Страната на хилядите желания

Пета главаПри тънкофините

— Този остров е причина за всички наши нещастия — заяви господин Благофин.

— Как така? — попита Тиери.

Господин Благофин извади малка книга от джоба си и я подаде на Тиери.

— Познато ли ви е това?

— История на тън-ко-фините — разчете Тиери. — Не, чел съм само „Неволите на Софи“, „Ваканцията“ и „Двадесет хиляди левги под водата“.

Господин Благофин разтвори книгата на една от последните страници и каза гневно:

— Четете!

Тиери се подчини и прочете следното заглавие:

— Лападунди ли? — възкликна Тиери. — Кои са лападундите?

— Лападундите — обясни господин Благофин, — са смешен народ, който живее от другата страна на залива… Те са ужасни наглед, дебели, сякаш са болни, пухкави като възглавници, червендалести като домати… Мързеливи са като котки, цял ден ядат, пият и главно спят… Най-опасното, че ако не им попречим, те биха разпространили отвратителните си нрави във всички страни на Долната земя… Насред залива например има малък остров, на име Финодунд… Можете ли да си представите, че преди две години горките жители, които дълбоко в сърцата си са истински тънкофини, бяха така възмутени от поведението на лападундите (дошли да прекарат лятната ваканция), че бяхме принудени да ги защитим?

— И избухна война? — попита Тиери.

— Как! — страшно се ядоса господин Благофин. — Нима не знаете? Ами че това е най-голямата война в историята, наречена войната на „пленените“.

— Защо пък война на „пленените“?

— Защото двете армии, както ще узнаете, ако прочетете малко по-внимателно книгата, която държите в ръцете си, накрая се оказаха пленени.

— Как така? — удиви се Тиери.

— Четете — каза строго господин Благофин.

И Тиери прочете:

В този миг протяжен вой на сирена прекъсна четенето. Тиери изтича към перилото на палубата и извика от изненада. Той видя голямо пристанище с къщи, високи като кули. Много от тях бяха украсени със скулптурни фигури. Всички бяха построени от розово-сив камък — просто възхитителен. Навсякъде се развяваше знамето на тънкофините, червено и синьо, напомнящо хоругва. Финипорт би бил най-хубавият град на света, ако много от кулите не бяха в развалини.

— Ето делото на оръдията на вражия флот… — каза господин Благофин.

Благодарение на него Тиери лесно мина митническия контрол. А той беше много строг за пътниците без паспорт. Мереха талията им, гръдната обиколка, теглеха ги и всички, които надвишаваха определеното за възрастта им тегло безмилостно биваха връщани. Като хвърли поглед на окачената таблица, Тиери видя, че на девет години трябва да тежи по-малко от двадесет и един килограма и гръдната му обиколка не трябва да надвишава петдесет и пет сантиметра. Той обаче беше тъничък като истински тънкофин и бе приет незабавно. Господин Благофин го отведе със себе си с влака от Финипорт до Клечоград. Влакът беше удобен, но, разбира се, много тесен, защото за четирима тънкофини беше необходимо толкова място, колкото за двама горноземци или само за един лападунд. Къщите по полето бяха пак кули, не толкова високи както във Финипорт, но много по-различни от френските селски къщи, защото стаите бяха винаги една над друга. Тополата като че ли бе любимо дърво на тънкофините, а хрътката — предпочитаното куче.

„Ах! — помисли си Тиери, гледайки малкия необикновен влак. — Колко щастлив щеше да бъде Едмон, ако беше тук, нали си колекционира вагончета от всички страни и всички модели.“

Но Едмон навярно беше много далеч. На Тиери още повече му домъчня за него, когато влакът забави ход и господин Благофин каза:

— Наближаваме Клечоград.

И наистина скоро видяха първите къщи на огромен град. Те бяха още по-високи от кулите на пристанището.