственоръчно направената си мелничка — голяма консервена кутия, чието дъно беше надупчено като сито — можеше да приготви от овеса, получен за конете, булгур за хората, да го вари и с тази нагарчаща, гореща каша да заглушава, да притъпява глада, още тогава той размишляваше върху един прост въпрос. Едрите обозни коне от континента получаваха всеки ден двойно по-голяма порция овес, отколкото дребните, космати якутски кончета, макар и едните, и другите да вършеха еднакво малко работа. На никаквеца першерон Гром му сипваха в яслата толкова овес, колкото би стигнал за петима „якети“. Това беше правилно, навсякъде постъпваха така и не това измъчваше Мерзляков. Той не можеше да разбере защо дажбата за лагеристите, този тайнствен списък от предназначени за затворниците белтъчини, мазнини, витамини и калории, наречен „котлови списък“, се съставя без изобщо да се има предвид живото тегло на хората. Щом гледат на тях като на работен добитък, би трябвало да са по-последователни и при дажбите, а не да се придържат към някакво си средно аритметично — канцеларска измислица. Това страшно средно в най-добрия случай беше изгодно само за дребните и наистина те „свършваха“ по-късно от другите. По телосложение Мерзляков приличаше на першерона Гром и трите жалки лъжици каша за закуска само увеличаваха тъпата болка в стомаха му. А извън дажбата си един работник от бригадата не можеше да получи почти нищо повече, всичко най-ценно — и маслото, и захарта, и месото — стигаше до котела съвсем не в количеството, записано в котловия списък. Мерзляков виждаше и друго. Първи умираха едрите хора. Навикът към тежък физически труд ни най-малко не променяше положението. Хилавият интелигент издържаше повече от гиганта калужанин, роден за изкопчия, при условие, че ги хранят еднакво, в съответствие с лагерната „дажба“. Почти нямаше полза и от увеличената дажба за процентно преизпълнение на нормата, понеже основният състав на продуктите си оставаше същият, абсолютно недостатъчен за едри хора. За да се храниш по-добре, трябваше да работиш повече. Естонците, латвийците и литовците повсеместно умираха първи. Първи опъваха петалата и този факт винаги караше лекарите да отбелязват, че цялата тая Прибалтика е по-кекава от руския народ. Е, вярно, в сравнение с бита на руския селянин родният бит на латвийците и естонците се различаваше много повече от лагерния бит и на тях им беше по-трудно. Но основната причина все пак се криеше другаде — не че бяха по-малко издръжливи, просто бяха по-едри.

Преди близо година и половина Мерзляков преболедува от скорбут, който бързо събори новака, след което го оставиха да поработи в местната малка болница. Там той научи, че дозата на лекарствата се определя според теглото. Новите лекарства се изпробват върху зайци, мишки, морски свинчета, а дозата за човек се определя според теглото на пациента. Дозите за деца са по-малки от тези за възрастни.

Ала лагерната дажба не се пресмяташе според теглото на човешкото тяло. Точно там беше въпросът, чието неправилно решаване учудваше и вълнуваше Мерзляков. Но преди да остане съвсем без сили, по чудо успя да се уреди да работи като коняр — можеше да краде овес, за да си натъпче с него стомаха. Мерзляков вече си мислеше, че ще успее да презимува там, пък после — каквото е рекъл Господ. Ала излезе другояче. Завеждащият конната база бе сменен поради пиянство и на негово място назначиха старшия коняр — един от онези, които навремето бяха научили Мерзляков как да борави с тенекиената мелничка. Самият той доста беше крал от овеса и прекрасно знаеше как става. В желанието си да се издигне в очите на началството, същият този бивш главен коняр, който вече нямаше нужда от овесен булгур, издири всички мелнички и ги изпочупи със собствените си ръце. Тогава конярите започнаха да пекат овеса, да го варят, дори да го ядат суров, като по този начин напълно приравняваха стомасите си с конските. Новият завеждащ написа рапорт до началството. Няколко души от конярите, включително и Мерзляков, бяха затворени в карцера заради кражба на овес, сетне препратени там, откъдето бяха дошли — на обща работа.

На общата работа Мерзляков скоро разбра, че смъртта не е далеч. Олюляваше се под тежестта на трупите, които трябваше да пренася. Десетникът, който веднага намрази този мързелив „лоб“ (на местен език „лоб“ значи „едър“), всеки път караше Мерзляков да мъкне дънера откъм по-дебелия му край. Един ден Мерзляков падна, не можа веднага да се надигне от снега и с внезапна решимост се отказа да мъкне това проклето дърво. Вече беше късно, тъмно, конвоят бързаше за политзанятия, работниците искаха по-скоро да стигнат до бараката, до яденето, десетникът закъсняваше за двубоя на карти — за цялото това забавяне беше виновен Мерзляков. И той бе наказан. Първо го бъхтиха другарите му, после десетникът, конвоят. Дънерът така си и остана в снега — вместо него в лагера довлякоха Мерзляков. Освободиха го от работа и той остана да лежи на нара. Болеше го кръстът, фелдшерът мажеше на Мерзляков гърба с грес — в медицинския пункт отдавна нямаше нищо за разтриване. През цялото време Мерзляков лежеше превит и настойчиво се оплакваше от болка в кръста. Болката отдавна вече я нямаше, счупеното ребро се беше сраснало много бързо, но Мерзляков се стараеше с цената на всякакви лъжи да отложи изписването си. Не го изписваха. Един ден го облякоха, поставиха го на носилка, натовариха го в един закрит камион и заедно с други болни го откараха в районната болница. Нямаха рентгенов кабинет. Сега трябваше сериозно да обмисли всичко и Мерзляков така и стори. Той остана там няколко месеца свит на дъга и бе откаран в централната болница, където, разбира се, имаше рентгенов кабинет и където го настаниха в хирургическото отделение, в стаята за травматични заболявания, които болните наивно наричаха „драматични“ болести, без да мислят за тъжната страна на каламбура.

— Ето и този — рече хирургът, като сочеше историята на заболяването на Мерзляков, — прехвърляме го при вас, Пьотър Иванович, няма какво да го правим в хирургията.

— Но нали в диагнозата пишете: анкилоза вследствие травма на гръбнака. За какво ми е на мен? — каза невропатологът.

— Естествено, анкилоза. Какво друго мога да напиша? След побой и по-лоши работи стават. Имах един случай в мината „Сива“. Десетникът беше пребил един бачкаджия…

— Нямам време да слушам историите ви, Серьожа. Питам ви защо го прехвърляте при мен.

— Нали съм написал: „За изследване с оглед на окончателното му изписване“. Ще го побоцкате с иглички, ще оформим документите и — на кораба. Да стане свободен човек.

— Нали сте правили снимки? Нарушенията би трябвало да си личат и без игли.

— Правих. Ето, можете да ги видите — хирургът вдигна тъмния негатив към завесата от марля. — И дяволът не може да се оправи с тази снимка. Докато не получим добро осветление и нормален ток, рентгенолозите непрекъснато ще ни дават такава мътилка.

— Наистина е мътилка — каза Пьотър Иванович. — Добре, така да е — и той се подписа под историята на заболяването, че е съгласен Мерзляков да бъде прехвърлен при него.

В хирургическото отделение, шумно, объркано, препълнено със затворници с измръзвания, изкълчвания, счупвания, изгаряния — северните шахти не се шегуваха, — в отделението, където част от болните лежаха направо на пода в стаите и в коридорите, където работеха един млад, безкрайно уморен хирург и четирима фелдшери — всички те спяха по три, по четири часа в денонощие — нямаха възможност да се заемат сериозно с Мерзляков. Той разбра, че истинското следствие ще започне в нервното отделение, където внезапно го бяха прехвърлили.

Цялата му отчаяна арестантска воля отдавна беше съсредоточена върху едно — да стои превит. И той не се изправяше. Колко много искаше тялото му да се изпъне поне за миг. Ала той си спомняше мината, студа, от който дъхът му секваше, хлъзгавите, лъскави от скрежа камъни на златния забой, паницата „супичка“, която изпиваше по обяд на един дъх, без да използва излишната лъжица, прикладите на конвоя и ботушите на десетниците — и намираше в себе си сили да остава свит. Впрочем сега му беше по-леко, отколкото през първите седмици. Спеше малко — от страх да не изпъне тялото си по време на сън. Знаеше, че на дежурните санитари отдавна е наредено да го следят, за да го изобличат в лъжа. А след разобличаването — Мерзляков знаеше и това — го очакваше и дисциплинарна работа в мината. Каква ли трябва да е тя, след като обикновената работа бе оставила у него такива страшни спомени?

На другия ден след преместването заведоха Мерзляков при лекаря. Завеждащият отделението го разпита накратко за началото на заболяването, като кимаше съчувствено с глава. Каза му уж между другото, че дори здрави мускули след многомесечна неестествена неподвижност се атрофират и човек може сам да се направи инвалид. След това Пьотър Иванович пристъпи към прегледа. На въпросите, задавани при убождането с игли, при почукването с гуменото чукче и при натиск Мерзляков отговаряше наслуки.

Повече от половината работно време на Пьотър Иванович отиваше за разобличаване на симуланти. Той, естествено, разбираше причините, които подтикваха затворниците да симулират. Доскоро и той беше затворник и не го учудваше нито детинското упорство на симулантите, нито лекомислената примитивност на симулациите им. Пьотър Иванович, бивш доцент в един от сибирските институти, беше направил кариера сред същите тези снегове, където болните спасяваха живота си, като го лъжеха. Не можеше да се каже, че не ги съжаляваше. Но той беше повече лекар, отколкото човек, и преди всичко специалист. Гордееше се, че годината, прекарана на обща работа, не беше убила в него лекаря специалист. Той разбираше задачата си да разобличава симулантите съвсем не от съображения на някаква висша, общодържавна позиция или морална гледна точка. Виждаше в тази своя задача достоен начин да използва знанията си, психологическото си умение да поставя капани, в които, за слава на науката, трябваше да попадат гладните, полупобъркани, нещастни хора. В това сражение със симуланта на страната на лекаря беше всичко — и хилядите хитроумни лекарства, и стотиците учебници, и разнообразната апаратура, и помощта на конвоя, и огромният му опит на специалист, — а пациентът разполагаше само с ужаса от света, от който беше попаднал в болницата и в който се страхуваше да се върне. Именно този ужас даваше на затворника сила да се бори. Когато разобличаваше поредния симулант, Пьотър Иванович изпитваше огромно задоволство: още веднъж животът потвърждаваше, че е добър специалист, че не е загубил квалификацията си, а напротив — усъвършенствал я е, повишил я е и все още го бива…

„Ама че са глупаци тия хирурзи — мислеше си той, палейки цигара, след като Мерзляков си беше отишъл. — Не познават топографическата анатомия или забравят за нея, а рефлексите никога не са ги знаели. Само рентгенът ги спасява. А без снимка — не са сигурни дори за най-обикновено счупване, фасонът им само голям!“ — Че Мерзляков е симулант, на Пьотър Иванович му бе съвсем ясно.

— Е, нека остане една седмица, докато направим анализите, за да бъде всичко както си му е редът. Ще оформим документално историята на заболяването.

Пьотър Иванович се усмихна, предвкусил театралния ефект от новото разобличаване.

Седмица по-късно в болницата подготвяха „етап“ за парахода — болните щяха да бъдат прехвърлени на Голямата земя. Протоколите се пишеха направо в отделението и пристигналият от Управлението председател на лекарската комисия лично оглеждаше хората, подготвени от болницата за изпращане. Ролята му се свеждаше до оглед на документите, до проверка на „оформянето“ им — личният преглед на болния му отнемаше половин минута.

— В моите списъци — каза хирургът — има някой си Мерзляков. Преди година конвоят му счупи гръбнака. Бих искал да го изпратя. Отскоро е прехвърлен в нервното отделение. Ето документите, подготвени са.

Представителят на комисията се извърна към невропатолога.

— Доведете Мерзляков — рече Пьотър Иванович.

Доведоха свилия се одве Мерзляков. Председателят му хвърли бегъл поглед.

— Ама че горила — каза. — Да, наистина, такива няма защо да ги държим тук. — Той взе перодръжката и посегна към списъците.

— Аз няма да подпиша — рече високо и ясно Пьотър Иванович. — Той е симулант и утре ще имам честта да демонстрирам това пред вас, и пред хирурга.

— Е, тогава ще го оставим — равнодушно рече председателят и сложи перодръжката на масата. — И изобщо хайде да приключваме, вече е късно.

— Той е симулант, Серьожа — каза Пьотър Иванович, като хвана под ръка хирурга на излизане от отделението. Хирургът се дръпна.

— Възможно е — отвърна, мръщейки се от погнуса. — Желая ви успешно разобличаване. Ще си доставите огромно удоволствие.

На другия ден по време на съвещанието при началника на болницата Пьотър Иванович направи подробен доклад за Мерзляков.

— Мисля — каза той в заключение — разобличаването на Мерзляков да стане на два етапа. Първият ще е кратковременна упойка, за която сте забравили, Сергей Фьодорович — тържествено се обърна той към хирурга. — Това е трябвало да бъде направено веднага. А ако не даде резултат, тогава — Пьотър Иванович разпери ръце, — тогава остава шоковата терапия. Уверявам ви — много е интересно.

— Не е ли прекалено? — обади се Александра Сергеевна, завеждащата на най-голямото отделение в болницата, туберкулозното — пълна, отпусната жена, наскоро пристигнала от континента.

— Ами — каза началникът на болницата, — такъв мерзавец… — Не се съобразяваше с присъствието на дами.

— Ще зависи от резултата след упойката — примирително рече Пьотър Иванович.

Упойката беше кратковременна, със зашеметяващо действие поради етера. Болният заспива за петнадесет-двадесет минути и през това време хирургът трябва да успее да намести изкълчена става, да ампутира пръст или да разреже някакъв болезнен цирей.

Началството, издокарано с бели престилки, наобиколи операционната маса в превързочната, където бяха сложили покорния, полусвит Мерзляков. Санитарите понечиха да завържат пациента с платнените колани за масата.

— Оставете, оставете! — развика се притичалият Пьотър Иванович. — Точно това не трябва.

Лицето на Мерзляков се извърна нагоре. Хирургът му сложи маската за упойка и взе бутилката с етера.

— Започвайте, Серьожа!

Етерът започна да капе.

— По-дълбоко, по-дълбоко дишай, Мерзляков! Брой на глас!

— Двадесет и шест, двадесет и седем — вяло броеше Мерзляков, сетне внезапно спря и заприказва нещо, което не се разбираше отведнъж, нещо накъсано, изпъстрено с псувни.

Пьотър Иванович държеше лявата му ръка. След няколко минути тя увисна. Лекарят я пусна. Ръката меко и мъртво падна на края на масата. Пьотър Иванович бавно и тържествено изпъна тялото на Мерзляков. Всички ахнаха.

— Сега вече го вържете — рече той на санитарите.

Мерзляков отвори очи и видя косматия юмрук на началника на болницата.

— Е, какво, мерзавецо — хриптеше началникът. — Сега вече те чака съд.

— Браво, Пьотър Иванович, браво! — не спираше да повтаря председателят на комисията, като потупваше невропатолога по рамото. — А аз вчера бях готов да го направя свободен човек!

— Развържете го! — заповяда Пьотър Иванович. — Слизай от масата.

Мерзляков още не се беше свестил окончателно. Главата му бучеше, в устата си усещаше отвратителния сладникав вкус на етера. Не можеше да разбере сън ли е, или действителност — вероятно неведнъж го беше сънувал и по-рано.

— Я вървете всички на майната си! — неочаквано извика той и се сви както преди. Плещест, кокалест, почти докосващ пода с дългите си, дебели пръсти, с мътен поглед, с разрошена коса, наистина същинска горила, Мерзляков излезе от превързочната. Доложиха на Пьотър Иванович, че Мерзляков лежи в леглото, заел старата си поза. Лекарят нареди да го доведат в кабинета му.

— Разобличен си, Мерзляков — рече невропатологът. — Но аз придумах началника. Няма да те дадат под съд, няма да те изпратят в дисциплинарната мина — просто ще те изпишат от болницата и ще се върнеш в рудника си, на старата работа. Ти, братле, си герой. Цяла година ни баламосва.

— Няма такова нещо — каза горилата, без да вдига очи.

— Как така няма? Нали току-що те изправихме!

— Никой не ме е изправял.

— Е, миличък — рече невропатологът. — Това вече е прекалено. Исках да се разберем с добро. Гледай след седмица самият ти да не поискаш да те изпишем.

— Една седмица е много време — тихо му отговори Мерзляков.

Как да обясни на лекаря, че дори седмица, дори ден, дори час, прекарани извън мините, е щастие за него. Ако лекарят не го разбира — как може да му го обясни? Мерзляков мълчеше и гледаше в пода.

Отведоха го, а Пьотър Иванович отиде при началника на болницата.

— Може още утре, а не след седмица — рече началникът, след като изслуша предложението на Пьотър Иванович.

— Обещах му седмица — каза лекарят. — Болницата няма да обеднее я.

— Е, добре — съгласи се началникът. — Нека да е след седмица. Само че ме извикайте. Ще го връзвате ли?

— Не бива да се връзва — каза невропатологът. — Ще си изкълчи я ръка, я крак. Ще го държат — той взе историята на заболяването на Мерзляков, написа в графата за предписания „шокова терапия“ и постави датата.

При шоковата терапия в кръвта на болния се вкарва камфор в количество, неколкократно превишаващо дозата, когато се инжектира подкожно за поддържане на сърдечната дейност на тежко болни. Това води до внезапен пристъп, подобен на пристъп на буйна лудост или на епилептичен припадък. Рязко се повишават мускулната активност и всички двигателни сили на човека. Мускулите се напрягат неимоверно много и силата на изпадналия в безсъзнание болен се удесеторява. Пристъпът трае само минути.

Минаха няколко дни, ала Мерзляков не възнамеряваше да се изправи по собствено желание. Настана денят, който бе записан в историята на заболяването, и заведоха Мерзляков при Пьотър Иванович. На Север умеят да ценят развлеченията — лекарският кабинет беше пълен с народ. Осем яки санитари се бяха строили до стените. Насред кабинета имаше кушетка.

— Ще го направим тук — рече Пьотър Иванович, като се надигна иззад бюрото си. — Няма да ходим при хирурзите. Между другото, къде е Сергей Фьодорович?

— Няма да дойде — обади се Ана Ивановна, дежурната сестра. — Каза, че бил зает.

— Зает, зает — измърмори Пьотър Иванович. — Щеше да му е от полза да погледа как върша неговата работа.

Навиха единия ръкав на Мерзляков и фелдшерът намаза мястото с йод. Сетне взе спринцовката в дясната си ръка и вкара иглата във вената близо до лакътната Свивка. В спринцовката нахлу тъмна кръв. С плавно движение на палеца фелдшерът натисна буталото и жълтият разтвор започна да се влива във вената.

— По-бързо! — каза Пьотър Иванович. — И се дръпнете. А вие го дръжте — рече на санитарите.

Огромното тяло на Мерзляков подскочи и се замята в ръцете на санитарите. Държаха го осем души. Хриптеше, гърчеше се, риташе, но те го натискаха здраво и той започна да затихва.

— Тигър, тигър може да се удържи така! — възторжено викаше Пьотър Иванович. — В Забайкалието така ловят тигрите. Ето, обърнете внимание колко преувеличава Гогол — каза той на началника на болницата. — Помните ли края на „Тарас Булба“? „Не по-малко от тридесет души висяха по ръцете и краката му.“ А тая горила ще да е по-ячка от Булба. И само осем души.

— Да, да — съгласи се началникът. Не си спомняше Гогол, но шоковата терапия му харесваше извънредно много.

На другата сутрин по време на визитацията Пьотър Иванович се поспря до леглото на Мерзляков.

— Е, как е — попита, — какво реши?

— Изписвайте ме — рече Мерзляков.

Загрузка...