Студентът от Лайпциг

Студентите, както знаете, са шегобийци. Едно момче, един млад студент, стягаше куфарите си, за да замине за Германската демократична република. Край него се въртеше котаракът, душеше и се умилкваше. Много му се искаше да замине и да опита германските мишки. Но за това не можеше и дума да става. Да пътешества един котарак е много сложно нещо. Само на Котарака в чизми се е удало да шества по света, облечен в костюм на мускетар, но тогава времената са били съвсем други. Тогава са се разхождали принцове и принцеси по улиците, а сега повечето се крият в последните си замъци и не смеят да подадат носа си на улицата. Освен това в наше време дори и цветя не се пускат през границата, та камо ли котараци, които нямат медицинско свидетелство, че са напълно здрави, незаразени, очистени от бълхи в опашките си, че са платили данъка си на държавата и т.н. И тогава студентът реши да пренесе едно врабче през границата. Да си вземе един другар, с който да си почуруликва от време на време на български език. Студентът си хвана врабчето много лесно и го сложи в ръчната си чанта при големия немско-български речник.

— Ако огладнееш по пътя, клъвни си някоя думичка! — извика на смях момчето и замина за летището.

Да, студентът пътуваше със самолет. Летенето не прави никакво впечатление на едно врабче, но я си представете, че качиш в самолет котарак? Такова мяукане ще се понесе, че дори пилотът може да се стресне и да обърка курса на самолета! Голям риск са котараците!

След час и половина самолетът кацна в Берлин. Нашият студент слезе, наведе се към немско-българския си речник и попита:

— Е, как си?

Врабчето се обади:

— Много добре, само малко се сгорещих. Кога ще разперя най-после крилца в германския въздух?

— Какво имате вие там в чантата? — попита митническият чиновник.

— Един говорещ речник! — отговори с усмивка момчето.

А, как щях да забравя най-важното: това момче винаги се усмихваше и усмивката му се харесваше на всички.

— Много добре — извика митническият чиновник, той разбираше от шеги, нали знаете, че берлинчани имат силно развито чувство за хумор. Ненапразно гербът на Берлин е мечката — добродушната, полуусмихната мечка.

Студентът се настани в една квартира. Всяка сутрин той ходеше в Хумболтовия университет, под мишница носеше големия си немско-български речник. Когато влизаше в някой ресторант да обядва, той отваряше листа за ястия, след това разтваряше големия си речник и си изясняваше много добре какво желае да яде. Това много забавляваше берлинските граждани и когато момчето с помощта на речника си поръчваше телешко печено, те всички се усмихваха доброжелателно и одобряваха нестихващото ученолюбив на младежа.

Всяка вечер, след като свършеше учението си, студентът разтваряше речника, закрепваше го върху масата си като къщурка, по-скоро като покрив на къщурка, и поканваше врабчето:

— Уважаеми приятелю, влез в къщурката си и заспи!

Сутрин врабчето не скучаеше. Докато студентът беше в университета, то хвъркаше насам натам, запознаваме се с германските врабчета, ловеше последните есенни мухи, появяваше се на балкона на хазайката и си клъвваше по някоя троха. А един ден то реши да направи по-далечен излет. Но тъкмо в тоя ден студентът получи съобщение, че го преместват в института „Хердер“ в град Лайпциг и трябва незабавно да заеме мястото си там. Ах, германците никак не се шегуват: когато кажат „незабавно“, това означава още същия ден, още същия час. И момчето приготви чантата и куфара си. То много дълго стоя на прозореца си и свирка на своя Приятел, но него го нямаше, ни крилце, ни перце от него! Момчето мислеше, че ще трябва да закрепи речника си на масата, та да има къде да прекара врабчето нощта, да се чувства под роден покрив. Но какво е един студент без речник? Той е безгласна буква! Тогава момчето откъсна един лист от тетрадката си, нарисува картата на Германската демократична република и със стрелки посочи, че заминава за Лайпциг. Много изобретателно момче! И замина…