Спомен

Глава четиридесет и втора

Плачех, когато излязох от транса, и за момент не разпознах двамата, надвесени над мен. Единият бе млад човек със странно изцапано лице. Под размазани от пот мазила — вероятно евтин грим — се виждаше, че е силно пребледнял.

— Мислехме, че си пътница — произнесе той по начин, който показваше, че не е ходил много-много на училище.

— Ти беше мъртва — прошепна хубавичко момиче, застанало от другата ми страна.

Обърнах се и видях очите на Едит — по-възрастната ми сестра от времето на кралица Елизабет. С известно затруднение си припомних, че сега се казва Елън и отчаяно търси съпруг. Нищо чудно, помислих си аз, след всичко, което е преживяла от такава майка-интригантка.

Опитах се да стана, но ми прималя и отново се отпуснах на твърдата кушетка. Кога ли са се появили тапицираните мебели? И защо имах спомен за превозни средства, които не се теглят от коне?

— Катрин — започна Елън/Едит, — трябва да се прибираме. Късно е, а и денят ти… не бе лек.

Предполагам, че опит за самоубийство е нещо твърде изтощително, разсъждавах аз, докато тя ми помагаше да се изправя. Да не говорим за толкова дълбок хипнотичен сеанс. Младият мъж бе вече до отворената врата и очевидно изгаряше от нетърпение да ни изхвърли колкото се може по-бързо, за да не го обвинят в убийство.

Не бях твърде на себе си и Елън ми помогна да се кача в каретата, за да ме отведе обратно в къщата на брат й. Стоях крайно изтощена, докато прислужничката ме съблече, за да ме сложи да легна. Заспах моментално.

Събудих се на сутринта. Чувствах се несравнимо по-добре, макар и премаляла от глад. Паметта ми бавно се възвръщаше. Като че ли успявах да се сетя за всичко: животът ми в Ню Йорк през 1994 година, животът ми по времето на крал Едуард и животът ми с Талис.

След като позвъних на прислужницата, умът ми започна да блуждае, както става обикновено, когато обмислям сюжет за поредния роман. Исках да си припомня и най-малките подробности.

Сега си обяснявах враждебността на старата дойка на Тависток към мен и моето непонятно желание да я накарам да ме хареса. Айа бе Алида или всъщност — моята майка. Сега, по времето на Едуард VII, най-после Талис бе неин син, така да се каже. Като дойка му бе почти майка. А Тависток я държеше, защото Талис бе умрял убеден, че Алида брани ревностно неговите интереси.

Чичото на Тависток — Хюбърт — очевидно бе прероденият Хю Келън, който се опитваше да ни събере след всичките тези години.

Усмихната, погледнах нагоре към вътрешната страна на балдахина. Дороти бе Дариа — продължаваше да слуша моите истории и да иска много мъже. Поне бе постигнала мечтата си мъжете да я обожават. Дариа не остава незабелязана от никой мъж. А сме приятелки от векове.

Намръщена си помислих, че макар да не я бях срещнала, Фиона трябваше да бъде лейди Франсес. Бях уверена, че преследва мъжа, определен за мен от стотици години.

Когато прислужницата влезе и постави поднос на коленете ми, аз дълго я изучавах. Не съм ли я срещала в миналото? Доколкото можех да видя — не бях.

— Ще желаете ли нещо друго, мадам?

— Не, нищо. Чувствам се добре след цяла нощ сън.

Тя се усмихна.

— Вие спахте две нощи и един ден. Негово благородие разпореди да не ви безпокоят.

След като прислужничката излезе, изядох всичко от подноса и дори се изкушавах да продължа с цветята от вазата. Две нощи и един ден, помислих си аз усмихната. Нищо чудно, че имах чувството, че съм спала под хиляда одеяла.

Точно бях приключила със закуската, и в стаята влезе съпругът ми. За миг потреперих и се сетих за всичко, което представлявахме един за друг. Той не бе пожелал да живее без мен, а аз не можех да живея без него.

— Радвам се да видя, че си по-добре — декларира той официално.

Сега вече знаех какъв е всъщност — колко е уязвим, колко е нежен. Точно като мен, помислих си аз. Хората ме смятат за коравосърдечна, а аз не съм.

— Тали — посрещнах го, без да се замислям, и протегнах ръка.

Не я пое.

— Сега пък си забравила името ми.

— Не, не съм. Просто… — Какво? Просто сега знам толкова повече. — Тавей, искам да опитаме отново. Ние се обичаме. Знам, че ме обичаш. Винаги си ме обичал и винаги ще ме обичаш.

За момент като че ли сълзи блеснаха в очите му, но той бързо се окопити.

— Да — потвърди прегракнал, — винаги съм те обичал, но ти и аз не можем… Не можем… — не успя да довърши изречението и бързо напусна стаята.

— Да — промълвих на глас в тихата стая. — Знам. Не можем.

Никога да не обикнеш друг, бе казал Талис.

Дано вечно ме обичаш и желаеш, но никога да не ме имаш, бе казала Кали.

Нора ми бе обяснила, че проклятията държат моята сродна душа и мен разделени; заради тези прокоби нямахме доверие един към друг в този живот. А неразрешените ни проблеми от времето на крал Едуард VII ни пречат да се открием през 1994 година.

След всичко видяно по времето на кралица Елизабет I — как бяха излъгани Талис и Каласандра, — бях готова да простя и забравя.

— Оттеглям своето проклятие — произнесох на глас полу на шега, но от странно стягане на кожата ме побиха тръпки. Изглежда, произнесените проклятия наистина са по-силни от проклятия, отменени на шега.

Е, добре. Как щях да премахна прокобата?

Първата ми мисъл бе, че ако Нора е тук, ще ме научи как да постъпя. Дали унищожаването на проклятия изисква кристални топки и кукличка-двойник на жив човек? Или мъртви жаби и прах от еднорог?

Докато размишлявах и се забавлявах, зърнах сгънат вестник отстрани на подноса. Никога не съм си падала особено по четенето на вестници, но сега, когато отместих таблата, видях датата. Осми юни. За миг не можах да се сетя защо така ме стресна тази дата, но си спомних.

Днес Тависток и аз щяхме да умрем. Днес някой щеше да ни убие или ние да се самоубием, а тялото ми никога нямаше да бъде открито.

При тази мисъл цялото ми добро настроение отлетя. Убийството е сериозна работа.

Най-важният въпрос бе как да предотвратя всичко. А ако не мога — как да се измъкна оттук, преди да умра?

Сетих се за думите на Нора: ще бъдете много щастливи заедно. Но има доста неща да научиш, преди да го откриеш.

Да науча, помислих си аз. Какво трябва да науча? Нима това, че миналите животи влияят на следващите? Или че не трябва да проклинаш никого независимо колко си ядосан?

Лежейки, изведнъж се сетих, че знам какъв е моят урок: Любовта е всичко на този свят. Нора се оказа права. Исках да се оженя за Стивън, защото се опасявах, че ми предстоят само още няколко плодоносни години и ако ще създавам семейство, по-добре е да го сторя сега. Всъщност не бях обичала Стивън. Доказателството е, че го смятах за съвършен. Тависток не е съвършен. Фактически той е толкова несъвършен, колкото може да е човек. Той е суетен, арогантен, горд и ме смята за свои придатък. Общо взето — отвратителен.

При тази мисъл закрих лицето си с ръце и се разплаках. Да, наистина, сигурно е ужасен, сигурно е влудяващ и нечестен, вероятно очаква да му дам хиляди пъти повече, отколкото той на мен, но той е мой. Така мой, както никой друг никога не е бил и няма да бъде.

Никога да не обикнеш друг, и аз не го бях сторила, нито щях да го сторя.

— Трябва да унищожа проклятието — за пореден път казах на глас. — Трябва!

Но как? Нямам представа как се унищожават проклятия. Знам само да разказвам истории и да забавлявам хората. Да си представим, помислих си аз и се усмихнах, че това е един от моите романи; ако пишех всичко това, щях…

Рязко се изправих в леглото. Подобно на Скарлет получавам сила от земята. В Ню Йорк, когато искам да размишлявам, отивам в Сентрал парк и се разхождам. Вървя километри. Сега трябва да се облека и да изляза, за да премисля какво моята героиня… аз… трябва да сторя, за да премахна проклятието.

След четири часа краката едва ме държаха, но имах сюжет… Не, план! Нужен ми е малко барут, грим, боя за коса и много, много късмет.

Докато вървях обратно към къщата, не мечтаех; аз се молех.

Глава четиридесет и трета

Адам Тависток, лорд дьо Грей, яздеше, сякаш бе сраснат с коня: дългите му крака опасваха потните хълбоци на животното, докато то преодоляваше плетове и потоци. Кал се сипеше по него; къпинови храсти раздираха дрехите му и клоните на дърветата го шибаха през лицето. Но това не го занимаваше — той пришпорваше коня да върви напред, и то колкото се може по-бързо. Ако бе възможно, искаше да избяга от себе си. Единственото му желание бе да язди толкова дълго и бързо, че да остави душата си зад гърба си.

Но къде щеше да отиде, зачуди се той, защото колкото и бързо да препуска, не може да надбяга мисълта си. Къде може да отиде? В очаквателните и жадни ръце на Фиона? Понякога, когато я погледнеше, се чувстваше запленен от красотата й и неудържимо я желаеше, но в повечето случаи му идеше да заспи в нейната компания.

Тя е толкова красива, че няма нужда да притежава чувство за хумор, мислеше си той, докато конят прескачаше някакъв висок плет. Не й се налага да разсмее никой мъж; няма защо да забавлява когото й да било. Самото й присъствие задоволява всеки. Достатъчно — просто да седи, и това е всичко. Като че ли никой не се интересува, че тя никога не слуша какво й приказват. Но същевременно — тя никога няма какво да каже, така че защо да се учи да слуша другите?

И въпреки това Тависток кроеше планове да се ожени за нея. Защо, запита се той за пореден път, макар да знаеше, че единствената причина е да накара Катрин да го ревнува. Катрин като че ли мразеше Фиона; мразеше я истински. При първата им среща Тависток не обърна внимание на красивата Фиона, а само забеляза, че е хубава; но не му хрумна да я пожелае. Тя бе като картина в дома на приятел.

По-късно очевидната нетърпимост на Катрин насочи вниманието му към Фиона. Поради някаква необяснима причина Катрин си мислеше, че Тависток е страстно заинтересуван от божествената Фиона. Най-вече неоснователната ревност на Катрин тласна Тависток да забележи прекрасната Фиона.

Конят прескочи поточе със стръмни брегове, не успя да се задържи и само волята на Тависток, съчетана с умелото подръпване на юздите, помогнаха на животното да се задържи на крака.

Той обича Катрин. Обича я с цялото си сърце. Преди четири години и половина я видя на градинско парти у леля си. Зървайки сините й очи и бяло-русата коса, разбра, че е загубен. Никога не бе харесвал жена, както хареса нея.

Но в сватбената им нощ нещата се объркаха. Много се объркаха. Много, много се объркаха. Колкото и да я желаеше, не можеше да я притежава. Катрин бе толкова невинна — дори не схвана, че нещо не е както трябва. Ужасно й хареса как прегръща голото й тяло, как я държи в прегръдките си. След часове, прекарани в целувки и ласки, тя не разбра защо съпругът й напусна стаята бесен, като затръшна вратата след себе си. Той знаеше, Катрин има чувството, че нещо е сбъркала, но не разбира какво.

На следващото утро си каза, че неговата неспособност да я обладае се дължи на факта, че я обича толкова много, та е неспособен да докаже колко силно я желае. И не я познава. Може би ако я опознае, ще се отпусне.

Затова й се посвети изцяло. Пътуваха заедно, смееха се, доверяваше й се, но като резултат я обикваше още по-силно, отколкото когато се бяха оженили.

Така страстно я желаеше. Болеше го от копнеж. Всичко в нея го привличаше: движенията й, говорът, онова което разказваше; от начина, по който държеше чашата с чай, пот се стичаше по гърба му.

След година съвместен живот, без да успее да изконсумира брака, реши че е най-добре да се оттегли и да се впусне в самотни пътешествия. Надяваше се, че като не е при нея и не я вижда, ще се освободи от чувството, което изпитва.

А имаше и други жени. Трябваше да се убеди, че все още е мъж. Остави Катрин в провинцията и прекарваше времето си в Лондон; пиеше и съблазняваше жени. Никога не възникна проблем да обладае някоя. Само с Катрин не се чувстваше мъж.

Някъде през третата години на брака им — ако можеше да се нарече така — започна да си мисли, че грешката е в нея, не в него. След като очевидно нищо не е сбъркано при него, значи причината е в нея.

Чичо Хюбърт се тревожеше, че Тависток прекарва прекалено дълго далеч от Катрин.

— Жените правят бели, когато нямат с кого да си запълват времето — напомни му той. — Трябва да й направиш няколко деца, за да има с какво да се занимава. Дръж я в леглото. — Така и не можа да си обясни нито гневния отговор на Тависток, нито бурното му напускане на къщата.

Тависток забеляза как Катрин реагира на прекрасната Фиона. Тази ревност докосна нещо дълбоко в него. Не му правеше чест, но откри, че иска да нарани Катрин, така както тя — макар и невинно — го нараняваше. Започна да споменава Фиона при всеки удобен случай. Разказваше на Катрин за парфюма на Фиона, за дрехите й. Предложи на Катрин да попита Фиона как поддържа така меки косите си. Всяка негова реплика ядосваше Катрин все повече и повече, докато накрая гневът й бе равен на гнева на Тависток.

Но всичко му се върна, когато Катрин написа онези писма. Много добре знаеше, че Катрин не е имала сексуален живот с никой мъж. Прекалено изкъсо я следяха, за да го има. Всеки път, когато се завръщаше от пътуване, Тависток привикваше прислужницата й и изискваше пълен отчет за всяка минута от времето на Катрин. Най-голяма радост като че ли й доставяше патронажът на разни оперни певци и покупката на бижута от някакъв руски имигрант.

Тависток бе съвсем наясно, че е написала писмата, за да си помисли той, че е желана. Тя не го каза — гордостта й не отстъпваше на мъжката, — но той знаеше какво цели. Катрин искаше да му даде да разбере, че другите мъже я харесват и желаят по същия начин, по който той копнее за Фиона.

Но и Тависток бе горд, затова не можа да й обясни, че проблемът е в него, а не в нея.

Всичко щеше да отшуми, ако не се бе намесила Айа, старата му дойка. Винаги се бе държала прекалено собственически с подопечното й дете. Когато Тависток бе малък, тя го щипеше, за да го разплаче преди задължителното представяне на родителите му в 18 часа всяка вечер. Не бяха нужни много подобни представяния, преди да бъдат напълно отменени; родителите му не държаха на срещи с врещящо хлапе с протекъл нос. Дадоха указания на дойката да им го представи, когато поотрасне и се научи да се държи прилично. Така Айа получи своето — сладкият малък Тавей бе единствено неин.

Може би той успя да заблуди мнозина, че крехката му млада съпруга го отегчава прекалено много, за да се задържа вкъщи, но не успя да подведе Айа. Тя бе наясно, че е пленен от Катрин. От първия миг, в който Тависток зърна Катрин, не мислеше повече за никой друг. Само тя бе в съзнанието му. Айа разбра, че Катрин й отне Тависток по начин, по който само дълбоката любов може да го направи. Затова възненавидя Катрин.

Тависток се престори, че няма представа как писмата на Катрин са станали публично достояние. Наивно и невинно Катрин остави „случайно“ писмата така, че той да ги види. В действителност ги изчете с огромно удоволствие, защото нейните разкази винаги го забавляваха. Катрин можеше да посети най-скучното, най-обикновеното място на света и да се върне с изключително забавни истории. В началото на брака им той седеше на някое чайно парти, стара вещица му наливаше от освежителната напитка и не спираше да говори за градината си. Едва се въздържаше да не задреме. Но по-късно, на път към дома, Катрин го забавляваше с истории за най-различни неща, случили се все на това събиране. Катрин разказваше за кокалести дъщери с големи носове, всичките умиращи от любов по него. За „доказателство“ припомняше как момичето му поднесло чашата с чай и попитало дали иска мляко или лимон. Докато слушаше описанията на Катрин, Тависток винаги имаше чувството, че са били на различни места. Къде е бил той, докато е ставало всичко това? На него му бе много по-приятно да слуша разказите на Катрин какво е било, вместо да наблюдава какво се случва в действителност.

Но след първата година от брака им яростта на Тависток започна постепенно да нараства и Катрин престана да разказва. Тя обяви:

— Когато съм нещастна, в главата ми няма истории.

По това време той започна пътешествията си, за да я избягва.

Но винаги се връщаше при нея. Толкова му липсваше, когато не беше при него — сякаш част от него отсъстваше, сякаш бе оставил тялото или душата си на друго място.

Тогава защо не можеше да изпълни съпружеските си задължения? Нямаше представа, но колкото и да се стараеше, никога нищо не се получи.

Затова Катрин се опита да привлече вниманието му и написа онези писма, в които твърдеше, че е прелъстила всички мъже в Англия. Тависток прочете писмата и се смя от сърце, но когато Айа изпрати две до вестниците, смехът му секна. Тя разпрати някои и до съпругите на мъжете, с които Катрин твърдеше, че е имала любовни връзки. Други — до самите мъже, чийто имена фигурираха в обръщенията на писмата.

Тависток не знаеше кой се чувства по-ужасно — той или мъжете, които бяха наясно, че никога не са се докосвали до хубавата съпруга на лорд дьо Грей. Всеки мъж изпитваше удоволствие от заблудата, че останалите го вземат за героя, сложил рога на мъжа, който предизвикваше такава страст сред собствените им съпруги. Нямаше мъж в салоните на Англия, пощаден от възторга на съпругата или любовницата си колко привлекателен е Адам Тависток, или от коментарите им каква жизненост блика от него, когато прекосява салона, или как лорд дьо Грей гледа съпругата си с такъв плам, че може да подпали косата й, и се налагаше съответният мъж да отговаря защо той не гледа съпругата си така.

Писмата дадоха възможност на тези мъже да си получат своето. Те честно отричаха да са докосвали хубавата деликатна блондинка, но гледаха и да оставят съмнението, че лъжат; искаха да създадат впечатлението, че се опитват да спасят честта на дамата.

И какво направи Тависток, за да спаси своята чест? Остана оженен за Катрин, макар да не можеше да я люби. Много му се искаше да имат деца. Син, за да наследи името му, и няколко момиченца, които да приличат на Катрин. Дъщери, които да му разказват истории и да го гледат, както го гледаше майка им. Единственото по-добро от това да има Катрин, бе да има половин дузина като нея.

Само че нямаше да се случи. Никога нямаше да има деца от нея.

След като писмата бяха разпратени, той реши хладнокръвно да се разведе. И за коя друга да се ожени, ако не за прекрасната Фиона? Появата му с толкова красива жена щеше да докаже на света, че още е мъж, макар съпругата му да го е унижила в очите на всички.

Но всеки път, когато си представеше, че ще се ожени за Фиона, на Тависток му призляваше. Той искаше Катрин. Желаеше я с цялата си душа. А не можеше да я обладае.

Конят, вече доста поуморен, се препъна отново, но Тависток продължи безмилостно да го пришпорва. Бе яздил много пъти насам и добре познаваше местността. Скоро щеше да излезе на пътя и чак тогава да тръгне обратно към къщата; бе стигнал границата на имота си.

Катрин, помисли си той. Катрин, Катрин, Катрин. Какво ще прави с нея? Какво ще прави без нея?

Имаше чувството, че ще умре, когато лекарят му съобщи, че в един ден е припаднала два пъти — вероятно защото е бременна.

— Провери дали е така — нареди гневно Тависток. И докато чакаше отговора, изпи половин бутилка бренди.

Отговорът на лекаря дойде: съпругата му е девствена. По лицето на лекаря се четеше ясно какво ще си помисли светът, ако това се разчуеше.

Тависток съобщи на Катрин, че знае, че е девствена. Тогава тя му кресна — нещо съвършено непознато за него до този ден. През последните дни бе станала някак по-различна. Не бе така примирена. Нито така плаха. Не го гледаше умолително да бъде мил с нея, да й обръща внимание, да я обича. Вече не питаше: къде сбърках? защо не ме обичаш?

Не разбираше как е възможно, но осъзна, че обича тази Катрин повече от предишната. Вероятно неговата неспособност е плод на нейната доброта и невинност — извършвайки нещо така животинско като обладаването й, би я омърсил.

Но дори за Тависток подобно обяснение на нищо не приличаше. В действителност нямаше представа какво не е наред с него.

Дълбоко замислен, стигна до отрупаните дънери и камъни на пътя. Конят му се стресна, той не успя да се задържи на седлото, литна над главата на животното и се просна по гръб на коравата земя.

Изчака, за да му се проясни главата. Зашеметен, той се надигна на лакти точно навреме, за да види как конят му изчезва зад хребета право към дома. Животното добре си знаеше пътя за вкъщи, защото точно тук, в края на имота, винаги се обръщаше.

— По дяволите! — промърмори той и се опита да се изправи, но все още замаян, за малко да се отпусне отново на земята. Препъна се на няколко пъти, но стигна до купчината от дърва и камъни, като си помисли, че ще нареди да съдерат от бой онзи, който си е позволил да я натрупа. Кому бе хрумнало да струпа на средата на пътя, където язди всеки ден, камара почти човешки бой — чудеше се той. Някой можеше…

Някакъв съскащ звук привлече вниманието му. Наведе се към най-големия дънер и установи източника на звука. Видя малко огънче; по запален фитил бързо напредваше пламъче към цилиндър, пълен със сива пудра.

— Барут — констатира на глас и успя да се обърне миг преди експлозията, която почти го оглуши. Някакъв камък го удари по тила и после не си спомняше нищо.

— Къде съм?

— Шшшт — прозвуча непознат женски глас. — Почивай. Аз ще се погрижа за тебе — каза тя със странен акцент, но определено звучеше като от простолюдието.

В стаята бе непрогледен мрак и той не виждаше нищо; главата го болеше така силно, та си помисли, че от тази болка може да го избави само смъртта; в ушите му имаше странен тътен.

— Не! Не пипай превръзката — спря го жената. Или поне му се стори, че казва това.

Тависток бе прекалено зле, за да се опита да разбере какво става, и отпусна глава.

— Ослепял ли съм?

Слепотата изглеждаше като хубав завършек на безплодния му живот.

— Нищо и ник’во гърмене. Туй е ’сичко. Мънинко барутец. Няма за к’во дъ съ косиш. Ай де, пий т’ва и ш’съ упрайш.

Усети, че превръзката е плътно затегната около очите му. Жената провря ръка под врата му, повдигна главата му и я притисна до меката си гръд. Подаде му да пие някаква топла течност от груба дебела чаша.

— Какво е това? — понита той замечтано, защото му бе приятно да обляга глава върху гърдите й. Явно не си бе дала труда да сложи корсет.

— Чай от върбова кора — обясни тя. — Предшественик на аспирина, подправен с малко тъмен ром.

Продължи да мърмори нещо в смисъл, че не знае дали аспиринът вече е изобретен.

Дочутото трябваше да породи въпроси у него, но понеже не се сети как точно да ги формулира, попита:

— Ти коя си?

— Твоят ангел пазител, скъпи — отвърна тя. — К’во искаш да бъда?

— Не искам да си по-различна от това, което напипвам — увери я той и ръката му се плъзна по нейната.

Жената така рязко пусна главата му на твърдото легло, че му излязоха свитки от очите и той простена.

— Нямаш ли си половинка? — попита тя и в гласа й се долавяше гняв. — Нямаш ли жена да си седи сама вкъщи, докато ти хайманосваш по света и гониш фусти?

Не познаваше този диалект, но долавяше смисъла.

— Тя не…

— Само да кажеш, че не тъ разбира. Ще тъ фрасна с ръжена.

Тависток се засмя.

— Опасявам се, че прекалено добре ме разбира. Може още малко от онова питие?

Този път не поднесе чашата до устните му, а му я подаде. Заради превръзката на очите се наложи да размахва ръце, докато я открие.

Жената мълчеше и той се заслуша, за да разбере къде е застанала, но тътенът в ушите му бе толкова силен че не различаваше звуците ясно. Нещо в нея го интригуваше.

— Как попаднах тук? Моля те, разкажи ми.

— Довля’ох те — отговори тя с отвратителния си диалект, но с всяка следваща глътка от топлото питие той се дразнеше все по-малко. — Не — възрази тя нежно и той усети как сяда до него на леглото. — Ти ми разкажи за себе си. Защо пришпорваше бедното добиче така? Насмалко да ме убиеш.

Засмя се, но от това главата го заболя, макар и не така силно — вълшебният еликсир в чашата вече действаше.

— Ако започна да ти разказвам проблемите си, никога няма да свърша.

— Аз съм добър слушател — окуражи го тя, като забрави да говори със странния си акцент. Тависток като че ли не забеляза.

Имаше нещо в причудливата ситуация — неговата слепота, топлата стая, мекотата на жената независимо от опитите й да се покаже хладна, — което пробуждаше желанието на Тависток да говори.

— Обичала ли си някого толкова много, че нищо друго в живота да няма значение? Обичала ли си го така силно, че да не можеш да ядеш, да не можеш да спиш, нито да работиш?

— Да — промълви тя и по гласа й Тависток разбра, че не лъже. — Този човек е причината да искаш да живееш.

— Да, така е.

— За твоята лейди Фиона ли става дума?

Тависток се усмихна в тъмнината.

— Фиона? Тя е нищо. Празна черупка. Притежавам нефрити, които имат повече душа от нея.

— Тогава кой? — прошепна жената. — Не може да е съпругата ти. Всички знаят, че възнамеряваш да се разведеш.

— Да. Обичам я. Само нея.

— Тогава защо…

— Трябва — прекъсна я той свирепо, от което го заболя главата. — Трябва. Тряб…

— Шт — прекъсна го тя и отново привлече глава му към гърдите си, като в същото време легна до него. Шокиран, Тависток усети тънките й голи крака до себе си.

— Какво има? — прошепна тя в ухото му. Нежният и тон заедно с тътена в главата му правеха гласа й далечен и сякаш нереален.

— Не мога да я любя — призна той онова, което не бе изричал пред никой друг на този свят.

— Не можеш да… — тя притискаше бедрата си към неговите, а устните й бяха до ухото му.

През последните няколко години бе лягал с жени все известни с вещината си в любовното изкуство, но никога не бе изпитвал тръпка, каквато тази жена пробуждаше.

— Приличаш на мъж, който може да направи каквото поиска — измърка тя и се изтърколи от леглото.

Тависток не разбираше защо се колебае, какво го възпира да обладае тази жена. С рязко движение свали превръзката. В първия момент не видя нищо и изпадна в паника, че наистина е ослепял. Но полека-лека започна да различава очертанията на стаята, запаления мангал в единия ъгъл. Мебелировката бе оскъдна и груба. През единствения прозорец се виждаше, че навън е тъмно; тежката дъбова врата бе здраво залостена.

Погледът му се поизбистри и той видя, че тя стои малко встрани леко разкрачена, ръцете й предизвикателно поставени на бедрата. Все още не различаваше всичко ясно, макар че разтърка очи. Червената й блуза едва покриваше гърдите, а широкият пояс в червено и черно пристягаше тънката й талия; черната пола бе заметната така, че оголваше едното й бедро.

— Ще успея ли? — попита тя нахално, а по устните й заигра усмивка, от която го побиха студени тръпки.

Нещо в него му казваше да не я докосва — сигурно има съпруг, скрит наблизо в сенките, и най-вероятно възнамерява да го съблазни, а после да го изнудва. Не обичаше да си има работи с жени като… като нея, но тази тук така го привлича, че не може да й устои. Положително подобна магнетичност се дължи на факта, че не я вижда ясно, чува нещата някак от разстояние и…

Потокът от мисли секна в мига, в който тя тръгна към него.

— Що за любовник е джентълмен като теб? — попита тя, докато се придвижваше. — Обзалагам се, че си прекалено бърз, за да имаш време дори да се съблечеш. Как го правиш — вдигаш полата на жената, свършваш си работата и си отиваш?

— Да — усмихна се той и притвори очи, щом я усети да ляга отгоре му. — Само простолюдието знае що е това любов — добави той закачливо.

Когато положи ръце на гърдите му, той отвори очи за да я погледне. Черните й коси се спускаха плътно около лицето и го скриваха почти напълно. В мъждукащата светлина от огъня му заприлича на Катрин — на любимата му Катрин. Собствено всяка жена, която обладаваше, му напомняше Катрин.

Сепна го: разкъсваше ризата му и копчетата се разлетяха, а едно изсвистя, защото попадна в огъня.

За миг, докато го възсядаше и прокарваше ръце по гърдите му и надолу по корема, той не помръдна.

— Хайде, хубавецо. Можеш ли да любиш жена?

Тависток чувстваше, че никога не е бил така възбуден. Протегна ръце към главата й, зарови пръсти в косите и придърпа устните й към своите. И повече не мислеше за нищо. Бе сляп не от избухването на барута, а от страстта, която облада тялото му. Точно такава жена бе искал цял живот и знаеше, че ще умре, ако не я има. Никакви последици не го интересуваха. Бе подчинен изцяло и единствено на необходимостта да я притежава.

Гордостта му бе, че е опитен любовник. Вечно в леглото на чужди жени, знаеше, че го обсъждат и сравняват с други мъже. Подобни клюки налагаха отговорност и за Тависток бе въпрос на чест да се представи така, че да му се разнася славата на нежен любовник, даряващ много удоволствия.

Но в момента желаеше така силно тази жена, че мислеше само за себе си. Ала тя също се стремеше към него. Докато разкъсваше дрехите й, усети, че нейното желание е не по-малко от неговото.

Останали голи, той нямаше време за любовни игри. Тя предизвикваше първичната му жажда и той трябваше да я удовлетвори веднага.

Прониквайки в нея, подсъзнателно усети малката мембрана и дочу вик от болка, но бе прекалено далеч от реалността, за да се замисли какво означават тези неща. Желаеше я така силно, че само след броени мигове бе готов да се излее в нея.

И го направи. Свърши. Беше нещо неизживяно дотогава: част от него умря, но в същото време се бе родила друга. Цял живот бе чакал освобождаването, което изпита. Беше край, беше начало.

Трепереше целият и я притискаше към себе си; в очите му имаше сълзи, но не схващаше причината.

— Успях! Успях! — развика се жената.

Тависток бе изгубил представа за нещата, но постепенно съзнанието му започна да се прояснява: избухна барут, появи се жената с черните коси.

Тя се опитваше да се изтръгне от прегръдките му, но първата му реакция бе да я задържи, никога да не я пусне.

— Не — промълви той. Искаше я завинаги. Щеше да я умолява никога да не го изоставя.

— Всичко е наред — изчурулика тя и започна да обсипва врата му с целувки. — Свърши се. Проклятията са унищожени. Вече нямат никаква сила.

Главата все още го болеше; продължаваше да не вижда ясно, а и не чуваше съвсем добре, но този глас му бе познат. Сграбчи я за раменете и я отдалечи от себе си, за да види очите й. Под размазания грим, под черната коса видя Катрин.

За миг се ядоса. Как може да му изиграе такъв номер? Какво прави неговата съпруга, облечена като лека жена? Защо…

Трябваше му малко време, за да осъзнае какво се случи току-що. Току-що бе обладал Катрин — жената, която обичаше. Нямаше никаква физическа преграда.

— Но как…

— Наистина ли искаш да приказваме? — попита тя и сложи пръст върху устните му.

Той се засмя, притисна я към себе си и в следващия миг ръцете им и устните им се докосваха навсякъде. Ако не бе изпил толкова ром, ако барутът не бе избухнал до главата му, ако камъкът не го бе ударил по тила, да не говорим за падането от галопиращия кон, може би щеше да я разпитва надълго и нашироко къде всъщност е научила това, което очевидно знае. Но, от друга страна, не е такъв глупак да любопитства излишно, та тя да се откаже от всички чудесни неща, които прави с тялото му.

Винаги е вярвал, че да се люби с Катрин ще е прекрасно, но се оказа много повече, отколкото си представяше. Не беше възможно да го обясни, но имаше усещането, че по време на сливането им изживява страстта и на двамата. Почти физически усещаше, че нейното и неговото съзнание проникваха едно в друго. Щом го осенеше някоя мисъл, тя реагираше абсолютно хармонично, а той като че ли долавяше нейните желания като свои и мигом откликваше.

Любиха се цяла нощ, сменяха поза след поза, и то с такава лекота, сякаш се бяха любили от незапомнени времена — просто знаеха всичко един за друг.

— Имам чувството, че винаги сме били любовници — прошепна той.

— Никога — отвърна тя. — Никога, но се желаем от толкова векове, че знаем всичко. Ние се любим със себе си.

— Да — съгласи се, макар че не разбра точно какво каза, но в същото време схвана смисъла.

В леглото с нея се чувстваше свободен. С другите жени бе нащрек, защото трябваше да пази репутацията си — непрекъснато да се показва вещ и знаещ.

А с тази чернокоса Катрин можеше… е, да експериментира. Дали така е хубаво? — зачуди се той, докато я вдигаше, за да я обърне и сложи върху щръкналото си доказателство за желанието към нея.

— О-о-о… Хубаво е… — измърка тя, а той се разсмя, галейки гърдите й, и после спусна ръце към тънката й талия.

Когато се отпусна върху нея за четвърти път през последните няколко часа, започна да й разказва колко я обича.

— Още ли мислиш да се жениш за Фиона? — попита тя невинно.

Той отърка нежната й буза с наболата си брада и тя изпищя.

— Това ще се махне ли? — попита той, като държеше кичури коса и имаше предвид цвета им. Светлината отвън започваше да прониква, а и погледът му се избистряше.

— Има ли значение?

— Обичам те с всякакъв цвят коса, но… Всъщност, хубаво е да има известно разнообразие.

— Ах ти! — погледна го уж строго тя, като се метна отгоре му.

В следващия миг тя притисна ръце към главата си, сякаш изпитваше огромна болка.

— Какво има? Катрин! Какво става?

— Не! — рече тя. — Не искам да се върна. Искам да остана тук.

— Разбира се, че можем да останем тук. Щом не искаш да се върнем в къщата. Можем…

— Не! — обади се отново тя рязко, а очите й бяха плътно затворени, сякаш говореше на някой друг. — Не искам да се върна!

Тя го погледна и очите й бяха пълни с огромна мъка.

— Нора е. Вика ме обратно. Казва, че съм направила което трябва и сега трябва да се върна. Казва, че мястото ми не е тук. Не й позволявай да ме вземе.

Той не разбираше какво му говори, но знаеше, че е изплашена. А ако тя бе изплашена, той също беше изплашен. Обгръщайки я с тялото си, я притисна до задушаване.

— Няма да позволя на никой да те вземе. Ти си моя.

— Да — съгласи се тя. — Твоя съм, само твоя. Никога не съм обичала никой друг. През никой от животите си. Дори през онези, които съм живяла без теб.

Той не си даде труда да разбере какво иска да каже, а само я притискаше, тъй като и двамата имаха нужда от това.

— Не й позволявай да ме вземе. Тя ме вика. Иска да ме отдели от теб.

— Няма да я оставя да те вземе.

— Не. Не разбираш. Тя ще вземе духа ми, а ще остави тялото ми. О, Талис, не ме оставяй. Толкова много пъти те губех.

— Този път няма да ме загубиш, защото ще дойда с теб. Винаги ще бъда при теб.

Отдръпвайки главата си, тя го погледна.

— Така ми се иска да имам време да ти обясня всичко. Грижи се за Катрин. Тя — това съм аз, и тя те обича.

— Ти си Катрин. Ти ме обичаш — каза той, изплашен от думите й, макар че му изглеждаха лишени от смисъл. Тя сякаш вярваше, че ще умре. — Няма да ти позволя да ме изоставиш.

— Аз не съм Катрин. Аз съм Хейдън Лейн и живея в друго време, на друго място, но и там те обичам така, както и тук. Дръж ме по-здраво. Дръж ме. Тя става по-силна. Накарай я да ме остави на мира. Не искам да се връщам. Искам да остана при теб завинаги.

Той я притисна, като милваше косата й и се опита да слее тялото си с нейното, докато и говореше спокойно и с цялата си любов.

— Няма да те изоставя. Където и да отидеш, ще дойда с теб.

— Закълни се! — настоя тя, а гласът й бе приглушен тъй като бе заровила лице в гърдите му. — Закълни се в безсмъртната си душа!

— Заклевам се — промълви той нежно. — Давам свещена клетва на теб и на Господ. Ще дойда с теб където и да отидеш. Никога няма да те изоставя. Никога.

След тези думи Хейдън започна да усеща как отслабва. Духът й напускаше тялото на Катрин. Противеше се, противеше се на глас. Опита се да спори с гласа на Нора в главата си, но с всяка измината секунда той ставаше все по-висок.

Когато дочу и гласа на Мили, разбра, че губи.

— Хейдън, моля те, събуди се. Обичаме те и имаме нужда от теб. Моля те, върни се. Моля те, не умирай.

Хейдън се опита да заговори на Тависток, но от устата й не излезе никакъв звук и тя усети тялото му да изчезва от ръцете й. Изпищя.

— Нее!

В един миг всичко причерня — тя не бе в ничие тяло.

В следващия — Хейдън отвори очи и откри, че лежи на дивана в дневната на Мили в Тексас и гледа към няколко много изплашени хора.

Никой не отрони и дума, когато тя извърна глава и по бузите й безмълвно закапаха горещи сълзи.