17 ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО

И все пак мумията се раздвижи, насочи погледа си към мен и проговори.

— Много е хубаво. Да, много хубаво. Наметалото ви, първенецо. Мога ли да го видя?

Прекосих неравния, протрит под и се озовах до него. Един кървавочервен слънчев лъч, проникнал незнайно откъде, разсичаше прашасалия мрак пред мен подобно на огнено острие.

— Дрехата ви, първенецо.

Хванах крайчеца на наметалото си с лявата ръка, протегнах я към него и той потърка тъканта между пръстите си точно като младата жена отвън.

— Да, много хубава, мека материя. Прилича на вълна, но е по-мека, много по-мека. Комбинация от лен и ламска викуня? И какъв прекрасен цвят! Инквизиторско одеяние. Да не повярва човек, че наистина е толкова несравнимо. — Той се скри под тезгяха и миг по-късно се показа, сграбчил куп вехтории. — Мога ли да погледна меча ви? Ще бъда безкрайно внимателен, обещавам ви.

Измъкнах Терминус Ест от ножницата и го поставих върху парцалите на тезгяха. Мумията се наведе над него и го заоглежда безмълвно, без да го докосне дори с пръст. По това време очите ми привикнаха окончателно с мрака в магазинчето и аз успях да различа черната, широка колкото пръста ми лента, която се плъзгаше зад ухото на собственика и завършваше с малка панделка отзад на главата.

— Ти носиш маска?!

— Три крисоса. За меча. И още един за наметалото.

— Не съм дошъл да продавам.

— Както кажете — тутакси се съгласи той. — Добре, четири крисоса за меча. — Вдигна ръцете си и маската-череп падна върху дланите му. Истинското му лице, с нормални страни и запазена кожа, приличаше поразително на това на момичето пред вратата.

— Искам да си купя мантия.

— Давам пет крисоса. И това определено е последното ми предложение. Освен това ще ми трябва един ден, за да събера парите.

— Казах ви, че мечът не се продава. — Взех Терминус Ест и го върнах в ножницата му.

— Шест! — Собственикът се протегна през тезгяха и ме хвана за ръката. — Това дори надвишава цената му. Виж, това е последният ти шанс. Честно. Шест.

— Дойдох, за да си купя мантия. Твоята сестра, предполагам, че такава е родствената ви връзка, ми каза, че тук, мога да намеря мантия на разумна цена.

Той въздъхна.

— Добре, ще ти продам мантия. Но ще ми кажеш ли първо откъде имаш този меч?

— Беше ми даден от учителя на нашето братство. — На лицето му се появи изражение, което не успях да определя и затова попитах: — Не ми ли вярваш?

— Вярвам ти и точно там е бедата. Какъв си по-точно?

— Пътуващ брат от братството на инквизиторите. Не идваме често от тази страна на реката, нито пък толкова на север. Но наистина ли си изненадан?

Той кимна.

— Все едно, че съм срещнал психопомп — някой, който да отведе душата ми в другия свят. Мога ли да те попитам какво правиш в тази част на града?

— Можеш, но това ще е последният въпрос, на който отговарям. Тръгнал съм за Тракс, за да поема задълженията си там.

— Благодаря ти — каза той. — Няма да любопитствам повече. Не е и нужно, наистина. Та значи си наумил да изненадаш приятелите си като свалиш пред тях мантията? Прав ли съм? Значи ще трябва да е в някакъв цвят, който да контрастира с наметалото ти. Бялото би било подходящо, но пък е твърде драматично само по себе си. Освен това се поддържа много трудно. Какво ще кажеш за убито кафяво?

— Лентите на маската ти — казах аз. — Още личат.

Той вече ровеше из сандъците зад тезгяха и не ми отговори. След миг-два звънна камбанката над входната врата. Новият клиент се оказа млад човек, чието лице беше скрито под спуснатото забрало на стоманен шлем, увенчан с извити рога. Наемникът носеше още броня от лакирана кожа, а върху гърдите му се поклащаше на дебела верижка златен медальон, изобразяващ химера — женско лице с яростно изражение и празен поглед.

— Да, коннико. — Съдържателят на магазина тутакси заряза сандъците, изправи се като пружина и направи угоднически поклон. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Една облечена в ръкавица ръка се протегна към мен, като че ли за да ми подаде нещо.

— Вземи го — каза съдържателят с изплашен шепот. — Каквото и да е.

Протегнах на свой ред ръка и поех малко лъскаво зрънце с размерите на стафида. Докато го оглеждах, чух шумната въздишка на вехтошаря. Обърнах се и видях мъжа с бронята да напуска магазина.

Поставих зърното на тезгяха, а вехтошарят отскочи като опарен.

— Не се опитвай да ми го прехвърлиш! — И той отстъпи крачка назад.

— Какво е това?

— Не знаеш ли? Това е камък от Аверн, от Ада. С какво си успял да обидиш офицер от вътрешните войски?

— С нищо. Защо ми го даде?

— Предизвикан си. На двубой.

— На двубой ли? Невъзможно. Аз не участвам в единоборства.

Той сви рамене. Жестът му беше достатъчно красноречив.

— Ще ти се наложи да се биеш, иначе просто ще те убият. Питам се само дали наистина си направил нещо, за да обидиш конника, или зад всичко това стои някой високопоставен служител от Двореца на Сюзерена.

В съзнанието ми изникна образът на Водалус, застанал твърдо срещу тримата доброволци. Здравият ми разум отчаяно настояваше да хвърля камъчето и да се изпаря от града възможно най-бързо, но аз не го послушах. Просто не можех да постъпя така. Някой — може би дори самият Самодържец или пък потайният отец Инир — беше научил истината за смъртта на Текла и сега търсеше начин да ме затрие, без да накърни честта на братството. Добре тогава, казах си, ще се бия. Ако излезех победител, загадъчният ми зложелател може би щеше да размисли, ако пък ме убиеха, тогава просто щеше да ме сполети участта, която и без друго заслужавах. Все още замислен за странния меч на Водалус, аз казах:

— Умея да си служа само с този меч.

— Двубоят няма да е с мечове. Всъщност, дори ще е по-добре да оставиш меча си при мен, на съхранение.

— В никакъв случай.

Вехтошарят въздъхна отново.

— Виждам, че нямаш ни най-малка представа от тези неща, но въпреки това смяташ да се биеш за живота си. Двубоят ще се състои в полунощ. Добре тогава, ти си мой клиент, а аз никога не обръщам гръб на клиентите си. Ти искаше мантия. — Той отиде отново до задната част на магазина и се върна, стиснал в ръка мантия с цвят на мъртви листа. — Пробвай тази. Ще ти струва четири орикалка, стига да ти стане.

Разбира се, една мантия може да не ти е по мярка, само ако е твърде дълга или твърде къса за теб. Оказа се, че тази пасва приблизително на ръста ми и аз я платих, макар цената да беше твърде висока. Наметнат с нея се чувствах като пропаднал актьор, какъвто за малко не бях станал същата сутрин, пък и явно вече бях получил своята роля в драма, за чието действие нямах и най-бегла представа.

— Е — обади се отново вехтошарят, — аз трябва да остана тук, за да наглеждам магазина, но ще изпратя сестра си за да ти помогне да посрещнеш предизвикателството, което ти отправиха. Тя ходи често на Кърваво поле и може би дори ще успее да ти покаже някой и друг защитен прийом.

— За мен ли говорите? — Младата жена неочаквано се появи на вратата на складовото помещение. Вирнала високо нослето си и присвила леко очи, тя приличаше още повече на брат си, а стройното, деликатно оформено телосложение, което при него изглеждаше почти неуместно, само засилваше чара й. Беше очевидно, че са близнаци. Вехтошарят взе да обяснява в какво съм се забъркал. Аз не чувах нищо. Просто не можех да отделя поглед от момичето.


Ще започна отново. Измина доста време (чух стражата пред вратата ми да се сменя на два пъти), откакто написах онези редове, които вие вероятно сте прочели само преди миг. Не съм съвсем сигурен дали е редно да описвам подробно тези сцени, важни вероятно единствено за мен самия. Можех далеч по-сбито да ви изложа всичко. „Видях магазин и влязох вътре. Там бях извикан на дуел от офицер от частта на северняците. Съдържателят на магазина изпрати сестра си, за да помогне да посрещна горчивата си съдба.“ И тъй нататък. Прекарах тежки дни, четейки историите на моите предшественици и в тях също има подобни пасажи. Ето например, тази на Имар:


„Предрешен, той се отправил за провинцията, където забелязал и проследил един муни, който седял под едно дърво и медитирал. Самодържецът се присъединил към него, облегнал гръб на дънера и изчакал, докато мракът започнал бавно да се спуска над Ърт, Край него минали в галоп конници, търговец с муле, натоварено със злато, красива жена, възседнала раменете на своя евнух, и накрая куче, което вдигнало прахоляк след себе и изчезнало. Имар се надигнал и последвал кучето, смеейки се.“


Ако предположим, че анекдотът разказва истинска случка, колко лесно би било да я разтълкуваме — Самодържецът е демонстрирал, че е способен да води живота си по своя воля, а не като следва изкушенията на света.

Но Текла бе имала много учители, всеки от които би обяснил един и същ факт по свой, различен начин. Например някой от тях би могъл да каже, че Самодържецът не може да бъде изкушен от страстите, които вълнуват обикновените хора, но въпреки това е неспособен да устои на собствената си страст към лова.

Друг сигурно би предположил, че Самодържецът е изразил своето раздразнение от медитиращия муни, който вместо да остане безмълвен, е можел да пръсне просветление около себе си и така на свой ред да се възвиси.

Още едно възможно обяснение — Самодържецът е последвал кучето, защото то е било само. Всеки от войниците на коне е имал своите другари по оръжие, търговецът е имал своето муле, мулето своя търговец, жената е имала роб евнух. Отшелникът муни също е бил сам, но пък не понечил да тръгне нанякъде.

И все пак, защо се засмял Имар? Кой би могъл да знае? Дали търговецът тръгнал след войниците, за да им предложи сделка? Дали жената последвала търговеца, за да му предложи целувки и скритите си прелести? Кучето ловджийско ли е било или от онези дребните, дето жените ги водят навсякъде със себе си и ги пускат дори в леглата си? Кой би могъл да знае? Имар е мъртъв, а спомените за него отдавна са избледнели.

И спомените за мен ще избледнеят. В едно съм убеден — нито едно от обясненията за поведението на Имар не е валидно. Истината, каквато и да е тя, най-вероятно е далеч по-сложна и нелогична. За мен сигурно ще питат защо съм приел сестрата на вехтошаря да ме придружи, аз, който през целия си живот не съм имал нито един истински спътник. И кой ли би разбрал, четейки историята ми, защо след това реших да остана с нея? Със сигурност никой.

Споменах, че не мога да обясня страстта си към нея, и това е самата истина. Влюбих се в тази жена настървено и отчаяно. Може би защото почувствах, че двамата заедно можем да извършим нещо толкова значимо, че светът да не устои на изкушението и да последва примера ни.

Не се иска мъдрост, за да съзреш онези фигури, които ни чакат отвъд прага на смъртта — всяко дете ги познава. Те са величествени, изтъкани от светлина и мрак, създадени от мъдрост, по-древна от Вселената. Те са материята на нашите най-ранни мечти и на предсмъртните ни видения. Ние с пълно право си мислим, че те направляват живота ни и с пълно право предполагаме, че значим твърде малко за тях, строителите на непонятното, водещи войни отвъд границите на нашето съществувание.

По-трудно е да приемем мисълта, че ние самите притежаваме сили не по-малко велики от техните. Ние казваме „аз ще“ и „аз няма да“ и си въобразяваме (макар всеки ден да изпълняваме прозаичните заповеди на друг по-високопоставен от нас човек), че сме господари на съдбата си, докато всъщност истинските господари просто са задремали за малко. После някой от тях се пробужда в нас и ние хукваме като подгонени зверове, сподиряни от подвикванията на ловна хайка.

Може би точно това е единственото вярно обяснение на случката с Имар. Може би. Кой би могъл да каже?


Каквато и да беше истинската причина, аз просто позволих на сестрата на вехтошаря да ми нагласи мантията. Стегнах я плътно около врата си и така инквизиторското наметало се скри изцяло под нея. Ръцете си можех да пъхна през процепите от двете страни и да ги движа съвсем свободно. Свалих Терминус Ест от рамото си и го понесох в ръка като тояга. И тъй като ножницата му беше направена така, че да прикрива по-голямата част от изработения от черна стомана ефес, повечето от хората, които ми обръщаха някакво внимание, наистина решаваха, че размахвам тояга.

За пръв и последен път в живота си прикривах своята принадлежност към братството на инквизиторите. Някои твърдят, че когато човек се предреши, той заприличва на глупак. Не знам дали съм приличал на глупак, но със сигурност се чувствах така. И въпреки това купената на старо мантия се оказа чудесно прикритие. Подобни мантии били носени първоначално от пастирите (те продължават да ги носят и досега) и оттам преминали в армията по времето, когато битките с асцианите се водели тук, в студения юг. От войниците тази практична дреха била разпространена сред пилигримите — поклонниците, които бързо оценили достойнствата й, тъй като освен всичко друго мантията можела при нужда да се превръща и в нещо като малка палатка. Така мантиите достигнали и до Несус. Ако знаех малко повече за тях, когато купувах своята от вехтошарския магазин, сигурно щях да се снабдя и с мека, широкопола шапка. Сестрата на вехтошаря ми каза, не без доза насмешка, която отначало не долових, че загърнат с това огромно парче плат, приличам на благонравен поклонник. Отвърнах й, че ми иска да знам повече за религията.

Двамата се усмихнаха и братът каза:

— Отвориш ли първи дума, никой няма да си направи труда да поговори с теб. Ако ли пък просто си мълчиш, хората ще бъдат доволни, че нямаш намерение да ги занимаваш с глупости. Срещнеш ли някой, с когото не искаш да разговаряш, поискай му пари.

И тъй, аз се превърнах, поне привидно, в пилигрим, запътил се към някакво свято място, далеч на север. Споменах ли вече, че времето превръща нашите лъжи в истина?

Загрузка...