Спомен

Глава първа

НЮ ЙОРК, 1994

Случки от някой минал живот те лишават от възможността да си щастлива в този.

Какво ще си помислите, ако ви кажат подобно нещо? Ще решите — значи всичко е безнадеждно. Струва ли си дори да опитвам? Нали така? Или може би ще ви хрумне — тази, дето ми ги разправя, трябва да е луда, я по-добре да се омитам.

А може бе приличате на мен и ще решите — чудесен сюжет! Напоследък всички са се заловили с темата за пътуване във времето, но никой не се сеща за миналите животи, следователно, ако успея да задам повечко въпроси, от отговорите на жената мога да изфабрикувам добра история.

И понеже съм писателка до мозъка на костите, подобни мисли ме осениха още при първата среща с Нора. Всяка частица у мен се старае да използва чутото, за да го пресъздам в книгите.

Хората постоянно ме питат как съм станала писателка. Иска ми се да имам отговор, който да им допада. Например, че съм се разхождала из поляна с дребни сини цветя и пред мен се е явила красива жена в сребърни одежди, докоснала ме е по главата с вълшебната си пръчица и с меден глас ми е казала: „Дарявам те със способността да пишеш. Върви и твори.“

Понякога си мисля, че хората желаят да чуят, че съм била „избрана“, че съм нещо като пророк. Но не сте ли забелязали, че когато четете за пророци, те винаги се обръщат към Бог с думите: „О, Боже, защо точно аз?“ Дори си мисля, че да си „избран“ не е благословия, а проклятие.

Е, добре, току-що ви разказах защо съм станала писателка. Съчинявам истории от всичко. От абсолютно всичко на този свят. Зървам нещо, чуя нещо, прочета нещо и мозъкът ми започва да съчинява история.

Става съвсем непринудено. Дотолкова непринудено, че когато някой ме попита как съм станала писателка, ми се иска да отвърна с въпроса — ако не с истории, то с какво е пълна главата ви? За какво мислите, докато слушате безкрайна, скучна реч? Или докато шофирате? Или когато за шести път зареждате пералнята с мръсни дрехи? За мен това е истинската загадка на живота. Знам какво има в моята глава, но какво друго, ако не истории, се върти в главите на останалите?

Както и да е, сега, когато съм пълноценна писателка (ще рече да не трябва да работя друго, за да си плащам сметките), откривам, че ние, писателите, принадлежим към малък клуб, на който би трябвало да сме предани. Клетвата на Хипократ е нищо в сравнение с нашата отдаденост.

Тъй като не желая да загубя писателското си членство, ще кажа каквото се очаква от мен. Да се пише е дяволски трудно. Какво беше казал някой — как си разрязваш вената и оставяш кръвта да се лее върху белия лист? Е, така е. Писането наистина е трудна работа. Само помислете! Налага се да седя на задните си части по шест до десет часа на ден. Разхождам се из стаята и се чудя: „Какво ще стане оттук нататък?“ Издателската къща, с която работя, ми изпраща цветя и пари всеки път, когато предам книга.

Звучи, сякаш писателят страда повече, отколкото, да речем, секретарката. А тя всъщност става с иззвъняването на будилника (аз ставам, когато пожелая), и изпраща децата и съпруга, труди се за шеф, който никога не я хвали, а като се прибере, я чака безкрайна домакинска работа. Но на нея никой никога не й казва: „Я, ти си секретарка. Как стана секретарка?“

Предполагам, че всеки върши каквото може. Ако умееш да караш камион — правиш го. Ако си в състояние да заблуждаваш хората и това да не ти тежи на съвестта — ставаш адвокат. Ако в главата ти гъмжи от истории — просто ги записваш. Мисля си, че да си писател не е по-различно — и далеч не така важно — от останалите професии. Но светът сякаш не е съгласен с мен. Общо взето, хората са решили, че писателите са по-умни, по-проницателни, по-просветени, по каквото щете от другите, и затова се отнасят към тях с благоговение и уважение.

Ако ме питате, предлагам да се създаде Национална Професионална Лотария — ежегодно десетина професии да бъдат изтегляни от шапка и ангажираните с тях да са обект на хвалби през годината. Да се състави списък на най-добрите и те да получават писма от почитатели, да присъстват на събирания, където да раздават автографи, да има нещо като издателство, което да ги хвали и да им раздава подаръци.

Ето, видяхте ли? Пак започнах да съчинявам. Дайте ми клавиатура и не мога да се спра.

Искам да обърна внимание обаче, че има една „професия“ прекалено жестока, за да бъде включена в лотарията. Професията на литературните критици. И по-точно — рецензентите на любовни романи.

Може би тук трябва да спомена, за да не се почувствате излъгани и да спрете да четете тази книга — аз пиша любовни романи.

Така, заявих го. Излезе на бял свят.

Независимо от всички радости в живота ми той има една наистина ужасна страна. Шокиращо ужасна. А именно: начинът, по който хората гледат на любовните романи, на читателите на любовни романи и най-вече — на авторите на любовни романи!

Колко странно нещо е светът! Видях по телевизията мъж, който призна, че няколко пъти е правил секс с невръстната си дъщеря. Почти всеки артист/певец заявява на всеослушание, че той/тя е опитвал всички познати наркотици и е наранил или отблъснал повечето от хората в живота си.

И как се отнасят към всички тези люде? С любов — ето как! С любов, разбиране и симпатия.

А ето ме мен и какво правя аз? Пиша забавни кратки любовни истории за мъже и жени, които се влюбват. Най-дивото, което правят, е едно или две бебета. Никакви наркотици. Никакво кръвосмешение. Никой никого не натиква в казан с вряла вода и никакви други ужасни неща. Дори не карам моите герои да кроят планове за убийство. Просто пиша истории за нещо, за което всички ние мечтаем: да имаш някого, когото обичаш и който също те обича.

Може би си мислите, че самата мисъл за автор на любовни романи предизвиква усмивка. Ах, колко хубаво. Обич. Любене. Смях. Целувки.

Но не е така. Светът далеч не е настроен дружелюбно и, доколкото виждам, любовните романи и техните автори са обект на подигравки, присмех, общо взето — на презрение.

Защо? Една от любимите ми теории, е че читателките преплитат действителност и блян и си представят мъж, който ще ги избави от Живота. Ако тази теория е вярна, то значи жените са толкова глупави, че не са в състояние да различат истината от фантазията. Кой се тревожи, че ако мъжете четат шпионски трилъри съществува опасност да нападнат съседа си с автоматично оръжие? Не мога да си спомня някому някога да е хрумвало подобно нещо. Нито се сещам някой да се е разтревожил от въздействието на криминалните романи или научната фантастика. Изглежда, само жените са толкова тъпи, за да допускат, че разкошен, грижовен, готов да обича мъжага ще ги спаси.

Скъпи мои, ако някоя жена вярва, че разкошният мъжага ще я спаси, то любовните романи нямаше да представляват четиридесет процента от всички издавани книги.

Както и да е; да се върна на литературните критици. Тези умни млади хора завършват колеж и мечтаят да работят в известно с интелектуалните си достойнства списание. Но какво става? Някакъв стар мъж, с угаснал вече блясък в очите, решава да даде на младото, ала пълно с претенции нищожество житейски урок и възлага на това почти дете възможно най-долната работа в занаята — рецензирането на любовни романи!

Досетете се върху кого се стоварва гневът на току-що постъпилия новак. След като са похарчени осемдесет хиляди за образованието му, той получава за рецензиране книга, на чиято корица е изобразена „готова за кърмене майка“ (определена така поради големината на знаете какво и бюстие, очевидно готово да падне напълно. (Задача: мъж или жена е автор на подобна корица?).

Е, добре; той/тя изкарва гнева си върху мен — писателката на любовни романи. Най-долното същество на света. По манталитет домакиня, но с банкова сметка.

Правило номер едно при рецензиране на любовен роман: сравнете книгата с най-доброто литературно произведение, което някога сте чели. Ако не прилича поне малко на романите на Джейн Остин, то изразходвайте знанията си, за които сте платили поне шестдесет хиляди, за да сринете писателката по най-унищожителен начин. Ако обаче допуснете грешка и случайно книгата ви хареса, пишете „вероятно почитателките на Хейдън Лейн ще я харесат“. Каквото и да правите, в никакъв случай не се ангажирайте да отбележите, че книгата наистина ви харесва. Допуснете ли някой да реши, че любовните романи ви допадат, никога няма да напреднете и да получите „хубава“ книга за рецензиране.

Добре де — какво общо има всичко това с темата за минали животи? Истината е, че има много общо, защото, разбирате ли, аз съм на тридесет и девет; на път съм да започна четиридесетте, и се опитвам да разбера някои неща от живота си. Понякога си мисля, че съм не по-малко любопитна от читателите си да разбера как всъщност станах писателка. Кое ни прави това, което сме днес?

Общо взето, най-интересно е да се анализират хората. Защо жената, която живее в долния край на улицата, се облича с военна прецизност? Защо някои се страхуват от ножове, или пожар, или високи места? Ами хората, обхванати от ужас да напуснат дома си?

Съществува, разбира се, теория, че всеки страх в съзнателния ни живот е причинен от нещо ужасно, случило се в детството — за предпочитане нещо, което не сме в състояние да формулираме, така че е наложително да посетим стотици пъти терапевт и да му заплатим хиляди долари с цел да ни помогне да си припомним злополучното събитие. И в резултат на проведената терапия не само сме по-бедни, но имаме и нови неприятни спомени.

През лош период от моя живот (какво освен мъж може да причини „лош период“ на жена?) отидох при терапевт. Тя ми обясни, че в главата ми е пълно с истории, защото съм искала да се любя с баща ми. Щом си възвърнах способността да говоря, заявих с огромно негодувание:

— Не съм искала да се любя с баща си!

— О — отвърна тя спокойно, — тогава сте потискали това желание.

Като разбрах, че няма да мога да победя — а за мен винаги е било важно да побеждавам, — повече не я посетих.

Опитвала съм се да си обясня защо пиша и защо пиша именно така. Защото, разбирате ли, всички писатели мечтаят за едно — безсмъртие. Затова именно сме толкова суетни и смятаме, че някой ще иска да прочете написаното от нас. Ние, писателите чуваме, че Марк Твен е починал в бедност, но не изпитваме съчувствие, защото старият Марк е постигнал целта. Той ще живее вечно. Нашите семейства без съмнение биха се радвали да сме писатели, които изкарват купища пари, но ние, писателите, неизменно предпочитаме вечното признание пред богатството.

Там именно е проблемът. Никой не идва при вас, кацнал на розово облаче с тефтер в ръка, за да ви предложи: „Предоставям ти дарбата да пишеш. Коя предпочиташ — такава, на която се присмиват, или която ще се помни и след смъртта ти?“ Талантът не е като колата на старо. Няма как да го върнеш, ако не ти харесва. Не можеш да обявиш: „Искам да заменя моя талант с такъв като на Едит Уортън.“

Моят талант е да пиша любовни романи, а на тях им се присмиват и подиграват. Ако във филма режисьорът иска да покаже, че героинята е глупава, той натиква в ръцете й любовен роман.

Много отдавна реших, че съм благодарна за таланта си. Които умеят — пишат, а които не — рецензират. Както е казал Антъни Тролън: „Само глупакът не пише за пари“, или нещо подобно. Но наистина е така. Не можеш да седнеш пред компютъра и да кажеш: „Ще напиша името си в литературната история.“ Просто не става така. Не ти решаваш кое ще те надживее; правят го други.

И ето продължавам да се чудя как стана така, че започнах да пиша любовни романи. Връщам се назад в живота си, за да се опитам да разбера как станах писателка. Всъщност искам да разбера как станах това, което съм във всяко отношение.

До седмата си година бях най-щастливото дете на планетата. Родителите, сестра ми, брат ми и аз живеехме в съседство с две къщи, пълни с братовчеди, лели, чичовци и няколко чифта баби и дядовия. Истински рай. Като главатар на цялата банда, аз нареждах на всички какво да правят и как да го правят. Изобретателността ми беше високо ценена.

Е, може би не от всички. Веднъж видях как баба изви главата на една кокошка, затова казах на братовчедка ми, че е редно да помогнем на Нана и да извием главите на всички кокошки. И така — някъде към петгодишни, с кокошки притиснати между одраните ни колене, ние извивахме и извивахме и извивахме. Баба излезе от къщата, понесла пране за простиране, а всичките й кокошки, с глави килнати на една страна, се люшкаха като пияни из двора. Връщам се назад и си припомням свирепия нрав на баба — все още не знам как братовчедка ми и аз останахме живи.

Но тези прекрасни години свършиха скоро след като мама реши, че й е дотегнало от прословутия нрав на свекърва й. Майка ми (тя можеше да пречупи всеки нрав с желязната си упоритост) осведоми баща ми в един съдбоносен ден, че е купила терен, където той да й построи къща. В нашето семейство всички обичахме да се преструваме, че татко диктува законите. Според мен законът, който беше въвел, гласеше: „Дайте на мама каквото поиска, иначе тя ще направи живота на всички ни ад.“ Каквото и да си е мислел, не бе толкова глупав да й възрази, когато в очите й се забелязваше онзи поглед.

Преместихме се. В един единствен ден загубих всички братовчеди, баби и дядовци; загубих кокошките, храните и опосума, който живееше в бъчва в плевнята. Загубих къпиновите храсти, от които ме полазваха бълхи, загубих ябълковите дървета, по които се катерих. В един единствен ден от шампион над всички, от човек от първостепенно значение се превърнах в дете, за което трябва да се бди.

Само за броени часове бях преместена от най-вълнуващия живот, който можеше да се води, в най-скучния. Мама и сестра ми бяха от едно тесто. Бяха добри. Добри, добри, добри.

Какво може да е по-отегчително от това да си добър? Майка ми постоянно повтаряше „Не яж прекалено много шоколад. Ще ти прилошее“, или „Не, не мога да погледна точно сега. Имам много работа“, или „Хейдън, не чети тази книга сега. Не си свършила с миенето на банята“. Все натякваше. Имаше подходящо и неподходящо време за всичко. Но доколкото схващах, подходящото време за забавления никога нямаше да настане.

На хората не им ли се искаше от време на време да правят неща, които не са запланували? Единствена аз ли на света мечтаех да изям толкова шоколад, колкото можех да поема, и по дяволите какви щяха да са последствията?

Като си припомням онези дни, си мисля, че някои просто ги е страх да нарушават правилата. Може би се опасяват, че ако ги нарушат, ще загубят самоконтрол и ще се превърнат в нещо ужасно; в случая с майка ми — да бъде домакиня, чийто под в банята е мърсен.

Каквото и да се криеше зад всичко, резултатът винаги бе един и същ: бях изолирана и сама като в сапунен мехур. Не биваше да забравям да седя изправена, да вървя спокойно и никога, никога да не съм непокорна. Стараех се, но е толкова трудно да се контролираш, когато си дете. Понякога май родителите ми мислеха, че ако не бдят над мен всяка минута от денонощието, оставена сама на себе си съвсем щях да загубя контрол. Вероятно щях да започна да ям шоколад, да се смея и просто никога да не престана. Или пък се страхуваха, че ако ме изпуснат, няма да успеят да ме „навият“ обратно и просто ще трябва да ме оставят да съм си аз.

Сега, когато съм вече на толкова години и познавам живота на възрастните (да не повярваш), разбирам, че родителите ми не са били с творческа нагласа, а аз съм била. Ако те купеха нещо, което трябва да се сглоби, внимателно изчитаха упътванията и правеха всичко според указанията на производителя. Ако аз вземех нещо подобно, смятах, не да четеш инструкциите е все едно да преписваш. И ако не успеех лесно да го сглобя, беше съвсем естествено да се втурна да скачам върху кутията и да изричам всички известни ми мръсни думи — които, слава Богу, не бяха много.

Наказанието, че съм скачала върху кутията или по някакъв друг начин съм нарушила правилата, неизменно бе да ми се говори „за мое добро“. Никога през живота си не успях да проумея смисъла на тази фраза. Щом някой каже „за твое добро“ то винаги, винаги, винаги означава, че той или тя искат открито да признаеш тяхната върховна власт.

Но както и да е; как все пак успях да оцелея сред тези унищожители на духа? Как оцелях след като ме мъкнеха при пастора, за да ми говори, защото съм била „различна“? Как оцелях, след като чух майка ми да пита роднини дали имат представа какво трябва да „направи“ с мен?

Сторих най-доброто, което можех, а то бе да избягам в царството на историите.

Четях непрекъснато. Когато мама ме караше да мина с прахосмукачка спалнята, която делях със сестра ми, тя се интересуваше повече от времето, прекарано с прахосмукачката, отколкото от чистотата. Единствено проверяваше дали по крушките няма прах, затова се научих да ги почиствам, а после се завирах в килера с книжка, фенерче и прахосмукачката и в продължение на четиридесет и пет минути се отдавах на четене. Мама имаше слух на прилеп, затова трябваше да съм сигурна, че се чува как се включва и изключва всмукването, ето защо допирах гърлото на тръбата до различни части на лицето и тялото си и четях; всмуквах от себе си и четях; всмуквах и четях. Бързо схванах, че гърлото трябва да е съвсем чисто — иначе лицето ми ставаше доста мърляво и тогава мама вече наистина ме принуждаваше да почистя стаята както трябва. Ооох!

Постепенно се научих да избягвам вечната работа, работа, работа и чистене, чистене, чистене, налагани от естетическата потребност на майка ми, и да отделям време за любимите си книги. Още тогава четях не художествени измислици, а книги за герои, за мъже и жени, които са направили нещо и са постигнали целта в живота си.

Сред тях бяха Даниел Бун, Джаки Кокран и, о! — капитан сър Ричард Франсис Бъртън. Там беше и най-прекрасната кралица, която някога е съществувала — Елизабет I, и момичета, които се обличаха като момчета и ставаха шпиони. Списъкът е безкраен.

Тогава не го осъзнавах, но онова, което вършех всъщност бе изследователска работа. Да, точно така — изследователска работа. Днес получавам изпълнени с възхищение писма от читателки, в които пише: „О, как успявате да извършите всичката изследователска работа, нужна, за да се напише исторически роман?“ Нека да погледнем действителността. Тази жена споделя, че работи целодневно и едновременно се грижи за три деца под петгодишна възраст, а се интересува как аз успявам да направя нужните ми справки за историческия роман. Аз бих искала да знам как тя успява да се справи!

Пространните ми обяснения за моя начин на живот се налагат, за да накарам вас, читателите ми, да разберете, че съм нормален, разумен човек, защото по-късно се случи нещо, което не е нито нормално, нито разумно.

Влюбих се в един от моите измислени герои.

Докато не започнах да пиша роман, наречен „Завинаги“, смятах, че съм добре приспособен човек. Е, може би главата ми бе пълна с различни истории, но според мен хората, които не разполагат с такива, се лишават от нещо чудесно.

Както и да е; обичам да мисля за себе си като за щастлив и относително добре приспособен човек. Бях на тридесет и седем години, работата ми допадаше, имах приятели и най-хубаво от всичко — бях срещнала чудесен мъж на име Стивън.

Стийв беше като сбъдната мечта: интелигентен, остроумен, талантлив, грижовен. Дори да го бях измислила, не можех да го направя по-идеален. И ме обожаваше. Смееше се на всичките ми шеги, смяташе че съм красива, интелигентна. Каквото и да се сетите — всичко бе идеално. Спор нямаше: най-сетне ми се дощя да се омъжа. Когато той поиска ръката ми, докато се возехме в едно такси из Сентрал парк, аз се метнах на врата му и повтарях: „Да! Да! Да!“ — с такъв ентусиазъм, че леко го смутих.

Но същата вечер, по-точно, в неделя рано сутринта, се събудих в три с ИДЕЯ. Това бе необичайно за мен. Когато започнах да пиша, бях бъкана с Идеи, но така се страхувах да не ги забравя, че ставах и пишех по цели нощи. Ала след десетина книги даже и да ми дойдеше Идея, продължавах да спя.

Нощта, когато получих предложението за женитба, с натежала от пръстена на Стивън лява ръка, ме събуди ИДЕЯ. Беше толкова великолепна, че не бях в състояние да остана до топлото тяло на Стивън и отново да заспя.

Станах и на пръсти се промъкнах до компютъра, за да запиша мислите си. Всъщност дори не мислех за сюжета, а за герой. Добре де, за мъж. Прекрасен мъж, за какъвто не бях писала преди. Мъж, по-истински за мен от всеки друг, когото бях създала.

В моите книги пиша за един род — Тависток. В началото винаги щом приключвах с даден роман, изпадах в депресия, защото знаех, че никога повече няма да се срещна с моите герои. Но един ден ми хрумна брилянтната идея да напиша четири книги за четирима братя от едно семейство. Не бях преценила обаче, че когато приключа с романите, ще бъда четирикратно повече депресирана. И единственият изход, за да се съвзема, бе да продължа да пиша книги за същия род.

По онова време не си давах сметка в какво се забърквам. Броят на книгите за това семейство растеше, но се увеличаваха и писмата, с които хиляди изискваха от мен да направя родословно дърво. Хората непрекъснато ми сочеха случаи, когато в един роман мъж и жена имат син, а в следващия детето се оказва дъщеря. Наложи се да купя професионални родословни софтуерни програми, за да следя моите хора, защото само след няколко години имах около четиристотин герои, все роднини помежду си.

С годините започнах да обичам моите Тавистокови и техните братовчеди — за мен те бяха като истински. Така че в нощта след моя годеж не беше изненадващо да започна да пиша за човек на име Тависток.

Кръстих го Джеймс Тависток, а аз го наричах Джами; бе едър, разкошен шотландец от шестнадесети век, облечен в характерното за Тависток каре, а героинята — съвременна жена, която предприема пътешествие в миналото, за да се срещне с него.

На сутринта Стийв ме завари пред компютъра да нахвърлям диалози и бележки за книгата. Никога не ме бе виждал така, защото през годините се бях научила да гледам на писането като на всяка друга работа, която те ангажира от девет сутринта до пет следобед. Възползвах се от почивните дни и си давах отпуска като всички останали хора. Бях открила, че това се отразява по-добре на работата ми, отколкото да се поддавам на лудостта „да чакам вдъхновението.“ Наемът, който плащам ежемесечно, е цялото вдъхновение, което ми е нужно.

Стийв подходи с разбиране. Беше инвестиционен банков чиновник (не, не позволявам той да борави с парите ми; споменах вече, че съм влюбена, а не — малоумна) и беше донякъде възхитен от творческия процес. Затова сам си поръча закуската от кулинарния магазин (в истинския живот жената пържи яйца на любимия си; в Ню Йорк просто звънваме по телефона до кулинарния магазин за любимите си), а аз продължих да пиша.

След време се отегчи да ме гледа над клавиатурата и се опита да ме склони да отидем на кино или да се разходим. Но аз не исках да излизам. Сякаш не можех да спра да пиша за Джами.

Стийв заяви, че ме разбира, и затова реши да ме остави да си върша работата; уговорихме се да се видим на следващия ден.

Но не се видяхме на следващия ден, нито на по-следващия. Всъщност не се видяхме в продължение на две седмици. Не желаех да се срещам с никого; единствено исках да продължа да пиша за Джами.

Четях книги за Шотландия до малките часове на нощта и всичко свързвах с Джами. Мислех за него, сънувах го. Виждах черните му очи, тъмните коси. Чувах как се смее. Знаех кои са положителните му черти и кои — не. Той беше храбър и почтен; държеше до безумие на честта си и тя тласкаше живота му напред. Беше толкова горд, че понякога това му пречеше. Но независимо от всичките си добродетели той бе и суетен, а понякога мързелив като котарак. Всичко, което желаеше, беше аз — искам да кажа, героинята да го чака.

След две седмици най-после излязох със Стийв; не знам как се случи, но сякаш не го виждах. Като че ли гледах на целия свят през очила, чийто стъкла са намазани с вазелин. Нищо не ми изгледаше истинско. Единственото, което можех да чуя или видя, бе Джами.

През следващите няколко месеца пристрастеността ми към този мъж все повече се засилваше. Какво ли само не опита Стийв, за да привлече вниманието ми. Говореше ми, умоляваше ме да спра да работя и да започна да му обръщам внимание.

— Къде е жената, в която се влюбих? — питаше той с усмивка, но всъщност прикриваше колко е наранен.

Не можех да му отговоря. Мечтаех единствено да се върна при компютъра и при справочниците. Не знам какво търсех в тях; може би смятах, че ще „открия“ моя Джами.

Трябва да призная, че през цялото време Стийв се държа възхитително. Той наистина ме обичаше. След около четири месеца пълна незаинтересованост от моя страна към него, той ме уговори да отидем заедно на консултант. По това време вече изпитвах чувство на вина. Не — поправка: имах усещането, че вероятно трябва да се чувствам виновна; а всъщност исках целият свят ако ще да изчезне, но да остана насаме с Джами.

В продължение на три месеца всяка седмица Стийв и аз посещавахме терапевта и разговаряхме за моето детство. Нищо не ме интересуваше. Просто седях и изричах каквото очакваха да чуят от мен — че мама не ме е обичала, че татко не ме е обичал и т.н. А истината бе, че мислех само за онова, което мечтаех да напиша за Джами. Бях ли изследвала напълно как слънчевата светлина играе в косите му? Бях ли описала тембъра на смеха му?

Стийв отлично разбираше, че не отдавам никакво значение на терапевтите. И след като в продължение на осем месеца не получи нищо от мен, обяви, че желае да развали годежа. В сцена, за която имах чувството, че наблюдавам отстрани, му върнах пръстена. Единствената ми мисъл бе: сега вече наистина мога да посветя цялото си време да пиша за Джами.

Когато за първи път споделих с моята приятелка и редакторка Дариа как съм се посветила на този мъж, тя остана очарована. Посветените писателки създават чудесни романи. Онези, които се провалят, звънят и питат: „Какво искаш да ти напиша?“

На този сеят единствено Дариа желаеше да слуша за Джами толкова, колкото аз исках да разказвам за него. За да съм честна, трябва да кажа обаче, че се бе научила да слуша писателките, докато редактираше ръкописи, ядеше сандвич и даваше нареждания на помощничката си за поредната корица и текста върху нея. Дариа притежаваше изключителен мозък.

Но тогава именно се случи нещо необичайно. Близо три месеца бях говорила непрекъснато за тази книга и Дариа обяви:

— Искам да видя какво си написала.

— Не! — срязах аз молбата й.

Това само по себе си бе доста странно. Писателите се държат, сякаш са доста самоуверени, но всъщност на всички коленете ни се подгъват. Ние сме във властта на редакторите — първите, които зърват нашия труд. Дариа винаги изпада във възторг от първата част на книгата, която съм й предала. По-късно може да ми каже, че нищо не струва, но никога не го прави в началото. Също както не можеш да кажеш на най-добрата си приятелка, че човекът, в когото е влюбена, не струва нищо. Можеш да го съобщиш едва след като се разделят.

Обикновено давах на Дариа книгите си на части от по петдесет страници и започвах да я тормозя за мнението й (подразбирай — неподправен възторг) още преди пощата да й ги достави. Една книга от петстотин страници, добре помня това, й изпратих на порции от по десет страници. Изключително мъдро Дариа отказва да инсталира факс в дома си: всички неуверени, но жадни за похвали автори ще й изпращат своите книги по факса страница по страница и през час ще настояват да похвали пасажите, които смятат, че са написали особено сполучливо.

Описвам всичко това, за да разберете колко необичайно бе нежеланието ми Дариа да види какво съм написала. Обясних й, че искам да приключа цялата част.

Истината беше, че не желаех нито тя, нито която и да е друга жена да зърне моя Джами.

Минаха месеци, аз продължавах да отказвам поглед върху каквото и да било от книгата и тя започна да се тревожи. Някои автори лъжат колко са написали, но знаех че Дариа не ме подозира, защото беше наясно колко обичам да пиша; по-точно — пиша, защото трябва, защото нещо ме тласка.

Дариа се разтревожи още повече, когато след около месец споделих за разваления годеж със Стивън.

— Но ти не си ми разказала нищо — възкликна тя поразена, защото бяхме истински приятелки, не само делови познати.

Изглеждаше малко разтревожена от уверенията ми, че разваленият годеж няма значение, че не съм била особено разстроена от раздялата.

Минаваха месеци — аз продължавах да пиша. Докато пиша, създавам файл „Сцени“ и щом ми хрумне част от диалог, годен за романа, го пъхам там. И тъй като съм твърде пестелива, неизменно използвам всяка дума, включена в този файл.

Бях написала толкова много за Джами, че файлът „Сцени“ надхвърли шестстотин хиляди байта, повече от четиристотин страници, а всъщност дори не бях започнала да пиша книгата. Все си казвах, че се налага да направя още някои справки или да науча още нещо за Джами, преди да мога да започна истинската работа по романа.

Бях си представяла Джами и героинята ми, наречена Кайтлин, във всякакви ситуации. Убеждавах се, че „изследвам възможностите на характерите им“. Написала съм двадесет и пет книги и никога не съм изпитвала подобна нужда, но, от друга страна, никога не съм се чувствала така към герой, когото съм измислила. О, доста често сякаш бях „влюбена“ в героите си, но никога не бях изпитвала такова нещо, което чувствах към Джами.

Минаваха месеци, а аз продължавах да нахвърлям бележки. Джами вече не бе шотландец, а англичанин от времето на кралица Елизабет I.

Дариа ми се сърдеше все повече, защото упорствах и отказвах да й покажа каквото и да било от написаното. Тя ми напомняше, че съм пресрочила срока, но това не ми повлия. Изпрати ми макет на корицата и ми говореше за всички хора от издателството, които разчитат на мен — нещо, което обикновено дълбоко ме трогваше. Сега обаче нищо и никой не ме интересуваше освен Джами.

Мисля, че поканата за сватба от Стийв ме накара да си дам сметка, че имам „проблем“. Знам, че с красивата гравирана картичка искаше да ме огорчи и нарани, да разбера, че съм го загубили завинаги, но в действителност бе най-доброто, което можеше да ми се случи. Разбрах, че заради измислен герой, когото бях създала на хартия, съм захвърлила истински, жив, чудесен мъж. Дадох си сметка, че от месеци не съм разговаряла с приятели, че в пресата, която отразяваше любовните романи, бяха започнали да се питат: какво се е случило с Хейдън Лейн?

Разбираш вредата от нещо, но не можеш да престанеш. Всички пушачи знаят, че трябва да спрат, но се оказва недостатъчно, за да се откажат от вредния си навик.

След като успях да призная, че наистина имам проблем, реших да потърся помощ. В продължение на три месеца всеки ден посещавах терапевтка. Оказа се безполезно. Никой не се беше сблъсквал със случай като моя. Отначало се опитвах да скрия от нея, че мъжът, който ме бе покорил, е плод на въображението ми, но имам голяма уста, а и не ме бива в интригантството, така че тя скоро разбра. Посъветва ме да излизам повече, да се срещам с хора. Опитвах, но не даде резултат, защото само отегчавах хората до смърт с моите неспирни: „Джами каза…“, „Джами харесва…“, „Джами прави…“.

Терапията не ми помогна. Започнах да пробвам други методи, за да разбера какво не е наред с мен. На всеки ъгъл в Ню Йорк има хора, които гледат на ръка, твърдят че са медиуми, гадаят с помощта на картите Таро или са посветени в тайни учения. Посетих неколцина. Може би се надявах някой да ме успокои, че до седмица-две отново ще съм добре. Ала никой не ми каза нищо обнадеждаващо. Разправяха ми, че съм богата и известна, че имам звездичка на дланта — знак, че съм „по-особена“. Осведомяваха ме, че хората, с които работя, започват да ме смятат за луда и вече ме третират като нитроглицерин, който всеки момент ще избухне.

С други думи — не ми съобщиха нищо по-различно от онова, което знаех. Вкъщи плачех много и копнеех за Джами. Не само исках да пиша за него, исках да го усетя, да го докосна, да говоря с него. Исках да следвам крачките на дългите му крака по селски пътеки; исках да зачена децата му.

Нямам представа какво щеше да се случи и докога щеше да продължава всичко това, ако не бях срещнала Нора. Като паяк в мрежата си, тя седеше в офиса си с огромен червен неонов надпис АСТРОЛОГИЯ срещу салона на фризьорката ми. Докато седях с намазана глава (косата ми е руса до бяло затова използвам оцветители, за да я накарам да изглежда „по-естествена“ — съдба, какво да се прави, нали?), си помислих: защо да не си направя хороскоп?

Казвам, че Нора е като паяк, защото скоро констатирах, че разбира от астрология по-малко от мен дори. Сложила е обявата, за да привлича хора. Всъщност Нора е ясновидка и щом поисках да ми направи хороскоп, предложи:

— А какво ще кажете за един сеанс?

— Готова — отвърнах аз и с тази единствена дума започна всичко.

Глава втора

— Ти не би трябвало да си тук — започна астроложката Нора. — Къде би трябвало да си?

— Пред компютъра?

Все ме избиваше на шеги, но нали тя бе ясновидката, а не аз? Не беше ли редно тя да пророкува къде би трябвало да бъда?

— Ти си влюбена в някого; дълбоко влюбена, но нещо не е както трябва. Нещо пречи на тази любов. Какво е то?

Седях срещу нея в един от редките си пристъпи на мълчание и я наблюдавах. Беше прекалено близо до истината, но дори да ми набиваха клечки под ноктите, нямаше да й помогна. През последните няколко месеца бях обходила прекалено много от така наречените медиуми, които се опитваха да разгадаят моя проблем.

Като начало — не мислех, че тази жена е прочела дори наръчника на гадателя.

Нора не приличаше на врачка. Предполага се, че онези, които гледат на ръце и т.н., си скубят веждите, рисуват ги по лицето си където решат, носят огромни обици и замятат раменете си с евтини шалове в крещящи цветове, Нора не правеше нищо подобно. Имаше миловидно кръгло лице, огромни кафяви очи, тъмни късо подстригани коси, както изискваше модата, и небрежни, но подобаващи на дама дрехи. Изглеждаше нормална и приятна. Ни най-малко чудновата.

Можех да приема, че не е наясно как се обличат врачките, но защо не ми казва каквото казват всички — че ще срещна висок тъмен мъж и т.н. и т.н.

И най-вече тя не биваше да ми задава въпроси.

Поех дълбоко дъх:

— Не знам какво пречи, но знам че не съм влюбена в никого.

Гласът ми бе пълен със сарказъм. Обилната терапия през последните няколко месеца ме убеди, че не мога да съм влюбена в човек, който не съществува. И освен това ми стана неприятен подходът на Нора, начинът й да ми съобщи не че ще срещна мъж и ще го обикна, а че вече съм влюбена. Знаех, че не е вярно. В живота ми нямаше никакъв мъж, поне никакъв от плът и кръв. Реших, че тя е най-лошият медиум, на когото съм попадала.

Твърде раздразнена, че ме прави на будала — знаех, че трябва да настоявам за правата си и да поискам обратно парите си — заприбирах нещата си и се готвех да си тръгна.

— Много благодаря — заявих с доста неприятен тон, — но…

— Ти не знаеш, че го обичаш, защото още не си го срещнала.

Седнах отново. Сега вече имаше някакъв напредък. Сега вече се приближавахме към високия тъмен непознат. И, което беше още по-добре — привлекателният непознат беше предварително обикнат. Може би беше мъжът, който ще извади Джами от ума и сърцето ми. И може би Нора все пак си разбираше от занаята.

— Кога ще срещна този мъж? — попитах, защото бях наясно как се играе тази игра.

Нора продължи да седи и да ме наблюдава, без да пророни дума; наблюдавах я и аз. Слава Богу, че не й плащах на час.

— Извинявай — промълви тя и погледна настрана. — Просто се зачетох в мислите ти.

Това изявление замая главата ми. Какви ли бяха мислите ми? Можеше ли да чете мислите на всеки по всяко време? Какво се въртеше в хорските глави? Можеше ли да седи до някой тип в автобуса и да разбере, че замисля убийство. Сигурна бях, че си заслужава да се напише за това.

Но същевременно се съмнявах, че някой е способен да чете чужди мисли.

Докато чаках, Нора прекара ръка по лицето си (едно доказателство, че не се гримира, за което й завиждах; косата и кожата ми са толкова бледи, че ако съм без грим, приличам на заек).

— Ти си много нещастен човек.

Рязко си поех дъх. Никой никога не ми беше споменавал подобно нещо. Бях преуспяваща, самоуверена, хубава, умна и т.н. Въобще бях всичко, което се бях надявала, че ще бъда.

Погледнах Нора възмутено.

— Аз съм доста преуспяваща писателка.

По дяволите! — помислих си. Основно правило бе никога да не казваш нищо на медиумите; нека те ти кажат каквото могат.

— В живота парите не означават нищо — поясни Нора. — Нито пък успехът. Може да си царица и пак да не направиш нищо с живота си.

Британското кралско семейство е доказателство, нали?

— От какво се състои успехът? — попитах аз, като изоставих сарказма, за да чуя и нечие друго мнение.

— Да даваш и да получаваш любов — отвърна тя.

Любов, помислих си аз. Любовта е нещо, за което пиша. Особено да дариш любов на някой мъж. Но в момента не разполагах с мъж от плът и кръв, когото да обичам.

— Имам приятели — чух се да изричам. — Обичам много хора и те ме обичат. — Звучах като капризно дете.

— Не — отсече тя. — Става въпрос за нещо друго.

Вероятно съм изглеждала раздразнена или сякаш всеки момент ще се разплача — нещо, което точно отговаряше на настроението ми. Склонна съм към самосъжаление и нейната констатация, че не съм щастлива, отприщи у мен някои спомени. Бях дочула, че сватбата на Стийв била великолепна.

— Сигурно трябва да обясня — продължи Нора. — Много жени могат да са щастливи с всеки или… Е, може би с един от всеки двадесет мъже. Но те не изискват много. Мечтаят за някой симпатичен мъж, който ще ги издържа, ще си играе с децата. Те…

— Всяка жена го иска.

Имам ужасния навик да прекъсвам хората. Мога да съществувам единствено в Ню Йорк, където хората говорят един през друг.

— Да, точно това казвам и аз — продължи Нора с втренчен в мен поглед, който подсказваше, че съм се държала невъзпитано и че духът й е по-силен, отколкото смятах първоначално. — Повечето жени искат мъжът да е добър с тях и те го избират по сходство, раса, пари, образование и други подобни.

После млъкна. Добре, помислих си, поднесе ми пролога, но къде е същината на историята? Чудех се какво да кажа, защото тя сякаш чакаше да проговоря.

Понякога мисълта ми е като бръснач, но друг път сякаш заспива.

— Е — попитах накрая, — а аз какво искам?

Нора ми се усмихна така сладко, че за миг си помислих, че съм в първи клас и току-що съм получила червена точка от учителката.

— Ти — подхвана тя с игриви пламъчета в очите — искаш всичко. Искаш Велика Страст, Голяма Романтика. Искаш звездите и луната. Искаш мъж, прекрасен и силен, и едновременно с това нежен и слаб, мъж привлекателен и талантлив, и… — Направи пауза, вторачи се в очите ми и продължи: — Искаш мъж, който да може да обича. Да обича с цялото си същество, така както ти ще го обичаш.

Отпуснах се на стола. Не бях в състояние да откъсна очи от нея. За месеци терапевти, самоучители, гледачи на ръка, астролози — всички вкупом — не бяха разкрили за мен толкова, колкото тази жена за няколко минути.

— Да — едва, прошепнах аз. — Искам всичко това.

Бях така развълнувана, че нямах сили да говоря.

За жалост Нора ме погледна строго.

— Ще трябва да се задоволиш с по-малко.

В главата ми започна да се избистря. За какво всъщност говорехме? Чувството ми за хумор се възвърна.

— Добре — съгласих се аз. — Ще се задоволя и с половината. Имаш ли привлекателни братовчеди? Но не червенокоси. Не ги харесвам.

Нора дори не се усмихна.

— Не. Никой няма да те задоволи. Ще го познаеш, когато го видиш.

Настроението ми се развали. Аха, значи се оказа една от ония, дето ти пробутват номера ще-го-познаеш-когато-го-видиш. А аз исках адрес или поне телефонен номер. Исках някой, който ще изтика Джами от ума ми.

Нора ме гледаше, сякаш пак четеше мислите ми. Нека се рови в съзнанието ми колкото иска. Каквото и да имаше в главата ми, вече бе записано на хартия и продадено на издателството ми. И ако тя „виждаше“ Джами, можех честно да кажа, че той просто е един от моите хартиени герои.

— Е — започнах аз с неприятен тон, — предсказваш ли бъдещето или само съобщаваш неща, които не може да се случат?

— Твоето бъдеще е твоето настояще. Ако желаеш, така да бъде.

По дяволите! Ненавиждам неясния изказ. Мразя истории с мистични празнословия — какво казало Слънцето на Луната. Ако в някоя от моите книги напишех нещо от рода на това, което Нора ми каза, Дариа щеше да ми се изсмее и да ми обърне внимание, че е пълна безсмислица.

Реших да въведа малко логика в разговора ни.

— Първо заявяваш, че ме чака прекрасен мъж, а после — че останалата част от живота ми ще остане непроменена. Предполагам, това означава, че дори няма да срещна този мъж. Казваш, че животът ми е такъв, какъвто го искам, което вероятно значи, че дори да срещна този мъж, може да се окажа достатъчно глупава и да му обърна гръб.

— Да.

Еее! Смятах да я накарам да ми обясни, а не да се съгласява с мен. Втренчих се в нея, за да я притисна.

— Кога и къде ще срещна този изумителен мъж?

Тя не се поколеба нито за миг:

— След три прераждания.

Не можех нито да мисля, нито да говоря; просто седях и я гледах.

Тя май се досещаше, че ме е шокирала. Когато питах за бъдещето си, имах предвид, да кажем, близките десетина години.

— Ще бъдете щастливи заедно — увери ме тя, сякаш можеше да ме утеши. — Но имаш да научиш много неща, преди да го намериш.

Съвзех се достатъчно, за да се засмея.

— В коя библиотека да отида, за да науча тези неща? Ако си взема изпита по-рано, мога ли да получа този мъж за Коледа?

Започвах да си мисля, че Нора не притежава никакво чувство за хумор (каквото е моето определение за хора, които не се смеят на шегите ми), защото тя продължи да ме гледа, без дори да се усмихне. Продължаваше да мълчи и аз обобщих:

— Не мога да имам мъж, защото не съм научила разни неща и защото нещо ми пречи, така ли?

Тя кимна.

— Имаш ли някаква представа какво ми пречи?

— Ще трябва да поработя още.

Тук аз се усмихнах: аха! Номерът с прекарване на сребро през дланта, помислих си. Сега ми съобщава, че седмици наред трябва да й плащам хиляди долари, за да „открие“ този мъж за мен.

От моята самодоволна усмивка и, предполагам, от прочита на мислите ми Нора почервеня. Почервеня като ядосан човек.

— Изглеждам ли ти богата? — заядливо рече тя. — Смяташ ли, че вземам огромни суми от хората, за да им помогна? Мога да усетя, че си доста разтревожена, затова дойде и ми постави въпросите си, но в същото време не искаш да повярваш на нищо, което ти казвам. Истината е, че не желаеш да се опознаеш. По някакъв начин искаш да използваш това, което ти казвам, за да изкараш повече пари. Ти се интересуваш от парите, не аз.

Не мога да опиша как се почувствах! Струваше ми се, че от срам мога да се смаля толкова, че да мина под вратата. Е, може би наистина възнамерявах да използвам казаното от нея в някоя следваща книга. И вярно, че седях там и вътрешно се надсмивах. Ако тя бе някой друг, щях да й плащам, за да си правя справките при нея, но понеже за обществото тя бе шарлатанка, се държах най-малкото непрофесионално.

Поех си дъх за пореден път и се извиних.

— Да — признах аз. — Права си. Вечно търся нов материал за книгите си.

Поуспокоих се и я попитах за най-впечатляващите й клиенти. Не каза и дума. Нито думичка.

— Ако искаш да разбереш какво правя и как работя, трябва да се насочим към теб. Според мен твоят проблем е в миналите ти животи.

Наложи се да си прехапя езика, за да не се разсмея. Да не би да не знаеше, че хората не вярват в прераждането? В главата ми забушуваха мисли за това как всичко е на погрешна основа и най-отчетливата беше повторение на казаното веднъж от моята обичана и великолепна редакторка: „Не е важно дали е истина или не. Историята е страхотна.“

Замислих се. Минали животи; двама души се обичат; следва огромна трагедия; след това отново и отново се срещат. Изключителна романтика! Възхитителна история! Джами и аз можем… Не, исках да кажа, Джами и героинята ми могат да…

Изведнъж осъзнах: целият ми проблем е, че нямах „сюжет за книгата“. Не че бях привързана към книжен герой, но просто се нуждаех от нещо ново и различно, за което да пиша. Какво по-великолепно от темата за минали животи?

Написах на Нора чек за неколкостотин долара, като реших, че са добре вложени пари за изследователски цели, ангажирах часове при нея през цялата следваща седмица и си тръгнах към къщи, където възнамерявах да ознаменувам събитието с един джин-тоник.

Вече си представях списъка с бестселъри в „Ню Йорк таймс“ и се опитвах да измисля заглавията на бъдещите си творби.

Но стана така, че същата вечер не се отдадох на празненство. Вместо това се озовах на балкона и започнах да се взирам в заградените със стъкло апартаменти наоколо; както обикновено музика от „Травиата“ на Верди (той е човек, който определено е отишъл в Рая) се носеше из въздуха, а аз мислех за думите на Нора.

Хората вечно се притесняват какво впечатление оставят; всеки е склонен да вярва на това, което вижда. Ако посетите адвокат, облечена в сако от „Шанел“, мога да гарантирам, че ще ви удвоят тарифата. Ако отидете на писателска конференция и участниците знаят за вашите успехи деветнадесет пъти подред в списъка на бестселърите на „Ню Йорк таймс“ — те решават: о, тя е най-щастливият човек на земята. Само да имах нейните успехи, и моите проблеми щяха да са решени.

Как само ми се ще да ставаше така. Повечето хора смятат, че огромното богатство може да реши проблемите им, но едновременно с това жадно четат всякакви истории за злочестините на богатите.

Аз знаех какво липсва, ако човек се вгледа в живота ми. Вярно имах професионални успехи. Гримирана добре можех да мина дори за красива. А след хилядите часове прекарани в гимнастическия салон, бях слаба. Бях всичко, което според книгите трябваше да ме прави щастлива. Позволявах си да се глезя и да получавам похвали.

Що се отнася до мъжете — знам как да се държа с тях. Не се правех на безпомощно момиченце. В момента когато пожелаех един мъж, му казвах точно какво искам.

Бях се превърнала в обекта, сътворен от книгите, които съветват как да си помогнем сами. Бях жена, каквато иска да стане всяка жена, която чете подобни книги.

Тогава — какво не ми беше наред? Защо не бях щастлива?

И, което е по-важно, защо допуснах човек като Стийв да си отиде? Как допуснах да ми се изплъзне? Беше толкова великолепен и въпреки това допуснах друга да го грабне под носа ми.

Но понякога, връщайки се в спомените си към Стийв, си мисля, че той беше твърде идеален, двамата заедно бяхме прекалено образцова двойка. Сякаш бяхме извадени от списание, което описва каква трябва да е истинската двойка.

Понякога си мисля, че всъщност исках мъж като… Е, добре, де… като Джами. Ако Джами оживееше и видеше, че за мен е само в компютъра, нямаше да подходи с разбиране. Щеше да намери начин да привлече вниманието ми.

Даже си мисля, че моят проблем е мързелът. Стийв и аз добре се сработвахме; предано посещавахме гимнастическия салон, защото спазвахме като религия поддържането на добрата си форма. Досега беше почти лесно да поддържам вида и здравето си, но вече една част от мен е готова да се предаде. Нима до края на живота си трябва да се лишавам от шоколадова торта в обречен на провал опит да изглеждам като двадесет и три годишна жена? Кога ще мога да си отдъхна от преценката на мъжете, сравняващи ме със снимките от модните списания?

Дълги години се възмущавах от брака на родителите си. Изглеждаше ми толкова скучен. Копнеех за емоции и приключения. Мечтаех за мъж, който е страхотен любовник, предан приятел, някой с тежест в света на бизнеса.

Но сега си спомням как веднъж татко подаде на закръглената ми майка парче торта, а тя възрази: „Не бива да го ям. Ще напълнея.“ Баща ми вдигна вежди и с похотлив тон рече: „Ами, дебела!“ Двамата се разхилиха и тя изяде сладкиша.

Тогава сцената ми се стори противна. А още по-ужасно ми се струваше, че са женени от близо двадесет години, че майка ми е поне с двадесет килограма над нормата и все пак могат да се хилят.

Тази сцена вече не ме разстройва. Като се сетя за нея, ми иде да заплача. Къде е онзи мъж в живота ми, който ще твърди, че продължавам да съм красива дори да съм надебеляла и да имам хиляди бръчици около очите? Къде е онзи скучен мъж, който се прибира вкъщи и пита какво има за вечеря? Къде са дечицата, които крещят: „Мамо, изглади ли ми блузата“ и „Мамо, знаеш ли какво направихме днес?“

Знам, че като цяло имам късмет. Имам писането си и то се оказа дори по-задоволително за мен, отколкото очаквах. Имам приятели и колеги. Уважавам ги, възхищавам се от тях, обичам ги. Животът ми е добър. В много отношения това е един успешен живот.

Но с успех или не, все се стига до там: аз съм почти на четиридесет и в живота ми няма любов!

Само че никой не го подозира. За света аз съм куражлия жена: пиша за наперени героини, открили фантастични мъже, които ги обичат завинаги. В моите романи героините ми казват смразяващи, груби и дори унищожителни неща на мъжа и въпреки това той е наясно, ме именно тя е за него. Той не само се връща, та да чуе още такива неща, но се впуска да й доказва, че е достоен за нея.

Но нищо подобно никога не се случва с мен. Днес като че ли мъжете могат да избират между всички жени на света, затова трябва да си непрекъснато мила, мила, мила с тях. Само една погрешна стъпка и те си тръгва? Изглежда, вече няма мъже, които да казват: „Ще те обичам дори да напълнееш, дори ако се посветиш на книгата, която пишеш, дори ако не ми обръщаш внимание месеци наред.“

Сякаш мъжете вече не се стремят да те спечелят защото има толкова много жени, с които разполагат. И затова ето ме мен — доказала съм на света и на себе си че мога да изкарвам пари, да управлявам и боравя с парите, като живея сама. Аз съм напълно независима.

Някъде по пътя съм оплела конците и сега съм сама.

Какво каза Нора? „Ти искаш Велика Страст, Голяма Романтика. Искаш звездите и луната.“

Да, помислих си аз. Такова нещо ще ми допадне. Бих желала да изживея някои от романтичните си романи с всички фойерверки и чудесен секс. Може би желаех мъж толкова магнетичен, толкова… Просто не знам как да го опиша… Толкова силен, че да не ми хрумва да се влюбвам в някой друг — бил той истински или на хартия.

Допих джин-тоника и продължих да се взирам през прозореца. След време се замислих: нищо чудно и читателките ми да изпитват същото. Може би са на път да станат на четиридесет и вече имат чувството, че Страстта и Романтиката са ги подминали. Или пък са на двадесет и пет, женени с две деца и се чудят дали това е всичко, което животът предлага.

Какъвто и да е случаят — може би искат да прочетат история, в която една жена се рови в миналите си животи опитвайки се да открие какво се е объркало в сегашния. Когато си легнах, се радвах, че на другия ден ще се срещна с Нора. Имах чувството, че пред мен се разкрива цяло ново поле за действие.

Но каквото и да предприемех, знаех, че най-доброто за мен е да разкарам и Джами, и Стийв от мислите си.

Глава трета

Случки от някой минал живот те лишават от възможността да си щастлива в този.

С тези думи Нора ме посрещна на следващия ден. Офисът й бе обзаведен с хубави мебели — имитация на старинни стилове, и никъде не се забелязваше кристална топка.

Седнах срещу нея. Днес не изглеждаше много добре. Миналия път очите й бяха с размера на чинийки за кафе, а сега — хлътнали и с огромни черни кръгове. Раменете й — безжизнено отпуснати.

— Какво се е случило в миналите ми животи? — полюбопитствах аз.

— Не знам.

При този отговор ми идеше да я сграбча за раменете и здравата да я разтърся. Ала се опомних — та това са измислици. Следователно няма причина да се гневя. Но, от друга страна…

— Какво значи „Не знам“?

— Прераждаме се многократно. Не е лесно да се открият животите, в които са се объркали нещата.

— Аха — не се въздържах аз. — Значи снощи си прехвърлила набързо миналите ми животи, както се разглежда колода карти, и не си открила онзи или онези, които съдържат Великата Страст?

— Точно така — потвърди тя уморено. Очевидно теорията за минали животи не й бе толкова интересна, колкото на мен.

— Имаш ли нещо против да споделиш видяното с мен? Бас държа, че аз ще мога да различа Великата Страст, когато я зърна. — Едвам се въздържах да не скоча и да не извикам: „Кажи ми, кажи ми, кажи ми, кажи ми сега!“

Тя ме стрелна през пръстите на ръката, с която в момента разтриваше очите си, и усетих, че знае колко дълбоко съм развълнувана. Ето, сега се наслаждава на моето очакване точно както актьорите обожават момента преди вдигането на завесата. Суета, помислих си аз, като използвах моите далеч не медиумни способности за наблюдение. Доста се гордее с таланта си и обича да предизвиква хората да изтръгват от нея каквото знае.

— За кой живот искаш да научиш?

При този въпрос насочих мислите си към нея и успях да я накарам да се усмихне.

— Писала си и преди това; във Франция.

— Коя е тя? Как се е казвала?

В главата ми се завъртяха планове да напиша биография (автобиография?). Но изпитах и ужас от необходимостта да науча френски.

Нора махна с ръка и сякаш пропъди всичко.

— Не знам. Но тя няма значение. Кармата ти е в мъж.

Карма? Понечих да запитам какво означава, но се въздържах. По-късно направих справка. Означава, че получаваш каквото заслужаваш. Според теорията, ако в един живот нараняваш хората, самият ти ще бъдещ наранен в следващия. Такъв закон съществува и във физиката: всяко действие има противодействие. А също и в Библията: ще пожънеш, каквото посееш. Според мен кармичният закон се проявява навсякъде под най-различни форми.

Нора продължаваше да разказва за миналите ми животи: един във Виена (много нещастен), няколко в Англия, един доста тежък в Италия.

Чух я да казва:

— Сега вече имаш приятелка…

Все още изпитвах огорчение от вчерашните й приказки, че никой не ме обича, затова изброих двадесетина имена на хора, които считах за свои приятели.

Нора ме изгледа презрително и ми даде да разбера, че нея не мога да баламосам.

— Имаш само две истински приятелки — отсече тя.

— Да — смутолевих и положих усилие да не се изчервя от обхваналото ме смущение. Дариа с възхитителните крака, които започват от сливиците и влудяват мъжете. И Мили — пълничка писателката на любовни романи. Не е нито особено хубава, нито особено секси, неомъжена, на тридесет и пет, а изглежда на петдесет, ала безкрайно добра.

— Да — признах аз. — Имам две приятелки: Дариа и Мили.

— Познавала си ги и преди това. Те са ти истински приятелки и ти желаят единствено щастието.

— Доколкото разбирам, това не се случва често?

Израз на дълбоко отвращение пробяга по лицето на Нора и аз разбрах, че понякога тя вижда в мислите на хората ужасни неща. Едвам издържам да надничам в собствената си глава, да не говорим за чужди. Какви ли мръсотии съдържа съзнанието на педофила например?

— Какви са ми били тези жени в миналото? — попитах аз.

— Младата ти е помогнала в нещо. Не знам точно в какво… А по-възрастната като че ли ти е била майка и въпреки това — не съвсем.

Хубава, сбита, ясна информация, само дето не ми казва нищо, помислих си аз. Опитах се да изкопча още нещо.

— Не съм ли била момичето на някой гангстер? Или истински фатална жена? А може би — страстна певица в някой бар? Искам да кажа — нещо много по-различно от това, което съм сега?

— Не — отсече Нора и продължи да ми изброява „каноните“ на миналите животи.

Да ме извинява, но още не бях възприела дори мисълта, че съществуват минали животи, а сега пък — „канони“.

Нора ми обясни за характерите. Характерът, или както днес го наричаме — личността, не се променя. Сега си онова, каквото винаги си бил. Поне като характер.

Ако в сегашния си живот предпочиташ да си стоиш вкъщи, то и в миналите е било така. Дребните като мишлета женички в миналото не са били пищни изкусителки независимо какво ще ви наговорят разни шарлатани. Тя също ми обясни, че талантът ти в този живот може да се е развил в някой предишен (в такъв случай никога не съм свирила на пиано). Държави, които желаеш да посетиш, може да са места, където си имал щастлив живот. Начинът ти на обличане, мебелите, които харесваш, до голяма степен вкусът ти се влияят от миналите ти животи.

После ми поясни, че онова, което човек обича да чете, или както в моя случай — да пише, често се базира на миналото.

Тук я прекъснах.

— Затова ли пиша с такава лекота книги, в които действието се развива в Средните векове? Затова ли мразя книги за пирати и викинги? Затова ли обичам почти всичко, свързано с епохата на крал Едуард VII?

— Вероятно — лаконично се съгласи Нора.

Преди да може да ми отговори със сигурност, трябвало да „види“ още къде съм била и къде не. Лично аз не бях убедена, че човек може да е сигурен в нещо, което или е, или не е съществувало.

Тя продължи да ми обяснява, че вкусовете, звуците и уханията са нещо много силно и съпътстват човека през цялото време.

— Например — уточни Нора — има миризми, от които ти прилошава. Например лошият дъх от устата на хората.

Тя наистина виждаше вътре в мен! Беше права, и то за нещо, което не съм споделяла никога с никого. Ако се срещна с някого с лош дъх, ми прилошава.

— Има и животно, което харесваш.

— Кучета?

Обичам кучетата, но нямам.

— Не — махна Нора, а очите й ме пронизваха, докато се съсредоточаваше. — Животно, което живее в джунглата.

— Имах гадже. По китайския хороскоп беше тигър — споделих аз в желанието си да помогна.

Тя дори не се усмихна, но изведнъж погледна тържествуващо.

— Ти ядеш от това животно.

Мислех трескаво. В следващия миг се усмихнах победоносно.

— Маймуни!

— Да — потвърди тя и също се усмихна.

Така и не успях да разбера, защо толкова много обичам маймуните. Но ги събирам във всякакъв вид. Имам свещници с изображение на маймуни, чинии, лампи, статуетки и какво ли не още, разпръснати из целия апартамент. Когато някой влезе за пръв път в апартамента ми, обикновено възкликва: „О! Ти май си луда по маймуните.“ Мнозина ми подаряват различни предмети с маймуни и така колекцията ми се увеличава.

— И какво още? — попитах нетърпеливо. — Къде съм живяла? С какво съм се занимавала?

Сякаш бях забравила, че не знаех дали всичко е вярно, или не. Ръцете ме сърбяха да се захвана с някой справочник. Щях да напиша задълбочена биография за някого — искала съм го винаги, но сега героинята щеше да е пресъздадена с повече разбиране, защото по някакъв начин това щях да съм аз. Нора бе замислена и намръщена.

— Как се казва бижутерът, когото толкова много харесваш?

— Картие? Тифани? Хари Уинстън? — можех да продължа да изреждам цял ден.

— Не — спря ме тя раздразнена. — Онзи, когото наистина харесваш.

Наистина харесвам Картие, помислих аз, но реших поне този път да й спестя сарказма и се опитах да се сетя за някой специален бижутер в живота ми. Доколкото можех да преценя, всичките бяха специални.

— О — сетих се след малко. — Фаберже.

— Да.

Тя не каза, но си личеше, че се гордее с мен. Вероятно е утешително за такива като нея от време на време да виждат, че и ние, смъртните, сме в състояние понякога да използваме до известна степен едностранчивите си мозъци.

— Ако прочетеш за този бижутер, ще откриеш себе си.

Още едно от нейните защо-слънцето-обича-луната твърдения. Лично аз предпочитах да ми каже име и дата, но виждах че „Фаберже“ е единственото, което ще измъкна от нея.

Времето ми изтече. Сбогувах се с Нора и веднага хванах такси до центъра на града. Отидох до „Странд“ — мястото, спечелило си име на най-голямата антикварна книжарница в света, но също така можеше да претендира и за славата на мястото с най-мръсните, груби в странно изглеждащи продавачи и продавачки. Няма да забравя как преди време, още като новак по история на костюма, така се втрещих от халките по носа, устната и бузата на младото момиче, което таксуваше избраните от мен книги, че се наложи четири пъти да ми поиска кредитната карта.

И все пак „Странд“ си остава великолепно място за търсене на отдавна издавани книги. Купих всичко, каквото намерих за Фаберже, хванах такси, цели десет минути обяснявах на шофьора, който не говореше английски, къде живея (като през цялото време таксиметърът бе включен, разбира се) и се прибрах.

Критиците могат да ни смятат нас, авторите на любовни романи, за всичко, ала ние отлично знаем да правим справки. Небесата да са ни на помощ, но се налага да сме безупречни, защото се оказва, че нашите читатели имат памет, която би разплакала от завист базата данни на всеки компютър. Едно недоглеждане и те веднага ти пишат. Нямам предвид само датите, но и ножиците. Читателите веднага съобщават, че сте пъхнали ножици в ръцете на героинята още преди да са били изобретени. Недопустимо е да сложиш в устата на героя реплика от рода на „Почакай минута“ преди часовниците да са се използвали масово. Ами храните! Не правете грешки с доматите и картофите, защото не подозирате какво ще последва.

Разбира се, става въпрос за същите онези женици, за които критиците и отбраната читателска публика смятат, че са тъпи като тикви.

Е, добре. И все пак знайте, че правя справките изключително добре. С ключовата дума в главата, очите ми пробягват по страниците на някоя книга и за секунди безпогрешно откриват всичко, което търся.

Двадесет минути след като тръснах току-що купените стари/нови, много мръсни книги на килима в хола, бях я открила.

Пет жени стоят зад успеха на Фаберже. Две от тях са рускини. Не, не съм сред тях. Не изпитах чувство за нещо познато във „Война и мир“. Дори не успях да догледам филма докрай. Третата дама бе американка и много богата. Тя ми допадна, но после прочетох, че била голям филантроп, откривала благотворителни болници, вършила добрини за хората. За жалост пак не бях аз. Влагам всичките си пари в ценни книжа и прибирам всеки цент.

Едната жена е била принцеса на Уелс, а по-късно — кралица Александрия. Достатъчно често бях правила справки за нея, за да съм наясно, че тя и аз не притежавахме еднакви характери. Аликс била красива, но не особено умна и си отмъщавала на неверния си съпруг, като закъснявала при всеки удобен случай. Съвсем не е в моя стил.

Последното име в списъка ме накара да настръхна. Лейди дьо Грей. Преди години страстно следях сериала „Шедьоврите на театъра“, за да гледам Лили Лангтрай и през цялото време бях очарована от приятелката й лейди дьо Грей. Дори купих няколко книги за девойката от Джърси — исках да открия нещо повече за тази жена, ала попаднах само на няколко изречения.

Едва ли съм се преродила от тази жена — харесва ми името и все пак не е достатъчна причина. В показалеца на книгата за Фаберже открих още подробности за лейди дьо Грей.

Разказва се как всички светски дами така настоятелно преследвали Фаберже да им прави непрекъснато бижута, че той едва смогвал да яде или спи.

„Никоя не можеше да се сравни с лейди дьо Грей — пишеше авторът. — Тя бе изключително очарователна и интелигентна млада жена, ала пожелаеше ли да получи нещо, на света нямаше сила, която да я спре. Един ден малко преди вечеря лейди дьо Грей влезе в магазина на Фаберже; той се опита да се измъкне през задната врата, но нейна светлост познаваше изтънко човешкия нрав и го залови. Пленен от присъщия й хумор, чар и властност Фаберже разбра, че днес няма да се прибере за вечеря.“

Така добре схващах описаното, че усетих как ми прималява. Много ми допадаше частта за нейната „интелигентност“, но ме смущаваше казаното за нейната „властност“. Напомняше, макар и в съвсем мъничка степен, за всичко казано по мой адрес през детството ми от мама.

Сетих се обаче, че не съществуват минали животи. Следователно какво значение има дали лейди дьо Грей е била властна или не. То нямаше нищо общо с мен.

Според показалеца книгата включваше и снимка на бижу, притежавано от лейди дьо Грей. Намръщена и раздразнена от цялата идиотщина характерът-си-остава-същият разгърнах на илюстрацията.

Представляваше изображение на сладка маймунка, гравирана върху нефрит.

Отпуснах се на пода и се зачудих: „В какво се наврях този път?“

Глава четвърта

В два през нощта ми се обади Нора и ми съобщи, че й се налага да замине веднага. Очевидно не намираше за необичайно да звъни в два след полунощ и затова реших, че е излишно да го споменавам. Макар да изглеждаше съвсем нормална, всъщност тя живееше в минали животи и „четеше мисли“. Така си обяснявам някои нейни причудливи навици.

Макар две трети от мен да спяха, съобразих да попитам дали пътуването е лично или по работа. От последвалата дълга пауза от другата страна на линията разбрах, че съм прекрачила границите на приличието. Това обаче не ме спря. Страхливците никога не научават нищо интересно, което да могат да включат в книга.

Най-после тя пророни: „По работа.“ В главата ми се завъртяха стотици въпроси. Какво на този свят може да е „спешно“ за една ясновидка? Призракът на бившо его, разхождащ се из нечия спалня? Бивш любовник, дошъл да те прибере? Мъж, готвещ се да убие жена, която е убил и в минал живот?

Почувствах как се разбуждам и вероятно Нора също го е усетила, защото побърза да прекрати разговора.

Известно време останах будна, чудех се какво ли вижда една ясновидка и се замислих върху сюжет, в който героинята чете чужди мисли. Какво ли би открила в главата на Джами? Щеше ли да се изчерви, когато разбере защо очите му така я изгарят? Или ще го скастри с: „Как смееш?“ Или ще бъде каквато аз бих била, ако аз срещна Джами? Щях да сложа ръка на челото си, да заявя: „Вземи ме, твоя съм“, и да се отпусна грациозно в силните му мускулести ръце.

Реших да стана и да се поохладя. Време е да престана с гледането на кабелна телевизия до сред нощ, иначе никога няма да се наспя. Налях си чашка от любимото ми питие „Мандарин Наполеон“ и написах доста гореща сексуална сцена за книгата с Джами — сещате се, нали: онази, за която още нямам сюжет.

На следващото утро отидох до библиотеката да видя какво мога да открия за себе си, искам да кажа лейди дьо Грей.

Благодарение на зоркото ми око веднага успях да открия каквото ми трябваше. Според мен е изключително лесно да се правят справки. Ако ме питате, хората се затрудняват, защото мислят за историята със скучните критерии, натрапени в училище. По-специално имам предвид войните. В училище историята се занимава само с войни. Дори не научаваме какво е ставало между две войни. Кой е наясно какво се е случило между Първата и Втората световни войни? Е, може да сте прочели нещо за икономиката, но нищо друго.

Написала съм хиляди страници за най-различни исторически периоди, но не знам нищо за войните. Имам правило, когато правя справки: не чета нищо, което не е интересно. Аргументът ми е: щом не ми е интересно за четене, значи ще е скучно за писане, следователно — ще е досадно за читателя.

Затова, когато правя справки, чета само занимателни неща. Чета за дрехите, храните и проблемите, занимавали хората. Как са се отнасяли към децата си? Какво е било отношението към жените? Такива неща.

За да открия подобна информация, никога не чета енциклопедии или издания, които съдържат триста биографии. Обичам специализирани книги, например четиво за очилата или за историята на зъболечението. Притежавам над четиристотин тома за историята на костюма — всичките с показалци и препратки, така съвсем лесно намирам каквото търся. Много мразя да прочета в роман „Лейди Дафне бе облечена по последна дума на модата.“ Какво е било на мода точно тогава? Какви са били десените, ръкавите, предпочитаните шапки? Искам да знам.

Една от любимите ми авторки, Нора Лофтс, в интервю твърди, че читателите искат да знаят две неща за времето, което се описва: как хората са изкарвали прехраната си и как са се къпали. Опитвам се да следвам съвета й и в моите романи се старая да поднеса тези описания фино и с нужното чувство за мярка.

Доста отдавна се научих да правя справки. Обръщам внимание на конкретното, не на общото. Отидох в отдел „Родословие“ на Нюйоркската градска библиотека и помолих за най-старото издание с имената и родословието на перовете, съставено от Бърк.

Нужни ми бяха пет минути, за да я открия. Рейчъл дьо Грей, починала през 1903. Съвпадаше по време с живота на Фаберже. Съпругът й бил трети граф дьо Грей и първи маркиз на Рамсден.

Преписах си оскъдното сведение и се зарових в азбучния каталог на библиотеката, събран в черни, трудни за разчитане томове. Бързо открих произведение за първите маркизи на Рамсден. Със затаен дъх подадох заявката на гишето. Да работиш в Нюйоркската библиотека е все едно да се целиш на тъмно — никога не се знае дали книгата не е открадната, или не е поставена на грешна лавица.

Половин час по-късно получих тома. Само след минути открих и двете споменавания на съпругата на маркиза в цялото съчинение. В крайна сметка — колко важна може да бъде една съпруга? Тя трябва единствено да е там, когато той се провали в нещо, и като му каже, че е най-добрият на света, да го окуражи да продължи. Никой ли не си е дал сметка, че има причина неженените мъже рядко да успяват в своите начинания?

Все едно — останах толкова доволна от написаното за мен… за нея, че скоро простих на автора лаконичността му.

„Независимо от крехкото си здраве лейди дьо Грей бе олицетворение на безрезервно раздаващ се човек. Нейният приветлив и жизнерадостен характер не отстъпваше на този на съпруга й и от деня на сватбата животът им бе един безкраен меден месец.“

Така вече беше по-добре! Стига с глупостите за властност! Ако това е ровене в предишни животи, трябвало е да го започна много отдавна.

Продължих да чета и разбрах, че Рейчъл и съпругът й били женени тридесет и пет години и имали двама сина; единият загинал в Турция (нападнат от разбойници), а другият — Адам — наследил титлата. Прекарах следобеда в четене за „съпруга“ си, попивайки всяка дума за скъпата му, мила жена, която била неотлъчно до него и му помагала. Когато моят… нейният син загинал, тя издигнала прекрасен параклис в негова памет.

Когато библиотеката затвори, ми се виеше свят от глад и прекрасни факти. Почти полетях от читалнята. Рейчъл бе намерила подходящия мъж за себе си; бе открила своя Джами. И била негова вярна, постоянна спътница цели тридесет и пет години, с изисканите си маниери и скромно поведение събуждала любов където и да отидели.

Нора се върна в града след седмица, а аз бях изключително горда за неподражаемия начин, по който можех да открия всичко, заровено в една библиотека. И бях изпълнена с блаженство от моя пълноценен и хубав „минал“ живот. Щях да се пръсна от гордост — чудя се как успях да мина през вратата на Нориния офис. Бях готова да се обзаложа, че никога не е имала клиент, който да е откривал толкова много неща за толкова кратък срок.

С цялото високомерие, на което бях способна, поставях фотокопие след фотокопие в скута й. Бях открила дори снимка на тази чудесна жена. Бях направила сложна схема от дати, бях използвала различни шрифтове, за да покажа колко вещо боравя с компютър. Докато разказвах какво съм открила за себе си, връчих на Нора всичко това доста претенциозно.

Нора седеше, примигваше и ме наблюдаваше. А после почти ме докара до гневен изблик, присъщ на някоя от моите героини, защото ми се изсмя. Точно така. Изсмя ми се.

Нямаше нужда да ми казва защо го прави; знаех. Майка ми се смееше по същия начин, когато й обещавах, че ще слушам и няма да се забърквам в пакости. Често обещавах, че няма да си отварям устата и да изказвам мнение по всички въпроси. Обещавах „да се държа като дама“. Какво ли не обещавах, но никога не успявах да го изпълня. Животът бе толкова вълнуващ и аз исках да участвам в него, а тези, които участват в живота, не могат „да се държат като дами“.

— Мислиш, че не съм аз ли? — попитах плахо, а същевременно си мислех колко несправедливо е всичко. Всеки, за когото бях чувала, че се е запознал с предишен свой живот, имаше да разкаже нещо вълнуващо. Сегашният ми живот, за което съм благодарна, бе достатъчно вълнуващ. Но ми се искаше да прочета, че някога, в миналото, съм обичала едни мъж в продължение на тридесет и пет години, че съвместният ни живот е бил един безкраен меден месец.

Бях започнала да свиквам, че Нора разчита мислите ми.

— В миналото си обичала дълбоко — подхвана тя меко, вече без да се смее, защото разбираше колко дълбоко съм наранена. — Но ти не си жена, която… — поколеба се.

— …жена, която спокойно седи в сянка — довърших аз. Чувствах се на границата на пълното отчаяние. Какво лошо има да искаш да си човек, когото всички харесват?

Вече не бях изпълнена с толкова гордост.

— Какво не ми е наред? — попитах аз. — Пиша любовни романи, за да изкарвам прехраната си. Като че ли любовта е единственото, което искам от живота. Повечето хора, с които общувам, мислят, че съм силна и цинична, но аз не съм. Искам само онова, което другите жени получават, обаче явно не съм наред. — Бях готова да се разплача. Дадох си сметка, че с тази жена съм по-откровена, отколкото с когото и да било друг през живота си. — Нещо не е наред при мен. Сигурно съм дефектна. Сякаш съм по-различна от другите. Имаше чудесен мъж, влюбен в мен. Беше идеален, а аз го оставих да си отиде. И сега нямам никого. Само мъж на хартия. Мъж, който дори не съществува.

Сълзите рукнаха — огромни сълзи на самосъжаление. Нора изчака да се посъвзема.

— В миналото — започна нежно тя, — си обичала изключително силно един мъж. Обичала си го толкова, че макар да минаваш през времето, не успяваш да забравиш тази любов. Никой друг не е в състояние да заслужи същата любов. Дори когато срещнеш мъж, достоен за обич, ти го изтласкваш встрани, защото продължаваш да обичаш мъжа от миналото.

Издухах си носа.

— Всичко това ми е от голяма полза, когато вечер си лягам сама.

Нора се усмихна, но не каза нищо.

Подсмъркнах и умът ми заработи отново.

— Добре, продължавам да го обичам, а той? Какво изпитва той към мен?

— Обича те не по-малко.

В главата ми забушуваха толкова много мисли, че езикът ми се преплете, докато се опитвах да ги изкара наведнъж.

— Искаш да ме увериш, че някъде там навън един мъж ме обича толкова силно, колкото и аз него, и всичко е било заложено в някой наш предишен живот? Търси ли ме? Как ще го намеря? Отказва ли на други жени, докато ме чака? Какво да направя?

Нора се натъжи.

— Вече ти казах.

Аз съм човек на действието, не се примирявам с нещата, каквито са. Никога не съм смятала, че човек трябва да приема всичко, което му се предлага; ако нещо не ти допада, трябва да направиш всичко възможно да го промениш. А виждах, че Нора е от хората, които приемат даденостите.

Поех дълбоко въздух.

— Можеш ли да ми дадеш повече информация? Ако разполагам с повече факти, вероятно ще успея да разбера по-добре всичко, което ми казваш.

И да се опитам да измисля как да се справя с този проблем, продължих наум. Щом там накъде има мъж, който ми принадлежи, мъж, който бях напълно убедена, че е персонификация на Джами, щях да направя всичко възможно, за да го открия.

Нора се усмихна по начин, който ме раздразни — сякаш знаеше, какво се върти в главата ми. Започна да ми говори за сродни души. Като я чух, само дето не изстенах. Не вярвам на този свят да има по-девалвирала фраза от сродни души. Класирах я след двете най-омразни за мен думи (ако не броим написвам отново): използване и подлизурко. Бих искала да залича и двете от лицето на земята.

Както и да е. След близо час приказки май схванах какво значи, от гледна точна на ясновидците, сродна душа.

Според терминологията на ясновидците сродна душа е твоята половинка. Нали помните как в Библията пише, че Господ създал Адам, след това му взел една ребро и създал Ева? Според Нора така са се появили първите; духът бил разрязан на две — една мъжка и една женска половина. Първите клонинги, така да се каже. Ще излезе вярно, че няма нищо ново под слънцето.

Според теорията този човек е съвършената ти половинка. Можеш да си щастлив и с други хора, но никой не е като този човек. По нейните думи сродната душа „изпълва духа ти“.

На теории сродните души трябва да са заедно при всяко прераждане, но през вековете нещата се пообъркали. Схемите се дисхармонизирали. Мъжете загивали по-често от жените. Или две сродни души са родени и живеят в близост в Елада. Той обаче пада от кон и си чупи врата на осемнадесетгодишна възраст. Тя доживява до осемдесет. Той се преражда в римски гладиатор, но тя е достатъчно възрастна и може да му бъде майка, като добавим и обстоятелството, че вече са и доста далеч един от друг. Така чак след близо сто години времето им се изравнява и те отново се раждат в съседни къщи, но тогава пък бащите им не се разбират и не смятат да допуснат децата им да се оженят и т.н., и т.н. Сега разбирате как сродните души могат да бъдат разделени.

Като се има предвид трудностите, чудно е, че сродните души все пак се срещат. Излиза, че да се срещнеш с половинката си е голям Подарък от Бога. Ти трябва: (1) да настояваш за сродната си душа; (2) да заслужиш сродната си душа; (3) да приемеш сродната си душа независимо в каква форма той/тя ще ти се яви в момента.

Снабдена с цялата информация, се питах къде точно се вписвам аз? Според Нора от години настоявах да открия сродната си душа. Сподавяйки смеха си, обобщих:

— За предпочитане опакован като подарък и поставен под коледното дърво.

На Нора й трябваше време, за да свикне с моето чувство за хумор, но напоследък прекарвахме доста часове заедно. Тя твърдеше, че нейните клиенти са изключително сериозни. Знаех, че при нея идват хора, отказали се от терапевти и консултанти, хора, правили опити за самоубийство. Вярвах й, че не са весели и закачливи като малки горски духове.

Но аз виждам хумор във всичко и не се налагаше да го търся дълго в ситуацията, в която, според Нора, се намирах; тя твърдеше, че се моля да открия сродната си душа, а това вече ми се струваше само по себе си доста забавно. Навремето мама ми внушаваше, че добрите момиченца се молят единствено да има мир на света.

Дори да се молех за сродна душа, щеше да ме е страх да не получа някой космат тип от Лос Анджелис, който се кълне, че е продуцент и ще ме направи звезда. Опитах се да убедя Нора, че не се моля да срещна сродната си душа.

Именно в този момент Нора ме шокира. Все си мислим, че съзнанието е нещо лично, недостижимо задругите, но ето явява се ясновидец и ти обяснява за какво мечтаеш и за какво копнееш от три години насам.

Тя го нарича молене, но аз предпочитам да го наричам желание. Отдавна желая да открия точно мъжа, който ще ми подхожда повече от всеки друг. Винаги съм си мислила: трябва да има мъж за мен. Трябва да има някой за мен. Мъж, по-добър от другите. Мъж, когото да обичам толкова силно, колкото мога и искам, и който ще ме обича по същия начин. Желаех мъж, пред когото нямаше да се налага да се преструвам, че ми няма нищо, когато ме е наранил. Желаех мъж, на когото да мога да викам, и въпреки това той да продължава да ме обича. Желаех мъж, с когото да се чувствам в безопасност. Желаех мъж, който да знам, че ме обича, и то не защото ми го е казал, а защото го чувствам, защото самото му съществуване кара нещо дълбоко в мен да трепти.

Нора твърдеше, че този мъж е описан в романите ми.

Нора ми заявяваше всичко това и ме караше да се изчервявам от срам, защото най-съкровените ми мисли бяха прочетени. Повечето от моите познати смятаха че съм цинична; саркастичният ми хумор го доказваше. Но никой не виждаше колко объркана съм всъщност.

Нора ми каза още нещо: че съм готова да приема този мъж във всякакъв вид, размер и форма.

Отне ми известно време, за да съобразя какво точно има предвид. Сетих се засрамена как една нощ се бях усамотила със здравословен джин-тоник в ръка. Понякога самотата и отчаянието докарват човека до големи падения. Та въпросната нощ силно желаех тъкмо този мъж и си спомням как ми хрумна, че като писателка съм свободна да пътувам и бих го взела от която и да е държава, в каквото и да е здравословно състояние, какъвто и да е.

Ето защо реших, че разбирам Норините думи, и усетих мъничка надежда. Къде беше тази моя сродна душа? Как да я открия? Да пусна обява във вестника ли?

За жалост Нора ме погледна отчаяно. Обясни ми, че моите „духовни наставници“ са ме отвели при нея, за да ми съобщи лошата новина. Е, всъщност Нора каза, че новината е добра. Било ми определено да срещна сродната си душа след три прераждания.

Едвам се въздържах да не се разкрещя. Поне частица от мозъка на тази жена не живееше ли с настоящето? Няма такова нещо като минали животи и определено не съществуват никакви „духовни наставници“.

Нейната упоритост и неотстъпчивост ме накараха да скръцна със зъби.

— Искам Джами и го искам в този живот — отсякох аз. — Американка съм и настоявам веднага да се изпълни желанието ми!

Тук тя се разсмя.

— Можеше да го имаш, ако можеше да се промени миналото — заяви ми усмихната. — Но дори да го срещнеше днес следобед, нямаше да го обичаш. Щеше да го мразиш. Щеше да го намразиш от пръв поглед. Щеше да го намразиш така дълбоко, че нямаше да искаш да го видиш повторно.

Нямах сили да помръдна, а тя вече ми обясняваше, че моят сеанс отдавна е изтекъл и я чакат други клиенти.

— Защо не откриеш истинската лейди дьо Грей? — посъветва ме тя. — Вероятно са съществували и други.

— Да — промълвих аз, докато си събирах нещата и се отправях към вратата. Тъй като нищо от казаното не е истина, можех да се отдам на нови проучвания и справки. Колкото и симпатична да е била Рейчъл дьо Грей, тя не е подходящ образ за моя героиня. Налагаше се да намеря жена, подходяща за моя Джами.

Тръгнах към библиотеката, по пътя грабнах един хот-дог от някаква улична сергия. Никаква надменност повече, помислих си аз. Този път търсенето ще е истинско.

Глава пета

След като се поуспокоих и овладях, успях да разсъдя и разбрах, че Рейчъл не би могла да бъде онази лейди дьо Грей, свързана с Фаберже. От прочетеното излизаше, че е прекалено отдадена на съпруга си. Как тогава може да се посвети истински в прослава на изкуството на велик творец като Фаберже?

Добре, вече открих: Рейчъл не съм „аз“; сега нека преглътна някой и друг стипчив грозд. „Моята“ лейди дьо Грей не беше прахосница, а „покровителка на изкуствата“.

Тъй като търсената лейди дьо Грей не бе имала късмета да се омъжи за известен човек, се оказваше доста трудна за издирване. Отвратително, но факт — често никой не зачита жените само защото са привързани към пеша на някой виден мъж. От друга страна, за да съм честна, искам да напомня, че има и няколко прочули се жени, за чиито съпрузи никой не си спомня. Но ако трябва да съм още по-честна и откровена — повечето прочути жени никога не са се омъжвали, така че не се е налагало да искат разрешение от съпрузите си, за да вършат онова, което са искали.

Както и да е. Моята лейди дьо Грей наистина бе трудна за издирване. Казваше се Хортенс, но не успявах да открия рождената й дата, защото по времето на крал Едуард VII се е считало за невъзпитано да се споменава възрастта на една дама дори в родословната книга. Лично на мен би ми се искало част от тези нрави да са на мода и в наши дни. Особено в списание „Пипъл“. Там не са в състояние да споменат когото и да било и да не отбележат възрастта му, сякаш това е най-важното. (Открих, че мразя този им маниер в деня, когато навърших тридесет и пет.)

Затварянето на библиотеката ме свари наникъде. Бях изровила само някои основни факти: омъжила се за сина на Рейчъл — Адам — през 1904 и починала през 1907, тоест четири години след кончината на Рейчъл.

Според събраната информацията и Хортенс, и съпругът й бяха починали на 8 юни 1907 година. Озадачих се дали не са загинали при злополука и си отбелязах да проверя кога е потънал „Титаник“. След кончината на Адам титлата изчезнала поради липса на наследник.

На път към къщи почувствах, че съм тъжна. Като писателка на любовни романи, прекарала доста време заровена в историческа литература, знаех голямото значение на един наследник. Наслаждавайки се на божествения глас на Фредерика фон Стад по стереоуредбата, разсъждавах за огромната трагедия на младия граф и неговата графиня: не са се сдобили с наследник и нямало кой да продължи семейното им име.

Вероятно ще прозвучи абсурдно, но се почувствах гузна, защото знаех, че вината е моя. С никого не съм споделяла, но преди десетина години имах гадже и понеже бях убедена, че е ТОЙ, в продължение на година не прибягнах до никакви предпазни средства. Тогава смятах, че постъпвам правилно. Въпреки всичко не забременях и струва ми се, че това бе решаващият фактор да приключим с този почти-получил-се-съюз.

Дали твърдението на Нора за непроменящия се характер не означава, че жената остава безплодна през вековете? В крайна сметка Хортенс и съпругът й бяха женени цели три години и въпреки това нямаха деца. Проблемът не е с Адам. Като всяка авторка и читателка на любовни романи знам — има жизнени и нежизнени имена. Има дори жизнени букви. Именно но тази причина не намирате много герои, чийто имена започват с О. Л също е трудна буква. Най-добрите букви за герои са Р, С и Т. Но Адам и Александър са подходящи имена. Освен това всяка авторка на любовни романи има по някой герой, когото е нарекла Николас.

Е, добре: знаех че с жизнено име като Адам причината не може да е у него; Хортенс е виновна, че бяха останали без наследник и фамилното име е загинало.

Рано на следващата сутрин бях в библиотеката. През нощта ми хрумна, че ако една от другите покровителки на Фаберже е кралица Александрия, в книгите за нея може би ще открия нещо за моята лейди дьо Грей.

Много бързо съжалих за бляскавата си идея. Попаднах на данни за Хортенс в писания, посветени на кръга Марлборо. Имението на принца на Уелс, бъдещия крал Едуард VII, се наричаше Марлборо; невъздържаните диви люде — негови чести посетители, бяха станали известни като кръга Марлборо.

При общуването ми с хора, които не прекарват около осемдесет процента от времето си в миналото като мен, полудявам от снизходителната им усмивка, когато спомена, че нещо в онези години е било невъздържано и диво. Всяко поколение си въобразява, че именно то е измислило секса. Наистина. Така е. Днес мнозина си въобразяват, че дори родителите им не знаят нищо за секса, та какво остава за съвременниците на кралица Виктория? Оттук възникваше и въпросът им — какво са правили онези от кръга Марлборо, че да се окачестви като невъздържано?

Страшно ми се иска да успея чрез моите книги да убедя читателите, че всяко поколение си е падало по секса. Ако днес електричеството спре или се развихри голяма буря, след девет месеца от новините научаваш, че… се забелязва увеличение на броя на ражданията.

Защо никой не събере две и две и не се досети защо в миналото хората са имали толкова много деца?

Край на лекцията, но остава истината, че от кръга Марлборо действително са били невъздържани. Всяка седмица те посещавали огромното имение на някой благородник; налагало се домакинята да окачва по вратите на стаите картички с имената на гостите. И като знаели кой къде е, любовниците можели да се открият. Известна е комичната случка с един ревнивец, който подменил картичките и се озовал в леглото на собствената си съпруга! Как се е разчуло, ако не е била разказана от един от двамата участници и защо се възприема за забавна, ако всеки не си е лягал с когото пожелае?

Виждате, че тези хора са изнамерили как да се забавляват и не са имали нужда от телевизия, която да им промива мозъците. Вместо да седи в тъмната кинозала и да наблюдава как поредната холивудска красавица се разсъблича пред някой баровец, мъжът от времето на крал Едуард VII се изтягал върху леглото в осветената от свещи стая и съзерцавал как съпругата му сваля осем ката дрехи. Пред него се откривало тяло, невиждано от никой друг в света, защото — за разлика от днешните жени — онези не носели тениски и джинси. Освен това не е имал под ръка и кориците на списания, изобразяващи съблазнителки, с които да я сравнява. Ах, добрите стари времена!

Докато четях за кръга Марлборо, започнах да попадам на името на лейди дьо Грей. Очевидно сред тази разюздана компания лейди дьо Грей е била една от най-палавите. Тя е имала толкова много връзки с мъже, че дори била отлъчена от кръга на принца.

Била отлъчена обаче не защото е лягала с прекалено много мъже, а защото е нарушила един от кардиналните закони: никакви любовни авантюри докато не се роди наследникът. Било прието, че притежателят на огромно имение и наследствена титла трябва да е сигурен в бащинството си на първородния син. Затова след брак с някоя подходяща осемнадесетгодишна девойка съпругът я отвеждал в провинцията и полагал усилия да я забремени моментално. Веднага щом заченела, той естествено се връщал в града, за да се отдаде на забавления. След раждането на първото дете той я посещавал, за да направи второ. Щом го даряла с две деца, нейна светлост била свободна да си живее живота.

По времето на крал Едуард VII във висшето общество било задължително първите две деца да приличат на съпруга. По-нататък било въпрос на безкрайни догадки на кого приличат останалите.

Една дама разказва в мемоарите си как в деня на сватбата, точно преди да бъде въведена в обществото, майка й я посъветвала: никога не коментирай на кого приличат по-малките деца. Години по-късно въпросната дама открила, че неин баща всъщност е „чичо“ й Хари.

Очевидно Хортенс е нарушила това правило и се е отдала на любовни авантюри, преди да роди наследника. Единствената причина, която успях да открия за тази простъпка, е ширещото се мнение, че е мразела съпруга си. Тогава обаче това не се е възприемало като достатъчно извинение за нейното поведение.

Не ми се иска да призная, но докато четях тази история доста се разстроих. За съжаление трябва да отбележа, че подобно поведение ми приляга. Какво щеше да стане, ако родителите ми биха се наложили и ме омъжат за някого, когото не харесвам? Никога не съм се съобразявала с правилата на другите и знам, че ако съм нещастна, съм в състояние да извърша ужасни неща — някои не бих споделила с никого. Но дълбоко се съмнявам, че има жена на тридесет и девет години, която да не е предприела нещичко, за което би предпочела да не си спомня.

И така лейди дьо Грей била омъжена три и половина години за мъж, когото не обичала, и имала доста любовни приключения. Дали се е опитвала да намери Любовта? Дали по този начин си е отмъщавала на хората, които са я принудили да постъпи против желанията си?

Налагаше се да продължа със справките, но бе дошло времето за поредния ми сеанс с Нора, затова си събрах нещата и напуснах библиотеката.

Нора бе с онова пусто изражение в очите, което тайничко (може ли човек да има тайни от ясновидец?) ме радваше. Означаваше, че е била будна цяла нощ и се е взирала в кристалната топка или знам ли в какво, за да открие нещо за миналите ми животи. В очакване на следващата порция от разказа се опитвах да обуздая любопитството. Приличаше ми на четене на дебел роман, от който не можеш да се откъснеш. Разликата е, че нямаше как да се сгуша на дивана с чаша лимонада в ръка и да чета на воля. Откривах нещата парченце по парченце, ден след ден.

— По времето на кралица Елизабет I на теб и на този мъж са се случили много лоши неща — започна Нора.

— На мен и моята сродна душа?

— Да. И двамата сте извършили самоубийство.

— Защо?

Винаги е важно да се разбере защо. Голото съобщение, че е имало убийство, не представлява интерес. Само ако се разкажат емоциите, довели до него, това би задържало вниманието на читателите; а в моя случай — плащаше и сметките.

— Не сте си вярвали помежду си и са намесени проклятия.

— Проклятия? Все едно, когато някои говори мръсни думи?

Не се присмивах. Да се използва или не циничен език в любовните романи е въпрос от голяма важност.

Тя не отговори нищо. Наблюдаваше ме и чакаше сама да разбера.

— А… Имаш предвид онези неща, като в сицилиански филм? Или в най-долнопробните любовни романи. Някой, който предстои да бъде обесен, поставя загадка, която влияе на следващите седем поколения? За такова нещо ли ми говориш?

По изражението на лицето й разбрах, че не бе прочела няколко хиляди любовни романа като мен. Поех си въздух.

— Да не намекваш, че тези двамата точно преди да се убият, са се проклели? Нещо като: да не видиш бял ден, докато плешив син не се омъжи за коте с червеникава козина, след което, поколения по-късно се появява момиче, наречено Коте, и… — Млъкнах, защото Нора очевидно нямаше и най-бегла представа за какво говоря. — Какви са били проклятията? — попитах аз. Предугаждах отговора.

— Не знам.

Тъкмо се канех да започна да протестирам, но си дадох сметка, че през вековете конкретните думи може да са се позабравили.

— Значи не си вярвали, проклели се и се самоубили?

— Да.

— И затова днес, стотици години по-късно, допускам глупостта да ми се изплъзне страхотен мъж като Стийв?

Нора ми се усмихна, сякаш знаеше някаква тайна, която напразно се опитвам да укрия.

— Какво има? — озъбих се аз; вече ми писна да се опитвам да отгатна какво е открила за мен.

— Ти не харесваш Стийв. Той те отегчаваше. Искаше да се омъжиш, защото се страхуваш, че времето ти изтича. Не желаеш да си сама. Трябва ти съпруг, с когото да споделиш старините. — Гласът й се сниши. — Би искала да имаш дете или дори две.

Наистина си я биваше да нанася удари. Когато ходех по терапевти и седмица след седмица разказвах за родителите си и пак за родителите си, и отново за родителите си, със сигурност знаех само, че си харча парите. А ето тази жена ми заявяваше нещо, което не смея да спомена дори пред себе си. Да, страхувам се от възрастта и от бързо отлитащата младост. Да, страхувам се от самотата. Години наред ми бе достатъчно да пиша книги и да жъна успехи, ала вече не ме удовлетворява. Бях се уморила да се утвърждавам. Копнеех за снажен, шумен, истински мъж, който да се върти около мен и да ми повтаря, че съм страхотна.

А и наистина, признавам, Стийв ме бе отегчил. Стийв бе идеален. Щеше да е фантастично, ако и аз бях идеална, но доста се разминавам с такова нещо. Не бяха малко дните, когато предпочитах да ближа сладолед, вместо да посещавам гимнастическия салон. Не бяха малко и дните…

Не желая повече да мисля за Стивън. Той бе страхотен и аз го съзнавам, и ако твърдя нещо друго, ще е лъжа. Отнасях се лошо към него, без да мога да обясня защо. Не си представях как средновековните проклятия, изтъквани от Нора, имаха нещо общо, но определено съзнавах, че нещо не е наред с мен.

— На тридесет и девет години съм — заявих аз толкова тихо, че едва се чух. — Малко е късничко да намеря мъж и да имам деца. Мъжете на моята възраст не си мислят за хлапета… Освен ако не са на осемнадесет години и по бикини — довърших аз, опитвайки се, както обикновено, да се пошегувам.

От начина, по който Нора ме погледна, разбрах, че не ми е писано да имам деца. Какво бе казала тя? Твоето бъдеще е твоето настояще. Помислих си, че съм такава, каквато винаги ще бъда. Самотна, само с няколко книжни герои — единствено те ще ме обичат.

— Не мога ли да направя нещо? Сигурна ли си, че нямаш някой нечервенокос братовчед, който да иска да се ожени за симпатична авторка на любовни романи?

Нора не се усмихна.

— Мисля, че те е проклел да не обичаш никого друг.

Тя ме погледна доста натъжено, но едновременно с това сякаш доволна, че никой не е стоварил подобно проклятие върху нейната глава.

Изненадах се.

— Искаш да кажеш, че… Имам предвид, ако наистина съществува такова нещо като минали животи, че никога не съм обичала никого от шестнадесети век насам? Че прераждане след прераждане съм била все сама?

— Била си омъжена и…

— А имала ли съм деца?

— Не особено много. Не си много плодовита.

Леле, помислих си аз, май ще е по-добре да се върна при онази терапевтка, дето ми обясняваше, че съм искала да се любя с баща си. Тя поне ми даваше някаква надежда за бъдещето. Нора ме лишаваше от надежда дори за миналото.

— Не съм ли обичала съпрузите си?

— Не по същия начин, както си обичала мъжа, който е другата ти половинка. Духът му не ти позволява да обичаш истински друг освен него.

— Но аз не съм го виждала от времето на Елизабет I!

— О, срещали сте се.

Съобщи го, сякаш съм пропуснала да разбера за какво ми говори и продължи:

— Дамата с бижутата, за която споменах, е била омъжена за него. Тя…

— Какво?! Лейди дьо Грей е била омъжена за човека, когото обичам?

— Да.

— Но доколкото успях да разбера, тя и съпругът й са се мразели.

— Любов. Омраза. Това е едно и също.

Не и в моите романи, помислих си аз. Ненавиждах един, с когото работех и който постоянно се мъчеше да пъхне ръка под полата ми. Досега не ми се бе случвало да мразя някого, когото бях обичала.

— Истинската омраза — обясни Нора — е обратната страна на монетата и означава любов. Омразата, подобно на любовта, продължава години.

— Ако толкова са се мразели, защо са се оженили?

— Защото са се обичали.

— Случайно да имаш джин?

Тя се усмихна.

— Не се тревожи. Скоро всичко ще си дойде на мястото.

— Скоро! След три прераждания, нали така?

— Да. Разбираш ли — ти пишеш за него. За този мъж… — тя млъкна, изчаквайки да произнеса името му.

— Джами — прошепнах аз. — Джами е… моята сродна душа?

— Да. Той е като теб, нали. Силен е, но не винаги е уверен в себе си. И постоянно има нужда от теб, нали?

— Да — потвърдих аз и млъкнах, защото иначе щях да се разплача.

— Започваш да му прощаваш, че те е предал.

— Наистина ли ме е предал?

— Ти си мислиш, че го е сторил. Мислиш си, че не те е обичал както ти него, затова…

— …съм се самоубила?

— Да.

— А после и той се е самоубил?

— В същия ден и в същия час.

Никога не съм гледала на двойното самоубийство като на романтично преживяване. Почти ми се повдига от подобно нещо. Но, ако Нора не греши, бях се самоубила с мъж, когото обичам — и мразя — достатъчно, за да ми повлияе през следващите четиристотин години.

— Чакай да видим — настоях аз, — дали разбирам правилно. Обичала съм този мъж през Средните векове и той може да ме е предал или не, затова аз… Ние сме се самоубили от… Любов? Или омраза? Май бъркам тези две понятия.

Нора сви рамене — знак, че между тях няма разлика.

— И сме умрели — продължавах аз, — после са ни давали някакви шансове да оправим нещата помежду си, но не сме се справили и затова едва сега, след четиристотин години, започвам да му прощавам? Доказателството, че се отказах от реално съществуващ мъж, за да го подменя с някой само на хартия, но когото ще срещна отново чак след три прераждания? Това ли са фактите?

Нора ми се усмихна:

— Да.

— Тогава, Нора, според теб коя от нас двете е луда?

Тук и двете се разсмяхме, защото всичко звучеше абсурдно. По-вероятно бе причина за нашата раздяла със Стивън да е случка от детството ми, отколкото нещо, станало преди векове.

Всъщност, помислих си аз, приказките на Нора нямат нищо общо с мен. Просто поредният сюжет и толкоз; а аз й плащам, за да ми помогне да привършим изследователската работа, преди да го напиша.

Сбогувах се с Нора и се прибрах.

Глава шеста

На следващото утро се събудих и нещо в мен настояваше да се откажа от този сюжет и да захвана нещо друго. Например да се насоча към безопасен каубойски роман. А се налагаше да се съобразявам и с пазара. Нищо чудно моите читатели да не харесат книга за връщане в миналото. А всеки писател знае отлично, че няма как да принудиш читателката да купи нещо, което не й чете. (Не случайно подчертавам читателка, защото осемдесет на сто от книгите се купуват от жени. За колко жени, които четат книги, се сещате и за колко мъже които е невъзможно да откъснеш от футболния мач и бирата, за да ги накараш да прочетат и ред?)

Мислех си за тези неща, докато се обличах, за да отида в библиотеката. Тъй като същия ден нямах час при Нора, разполагах с много време.

Към един часа открих каквото ми трябваше. Най-добрата приятелка на лейди дьо Грей, графиня Дайън (няма никакво съвпадение, че името и на моята най-добра приятелка започва с Д — сигурна съм), няколко пъти споменава лейди дьо Грей в своите мемоари.

Още при първата пикантна информация дъхът ми почти секна. Лейди дьо Грей се оказа изключителна почитателка на операта. Толкова обичала това изкуство, че при всеки удобен случай канела в дома си Нели Мелба и Карузо. „Всички останали се преструваха, че харесват операта — пишеше лейди Дайън, — а лейди дьо Грей наистина я обожаваше. Според мен, ако бе възможно, тя би слушала «Травиата» дори в банята.“

Отпуснах се на дървения стол в читалнята и бавно си поех дъх. На четиринадесет години получих портативно радио за Коледа. Мечтаех за радио, защото по онова време исках да знам кой кой е в света на музиката. Изпитвах желание да вървя по училищните коридори, щракайки с пръсти, докато си припявам нашумелите песни — впрочем така правеха всички останали. Допускам, че е бил поредният ми опит за конформизъм.

Ала веднъж, докато се мъчех да фиксирам станцията, чух някакъв мъж да пее и се вцепених. Останах така, докато отвратителният ми по-малък брат (има ли друго определение за по-малките братя освен отвратителен?) не започна да ми се присмива и да ми обяснява, че съм се заслушала в опера.

От този ден започнах да крия любовта си към операта и класическата музика, сякаш се пазех някой да не разбере, че взимам наркотици. Научих се да сменям като светкавица станцията, която слушах, ако някой се зададеше.

Години по-късно открих, че според мнозина, ако обичаш оперна музика, си — как да го формулирам… По-интелигентен или по-изтънчен от другите. Те ми се струваха толкова глупави, колкото и онези, които и се присмиваха. А на мен просто ми допадаше музиката, гласовете, страстите в опера като „Кармен“ например. В края на краищата оперите са просто различни любовни истории, подчинени на божествена музика. За мен тя е просто друга форма на онова, което пресъздавам върху белия лист.

Отклонение: не е ли ирония, че заради писанията си авторките на любовни романи са обект на ругателства, а пред музикантите се благоговее? Но коя съм аз собствено, та да поставям под съмнение по-висшия интелект на литературните критици?

И ето — седях и четях за любовта на лейди дьо Грей към операта. Толкова я обичала, че искала да я слуша и в банята. Представете си само!

Продължавах да чета мемоарите на лейди Дайън и откривах нови и нови данни за лейди дьо Грей. Била изключително любознателна, постоянно задавала въпроси и искала да разбира събеседника си. Разговаряла с лекота както с месаря, така и с краля. Притежавала чувство за хумор и винаги разказвала по някоя занимателна случка. На тържествените трапези се надпреварвали да седнат до нея, защото била изключително забавна.

Изчетох книгата и усетих, че треперя. Ако някога съм била пресъздадена върху хартия, то бях се открила!

Готвех се да я затворя, но забелязах, че има епилог. Щях да го пропусна, захласната, че се-открих-така-прекрасно-пресъздадена. Не бях обърнала почти никакво внимание на лейди Дайън. А сега се оказа, че тя родила двама синове: единият четял доста и станал обичан и популярен поет още в ранна възраст, а другият написал роман още преди да навърши двадесет и една години. И двамата загинали през Първата световна война.

Според моята най-добра приятелка Дариа днес проблемът на английската аристокрация е, че цветът на нацията е загинал по време на Първата световна война.

В епилога на книгата се казваше, че мнозина са съветвали лейди Дайън да не споменава лейди дьо Грей заради случилото де точно преди да изчезне. Не заслужавала да й се отдели място в книгата. Но Дайън пише: „Лейди дьо Грей бе моя приятелка; най-добрата приятелка, която може да си представи човек. Тя първа обличаше дрехите, които моделирах, и идваше винаги щом имах нужда от нея. Моята пламенна молба към Господ е: да не се е превърнала в блуждаещ призрак из имението Пениман, както твърдят хората. Моля се да е намерила спокойствие в Рая и да се грижи за синовете ми, докато и аз попадна там. Държа на това, което казах: тя бе моя приятелка.“

Не знам защо, но от този пасаж ме побиха тръпки. Може би заради споменаването на призрака. Но както и да е — бързо затворих книгата и напуснах библиотеката.

Глава седма

Прекарах почивните дни затворена в апартамента. Обикновено успявам — поне в някаква степен — да се откъсна от книгата, която пиша в момента. Е, може да съм била „влюбена“ в някой мой герои и да ме налегне тъга, когато свърша романа, но винаги съм знаела, че е поредната измислица, а не истинският живот.

А сега бях объркана. Никак не успявах да запомня дали съм лейди дьо Грей или Хейдън Лейн. Понякога дори не знаех дали Джами съществува, или е само на хартия.

Думите на Нора ме засегнаха несравнимо по-дълбоко от всичко чуто от терапевтите, защото в тях се съдържаше много повече истина. След прочетеното за лейди дьо Грей сякаш започнах да си „припомням“ разни неща. Например как Джами извръща глава. Какво беше това — измислица или истински спомен?

Дойде понеделник, а аз нямах никакво желание да напусна апартамента. Нямах желание дори да живея. Не си измих косата; не си дадох труда да се облека. Цял ден останах по хавлия и унищожавах кофичка след кофичка замразено кисело мляко (залъгвах се, че е по-здравословно, отколкото да ям сладолед) и гледах телевизия.

Отклонение: защо все срещам жени, които твърдят „Бях толкова потисната, че пробягах пет километра?“ Аз мога единствено да призная (но не го правя): „Бях толкова потисната, че три дни лежах на дивана и изядох огромно количество телешко печено с много пържени картофи и шест кутии сладолед.“ Когато съм потисната, нямам сили да се изправя, а още по-малко — да тичам. Единствено съм в състояние да дъвча.

Както и да е — ядях и гледах дневната програма на телевизията, особено американските злободневни дискусионни предавания; те ме хипнотизират, както кобрата се хипнотизира от движещата се флейта. Винаги съм се озадачавала защо някои искат да покажат на целия свят своите чувства, омрази и предразсъдъци, да не говорим за особеностите си. Изгледах „Сестри, които се мразят“, после — „Мъже, които искат да са жени“, след това предаване за някакъв мъж, който постоянно носел със себе си гумена кукла с човешки ръст; дъщерите му много се смущаваха (за разлика от тях той не се поколеба да запознае публиката с целия гардероб на „Елейн“).

Около шест следобед, с доста бръмнал мозък, попаднах на някакво предаване за връщане в минали животи. Ставаше въпрос за хора, подложени на хипноза с цел да разберат какви са били през миналите си съществувания.

През цялото предаване седях напрегната на края на стола. Иска ми се да мога да кажа, че дори престанах да ям, но всъщност ядях два пъти по-бързо. В главата ми се въртяха думите на Нора: „Можеш да го имаш, ако успееш да промениш миналото.“

Втурнах се към телефона да позвъня на Нора още преди да съм преглътнала остатъка от подсладеното кисело мляко. Наложи се доста да се постарая, за да се свържа с нея. По-лесно щях да установя връзка с президента на САЩ. Какви проблеми имаха хората, че им трябваше толкова отчаяно медиум? (Не причислявам моя случай към тези на другите.)

Когато най-после чух гласа й, ми бяха нужни броени секунди, за да попитам каквото ме интересуваше: ще мога ли под хипноза да се върна назад и да видя Джами?

Продължителното й мълчание така ме изнерви, че започнах да говоря със скорост сто думи в минута. Обяснявах, че ми е необходимо заради книгата, която пиша; възникват толкова въпроси. Какво е принудило лейди дьо Грей да изчезне? Защо съпругът й е починал същия ден? Защо не са имали деца?

Не спирах да дрънкам. Попаднала от няколко седмици в налудничава ситуация, желаех да въведа малко логика в събитията. Разбира се, не съществува такова нещо като минали животи, така че никой няма къде се „връща“, но все пак, ако е възможно, се налага да го направя в името на изследователската работа. Е, добре. Може любовните романи да не се нуждаят от задълбочени изследователски проучвания, но за да се получи по-достоверна история, си заслужава, нали?

— Не бива да правиш това — обади се най-после Нора.

— Кое? Какво да правя?

— Ти си прекалено нещастна, за да се върнеш.

Кълна се — тази жена ме побърква!

— Не говоря за „връщане“. Искам просто да се завъртя натам и да видя… — Желаех да видя Джами. Да надзърна в очите му. Да надникна в погледа на мъжа, който е другата ми половинка: — Искам да разбера какво всъщност е станало по времето на крал Едуард VII. Да се запозная…

— Ако се върнеш, не е изключено да пожелаеш да останеш там — прекъсна ме Нора. — Няма нищо, което да те дръпне към настоящето.

— Имам договор за книга, срокове за предаването й, а бюрото ми е затрупано със сметки за плащане — пошегувах се аз.

Нора не се засмя.

— Не бива да правиш това. Обещай ми. Опасно е.

— Но съществува възможността тя да е призрак!

— Призраците са много нещастни духове и ти не можеш да се справиш с тях — сряза ме тя строго.

Макар и на тридесет и девет години, започнах да хленча:

— Гледах предаване по телевизията… Много хора са го правили. Съвсем обикновено е. В Калифорния…

— Ти не си обикновена — прекъсна ме тя твърде разпалено. — Нищо от случилото се в предишните ти животи не е обикновено.

Тя си пое дъх, за да се поуспокои, а аз тайничко се зарадвах, че съм успяла да смутя хладната й безпристрастност.

— Хейдън — подхвана тя, — знам, че не ми вярваш за кармата и за проклятията, но те съществуват. Остави природата да следва хода си.

— Да изчакам три прераждания, докато видя Джами, така ли? Да прекарам този живот и следващия и последващия сама, без нето?

Имам моменти, когато човек загубва здравия си разум. Случи ми се сега. Приличах на дете, което моли майка си за още бонбони. Искам Джами и го искам сега! — настоявах аз инатливо.

— Ела утре и ще поговорим. Ще се опитам да ти обясня някои неща по-подробно. Дотогава си почивай и… — тя направи пауза — спри да ядеш.

При последните й думи се изплезих и затворих телефона. Трябва да има закони за медиумите; не бива да имат право да надникват в някои сфери на живота ти, а в други да им е забранено. Или поне навиците за хранене да са във втората група.

Макар че се държах невъзпитано, не се почувствах по-добре, отколкото преди да й се обадя. Признах обаче, че е права за яденето. Реших да си направя салата. Извадих най-голямата купа и изпразних хладилника, като не забравих да прибавя и китайски сусам към марулите, достатъчни да нахранят два заека. Сложих също ядки и залъчета хляб. Накрая залях всичко с половин бутилка сос за салата.

Ако не направя нещо, за да се отърва от това настроение, ще имам проблем с килограмите — мина ми през ума, докато, седнала отново пред телевизора, започнах да ям.

Мисля, че всичко щеше да е наред, тоест щях да послушам Нора, ако не се бяха случили две неща. Първо — препънах се в една книга и второ — обади се Мили.

Уверявам ви, че ако знаете как живея, нямаше да ви се строи необичайно, че съм се препънала в книга. Притежавам хиляди, буквално хиляди книги. Те са навсякъде: по полици, маси, по пода, под мебелите. Навсякъде. Повечето хора се ужасяват от количествата книги, разпръснати наоколо. Като изключим Дариа. Когато ми идва на гости, се налага да поприбера част от книгите, иначе тя прекарва цялото време ровейки се в тях и не ми обръща внимание.

Така че да се препъна в книга, понеже в нея се закачи хавлията ми, не е нещо странно. Но когато я взех, установих, че съм я купила преди години от едно градче в Уелс, което, за да привлече туристи, се представяше като град с най-много книжарници в света.

Книгата, издание от 1898-а, е посветена на благородническите фамилии, описани от Дебрет.

Досега не бях успяла да открия особено много подробности за съпруга на лейди дьо Грей и неговото — а и нейното — семейство, тъй като родът вече е изчезнал. Но през 1898 година все още е съществувал.

Жадно запрелиствах страниците, за да намеря името на рода. Понякога Дебрет описва как е починал някой от благородниците, за които споменава. Посочва и дати — нещо, което малцина правят. Нищо чудно да попадна на важна информация.

И все пак не бях очаквала да открия точно това. То само дето не ме довърши.

Пред мен, на страница 645, черно на бяло, пишеше нещо шокиращо. Но шокиращо само за мен.

Пълното име на съпруга на лейди дьо Грей бе Адам Тависток, лорд дьо Грей.

Глава осма

За всичко случило се по-късно е виновна Мили. Тя, заедно с деветдесет и девет процента от всички писателки на любовни романи, живее някъде из Тексас. Пиша „някъде“, защото според мен животът е прекалено кратък, за да успее човек да проумее Тексас. Поискам ли да отида в Тексас за среща на автори на любовни романи, обаждам се на моя издател и той ми изпраща билет. Качвам се на самолета и кацам някъде в Тексас. В щата има само два града: единият е Хюстън, а другият — Далас. В единия има търговска алея, тъй наречената Галерия, а в другия няма.

Всъщност не съм сигурна къде точно живее Мили. Някъде извън града, който е без Галерия. Това собствено е причината изобщо да се запознаем. Иначе щях да съм отишла на пазар.

Нора ми каза, че в минал живот Мили хем ми е била майка, хем не. Склонна съм да й вярвам. По паспортни данни съм по-възрастна от Мили, но тя е, както Нора ги нарича, „стар дух“. Живее сама и пише най-сладките, най-нежните любовни истории, които можете да си представите. Героините й са благородни и добри; живеят във ферми и редовно участват в конкурси за най-хубав домашен сладкиш, за разлика от моите, които яздят черни жребци и размахват саби.

Обадих се на Мили и започнах да й разказвам какво става с живота ми. Моите две приятелки Дариа и Мили са толкова различни. Дариа има ум като бръснач, но вниманието й се задържа върху едно нещо не по-дълго от вниманието на тригодишно дете. За да я разсмееш, трябва да си страхотно оригинален и да изстреляш репликата си бързо и точно. Всичко друго я отегчава, Дариа постоянно те държи в напрежение.

Мили е повече от типа хайде-да-си-направим-кекс-и-да-си-поговорим. Затова същата вечер, когато открих, че „сродната ми душа“ носи името на всички онези божествени мъже, за които бях писала романи, Мили предложи да й отида на гости в нейния тексаски град.

Няколко дни по-късно бях при нея. Именно тогава тя ми съобщи, че е поканила няколко приятели на вечеря. Признавам, че се почувствах леко засегната, защото исках цялото внимание на Мили да е съсредоточено върху моите проблеми, върху моя живот, върху моята книга. Срам ме е да кажа, но безграничната доброта на Мили винаги отприщва моя егоизъм. За жалост срамът не е спирачка за егоизма.

Но отчасти ми мина, защото Мили спомена, че сред гостите е и мъж, който има способността да те връща в някои от миналите ти животи.

Правили ли сте нещо в живота си, за което още преди да сте го сторили, знаете, че е нередно, и въпреки това не можете да се спрете?

Не бях разказала всичко на Мили; всъщност през няколкото дни, нужни ми да подготвя пътуването си при нея, бях споделила съвсем малко. Някак си пропуснах да спомена за Нора. Едно е да посещаваш медиум и да слушаш за сродни души и любов, която всъщност била омраза, и съвсем друго — да го изречеш на дневна светлина.

Посъкратих историята — бях разказала за Джами, за справките, за онзи мъж на име Тависток, за телевизионното предаване за преражданията. На Дариа можех да разкажа всичко, защото тя си пада повече по забавната страна, на нещата, но Мили вярва на всяка изречена дума.

А сега щях да прекарам вечерта с хипнотизатор и никаква Нора не беше наблизо, за да ми забрани да направя онова, което толкова силно желаех. Ако срещнех Джами — искам да кажа, Адам, — можех да го предупредя… За какво ли можех да го предупредя; известна ми бе само датата на смъртта му, но знаех, че ще го обичам. Ако срещнех Джами, щях да го обичам, а не да го мразя, както според хората Хортенс е мразила съпруга си.

В очакване на госта аз едва следях какво ми разказваше Мили, а то бе за договори и пари — неща за които всички писатели говорят. Постоянно поглеждах към вратата и непрекъснато ми се причуваха звънци.

Най-после той и други три жени пристигнаха. Само аз си знам как сдържах вълнението си и почти не хапнах. Струваше ми се, че вечерята продължава безконечно, и едва не изкрещях, когато най-после станахме от масата.

За да съм по-кратка, въздържам се да изложа тезата си, че жителите на Ню Йорк и Тексас са еднакви; отличава ги само акцентът; затова именно се ненавиждат взаимно.

Нора ми бе казала, че за да те хипнотизират, е достатъчно да искаш да се потопиш. Докато хипнотизаторът на Мили най-сетне се накани, аз вече отчаяно исках да видя Джами.

Изтегнах се върху викторианското кресло в хола на Мили, а мъжът, обут в джинси и каубойски ботуши, попита:

— Има ли някой специален живот, в който искате да се върнете?

От закачливите пламъчета в очите му долових, че е обещал да запази някаква тайна, но не може да се въздържи да не ми даде знак да го разбера. Сладката, добронамерена, доверчива Мили понякога приказва прекалено много.

— Има… — Поех дълбоко въздух и събрах смелост. — Има един мъж, когото желая да видя.

— Ааа… — започна той по онзи самодоволен, всезнаещ и отвратителен начин, характерен за мъжете. Те всички са убедени, че жените искат от живота единствено мъж. Предполагам, можем да им докажем, че грешат — просто ще управляваме света без тях, но тогава светът ще е пълен с дебели, космати жени — на кого ли ще се хареса?

Държах си устата затворена, докато се отпусках назад в креслото, и си мислех колко силно желая да го видя. Исках да видя Джами. Исках да видя истинския Тависток.

Докато гласът на мъжа ме пренасяше в друг свят, си мислех, че искам да видя… да видя… Тали.

Глава девета

Усещането как напускам тялото си и се рея наоколо бе великолепно. Чела съм доста за отделянето на душата от тялото, но темата никога не ме е привличала. А сега се чувствах чудесно. Никакви грижи, никаква болка, никакъв гняв; сякаш плувах във въздуха.

Сепнах се, когато изведнъж се появи ярка светлина и аз се озовах в спалня, извадена сякаш от мой роман. Или може би от някой мой сън. Бе обзаведена с най-изящните образци на английския провинциален стил: огромно легло с балдахин от плътна зелена коприна, стените облепени с тапети — всъщност ръчно изработени китайски рисунки — и мебели нови-антики; нови за времето, в което бях попаднала, но антики за там, откъдето идвах.

Погледнах надолу, защото се реех в един от ъглите на тавана и сякаш бях без тяло. Бях нещо като енергия. Реших, че колкото по-малко разсъждавам, толкова по-добре. Представяй си, че гледаш филм, насърчавах се аз. Не си луда, просто гледаш филм.

В стаята имаше трима души — всичките с гръб към мен. Едната бе прислужница с хубава черна рокля и бяла престилка. Тя мълчаливо и сръчно помагаше на жената, седнала пред голямото огледало, да облече сутрешната роба — одеянието, което дамите от времето на крал Едуард VII слагали в началото на деня, след което се преобличали още пет-шест пъти.

Вдясно от мен стоеше петнадесетинагодишно девойче с дълги кестеняви коси, разпуснати по раменете, облечено в сладка рокличка, подходяща за малко момиченце. Наистина бе приятно да съзреш девойка в нещо по-различно от черни кожи и високи токове.

Исках да видя колкото се може повече. Исках да попия всичко, все едно че се потапях във вана с топла благоуханна вода.

Но докато наблюдавах сцената и се стараех да я запомня, за да я използвам в следващата си книга, жената пред огледалото се обърна и погледна право в мен. Мисля, че не ме видя, защото самата аз сякаш не се виждах, но тя определено усещаше нещо.

Не смеех да си поема дъх. Тя се взираше към мен, а аз към нея. Можете ли да си представите как ще се чувствате, ако се видите в друго време? Ще бъдете изпълнен с любопитство, нали?

Аз бях.

От прочетените книги за кръга Марлборо, знаех че лейди дьо Грей е била голяма красавица. Но това означаваше, че е била красавица в сравнение с другите светски дами. А каква е била в сравнение с някоя продавачка, която би пожънала небивал успех, ако по времето на Едуард VII е имало топманекенки или изгряващи кинозвезди?

Като цяло бях разочарована от „себе си“. Още от дете не харесвам външния си вид. Толкова съм руса, почти безцветна, затова независимо от бурните протести на мама, започнах да се гримирам още от дванадесетгодишна. Постепенно увеличавах грима, докато стигнах дотам, че предпочитах да ме видят гола, отколкото без три цвята сенки, очна линия и много аркансил. Виждах, че „моите“ мигли са потъмнени и устните на тази жена бяха леко розови, но за мен лицето й си оставаше безцветно.

Както и да е, помислих си, това не ме засяга. Аз съм наблюдател, нищо друго.

— Катрин? — чух да се обажда момичето. — Добре ли си?

— Да — прошепна жената, която може би всъщност бях аз и която продължаваше да се взира към мястото, където се намирах; знаех, че много силно усеща присъствието ми.

Къде ли е Джами, чудех се, защото преди всичко исках да видя него. Нищо лошо да се зърна, но вече ми се искаше тя да излезе от стаята и да отиде при него.

Никой обаче не се готвеше да стори подобно нещо. Прислужничката се взираше в Катрин — мислех, че се казва Хортенс, момичето също гледаше към нея, а Катрин гледаше към мен, но не можеше да ме види.

В следващия момент се случиха едновременно няколко неща. В главата ми сякаш искаха да нахлуят някакви други хора. Първо различих гласа на тексаския хипнотизатор да ме призовава да се върна.

— Тя наистина е потънала дълбоко — чух го да казва. — Хейдън! Хейдън! Чуваш ли ме? Мили, защо не опиташ да я извикаш обратно?

После сладкият глас на Мили ме увещаваше да се върна, но долових и нещо, което ми даваше да разбера, че тя иска да постъпя така, че да съм щастлива. Ако Дариа ме бе викнала, за нула време щях да се върна в онзи тексаски хол. Дариа щеше да настоява: „Къде са страниците, които чакам?“, и ако това не беше дало резултат, щеше да продължи: „Хейдън, какво ще кажеш за нов договор?“, което със сигурност щеше да ме дръпне обратно.

Но вместо това чувах гласа на Мили и не изпитах никаква потребност да се завърна незабавно. Бях дошла да видя Джами и възнамерявах да го сторя.

В момента, когато Мили и тексасецът ми заговориха, усетих странно подръпване от русата жена — тя продължаваше да ме гледа. Чувствах, че жената ме моли да й помогна. Сякаш ми казваше, че има нужда от мен.

И още нещо. Отне ми известно време да разбера какво точно изпитвам, но накрая разбрах — тя се страхуваше от нещо или някого.

О, Боже, само това не. Не ме изправяй пред човек, който се нуждае от помощ и в същото време се страхува. На подобна комбинация не мога да устоя. Защото колкото и да се старя да си придавам вид на силна и рязка, не съм в състояние да се сдържа пред вида на някой онеправдан. Колко нови, подплашени авторки бях взимала под крилото си и подритвах по задника, докато не се решат да поискат от издателя си по-голям хонорар или по-шумна реклама! (Веднъж Дариа ми се ядоса не на шега, защото направих същото и с нейна авторка. Затова сега превъзпитавам само авторки на други издателства — за голяма радост на симпатичния ми мил издател Уилям Уорън.)

Както и да е; усещах, че тази жена се нуждае от мен и се оставих да се понеса към нея. В края на краищата щеше да е страхотно за романите ми да видя отблизо какво се върти в главата на истинска представителка от времето на Едуард VII.

Насочих се към нея: тя ме придърпваше, а гласът на Мили отслабваше.

И тогава се случи!

Доколкото мога да го опиша, съзнанието ми се сля с нейното и през първите няколко секунди беше божествено. Докато прониквах в мислите на жената и срещах правила и още правила на поведение, които витаеха там, се чудех дали Нора изпитва същото. Имаше правила за обличането и правила за поведението, имена на хора и тяхното място в обществото и още много информация, напълно излишна за днешно време. Всичко в съзнанието на тази жена бе изключително порядъчно и това ме накара да се усмихна доста самодоволно.

Но после усетих страха. Жената се страхуваше от нещо, а аз нямах понятие какво е то.

Възнамерявах да я напусна. Честно. Ала колкото и трудно да е да си го представи човек, в един миг продължавах да съм аз, попаднала в главата на друга жена, а в следващия тя се оттегли. Продължаваше да е там, усещах я, но сега аз излязох на преден план. Сякаш капитанът на кораба се бе отдръпнал и поверил управлението на помощника си.

„Не!“ — успях да изрека чрез устата на жената, след което затворих „очите й“ и се постарах да се измъкна. Виках с мисълта си Мили, но тя не отговаряше. Нямах никаква представа как мога да се измъкна, както и не разбирах как съм попаднала там.

Със сигурност знаех единствено, че съм го загазила.

Отворих очи. Стоях пред огледало, облечена в рокля с цвят на праскова и украсена с финтифлюшки.

Мигом проумях от какво е починала лейди дьо Грей. Изпитвах такава болка в диафрагмата, че не можех да дишам. Причерня ми пред очите, притиснах ръце към стомаха си и усетих, че коленете ми се подгъват.

— Милейди! — чух някой да извиква точно преди да припадна.

Сложиха под носа ми шишенце с нещо парливо — вероятно амонячна сол — и се съвзех. Сега, помислих си, ако съм истинска героиня, ще скоча и ще изнеса лекция за предимствата на съвременната медицина. В следващия миг обаче си дадох сметка, че не съм наясно какво точно ще направи лекар, завършил „Харвард“ през 1994 година, за да свести дама, припаднала от прекалено стегнат корсет.

Е, добре. Съвзех се, но заради пристегнатия си кръст и талията, на която би ми завидяла и мравка, се отказах от правото на възражение. Всъщност бе твърде приятно наоколо да се суетят двете жени и благият сивокос мъж. Когато човек живее сам като мен, колчем се разболея, получавам нежни грижи единствено от момчето за доставки по домовете, което ми донася плик с портокали и книжни салфетки. На този фон сегашното внимание бе доста приятно.

— Ето — започна мъжът с типичната мъжка интонация. Има неща, които не се променят и след век. — Мисля, че вече си по-добре. Вие, дамите, наистина прекалявате понякога с пристягането. — И се обърна към прислужничката. — Следващия път не я стягай толкова, за да може да диша.

Прислужничката измърмори едно: „Да, сър“, но виждах, че го прави единствено за да го успокои. Като си помисля само, мъжете си въобразяват, че е имало времена, когато жените наистина са им се подчинявали.

— Добре ли си? — понита младата девойка от другата ми страна. Тя се надвеси над мен и хвана ръката ми със загрижен поглед, сякаш се страхуваше, че ще умра.

— Малко дезориентирана — успях да продумам и се опитах да се надигна от тапицирания с брокат диван.

— Всичко е наред — констатира докторът, докато потупваше ръката ми, сякаш бях четиригодишна. — Причината за този припадък може да е и друга — завърши той с многозначителни пламъчета в очите.

Знаех, че няма предвид пътуване във времето, затова му се усмихнах — както се надявах — подобаващо за една дама. Последното нещо, което исках да узная за епохата на Едуард VII, бе как се е извършвал гинекологичен преглед.

Усмивката ми вероятно го задоволи, защото той се надигна, започна да рови из украсената с монограм лекарска чанта, а преди да излезе от стаята ми даде задължителните съвети за отдих и диета. Също като моя лекар в Ню Йорк, помислих си аз, с тази разлика, че и Ню Йорк трябва да го посетя в кабинета му и ще ми вземе повече пари.

През цялото време прислужничката симулираше заетост: прибираше дрехи в гардероба, подреждаше сребърните четки за коса върху тоалетката, а всъщност съвсем очевидно умираше от любопитство да разбере защо съм припаднала. Това ми подсказа, че лейди дьо Грей не припада често. Което пък за мен означаваше, че е била достатъчно жилава да се научи как да диша, заклещена в желязното менгеме.

Повторно се опитах да седна, но не беше лесно — нещото под роклята ме опасваше от под гърдите до бедрата и бе еластично почти колкото водолазните костюми от романите на Жюл Верн.

— Остави ни — нареди с нужната тежест момичето на прислужничката.

Тутакси се оказахме сами в стаята с девойката, която ме гледаше изпитателно. Е, Хейдън, а сега?

— Какво е станало? — попита тя. — Променила си се.

— Нима? — възкликнах аз и пак се отпуснах на дивана, притваряйки очи така, че да не може да види погледа ми. Имах нужда известно време да бъда сама, за да успея да се ориентирам. Опитвах се крадешком да огледам пищната стая. Лъснати до блясък сребърни предмети бяха подредени на най-различни места. Висока витрина в единия ъгъл бе отрупана с изработени от Фаберже украшения. Сред тях зърнах зелената нефритена маймунка, описана в книгата.

Потреперих при спомена за спалнята ми в Ню Йорк: потънала в прах тоалетка, постоянно свличащи се от полицата списания за дома, в ъгъла кашон, натъпкан с дрехи, които от месеци възнамерявах да изпратя на сестра си.

— Катрин? — обади се девойката. — Добре ли си?

Обърнах се и я дарих с нещо, което се надявах да прилича на изнурена усмивка. По-добре бе да приключа с това още сега. В момента, когато проговоря, тя щеше да разбере, че съм самозванка.

— Не се чувствам добре — фактически се чух за първи път. Говорех с английско произношение.

Мога да ви уверя, че бях във възторг: та аз звучах като лейди Даяна.

Тя приседна в края на дивана и ме погледна строго.

— Ако скалъпваш някоя от твоите истории, този път няма да ти помогна. Брат ми е доста сърдит.

Преди да се усетя, изтърсих:

— Кой е брат ти?

И още докато задавах въпроса, знаех отговора. Това девойче беше снаха ми, бе на шестнадесет години и отчаяно, неистово мечтаеше да се омъжи.

— Знам, че ти го мразиш — лицето й се сви в гримаса, — но аз — не. Ако му дадеш възможност, той…

— Възможност! — чух отново гласа си. — Брат ти не заслужава повече възможности. Направих всичко, за да потръгне брака ни, но какво повече да сторя, след като той отказва да… Отказва да…

Какво отказваше? Докато се опитвах да разчета мислите в главата си, болка прониза слепоочията ми. Но нали не беше моята глава; тя принадлежеше на друга. Кой освен мен можеше да го разбере?

— Катрин — подхвана припряно девойката, — какво става с теб?

Бих дала всичко, за да мога да поема дълбоко въздух, ала „разхлабения“ ми корсет продължаваше да ограничава талията ми до петдесет сантиметра.

— Не си спомням.

— Кое не си спомняш?

— Не си спомням кое не си спомням — обявих аз с усмивка.

— Още една от твоите гатанки! О, Катрин, не можеш ли да си сериозна поне веднъж?

Намръщих се. Не бях очаквала, че ще се върна сто години назад, за да се сблъскам със същите упреци за характера ми, които бях слушала цял живот.

Тя се надигна и започна да крачи из стаята.

— Дори не подозираш колко е сериозно. Този път Тавей наистина ти е сърдит. — Обърна се да ме погледне. — Възнамерява да се разведе с теб!

При тези думи разбрах, че сгушилата се в мен жена знае, че съпругът й възнамерява да се разведе. От това ли се страхуваше? Или от скандала? Хайде де, не беше ли тя — аз — от по-жилав материал?

— Защо? — попитах аз.

Девойката закри лице с ръце и се разплака.

Макар и трудно — беше ми почти невъзможно да движа средната част на тялото си, — станах и отидох до това дете.

— Елън — започнах аз нежно, незнайно как сещайки се за името й, — всичко вече се промени. Няма да има никакъв развод. Брат ти… Тавей и аз ще се сдобрим и всичко ще е наред.

Опитвах се да не съм прекалено самодоволна, докато се усмихвах. Закриляна и пазена цял живот, Елън нямаше откъде да знае, че не разговаря с невинна дама от епохата на Едуард VII, а с тридесет и девет годишна жена, видяла нещичко от живота. А освен това знаех много повече от лейди дьо Грей. Знаех, че този мъж, моят съпруг, е сродната ми душа, единственият идеален за мен в целия свят. Лейди дьо Грей никога не бе го подозирала.

Елън се отдръпна.

— Не и сега. Този път ти отиде прекалено далеч. Тавей научи за… за него.

При тази новина очите ми се разшириха. С всички сили призовавах лейди дьо Грей, която се укриваше в мен, да сподели какво е сторила, но тя не ми подсказа нищо.

— Всичко ще е наред — опитах се отново да уверя снаха си.

— Трябва да бъде наред. Трябва! Ти обеща.

Интуитивно усетих, че съм се заклела да намеря съпруг за Елън.

— Ще изпълня обещанието си.

Господ знаеше как ще го сторя, помислих си аз. Да й купя? Дали три яйца-украшения, изработени от Фаберже, са равни на един съпруг?

— Знаеш колко Тавей мрази женитбите. Твърди, че ще ми е по-добре неомъжена. Но аз трябва, трябва, трябва да се омъжа!!!

При тези думи хванах ръката й.

— Да не би да си… трудна? — попитах я внимателно. Тя бе поразена.

— Питаш ме дали съм бременна? Нали знаеш, че не съм омъжена, как може да съм бременна?

Не се изсмях. Не можех да си позволя да се изсмея на невинността на Елън. Като хлапе смятах, че се сдобиваш с бебе, като ходиш в дрогерията на Лойд в неделя сутрин. Припомняйки си детството, разбирам, че не е лишено от логика. Винаги в неделя след църква мама обявяваше: „Джордж, ако всяка неделна сутрин голямото момиче на Бейл не престане да ходи в дрогерията на Лойд вместо на църква, ще го загази.“ А после избухна страхотният скандал, когато се разбра, че най-голямата дъщеря на Бейл ще си има бебе, без да има съпруг. Не ми трябваше дълго да съобразя, че „да загазиш“ означава да имаш бебе, без да имаш съпруг. А това ставаше, ако ходиш в дрогерията на Лойд в неделя сутрин. Лошото за мен се случи когато една неделна утрин след църква мама се спря пред дрогерията и ме накара да й купя някакви лекарства. Парализирах се от ужас.

Но страхът от мама в крайна сметка се оказа по-силен от угрозата какво ще ми се случи в дрогерията на Лойд в неделна утрин.

Ето защо не можех да се надсмея над тревогите на Елън, но тя долови, че нещо не е наред или най-малкото не е както обикновено при мен. Сграбчи ръката ми с необикновена за възрастта си сила. Бях пропуснала, че по времето на Едуард VII момичетата от висшето общество прекарваха голяма част от живота си в езда, така че може би силата й не бе толкова необяснима. Тя се взря в очите ми.

— Ако ме предадеш, ще… ще… Не знам какво ще направя с теб, но не бива да престъпваш обещанието си.

Може би беше онази, другата моя същност, по-страхливата, но при тези нейни думи ме побиха леки тръпки. Припомних си, че лейди дьо Грей бе „изчезнала“ от лицето на земята и тялото й така и не бе намерено. Някой е бил недоброжелателен към нея. Да не би снаха й, според която обещание не биваше да се престъпва?

Единствената мисъл в главата ми бе, че искам да видя Джами. Имах потребност да му кажа, че го обичам, да го уверя, че не го мразя и че си принадлежим. Исках да го предупредя; исках да…

— Къде е съпругът ми? — попитах Елън. — И имаме ли гости в момента?

Мяркаха ми се образите на Джени Чърчил и на херцогинята на Девъншир. А може би дори на краля?

От резкия начин, но който Елън си пое дъх, разбрах че нямаме гости. Тя изглеждаше шокирана. Все така се случва, помислих си аз. Постоянно шокирам хората.

— Никой не идва тук след онази случка.

Исках да попитам какво се е случило, но погледът в очите й ми подсказа, че не бива. Или може би Катрин ме възпираше да попитам? Колко много неща не знаех за Елън. Защото трябва аз да й осигуря съпруг? Не беше ли задължение на брат й? А от друга страна — според прочетеното, — лейди дьо Грей можеше да избере най-добрия за леглото съпруг, защото бе лягала с мнозина.

Докоснах с ръка челото си и се постарах да изиграя добре сценката готвя-се-да-умирам.

— Съжалявам, Елън, но напоследък ми се губят доста неща. А и знаеш колко сърдит ми беше Тавей. Ако ми кажеш къде е, ще отида и ще поговорим за съпруга ти.

Елън ме погледна с присвити очи.

— Там, където е винаги по това време на деня. Знаеш къде да го намериш.

— Да, да. Разбира се. Ще отида да го потърся.

С доста усилия успях да се надигна от дивана и се отправих към вратата, но ужасът в гласа на Елън ме спря.

— Не възнамеряваш да излезеш облечена така, нали?

— Боже, къде ми е акълът — подхвърлих колкото се може по-небрежно. — Къде са ми джинсите и пуловера?

Елън не се засмя; тя май не се смееше много.

— Ще извикам прислужницата ти — обяви тя и напусна стаята.

Бях й благодарна, тъй като и хабер си нямах как се казва момичето.

Прислужничката влезе и без да ми зададе никакъв въпрос какво възнамерявам да облека, започна да ме разсъблича и облича, без да си разменим думичка. Бих могла да свикна с подобно поведение, мислех си аз, докато протягах ръце и я оставих да ми навлече великолепна бледозелена муселинена рокля.

Освободена от задачата за дрехите, разполагах с време да се съсредоточа върху целта си. Нямах понятие колко ще се задържа тук. В края на краищата всъщност не бях тук; само временно обитавах тялото на друга жена. Всеки миг можех да бъда призована обратно от хипнотизатора на Мили. Трябваше да установя контакт със сродната си душа, да залича продължилата векове омраза, да се върна вкъщи и да открия истинския Джами.

Ако не успея, ще прекарам този живот сама, както и следващия, и ще се срещна с Джами едва в третия.

Вече облечена подходящо, тръгнах да търся тоалетна, като се молех да не съм попаднала в къща с емайлирани гърнета под леглата. Озовах се в хубаво помещение — в тоалетната имаше дори течаща вода. После доста продължително оправях дрехите си, а не беше никак лесно, като се има предвид колко ката бяха.

Най-после се нагласих и тръгнах. Единствената ми мисъл беше за ядене. Доколкото бях отсядала в провинциални английски хотели, знаех че сервирането е в строго определени часове и пропуснеш ли някое, просто нямаш късмет и се налага да чакаш следващото.

Около час изследвах къщата. Беше огромна, а помещенията пълни с изящни предмети. По стените висяха картини от Реноар, Рубенс, Гейнсбъро и твърде много от Джон Сингър Сарджънт. Килимите така добре подхождаха по размер на всяка стая, че без съмнение са били поръчвани в Индия. Всяка мебел бе произведение на изкуството.

Особено много ми хареса, че от къщата лъха живот; личеше, че е обитавана, а не като музей. В рамката на портрет от петнадесети век бяха втъкнати покани. Нови, тапицирани с копринен брокат мебели, стояха в съседство със стол, който се готвеше да се разпадне. Ботуши, палта и бастуни бяха разхвърляни небрежно, но стояха така артистично, че някой съвременен дизайнер трябваше да се труди дни наред, за да придаде подобна непринуденост.

Излязох да разгледам парка. Бях примряла от глад, тъй като не бях яла от часове, а корсетът не позволяваше на кръвта да достигне краката ми. Нищо чудно, че жените от времето на Едуард VII не са участвали в маратони, помислих си аз, когато започнах бавно да обхождам алеите.

Растителността беше божествена; всяко дърво, всеки храст беше подкастрен така, че да изглежда сякаш сам беше израснал такъв. Из къщата зърнах прислужници, но те изчезваха в мига на появяването ми. Тук бе по-различно. Имаше неколцина мъже с колички и огромни градинарски ножици. Носеха плътни панталони и ризи е навити до лактите ръкави, така че се виждаха силните им ръце.

Обожавам мъже, които се занимават с физически труд. Знам, че това издава произхода ми, а сега, когато съм писателка и следователно „интелектуалка“ (като изключим литературните критици, разбира се, които далеч не са на същото мнение), следва да ми харесват мъже в костюм и с вратовръзка. Нищо чудно да страдам от параноя или да е плод на богатото ми въображение, но непрекъснато се чудя дали искам да попадна на самотен остров с най-добрия адвокат на света или със строителен предприемач. Обичам мъжете да са полезни.

Е, добре, обичам и мускули. Не обаче натрупани от бегачите на дълги разстояния или в гимнастически салон. Харесвам мъже със силни ръце; силни, защото през по-голямата част от живота си е въртял инструмент. Гледката на мъж, който с един замах забива двадесетина пирона наведнъж, може да ми подкоси краката. Мъж без риза с торба цимент на рамо, който изкачва стълба, предизвиква така желанието ми, че трябва да приседна.

В къщата прислужниците страняха от мен, сякаш съм заразно болна, ала начинът, по който тези добре сложени мъже в градината ми се усмихваха и оправяха косите си, когато минавах край тях, ми подсказа как лейди дьо Грей може да си е спечелила лошата репутация. Надявах се, че тя — аз — не е имала любовна авантюра с някой градинар. Дариа би се разочаровала от мен. Всеки знае, че героят трябва да има благородническа титла. Ако всички херцози от романите са живели някога, днес щяхме да сме със синя кръв. Само херцозите на Барбара Картланд са достатъчни да населят малка държава.

Не можех да се спра да наблюдавам как тези мъже работят в градината. Никой не бе особено привлекателен, но мнозина бяха доста добре сложени. Докато се разхождах, започна да ми харесва усещането, че талията ми е толкова тънка. А и бюстът на лейди дьо Грей не беше лош. Като цяло тя бе доста мършава и нищо чудно, защото очевидно не се хранеше, но фигурата й явно минаваше за хубава.

Надявах се тези мисли да я извадят от убежището й, за да успея да събера някаква информация за живота й, но тя продължи да се крие и аз усещах страха й.

Паркът беше възхитителен, целият потънал в цвят. Разхождах се по пътечки през тревни площи или осеяни с цветя от двете страни; прекосих поляни, озовавах се до езерца с водни лилии. Имаше скулптури и живи плетове, дървета и разцъфнали храсти. Докато се разхождах, започнах да съчинявам истории, които може да се случат в подобен парк. Благородна, но бедна девойка се омъжва за възрастен мъж, за да спаси честта на разореното си семейство. В един такъв парк среща красавец, но те не могат да си принадлежат…

Спрях, защото срещу мен вървеше най-страхотният мъж, когото съм виждала. Не като онзи с хлътналите бузи, почти идеален американски тип, а мъж, който излъчваше страст. Да го наблюдаваш бе равностойно да седиш в подножието на действащ вулкан: знаеш на какво е способен, но ще го направи ли сега? Вървиш към кратера и се отдалечаваш от безопасността, а сърцето ти лудо бие.

Така ми въздейства този мъж, докато се приближаваше към мен: караше сърцето ми да бие все по-лудо при всяка следваща крачка. Не ме видя или не се заинтересува от мен — просто не вдигна очи от количката, която буташе.

Беше тъмен: тъмни коси, тъмна кожа по рождение, а не придобит загар, тъмни мигли. Силните му челюсти и квадратната брадичка бяха тъмни от наболата брада. Мускулите така се движеха под дрехите, че ми стана горещо.

Както винаги в съзнанието ми изплуваха делови въпроси и си помислих: това е мъжът, когото искам върху корицата на следващата си книга. Не! Това е мъжът, когото искам в следващия си живот.

Пристъпвайки към него, чух вътре в себе си лейди дьо Грей да казва: „Не! Не!“ Може би градинарите не са подходящи за една дама. Но аз идвах от равноправова държава и век.

— Здравейте — поздравих, усмихната приветливо.

Отмина, без да ме погледне. Не се ли предполага, че някогашните градинари трябва да се чувстват особено поласкани, ако ги заговори господарката на имението?

— Здравейте — повторих, но по-високо.

Вътре в мен Катрин бе обезумяла. „Не!“ — крещеше тя и разбрах, че този мъж й вдъхва смъртен страх. Тя беше изчезнала, може би е била убита; да не би това да е кандидат-убиецът?

Доколкото бе възможно, се опитах да потисна покорилата ме страст и обърнах глава назад към парка. В края на краищата и аз имам своята гордост. След като не се интересува от мен, не ме засяга кой…

— Ох! — извиках, усещайки остра болка в краката. Обърнах се и видях гърба на мъжа — буташе пълната количка, която току-що ме бе ударила. Отдалечаваше се по пътечката; мускулите му бяха напрегнати. Носеше мръсна бяла риза, широк кожен колан и плътни вълнени панталони. В гръб приличаше на Лорънс Оливие, когато на тридесет и три изигра Хийтклиф.

Минавайки край мен с количката, той удари крака ми и не само ме заболя, но върху хубавата ми и без съмнение скъпа рокля бе останала черна следа.

Може да е глупаво, но смятам, че ако някой те удари, трябва да се извини. А този мъж продължи невъзмутимо пътя си. Все пак спря на около три метра. Обърнах се към него:

— Не забелязахте ли, че ме ударихте?

Стараех се да съм любезна, но той дори не ме погледна, и хвана отново дръжките на количката.

Наведох се напред и приближих лицето си до неговото, независимо, а сърцето ми биеше лудо. Нямаше право да ми причинява болка само защото беше страхотен. А може би глух? Какъвто и да беше, почувствах, че съм готова да му простя.

— Не забелязахте ли?

Той изобщо не реагира — не ме погледна, не трепна от звука на гласа ми. Застанала така близо съобразих, че не е стопроцентов англичанин. Предположих, че има средиземноморска кръв, тъй като кожата, очите и косата му бяха тъмни. Може би не знаеше английски?

— Не забелязахте ли, че…

И този път не ме погледна. Отказах се и промърморих: „По дяволите!“ Исках да си тръгна. Какво ме засягаше дали знае английски или не? Имах по-важни дела, а не да се захласвам по някакъв градинар.

Но докато се обръщах, той — дори сега ми е трудно да повярвам, че го стори — изтърси съдържанието на количката върху краката ми! В краката ми, върху воланите на елегантната ми рокля.

Стоях и гледах мръсотията върху себе си. Досещате се, разбира се, какво бе съдържанието на количката. Животински изпражнения. Какво друго? Само че не хубави, американски, приготвени за тор изпражнения в спретнати найлонови торбички, купени от магазина. Тези не бяха преработени, за да се отстранят буболечките и миризмата им. Те бяха събрани от оборите и оставени на купчина, за да „узреят“. „Узряваха“ сега около мен.

— Вижте какво направихте — успях да проговоря накрая. — Погледнете роклята ми.

Мъжът стоеше и ме наблюдаваше. Личеше си, че не е глух, а дори и да не знаеше английски, нямаше значение, защото изпражненията са си изпражнения на всеки език. Пламъчета играеха в тъмните му очи и нещо като едва забележима усмивка се появи на устните му.

Беше го направил нарочно! Знаех го със сигурност, така както знаех… Е, по-добре да не се впускам в тази посока, защото напоследък не съм особено сигурна в доста неща. Значи ставаше въпрос за установяване на контакт чрез враждебни действия. Той е някакъв чужденец, току-що слязъл от кораба, и няма представа, че аз съм господарката на имението, следователно трябва да се отнася към мен с уважение. По вида му съдех, че в страната, от която идва, всяка жена извън харема може да бъде малтретирана от представителите на мъжкия пол. Той явно си въобразяваше, че благодарение на външния вид всичко му е позволено.

Продължаваше да стои насреща ми и да мълчи. Реших да изоставя добрия тон. Хич не ми пукаше, че това е Англия от времето на Едуард VII, а аз съм лейди Не-знам-коя-си. Хвърлих бърз поглед наоколо, за да се убедя, че няма кой друг да ме чуе, и започнах словесния си поток. Наговорих му какво мисля за него. Изстрелях думи, които бях чувала във филмите по кабелната телевизия, но никога не бях произнасяла.

От факта, че очите му загубиха блясъка си, се досетих, че знае английски. Също така съм сигурна, че не разбра всички мои думи. Готова съм да се обзаложа, че единствената дума, която до този момент бе чувал от жените, е била „Да.“

Най-после реших, че съм казала достатъчно за поведението и предците му, и завърших с кратък урок по демокрация:

— Сега ти си в Англия и тази страна е почти толкова свободна, колкото и Америка. Не можеш да се отнасяш с жените както ти скимне.

Дори на мен това последното ми прозвуча малко неубедително, но бях безкрайно слаба от глад и умора.

Ако трябва да съм откровена, идеше ми да заплача. Бях гладна, сама, не само в непозната страна, но и в друго време, и исках да съм у дома. Къде беше Джами? Къде беше моят красив Джами, за когото бях писала толкова много и когото обичах от векове? Защо не бе тук да ме спаси? Всички мои книжни герои идват навреме, за да спасят героинята, щом се нуждае от помощта им.

За пълен мой ужас усетих сълзи да напират в очите ми. Миризмата на изпражнения се носеше около мен, а този отвратителен мъж продължаваше да ме наблюдава мълчаливо. Още секунда, и сълзите щяха да бликнат.

— Ще кажа на съпруга си за вас — успях да прошепна, макар да съзнавах, че звучи детинско. Вдигнах брадичката си и се готвех да тръгна.

Бях направила две крачки и половина, когато гласът на мъжа ме спря.

— Мадам, аз съм вашия съпруг!

За втори път през този ден припаднах.

Глава десета

Не желая да си спомням какво се случи после. Отвратителният мълчаливец, който заяви, че ми е съпруг, ме метна през рамо и ме понесе нагоре по стълбите. Неволно си спомних как Рет бе отнесъл Скарлет в стаята и как по-късно двамата се бяха любили. Този мъж приличаше на неандерталец, но беше доста секси. И ми бе съпруг и бе Джами — може би.

Но той ме хвърли на леглото, излезе от стаята, заключи вратата и минути по-късно отново се появи сивокосият лекар; разбрах как са се извършвали гинекологичните прегледи но времето на Едуард VII. Мечтаех да дружа с краля, а вместо това разглеждаха интимните ми части.

Ще кажа само, че бях покрита със завивките и прегледът бе извършен — доколкото въобще е възможно — деликатно. Знаех какъв е проблемът. Два припадъка за един ден вероятно означаваха, че лейди дьо Грей е бременна. Сега ми ставаше ясно защо е изчезнала. Не ми се струваше вероятно тя и враждебният й смугъл съпруг да са прекарвали дълги мързеливи следобеди в леглото, така че ако тази Катрин бе бременна, то бе от друг мъж.

Когато лекарят, чиито ръце бяха заети с прегледа, ме изгледа озадачено, разбрах че съм го загазила. Без съмнение всички знаеха за предстоящия развод на лейди дьо Грей, а в същото време тя беше бременна, но не от съпруга си.

Сигурна съм, че се изчервих от срам, но лекарят не отрони дума, затвори чантата и напусна стаята.

Дойде прислужничката, свали ми корсета (слава Богу) и ми облече пищен пеньоар. После среса косите ми и ме остави да чакам, без съмнение, него.

Какво щях да разправям на мъж, комуто току-що е било съобщено, че съпругата му, с която не беше се любил Бог знае от кога, е бременна?

Най-после той пристигна. Трябва да призная, че се чувствах доста нервна. Никога не ми е допадал безразборният секс. Винаги — и в книгите, и в живота си — съм била за любовна връзка с един мъж в даден момент. Вероятно случилото ми се тогава ми е послужило за урок.

— Направи ме за посмешище пред цяла Англия. Защо? — започна той. Черните му очи ме пронизаха за миг, после той ме загърби и се загледа през прозореца.

Трябва да призная, че ме караше да се чувствам странно. А винаги съм мислила, че успявам да се контролирам, когато съм с мъж. Със Стивън винаги анализирах всичко; исках да направя онова, което е добре за мен. Но този мъж ме вълнуваше. Това е най-точната дума за моите чувства: вълнение. Ако успеех да уточня точно какво е това вълнение, щях да съм доста по-спокойна.

Преглътнах, преди да кажа:

— Вероятно имаш предвид всички мъже. Ами бях… Бях самотна. Ти си постоянно в градината и…

Той се извърна и ме изгледа гневно.

— Искам да кажа, че няма никакви мъже, както добре знаеш.

Трябваше ми малко време, за да разбера какво ми казва, а когато схванах, не можех да повярвам. Само по един начин той можеше да е сигурен, че не е имало никакви мъже.

— Да не би да съм… — не сдържах усмивката си — …девствена?

Самата мисъл ме разсмиваше. Тридесет и девет годишна американка, върната във времето и попаднала в тялото на двадесет и седем годишна девственица!

— Това ти се струва смешно? — попита разярен той.

— Отчасти — уточних аз и като погледнах към него, попитах: — След като съм девствена, защо искаш да се разведеш?

— Както ти е добре известно, ще се женя за Фиона.

Колко съвременно, помислих си, по-ядосана, отколкото ми се щеше. Какво, да поканя блудницата на чай ли?

Докато осмислях отвратителната новина, Катрин заговори с онова, което бях започнала да считам за своя уста:

— Но разводът ще накара обществото да ме отхвърли. Никой мъж няма да иска да ме вземе.

— Да си мислила, преди да ме направиш за посмешище пред цяла Англия.

— И как го постигнах? — полюбопитствувах, а гневът ми нарастваше с всяка секунда.

Той вече си бе избрал следващата булка, съпругата му бе девствена, а аз щях да бъда наказаната.

— С твоите похотливи писма! — последва ядосаният отговор. — Като съобщи на света, че си се любила с всички мъже в Англия, начело с краля. Не желая да бъда рогоносец.

— Рогоносец! Луд ли си? Не съм се любила с други мъже. Лекарят потвърди, че съм девствена. Можеш да обявиш пред всички, че писмата не отговарят на истината. Знаеш, че разполагаш с доказателство, че не съм се любила с нито един мъж.

Очите му станаха още по-черни.

— Да обявя на света, че съпругата ми е девствена? Моята съпруга!

Не можех да повярвам на ушите си.

— Искаш да се разведеш с мен, да ме превърнеш в несретница и да ме изриташ от обществото, макар да знаеш, че съм невинна?

Погледът му бе достатъчно красноречив. Да, той щеше да направи точно това.

През целия този разговор Катрин витаеше наоколо и ме осведомяваше колко пагубно може да й се отрази един развод. Той щеше да разруши живота й, а неговият щеше да остане непроменен; той притежава парите и благородническата титла. Тази несправедливост доста ме ядоса. Погледнах към него с лицемерна любезност:

— Защо не си й… ми… отнел девствеността? Не можеш да го направиш, а не желаеш да се разбере, така ли? Казвал ли си на скъпоценната си Фиона, че си полумъж?

Никога не бях докарвала мъж до сексуален бяс. Ако бях героиня от любовен роман на автор отпреди десетина години, щях да се озова върху леглото с вдигнати поли. Аз обаче винаги съм се съпротивлявала срещу изнасилването в любовните романи. Спомням си втория си роман. Редакторката (тогава не беше Дариа) каза: „Опасявам се, че не можем да го публикуваме, защото героят не изнасилва героинята и читателките няма да знаят на какво е способен.“ Избухнах в сълзи: „Тогава ще трябва да си намеря друго издателство. Ако я изнасили, той няма да е никакъв герой.“ Сега звучи логично, но по онова време беше революционно. Издателката все пак пусна романа, но ме предупреди да не се надявам на големи продажби. Романът обаче се разграби като топъл хляб, а редакторката сега работи за един издател на порнографска литература.

Това, което в момента обаче ми се случваше, беше истинско, а аз не контролирах напълно положението. Сложих ръка на гърлото си и се опитах да се отдръпна от него. Гледаше ме изпепеляващо и сърцето ми подсказваше, че иска да ми докаже способностите си, нереализирани до този момент.

Предусетих, че нищо няма да се случи. Прекалено много държеше на честта си, за да удари жена, а нещо го възпираше от изнасилването. Понякога мисля, че у мен се е вселил дявол. Червенокожо дяволче със заострена опашка — седи на дясното ми рамо и ме ръга да върша отвратителни неща. Усещах как клетата девствена Катрин се гуши в мен, ужасена от този човек, и бях възмутена от цялата несправедливост на онова, което един мъж може да направи на една жена. Изправих се срещу него предизвикателно.

— Не можеш, нали? — надсмях се аз. — Какво ще ти помогне, ако се разведеш и се ожениш за Фиона? Щом не можеш с мен, значи няма да можеш и с нея.

Веднага разбрах, че сбърках. От ярост лицето му се изкриви. Какво ли мислеха мъжете от времето на Едуард VII по въпроса за побой на съпругата?

Трябва да отбележа, че не направи опит за физическа разправа. Обърна ми гръб, но виждах, че се тресе от гняв.

— Много си позволи — прошепна той и аз разбрах, че има „проблем“.

Средствата за масово осведомяване в Америка са ни научили да се чувстваме виновни, ако не се отнасяме с разбиране към проблемите на другите. Затова, дори да беше негодник, го съжалих. Импотентността е тровила много мъже, без значение кога са живели.

Застанах до него.

— Виж… Понякога за тези неща има причини… Може да са от физическо или психологическо естество. Ако си поговорим, можем да открием причината за твоята… твоята неспособност, а откривайки причината, ще разрешим проблема. И после според мен това не те прави по-малко мъж и не мога…

Смехът му ме накара да спра. Ненавиждам да ми се присмиват. И особено ненавиждах самодоволния, снизходителен начин, по който той ми се присмиваше.

— Какво дете си — отбеляза той. — Какво невинно дете.

Самодоволно не е точната дума, изразяваща отношението му.

— Не съм толкова невинна, колкото си въобразяваш — възразих и почувствах, че отново започвам да се ядосвам. Само да бяхте видели как ме гледаше! Готова корица на любовен роман — а кой по-добре от мен знае как изглеждат? Безукорно облечен (ненавиждам това определение!), със снежнобяла връзка, широкоплещест, със стройни бедра и елегантни ръце с дълги пръсти. Отметна назад разкошната си глава и ме изгледа над дългия си аристократичен нос. Беше толкова самодоволен, толкова арогантен, така убеден, че той, мъжът, знае всичко, а аз с моята тънка талийка — нищо.

— Не си ли толкова невинна, Катрин? — попита той, приближавайки ме с непоколебимостта на приливна вълна, само че по-бавно. — Не си ли?

Осъзнах, че възнамерява да ме целуне. Исках да го спра, защото част от мен бе обхваната от страха на Катрин към него. Но не можех да помръдна, също както не бих могла да помръдна къщата, каквото и да сторех.

В мига, преди устните му да докоснат моите, се сетих за думите на Нора: „Ако се случи да го целунеш, ще бъде като сливане на две души.“ Не помня в отговор на какъв въпрос ги каза, но го запомних.

Когато устните му докоснаха моите, не знам дали беше сливане на души или не, но никога не бях се чувствала така с друг мъж. Сякаш целувката не беше само докосване на устните ни; имах чувството, че телата ни се опитват да се слеят. Исках да потъна в него, да се слея с него по начин, който не е толкова физически по своята същност, а… а…

О, какво ме е грижа как го описвам? Само мога да кажа, че докато той ме целуваше, просто се загубих в него. Не бях аз или Катрин, или някой друг; бях част от него.

Краката ми се огънаха и ние потекохме към леглото. „Потекохме“, защото имах усещането, че съм от живак, а не от кости и плът. Той се свлече заедно с мен и се озова отгоре ми с плътно прилепнали устни към моите.

Много пъти съм се сблъсквала с похот. Доста мъже са ме вдъхновявали да… да правя такива неща в леглото, които са си моя работа, но този мъж ме караше да се чувствам както никога досега. Обзе ме желание, каквото не съм подозирала, че съществува; завладя ме така пълно, че изчезнаха всякакви други мисли и чувства. Усещах само него. Нито друго.

Трябваше да го имам. Исках го толкова близо до себе си, колкото физически беше възможно. И осъзнах, че не изпитвам просто сексуално желание. Исках този мъж да влезе целият в мен; исках цялата да съм в него.

Нямам думи да опиша какво изпитвах към него. Може би и той изпитваше същото, защото целуваше шията ми така, сякаш ако не го прави, ще умре. Отпуснах глава назад и единствената дума, която повтарях, беше „да“. „Да“ на всичко, което пожелае. „Да“ на всичко, което можех да му дам или сторя за него.

Ръката му бе върху гърдите ми; моите ръце бяха върху неговите, по гърба му, в косата му — навсякъде, където можех да го докосна. Никога през живота си не бях желала по-силно мъж.

Поставих ръка между краката му и там не открих нищо. О, той си имаше цялото полагаемо се оборудване, но в момента то просто не функционираше. Или поне не функционираше при моя допир.

Щом го докоснах, той се отдръпна и покри лицето си с ръце, за да не видя мъката му. Цялото ми тяло трепереше, а аз се чувствах напълно загубена без него. Може би трябваше да се опитам да го утеша, но в този момент мислех единствено за себе си.

— Само когато си с мен ли се получава така? — прошепнах аз. — Само с мен ли?

— Да.

Думата се изтръгна някъде дълбоко от него и знаех, че признанието му причинява болка.

Погледнах го и не можех да повярвам, че той „не може“ или че трябва да спрем. Исках да го докосвам. Всъщност исках да сваля всичките му дрехи и да изближа целия цвят от кожата му.

— Тавей — пророних аз и се изтърколих към него, като сложих устни на гърдите му, там, където ризата му се бе разкопчала. Усещах ударите на сърцето му; усещах топлата тъмна кожа; усещах…

Той ме отблъсна и ме изгледа подигравателно.

— Не виждаш ли, че не те желая? Никога не съм те желал. Ти не ме привличаш.

Споменах, че съм твърде горда. Думите му ме нараниха, но не направих нищо да се защитя. Стоях и треперех от желание да се любим. Усещах, че тялото ми гори, сякаш треска ме тресе, и макар да ми говореше отвратителни неща, достатъчно беше само да ми подаде ръка, и аз щях да я поема.

— Можем да… — не се предавах аз, а тялото ми копнееше за неговото, докато посягах с ръка да го докосна. — Ако опитаме…

Той стана от леглото. Надвеси се над мен — очите му бяха пълни с присмех — и каза подигравателно:

— Катрин, ожених се заради парите ти. Използвах ги да сложа покрив на къщата си, да напълня обора с коне. Сега искам да се сдобия с няколко сина, а не мога да ги получа от теб. Ще говоря с адвокатите си утре и ще сложа край на тази женитба-фарс. — И ме дари с още един презрителен поглед: — Повече никога не опитвай подобно нещо. Няма никакъв резултат, а такова поведение само те унизява.

Напусна стаята и затвори вратата.

Бях направо потресена, за да мога да разсъждавам. Да дойда на себе си след срещата с него бе все едно да се възстановя след двуседмичен грип. Чувствах се слаба, беззащитна, уморена, а някъде вътре в мен лейди дьо Грей нареждаше: „Казах ти, че ще стане така. Казах ти.“

Може и да ме е предупредила, може би трябваше да се вслушам в съвета й, но смятах, че всичко е ужасно несправедливо. Не бях сторила нищо нередно. Аз, искам да кажа, Катрин — само беше написала няколко пикантни писма и доколкото се познавах — познавах нея, — беше го сторила, за да привлече вниманието му. И тя ли бе толкова увлечена по него, колкото и аз? При тази мисъл усетих как духът й се свива. Тя го обичаше извънредно много. И което бе по-лошото — същото важеше и за мен. Не се съмнявах, че ако се върне, ще се отпусна на леглото и ще го приема с отворени обятия.

— Но в същото време го мразя — произнесох на глас.

Как да не мразиш мъж, готов чрез развод да съсипе живота на една жена, защото не може да се люби с нея? Мразех го и за отвратителните неща, които ми наговори.

В главата ми прокънтяха думите на Нора: „Любов. Омраза. Това е едно и също.“

— Обичам го и го мразя — продължих аз и усетих, че Катрин се съгласява с мен. „Истинската омраза — бе казала Нора — е обратната страна на любовта.“ Сега най-накрая разбрах какво е имала предвид и ми се щеше да не го бях проумявала.

Глава единадесета

Вероятно съм заспала, а когато се събудих, знаех, че съм плакала. Бях плакала за онова, което загубих и което никога нямаше да намеря. Защо не бях оставила всичко на мира и не се бях омъжила за добрия безобиден Стивън?

Гладът ме накара да напусна леглото и стаята. Къде бяха изчезнали прислужничките, които носят на господарките си подноси с храна? Всъщност какво бе станало с моята сръчна и мълчалива прислужничка? Според информацията ми за времето на Едуард VII вероятно бях пропуснала часа за хранене и следователно нямаше да ям.

Бях склонна да сменя претрупаната с волани роба, но нямаше начин да се напъхам в някоя рокля на лейди дьо Грей без зверски стегнатия корсет и понеже не беше абсолютно наложително да се преоблека, не изпитвах мазохистично желание да го надяна. Стаята беше тъмна и един поглед към прозореца ми подсказа, че навън е нощ.

Отворих вратата и в слабо осветения коридор пред мен изникна жена със свещ в ръка. Тя я доближи толкова близо до лицето ми, че се изплаших да не ме опари.

— Той е мой — заяви тя. — Ти няма да го имаш. Никога.

Обърна се и побягна, а дългите й черни поли шумоляха подире й.

Ако бе по-млада, щях да реша, че е плодовитата Фиона, но тя бе на възрастта на майка ми, макар и с идеална кожа и пощадено от бръчки лице — ефект, осигурен от влажния английски климат. На младини вероятно е била направо красива, ала сега лицето й бе загрозено от очевидната ненавист към мен.

— Чувствам се като в готически роман — обявих на глас и си казах: „Иска ми се да съм у дома.“ — Като чу това, лейди дьо Грей зачурулика някъде вътре в мен, че и тя желаела да дойде. Не се стърпях да не се изсмея на подобно хрумване.

Доверих се на носа си, за да ме насочи към някаква храна. В изящно подредена трапезария, осветена със свещи, открих моя обичан/омразен съпруг, разположил се като на истински пир. Нагъваше, сякаш утре идва краят на света.

Ами, разбира се, помислих си аз, нали сме сродни души. Всеки стрес ме кара да се насоча към кухнята.

— Имаш ли нещо против? — попитах аз. Изчаках да ми направи знак с ръка, и седнах от дясната му страна. Натрупах в чинията си камара по-висока от неговата. Той дори не трепна. Хайде да видим как ще се намъкне лейди дьо Грей в корсета си след като аз приключа с тялото й.

— Разкажи ми за писмата — помолих с пълна уста.

— Защо аз да ти разказвам за твоите писма? — последва не особено услужливият отговор.

— Загубих си паметта. Идвам от бъдещето, а духът ми се всели в тялото на твоята съпруга, така че всъщност съм друг човек.

— О, Катрин, твоите истории ще ми липсват.

Не казах нищо.

— Добре — съгласи се той. — Ще играя играта. Според мен не си искала да бъдат изпратени. Вече ми е ясно. — Тук той ме погледна. Може би все пак се бе изненадал, че съм девствена. — Откъде научи всички неща, които пишеш за… любовта?

— Секса ли имаш предвид?

Той трепна. Според мен Катрин никога не бе произнасяла тази дума, ако въобще я знаеше.

— Бива ме да правя справки — обясних аз. — Много съм добра. Каквато и информация да ми трябва, знам как да я намеря. На кого съм писала тези пикантни писъмца?

— Изглежда, на половината мъже в Англия. Някои от писанията ти са попаднали в редакцията на вестника. Кралят обяви, че не ни познава. Опасява се от нови скандали.

— Разбирам. И нямаш никаква представа кой все пак ги е изпратил на мъжете и в редакцията?

Сви рамене, за да покаже, че не само не знае, но и не го интересува.

— Възможно ли е да съм ги написала, за да предизвикам ревността ти? Искала съм да ги видиш само ти й никой друг?

Точно така щях да накарам някоя от моите героини да се държи, ако трябваше да привлече вниманието на героя. Но, от друга страна, никога не бях имала герой който да има неговия „проблем“. Всичките мои герои бяха неимоверно мъжествени и обръщаха огромно внимание на героините.

— Не е важно защо си ги писала, нито пък кой ги е изпратил. Важното е, че е сторено. За мен е въпрос на чест да се разведа с теб.

Продължавах да ям. Само ако можех да опиша как се чувствах в негово присъствие. Неговите приказки ми се струваха най-долното, най-мръсното нещо, което някога бях чувала. Никой от моите герои не се държи така. При моите герои, след дълги години брак, героинята го е дарила с три деца и чака четвърто. Ненавиждах го, но същевременно исках да бъда с него. В него имаше нещо, което ме изпълваше. Не че ме правеше щастлива; далеч не беше така. Но когато бях до него, имах чувството, че да, тук ми е мястото. Как можеше да иска да ме отпрати?

— Никога не съм обичала друг — чух се да прошепвам нежно. — Никога в живота си не съм обичала някого, както обичам теб.

— Да — съгласи се той. — Знам.

— Тогава защо постъпваш така с мен? — Стараех се да не се разплача. Не исках!

— Не сме подходящи един за друг. Има нещо сбъркано между нас.

— Не се ожени за мен само заради парите ми, нали?

— Разбира се, че не! — сряза ме той гневно, сякаш аз го бях измислила.

— Но ти каза…

— Ти каза, че си се любила с всички мъже в Англия! Как можа да сториш това с мен, Катрин? Как? Бяхме се разбрали, че е по-добре да се разведем без много шум, но ти написа проклетите писма. Господи! Защо някой не ти отнеме перото? Не съм виждал друг да съчинява такива лъжи, когато е с перо в ръка.

— Може би трябва да пиша романи.

— Непрекъснато си настроена да се шегуваш. Само че на мен ми омръзна. Този път прекали. Утре е шести, а на десети трябва да отида до Лондон. Тогава…

Сепнах се. Защо не се бях сетила да погледна в някой календар коя дата сме днес?

— Шести кой?

— Юни, разбира се. Искаш ли да те осведомя и за годината — полюбопитства той високомерно.

— Няма да ходиш до Лондон — обявих аз тихичко. — На осми юни ти и аз ще загинем заедно. Или поне аз ще загина. Тялото ми никога няма да бъде открито.

За миг той ме погледна изпитателно. След това отметна глава и се разсмя:

— Катрин, наистина ще ми липсваш с твоите истории. Наистина ще ми липсват. Твърде много ме забавляваше през всичките тези години.

Първоначалният ми импулс бе да го увещавам да ме послуша, но вътре в мен лейди дьо Грей ме уверяваше, че е опитала всичко, за да го накара да я чуе, ала той все отказвал. След като бях писала писма, в които твърдях, че съм се любила с повечето мъже в Лондон, докато всъщност бях девствена, нямаше как да се кандидатирам за титлата най-честен човек.

Докато разсъждавах върху това, той сложи лакти на масата и се взря в мен.

— Добре, разкажи ми. Знаеш, че никога не съм устоявал на твоите истории.

Пооперих се, като го чух. Мъж, който не може да устои на моите истории? Стивън ме слушаше възпитано, но никога истински не му допадаха разказите ми за рицари на коне, втурнали се да спасяват благородни дами — или обратното, както беше в повечето от моите романи.

Разказах му всичко: че сме сродни души, и му обясних какво означава. Признах му, че съм дух от бъдещето в тялото на съпругата му и че трябва да променя омразата и гнева, натрупани помежду ни, за да съм щастлива в живота си през 1994 година.

Слушаше, сякаш има достатъчно опит в подобни истории, и когато приключих, леко вдигна вежди.

— Трябва да призная, че тази бе една от най-добрите. Наистина — защо не ги записваш? Може и да има публика, която да ги харесва. А сега, ако ме извиниш, трябва да си лягам.

Скочих и сграбчих ръката му.

— Всичко е истина. След три дни някой ще ни убие.

— Така ли? И кой иска да ни убие?

— Не знам… Сестра ти отчаяно търси съпруг, а една отвратителна старица се мотае по коридорите и твърди, че й принадлежиш.

Челюстта му се стегна.

— Малката ми сестра е убийца? И доколкото разбирам смяташ, че Айа, старата ми дойка, също е такава? На нея не й харесват лъжите ти по мой адрес. Не можеш да я виниш.

— Трябва да ме послушаш. Трябва…

— Да? Какво трябва? Да живеем като мъж и жена? — Той дръпна ръката си. — Убеди се, че е невъзможно.

Разбеснях се.

— Да, уверих се, че трябва да страдам заради твоята неспособност.

От косия му поглед разбрах, че отново съм прекалила. Дали нашата кончина беше убийство или самоубийство? Дали ме е убил, а после се е самоубил? И ако беше така, какво е станало с тялото на лейди дьо Грей?

Той напусна стаята.

Останала сама, исках единствено да съм отново вкъщи, в безопасност в апартамента си, в онзи свят, който разбирах. С натежали крака се изкачих горе и легнах да спя.

На следващото утро се събудих с една натрапчива мисъл: да се върна във времето, от което бях дошла. Нора се бе оказала напълно и абсолютно права. Изобщо не биваше да предприемам такова пътуване. Бях направила нещата по-лоши, отколкото бяха. Познанието не можеше да победи чувствата. Дори и да знаех, че трябва да бъда с този мъж, това ни най-малко не помагаше на събитията.

Когато пиша роман, винаги съм склонна да се откажа, ако не се получава. Доколкото си давах сметка, бях попаднала на неуспешен сюжет и най-добре ще бъде да приема загубата и да си отида.

Но как? Как да се върна? Имаше шанс след два дни, когато лейди дьо Грей и ядосаният й импотентен съпруг умрат, духът ми да се върне в настоящето, но не ми се рискуваше. Исках да се върна веднага.

Открих кога и къде е закуската и успях да се явя навреме. На масата се запознах с Хюбърт дьо Грей, чичо на Тависток, симпатичен старец, който ме гледаше с огромна тъга.

— Ех, само ако имаше как да предотвратя това — сподели той.

Предположих, че говори за развода.

Разпитах Елън за него.

— Той уреди женитбата ви. Как може да си забравила, Катрин? Толкова ви обича и двамата.

След закуска отидох да се разходя в парка; по-скоро крачех — какъвто навик имах, щом трябваше да разрешавам някакъв проблем. Възрастен мъж на име Джак, с огромна гърбица на едното рамо, ми поднесе букетче и прошепна: „Съжалявам за всичко, което ви сполетя, милейди“, и изчезна.

Нора беше казала, че хората си спомнят неща от минали прераждания, и понякога ме побиваха тръпки, когато поглеждах някои от тези хора. Например онази жена, Айа, ме мразеше. Постоянно се навърташе наоколо и ме гледаше, сякаш иска да ме затрие от лицето на земята. Долавях, че Катрин доста се страхува от нея. Ако някога е имало нещастен дух, то той се е въплътил в старата дойка, която Тависток смяташе за безобидна. Нямаше как да не съобразя, че е нужно повече от едно поколение, за да натрупа толкова омраза към мен. И въпреки това някъде дълбоко в себе си изпитвах копнеж тя да ме обича. Пълна нелепост, разбира се.

Най-много обаче ми се искаше да престана да се опитвам да разгадая мотивите на хората тук и да се прибера у дома.

Глава дванадесета

ДЖАМАЛ, гласеше обявата, НАЙ-ИЗВЕСТНИЯТ В СВЕТА ХИПНОТИЗАТОР, ЩЕ ПОСЕТИ БЪРИ, СЕЙНТ ЕДМЪНДС, НА ШЕСТИ ЮНИ В ОСЕМ ВЕЧЕРТА. САМО ЕДНА ВЕЧЕР.

Докато четях рекламата на последната страница на вестника, издигнат като стена между нас от мълчаливия ми съпруг по време на обеда, само дето не се задавих с преварените зеленчуци.

— Добре ли си? — разтревожи се Елън, но съпругът ми — любовта на всичките ми прераждалия — остана мълчалив. Ако се задавех, това без съмнение щеше да му спести доста време и средства. А и да разчисти пътя за скъпоценната му Фиона, помислих си аз. Може би тя беше убийцата?

— Добре съм — уверих я аз.

Първата ми мисъл бе да поискам „разрешение“ да отида да видя този хипнотизатор, но реших да не повдигам въпроса и да намеря начин да стигна сама до него. След като бях хипнотизирана, за да дойда тук, може би повторна хипноза щеше да ме отведе у дома.

По време на вечерята едва се сдържах да стоя на едно място — умирах от нетърпение да дръпна Елън настрана и да узная къде е това Бъри, Сейнт Едмъндс.

След около час шепнешком успях да съобщя на Елън какво ме интересува.

Тя ме изгледа слисана.

— Ти не си затворничка, Катрин. Можеш да ходиш където пожелаеш, а и Бъри не е далеч от тук, както ти е добре известно.

— Да, разбира се — заговорих вече с нормален глас, отказвайки се от шпионските си методи. — И мислиш ли, че можем да отидем тази вечер? Искам да кажа — ако нямаш нищо против?

Не исках да тръгна сама, защото един Господ знаеше къде ще се озова. На теория говорех английски, но вече се сблъсках с няколко градинари, които ми отвръщаха на такъв английски, че на мен ми звучеше като арабски — толкова не ги разбирах. Затова ми се щеше да има някой с мен.

— Тавей няма да е вкъщи тази вечер, така че можем да отидем където пожелаем — съгласи се Елън.

Все още се чувствах доста глупаво, но се уговорихме кога да тръгнем. Оказа се, че Катрин винаги е проявявала интерес към медиуми, гадатели и разкошните бижута и украшения на Фаберже, така че желанието ми да видя Джамал никак не я изненада.

Опитвали ли сте да опишете що е това прераждане на мъж от времето на Едуард VII? Мисля, че по-лесно щях да обясня какво е компактдиск. Мъжът, който се представи с името „Джамал“, симулираше старост, за да внуши мисълта, че е натрупал мъдрост. На мен обаче ми беше ясно, че е млад шарлатанин, тоест разновидност на онова, с което днес е пълен Бруклин. Помадата, която бе използвал да потъмни кожата си, се бе размазала от потта му по време на сеанса.

— Живели сте и друг път? — озадачи се той и аз разпознах себе си отпреди известно време. Веднага започна да съобразява как да използва чутото в следващото си изпълнение. Не че темата за прераждането е била напълно непозната по времето на Едуард VII; просто този мъж никога не бе чувал за нея. Съмнявах се, че беше чел много, а и нямаше телевизия, за да го образова набързо. За миг се замислих колко много информация всъщност попиваме в съвременния свят благодарение на средствата за масово осведомяване.

— Искаш да те върна в един от миналите ти животи? — Той ме огледа от глава до пети. — Ще бъде жалко да се лишим от цялата тази прелест.

— Слушай, хлапе — срязах го аз от позицията на своите тридесет и девет години, — не пипай стоката. Искам от теб едно единствено нещо.

Той се ухили.

— Дадено, но ще ти струва десет лири. Заради частното представление, така да се каже.

Горката малка Елън, която се навърташе наоколо. Разкъсваше се от противоречия: от една страна, се ужасяваше, че е зад кулисите на такова долно място като театър, а от друга — преживяването я изпълваше с възторг. Протегнах ръка към нея да ми даде пари, защото нямах.

Само петнадесет минути по-късно — в това време Елън бе изприпкала, за да заеме пари от кочияша на Тависток — се озовах изтегната върху някаква маса и младият човек се зае да ме доведе до транс. „Единственото, което трябва да направиш, е да искаш да се потопиш“ — ми бе казала Нора, а аз наистина желаех да го сторя. Изключително много. Представих си моя апартамент с бялото спално бельо. Мислех си за компютъра, за Дариа, за Мили, за филмите. Опитвах се да си припомня всичко, с което животът в Ню Йорк ме привличаше.

Но вместо това усещах, виждах и чувствах единствено Тависток. Очите му. Ръцете му. Спомних си какво изпитвах, когато ме целуна. Не можех да забравя колко ме привлича, как съм готова да го следвам където и да отиде. Замислих се как се чувствах, когато бях с него — сякаш трябваше да бъда именно там. Мразех го; той бе непоправим, жалък и незаслужаващ, но вътре в себе си имах чувството, че е мой. Как така някоя друга жена щеше да го притежава? По-скоро бях готова да го убия със собствените си ръце, отколкото да позволя това.

— Ще се върнеш там, където всичко е започнало — нареждаше мъжът, а аз усещах как се унасям. — Ще се върнеш в началото.

Да, помислих си аз — в началото; в Ню Йорк, откъдето тръгнах.

Усетих как духът ми започва да се отделя от тялото на лейди дьо Грей, и отново изпитах същото плаващо усещане. Усмихнах се. Връщах се към… Кое бе онова име, за което си спомних, когато хипнотизатора на Мили ме потопи? Тали. Да, това беше. Връщах се при Тали.

Изведнъж осъзнах, че това, което върша, е нередно. Някакъв глас в мен — не беше ли на Нора? — ми крещеше, че има нещо нередно. Не, помислих си, не искам да се върна в началото. Желая да съм в 1994 година. Не искам началото! Отворих уста, за да протестирам, но открих, че вече не съм свързана с тялото си. Опитах се да се намъкна обратно в тялото на лейди дьо Грей, но се оказа, че не мога да мръдна.

Бавно започнах отново да усещам… Какво усещах? Усещах, че съм притисната и че трябва да изляза. Трябваше. Трябваше. Трябваше. Щях да умра, ако не изляза! В следващата секунда изпитах чудноватото усещане, че съм на път да се родя.