Скандална нощ

9

Нищо призрачно нямаше в ръцете около раменете й. Пръстите, впити в ръката й, излъчваха изгаряща топлина, която накара Лоти да настръхне повече, отколкото от леденото течение.

Необходимо й бе известно време, за да забележи, че не е съвсем тъмно. Луната хвърляше бледа светлина през тесния извит прозорец с цветно стъкло над двойната врата. Но преди още очите й да привикнат, вече бе забелязала дивия пламък в очите на съпруга си.

В този момент Хейдън изглеждаше повече от готов да извърши убийство. Ноздрите му потреперваха при всяко накъсано вдишване, гърдите му се издигаха и спадаха и галеха нейните. Беше мушнал коляното си между нейните крака, така че всякакво бягство или съпротива бяха невъзможни. Когато погледът му падна върху треперещите й устни, всичко, което можа да направи, беше да стои неподвижно в ръцете му и да изчака да я целуне или да я убие.

Погледът му бавно се избистри. Сянката на лудостта изчезна.

— Ти ли си? — въздъхна той. Когато устата му се сведе над врата й, тя можа само безпомощно да отмести глава. Той помириса нежната й копринена кожа, вдъхна нейния аромат, като жребец преди да се покачи върху кобилата.

— Не разбирам защо слагаш този проклет парфюм?

Лоти поклати глава и се задъха. Като че ли не й достигаше въздухът в коридора. Вместо да се отдръпне, пръстите й се свиха около плата на ризата му и тя го притегли към себе си.

— Какъв парфюм? Аз изобщо не употребявам парфюм.

Той я отблъсна рязко и отстъпи назад. По някаква причина тя се почувства наранена.

Хейдън прокара пръсти по лицето си.

— Какво търсиш тук? — попита той грубо. — Защо не си в леглото, където ти е мястото?

Лоти намери, че не е най-добрият момент, за да му напомни, че мястото й всъщност е в неговото легло.

— Бях си легнала. Но как да заспя при този шум. Може да събуди и мъртвите.

Съжали за думите си, но те вече бяха изречени и бе твърде късно да ги върне обратно. Въпреки че изглеждаше невъзможно, но лицето на Хейдън стана още по-мрачно и затворено.

— Не знам за какво говориш.

— Боже, разбира се, че знаеш. Ти трябва също да си го чул. Ридания и стонове. — Тя посочи с пръст вратата зад себе си. — А там някой свиреше на пиано, като че сърцето му се къса.

— Нищо не съм чул — отговори той с равен глас, преди да огледа вратата.

— А ароматът на жасмин? Не усещаш ли, че миришеше на жасмин.

Той сви рамене.

— Навярно някоя от слугините е минала преди това с току-що откъснати цветя от градината. А аз съм помислил аромата им за парфюм.

Лоти се удържа, да не му напомни, че при този климат жасминът едва ли би цъфнал преди юни, ако изобщо може да цъфти тук. А и цветя посред нощ?

— А риданията, които си чула, навярно са били от вятъра, който свири през пролуката на комина. Имаш ли по-добро обяснение? — попита той и я изгледа изпитателно.

Лоти облиза пресъхналите си устни.

— Мисля, че беше дух — отговори тя.

Хейдън дълго я гледа, после изръмжа недоверчиво:

— Не се прави на глупава гъска. Духове няма, освен в писанията на скандалните вестници, които по този начин се опитват да продадат нещастните си парцали. Какво си помисли? Че умрялата ми жена е излязла от гроба, за да те предупреди?

— Не знам. Ти ми кажи. Тя ревнива ли беше?

Лоти се възхити на почти езическата красота на веждите му и на небръснатите му бузи и не можеше да повярва, че една жена не би била ревнива по отношение на този мъж.

— Когато искаше да стане нейното — отговори тихо той, — Жюстин използваше всички средства.

Засрамена от неговата откровеност, Лоти притисна с ръка все по-силно биещото си сърце.

— Не духът ме изплаши почти до смърт, а ти.

— Навярно това е нов метод за убийство, в който още никой не се е сетил да ме обвини. Съмнявам се, че семейството ти би повярвало, но клюкарските издания ще се вдъхновят от тази новост. — Той се бе облегнал на стената и погледът му под тъмните мигли беше пълен с ирония. — Кажи ми, Карлота, ако бях те изплашил до смърт, би ли се върнала, за да ме преследваш като дух?

Тя помисли малко, преди да кимне с глава.

— Съвсем определено. Но не бих бродила, ридаейки, и не бих свирила на пиано „Лунната соната“. Бих удряла по някой железен казан и с цяло гърло бих изпяла всички строфи на „Жена ми е палавница“.

Отговорът й предизвика усмивка, която промени лицето му. Бръчиците около очите му станаха по-дълбоки, а на бузата му се появи трапчинка. Под погледа му тя осъзна, че съвсем не изглежда съблазнително. Той непрекъснато успяваше да я види в най-неблагоприятни моменти. Въпреки че мечтаеше да изглежда като опитна прелъстителка, тя стоеше пред него боса, с провиснала памучна нощница, а къдриците й падаха безразборно върху раменете. Но той не я гледаше така, както се гледа малко момиче. Гледаше я както мъж гледа жена.

— Засрами се — натякна му тя. — Днес за втори път ме стряскаш.

Усмивката му изчезна и Лоти моментално съжали за изреченото. Хейдън взе една изящна ваза от мраморната масичка и започна да я върти в ръцете си.

— Ако можех да съобщя предварително за нашия брак, бих го сторил. Но не биваше Алегра да научава за новата ми жена от някой слуга. Щеше да избяга още преди да сме пристигнали — каза той, като че ли това се случваше всеки ден.

— Защо не ми разказа за нея? Навярно си се страхувал, че и аз ще избягам?

— А би ли го направила?

— Не знам — отговори честно тя. — Но със сигурност щях да се държа по друг начин, ако знаех, че освен съпруга ставам и майка.

— Когато се запознахме, не търсех нито едно от двете.

Лоти си спомни за мига в Мейфеър, когато той се обърна към нея и я изгледа пред камината. Можеше да се закълне, че бе намерил онова, което всъщност търсеше. Ако жената, изпратена от мисис Гоуън, бе дошла няколко минути по-рано, навярно и нея би изгледал така. И навярно по същия начин би взел в ръцете си напудреното й лице и би целунал начервените й устни. Лоти се запита дали някога отново би я погледнал така и какво тя ще направи тогава.

Хейдън остави вазата върху масичката.

— Както вероятно си се досетила, бях отишъл в Лондон, да намеря гувернантка за дъщеря си. Марта вече не може да се справя с нея.

Лоти си спомни как старата жена доведе Алегра, безцеремонно хваната за ухото, и се усъмни в думите му, но запази мнението за себе си.

— Тя винаги е била трудно дете, но в последните няколко месеца е станала напълно непоносима.

— Мисля, че казваха и това за мен на времето — осведоми го Лоти.

— Нямах представа — сухо отговори той.

— Има няколко отлични училища, които са се специализирали, да направят и невъзможното. Не си ли опитал да я изпратиш в такова училище?

— Разбира се, че опитвах — продължи той горчиво и прокара ръка през косата си. — Най-добре би било да я отдалеча от тази къща…

Лоти ясно чу и неизречените думи: „и от себе си“.

— Но тя не иска и да чуе. Всеки път, когато започнем тази тема, изпада в ярост и се страхувам за здравето й. Последния път, когато споменах за училището в Люцерн, спря да диша и трябваше да повикаме лекар. Затова реших да замина за Лондон и да взема нещата в свои ръце. — Горчива усмивка разтвори устните му. — Но уви, безуспешно, благодарение на слуховете и на клюкарската преса. Коя почтена жена би заминала за Корнуол с мъж като мен?

Лоти го гледаше и постепенно започна да разбира.

— Никоя почтена жена, но навярно някоя, която е изгубила честта си? Някоя, която е изгубила доброто си име?

Той не й отговори, загледан встрани. След кратка и неловка пауза, тя се осведоми тихо:

— Защо се ожени за мен? Защо просто не ме нае?

— Не можех да доведа у дома една неомъжена млада жена дори и като гувернантка. И особено жена, за която обществото смята, че съм компрометирал.

Лоти се опита да си докаже, че трябва да е благодарна за честността му. Най-малкото я бе освободил от романтичните фантазии, преди да е станала отново за смях. И тъй като винаги бе играла главната роля в училищните представления, успя да изобрази една хладна усмивка:

— Приятно ми е да чуя, че все пак ще извлечеш полза от нашия брак. Ако ме извиниш, искам да се върна в леглото, преди вятърът отново да изстене в комина или да изсвири „Алилуя“ на пианото.

Когато искаше да мине покарай него, той я хвана здраво за ръката.

— Много съжалявам, милейди, ако си очаквала нещо повече от този брак.

Меко, но решително тя се освободи от ръката му и наведе глава, за да не види очите й.

— Не е необходимо, милорд. В крайна сметка вие ми обещахте само името си.

Без помощта на свещ или призрачна музика, които да покажат пътя й, Лоти направи четири опита, докато открие пътя към спалнята си. Би било приятно разнообразие да срещне някоя ридаеща бяла дама, но не срещна нищо обезпокояващо освен една малка мишка, която изглеждаше точно толкова изгубена, колкото и Лоти. За пръв път осъзна колко е странно, че никой от слугите не дойде, да се осведоми за тайнствения шум. Те навярно или всички са глухи, или лежат мъртвопияни в леглата си, за да не чуят потресаващите викове. Когато най-после влезе в стаята си, Лоти бе изпаднала в най-лошото си настроение. То не се подобри, когато почти настъпи Мирабела и когато удари пръста на босия си крак в един сандък. Вмъкна се в леглото и си каза че няма право да се ядосва. Хейдън й бе дал името си, а не сърцето си.

Потънала в мисли, погали Мистър Скокльо, облегна се и се загледа в замиращите пламъци на камината. Най-малкото, нямаше да губи време да лежи и да чака първа брачна нощ. Хейдън можеше да я убеди, че не вярва в духове, но пагубните искри в очите му доказаха, че страстта му ще принадлежи завинаги на мъртвата му жена. За него тя ще си остане само една гувернантка.

Видя пред очите си набръчканото лице на мис Търлигър. Дали ще сподели съдбата на старата жена? Дали ще пропилее младостта си в прашната учебна стая, докато кръвта й и страстта й се превърнат в тебеширен прах?

Преследваха я собствените й думи: Не искам да бъда гувернантка или съпруга. Мога да стана писателка, както винаги съм си представяла. Всичко от което ще се нуждая, е малко мастило, хартия и една къщичка на морския бряг.

Лоти се изправи, окрилена от нова мисъл. Навярно замъкът на морето беше тази къщурка.

Въпреки хаоса, който цареше в стаята, Лоти лесно намери малкото кожено сандъче. С решителни движения извади хартия, перо и шишенце с мастило. Стъкна отново огъня, запали нови свещи и с мъркащия котарак Кратунчо на коленете си седна до бюрото от розово дърво в ъгъла.

Загриза известно време перото и написа отгоре на листа: ЖЕНАТА НА ГОСПОДАРЯ НА СМЪРТТА от Карлота Ан Фърли, като украси името си със завъртулки. След като размисли малко, задраска всичко и написа отдолу ЖЕНАТА НА ГОСПОДАРЯ НА СМЪРТТА от лейди Оукли. Тъй като мъжът й не можеше да й предложи нищо друго освен името си, тя щеше да извлече полза от него. Всеки издател в Лондон ще си оближе всичките десет пръста за този ръкопис. А скоро дори и мис Търлигър няма да се съмнява в таланта й. Без да губи време и като потисна всички лоши мисли, Лоти взе един празен лист. Не й струваше никакво усилие да си представи лицето на Хейдън и изпълнените му със страст очи в момента, когато я поведе към вратата. Перото й се плъзна по листа и тя написа:

Никога няма да забравя онзи месец, когато за първи път видях мъжа, който искаше да ме унищожи. Лицето му беше колкото ужасно, толкова и прекрасно, а в мрачната му красота се отразяваше черната му душа…