Спейс — частният детектив

XIII

Никога не съм бил силен на „Гръбчето“, чисто лунна игра, в която се употребяват големи сланинени топки. Целта е противника да се измъкна от прикритието и да бъде свален с един удар на топката. Удари в главата и корема се смятат за нечестни. Три попадения и рунда е спечелен.

Само на Луната, със слабата и сила на тежестта, е възможна такава игра. На Земята тя е прекалено изтощителна. Но дори и тук за нея е нужно здание.

Луните биват светли и тъмни, високи и ниски, брадати и бръснати, но притежават една обща черта — телосложение като на професионален борец.

Когато влязох в „Струята на Сока“, играта бе в разгара си. Мокро пляскане на сланината в гърдите и безсрамните викове ми подсказаха, че някой си е получил заслуженото.

Веднага засякох трима юначаги с масивни тела, които подмятаха кълбата до далечната стена. Поръчах си венериански джус и попитах съдържателя на това злачно място, кои са тези мъжаги.

— Тъся Плодчето, Паяка и Хилещото се бебче — казах му аз. — това те ли са?

— Разбира се, че са те, приятелю — съдържателят постави чашата с джуса на тезгяха. Някога е загубил ръката си, но и досега не бе се погрижил да му присадят нова. Размаха остатъка в посока на тримата главорези. — Те не обичат чужденци да им се бъркат в играта. Ако съм на твое място, бих се държал на растояние светлинна година от тях.

— Но не си на моето място — казах и три големи глътки изпразниха чашата. Налях в стомаха си истински пожар, но трябваше малко да се загрея преди да започна замислената работа.

Приближих са до Паяка — ниско пухкавичко момче. Хванах „гръбчето“ му, преди да успее да помръдне. Замахнах и насочих със всички сили кълбото в гърдите на тъжната Луна, по име Хилещото се бебе, който не очакваше подобен ход и навири крака. Третият, Плодчето, цялата риза на който бе покрита с мазни петна, направи змийското движение на ръката към пояса, където трябваше да бъде скорострелния му Ръгби-Поуел 30–70, но бях измъкнал 38-я си и успях да му го покажа, преди да докопа своя.

Обезоръжих и тримата. Паякът се опита да извлече незабелязано дългото си ножче от ботуша, но с един удар на дулото го избих и той обезоръжен започна да смуче окървавените си пръсти.

Съдържателят на вертепа следеше тази операция със зинала уста; досега не беше виждал някой, който така да пречупи скъпите му посетители.

Кимнах с глава към задните стаи.

— Натам!

— Почакай, приятел, ние… — започна Плодчето.

— Млък! — ударът на 38-и в ребрата го насочи в нужната посока.

И те тримата тръгнаха.

Къс, ама съвсем слабо осветен коридор, водеше в задната стая. Наблъсках ги там и с ритник тряснах вратата.

Засипа ме дъжд от възмутени въпроси.

— Каква е тази наглост? — Паякът.

— Що за просташки игри? — Хилещото се бебе.

— Кой си, ти бе, дявол да те вземе? — Плодчето.

Отвърнах им с най-студената усмивка на която бях способен.

— Привет от Кейн. Той не е много доволен, от начина по който сте отвлекли момичето.

— Това пък какво е? — възмути се Паякът и стана черен и зъл. — Ние извършихме работата съвсем чисто.

— Той иска да знае, къде сте я дянали?

— Как, къде? Където ни заповяда — издрънка Плодчето. — В южната кула на Меркурчето. А от какво е недоволен?

— Шефа обича чистата работа. А вие тримата глупаци, сте направили малка грешчица, като сте допуснали едно калпаво частно ченге да ви проследи.

— Какво ченге? — поиска да разбере Хилещото се бебе, як мъжага почти с моя ръст и моето тегло, могъщи плещи и дълги ръце.

— Този — казах аз и три пъти натиснах спусъка на калибър 38-и. После свалих фалшивите си мустаци.

Те паднаха като обрулени круши и аз се зарадвах, като разбрах, че Системата се е отървала от трима убийци главорези. Изпитвах чувство на приятен възторг и в мен напираше сила и мъжество. Ако Кейн отново се опита да ни нападне на Марс, то той ще трябва да наема ново пушечно месо.

Още не бях завършил напълно работата си. Извадих „Ивичестата Зебра“ и започнах да снимам Бебето в профил и анфас, дори в тил.

— Бебчо — приказвах му, докато фиксирах унилата физиономия за потомството, — направи „боц“. — Но той, кой знае защо, не беше в състояние да оцени тази шега.

След като свърших с тази работа, прибрах „Зебрата“ и извадих преносимия деатомизатор L-5-J. Не бе в рамките на добрият тон да оставям тези три купчини мръсотия в почтения игрален дом.

Паф! И няма повече главорези.

Едноръкият съдържател на бардака изглеждаше съвсем объркан, като ме видя да се появявам сам.

— Момчетата си тръгнаха преди малко — обясних му положението. — Излязоха пред задния вход.

— Едва ли ще проливам сълзи по този повод — каза той. — Те прогонваха половината от посетителите ми — и махна неопределено с остатъка от ръката си. — Ето, вижте, вечер е, време само за разквасяване на устата, а при мен няма нито една жива душа.

— Прав сте, тук наистина е много тихо — съгласих се аз.

— А вие какво не си поделихте? — поиска му се да узнае. — Нещо бандитско ли?

— Дребно недоразумение — казах небрежно. — Не се безпокойте, подробностите уредихме, преди да си тръгнат.

Изглежда това го задоволи. В този лунен квартал не си струва да разпитваш по отношение на разни бандитски истории. Той кимна и посочи тепиха за играта.

— Какво ще кажеш, ако изиграем рунд „Гръбче“? Аз ще застана срещу вас. Плаща заведението.

— Не — за съжаление трябваше да му откажа, — но благодаря за предложението. Работата е там, че ми предстои друг вид игра.

Следващото място, където спрях, беше Калисто. Пристигнах заедно с дузина снимки на Хилещото се бебче в чантата. „Зебрата“ бе свършила добра работа. Негативите им харесаха.

— Много добре са излезли — каза той, докато ги разглеждаше през една силна лупа. — Структурата на костите е отчетлива и признаците ясно се различават.

— Радвам се, че ви харесаха — казах аз. — Сега направете така, че да изглеждам като него. Ще успеете ли?

— Не смятайте, че това е някаква трудна проблема — каза този човек, по име Заадер, който притежаваше солидна репутация на първокласен майстор на пластични операции. Достатъчно бе да поискаш, срещу заплащане, разбира се и горила може да заприлича на същински ангел. Отзоваваше се на поръчките и работеше напълно легално, като променяше всичко което клиента пожелаеше. Разбрахме се за хонорара и веднага внесох аванса. Той ме убеди, че това било в правилата на неговия безнес.

— Моля, легнете, докато ви поставим в хипно секцията.

Самият Заадер бе такава безобразна маймуна, че аз направо се удивлявах, защо той не приложи на себе си собственото изкуството и не си направи нова физиономия.

Разкопчах куртката си, свалих я и се обтегнах на дългата бяла медмаса. Никак не обичам когато в плювалника ми се забиват игли, но в даденият случай трябваше да търпя.

— Отпусни се — занарежда Заадер. — Долната челюст да се отпусне и ще видите, че никак не боли. — После се наклони над мен и пусна в ход хипното — кожата ме посърбя секунда две и онемя.

Докторът разположи пред себе си снимките на Хилещото се бебче и започна да ги разучава, докато хипноразтвора не извършеше дейността си докрай. Боцна ме в бузата. Никаква реакция. Плътта ми бе направо мъртва.

— Започвам — предупреди ме той.

И да исках, не бях в състояние да отговоря — лицето ми бе като размекнат слой наквасена глина. Заадер започна да оживява тази суровина с помощта на ръце и инструменти при което костите и плътта запридобиваха вида на Бебчето, което никога не се хилеше. Докторът си тананикаше стар венериански мотив и продължаваше с наслаждение да ме размесва. Само веднъж се спря и направи кратка справка със снимките.

— Нужно е — замърмори той, — малко да се издълбаят скулите, а очите да се раздалечат с четвърт дюйм. — И се зае с работата отново, както хлебаря меси тестото. — Хм… дясното ухо трябва малко да се деформира…

Най-после завърши.

Когато стъпих на краката си, усещах, че съм добре, хипноразтвора бе излетал някъде в пространството и кожата ми възвърна чувствителността си.

— Повече не трябва да се страхувате от болки — увери ме докторът. — Новото ви лице е готово за всяка обикновена работа. Но въпреки това, понеже костите още не са достатъчно твърди, ви съветвам да избягвате в близките няколко часа получаването на прави удари в главата.

— При моята професия това не е толкова просто — подсвирнах аз, — но ще се постарая да бъда внимателен. А какво ще стане със старото ми лицезрение?

— Не ви разбирам?

— Ами-и, кога ще си го върна обратно?

— Веднага щом ножелаете — засмя се той. — Възстановяването не е проблем. Елате, когато поискате.

— Ех, така и ще постъпя — въздъхнах аз. — Обичам външността си.

Огледах се в Заадеровите огледала и от любопитство прекарах длан по новата си костна структура — тя бе великолепна: Дълбоки, сякаш засадени в леха очи, широк нос и тънки усни. Сплеснати ушни миди… Въобще това бе Хилещото се Бебче!