Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот

Глава 2

Беше вече тъмно, когато си тръгнах от нашите. Не очаквах Еди Дечуч да си е у дома, но за всеки случай минах покрай къщата му. В половината на Маргучи светеше, но у Дечуч нямаше и следа от живот. Забелязах, че жълтите ленти за ограждане на местопрестъпления не са свалени от задния двор.

Трябваше да задам няколко въпроса на госпожа Маргучи, но това можеше да почака. Не исках да я притеснявам тази вечер. Денят й беше достатъчно неприятен. Ще я хвана утре, а на път към нея ще се отбия в офиса и ще взема адресите на Гарви и Колучи.

Продължих напред към авеню „Хамилтън“. Блокът ми се намира на няколко километра от Бърг. Солидна триетажна маса от тухли и хоросан, построена през седемдесетте, когато най-важното бяха икономиите. Сградата не е луксозна, но има портиер, който би направил всичко за пет бири, асансьорът работи почти винаги, а и наемът е разумен.

Паркирах отпред и вдигнах очи нагоре. В апартамента ми светеше. Някой си беше у дома, но това определено не бях аз. Вероятно Морели ме чакаше. Той имаше ключ. Почувствах вълнение при мисълта, че ще го видя, но то бързо бе заменено от неприятно свиване на стомаха. Двамата с Морели се познавахме от деца и отношенията ни никога не са били прости.

Поех по стълбите, като се чудех какъв вид да си дам. Накрая се спрях на щастлива усмивка. В действителност и двамата с Морели сме сигурни, че се обичаме. Но не сме сигурни, че можем да изтърпим едно съвместно съществуване до края на живота си. Нямам огромно желание да се омъжа за ченге, а Морели не иска да се жени за агентка по залавяне на обвиняеми. Освен това съществува и Рейнджъра.

Отворих вратата на апартамента си и намерих двама старци, седнали на канапето ми, които гледаха мача по телевизията. Морели не беше наоколо. Старците скочиха на крака и се усмихнаха, когато влязох в стаята.

— Ти сигурно си Стефани Плъм — каза единият. — Позволи ни да се представим. Аз съм Бени Колучи, а това е моят приятел и колега Зиги Гарви.

— Как влязохте тук?

— Вратата беше отворена.

— Не е вярно.

Усмивката стана още по-широка.

— Зиги го направи. Много го бива с ключалките.

Зиги кимна и зашава с пръсти.

— Може да съм дърт глупак, но пръстите ми още вършат работа.

— Не си падам по хора, които влизат с взлом в дома ми — намръщих се.

Бени кимна тържествено.

— Разбирам те, но решихме, че в този случай няма да има проблем, тъй като трябва да обсъдим сериозен въпрос.

— И спешен — добави Зиги. — Въпросът определено е спешен.

Двамата се спогледаха и си кимнаха в съгласие. Въпросът беше неотложен.

— Освен това — продължи Зиги — съседите ти са прекалено любопитни. Чакахме те в коридора, но една дама непрестанно отваряше вратата си и ни гледаше. Почувствахме се неудобно.

— Мисля, че тя се интересуваше от нас, ако разбираш какво имам предвид. Но ние не правим такива неща. Женени сме.

— Е, може би, когато бяхме по-млади — усмихна се Зиги.

— И какъв е този неотложен въпрос?

— Двамата със Зиги сме добри приятели на Еди Дечуч — отговори Бени. — Всъщност тримата сме близки от много години. Та ние със Зиги се тревожим заради внезапното изчезване на Еди. Притесняваме се, че може да си има неприятности.

— Имате предвид неприятности, защото е убил Лорета Ричи?

— Не, не смятаме, че е така. Хората вечно обвиняват Еди, че е убил някого.

Зиги се наведе и прошепна тайнствено:

— Но това са само слухове.

Разбира се.

— Тревожим се, защото смятаме, че Еди не разсъждава трезво — каза Бени. — Изпаднал е в депресия. Отиваме да се видим с него, а той не иска да говори с нас. Никога не е бил такъв.

— Това не е нормално — обади се Зиги.

— Както и да е, знаем, че го търсиш, а не искаме Еди да пострада. Разбираш ни, нали?

— Не искате да го застрелям.

— Точно така.

— Почти никога не стрелям по хората.

— Понякога се случва, но се молим на Бога да не се случи с Чучи — каза Бени. — Опитваме се да предотвратим убийството на Чучи и…

— Хей — прекъснах го. — Ако Еди бъде застрелян, няма да е с мой куршум.

— Има и още нещо — добави Бени. — Опитваме се да намерим Чучи, за да му помогнем.

Зиги кимна.

— Според нас той трябва да отиде на лекар. Май се нуждае от психиатър. Решихме, че можем да действаме заедно с теб, тъй като и ти го търсиш.

— Разбира се — отговорих. — Ако го намеря, веднага ще ви уведомя.

След като го доставя в съда и го тикнат зад решетките.

— Чудехме се дали имаш някакви следи.

— Не. Абсолютно никакви.

— Мамка му, разчитахме, че знаеш нещо. Чухме, че си доста добра.

— Всъщност не съм толкова добра. Просто понякога имам късмет.

Нова размяна на погледи.

— Е, мислиш ли, че и сега ще имаш късмет? — попита Бени.

Трудно ми е да се чувствам късметлийка, когато току-що един старец се е изплъзнал от ръцете ми, намерила съм убита жена в бараката му и съм седяла цяла вечер с родителите си.

— Е, прекалено рано е да се каже.

В коридора се чу шум, после вратата се отвори и Откаченяка нахлу в стаята. Беше облечен в лилав ластичен гащеризон с качулка, а на гърдите му беше избродирано огромно сребърно О.

— Здрасти, маце — поздрави Откаченяка. — Опитах се да ти звънна, но въобще не се прибираш у дома. Исках да ти покажа новия си костюм на Супероткаченяк.

— Мамка му — изохка Бени. — Прилича на смахнат педал.

— Аз съм супергерой, пич — обясни Откаченяка.

— Суперпедал е по-вероятно. В този костюм ли бродиш по цял ден?

— В никакъв случай, пич. Това е тайният ми костюм. Нося го само когато изпълнявам специални мисии, но исках мацето да ме види в целия ми блясък, затова се издокарах в коридора.

— Можеш ли да летиш като Супермен? — попита Бени.

— Не, но мога да летя наум, пич. Нося се из космоса.

— Олеле, майко — изохка Бени.

Зиги си погледна часовника.

— Трябва да вървим. Ако научиш нещо за Чучи, ще ни се обадиш, нали?

— Разбира се.

Да бе!

Загледах ги докато излизаха. Приличаха на стара семейна двойка. Бени имаше поне двадесет килограма наднормено тегло и двойната му брадичка се стелеше над яката му. Зиги пък приличаше на скелет на пуйка. Допуснах, че и двамата живеят в Бърг и членуват в клуба на Дечуч, но не бях сигурна. Другото ми предположение беше, че и за двамата имаше данни в офиса на Винсънт Плъм, тъй като не си бяха направили труда да ми дадат телефоните си.

— Е, какво мислиш за костюма? — попита Откаченяка, когато Бени и Зиги си тръгнаха. — Двамата с Дуги намерихме цял кашон с такива. Мисля, че са за плувци или спринтьори, или нещо такова. Ние с Дуги не познаваме плувци, които могат да ги използват, затова решихме да си направим костюми на супергерои. Нали разбираш, можеш да ги носиш като бельо, а после, когато трябва да влезеш в ролята на герой, само си сваляш дрехите и си готов. Единственият проблем е, че нямаме пелерини. Сигурно заради това старците не разбраха, че съм супергерой. Нямам си пелерина.

— Не се мислиш наистина за супергерой, нали?

— Имаш предвид в истинския живот ли?

— Да.

Откаченяка ме изгледа втрещено.

— Супергероите са измислица, маце. Никога ли не си чувала това?

— Просто проверявах.

Бях ходила на училище с Уолтър Дъмфи Откаченяка и Дуги Крупър Прекупвача.

Откаченяка живее с още двама кретени в тясна къщичка на улица „Грант“. Тримата заедно образуват Легиона на загубеняците. Мислят само за марихуана и прелитат от една скапана работа на друга, живеейки ден за ден. Освен това са кротки и безобидни, и дори милички. Е, Откаченяка не ми е първа дружка, но поддържаме връзка, а когато пътищата ни се пресекат, той събужда у мен майчински чувства. Прилича ми на смахнато улично коте, което от време на време идва да го нахраниш.

Дуги живее няколко номера по-надолу в същата редица къщички. В гимназията Дуги беше смотанякът, облечен в закопчана догоре риза, докато всички други носеха тениски. Оценките му не бяха добри, не се изявяваше в спорта, не свиреше на музикален инструмент и нямаше готина кола. Единственото му умение беше да всмукне желе в носа си през сламка.

След като завършихме, се понесе слух, че Дуги заминал за Арканзас и умрял там. След няколко месеца обаче той се появи в Бърг съвсем жив и здрав. Миналия месец го закопчаха, задето продаваше крадени стоки в дома си. По времето преди ареста търговията му напомняше повече на дейността на социална служба, отколкото на престъпление, тъй като Дуги бе идеалният източник на евтин метамуцил и за първи път от години стомасите на старците в Бърг бяха редовни.

— Мислех, че Дуги е приключил с търговията — казах на Откаченяка.

— Така е, човече. Казвам ти, ние наистина намерихме костюмите. Бяха в един кашон на тавана. Разчиствахме къщата и ги намерихме съвсем случайно.

Бях почти сигурна, че мога да му повярвам.

— Е, какво мислиш? — попита ме той. — Страхотно, нали?

Костюмът беше от лека, стегната ликра и обвиваше мършавата му фигура идеално, без нито една гънка… и това включваше района около члена му и не оставяше много на въображението. Ако костюмът бе върху Рейнджъра, нямаше да се оплаквам, но нямах никакво желание да проучвам анатомията на Откаченяка.

— Костюмът е страхотен.

— Двамата с Дуги решихме, че след като имаме такива жестоки костюми, трябва да се посветим на борбата с престъпността. Също като Батман.

Батман звучеше като добра промяна. Обикновено Откаченяка и Дуги се превъплъщаваха в капитан Кърк и господин Спок.

Откаченяка свали стегнатата качулка от главата си и дългата му кестенява коса се разпиля по раменете му.

— Щяхме да се опълчим срещу престъпността тази вечер. Проблемът обаче е, че Дуги изчезна.

— Изчезна? Какво искаш да кажеш с това?

— Ами изчезна бе, маце. Обади ми се във вторник и ми каза, че трябвало да свърши някаква работа, но ме покани да гледаме кеч у тях. Щяхме да го гледаме на новия широк екран на Дуги. Това е страхотно събитие, маце. Но Дуги въобще не се появи. Не би пропуснал кеча, освен ако не е станало нещо ужасно. Носи поне четири пейджъра в себе си, но не отговаря на нито един от тях. Не знам какво да мисля.

— Ходи ли да го търсиш? Възможно ли е да е в дома на някой приятел?

— Казвам ти, той никога не би пропуснал кеча. Никой не пропуска кеча, маце. Дуги беше адски развълнуван. Мисля, че е станало нещо гадно.

— Какво например?

— Не знам. Но имам лошо предчувствие.

И двамата се вцепенихме, когато телефонът звънна, сякаш бяхме предизвикали бедствие с подозренията си.

— Той е тук — прошепна баба в слушалката.

— Кой? Къде?

— Еди Дечуч. След като ти си тръгна, Мейбъл мина да ме вземе, за да поднесем почитанията си на Антъни Варга. Изложен е в погребалния дом на Стива, който е свършил чудесна работа. Не знам как Стива успява да се справи с подобни неща. Антъни Варга не е изглеждал толкова добре от двадесет и пет години. Трябваше да отиде при Стива още докато беше жив. Както и да е, ние още сме тук, а Еди Дечуч току-що влезе.

— Веднага идвам.

Независимо дали страда от депресия, или го издирват за убийство, всеки в Бърг се чувства задължен да поднесе съболезнования на семейството на починалия.

Грабнах чантата си от кухнята и избутах Откаченяка от апартамента си.

— Трябва да изчезвам. Ще звънна няколко телефона и ще ти се обадя. А междувременно се прибери у дома. Може пък Дуги да се появи.

— В кой дом да се прибера, маце? В моята къща или в дома на Дуги?

— В твоята къща. А от време на време проверявай дома на Дуги.

Това, че Откаченяка се тревожеше за Дуги, ме притесняваше, но не беше от първостепенна важност. Но пък Дуги наистина бе пропуснал кеча. И Откаченяка беше прав — никой не пропускаше кеч. Поне никой в Джърси.

Затичах се по коридора и надолу по стълбите. Профучах през фоайето и външната врата и се метнах в колата.

Погребалният дом на Стива беше няколко километра по-надолу на авеню „Хамилтън“. Направих светкавична инвентаризация наум. Спрей със сълзотворен газ и белезници в чантата ми. Електрошоковата палка вероятно също бе там, но не бе заредена. Пищовът ми си седеше в кутията от бисквити у дома. Но пък имах пила за нокти, в случай че нещо се объркаше.

Погребалният дом на Стива се помещаваше в бяла дървена постройка, която навремето била частен дом. Стива беше добавил гаражи за различните видове погребални коли и зали за различните видове мъртъвци. Имаше и малък паркинг. Прозорците бяха закрити с черни капаци, а широката предна веранда бе покрита със зелен мокет.

Паркирах отпред и се втурнах към входа. На верандата стояха група мъже, които пушеха пури и се надлъгваха. Бяха хора от работническата класа, облечени в невзрачни костюми. Шкембетата и оределите им коси показваха напредналите им годинки. Минах покрай тях и влязох във фоайето. Антъни Варга беше в стая за сън номер едно. Керълайн Борчек се намираше в стая за сън номер две. Баба Мазур се криеше зад изкуствен фикус във фоайето.

— Той е вътре при Антъни — съобщи ми тя. — Говори с вдовицата. Вероятно й взима мярката и си търси нова мадама, която да застреля и скъта в бараката си.

В залата, където бе изложен Варга, имаше около двадесет души. Повечето седяха. Неколцина стояха до ковчега. Еди Дечуч бе сред тях. Можех да вляза, да застана до него тихо и да му щракна белезниците. Вероятно това бе най-лесният начин да свърша работата. За съжаление, щеше да стане страхотна сцена, която да разстрои опечалените. А и госпожа Варга сигурно щеше да звънне на майка ми и да й разкаже подробно зловещата случка. Другата ми възможност бе да се доближа до ковчега и да помоля Еди да излезе навън с мен. Или да изчакам да си тръгне и да го хвана на паркинга или на предната веранда.

— Какво ще правим сега? — попита баба. — Няма ли да нахлуем вътре и да го закопчаем?

Чух как някой зад мен си поема въздух. Беше сестрата на Лорета Ричи, Мадлин. Току-що беше влязла и бе забелязала Дечуч.

— Убиец! — изкрещя му тя. — Ти уби сестра ми!

Дечуч пребледня, отстъпи назад, изгуби равновесие и се стовари върху госпожа Варга. И тя, и Дечуч сграбчиха ковчега за опора и той се наклони опасно. Чу се колективно ахване, когато Антъни Варга се търколи настрани и фрасна главата си в сатенената облицовка.

Мадлин пъхна ръка в чантата си. Един старец изкрещя, че тя вади пистолет, и всички се панираха. Някои се проснаха на пода, а други се втурнаха по пътеката към фоайето.

Помощникът на Стива, Харълд Барони, се хвърли върху Мадлин, метна я върху баба и мен и се стоварихме на купчина на пода.

— Не стреляй! — изкрещя той на Мадлин. — Овладей се!

— Вадех си носната кърпа, глупако — изохка Мадлин. — Разкарай се от мен.

— И от мен също — обади се баба. — Стара съм и костите ми могат да се строшат като съчки.

Изправих се и се огледах. Еди Дечуч го нямаше. Изтичах на верандата, където стояха мъжете.

— Някой видя ли Еди Дечуч?

— Да — отговори един от мъжете. — Еди току-що си тръгна.

— Накъде отиде?

— Към паркинга.

Полетях надолу по стълбите и стигнах до паркинга тъкмо когато Еди изчезваше от него в бял кадилак. Изругах енергично, метнах се в колата и отпраших подире му. Дечуч беше на около една пресечка пред мен, караше по осевата линия и не спираше на стоповете. Зави към Бърг и се зачудих дали не възнамеряваше да се прибере у дома. Последвах го по авеню „Роблинг“. Подминахме улицата, която щеше да го отведе до тях. Бяхме единствените коли по „Роблинг“ и знаех, че съм разкрита. Дечуч не беше толкова сляп, че да не види фаровете ми в огледалото си.

Той продължи да лъкатуши из Бърг. Профучахме по „Вашингтон“ и „Либърти“, после се върнахме на „Диви“. Представих си как преследвам Еди, докато на някой от двама ни му свърши бензинът. Ами тогава? Нямах пистолет, нито бронежилетка. Нямах и подкрепление. Трябваше да разчитам само на способностите си да убеждавам.

Дечуч спря на ъгъла на „Дивижън“ и „Емъри“. Заковах на около десет метра зад него. Беше тъмен ъгъл без улично осветление, но виждах ясно кадилака на светлината на фаровете. Дечуч отвори вратата си, излезе и приклекна. Вторачи се в мен, като заслоняваше с ръка очите си, заслепени от фаровете ми. После небрежно вдигна ръка и стреля три пъти. Бам. Бам. Бам. Два куршума се размазаха в асфалта до колата ми, а третият уцели бронята ми.

Мамка му! Нямаше начин да го убедя. Дадох на заден и натиснах газта. Завих по улица „Морис“ и излетях от Бърг.

Почти бях спряла да треперя, когато спрях на паркинга пред блока. Уверих се, че не съм се подмокрила и се изпълних с гордост. Бронята ми беше доста пострадала. Е, можеше да е и по-зле. Дупката можеше да е в главата ми. Опитвах се да оправдая Еди поне до известна степен, тъй като беше стар и депресиран, но истината бе, че започвах да го ненавиждам.

Дрехите на Откаченяка бяха все още в коридора, когато излязох от асансьора. Събрах ги и ги понесох към апартамента си. Спрях пред вратата и се заслушах. Телевизорът работеше. Май предаваха бокс. Бях почти сигурна, че бях изключила телевизора, преди да изляза. Облегнах глава на вратата. А сега какво?

Все още стоях там с притиснато към вратата чело, когато вратата се отвори и Морели ми се ухили.

— Кофти ден, а?

Огледах се наоколо.

— Сам ли си?

— Очакваш ли и някой друг?

— Да. Батман, Джак Изкормвача, духът на отминалите Коледи.

Пуснах дрехите на Откаченяка на пода в антрето.

— Леко съм притеснена. Току-що влязох в престрелка с Еди Дечуч. Само дето той беше единственият с оръжие.

Разказах всички зловещи подробности на Морели. Телефонът звънна, когато стигнах до обяснението, че не съм се подмокрила.

— Добре ли си? — попита майка ми. — Баба ти се прибра преди малко и каза, че си се втурнала след Еди Дечуч.

— Добре съм, но загубих Дечуч.

— Мира Зилаги ми каза, че имало свободни места във фабриката за копчета. Давали и премии. Вероятно можеш да си намериш добра работа на конвейера. Или дори в офиса.

Морели се беше отпуснал на канапето и гледаше бокс, когато най-после затворих телефона. Беше облечен в черна тениска и бежов пуловер над джинсите си. Беше слаб и стегнат, с твърди мускули и мургава средиземноморска хубост. Беше добро ченге. Зърната ми щръкваха само като го видех. А и беше почитател на „Ню Йорк Рейнджърс“. Беше направо идеален… с изключение на това, че бе ченге.

Кучето Боб седеше на канапето до Морели. Боб е кръстоска между златен ритрийвър и чубака. Отначало дойде да живее при мен, но после реши, че предпочита къщата на Морели. Предполагах, че е нещо като мъжка солидарност. Сега Боб живее най-вече при Морели. Нямам нищо против, тъй като Боб яде всичко. Ако човек го забрави сам за известно време, от къщата ще останат само пирони и няколко плочки. А след като често поема солидни количества груба храна, като мебели, обувки и растения от саксиите, Боб също така често се освобождава от планини кучешки акита.

Боб ми се усмихна и размаха опашка, после отново насочи внимание към телевизора.

— Предполагам, че познаваш сладура, който си е оставил дрехите в коридора — каза Морели.

— Откаченяка. Искаше да ми покаже бельото си.

— Звучи ми напълно в неговия стил.

— Той ми каза, че Дуги изчезнал. Излязъл вчера сутрин и не се прибрал повече.

Морели отлепи очи от екрана.

— Дуги не трябваше ли да се яви в съда?

— Да, но Откаченяка не смята, че Дуги се е покрил. Страхува се, че нещо кофти му се е случило.

— Мозъкът на Откаченяка върши не повече работа от пържено яйце. Не бих заложил на мислите му.

Подадох телефона на Морели.

— Можеш да звъннеш няколко телефона. Нали разбираш, да провериш болниците.

А и моргата. Като ченге Морели има по-свободен достъп до тези места от мен.

Петнадесет минути по-късно Морели бе изчерпил списъка. Никой с описанието на Дуги не бе постъпил в „Сейнт Франсис“, „Хелън Фулд“ или моргата. Обадих се на Откаченяка и му съобщих резултатите от разследването ни.

— Ей, маце — каза той, — става страшно. Не говоря само за Дуги. Сега пък дрехите ми изчезнаха.

— Не се тревожи за дрехите си. При мен са.

— Леле, жестока си — извика Откаченяка. — Наистина си страхотна.

Завъртях очи и затворих. Морели потупа мястото до себе си.

— Сядай. Хайде да си поговорим за Еди Дечуч.

— Какво за него?

— Не е готин тип.

Тежка въздишка се изплъзна от устните ми. Морели не й обърна внимание.

— Констанца ми каза, че си говорила с Дечуч, преди да изчезне.

— Дечуч е в депресия.

— Предполагам, че не ти е споменал нищо за Лорета Ричи?

— Не. Нито дума за Лорета. Открих я съвсем самичка.

— Том Бел е натоварен със случая. Мернах го след работа и ми спомена, че Лорета вече била мъртва, когато са стреляли по нея.

— Какво?

— Причината за смъртта няма да стане известна, преди да приключат с аутопсията.

— Защо някой би застрелял мъртвец?

Морели вдигна ръце в знак, че се предава. Страхотно!

— Можеш ли да ми дадеш още нещо? — попитах.

Морели ме погледна и се ухили.

— Освен това — казах бързо.

Спях и се задушавах насън. Гърдите ми бяха притиснати от ужасна тежест и не можех да дишам. Обикновено не сънувам, че се задушавам. В кошмарите ми асансьори излитат от покривите на сгради, а аз съм заклещена в тях. Или пък побеснели бикове ме гонят по улицата. Сънувам и че съм забравила да се облека и отивам на пазар гола. Но никога не сънувам, че се задушавам. Е, поне досега. Насилих се да се събудя и отворих очи. Боб спеше до мен, положил огромната си глава и предни лапи на гърдите ми. Останалата част от леглото беше празна. Морели беше изчезнал. Явно се бе измъкнал на пръсти призори и бе оставил Боб при мен.

— Добре, сладурче — казах. — Ако се разкараш от мен, ще те нахраня.

Боб може да не разбира всички думи, но никога не обърква смисъла, когато става въпрос за ядене. Ушите му щръкнаха и очите му засияха. След секунда вече бе скочил от леглото и танцуваше весело из стаята.

Сипах му голяма купа кучешка храна и напразно затърсих човешка. Нямаше кифлички или бисквити, нито овесени ядки. Майка ми винаги ме изпраща с голяма торба храна, но снощи, когато си тръгнах от дома й, мислите ми бяха заети с Лорета Ричи и забравих торбата на кухненската маса.

— Погледни само — казах на Боб. — Пълен провал съм като домакиня.

Боб ми отвърна с поглед, който можеше да означава: „Е, скъпа, не може да си толкова лоша, след като успя да ме нахраниш.“

Нахлузих джинсите и ботушите, метнах дънково яке над пижамата и сложих каишката на Боб. После го повлякох надолу по стълбите и към колата, за да го заведа до къщата на най-върлия си враг, Джойс Бърнхард, където да се изака. Това ме отърваваше от събирането на лайната с лопатка и ми доказваше, че все пак съм постигнала нещо. Преди години бях хванала Джойс да се чука със съпруга ми (вече бивш) на масата в собствената ми трапезария и от време на време обичам да се отплащам за любезността й.

Джойс живее на половин километър от мен, но разстоянието е достатъчно голямо, за да си помислиш, че си попаднал в друг свят. Джойс получи доста щедри издръжки от бившите си съпрузи. Всъщност съпруг номер три беше изпълнен с такова нетърпение да я разкара от живота си, че й остави цялата си къща. А тя е солидна постройка, разположена в квартал с преуспяващи професионалисти. Къщата е от червени тухли с елегантни бели колони, които поддържат покрива над предната врата. Напомня слабо на Партенона. В квартала има строги закони за събирането на кучешки екскременти, затова ние с Боб посещаваме Джойс само под прикритието на тъмнината. Или, както в този случай, рано сутрин преди улицата да се събуди.

Паркирах една пресечка преди дома на Джойс. Двамата с Боб се промъкнахме тихичко в предния й двор, той си свърши работата, върнахме се в колата и отпратихме към „Макдоналдс“. Добрите дела трябва да се възнаграждават. Хапнах едно кексче с кафе, а Боб получи кексче и ванилов шейк.

След всичките тези дейности се почувствахме изтощени, затова се прибрахме у дома. Боб подремна, а аз взех душ. Сложих си малко гел на косата и я стиснах, така че се получиха доста къдрици. После се заех със спиралата и очната линия и свърших с гланц за устни. Можеше и да не разреша никакви проблеми днес, но поне изглеждах дяволски добре.

След половин час двамата с Боб влетяхме в офиса на Вини, готови за работа.

— Охо, Боб е на работа — каза Лула и се наведе да го почеше по главата. — Здрасти, Боб, к’во става?

— Още издирваме Еди Дечуч — отговорих. — Някой да знае къде живее племенникът му Роналд?

Кони написа няколко адреса и ми подаде листа.

— Роналд има къща на улица „Чери“, но ще извадиш повече късмет, ако го потърсиш в работата по това време на деня. Ръководи компания за асфалтиране, наречена „Асовете на асфалта“. Намира се на улица „Фронт“, до реката.

Сложих адресите в джоба си, наведох се към Кони и сниших глас.

— Из улиците чува ли се нещо за Дуги Крупър?

— Какво например? — попита Кони.

— Ами това, че е изчезнал.

Вратата на кабинета на Вини се отвори и той подаде глава.

— Какво искаш да кажеш с това, че е изчезнал?

Погледнах Вини.

— Как пък чу това? Шепнех, а вратата ти беше затворена.

— Имам уши и в задника — отговори Вини. — Чувам всичко.

Кони прокара пръсти по ръба на бюрото.

— Дяволите да те вземат — наруга го тя. — Пак си сложил някъде бръмбар.

Обърна чашата с химикалки, прерови чекмеджетата си и изпразни съдържанието на чантата си на бюрото.

— Къде е бръмбарът, червей такъв? — обърна се тя към Вини.

— Няма бръмбари — отговори Вини. — Казвам ти, че имам добър слух. Истински радар съм.

Кони намери бръмбара, залепен за долната част на телефона й. Откъсна го и го размаза с приклада на пистолета си. После прибра оръжието в чантата си и изхвърли микрофона в боклука.

— Ей — извика Вини, — това е собственост на компанията!

— Какво става с Дуги? — попита Лула. — Няма ли да се яви в съда?

— Откаченяка каза, че двамата планирали да гледат кеча заедно на големия екран на Дуги, но той въобще не се появил. Откаченяка се страхува, че на Дуги му се е случило нещо лошо.

— За нищо на света не бих пропуснала да погледам на голям екран онези мъжаги, издокарани в прилепнали клинчета — каза Лула.

Ние с Кони се съгласихме. Едно момиче трябваше да е лудо, за да пропусне подобна съблазнителна гледка на голям екран.

— Не съм чувала абсолютно нищо за Дуги — обади се Кони, — но ще поразпитам наоколо.

Предната врата на офиса се отвори широко и Джойс Бърнхард влетя вътре. Червената й коса беше тупирана и стърчеше като кула. Беше облечена във военен панталон и риза. Панталонът бе опънат по задника й, а ризата, разкопчана до гръдната й кост, откриваше черен сутиен и големи цици. На гърба на ризата с бели букви бе написано „Ловци на престъпници“. Очите й бяха очертани с черно, а миглите й покрити с дебел слой спирала.

Боб се скри под бюрото на Кони, а Вини се мушна в кабинета си и заключи вратата. Преди известно време, след консултация с долната си глава, Вини се бе съгласил да наеме Джойс като агентка за залавяне на обвиняеми. Малкият лош Вини бе още доволен от решението, но останалата част от братовчед ми не знаеше как да се справи с Джойс.

— Вини, увиснал хуй такъв, видях, че се скри в кабинета. Веднага излез оттам — изрева Джойс.

— Радвам се да те видя в такова добро настроение — каза Лула.

— Някакво гадно псе отново се изкенза на моравата ми. Това е вторият път тази седмица.

— Е, би трябвало да очакваш подобно нещо, след като си намираш гаджета в приюта за животни — отбеляза Лула.

— Не ме дразни, дебелано.

Лула присви очи.

— Кого наричаш дебелана? Кажи ми го още веднъж и ще ти сменя физиономията.

— Дебелана, тлъст задник, мазна свиня…

Лула се хвърли върху Джойс и двете се проснаха на пода, като се дращеха и скубеха. Боб благоразумно остана под бюрото. Вини продължаваше да се крие в кабинета си. А Кони пристъпи към тях и като изчака подходяща възможност, прасна Джойс по задника с електрошоковата палка. Джойс изпищя и застина.

— За първи път използвам едно от тези неща — каза Кони. — Много са забавни.

Боб изпълзя изпод бюрото и отиде да подуши Джойс.

— Откога се грижиш за Боб? — попита ме Лула, като се надигна от пода.

— Прекара нощта с мен.

— Дали Боб не се е изакал на моравата на Джойс?

— Всичко е възможно.

— Колко възможно? Десет процента? Петдесет процента?

Вторачихме се в Джойс. Тя помръдна леко, затова Кони отново я зашемети с палката.

— Просто мразя да използвам лопатката — обясних скромно.

— Ха! — излая Лула. — Знаех си!

Кони подаде на Боб поничка и го потупа.

— Добро момче!