Глава 7 Страдания

На Орион кажи-речи му се наложи да ме носи до стаята ми. Не изцяло, предвид че му беше трудно да се справи с тежестта ми чак дотам, и на няколко пъти му се налагаше да спира и да ме пуска долу, аз повървявах малко, а после спирах и заплаквах и той отново ме вдигаше, изпаднал в паника. Някъде по път му стана ясно, че се беше случило нещо повече от това да избягам от бандата зловредни в читалнята и като стигнахме в стаята ми, се опита да ме придума да му разкажа. Предполагам, би ми повярвал, а ако той повярваше и споделеше с други хора, това не би ли свършило работа? Вероятно не. Всички приемаха, че той е сляпо хлътнал по мен и щяха да попитат дали е видял с очите си, а той не беше.

Не научих отговора. Не желаех да приказвам на тази тема. Не отговорих на никой от въпросите му, с изключение на последния. Когато най-накрая попита дали искам да остана сама, отговорих:

— Не.

Той седна колебливо на леглото ми и няколко минути след това още по-колебливо обгърна с ръка раменете ми. Това ме накара да се почувствам по-добре, което беше ужасно по свой си собствен начин.

На някакъв етап заспах. Той остана с мен през целия следобед, дори през часа за обяд, и ме събуди точно навреме за вечеря. Очите ми бяха подути и ме болеше гърлото. Влачех се апатично и не вземах никакви предпазни мерки. Добре че Орион не се отделяше от мен. От сифона под масата, на която седнах, се подаде стъблоок. Масата беше от лошите, но аз все пак я избрах. Воднистото зелено око погледна към глезените на Орион, а после се прибра обратно, без да излиза напълно. Не го споменах.

— Да не е станала жертва на рикоширало заклинание? — зачуди се Аадхия.

— Не знам! — отговори Орион и прозвуча малко безпомощно. — Не мисля така.

— Чух, че си убил материализация в библиотеката — отбеляза Лиу. — Понякога те се раздвояват. Ел може да е частично изцедена.

Орион закачи с пръст верижката около шията ми и измъкна кристала изпод тениската ми: беше потъмнял, напукан и празен. Причината бе, че не го защитих както трябва, когато най-накрая свалих щита, но би изглеждал точно по същия начин, ако се бях предпазвала от материализация и тя го беше пробила. Не му казах обаче, че допускането на Лиу е погрешно, изобщо не казах нищо. Чувствах разговора като течаща по телевизията програма, която дори не гледах, с актьори, които не разпознавах.

— Така, стойте тук с нея, нали? — произнесе мрачно Орион, свали приспособлението за поделяне на енергия от китката си и стана.

Отиде и хвана един от моповете с дълги дръжки, които стояха до стената и чакаха да дойде смяната по поддръжката. Тръгна из помещението, като блъскаше с всичка сила панелите на тавана. Хората зароптаха недоволно, когато зловредните буквално заваляха отгоре им, но бяха предимно ларвовидни и чакаха за остатъци; Орион не им обърна внимание и най-накрая нацели в ъгъла гнездо на плювачи. След като уби девет от тях, се върна до масата, опря длан в гърдите ми и вкара в далеч не толкова изцеденото ми тяло количество мана като за цяла година, както ми се стори.

Капацитетът ми за мана е сериозен, но беше прекалено много дори за мен. Нямах у себе си работни кристали, та да отцедя малко. Ако функционирах нормално, можех да я изразходя за драматичното изпълнение, което планирах. В случай че функционирах по-слабо от това, инстинктивно бих направила най-естествено идващото ми заклинание, което на този етап беше убийственото заклинание, изпълнявано доста често напоследък. Аз обаче функционирах точно толкова, та да ми е ясно, че не искам да върша такова нещо, но все пак щях да се натровя с мана, ако не сторех нещо със силата. Така че вместо това я вложих в напълно необмислено заклинание, за което знаех, че не убива. Беше кратко медитиране, което мама ме караше да изпълнявам сутрин и вечер, веднага след миенето на зъбите. Научи ме на него още като бях малка, като ме караше да пея Химна на простите дарове, който е близо до чародейството като идея, но не е чародейство и всъщност не са ти нужни думи. Просто правиш избор да се вкараш в ред, каквото и да означава това за теб. При няколкото случая, когато я бях питала дали наистина съм чудовище и какво не ми е наред, тя ми отговори, че няма нищо ненаред у мен, което да не ми е наред, и ме накара да медитирам, докато отново не се почувствам както трябва. Ако не ви звучи логично, добре дошли сте да посетите комуната и да го обсъдите с нея.

Обикновено заклинанието не изисква мана; достатъчно е да седнеш с намерението да го изпълниш. Бях толкова далече от това да се усещам както трябва, та дори не бях в състояние да формулирам въпросното намерение, но влагането на толкова много енергия в заклинанието беше достатъчно, та да ме окопити, нещо сходно на това да се дръпнеш нагоре за яката и да раздрусаш яко сам себе си, плюс няколко шамара по двете бузи в добавка. Скочих, нададох кратък вой и няколко минути вършах с ръце във въздуха. Това изразходи мана само колкото за месец, но онази за още единайсет се опитваше да ме пръсне по шевовете и аз, като все още действах инстинктивно, изтиках заклинанието навън от себе си, а това накара всички други без Орион да скочат от масата също като мен. По този начин се справих с количество за още девет месеца; двама минаващи наблизо ученици се препънаха и изпуснаха подносите си и излишната енергия най-сетне се изчерпа.

Тръшнах се тежко обратно на пейката. Със сигурност вече се чувствах като старата аз и по-точно свирепо раздразнена. Всички останали около масата изглеждаха смущаващо щастливи, лицата им светеха, без да се брои Лиу в другия край на масата, която трепереше неудържимо и се взираше в ръцете си: ноктите й се бяха върнали към нормалния си вид. Тя се втренчи в Орион.

— Какво направи? — промърмори немощно.

— Не знам! — отговори Орион. — Преди никога не се е получавало така!

— Следващия път първо питай изръмжах. Той ме изгледа тревожно и аз добавих: — Добре съм. — Както и бях, противно на волята ми. Още не исках да бъда добре. Никога не съм приемала смехорията на мама как е най-хубаво да оставим процеса да се развие по естествен път, чак сега започвах да я разбирам. Магьосническата академия обаче не прощава естествения и постепенен ход на нещата, така че след момент се почувствах донякъде признателна. — Стига ми стърча над главата — промърморих и отклоних очи от Орион, за да направя бърза проверка за отрова на храната върху подноса ми, която не бях инспектирала, преди да си сервирам. Наложи се да изхвърля повече от половината и умирах от глад, тъй като бях пропуснала обяда.

Аадхия ми даде половината от шоколадовия си десерт и напомни:

— Отплати ми се, когато ти се отвори възможност.

Кора пък, след побутване от страна на Нкойо, малко неохотно ми подаде ябълка, която възнамеряваше да запази за по-късно. Орион бавно се беше отпуснал на мястото до мен и изглеждаше една идея по-малко шашнат. Лиу продължаваше да се взира в ръцете си, а по бузите й се стичаха две успоредни вадички сълзи. Очевидно се оказвах права за грижливо отмерената й употреба на малия; ако беше използвала повече от абсолютния минимум, заклинанието не би успяло да й подейства. Във всеки случай не изпитваше задоволството, обладало мен. Сега й беше напълно ясно къде ще свърши, ако продължеше да си служи с малия, а щеше да й се наложи да го прави пак или трябваше напълно да смени стратегията си.

Орион не спря да пърха около мен. След вечеря ме изпрати до стаята ми и очевидно имаше желание да влезе. Загубенякът сигурно пак бе готов да остане за през нощта.

— И още веднъж, добре съм — заявих. — Не се ли притесняваш, че някъде някой може да се нуждае от герой? Ако си толкова отегчен, винаги можеш да навестиш секцията на дипломантите.

Това поне ми спечели сърдит поглед.

— Моля, не ми благодари — отвърна Орион. — Наистина не е кой знае какво, вече станаха седем пъти.

Шест — процедих през зъби.

— Тази сутрин? — натърти той.

Днес не си ме спасявал от нищо, едва не възразих, но не бях напълно сигурна, че е вярно, а и все така не ми се говореше за случилото се, затова просто му обърнах гръб, влязох в стаята си и затворих вратата.

И при положение че вече не се намирах в комфортен унес, беше време да оценя щетите, а те бяха потресаващи. Кристалът, който бях използвала, за да се свържа с останалите си запаси, също беше пукнат. Цели деветнайсет броя бяха напълно празни. Бяха ми останали само осем пълни. И бях жива след погубването на зловредна паст, а това поставяше нещата в различна перспектива. Седнах на леглото с пукнатите кристали в ръце и се втренчих в тях. Едно е да имаш окриляващото усещане как си способен да запращаш наистина могъщи убийствени заклинания. Съвсем друго е да си го доказал по толкова драматичен начин, пък било и само пред себе си.

Което очевидно беше също толкова добре. От дълго време фантазирах с подробности за драматични публични избавления — честно казано, напоследък няколко от тях с участието на благодарния и възхитен от мен Орион — и съответно си представях реакцията на съучениците ми, които, свели глави, съжаляваха, задето преди не са успявали да съзрат истинската ми същност. Но истинската аз току-що еднолично бях ликвидирала зловредна паст с щедрата употреба на най-могъщите и неудържими пагубни магии в книгите, така че ако съучениците ми опознаеха съкровената ми същност, в крайна сметка нямаше да погледнат на мен като на прекрасната личност, към която е било редно да са мили през годините. Не, ще започнат да си мислят, че съм жестоко опасна особа, към която е било редно да са мили през годините. Ще се боят от мен. Разбира се, че ще се боят. Независимо от нелепите ми блянове през цялото това време, вече го виждах със съвършена яснота, защото аз самата се боях от себе си.

Станах и свалих от горния рафт учебника си по зловреднология от втори курс — проверих долната част на рафта, както и този отгоре, а после плъзнах опакото на ръката си по всички книги, преди да го взема — и открих страницата за зловредни пасти. Посочваше се информация за статията в журнала. Вгледах се от бюрото си към непрогледната тъмнина и произнесох:

— Искам ясен и четим екземпляр на английски език на издание номер седемстотин и шестнайсет на „Журнал по зловреднология“.

Можех да си позволя да съм конкретна, защото той е обратното на труден за достъп. „Журнал по зловреднология“ може да звучи като високо академичен и покрит с прах том, но това е само претенция. Налице е публика, много жадна за нова информация по темата „неща, които искат да ни изядат“. Всеки анклав в света подкрепя проучванията в замяна на кашон с копия всеки месец и независимите магове, които могат да си го позволят, имат абонамент; а повечето, които не могат, се комбинират с други и делят копие.

Това издание беше сравнително ново, от няма и двайсет години. Майката на Орион вече присъстваше в редколегията: Офелия Рис-Лейк, Ню Йорк, стоеше на осмо място в списъка с имена. Сега е по-нагоре. Статията за пастите заемаше половината от съдържанието и историческата й част описваше в подробности единственото доказано ликвидиране на такава в съвременната епоха.

Цяла сюрия магове от шанхайския анклав в Китай били подбрани и прокудени от властите по време на Културната революция — не защото били магове, просто изглеждали подозрително богати — и отбраната на анклава се влошила значително след внезапната загуба на толкова много първокласни магове. Зловредна паст се вмъкнала през портите и за един ден погълнала половината от останалите там обитатели; другите избягали като разумни хора.

Дотук историята е доста стандартна. Именно така биват разрушавани анклави, когато се случи. Невинаги е паст, но един отслабен анклав неизменно се явява опасно изкусителна мишена за страшни зловредни. Около десет години по-късно първокласните магове се върнали, подбрали оцелелите и живите деца и решили да се опитат да възстановят анклава.

Това било твърде неразумно, при положение че по онова време единствените други случаи на унищожаването на паст не били достоверно регистрирани, но от друга страна, залогът е бил висок. Да имаш анклав не е нещо незначително и не е като да можеш да създадеш такъв, когато ти скимне, а още по-малко с хилядолетна история и добра защита.

Четейки между редовете, разбирах, че целият процес е бил пришпорван и от амбиция, тъй като „бъдещият доминант на анклава, нашият съавтор Ли Фън“ е бил този, организирал връщането им. Цялата група посветила една година да трупа мана, вероятно еквивалент на хиляда от моите кристали. Ли въвел кръг от осем могъщи независими мага, на които били обещани важни позиции в анклава, ако се получи нещо, а той самият бил доброволец да проникне в зловредната паст. Свързал се с кръга магове и го осъществил под слоевете на техните предпазни щитове, зареждани с енергия от цялата тази мана. Отнело му три дни най-накрая да унищожи зловредната паст. В процеса двама магове от кръга умрели, а два дни по-късно ги последвали още двама.

Търсех някакво успокоение, но статията само влоши нещата. Аз бях на шестнайсет и разполагах с двайсет и девет кристала мана, които бях напълнила предимно с аеробика. Беше очевидно, че не ми е работа да видя сметката на зловредна паст по време на неделна разходка. Може би Магьосническата академия е знаела, че имам шансове, но че не бива да е така. Метнах журнала обратно в тъмното, седнах на леглото, като обгърнах коленете си с ръце и се замислих за пророчеството на прабаба ми. Ако някога наистина станех черна вещица, ако започнех да извличам малия от хората, все едно е карамел, и да правя убийствени заклинания наляво и надясно, щях да съм неудържима. Може би в буквалния смисъл. Ще сея смърт и разрушения в анклавите по света, самата аз като някоя зловредна паст, като най-голямата паст, съществувала някога, ще унищожавам другите, защото са ми конкуренция.

И всички останали явно също просто чакаха да се случи. Всички, с изключение на мама, която не определя дори Хитлер като лош човек. Не че си мисли как той е плод на неустоими исторически сили или нещо такова. Твърди, че е прекалено лесно да наричаш пагубен човека вместо неговите решения, и че това позволява на хората да оправдаят неприемливия си избор, защото в себе си са убедени как все така си остават добри.

Хубаво, обаче аз си мисля, че след няколко на брой пагубни решения е относително нормално даден човек да бъде приет за лош и не бива да има шанс за още решения. И колкото повече власт притежава някой, толкова по-малко свобода трябва да му се дава. Та колко шанса бях имала аз? Колко бях използвала? Дали щях да получа точки, задето погнах зловредната паст днес, или пък просто си бях позволила да вкуся силата, което щеше да ме тласне директно към чудовищна съдба, така неминуема, че бе предугадена още преди десетилетие от някой, имал предварителната нагласа да ме обича?

Нося това пророчеството в главата си през целия си живот. Това е един от първите ми спомени. Беше горещ ден. В Уелс трябва да е било зима, студена и влажна. Аз не помня зимата, само слънцето. Във вътрешния двор имаше квадратен басейн с шадраван, който изстрелваше малка струя нагоре, а през нея прозираше дъгата. Беше обграден от ниски дървета и лилави и розови цветя. Цялото семейство се струпа около нас, хора, изглеждащи като мен, точно като лицето в огледалото, за което децата в училище бяха започнали да ми втълпяват, че излиза от правилата, а тук беше така на място. Майката на баща ми коленичи, за да ме прегърне, а после ме задържа на една ръка разстояние и със стичащи се по лицето сълзи продума:

— О, тя толкова прилича на Аржун.

Прабаба ми седеше на сянка: аз исках само да прекарам ръце през дъгата и да ги натопя във водата, но те ме отведоха при нея, а тя ми се усмихна и посегна да поеме дланите ми. Аз отвърнах на усмивката й, а нейното лице се промени напълно, ъгълчетата на устата й увиснаха надолу, очите й помръкнаха и тя заговори нещо на маратхи. Упражнявах този език веднъж седмично и само с учителя ми, така че не разбрах думите й, но не ми убягна как всички наоколо започнаха да ахкат, да спорят и да плачат. Мама ме дръпна от нея и ме отнесе в друга част на вътрешния двор, предпази ме с тялото и гласа си от страха, който беше погълнал цялата радост от посрещането ни.

Баба ми дойде и ни отведе забързано в къщата, в една малка, хладна и тиха стая, където ни поръча да останем, хвърли ми поглед, изпълнен с мъка, и излезе обратно навън. Това беше последният път, когато я видях. Някой ни донесе вечеря, а аз забравих за собствените си страх и объркване и поисках да се върна при фонтана, но мама ме приспа с песен. Дядо ми беше един от мъжете, дошли да ме отнемат от майка ми по тъмно тази вечер. Знам какво гласи пророчеството, защото той го преведе за мама, повтори го дузина пъти в опити да я убеди, защото не я познаваше достатъчно, та да му е ясно, че тя никога не би избрала по-малкото зло. Вместо това тя отведе по-голямото зло обратно у дома и ме отгледа, обичаше ме и ме предпазваше с всички сили, тъй че ето ме сега, готова да се впусна в предречената ми кариера всеки ден, когато пожелая.

Сигурно щях да посветя часове да размишлявам над това, но имах прекалено много порядъчно депресираща слугинска работа за вършене. Надигнах се с мъка от леглото и се залових с настройването на нов кристал, който да играе ролята на връзка с останалите. Това изискваше да натрупам мана посредством пеенето на дълги песни за отворени врати, течащи реки и така нататък, като през цялото време тикам вътре тънка нишка мана и я изтеглям от другата страна. Когато гърлото започна да ме боли прекалено силно, оставих този кристал настрана, взех един от изпразнените и започнах да го пълня. Заради раната в корема не можех обаче да изпълнявам коремни преси или подскоци от приклекнала позиция, та вместо това се залових с плетиво.

Думите не стигат да опиша колко мразя плетенето на една кука. С радост бих направила хиляда лицеви опори пред това да изплета един ширит. Насилих се да усвоя това умение, защото е класически вариант за трупане на мана в училището: необходимо е единствено да внесеш една миниатюрна лека кука. Стандартно полагащите се одеяла са изработени от вълнена прежда, можеш просто да ги разплиташ и да ги плетеш наново, други материали не се изискват. Аз обаче съм фатална. Забравям докъде съм в модела, колко бримки съм изплела, на кой тип бримка съм, какво се опитвам да изработя, защо още не съм забила куката в окото си. Перфектен начин да се докарам до състояние на кипяща ярост, след като разплетох последните сто бримки за девети път. Но в резултат наистина се сдобивам с прилична доза мана.

Отне ми близо час разливане на мана, преди кристалът най-сетне отново да я задържа. Дотогава вече скърцах със зъби от яд с новопоявила се добавка от прокрадващо се безпокойство: дали започвах да се чувствам зла? Да, сега се тревожех, че ще премина към страната на мрака поради прекалено много плетене на една кука. Би било толкова глупаво, че изглеждаше почти вероятно. Но се налагаше да продължа и да складирам поне забележимо количество мана, защото в противен случай бях сигурна, че до утре кристалът пак ще се е заключил. И абсолютно всеки от опразнените ми кристали трябваше да бъде напълнен по този начин. Трябваше да реша дали да вложа нужните усилия да ги спася, или да съкратя загубите и просто да напълня останалите ми кристали. Не можех да оставя опразнените за последно; ако го сторех, щяха съвсем да умрат и да са напълно невъзможни за пълнене.

Не успявах да прогоня мисълта, че бих могла да помоля Орион да напълни няколко. Само дето ако превърнеше в рутина поделянето на енергия с мен, рано или късно другите от нюйоркския анклав щяха да го блокират. И дори нямаше да е необосновано. Той можеше да разчита на тях, когато имаше нужда. Именно това му позволяваше да обикаля наоколо и да спасява хора на воля, вместо като мен и другите неудачници да се тревожи дали днес си е набавил достатъчно мана. Налагаше се да плати за това право. То се знае, бих могла просто да се включа към анклава на Ню Йорк. След показното геройство на Орион в столовата по-рано днес, последвало уикенд, за който всички приемаха, че е минал в натискане из библиотеката, Магнъс, Клои и останалите сигурно щяха да изпитат облекчение да ме приберат. И от моя гледна точка би било още по-разумна стъпка, отколкото изглеждаше вчера.

Така че очевидно нямаше да сторя това. Просто щях да прекарам следващия месец да плета одеялото си с прелестен и така унищожаваш душата десен на цветя и листа. Ако не внимавах, като нищо можех да втъка гнева си и наистина да направя завивката буквално унищожаваща душата. Предполагам, тогава поне би имала търговска стойност.

Звънецът за вечерния час биеше, но аз не спирах. Благодарение на дългата ми дрямка можех да си позволя да остана до по-късно. След още час най-накрая спрях, оставих куката настрана — всъщност ми се щеше да я запратя с все сила в тъмнината, но ако го сторех, вече никога нямаше да си я получа, така че само проскърцах със зъби и я закрепих внимателно на капака на сандъка си — и се възнаградих, като седнах на леглото с единственото наистина хубаво нещо, случило ми се през целия ден: книгата, която получих от библиотеката в секцията за санскрит.

Още щом я стиснах в ръка, бях убедена, че е нещо специално, но когато я вадех, се понапрегнах заради начина, по който вървеше денят ми, седмицата ми, годината ми, животът ми. Със сигурност би прилягало повече да се окаже, че съдържанието е подменено с това на обикновена готварска книга, или пък страниците да са слепени, повредени от вода или проядени от червеи. Но корицата беше в прекрасно състояние, ръчно изработена от тъмнозелена кожа, красиво щампована със сложни златни шарки, имаше ги дори по дългата ивица, която се подгъваше навътре, за да предпази страниците. Задържах я в скута си и я отворих бавно. Първата страница — последна от моята перспектива, тъй като вървеше от ляво надясно, — беше изписана, както ми се стори, на арабски и сърцето ми заблъска.

Много от най-старите и могъщи заклинания на санскрит в циркулация, такива чиито оригинални ръкописи са изгубени преди векове, идваха от екземпляри, изработени в багдадския анклав преди хиляда години. Книгата не изглеждаше като хилядагодишна и не създаваше такова усещане, но това не значеше нищо. Дори в анклавите сборниците със заклинания си тръгват от рафтовете, ако каталогизацията не е извънредно добра и някой могъщ библиотекар не ги следи. Не знам къде отиват, когато изчезнат, дали в нещо като празнотата около стаите ни, или на друго място, но докато ги няма, не остаряват. Колкото по-ценни са, толкова по-вероятно е да се скатаят: пропити са от желание да се предпазят. Тази изглежда толкова нова, че сигурно се е изпарила от библиотеката в Багдад едва няколко години след написването й.

Сдържах дъха си и я разлистих, а в следващия момент гледах първата страница от превод на санскрит — с внушително количество обяснителни записки в полетата. Вероятно щях да бъда принудена да започна да уча арабски и щеше да си струва, защото на първата страница в общи линии се казваше „Вижте Шедьовъра на Мъдреца от Гандхара“ и аз издадох гласно ужасен вреслив звук и притиснах книгата към гърдите си, все едно имаше опасност да отлети от само себе си.

Сутрите на Златния камък са прочути, защото са първите познати заклинания за съзнателно изграждане на анклави. Преди това анклавите са възниквали само по случайност. Ако дадена общност от магове живеят и работят заедно на едно и също място за дълго време, например десет поколения, мястото започва да се отделя от света и да се разраства по чудати начини. Ако маговете системно влизат и излизат само през няколко определени места, те се превръщат в порти на анклава, а останалата част може да бъде придумана да се откъсне от света и да навлезе в празнотата по същия начин, както Магьосническата академия се носи в нея. На който етап зловредните не могат да те докопат, освен ако не се вмъкнат през входовете; това прави живота далеч по-безопасен, а и магиите са по-лесни за изпълнение, което пък води до далеч по-приятно ежедневие.

Не е имало много естествени анклави обаче. Небивал късмет е да имате десет поколения с достатъчна стабилност в историята, та да ви се отвори възможност да създадеше такъв. Само защото си маг, това не те спасява, когато градът ти бъде опожарен или пък те наръгат със сабя. В действителност няма пълна сигурност дори в анклав. Ако се укриваш вътре и входът е бомбардиран, с анклава ти също е свършено. Не съм убедена, че някой знае дали ти всъщност се взривяваш, или цялото място просто пропада в празнотата с теб вътре, но въпросът е твърде академичен.

От друга страна, все пак предпочиташ да имаш анклав пред това да се свираш в мазе. Лондонският анклав е оцелял при германските бомбардировки, защото са отворили много входове из целия град и бързо са заменили разрушените. Сега това им създава други проблеми; в Лондон се подвизават нелегални пънк магьосници, които оцеляват, като издирват изгубените стари входове. Открехват ги достатъчно, та да се сгъчкат един вид в периферията на анклава — не разбирам техническите подробности и те също не ги разбират, но им се получава, — след което си устройват дейността там, докато административният съвет на анклава не ги набележи, прогонват ги и зазиждат отвора наново. Познавам няколко от тях, тъй като всичките идват при мама, ако нещо не им е наред, а това се случва често, защото се намърдват в полуреални пространства, точат маната на анклава посредством стари и мрачни канали и консумират храни и напитки, набавени с магия.

Мама ги оправя и не им взема нищо, освен ако не се брои фактът, че ги принуждава да участват в много медитации и им чете лекции как не е редно да се мотаят в анклава, а трябва да последват примера й и да заживеят в гората. Понякога дори я слушат.

Но Лондон не е естествено възникнал анклав; никой от големите анклави не е. Конструирани са. И доколкото ни е известно, най-първите някога „изградени“ анклави, датиращи отпреди близо пет хиляди години, са тези на Златния камък. В рамките на един век са били сътворени десет на брой из Пакистан и Северна Индия; три още съществуват дори след всичкото това време. За тях се твърди, че създателят им е авторът на сутрите на Златния камък, мъж на име Пурочана, за когото магьосници историци вярват, че се появява в „Махабхарата“ повече или по-малко в служба на принца на Гандхара. В средновековни източници често е наричан Мъдреца на Гандхара. В „Махабхарата“ е злодей, който гради къща от восък, за да се опита да изгори враговете на принца си живи, та не ми е ясно как се съчетава това с ролята му на героичен конструктор на анклави, но светските източници невинаги са справедливи към маговете. Или пък е възможно да се е опитвал да построи точно възпламеняемата къща и случайно да се е натъкнал на метод да получи анклав.

Така или иначе, почти сигурна съм, че десетте анклава не са основани от същия човек. Веднъж щом си устроиш спретнат анклав, където да живееш, не би се преместил и да започнеш отново, нали така? Но съществуваше специфичен набор от заклинания, които бяха изгубени от векове.

Очевидно това не беше попречило да се строят анклави. Щом маговете осъзнали, че можеш да строиш анклави, това се превърнало в предмет на огромен и последователен интерес Майсторите изнамерили методи, които да ти позволят да изградиш по-големи и по-добри анклави, а заклинанията на Златния камък били изгубени поради излизане от употреба. Аз не знам много за модерното строителство на анклави, това са строго пазени тайни, но ми е известно, че описанието на процеса може да се побере в един том с дебелина от два сантиметра, дори с бележките в полето. Опира до разликата между сковаването на дървена хижа и строежа на небостъргача „Бурдж Халифа“.

Но въпреки петте хиляди години усъвършенстване някои от строителните заклинания на Златния камък още са широко използвани, защото са много добри, особено боравенето с елементи, и най-популярното, фаза на материята, което е много по-важно, отколкото звучи. Ако искаш пара, можеш да я получиш, като подложиш на достатъчно висока температура тенджера с вода. Доста разточително е обаче от гледна точка на изразходваната мана. Но ако си достатъчно голям късметлия да се докопаш до заклинанието на Пурочана за контрол над материята, няма да ти се налага да предприемаш междинните стъпки за генериране на топлина, загряване на цялата вода, тенджерата и въздуха около нея и така нататък. Просто вземаш тенджера с вода и превръщаш точно необходимото ти количество в пара, изразхождайки само нужната мана. Подобен похват за контрол на маната е нещо грандиозно; благодарение на него строенето на анклави е станало осъществимо.

И сега аз държах в ръцете си заклинанието за контрол на фазата на материята. Намираше се на шестнайсета страница. Като го открих, ръцете ми трепереха. Наложи се да спра да чета и отново да притисна книгата към гърдите си. Едва се сдържах да не се разплача, защото това значеше, че в крайна сметка може би щях да изляза жива, а бях започнала да се съмнявам, като видях колко голяма част от складираната си мана бях заличила. Освен че щях да съм в състояние да използвам заклинанието лично, можех да го изтъргувам срещу нещо голямо.

Извън Магьосническата академия да купиш заклинание за контрол на фазата на Златния камък отнема еквивалента на цялата мана, събрана от двайсет целеустремени магове за период от пет години. И е далеч по-трудно, отколкото звучи. Не можеш просто да трупаш в банката мана за пет години, а после да отидеш да си напазаруваш в уютна книжарничка. Единственият начин да се сдобиеш с магия с толкова висока стойност е да си послужиш с бартер: намираш анклав, склонен да търгува с теб, договаряш сделка за нещо искано от тях, което няма как да получат по-лесно — в общи линии, защото е неприятно за вършене, болезнено или опасно, — и после посвещаваш пет противни години, та да го изработиш и да им го връчиш. И през цялото време се надяваш, че няма да се отметнат от сделката или пък да добавят още няколко искания, което далеч не е нечувано.

Не продължих да чета заклинанието. Вместо това внимателно навлажних най-чистата си кърпа и грижливо избръсках всяка прашинка от абсолютно всяка гънка от десена, щампован на корицата. През цялото време говорех на книгата, уверявах я колко съм щастлива да я притежавам, колко изумителен е този факт и как нямам търпение да я покажа на всички, а после някой ден да я отнеса у дома при мама, където да си послужа със специално масло за кожа, приготвяно от някого в комуната, та да я изчистя подобаващо. Дори не се чувствах глупаво. Мама къта така и седемте си книги с магии и никога не е губила и едничка, макар да е независима и те всички да притежават много сила. Държи ги заедно в сандъче с по малко допълнително пространство помежду: ако някога открие нова там вътре, което се случва съвсем непринудено — само на мама, — обяснява как това значи, че една от другите иска да си тръгне. Подрежда ги в кръг върху одеяло, разстлано под дупката в шатрата ни, и ги благославя, благодари на всички им за помощта, обяснява как онази, почувствала потребност, може да си тръгне, а когато се залови да ги прибира, те пак са си седем.

— Ще се наложи да изработя специално ковчеже само за теб — обещах й. — Планирах да пропусна занятията в работилницата за този срок, вече съм приключила там, но ще продължа да ходя, та да го стъкмя. Трябва да е нещо специално и сигурно ще отнеме време. — Спах, прегърнала здраво книгата. Не възнамерявах да поемам рискове.

— Мили боже, Ел — ахна Аадхия, когато на следващата сутрин почуках на вратата още преди първия звънец, за да й я покажа. — Какво изпълни за нея?

Трудех се наистина усилено тази част да я забравя.

— Вчера библиотеката се постара да ме задържи блокирана при зловредните. Когато започнах да чета един след друг етикетите, постави книгата на един висок рафт, а аз извадих късмет и я забелязах.

— Направо не е за вярване. — Аадхия я заоглежда с копнеж. — Аз не знам санскрит. Но ако искаш, ще ти помогна да устроиш аукцион за магията за контрол на фазата.

— Аукцион ли? — изненадах се. Бях планирала просто да помогне за изтъргуването й.

— Да — потвърди. — Нещо гигантско е. Не бива да я размениш за какво да е. Ще устроя тайно наддаване и петте най-големи ще я получат срещу каквото са вложили. И трябва да обещаят после те самите да не я търгуват. Можеш ли да я прокълнеш срещу копиране?

— Не — отвърнах равно. Действителният отговор беше „да“ с едно мигване, при това би било качествено проклятие, но не се канех да го изпълня.

— Искаш ли да помоля Лиу да го направи?

— Без проклятия — заявих. — Никой няма да я копира. Това е извънредно важно тайно познание на ведически санскрит. При това ще ми отнеме само седмица да създам пет чисти копия.

— Вече си я изучила? — Аадхия присви очи към мен. — Кога? Вчера беше абсолютен парцал.

— След вечеря — отговорих намусено. Очевидно благодарение на зареждането от страна на Орион.

— Добре. Можеш ли да организираш демонстрация? — попита тя след момент. — В работилницата, може би в сряда. Това ще ми даде два дни да разпространя новината. — После можем да устроим аукцион през уикенда. При положение че имат достатъчно време до завършването, та да усвоят заклинанието, дипломантите също ще искат да участват. Хей, ако сме късметлии, и петимата печеливши ще са дипломанти, така че догодина можем да повторим аукциона.

— Звучи чудесно — заявих. — Благодаря, Аадхия. Ти какъв дял искаш?

Тя задъвка устната си, загледана в мен, а после изведнъж произнесе:

— Имаш ли нещо против да го уговорим след аукциона? Да видим как ще се получи и да решим какво е справедливо. Може да има достатъчно за поделяне и да не е нужно нещо специално.

Едва се удържах да не притисна книгата още по-плътно към себе си.

— Не възразявам, ако ти си сигурна — отговорих нехайно въпреки буцата в гърлото ми.

Загрузка...