9

Ръдърфорд пиеше черен чай и четеше вчерашния брой на „Лондон Таймс“, когато Дом влезе в утринния салон.

Това бе една от най-приятните стаи в Уейвърли Хол. Две от степите бяха облицовани в светъл дъб с цвят на мед, третата бе облепена с жълти тапети на цветя, а четвъртата беше изцяло заета от прозорци. Стаята бе обляна в слънчева светлина, която позлатяваше синьо-жълтите персийски килими и светлосините копринени завеси. През прозорците долитаха утринните песни на птиците и се виждаха пъстрите градини, отрупани в цветове.

Дом отиде до масата и напълни една чиния с препечени филийки е масло, яйца с бекон и пай. Срещата с дядо му влошаваше и без това мрачното му настроение — настроение, което не можеше да разбере. Не бе имал намерение да прелъстява Ан и въпреки че изминалата нощ му бе доставила огромна наслада, сега се чувстваше като безсърдечен негодник.

Щом седна, херцогът остави вестника си настрана.

— Добро утро, Дом. Добре ли спа?

— Изненадващо добре — изръмжа Дом.

Под изпитателния поглед на Ръдърфорд Дом се нахвърли настървено върху пая. Въпреки че не харесваше тактиката на херцога, той обичаше дядо си, винаги го беше обичал. Ръдърфорд никога не се бе скъпил на похвали, когато поведението на внука му го заслужаваше. Наистина, по време на палавото му детство тези моменти бяха редки, но Дом си ги спомняше до един. Пак дядо му беше човекът, който го бе гълчал и порицавал. Тези моменти бяха многобройни. Дом не беше забравил и тях. За него те също бяха скъп спомен.

Защото още някога, макар и малко момче, той бе разбрал, че дядо му не е безразличен към неговата съдба. За разлика от баща му, на когото явно му беше все едно.

— А Ан добре ли спа? — попита Ръдърфорд.

Дом остави вилицата и ножа.

— Няма ли тайни в тази къща?

— Предполагам, че има някоя и друга — усмихна се херцогът.

— Ан все още спи — отговори Дом с равен глас, като си припомни пожара. За щастие огънят беше потушен преди да причини сериозни щети. Ан не просто спеше. Спеше в креслото. Беше се събудил сам. Смисълът на постъпката й не бе труден за разгадаване. Тя все още възнамеряваше да воюва с него. Това, което се бе случило през нощта, не я бе направило щастлива. А това, че беше заспала в креслото, го бе ядосало. И то не само защото се бе събудил с желание да я люби отново.

— Радвам се да видя, че вие двамата започвате да изглаждате нещата помежду си — каза Ръдърфорд.

Дом въздъхна.

— Не се въодушевявай прекалено. Не бих казал, че сме започнали да изглаждаме нещата помежду си.

И отново се нахвърли върху храната. Защо беше толкова разстроен? Вината на Ан за онова, което се бе случило през нощта, бе не по-малка от неговата. Може би беше ядосан, защото преживяването се бе оказало тъй дяволски хубаво. И защото знаеше, че Ан все още смята да воюва с него.

— По дяволите! — измърмори той, като захвърли салфетката си настрана.

Но Ръдърфорд беше изцяло погълнат от вестника.

Дом се изправи, отиде до прозореца и се загледа навън. Дълго време остана така, опитвайки се да не разсъждава. Напразно. Непрекъснато мислеше за Ан и за онова, което й причиняваше. Решението му да остане и да се помири с нея беше напълно импулсивно. Но не преставаше да го гложди мисълта, че тя заслужава от един мъж много повече, отколкото някога би могъл да й даде.

А сега Ан можеше дори да е забременяла. Нямаше да е недоволен от това. Но си обеща, че ако тя го дари с наследник, ще й прехвърли Уейвърли Хол завинаги.

— Защо просто не ме помоли да ти осигуря наследник? — попита той след дълго мълчание. — Защо трябваше да ме изнудваш?

Ръдърфорд се засмя.

— О, и ти навярно щеше да се съгласиш?

— Може би.

Херцогът изсумтя.

— Щеше да ми кажеш да вървя по дяволите и да не се връщам оттам. И двамата знаем, че се прибра у дома само защото баща ти беше болен, без никакво намерение да останеш тук и минута повече от необходимото.

— Ако беше проявил малко търпение, всичко това щеше да бъде излишно. Един ден така или иначе щях да се постарая да ти направя наследник.

— Старите хора не могат да проявяват търпение.

Дом изсумтя презрително. Но херцогът изглеждаше много доволен.

— И тъй, означава ли всичко това, че оставаш тук, при съпругата си, поне за известно време?

— Да — отвърна Дом.

— Адвокатът на баща ти помоли за среща със семейството днес сутринта. Трябва да се появи всеки момент.

— Какво толкова може да съдържа завещанието на Филип?

— Това е само формалност — каза Ръдърфорд.

— Какво е ставало тук в мое отсъствие? — попита Дом. — Защо Ан и майка ми не се разбират?

— Ан се разбира с всички. Майка ти обаче е труден и капризен характер.

— Майка ми е извоювала своето място в този дом и има право на всичко, което поиска — каза Дом. — Особено сега. Знаеш ли, вчера тя ми каза, че никога не си я приемал безрезервно.

Херцогът се сепна. Мина известно време, преди да отговори.

— Филип се ожени, без да поиска благословията ми. Бракосъчетаха се тайно. Не одобрих това.

Дом си представяше колко е бил ядосан дядо му от това.

— И все още не одобряваш, след всичките тези години?

— Да, но не е заради това, което вероятно си мислиш. — Херцогът сгъна вестника си. — Кларис не е от значение, Дом. Това, което е от значение, са отношенията между теб и Ан.

— Искаш да кажеш — каза сухо Дом, — че това, което е от значение, е фактът, че спя със съпругата си.

— И аз имам право на някои дребни прегрешения — усмихна се Ръдърфорд.

— За какво говорите? — До вратата стоеше Ан. Лицето й бе почервеняло.

Дом скочи на крака.

— Добро утро, Ан.

Тя впери поглед в него, но това съвсем не бе погледът, която една жена би следвало да отправи към любимия си след страстна любовна нощ. Сетне погледна херцога. Също толкова студено.

— Не е възможно да съм чула добре.

Ръдърфорд се изправи.

— И какво си чула? Няма причина да се разстройваш, Ан. — Тонът му бе мек.

Ан тръгна през салона. Очите й блестяха.

— Прекалено ми е неудобно… и съм прекалено ядосана, за да повторя онова, което чух! Н-но — заекна тя, — това, което правим насаме с Дом, не ви засяга!

Дом усети тревога. Ан не знаеше за чудовищните условия на завета на Ръдърфорд и никак не му се щеше да ги научи точно сега, след миналата нощ. Пък и когато и да било.

Но Ръдърфорд каза спокойно:

— Грешиш, Ан.

— Греша ли?! — Погледът, който хвърли към Дом, би могъл да убие някой по-слаб мъж.

— Дом е мой наследник. А аз съм стар човек. Разбира се, че ме засяга дали вие двамата делите една и съща спалня — каза Ръдърфорд. — Ти имаш дълг, Ан. Твоят дълг към това семейство е да осигуриш наследник на Дом.

Лицето на Ан почервеня още по-силно.

— Хм, можете да мечтаете колкото си щете, но ще се наложи да чакате много дълго време, за да видите мечтите си сбъднати. Ако въобще се сбъднат! — Тя ядосано обърна гръб на двамата мъже и отиде до бюфета.

Дом и Ръдърфорд се спогледаха. След това Дом последва съпругата си и постави ръка на рамото й. Тя се извърна рязко. Точно този момент избра Ръдърфорд, за да напусне стаята.

— Ан — утешително каза Дом, — няма причина да се ядосваш.

Нима? — Тя отмести ръката му. — След като вие двамата обсъждате нашия личен живот? Разярена съм.

— Но той е херцогът. Има пълното право да се тревожи за бъдещето на рода — тихо каза Дом.

— И ти си готов да играеш по неговата свирка?

Погледът на Дом потъмня.

— Никога не правя нещо, което сам не желая да правя.

— О, така ли? Значи е просто едно щастливо съвпадение, че ти се прииска да спиш с мен точно когато дядо ти също го иска?

Усмивката на Дом се бе стопила.

— Ан…

— Престани! — извика тя. — Снощи ме прелъсти само за да му доставиш удоволствие. Не си искал мен — искал си наследник.

— Не е вярно. — Дом протегна ръка и я сграбчи за лакътя.

— Вярно е — процеди през зъби Ан. — Добре. Нека да поговорим. Нека поговорим за това колко си безскрупулен.

— Имаше пожар, ти беше разстроена. Просто така се случи, Ан.

— Не бих казала — изсумтя тя.

— Понякога просто се случва така между двама души, които се обичат — настоя Дом.

Гореща руменина обагри бузите й.

— Ние не се обичаме. Може и да си дошъл в стаята ми заради пожара, но се възползва от късния час и от уплахата ми.

Би могъл да отрече, че я е съблазнил, но наистина се беше възползвал от ситуацията.

— Какво значение има? — тихо попита той. — Дядо ми е прав. Двамата с теб имаме задължение, което стои над личните ни желания. Време е да изпълним дълга си, Ан.

— Не забравяй, че аз съм американка. Пет пари не давам за наследници и херцогства — разярено извика Ан. — И не мога да започна всичко с теб отначало, докато не си доказал искреността си!

— Разбирам. Значи се връщаме на изходната точка.

— Да.

— Независимо от това, че тази нощ желанието ти да бъдем за едно бе не по-малко от моето?

Тя се изчерви.

— Аз… не бях на себе си.

Думите й го накараха да се усмихне.

— Меко казано.

Преди Ан да успее да каже каквото и да е, той докосна с пръст устните й и я накара да замълчи.

— И двамата не бяхме на себе си от страст, Ан. Защо да се лишаваме от нещо, което и двамата желаем и което ни доставя удоволствие?

Тя му хвърли убийствен поглед.

— Не съществува нищо — нищо — взаимно помежду пи. Ти си безсърдечен; ръководиш се единствено от плътските си страсти и от собствения си интерес. Аз обаче имам сърце, Дом, и смятам да го запазя непокътнато.

— Страх те е да не се влюбиш в мен отново.

— Не.

— От какво се боиш? Обещавам да бъда отговорен съпруг.

— Отговорен съпруг. — В тона й имаше горчивина. — За последен път ти казвам: не ти вярвам. Не ти прощавам. Не те желая. — Очите й бяха два сини пламъка. — Върни се в града, Дом. Върни се при нея.

Дом ококори невярващо очи.

— Пак ли се отплесваме към темата за другите жени?

Тя не отговори.

— Ан… ами ако ти кажа, че Марго… и останалите… са вече минало? Че ще ти бъда верен?

Тя замръзна. Имаше чувството, че кожата й е станала прозрачна.

Дом навлажни устни.

— Е?

Ан си пое дъх.

— Не би имало никакво значение.

Беше ужасно разочарован, но бързо пропъди това чувство.

— Разбирам.

— Нима? Разбираш ли наистина? — извика Ан, обърна се рязко и излезе от стаята.

Той остана загледан след нея.

Семейството се бе събрало в библиотеката. Кларис се присъедини към тях. Семейният адвокат Канфийлд беше висок, слаб мъж на средна възраст. Той стисна ръка на мъжете и поздрави дамите. После всички седнаха — Кларис и Ан на канапето, Дом — на един стол до тях, а Ръдърфорд — зад писалището си.

Прав остана само Канфийлд, който се покашля.

— Това ще отнеме само минута. Мога ли да започвам?

Ръдърфорд кимна. Дом неволно погледна към Ан, но тя не му обръщаше никакво внимание, сякаш бе престанал да съществува. Кларис изглеждаше напрегната.

Канфийлд прочете завещанието. Беше много кратко и наистина не отне повече от минута.

Аз, Филип Сейнт Джордж, маркиз Уейвърли, граф Кемптън и Хайглоу, барон Фелдетоун и наследник на херцогство Ръдърфорд, бидейки в добро физическо и духовно здраве, с настоящото завещавам цялото си разполагаемо имущество, възлизащо приблизително на осемдесет хиляди лири, на моя най-скъп приятел Матю Феърхейвън. Нему завещавам и Уейвърли Хаус в Лондон, заедно с всичко, което се намира вътре.

На моята обична и предана съпруга не оставям нищо.

На единствения си син оставям личния си дневник.

Настоящото завещание се подписа днес — на петнадесетия ден от септември, хиляда осемстотин петдесет и втора година, от свидетеля лорд Чарлз Гърли и от мен.

Канфийлд остави завещанието настрана. Хартията прошумоля силно.

В стаята се възцари дълбока тишина.

Кларис се бе изправила с мъртвешки пребледняло лице. Но не каза и дума.

Дом, който не беше очаквал прочитането на завещанието да е нещо повече от формалност, също се бе изправил на крака. Слисано. Накрая способността му да говори се възвърна.

— Кой, дявол да го вземе, е Матю Феърхейвън?

Канфийлд го погледна.

— Както се твърди в завещанието, той е най-добрият приятел на баща ви.

Дом гледаше втренчено. Не можеше да повярва на ушите си. Кларис продължаваше да мълчи.

Седнала напълно неподвижно, Ан погледна първо Дом, после майка му.

И тогава, макар все още замаян от изненадата, Дом усети болка и гняв. Мили Боже! Баща му бе оставил всичко на своя приятел и нито едно пени на съпругата или на сина си. Мисълта го накара да залитне и рязко да седне отново на стола.

В това време Кларис се отдалечи от всички, застана до прозореца с гръб към стаята и с високо вдигната глава и се загледа към величествените градини на Уейвърли.

Дом я проследи с очи. Ан обаче бе тази, която скочи от мястото си и изтича до нея.

— Кларис, позволете ми да ви донеса малко горещ чай.

— Не — произнесе с равен тон Кларис.

Гняв изпълни сърцето на Дом. Майка му беше оставена без пукнат грош. Вече знаеше, че заради тайния си брак тя и Филип не са сключили предбрачен договор, който да я направи негова наследница в случай на смърт. Ето че сега Филип бе завещал всичките си спестявания и Уейвърли Хаус на Матю Феърхейвън. По-тежко оскърбление от това не можеше да има. Но Дом се закле пред себе си, че никой извън семейството няма да узнае какво е станало. Той се изправи.

— Канфийлд, ще запазите това завещание и неговото съдържание в пълна тайна.

— Разбира се — угоднически отвърна Канфийлд.

Но за Дом това не беше достатъчно.

— В противен случай ще отговаряте пред мен — заплашително каза той.

Херцогът се приближи и застана до него.

— Дом, сигурен съм, че мистър Канфийлд ще запази всичко, което се случи тази сутрин, за себе си. — Неговият тон беше също толкова строг.

Дом почти не го чу. И не Канфийлд бе човекът, на когото му се искаше да крещи и да упреква. Този човек бе Филип.

Той погледна отново изправената фигура на майка си. Не беше помръднала от мястото си до прозореца. Как бе могъл Филип да й причини това? След като бракът им бе продължил двадесет и девет години? Сякаш е искал да я накаже, макар и от гроба си. Но за какво?

Някога несъмнено са се обичали, за да се решат да се оженят тайно. Нима когато Филип е починал, вече са изпитвали омраза един към друг? Дом винаги бе усещал апатията, царяща помежду им. Но никога не бе смятал, че зад нея се крие омраза.

Най-накрая Кларис се обърна. Лицето й беше безизразно, подобно на красива восъчна маска.

— Няма значение.

Дом потръпна.

— Има — остро каза той, като прекоси стаята, отиде до нея и я прегърна нежно през раменете. — Майко, не искам да се тревожиш. Аз ще се грижа за теб. Нищо в живота ти няма да се промени.

Кларис го погледна в очите.

— Благодаря ти, Доминик.

Ръдърфорд въздъхна.

— Е, Канфийлд, вие определено успяхте да ни изненадате.

Канфийлд се изчерви от смущение.

— Опитах се да посъветвам Филип да не постъпва така, но той беше непреклонен.

— Той беше глупак — каза Ръдърфорд. — Все още е глупак.

— Лорд Уейвърли…

Дом осъзна, че адвокатът говори на него и видя, че му подава малък пакет.

— Какво е това? — попита той, въпреки че знаеше.

— Както разбрахте от завещанието, баща ви е оставил дневник. Той е ваш — усмихна му се Канфийлд.

Дом гледаше втренчено увития в хартия пакет с размерите на дебела книга. Не можеше да помръдне.

— Дневник?

Не беше предполагал, че Филип е водил дневник. Но ето че той бе пред него — личният дневник на баща му. Възможност най-после да го опознае.

Канфийлд остави пакета на масата и погледна джобния си часовник.

— Наистина се налага да тръгвам. Толкова съжалявам, че трябваше да ви запозная с такова смущаващо завещание.

Дом не видя как адвокатът стисна ръката на дядо му, нито го чу как се сбогува с майка му и с Ан. Взираше се в пакета, който съдържаше дневника на баща му. Беше изпълнен с напрежение и любопитство.

Но и с мрачни предчувствия.

Нещо не беше съвсем наред.

Канфийлд го гледаше очаквателно. Въпреки обзелите го силни емоции, ръката на Дом не трепна, когато се сбогува с него. Не го изпрати до вратата. Остана в кабинета сам. Дядо му и майка му излязоха заедно е адвоката.

Ан също остана. Искаше му се и тя да си отиде с другите.

— Дом, добре ли си?

— Да, нищо ми няма.

— Това е само един дневник — каза тя.

Явно още не бе разбрал колко е проницателна. Опита се да се усмихне.

— Нямам търпение да го прочета. — Но мислите му непрестанно се връщаха към завещанието и към откровено злъчния му тон.

Ан го погледна замислено.

— По-добре да вървя. Майка ти е в шок.

— Естествено — мрачно каза Дом в нов прилив на гняв спрямо Филип.

До вратата Ан се спря.

— Дом, сигурен ли си, че си добре?

Той я погледна.

— Искаш ли да чуеш едно признание, Ан? Не, не съм съвсем добре. Покойният ми баща току-що нанесе изключително тежък и груб удар на майка ми… а и на мен. Изобщо не познавах собствения си баща. За мен той винаги е бил просто един непознат. Не ме обичаше, в това съм убеден, а си мисля, че и не ме харесваше особено. А сега ми оставя дневника си. Защо?

Изминаха няколко мига, в които двамата се взираха напрегнато един в друг. Дом — почервенял, Ан — пребледняла.

— Сигурна съм, че те е обичал, Дом… — поде тя.

Дом махна раздразнено е ръка.

— Грешиш. — Той взе дневника. — Все едно, много скоро ще разбера със сигурност, нали?

Ан го изгледа така, сякаш се колебаеше дали да каже още нещо, или по-добре да си замълчи. Накрая просто кимна и излезе.

Дом не откъсваше очи от дневника, който държеше в ръка. Какво искаше да му каже Филип? Каквото и да бе то, синът му нямаше кой знае какъв избор. Щеше да пренебрегне предчувствието, което го караше да не чете дневника. Баща му бе мъртъв, но искаше да говори с него от гроба си. И Дом не можеше да му откаже този странен, закъснял разговор.



Кларис стоеше вцепенено пред библиотеката, облегнала гръб на раираната в червено и златисто стена. Не можеше да повярва на онова, което бе чула току-що.

Не я интересуваха осемдесетте хиляди лири. Не и сега. Вече не.

По слепоочията й и по краищата на черната й дантелена мрежа за коса беше избила пот.

Съпругът й бе водил дневник!

Божичко, какво си е мислел? И какво е написал на тези страници? Този глупак!

Кларис пое дълбоко дъх. Резкият звук я накара внезапно да осъзнае, че ако в този момент някой от слугите я види да стои така в коридора, навярно ще си помисли, че шпионира собствения си син. Затова побърза да се отдалечи от стената и отиде в средата на коридора. Сега лицето й бе пребледняло от страх.

Ами Ръдърфорд? Как бе могъл да позволи на Канфийлд да даде дневника на Дом? Нима старецът вече се беше побъркал? Нима бе изкуфял? Най-сетне?

Ами ако в този дневник има нещо уличаващо?

Дом не биваше да го чете. Никой не биваше да го чете!

Кларис повдигна тежките си поли от черен брокат, притича през коридора, пристъпи в празната всекидневна и зачака. Най-накрая търпението й бе възнаградено — синът й се появи в коридора. Носеше дневника на Филип. Прималя й от ужас.

Дом се упъти нагоре по стълбите — несъмнено щеше да отнесе дневника в апартамента си. Трябваше да измисли начин да го вземе оттам, преди Дом да е прочел съдържанието му.

Тя застана като вкаменена до вратата на всекидневната. Сърцето й туптеше толкова силно, че й причиняваше болка. Изминаха десет мъчително бавни минути. Какво правеше Дом? Нали не бе решил да прегледа дневника още сега? Бъди проклет, Филип! Бъди проклет, Ръдърфорд!

Най-после Дом се появи отново и заслиза по стъпалата. Обзета от огромно облекчение, Кларис отстъпи назад към стената, за да не може да я види, когато мине покрай отворената врата на всекидневната. Но Дом не тръгна по коридора, а се отправи към преддверието. До слуха й достигнаха приглушени гласове — неговия и на Бенет, — сетне звукът от отварянето и затварянето на входната врата. Беше излязъл.

Кларис изчака още миг, после се втурна по коридора и нагоре по стълбите. Едва когато си даде сметка, че се препъва в полите си и че вероятно изглежда като умопобъркана, се овладя и забави крачка. Сърцето й бе започнало да бие още по-силно.

Влезе в стаята на Дом възможно най-непринудено, но когато видя, че камериерът му го няма, че е сама, бързо затвори вратата и я заключи.

Погледът й обходи стаята и мигновено съзря дебелия хартиен пакет. Беше върху нощното шкафче. Слава Богу!

Тя се измъкна от стаята на сина си и забърза надолу по стълбите. Едва тогава, през паниката и сраха, сковали душата й, се прокрадна любопитство.

Какво бе писал Филип в дневника си?

При всичките тези пътувания животът му несъмнено е бил необикновен и пълен с преживявания. Може би дневникът не представляваше нищо повече от описание на многобройните му пътешествия.

Но Кларис не мислеше така. Дали е писал за нея? И ако го е сторил, какво е казал? Написал ли е истината? Знаел ли е изобщо истината?

Тя си пое дълбоко дъх. До ден днешен не беше сигурна дали Филип наистина е знаел. Подозираше, че е така. Но ако е знаел, несъмнено би бил разярен, а Кларис не помнеше да е проявявал признаци на гняв.

Нямаше да изгори дневника, поне не веднага. Не можеше. Първо щеше да го прочете и тогава да го изгори — ако се налага.

Защото ако истината излезеше наяве, това щеше да унищожи семейството. Никой нямаше да може да преживее скандала.

Загрузка...