Сладък лъжец

ГЛАВА 9

— Имам среща довечера — обяви Майк. Гледаше я много настойчиво и тя разбра, че трябва да реагира но някакъв начин. Но не знаеше как.

— Чудесно. С някоя от компанията на Дафни?

— Не, не я познаваш — леко примигна, докато отговаряше. — Певица, танцьорка, крака, такива неща.

— Радвам се да чуя, че има крака. Особено щом е танцьорка.

От погледа му разбра, че е разочарован.

— Какво ще правиш, докато ме няма? Ще спиш ли?

— Ти май продължаваш да си мислиш, че съм на ръба на нервна криза и трябва непрекъснато да си около мен. Бъди спокоен, не е така. Вероятно ще си измия косата и ще гледам телевизия. Ако настойникът ми, разбира се, се съгласи — отвърна тя, имитирайки го. Подиграваше му се, защото разбра, че му се иска да го ревнува. А истината бе, че бе просто любопитна каква е тази негова среща с дълги крака. Не беше ревнива, в никакъв случай, просто любопитна. Знаеше, че не харесва жените, които бяха с Дафни, но какви жени харесваше? Стройни, с големи гърди, помисли си, големи гърди, дълги крака, без мозък.

— Добре, чудесно — измънка той. — Не мисля, че трябва да излизаш тази нощ.

— Разбира се. И няма да пускам никакви непознати, без значение колко шекер ще ми предложат или шоколадови бонбони. Но ако ми предложат карамел? Аз принадлежа на мъжа, който ми предложи карамел.

От изражението на лицето му разбра, че не намира лекомислието й за забавно, а освен това искаше да го ревнува.

— Майк — каза тя усмихната, поласкана от загрижеността и желанието му тя да се чувства също така ангажирана с него, както той с нея. — Отивай на срещата си. Аз ще се оправя. Нищо лошо няма да ми се случи, а и няма да направя издънка. Така че не се тревожи. Отивай. Приятно прекарване.

Той се поколеба, тъй като не й вярваше напълно. Ако този ангажимент не бе толкова важен, той нямаше да излезе.

— Добре, тръгвам, но заключи зад мен.

Саманта поклати глава, но когато той излезе, тя пусна резетата и се обърна към къщата. Изглеждаше голяма и малко зловеща без Майк.

Дръпна пердетата. Подскочи, когато една сирена зави по Лексингтън Авеню. Когато на вратата се позвъни, тя едва не умря от страх. Изчака минута да се успокои, слезе долу, отвори малкото прозорче и погледна.

Отпред стоеше висок, широкоплещест, тъмнокос, изключително красив мъж.

— Да? — каза тя през вратичката.

— Майк у дома ли е? — попита той.

— Да, но е зает в момента — отвърна тя внимателно. Ако този мъж бе престъпник, можеше да си обясни високата престъпност в Ню Йорк.

— Бихте ли му казали тогава, че Рейни иска да го види? — когато Саманта не отговори, добави: — Рейни Монтгомъри, братовчед му.

— О, имате ли документ за самоличност? — той извади портфейла от сакото си и й показа шофьорската си книжка. Рейни Монтгомъри, тридесетгодишен, шест фута, коса черна, очи сини. Беше доста атлетичен, наистина великолепен. Тя отвори вратата.

— Всъщност Майк не е тук — каза тя, докато отваряше. — Имаше среща и излезе преди няколко минути.

Мъжът й се усмихна, тя — също. Беше много по-различен от Майк. Общото като братовчеди беше само черната коса. Майк бе огън и движение, докато този бе тих и тайнствен.

— Всъщност дойдох да се срещна с вас. Ако вие сте Саманта.

— Аз съм, но как…?

Той се усмихна отново, а тя също отговори с усмивка.

— Майката на Майк ми се обади вчера от Колорадо и ме помоли да дойда да ви видя. Майк е споменал за вас и леля Пат искаше да е сигурна, че не сте някоя, която гони парите.

Честността му я впечатли.

— Няма ли да влезете? — каза тя и го покани с ръка.

— По-добре не. Няма да е…

— Правилно? — попита тя. Майк му бе казал, че братовчедите му Монтгомъри имат маниери и това бе доказателство. Съществуваше мъж в двадесети век, който разсъждаваше кое е и кое не правилно. А подобни проблеми явно не безпокояха Майкъл Тагърт, тъй като той прекарваше половината ден в леглото й. Без да е поканен, без да е желан.

— Ще дойда, когато Майк е тук, но ще се обадя на леля Пат още тази вечер и ще я успокоя, че вие наистина сте порядъчна и изключително красива млада дама.

Саманта се изчерви от думите му.

— Сигурна съм, че Майк ще съжалява, че не сте се срещнали.

Той се спря на прага и се засмя по начин, който й даде да разбере, че е напълно наясно за отношението на Майк към братовчедите му. Обърна се към нея.

— Казахте, че Майк е на среща. Мислех… искам да кажа, разбрах, че вие двамата ходите заедно.

— Сигурна съм, че Майк е създал подобно впечатление у майка си, но всъщност аз съм просто негов наемател. Наела съм последните два етажа.

При тези думи очите на Рейни светнаха.

— В такъв случай бихте ли желали да излезете с мен утре? Може би следобед? Можем да отидем в парка, да хапнем сладолед и да гледаме как играят децата.

Саманта не бе чувала по-романтична покана в живота си. Беше толкова различна от поканите на Майк — хайде да си легнем и да дадем воля на въображението си.

— Бих се радвала да изляза с вас.

Той я погледна така, сякаш нищо друго в живота му не му бе доставяло по-голямо удоволствие, и се усмихна.

— Тогава до утре в два — и тръгна по стълбите. Тя все още стоеше на вратата и го гледаше, когато той се обърна.

— Какъв цвят балони обичаш най-много?

— Розов — отвърна тя, усмихвайки се.

Влезе и затвори вратата. Какъв приятен мъж, помисли си. Какъв сладък и приятен мъж. Усмихвайки се, се качи горе да си измие косата.

— С един Монтгомъри! — изкрещя Майк, когато Саманта спомена за срещата си. — С един проклет, надут Монтгомъри! Ти излизаш с този шут!

— Спри! — извика му тя. — Казвала съм ти хиляди пъти, че не е твоя работа какво правя. Аз съм твоя квартирантка, нищо повече. Наемателка. И това е всичко. Не ме притежаваш, нито имаш някакво право да ми казваш какво да правя.

— Но един Монтгомъри! Ти не можеш…

Тя се обърна към него.

— Доколкото имам впечатление, Рейни Монтгомъри е един приятен човек. Той…

— Не знаеш нищо за него — тросна се той, сякаш знаеше нещо отвратително за братовчед си.

— Знам, че умее да се държи добре, нещо което не мога да кажа за теб — тя спря да крещи и пое дълбоко дъх. — Можеш ли, ако си сложиш ръка на сърцето, да ми кажеш нещо лошо за него? Да е престъпник? Вече женен? Има ли въобще лоши навици?

— Той е перфектен — отвърна Майк, присвивайки устни. Беше бесен, целият се тресеше. Никога досега не се бе чувствал така подло предаден. За да спечели Саманта, последните няколко дни бе положил пет пъти повече усилия, отколкото за която и да е друга жена, а получи много по-малко, отколкото от всяка друга. Момичето от магазина на ъгъла бе по-любезно от нея.

Виждайки гнева му, за който нямаше никакво основание, тя вдигна ръце с отвращение.

— Това е най-странната ситуация, в която съм изпадала. Снощи ти беше на среща. Защо ти да можеш да ходиш на срещи, а аз не?

Той се наведе.

— Защото моята „среща“ бе с една осемдесет и шест годишна жена в старчески дом. Бяха ми казали, че е работила в клуба, където е пеела Макси. Спомняш ли си Макси? Твоята баба. В събота вечер ходих да разпитвам няколко стари жени, които не можеха да си спомнят коя е, нито пък какво се е случило през 1928 година, докато ти флиртуваше в моята къща, и то с един от тези проклети Монтгомъри.

Тя се втренчи в него.

— Ти си болен, знаеш ли? Трябва да се прегледаш — обърна се и тръгна нагоре. — Усещам, че Рейни не закъснява. Ще бъде долу точно в два.

Независимо че каза на Майк, че не е негова работа, яростта му я разстрои. Не се ли питаше дали има право да се ядосва? Тя никога не се бе ядосвала толкова много, че да трябва да си задава този въпрос. Според логиката на събитията той не би трябвало да се ядосва, че тя излиза с друг мъж. Тя беше достатъчно голяма, неангажирана, между нея и Майк нямаше нищо романтично! Тогава защо бе бесен?

Стисна зъби. Искаше й се поне веднъж в живота си да разбере какво става в главата на един мъж?

Изведнъж спря да се тормози за Майк. Беше много странно, че се ядосва за човек, който не означаваше почти нищо за нея. Не се бе вбесила, след като разбра какво бе направил съпругът й, не се ядоса, след като чу завещанието на баща си. Спомни си, че й се искаше да хвърли нещо през прозореца, когато чу основните точки от завещанието, но успя да се овладее.

Но Майк можеше да я накара да хвърли нещо. Майкъл Тагърт я караше да поиска да разкъса телефонния указател на две.

Отвори вратата на гардероба и се загледа в божествените дрехи, окачени там. Докосна ръкава на мекия жакет с прасковен цвят и си спомни колко чудесен бе Майк, когато купуваха дрехите. Той бе, от една страна, най-приятният и лесен човек за живеене, когото бе срещала в живота си, а от друга — най-вбесяващият и дразнещ мъж. Понякога й се искаше да се отпусне в скута му и да му каже неща, които не бе казвала на никой друг, а друг път искаше да му разцепи главата с брадва.

Все пак, помисли си тя, когато се пресягаше за чифт ленени панталони, ще е по-добре и за двамата, ако си тръгне веднага след като се срещнат с Барет. Твърде много се бе объркал живота й, за да си позволи да живее в къща, където ще се бори с хазаина си.