Страшно отмъщение

IV

Светна денят, но не слънчев; небето се мръщеше и ситен дъжд ръсеше полята, горите и широкия Днепър. Събуди се пана Катерина, но не радостна: очите й бяха плакали и цялата бе смутена и неспокойна.

— Мили, скъпи мой съпруже, присъни ми се чуден сън.

— Какъв сън, любима моя пани Катерина?

— Присъни ми се, чудно наистина, но тъй живо, като че бе наяве. Присъни ми се, че баща ми е същият оня изрод, когото видяхме у есаула. Но моля те, не вярвай на съня: какви ли глупости не се присънват на човека! Уж аз стоях пред него, цяла треперех, страхувах се и от всяка негова дума кръвта ми се смразяваше. Ако можеше да чуеш какво ми приказваше той…

— Какво ти приказваше, златна моя Катерина?

— Казваше: погледни ме, Катерина, аз съм хубав! Хората напразно разправят, че съм грозен. Аз ще ти бъда чудесен мъж. Виж само как гледат очите ми. И той насочи към мен огнените си очи — аз извиках и се събудих.

— Да, сънищата, често казват истината. Но знаеш ли, че оттатък планината не е много спокойно. Поляците май пак са се появили. Хоробец изпратил да ми кажат да не спя. Не е трябвало да се безпокои; аз и без това не спя. Тая нощ моите момчета насякоха дървета за дванайсет прегради. Ще угостим полските войски с куршумени сливи, а полските шляхтичи ще затанцуват от нашите тояги.

— Баща ми знае ли за това?

— Омръзна ми да се занимавам с твоя баща! И досега не мога да го проумея. Сигурно много грехове е натрупал в чуждата земя. Наистина каква причина има: близо месец живее тук и поне веднъж да се развесели като добър казак! Не поиска да пие медовина. Чуваш ли, Катерина, не искаше да пие медовината, която аз измъкнах от брестовските евреи. Хей, момко! — викна пан Данило. — Я изтичай, юначе, до избата и донеси от еврейската медовина! Дори ракия не пие! Какво е това чудо! Струва ми се, пани Катерина, че той и в господа Христа не вярва. А, как мислиш?

— Бог знае какво приказваш ти, пан Данило!

— Чудно, пани — продължаваше Данило, като пое пръстеното канче от казака, — дори мръсните католици обичат водка; само турците не пият. Какво, Стецко, доста ли медовина си сръбна в зимника?

— Опитах я само, пане!

— Лъжеш, кучи сине! Гледай как мухите налитат на мустаците ти. По очите ти познавам, че си метнал половин ведро. Ех, казаци! Какви храбреци сте вие! Всичко е готов да стори за другаря си, но което е за пиене, самичък го пресушава. Аз, пани Катерина, май отдавна не съм се напивал, а?

— Много отдавна! Но последния път…

— Не бой се, повече от това канче няма да пия! А, ето го, и турският игумен иде! — процеди той през зъби, като видя тъста си, че се навежда да влезе през вратата.

— Какво е това, дъще! — каза бащата, като сне калпак и пооправи пояса си, на който висеше сабя, украсена с чудесни камъни. — Слънцето е вече високо, а твоят обед не е готов.

— Готов е обедът, татко, сега ще го сложим! Извади гърнето с галушките! — каза пана Катерина на старата прислужница, която избърсваше дървените съдини. — Чакай, по-добре аз ще го извадя — добави Катерина, — а ти извикай момците!

Всички насядаха в кръг на пода; срещу иконите — пан бащата, от лявата му страна — пан Данило, от дясната — пана Катерина и десетимата най-верни юнаци със сини и жълти жупани.

— Не обичам тия галушки — рече пан бащата, като хапна малко и сложи лъжицата. — Нямат никакъв вкус.

„Зная, че на теб пт ти харесва еврейската юфка“ — помисли си пан Данило.

— Защо, тъсте — продължи високо той, — казваш, че галушките не са вкусни? Лошо приготвени ли са, или… Моята Катерина прави такива галушки, каквито и хетманът рядко може да яде. А да се гнуси човек от тях — не бива. Те са християнска гозба! Всички свети хора и Божи угодници са яли галушки.

Не продума бащата; млъкна и пан Данило.

Донесоха печено свинско със зеле и сливи.

— Не обичам свинско — каза бащата на Катерина, като отсипваше зеле с лъжицата.

— А защо да се не обича свинското? — рече Данило. — Само турците и евреите не ядат свинско!

Още по-сурово се намръщи бащата.

Само малко каша с мляко похапна старият баща и вместо водка пи някаква черна вода от шишенцето, което извади от пазвата си.

Като се наобядваха, Данило заспа юнашки сън и чак привечер се събуди. Седна и почна да пише писма до казашката войска, а пана Катерина седна върху леглото на печката и почна да люлее с крак люлката. Седи пан Данило, гледа с лявото око това, което пише, а с дясното — в прозорчето. А през прозорчето блестят надалеч хълмовете и Днепър. Отвъд Днепър синеят гори. Мярка се отгоре проясненото нощно небе. Ала не на далечното небе и не на сините гори се любува пан Данило. Той гледа издадения нос на брега, върху който се чернее старият замък. Стори му се, че в замъка светна едно тясно прозорче. Но всичко е тихо. Сигурно тъй му се е сторило. Чува се само как долу глухо шуми Днепър и от три страни един след друг отекват ударите на пробудените за миг вълни. Той не се бунтува. Той като старец мърмори и се сърди; всичко му се е отщяло; всичко наоколо се е променило; тихо враждува той с крайбрежните височини, с горите и поляните и отнася жалбата си срещу тях в Черното море.

Ето по широкия Днепър зачерня лодка и в замъка сякаш пак блесна нещо. Подсвирна тихичко Данило и веднага дотича верният момък.

— Вземай, Стецко, по-скоро острата си сабя и пушката и тръгвай с мен!

— Тръгваш ли? — попита пана Катерина.

— Тръгвам, жено. Трябва да прегледам всички места — дали всичко е в ред.

— Но мен ме е страх да остана сама. Сън ме натиска. Ами ако ми се присъни пак същото? Аз дори не съм уверена сън ли беше то, толкова бе живо!

— При теб остава старата, а в пруста и на двора спят казаците!

— Старата спи вече, а на казаците много не вярвам. Слушай, пан Данило, заключи ме в стаята и вземи ключа със себе си. Така няма да ме е страх, а казаците нека легнат пред вратата!

— Тъй да бъде! — рече пан Данило, като избърса прахта от пушката и насипа барут.

Верният Стецко се бе изправил вече в пълно казашко снаряжение. Данило наложи астраганен калпак, затвори прозорчето, залости здраво вратата, заключи я и излезе тихичко навън, като мина сред своите заспали казаци и пое към височините.

Небето почти цяло се бе изчистило. Откъм Днепър лъхаше едва-едва свеж ветрец. Ако не бяха далечните стенания на чайките, човек би казал, че всичко е онемяло… Но счу се шумолене… Бурулбаш с верния си слуга се скри тихо зад един трънак, който затуляше преградата от насечени дървета. Някакъв човек в червен жупан, с два пистолета, с препасана сабя слизаше от височината.

— Това е тъстът! — промълви пан Данило, като го оглеждаше зад храста. — За какво и накъде е тръгнал по това време? Стецко! Не зяпай, отваряй си очите накъде ще поеме пан бащата — човекът в червения жупан слезе на самия бряг и се обърна към издадения нос. — А, ето къде! — каза пан Данило. — Значи, Стецко, той се е помъкнал право към дупката на магьосника.

— Да, сигурно там, не другаде, пан Данило. Иначе щяхме да го видим на отвъдната страна. Но той се изгуби край замъка.

— Чакай, ще се измъкнем, а след туй ще тръгнем по дирите му. Тук има нещо. Не, Катерина, аз ти казах, че твоят баща не е добър човек, той вършеше всичко не така, както православните хора.

Мярнаха се пан Данило и верният му юнак на издадения бряг. Ето, вече не се виждат. Непробудната гора, окръжаваща замъка, ги скри. Горното прозорче тихо светна. Долу казаците стоят и мислят как да се вмъкнат вътре. Не се виждат ни порти, ни врати. Откъм двора сигурно има вход; но как да се влезе там? Отдалеч се чува как дрънкат вериги и тичат кучета.

— Какво ще му мисля толкова! — каза пан Данило, като съгледа срещу прозорчето висок дъб. — Стой тука, момче! Аз ще се покача на дъба, от него може да се вижда право в прозорчето.

Той свали пояса си, хвърли долу сабята, за да не звънти, и като се хвана за клоните, качи се горе. Прозорчето все още светеше. Седна на един дебел клон до самия прозорец, вкопчи се с ръка за дървото и гледа; в стаята няма дори свещ, а е светло. По стените — чудновати знаци. Виси оръжие, но също така чудновато: такова оръжие не носят нито турците, нито кримците, нито поляците, нито православните, нито славният шведски народ. Под потона кръстосват назад-напред прилепи и сенките им играят по стените, по вратите, по пода. Ето, отвори се без скърцане една врата. Влиза някой с червен жупан отива право към масата, покрита с бяла покривка. Той е, тъстът! Пан Данило се посмъкна надолу и се хвана по-здраво за дървото.

Но онзи няма време сега да проверява дали го гледа някой през прозорчето, или не. Той пристигна смръщен, в лошо настроение, дръпна покривката от масата — и изведнъж в стаята безшумно се разля прозрачносиня светлина. Само вълните от досегашната светлина, бледозлатисти, които не се смесваха с другите, се преливаха, потъваха сякаш в синьо море и се нареждаха на пластове, също като в мрамор. Той сложи едно гърне на масата и почна да хвърля вътре някакви билки.

Пан Данило се вгледа и вече не видя червения му жупан; вместо него се показаха широки шалвари, каквито носят турците; в пояса — пистолети, на главата — някакъв чудноват калпак, нашарен целият с букви — нито руски, нито полски. Погледна лицето му — и лицето почна да се променя: носът се проточи и увисна над устните, устата в един миг отиде до ушите, от устата излезе зъб, изкриви се на една страна и пред него застана същият магьосник, който се бе появил на сватбата у есаула. „Право казва твоят сън, Катерина“ — помисли Бурулбаш.

Магьосникът почна да се разхожда около масата, знаците по стената взеха бързо да се сменят, а прилепите по-бързо захвърчаха надолу-нагоре, назад-напред. Синята светлина ставаше все по-бледа и сякаш съвсем угасна. И стаята сега се озари с тънка розова светлина. Сякаш с тих звън разливаше чудноватата светлина по всички ъгли и изведнъж се изгуби и настана мрак. Чуваше се само шум, като че вятър повява в тих вечерен час, върти се по водното огледало и привежда още по-ниско към водата сребърните върби. И струва му се на пан Данило, че в стаята свети месецът, движат се звезди, смътно се мярка тъмносиньото небе и хладината на нощния въздух облъхна дори лицето му. И струва му се на пан Данило (той попипа мустаците си, за да се увери, че не спи), че сега вече в стаята не е небето, а неговата собствена спалня, по стените висят неговите татарски и турски саби, околовръст по стените лавици, на лавиците — съдове и прибори, на масата — хляб и сол, виси люлката… но вместо икони гледат страшни лица, на леглото върху печката… Ала сгъстилата се мъгла закри всичко и пак стана тъмно, и пак с чуден звън се озари цялата стая от розова светлина, и пак магьосникът стоеше неподвижен с чудноватата си чалма. Звуците станаха по-силни и по-плътни, прозрачната розова светлина ставаше по-ярка и нещо бяло като облак се полюляваше сред стаята и струва му се на пан Данило, че тоя облак не е облак, че там е изправена жена, само че от какво е тя: от въздух ли е изтъкана? Защо стои, а не досяга земята, не се опира на нищо и през нея минава розовата светлина и личат знаците по стената? Ето, тя помръдна някак прозрачната си глава: нейните бледосини очи тихо блестят, косите й се вият и падат на раменете като светлосива мъгла, устните й са бледоалени — както през бяло прозрачно утринно небе се разлива едва забележимата алена светлина на зората, веждите й слабо тъмнеят… Ах, това е Катерина! Сега Данило усети, че цялата му снага е окована; опита се да проговори, но устните му мърдаха беззвучно.

Магьосникът стоеше неподвижно на мястото си.

— Де беше? — попита той и оная, която стоеше изправена пред него, затрепера.

— О, защо ме извика ти? — простена тихо тя. — Толкова ми беше радостно. Аз бях на онова място, дето се родих и дето преживях петнайсет години. О, колко е хубаво там! Колко зелена и дъхава е ливадата, дето играех в детинските си години; и полските цветчета са същите, и нашата селска къща, и зеленчуковата ни градина! О, как ме прегърна моята добра майка! Каква обич грееше в очите й. Тя ме милваше, целуваше ме по устата и бузите, разчесваше с гъст гребен русата ми коса. Татко! — сега тя впи в магьосника своите светли очи. — Защо закла майка ми?

Страшно се закани с пръст магьосникът.

— Мигар съм ти искал да приказваш за това! — и въздушната красавица затрепера. — Де е сега твоята господарка?

— Моята господарка Катерина заспа и аз се зарадвах от това, изхвръкнах и полетях. Отдавна исках да видя майка си. Изведнъж се превърнах на петнайсетгодишна, станах съвсем лека като птица. Защо ме извика ти?

— Помниш ли всичко, което ти казах вчера? — попита магьосникът толкова тихо, че едва можеше да се чуе.

— Помня, помня; но какво не бих дала, само за да го забравя. Клетата Катерина! Тя не знае толкова неща, които знае нейната душа!

„Това е душата на Катерина“ — помисли пан Данило; но все още не смееше да помръдне.

— Покай се, татко! Не е ли страшно, че след всяко твое убийство мъртъвците излизат от гробовете си?

— Ти пак за същото! — прекъсна я страшно магьосникът. — Аз държа на своето, аз ще те накарам да сториш, каквото искам. Катерина ще ме залюби!…

— О, ти си чудовище, а не мой баща! — простена тя. — Не, няма да стане както искаш ти! Наистина с нечисти магии ти придоби власт да извикваш душата и да я мъчиш; но само Бог може да я накара да върши това, което той иска. Не, никога, докато аз стоя в нейното тяло, Катерина няма да се реши на богопротивно нещо. Татко, наближава Страшният съд. Дори и да не беше мой баща, и тогаз ти не би ме принудил да изменя на моя обичен и верен мъж. Дори мъжът ми да не ми е верен и мил, и тогаз пак не бих му изменила, защото Бог не обича клетвопрестъпните и неверни души.

Сега тя вдигна светлите си очи към прозорчето, срещу което стоеше пан Данило, и застана неподвижно…

— Къде гледаш? Кого виждаш там? — развика се магьосникът; въздушната Катерина затрепера.

Но пан Данило беше вече на земята и се измъкваше със своя верен Стецко към своите хълмове. „Страшно, страшно!“ — каза той на себе си, като почувства в казашкото си сърце някаква боязливост, и скоро мина през своя двор, дето все така здравата спяха казаците — без един, който беше на пост и пушеше лула.

Цялото небе бе осеяно със звезди.