Слънчевото куче

ГЛАВА 10

Пап се събуди в три часа на следващата сутрин, плувнал в пот и уплашено вторачен в мрака. Часовниците тъкмо бяха започнали отегчителното отмерване на кръглия час.

Но не този звук го беше събудил, макар че можеше да бъде и той, защото Пап не беше горе в спалнята си, а тук долу, в самия магазин. „Рогът на изобилието“ беше пещера от мрак, изпълнена с огромни сенки заради уличните лампи отвън, които успяваха да изпратят достатъчно светлина през мръсните витрини, та да създадат неприятното чувство за неща, които се крият извън границите на погледа.

Не часовниците го бяха събудили — беше светкавицата.

С ужас откри, че стои по пижама до работната си маса с полароида „Слънце 660“ в ръце. „Специалното“ чекмедже беше отворено. Разбираше, че, въпреки че беше направил само една снимка, пръстът му беше натискал бутона, който задействаше затвора, отново и отново. Щеше да е направил много повече снимки, а не само тази, която излизаше от прореза в дъното на апарата, но просто имаше късмет. Във филма, който се намираше в апарата, беше останала само една снимка.

Пап започна да отпуска ръце надолу — държеше апарата, насочен към предната част на магазина, а визьорът с измервателна линия колкото косъм беше вдигнат пред отвореното му спящо око и когато ги свали до гръдния си кош, те затрепериха и мускулите, които поддържаха ставите на лактите му, като че ли не издържаха. Ръцете му паднаха, пръстите му се отвориха и камерата с трясък падна обратно в „специалното“ чекмедже. Снимката, която беше направил, излезе от процепа и политна. Удари се в единия край на отвореното чекмедже, залюля се първо на една страна, сякаш да последва апарата, после на другата. Падна на пода.

„Инфаркт — помисли несвързано Пап. — Ще получа някой шибан инфаркт.“

Опита се да вдигне дясната си ръка, за да масажира лявата страна на гърдите си, но ръката не се подчиняваше. Клатеше се отпусната като мъртвец на въжето на бесилка. Светът се разлюля и излезе от фокус. Звукът на часовниците (изоставащите тъкмо свършваха да бият) заглъхна като далечно ехо. После болката в гърдите намаля, светлината започна малко по малко да се връща и той разбра, че всичко, което се опитва да направи, е да припадне.

Опита се да седне на стола люлка зад работната маса и започна добре да се справя със задачата по отпускането върху седалката, както преди това беше започнал с оставянето на апарата, но преди да стигне и до половината, другите стави — онези, които придържаха в едно бедрата и прасците му посредством коленете, също не издържаха и той не толкова седна на стола, колкото пропадна в него. Столът се затътри на една педя назад, удари се в сандъка, пълен със стари списания „Лайф“ и „Лук“, и спря.

Пап наведе глава така, както трябва да направиш, когато ти се завие свят. Мина известно време. Той изобщо нямаше представа — нито тогава, нито по-късно, колко точно. Може би дори за малко пак беше заспал. Но когато вдигна глава, повече или по-малко пак беше наред. В слепоочията и в тила си чувстваше тъпо пулсиране, може би защото проклетата му кратуна се беше напълнила с кръв от дългото висене, но откри, че може да стане и знаеше какво трябва да направи. След като това нещо го беше завладяло до такава степен, че го беше накарало да ходи насън, а после го беше накарало (умът му се опита да отхвърли този глагол — това „накарало“, но той не му позволи) да направи снимки с него, значи дотук. Нямаше представа какво е това проклето нещо, но едно беше ясно: не можеше да прави компромиси с него.

„Време е да направиш това, което трябваше да оставиш да направи момчето.“

Да. Но не тази нощ. Той беше изтощен, подгизнал от пот и трепереше. Помисли, че трябва да свърши всичко сега — и после просто да се качи по стълбите обратно в апартамента си, но нямаше сили да размаха чука. Искаше да свърши работата тук — просто да извади апарата от чекмеджето и да го размаже на пода — отново и отново, но имаше и нещо друго, по-дълбоко, на което се подчини — тази нощ не беше в състояние да се занимава с апарата. На сутринта щеше да има достатъчно време… а дотогава апаратът не можеше да навреди с нищо, нали? В него нямаше филм.

Пап затвори чекмеджето и го заключи. После бавно стана — приличаше по-скоро на мъж, който наближава осемдесетте, а не седемдесетте — и бавно се затътри към стъпалата. Изкачи ги едно по едно, почиваше на всяко, държеше се за парапета (който също не беше никак стабилен) с една ръка, докато в другата държеше тежката си връзка ключове на стоманена халка. Най-после стигна догоре. Затвори вратата след себе си и се почувства малко по-силен. Върна се в спалнята си, легна на леглото и както винаги не обърна внимание на силната кисела миризма на пот и на старец, който пъшка, докато легне — Пап сменяше чаршафите на всяко първо число и го смяташе за добре.

„Няма да заспя сега — помисли си той и после: — Ще заспиш. Ще заспиш, защото можеш, а можеш, защото утре сутрин ще вземеш чука и ще разбиеш онова шибано нещо на парчета и ще туриш край на цялата история.“

Тази мисъл и сънят дойдоха едновременно и Пап спа — без да сънува, почти без да се движи — цялата останала част на нощта. Когато се събуди, се стресна, защото чу, че часовниците долу като че ли отмерват един удар в повече — при това всички — осем вместо седем. Чак когато погледна към светлината, която падаше върху пода и стената в леко наклонен овал, разбра, че наистина е осем — беше се успал за пръв път от десет години. После си спомни отминалата нощ. Сега, на дневна светлина, целият епизод не изглеждаше толкова зловещ — беше ли наистина припаднал! Или това беше някаква естествена слабост, която спохожда сомнамбулите, когато неочаквано ги събудят?

Разбира се, че беше така, нали? Малко ярка утринна светлина не можеше да промени този основен факт — той беше ходил насън, беше направил една снимка и щеше да направи цял куп снимки, ако в апарата имаше още филм.

Стана, облече се и слезе долу с намерение да счупи това нещо на парчета още преди да е изпил сутрешното си кафе.